Повярвай ми

52

— Мисля, че вече съм добре — казвам колебливо. — Наистина, чувствам се чудесно.

В погледа, който доктор Банър ми отправя, се чете нещо близко до състрадание.

— За съжаление, един от маркерите на разстройствата на личността от група Б е именно изкривената представа на болния за него самия. Често болните преценяват погрешно именно онези качества у себе си, които причиняват затруднения за останалите и подриват собствените им взаимоотношения с хората.

Намръщвам се.

— Искате да кажете, че няма да стана по-добре, докато не започна да си мисля, че съм болна? Това е малко като в „Полет над кукувиче гнездо“, не мислите ли?

— Казвам, че собствената ти преценка за това колко си добре може да не е толкова надеждна, колкото моята и тази на лекарския ми екип.

— А доктор Лейтъм? Какво казва тя?

— Клер, не успях да открия твоята доктор Лейтъм.

Нещо в думата твоята ме кара да го изгледам остро.

— Според вас съм си я измислила, така ли?

— Не съм казал подобно нещо. Но така или иначе фактите…

— Не са от значение. Знам. Но тя е психолог. И ми направи всички онези тестове. Това е информация, която трябва да имате.

— Ако такава съществува — внимателно отговаря Банър, — несъмнено би била от полза. Но мога да те уверя, че в Американския борд по съдебна психология няма регистрирана Катрин Лейтъм. Проверих.

— Бих могла да ви заведа в кабинета ѝ.

— Това е невъзможно, Клер.

— Защо не? Ще отнеме само няколко часа. И тогава може би ще ми повярвате — казвам отчаяно.

Мисля, че Банър ме харесва: аз съм общо взето единствената от неговите пациенти, с която може да проведе смислен разговор, и съм забелязала, че ми отделя много повече време за консултации, отколкото на безмозъчните друсаняци.

— Може би аз ще си повярвам. Вместо да се чудя дали всичките тези глупости не са само в главата ми.

За да е още по-унизително, започвам да плача.

Банър ме гледа известно време.

— Добре, Клер — казва накрая. — Ако наистина чувстваш, че ще ти е полезно, ще организирам транспорт.

На следващия ден тръгваме с микробуса на клиниката. Доктор Банър, аз и един мускулест санитар на име Антон, който очевидно е тук, в случай че реша да избягам. Когато стигаме до Юниън Сити, започвам да се паникьосвам, защото не мога да открия вярната пресечка.

— Тук някъде е — казвам, като се стрелкам между прозорците на микробуса. — Сигурна съм.

Доктор Банър си записва всичко, което казвам, затова след известно време се опитвам насила да замълча и сядам върху ръцете си, за да им попреча да се размахват наоколо. След това завиваме зад един ъгъл и за мой късмет я виждам насреща — познатата редица полупразни паркинги и грозни ниски индустриални постройки.

— Ето я! — възкликвам и посочвам с ръка. — Виждате ли, нали ви казах? Отбийте тук.

Излизаме. Сградата изглежда почти изоставена.

— Не се тревожете, винаги си е изглеждала така — успокоявам го аз.

Приближавам се до входните врати и ги дръпвам. Не се отварят. Надниквам вътре. На рецепцията няма никого. Само една табела, на която пише, че празната сграда се охранява от пазачи с кучета. И още една, на някаква фирма за недвижими имоти.

— Клер, тук няма никого — изтъква очевидното доктор Банър.

— Почакайте — казвам отчаяно. — Нека ви покажа апартамента. Онзи, в който снимаха всичко. Точно от отсрещната страна на реката е.

Но още преди да стигнем там, вече съм се досетила какво ще открием.

Вратата отваря жена с южноафрикански акцент. Наела е апартамента под наем през „Еър Би Ен Би“, казва тя. Имал отлични оценки.

Същото се случва и в апартамента отдолу — онзи, в който беше Франк Дърбан.

Доктор Банър внимателно отбягва погледа ми, но забелязвам, че Антон стои неотлъчно до мен.

— Може ли да използвам телефона ви? — питам отчаяно доктор Банър.

— На кого искаш да се обадиш, Клер?

— На Франк… детектив Дърбан. Той ще може да ви каже къде е доктор Лейтъм.

Банър се поколебава, преди да отговори:

— Аз ще му се обадя вместо теб. И след това наистина трябва да се връщаме.

Той изважда телефона си, набира някакъв номер и моли да го свържат с Нюйоркската полиция.

Чакам, докато той говори по телефона. На няколко пъти казва, че се опитва да се свърже с детектив Франк Дърбан. В крайна сметка затваря и ме поглежда безизразно.

— Е? Какво ви каза той? — Сърцето ми се е свило в гърлото.

— През последните три месеца детектив Дърбан е бил в отпуск по болест.

— Но това е невъзможно — казвам безпомощно аз. — Той ме следеше навсякъде. Пазеше ме. За бога, дори имах кодова дума…

— Каква беше кодовата ти дума, Клер?

— Беше Кой… Ком… — поклащам объркано глава. — Не мога да си спомня.

Отново започвам да плача.

— Антон — казва тихо доктор Банър. — Би ли придружил Клер до микробуса? Време е да я върнем обратно в „Грийнридж“.

53

Доктор Банър иска да участвам в групова терапия.

Според мен е безсмислено — как е възможно разговорите с група душевно нестабилни наркомани да поправят случилото се — но в крайна сметка се съгласявам да опитам, предимно за да му се подмажа.

В групата сме осем души, а мястото за срещи е в столовата, в промеждутъка между часовете за хранене. Една от сестрите в психиатрията, Орла, играе ролята на водещ.

— Първо, нека днес кажем добре дошла на Клер — казва тя с тих, спокоен глас. — Здравей, Клер, и поздравления за тази важна крачка.

Следва вяло летаргично ръкопляскане.

— Добре — казва Орла, като се обръща към младия мъж до нея. — Итън, защо не ни разкажеш за какво си мислеше през последната седмица?

Итън започва да мрънка нещо за това как се чувства гузен, защото е крал пари от сестра си, за да си купува наркотици. Почти не го слушам. Току-що си дадох сметка на какво ми прилича тази сбирка.

Хора, събрани в кръг около учителя в средата, един по един изнасят представление.

И получават аплодисменти.

В резултат на казаното от Итън за днешната среща е избрана темата: „Ужасните неща, които сме вършили“. Една жена е наръгала съпруга си, защото си мислела, че е Сатаната. Някаква друга се опитала да се метне през прозореца пред очите на децата си.

Най-сетне идва моят ред.

— Клер — казва Орла, като се обръща към мен. — Спохождат ли те някакви тревожни мисли?

— Ами — казвам аз — в някакъв момент нямах пари да си плащам наема и нямах право да работя законно. Затова ходех по хотелите в Манхатън и се преструвах на проститутка.

— Добре — казва Орла след кратко мълчание. — Благодаря ти, че сподели това. Сега, Анна…

— Ехааа! — казва един мъж от дясната ми страна на име Майкъл. — Чакай малко. Как става това? Просто казваш на някакъв случаен мъж, че си проститутка?

Всички погледи са втренчени в мен.

Затова им разказвам.

— Нямах намерение наистина да спя с онези мъже — казвам накрая. — Но така или иначе бях свикнала да правя подобни неща от времето, в което работех като примамка за една адвокатска кантора. Единствената разлика беше в това, че вместо съпругата, ми плащаше директно съпругът. И можеше да запази половината от парите, а също и брака си. Така печелехме и двамата.

Хората от групата са като омагьосани. Бях изиграла гласа на женения Алън с монотонен акцент от Ню Инглънд — той беше родом от Ню Хемпшир, обичал да ловува — а проститутката Ребека говореше с дрезгав южняшки акцент и изяждаше половината от гласните.

Настъпва дълго мълчание. Орла сякаш се отърсва от унес.

— Продължаваме — казва тя. — Анна, има ли нещо, което искаш да споделиш?

54

— Според мен от груповата терапия става ясно, че все още не си се възстановила — казва доктор Банър. — Както и подозирах.

Твърде късно осъзнавам, че съм попаднала в поредния капан.

— Колко дълго ще ме държите тук?

— Докато спреш да представляваш заплаха за себе си и околните, Клер.

— Кога ще се случи това?

— Имаш прогрес. Но дори лекарствата да намаляват някои от повърхностните симптоми, те може би не спомагат за решаването на основните проблеми.

— Тогава как ще разберете кога ще съм достатъчно добре, за да си тръгна? Какво очаквате да се случи?

— Имаш предвид, какво поведение би ми показало, че си по-добре?

Кимвам.

— Ако ти кажа, нямам никакво съмнение, че ще успееш да го изиграеш безупречно — казва той с тънка усмивка. — Затова, Клер, нека се изразя по следния начин: ще знам, че състоянието ти започва да се подобрява, когато престанеш да се преструваш, че е така.

55

Не ни е позволено да ползваме интернет, но в канцеларията има един древен компютър с достъп до Мрежата. Виждала съм санитарите да си проверяват профилите във Фейсбук, когато наоколо няма лекари.

Пациентите имат право да поискат дребни задачи, с които да си уплътняват времето. Предлагам услугите си да сортирам боклука за рециклиране, което ми осигурява достъп до канцеларията. Мотая се наоколо и подреждам разни хартии достатъчно дълго, за да успея да видя как един санитар въвежда паролата си. После, късно през нощта, се промъквам обратно и влизам в интернет.

Пускам търсене за „Хистрионно разстройство на личността“. Появява се списък с уебсайтове, предимно с психологическа насоченост.

Научавам, че хистрионното разстройство на личността е психиатрично разстройство от клъстер Б. Характеризира се с непрестанен копнеж за одобрение, импулсивност, нужда от съблазняване на другите, рисковано сексуално поведение, избухливост, манипулативност, търсене на силни усещания, страх от изоставяне, придаване на прекомерна, но мнима важност на отношенията с хората и склонност към изкривяване, пренебрегване или погрешно тълкуване на реалността. Осемдесет процента от диагностицираните с ХРЛ са жени. Те проявяват диспропорционална склонност към опити за самоубийство или себенараняване.

Също така научавам, че думата хистрионно идва от вече дискредитирания термин хистерия, който на свой ред произлиза от гръцката дума за „матка“. В началото на двайсети век хистерията се е лекувала с вибратори, след като било наблюдавано, че заболелите — неизменно жени — се чувствали много по-спокойно, след като получат оргазъм. Едно поколение по-рано просто са ги заключвали.

С други думи, може би не съм луда. Може би просто съм от типа жени, които лекарите от мъжки пол традиционно не харесват особено.

Замислям се за онова, което Катрин Лейтъм каза на първата ни среща. Тя е неуверена, импулсивна, крехка, емоционално нестабилна и неспособна да се справи с усещането за отхвърляне. И макар изключително силно да се опитва да го прикрие, тя жадува одобрение така, както наркоманът жадува да се надруса. Какво да ти кажа, Франк? Тя е актриса.

Спомням си как се почувствах, когато го каза. Колко горда бях. Беше знаела точно как да ме изиграе.

Но с право или не, сега съм тук и трябва да намеря начин да се измъкна. Трябва да се превърна в примерен гражданин, в човек без никакви признаци на ХРЛ, в олицетворение на здравия разум. Докато отново преглеждам списъка, постепенно си давам сметка, че общо взето трябва да спра да флиртувам с Андрю Банър и да го убедя, че съм нормална и скучна, точно като него. Може би тогава ще ме пусне на свобода.

56

— Напредваш добре — признава Банър по време на следващата ми консултация.

— Това означава ли, че ще ме изпишат?

— Клер, все още не съм склонен да правя промени в лекарствата, които вземаш. А тази конкретна комбинация от медикаменти изисква строго наблюдение. По време на преразглеждането на случая ти ще препоръчам да останеш при нас още известно време.

Макар да съм разочарована, наострям уши. Дори не знаех, че предстои случаят ми да бъде преразгледан.

— Добре, докторе, както решите — казвам смирено.

Същата нощ се връщам в канцеларията и проучвам в интернет законовия процес на освидетелстване. Оказва се, че след шейсет дни болницата трябва да получи ново съдебно решение, което позволява задържането ми. Според уебсайта, който намирам: Трябва да бъдете уведомени, когато бъде внесена подобна молба, и имате право да я оспорвате, както и да бъдете представлявани от Правните служби по душевно здраве или от ваш личен адвокат.

Само за миг си представям как представлявам сама себе си, как стоя пред съдията и изнасям дълга прочувствена реч, която ще промени всичко. От мен струи достойнство; говоря учтиво, но разпалено и непоколебимо. Като Шарлот Рамплинг в „Присъдата“.

Отблъсквам тази мисъл. Ако нещо би могло да докаже, че състоянието ми не се е подобрило, би било точно това.

Параграф 22. Ако изглеждам по-добре, трябва да е благодарение на лекарствата, следователно трябва да остана тук. Ако не изглеждам по-добре, имам нужда от още лекарства, следователно трябва да остана тук. Иска ми се да изкрещя в лицето на цялата тази несправедливост.

Вместо това гледам втренчено екрана и отчаяно се опитвам да измисля нещо, което да ми помогне. Трябва да има някой, който може да се застъпи за мен. Някой, който може да каже на съдията за невъобразимото напрежение, на което бях подложена. Който може да се закълне, че дори да страдам от разстройството на личността, което доктор Банър е диагностицирал — защото нека бъдем честни, кой актьор не страда от него? — не то ме изкара от равновесие, а психологическите игрички на Катрин Лейтъм.

И тогава ме осенява.

Има такъв човек. Той не очаква да се свържа с него. Но няма какво да губя. Адресът на електронната му поща все още е запечатан в ума ми. Точно както всяка друга подробност, свързана с него.

А да не би именно чувствата ми към него да ме карат да вярвам, че е удачен избор в този случай?

Майната му. Не мисли.

Оттук не мога да си вляза в пощата, но от компютъра имам достъп до имейл клиента на самата клиника. Предполагам, че повечето хора биха отворили писмо, което изглежда изпратено от психиатрична болница. За всеки случай пиша: СПЕШНО ПАТРИК МОЛЯ ТЕ ПРОЧЕТИ ТОВА — НЕ Е СПАМ! в заглавието на съобщението.

Отнема ми дълго време да го напиша — откакто съм тук, не съм правила нищо, което да изисква толкова умствени усилия. След името си добавям три целувки, но после ги изтривам. Изтощена съм. Когато се опитвам да прочета имейла, думите се кривят и танцуват по екрана.

Е, мисля си, или ще стане, или не. Натискам „Изпрати“ и веднага след това започвам да се тревожа дали не съм прозвучала жалка и безпомощна.

Докато излизам от програмата за електронна поща, ме обзема нов страх. Патрик няма да изтрие писмото. Много по-вероятно е да го препрати обратно на болницата. Доктор Банър на свой ред ще го използва по време на преразглеждането. И това ще бъде още едно доказателство, че съм точно толкова болна, колкото твърди той.

При мисълта как звучи всичко, което написах в подобен контекст, кръвта ми се смразява. Не мисля, че бих издържала още дълго. Това е равносилно на признание, че може да си навредя. Онова, което казвам за Банър — Докторът иска да ме задържи — може да бъде сметнато за параноично. А написаното за Патрик и нашата предполагаема връзка е класически случай на ХРЛ: придаване на прекомерна, но мнима важност на отношенията с хората.

Рязко започва да ми се повдига, когато осъзнавам, че вместо да си помогна, вероятно току-що съм утежнила положението си.

57

Патрик не отговаря. В момента е ваканцията между семестрите, така че може и да не проверява служебната си поща.

По-лесно ми е да си мисля това, отколкото да си представя как просто го е прочел и е натиснал „Изтрий“.

Връщам се отново пред компютъра и започвам да проучвам как може да се защитава човек на дело за освидетелстване. Отговорът е, че не може, освен ако няма пари. Съдиите обикновено вземат страната на лекарите от психиатричната болница. Единственият начин да обориш техните доказателства, е да наемеш частен психиатър, който да предостави второ мнение. Но дори да успея да си го позволя, как бих могла да го направя оттук, докато мозъкът ми е замъглен от хапчетата на доктор Банър?

Хрумва ми да потърся в търсачката името на Банър. Появява се страницата с персонала на самата болница. От нея научавам, че Андрю Банър, доктор по медицина, има „специален интерес към разстройствата на личността от група Б, включително гранично личностно разстройство, хистрионно личностно разстройство и нарцистично личностно разстройство, като е съавтор на няколко дисертации по темата“.

Копеле такова, мисля си. Значи затова толкова много иска да ме задържи тук. Той ме изучава.

Или това е поредната параноя?

Пускам ново търсене за „Катрин Лейтъм, съдебен психолог“. Не се учудвам, когато не се появяват никакви резултати. Трябва да е използвала фалшиво име. За да може после да отрече всичко. Поредната ѝ лъжа.

Замислям се за миг, после въвеждам адреса на Necropolis.com. Сред множеството неща, които все още не мога да разбера за операцията на Катрин, е защо настояваше да посещавам точно този уебсайт. Почти съм сигурна, че по някакъв начин е наблюдавала разговорите ми с другите потребители. Но защо? Дали се е надявала, че ще се увлека в приказки и ще разкрия някаква важна информация? Или сайтът е важен поради някаква друга причина, която ми е убягнала?

Некрополис. Градът на мъртвите. Като се замисля, името е доста странно като за уебсайт за БДСМ.

Пиша „Некрополис + Бодлер“. Появява се част от стихотворение.

Разбира се. Стихотворението, което двамата с Патрик прочетохме заедно на глас още когато се запознахме. Сякаш оттогава е изминал цял един живот.

Връщам се отново в „Некрополис“, въвеждам старото си потребителско име, избирам „Форуми“ и пиша:

Мълчанието е оглушително. Около мен хората продължават да си говорят за различни видове камшици, придружени със снимки.

— Клер?

Една сестра от нощната смяна е втренчила поглед надолу към мен, изумена.

— Какво правиш?

Набързо се опитвам да затворя прозореца, но движенията ми са твърде бавни. Тя го е видяла.

— Какво е това? — смъмря ме, като взема мишката от ръката ми и се вглежда в екрана. — Клер, това, което правиш, не е позволено. И може би в твоя случай би ти навредило допълнително. Ще трябва да съобщя на доктор Банър.

58

Седя в стаята с телевизора и чета или поне се опитвам. Единственият друг човек тук е Месото, който вече от няколко седмици се разхожда свободно. Но изглежда съвсем дружелюбно настроен и решавам, че щом вече не е завързан за леглото си, значи не е по-опасен от останалите пациенти.

Откакто ме хванаха на компютъра на санитарите, увеличиха дозата на хапчетата. Отказах се от опитите да се измъкна оттук. Едва успявам да държа очите си отворени.

Ровя се в един кашон с вехти книги и търся нещо, с което размътеният ми мозък би могъл да се справи. Има предимно уестърни и кунгфу истории. Както и няколко любовни романа, в които действието се развива в болница — при други условия би ми се сторило ирония на съдбата.

Месото вдига глава.

— Хей, Клер! Какво си намери?

Поглеждам вяло към романа, който току-що съм извадила.

— „Спешна грижа“. А ти?

Той оглежда корицата на комикса, който държи, и изръмжава.

— „Съдия Дред“.

— Да си ги разменим, като го прочетеш?

Месото ме поглежда презрително.

— Не чета книги без картинки.

Сядам и зяпвам първата страница. Думите се гърчат като ларви. След малко оставям книгата настрани и впервам поглед в телевизора. Петдесет и осем процента от зрителите смятат, че жената трябва да даде още един шанс на неверния си съпруг.

— Клер, имаш посетител.

Трябва да съм задрямала. Замаяно вдигам поглед, когато чувам гласа на санитаря. До мен Месото е зарязал „Съдия Дред“ и зяпа унесено в телевизора.

На прага на вратата с ужасено изражение на лицето и очи, приковани надолу към мен, стои Патрик.

59

Отиваме в една от стаите за свиждания. Патрик изглежда все така шокиран. Давам си сметка как изглеждам в неговите очи. Освен че съм наддала на тегло, кожата ми е осеяна с пъпки в резултат от лекарствата. Косата ми е мазна и провиснала.

— За бога — казва той. — За бога, Клер, изглеждаш ужасно.

— Знаеш какво да кажеш, за да очароваш едно момиче.

Мислех, че когато го видя, ще пърхам от радост, но сега, когато е тук, не съм сигурна какво точно изпитвам.

Докато издърпвам един стол, се препъвам. Освен всичко останало хапчетата влияят на равновесието ми.

— Толкова съжалявам… Клер, толкова съжалявам.

Предполагам, че не говори за коментара си относно външния ми вид. Искам да му кажа, че всичко това не е точно по негова вина, но думите не искат да излязат от устата ми.

— Ако това ще ти донесе някаква утеха — добавя той, — те излъгаха и мен. Доктор Лейтъм и детектив Дърбан. Сега си давам сметка какво са направили.

Поклащам глава.

— Не ми носи особена утеха, не.

— Но това може да ти донесе: ще дам под съд полицията в Ню Йорк. Онова, което направиха, е престъпно безотговорно. Затова съм тук — поне донякъде. Искам да добавя името ти към съдебния иск.

Не мога да осмисля всичко това.

— Защо?

— Ти имаш по-голямо основание да ги осъдиш дори от мен — ако не беше тяхната операция, никога нямаше да се опиташ да се самоубиеш. Никога нямаше да свършиш тук. Току-що разговарях с лекаря ти. Той е идиот. Имаш нужда от истинска помощ. Ще направя всичко по силите си, за да ти я осигуря. А полицията в Ню Йорк ще си плати. Ще започнем с обжалване на твоето освидетелстване.

— Патрик… ти… — Тази мисъл ми се струва толкова невероятна, толкова изумително грешна и в същото време толкова прекрасна, че започвам да се смея на глас. — Ти спасяваш ли ме?

— И какво, ако е така?

Той ме поглежда за момент. Засрамена от външния си вид, аз навеждам глава. Тогава той изведнъж казва:

— В имейла си каза, че между нас има връзка. Но предишния път стигна много по-далеч. Помниш ли?

Нещо проблясва в мъглата.

Въпреки хапчетата, успявам да си спомня колко хубаво беше най-сетне да кажа тези думи на глас.

Стискам очи.

— Да. Помня.

— Истина ли беше? Или просто нещо, което ти казаха да кажеш?

— Не знам — признавам. — Тогава мислех, че е истина. Беше толкова истинско, че болеше. Но аз съм такава, Патрик. Актьорите постоянно го правят. Влюбват се в сценичния си партньор. Филмов романс, така го наричат. Златото на глупците. Аз явно го правя повече от другите.

— Разбирам. — Той оглежда мрачната бежова обстановка. — Така или иначе най-важното сега е да те измъкнем от тази дупка. Можеш да останеш при мен, докато решиш какво да правиш. След това си свободна.

Опитвам се да възразя, но той ме прекъсва:

— Имаш нужда някой да се погрижи за теб. Освен това имам скрити подбуди. Най-сетне написах моята пиеса. Бих искал да я прочетеш.

— Патрик — казвам безпомощно. — Аз дори един комикс не мога да прочета.

— Тогава трябва да сменим лекарствата ти. Ще говоря с лекарите. И с адвоката си, за да те изпишат оттук.

60

Тръгвам си от „Грийнридж“ две седмици по-късно.

Патрик приема за даденост, че ще живея при него, и аз нямам сили да възразя. Той ме настанява в самостоятелна стая, пълни ми ваната с благоуханни парижки масла, повива ме в огромни меки хавлиени кърпи и ми приготвя ястия с органични продукти от „Уестсайд маркет“ и „Цитарела“. В кооперацията му има фитнес и аз се заемам бавно да се освободя от натрупаните в болницата килограми, като междувременно избягвам отражението си в огледалните стени, от които ме гледат стотици дундести момичета на име Клер Райт.

Не мога да се отърся от спомена за думите на Катрин Лейтъм. Ако той е убиецът, нейната уязвимост ще го привлече като акула, привлечена от мириса на кръв.

Но Катрин грешеше, казвам си твърдо аз. Да не говорим, че беше и лъжкиня.

Всеки ден ме посещава частен психиатър, а Патрик тактично излиза, за да ни остави насаме. По време на първите няколко сеанса доктор Филикс ми взема кръв, за да провери за следи от лекарствата на Банър, но предимно разговаряме за случилото се. Когато описвам ролята на Катрин в операцията, той пребледнява от гняв. Според неговите познания по съдебна психология цялата схема, която е измислила, почти със сигурност е била незаконна. Веднъж имало опит да направят нещо подобно в Англия, като за примамка била използвана полицайка под прикритие. В крайна сметка жената получила нервен срив, съдията обявил доказателствата за несъстоятелни и ги отхвърлил, а на психолога били повдигнати обвинения в злоупотреба с професионални правомощия.

— Всъщност, Клер, ти си се измъкнала почти невредима. Поставен под подобно напрежение, всеки би изпитал разстройство на личността, какво остава за един обикновен човек без никаква подготовка.

Постепенно започваме да говорим за миналото ми — за демоните, от които си мислех, че ще избягам тук, в Америка, но те някак успяха да се промъкнат в страната с ръчния ми багаж. Доктор Филикс предлага различни механизми за преодоляване на травмата — начини, по които може да успея да пренастроя мисловните си процеси с помощта на техника, наречена „диалектическа поведенческа терапия“. Всеки от нас живее живота си по сценарий, казва ми той — сюжетни линии, които си измисляме още като деца. И ако не им бъде обърнато внимание по-късно, те продължават да оформят целия ни живот. Неговата терапия се занимавала именно с откриването на тези сюжетни линии и тяхното пренаписване.

— Има една теория — обяснява той, — според която причината за разстройства от клас Б може да бъде несъответствието между чувствата, които изпитва едно дете, и онези, на които грижещият се за него откликва и съответно признава за достоверни. Ако емоционалните ти нужди са били пренебрегвани или дори манипулирани от приемните ти родители, това би могло да доведе до някои характеристики на поведението ти, които доктор Банър е описал.

Замислям се за предупреждението на Пол. За някои хора това може да е много мрачно преживяване, Клер. Но въпреки това трябва да го направиш.

Вечерта, преди да си тръгна от болницата, доктор Банър дойде да ме види. Очаквах да е ядосан, че съм намерила начин да му се изплъзна, но дори да е било така, той успя добре да го прикрие.

— Не съм съвсем изненадан, че ни напускаш, Клер — казва той. — Повечето психиатри биха заявили, че ако един човек функционира добре, той е добре. А ти очевидно функционираш доста добре.

Подготвих се за задаващото се но.

— Причината да съм на друго мнение е, че съм специализирал в областта на тези конкретни разстройства. И аз мога да видя нещо, което повечето колеги не могат — а именно че ти изнасяш представление. Преструваш се на някого, който не си.

Навеждам се напред и му отговарям много тихо, така че той също трябва да се наведе към мен, за да ме чуе.

— Прав сте — казвам му. — Аз съм си точно толкова побъркана, колкото и преди. Но същото важи и за онзи тип с ябълковото дърво в стомаха.

Една седмица, след като отивам да живея при него, Патрик ме води на острова на Статуята на свободата с ферибота. Когато дойдох в Ню Йорк, така и не посетих никой от туристическите обекти, така че всичко това е напълно ново за мен.

Стоим под кухата статуя и наблюдаваме как светлините на Манхатън танцуват по сребристочерната вода.

— Клер — казва накрая той, — каква част от човека, в когото се влюбих, е истинска?

— Катрин беше много хитра. В цялата роля имаше точно толкова от истинската ми същност, че да изглежда достоверно — отговарям аз и го поглеждам. — Предупреждавам те, че истинската Клер може и да не ти хареса толкова много. Първо, аз обичам да театралнича много повече от нея. Когато говореше за мен, Катрин използваше думите отчаяно търсеща одобрение. Мога за секунди да променя мнението си за нещата, които ме вълнуват искрено, обичам да съм център на внимание и понякога мога да съм доста рязка. О, и далеч не съм кротка, не се правя на жертва и никога, никога не се подчинявам на никого. Онази Клер, която познаваш ти, беше доста по-олекотена моя версия, създадена от Катрин, за да привлича мъжкото одобрение.

— Звучиш впечатляващо — прошепва той. Очите му са приковани в някакви фойерверки, които озаряват небето над Батъри Парк. — Ще рискувам.

Въздъхвам.

— Също така съм наивна. Дори когато бях сигурна, че не си го извършил, тя ме убеди, че просто съм се вживяла в ролята си.

— Клер, не съм убил Стела.

— Знам. Мисля, че винаги съм го знаела. — Обръщам глава и оглеждам лицето му в профил. — Аз също не съм.

Той кимва.

— Ако искаш, мога да се подложа на детектор на лъжата — добавям.

Патрик се усмихва.

— Няма да е необходимо.

И двамата мълчим.

— Разбрах, че не си го извършила ти, когато отидохме на театър — добавя той. — След като онзи актьор дойде да говори с нас.

— Раул — казвам аз. — Раул, пеещият мишок. Онзи, на когото разби носа.

— Паникьосах се — признава си той с лека усмивка. — Мислех, че ще развали всичко. Но той се държа толкова злобно с теб… Хареса ми, че успях да те защитя. А после, в таксито, когато беше толкова разстроена… Още на следващия ден им казах, че съм убеден в твоята невинност.

— Аз доста те бях изпреварила. Повтарях им същото за теб до безкрай. Бедната Катрин. Цяло чудо е, че сама не сложи край на всичко.

Още докато го казвам, нещо просветва в ума ми. Да, защо не го направи? Защо продължи с цялата схема, след като трябва да е знаела, че е обречена на провал?

Може би има нещо общо с онзи уебсайт?

— О, и аз също съм сирак — добавям аз. — Това е едно от нещата, които ми беше най-трудно да пазя в тайна пред теб.

Патрик бавно кимва, докато осмисля новината.

— Все пак мисля, че винаги съм го знаел. Определено долавях, че си приличаме по нещо, по което се различаваме от останалите.

Той се протяга и хваща ръката ми.

— Клер, аз ти зададох един въпрос в болницата, а ти така и не ми отговори. Но мисля, че сега си по-добре, затова ще те попитам отново. Има ли някакъв шанс да започнем отначало? Или вече сме се отдалечили твърде много един от друг?

Впервам поглед в изящната желязна плетеница на Бруклинския мост. И внезапно, вълшебно, всичко ми се струва възможно.

— Стига да искат, двама души винаги могат да изградят мост помежду си.

61

Същата нощ правим любов за първи път, откакто ме изписаха. Или, както се съгласихме да гледаме на нещата, за първи път — точка. Той и аз, разголени един пред друг във всеки възможен смисъл. Без лъжовните си костюми.

Той целува белезите ми — трите тънки червени резки над лявата ми китка. Ще избледнеят с времето, беше ми казала сестрата от „Грийнридж“. Надявам се да не се случи. Не се срамувам от тях.

После прониква в мен безкрайно нежно, обгърнал с една ръка тила ми, за да може да ме гледа право в очите.

Мисълта за това, че ме наблюдава толкова изпитателно, ме плаши. Опитвам се да се скрия от него, да предотвратя размразяването на бурята. Спомням си всички онези пъти, когато съм си лягала с непознати и съм се преструвала на някой друг. Как понякога имитирах удоволствие, а понякога се преструвах пред себе си, че го имитирам. Но винаги, винаги изнасях представление.

Давам си сметка, че именно това е нещото, от което толкова се страхувах. Някой да види истинското ми аз.

Усещането, че съм на показ, само засилва преживяването. Когато върховният момент настъпва, ме залива като вълна, бушува и ме мята по своята пяна, а аз се изгубвам като корабокрушенец, скимтя и ридая, от гърлото ми се изтръгват неразбираеми звуци, краката ми треперят, гърбът ми се извива и всичките ми мускули се разтърсват от неконтролируеми спазми.

— Значи така изглеждаш, когато го правиш наистина — прошепва той.

62

Минават няколко дни, преди да се почувствам достатъчно добре, за да започна да чета пиесата на Патрик. Дори тогава думите отказват да застанат неподвижно. Но понеже той я е написал, упорито продължавам. Постепенно успявам да прочета по две страници наведнъж, после по три, а след това и цели сцени.

„Разголеното ми сърце“ започва през лятото на 1857 година в долнопробния апартамент, в който Бодлер живее заедно със своята любовница Жан Дювал. Тя се оплаква колко са бедни. Той винаги е твърдял, че след публикуването на Les Fleurs du mal ще забогатее. Вместо това книгата е конфискувана и той е даден под съд за сквернословие. Ако го осъдят, ще му бъде наложена глоба или ще го пратят в затвора.

Жан му дава избор. Да продаде бижутата, които ѝ е купил с аванса за книгата, или да излезе да проституира на улицата, както толкова много пъти преди това ѝ се е налагало да прави.

Бодлер се разкъсва. Знае, че трябва да избере бижутата, но не може да понесе мисълта тя да ги продаде, преди да си ги сложи за него един последен път. Жан се скрива в спалнята им и се връща гола, единствено с бижута. В този момент диалогът преминава в стихотворна форма:

Прелиствам по-нататък и виждам, че цялата пиеса е структурирана по този начин: сцени от живота, преплетени със стихотворенията на Бодлер. Предизвикателство от гледна точка на режисурата, но вълнуващо и интересно.

След като са правили любов, Жан излиза, за да продаде бижутата, а на гости на Бодлер идва неговият приятел Флобер. Флобер — който сам наскоро е бил даден под съд за сквернословие заради „Мадам Бовари“, но е бил признат за невинен, казва на Бодлер, че този път властите са твърдо решени да успеят. Предупреждава го, че трябва спешно да открие влиятелни хора, които да се застъпят за него.

Бодлер е достигнал до същото отчайващо заключение. Успява да се сети само за един такъв човек: Аполони Сабатие, Бялата Венера: жената, на която е изпращал анонимно някои от най-свирепите и жестоки стихотворения от Les Fleurs du mal.

Действието в следващата сцена се развива в дома на Аполони. Двамата разговарят насаме за първи път от издаването на книгата; за първи път, откакто тя е узнала, че неизвестният обожател, който ѝ е пращал онези странни злокобни стихове, е същият беден писател, който често е посещавал нейния салон. Сцената е наелектризираща. Тя иска да знае защо. Той отказва да обясни. Когато тя го пита дали това е, което всъщност се върти в ума му — дали наистина иска да ѝ причини всички онези ужасни неща — той отговаря, че трябва да разпита стихотворенията му, а не него.

Направила го е, казва тя. И като не забравя, че го познава, е избрала да вярва, че жестокостта в стихотворенията е просто литературен похват, който цели да предизвика сензация, а не разкритие за истински покварен ум.

Но репликите са написани по начин, който създава впечатлението, че се опитва да убеди самата себе си.

Сцената завършва с думите на Аполони, че ще се опита да му помогне, но в замяна възнамерява след процеса да го помоли за услуга, която Бодлер трябва да изпълни, каквато и да е тя. Бодлер предполага, че ще го накара да обещае никога повече да не ѝ пише и да не я търси, но няма избор. Съгласява се да заплати цената.

В този момент спирам, за да помисля над онова, което току-що съм прочела. Сцената с Жан Дювал беше добра, но някак опростена. Сцената с Аполони е съвсем различна. Героинята ѝ изскача от страницата, сложна и разкъсана, едновременно привлечена и отблъсната от мрака, който долавя в сърцето на поета.

Точно както аз бях запленена от онова, което долових у Патрик, мисля си.

Второто действие на пиесата е самият съдебен процес. В своя защита Бодлер убедително говори за изкуството, което не цели да се занимава с моралните устои. Но когато прокурорът го пита как би се почувствал, ако някой се вдъхнови от неговите стихове и извърши злодеяние, той се поколебава. Твърди, че стихотворенията може да говорят за аморалността, но не я възхваляват. Прокурорът прочита на глас няколко куплета, които правят точно това, и повтаря въпроса: Как бихте се почувствали, ако някой се вдъхнови от вашите стихове и извърши злодеяние? Бодлер настоява, че всички имаме лоши мисли: той просто ги е казал на глас, нищо повече. Но става явно, че мисълта да се появят негови вдъхновени последователи не му е съвсем неприятна.

Процесът продължава по-малко от един ден. Шест от най-крайните стихотворения остават цензурирани, а на Бодлер е наложена огромна глоба от триста франка.

Той отива обратно при Аполони. Твърде късно се е досетил, че когато се е застъпила за него, тя е уредила най-зловещите стихотворения, написани за нея, да бъдат цензурирани.

Тя не отрича онова, в което я обвинява. Но му напомня за обещанието, което е дал.

Добре, казва той с горчива мъка. Какво желаеш?

Тя му казва, че иска да спи с него.

Решила е, че това е единственият начин да разбере какво изпитва към нея в действителност — дали зверствата, или нежността са истинският образ на Шарл Бодлер.

Кой ти се иска да бъде? — прошепва той.

И ни става ясно, че тя се разкъсва; че донякъде ѝ се иска той наистина да е злодеят, когото стихотворенията разкриват. Обичали са я нежни, скромни мъже. Никога не е била обожавана от мъж, който желае едновременно да я боготвори и да я оскверни.

Въпреки това настоява, че според нея той е човек с добро сърце.

Лягат си заедно. В кулминационния момент на сцената настъпва тъмнина. На следващия ден той ѝ изпраща вече прочутото писмо, с което я отхвърля.

63

Пиесата е добра. Като истински драматург, Патрик е балансирал съдържанието. Вместо да възхвалява покварата, пиесата я разобличава като своеобразен нарцисизъм, като себелюбието на твореца, който се стреми да създаде нещо оригинално на всяка цена.

Но преди всичко това е история за един мъж и една жена, които се опитват да отгатнат скритите си подбуди. Да разберат какво всъщност се крие в ума на другия.

Не е трудно да видя откъде е черпил вдъхновение Патрик. Това е нашата история — историята на полицейската операция, пренесена в Париж през деветнайсети век.

Но е и история с отворен край. Дали Аполони решава да спи с Бодлер заради причините, които изтъква? Или е била влюбена в него? Възможно ли е да се е надявала, че допирът до голото ѝ тяло някак ще го излекува от отровата на привличането, което изпитва към нея? Ако е така, може и да е подействало. След онази нощ той повече не ѝ е написал нито едно садистично стихотворение. Дори се разделил с Vénus Noire и отишъл да живее при овдовялата си майка в провинцията. В последната сцена от пиесата той откъсва едно цвете от градината и го поставя на ревера си.

Колкото до самия Бодлер, пиесата така и не разкрива отговора на въпроса, който Аполони първоначално му задава: Наистина ли изпитваш всичко това, или просто целиш да всяваш шок? Какво ще видя, ако мога да надзърна в сърцето ти?

Всички роли са добри. Но от актьорска гледна точка най-интересната е тази на Аполони.

64

— Пиесата ти — казвам на Патрик, когато се прибира. — Много ми харесва. Провокативна е, но в нея са засегнати много теми. Много нюанси дори.

— Това означава ли, че ще го направиш? — казва нетърпеливо той.

— Кое?

— Да изиграеш ролята на Аполони, разбира се.

Настроението ми се срива.

— Патрик, не мога — казвам тъжно. — Франк и Катрин не ти ли казаха? Нямам право да работя тук. Точно затова успяха да ме примамят да участвам в глупавите им машинации.

— Не си ли чувала за програмата за обмен на актьорския профсъюз? Когато английски актьор получава възможност да работи тук в замяна на ангажимент за американец във Великобритания?

— Да, но това е само за продуценти…

— Аз съм продуцентът.

— За какво говориш?

— Аз сам ще я поставя. На Бродуей.

— Бродуей?

— По-точно на Бродуей номер 2960. Съжалявам, че е толкова далече от Таймс Скуеър, но по-добро място не успях да намеря.

Когато продължавам да го гледам все така неразбиращо, той добавя:

— В университета има театър. Аз ще го наема за постановката. Не се заблуждавам, че ще успея да си върна разходите, но на кого му пука? Актьорският състав ще е малък, а критиците все пак ще дойдат. А и няма нищо друго на света, за което бих предпочел да използвам парите на Стела.

— Патрик… — възразявам вяло.

— Просто ми кажи, че ще участваш.

— Не разбираш ли? — вече започвам да се ядосвам. — Ти ми предлагаш това, за което копнея най-силно. Страхотна роля в нова пиеса с премиера в един от най-важните в театрално отношение градове в света. Но не мога. Дори да забравим за всичко останало, не съм във форма.

— Ще намерим някой страхотен режисьор — просто казва той. — И страхотни актьори, които да ти партнират, разбира се. Джобовете ми са дълбоки, Клер, а без теб не може да има пиеса.

— Не мога да приема.

— Това няма да те обвърже по никакъв начин — добавя той, все едно не съм казала нищо. — Надявам се, че се подразбира.

Стискам очи. Знам, че би трябвало да откажа. Но една друга част от мен си мисли, Защо не? Вече започвам да усещам как силите ми се възвръщат. Килограмите, които съм качила, започват да се топят. Кожата ми се оправя. И въпреки това, което казах току-що, знам, че съм повече от способна да изиграя тази роля.

Това би могло да е възможността, заради която дойдох в Америка. Не си представях, че ще се появи пред мен по този начин, но шансът си е шанс.

А има и нещо друго. Ако в тази пиеса се разказва нашата история, това, че я поставяме заедно, може да е възможност да пренапишем собствената си връзка. Истинското ми Аз и истинският Патрик да разголят сърцата си един пред друг. И този път ще бъда на своя територия. В стихията си. На сцената.

65

Връщам се в апартамента на Джес, за да си взема нещата. Чувам как ахва, когато ѝ казвам името си по домофона, и докато се кача до горе, тя вече е в коридора и ме гледа втренчено с отворена уста.

— За бога, Клер — възкликва тя. — Какво, по дяволите, стана с теб?

— Нещата малко се… усложниха.

— Минаха три месеца! От университета се свързаха с мен, за да питат защо си спряла да посещаваш лекциите. Трябваше да им кажа, че нямам представа. Агентът ти също дойде да те търси.

— Марси е идвала тук?

Джес кимва.

— Беше се разтревожила за теб. Каза, че имаш склонност да излизаш извън релси.

— Това е малко пресилено — промърморвам. — И все пак доста мило от нейна страна, че си е направила труда. Може ли да вляза?

— Ами да — казва неловко тя.

— Предполагам, че ти дължа доста наем за миналите месеци — казвам, като влизам след нея в апартамента. — Може да се наложи да измислим някаква схема.

Автоматично поглеждам към вратата на стаята си. На дръжката виси закачалка с мъжка риза в найлонов плик от химическо чистене.

— Клер, много съжалявам — казва жално тя. — Трябваше да я пусна под наем. Баща ми настоя.

— О! Да, вярно, разбирам те напълно — казвам, макар вътрешно да се надявах, че не би го направила. — Къде са ми нещата?

— На склад. За малко да ги дам на брат ти.

— На брат ми? — Сега е мой ред да я погледна с широко отворени очи. — Аз нямам брат.

— Твоят приемен брат Джон. Дойде преди няколко дни заедно с годеницата си да те търси, беше взел адреса от университета. Надяваше се да се видите, докато е в града. Ще останат само за седмица.

— О, този брат.

Няма смисъл да се опитвам да обясня на Джес, че когато живееш в приемни семейства, „братята“ са просто други хора, които по някаква случайност участват за кратко в живота ти. И все пак Джон беше един от по-добрите.

— Как ти се стори годеницата му?

— Мила. Много земна. За всеки случай му записах номера.

Тя се поколебава, после изстрелва:

— Виж, казах му за парите. Не знаех какво друго да направя — искам да кажа, че дадох на баща ми онова, което му дължеше, но докато разчиствах стаята, намерих останалите и не бях сигурна…

— О — казвам аз. — Открила си парите ми.

Тя кимва.

— Не знаех какво да си мисля.

— Може би си помислила, че съм ги откраднала от Стела Фоглър — казвам, защото знам, че всъщност точно това си мисли. — Парите, които изчезнаха след убийството ѝ.

— Не — казва тя. — Тоест да.

— Скъсвах се от работа, за да дам на баща ти парите за наема. Хиляда и сто долара за един месец, ако не се лъжа.

— Ти нямаше право да работиш. Така каза.

— Казах ти, че от полицията са ме предупредили, че не трябва повече да работя за Хенри. Затова изкарах парите сама.

— Не разбирам.

След това започва да се досеща.

— О! — казва тя. — За бога, Клер. За бога. Защо не каза нещо? Баща ми щеше да прояви разбиране…

— О, да — казвам ядно аз. — Баща ти прояви разбиране и още как. Баща ти прояви огромно разбиране.

— Какво искаш да кажеш? — пита тихо тя.

— Намина няколко пъти, докато ти беше на репетиции. Да провери бушоните, да поправи мивката, която по негови думи бяхме запушили с женските си щуротии, такива неща. Така че реших да се възползвам от възможността и да поговоря с него. Да си осигуря малко повече време може би. Оказа се, че той наистина ми влиза в положението.

— Чакай малко. — Джес ме гледа втренчено. — Чакай малко. Ако биеш натам, накъдето си мисля, аз не…

Кимвам.

— Специално намаление в замяна на извършени услуги. Изплащано на части, разбира се. Ако има някакво значение, аз отказах. Защото това би било леко смахнато дори за мен — да чукам бащата на съквартирантката си. Може би затова е искал толкова бързо да махнеш нещата ми оттук.

— За бога, Клер. Нямах никаква представа — казва тя.

Вече е пребледняла.

— И как би могла да имаш? Вината не е твоя.

Джес започва да плаче.

— Трябваше да ми кажеш.

— Надявах се да не прецакам семейните ви отношения. Нещо, в което очевидно се провалих — въздъхвам аз. — Виновна е терапията. Понякога си мисля, че истината е надценявана. Но в болницата ѝ бяха големи фенове.

Тя се приближава до хладилника и с разтреперена ръка изважда оттам бутилка вино.

— Мисля, че е най-добре да я отворим.

След това, разбира се, иска да ѝ разкажа всичко, което се е случило, след като онази сутрин си тръгнах от апартамента ѝ заедно с Франк Дърбан и един сак. Слуша ме невярващо, докато ѝ разказвам за операцията под прикритие, за нервния срив, за „Грийнридж“. Но когато стигам дотам, че сега живея с Патрик и ще участвам в пиесата му, наистина зяпва.

— И така — завършвам аз, — изглежда, вече съм си стъпила на краката. Влюбена съм, имам работа и все още живея в добрите стари Съединени американски щати. Троен джакпот.

Джес най-сетне успява да каже нещо.

— Влюбена си? В мъжа, който може би е убил последната жена, която се е опитала да го напусне?

— Това са просто тъпотиите на Катрин.

— Аз гледах пресконференцията — припомня ми тя. Гласът ѝ вече е доста рязък. — И двете я гледахме. Този човек беше заподозрян.

— Знам какво правя.

— Казва жената, чийто единствен досег с любовта е бил с един женен сваляч по време на снимки. Казва жената, която току-що се е измъкнала от психиатрична болница. За бога, Клер! Живееше по-безопасно, докато излизаше и се забиваше с напълно непознати по баровете.

Зяпнала ме е изумено.

— Или точно това правиш? Да не би тайничко да ти харесва мисълта, че може би спиш с психопат?

— Патрик не е убил Стела.

— Тогава кой го е направил? — настоява тя.

Нямам отговор на този въпрос, разбира се.

66

— Мисля, че пиесата е страхотна. С правилната сценография може да стане впечатляващ спектакъл. Но в същото време поставя сериозен въпрос: каква отговорност носим като творци за влиянието, което работата ни може да окаже върху света?

Патрик е уговорил среща с Ейдън Кийтинг — нашумял млад режисьор, прочул се със склонността да се захваща с опасни тематики. Миналата година спечели наградата „Тони“ за своя нов прочит на пиесата „Носорог“ от Йонеско. Давам всичко от себе си да не ми личи колко се вълнувам от срещата с такава знаменитост.

— При един толкова малък актьорски състав обаче изборът на актьори е ключов — добавя Ейдън.

Под къдравата руса коса погледът му се стрелва към мен. Знам какво си мисли. Ако оставя автора да даде главната роля на приятелката си, ще изглежда сякаш всичко се върти около нея.

Патрик спокойно казва:

— Разбира се. Точно затова веднага се сетих за Клер в ролята на Аполони. Тя е завършила „Актърс Студио“.

— Посещавам курсовете на „Актърс Студио“ в университета „Пейс“ — промърморвам аз. — Все още не съм завършила напълно…

— Знам — прекъсва ме Ейдън. — Не искам да те обидя, Клер, но за да постигнем истински успех с тази пиеса, ще ни трябват актьори, чиито имена ще привлекат публика. В момента е доста модерно филмови и телевизионни звезди да играят в театъра. Тази постановка може да им се стори привлекателна възможност.

— Така е. Разбирам — опитвам се да не издам колко съм разочарована. — Каквото е най-добре за пиесата.

— Ролята на Клер не подлежи на коментар — студено казва Патрик. — Мислех, че съм бил ясен. Ще имате пълна свобода за избора на останалите актьори, както и достатъчен бюджет, за да привлечете имената, от които имате нужда, но ако не можете да приемете предварителните ми условия, вие не сте човекът, който ми трябва.

За момент двамата мъже се поглеждат в очите. Макар никой от тях да не помръдва, и двамата сякаш придобиват по-застрашителен вид — някаква едва доловима подсъзнателна пренастройка на езика на тялото и дишането.

Ейдън го предизвиква:

— А текстът? Имам някои бележки, особено по второто действие. Този холивудски финал е отвратителен. На места диалогът куца. Жан, в частност, започва да говори с клишета всеки път, когато си съблече дрехите. Няма уважаваща себе си актриса, която да се заеме с тази роля в сегашния ѝ вид.

— Като автор на пиесата ще променя всичко, което пожелаете — казва Патрик.

— Искам в договора ми да бъде вписано, че не може да бъда уволнен. Не мога да си позволя да ме освободите, защото имате възражение относно творческата посока, която съм избрал за пиесата.

— Това е доста нестандартно изискване.

— Обстоятелствата са нестандартни. Ако ми осигурите пълен контрол над постановката, сценарий, с който мога да работя, и приличен бюджет, ще направя прослушване на Клер. Това е всичко, което мога да обещая.

— Първо направете прослушването — рязко казва Патрик. — Ако ви хареса това, което ще видите, ще се договорим.

67

Всъщност нямам никакво желание да се срещам с приемния си брат и неговата годеница, но когато преполовихме онази бутилка, Джес започна да настоява да му звънна, а след като ѝ бях разказала онези неща за баща ѝ, не исках да изглежда така, сякаш не ми пука за собственото ми семейство, макар това да е самата истина. Затова ѝ обещах, че ще се свържа с него.

Освен това се чувствах малко гузна заради цялата история с баща ѝ. В действителност вината може и да е била колкото негова, толкова и моя. Беше ми хрумнало, че ако баща ѝ започне да ме сваля и аз го отблъсна, може да ми е от полза при бъдещи преговори за наема. Разбира се, нямах никакво намерение да говоря за това с Джес. Просто се ядосах, когато чух, че е настоял да разкарат вещите ми от апартамента. В един момент думите просто се появиха в ума ми, а в следващия изхвърчаха от устата.

След „Грийнридж“ сякаш съм станала по-импулсивна. Както и по-гневна. Дори избухлива и манипулативна, ако мога да цитирам симптомите на доктор Банър.

Или може би просто е свързано с факта, че Джес поне има баща. Някой, който да ѝ купи апартамент, да се тревожи за нейната сигурност, да е загрижен за нея.

Така или иначе Джес си е Джес и ме накара още тогава да изпратя съобщение на Джон, затова в момента седя и чакам него и годеницата му в един грил ресторант близо до Таймс Скуеър. До мен седи Патрик. Не съм го молила да идва, но той каза, че иска да се запознае с малкото роднини, които имам. И аз си дадох сметка, че от своя страна искам да се изфукам с него. Да покажа на Джон, че не само той е имал успех в любовта.

— Клер!

Ето ги. Аз скачам на крака и прегръщам Джон с една идея по-въодушевено от необходимото, след което се здрависвам с приятелката му, която той ни представя като „нашата Алис“. Аз им представям Патрик, който ги поздравява за годежа. Джон гордо стисва рамото на Алис. Решавам, че тя изглежда прилично. Разбирам защо Джес използва израза „земна“. Облечена е като за разходка в гората — удобни туристически обувки, дънки, анорак „Нортфейс“, чантичка през кръста, а Джон носи раница и е по къси спортни панталони въпреки факта, че наближава краят на септември. Мигновено съжалявам, че съм се постарала толкова за външния си вид. Патрик ми беше казал да вземам назаем каквото поискам от дрехите на Стела, докато успея да прибера моите от мястото, където са складирани, но те са доста изискани за моя вкус.

— Ех, колко се радвам да те видя — казва Джон, след като сяда.

Все още говори с йоркширския си акцент, макар да разказва, че през последните три години е работил в Лондон.

— Но пък ти говориш като някое янки — добавя той. — Примесено с малко снобарски британски акцент.

— Повечето шофьори на таксита тук си мислят, че съм австралийка.

— Да, нали? Значи си истинска американка. И звучиш толкова снобарски. Вкъщи не казваме „таксита“, а „автобуси“ — казва той и се засмива на собствената си шега.

Патрик се опитва да включи Алис в разговора, но тя почти не откликва. Отначало решавам, че просто не обича да говори, но след това виждам как поглежда Джон и осъзнавам, че има нещо, което очаква да спомене.

В крайна сметка той го прави.

— Клер, всъщност Алис беше тази, която ми каза, че трябва да те открия. След като се сгодихме, тя доста се сближи с Рос и Джули, така че вече е част от семейството.

Опитвам се да си спомня кой е Рос. Тогава се сещам, че Джули, нашата приемна майка, се омъжи повторно.

— С останалите приемни деца на Джули си направихме група в „Уотсап“. Е, някои се поизгубиха като теб, но осем от нас поддържаме връзка помежду си, както и с родните ѝ деца, разбира се. След няколко месеца тя ще навърши шейсет години, затова организираме семейна сбирка. Тя е удивителна жена и искаме да направим нещо специално за нея. Ще има репортери и изобщо ще е много хубаво. Може би ще успееш да си дойдеш и да присъстваш.

Зяпвам го. Дори да можех да се върна у дома — да можех да си позволя самолетни билети и да знаех със сигурност, че ще ме пуснат обратно в Съединените щати — самата идея, че доброволно бих отишла да прекарам известно време в компанията на тази жена, ми се струва откровено налудничава.

Джон вижда изражението на лицето ми и ме разбира погрешно.

— Тя не таи лоши чувства към теб, Клер.

— Тя не таи лоши чувства към мен? — повтарям невярващо. — След онова, което нейният съпруг ми причини?

Джон поглежда Патрик, сякаш не е сигурен дали трябва да казва нещо повече. Но винаги е бил прям, още като тийнейджър.

— Имам предвид, че не таи лоши чувства към теб заради лъжите ти — казва тихо. — Децата в приемни семейства се справят с вътрешните си проблеми по този начин, винаги го е казвала. Особено когато преди това са били настанени в лоша среда. Тя обвинява социалните служби, задето повярваха на теб, а не на съпруга ѝ.

— Значи ти също мислиш, че съм излъгала — казвам горчиво. — Точно както тя е мислила винаги.

Патрик седи съвсем неподвижно до мен. Разпознавам предупредителните сигнали и слагам ръка върху неговата. Мога да се справя с това.

— Когато отправи онези обвинения срещу Гари — казва направо Джон, — ти си съчини всевъзможни неща, които не се бяха случили наистина. Знаеш това, Клер. Всичко беше част от плана ти да влезеш в онова училище по драматични изкуства.

Поглеждам го гневно.

— Наистина ли не си спомняш как живеехме? — казвам аз. — Как всяко лято ни изпращаха в друг приемен дом, за да може Джули и Гари да отидат на „семейна“ почивка със собствените си деца? Как ни караха да не си оставяме нещата в дневната, да не би случайно да ги забравим, когато излезем?

— Те имаха нужда от някакви граници — казва Джон. — Поне ни приеха в дома си.

— Ама разбира се — казвам горчиво. — С неизказаната заплаха, че ако не се държим добре, отново ще ни изхвърлят.

Свикваш да живееш с това чувство, спомням си, докато не стане част от теб. Колкото и гостоприемни да изглеждаха хората, те рано или късно изчезваха — или идваха да ти съобщят, че ще се местиш някъде другаде. Вътре в себе си всички ние очаквахме невидимите сирени да се включат и да започне официалната процедура по напускане на поредното приемно семейство.

Джон въздъхва.

— Значи не искаш да дойдеш на празненството на Джули?

— Няма сила на света, която да ме накара да отида.

— Еха — казва той и поклаща глава. — Променила си се. Винаги си имала склонност да преиграваш, но като цяло беше добър човек. Какво се е случило, Клер?

Аз дръзко хващам Патрик под ръка.

— Да, наистина съм се променила. Вече имам нов живот. Тук ми е добре. И що се отнася до мен, онези неща в миналото просто не са се случили.

— Съжалявам, че стана свидетел на това — казвам, когато си тръгваме.

— Благодаря ти, че ми позволи да дойда с теб — отвръща Патрик.

Поглеждам го, за да видя дали се шегува, но той изглежда сериозен.

— Очевидно с теб сме израснали при много различни обстоятелства — добавя той. — Но имаме нещо общо. Колкото и трудно да ни е било, поне можем да избираме. Можем да избираме семействата си, родния си град, произхода си… Можем да бъдем когото си поискаме. И макар за нас сигурно да е по-трудно да се доверим на някого, когато го направим, го правим докрай.

— Да — казвам аз и кимвам. — Това е една от причините да дойда в Ню Йорк. Това е градът, в който всеки е дошъл отнякъде другаде, нали така? Където хората преоткриват себе си. И аз определено избирам повече да не съм част от онова семейство.

Патрик стисва ръката ми. Не казва нищо, но аз знам какво си мисли.

Сега имаш мен.

68

Ейдън ми прави прослушване в едно малко кастинг студио в Челси. Седи с каменно изражение зад една маса, заедно с някакъв кастинг директор, когото не познавам — жена, която ми представи просто като Мо. Няма празни приказки, само едно учтиво: „Какво си ни подготвила днес, Клер?“ и „Когато си готова“.

Не обръщам внимание на факта, че ми се повдига от нерви, поемам си дъх, съсредоточавам се и започвам. Подготвила съм заключителния монолог на Джени от пиесата „Съдействие“ на Лесли Хедлънд. Силен, шумен монолог, в който има по малко от всичко — пиянство, танци, патос, хумор — затова решавам, че ще е добър начин да покажа способностите си.

Когато приключвам, следва дълго мълчание, после Ейдън казва:

— Благодаря ти.

Устоявам на порива да го залея с въпроси. Какво мислите? Какво мислите наистина? Да го изиграя ли отново? По-бързо? По-бавно? По-тъжно? Какво искате да ви покажа? Харесвате ли ме?

Връхлитат ме думите на Катрин Лейтъм. И макар изключително силно да се опитва да го прикрие, тя жадува за одобрение така, както наркоманът жадува да се надруса. Обзема ме отчаяние и осъзнавам, че липсата на самочувствие ме е накарала да избера за прослушването нещо, което крещи: Вижте ме!

Това преди малко не беше актьорска игра. Това беше фукане.

— Бих искала да изиграя още нещо, моля — казвам спокойно.

Ейдън поглежда Мо, която вдига рамене, сякаш иска да му отговори: Е, така и така сме тук, защо пък не?

— Добре — казва той с шумна въздишка. — Какво би искала да изиграеш, Клер?

Опитвам се да изровя от паметта си нещо, което би имало отношение към неговата пиеса — към ролята, която се опитвам да спечеля.

И, интуитивно, се досещам.

Прочетохте го добре…

Вместо монолог, избирам стихотворение. Стихотворението, което прочетох заедно с Патрик, когато се запознахме. Започвам с тих глас, потопена в ритъма.

Като стигам до средата, виждам как Мо обръща глава и поглежда Ейдън. Изражението му не издава нищо. Но окуражена от нейния жест, аз се доверявам на инстинктите си и изричам последните няколко стиха толкова неподвижно и тихо, че почти не се чуват.

Приключвам и Ейдън се намръщва.

— Е — казва той, — много неща не ми харесаха изобщо, особено в първата част. Но мисля, че мога да работя с теб.

Той се изправя, здрависва се бързо и професионално с мен и си тръгва. Но не и преди да видя изражението в погледа му.

Ядосан е.

Давам си сметка, че се е надявал да съм ужасна. Тогава би имал възможност да се откаже. Вместо това сега ще му се наложи да работи с актриса, която не е избрал сам.

69

— Значи така — казва Марси и посяга към електронната си цигара. — В Ню Йорк се говори само за това. Е, или поне в онова малко самовлюбено кътче от този град, което се интересува от авангарден театър.

— Много е вълнуващо — казвам скромно.

— Много е самоцелно по-точно.

Марси издишва струя дим над главата ми.

— Но що се отнася до теб, това променя всичко. Ако режисьор като Ейдън Кийтинг види нещо в теб, всички други ще се втурнат да го последват. Има ли голи сцени?

— Няколко.

— Това е добре. Критиците ще вдигнат шум, а тълпата от по-непретенциозни зрители ще дойде заради критиците. Предостатъчно като за начало на кариерата ти.

Тя замахва към мен с върха на цигарата си.

— Само да не го прецакаш, Клер. Цяло чудо е да получиш втори шанс в този бизнес. Трети — невъзможно.

— Ще се опитам. Но дори ако пиесата има успех, не остава ли проблемът със зелената карта?

Тя се замисля.

— Реално погледнато, остава. Бихме могли да настояваме, че имаш право да се възползваш от програмата за обмен, но повечето продуценти няма да си направят труда за някой, който не е известен.

Тя ме оглежда изпитателно.

— Колко сериозна е работата с този Патрик?

— Доста сериозна.

— Сериозна като за сватбен марш?

Примигвам от изненада и тя продължава нетърпеливо:

— Да, хубаво, само не ми казвай, че не си мислила за това. Заможен американски гражданин поставя пиеса само за да може да види любимата си актриса в главната роля. Омъжи се за него и ще получиш не само зелена карта, а и златна кредитна карта.

— Последният му брак не завърши с голям успех.

— Между другото, цялата тази полемика също няма да се отрази никак зле на пиесата.

— Коя полемика?

— Говори се, че единият от вас двамата ѝ е видял сметката. На което аз винаги отговарям, че това са пълни глупости. Отговарям, че твоята разрушителност е насочена предимно към самата теб.

— Благодаря — казвам сухо.

Марси махва пренебрежително с електронната си цигара.

— Всеобщото мнение е, че сте го направили заедно.

— Това е абсурдно.

— На кого му пука, ако ги накара да гледат пиесата? — Тя ме поглежда многозначително. — Чула ли си на кого мислят да дадат другите роли?

Поклащам глава.

— Патрик не знае. Ейдън настоява да запази пълен контрол над постановката.

— Говори се, че иска Ниаша Ниъри да играе Жан Дювал.

Кимвам, впечатлена. С майка от Зимбабве и баща — ирландец, миналата година Ниаша беше номинирана за куп награди за ролята си в един сърцераздирателен биографичен телевизионен филм за робството. Има огромни очи, с които, без да мигне, може да премине от влюбен взор в смразяващо презрение, и толкова остри скули, че прилича на бюст на Нефертити. Тя е една от най-красивите жени на планетата.

— А Бодлер?

— Говори се за Лорънс Писано.

Гледам я втренчено. Безмълвна. Лорънс. Актьорът, в когото се влюбих по време на снимките на първия ми филм. Мъжът, заради когото вярвах, че искам да умра.

И мигновено разбирам какво се опитва да постигне Ейдън. Няма как да не е чул слуховете за мен и Лорънс. Господи, нищо чудно самата Марси да му е разказала. Нямаше как да откаже да ме вземе, без да загуби парите на Патрик. Но с избора на Лорънс се надява да ме принуди да се откажа сама. Тогава ще може да вдигне рамене и да каже: Е, тя така пожела.

— И кого мислят да вземат за ролята на Аполони? В смисъл, след като ме принудят да се откажа?

Марси свива рамене.

— Когото си пожелаят. Ако ти се откажеш.

— Няма да го направя.

Очите на Марси проблясват.

— Точно това им казах и аз, Клер.

70

И сред всичко това ето ни нас двамата с Патрик. Всеки ден се прибираме в неговия тих апартамент с гледка към катедралата. И се опознаваме един друг по най-добрия възможен начин — като работим заедно по пиеса.

— Сега, след като си поживял малко с нея, как би описал истинската Клер? — питам го една вечер, докато той ни приготвя вечеря.

Намирам фанатичната страст на Патрик по готвенето за забавна. Двете с Джес си мислехме, че спазваме рецепта, ако имаме повече от половината продукти от списъка със съставките в някой случаен готварски сайт, но Патрик гледа презрително дори на Джулия Чайлд и Елизабет Дейвид. Тази вечер беше повел дискусия за това до кой от двата древни тома по френска кухня да се допита — този на Ескофие или този на Карем. Освен това притежава комплект ножове, които никой друг няма право да докосва, изработени от остра като бръснач дамаска стомана и изковани като миниатюрни самурайски мечове, с които в момента реже скилидки чесън така, сякаш разцепва атома на части.

Но трябва да си призная, че един властен мъж в престилка е доста секси.

Патрик се замисля за момент.

— Непостоянна — решава той. — Разхвърляна. Шумна. И безкрайно впечатляваща. Точно когато реша, че те разбирам, осъзнавам, че това изобщо не е вярно.

— Може би защото няма нищо за разбиране. Или… — признавам си аз, — защото все още се опитвам да те впечатля. Не мога да се отърся от тревожната мисъл, че когато ме опознаеш, ще останеш разочарован.

— Дълбоко се съмнявам в това.

— Аз невинаги съм мила, Патрик. Или добра. Ти сам видя, като бяхме с Джон и Алис.

— Само слабаците се държат добре през цялото време.

Той ми подава една лъжица, за да опитам соса.

— Още черен пипер?

— Но ти се държиш добре — казвам аз. Преглъщам соса и кимвам одобрително.

Той поклаща глава и се усмихва.

— Само с теб.

Докато се храним, обсъждаме промените по текста на пиесата, които е поискал Ейдън. Някои от тях странят от фактите в живота на Бодлер и Патрик не е склонен да ги приеме; във всички останали аспекти той спазва обещанието си към Ейдън да му предостави пълен творчески контрол върху постановката. В настоящия вариант например, когато Жан узнава, че Бодлер е ходил да се среща с Аполони, тя побеснява от ревност. Гневно му казва, че възнамерява да отиде при прочутата гола статуя, за която е позирала Аполони, и да я наплюе. Но когато отива, с почуда открива, че е пленена от красотата на другата жена. Статуята оживява и двете жени правят любов. Едва по-късно разбираме, че сцената се разиграва в ума на Бодлер — точно както е било описано в едно от цензурираните му стихотворения с лесбийска тематика.

— Имаш ли нещо против? — иска да знае Патрик.

Вдигам рамене.

— И аз като теб съм в ръцете на Ейдън. Ами ти? Ще ти бъде ли трудно да ме гледаш на сцената по този начин?

Той поклаща глава.

— Аз не съм ревнив, Клер. Просто ще бъда горд с теб. Много горд.

С ясното съзнание, че ще изиграя тези сцени с жена, далеч по-красива от мен, ограничавам френската кухня и удвоявам времето, което прекарвам на уредите във фитнеса. Когато ми омръзва от тях, започвам да тичам из близките паркове. „Морнингсайд“, където тревата е осеяна с групички студенти, и „Ривърсайд“ с великолепната гледка към река Хъдсън. Някогашното чувство Еха, това е като на кино, е заменено от изумителната мисъл Еха, това се случва наистина.

Сериозна като за сватбен марш? Само не ми казвай, че не си мислила за това, както цинично се беше изразила Марси. Разбира се, че съм — и сега си го мислех. Кой не би? Но се опитвам да живея ден за ден, да дам на връзката ни времето, от което има нужда.

Доктор Филикс вече идва само веднъж седмично. Постепенно терапевтичните ни сесии са спрели да се въртят около полицейската операция и са концентрирани предимно върху връзката ми с Патрик.

— Винаги съм напускала хората в живота си — казвам му. — Или съм ги принуждавала да ме напуснат. Това е най-дългата връзка, която съм имала.

— Очакваш ли някой да дойде и да ти каже, че е време да си тръгваш? Да… — Той поглежда бележките си. — „Да се включат невидимите сирени и да започне официалната процедура по напускане на поредното приемно семейство“?

Разказала съм му за срещата с Джон и Алис. По време на онзи разговор доктор Филикс си водеше толкова подробни бележки, че едва успяваше да се справи.

Потръпвам при мисълта колко мелодраматично съм звучала.

— Разбира се, че не. Е, може би малко. Предполагам, че все още се чувствам като измамница. Сякаш играя роля.

— Което някой би сметнал за иронично — промърморва той.

— Най-странното е, че не се чувствам по този начин само докато играя. Но тук, в апартамента на Стела, където дори нося някои от нейните дрехи…

— Да, разкажи ми за това. Патрик ли го предложи, или ти?

— Той. Но само от практична гледна точка. Моите дрехи все още са на склад и някак покрай пиесата и всичко останало така и не ми остава време да отида да си ги взема.

Той си записва още нещо.

— Може би се чудя дали това означава да обичаш наистина — казвам аз. — Или продължавам да правя онова, в което ме обвини Катрин Лейтъм — да се вживявам твърде много в ролята.

— Това далеч не е учудващо, като се има предвид колко много години ти се е налагало едновременно да живееш като част от едно семейство и като външен човек. Дори е възможно тогава да се е зародило желанието ти да бъдеш актриса.

— В смисъл че винаги ще се чувствам по този начин?

— Не мисля, че някой би могъл да каже подобно нещо. Може би да си влюбена просто е ново и любопитно преживяване за теб, Клер. Опитай се да му се насладиш.

И въпреки това, ако трябва да съм честна, между мен и Патрик сега липсва нещо.

— Искам да ти призная нещо — казвам му една вечер.

Спомням си как някога тези думи щяха да накарат сърцата и на двама ни да ускорят своя ритъм. Да не споменаваме сърцата на публиката ни — невидимите наблюдатели и слушатели, приведени над своите устройства.

Но Патрик просто повдига вежда.

— Така ли?

— Липсват ми нашите игрички — казвам му. — Всъщност беше доста вълнуващо да се чудя дали си убиец, или не.

Устните му трепват.

— Би ли искала да убия някого заради теб?

— По-скоро не. Но може би аз съм като Аполони в твоята пиеса — не ми се иска да повярвам, че стихотворенията отразяват истинската ти същност. Но от друга страна, в същото време, донякъде ми се иска да е така. Което е налудничаво, знам. Ти не си по-зъл, отколкото е бил самият Бодлер.

Патрик се навежда и ме целува по главата.

— Все още не ме познаваш, Клер — казва безгрижно той. — Не знаеш всичко, което се върти в главата ми. Това отнема малко повече време.

71

Най-сетне идва денят на първата репетиция — четене на маса.

Умирам от ужас, разбира се. Умирам от ужас, че ще видя отново Лорънс. Умирам от ужас, че Ниаша ще ме засенчи. Умирам от ужас сценографът и ръководителите на всички останали отдели да не разберат, че съм получила ролята само заради Патрик.

Моята нервност сякаш почти развеселява Патрик. Никога преди не ме е виждал такава, дразни ме той и твърди, че всъщност няма причина. Трябвало просто да си спомня колко съм добра.

Двамата с него пристигаме първи в залата за репетиции. После идва Ейдън и ме поздравява с прегръдка, която изглежда почти искрена, но аз инстинктивно се усъмнявам в нея. Четиримата актьори с по-малки роли, трима от които ще бъдат и дубльори, пристигат заедно. Лорънс идва десет минути преди началния час и умишлено отива да размени няколко шегички с осветителите напълно небрежно. Хубавото му момчешко лице почти не се е променило, но аз с облекчение установявам, че не изпитвам нищо към него, абсолютно нищо.

— Лорънс, познаваш ли Клер? — казва накрая Ейдън.

Лорънс поглежда към мен.

— Да, познаваме се от снимките на „Врява“.

Той бавно доближава и небрежно ме целува по двете бузи.

— Как си, Клер? Много се радвам, че отново ще работим заедно, наистина.

Усмивката, която някога беше разтапяла сърцето ми, се появява и изчезва. И нищо повече. Никаква следа от факта, че някога бяхме любовници. Нито извинение, нито дума за онова, което направих. Просто една мила дума или едно „съжалявам“ щеше да ми е напълно достатъчно, но явно няма да получа дори това.

На снимачната площадка не се брои, мила.

Ниаша пристига точно навреме. Облечена е така, сякаш отива на тренировка във фитнеса — със сив спортен екип, под ципа на който едва се подава тъмночервена тениска, и черна бейзболна шапка, нахлупена над плитките ѝ. Облеклото сякаш приглушава красотата ѝ, но нищо не може да скрие перфектните ѝ скули, нито бляскавите очи. По-дребна е, отколкото изглежда по телевизията. Здрависва се с мен учтиво, почти срамежливо, със сериозно изражение на лицето.

Ейдън плясва с ръце и разговорът мигновено замира. Той започва, като ни приветства с добре дошли в онова, което по неговите думи вече е едно семейство, една общност. Разказва ни за думата „трупа“, една стара и благородна дума, която описва група пътуващи актьори, разчитащи един на друг, за да могат да преживяват. Разказва накратко за продукцията — как трябва да въплъти суровата мощ на поезията на Бодлер, как трябва да предизвиква и провокира съвременната публика, точно както Les Fleurs du mal е предизвикала един век, потънал в сантименталността на романтизма. И най-сетне започва да говори за предстоящото четене.

— Днес не е ден за представления. Нито за прослушвания. Съсредоточете се върху яснотата, опитайте се да разкриете същината на думите върху листа. По-нататък ще има предостатъчно време за актьорска игра. Това е само за нас като група, за да погледнем заедно проекта за пръв път. Никой тук няма нужда да впечатлява никого.

Всички кимаме. Питам се дали последното изречение не беше насочено към мен. Ниаша сваля бейзболната си шапка.

До първата сцена с мое участие има известно време, затова отначало само слушам. Скоро става ясно, че докато Ниаша е чула какво е казал Ейдън и просто чете думите на глас, Лорънс е дошъл с някои собствени идеи. Най-очевидната от тях е да чете ролята на Бодлер с френски акцент. Патрик вдига поглед още на първото изречение, но Ейдън не казва нищо в продължение на няколко страници.

— Това е чудесно, Лорънс — намесва се накрая той. — Според мен засега да го четем така, както си е, и по-късно да обсъдим възможността за акценти.

— Добре — казва Лорънс. — Чудесно.

После продължава да чете с абсолютно същия акцент.

Ейдън отново го спира.

— Нека оставим акцента засега.

Лорънс се намръщва. Давам си сметка, че вече се е режисирал в ума си и сега ще му е трудно да започне отначало. Когато продължаваме да четем, той успява да изчисти по-голямата част от френското произношение, но от време на време някое и друго ударение се промъква в речта му. Докато чете, неспирно отмята косата от очите си с нетърпеливо движение. Някога си мислех, че този жест е неустоимо очарователен. Сега просто се чудя защо не се подстриже.

Ниаша седи съвсем неподвижно, почти без да помръдва, но гласът ѝ е безкрайно красив. Не успявам да разбера каква е причината да звучи точно по този начин, но бих могла да седя и да я слушам с часове.

Когато идва ред на моите реплики, се опитвам да следвам нейния пример и оставям думите да говорят сами за себе си. Но още в първата ми сцена Бодлер признава, че той е авторът на зловещите анонимни писма, които съм получавала през последните пет години, и аз си позволявам да вмъкна в начина, по който Аполони говори на Бодлер, мъничко от неприязънта, която вече изпитвам към Лорънс. Виждам как Ейдън замислено вдига поглед от сценария, но не казва нищо.

В крайна сметка стигаме до финала и се аплодираме един друг. Ейдън ни казва, че сме били страхотни. Но всъщност, мисля си аз, самата пиеса е добра.

Това би могло да е нещо невероятно, осъзнавам. Това би могъл да е моят пробив. Почти не мога да повярвам на късмета си.

Всички ставаме на крака и се протягаме. Лорънс веднага се устремява към Ейдън — чувам го да споменава за някакви идеи, които искал да обсъдят. Ейдън му отговаря нещо учтиво, но неангажиращо.

Ниаша се приближава към мен и ме поздравява колко добре съм се справила с четенето.

— Ще бъде много забавно — казва тя със своя премерен сериозен глас.

Свалила е горнището на спортния си екип: ръцете, които се показват от ръкавите на тениската, са като тънки черни кабели, изтъкани от преплетени мускули. Отблизо съм запленена от неземната ѝ красота.

Тя отпуска ръка на китката ми.

— Разбрах за теб и Патрик — казва тихо. — Той изглежда наистина чудесен човек.

После тя оставя погледа си да се премести от Патрик върху Лорънс, който все така разпалено разговаря с Ейдън, и не казва нищо повече.

Но това е достатъчно. Вече сме съюзнички. Може би дори приятелки.

72

На другия ден следобед излизам да потичам в парка „Морнингсайд“, замислена за вчерашната репетиция, когато усещам познато чувство. Чувство, което всеки актьор изпитва, когато е на сцената — че някой те наблюдава.

Което е странно, защото тук във всеки един момент сигурно ме гледат поне десет чифта очи, а обикновено не се чувствам по този начин. Разтърсвам глава и продължавам.

Правя още една обиколка и отново изпитвам същото чувство. Точно в същата част на парка. Неволно косъмчетата по врата ми настръхват.

Спирам и поглеждам нагоре. Високо над мен, на стъпалата, които водят надолу от страната на Харлем, стои една фигура.

Франк Дърбан.

Или поне съм почти сигурна, че е той. Твърде далеч е, за да го видя достатъчно ясно — по-скоро различавам начина, по който е застанал, начина, по който винаги застава: с облегнато на перилата тяло и рамо, издадено напред, сякаш изпитва болка.

Известно време оставам неподвижна. После се затичвам право към него, като спринтирам безразсъдно между дърветата и прескачам каишката на едно куче, която за малко да се заплете в краката ми. Има четири етажа стъпала, които стръмно се изкачват на зигзаг, и аз се втурвам бясно нагоре по тях, краката и дробовете ми вече горят…

Но там няма никого. Спирам задъхана и се оглеждам.

Може би съм си въобразила.

По целия път обратно до апартамента постоянно се обръщам рязко без предупреждение. Но никой не прикляква на едно коляно, за да си завърже връзката на обувката, нито хлътва в някой вход, нито прави което и да било от другите неща, които правят по филмите.

Докато стигна до вкъщи, вече съм убедила сама себе си, че наистина съм си го въобразила. В края на краищата защо Франк Дърбан би се интересувал от мен точно сега? Той е в отпуск по болест, Катрин е изчезнала, а Патрик съди Нюйоркската полиция…

Спирам, потресена от мисълта, която току-що ме е връхлетяла.

Ами ако нищо от това не е вярно?

По въпроса с делото срещу полицията имам само думата на Патрик. Отпускът по болест на Франк би могъл да е начин да оправдае отсъствието си от операцията. А Катрин… Тя може и да е изчезнала, но все пак е някъде там. Усещам го. Как ме манипулира. Как играе своите игрички.

Внезапно ми се повдига, когато си давам сметка какво всъщност се е случило. Паднала съм обратно в капана им. Като изпратих онова отчаяно писмо до Патрик от „Грийнридж“. Представям си как Катрин го чете и замислено потупва с химикалка по устните си.

Пиесата.

Как така Патрик изведнъж реши, че е толкова важно да напише пиесата си? От любов към мен? Или просто защото това е била най-голямата и лъскава примамка, за която Катрин е успяла да се сети?

Една великолепна провокативна роля, написана специално за мен. И една изключителна, почти невероятна възможност: да играя на нюйоркска сцена с истински професионални актьори.

Не е за вярване… Но като истинска глупачка, аз си бях позволила да повярвам.

Отключвам вратата на апартамента и влизам вътре.

— Патрик?

Няма отговор. Но сега тишината ми се струва някак различна. Може и да е само в главата ми, но имам чувството, че апартаментът ме подслушва.

Влизам в банята и клякам до умивалника, като опипвам задната страна на порцелана като полицай краката на заподозрян. Търся жички.

Нищо.

Трескаво започвам да ровя из шкафа за чисти хавлии. Изваждам грижливо подредените кърпи, хвърлям ги на пода, но и там няма нищо. Няма разпределителна кутия, притаена като отмъстителен паяк, свързан чрез паяжината си със своите многобройни зли бебета, пръснати из целия апартамент.

Осъзнавам, че не биха допуснали грешката да я сложат на същото място като предишния път.

Развивам едно по едно винтчетата на аплиците. Нищо. В кухнята също не успявам да открия нищо. Нито в спалнята. Или в коридора.

Поглеждам телефона си, който стои върху масичката за кафе. Разбира се. В днешно време биха могли да ме подслушват през микрофона в телефона ми. Нищо работа — все едно сваляш някакво приложение, и няма никакъв начин да разбереш, че го правят.

73

Когато Патрик се прибира, вече съм подредила всичко. Хавлиените кърпи и чаршафите са обратно в шкафа, грижливо сгънати, аплиците са на местата си по стените, а аз седя на дивана и си уча репликите.

— Хей — казва той и се приближава да ме целуне. — Как мина репетицията днес?

— Доста добре — казвам непринудено. — Ейдън ни разказа за някои евентуални източници на вдъхновение. Гледахме стари записи от „Пролетно тайнство“ на Стравински.

— Постановката, която предизвикала безредици?

Кимвам.

— И обсъждахме дали изкуството е длъжно да се самоцензурира, или не. Като например дали е редно да покажеш самоубийство на сцената, ако така може да подтикнеш някого в публиката да направи същото.

По време на повечето от тези дискусии Лорънс и Ниаша бяха на противоположни мнения — според Ниаша всички носим отговорност за действията си, докато Лорънс твърдеше, че не може да носим вина за поведението на останалите хора.

— Това ми звучи точно като моите семинари в първи курс — с въздишка казва Патрик.

Наблюдавам го, докато отива в кухненския кът и започва да изважда разни продукти от шкафовете.

— Много режисьори действат така в началото. След това ще преминем към игри на доверие.

— Игри на доверие — повтаря той, като ме поглежда с усмивка. — Доколкото си спомням, двамата с теб изиграхме няколко такива.

— Така беше. Всичките предложени от Катрин, предполагам?

Той кимва.

— Днес видях Франк Дърбан — казвам небрежно.

— Франк ли? Къде? — Патрик изглежда шокиран.

— В парка „Морнингсайд“. Наблюдаваше ме, докато тичах.

Патрик се намръщва.

— Това ми звучи много малко вероятно.

— Е, аз несъмнено го видях.

— Колко близо до теб се намираше?

— Достатъчно близо — отговарям, като го наблюдавам внимателно.

Ако са го обсъждали, Франк сигурно се е опитал да го представи по-безобидно.

— Колко странно — казва Патрик, като отново се обръща към хладилника. — Вероятно не може да се отърси от мисълта за операцията. Като се има предвид делото и всичко останало.

Той изважда малко естрагон и започва да го реже на ситно.

— Да, как върви там? — отговарям аз, също толкова небрежно.

— Както всичко останало, свързано със съда — бавно.

Той спира, стиснал ножа в ръка.

— Между другото, Клер, адвокатът ми иска доктор Филикс да състави доклад за психическото ти състояние. Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се.

— Явно е важно да наблегнем на факта колко негативно ти е повлиял стресът, на който те е подложила полицията. Но сигурно трябва да се опитаме да отхвърлим всеки намек за параноя.

— О, много хитро — отвръщам.

— Какво искаш да кажеш?

— Адвокатът ти — обяснявам. — Много хитро от страна на адвоката ти да се сети за това.

— Е, нали затова му плащам.

Патрик се намръщва.

— Клер, всичко наред ли е?

— Знам, че още работиш с полицията — казвам рязко аз.

— Моля? — Той изглежда искрено озадачен.

— Пиесата. Написал си я, за да ме примамиш.

Само за миг ми се струва напрегнат и предпазлив.

— Идеята беше на Катрин, нали? — продължавам да настоявам. — Мислела си е, че бих направила всичко за роля като тази. И трябва да призная, че е била права.

Вземам телефона си в ръка и казвам:

— Чуваш ли, Катрин? Ти беше права.

— Клер — казва Патрик загрижено, оставя ножа и се приближава до мен. — Клер. Какво става? Преди време каза, че ти липсват нашите игрички. Това ли се случва сега — поредната игричка? Дали не си съчиняваш нещо, което не съществува, само за да вкараш малко вълнение в живота си? Или е възможно наистина да вярваш в тези глупости? Защото, честно казано, ме плашиш.

Той си поема дъх.

— Да, написах пиесата като примамка — поне в известен смисъл. Написах я, защото исках теб. Да се върнеш тук, при мен. Това беше единственият начин, който ми хрумна, за да те впечатля. Това е всичко.

О, Патрик, Патрик, мисля си аз. Дори хубавото ти име е лъжовно. Патрик пак със своя трик. Пакостникът Патрик. А аз съм Клер, крехка и нежна, като цветето в твоя ревер.

— Докажи ми, че не работиш за тях — казвам аз.

— По дяволите, Клер. Как бих могъл да докажа отрицателно твърдение? — Лицето му е почервеняло от гняв.

— Не знам — казвам. — И точно в това е проблемът, нали? Как бихме могли отново да си имаме доверие, когато и двамата знаем колко изкусни лъжци сме?

74

На репетициите преминаваме към игри на сближаване. „Играта на стената“, в която тичаш със завързани очи към стената и разчиташ на партньора си да те спре навреме. „Очи в очи“, където се разделяте по двойки и се гледате втренчено с поглед, който трябва да се сменя между приятелство, похот и омраза.

Докато гледам втренчено Лорънс, си мисля колко невероятно е, че той няма ни най-малка представа какво си мисля за него в момента.

„Играта на глина“, в която един актьор се прави на статуя, а останалите трябва да го изваят — да движат крайниците му, да нагласят изражението му, за да изобразят дадена емоция, без статуята да знае каква е тя. Докато вая Ниаша така, че да пасне на думата ленива, се удивявам от начина, по който мога да променя баланса в цялото ѝ тяло само като побутна леко рамото ѝ. Тя е като някаква прецизно изработена машина, в която всичко е в перфектен противовес.

С Лорънс, когото ми казаха да моделирам спрямо думата гордост, не ми хрумва нищо друго, освен да наглася раменете му да стоят по-изправени и да повдигна брадичката му, за да изглежда по-надуто. Виждам как Ниаша се усмихва на абсурдния му вид.

Лорънс също ѝ отвръща с усмивка, помислил си е, че тя флиртува с него. Пробожда ме гняв. Не заради него, а заради нея.

Само това ми липсва, казвам си. Да хлътна по партньорката си. Сякаш нещата и бездруго не са достатъчно сложни.

Най-сетне стигаме до текста и изучаването на образите ни. Едно от нещата, които първоначално ме привлякоха в ролята на Аполони, е нейната тайнственост — в пиесата никога не се казва какво точно си мисли тя. Но това не работи по време на репетициите. Аз трябва да знам какво си мисли тя, иначе няма да мога да я изиграя убедително.

В същото време тя може би се самозалъгва. Това винаги са най-интересните образи — онези, които лъжат себе си. Защото рано или късно лъжата винаги излиза наяве.

— Казвам си, че искам да вярвам в неговата доброта, но междувременно истински ме привлича тъмната му страна — споделям с Ейдън. — Аз съм като нощна пеперуда, привлечена от неговия пламък, която убеждава сама себе си, че няма да изгори, защото алтернативата — да се отдръпна — би била такова разочарование.

Той кимва.

— Струва ми се, че това ще свърши работа.

По-късно разказвам за това на Патрик, а той отговаря:

— Все още ли говорим за пиесата? Или за нас?

— Пиесата е за нас. И за да я изиграя достоверно, трябва да изиграя истината между нас. А всъщност няма нищо по-секси от това, нали? Да знаеш истината за някого. — Поколебавам се, преди да продължа. — Точно затова трябва да ми кажеш, ако все още работиш за полицията.

— Клер — казва той уморено и взема ръката ми в своята. — Аз съм виновен. Твърде рано те накарах да започнеш да работиш. Ти все още си толкова крехка. Не е късно да се откажеш. Все пак имаш дубльорка. Можеш да се оттеглиш и да я оставиш тя да поеме твоята роля.

— Не съм крехка — отвръщам. — Аз съм точно обратното на крехка. И със сигурност няма да се оттегля.

По време на седмичната ми сесия с доктор Филикс той повдига темата.

— Патрик ми се обади. Тревожи се за теб.

— Знам — свивам рамене.

— Смята подозрителността ти към него за признак, че състоянието ти се влошава.

— Така твърди той.

— Какво мислиш ти, Клер?

— Аз мисля, че надписът на онези стари тениски е верен: Не е параноя, ако наистина те преследват. Просто се опитвам да преценя дали е така. Тоест дали ме преследват. Ако се окаже, че не е вярно, всичко ще е наред.

Той изчаква да му обясня по-подробно мислите си. Когато не го правя, решава да изпробва друга тактика.

— Доколкото разбирам, в момента си изправена пред сериозно предизвикателство в професионален план.

— Пиесата? Така е, да.

— Възможно е да си прекъснала медикаментозния курс на лечение на доктор Банър малко по-рано, отколкото трябва. Разбира се, към този момент аз нямах представа, че ще се подложиш на толкова голямо напрежение… Може би трябва да обмислим възможността да възобновим приема на някои от лекарствата. В много по-малки дози, разбира се.

Въпросът неволно просветва в ума ми.

Дали и доктор Филикс не участва в цялата схема?

Поклащам глава.

— В момента имам нужда от всичките си умствени възможности. И определено не мога да рискувам да ми излязат пъпки.

— Добре тогава — казва неловко той. — В такъв случай защо не изговорим отново едно по едно нещата, които те тревожат, за да видим дали няма да успеем да ги разнищим?

75

Същата вечер казвам на Патрик, че съжалявам.

— Просто малко се увлякох по идеята, че може и да ме лъжеш. Но след като говорих с доктор Филикс, осъзнах, че съм се държала твърде емоционално.

— Значи всичко е наред? Вече не се чувстваш по този начин.

— Не.

— Е, слава богу, Клер. За малко наистина се бях разтревожил.

Патрик вече е видимо по-спокоен, след като се изяснихме. Лягаме си рано и започваме да правим любов. Не казвам на глас Ще ти се реванширам, но правя всички неща, които знам, че харесва. Които всички мъже харесват всъщност, предпочитанията на Патрик са, меко казано, традиционни. Целувам го по цялото тяло, доставям му малко наслада, после го бутам по гръб и се качвам върху него. Но след това спирам.

— Патрик — казвам тихо, — трябва да ти кажа нещо.

— Какво? — пита той с усмивка.

— Уморих се да го пазя в тайна — казвам му. — Аз я убих. Аз убих Стела.

76

В продължение на един безкраен миг той ме гледа като зашеметен.

— Какво става? — казва накрая с прегракнал от шока глас. — Какви ги говориш, Клер?

— Трябваха ми пари. Бях разорена. Джес щеше да ме изхвърли от апартамента си и трябваше да платя за актьорските курсове… Спорихме, Стела и аз, за това, че се опитва да те изнудва. И тогава, по-късно същата вечер, реших, че ако наистина това е била целта ѝ, би трябвало да ми плати много повече от четиристотин долара.

Стела отваря вратата на хотелския си апартамент с чаша в ръка. Олюлява се.

Тя пристъпва към телефона до леглото.

Тя се обръща и вижда, че съм насочила към нея пистолета на Джес.

— Нямах намерение да я убивам — казвам накрая. — Стана случайно. Когато вземах сака от ръката ѝ, тя грабна пистолета и трябваше да я ударя с нещо, за да го пусне. Но когато умря, нямаше как да си тръгна, без да взема парите ѝ.

Поглеждам го.

— Патрик, съжалявам. Съжалявам за всичко. Но не съжалявам, че се случи, защото така срещнах теб. Можеш ли да ми простиш?

Той продължава да ме гледа невярващо с широко отворени очи. Никой от двамата не помръдва, сякаш сме нарисувани. После поглеждам към телефона си върху нощното шкафче.

Виждам в погледа му как осъзнава всичко.

— Господи! — казва невярващо. — Изигра всичко това само за да провериш дали казвам истината, нали? Да видиш дали полицаите няма да нахлуят тук и да те отведат. Е, това няма да се случи, Клер. Няма никакви полицаи. Защото аз вече нямам нищо общо с тях.

— Не бих излъгала за подобно нещо…

— Престани — казва той. — Веднага престани.

Лицето му пламти от гняв.

— Прекали.

— Трябваше да знам — казвам тихо. — Трябваше да знам със сигурност. Моля те, Патрик, разбери ме. Това беше единственият начин да докажа веднъж завинаги, че вече не работиш за тях…

— Добре, ще ти го докажа и още как.

Сега вече е ядосан — толкова ядосан, колкото когато бяхме в театъра. Протяга ръце и обгръща с тях гърлото ми.

— Ако ни слушаха, нямаше да ме оставят да те удуша — процежда той през зъби. — Нямаше да ме оставят да направя това.

Усещам как пръстите му се забиват все по-дълбоко и се стягат. Не мога да дишам. Вдигам собствените си ръце и се опитвам да ги отместя, но той е твърде силен, а хватката му става все по-мощна. Кръвта започва да пулсира в ушите ми. Драскам с нокти по ръцете му. Пред очите ми избухват фойерверки. За момент главата ми се замайва и след това падам, пропадам в тунел.

Свестявам се в прегръдките му. Ръцете му нежно ме обгръщат. Гърлото ме боли.

— Съжалявам — прошепвам аз.

— Не. Аз съжалявам — казва тихо той. Прегръща ме още по-силно. Трепери.

— Недей. Нарочно те провокирах, любов моя. Беше игра на доверие. И свърши работа.

77

Събуждам се преди зазоряване. До мен Патрик спи като котка и диша толкова тихо, сякаш е умрял. Дори докато си почива, тялото му изглежда напрегнато и бдително — плетеница от сухожилия и мускули, готова да скочи във всеки един момент.

Тихо, за да не го събудя, аз се измъквам изпод завивките и отивам в кухнята, за да си налея сок. Гърлото още ме боли, а утре започваме репетициите без сценарий — всъщност днес. Не мога да рискувам да си изгубя гласа.

Докато отпивам, поглеждам навън към града. Харесват ми големите прозорци, заради които тези апартаменти приличат на сценичен декор. Сякаш участваме в представление или живеем в някаква куклена къща, в която всеки може да надникне, макар че всъщност в този квартал е тихо през нощта и улицата отдолу изглежда почти безлюдна.

Замислям се за Стела.

Веднъж в клас Пол ни накара да изиграем една игра, в която на трима души им раздават по една черна или червена шапка. Те не могат да видят собствената си шапка, само тези на другите, но първият, който каже каква шапка има на главата си, печели. Това е упражнение, което ти помага да видиш сцената през погледа на другия.

Това се опитвам да направя и аз сега.

Когато направих фалшивото си признание, Патрик изглеждаше потресен от изненада. После озадачен. После ядосан. Но дори за момент не изглеждаше така, сякаш ми е повярвал.

Защото ме обича и ми има доверие?

Защото не съм толкова добра актриса, колкото си мисля?

Или защото знае, че няма как да съм направила онова, което твърдя, че съм… Защото самият той е бил там, когато е загинала Стела?

По пустата улица профучава полицейска кола с мигащи светлини и съобразително изключена сирена, за да не събуди спящите граждани. На път към поредното убийство може би. Поредните разтърсени човешки съдби.

Чувам гласа на доктор Банър, неканен в главата ми.

Трябва да знам, мисля си. Трябва да знам кой наистина я е убил. Не защото, ако разбера, че Патрик е убиец, това ще ми попречи да го обичам. А защото, ако той е убиец, не искам да го крие от мен.

Това е моята тъмна тайна: любовта ми към него всъщност е толкова силна, че дори той да е убиецът на Стела, това не би променило чувствата ми към него. Но не бих могла да понеса да е направил нещо толкова значимо и да не го сподели с мен.

Като Аполони и аз трябва да се изправя пред мрака. Да тръгна към него.

Не мога да отида в полицията, разбира се. Но мога да опитам нещо друго.

78

Следва дълго мълчание. Почти чувам жуженето на телефонните жици, пращенето на смущенията, щракането и цъкането по мрежата, докато нашето мълчание се прехвърля между сателитите, прескача от компютър на компютър, пропълзява надолу по безкрайни оптични кабели…

Замислям се колко много мъже съм подвела, пред колко много съм играла, превръщала съм се в измама, в плод на въображението им.

79

Пристигам в кафенето петнайсет минути по-рано и избирам един компютър в ъгъла. До мен някакъв японски студент води задълбочен чат с приятелката си. Малко по-натам набита бизнес дама пише доклад, като енергично блъска по клавиатурата с два пръста. Тийнейджър играе на компютърна игра. Двама италианци, мъж и жена, не спират да се кикотят, докато качват в интернет снимки от медения си месец.

Има и един мъж на средна възраст, облечен с шлифер, който върти в ръцете си празна чаша от „Старбъкс“.

Влизам в профила си в „Некрополис“.

Вдигам поглед. Бизнес дамата унило ми се усмихва.

80

— Но никога не би наранила човек? Имам предвид, наистина?

Виктор, чието истинско име е Корин, поклаща глава.

— Във фантазиите си мечтая за сексуална доминация. Но също така мечтая за световен мир, да живея със супермодел и да се занимавам професионално с музика. Осъзнавам задълженията си към обществото, Клер, и това означава, че точно както всички останали и аз трябва да контролирам желанията си. — Тя вдига рамене. — Трудно е да си намериш добър роб, особено ако си дебела стара лесбийка. Но май и на хетеросексуалните ми приятели не им е много по-лесно.

— Така е. Разбирам те.

— Кажи ми за какво става въпрос — предлага Корин.

Разказвам ѝ за полицейската операция и за моята теория, че може би по някакъв начин е била свързана с „Некрополис“. Налага се да внимавам, за да не започна да звуча като някаква ненормалница.

— Психоложката от полицията предложи да започна да влизам в този сайт — казвам накрая. — Ако не беше тя, никога нямаше да ми хрумне да развия героинята си в тази посока. Разбира се, отначало изглеждаше, че и Патрик си пада по тези смахнати неща, макар да не беше точно така.

— Като човек, който си пада по тези смахнати неща, бих казала, че това е доста великодушно от негова страна.

— Извинявай, не исках да…

Тя махва небрежно с ръка и се усмихва.

— Затова се чудя защо „Некрополис“? — казвам. — Защо една специалистка по психологически портрети би се интересувала толкова силно от някакъв напълно законен сайт за БДСМ?

Корин се поколебава.

— Може би в „Некрополис“ има неща, които не се виждат на пръв поглед. Поне така твърдят някои потребители. Говори се, че хостингът на една част се намира в Тъмната мрежа — някаква част, недостъпна дори за членовете на сайта, освен ако не са били поканени. Там се случват сериозните неща.

— Какво имаш предвид под сериозните неща?

— Обмен. На снимки и клипове, доколкото разбирам.

— Незаконни снимки?

Корин кимва.

— Така се говори. Никога не съм питала за подробности. Това не е по моята част.

Не съм изненадана, че уебсайтът, към който ме насочи Катрин Лейтъм, е част от нещо незаконно. Но как се вписва Патрик във всичко това?

И огромният шкаф — в чекмеджета побрал непотребни билети, писма, мадригали, тежки къдри, в квитанции стари заспали — крие повече тайни от мойта глава, беше ми казал Патрик, когато се запознахме, с плътен непоколебим глас. Дали беше намек? Дали това беше тайната, за която загатваше, като използваше думите на Бодлер, за да прикрие истинското значение?

Ако е купувал снимки през „Некрополис“ и ако Стела ги е намерила, може би това е била причината да поиска да го напусне; вероятно и причината да е толкова разтревожена онази нощ.

И точно това, осъзнавам, е разликата между нас двете. Онова, което е плашело нея, мен ме вълнува. Ако Патрик е правил нещо подобно, аз не бих се шокирала. Тъкмо обратното — бих прегърнала възможността да му покажа, че приемам тази част от него. Да задълбоча интимността между нас. Като нощна пеперуда, привлечена от пламъка.

81

Когато пристигам в бара, в който сме се уговорили да се срещнем, Хенри вече си поръчва втора бира. Дошъл е рано, казва ми. След убийството на Стела адвокатската кантора спряла да се занимава със семейни въпроси и го прехвърлили да събира забавени плащания.

— Предимно ровя в интернет. Скучна работа. Предполагам, че скоро ще ме изритат. Вече нямат нужда от специфичните ми умения.

— Ами ако ти кажа, че мога да ти предложа една задача на свободна практика?

Той повдига вежди.

— Искаш да проверя приятеля ти?

За миг почти се изкушавам да го направя, но поклащам глава.

— Не става дума за човек. По-скоро за нещо друго.

Накратко му обяснявам какво съм научила за „Некрополис“.

— Имам нужда да проучиш какво се случва там. Опитай се някак да се промъкнеш в тайната част.

— Знаеш ли — казва замислено Хенри, — имаше няколко неща около убийството на Стела, които винаги са ми се стрували странни. Спомняш ли си колко изнервена беше онази нощ?

Спомням си и кимвам. Когато влязох, тя крачеше нервно напред-назад покрай прозореца.

— Държеше една флашка — малка и метална, закачена на ключодържател — продължава Хенри. — Постоянно я премяташе през пръстите си, помниш ли?

Замислям се, като се опитвам да си го представя. Как кършеше ръце. Стискаше нещо, което първо помислих за молитвена броеница, но после ми се мярна металната верижка на ключодържател. И как, когато ме предупреждаваше да внимавам със съпруга ѝ — не прилича на никой мъж, когото си срещала — беше свела поглед надолу. Сякаш флашката бе доказателството за думите ѝ.

— Не е много вероятно, но ако става дума за незаконни снимки, може би това е имало на флашката — добавя Хенри и посяга към питието си.

— Каза ли го на полицията?

— Разбира се. Но те отговориха, че когато са претърсили хотелския апартамент, не са намерили нищо подобно. Решиха, че или аз съм се объркал, или убиецът го е взел.

Облягам се на стола, потънала в мисли.

— Стела каза, че цялата идея да се опитам да съблазня Патрик е да изкопчи нещо, което да използва срещу него. В такъв случай може би флашката също е била нещо, което да използва срещу него. Но ако не са я намерили, как така Катрин Лейтъм вече знаеше за „Некрополис“, когато ме запознаваше с операцията?

— Може да е работила за ФБР.

Поглеждам го.

— Защо казваш това?

— Първо, защото това би обяснило защо използваше фалшиво име — това е стандартна процедура за агенти на ФБР по време на операция. Второ, защото именно те се занимават с контрол на незаконните уебсайтове. Ако вече са знаели за този „Некрополис“ — ако дори са го наблюдавали — това би могло да обясни нейното участие в операцията. След всяко убийство полицаите са длъжни да попълнят един електронен въпросник на име ПРПНХ — Програма за разследване на престъпления с насилствен характер. В повечето случаи е ужасна скука — трийсет страници с въпроси само за да разбереш дали твоето престъпление прилича на друго, което още не е разкрито. Но понякога, когато натиснеш „Изпрати“, получаваш автоматично съобщение, в което пише да се обадиш на един телефонен номер в централата на ФБР в Куонтико. Ако компютърът е преценил, че има някаква връзка между убийството на Стела и нещо на този сайт…

— Има — кимвам аз. — Бодлер. Затова се нарича „Некрополис“. Хората в този сайт си падат по Бодлер. И то по не особено приятен начин.

82

— Днес се видях с Хенри — казвам аз.

— С кого? — Патрик не вдига поглед от книгата си.

— Онова бивше ченге, за което работех. Исках да го попитам някои неща за полицейското разследване.

Това го кара да вдигне глава.

— Мислех, че се съгласихме да не ровичкаме отново в тази тема.

— Не. Ти се съгласи. Аз не съм се съгласявала с нищо. Важното е, че Хенри ми каза нещо любопитно. Стела е имала някаква флашка. Убиецът я е взел, но има вероятност на нея да е имало снимки от уебсайт на име „Некрополис“. — Замълчавам за миг, преди да продължа: — Трябва да знам дали това име ти говори нещо.

Патрик ме поглежда непоколебимо с безизразно лице.

— Да — казва накрая той. — Говори ми.

Въздъхвам.

— Бил си в този сайт. Купувал си снимки оттам.

— Не. — Той поклаща глава. — Един ден в пощата ми просто се получиха няколко снимки. Това е домейнът, откъдето бяха изпратени — „Некрополис“.

— Но защо са ги пратили точно на теб?

— Бяха дигитални фотографии на картини, свързани с Les Fleurs du mal — казва тихо той. — Възстановки, така да се каже.

— Защо? — учудвам се аз.

— Едно време в изданията за ценители понякога е имало литографии — илюстрации на стихотворения от известни автори. Ако тематиката била еротична или извратена, изданията били отпечатвани в много малък тираж, само за частни колекционери.

Той посочва към библиотеката, която запълва цяла една стена в апартамента.

— Аз самият имам някои редки илюстрирани копия на Les Fleurs du mal.

— И тези ли бяха такива? Илюстрации към стихотворения? Но снимки, а не рисунки?

Той кимва.

— Сториха ми се смехотворни — толкова очевидно бяха направени на „Фотошоп“, че целият ефект от стиховете на Бодлер се беше изгубил. Точно с тези думи отговорих на писмото. Повече никой не ми прати нищо от „Некрополис“.

— Пазиш ли още снимките?

— Не. — Той поглежда към библиотеката. — Е…

— Патрик, моля те. Може да се окаже важно.

Той въздъхва.

— Запазих една. Само една. Корицата. Най-малко неприятната.

Той се приближава до библиотеката. Посяга между две книги и изважда една снимка, после ми я подава.

Неволно ахвам.

На снимката се вижда плосък женски корем, а цветът на кожата е нещо средно между кафяв и черен. Мъхеста розетка от косъмчета огражда пъпа, в който се отразява някаква светлина, без да се вижда откъде идва. Друга мъхеста ивичка се спуска надолу. Заради начина, по който е оформен кадърът, пъпът и ивичката наподобяват цвете. Една фина нежна снимка — като изключим начина, по който думите LES FLEURS DU MAL са издълбани над пъпа, дълбоко в самата кожа. На мен не ми изглежда направена на „Фотошоп“.

— За бога — прошепвам аз.

Той кимва.

— Знам. Останалите бяха в същия стил.

— Всичките ли бяха… — спирам, осъзнала колко неуместна е тази дума във връзка с нещо толкова ужасяващо. — Всичките ли бяха толкова красиви?

— Предполагам, че да, в известен смисъл — казва тихо той.

Гледам втренчено снимката, без да мога да откъсна поглед от нея.

— Красота в злото.

— Красота в злото — съгласява се той.

— В имейла пишеше ли нещо друго?

— Само кратка бележка. Нещо от рода на: „Още едно цвете от същото семе. Още една метаморфоза. От почитател“.

— Какво означава това?

— Препратка към нещо, което съм написал във въведението. „Работата на преводача, бях написал, не е просто да препише текста от един език на друг, а да го преобрази — да накара стихотворенията да оживеят отново в нов век, в нова среда.“

— И ето, той прави точно това. Но не с думи, а със снимки. Той го прави наистина.

Патрик се намръщва.

— Може би.

— Каза ли на полицията?

— Казах им, че съм получавал някои имейли, да. Не проявиха интерес.

— Обикновените полицаи не биха направили връзката. Но Катрин Лейтъм я е направила, много след това.

Погледът ми непрестанно се връща към снимката.

— Още едно цвете от същото семе, все едно си представя как цветята на злото поникват и се множат. Злото се разпростира. И ти си човекът, който го е вдъхновил.

Хрумва ми още нещо.

— За това се разказва във второто действие на пиесата, нали? Когато прокурорът пита Бодлер как би се почувствал, ако някой се вдъхнови от стихотворенията му и стори нещо зло. Това е положението, в което се намираш ти. Ти имаш почитатели. Последователи, дори. И когато си обидил творбата му, един от тях е убил Стела.

— Това е една от възможностите — казва смутено Патрик. — Нека не си вадим прибързани заключения.

— Но, Патрик… не разбираш ли какво означава това? Тази пиеса — с нея нахлуваме право в най-съкровените фантазии на някакъв ненормалник. Как ще се почувства, след като гледа пиесата, която правим?

— Защо изобщо да се чувства по какъвто и да е начин?

Отново поглеждам снимката, едновременно отблъскваща и странно неустоима.

— Не смятам, че този човек гледа на себе си като на извратен любител на порнографията. Смятам, че той се мисли за творец. Ако пиесата не му хареса, той няма просто да напише лоша рецензия във вестник „Таймс“. Ще го приеме много по-лично.

— Не разбирам защо би го направил. Но ако се тревожиш… Искаш ли да се оттеглиш?

За миг почти се изкушавам да го направя. Но както каза Патрик, това може да е просто налудничава теория. И нямам никакво намерение да загърбя тази огромна възможност само заради нещо, което се е случило още преди да изляза на сцената.

— Не, разбира се — казвам. — Но може би трябва да сме по-внимателни.

83

И тогава, два дни по-късно, докато тичам в парка „Морнингсайд“, забелязвам нещо на една пейка. Някой е забравил книга с меки корици.

Приближавам се и виждам, че е Les Fleurs du mal.

Отивам и я вдигам. В този момент от нея изпада снимка. Моя снимка. Портретът, който Марси ми направи за техния уебсайт, принтиран на евтина тънка хартия.

Стихотворението, на което беше сложена, се нарича „Призракът“.

Усещам как започва да ми се повдига. Но продължавам да чета.

84

— И не видя никого?

— Не. Всъщност наоколо имаше разни хора. Но никой от тях не изглеждаше необичайно. И отново изпитах онова чувство — сякаш ме наблюдават.

Патрик разглежда книгата в ръцете си. Съвсем обикновена книга, в стандартно издание — същото, което той е превел.

— Университетската книжарница е само на две пресечки оттам. Може би някой от моите студенти…

— С моя снимка вътре? — прекъсвам го. Чувам колко напрегнато звучи гласът ми. — Защо?

— Ще участваш в пиеса за Бодлер. Може би някой те е потърсил в Гугъл. Може би просто е искал да си отбележи да си купи билет…

— Не вярвам, че е толкова просто.

— Точно както не вярваше, че не съдействам на полицията — казва внимателно той. — Точно както вярваше, че си видяла Франк Дърбан.

— Тогава може и да реагирах пресилено — признавам. — Но сега не реагирам пресилено. Книгата беше оставена там, за да я намеря аз. Ясно е като бял ден — чрез страх ще стана твоя господар. Той иска да се страхувам.

Вземам книгата от ръцете на Патрик и я мятам в другия край на стаята.

— Той е. Трябва да е той. Мъжът, който е направил онези снимки. Той ме следи. Изпраща ми съобщения.

— Искаш ли да отидем в полицията?

— Едва ли ще ме вземат на сериозно, не мислиш ли? Ти сам го каза, това е просто една книга. А и точно сега ти не си най-добрият им приятел.

— Тогава какво?

Замислям се.

— Защо не помоля Хенри да започне да ме охранява? Може да ме придружава, когато отивам или се връщам от репетиции.

Патрик кимва.

— Това е добра идея. Ще направим всичко, което е нужно, за да се чувстваш в безопасност, Клер.

Но не пропускам да забележа как не казва нищо за това, че имам право.

85

По време на следващата репетиция Ейдън обявява на всички:

— Може би сте забелязали, че охранителните ни мерки са засилени и на всички вас са издадени пропуски. Това е така, защото Клер може би има преследвач. Също така ще забележите, че когато излиза от сградата, тя ще бъде придружавана от бодигард. Моля ви да съдействате на новите разпореждания. Те се налагат заради безопасността на всички нас.

Виждам как Лорънс се мръщи в другия край на стаята, докато си рисува нещо по сценария. Представям си какво си мисли. Хайде пак. Кралицата на драмите отново е сред нас.

Майната ти, отговарям му безмълвно.

Дори Хенри е скептичен.

— Преследвачите обикновено правят по-откачени простотии от това да оставят книги наоколо — казва ми той. — По принцип започват с любовни писма. После се ядосват, като не им отговаряш, и увлечението се превръща в гняв.

— Не мисля, че този тип е преследвач в класическия смисъл на думата — казвам аз. — Той е по-скоро ловец, който дебне плячката си.

— Ако е така, защо би рискувал да те подплаши?

— Не знам. Но мисля, че по някакъв начин това е част от плана му. Да ме обърка. Да играе психологически игрички.

— Ако това е всичко, което цели, може би няма от какво да се тревожим.

— Ти не си виждал снимките. Той е убивал и преди. Няма да спре с изпращането на стихотворения. В даден момент ще поиска да ги разиграе на живо.

— Ако това е същият тип. Като стана дума, снощи прекарах малко време в „Некрополис“. Доста красноречиво показах, че нещата в обикновения сайт са твърде леки за мен. Никой не клъвна.

— И това ще се случи — казвам. — „Некрополис“ е ключът към всичко. Сигурна съм.

86

Всички сексуални сцени са обмислени до най-малката подробност, точно както се прави със сценичния бой. Отначало ги репетираме напълно облечени, първо на половин темпо, после на три четвърти, докато не се превърнат в нещо като танцово упражнение или тренировка по гимнастика: по-скоро прецизно, отколкото страстно.

— Ако в някакъв момент изпитате неудобство, просто кажете — обяснява ни Ейдън. — Уважавайте колегите си актьори, както и самите себе си. Няма нищо лошо човек да има лични граници.

Разбира се, аз никога не казвам нищо. Отчасти защото не искам да съм тази, която бави репетициите със задръжките си, и отчасти защото така и не се изправих пред някоя граница, която не бих искала да премина.

— Това са единствените сцени, в които никога, никога не импровизирате — подчертава Ейдън. — Нищо неочаквано в деня на постановката. Доверието е всичко.

Аз имам три такива сцени: онази, в която статуята ми оживява и двете с Жан правим любов; онази, в която Бодлер и аз прекарваме една-единствена нощ заедно; и последната сцена от пиесата — кулминационният финал, който Ейдън накара Патрик да напише допълнително. В тази сцена Ниаша, Лорънс и аз танцуваме валс с три човешки скелета — един танц на смъртта, който постепенно се превръща в нещо като оргия. Скелетите ще бъдат управлявани от кукловоди, скрити в съоръженията над сцената. Първия път, когато опитваме да го изиграем, така се оплитаме, че в крайна сметка това е сцената, върху която работим най-дълго. Едва когато успяваме да се справим с нея, започваме да репетираме останалите.

Сцената ми с Ниаша е сравнително лесна. Първоначално от мен се иска да бъда пасивна — една статуя, полегнала върху постамент, после постепенно се надигам от възбуда и накрая замръзвам неподвижно в същата екзалтирана поза, в която съм била изваяна. Сцената с Лорънс е малко по-проблематична. Никой не е съвсем сигурен как точно трябва да бъде изиграна, дори Ейдън. В известен смисъл това е най-важната сцена в цялата пиеса — голямата тайна, сцената, от която обожанието на Бодлер към Аполони преминава в отхвърляне. Обсъждаме редица възможности. Дали е бил импотентен? Екзалтиран? Ужасен? Печален? В сценария на Патрик не пише нищо за това. Всички смятат, че просто не е знаел какво да напише на това място, но не успяваме да измислим с какво да запълним липсата.

По молба на Ейдън, Патрик идва, за да обсъдим някои идеи. Пробваме няколко варианта, но все не се получава.

Патрик неуверено пита:

— Може ли да предложа нещо?

— Разбира се — казва Ейдън.

— Ако тя е върху него — казва Патрик. — Ако е върху него и после нарочно вземе двете му ръце и ги сложи на шията си?

— С каква цел?

— Двусмислено е. Или го подканва да докаже, че той не е човекът, който стихотворенията му описват… или го подканва да докаже, че е. Идеята е той да се ядоса. И ние да не знаем дали се гневи на това, че тя все още не му вярва, или защото не може повече да се сдържа.

— Двусмислеността върши работа за пред публиката. Но какво означава това за Аполони? Какво иска тя в този момент?

Ейдън се обръща към мен.

— Клер? Това е твоята роля.

— Мисля, че тя иска той да остане верен на стихотворенията — казвам бавно. — В крайна сметка тя иска той да е истински. И е уплашена, защото не знае докъде ще стигне — докъде ще стигнат заедно. Знае, че така прекрачва едно табу. Но точно за това копнее, поне в този момент — за интимността, която произтича от споделянето на неговите най-съкровени, най-мрачни тайни. И той се оставя на мига. Затова я отхвърля. Има го написано — в писмото, което ѝ е изпратил на следващия ден: Страстта ме ужасява, защото твърде добре осъзнавам отвратителните постъпки, които тя би могла да ме подмами да извърша. Бодлер се е уплашил от онова, което е разкрил.

Обръщам се към Патрик. Той ме поглежда в очите. Миг по-късно кимва.

— Добре, това ще свърши работа — решава Ейдън. — Да го оставим така.

87

В крайна сметка стигаме до голата репетиция, както сме започнали да я наричаме помежду си: първият път, в който ще репетираме сексуалните сцени без дрехи. Играе се при затворени врати, като само Ейдън и хореографът могат да присъстват на репетицията. Трудно ми е да преценя как да подходя в емоционално отношение — сериозно и тържествено или с хумор и шегички? Но в мига, в който Ниаша се съблича, и двата варианта се изпаряват от ума ми. Колкото и километра да бях изтичала, нямаше да има никакво значение: никога не бих могла да се сравнявам с твърдото ѝ като камшик тяло, с перфектните ѝ гърди, с корема ѝ, плосък и стегнат като ракета за тенис. Мълчаливо събличам собствения си халат.

Чувствам се неудобно около две минути; след това напълно забравям, че съм гола.

Когато приключваме и пускаме другите да влязат, един от асистентите идва при мен.

— Цветя за теб, Клер. Сложих ги ето там.

В умивалника стои огромен букет черни лилии. От Патрик, досещам се веднага. Той знае, че бях притеснена как ще мине днешният ден.

На картичката няма име, само няколко напечатани изречения.

Обаждам му се.

— Ти ли ми изпрати цветя?

— Не — казва той. — По дяволите, трябваше да го направя.

— Не е заради това — получих още едно стихотворение.

Прочитам му го.

— От Les Fleurs du mal е, нали?

— Да, от едно стихотворение на име „Тъжен мадригал“ — бавно казва Патрик. — Адресирано е до Бялата Венера. Казва, че много мъже са я карали да се усмихва, но той иска да бъде един от малцината привилегировани, които да я накарат да плаче.

— Пламти сърцето, страда… Отново е той. — Треперя. — Онзи с книгата. Трябва да е той.

Патрик замълчава за миг.

— Но един букет трудно може да се приеме като заплаха, Клер. Може би просто някой иска да те поздрави, може би талантът ти най-сетне е забелязан.

— Това са цветя, Патрик. Черни цветя. Цветя на Злото. Той прави точно онова, което каза, че ще направи — опитва се да ме уплаши.

И успява.

Но дори докато си мисля това, вътрешно донякъде съм благодарна. Използвай това. Когато Аполони е получила същото това стихотворение анонимно, когато е отворила написаното на ръка писмо, което един ден просто пристигнало в дома ѝ, преди мастилото да е изсъхнало напълно върху листовете, тя също не е можела да разбере от кого е, нито каква е причината вниманието на този мъж да е насочено точно към нея. Дали е било от обожател, от преследвач или — както се е оказало — от един човек, който по някакъв странен начин е бил по малко и от двете. Винаги съм знаела, че сигурно е била уплашена, но сега наистина мога да го почувствам.

— Смяташ ли, че е възможно да придаваш твърде голямо значение на написаното? — казва тихо Патрик.

Така разбирам, че той също е проучвал симптомите на хистрионното разстройство на личността.

88

Вече си тръгвам, когато Лорънс се приближава към мен.

— Преди малко беше доста диво — казва той с хлапашка усмивка. — Ти наистина даде всичко от себе си.

— Благодаря — отвръщам.

Разсеяна съм и все още си мисля за цветята. Искам просто да се прибера у дома.

Той заговорнически снишава глас:

— Знаеш ли, бях забравил колко невероятна си в леглото.

— Ще приема това като комплимент. Виж, трябва да тръгвам…

— Почакай… — Той слага ръка на рамото ми. — Как си, Клер? — пита ме тихо. — Беше ми дяволски трудно да се опитвам да се преструвам, че между нас никога не е имало нищо. Но не мисли, че само защото мога да се правя пред тях, значи, че не изпитвам нищо към теб.

Поглеждам го втренчено.

— Честно казано, Лорънс, точно това си мислех.

Той пренебрегва саркастичния ми тон.

— Актьори, нали? Никога не знаем кое е истина и кое — не. Слушай, искаш ли да пием по нещо? Отседнал съм в хотел „Мандарин Ориентал“.

— Добре — казвам бавно. — Разбира се. Ще дойда в осем. Само да пийнем по нещо и да си поговорим, нали? Да си изясним нещата помежду си.

— Разбира се. Само по питие. Би било чудесно.

Поглеждам нетърпеливото му красиво лице и осъзнавам, че случилото се между нас не е приключило.

89

Същата вечер, по средата на второто си „Мартини“, Лорънс си признава колко се е възбудил по-рано, докато репетирахме сексуалната сцена.

— Не съм сигурен как ще успея да правя това с теб всяка вечер на сцената — добавя той с хлапашка усмивка. — Само така ми се стори или ти също се вживя малко повече от обичайното?

— Може би мъничко — казвам и се изчервявам.

По средата на третото „Мартини“, след като сме пофлиртували малко, той ме кани да се кача в стаята му.

Флиртуваме още малко и после казвам: „Добре, нека се качим горе“. Апартаментът му е на последния етаж, с гледка към парка. Сигурно струва на Патрик цяло състояние.

Той отваря бутилка шампанско. Докато пълни първата чаша, му казвам, че няма да спя с него.

— Така ли? — небрежно подхвърля той.

Очевидно не ми вярва. Представям си, че не са много жените, които отказват на Лорънс.

— Да — отговарям аз.

Той продължава да се усмихва.

— Тогава, ако нямаш против, може ли да попитам защо се съгласи да се качиш в стаята ми, Клер?

— Просто исках да видя гледката.

Тръгвам си и се прибирам вкъщи. Връщам се при Патрик и му показвам видеозаписа, който направих със скритата камера в дамската си чанта. Онзи, който ще изпратя на съпругата на Лорънс веднага след края на представлението.

— Ти си една луда зла жена — казва Патрик, вперил поглед в мен.

— Не знаеш колко съм луда — казвам го като обещание. — Още нищо не си видял.

90

На следващата сутрин Хенри ме взема както обикновено и ме придружава до студиото за репетиции. Все още съм заредена с адреналин от подмамването на Лорънс. Но когато влизам в репетиционната, всички стоят прави и видимо шокирани. Луиз, дубльорката ми, плаче. Лорънс си е лепнал сериозното, но чувствително изражение. Избягва погледа ми.

— Клер — казва Ейдън с печален глас. — Току-що научихме нещо ужасно. За Ниаша. Няма лесен начин да го кажа… Тя е мъртва.

За момент отказвам да разбера смисъла на думите му.

— Какво?

— От полицията ми съобщиха преди двайсет минути. Била е в апартамент под наем в Манхатън. Когато не е слязла при колата си сутринта, портиерът се качил да провери дали всичко е наред.

Той оглежда всички ни.

— От полицията не казаха много, но доколкото разбирам, става въпрос за убийство. Искат всички да останем тук, за да може да ни разпитат.

91

Седим в потресено мълчание. Никой не иска да пита как ще се отрази това на постановката. Някой пита нещо за семейството на Ниаша, но не знаем почти нищо. Давам си сметка, че е била изключително затворен човек.

Идват трима детективи, за да ни разпитат. Пада ми се жена, която се представя като детектив Ферели.

Трябва да ѝ разкажа всичко, решавам аз. Заради Ниаша. Затова ѝ казвам за преследвача, за цветята, за предположението ми, че онези съобщения са предназначени за мен.

— Първия път той отбеляза едно стихотворение на име „Призракът“. В него се разказва как влиза с взлом в спалнята на една жена и я изнасилва. Мислех, че е насочено към мен, но той всъщност е направил същото като Бодлер. Изпратил е стихотворението на мен, но е причинил нещата, които описва, на Vénus Noire.

Детектив Ферели неразбиращо примигва насреща ми. Нетърпеливо отивам и изваждам книгата от дамската си чанта.

— Като ангел с грейнали чудовищни очи ще дойда там, където спиш — прочитам аз. — С други думи, апартаментът на Ниаша. — Към теб беззвучно ще се рея сред сенките и мрака на нощта — е, това е достатъчно красноречиво. И ще ти дам, красавице сумрачна, целувки хладни като лунен лъч — сега разбирам, че това трябваше да ми подскаже истината. Той говори за „красавица сумрачна“. Има предвид Vénus Noire. Ниаша е била неговата цел. А не аз.

— Твърдите, че обстоятелствата около смъртта на госпожица Ниъри може би наподобяват описаното в това стихотворение? — бавно казва детектив Ферели.

— Точно това твърдя.

Едва се сдържам да не ѝ кажа, че убиецът сигурно е направил и снимки, но това означава, че ще трябва да ѝ разкажа за „Некрополис“, а ако започна да говоря за тези неща, наистина ще прозвуча налудничаво.

Устните ѝ се присвиват скептично, но тя записва нещо в бележника си.

— Как е умряла Ниаша? — настоявам аз. — Било е като в стихотворението, нали? Докато е спяла? И е имало нож или счупено стъкло и по някакъв начин е я обезобразил?

Детектив Ферели ме поглежда с погнуса.

— Госпожице Райт, към момента няма да разкриваме никакви подробности. По оперативни причини.

Произнася оперативни причини така, сякаш иска да каже: Не и пред извратеняци като теб.

— Сега можете ли да ми разкажете какво точно направихте, след като излязохте от тази сграда снощи?

— Отидох да изпия едно питие с Лорънс Писано — ето го там — в неговия хотел, „Мандарин Ориентал“, между осем и девет вечерта.

Тя ме поглежда многозначително.

— В бара?

— Да… и след това в стаята му. За кратко.

Тя си записва това, без да коментира. Нещо ме кара да добавя:

— Не спахме заедно.

— Е, това не ми влиза в работата, госпожице Райт. Само часовете, в които се е случило. А след това?

— Прибрах се вкъщи — живея с Патрик Фоглър, автора на пиесата. В жилищна сграда „Анклав“, на Сто и тринайсета улица.

— Добре. — Тя шумно затваря бележника си. — Към момента няма причина да смятаме, че смъртта на госпожица Ниъри е свързана по какъвто и да било начин с професионалния ѝ живот. Затова се опитайте да запазите спокойствие.

Отнема ми няколко секунди да разбера какво има предвид.

— Вие не ми вярвате? Не мислите, че преследвачът ми има нещо общо с всичко това?

— Все още няма да се ангажираме с окончателно мнение по този въпрос — казва безстрастно тя. — Но фактът, че някой ви е оставил стихотворение и ви е изпратил цветя, не съвпада с никоя от работните версии на разследването.

92

Ейдън ни казва да останем колкото пожелаем, а след това да си починем до края на деня. Луиз, дубльорката, най-сетне спира да плаче. Тръгва си с Лорънс, който я е прегърнал с една ръка. Останалите се разотиваме мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли.

Обаждам се на Хенри, за да ме придружи обратно до апартамента. Когато пристигаме, Ейдън вече е там с Патрик и двамата обсъждат как всичко това ще се отрази на постановката. Явно новината вече е нашумяла в социалните мрежи. Отивам в кухнята, но без да искам, чувам какво си говорят.

— Говорих с Фейт — казва Ейдън. Фейт е дубльорката на Ниаша. — Тя е готова да поеме ролята. Ще трябва да пренапишем съвсем малко текста на пиесата, за да отпадне нейната собствена героиня.

— Хората няма ли да очакват да отменим постановката? — пита Патрик.

— Не мисля. Рядко се случва актьор да умре по време на репетиции, но не е нечувано. Всички знаят, че шоуто трябва да продължи.

А ти знаеш, че подобна реклама ще увеличи продажбата на билети — мисля си цинично аз.

— Ще направим изявление — добавя Ейдън. — Скърбим за една скъпа приятелка и един великолепен талант. Внезапната загуба на Ниаша е ужасна трагедия и тя горчиво ще ни липсва. И още утре ще съберем всички, за да подновим репетициите. Фейт ще има нужда от усилена подготовка.

— Той изглежда забележително спокоен в цялата тази ситуация — казва Патрик, след като Ейдън си тръгва.

— Това му е работата. Сега трупата ще има нужда от човек, на когото да разчита.

— А ти? Ти добре ли си?

Поколебавам се.

— Може ли да ти кажа нещо ужасно?

— Разбира се.

— Когато чух новината — казвам бавно аз, — когато Ейдън ни каза… първата ми реакция беше шок. Бях ужасена. И ми стана толкова тъжно за бедната Ниаша. Но след това се почувствах…

— Продължавай — казва Патрик.

— Една съвсем, съвсем мъничка част в мен се почувства разочарована. Защото това е окончателното доказателство, нали? Доказателството, че Катрин е грешала през цялото време. Най-вероятно Стела също е станала жертва на този убиец, точно като всички онези момичета. Макар една част от мен да се надяваше… — замлъквам. — Все още донякъде се надявах, че си бил ти. Че пазиш тази ужасна тайна, която някой ден ще споделиш с мен.

Той ме поглежда втрещено.

— Не говориш сериозно!?

— Искаше да опознаеш истинската ми същност. Шокиран ли си?

— Но това не е твоята истинска същност, нали? — бавно казва той. — Това е тя — Аполони. Твоята героиня. Отново си се потопила твърде много в…

Поклащам глава.

— Аз създадох образа ѝ спрямо собствения си характер — знаеш това. Винаги съм била такава, Патрик. Просто ми отне дълго време да ти се доверя достатъчно, за да се разкрия пред теб. Може и да ми се иска да изпитвам повече емпатия или съчувствие, или разни такива неща, но истината е, че просто не съм такава. Отдай го на факта, че като малка никой не ме е искал, или на склонността ми да изпадам в крайности, или на каквото решиш, но аз не съм като останалите хора. Просто не съм.

93

Подновяваме репетициите на следващия ден. Фейт се отнася достатъчно професионално и не променя образа, който Ниаша е създала: запазва всичко както си е, дори прави същите паузи, същите движения и застава на същите места, така че на останалите да не ни се налага да започваме отначало. Ниаша едва ли не отново е сред нас. Това само показва колко талантлива е Фейт, мисля си аз. Точно както винаги казват: днешните дубльори са утрешните звезди.

На няколко пъти дори се улавям, че погрешка я наричам Ниаша. Лорънс остро ме поправя.

От всички в трупата само Лорънс дава интервюта за медиите, като им разказва колко много се е възхищавал на Ниаша. Замислям се дали да не издам на някой блогър, че самата тя го е смятала за палячо, но не го правя. Умът ми е зает с достатъчно неща, а така или иначе интернет вече гъмжи от теории за смъртта ѝ.

След усилени двудневни репетиции само пет дни преди премиерата цялата продукция се премества от студиото за репетиции в самия театър. Декорите, които до този момент са представлявали цветни лепенки по пода на студиото, изведнъж се превръщат в реалност. Освен репетиции на самите сцени, сега правим проби на костюмите, технически проверки и сверяване на осветлението. Предварителната продажба на билети явно върви отлично. Първите две седмици вече са разпродадени. Но все пак кой би могъл да устои на представление за живота на Бодлер, в което вече е било извършено убийство?

Дали са ми собствена гримьорна — тясна прашна стаичка в лабиринта зад сцената, която щеше да е за Ниаша, ако не беше мъртва. Вътре има тоалетка, умивалник, огледала и дори една мъничка кушетка. Страшно ми харесва. Всеки път, щом вляза вътре, спирам и вдишвам миризмата. Боя за декори, сценичен прах и проядено от молци кадифе. Ароматът на приказното кралство.

Гримьорната ми скоро започва да се изпълва с цветя. От Патрик, от Ейдън, от Джес, от Марси.

Но не и от Лорънс, отбелязвам си аз.

И тогава пристига букет, който мигновено приковава вниманието ми. Черни рози с дълги дръжки, увити в конус от хартия, върху която е отпечатана емблемата на един от най-скъпите цветарски магазини в Манхатън. Когато я развивам с разтуптяно сърце, букетът се разпада. Цветовете са унищожени; отрязани от стъблата, които са разкъсани на парчета.

На картичката е напечатано:

Мигновено разпознавам цитата. От „На оная, що е твърде весела“. Едно от стихотворенията, които Бодлер е изпратил на Аполони Сабатие. Стихотворението, което по-късно е било забранено заради сквернословие; онова, в което той описва как иска да я убие.

94

— Вече не можеш да мислиш, че си въобразявам — казвам на Патрик. — Той ми показва, че все още не е приключило. Че Ниаша не е била последната му цел.

Патрик се намръщва.

— Ще се обадя в цветарския магазин.

Когато прекъсва връзката, на лицето му е изписана тревога.

— Казват, че когато са излезли от магазина, цветята са били цели. Но са ги доставили до анонимна пощенска кутия, а не в театъра. Онзи, който ти ги е донесъл, трябва да ги е нарязал, преди да ги остави.

— В цветарския магазин разполагаха ли с някакво име?

Той поклаща глава.

— Поръчката е била онлайн. Платена чрез „Пейпал“.

— Значи не съм се държала параноично.

Патрик се заема да отвори бутилка червено вино. Докато ми подава чашата, внимателно казва:

— Не си се държала параноично, не. Но има и други възможни обяснения, освен някой преследвач, нали?

— Например? — казвам изумено аз.

— Някой да си е направил шега.

— Моля…? — започвам, но той ме прекъсва.

— Лорънс например. Сигурно е видял колко си се изплашила, след като получи предишния букет. Може би това е неговото отмъщение заради номера, който му спретна.

— Което напълно пренебрегва факта, че не той ми изпрати първия букет. И все още не знае, че съм направила онзи видеозапис.

— Тогава Ейдън. Режисьорите са известни с това, че обичат да стряскат актрисите, с които работят, нали? — Той се поколебава. — Особено актриси, които според тях не могат да се справят с ролята. Хичкок е правил такива неща с Типи Хедрен…

— Не е Ейдън, Патрик. Не е той. Той не искаше да ми даде ролята, но от мига, в който го направи, се държи изключително професионално.

Избутвам чашата настрани, без да отпия от виното.

— Клер… — колебливо казва Патрик.

— Да?

— Трябва да те попитам — казва тихо той. — Ти сама ли си изпрати тези цветя?

— Сигурно се шегуваш — казвам невярващо аз.

— Бих го разбрал. — Той поглежда в чашата си. — Ако това е бил начин да се вживееш в ролята. Да почувстваш онова, което Аполони сигурно е изпитвала, когато Бодлер ѝ е изпращал онези стихотворения. Но ако си била ти, трябва да ми кажеш.

— Не може наистина да си мислиш, че бих направила подобно нещо.

— Знам, че си способна на невероятни неща. Знам как се вживяваш в ролите си. Това е едно от нещата, които обичам в теб. Просто искам да знам колко далеч би стигнала.

— Не съм си изпращала цветята сама, Патрик.

Все пак посягам към чашата си и отпивам голяма глътка.

— Той е. Той го прави.

Същата вечер се обаждам на Джес, за да я помоля за една услуга.

95

— Най-сетне успях да вляза в сайта — казва ми Хенри, докато вървим към театъра на следващата сутрин. — Скритата част на „Некрополис“.

— И? Откри ли нещо?

На ъгъла на Сто и шестнайсета улица, точно преди да стане „Колидж Уок“, има вестникарски павилион. Спирам и купувам новия брой на „Таймс“, за да видя дали има някакви новини около Ниаша. Прелиствам го набързо. Изглежда, няма. Само още спекулации. Пиесата също се споменава на няколко места. Госпожица Ниъри си е партнирала на сцената с актьора Лорънс Писано, както и с една многообещаваща британска актриса на име Клер Райт. Това е първият път, в който някой ме описва с думата „многообещаваща“.

Хенри поклаща глава.

— Сайтът работи на взаимен принцип — ако не качиш нещо, нямаш право да видиш снимките, които можеш да свалиш.

— О! — казвам разочаровано. Бях толкова сигурна, че там се крие отговорът на всичко.

— Но успях да прочета наименованията на снимките, налични в списъка.

Нещо в начина, по който казва това, ме кара да го погледна.

— И как ни помага?

— Най-скорошната се казваше „Призракът“.

— Това е Ниаша — казвам мигновено. — Трябва да е тя.

Почти ми се завива свят при мисълта, че съм се оказала права.

— Клер, има още нещо.

Той се поколебава.

— Имаше още едно име, но снимката все още не беше качена. Там пишеше: „Очаквайте скоро: Разголеното ми сърце“.

— Това е името на нашата пиеса.

Той кимва.

— Хенри, трябва да уведомиш полицията.

— На теория съм съгласен с теб. Но реално погледнато, какво ще направят? Тези сайтове са анонимни — това е единствената причина хората да ги използват. И двамата знаем, че на полицаите може им да отнеме месеци, докато разберат кои са въпросните потребители.

Той протяга ръка и неловко стисва рамото ми.

— Клер, чуй ме. Не се тревожи, моля те. Аз съм до теб. С мен си в безопасност.

96

Влизам в гримьорната си и затварям вратата. Техническата проверка е минала добре. Сега остава само генералната репетиция довечера. Утре е премиерата.

Пристигнали са още цветя. Вече всеки ден получавам цветя, така че в това няма нищо необичайно. Но въпреки всичко сърцето ми се разтуптява, преди да прочета картичката.

На нея пише:

Нищо друго, няма подпис или име. Плахо развивам букета. Но цветята са прекрасни и непокътнати. Цветовете им не са наранени по никакъв начин.

Вероятно, казвам си аз, всички са получили подобен букет и в цветарския магазин просто са написали името на пиесата, вместо на онзи, който ги е изпратил.

Лягам на кушетката и правя наум няколко от упражненията за сензорна памет, като се опитвам да презаредя батериите си преди генералната репетиция. Но ми е трудно да се съсредоточа. Думите на Хенри не спират да се въртят в ума ми. С мен си в безопасност.

И още нещо. Начинът, по който ме докосна. Как стисна леко рамото ми. Може да реагирам твърде чувствително на мъжкото внимание, но в това имаше нещо странно.

И внезапно всичко се пренарежда — като сценичен декор, който се носи по невидими релси в главата ми.

Хенри.

Сега си спомням как още първия път, когато ме разпитваха от полицията, аз ги попитах дали са говорили с Хенри. Франк каза, че са го направили. Но като бивше ченге Хенри би знаел точно как да се държи в подобна ситуация.

Как да прехвърли вниманието от себе си… върху мен.

Той сам каза, че вероятно скоро ще остане без работа. Той също се нуждае от пари. И като човек, който е работил под прикритие, би бил способен да запази достатъчно самообладание, за да нагласи местопрестъплението така, сякаш не е било просто обир.

Аз ли бях изкупителната жертва, която Хенри е набелязал за убийството на Стела?

В края на краищата аз бях идеална за целта. Адвокатската кантора се канеше да прекрати работата си с мен заради предполагаемите ми криминални деяния. Той би могъл да използва обвиненията на онзи боклук, адвоката Рик, за да ме изкара изкусна лъжкиня и крадла.

Дори ме накара да отида и да се срещна предварително със Стела, за да изглежда така, сякаш съм имала време да го планирам. Какво точно му каза Стела онази нощ? Знаех си, че това е грешка. Сякаш се е наложило да я убеждава да го направи.

Някои хора потъват толкова дълбоко в сивото, че то ги поглъща завинаги…

Поклащам глава, за да се отърся от тези мисли. От полицията провериха Хенри, точно както казаха, че ще направят. Онова непохватно стисване на рамото ми беше само защото почувства, че трябва да ме предпази, нищо повече.

И може би защото, ако трябва да съм честна, Хенри малко си падаше по мен още от първия път, когато се явих на прослушване, като се преструвах, че флиртувам с него в онзи бар.

С Хенри ще съм в безопасност. Трябва да спра с параноичните мисли.

На вратата се почуква.

— Кой е? — извиквам аз.

— Коса и грим.

Отварям вратата. Там стои млад мъж. Има къса, добре оформена коса, голяма усмивка и съвсем дискретни сенки за очи. През рамото му е преметнато едно от онези повсеместни сгъваеми куфарчета, в които гримьорите държат нещата си. На врата му виси издаден от театъра пропуск, точно както е наредено на всички служители.

— Здравейте — казва ведро той, — госпожице Райт! Аз съм Глен. Как сте днес?

— О, здравей!

Знам, че Лорънс и Ниаша настояваха в договора им да бъде включен гримьор и фризьор, но аз бях останала с впечатление, че сама ще се погрижа за тези неща.

— Влез. И моля те, наричай ме Клер.

— Радвам се да се запознаем, Клер.

Той сваля куфарчето от рамото си и го отваря. Капакът се разгръща в няколко реда, препълнени с четки и моливи за гримиране.

— Да се залавяме за работа? Ще трябва да си сложиш халат.

— Разбира се.

Ейдън иска кожата по цялото ми тяло да е бледа за сцената със статуята. Обръщам се с гръб към Глен, свалям си блузата и си обличам халат. Докато го правя, поглеждам към него в огледалото.

Той ме наблюдава.

Което, на пръв поглед, ми се струва непрофесионално. Но може би просто иска да види как изглеждам, за да прецени как да ме гримира. Не бива да се поддавам на параноята.

Сядам. Заедно оглеждаме критично лицето ми в огледалото.

— Ако можеш да направиш нещо за това… — казвам аз, като посочвам една пъпка високо на челото си.

Макар да са минали десет седмици, откакто спрях да пия хапчетата на доктор Банър, по кожата ми продължават да избиват пъпки.

— Няма проблем — казва той, като хваща главата ми с ръце и започва да я върти наляво и надясно. Под тънките бели гумени ръкавици пръстите му са студени. — Когато приключа с теб, ще си най-красивият труп, който някога са виждали в този театър.

Трепвам. Не мога да се отърся от спомена за Ниаша.

— Реално погледнато, аз съм статуя. И то само в една сцена.

Глен посяга надолу към куфарчето си и отваря нов ред с отделения, от които избира подходящ фондьотен.

— Пиесата страшно ми хареса, между другото. Точно хванах техническата проверка. Всички бяха добри, но ти беше жестока.

— Благодаря — казвам скромно.

Той умело нанася фондьотена по челото ми и с малки кръгови движения закрива пъпката.

— Честно казано, доста си падам по Шарл Бодлер.

Произнася името му по същия начин като Патрик, с френски акцент. Бодлеър.

Глен спира да ме гримира и като ме поглежда в огледалото, замечтано цитира:

Поглеждам надолу към ръката си. Кожата ми е настръхнала.

— Каза го много добре.

— Благодаря ти… Знаеш ли как завършва?

Поклащам глава.

— Патрик е експертът по Бодлер, не аз. По-добре да си поговориш с него.

Макар да подозирам, че дори на Патрик не би му се понравил интересът на този супер фен.

— О, Патрик. Преводачът. — Глен размахва фондьотена към отражението ми в огледалото, сякаш се заканва с пръст. — За истинските познавачи неговите преводи понякога изглеждат твърде свободни. Но си признавам, че този не е такъв. По-скоро прилича на приспивна песен, нали? Приспивна песен за смъртта.

Без да откъсва поглед от моя, той продължава:

Всичко е в погледа.

Онази нотка на задоволство, когато Глен произнесе думата триумфално. Защо? Каква причина има той за триумф?

Протяга ръка надолу, за да остави фондьотена в куфарчето си. Тогава виждам, че на дъното е пълно със стоманени инструменти: скалпели, игли и грозни разкривени куки, които щяха да изглеждат повече на мястото си в зъболекарски кабинет.

Внезапно мозайката се подрежда в главата ми.

Снимките. Цветята. Стихотворенията.

Разголеното ми сърце.

Не Хенри. Не Патрик. Все пак не е някой, когото познавам. А този миловиден непознат с грижливо подстриганата коса и грейналата усмивка.

— Може ли да ми подадеш сценария? — казвам аз. — Ето го там.

— Разбира се.

Той се обръща, за да го вземе. В този миг скачам на крака. Но столът се преобръща на пода и главата на гримьора рязко се завърта обратно към мен. Той посяга към нещо в куфарчето си и изважда скалпел.

Отскачам назад, но гримьорната е тясна и аз се препъвам в кушетката. Зад гърба ми е стената. Няма къде да отида.

Докато се хвърля към мен, на лицето му е изписано истинско щастие. Като на дете в увеселителен парк.

Посягам надолу и се опитвам да напипам пистолета на Джес под матрака на кушетката. Решавам, че когато го види, той ще спре. Но той не го прави. И сега имам само част от секундата, за да взема решение. Част от секундата, която продължава цяла вечност.

Не мисли. Действай.

И аз го правя.

97

Затвориха театъра. Дори онези, които винаги казват, че шоуто трябва да продължи, не могат да пренебрегнат практическите обстоятелства около присъствието на екип от полицейски следователи и съдебни експерти на място, на което е извършено убийство. Освен това последваха и многобройните въпроси на органите на реда.

Бях нарушила няколко закона, разбира се. Дори в Америка чужденците нямат право да носят пистолет без разрешително. Но фактът, че бях стреляла при самоотбрана, даде на адвоката на Патрик някакъв аргумент в полза на защитата ми.

Пълното име на нападателя ми беше Глен Фърман. Беше стажант в погребално бюро и по тази причина знаеше достатъчно за грима, че да успее да се представи за гримьор и фризьор. Освен това беше обсебен на тема Les Fleurs du mal. В апартамента му откриха десетина екземпляра от книгата, плътно осеяни с бележки.

В гримьорското му куфарче имаше дигитален фотоапарат, настроен да качва снимки директно в „Некрополис“.

Когато от полицията приключиха с разпитите си, вече бе започнал новият ден. Изтощена, отидох в студиото за репетиции, при останалите от екипа, които решаваха как да процедираме от тук нататък: дали да се опитаме да поставим пиесата някъде другаде, или да я отменим.

Според Лорънс трябваше да я отменим.

— Ако се замислите — изтъкна той, — основният въпрос, който се задава в пиесата, е по време на делото на Бодлер, когато прокурорът го пита: ами ако дори един човек се вдъхнови от вашите стихотворения и извърши злодеяние? Каква отговорност носите тогава? — Той огледа всички присъстващи. — Ами ако постановката доведе до появата на още някой психопат като Фърман? Ще успеем ли да живеем в мир със себе си след това?

— Клер? — каза тихо Ейдън и се обърна към мен. Изглеждаше изморен. — Ти как мислиш? Всичко това се отрази най-много на теб.

За момент не отговорих. По някаква причина внезапно ме връхлетя ярък спомен от деня, в който за пръв път пристигнах в дома на Гари и Джули. Бяха ме изхвърлили от предишния приемен дом само след няколко седмици и всичко, което притежавах, беше в чували за боклук. Защото, макар социалните служби винаги да имаха пари, за да ме закарат с такси от един приемен дом в друг, никога нямаха достатъчно пари за куфари. Въпреки че като дете правех предимно това — да пътувам и да се местя.

Помня как вдигнах един от чувалите за боклук и си дадох сметка, че ако можеха, социалните служби щяха да сложат и мен в такъв чувал и да ме изхвърлят на бунището. Защото за тях бях точно това. Боклук.

— Мисля, че трябва да я поставим — отвърнах на Ейдън. — Никога повече няма да ни се удаде подобна възможност. Поне не и на мен.

Виждах как ме гледат. Сякаш съм някакво чудовище. Но истината бе, че бях права. А Лорънс просто беше наговорил някакви изтъркани фрази, които сигурно беше прочел в Туитър.

Ейдън реши да гласуваме. Аз бях единствената, която искаше да продължим.

Патрик ме заведе вкъщи. И тогава се сринах, започна да ми се повдига, започнах да плача и да преживявам убийството отново и отново в ума си. Защото, както се оказа, единственото, което не показват истински във филмите, е смъртта. Едно човешко същество не спира дотам да се хване за улученото място и да застине неподвижно, докато действието се развива около него. Тялото не иска да умре. То не се отказва дълго, много дълго, след като осъзнаеш, че ще се наложи. Тялото кърви и се гърчи, и се опитва да си поеме дъх. Тялото се бори — дори по-усилено от медицинския екип от линейката, който бърза към него, за да го спаси. Тялото отказва да приеме неизбежното.

Веднъж казах тези думи на сцената, когато бях на шестнайсет. Тогава нямах представа какво означават в действителност, макар хората да казваха, че съм изиграла ролята си блестящо.

От всички образи, които се въртят безспирно в ума ми, има един, от който не мога да се отърся. И това не е първият път, когато стрелях по Глен, защото това почти не го забави. А вторият път, когато натиснах спусъка и той се свлече на колене пред мен. Устните му помръднаха — опитваше се да каже нещо, но моят куршум беше пробил дробовете му и гласът му нямаше достатъчно налягане, за да изрече думите: излезе просто едно празно съскане, като въздух, който излиза от балон.

Така се чувствам и аз сега — празна, куха, сякаш в мен не е останало нищо.

98

— Ще отидем в Европа. Бих искал да ти покажа Париж.

Всичко, което искам сега, е да спя, но не мога.

— Забравяш, че аз съм от Европа. Когато бях на четиринайсет, ходих на училищна екскурзия в Париж. Двете с едно момиче избягахме от групата, за да търсим травестити в Булонския лес.

— Това е различно. — Патрик нежно гали косите ми. — Ще ти покажа къде ходех аз като студент. Когато за първи път открих Бодлер. Ще ни се отрази добре да заминем. Там ще можем да си поговорим наистина. Има нещо, което искам да те попитам. Но не искам да го правя тук.

Нещо в начина, по който го казва, ме кара да мисля, че няма просто да си бъбрим. Но това е хубаво. Една от последиците от смъртта на Глен Фърман е тази, че двамата с Патрик най-сетне не таим подозрения един към друг.

Освен това мисля, че се досещам какво иска да ме попита Патрик в Града на любовта.

— Ами… това наистина звучи добре.

Ръката му продължава да гали косите ми.

— Как се почувства, Клер?

Не се преструвам, че не разбирам какво има предвид.

— Честно ли?

— Честно.

— Първо се почувствах горда. Горда, че реагирах толкова бързо. Това е заради игрите на импровизации на Пол, предполагам — да действаш тук и сега, вместо да спреш и да обмислиш ситуацията. Казах си… — Поглеждам нагоре към лицето на Патрик и сякаш се срамувам да му кажа това, но вече знам, че той ме обича заради мен самата, че мога да му доверя най-ужасните неща, които минават през ума ми. — Натиснах спусъка и си казах: Изиграх го добре.

— А след това?

— След това бях ужасена — едновременно от стореното и от собствената си реакция. Но това не продължи дълго. После се почувствах… — Отново спирам и се чудя дали наистина мога да кажа това на друг човек.

— Да? — подканя ме нежно той.

— Почувствах се истинска — казвам аз. — След като убих Глен Фърман, се почувствах толкова истинска, колкото не съм се чувствала никога преди.

Да бъдеш искрен с човек, на когото имаш доверие. Няма друго подобно чувство на света.

99

Пет дни по-късно летим за Париж.

— Има нещо, което искам да ти кажа — започва Патрик, докато шофира към летището.

Нещо в сдържаността му, в начина, по който не откъсва очи от пътя, ми подсказва, че това нещо сигурно е важно.

— Да? — казвам аз, когато той не продължава веднага.

— Преди много време, когато бях в университета, имах приятелка. Беше красива и интелигентна и аз боготворях земята под краката ѝ. Или поне си мислех, че е така.

Той спира, за да събере мислите си.

— Тогава, една вечер, видях едно момиче. Стоеше там, край пътя. Проститутка. Нещо ме накара да я повикам… Получих прозрение. Изведнъж можех да направя всички неща, които се спотайваха в ума ми. И тя откликна. Всичко, за което си бях мечтал… успяваше да ме накара да копнея дори за повече. Бях обсебен от нея.

Минаваме през някакъв тунел и натриевите прожектори отгоре шарят по лицето му. Той сякаш не ги забелязва, вперил поглед някъде много назад в миналото.

— Продължавай — казвам тихо.

— Една вечер нещата отидоха твърде далеч. Стана случайно. Тя знаеше какъв риск поемаме. Просто… извади лош късмет.

Ръцете му са приковани към волана и поддържа скоростта непроменлива, но виждам как напрежението стяга раменете му.

— Тя умря — казва той.

Не мога да говоря. Свържи се с чувствата си, обичаше да казва Пол. Но ако не знаеш какво чувстваш? Ако всичко това е просто непосилно?

— Казвам ти това сега — добавя Патрик, — защото, когато стигнем там, не искам да има тайни между нас. И защото имаш избор. В куфара ми, при двата билета за Париж има и еднопосочен билет за Лондон. Ако искаш, може да се качиш на самолета и да се върнеш обратно към предишния си живот. Или можеш да останеш с мен. Ти решаваш, Клер. Но преди да решиш, помни, че те обичам.

Излизаме от тунела. Дълго време гледам навън през прозореца, към безкрайния градски пейзаж, който препуска край нас.

И му се усмихвам, щастлива. Защото се оказва, че единственото по-хубаво от това да споделиш най-мрачните си тайни е човекът, когото обичаш, да сподели своите с теб.

100

Патрик ни е запазил стая в мъничък хотел, недалеч от Триумфалната арка — закътано местенце, потънало в елегантността на осемнайсети век. Разопаковам багажа и след това се отпускам в голямата бяла вана, докато той е навън.

Когато се връща, отказва да ми каже къде е бил.

— Подготвях някои неща — казва тайнствено той, когато се опитвам да го накарам да ми отговори.

Струва ми се, че в джоба му има нещо издуто, което прилича на кутийка за пръстен, и не задавам повече въпроси.

На следващия ден той ме завежда на обиколка по неговия личен маршрут из живота на Бодлер. Хотел „Дьо Лозен“, където поетът е живял заедно с Жан. Голата статуя на Аполони на Клезинже в музея „Д’Орсе“. „Ле Ду Маго“ — прочутият бар, в който Бодлер и другите бохеми се събирали, за да пият и да спорят помежду си.

Следобед посещаваме свърталищата на Патрик от студентския му живот — левия бряг на Сена, „Кафе дьо Фльор“ и най-хубавото от всички места — калдъръмените улички в Малката Африка, където ядем кускус и пием домашно червено вино от гарафи без надпис. По витрините на кафенетата има наргилета с увити във фолио мундщуци, и в едно от тях той ми показва как да всмуквам нагорещения тютюн, минаващ през бълбукащия арак, от което ми се завива свят и ми се замайва главата.

— Чакай тук — заповядва ми той и отива в дъното на заведението.

Когато се връща, носи със себе си бутилка без етикет.

— Абсент — обяснява, докато налива отровнозелената течност в две чашки. — Просто за да е цялостно преживяването. Съдържа лек халюциноген.

Той гребва една лъжичка захар от купичката, потапя я в течността, после я задържа над свещта. Когато започва да бълбука, я изсипва в абсента и разбърква.

— Утре ще имаме ли махмурлук?

— Разбира се. Но за разлика от Бодлер, ние имаме достъп до ибупрофен. Salut!

— Salut! — повтарям аз.

Не помня ясно остатъка от следобеда; мимолетни образи в пулсиращи цветове, трескав световъртеж, Патрик, който рецитира любимите си стихотворения, и сърцето ми, което се разширява до безкрай, като хелий.

Същата нощ той ми казва да се облека топло.

— Защо?

Вечерта е слънчева и навън е много по-топло от хладната есен, която оставихме в Америка.

— Там, където отиваме, ще бъде студено.

Той взема една раница.

Казва на таксиметровия шофьор да ни откара до гробището „Монпарнас“. След като таксито ни оставя, преминаваме през двойка масивни каменни порти и влизаме в един парк с прави алеи, опасани с дървета. Гробовете между дърветата — повече от трийсет и пет хиляди на брой, казва ми Патрик — са пищна смесица от различни стилове, от готически до ар нуво.

Патрик ме повежда към едно тихо местенце, близо до центъра.

— Бодлер има тук както гроб, така и кенотаф — надгробен паметник — обяснява той. — Това е кенотафът.

Представлява мраморна скулптура, висока два метра и половина. Една неопределена фигура — наполовина ангел, наполовина дявол — е вперила поглед надолу към статуята на поета, легнал на смъртния си одър. Каменната плоча е осеяна с дузина или повече билетчета за метро, всяко затиснато с камъче.

— Така хората тук почитат паметта му. Като показват, че са дошли специално при него.

Патрик изважда бордовите ни карти за самолета от джоба си и прикляква, за да ги сложи при останалите.

След това посещаваме семплия гроб, където са погребани тленните останки на поета, до тези на неговата майка, и си тръгваме от гробището. Продължаваме по Рю Фроадво и спираме пред една стена с малка порта с ръждясали метални решетки. Зад нея се виждат стъпала, които, изглежда, водят към нещо като изба.

Патрик изважда един ключ и отваря.

— Имаме късмет. Тревожех се, че може да са сменили ключалката.

Той изважда фенерче от раницата.

— Къде отиваме? — питам аз, докато влизаме вътре.

— В катакомбите.

Той старателно заключва портата зад нас, после включва фенерчето и ми прави знак с ръка да вървя напред.

— Има дузина входове като този. Държат ги заключени, но на черния пазар могат да се намерят ключове. Студентите понякога си правят купони тук, долу.

Слизам по стъпалата. От мрака леко лъха хлад и носи мирис на засъхнала, разложена плесен. Както и абсолютна, потайна тишина.

— Не чувам никакви купони.

— Малко е вероятно да чуеш. Тези тунели са дълги над двеста километра.

На светлината на фенерчето виждам каменния таван над главите ни. Под краката ни има някакъв сивкав варовит чакъл. Единствените звуци идват от хрущенето на стъпките ни и от капещата вода.

— Първоначално това са били каменоломни, някои от които датират още от римско време — казва гласът на Патрик зад мен. Няма ехо, обстановката някак попива звука. — Чак през осемнайсети век им хрумнала чудесната идея да преместят гробищата тук, долу.

Той осветява с фенерчето помещението, през което минаваме. Отначало ми се вижда доста тясно. След това подскачам. Онова, което бях взела за стени, всъщност са купчини човешки черепи, почернели с времето.

— В тази част на тунелите са костите на шест милиона парижани — добавя той. — Това е било едно от любимите места на Бодлер.

Минаваме през няколко подземни зали, подобни на пещери, високи и широки колкото църква. Постепенно гробницата остава зад гърба ни.

— Оттук — казва той, като посочва с ръка.

Достигнали сме още стъпала, издълбани в скалата. Под нас има езеро с кристалночиста вода, напълно неподвижна. Патрик ни повежда надолу, после гребва една шепа и оставя водата да се процеди между пръстите му.

— Когато копачите искали да се измият, те просто копаели надолу, докато стигнат до подпочвените води. По-чиста е от „Евиан“. И двойно по-древна.

Той изважда един малък сребърен свещник, хавлиена кърпа и бутилка шампанско от раницата.

— Ще се къпем ли? — питам аз, докато пали свещите.

— Да. Но не още. Първо има нещо друго, което искам да ти покажа.

Долавям напрежението в гласа му. Осъзнавам, че това не е просто поредната забележителност. Това е някакъв вид представление, а аз съм публиката. Оставям се да се потопя в мига, да изпразня ума си от всичко друго освен от ритуала, който извършва Патрик.

Оставяме нещата си и тръгваме надолу по все по-тесни коридори, а после стигаме до още стъпала. Продължаваме да слизаме. Вече се намираме в нещо като задънена улица — някаква пещера, голяма колкото параклис, изсечена в скалата, от която се влиза в няколко по-малки помещения. Съвършено тихо е. На светлината на фенерчето виждам още две раници, подпрени на стената.

— Тези за нас ли са? — питам аз.

Той кимва.

— Провизии.

— Това ли подготвяше снощи?

— В известен смисъл.

Той осветява с фенерчето сводестия каменист таван.

— Сега се намираме точно под гроба му. Много се радвам, че си тук, Клер. Това е едно много специално за мен място.

Той влиза в едно странично помещение. Запалва газова лампа и то се изпълва с топла жълта светлина.

— Е, мисля, че е чудесно — казвам, като оглеждам голите стени. — Много хюга.

Няма отговор. След това чувам нещо. Звук, който озадачаващо прилича на стон.

— Патрик?

Няма отговор. Приближавам се до най-отдалеченото помещение.

— Ехо? — казвам предпазливо. — Ехо?

Внезапно, без предупреждение, две ръце изникват от мрака и посягат към краката ми. Ахвам и отскачам назад. Ръцете изчезват обратно в сенките. Но не и преди да видя, че са завързани една за друга с парче плат.

Патрик се появява безшумно зад мен, с газовата лампа в ръка.

— Патрик, какво става?

Той вдига лампата. Осветява жена, млада и тъмнокожа, свита на пода. Краката ѝ са завързани с въже, краят на което е закачен за една желязна халка в стената. Устата ѝ е завързана с друго парче плат.

— За бога — прошепвам аз.

Главата ми се върти. Има само едно възможно обяснение за случващото се в момента, но мозъкът ми отказва да го осмисли и да приеме, че всичко, което вярвах, че знам до този момент, се оказва лъжа.

— Не само Глен Фърман се е запознал с хора със сродни интереси в „Некрополис“ — спокойно казва Патрик. — Това е една учудващо процъфтяваща общност. Интересите ни може да са споделяни от тесен кръг хора, но благодарение на интернет успяхме да се намерим. И понякога си помагаме. Имам приятели в Париж, които с огромно удоволствие приеха да уредят всичко това за мен.

— Коя е тя? — казвам аз, обзета от ужас.

Патрик дори не поглежда към треперещото момиче.

— Казва се Роуз, доколкото ми е известно. Тя не е от значение. Освен за теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя ще ти е първата — просто казва той. — Точно както онова момиче край пътя беше моето.

— О, не — казвам аз, ужасено. — Не може да мислиш…

— Стела се провали на едно подобно изпитание. Разбираш ли, аз я обичах толкова силно. Но щом разбра, тя не успя да ме приеме. Не беше толкова силна, колкото си ти.

— Ти си я убил — прошепвам аз. — Ти си я убил, защото е разбрала.

— Да, аз я убих. Но не заради това — знаех, че е твърде уплашена, за да отиде в полицията. Убих я заради някого, когото срещнах онази нощ. Едно момиче, в един бар. То прочете заедно с мен едно от стихотворенията. А гласът му… Беше съвършен момент — така изпълнен с обещание, с възможности. Тогава разбрах, че Стела трябва да умре.

Той прави крачка напред към мен, приковал светлите си очи в моите.

— Още щом те видях, разбрах, че си необикновена, Клер. Онази, с която бих могъл да споделя всичко. Но сега трябва да го докажеш. Да ми покажеш, че си способна да го направиш.

— Не мога. Патрик, не мога…

— Но ти вече го направи — казва спокойно той. — Уби онова бедно заблудено момче. Ти сама каза — това те е накарало да се почувстваш истинска. Аз ти предлагам отново да изпиташ това чувство. Не можеш да си представиш колко по-завладяващо ще бъде този път.

— Патрик, моля те…

— Сега ще изиграем най-важната игра на доверие — продължава той, сякаш не съм казала нищо. — Ти трябва да я убиеш. И ако не го направиш… Виждаш ли какъв риск поемам, Клер? Може да се наложи да те загубя. Точно както се наложи да загубя Стела.

101

Призлява ми. Била съм толкова глупава. Мислех, че Патрик ме е довел тук, за да ми предложи да се омъжа за него. Но през цялото това време той ме е водил да убия някого.

— Патрик, не мога — повтарям.

Но една мъничка ужасна част в мен вече си мисли: Мога ли?

— Можеш, любов моя. Можеш. Знам на какво си способна. — Гласът му е нисък и спокоен, хипнотизиращ. — Наблюдавал съм те. Изпробвал съм те.

— Патрик… Имам нужда от време да го обмисля. Моля те!

Той се замисля за миг. След това се обръща към момичето и ѝ казва нещо на френски. Ужасените ѝ очи се разширяват. Отчаяно, тя кима с глава.

— Добре.

Той изважда нож, срязва въжето и я освобождава от стената, като оставя ръцете ѝ завързани. След това слага ножа на няколко крачки от нея.

— Току-що ѝ казах, че ако иска да се измъкне жива оттук, единственият начин е да те убие — заявява той. — Сега, Клер, наистина нямаш избор.

Роуз започва да се промъква към ножа.

— Знаеш ли, има едно стихотворение на Бодлер за точно същата главоблъсканица.

Патрик изважда пистолет от една от раниците и ми го подава.

— Той описва една менажерия, зоопарк, в който живеят всевъзможни грехове. И задава гатанка: кое е чудовището, по-ужасно дори от всички тези тук? Отговорът е ти, читателят, който може да се наслаждава на ужасите в това стихотворение, без дори да се налага да цапа ръцете си с кръв.

— Не вземай ножа, Роуз — казвам отчаяно.

Тя сякаш не ме чува. Дори не знам дали разбира английски.

— Е, сега ще трябва да изцапаш ръцете си с кръв — казва ми Патрик.

Роуз се поколебава, после се спуска към ножа, като драска с нокти по пода, докато се опитва да го вдигне със завързаните си ръце.

Неохотно вземам пистолета.

— Добре — поема си дъх Патрик. — Сега, любов моя. Направи го сега.

Да убиеш или да бъдеш убит. Всичко става нереално ясно, като в сън. Дори не мога да започна да осмислям чувствата — отвращение, ужас, отричане — които бушуват в мен.

Има и нещо друго: едно страховито прозрение, че винаги съм чакала този миг да настъпи. Някъде дълбоко в себе си винаги съм знаела.

Аз исках това.

102

Всяко дете в системата за приемна грижа е там по различна причина. На някои родителите са алкохолици или наркомани. Някои са сираци. Други са били пренебрегвани или малтретирани.

Преди казвах на хората, че съм сирак. Но не беше вярно. Родителите ми бяха преминавали през нещо, което хората наричат „труден период“. Някои скандали продължаваха по цяла нощ. Веднъж баща ми просто влезе в моята стая и ме събуди, за да ми крещи някакви неща за майка ми — искаше да знам, че е курва, искаше да знам истината за тази така наречена светица, която си мисли, че е толкова по-добра от мен. Помня как я видях зад него, докато се опитваше да го издърпа от мен; как той се извъртя с протегната ръка, така безгрижно, сякаш разпръсва семена. Как ръката му улучи лицето ѝ и тя полетя към пода. Като малка това движение ми се стори леко като танц.

Веднъж той изпочупи всички мебели в дневната и я преби до безсъзнание с един от краката на масата. Тя отново и отново го изхвърляше на улицата, но той всеки път се връщаше и винаги опяваше едно и също: това е моята къща, моята дъщеря и ти няма да ме лишиш от тях.

Докато се караха, се криех под леглото.

И точно там ме намери той, онази нощ.

— Излез, Клер — каза. — Мама се е ударила.

— Сега трябва да тръгвам — каза, когато седнах на леглото. — Остави мама да си почине, чу ли? Мама има нужда от сън, за да оздравее. А на сутринта ще можеш ли да се облечеш и да отидеш на училище? Ако някой те попита, не им казвай, че мама лежи в леглото. Просто кажи, че е добре. Можеш ли да го направиш? Можеш ли да се престориш? Заради мен?

Аз кимнах.

— Да, татко.

— Добро момиче. Обичам те. Ти обичаш ли ме?

— Обичам те от тук до небето — казах.

По време на процеса ми обясниха, че може да свидетелствам чрез видеозапис или зад параван, но аз не пожелах. Исках да ме види как разказвам пред всички нещата, които дотогава трябваше да пазя в тайна.

Съдията ми каза, че съм една от най-смелите свидетелки, които някога са говорили в съдебната му зала.

След това осъди баща ми на доживотен затвор за убийство. Никога не отидох да го видя в затвора, нито веднъж.

103

Патрик ми говори спокойно, утешително.

Сякаш просто участвам в сцена, която сме репетирали. Обръщам се. Насочвам пистолета. И стрелям. Стрелям в Патрик. Чудовището, което обичам.

104

Натискам спусъка. Пистолетът щраква. Патрик въздъхва.

— Когато казах, че ти се доверявам с пистолета… говорех метафорично. Не беше зареден.

Той взема пистолета от ръката ми и го зарежда с куршуми. После го насочва към Роуз и изтръгва ножа от ръцете ѝ. Тя ридае отчаяно изпод превръзката на устата си, докато той завързва въжето обратно за халката в стената.

— Ела — казва ми той, без да ѝ обръща внимание.

— Къде отиваме?

— Не знам. Никъде. Навсякъде. Не исках това да се случи, Клер. Исках да го направиш. Да ме разбереш. Да споделиш моя свят.

Връщаме се обратно по същия път до езерото. Свещите, които Патрик запали на идване, вече са почти догорели и восъкът се стича по тях, докато мъждукат от лекия полъх на застоялия въздух, а пламъците им дълбаят сенки в скалата.

Той изважда една бутилка от раницата.

— Изпий това. Ще притъпи болката.

Отпивам голяма глътка. Абсент.

— И ми почети — казва тихо той. — Почети ми на глас. Както онзи първи път.

Вземам книгата, която ми подава, и започвам да чета с равен безизразен глас.

По лицето на Патрик се стичат сълзи. Оставям книгата да падне от ръцете ми и рецитирам останалото по памет.

Той обхваща гърлото ми с ръце.

— Константинопол — казвам аз.

— Моля? — пита Патрик намръщено.

— Кодовата ми дума. Онази, която не можех да си спомня. Означаваше ела и ме спаси. Сега. Константинопол.

— Наистина ли, Клер? — казва невярващо той.

Нещо пада на пода в помещението. Някакъв кръгъл, метален предмет. С крайчето на окото си виждам как се търкаля по земята. Удря се в стената и спира.

За част от секундата не се случва нищо. Сетне изригва експлозия от бяла светлина. Миг по-късно идва и звукът: толкова мощен взрив, че поваля и двама ни на земята. Ушите ми се изпълват с пронизително пищене. Лъчите на фенерите прорязват задимения мрак, докато сенчестите фигури в черни униформи нахлуват в пещерата от всички страни.

Една от тях коленичи до мен и вдига маската си.

Усещам как ръцете му нежно се пъхват под раменете ми, за да ме вдигне от земята.

— Франк — казвам. — Ти дойде.

105

„Ла Мартин“ в покрайнините на град Лион има дълга и пъстра история. Първоначално комплексът бил болница за душевноболни, по-късно бил използван от Гестапо за провеждане на разпити. Сега там се помещава един от най-строго охраняваните затвори в Европа. Заради близостта му до централата на Интерпол се е превърнал в нещо като затвор на целия свят.

Катрин Лейтъм пристига тук в една мразовита сутрин през декември, както много други преди нея, за да проведе разпит. Въвеждат я в малка стая в пастелен цвят, където някога разпитващите са използвали гумени маркучи, вани с изпражнения, палки и менгемета.

Донесла е със себе си химикал и хартия, малко записващо устройство и пакет френски цигари.

Водят Патрик Фоглър. Облечен е със стандартната затворническа униформа: широки дънки и яке от деним. На китките му има белезници.

— Донесох ти цигари — казва тя, докато той сяда. — Чух, че вече пушиш.

— Тук всички пушат. Не е като в Америка.

— Добре ли се отнасят с теб?

Той вдига рамене.

— Какво те е грижа? Търпи се.

Тя плъзва цигарите по масата.

— Патрик, имам предложение за теб.

— А, да — отвръща подигравателно той. — Безстрашният учен в търсене на истината. Да не споменаваме издигането в кариерата. В днешно време има толкова силен натиск да публикуваш поредния научен доклад, нали? Не се съмнявам, че се надяваш да измъкнеш някоя тлъста монография от мен?

— Отношенията ти с другите потребители на „Некрополис“ — казва спокойно тя. — Искам да науча повече за това как са протичали. Кой на кого е давал информация? Двамата с Фърман като съперници ли се отнасяхте един към друг, или като колеги творци, които си сътрудничат с различни изразни средства? Щяха ли някои от твоите копнежи да останат нереализирани, ако той не беше създал своите снимки? Или винаги си се надявал, че преводите ти ще привлекат последователи като него? Тук има много информация, Патрик, и всичко това е непозната територия за мен. Ако съдействаш, може на свой ред да успея да направя нещо за теб.

— По някаква причина си мисля, че в моя случай няма да има споразумение за намаляване на присъдата, доктор Лейтъм.

— Не ти предлагам това. По-скоро нещо като замяна. Ти отговаряш на моите въпроси… а аз на твоите.

— Какво те кара да мислиш, че аз имам въпроси към теб? — казва презрително той.

— О, мисля, че имаш. Поне един въпрос.

Хванала го е натясно и той признава този факт с ядосано кимване.

— Искаш да знаеш каква част е била истина — добавя тя. — Дали Клер е вярвала дори в една дума, която някога ти е казвала. Или през цялото време го е правила заради нас.

Той се обляга на стола си.

— Кажи ми тогава.

— Тя е забележителна личност, Патрик. И забележителна актриса. Когато я открихме, изучаваше вид актьорско майсторство, който изисква да се потопиш в образа си с безкрайна отдаденост. Сама предложи да подходим по този начин към ролята, която искахме да изиграе.

Катрин ме инструктира.

— Казах ѝ, че трябва да се влюби в теб — казва просто Катрин. — И ѝ казах, че ще трябва да последва това чувство, където и да я отведе. Без значение колко предателско или налудничаво, или опасно ѝ се струва.

Патрик за миг затваря очи.

— Значи е било лъжа. Всичко.

— Убягва ти целият смисъл. За нея нямаше разлика. Тя те обичаше. Тя се накара да те обича. Това искахме от нея.

— О, не това е маска — тихо декламира Патрик, — измамен параван.18

Той поглежда остро Катрин.

— А „Некрополис“?

— Какво за него?

— Някак бяхте успели да се инфилтрирате там, нали? Вие от ФБР. Но вместо да ни затворите, вие просто седяхте и наблюдавахте. Изучавахте ни. Сякаш пълзяхме в някакъв мравуняк със стъклени стени, в нечия лаборатория. Склонен съм дори да се обзаложа, че точно ти ми изпрати снимките на Фърман.

Той се навежда напред.

— Нали знаеш, че си съучастничка във всяко едно от убийствата, които се случиха след това? Включително и на Стела. Бедната Стела. Аз може и да съм я убил, но ти си тази, която задвижи цялата поредица от събития.

Катрин натиска едно копче на диктофона.

— Разпит на Патрик Фоглър — казва тя. — Запис едно.

106

Седя в един тих ъгъл в бара с питие в ръка и се опитвам да го пия така, че да ми стигне за най-дълго време. Сигурно ще решите, че съм излязла на среща и очаквам приятеля си.

Но след това ще забележите широкоплещестия мъж на средна възраст, който сяда на стола срещу мен, и ще си промените мнението.

Усмихвам се насреща му.

— Защо се забави, Франк?

— Бумащина. В днешно време, за да си детектив, трябва да си като машинописка.

Той махва с ръка на сервитьорката и си поръчва бира, после се обръща към мен.

— Имаш ли нужда от нещо?

— Не — казвам аз. — Благодаря, че попита.

— Имам предвид от бара — казва троснато той.

— Знам. И не, нямам нужда от нищо.

Франк кимва. Бърка в джоба на сакото си, вади един плик и го плъзва по масата.

— Ето. Трябва само да се подпишеш и да го изпратиш по пощата. Зелената ти карта ще пристигне до седмица.

Поглеждам плика. Но не го вземам.

— Франк, може би ще се върна обратно в Англия.

Той повдига вежди.

— Така ли?

— Ще има празненство по случай рождения ден на приемната ми майка. Трябва да отида. А и всички онези неща, от които се опитвах да избягам… Сега не ми се струват толкова страшни. Не и в сравнение с… — оставям изречението недоизказано.

— Предполагам, че е така — казва тихо той. — Е, ако някога имаш нужда от нещо…

Усмихвам се.

— Просто да кажа Константинопол?

Той също отвръща с усмивка.

— Точно така. И аз ще дотичам. Заедно със специалния отряд и няколко зашеметяващи гранати.

Поглеждам го с обич. Този мъж, с когото съм преживяла толкова много. Моят ангел хранител. Приведен над своите монитори със слушалки, притиснати към ушите, заслушан в пукането на статичния шум в очакване да чуе вълшебната думичка. Онази, която ще накара цялата илюзия да се срине върху ни.

Дори когато седмиците се превърнаха в месеци, нито веднъж не се усъмних, че когато ми потрябва, той ще е там.

От самото начало знаех, че ще имат нужда от някакъв неочакван обрат — нещо, което да ми помогне да проникна през потайността и параноята на Патрик и да го накара да ми се довери. Бяха предложили да ми кажат какъв ще е, но аз не пожелах да разбера. За да реагирам спонтанно, казах им. Да използвам онова, което ми предоставите. Така ще бъде по-реалистично.

Дори самата аз никога не си бях представяла, че ще стигна толкова далеч. Но се осланях на емоционалната си памет да ми подскаже как да действам — точно както и предишния път, когато бях влюбена и инстинктите ми ме водеха към едно-единствено решение. Три относително плитки странични прореза по лявата кубитална ямка. Щяло е да отнеме цели часове, за да умреш от загуба на кръв.

Беше същото и в деня, когато видях Франк в парка. Не реагирах, сякаш съм аз, не се усмихнах, нито му помахах, а се запитах: Какво би си помислила героинята ми сега? И го използвах, за да накарам Патрик да вярва, че все още го подозирам. И следователно той няма причина да подозира мен.

Позволявах му да надниква за малко в ума на един почти толкова извратен социопат, колкото него самия. Но винаги, винаги следвах своята линия в сюжета, онази дълбока истина, която караше героинята да се хвърля все по-надълбоко в обятията му.

— Още го обичам — казвам тихо.

— Кого? — мръщи се Франк неразбиращо. После: — Онзи ненормалник? Защо?

— Оказа се, че Катрин е била права — не можеш просто да го махнеш заедно с грима. Накарах се да проникна в ума му. И на една част от мен ѝ е трудно да се измъкне оттам.

Той ме поглежда за момент.

— Кажи ми нещо, Клер. Колко далеч щеше да стигнеш? Имам предвид, ако не бяхме там. Щеше ли да натиснеш спусъка и да застреляш онова момиче?

— Предполагам, че точно това е въпросът, нали? Къде свършва театърът? — Поклащам глава. — Не. Не, разбира се, че нямаше да мога.

Казвам го с толкова спокоен глас, че дори аз бих се учудила, ако се окаже лъжа.

Защото това не е правилният въпрос. Това далеч не е правилният въпрос.

Франк трябваше да ме попита какво щях да направя, ако Патрик я беше убил. Дали щях да изляза от образа на героинята си — и в резултат на това да умра от неговата ръка? Или двамата щяхме да правим любов край все още топлия труп.

Франк е сантиментален като всички американци. Холивудският финал, който му предоставям, отговаря на очакванията му — като пакет пуканки с масло.

Коя е истинската Клер Райт? Тази, която седи тук със скъпоценната зелена карта пред себе си и разменя любезности с мъжа, който я е снабдил с нея? Или онази, която се влюби в мрака в душата на единствения мъж, когото не успя да съблазни?

Коя е актрисата? Онази, която бях? Или тази, която съм сега?

Някои хора потъват толкова дълбоко в сивото, че то ги поглъща завинаги.

Франк ме гледа някак особено.

— Може би трябва да си припомниш онова, което казват по време на филмовите снимки, Клер.

— Така ли? — питам. — Кое по-точно?

— На снимачната площадка не се брои.

— Вярно — казвам с усмивка аз. — На снимачната площадка не се брои.

Вдигам чашата си и я чуквам в неговата за наздравица. Странният начин, по който ме погледна — загриженост, примесена със страх — вече е прибран дълбоко в архива.

Ще използвам това, някой ден.

И невидимата камера в главата ми бавно се отдръпва назад, все по-далеч от нас, гласовете ни се сливат с общата глъчка в този нюйоркски бар през нощта, докато думата КРАЙ бавно изчезва от екрана и започват да текат финалните надписи.