Повярвай ми

1

Приятелят ми закъснява.

Това бихте си казали, ако ме видите как седя тук — на бара в този модерен корпоративен нюйоркски хотел — и се опитвам да пия безалкохолния си коктейл с доматен сок така, че да ми стигне за цялата вечер. Поредната млада жена със сериозна професия, излязла на среща. Може би малко по-издокарана от жените наоколо. Не изглеждам така, сякаш току-що съм излязла от офиса.

В другия край на бара групичка млади мъже пият и си разменят шегички, като се побутват един друг по рамото в края на всяка смешка. Един от тях — привлекателен, елегантно облечен, атлетичен — среща погледа ми. Усмихва се. Извръщам очи.

Не след дълго малко по-навътре се освобождава маса, затова вземам питието си и сядам на нея. И тогава, съвсем неочаквано, се разиграва следната сцена:

Пред мен е застанал някой. Бизнесмен на около четирийсет и пет, облечен в скъп костюм със свободна кройка, който загатва, че не е просто обичайният сухар на изпълнителна длъжност. Косата му се спуска върху яката на ризата, малко по-дълга е от типичното за Уолстрийт.

Ядосан е. Много ядосан.

Той показва с ръка лаптопа, питието и списанието, които някак бях пропуснала да забележа.

Хората наоколо започват да се обръщат към нас. Но конфронтация няма да има, никакви изблици на нюйоркски стрес. Аз вече се изправям и премятам дамската си чанта през рамо. Обезвреждам ситуацията.

Правя крачка встрани и се оглеждам безпомощно, но заведението е пълно и предишното ми място вече е заето. Друго място няма.

С периферното си зрение долавям как той ме оглежда, как очите му се плъзват по сакото „Дона Карън“ на Джес — онова скъпото, което пази за прослушвания, от мек тъмен кашмир, който кара светлата кожа и тъмната ми коса да изпъкват. И как осъзнава, че допуска глупава грешка.

Той посочва масата.

Оставям обратно чантата си и сядам. Следва кратко мълчание, което внимавам да не наруша. Той трябва да направи първата крачка.

И естествено, когато заговаря отново, гласът му е едва доловимо променен — по-дрезгав, по-плътен. И гласовете на жените ли се променят по същия начин? Някой път трябва да поекспериментирам с това.

Усмихвам се мислено, защото всъщност е доста хитър начин да се опитва да разбере дали човекът, с когото имам среща, е мъж или жена, като същевременно ми покаже, че самият той е сам.

Той кимва към вече празната ми чаша.

От всички барове във всички градове по целия свят…2

Казвам го с такава непринудена безгрижност, с такава благодарност, че дори самата аз бих се учудила, че е лъжа.

Но пък в крайна сметка това не е лъжа. Това е да се държиш достоверно при въображаеми обстоятелства. Което, както сами ще откриете, е съвсем различно нещо.

Сервитьорката донася поръчката ни. Когато си тръгва, един мъж на съседната маса се навежда през масата и започва да ѝ се кара заради някакво забравено питие. Наблюдавам я как намусено измъква една химикалка иззад ухото си, сякаш може да издърпа и думите на клиента и да ги запрати на пода.

Това бих могла да го използвам, казвам си. Прибирам го някъде в базата данни и насочвам вниманието си обратно към мъжа срещу мен.

Рик изглежда озадачен.

Той също се усмихва.

За учудване и на двама ни вече флиртуваме, поне мъничко.

Кимвам след сервитьорката, която се отдалечава.

Винаги си личи по очите — по онова бегло, почти недоловимо затишие, когато зад тях започва да се прокрадва идея. Претегля наум възможните обяснения за онова, което току-що му казах. Решава, че си е въобразил.

От Вирджиния, по дяволите. Неслучайно изговарям гласните толкова напевно.

Усмихва се. Усмивката му е хищническа и нахъсана, сякаш казва: „Значи бях прав“.

Рик се намръщва.

Макар вече да е сигурен, не прибързва. Отпиваме от питиетата си и той ми разказва за някои от своите клиенти в Сиатъл — известния тийнейджърски идол, който си пада по непълнолетни момичета; прочутия хеви метъл мъжкар, който е гей, но не смее да си признае. Небрежно подчертава колко много пари могат да се изкарват от онова, с което се занимава — изготвянето на договори за лица, които е твърде малко вероятно да ги спазват, налага нуждата от хора като него при всяка стъпка от процеса — от сключването на договора до евентуалното му прекратяване. Накрая, когато изглеждам подобаващо впечатлена от всичко това, той предлага, след като моят приятел очевидно няма да дойде, да отидем някъде другаде, в ресторант или клуб, където предпочитам…

Ето. Сега всичко е наяве. Но не реагирай на онова, което каза току-що, не се усмихвай, не отмествай поглед. Нищо особено. Не го правиш за пръв път.

Просто не обръщай внимание на блъскането в гърдите си, на гаденето в стомаха.

Рик кимва, изглежда доволен.

Време за самопризнание.

В другия край на фоайето едно семейство се регистрира в хотела. Госпожица на около шест години, облечена с палто, плетена шапка и шал, специално за пътуването до града, иска да види какво има от другата страна на рецепцията. Баща ѝ я повдига, слага я да стъпи върху куфарчето ѝ и тя се протяга през гишето, развълнувана, докато управителят издава картите за стаите им и ѝ подава с усмивка едната. Бащата грижовно придържа гърба ѝ с ръка, като внимава да не се прекатури. Обзема ме познато чувство на завист и болка.

Пренебрегвам го и се връщам обратно към разговора с Рик, който се е привел напред със снижен глас и блеснал поглед…

Той се усмихва. Адвокат е. Преговорите са част от играта.

Посягам към дамската си чанта, съвсем небрежно, с надеждата да не забележи разтрепераната ми ръка.

Той се изправя.

Когато се приближава до асансьора, Рик поглежда назад. Аз му кимвам с лека тайничка усмивка.

Която изчезва веднага щом вратите се затварят и ме скриват от погледа му. Вземам дамската си чанта и излизам на улицата.

Край на сцената.

Отвън снегът най-сетне е спрял и всички пожарни кранове по протежението на тротоара са нахлупили снежни перуки. Малко по-надолу по улицата чака черна лимузина с изгасени фарове и работещ двигател. Отварям задната врата и се качвам.

Тя е на около четирийсет и пет, съпругата на Рик, и се отличава с онази уморена, но луксозна външност, която подсказва, че сигурно тя самата някога е била част от музикалния бизнес, преди да започне да се грижи за организацията на бизнес партитата на Рик и да ражда децата му. Седи на задната седалка до Хенри и трепери въпреки топлия въздух, който нахлува от радиатора.

— Всичко наред ли е? — тихо пита Хенри.

— Да — казвам аз, като изваждам една малка видеокамера от дамската си чанта.

Вече съм зарязала акцента от Вирджиния. Обръщам се към съпругата му с обичайния си британски глас:

— Вижте, ще ви кажа онова, което казвам винаги в подобни ситуации — не се налага да гледате записа. Можете просто да се приберете вкъщи и да се опитате да оправите нещата помежду си.

Тя казва същото, с което отговарят всички:

— Искам да знам.

Подавам ѝ камерата.

— Най-общо казано, той често използва услугите на проститутки. Не само когато пътува. Каза, че в Сиатъл е плащал до петстотин долара. И току-що ми предложи хиляда.

Очите на съпругата са пълни със сълзи.

— Господи. Господи.

— Искрено съжалявам — казвам неловко. — Той ме очаква в стая осемстотин и четиринайсет, ако искате да се качите при него.

Очите ѝ може и да са пълни със сълзи, но в тях блести яд. Запомни това.

— О, разбира се, ще разговарям с адвокат. Но с бракоразводен адвокат. Не с него.

Тя се обръща към Хенри.

— Бих искала да тръгвам.

— Разбира се — казва спокойно той.

Докато излизаме от колата — Хенри, за да се качи зад волана, а аз, за да си тръгна — той дискретно ми подава един плик.

Четиристотин долара. Не е зле като за една вечер.

А и в крайна сметка Рик беше отрепка. От него ме побиваха тръпки. Беше арогантен и агресивен, освен това и лъжец. Заслужава си всичко, което съпругата му ще му причини.

Тогава защо, когато лимузината потегля по мръсния сивкав сняг, се чувствам отвратена и погнусена от онова, което бях извършила току-що?

2

И сега се чудите коя всъщност съм аз и какво правя в Ню Йорк. Резюмето ми, с други думи.

Това са фактите. Но вие не се интересувате точно от тях. Вие искате да знаете какво искам. Защото това е правило номер едно, от ден първи, най-първото нещо, което научава човек: Онова, за което копнееш, те определя като личност.

Казах на Рик истината — поне тази част от нея. Искам да съм други хора. Никога не съм искала нищо друго.

Във всеки възможен списък на десетте най-добри училища по актьорско майсторство в света около половината се намират в Ню Йорк. „Джулиард“, „Тиш“, „Нейбърхуд Плейхаус“, да не продължавам. Във всяко от тях се преподава различна вариация на един и същи метод, който води началото си от работата на един велик руски актьор на име Константин Станиславски. Идеята е да се потопиш в емоционалната истина на една роля, докато тя не стане част от теб.

В училищата по актьорско майсторство в Ню Йорк не те учат да играеш. Учат те да се превърнеш.

Ако имаш достатъчно късмет да преминеш през първия кръг на кастинга и да те поканят на прослушване в Ню Йорк; ако имаш достатъчно късмет да ти предложат място; ако актьорската игра е била част от живота ти още от единайсетгодишна възраст, още докато си била малко момиченце, което се е опитвало да избяга от сивотата на върволицата приемни домове, като се преструва, че е някой друг и някъде другаде… тогава не просто си една на хиляда, а би било истинска лудост да не приемеш.

Подадох документи за курсовете по актьорско майсторство в „Актърс Студио“ съвсем импулсивно — Мерилин Монро е учила там, а тя също е израснала в приемни домове. Явих се на прослушване само защото си въобразявах, че така ми е писано, и ме приеха на мига.

Дори ми дадоха стипендия. Тя покри част от таксата за обучението. Но не покри разходите за живот в един от най-скъпите градове в света.

Съгласно условията на студентската ми виза имах право да работя… стига работата да се намира в границите на университета. Въпросните граници очертаваха комплекса на университета „Пейс“ — една пресечка, плътно застроена с нови сгради, непосредствено до „Сити Хол“ и Бруклинския мост. Няма много възможности за почасова заетост.

Успях да си намеря работа като сервитьорка в един бар в „Хелс Китчън“3, като търчах дотам три вечери седмично след лекциите. Но собственикът разполагаше с безкраен поток млади момичета, от които да избира, и нямаше смисъл да ги оставя да се застояват твърде дълго. По този начин, ако от данъчните и имиграционните служби дойдат на проверка, той винаги можеше да каже, че документите им всеки момент ще пристигнат по пощата. Два месеца по-късно ми съобщи, без лоша умисъл, че е време да си намеря нещо друго.

Един от учителите ми — Пол, предложи да говоря с някакъв негов познат агент. Намерих адреса — тесен вход в предвоенна сграда, опасана на зигзаг от пожарни стълбища, в самия край на Четирийсет и трета улица — и като се качих на третия етаж, се озовах в най-малкия офис, който бях виждала. Всяка повърхност беше затрупана с купчини снимки, сценарии и договори. В първата стая две асистентки седяха една срещу друга на претрупано единично бюро. Чух някой да вика името ми от втората стая. Зад друго бюро седеше дребна жена, накичена с подрънкващи възголеми пластмасови бижута. В ръка държеше автобиографията ми, която четеше на глас, като междувременно ми махаше да седна срещу нея на бюрото.

Захвърля автобиографията ми настрани, като не изглежда особено впечатлена, и ме поглежда критично.

Посяга за електронна цигара и я включва.

Тя повдига вежди.

Поглеждам я предизвикателно.

Опитвам се да сдържа сълзите си. Давам си сметка колко наивно звуча. Но истината е, че не бях неопитна. Човек не излиза от приемните домове с непокътната невинност.

Но излиза с отчайваща нужда да обича и да бъде обичан. Той беше най-красивият мъж, когото бях срещала; най-страстният, най-поетичният. Можеше да издекламира всяка любовна тирада на Шекспир, сякаш е написана специално за него.

Поука: Никога не си падай по човек, който предпочита да говори с чужди думи.

Не казвам на Марси другите неща, макар да подозирам, че вече ги знае. Как, умопомрачена от незряло отчаяние в лицето на цялата тази несправедливост, отидох до караваната му и си прерязах вените върху същата онази кушетка, на която бяхме правили любов между сцените. Как исках да му покажа, че не е било просто актьорска игра. Че е било наистина.

Поне за мен.

Марси кимва разбиращо.

Насочва крайчето на електронната си цигара към мен.

Марси едновременно се мръщи и въздъхва. От ноздрите ѝ се извиват бивни от цигарен дим. После, сякаш напук на здравия си разум…

Скачам на крака и започвам развълнувано да стискам ръката ѝ. Докато измъква ръката си и отблъсква благодарностите ми с крайчето на цигарата си, Марси случайно поглежда надолу. Нещо сред бъркотията върху бюрото приковава погледа ѝ.

Тя се пресяга, прочита го отново, вдига поглед към мен и…

3

Докато лимузината със съпругата на Рик потегля, аз се обръщам и тръгвам в обратната посока. Улиците са покрити с ледена киша, а нямам палто. Снегът се промъква през върха на дясната ми обувка.

Таймс Скуеър пращи от електричество и цветове. Един-единствен мим, въстанал срещу студа, забавлява хората, чакащи на опашка за билети. На билбордовете проблясват кратки откъси от рецензии: ПЛЕНЯВАЩ, ГЕНИАЛЕН, ИЗКЛЮЧИТЕЛЕН. Подминавам една улична табела с надпис СТРАНА НА ТЕАТЪРА.

Страната на театъра… Ако хората можеха да избират страната си, това щеше да е моята.

После завивам от Бродуей по една почти неосветена уличка към изкривен олющен надпис, който гласи „Театър Компас“. Хората — предимно студенти на среща, които се възползват от останалите непродадени билети на половин цена — влизат във фоайето. Аз продължавам още няколко метра и се промъквам през вратата към сцената.

Асистентите на режисьора и сценичните работници се суетят наоколо, понесли реквизит и папки. Намирам гримьорната. Разделена е със сценичен параван, за да се получат две импровизирани съблекални — момичетата от едната страна, момчетата от другата. В първата Джес се гримира пред едно огледало, което дели с още три момичета, всяко от които се опитва да направи същото.

— Хей — казвам ведро аз.

— Здрасти, Клер. — Погледът ѝ се стрелва към мен и после обратно към започнатото. — Как мина?

Изваждам плика от Хенри.

— Мина с четиристотин долара. Вече ти дължа само още триста.

Бащата на Джес, който е супербогат, ѝ е купил апартамент в Манхатън. Би трябвало да ѝ плащам наем всеки месец, но понякога не успявам да го направя навреме.

— Страхотно — казва разсеяно тя. — Всъщност дай ми ги по-късно, става ли? После ще излизаме и просто ще ги изгубя.

Явно изглеждам обнадеждена от чутото, защото тя добавя:

— Защо не гледаш представлението и не дойдеш с нас след това? Ще ми кажеш дали съм нацелила женствената тревожност, за която настоява Джак.

— Разбира се, защо не? — казвам небрежно.

Дори компанията на актьори в някакъв бар е по-добре от нищо.

— Три минути! — извиква един асистент, като потупва с ръка по паравана.

— Пожелай ми късмет — казва Джес, като изпъва роклята си, докато се изправя, без да откъсва поглед от огледалото. — Да ги сразя и разни такива.

— Късмет. Не че имаш нужда. И в горската сцена не бързай. Каквото и да ти разправя онзи задръстен режисьор.

След секунди гримьорната опустява. Аз отивам отстрани зад кулисите. Когато прожекторите угасват, се промъквам по-напред и надниквам към публиката през един процеп в декора, вдишвам мощния пристрастяващ аромат на театъра: прясно боядисания декор, старата прашна сцена, проядения от молци плат и харизмата. Онзи велик момент, в който тъмнината на сцената поглъща всичко, целия шум и глъчка на ежедневието.

За миг всички оставаме застинали в очакване. Сетне прожекторите на сцената грейват с ярка светлина и аз правя крачка назад. Във въздуха започва да се сипе сняг, искрящ и мек — изкуствен сняг, но въпреки това публиката ахва.

Великата идея на режисьора е, че действието в тази постановка на „Сън в лятна нощ“ се разиграва през зимата. Евтин трик, беше първата ми мисъл, когато Джес ми разказа — но сега, докато гледам как плътните снежинки се носят във въздуха и посипват сякаш с пайети главите на актьорите, докато те шумно пристъпват по сцената, виждам, че в един-единствен образ режисьорът е успял да улови цялата магична и приказна същина на пиесата.

Внезапно ме пронизва усещане за копнеж. Това е забранената земя — мечтата, от която липсата на зелена карта и английските ми проблеми ме прокудиха. Изпитвам почти физически глад, неутолима жажда, която кара стомаха ми да се свива и стяга гърлото ми в хватката си. Очите ми парят от сълзи.

Но дори когато сцената започва плавно да се полюшва в стъкления капан на сълзите, аз се улавям да мисля: Следващия път, когато трябва да почувстваш нещо по време на час, използвай това. Това е вълшебно.

4

Четири часа по-късно вече сме в бар „Харли“. Някак винаги стигаме до бар „Харли“ — едно влажно мазе с ретро мотоциклети, провесени от тавана, където сервитьорките са облечени с традиционната униформа от черен сутиен и протрито дънково яке без ръкави. От джубокса дъни Спрингстийн, така че се налага да крещим — двайсет добре обучени гласа, напоени със следсценична треска, плюс приятелките и приятелите им и навлеци като мен.

С Джес и още няколко души си разказваме истории. Истории за актьори, разбира се. Никога не говорим за друго.

Започва да се поклаща като пияна танцуваща мишка.

От другия край на помещението барманът поглежда към мен. Поглед, който се задържа малко по-дълго от необходимото.

Последния път, когато видях този поглед, беше, когато лайняният адвокат Рик ми предложи да седна на неговата маса.

Но този тук е на моята възраст, татуиран, готин и слаб. Въпреки ледения студ, който нахлува, щом някой отвори входната врата, той е само по тениска с къс ръкав, а кърпата за чаши, която е пъхнал в задния джоб на дънките си, се поклаща около задника му всеки път, щом се обърне към подредените зад бара бутилки.

Изведнъж и аз се озовавам там. На бара.

Австралиец е. Обичам австралийци.

По някаква причина го казвам с южняшкия акцент — онзи, който използвах по-рано пред Рик.

Той пълни до ръба един шот с „Джак Даниълс“ и го слага на бара.

Той ми се усмихва и ме предизвиква да възразя. Готина усмивка.

Затова вдигам чашата и я пресушавам.

Той сипва една доза „Джак Даниълс“ в чаша, добавя още една доза „Джак Даниълс“ и долива догоре с трета доза „Джак Даниълс“.

Аз изливам цялата течност в гърлото си на един дъх. Хората, скупчени около бара, изведнъж избухват в окуражителни възгласи и аплодисменти.

Аплодисменти. Ето един звук, който не бях чувала от доста време.

Поне не насочен към мен.

… И това всъщност би трябвало да е краят на сцената от филма, който вечно тече в главата ми.

Но не е. Сцената продължава със скок във времето, монтажен преход или нещо подобно, както и да се казва там на езика на киното, защото в следващия момент всичко се размазва и обърква и аз изведнъж се озовавам в нечий апартамент, върху нечие тяло, и пъшкам.

Ах, да. Смяна на актьора. Добре изглеждащият барман, който се казва Брайън, нямаше да свърши работа преди три. Затова вместо с него се забих с приятел на приятел на Джес. Към онзи момент вече бях твърде опиянена от алкохола и аплодисментите, че да се задоволя със собственото си легло.

Макар че, честно казано, причината не беше само в алкохола. Или в благосклонната публика.

Допирът до нечие топло тяло, нечия прегръдка… Това е нещо, за което жадувам след всяка от задачите на Хенри.

Защото, ако една жена не може да има доверие на мъжа, който е казал, че ще я обича вечно, на кого можеш да се довериш в този свят?

И мисълта, че аз — с моите умения, моите реплики, моята актьорска игра — съм помогнала за разпадането на нечие семейство, винаги ме кара да се чувствам особено.

Не се гордея с това, което върша за Хенри.

Но понякога се гордея колко добре го върша.

5

На следващата сутрин хващам метрото до апартамента на Джес, все още облечена с нейното сако и почти нищо друго, без да обръщам внимание на многозначителните погледи на останалите пътници. Едно от упражненията, които Пол ни кара да правим, се състои в това да се разхождаш по улиците на Ню Йорк в ролята на някой друг и да заговаряш напълно непознати хора. След като го направиш няколко пъти, развиваш доста силен непукизъм.

Както и след като висиш по хотелски барове, за да те свалят женени мъже.

Всъщност това беше едно от нещата, които ме накараха да приема предложението на Марси — мислех, че ще се отрази добре на актьорските ми умения, както и на финансите ми. И Марси ме свърза с Хенри. Хенри обича да се представя като помощник-адвокат, но на практика е назначен в адвокатската кантора като частен детектив. Уговорихме си среща в един бар, което ми се стори странно място за провеждане на интервю за работа, докато не ми обясни какво точно иска да правя за тях.

— Мислиш ли, че ще се справиш? — попита.

Свих рамене. Така или иначе нямах избор.

— Разбира се.

— Добре. Излез навън, върни се обратно вътре и се опитай да ме свалиш. Представи си, че си на прослушване.

И аз излязох и влязох обратно. Струваше ми се странно да заговарям този посивял по-възрастен мъж, затова беше по-лесно да вляза в роля. Трябваше само малко да променя гласа и поведението си, за да се превърна във фатална жена от някой филм ноар — Лорън Бакол в „Големият сън“ може би, достатъчна маска, зад която да се скрия.

Седнах на бара и си поръчах питие. Дори не погледнах мъжа, седнал през два стола.

Никога не започвай да ги сваляш направо, беше ми казал той. Покажи ясно, че си отворена към предложения, но те трябва да направят първата крачка, не ти. Невинните няма от какво да се страхуват.

Да бе, сигурно. Защото ако има нещо, което съм научила, то е следното: мъжкият ум не работи по този начин.

В огледалото зад бара виждаме отражението на КЛЕР РАЙТ, на двайсет и пет години, която върти питието в ръката си леко отегчено.

ХЕНРИ, жилав бивш полицай, малко над петдесет, се премества на стола до нея.

Той поглежда ръката ѝ.

Очите ѝ се разширяват от директността му. После:

Тя го поглежда — неприкрито, уверено, прямо. Това е жена, която знае какво иска. И онова, което иска в този момент, е да се позабавлява.

Той разхлабва яката си.

Три дни по-късно седях в тих бар недалеч от Сентръл Парк и слушах признанията на един бизнесмен, който вече не намирал съпругата си за привлекателна. След това предадох записа на съпругата му, а Хенри ми връчи четиристотин долара.

Работата не беше постоянна — понякога имах по три-четири ангажимента месечно, понякога нямах никакви. По-голямата част от работата на Хенри в действителност беше свързана с онова, което той наричаше „съпружеско разузнаване“: да следи разни хора, като се опитва да ги хване в крачка.

— Повечето от клиентите ни са жени — каза ми той веднъж. — Обикновено подозренията им са оправдани. Може би защото са забелязали, че съпругът им излиза за работа, облечен с някоя по-хубава риза, а по-късно през деня изпраща съобщение, че са го задържали в офиса. Понякога просто става дума за нов афтършейв. Или вече са открили уличаващи съобщения в телефона му и просто искат да знаят как изглежда другата жена. Мъжете, от друга страна, по-често грешат в преценката си.

Преди, докато бил полицай, Хенри работел под прикритие и адреналинът от онези дни очевидно му липсва. По време на дългите часове, които прекарваме в лимузини и хотелски лобита в очакване нашите заподозрени да се появят, той убива времето, като ми разказва истории за минали случаи.

— Трябва да умееш да разпознаваш сивото. Престъпниците интуитивно усещат, когато изпитваш към тях презрение или страх. Затова трябва да убедиш себе си в онова, в което вярват те. И точно това е опасната част. Не оръжията или побоищата. Някои хора потъват толкова дълбоко в сивото, че то ги поглъща завинаги.

Казвам му, че без да знае, е класически актьор по метода на Станиславски. В замяна му разказвам истории от актьорския живот. Като онази от най-първия час, когато Пол ни накара да изиграем една сцена по Ибсен. Стори ми се, че колегите ми се справят доста добре. Тогава Пол ни накара да изиграем същото, докато се опитваме да балансираме дръжки на метли в ръцете си. От напрежението да вършим две неща едновременно всички до един се провалихме.

— Онова, което направихте първия път, не беше актьорска игра — каза ни Пол. — Беше преструвка. Имитирахте онова, което сте виждали да правят други актьори, но не го приемахте като истина. Затова не успяхте да го направите, когато ви се наложи да насочите съзнателната си мисъл към нещо друго. Днес ще ви кажа едно-единствено нещо, но това е най-важното, което някога ще ви кажа: Не мислете. Актьорското майсторство не е в това да се преструваш или да имитираш. Майсторството се крие в това да бъдеш.

Хенри смяташе, че всичко това са пълни глупости. Но аз лично бях виждала как болни от грип актьори кихат и подсмърчат в гримьорната, а щом стъпят на сцената, мигновено им минава. Бях виждала как срамежливи интроверти се превръщат в крале и кралици, как грозните стават красиви, а красивите — отблъскващи. Нещо се случва — нещо, което никой не може да обясни. Само за няколко мига се превръщаш в някой друг.

И това е най-хубавото чувство на света.

Тази сутрин Манхатън прилича на снимачна площадка на филм. От решетките на каналите се вдига пара, която е разтопила дупки в снега и мързеливо се кълби на слънцето. Предишната вечер остави немалка пробойна в плика на Хенри, но въпреки това по пътя спирам в една закусвалня и купувам варени гевречета за себе си и за Джес. Когато излизам, виждам няколко хлапета, които играят отвън, като се замерват със снежни топки, при което грабвам една шепа сняг и се присъединявам към тях. Не мога да се отърся от мислите си: „Еха. Ето ме тук, в Ню Йорк, в самия Ню Йорк, участвам в сцена, която изглежда точно като излязла от някой филм, и на всичко отгоре уча в едно от най-добрите училища по актьорско майсторство в света. Явно сценарият все пак има щастлив край“.

Само при мен ли е така — да се чувствам така, сякаш постоянно наблюдавам себе си във филма на собствения си живот? Когато задавам този въпрос на приятелите си, повечето твърдят, че при тях не се случва. Но сигурно лъжат. Каква друга причина би имал човек да стане актьор, ако не за да режисира реалността?

Дори сега, след като си спомних, че сцената, която разигравам наум — онази с боя със снежни топки в Ню Йорк, всъщност е от ужасно слабия филм със заглавие „Елф“.

Докато си отключвам вратата, дочувам гласове от стаята на Джес. Говори по скайп с приятеля си Алън, който снима някаква реклама в Европа. Вземам един бърз душ, оглеждам сакото, за да се уверя, че по него няма видими щети, и почуквам на вратата ѝ.

— Закуска, наем и госпожица Дона Карън — казвам ведро. — Някакви рецензии?

Първото, което Джес прави всяка сутрин, е да провери дали някой е написал нещо за нея в блоговете в интернет. Сега поклаща глава.

— Нищо. Но агентът ми изпрати имейл. Уредил е пробна среща с някакъв продуцент, който гледал представлението снощи.

— Това е чудесно — казвам, като се опитвам да не звуча твърде завистливо.

— Как мина твоята нощ? — Внимава тонът ѝ да е неутрален. — Опитах се да те намеря към два часа, но беше тръгнала.

— О, беше добре.

Тя въздъхва.

— Глупости, Клер. Било е безчувствен безсмислен секс с напълно непознат.

— Това също — отвръщам безгрижно.

— Понякога се тревожа за теб.

— Защо? Винаги нося презервативи.

— Говоря за безопасен живот. Не за безопасен секс. Както много добре знаеш.

Вдигам рамене. Нямам намерение да водя с Джес разговор за особеностите на романтичния ми живот или за липсата на такъв. В крайна сметка тя си има семейство, а хората със семейства не могат да разберат.

Слагам сакото на закачалка и преравям чекмеджето на Джес, за да открия чисто бельо. Пръстите ми напипват нещо на дъното: нещо малко, твърдо и тежко.

Изваждам го. Пистолет. Истински пистолет.

— За бога, Джес — казвам слисано. — Какво, по дяволите, е това?

Тя се засмива.

— Баща ми ме накара да го купя. Нали знаеш, за всеки случай. Големият лош град и разни такива.

— И ти се тревожиш за мен? — казвам невярващо.

Насочвам пистолета към отражението си в нейното огледало.

— Време е да се запиташ, отрепко5 — дали този цвят ти отива?

— Внимавай. Мисля, че е зареден.

— Опа.

Предпазливо връщам пистолета на мястото му и изваждам един червен клин „Алая“.

— От друга страна — добавя тя, — може да ми се наложи да застрелям някой, който непрекъснато ми краде дрехите.

— В плика има триста и петдесет долара. Е, поне триста и двайсет.

— Всъщност това е още нещо, за което баща ми се тревожи.

Джес го казва небрежно, но долавям напрежението в гласа ѝ.

— Така ли? — отвръщам също толкова безгрижно.

— В момента си търси нова работа, така че не получава заплата, а този апартамент му е нещо като пенсионен фонд. Спомена, че иска да те помоля да се изнесеш.

Това не е добре.

— А ти какво му каза?

— Казах, ами ако Клер ти плати наема, който дължи със задна дата?

— Което е колко — още четиристотин?

Джес поклаща глава.

— Седемстотин. Но така или иначе не остана особено доволен. Каза, че ще си помисли, но от сега нататък ще трябва да му плащаш предварително.

Поглеждам я с широко отворени очи.

— Но това означава, че трябва да намеря хиляда и сто долара.

— Знам. Съжалявам, Клер. Опитах се да го разубедя, но си е навил на пръста, че трябва да се науча на финансова отговорност.

— Колко време имам?

— Мога да го помоля за отсрочка. Може би няколко седмици.

— Страхотно — казвам остро, но знам, че Джес няма вина.

Стаята ми е достатъчно голяма за двама души, а като се има предвид, че апартаментът се намира в Ийст Вилидж, би бил идеален за двойка млади кариеристи, които работят в сферата на финансите. Баща ѝ би могъл да печели много повече от наем.

Следва дълго мълчание. Джес взема сценария на пиесата, в която участва, и започва да го прелиства.

— Трябва да упражнявам тази част — Джак ми е отбелязал някои насоки. Според него сцената в гората все още се нуждае от повече нюанси.

— Искаш ли да ти подавам репликите?

— Ако нямаш против.

Тя ми подхвърля сценария и аз отварям на въпросната страница, макар че сигурно я знам наизуст. Забравете „Ромео и Жулиета“ — с подходящото изпълнение, това е най-силно заредената със секс сцена на Шекспир. А Шекспир, колкото и хората да мислят, че е твърде културен и превзет и че няма нищо общо със съвременния свят, е създал най-добрите персонажи в историята.

Джес започва.

Тя ляга по гръб и се приготвя да заспи. Аз отивам и лягам до нея.

Обзета от неудобство, тя леко се дръпва встрани.

Класически пример за това как думите върху страницата казват едно, но актьорът просто знае, че героят иска да каже нещо съвсем друго. Всъщност Лизандър иска бясно да изчука Хермия. И въпреки всички възвишени поетични слова би казал каквото и да е, само и само да постигне своето. Той е мъж, нали така? А Хермия, макар да е наясно, че може би не трябва да му позволява да спи толкова близо, също си пада по него. Тя иска той да се отмести само за да не се поддаде на изкушението.

Текст и подтекст.

Повдигам се на лакът и поглеждам надолу към нея.

Но и сега, докато гледам с копнеж в очите на Джес, нещо в мен крещи: Хиляда и сто долара?! Дори ангажиментите на Хенри не могат да ми донесат толкова много пари в брой.

Внезапно съм изправена пред риска цялата тази крехка мечта да се срине около мен, подобно на декор между две сцени. Ако няма пари, няма апартамент. Ако няма апартамент, няма уроци. Ако няма уроци, няма виза. Ще трябва да се завлека обратно вкъщи с подвита опашка — в една страна, където никой никога няма отново да ме наеме като актриса.

Доближавам устни към тези на Джес. За част от секундата тя се изкушава — виждам объркването в погледа ѝ. После се отдръпва.

Ставам от леглото.

— На мен ми се струва, че нюансите са предостатъчно.

— Знаеш ли — казва замислено Джес, — ти си много по-добра от онзи глупак, с когото се налага да играя в тази сцена. Съжалявам, Клер. Просто не е честно.

Говори ми — както казват тук, когато имат предвид: по-добре недей, няма кой да те чуе.

6

За системата на приемна грижа в Англия мога да кажа едно: прави човек издръжлив.

Бях на седем, когато загубих родителите си. Един ден имах семейство: на следващия, благодарение на един шофьор на камион, който пишел съобщение на телефона си, докато шофирал — вече нямах. Мама и татко загинали на място, каза ми по-късно медицинската сестра. Била съм на задната седалка, в детско столче, обърнато напред, което вероятно спасило живота ми, когато излетяло навън при катастрофата. Не си го спомням, както и нищо друго от онзи ден. Това винаги ме е карало да се чувствам зле. Ако прекарваш последните си часове с някого, когото обичаш, би трябвало да можеш да си ги спомниш.

Достатъчно ужасно беше да се примиря с мисълта за смъртта им. След това се наложи да приема и мисълта, че ще загубя и всичко останало: детската си стая, играчките, всички познати неща. Може да звучи налудничаво, но донякъде това беше също толкова лошо, колкото другото. Бях не просто осиротяла. Бях изтръгната с корен от света, който познавам.

В южния район на Лондон, в който живеех, имаше недостиг на приемни семейства, затова, когато излязох от болницата, ме настаниха временно в Ийлинг, в другия край на града. Шест седмици по-късно ме заведоха в първото ми приемно семейство, което живееше в Лийдс — на 270 километра оттам. Това означаваше, че ще ходя в друго училище и ще изгубя и всичките си приятели.

Бях дете, израснало в лондонско семейство от средната класа, което изведнъж се озова в училище, където всички се познават от години. Езикът, на който говореха, ми се струваше напълно чужд. Мислеха ме за превзета или „надувка“, както се изразяваха. Бързо се превърнах в две различни личности: тази, която бях преди, и онази, която те очакваха да бъда.

Научих се да говоря точно като тях. Оказа се, че имитирането на чужди гласове ми се отдава.

Моето ново семейство се състоеше от професионални приемни родители — освен двете им собствени деца във всеки един момент се грижеха и за три приемни такива. Отнасяха се съвсем добре с мен, дори бяха мили. Но в крайна сметка за тях приемната грижа беше работа — начин да си осигурят по-прилична къща, по-хубави екскурзии. Бяха професионалисти, а аз копнеех за непрофесионална, безусловна любов.

Новото ми законово положение беше „под грижите на“, което е най-голямата подигравка. Защото доста бързо си даваш сметка, че никой не го е грижа. Никой не го е грижа дали ще си напишеш домашното. Никой не го е грижа дали имаш приятели, или не. Никой не го е грижа дали си изкарал най-добрата или най-лошата оценка на изпита. Защо да ги е грижа?

Помня как веднъж видях един от приемните си бащи — Гари, да прегръща родния си син. Все още скърбяща от загубата на родителите си, аз също отидох да ме прегърнат. Гари внимателно ми обясни, че би било неуместно да прегръща и мен. Това беше думата, която използва — „неуместно“. Сякаш бях отишла да го свалям или нещо такова.

Тогава осъзнах, че съм напълно сама. Щом веднъж изпиташ подобно чувство, никога повече не можеш да се отърсиш от него.

Гимназията беше мястото, където за първи път се запознах с актьорското майсторство. Преди това дори не знаех, че може да се изучава. Още помня как госпожа Хюз, учителката, каза на останалите да спрат и да погледнат към мен.

— Наблюдавайте Клер, на нея ѝ идва отвътре — каза тя пред класа.

Не след дълго вече не можех да мисля за друго. Докато бях в роля, не бях дете, лишено от родителска грижа. Бях Жулиета, Ани, Нанси, Пък. Бях принцеси, убийци, героини, курви.

Когато поставяхме някоя пиеса и родителите на другите деца идваха зад кулисите, за да ги поздравят колко прекрасно са се представили, при мен не идваше никой. Това ме правеше още по-целеустремена.

Наблизо имаше академия за актьорско майсторство и някои от курсистите там бяха участвали в сапунки като „Холби Сити“. Когато казах на социалната си работничка, че искам да се запиша, тя се намръщи.

— Това е частно училище, Клер. Областният съвет няма да плати таксата на дете, лишено от родителска грижа.

Гари обеща да говори с някого в съвета. Седмица по-късно го попитах какво са му отговорили.

— О — каза той, очевидно беше, че е забравил напълно. — Отказаха.

Затова отидох отново да говоря с госпожа Хюз.

— Ако ще се бориш да влезеш в училище по актьорско майсторство — каза ми тя, — нека поне да е някое добро. Онова, за което говориш, ще те превърне просто в дресирана маймунка.

Тя проучи въпроса с добрите училища по актьорско майсторство и едно от тях ми предложи стипендия. После уговори среща със социалната ми работничка, която в общи линии ми обясни, че съм си добре и всяка промяна не би била в мой интерес.

Напълно типично, казах си. Вие можете да ме местите четири пъти за три години, но когато аз искам нещо, изведнъж се оказва, че би било твърде травмиращо преживяване.

Отне ми три години да ги умолявам, но в крайна сметка постигнах своето. В деня, в който влязох в онова училище по актьорско майсторство, сякаш най-после открих новото си семейство.

7

Обаждам се на Марси и започвам да я моля да ми намери още работа. В крайна сметка тя ми урежда прослушване за някакъв музикален видеоклип, за който не се изисква членство в професионален съюз.

В едно студио за прослушвания в някакво мазе казвам името, ръста си и името на агента си пред една видеокамера, поставена на статив. Двамата продуценти, и двамата мъже, не ми обръщат никакво внимание, вместо това ме гледат на един монитор.

Кастинг директорът, жена, ме моли да кажа пред камерата, че нямам проблем с частичната голота.

— Е, ако ролята го изисква — шегувам се нервно.

— Миличка, ролята е на гола до кръста танцьорка — казва нетърпеливо тя.

— Разбира се.

Поглеждам към камерата и ведро казвам:

— Името ми е Клер Райт и нямам проблем с частичната голота.

Дано някой ден напишат това върху надгробния ми камък.

— Добре, Клер, когато си готова — казва кастинг директорът и пуска някаква музика.

След около минута единият от продуцентите казва нещо и музиката спира.

— Благодаря, Клер — казва кастинг директорът. — Моля те, повикай следващото момиче на излизане.

Докато се обръщам, вторият продуцент казва нещо, което не успявам да чуя.

— Почакай… — казва кастинг директорът.

Следва кратък приглушен разговор, после тя добавя:

— Остави данните си на рецепцията.

Същия следобед получавам съобщение, в което ме молят да се явя в офиса на продуцентите в осем. Претърсвам гардероба на Джес за някакви подходящи дрехи и се гримирам като за последно. Когато пристигам, на рецепцията няма никого освен един служител от охраната. Всички останали са се прибрали по домовете си.

Тръгвам надолу по коридора и в един от кабинетите виждам продуцента да говори по телефона. Той ми махва с ръка да вляза. Сядам на един въртящ се стол, докато той продължава разговора си: нещо за това как другият трябва да спре да се държи като задник и да поръча фартова количка за камера от „Панавижън“.

Най-сетне оставя телефона.

Продуцентът свива рамене.

Той заобикаля бюрото и застава пред него, като слага ръка на рамото ми. След това ме бутва с ръка, така че столът ми се завърта към него. Лицето ми се озовава пред слабините му и той свойски стисва рамото ми.

За един дълъг миг замръзвам на място. След това скачам от стола, блъсвам го с две ръце и изкрещявам: Разкарай се от мен. Ръката ми се стоварва върху носа му и той полита назад.

Той се превива на две, като крие лицето си с две ръце, а носът му кърви и образува под ноздрите му мъничък червен хитлеристки мустак.

Отстъпвам назад, като му оставям място да се изправи. Но тогава той се нахвърля срещу мен с ръце, стиснати в юмруци.

В този момент очите му се озовават пред дулото на пистолета на Джес.

Ръцете ми треперят, както и пистолетът в тях. Добре. Колкото по-обезумяла изглеждам, толкова по-лесно ще реши, че съм достатъчно побъркана да го застрелям.

Кимвам с глава към дамската си чанта.

Външно изглежда, че сега аз контролирам ситуацията, не той. Но вътрешно започвам да се паникьосвам. Ами ако ми се нахвърли? Ако просто вземе пистолета от ръцете ми и го насочи към мен? Ами ако пръстът ми се хлъзне по спусъка?

Започвам да крача назад, като се опитвам да изглеждам напълно уверена в себе си. Докато се отдалечавам, той изръмжава:

Успявам да запазя самообладание, докато изляза на улицата. После се сривам и побягвам, препъвайки се, далеч оттам, като плача и треперя. Съмненията се блъскат едно в друго в главата ми: Как може да съм толкова глупава? Аз ли направих нещо? Дали по време на прослушването по някакъв начин съм създала впечатлението за жена, която би се съгласила на подобно нещо?

Дали го предизвиках по някакъв начин?

„Името ми е Клер Райт и нямам проблем с частичната голота“… Спомням си как се усмихнах, докато го произнасях. Там ли беше грешката ми? Дали не съм прозвучала иронично? Дали не съм прозвучала непрофесионално?

И макар една друга част от мен, разумната част, да се опитва да ме увери: Не, той е гнусно копеле. Няма право дори да си го мисли. Той е виновният, не ти, знам, че този дебат ще продължи да се вихри в ума ми в продължение на часове.

А и, гнусно копеле или не, дали не бях ли реагирала пресилено? Нямаше ли един семпъл и достоен отказ да свърши също толкова добра работа — може би дори да доведе до извинение, до ползотворна дискусия на тема бъдещи предложения за работа?

Пожелавам ти успех в тази индустрия, кучко…

Изтръпвам при мисълта за последствията, за които намеква това изречение. Дали сега ще наговори кастинг директорите срещу мен? Дали ще каже на приятелите си, че нося само неприятности? Английската ми репутация може лесно да прекоси океана и е достатъчно да се сдуши с няколко подмятания и клюки оттук, за да сложи край на втория ми шанс.

За бога, не трябваше ли просто да направя онова, което искаше?

До апартамента на Джес има около четирийсет пресечки. Вървя пеша по целия път, потънала в самосъжаления и обвинения. Не мога да си позволя да взема метрото, а не успях да си намеря работа дори като полугола кифла, без да си навлека неприятности.

По улиците вече няма сняг, но все още е влажно и студено. Усещам как топлите сълзи по бузите ми стават ледени и отново се стоплят, когато от очите ми се стичат нови.

Намирам се на по-малко от сто метра от апартамента на Джес, когато телефонът ми иззвънява. Поглеждам екрана, преди да отговоря.

Поглеждам с копнеж нагоре към жилищната сграда. Всичко, което искам, е да се завия в леглото и да плача. Но трябва да помисля за парите, които дължа на бащата на Джес.

8

Вече се бях издокарала за срещата с продуцента, затова след двайсет минути съм в хотел „Лексингтън“. Влизам в дамската тоалетна във фоайето, слагам си отново грим и правя няколко дихателни упражнения, за да дойда на себе си. Време е за начало на представлението.

После се качвам с асансьора право на шестия етаж. Почуквам на вратата на апартамента и Хенри ме пуска да вляза. Напред-назад покрай прозорците нервно крачи жена на около трийсет и пет. Ким Новак в „Световъртеж“, казвам си, докато я оглеждам: елегантност, перли, красива прическа, сравнително късата ѝ руса коса е безупречно оформена по начин, който не се среща често в днешно време. В сравнение с нея се чувствам като дете, което е тършувало в сандък с костюми.

Отначало решавам, че е стиснала в ръцете си молитвена броеница, но след това виждам, че това, което премята между пръстите си, е просто ключодържател. Изглежда разтревожена, което не е необичайно. За много от клиентките на Хенри моментът, в който най-сетне ще узнаят какво всъщност представлява съпругът им, е най-труден.

Сядам.

Да му вярвам, казвам си аз. Няма голяма вероятност да се случи. Нямам нужда от поредния женен нещастник в живота си.

Стела Фоглър спира да крачи и впива в мен обезумелите си очи, като продължава да премята ключодържателя в ръцете си.

9

Стар, облицован с дървена ламперия бар в Уест Сайд с доволно разстояние между масите и почти никакви посетители. ПАТРИК ФОГЛЪР седи на една от масите, чете книга с меки корици и си води записки в един бележник. Наближава четирийсет, има тъмна коса и издължено орлово лице. Очите му са с бледозелен оттенък. Красив е, по един дискретен и интелигентен начин.

Като по-млад Даниъл Дей-Люис, решавам, докато изучавам отражението му в дългото огледало зад бара. По някаква случайност той е сред любимите ми актьори за всички времена. Но Патрик Фоглър изглежда дори по-вглъбен. По-напрегнат.

Честно казано, не прилича на лъжливо копеле. Но невинаги им личи. Понякога са мили и чаровни. Всъщност точно тези най-често се оказват неверни.

Защо? Защото могат, вероятно.

В момента се интересувам по-скоро от това дали притежаваш амбицията и отдадеността, които са нужни, за да станеш част от екипа…

Разтърсвам глава, за да се съсредоточа и да се опитам да прогоня спомена за онзи продуцент от ума си. Просто си свърши работата, казвам си. Усмихвай се, флиртувай, накарай Патрик Фоглър да започне да те сваля и си тръгни. Един час, макс. После ще се прибереш вкъщи с четиристотин долара в ръка и ще можеш да повърнеш, да се наплачеш и да се напиеш.

И тогава ще ти остане да изкараш само още седемстотин долара.

Като по даден знак Патрик Фоглър става и се приближава към мен. Лесна работа. Обръщам се, за да го поздравя с една четвърт усмивка. Твърде късно си давам сметка, че не идва към мен. Протяга към бармана ръка, в която държи банкнота от двайсет долара.

Гласът му е премерен, с прецизно произношение, излъчва добре контролирана сила. Докато барманът отваря касата, очите на Фоглър срещат моите в огледалото. Отново едва доловимо му намеквам за своето предразположение — просто полъх на мекота и топлина в очите. Той изглежда озадачен, нищо повече. Сякаш не е сигурен дали ме познава отнякъде.

Взема парите си, кимва с благодарност на бармана и излиза от бара. Но ще се върне. Оставил е питието си на масата, както и книгата.

Аз отивам до нея и я взимам в ръка. Стихосбирка е — износен екземпляр от Les Fleurs du mal на Шарл Бодлер.

Превод и подбор Патрик Фоглър, забелязвам. Значи е някакъв интелектуалец.

Прелиствам бързо страниците, като търся нещо, което мога да използвам. Тогава той се връща и ме хваща на местопрестъплението. Точно както възнамерявах да се случи.

Звучи развеселено. Оглежда се из полупразния бар, сякаш иска да каже: „На кого другиго може да е?“.

Той поглежда надолу към страницата, на която съм отворила.

Взема книгата от ръцете ми, прелиства няколко страници, открива точния стих и започва да чете на глас:

Гласът му е наситено убедителен, с тих и настойчив ритъм. Като пулс. Той ми подава обратно книгата, все така отворена. Поглеждам надолу и веднага откривам следващата строфа, изричам я на глас, без да откъсвам поглед от неговия, като поддържам темпото и изцеждам езика докрай:

Сега той продължава на свой ред, приковал поглед в моя, докато говори по памет за нещо мрачно и странно, което не успявам да разбера, нещо свързано с това да се превърнеш в обратното на плът.

Присъединявам се на последното изречение, подхващам неговия ритъм и тембъра на гласа му.

За секунда или две настъпва мълчание, което никой от двама ни не нарушава.

Патрик се усмихва.

Време е да действам.

Патрик Фоглър поклаща глава. Сякаш някак съм успяла да го разочаровам.

Моля?

Опитвам да му подам книгата. Той махва с ръка.

Той се усмихва отново, покрай ъгълчетата на очите му се появяват бръчици.

Той вече се отдалечава. Казва през рамо:

И тогава, почти сякаш говори на себе си, произнася нещо на френски език.

Нищо. По дяволите! Оставам да зяпам след него, все така стиснала стихосбирката в ръка. И осъзнавам, че за първи път, откакто започнах да работя за Хенри, току-що ме отсвириха.

10

— Имам добра новина, поне така предполагам — казвам безизразно. — Поздравления, госпожо Фоглър. Съпругът ви е верен.

Поне за вас е добра новина. Аз все още си ближа раните.

Отново се намираме в хотелския апартамент на Стела Фоглър. Странно, но когато чува това, тревогата ѝ сякаш нараства.

— Верен! — надава вой тя и започва да кърши ръце. — Трябваше да се досетя, че няма да проработи. О, господи! Господи!

— Какво имате предвид? — питам озадачено.

Думите започват да се изливат от устата ѝ.

— Мислех, че ще успеем да изкопчим нещо срещу него. Нещо, което да му попречи да ме нападне пръв — казва обезумяло тя.

Моля? Озадачено поглеждам Хенри, но той не се обръща към мен.

— Досетил се е, че е номер — казва Стела на Хенри. — Тя не беше подходяща. Трябваше да е някое момиче с тъмна кожа. Те са онези…

Тя замълчава.

— Черна Венера — казвам бавно аз. — Той говори за това.

— Той никога не говори за това — казва остро тя.

После отново се обръща към Хенри:

— Знаех си, че това е грешка.

Започва да ми писва. И не само защото тя се държи така, сякаш вината за всичко това е моя. Но защото едва сега започвам да си давам сметка, че цялата тази постановка със свалката е била точно обратното на онова, което си мислех, че е.

— Вижте, повечето невротични кучки, за които върша подобни неща, щяха да се зарадват — казвам ядосано. — Вашият съпруг не започна да ме сваля. И можете да ми вярвате, че това се случва за първи път. Ако сте ме използвали, за да го изнудвате, трябваше да ми кажете.

Изправям се.

— Бих искала да получа парите си, моля. Четиристотин долара.

Стела измъква изпод леглото малък сак и разкопчава ципа. Изважда тлъста пачка, навита на руло, и отделя четири банкноти. Ръцете ѝ треперят.

— Не искам да звуча неблагодарно. Сигурна съм, че си дала всичко от себе си. И нямах намерение да го изнудвам, не точно. Просто исках някак… да се застраховам.

Вземам парите.

— Благодаря — казвам студено.

— Ще те изпратя, Клер — промърморва Хенри.

Вратата на апартамента едва се е затворила след нас, когато той слага ръка на рамото ми и ме завърта към себе си.

— Какво беше всичко това, Клер? Невротични кучки?!

— Тя е невротичка.

— И е клиент — настоява той.

— Хенри… Не мислиш ли, че всичко това е сбъркано? Тя искаше той да започне да ме сваля. Какво стана с невинните няма от какво да се страхуват?

Той вдига рамене.

— Имаш нужда от работа, нали така?

— Ти си знаел — осъзнавам аз. — Знаел си каква е целта ѝ. Исусе! Да правим подобни неща с някакви отрепки, които така или иначе изневеряват на жените си, е едно. Но когато съпругата… — Аз поклащам невярващо глава. — Без мен.

Докато се отдалечавам с бързи крачки, той извиква:

— Недей да драматизираш толкова, Клер! Ти обичаш това. Знаеш, че е така. Просто не ти хареса, че точно този не си падна по теб. Обади ми се утре, като ти мине.

Докато си тръгвам от хотела, си спомням нещо. Изваждам от дамската си чанта книгата Les Fleurs du mal, която Патрик ми даде, и тръгвам обратно натам, откъдето дойдох.

Отново почуквам на вратата на апартамента на Стела.

Няма отговор.

Нищо. Вдигам рамене и се обръщам.

11

Има едно великолепно упражнение, измислено от легендарния учител по актьорско майсторство Санфорд Майснър, при което двама актьори просто повтарят казаното от другия. Целта му е да покаже, че думите могат да означават каквото си пожелаеш. Че сценарият не е библия, а отправна точка. Текст и подтекст.

Минали са три дни. Скот и аз обикаляме един около друг из репетиционната зала, а останалите студенти ни наблюдават.

— Ти се усмихваш — казвам нетърпеливо на Скот, сякаш има да ми казва някаква добра новина.

— Ти се усмихваш — отвръща ми той. Само че го казва така, сякаш сме по средата на някакъв скандал и това е доказателството, че не го вземам насериозно.

— Ти се… усмихваш — казвам невярващо, сякаш дори не си е направил труда да скрие факта, че току-що се е държал като пълен лайнар.

— Ти се усмихваш — провиква се победоносно той, сякаш съм се опитвала да не го правя и той ме е накарал.

— Ти се усмихваш — прошепвам, сякаш го виждам щастлив за първи път от една година насам.

— Ти се усмихваш — казва той, като мълчаливо оставя да се подразбере, но аз — не.

— Добре. Сега давайте нататък — казва Пол.

— Ти се усмихваш — казва обвинително Скот.

— Не е вярно!

— За какво си мислиш тогава?

— Мислех си за онзи път, когато се търкаляхме заедно в снега.

— Това беше последният момент, нали? Последният момент, в който бяхме щастливи.

— Отлично — прекъсва ни Пол.

От другите студенти се разнасят кратки аплодисменти.

— Само помнете — казва Пол на групата, — че най-важното е какво ви подава актьорът срещу вас. Един грам емоция струва колкото килограм думи.

На отворената врата на репетиционната зала се почуква. На прага стои един от администраторите, заедно с жена в полицейска униформа.

— Търся Клер Райт — казва тя.

Мамка му.

— Аз съм — казвам и се усмихвам. — С какво мога да съм полезна?

12

Полицайката ме завежда в централното полицейско управление на Ню Йорк, където ме оставя да чакам в малка задушна стаичка на осмия етаж. Питах я за какво става въпрос, но тя не пожела да отговори, каза само, че са ѝ наредили да ме доведе тук и че всичко ще се изясни съвсем скоро. Или „всеки момент“, както се изрази тя.

Сигурно е във връзка с онзи продуцент, мисля си нервно. Сигурно е подал жалба. Каквото и да се случи сега, няма да е хубаво. Знам, че законите за огнестрелните оръжия тук са много по-либерални, но не мисля, че може просто да ги размахваш в лицето на хората.

В някакъв момент в стаята влиза едър мъж в цивилно облекло и се представя като детектив Франк Дърбан. Аз скачам отривисто на крака и се здрависвам с него, в опит да направя добро впечатление. Детектив Дърбан изглежда леко учуден, но посочва към по-младия мъж с обръсната глава, който влиза след него с купчина документи в ръка.

— А това е детектив Дейвис.

— Трябва ли ми адвокат? — питам разтревожено.

— Зависи. Какво си направила? — казва Дърбан.

Засмивам се, защото го каза приятелски, като на шега, но забелязвам, че ми дава малко време да отговоря, преди да добави:

— Клер, не си арестувана и към теб няма повдигнати обвинения. Просто искаме да ти зададем няколко въпроса. Във връзка със Стела Фоглър.

— Кой?

След това си спомням. Значи все пак не е заради продуцента.

— Разбирам, че от време на време работиш за една адвокатска кантора на име „Кър Адлър“ — добавя Дърбан, докато сядаме. — Така ли е?

— Да, така е.

— Разкажи ми малко повече за това.

За миг обмислям дали да не излъжа — за тази работа може и да не е нужно членство в профсъюза, но съм почти сигурна, че е в разрез с условията на визата ми — но след като очевидно вече знаят доста неща, правя онова, което детектив Дърбан иска от мен. Разказвам им всичко: за Марси, за работата като примамка, за камерата, скрита в дамската ми чанта. След известно време Дейвис избутва документите си на една страна и започва да си води бележки.

— Имаше ли нещо необичайно в ангажимента за госпожа Фоглър? — пита Дърбан. — Нещо различно от обикновено?

— Ами… искаха да се срещна с нея предварително. Това не се случва всеки път.

— Защо?

Вдигам рамене.

— Хенри каза, че искала да види как изглеждам. Да прецени дали съм подходяща.

— И как ти се стори тя, когато се срещнахте?

Замислям се и си спомням как Стела Фоглър крачеше напред-назад край прозореца.

— Ами… изнервена.

— Може ли да бъдеш малко по-конкретна?

Бавно казвам:

— Сякаш беше уплашена или нещо такова.

Двамата мъже не се поглеждат, но ясно усещам как се напрягат и започват да слушат по-внимателно.

— Госпожа Фоглър добре ли е? — добавям аз.

— Просто ни кажи какво се случи, Клер — казва детектив Дърбан. — В какъв смисъл уплашена?

Разказвам им за Стела, после за това как подходих със съпруга ѝ в бара. Когато стигам до момента, в който Патрик ми даде стихосбирката и си тръгна, детектив Дърбан ме прекъсва.

— Мислиш ли, че се е досетил какво се случва?

— Не виждам как би могъл.

— Добре. А госпожа Фоглър? Как реагира тя, когато ѝ каза как е минало? Беше ли доволна? Спокойна?

— Не точно.

Повтарям онова, което ми каза, как искала да изкопчи нещо срещу него. Сега звучи някак по-зловещо. От настоятелния начин, по който тези двамата ме разпитват, оставам с впечатлението, че нещата не вървят на добре.

— Патрик и Стела добре ли са? Случило ли се е нещо? — питам аз, но те отново не отговарят на въпроса ми.

— Когато ти плати, видя ли някакви други пари? В дамската ѝ чанта например? — пита Дърбан.

Поклащам глава.

— Но в онази навита на руло пачка, която извади, сигурно имаше поне хиляда долара. Тя ми плати в стотачки.

— Значи си взела четири банкноти.

Детектив Дърбан набляга на думата четири.

— Да — отговарям объркано аз. — Както ви казах. Толкова ми дължеше тя.

— Какво стана с останалото?

— Кое останало?

— Когато я намерихме, не открихме никакви пари — казва той с равен глас. — А същата сутрин е изтеглила голяма сума пари в брой. Значително по-голяма от хиляда долара.

Аз го зяпвам.

— Когато я намерихте… Искате да кажете, че е мъртва?

— Точно така.

Той наблюдава как ще реагирам.

— Боже мой — казвам ужасено. — Как? Какво е станало?

— Разглеждаме го като убийство. Това е всичко, което мога да ти кажа към този момент.

Той продължава да ме гледа, без да откъсва очи от мен. Изражението, което ми се бе сторило дружелюбно, дори добродушно, се е вледенило.

— Мога да ти кажа само, че е умряла в хотелския си апартамент малко преди зазоряване. Същата нощ, в която си била при нея.

— О, не — прошепвам аз. — Това е ужасно. Не може да мислите…

— Просто отговори на останалите ни въпроси, Клер.

Той ме кара да му разкажа всичко за втори път, после за трети. Дейвис продължава да си води бележки.

— Какво стана с видеозаписа? — казва накрая Дърбан. — Онзи от скритата камера. У кого е сега?

Замислям се.

— Дадох го на Стела. Госпожа Фоглър. Така се прави по принцип. Все пак тя си го плати.

— А стихосбирката?

— Все още е в дамската ми чанта. Обикновено не чета поезия, но тези стихове наистина са интересни, по един странен…

— Ще ни трябва — прекъсва ме той.

Взема един плик за веществени доказателства, обръща го с вътрешната страна навън и го използва като ръкавица, за да вземе книгата от мен.

— Успя ли да разбереш какво означава онова нещо на френски език? Цитатът, който ти е казал, докато е тръгвал?

— Да, почти съм сигурна, че е от едно стихотворение със заглавие A Une Passante, „На една минувачка“. Разказва се как вижда някого на улицата, споглеждат се, но после и двамата продължават по пътя си… Буквалният превод е: „О, ти, която бях обикнал. О, ти, която също го изпита“.

Дърбан изсумтява.

— Колко хубаво. Трябва да го запомня. Значи ти си тръгваш от хотела… и после?

— Отидох да се видя с приятели.

— В някой бар?

Кимвам.

— Бар „Харли“. Вътре имаше много хора, които могат да потвърдят, че бях там в девет и половина.

— И кога се прибра вкъщи?

— Около седем сутринта — запознах се с един човек.

— Как му е името?

— Ами… Том.

— Фамилия?

— Ъм, почти съм сигурна, че телефонният му номер е някъде тук.

Започвам да ровя из дамската си чанта и откривам една хартийка.

— Да. Ето го.

Детектив Дърбан го взема и го оглежда внимателно.

— На мен ми прилича на „и“. Тим, а не Том. Ще се свържем с него.

— Какво направи с парите, Клер? — казва детектив Дейвис.

Това е първият път, когато проговаря.

— Четиристотинте долара? Дадох ги на съквартирантката си. Дължа ѝ доста за наема със задна дата, затова…

— Не четиристотинте — прекъсва ме той. — Двайсетте хиляди долара, които открадна от хотелската стая на Стела Фоглър.

Аз го гледам втренчено, а главата ми се замайва.

— Моля? Не, не може да мислите, че…

— Просто отговори на въпроса — казва Дърбан.

— Нямаше никакви пари, не и толкова много. Поне аз не видях да има. Заподозряна ли съм?

— Заподозряна? — Дейвис изсумтява. — Ти вече призна, че си записвала някого без неговото съгласие, че си работила като нелицензиран детектив, че си проституирала и си участвала в заговор за изнудване. Трябва само да прибавим кражба и убийство и сме готови.

— Убийство?

— По думите на Хенри Норт онази вечер си имала пререкание с госпожа Фоглър.

— Вече ви казах — тя беше тази, която се държеше странно…

— И затова си си тръгнала сърдита заради грубото ѝ отношение… И после си се върнала в стаята ѝ — казва Дейвис. — Където тя случайно е държала голяма сума пари в брой. Хенри Норт ни каза за финансовите ти проблеми. Трябва да си се почувствала унизена, когато си видяла, че жена като нея е толкова богата.

Аз поклащам глава, озадачена.

— Обясних ви, върнах се само за да ѝ дам книгата. И вижте, Хенри ми каза, че всичко, което правя за кантората му, е законно. Стига да ги записваш, докато сте на обществено място, каза той. И не е проституция, ако те започнат да те свалят първи.

Осени ме една мисъл.

— Разпитахте ли него?

— Разбира се. И обстойно ще проверим неговата версия. Точно както ще проверим и твоята. С този Тим.

— Клер, ти ли уби Стела Фоглър? — пита детектив Дърбан толкова непринудено, сякаш ме пита дали си пия кафето със захар.

Аз го поглеждам право в очите, без да обръщам внимание на блъскането в гърдите ми.

— Не. Не бях аз.

Следва напрегнато мълчание.

— Детектив, да поговорим отвън? — казва Дърбан.

Излизат. През вратата дочувам шепота от гласовете им. После Дърбан се връща сам.

— Ще ми трябват данните на поне трима души, които могат да потвърдят, че в девет и половина си била в бара — казва той. — След това можеш да си тръгваш.

Аз го гледам втренчено, а главата ми е замаяна от облекчение.

— Значи не мислите, че съм я убила аз?

— Ще проверим истинността на всичко, което ни разказа. Ако си казала истината, би трябвало съвсем бързо да те елиминираме от разследването. Но не напускай града, без да ни съобщиш. И силно те съветвам да не приемаш повече работа от тази кантора. Това е разследване за убийство, госпожице Райт, а не проверка на имиграционните власти, но ако узнаем, че отново си нарушила условията на визата си, няма да се поколебая да предам тази информация на съответните органи.

С тези думи той започва да събира документите, като ги разпределя на купчинки. Всичко това е било представление, осъзнавам: класическият разпит тип добро ченге — лошо ченге, чиято цел е да ме сплашат възможно най-ефективно.

И успяват. Все още треперя. Ако бях направила нещо лошо, щях да си призная пред тези двамата, без да ми мигне окото. Смесицата от увереност, дружелюбност и агресия за секунди ме накара да изпадна в паника и безпомощност.

Но дори сега, обзета от облекчение, се улавям да мисля: Какво от това бих могла да използвам?

13

Когато се прибирам вкъщи, Джес превърта каналите на телевизора, увила косата си на тюрбан с една хавлиена кърпа, като същевременно проверява профила си във Фейсбук и си лакира ноктите на краката в бледосиньо.

— Добър ли беше денят? — пита тя, без да вдига поглед.

— Не точно.

Разказвам ѝ всичко за полицията и за убитата клиентка. Не след дълго тя ме гледа втренчено с отворена уста.

— Чувствам се ужасно — казвам накрая. — С изключение на персонала на хотела, Хенри и аз сме последните, видели Стела Фоглър жива.

— Полицаите казаха ли как е умряла?

Поклащам глава.

— Бяха доста уклончиви. Но от начина, по който ме разпитваха, звучеше като да е бил някакъв обир. Вероятно ще се наложи да свидетелствам и в съда.

Само за миг, неволно, сцената започва да се разиграва в ума ми.

КЛЕР РАЙТ застава на свидетелската скамейка с излъчването на Вера Майлс в „Набеден за виновен“ — хладнокръвна, сдържана, но видимо нервна.

— Фоглър ли каза? — прекъсва ме Джес.

— Да. Защо?

— Дават нещо по новините. — Тя хваща дистанционното и посочва с него към телевизора. — Ето.

На екрана е Патрик Фоглър, стои пред някаква жилищна сграда и говори пред цяла батарея микрофони; красивите му черти са белязани от умората. В лицето му се отразяват светкавици.

— Това е той — казвам. — Усили го.

Докато звукът се усилва, го чувам да казва: „… благодарен за всяко съдействие, каквото и да е съдействие, което можете да окажете на полицията на Ню Йорк“. Той спира и канонадата от фотографски светкавици се увеличава двойно. Някой отзад се провиква: „Какви бяха отношенията със съпругата ви?“.

— Засада на пресата — казва многозначително Джес. — Знаеш какво означава това, нали?

— Че разговаря с пресата?

— Не, глупачко. Че според полицията го е извършил той.

Когато вижда, че не разбирам нищо, въздъхва.

— Когато от полицията знаят кой е виновен, но някой адвокат им пречи да задават наистина неудобни въпроси, подшушват какво става на вестниците, за да може журналистите да зададат въпросите вместо тях. Следващия път, когато го видиш, ще е закопчан с белезници.

Припомням си срещата със Стела и онези странни неща, които каза.

Тогава реших, че съпругът ѝ е някой перверзник. Това беше преди да се срещна с него, разбира се — никой не би могъл да изглежда по-малко перверзно от Патрик Фоглър. Но дали не бе имала предвид нещо коренно различно?

Дали не се е страхувала от него? И дали детектив Дърбан не беше разчел така случката, която му разказах?

Отново поглеждам към телевизора, към Патрик Фоглър — толкова спокоен, толкова интелигентен, толкова чаровен — и си мисля колко невъзможно би било това.

— Не е той — казвам, като поклащам глава. — Не го вярвам. Той беше единственият, който не започна да ме сваля, нали помниш. Един истински мил, привлекателен и верен мъж.

— Не ми ги пробутвай тия глупости — казва небрежно Джес, докато подсушава косата си с хавлиената кърпа. — Няма такива мъже, нали ти самата винаги така твърдиш?

14

Убийството излиза на първа страница на вестниците.

Оттам го подхващат блогъри и коментатори, всеки с различна теория за случилото се. Първоначално разнищват идеята за обир, по време на който нещо се е объркало. Няколко години по-рано някаква банда вилняла из скъпарските хотелски стаи в центъра на Манхатън и заплашвала гостите с оръжие, за да ги обере. Но всички членове на тази банда вече излежаваха присъдите си в затвора и оттогава не бе имало подобни нападения в хотелите в района. Въпреки това в социалните мрежи се разразява оживен дебат за евентуалния ефект върху туризма. Гостите са съветвани да отварят вратите на хотелските си стаи, без да махат предпазната верига.

Много скоро вниманието се прехвърля върху самата Стела. Какво е правела една жена от близкия квартал „Морнингсайд Хайтс“ в този хотел, недалеч от дома ѝ? Теориите са две: първата, че е била скарана със съпруга си, и втората, че е очаквала там своя любовник. Носят се и слухове за голяма сума пари, открадната от хотелския ѝ апартамент, които полицията отказва да потвърди или да опровергае.

Камериерката, открила тялото — Консуела Алварез, казала на репортерите, че в стаята имало следи от спречкване. Тялото на Стела било на леглото, а чаршафът бил дръпнат над лицето ѝ, казала тя. Със сълзи на очи Консуела описала главата като „смачкана — ужасно — толкова много кръв“.

Очевидно на записа от охранителните камери в хотела няма нищо, което да е от полза.

Постепенно двете теории започват да се сливат в една. Стела наистина очаквала своя любовник и освен това не била в добри отношения със съпруга си. Именно това е предполагаемият му мотив да я убие.

Разбира се, аз знам, че не може да е вярно. Стела беше отседнала в онзи хотел само за да мога аз да се опитам да съблазня Патрик. И каквито и проблеми да са имали помежду си, той не беше готов да ѝ изневери, което говори за това, че поне според него двамата са имали шанс да се сдобрят. Но от полицията също го знаят. Все чакам да опровергаят спекулациите, като кажат на журналистите за мен, но по някаква причина те не го правят. Нито ме търсят отново, за да ми задават още въпроси.

Разказвам на няколко приятели, че онази вечер съм била със Стела Фоглър, но само на няколко. Последното, което искам, е заниманията ми на свободна практика да се озоват насред нечий блог. Във всеки случай не мога да утоля жаждата на приятелите си за ужасяващи подробности, защото не знам такива. И аз съм на тъмно точно колкото и те.

След две седмици все още никой от полицията не се е свързал с мен и аз се обаждам на Хенри.

— Клер — отговаря той.

Произнася го по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос. Сякаш е изненадан, че му се обаждам.

— Може ли да се срещнем? Искам да те попитам нещо.

Мълчание, след това:

— Добре. Но не в офиса.

Казва ми името на един хотел, в който сме работили няколко пъти.

Когато пристигам, той вече седи на бара, съвсем в края, където барманът няма да може да ни чува. Отивам и сядам до него.

— Мислех, че може да си чул нещо — казвам аз. — Имам предвид, във връзка с разследването.

— Нищо освен това, че не са стигнали доникъде.

Той свива рамене.

— Но вече не мислят, че основният мотив е бил обирът. Явно има подробности, които сочат към съпруга.

— Какви подробности? — казвам аз, учудена от потвърждението, че може би Джес има право.

— Не казват нищо. Това е стандартна процедура. За да може, ако им се наложи, да използват тази информация изненадващо по време на разпита. Но се прокрадва думата обезумял.

Той ме поглежда косо.

— Изтормозиха ли те?

Кимвам.

— Теб?

— Нищо, което сам не съм правил с други хора. Просто си вършат работата.

— Хенри… Има ли някакъв шанс отново да работя за теб? Положението ми започва да става отчайващо.

— Няма начин — казва той. — Кантората извади късмет, че не ѝ лепнаха глоба за наемане на служител без разрешение за работа. Ако не бях бивше ченге, сигурно нямаше да се отнесат със същото разбиране.

Той се поколебава.

— Работата е там, Клер, че така или иначе щяхме да те сменим.

— Защото нямах нужните документи?

Той поклаща глава.

— Получихме жалба. От един адвокат. Един тип на име Рик. Помниш ли го?

Помня го. В Сиатъл това може да ти осигури доста неща. Когато показах записа на съпругата му, гневът проблясваше в просълзените ѝ очи.

— Той ни донесе писмена клетвена декларация, няколко дни след ангажимента ти — казва Хенри. — В нея твърди, че след като си се срещнала с него в бара, си се качила в хотелската му стая, правили сте секс, взела си онези хиляда долара, за които сте се споразумели, и едва тогава си го изпортила пред жена му. Което, разбира се, би означавало, че си извършила престъпление, а ние сме били твои съучастници. И че видеозаписът не може да бъде използван като доказателство по време на съдебните процедури по развода с жена му.

— Той лъже — казвам бясно аз. — Просто изгледай записа.

Хенри отговаря спокойно:

— Изгледахме го. Записът свършва в момента, в който му казваш да се качи в стаята си и да те чака там. След това си изключила камерата. Рик ни предостави пълен разчет на времето, Клер — както и касови бележки от бара и информация от картата, която отключва хотелската му стая. Била си в онзи хотел колко — два часа? Предостатъчно време, за да подкрепи неговата версия.

— Записът свършва, защото вече имах онова, което ми трябваше — настоявам аз. — А причината да ми отнеме два часа е фактът, че го чаках цял час да стане от масата си. За бога, Хенри, какво е това? Знаеш, че работех по този начин.

— Знам, че ти харесваше да влизаш в роля. Никога не съм те разпитвал за подробности. За нас беше достатъчно да осигуряваш онова, което ни е необходимо.

— Никога не съм го правила — казвам с равен глас. — За бога, той беше гнусен мазник. Отрепка. И адвокат. Знаел е точно какви лъжи да измисли, за да не може съпругата му да използва записа в съда.

— Клер, не казвам, че си направила онова, което той твърди. Само казвам, че щеше да ни е доста трудно да го оборим. И на всичко, което правиш за нас след това, щеше да се гледа със съмнение, от гледна точка на доказателствата. Затова началниците ми казаха да намеря някой друг. Ако не се беше обадила, за да ми кажеш, че ти трябват пари за наема, никога нямаше да те оставя да се занимаваш със Стела Фоглър. Беше една последна задача заради доброто старо време.

Иде ми да се разплача заради цялата тази несправедливост.

— Добре. Значи не мога да работя за кантората. Трябва да има някакъв друг начин…

Хенри поклаща глава.

— Дори не си го помисляй. Виж, ти си страхотно момиче и за мен беше удоволствие да работим заедно. Наистина се надявам пътищата ни отново да се пресекат. Но това конкретно представление приключи.

Той махва с ръка на бармана.

— Аз ще платя, става ли?

15

Времето минава. Три месеца, може би повече.

Известно време убийството в хотел „Лексингтън“ е сензация, раздувана от блогъри, за която се спекулира по барове и офиси. После се появява снимка на една звезда от сапунен сериал в някакъв клуб за размяна на партньори; затварят за ремонт тунела „Линкълн“ и президентът изпраща още войски в Близкия изток.

Хората продължават с живота си.

Бащата на Джес ми дава малка отсрочка с наема. Но без работата за кантората в крайна сметка ми се налага да правя някои от нещата, които съм си казвала, че никога не бих направила. Неща, за които не обичам да мисля и за които не знае никой друг.

Каквото и да е, за да продължа да играя.