Повярвай ми

16

Стаята е обляна в слънчева светлина. Лежим на пода, вперили погледи в тавана. Общо осем сме, под формата на морска звезда, като главите ни почти се докосват.

— Тази игра на импровизация е много стара — чувам гласа на Пол, някъде от лявата си страна. — Нарича се „Историята се разказва сама“. Ще започнем да удряме в такт по пода. След всеки удар всеки поред ще добавя по една дума към историята.

— За какво се разказва? — пита някой.

— Не знам. В това е смисълът. Никой не знае. Историята вече съществува. Ние просто трябва да я пуснем на свобода.

Напоследък упражненията стават все по-трудни. Пол ни кара по цели дни да наричаме нещата с грешни имена само за да видим как ще се почувстваме. Кара ни да импровизираме с все по-налудничави образи — продавач, който носи куфар, пълен с пуловери от вълна на жираф; войник, въоръжен с невидим автомат — и после, докато сме в образ, да излизаме навън и да заговаряме случайни минувачи. За мое учудване, минувачите обикновено ме изслушват с удоволствие. Или започвам да надобрявам, или с настъпването на жегите Ню Йорк започва съвсем да се смахва.

С всяко упражнение той ни напомня единственото и най-важно правило. Актьорското майсторство не е да се преструваш. Майсторството е да действаш. Да бъдеш. Да се превъплътиш.

— Хайде — казва той сега, като удря с длани в пода.

Бавен, муден ритъм. Постепенно всички се включваме.

— Имало — казва той.

Част от секундата след удара студентът от лявата му страна казва:

— Едно.

— Време.

— Една.

Изведнъж е дошъл моят ред. Не мисли, бъди. Макар в действителност да няма време за нито едното от двете — монотонният ритъм ме кара да кажа първото нещо, което ми идва наум.

— Принцеса.

И историята продължава нататък, като набира скорост с всяко следващо завъртане. Приказка за някакъв принц, който се влюбва в статуя в градината.

Следващия път Пол го прави по-сложно. Ако се поколебаеш, отпадаш. И с всяко завъртане ритъмът става все по-бърз. Целта е да се научиш да реагираш инстинктивно на мига, обяснява ни той.

Този път не започва с нещо толкова банално като „Имало“.

Изниква странна и великолепна история, мрачна фантазия за едно момиченце, което живее на гробището сред гарвани и врани.

Един по един студентите изпускат ритъма и се изправят на крака.

Всички, освен мен.

И накрая оставаме само двамата, Пол и аз, легнали под прав ъгъл на пода, като двете стрелки на часовник, ръцете ни удрят дъските тройно по-бързо, а думите прииждат така многобройни и пъргави, сякаш ги знаем наизуст.

Чувствам се обсебена, одухотворена, омагьосана. Сякаш устните ми са просто проводник на нечия друга самоличност. Някакъв вуду дух, който се е вселил в мен. Истинската ми същност е заличена, унищожена от сила, по-могъща дори от оргазъм.

Сега разбирам. Не мисли.

Най-сетне той спира, а аз оставам да лежа още няколко секунди и докато идвам на себе си, се наслаждавам на мига.

Групата стои мълчаливо и наблюдава. Обикновено, в края на хубаво упражнение, останалите ръкопляскат. Вдигам глава, за да видя какво става.

Онзи полицай стои до тях. Детектив Дърбан.

— Госпожице Райт — казва той. — Клер. Може ли да поговорим?

Завеждам го в кафенето. Студентите седят на групички по двама или трима около нас, приказват си или работят на лаптопите си.

Твърде горещо е за кафе. Той купува за двама ни по една диетична „Кола-Кола“ от машината.

— Америка — казвам на шега, с подчертан американски акцент, когато ми подава моята. — Един свят без калории.

Той не се усмихва. Забелязвам колко уморен изглежда.

— Бих искал да ни помогнеш с нещо, Клер — казва рязко.

— Разбира се. Винаги. Стига да мога. Как?

— Проследяваме някои от първоначалните улики от убийството на Фоглър. Проверяваме отново показания, опитваме се да намерим нещо, което сме пропуснали първия път.

— Не сте арестували никого, нали? Проверявам онлайн.

Дърбан се намръщва.

— Елиминирахме изключително голям брой заподозрени от разследването. Включително всички сто двайсет и шестима души, отседнали в хотел „Лексингтън“ онази нощ. Не сме стояли без работа.

— Съжалявам. Не исках да…

— Въпреки това по-голямата част от усилията ни са съсредоточени върху един човек — добавя той.

— Съпругът — казвам аз. — Патрик.

Той не отговаря.

— Все още ли си спомняш подробностите от разговора с господин Фоглър?

— Разбира се.

— Към разследването се присъедини един нов специалист. Експерт по психологически профили. Бих искал да се срещнеш с нея.

— Разбира се, ако смятате, че ще е от полза… Кога?

— Би било добре да стане сега.

Поглеждам към репетиционната зала.

— В момента имам час.

— Това е важно, Клер — казва той по-сурово.

— Просто… не виждам с какво бих могла да помогна. Разговарях с Патрик Фоглър едва няколко минути. Той не прояви никакъв интерес към мен.

Дърбан кимва.

— Може и така да е. Но защо си тръгна?

— Какво имате предвид?

— Фоглър. Ти каза, че когато си се опитала да го свалиш, той сякаш е бързал да си тръгне. Тази мисъл не ми дава мира. След като е възнамерявал просто да се прибере и е мислел, че съпругата му е извън града, закъде е бързал? Защо би прекъснал разговор с една приятна млада дама, която е била склонна да си говори с него за френска поезия, сякаш наистина ѝ пука за това?

— Може би съм го отегчила.

— Това е една от възможностите.

— Има ли друга?

Той не ми отговаря направо. Давам си сметка, че с този човек потокът на информацията винаги тече еднопосочно.

— Така или иначе бих искал да поговориш с експерта.

Той се навежда напред.

— Виж, не съобщих на колегите от имиграционните служби за теб. Но не е твърде късно да го направя.

— Явно нямам голям избор — казвам със скована усмивка.

— Не — съгласява се той. — Наистина нямаш.

Качваме се на такси. Дърбан казва някакъв адрес в Юниън Сити. Шофьорът е изключил климатика, за да пести гориво. Днес е първият наистина горещ ден от месец май и ние се потим върху виниловите седалки. Полата ми се набира нагоре по голите ми крака и един-два пъти улавям погледа на детектив Дърбан върху тях, преди отново да обърне глава към прозореца.

17

Спираме пред грозна и невзрачна офис сграда на цяла пресечка с грозни офиси и празни паркинги пред тях. Прозорците не са почиствани от десетилетия, боята на фасадата е започнала да се лющи.

Охранителят на рецепцията ме кара да се запиша на входа. След това продължаваме по дълъг, задушен коридор, където не срещаме никого. Накрая детектив Дърбан почуква на една врата. На табелката пише: КАБИНЕТ №508. Д-Р КАТРИН ЛЕЙТЪМ, АБСП (АМЕРИКАНСКИ БОРД ПО СЪДЕБНА ПСИХОЛОГИЯ), СЪДЕБЕН ПСИХОЛОГ.

— Влез — отговаря женски глас.

На евтино дървено бюро вътре седи жена и работи на лаптоп. Изглежда ми на около шейсет, може и повече. Косата ѝ е толкова посивяла, че е почти руса, подстригана е късо и е облечена по-елегантно, отколкото очаквах от подобна обстановка.

Когато ме поглежда, очите ѝ са сини и проницателни.

— Клер Райт, нали?

— Клер, доктор Лейтъм — представя ни Дърбан.

— Наричай ме Катрин. И седни. Надявам се, нямаш против да бъдеш записвана?

Тя кимва към една от стените и сега виждам, че е от тъмно огледално стъкло. Зад него едва успявам да различа червената точица от камера, която е включена на запис. Автоматично изправям рамене, сякаш съм на прослушване, преди да успея да си дам сметка колко глупаво е това.

— Добре — казва доктор Лейтъм. — Разкажи ми за срещата си с Патрик Фоглър.

Казвам ѝ всичко, което мога да си спомня, като наблягам на това колко възпитано се е държал Патрик през цялото време. Не ми отнема дълго. Доктор Лейтъм слуша, с наведена настрани глава, вперила сините си очи в мен, без да продумва. Когато приключвам, тя кимва.

— Благодаря ти, Клер. Много ни помогна.

— Това ли е? — казвам изненадано аз.

— Да. Може да си тръгваш.

— Катрин… — възразява детектив Дърбан, сякаш се е надявал да чуе нещо различно.

— Тя не е правилният човек за това, Франк — казва твърдо доктор Лейтъм.

Намръщвам се.

— Правилният човек за какво?

— Клер, би ли ни оставила за малко насаме? — казва Дърбан. — Просто изчакай в коридора.

Излизам навън и той затваря вратата зад гърба ми. Дочувам боботенето от гласовете им, но дори когато притискам ухо към дървената повърхност, не мога да разбера какво си говорят.

Следващата врата трябва да води към стаята зад двупосочното огледало. Отварям я внимателно, в случай че вътре има някой, готова да кажа, че просто търся тоалетната, но вътре няма нищо друго освен монитор и малка камера върху триножник. Звукът е включен, така че ги чувам идеално.

Следва мълчание, докато Катрин Лейтъм обмисля казаното. Следващия път, когато проговаря, вече не звучи толкова непреклонна.

Това ми е достатъчно. Връщам се в коридора и без да чукам, направо влизам в офиса на доктор Лейтъм.

— Ще го направя — казвам аз. — Каквото и да е. Но трябва да ми платите.

Влизам доста драматично, но Катрин Лейтъм не се впечатлява.

— Имаш ли дори бегла представа за какво говорим?

Вдигам рамене.

— Хванах малко от разговора.

— Може поне да ѝ кажем, няма да навреди — казва тихо детектив Дърбан.

Доктор Лейтъм ме гледа изпитателно известно време, без да мигне.

— Добре. Имаме заподозрян за убийството на Стела Фоглър…

— Нейният съпруг.

— Моля те, не ме прекъсвай. Имаме заподозрян. Става въпрос за индивид с изключителен интелект и безупречна дисциплина. Той не може да бъде провокиран или подлъган да се издаде сам. Обсъжда се въпросът за провеждане на операция под прикритие, която би могла да доведе до успех там, където други методи се провалиха.

— В смисъл да му поставите капан?

— Не капан от типа, с който ти си свикнала — казва смразяващо доктор Лейтъм. — Това би била една изключително сложна операция, базирана на психологическа експертиза. Заподозреният ще бъде поставян в ситуации, които да го подканят да разкрие различни аспекти от своята личност, така че след това те да бъдат съпоставени с психологическия портрет на убиеца на Стела Фоглър, който съм създала. Ако двата съвпаднат… Е, това би била сериозна индикация, че двамата са един и същи човек.

— Опасно ли ще бъде?

— Разбира се.

— Ще носиш микрофон — успокоително казва Дърбан. — Хората ни ще бъдат в готовност съвсем наблизо, ако се наложи да те измъкнат.

— Ако се съглася, колко ще ми платите?

— Избраната за примамка ще получи удовлетворение от мисълта, че е изпълнила гражданския си дълг — казва ледено доктор Лейтъм. — Една жена е загинала, Клер.

— Сигурно ще можем да ти осигурим и някакво заплащане — добавя Дърбан.

— Искам зелена карта — казвам бавно аз. — Пълно заплащане и зелена карта.

Той поклаща глава.

— Невъзможно.

— Сам каза, че имаш приятели в имиграционните…

— Няма да има зелена карта — намесва се доктор Лейтъм. — Защото няма да има операция. Работата не е за теб.

И двамата се обръщаме към нея.

— Поне докато аз не реша — добавя тя.

18

Подписвам някакви формуляри, след което доктор Лейтъм ми прави цял куп психологически тестове. Тест на Векслер. Минесотски многофакторен личностен въпросник. Въпросник за признаци на психопатия на Хеър. Кара ме да държа електроди във всяка ръка, докато тя сменя разни картинки върху един екран. Кучета, бебета, облаци и после рязко нож, порнография, още облаци.

Но предимно разговаряме.

— Клер, защо Ню Йорк?

Вдигам рамене.

— Защо не?

Доктор Лейтъм ме поглежда проницателно.

— Доколкото разбрах, като дете си била в системата за приемна грижа?

— Точно така — казвам, като се чудя откъде, по дяволите, знае това.

— И си се разбирала добре с приемното си семейство?

— Приемни семейства. В множествено число. Не обичаха да се застояваме. И не. Не съвсем.

Тя ме изчаква да продължа.

— Да вземем онова, в което прекарах най-дълго време — казвам най-сетне. — Джули и Гари. Джули работеше като мениджър в здравните служби. Гари се занимаваше с маркетинг. На външен вид бяхме щастливо семейство, като в някой сериал… поне за пред социалните работници. Мисля, че бях на единайсет, когато си дадох сметка, че те двамата не се харесват особено. Но нямаха избор. Ако се разведат, щяха да загубят страничния бизнес, който въртяха — а именно, да са приемни родители. Десет хиляди лири на година, на дете, необлагаеми. Така че се мъчеха и се опитваха да се преструват, че всичко е наред.

Спирам.

— Продължавай — тихо казва доктор Лейтъм.

— След около година или малко повече за първи път забелязах, че Гари започва да ме гледа по различен начин. Ако го срещнех, докато излизаше от банята, той ми се усмихваше така, сякаш между нас има някаква тайна. Веднъж си порязах крака и помня как той прокара ръка нагоре-надолу по него, за да види дали съм добре. Понякога ми разтриваше гърба… отначало ми харесваше. В смисъл… беше по-добре, отколкото да ме игнорира, нали? Най-сетне имаше нещо, което го караше да ми обръща внимание — нещо, което жена му не притежаваше. Мина известно време, преди да осъзная какво точно беше то. Той никога не направи нищо. Нищо сериозно. Просто понякога, когато допуснех грешката да остана насаме с него, ме опипваше. Не се изненадах, когато Джули в крайна сметка го изрита и той се хвана с някаква колежка.

Доктор Лейтъм кимва.

— А работата като примамка, която вършеше за онази адвокатска кантора?

— Какво за нея?

— Как те караше да се чувстваш? — пита ме тя и аз долавям, че този въпрос е важен за нея.

Вдигам рамене.

— Беше кофти работа, с която си плащах наема.

— Само това ли беше, Клер?

— Виж — казвам, раздразнена от нейната настоятелност, — онези жени си мислеха, че ако съпрузите им се оставят да ги свали някоя като мен, значи не си струва да бъдат омъжени за тях. Но истината е, че почти всеки мъж би се поддал в подобна ситуация. Просто мъжете са си такива.

— Това е доста цинична гледна точка. Може би онези жени са искали да могат да имат доверие на партньорите си.

— Тогава да се бяха опитали да им имат доверие. А не да изпробват границите на връзката си, докато се срине. — Поклащам глава. — Мъжете мислят с пишките си. Голяма работа.

— Всички мъже ли, Клер? — пита тихо доктор Лейтъм. — Или просто мъжете като твоя приемен баща?

Впервам поглед в нея. Най-сетне успявам да прозра накъде бие с всичко това.

Усещам как сълзите напират в очите ми.

По бузата ми се стича сълза. Избърсвам я.

Катрин Лейтъм вдига ръце и за мое учудване започва да ръкопляска, бавно и язвително.

— Много добре, Клер. Това са фройдистки глупости, разбира се. Но съм впечатлена от начина, по който прие предложението ми и продължи в същия дух. И сълзите бяха чудесен детайл.

Тя ми подхвърля една кутия с кърпички и прави отметка в бележника си.

— Така. Да продължим със сексуалния ти живот. Предполагам, че ще ни отнеме доста време.

И накрая отново седим в една стая с детектив Дърбан и той я гледа с очакване.

— И така — заявява сухо доктор Лейтъм, — тя е неуверена, импулсивна, крехка, емоционално нестабилна и неспособна да се справи с усещането за отхвърляне. И макар изключително силно да се опитва да го прикрие, тя жадува за одобрение така, както наркоманът жадува да се надруса. Какво да ти кажа, Франк? Тя е актриса. От друга страна, реагира бързо, наблюдателна е, талантлива и смела. Донякъде противно на онова, което ми казва здравият разум, според мен може и да си струва да опитаме.

19

Води ме в една конферентна зала в същата сграда, в която все още стоят разпилените кабели от компютъра на някой предишен обитател.

— Преди дванайсет години Патрик Фоглър е разпитван във връзка с изчезването на Констанс Джоунс, една проститутка.

Доктор Лейтъм показва на екрана на проектора снимка на млада чернокожа жена. Жената предизвикателно е вперила поглед в обектива. Осъзнавам, че снимката е направена в ареста.

— Видяна е да се качва в кола, подобна на колата на Фоглър. Но свидетелят не е записал регистрационния номер и няма никакви уличаващи доказателства. Констанс така и не е намерена. Патрик настоял, че е невинен, и не са повдигнати обвинения.

Тя сменя снимката. Следващата отново е от ареста.

— Четири години по-късно тялото на друга проститутка е намерено в някакъв изоставен имот, недалеч от Масачузетския университет, където Фоглър е преподавал към онзи момент. Била е обезглавена. Главата и тялото били поставени на разстояние едно от друго. Отново нямало нищо конкретно, което да го свърже с престъплението.

— Но ако е нямало връзка… — казвам аз.

Доктор Лейтъм вдига един пръст.

— С изключение на едно. Нещо толкова незначително и косвено, че никога не би могло да се използва в съда.

Тя ми подава една книга. Мигновено я разпознавам — същата, която ми даде Патрик. Les Fleurs du mal, преведена от Патрик Фоглър.

— Страница петдесет и шеста — казва тя. — Би ли я прочела на глас?

Озадачена, правя каквото ми казва.

Спирам преди края. Сега разбирам защо пожела да прочета точно това стихотворение. Обезглавено тяло… Чувам щракване и вдигам поглед. Доктор Лейтъм сменя още снимки на екрана — ужасни, ужасни снимки, толкова отвратителни, че трябва да извърна очи от тях. Но не и преди една конкретна снимка да се запечата в съзнанието ми. Женска глава, отсечена, поставена сред дебели църковни свещи. Все още носи своите големи кръгли обици. Клепачите ѝ са полузатворени; виждат се зелените ѝ сенки за очи. Изражението на лицето ѝ е изцъклено и примирено.

— Моля те, продължи — казва тихо доктор Лейтъм. С неохота вземам книгата и продължавам.

Спирам с пресъхнало гърло.

— Все пак това не доказва, че е бил той, нали? Не доказва, че е бил Патрик.

— Точно така — съгласява се равнодушно доктор Лейтъм. — Не доказва нищо.

— А Стела? Тя… така ли е умряла?

— Ще стигнем и дотам. Но малко преди тя да умре, Патрик се е срещнал с някого в един бар — с една млада жена. Когато взела неговата книга, тя прегънала страницата, за да не изгуби мястото, докъдето е стигнал. Помниш ли?

Кимвам.

— Би ли намерила това място, моля?

Правя го. Стихотворението, в което Патрик така съсредоточено се взираше онази вечер, се казваше „Виното на убиеца“.

— Когато се разрови в миналото на Патрик — казва доктор Лейтъм, — човек открива, че навсякъде, където е живял той, са изчезвали проститутки. Не много, само една или две на година. Не достатъчно, че да се озоват в заглавията на вестниците — на кого му пука за няколко курви наркоманки, нали така? Но достатъчно, за да бъде установен модел на поведение. Телата рядко биват открити. Но когато това се случи, те са осакатени по начини, които наподобяват стихотворенията от Les Fleurs du mal. — Тя ми показва още няколко снимки. Ужасни, зловещи снимки. — Шанис Уилямс. Седем прободни рани в сърцето. Това съвпада със стихотворение на име „На една мадона“, в което Бодлер казва: Ще взема седем ножа, по един за всеки смъртен грях и в сърцето ти ридаещо ще ги забия. Джейда Флойд. Гърдите ѝ са били разрязани. Това съвпада с едно стихотворение, в което Бодлер пише: И както груб развратник гризе със сластен стон гърдите похабени на уличница стара, така и ние — скрито терзани от поквара — насладата до края цедим като лимон…8 Спри ме, когато си чула достатъчно.

— Чух достатъчно.

Но доктор Лейтъм не спира. Още една снимка, после още една.

— Джасмин Диксън, чийто стомах е бил разпорен по начин, наподобяващ стихотворението „Един труп“. Имани Андерсън, чиято глава е била брутално обръсната, както в едно стихотворение, в което Бодлер сравнява косите на любимата си с черния океан на горящата Африка. Прешъс Коулмън, наръгана в далака. Ани Уошингтън, също — Бодлер е написал няколко стихотворения със заглавието „Сплийн“9. И не забравяй, че това са само жертвите, които сме намерили.

Тя щраква с дистанционното и екранът милостиво угасва.

— И тогава, след сватбата на Патрик и Стела преди четири години, убийствата спират.

— Каква би била причината? — питам по-скоро за да се разсея от онова, което видях току-що.

— Може би се е опитвал да се държи добре. Може би е бил влюбен. Или е станал по-добър в укриването на труповете. Така или иначе отсъствието на убийства, съвпадащо с важно събитие в живота на Фоглър, е още една тънка нишка, която го свързва с всичко това.

Тя се навежда напред, а в очите ѝ лумти жар.

— Клер, става въпрос за нещо много повече от това да заловим убиеца на Стела Фоглър. Става въпрос да пипнем един социопат. Затова казвам, че е опасно.

— Какво точно ще трябва да направя аз?

— Не знам точно. Мога само да ти кажа коя трябва да бъдеш.

— Импровизация.

Усещам как пулсът ми се ускорява, когато го казвам.

— Да — само че в тази пиеса труповете няма да станат и да се поклонят в края на представлението. Клер, моля те, разбери: ще трябва да ми се довериш повече, отколкото на който и да било режисьор или учител по актьорско майсторство, с когото си работила. Честно казано, все още имам сериозни резерви дали да продължим.

— Но всичко това може да е просто съвпадение. Патрик би могъл да е невинен.

Все още ми е трудно да се примиря с мисълта, че ужасните снимки на доктор Лейтъм имат нещо общо с ведрия интелектуалец, когото срещнах в онзи бар.

— Да. Всъщност по време на цялата операция трябва да действаме с убеждението, че е така. Това е единственият начин да запазим своята обективност.

Тя ме поглежда внимателно.

— Но нека ти кажа едно. Работя по тези убийства от шест години насам — много преди убийството на Стела. И през по-голямата част от това време съм била убедена, че Патрик Фоглър определено е най-правдоподобният заподозрян.

20

След една безсънна нощ, изпълнена с кошмари и съмнения, отново се намирам в офиса на доктор Лейтъм. Седя зад бюрото ѝ и попълвам още документи. Тя седи над мен и наблюдава.

Формуляри за съгласие. Десетки на брой.

Заявления за освобождаване от отговорност. Разрешения за наблюдение. Споразумения за неразгласяване на информация. Писмени откази от право на поверителност. И формуляри за формулярите. Формуляри, в които пише, че разбирам какво съм правила, когато съм подписвала другите формуляри. Формуляри, в които пише, че давам съгласието си свободно и с почти пълна убеденост, че работата под прикритие ще съсипе живота, кариерата и душевното ми здраве.

Подписвам ги бързо, почти без да ги чета, като слагам инициалите си на всяка страница и датата, където е необходимо.

— Добре дошъл в лагера, новобранец. Падна ми в ръчичките — изръмжава доктор Лейтъм.

Това е най-лошата имитация на Дензъл Уошингтън, която някога съм чувала, но има ефект. Не успявам да се усмихна.

Подготовката продължава в друга конферентна зала, дълбоко във вътрешността на сградата.

— Нека се запознаем с няколко чудовища — казва спокойно доктор Лейтъм.

Тя натиска едно копче на дистанционното в ръката си и осветлението угасва.

Доктор Лейтъм крачи напред-назад, докато говори, като минава през лицето, което се е появило на екрана.

— Това е Петер Кюртен. Наричан още Звярът от Дюселдорф. Съпругата му казала на полицейския психолог, че сексуалният им живот бил напълно нормален. Кюртен, от своя страна, разказал на психолога как всеки път, когато правел любов със съпругата си, той фантазирал, че я души до смърт. Тя нямала представа какво си е мислел. На следващите снимки са някои от жертвите на Кюртен — така, както ги е оставил.

Когато намирам сили да погледна отново, на екрана се е появило ново лице.

— Бела Кис, който съхранявал телата на жертвите си в празни спиртни варели. Ханс ван Зон — както много серийни убийци, той бил привидно чаровен, привлекателен и изключително харизматичен. Сред жертвите му се нарежда собствената му любима, с чийто труп е правил секс. Отново, тя очевидно не е имала никаква представа какво се върти в ума му.

И така нататък, и така нататък — списъкът с кандидати за ролята на най-зловещо човешко същество няма край.

— Клер, не ти разказвам тези неща, за да те уплаша — казва меко доктор Лейтъм. — В резултат на обстойните проучвания на тези хора ние знаем много за начина, по който работи умът на един социопат. От начина, по който оставя едно местопрестъпление например, можем да направим изводи за неговата личност, за неговия интелект, за взаимоотношенията му с хората и дори за колата, която шофира.

Тя вдига една дебела папка.

— Това е всичко, което знаем за мъжа, убил онези проститутки. Предупреждавам те, че не се чете лесно. Но трябва да го проучиш внимателно. От това може да зависи животът ти.

— Това ли наричат психологически портрет? — питам, когато вземам папката от нея.

— Част от него, да. Има и снимки, информация за случаите, цитати от изследвания… Работата ни малко прилича на обезвреждане на бомба. Преди да започнеш да дърпаш жичките, трябва да си дяволски сигурен коя от тях води до експлозива.

— Ако той е виновен.

Тя ме поглежда сериозно.

— Още не сме ти казали как е умряла Стела Фоглър, нали?

Поклащам глава.

— Но помня, че по думите на камериерката е било брутално.

— От полицията не разкриха всички подробности пред медиите, за да избегнат фалшиви самопризнания.

Доктор Лейтъм замълчава за миг, преди да продължи:

— И честно казано, защото не искаха да всяват смут.

Тя посяга да вземе книгата Les Fleurs du mal и ми я подава.

— Страница осемдесет и втора.

Стихотворението на тази страница е озаглавено „На оная, що е твърде весела“.

— На глас, ако нямаш нищо против. Само последните строфи.

Въпреки че няма нужда, аз се опитвам да го прочета правилно, като се съобразявам с ритъма. Но когато започвам да осмислям прочетеното, спирам да го правя. Когато стигам до края, гласът ми вече е равен и сух.

— Смъртта на Стела е причинена от удар с лампа — казва с равен глас доктор Лейтъм.

Тя сменя още няколко снимки на екрана. Разпознавам хотелския апартамент на Стела. На леглото има тяло. По голите крака са разцъфтели синини. После, рязко, една от снимките показва в близък план лицето на Стела, заобиколено от тъмен кървав ореол, пропит в чаршафа отдолу. Инстинктивно извръщам очи.

— Изпочупените вещи по пода говорят за спречкване — казва доктор Лейтъм. — Това, както и изчезналите пари, беше достатъчно за полицията първоначално да сметне случая за обир, в който нещо се е объркало. Но още от самото начало имаше някои подробности, които изглеждаха съмнително. Едната е тази, че тялото беше покрито с чаршаф. Крадците, които току-що са убили някого, не правят така — те бързат да се изнесат възможно най-скоростно.

— Кой прави така? — питам аз. — С чаршафа, имам предвид? И защо?

Доктор Лейтъм свива рамене.

— Би могло да е жест на почит. Уважение дори. Едно последно сбогом. Или просто би могло да бъде някой, който не е искал безжизнените очи на Стела да го гледат укорително.

Тя щраква с дистанционното и снимката се сменя с близък кадър на крака на Стела, на който зее кървав прорез, дълъг близо десет сантиметра.

— По-същественото е, че на дясното ѝ бедро има дълбока рана, вероятно причинена след смъртта ѝ със счупена чаша за вино — точно както е описано в стихотворението, макар по онова време полицията да не е подозирала за това, разбира се.

Тя отново щраква с дистанционното.

— Във всеки случай това им се е сторило достатъчно необичайно, за да наредят да бъдат взети проби. Имаме късмет, че са го направили, тъй като в резултат разполагаме с най-важното доказателство до момента. Анализът показа, че във вътрешността на раната е имало следи от ноноксинол-9 — лубрикант, който се използва за повечето презервативи, продавани на пазара.

Тя спира.

— В мъжката тоалетна на бара, в който си срещнала Патрик, има машина за презервативи. Ти ни каза и видеозаписът го потвърди, че Патрик е помолил бармана за дребни, точно преди да се опиташ да го свалиш.

Думите ѝ ме заливат на вълни — страховити, ужасни, гнусни. Впила съм поглед в книгата в ръката ми. Стихотворението, неговите отровни думи, така безобидно подредени върху страницата, сякаш е някой стих от глупава поздравителна картичка. А след това и снимките върху екрана, и ужасното обвинение, което струи от обясненията на доктор Лейтъм. Жестокото оскверняване, което убиецът на Стела е извършил с нейния труп.

Не е бил той. Не може да е бил той. Той не беше такъв, настоява един вътрешен глас в ума ми. Той ми хареса. Той беше мил, за бога.

Актьорите са научени да вярват на инстинктите си. Често се случва така, че те са всичко, което имаме. Но след това осъзнавам целта на малкия урок, който доктор Лейтъм току-що ми изнесе. Както много серийни убийци, той е привидно чаровен… С такива хора, иска да ми каже тя, инстинктите може и да грешат.

— Но… защо? — успявам да попитам. — Стела не е била проститутка като останалите. Защо изобщо да я убива?

— Не знаем. Може би е узнала за другите жени. Може би той е разбрал, че иска да го напусне, и не е бил готов. Или може би просто не е успявал да се сдържа повече.

Отново се замислям над думите, които ми каза Стела.

Ако е подозирала, че съпругът ѝ е убиец, нищо чудно, че е била уплашена. Дали не е очаквала, че може да прояви насилие към мен! Да не би тайничко да се е надявала, че именно това ще запише скритата ми камера? Аз мислех, че просто подлагам на тест верността на съпруга ѝ, но дали през онази нощ Стела Фоглър не е играела друга, по-зловеща и отчаяна игра?

— Фактът, че смъртта на Стела разчупва модела на поведение, е особено любопитен — казва доктор Лейтъм. — Докато в другите убийства личи грижлива подготовка, това е прибързано — спонтанно дори. Този факт би могъл да е знак за прекомерна самоувереност. Или индикация, че по някаква причина убиецът се намира под напрежение.

Тя щраква с дистанционното и екранът угасва.

— Така или иначе това е добра новина. Защото означава, че той започва да допуска грешки.

21

Патрик Фоглър почуква на вратата на апартамент „Терасата“.

— Кой е? — предпазливо извиква Стела Фоглър.

— Обслужване по стаите.

— Не съм поръчвала нищо.

Няма отговор. Нетърпелива, Стела се приближава до вратата и я отваря.

— Сбъркали сте…

Но Патрик вече е успял да я избута и да влезе вътре.

— Здравей, скъпа. Очакваш ли някого?

— Патрик, моля те. Не е това, което си мислиш…

Фоглър хвърля на пода някаква чанта. От нея се разнася зловещ, тежък трясък. Той поглежда доктор Лейтъм.

— Сега ли я удрям?

— Вероятно. Би искал да установиш контрол над ситуацията.

Франк Дърбан кимва. Влиза обратно в ролята си и изсипва съдържанието на чантата на земята. Изпадат омотани на кълбо метални вериги, белезници и парцали за запушване на устата.

— Аз бих изпищяла — възразявам аз.

— Не е задължително. Колкото и хората да си мислят, че в подобна ситуация биха се противили, истината е, че жертвите често се парализират от нерешителност, примесена с недоумение. Плюс това, ако Патрик те е ударил, ти би била в шок. Той ще използва този момент, за да те завърже така, че да не можеш да се движиш.

Франк имитира как ме удря през лицето, после ме завърта и щраква белезниците на китката ми. Хватката му върху ръката ми е тежка, неумолима. Усещам мъжката му сила и изскимтявам.

— Извинявай — казва той и леко отпуска ръка.

— Без белезници — казва доктор Лейтъм. — Следите от тях щяха да проличат на аутопсията. Да започнем сцената отначало. Този път без белезниците.

В един ресторант наблизо обсъждаме престъпления със сексуален характер, докато обядваме със специалитета на деня.

— Трябва да го проумееш, Клер. Нашият убиец не е садомазохист в модерния смисъл на тази дума. Но е много вероятно да избира да се крие между практикуващите БДСМ, защото споделя някои от техните влечения. Докато те завързват другия, за да си доставят по-лесно сексуално удоволствие, той го прави, за да стигне по-лесно до онова, което вълнува него: унижение, деградация, контрол. Усещането за контрол над живота и смъртта на друго човешко същество.

Сервитьорът идва, за да ни долее вода. Усмихва ми се. Доктор Лейтъм продължава, без да го забелязва.

— Всъщност БДСМ е нещо много интересно. Защо внезапно стана толкова обичайна практика? Преди се е вярвало, че причината за фетиша да те бият с пръчка е фактът, че като малък са те биели за наказание — le vice anglais. Но по някаква странна причина точно сегашното поколение, израснало с доктор Спок — онези, които никога не са били пляскани като деца, искат да експериментират с връзване и доминиране, когато пораснат.

Сервитьорът е толкова запленен от темата, че не може да си тръгне.

— Една възможност е това отклонение да е просто другата страна на либертарианството. Щом веднъж накараш хората да вярват, че имат правото да преследват собственото си щастие за сметка на социалните норми, изведнъж се оказва, че имаш малък, но нарастващ брой крайни привърженици, които не виждат защо да не се отдадат на своите най-мрачни, най-хищнически инстинкти. Може би нашият убиец всъщност се смята за някакъв романтичен антигерой. Вместо за болен, побъркан индивид, който трябва да бъде спрян.

Следобедна сесия. Доктор Лейтъм, Франк Дърбан и аз сме застанали пред три бели дъски.

— Добре — казва доктор Лейтъм. — Аз съм убиецът. Франк, ти ще си Фоглър.

Тя подхвърля един маркер на Франк, който пише ФОГЛЪР на дъската си, точно както тя е написала УБИЕЦ на своята.

— Аз какво да правя? — питам.

— Все още нищо. Но ако и двамата напишем една и съща дума — тоест, ако имаме съвпадение, ти също го записвай върху дъската си.

— Първо — казва Франк, — той е умен.

Франк записва върху дъската си: ВИСОК ИНТЕЛЕКТ.

— Същото е и при мен — казва доктор Лейтъм. — Клер, това е първото ти съвпадение.

— И се интересува от всички онези декадентски изродщини.

Доктор Лейтъм кимва.

— И при мен е така.

Аз чинно записвам: ВИСОК ИНТЕЛЕКТ, БОДЛЕР. Дъската ми скоро се изпълва с думи и доктор Лейтъм идва, за да загради онези, които са най-важни.

— Значи това е есенцията на твоя образ — казва тя. — Слабостта ще го привлече. НАИВНА, за да отговаря на нуждата му за контрол. ПРОБЛЕМНА, за да отговаря на хищническия му инстинкт. ПОТАЙНА, за да събуди любопитството му…

Маркерът ѝ проскърцва по лъскавата повърхност.

— Ако е толкова вманиачен да контролира всичко, защо би рискувал да се забърка с Клер? — възразява Франк.

— Защото е самотен. Защото сигурно е наясно, че е прекрачил граница, която твърде много го отличава от останалите хора. Ако не греша, той би приветствал възможността за връзка с някой, който изглежда така, сякаш споделя неговите предпочитания.

— Като другарче в игрите? Или като потенциална жертва?

— Не съм сигурна, че той вижда разлика между двете — казва доктор Лейтъм.

— Аз мисля, че я вижда — казвам бавно аз.

И двамата ме поглеждат.

— Онази вечер, в бара, Патрик говори за това, че Бодлер е разделял жените на два типа — Vénus Blanche и Vénus Noire. Бодлер явно е обичал да говори на Бялата Венера за нещата, които иска да направи с Черната Венера — сякаш почти е копнеел за нейното одобрение. А ти каза, че нашият убиец обикновено избира за жертви проститутки. Може би онова, което наистина иска, е някой, с когото да сподели всичко това — всички онези ужасни неща, които е причинявал на други жени. Някой, с когото да е искрен.

Доктор Лейтъм посочва към мен с върха на маркера си.

— Това е добре — казва тя. — Това е много добре, Клер.

Доктор Лейтъм със замах написва на дъската ми СРОДНА ДУША.

22

Създавам си профил и чакам, докато компютърът изпрати заявката ми. Минути по-късно чувам звън. Членството ми е активирано.

По-рано през деня доктор Лейтъм ми подаде листче хартия.

— Днешната ти задача е този уебсайт. Разбери всичко, което можеш, за хората, които посещават подобни места. Говори с тях, Клер. Виж дали можеш да разбереш какво ги кара да го правят.

— Те няма ли също да искат да ми задават въпроси?

— Разбира се. Ще трябва да започнеш да измисляш историята за собственото си минало.

Доктор Лейтъм поглежда часовника си.

— Ще намина по-късно, за да видя как върви.

Въвеждам паролата си в полето за достъп и влизам. Сайтът е разделен на различни категории: „Снимки“, „Фантазии“, „Форуми“. Появява се съобщение:

Какво да напиша? Осъзнавам, че ми се иска доктор Лейтъм да е тук, за да ми помогне. След това разбирам, че психоложката нарочно ме е оставила да го попълня сама. Да направя първите си крачки в образа, който създаваме.

Поемам си дълбоко дъх, преди да продължа.

Секунди по-късно получавам три отговора.

Гледам и потръпвам, докато се сваля една снимка. Отвратителна е. Но всъщност е толкова очевидно фалшива, че не изглежда по-страховито от нещо нарисувано.

Вторият отговор е малко по-обстоен. Подателят — който нарича себе си Звяра — ме уведомява, че би искал да ме души. Иска да ме чуе как моля за милост. Иска да ме чуе как моля за още. Аз му пиша:

Третият отговор гласи:

Час по-късно вече имам няколко нови приятели: Виктор, който изпрати онзи трети отговор, Кери, Хлапака, Бетовен и Маркиза.

Това е Бетовен. Кери добавя:

Аз пиша:

Виктор отговаря:

Постепенно откривам, че това е един свят, толкова наситен с професионален жаргон, колкото и този на актьорите. Само от акронимите ми се завива свят. ТН, ИЧТ11, ППМ. Събрах куража да попитам за някои от тях, но дори след като установих, че ППМ означава „Поне при мен“, нещата всъщност не ми се изясниха.

Колкото до разговорите за приспивни хватки, колела на Вартенберг, топ спейс и пони плей все още съм на тъмно.

Кери казва:

Виктор се намесва.

Усещам, че Виктор ми допада. Изглежда, се е самоназначил за мой личен гид в целия този чуден нов подземен свят.

Подигравката е от Кери. Аз пиша в отговор:

Още докато го казвам, вече знам, че е добро; онази Клер, с която ще се срещне Патрик, трябва да има подобно минало.

Трагично минало. Заради него този свят ме привлича и отблъсква едновременно.

Когато излизам от профила си, минава полунощ. Очите ми смъдят, а китките ме болят от щракане по клавиатурата.

Минавам покрай отворената врата на доктор Лейтъм и я чувам да ме вика по име. Седи на бюрото си, заобиколена от документи.

— Работиш до късно, Клер.

— Ти също.

— Имам нещо за теб.

Тя държи един плик.

— Не плащаме извънредни. Но все пак плащаме. Това е за първата ти седмица.

— Чек ли е? Аз нямам банкова сметка в Щатите…

— Знаем. Не се тревожи, в брой са.

Вземам плика и хвърлям поглед към екрана на компютъра ѝ. Тя бързо затваря документа, по който работи, но не и преди да успея да зърна заглавието.

23

24

— Днес — казва Катрин Лейтъм — ще направим анализ на една сцена. По-точно на едно местопрестъпление.

Тя показва на екрана няколко снимки една след друга.

— Ще ти покажа в детайли едно от убийствата.

— Защо? — питам я.

— Защо? — повтаря тя, звучи изненадана. — За да разбереш точно на какво е способен този човек, разбира се.

— Не искам да знам.

— Това се нарича подготовка, Клер. Агентът под прикритие трябва да разполага с всичко необходимо, за да си свърши работата…

Въздъхвам.

— Знам каква ми е работата. И тя се нарича актьорска игра. Това е областта, в която аз съм експерт. Трябва да спреш да гледаш на мен като на агент под прикритие и да започнеш да гледаш на мен като на персонаж. Не разбираш ли? Когато изляза на среща с този мъж, каква полза бих могла да имам постоянно да мисля за това, че може би е наръгал в сърцето някаква клета жена или разни такива? Моята героиня трябва да вярва, че съм излязла на среща с един приятен мъж — някой, който ме е заинтригувал, когото намирам за привлекателен, с когото мога да си представя, че бих имала връзка.

Доктор Лейтъм се замисля.

— А ти намираш ли Патрик за привлекателен, Клер?

— Да — казвам след кратко мълчание. — Намирам го.

— Добре тогава. В такъв случай бих казала, че няма да се изискват кой знае какви актьорски умения.

Доктор Лейтъм се връща отново към своите снимки.

— На първата е…

— Трябва да опозная сивото.

Тя се обръща към мен с въпросително изражение на лицето.

— Така казваше Хенри — бившият полицай, с когото работех — обяснявам аз. — Той ми каза, че когато си под прикритие, трябва да вярваш в същото, в което вярват и хората, сред които искаш да се внедриш. Ако не е така, могат да го усетят.

— Бившият полицай Хенри не е начело на тази операция. Аз съм. И повярвай ми, аз искам да си нащрек. Защото, когато си нащрек, си в безопасност.

— Тогава няма да се получи — поколебавам се, после заговарям по-бързо. — Виж, колкото и да твърдиш, че се стараеш да останеш обективна, ти очевидно вече си убедена, че Патрик е убиецът. Това дори не е етично! Ти си като някой режисьор, който заявява на първия ден от репетициите, че злодеят е такъв и такъв или че в пиесата всъщност става дума за тоталитаризма. Това е лош подход — прави всичко твърде плоско. Така не може да се получи. Аз трябва да вярвам коя съм аз — и за да го направя, трябва да вярвам кой е той. И ако това означава понякога да ти казвам да млъкнеш… Ами оправяй се.

Спирам, донякъде защото съм си казала всичко и донякъде защото изпитвам едно странно чувство, че по време на този малък изблик доктор Лейтъм всъщност не ме слушаше. Тя ме изучаваше. Като кастинг директор, който ме оценява от едно до десет.

— Добре — кимва. — Ще го направим по твоя начин. Виж сивото, Клер, ако мислиш, че това ще ти помогне. Без повече приказки за убийства.

Гласът ѝ става по-рязък.

— Но във всеки един друг аспект решавам аз. Разбрахме ли се?

— Благодаря — казвам, донякъде изненадана.

Не мога да си избия от ума и другото, което бившият полицай Хенри обичаше да казва: Някои хора потъват толкова дълбоко в сивото, че то ги поглъща завинаги.

25

Успоредно с всичко останало, научавам и някои неща за Бодлер.

Vénus Blanche и Vénus Noire вече си имат имена: Аполони Сабатие и Жан Дювал. Едната е с бледа кожа, грациозна и толкова величествена, че обожателите ѝ я наричат с прякора La presidents, другата е наполовина мулатка, танцьорка, а в случаите, когато поетът е твърде беден, за да ги издържа, и проститутка. Салонът на Аполони е в центъра на интелектуалния живот в Париж през деветнайсети век: сред обожателите ѝ се нареждат Балзак, Флобер и Виктор Юго. Но Жан е онази, при която Бодлер се е завръщал година след година. Той я заразил със сифилис. Тя го накарала да се пристрасти към опиума. Два проблемни образа, обединени от бедността и зависимостта.

— През годините Бодлер е изпращал стихотворения на Аполони Сабатие анонимно — казва доктор Лейтъм. — Когато Les Fleurs du mal най-сетне е била публикувана със собственото му име, Аполони очевидно е разбрала от кого са написани. Но се е случило нещо неочаквано. Властите иззели книгата. Тринайсет от стихотворенията, включително шест, които бил написал за нея, били цензурирани и Бодлер бил даден под съд за сквернословие. Отишъл при Аполони и я помолил да използва връзките си, за да му помогне. Дори да го е направила, не постигнала успех — повечето от забранените стихотворения останали забранени, но след съдебния процес Бодлер най-сетне успял да спи със своята Бяла Венера. Никой не знае какво точно се е случило в онази нощ. Можем да гадаем единствено от писмото, което той ѝ изпратил няколко дни по-късно. С това писмо прекратил техните отношения, като пишел, че страстта го ужасява, защото твърде добре осъзнава отвратителните постъпки, които тя би могла да го подмами да извърши.

— Мислиш, че може би и с Патрик е така? Според теб ще бъде подозрителен към мисълта за интимност, защото тя може да го накара да се разкрие?

— Убедена съм в това. Ти трябва да му покажеш, че тъмната страна, която долавяш у него, не те отблъсква. Тъкмо обратното, тя те вълнува. Трябва да му покажеш, че можеш да му бъдеш равна, дори в най-ужасното.

— Как да го направя?

Тя се поколебава, после посочва книгата, което лежи между нас.

— Стихотворенията. Патрик очевидно е открил у тях нещо, което му говори през вековете. Затова те вече говорят и на теб. Те са твоят път към него, Клер.

Уредила е да изпратят здравния ми картон от Великобритания.

— Не си се постарала особено — казва пренебрежително, като прехвърля страниците от факса. — Три относително плитки странични прореза по лявата кубитална ямка. Вероятно е изглеждало драматично. Но е щяло да отнеме цели часове, за да умреш от загуба на кръв. Класически зов за помощ от една объркана от хормоните тийнейджърка.

— Тогава ми се струваше, че е нещо повече от това.

— Сигурна съм, че е било така.

Тя вдига глава и ме поглежда с проницателните си очи.

— Използвай това, Клер. Не самонараняването, разбира се, а емоционалният заряд, който е довел до него. Той трябва да долови неуравновесеността зад красивото лице. Трябва да види мрака. Трябва да разбере, че си аутсайдер. Точно като него.

Франк идва до апартамента, за да ме вземе, както вече прави почти всяка сутрин. Аз слизам долу, за да го посрещна, но той ме спира във фоайето.

— Трябва да събереш малко багаж, Клер. Повече няма да живееш тук.

— Къде ще живея?

— Катрин иска да е някое място, което повече отговаря на историята около миналото ти. Наехме интериорен дизайнер, който да се погрижи за декора.

— Интериорен дизайнер? Явно се издигам в обществото.

Събуждам Джес и преравям гардероба ѝ за животоспасяващи запаси. Франк ми е проглушил ушите с настоявания, че трябва да пазя всичко в пълна тайна, затова тя знае само, че ще правя нещо за полицията. Дадох ѝ парите от Катрин и ѝ казах да не се свързва с мен и ако ме види на улицата, да не ме заговаря.

— Пази се — казва тревожно тя. — Не позволявай на тези хора да те побъркат.

— Няма.

Докато тършувам из бельото ѝ, виждам пистолета, който проблясва сред дантелите и памучните материи. Само за миг се изкушавам да я попитам дали може да го взема.

Но не може, разбира се. Така или иначе Франк и неговият екип ще бъдат до мен. Те винаги ще са наблизо и ще слушат какво се случва.

— Разбий ги — казва Джес, скача от леглото и ме прегръща силно.

Аз също я прегръщам и внезапно откривам, че нямам никакво желание да я пусна.

Франк настоява да занесе сака ми до колата. Отиваме на север, към източната част на Харлем. Достатъчно евтино, за да може човек като мен да си позволи да живее там, но на съвсем кратко разстояние от работното място на Патрик — Колумбийския университет.

Спираме пред една запусната кооперация от шейсетте години на миналия век. Франк ми казва, че в някои части от квартала в последно време са започнали да се заселват по-заможни хора.

Не и в тази част.

Апартаментът е абсолютна дупка. Покрай стените са подредени черни свещи, а над тях са окачени животински черепи и разкъсани хевиметъл плакати. В един ъгъл е облегната очукана бас китара. Стаята вони на застоял дим от канабис.

— Господи — казвам, като се оглеждам. — Сериозно ли?

— Струваше ни доста пари, за да направим това място да изглежда толкова зле — спокойно отговаря Франк.

Той взема един череп, върху който е закрепена свещ.

— Може би малко е прекалила.

Забелязвам в ъгъла аквариум. Край стъклото пълзи нещо сребристосиво.

— Това змия ли е?

Франк кимва.

— Очевидно това е нещо, което човек като теб би имал.

Въздъхвам и посягам да взема сака си.

— Искам само да ти кажа, Клер, че целият апартамент е оборудван с видеокамери. Ще включваме системата само когато се наложи. Но понякога ще трябва да я изпробваме. В банята ще можеш да имаш малко лично пространство. Навсякъде другаде имай едно наум, че може да те записват.

— А ти къде ще бъдеш?

— В апартамента точно под твоя.

— Госпожа Дърбан няма ли да има против, че не си вкъщи?

— Няма госпожа Дърбан — казва троснато той. — Или по-точно има, но сега живее с някакъв тип, който прави дизайнерски сватбени торти.

— Съжалявам да го чуя, Франк. Това…

— А това е твоят скрит микрофон — прекъсва ме той, като ми подава едно грозно колие с голяма висулка на дупки. — Носи го винаги, когато не си в апартамента. В него има и геолокатор, така че можем да те проследяваме.

— Моля те, ще ми помогнеш ли? — казвам смирено, като се обръщам с гръб към него, за да го закопчае.

Чувам дишането му, дрезгавината в дробовете на този едър мъж, докато пръстите му се боричкат с мъничката закопчалка. Когато е готов, той отстъпва назад.

— И трябва да си избереш кодова дума. Нещо, което обикновено не би използвала.

— Какво ще кажеш за… Константинопол?

— Защо точно това?

Вдигам рамене.

— Това е място, където винаги си мечтаех да избягам като малка. Струваше ми се, че звучи екзотично.

Той кимва.

— Константинопол… Добре. Но не я използвай, ако не си сигурна. В мига, в който кажеш тази дума, ще нахлуем и ще го заловим. След това няма връщане назад.

Усещам тежестта на колието върху гърдите си. Внезапно изпитвам страх. Аз съм просто една актриса. Исках да съм на сцената и хората да ми ръкопляскат. Как се забърках в това?

Но тогава се сещам за зелената карта, която ме очаква, щом всичко приключи. Това е просто работа. Работа с различни правила от онези, с които обикновено си свикнала, така е. Но са същите умения, същият процес.

— Опитай се да не се тревожиш — казва тихо Франк, сякаш прочел мислите ми. — И се опитай да не мислиш твърде много за лошите неща. Помни, ние ще бъдем наблизо. Най-големият ни приоритет е твоята безопасност.

И накрая последният детайл.

— Това наистина ли ще свърши работа? — пита Франк, докато ножиците на фризьора проблясват пред очите ми. — Да я направим да прилича повече на съпругата му?

— Не знам, Франк — казва Катрин. — Никой не знае. Не може да се каже, че някой друг е водил операция като тази.

— Не е важно дали ще помогне на Патрик — казвам аз, докато кичурите коса падат по пода около мен. — Така се прави, Франк. Така се подготвяме.

Не откъсвам очи от жената в огледалото. И усещам как вътрешностите ми се свиват от въодушевлението, ужаса и еуфорията на представлението, което предстои да започне.

Утре. Утре ще се срещна с Патрик. Катрин е решила, че съм готова.

Време е за начало на представлението.

26

Минава полунощ. Седя до кухненския плот и пия. Половината от бутилката вече я няма. Облечена съм с широка блуза без ръкави, краката ми са голи.

Прокарвам пръсти по новата си скъсена коса. Чувството е различно, сякаш вече съм някой друг. Но може би това е от алкохола.

Леко несигурно, отивам и коленича пред една от мъничките камери.

Франк ме гледа на някой екран. Знам, че ме гледа.

Изправям се. Главата ми вече е извън кадър. Остават да се виждат само голите ми крака.

Блузата ми пада на пода.

Обръщам гръб на камерата и се отдалечавам. На долния етаж Франк бавно изпуска въздуха от дробовете си.

27

Обсъждахме няколко различни начина как да подходим към първата ни среща. Но в крайна сметка Катрин реши да не усложняваме нещата. Ежеседмичните му лекции. В Нюйоркската полиция има цял един отдел, който се занимава със създаване на фалшива самоличност. Върху личната карта, която ми дадоха, има моето име и снимка, но вече съм студентка в Колумбийския университет.

Седя в дъното, не си водя записки и слушам толкова съсредоточено, че цялото ми тяло е приведено напред. Омагьосана съм.

За първи път, откакто е започнал да говори преди двайсет минути, той се консултира с бележките си.

Давам си сметка, че не съм единствената, която е запленена. Вниманието на всеки студент в залата е приковано в него.

Една студентка от предните редове вдига ръка и той кимва към нея.

Той отговаря на въпроса ѝ учтиво и методично — че трябва да изучаваме не само онези, които одобряваме, но и онези, с които не сме съгласни; че въпреки всички свои личностни недостатъци Бодлер е бил иноватор, който е внесъл цяло едно ново измерение в изкуството. Т. С. Елиът например го е смятал за една от личностите, които са му повлияли най-силно, и дори е вмъкнал елементи от Les Fleurs du mal в „Пустата земя“.

Няма. Студентите затварят лаптопите си и шумно излизат навън, като се шегуват помежду си. Патрик подрежда бележките си.

Една от студентките колебливо се доближава до него.

Използвам същия акцент от Средния запад, както и последния път, когато се срещнахме. Или поне така се надявам.

Дори да ме разпознава, той не го показва. На лицето му е изписана професионална учтивост. Но отново съм изумена от ведрината дълбоко в ментовозелените му очи.

Подавам му екземпляра на Les Fleurs du mal.

Той произнася името с едва доловим акцент. Бодлеър.

Бъди пряма — беше ми казала Катрин. — Той ще оцени това. Той не търси някоя обикновена жена. Трябва да изпъкнеш.

Затова ще отметнем въпроса със смъртта на Стела още в началото. Видяла си го по новините. Това не те тревожи. Може би дори малко те вълнува.

Съчувствието и разговорите за тъгата ще го отегчават и дразнят. Ако наистина е убил Стела, сега търси различно приключение. Нещо, с което да отпразнува новооткритата си свобода.

Вътрешно треперя. Цялата операция зависи от следващите няколко секунди. И от предстоящото ми предложение, което последния път беше посрещнато с отказ.

Но тогава той имаше съпруга. А и сега съм друга.

Той се поколебава, поглежда към вратата. И тогава…

Франк и Катрин подслушват през слушалки.

Вечерта е топла и слънчева, но той ме води в един подземен бар с приглушена светлина на авеню „Амстердам“. По масите потрепват пламъчетата на свещи в стъклени буркани. Вътре сме само ние двамата. Дали пък не иска да го виждат с мен?

Дали прикрива следите си, като прави всичко възможно след това да не могат да ни свържат?

Избутвам тази мисъл от главата си. Сега съм в образа на своята героиня; онази друга, по-уверена, по-импулсивна Клер, а не уплашената студентка по актьорско майсторство, която изгледа ужасяващите презентации на Катрин.

Седим в един тих ъгъл и говорим.

Наивна, за да отговаря на нуждата му за контрол. Проблемна, за да отговаря на хищническите му инстинкти… Но и нещо друго, нещо лично от мен: страстен, интелектуален плам, почти юношеско вълнение пред идеите, което казва: Влюбвам се в умовете, а не в телата. В твоя ум? Защо не?

Катрин кимва. Не е зле.

Патрик се усмихва, сякаш съм самонадеяно дете. Непоклатимо не откъсвам поглед от очите му. И нещо се случва…

Можем да предвидим някои неща, дори да се подготвим за тях. Но предимно ще бъдете само ти и той — в игричките, които той избира да играете.

Патрик взема ръката ми и я поставя върху стъкления буркан със свещта, така че дланта ми е обърната право към пламъка.

Вече започвам да усещам как пламъкът облизва кожата ми.

Той слага своята ръка върху моята, като я притиска леко — без да ме насилва, просто да усеща потрепването на ръката ми, докато се опитвам да я задържа на място, макар всеки инстинкт и всяко нервно окончание да крещят, че трябва да я отместя.

Играла съм много, много игри, свързани с доверието — те са основен елемент в актьорските упражнения. Но никоя като тази. Вперила съм поглед в пламъка. Той е дълъг, назъбен нокът; нокът на хищна птица, който се забива в ръката ми. Болката се превръща от лек дискомфорт в нещо, което ме кара да искам да извия глава назад и да надам вой — кръг от игли, които пробиват кожата ми, назряващо кресчендо от агония. Очите ми се изпълват със сълзи. Усещам как плътта ми се разтича, бълбука, все едно ръката ми се пече на шиш над огън…

Пламъкът изведнъж потрепва. И миг по-късно угасва.

Дръпвам рязко ръката си. На дланта ми е останал червен диск, подобен на смучка. Но няма мехури от изгаряне.

Слагам я върху устните си и започвам да изсмуквам паренето. Вече осъзнавам, че болката е била предимно в съзнанието ми.

Франк поглежда Катрин, разтревожено.

Той започва да бърника по копчетата.

Патрик се усмихва.

Франк въздъхва с облекчение. Катрин просто свива рамене и отново се навежда над бележника си.

Патрик донася още две чаши вино.

Ще търси някоя като теб и нетърпеливостта му може да го накара да поеме рискове. Всъщност може би за него част от вълнението е в самия риск. Това е нещо, което ти ще оцениш, Клер — на някакво ниво, той е актьор. Всички сексуални убийци са такива. Точно затова обгръщат убийствата си в добре обмислени ритуали или поставят труповете в определени пози за онези, които ще ги открият. Онова, за което наистина копнеят, е публика.

Франк напрегнато се навежда напред. Катрин едва вдига поглед от бележника си — тя знае, че няма да е толкова лесно.

За миг ми се струва, че може би ще каже още нещо. Тогава:

Докато се отдалечава, аз извиквам след него.

28

Когато се връщам в апартамента, Катрин ликува.

— Това е добро начало. Той е отворил вратата за теб — съвсем мъничко, но честно казано, това е повече, отколкото смеех да се надявам.

Тя крачи напред-назад, изпълнена с нервен заряд. Трябва да е била по-напрегната заради тази вечер, отколкото си бях давала сметка досега.

Колкото до мен, аз седя свлечена на един стол, обзета от изтощение. Докато се случваше, бях твърде съсредоточена върху изпълнението си, за да изпитвам страх, но сега, когато адреналинът започва да напуска тялото ми, съм като изцедена. Чувствам се така, сякаш съм играла партия след партия психологически тенис.

Има и още нещо: прозрението, че Патрик Фоглър ще се окаже много по-трудна задача от всеки друг мъж, с когото съм флиртувала по хотелските барове.

Франк се приближава и кляка до мен, като оглежда ръката ми.

— До утре ще ти мине. Може би ще остане само малък белег. Господи.

Докато става, лекичко стисва пръстите ми.

— Добра работа — казва тихо.

— Ако отново се свърже с теб, не отговаряй — казва Катрин. — Трябва много внимателно да обмислим как ще подходим с него. Вероятно за известно време ще запазим мълчание, за да го накараме да се чуди какво става…

— Психологически игрички, един вид? — казвам аз. — Това наистина ли е добра идея?

Тя ме поглежда разсеяно, сякаш едва сега си е спомнила, че съм тук.

— Добре върви, Клер. Трябва да се гордееш със себе си.

— Да се гордея?!

— Да. Защо не?

Свивам рамене.

— Млад преподавател, наскоро останал вдовец, прави половинчат опит да изчука студентка, която ясно е показала, че си пада по него. Ако това е престъпление, сигурно всички мъже от преподавателския състав на университета щяха да са в затвора. В действителност не постигнах нищо.

— Нищо от онова, което той каза или направи тази вечер, не е несъвместимо с моя портрет на убиеца — казва остро Катрин. — Франк, покажи ѝ видеозаписа.

Франк насочва дистанционното към телевизора ми и натиска едно копче, след което започва да избира възможностите от менюто. Появява се картина с лошо качество. Патрик и аз, седнали в сенките на подземния бар.

— Успяхме да те заснемем от стълбището — казва той. — В деветнайсет и пет ти отиваш до тоалетната. Виж какво прави Фоглър след това.

Гледам на филма как излизам от кадър. Патрик изчаква за момент, след това се пресяга през масата към дамската ми чанта и започва да рови в нея, като изважда вещите ми една по една. Оглежда изключително внимателно личната ми карта и опипва подплатата на чантата ми. Когато слага парфюма ми обратно вътре, той спира за миг и подушва капачката.

— Вероятно е искал да се увери, че не съм някоя репортерка — казвам аз. — Сподели ми, че след смъртта на Стела често се опитват да се доберат до него, за да изкопчат някоя история.

— Възможно е — казва Катрин. — Във всеки случай беше добре, че се постарахме за всички подробности.

Студентската ми карта е с истински воден знак с герба на Колумбийския университет и реален сериен номер.

— В момента той е като хищник, който обикаля около самотна антилопа, преди да реши дали си заслужава да я подгони — добавя тя. — Не сваляй гарда, Клер. Нито за миг.

29

И после… нищо.

Две седмици чакаме. И две седмици Патрик Фоглър не се свързва с мен.

— Разбрал е, че е капан — тревожи се Франк.

— Не е разбрал — казвам аз. — Щях да усетя.

— Тогава защо не те търси?

— Може би е размислил. Или може би просто не си е паднал чак толкова по мен.

Франк поглежда Катрин.

— Дали да не променим плана? Да накараме Клер отново да установи контакт?

Тя поклаща глава.

— Ще чакаме. Да видим какво ще се случи.

— Не може да навреди отново да посетя неговите лекции — противя се аз. — Нали съм запленена от Бодлер.

— В никакъв случай. Ти се правиш на недостъпна, забрави ли? Придържай се към онова, за което се разбрахме.

Тя все пак ми позволява да продължа да посещавам часовете по актьорско майсторство. Принудена е да признае, че така ще мога да запълвам времето.

По време на следващия час Пол ни запознава с театъра с маски. Маските са японски — с нарисувани изражения, които приличат по-скоро на карикатури с леко зловещ вид. На мен се пада Бездомничето: невинно изгубено дете с усмивка, която макар никога да не се променя, някак успява да изглежда едновременно нетърпелива и кокетна.

Пол говори за тях, сякаш маските, а не актьорите, са истинските хора. Когато един от студентите, след като си е сложил маска на старец, се приближава до друга студентка и я сръчква отзад с една пръчка, Пол казва: „Той винаги прави така, старият палавник“.

Вместо да изиграем заедно някоя сцена — върху маските няма дупки за очите и през цялото време щяхме да се блъскаме един в друг — той ни кара да се подредим в редица, с лице към него. В историята се разказва за един земевладелец, който идва в оризищата и изнасилва една жена, защото нейното семейство не може да плати рентата. Почуква на въображаема врата и по-надолу по редицата му отваря Бездомничето. Когато богаташът му се нахвърля, той трябва да изиграе с жестове агресията си, а аз — уплахата на Бездомничето, като двамата сме на два метра разстояние един от друг, без да виждаме какво прави другият.

Внезапно осъзнавам, че под маската съм започнала да плача. Не знам защо — случва се бързо и необяснимо, като да ти потече кръв от носа. За мен, която съм свикнала да включвам и изключвам сълзите си когато реша, липсата на контрол е толкова смущаваща, колкото и самият плач.

Когато сцената приключва, сядам, свалям маската и шумно си поемам дъх. Пол се приближава и кляка, така че да застане на нивото на очите ми.

— Добре ли си, Клер?

Само кимвам, защото в този момент нямам доверие на гласа си.

— Случва се понякога — казва тихо той. — Понякога, когато носиш една маска твърде дълго, тя залепва за кожата ти.

Казва го толкова сериозно, че аз кимвам отново, неспособна да му кажа, че истинската маска, истинската сцена, е някъде много далеч от тази стая.

Когато идва четвъртък, вече не мога да издържам чакането.

Качвам се на метрото и отивам в горната част на града, на спирката на Сто и шестнайсета улица. Обожавам тази част на Ню Йорк — съвсем различна от шумотевицата и блъсканицата на Таймс Скуеър. Зелените площи и сградите в класически стил ми напомнят за Англия. А също и за една дузина великолепни филми — от „Ловци на духове“ до „Все още Алис“.

Изкачвам се заедно с другите студенти по стъпалата на библиотеката „Лоу“, след което свивам към „Бюъл Хол“. Щом влизам вътре, разглеждам информационното табло. „Професор Патрик Фоглър: Естетиката на декадентството от Дьо Сад до Бодлер“ по график трябва да се проведе на обяд. До заглавието на курса има бележка, написана на ръка. „Днес лекцията ще се води от д-р Ан Рамейн“.

— Извинете — обръщам се към една жена, която изглежда така, сякаш работи тук. — Знаете ли защо професор Фоглър няма да преподава днес?

— Разбира се. В момента е на научна конференция в Европа — казва жената.

— О! Благодаря.

Значи Патрик е заминал. Нищо особено.

Но как така, мисля си аз, детектив Дърбан и доктор Лейтъм не знаят за това?

— Пропуск — казва пренебрежително Катрин. — Съвсем скоро щяхме да разберем къде е. По-важният въпрос, Клер, е защо, въпреки изричните ми инструкции, си отишла на лекцията?

— Добре е, че поне някой от нас проявява самоинициатива — изтъквам аз.

— Трябва да можем да ти имаме доверие…

— Интересно как в този момент звучиш точно като него — прекъсвам я аз. — Като твоя социопат. А доверието трябва да е двупосочно. Аз трябва да знам, че мога да разчитам на вас да не се дъните.

Катрин се намръщва заради тона ми.

— Клер има право — казва Франк. — Все пак ние искаме от нея да проявява инициатива, когато става въпрос за отношенията ѝ с Патрик.

— Някой трябва да взема решенията — казва студено Катрин. — И това със сигурност не може да е Клер. Тя, изглежда, е забравила колко опасно е всичко това.

Или може би просто не съм такава маниачка на тема контрол като теб, мисля си.

Защото вече започвам да се чудя: ако Катрин може да допусне грешка за нещо толкова просто като графика на Патрик Фоглър, за какво друго би могла да греши?

30

Катрин решава, че отсъствието на Патрик всъщност е удобна възможност.

— Докато е далеч от теб, може да успеем да го склоним да разкрие своите фантазии.

— Защо би го направил?

— Първо, защото ако той наистина е нашият убиец, за него фантазиите ще са от изключителна важност — те са всичко, което го поддържа между убийствата. Второ, защото ще му харесва да те изпробва — да си играе игрички с теб, да се закача, да избира какво да ти разкрие и кога. Докато интимността между вас постепенно се задълбочава, същината на фантазиите му — ако не греша — ще започне все повече да наподобява истинските детайли от убийствата. Тоест сцените от стихотворенията на Бодлер. Ще му изпратим един имейл. Или по-скоро, ти ще го направиш. Само не бъди твърде настойчива.

— Няма да отговори — вещае Франк.

— Ако той е убиецът, ще го направи — казва спокойно Катрин. — Ако той е убиецът, нейната уязвимост ще го привлече като акула, привлечена от мириса на кръв.

Дълго очакване, минават три дни без никакъв отговор. Докато изведнъж:

31

— Всичко е тук.

Вълнение проблясва по иначе невъзмутимото лице на Франк, докато за трети път препрочита фантазията на Фоглър.

— Боже господи, всичко е тук!

Доктор Лейтъм не казва нищо. Единственият звук идва от почукването на химикалката по устните ѝ.

— Точно както очакваше, нали? — казвам ѝ. — Всичко, за което каза, че ще пише. Насилие, болка, контрол…

Франк прочита на глас:

— Мускусният аромат от възбудата ти изпълва стаята като сладникавия парфюм на рядко цвете — една орхидея, която разкрива божествения си мирис едва когато започне да вехне и гние… Това е наистина смахнато, Катрин.

Почукването спира.

— Може да е отишъл до книжарницата и да го е преписал от която и да е от десетките книги в раздел „романи за възрастни“ — казва неохотно Катрин. — Несъмнено е леко необичайно. Но не бих казала с ръка на сърцето, че може да е написано само от някой убиец.

— Но това все пак не го елиминира.

Тя поклаща глава.

— Не.

— И какво ще правим сега?

Доктор Лейтъм се обръща към мен.

— Той се въздържа. Трябва да му покажеш, че си падаш по тези неща повече, отколкото си мисли. Напиши му нещо в отговор. Дай му нещо в същия тон, но по-силно.

— Искаш аз да го напиша? Не може ли ти…?

— Според теб защо те накарах да прекараш толкова време в онези уебсайтове? Трябва да звучи като нещо, което идва от теб.

Седнала пред лаптопа си, трябва да си припомня, че съм правила и по-трудни неща — все пак веднъж тръгнах по улиците на Ню Йорк да продавам на минувачите пуловери от жирафска вълна.

Във втората си фантазия Патрик описва как би ми завързал очите и би ме удрял с колан.

В третата си фантазия, която пристига само няколко часа по-късно, описва как лежа на легло с току-що изпрани чаршафи, заобиколена от свещи, подобно на тяло, положено пред олтар. „Вземам две свещи, по една във всяка ръка. Те са плътни и тежки, като свещите в църква. Пламъците им са остри копия, нагорещени до бяло, от върховете им струи черен дим, а фитилът им се издига сред преливащи дискове от прозрачен разтопен восък. Поднасям първата над теб и накланям ръка. Потрепваш, но не надаваш вик. Восъкът се втвърдява по кожата ти и придобива млечен цвят, докато изстива като белег.“

В четвъртата си фантазия описва как в някаква хотелска стая ме изненадва студен мистериозен непознат и ме завързва за леглото, преди да започне да ме души.

— Това е добре — казва доктор Лейтъм, докато чете през рамото ми последното писмо на Патрик. — Тук вече имаме повече материал.

— Кое по-точно? — мръщи се Франк.

— Свещите, завързването… И фактът, че се случва в хотелска стая — това съвпада с убийството на Стела и е от голямо значение.

— Но не е нещо, което само убиецът би могъл да знае — възразява Франк. — Освен това няма нож. Всеки адвокат може да каже, че е избрал хотелска стая, защото се е намирал в хотел, когато го е писал.

— Дай му време, Франк. Въз основа на това вече мога да твърдя, че Патрик Фоглър има сексуални предпочитания, споделяни едва от малка част от населението. Оставѝ мрежата да се затвори около него бавно. Така ще е още по-здраво.

32

— Днес — казва Катрин — ще се научим как да слушаме.

— Какво?

— Казах, че днес… — започва тя и млъква. — О! Ха-ха! Много смешно.

Минали са десет дни от заминаването на Патрик в Европа и пет от получаването на последното му съобщение по електронната поща. Знаем, че се е върнал в Манхатън, но откакто го помолих да продължава да ми пише, не сме получили нищо. Катрин се опитва да ми запълва времето, но усещам, че никак не ѝ се занимава с това, точно както и на мен. Просто всички отбиваме номера в очакване Патрик отново да се свърже с мен.

— Това, което ще ти покажа сега — продължава Катрин, — са някои основни невролингвистични техники.

Тя показва една таблица. Разделена е на две колони — ГРЕШНО и ПРАВИЛНО.

— Първо — преценки. Опитвай да се въздържаш от тях. Да кажеш: „Това е отвратително“ или дори: „Това е страхотно“, не дава толкова добри резултати, колкото един неутрален отговор от типа на „Разбирам“ или „Слушам те“. И помни, че най-ефективният помощник в разпитите е мълчанието.

Тя спира.

— Неспокойна си, Клер. Има ли някакъв проблем?

Шумно въздъхвам, преди да отговоря.

— Всичко това го учихме още през първата седмица от часовете по актьорско майсторство. С тази разлика, че там му казваха „блокиране“ и „приемане“.

Тя ме поглежда намръщено.

— Клер, моето обучение продължи седем години. Далеч не смятам, че няколко допълнителни дни…

— „Далеч не смятам, че няколко допълнителни дни…“ — имитирам я толкова точно, че Катрин се изчервява.

— Това ми напомня — казва ледено тя, — че трябва да ми казваш, когато ти предстои цикъл. Може да се наложи да организираме операцията около периодите, в които не си в толкова лошо настроение.

Еха. Дори за Катрин, това е доста злобно. Да не говорим колко е безсърдечно. Гледам я втренчено и невярващо.

— Добре — казва тя, като вдига ръце във въздуха. — Напиши имейл на Патрик. Помоли го да се срещнете. Определено не може повече да продължаваме така.

33

Приятелят ми закъснява.

Това бихте си казали, ако ме видите как седя тук — в този тих бар в Уест Вилидж — и се опитвам да пия безалкохолния си коктейл с доматен сок така, че да ми стигне за цялата вечер. Поредната студентка, излязла на среща. Може би малко по-издокарана от жените наоколо.

— Здравей, Клер!

Изненадва ме, като се приближава откъм сенките, така че ми се налага да се овладея, за да не трепна. Той се навежда, за да ме целуне по бузата, и за миг, когато светлозелените му очи се доближават до моите, аз съм сигурна, че може да види всичко, че знае всичко: че усеща присъствието на жиците, залепени за кожата ми, и предателството в сърцето ми.

— Какво пиеш? — пита той, докато небрежно сяда до мен и прави знак с ръка на бармана.

— Всъщност няма да останем тук. Ще отидем другаде. В друг бар.

Той се намръщва.

— Тогава защо не се срещнахме там?

— Защото не е място, на което може да се уговориш да се срещнеш с някого. Ще тръгваме ли?

Не му обяснявам нищо повече, преди почти да стигнем там. Едно от последните такива места от едно време, каза ми Катрин — от времето, когато клубовете като „Шахтата“ и „Гробницата“ са били заведения, заради които Ню Йорк е бил синоним на сексуална разкрепостеност.

Най-сетне спирам.

— Ето го.

Няма табела, само звънец. Слизаме по няколко стъпала и влизаме във фоайе, където има само една жена, застанала зад малка катедра, и врата със завеса. Жената ме поглежда отвисоко над обиците на носа си. Това не ми харесва особено — все пак съм облечена с чисто ново сако „Прада“, купено с втората ми заплата.

След като приключваме с формалностите около членството, подписваме копие от правилата и влизаме през вратата, разбирам защо не беше впечатлена. На това място „Прада“ не значи кой знае какво.

Всъщност тук нищо, направено от плат, не значи кой знае какво. Предпочитаните материи са кожа, ПВЦ, гума и стреч фолио. О, и плът. Тук много обичат плът. Особено ако е продупчена, надписана или татуирана.

Ирационално, първата ми мисъл е следната: Как, по дяволите, ще се приберат вкъщи в този вид?

Покрай нас минава един мъж. Облечен е с кожени панталони и нищо друго и държи верига. Веригата води до една обица, пробила зърното на зашеметяващо красива млада жена. Върху гърдите ѝ с маркер е написана думата РОБ.

Оглеждам се наоколо и виждам кожени маски, ремъци, странни приспособления за запушване на устата с топки за голф. Друг мъж носи качулка, която покрива цялото му лице — има само една тръбичка, през която да диша. През тълпата пулсира музика, така дълбоко и басово, че я усещам в слънчевия си сплит.

На повдигнат подиум двама мъже се редуват да бият с плоска дървена лопатка една жена, завързана за някаква рамка. Малка групичка хора са се събрали да гледат. Стената зад рамката е отрупана с инструменти, грижливо окачени върху кукички като в дърводелска работилница: намотани въжета и кожени каиши, белезници и клампи, камшици със сложна изработка и бастуни в стил „Чарли Чаплин“.

Патрик и аз наблюдаваме известно време. В един момент, по предварително уговорен сигнал, мъжете спират. Единият от тях кара жената да целуне лопатката, докато другият я развързва. Хората се разпръскват, като някои се насочват към по-тъмните странични стаички.

— Какво искаш да правим сега? — казвам на Патрик. Налага се да надвикам музиката.

— Да намерим място, където сервират алкохол — казва той. — За предпочитане хубаво бургундско. И за предпочитане да е някъде, където ще можем да се чуваме, докато си говорим.

— И така, какво мислиш? Честно?

— Честно? — Патрик ме изучава над ръба на чашата си. — Предполагам, че да се озова на подобно място беше леко изненадващо за мен. След това бях заинтригуван. И накрая трябваше да се сдържам да не се разсмея.

— Да се разсмееш? — повтарям объркано.

Той вдига рамене и се усмихва.

— Всичко това е толкова сериозно, нали? И в същото време — абсурдно. Всички тези смешни правила за позволение и кодови думи. Всъщност е точно толкова опасно, колкото да се повозиш на въртележка в „Дисниленд“.

— О!

— Но наистина оценявам искреността, с която сподели копнежите си с мен, Клер — добавя той. — Дори игрите на подчинение и контрол да не са ми по вкуса, мога да оценя защо се харесват на други.

— Как така не са ти по вкуса? — казвам аз. — Ти написа онези фантазии…

Той поклаща глава.

— Аз съм преводач на чуждите думи — аз преписвам. Мога да се превъплътя в стила на Бодлер или Пруст, или дори на някое порно романче. За мен няма разлика. Всъщност половината от удоволствието е да вляза в нов образ — да се промъкна в ума на друг човек. Което не означава, че това е истинската ми същност.

— Значи не се… — намръщвам се аз. — Значи не се възбуждаш от садо-мазо?

— Само доколкото това доставя удоволствие на партньорката ми. Лично аз не се интересувам толкова от подобни неща.

— Тогава защо изобщо се съгласи да ми напишеш онези фантазии?

Той се усмихва.

— Защото ти ме помоли да го направя. А аз много исках да ти направя подарък, който ще оцениш. Освен това ми харесва да знам какво всъщност искат хората. Отдавам го на това, че съм сирак.

Поглеждам го с широко отворени очи.

— Ти си сирак?

— Да. — Той изглежда учуден от реакцията ми. — Но аз съм от онези, на които съдбата им се усмихна — разбирах се добре със семейството, в което бях настанен. Защо?

— Аз…

Мозъкът ми е на път да експлодира. Спомням си, че единият от родителите на героинята ми е умрял, но само единият. Така че не мога да кажа на Патрик, че и аз съм израснала в системата за приемна грижа.

— Когато бях на десет, загубих баща си — промълвявам аз. — И с майка ми не сме особено близки. Но знам, че далеч не е същото.

Той кимва.

— Вероятно не е. Но си мислех, че долавям нещо в теб… една жилавост, примесена с крехкост. Едно отчуждение… Трудно е да се обясни. Но когато сам го изпитваш, се научаваш да го разпознаваш в другите. Хора, които копнеят да обичат и да бъдат обичани безрезервно, но на които им е трудно да го приемат, когато се случи. Външни наблюдатели, които се опитват да се промъкнат вътре, да заменят загубеното семейство… Понякога си мислим, че сме го открили в някой клуб или група. Може би това те е привлякло в света на фетишите, Клер. Може би просто си търсила други отхвърлени хора, към които да принадлежиш.

— Може би — казвам, но мислено повтарям думите му, като на мястото на „фетишите“, слагам „актьорите“.

Хвана ме, Патрик.

— Има едно чувство, с което свикваш, когато си сирак — добавя той. — Все едно плуваш в океана през нощта и внезапно започваш да се чудиш какво има под теб. И си даваш сметка, че ако не продължиш да се движиш, ще се удавиш… защото няма какво да те задържи на повърхността. Само мрак и дълбока вода. Ти си сам, напълно сам. Те са много, но ти си само един.

Знам, Патрик. Знам.

Продължаваме да си говорим и ми се струва, че изминават часове. Което само по себе си е странно. Обикновено, когато говоря с мъже, те свалят мен или обратното. Така или иначе разговорът приключва за около трийсет минути, най-много. Просто да си говорим за разни неща — поезия, Ню Йорк, пътуванията му в Европа — е нещо ново за мен.

И въпреки всичките ми усилия да поддържам професионална дистанция, той ми харесва. Той е умен и начетен и макар очевидно да е много по-запознат от мен с литературата и изкуството, не ме поучава. Моето мнение сякаш искрено го интересува.

Налага се насила да си припомням да вмъкна в разговора някои от словесните примамки на Катрин — уклончивите намеци за тъмното ми минало, за които се предполага, че биха го накарали да изпита влечение към мен.

Това не се случва, разбира се. Той не откликва на нито една от тях и съвсем скоро се отказвам да ги правя.

Когато си тръгваме от бара, той настоява да се качим в едно такси и ме оставя пред апартамента ми. Източен Харлем е опасен район, казва.

Изпраща ме до вратата и тогава ме придърпва към себе си и ме целува за първи път. Знаех, че ще го направи. И разбира се, аз трябва да отвърна на целувката му.

Тази целувка е само театър, казвам си. Правила си го поне сто пъти досега. Не значи нищо. На твоята героиня ѝ харесва да усеща ръцете му, твърдите му гърди, натиска на устните му, мисълта, че най-сетне си свалила гарда на този мъж, и знанието, че той те харесва, точно както ти харесваш него. Твоята героиня.

Не ти.

34

— Ще трябва да действаме по-хитро — казва Катрин.

Пристигнаха няколко минути след мен. Но този път еуфорията видимо липсва.

— Очевидно той ще бъде изключително предпазлив — добавя тя. — За него потайността се е превърнала в начин на живот.

— До неотдавна разправяше, че самотата ще го накара да поеме рискове — възразявам аз.

— Това не е точна наука, Клер.

— На мен изобщо не ми прилича на наука — промърморвам аз.

— Правим хипотеза, след това изпробваме хипотезата — отсича тя. — Ако не се потвърди, продължаваме напред.

— Но той все още не се е издал по никакъв начин — обажда се Франк.

За пръв път долавям нотка на раздразнение в гласа му.

— Винаги съм твърдяла, че може да се крие сред почитателите на БДСМ, но че е малко вероятно да е един от тях. В известен смисъл последното развитие потвърждава това…

— Не можем да поискаме от никой съдия да издаде заповед за задържане на базата на твърдението, че заподозреният изглежда нормален човек — казва троснато Франк. — Не разполагаме с нищо.

— Така е — признава Катрин. — Засега не сме открили нищо.

Защото няма нищо, което да бъде открито.

Тази мисъл ме поразява като гръмотевица.

Патрик е невинен.

Не го казвам на глас. Отчасти, защото знам, че Катрин ще ми обясни как не ми е работата да правя подобни преценки. Но също така, защото, докато я пазя за себе си, това е моята тайна — нещо, което да прегръщам в мислите си, за да се успокоя.

Така, както бих искала да прегърна Патрик.

Питам се какво ще накара Катрин и Франк да осъзнаят, че той не е техният човек. И какво ще направят, когато този момент най-сетне настъпи. Дали просто ще изчезнат от неговия живот и ще очакват от мен и аз да направя същото?

Давам си сметка, че не искам този ден да идва. Поне не още.

А дали има шанс нещата да не се случат по този начин? Дали би било възможно един ден Патрик и аз да бъдем… дори не смея да произнеса думите наум.

Дали той и аз бихме могли да сме заедно?

Изглежда почти невъзможно. Но от друга страна, нищо в тази смахната ситуация не се случва според нормалната човешка логика.

Франк и Катрин си тръгват, като продължават да се джафкат. Но аз не мога да се отпусна. В апартамента изпитвам клаустрофобия. Оглеждам целия този гръндж и мръсотия и си давам сметка колко кичозно е всичко, колко банално. Като декор в някаква ужасна студентска постановка — от онези моноспектакли, в които актрисата преиграва през цялото време и крещи на публиката.

Аз не съм такава. И Патрик не е такъв.

Змията, която явно е нощно животно, се гъне в сложен възел по стъклото на аквариума си. Нямам никаква представа дали е мъжка, или женска, но открих, че от известно време я наричам Катрин.

Имам нужда от чист въздух.

След като така или иначе съм се издокарала, отивам в някакъв клуб, просто заради физическото освобождение, което идва, щом стъпя на дансинга и оставя музиката да завладее тялото ми. До аварийния изход има някакъв дилър, който ми дава две хапчета на цената на едно, нали е през седмицата.

В три часа сутринта тялото ми е уморено, но умът ми продължава да бръмчи. Тогава се сещам за бар „Харли“ — онзи с висящите от тавана мотоциклети. И за Брайън, австралийският барман с кърпата за чаши, напъхана в дънките, който приключва работа в три.

И наистина, когато пристигам там, той тъкмо затваря. Не отнема много флиртуване, преди да ме покани у тях.

Но по някаква причина тази вечер цялото преживяване от секса с нов човек не ми носи обичайното опиянение. Вместо да ме кара да се чувствам опасна и дръзка, тази вечер просто ми изглежда безсмислено.

Защото, колкото и Брайън да ми казва, че съм красива или невероятна, или плашеща, или щура, човекът, от когото наистина искам да чуя тези неща, не е тук.

35

Връщам се в апартамента малко преди обед. Очите ми смъдят, а устата ми сякаш е направена от онези неща, в които се подреждат цветя за украса. Влизам и веднага спирам на място, не мога да повярвам на очите си.

През нощта апартаментът е бил преобразен. Стените са боядисани в нежен кремав цвят. Животинските черепи и декорите от магазини за втора употреба са се изпарили. На тяхно място има шведски мебели, дивани от „Уест Елм“, ярки турски килими. Китарата и усилвателят са изчезнали, заменени от висококачествени тонколони „Сонос“, които нашепват класическа музика. Вместо рок плакати по стените има принтове в рамки от избелено дърво. Върху стъклена масичка за кафе е подредена купчина книги с репродукции на Джорджия О’Киф и Тулуз-Лотрек.

И сякаш с някаква вълшебна пръчка змията се е превърнала в черна котка на рижави петна, която мързеливо ме наблюдава от дивана.

— Казва се Аугуста — съобщава ми Катрин, когато влиза от другата стая и ме вижда как я галя зад ушите.

— Наистина ли?

— Какво — да не би според теб и котката да се нуждае от агентурен псевдоним? Разбира се, че се казва Аугуста. Ти къде беше?

— Имах нужда от малко време за себе си.

Посочвам новия декор.

— Каква е причината за всичко това?

Катрин ме поглежда с присвити устни. За миг си мисля, че ще ми се развика, но тя просто казва:

— Ако обичаш, за в бъдеще гледай винаги да носиш колието. Трябва да можем да проверяваме дали си добре.

— Микрофонът нямаше да е удачен избор за снощи, повярвай ми. Освен ако не искаш детектив Дърбан да получи инфаркт.

Тя не обръща внимание на думите ми.

— А отговорът на въпроса ти е, че мислех върху нещо, което ти каза. За Vénus Noire и Vénus Blanche. Може би трябва да приличаш повече на Бялата Венера — чистата, елегантна красавица, която той осквернява във фантазиите си.

— Еха — казвам аз. — Това е доста голяма промяна в образа. Трябва да го обмисля добре, за да…

— Е, нямаш много време за мислене. Патрик има два билета за представлението в „Дъ Буут“ довечера.

— За „Хеда Габлер“? — питам учудено. Това е представление, което умирам да гледам. Просто е невъзможно да си намериш билети.

Тя кимва.

— Ще те вземе в седем — има съобщение на гласовата ти поща. Дотогава, гледай да си починеш. Честно казано, Клер, изглеждаш ужасно.

36

Моят апартамент му харесва. Казва ми, че точно така си го е представял. Непретенциозно, но с безупречен вкус.

Извинявам се за леката миризма на латекс и обяснявам, че току-що съм правила ремонт.

Отиваме до театъра с такси и минаваме покрай табелите РАЗПРОДАДЕНО и опашката от хора, които чакат на гишето за върнати билети. Чудя се как, за бога, е успял да се сдобие с тези билети. Но разбира се, той е богат. Стела е била от заможно семейство. И понеже не са били разведени, когато е умряла, Патрик е наследил всичко до последния цент.

Франк ми каза, че това била една от първите причини да се усъмнят в него. Но като се замисли човек, няма никаква логика. Патрик няма вина, че съпругата му е била богата. А онова, в което Катрин подозира Патрик, няма абсолютно никаква връзка с парите.

Отново не мога да спра да мисля за Катрин и за това, че Патрик се е превърнал във фиксидея за нея. Ако това беше пиеса, желанието ѝ да го разобличи щеше да е нейната линия в сюжета, двигателят на психическия ѝ живот, както Станиславски описва непреодолимата вътрешна нужда на героя, онова, което го кара да допуска фатални грешки.

Само се надявам, че в този случай тя ще осъзнае грешката си, преди да е станало твърде късно.

Дръж се професионално, казвам си аз. Това е просто театър. Просто една роля.

Но дори докато го мисля, си давам сметка, че вече не е вярно. Ако изобщо някога е било.

Патрик обожава театъра. Това става очевидно още преди да се настаним на местата си. Той сякаш се изпълва с живот, попива обстановката, присъствието на другите зрители, трепетното очакване.

Илюзията винаги го е привличала, казва ми той — идеята, че едно нещо може да представлява друго.

— Мечтая някой ден да напиша моя собствена пиеса за Бодлер и двете Венери — казва ми, докато чакаме пиесата да започне. — Струва ми се идеална за театъра. Не театър като този, разбира се — ще трябва да е някое експериментално място, където хората са подготвени да гледат нещо наистина провокативно.

— Как би я написал?

Той се замисля.

— Вероятно бих я изградил около процеса срещу Бодлер — когато са забранили Les Fleurs du mal заради сквернословие. Обожавам хубавите драматични екранизации на съдебни процеси.

— Аз също.

— Наистина ли? — поглежда ме косо той. — Кой е най-добрият филм за съдебен процес?

— Това е лесно. И не е „Дванайсет разгневени мъже“ — нищо че е режисиран от Сидни Лъмет. А…

— „Присъдата“ — довършва одобрително той. — По сценарий на Дейвид Мамет.

Кимвам в знак на потвърждение.

— Но най-любимият ми жанр в киното са филмите ноар. Особено американски ноар. Има един филм, който се казва „Лора“ — в главната роля е Джийн Тиърни…

— Сигурно съм го гледал сто пъти. Помниш ли онзи момент, в който…

Докато чакаме светлините да угаснат и си говорим за филми и пиеси, които и двамата харесваме, на мен ми хрумва, че тази вечер вероятно се нарежда сред най-хубавите срещи, на които съм била. Стига да не мисля за микрофона и за слушателите, разбира се.

И не го правя. Или поне героинята ми не го прави. Героинята ми си изкарва страхотно.

Първото действие от пиесата се оказва дори по-добро, отколкото се бях надявала. Виждам себе си в Хелда — една жена, която прави всевъзможни привидно налудничави неща просто защото е отегчена от всекидневието, като постепенно затъва все повече и повече, докато накрая животът ѝ излиза извън релси. Актьорската игра е толкова добра, че по време на антракта дори нямам желание да говоря. Искам да остана потопена в света на Ибсен, докато не дойде време за второто действие.

Доловил настроението ми, Патрик казва:

— Ще отида да ни донеса нещо за пиене. Няма нужда да си говорим.

Докато го чакам да се върне, чувам зад себе си как един глас казва язвително: „Разбира се, цялото това преиграване винаги върши работа за пред публиката. Те толкова и разбират, горкичките. О, здравей, Клер.“.

Опитвам се да се измъкна, но вече е твърде късно. Един актьор — Раул нещо си. Приятел на приятел на Джес.

— Скъпа. Не е ли ужасно? — Той ми подава бузата си, за да го целуна.

— На мен ми харесва — казвам колебливо.

В този момент Патрик се връща с две пластмасови чаши с вино. Оставя ги и поглежда въпросително Раул и неговите приятели в очакване да го представя.

— Наистина ли? Вероятно, когато не е работил от известно време, човек започва да се затруднява с преценката си — казва подигравателно Раул.

— Това е Раул — казвам неохотно на Патрик. — Наскоро игра пееща мишка в един мюзикъл.

— Всъщност беше пееща катеричка — казва Раул и присвива очи срещу мен. — Сериозно, Клер, какъв е този невероятен акцент? Да не си решила да се правиш на южнячка с надеждата да си намериш работа?

— Чух, че второто действие е по-добро — казвам, за да го разсея.

Но, вече започнал, Раул няма да се предаде.

— Като стана дума за акценти, днес видях онова апетитно парче от „Харли“. Доколкото разбирам, трябва да те поздравя…? Боже, как само си прекарахме снощи с Клер. Ако се бяхме чукали малко по-бясно, щях да се окажа обрязан.

Докарва австралийския акцент на Брайън до последното ударение. Приятелчетата му се засмиват мазно. Патрик също се подсмихва.

После прави крачка напред и хваща Раул за раменете, сякаш иска да го поздрави за остроумната шега. И тогава, внезапно, стоварва главата си върху носа му. Раул се сгърчва като марионетка и пада на земята. Зад нас една жена ахва от изумление.

Раул, вече на колене, целува лекичко килима с чело. От носа му се стичат кръв и слуз.

— Искаш ли да гледаме и второто действие? — спокойно се обръща към мен Патрик. — Или предпочиташ да тръгваме?

37

— Неприятно момче — отбелязва той, когато излизаме навън.

Ръми лек летен дъжд, но Патрик сякаш не го забелязва.

— Актьорите могат да са толкова злобни — съгласявам се несигурно.

Тръгваме пеш на запад.

— Между другото, какво имаше предвид той? — пита Патрик, докато търси с поглед някое такси сред колите по улицата.

— Кое по-точно?

— Онова, което каза за работата ти.

— О! — вдигам рамене. — Бях си втълпила глупавата идея, че може да се опитам да стана актриса. Раул и неговите приятели бързо ми помогнаха да осъзная колко безсмислена е тази амбиция.

— Аз мисля, че е чудесна идея. Имаш нужда от нещо, което да ти даде посока в живота. А и ще ти се удава. Трябва да разгледаш програмата на катедрата по театър в Колумбийския университет. Предлагат частни уроци.

Появява се едно такси и Патрик му махва да спре.

— Източен Харлем — казва той на шофьора, като ми задържа вратата отворена, за да се кача.

— Не мога да си позволя частни уроци — казвам, когато сядаме и шофьорът отново се включва в движението.

— Ще ти дам пари назаем.

— Патрик, това е смехотворно.

— Кое е смехотворно? Аз мога да си го позволя. А след това ще напиша пиесата си и ти ще можеш да играеш главната роля.

— Ти не знаеш нищо за мен — казвам. Вече започвам да се ядосвам. — Не знаеш нищо за нас. Може просто да избягам с парите ти, може да съм някоя мошеничка. Стават такива неща.

— Ти, мошеничка?

Патрик звучи развеселен.

— Мисля, че знам всичко необходимо за теб, Клер. Доверие, помниш ли?

— Ще видя как стоят нещата с курсовете — промърморвам аз. — Но не мога да взема пари от теб.

Пътуваме към горната част на града в мълчание.

— Онова, което той каза за австралиеца… — започвам аз.

— Не ми дължиш обяснение, Клер. Докато не решиш, че искаш да си с мен, с кого спиш си е лично твоя работа.

— Патрик, аз искам да ти обясня.

И искам, наистина искам. Изпитвам почти неустоимо желание да му разкажа всичко.

Защото несъмнено, когато разбере, че всичко това е просто един параван, той ще се почувства предаден. И след това ще ме намрази. А за мен е важно Патрик да не ме мрази.

Отварям уста да кажа нещо, което да предотврати това. Някакъв намек или предупреждение, или обещание…

Но тогава се сещам за Франк и Катрин, които ни следват в един привидно обикновен микробус. И слушат. И разчитат на мен.

Неохотно се завръщам към сценария.

— Мисля, че ти споменах за загубата на онзи човек, с когото бях близка.

— Да. Твоят преподавател. Феърбанк.

— Така и не ти казах как умря.

Той кимва.

— Чаках, докато се почувстваш готова да говориш за това.

— Освен че ми беше преподавател, той беше женен.

Вперила съм поглед през прозореца на таксито към неясните очертания на мокрите улици покрай нас.

— Когато всички разбраха за връзката ни, него го уволниха. Съпругата му го напусна и разбира се, не можеше и дума да става да успее отново да си намери работа като преподавател. Той в крайна сметка… — Поемам си дълбоко дъх. — Трябваше да е самоубийствен пакт. Но аз нямах достатъчно смелост да направя онова, което се искаше от мен. И оттогава все не ми стига смелост да го направя.

Сълзите вече се стичат на струйки по бузите ми. Не са напълно фалшиви сълзи. Има и сълзи на срам от всички тези лъжи. От цялата тази безвкусно скалъпена история.

Шофьорът внезапно натиска спирачката, после клаксона и рязко завива в другото платно. Патрик обгръща рамото ми с ръка, за да не падна от седалката. Усещането е приятно.

Бих могла да обичам този мъж, осъзнавам. Вместо това аз го лъжа.

— Затова прекъснах следването си и дойдох в Ню Йорк — казвам аз. — И оттогава се чувствам така, сякаш стоя на ръба на кула за скокове. Твърде уплашена, за да скоча, и твърде засрамена, за да се върна обратно.

Патрик, аз бих могла да те обичам.

— Какво копеле — казва тихо Патрик. — Какво жалко, страхливо, егоцентрично копеле. Да те съблазни — това само по себе си е било отвратително. Да се опита да те въвлече в жалките си сексуални фантазии — от това ми кипва кръвта, макар да казваш, че ти е харесвало. Но да стовари върху теб собственото си чувство за вина — това е направо безхарактерно.

Аз го поглеждам втрещено.

— Така ли?

— Що за човек би направил нещо подобно? Ако не беше мъртъв, аз самият щях да го убия.

Той се усмихва и ме погалва по бузата. Но се сещам за Раул, свит на кълбо на килима, и не изпитвам никакво съмнение, че наистина би го направил.

Когато пристигаме, излиза заедно с мен. За момент си мисля, че ще отпрати таксито, и сърцето ми подскача до гърлото. Но след това той се навежда и казва на шофьора:

— Един момент, моля.

— Значи няма да се самопоканиш вкъщи — отбелязвам срамежливо, докато ме изпраща до вратата.

Той ме поглежда изпитателно за миг. Косата му проблясва от дъжда.

— Разказвал ли съм ти как е завършила връзката между Бодлер и неговата Бяла Венера?

Поклащам глава.

— Знам, че са спали заедно. И че не се е получило.

Патрик кимва.

— Казал ѝ е, че предпочита да я запомни като богиня, а не като жена.

Засмивам се.

— Отсега мога да ти кажа, че не съм никаква богиня. Може би донякъде съм точно обратното.

— Искам да кажа, че сексът може да е изпитание за една връзка. Както се е изразил Флобер, приятелят на Бодлер, трябва да внимаваме да не докосваме идолите си, за да не полепне позлатата им по ръцете ни.

Той протяга ръка и прибира един кичур коса зад ухото ми.

— Така че, ако не се опитвам да се кача, Клер, не е защото нямам желание. Просто искам да почакам, докато ме поканиш сама.

Той замълчава. Когато не казвам нищо, се усмихва.

— Значи засега ще се задоволя с това.

Той се навежда към мен и ме целува.

Мисля си, че ако бяхме в някакъв филм, това щеше да е кулминацията — моментът, в който камерата се отдръпва назад и започват да текат финалните надписи. Ню Йорк, влюбените, прегърнати в нощта. Дъждът кара всичко да изглежда лъскаво и като на кино: светлините на града, чакащото жълто такси, лигавата музика, която звучи от радиото в колата. Притиснала тялото си в това на мъжа, жената отвръща пламенно на неговата целувка. Желая те.

38

— Виж, докато работех за Хенри, можех за около пет минути да накарам всеки мъж да направи или каже каквото си пожелая — настоявам аз. — А Патрик все още не е казал нито едно нещо, с което да се издаде.

— Клер има право — казва тихо Франк.

На другата сутрин и тримата обсъждаме каква да бъде следващата ни стъпка. Франк изглежда уморен. Напрежението от продължителното полицейско наблюдение му се отразява. Само Катрин е заредена с енергия както винаги, сякаш е териер, тръпнещ в готовност за атака.

Тя свива рамене.

— Никога не съм казвала, че ще стане бързо. Или лесно.

— Но каза, че ще постигнем нещо — изтъквам аз. — И ако не успеем, ще прекратим операцията.

— Нямах предвид само след няколко срещи. Ако спрем сега, никога няма да разберем дали малко повече търпение нямаше да доведе до успех.

Тя поглежда Франк.

— Работя по тези убийства от седем години, Франк. Убийствата на поне осем жени. Няма да се оттегля сега само защото актрисата я е шубе.

Начинът, по който казва актриса, е пропит с презрение.

— Не ме е шубе — отвръщам аз. — Просто вече не знам какво се опитваме да докажем. Или как точно да го направим.

— Ще измисля нещо.

— Ще трябва да спя с него, нали? — казвам аз.

Двамата отговарят едновременно.

Катрин ме поглежда с широко отворени очи.

За миг двете продължаваме да се гледаме, всяка предизвиква другата да мигне.

После:

Отивам в спалнята и затръшвам вратата. Зад мен дочувам гласа на Франк.

Аз слушам през затворената врата.

Приближавам се до огледалото и се вглеждам в отражението си. Отсреща героинята ми също ме гледа, без да примигва. Докосва колието с микрофона. Представям си как го отскубва с едно яростно театрално движение. Как се обръща и го запраща към стената, където то се разбива на парчета. Как крещи, че не са прави за Патрик. Че той е толкова убиец, колкото и Франк. Ако беше сцена, щях да я изиграя прекрасно. Щеше да е толкова наситено. Толкова истинско. Но не го правя.

39

Вечерта се разхождам по улиците на Ню Йорк, потънала в мисли.

Помня, когато трябваше да снимам една секс сцена за „Врява“. Режисьорът ни обясни всички подробности, репетирахме я напълно облечени, снимачният екип беше сведен до минимум, за да се чувстваме възможно най-спокойно. Иронията е там, че двамата с Лорънс вече бяхме започнали да спим заедно.

Исках наистина да го направим във филма, като предизвикателство, но Лорънс не пожела. Въпреки това именно след снимките на тази сцена започнаха слуховете за невероятната химия между нас на екрана. Тогава той започна да се притеснява. Всъщност — сега ми хрумва — може би не е съвпадение, че съпругата и децата му се появиха скоро след това. Може това да е бил неговият начин да се измъкне от връзката като пълен страхливец. Бе търсил малко забавление, докато е извън страната. Вместо това британската тийнейджърка, която беше забърсал, започваше да става досадна и да се привързва към него.

Все пак нямах нищо против да се съблека пред камерата. Точно обратното. В сравнение с Даниъл Дей-Люис, който е живял в инвалидна количка, за да изиграе ролята на инвалид, това беше нищо. Но беше доказателство, че съм отдадена, че ще дам всичко от себе си в името на ролята.

Поради същата причина възраженията на Катрин да спя с Патрик не ми минават. От самото начало тя знаеше, че той ме привлича, и без никакви скрупули използва този факт в името на операцията. След като организира цялата постановка дотук, сега нямаше право да хленчи, че не трябва да се стига до секс.

Не, основната причина да се колебая, е заради ужасното предчувствие, че ако наистина спя с него, това само ще задълбочи чувствата му към мен. И без да искам, ще го оплета още повече в мрежите на доктор Лейтъм.

Както и усещането, че на първата ни нощ заедно не трябва да присъстват Франк, Катрин и една дузина камери.

Но в главата ми звучат много гласове и те невинаги казват едно и също.

Но дори сапьорите, мисля си аз, невинаги си правят труда да се занимават с жичките, когато се натъкнат на подозрителен пакет. Понякога просто се хвърлят на сляпо и го взривяват. Най-добрите решения често са най-дръзките.

И все пак Катрин несъмнено има право за едно: вече съм замесена твърде дълбоко в тази история, при това по съвсем неочакван за мен начин. Като погледна назад, дори не мога да кажа в кой момент спрях да виждам ясно на чия страна съм.

Но ако се откажа сега, ще загубя Патрик, а това е нещо, което не искам.

40

Патрик и аз отново седим в същия осветен със свещи бар, където бяхме на първата ни среща. Пием втора бутилка вино.

Той изважда една тънка квадратна кутийка и я поставя на масата.

Правя каквото ми казва. Вътре има огърлица — прекрасна, изкусно изработена сребърна огърлица в келтски стил.

Хрумва ми нещо.

Докосвам отвратителния фалшификат от Франк.

Но след това се поколебавам. Ако сваля микрофона, това означава ли, че повече няма да могат да ни чуват? Или е достатъчно чувствителен, за да улавя онова, което казваме, от дамската ми чанта?

Патрик решава, че колебанието ми е признак на друго.

Вземам решение.

Навеждам глава напред и поднасям към него оголената си шия. Докато той ми слага огърлицата, аз вземам още едно решение.

Франк се мръщи и бърника някакви копчета, като се опитва да усили звуците от микрофона, заглушен в дамската ми чанта.

Сценката ми е пределно ясна. И осъзнавам, че изобщо не ми пука.

Патрик живее в хубав модерен апартамент с гледка към катедралата в „Морнингсайд Хайтс“, пълен с турски килими, книги и европейско изкуство. Обикалям наоколо и разглеждам всичко, докато той ни приготвя питиета.

Знам, че би трябвало да го обсъдя по-подробно с Франк и Катрин. Но не искам. Искам да го направя сега, веднага — да скоча, преди да погледна.

Не мисли. Действай.

Патрик се обръща към мен — и вижда разкопчаната ми риза. Свалила съм сутиена си.

Пристъпвам към него.

Той промъква ръка в ризата ми, обгръща гърдата ми с ръка, после леко подръпва зърното ми и аз простенвам. Дръпва го още по-силно, така че се налага да тръгна след него, докато крачи заднешком към спалнята.

Той нежно ме целува.

Правим любов в леглото. Страстно, яростно — но нежно, без намек за насилие.

41

— Това беше невъобразима глупост. Да не говорим колко беше рисковано — започва да беснее Катрин още преди да съм отворила вратата на апартамента докрай.

Лицето на Франк е посивяло от умора. Очевидно са ме чакали цяла нощ.

— Добро утро — учтиво отговарям аз. — Как спа, Клер? Много добре, благодаря. Във всеки случай всичко мина чудесно, нали? Още едно доказателство, че преценката ти за цялата ситуация е погрешна.

— Какво — мислиш, че един социопат не може да се преструва на нормален в леглото? Чу ли поне едно от нещата, които ти обяснявах?

— Социопат? Сериозно ли? Защото нищо от онова, което той каза или направи снощи…

— Едва ли ще си признае, докато е наврял уста между краката ти — отсича тя.

Няма да позволя да ѝ се размине толкова лесно.

— Доктор Лейтъм, да не би да долавям нотка на ревност?

— Дами — казва отчаяно Франк. — Моля ви.

Катрин дълбоко си поема дъх.

— Добре. Вече се е случило. Въпросът е как да извлечем някаква полза от ситуацията?

— Какво предлагаш? — питам я.

Тя се замисля за момент.

— Следващия път трябва да го накараш да те нарани — казва тя. — Кажи му, че копнееш да го направи. Това би било изпитание за неговия самоконтрол.

— О, за бога…

— Тогава вече ще ревнувам наистина. Честно казано, с огромно удоволствие бих те напляскала вместо него.

— Как си развила такава параноя към хората? — питам, като повишавам тон. — Такова недоверие?

Тя въздъхва театрално.

— О, Клер! Порасни малко. Вече не си тийнейджърка, която се кара с приемните си родители. Това се случва наистина.

— Той не е убиец — настоявам аз. — Не виждаш ли, че ти си обсебената?! Ти си тази, която не вижда по-далеч от носа си. Ти си тази, която всеки път се опитва да извърти фактите така, че да паснат на смехотворната ѝ теорийка. Всичките тези глупости, че убийствата са вдъхновени от стихотворенията — толкова са жалки, че чак е комично. А колкото до тъпотиите около така наречените сексуални отклонения, човек би решил, че живееш в някакъв друг век. Понякога хората експериментират — голяма работа. Всъщност Патрик е един от най-нежните, най-внимателните мъже, с които съм спала.

— Е, аз може и да нямам твоя богат опит — не ми остава длъжна тя. — Но по една случайност съм изучавала много серийни убийци. Те могат да се похвалят с привидно нормално поведение през целия си живот. Превъзходно умеят да се преструват — това и правят, всеки ден, всяка нощ. Повечето от онези, с които съм се срещала, са по-добри актьори, отколкото ти изобщо някога ще бъдеш.

— Майната ти — казвам гневно и се хвърлям към нея.

Франк с лекота вдига ръка и препречва пътя ми.

— Катрин, с това май прекали — промърморва той.

Без да му обръща внимание, тя ме поглежда предизвикателно със сините си очи, сякаш иска да я нападна отново.

— Сега отивам да си взема душ — казвам хладно. — Бих искала да ме оставите сама. И двамата.

Обръщам се и влизам в банята, без да поглеждам назад.

42

На следващата нощ, когато отново съм с Патрик и се събличаме един друг, неочаквано издърпвам колана от панталона му и му го подавам.

— Ако искаш, може да ме набиеш — казвам колебливо.

Той взема колана и го опъва с две ръце, за да провери колко е гъвкав.

— А ако не искам? Това приемливо ли е?

— Разбира се.

— Значи избирам този вариант.

Той хвърля колана настрани.

— Патрик… — казвам.

— Да?

— Ами ако ти кажа, че всъщност никога не съм си падала по онези неща, за които говорех? Че просто се опитвах… не знам, да те шокирам или нещо такова?

Той се усмихва.

— Бих ти благодарил за искреността. Това ли искаше — да ме шокираш?

— Донякъде — промърморвам аз. — Да те впечатля, може би.

— Клер Райт, знаеш ли колко си очарователна?

— Патрик, вярваш ли в съдбата?

— В коя съдба?

— В онази, която казва, че няма значение какво е направил всеки от нас, за да стигне дотук. Че е просто нещо, което е трябвало да се случи. Сега сме тук. Само това има значение. Защото винаги е било писано да стане така.

Той поклаща глава, като продължава да се усмихва.

— Не вярвам в този тип съдба, не. Само в случайността. На която, разбира се, ще бъда вечно благодарен за това, че ни събра.

По-късно двамата лежим на пода, преплетени един в друг, и пием вино сред разхвърляните си дрехи.

— Клер… Има нещо, което трябва да ти кажа — казва тихо той. — Нещо важно… Помниш ли, че онзи ден си говорихме за Стела?

Неволно замръзвам. После на помощ идват всички онези упражнения за отпускане и съсредоточаване.

— Да? — казвам възможно най-небрежно.

Той докосва с любопитство зърното ми, стисва го нежно, започва да го върти наляво и надясно, сякаш е радио, чиято желана честота така и не може да улови.

— Ако смъртта на Стела ме научи на нещо, то е да изпитвам ужас от тайните.

О, не.

— Ти имаш ли някаква тайна, Патрик?

Казвам го на него, но и на микрофона в дамската ми чанта, само на метри от нас.

— Да — казва той. — Само една. Нещо, което изпитвам нужда да ти призная.

Начинът, по който го казва — така сериозно и колебливо — ми подсказва, че е нещо голямо, нещо наистина значително. Дори изглежда притеснен. А Патрик никога не е притеснен.

Дали все пак Катрин не е права? Дали аз не съм заблудената?

Чакам, точно както съм научена. Най-ефективният помощник в разпитите е мълчанието. Сърцето ми се блъска в гръдния кош. Сигурно го усеща с върховете на пръстите си.

— Мисля, че започвам да се влюбвам в теб — казва той.

43

— Днес ще отработим две от най-важните умения в репертоара на един актьор — сензорната памет и емоционалната памет. През годините емоционалната памет се е сдобила с почти мистична слава в нашата професия. Но всъщност тя не е нищо повече от умението да използваш миналото си, като си припомниш дадено чувство или събитие и го събудиш в себе си, за да придадеш истинност на ролята, която в момента играеш. Нека ви дам един пример, за да ви покажа защо имаме нужда от нея.

Пол избира Леон — висок, длъгнест студент, родом от Средния запад, и го кара да изиграе, че си е изгубил портфейла. Всички гледаме как Леон — който не е сред най-талантливите в групата — започва да имитира, че си опипва джобовете, после изглежда разтревожен, след това става все по-обезумял и накрая едва не си скубе косите.

— Добре — казва накрая Пол. — Сега да опитаме нещо друго. Леон, когато преди часа си закачи якето, аз наистина ти взех портфейла и го скрих някъде в тази стая. Няма да ти го върна. Трябва да го намериш.

Леон примигва.

— В портфейла е картата ми за метрото.

— Знам — казва Пол. — Има и около осемдесет долара. И снимка на приятелката ти. И кредитните ти карти. По-добре започвай да го търсиш.

— Мамка му — казва невярващо Леон.

Видимо раздразнен, той се приближава до масите в края на стаята и започва да рови в чантите ни, като изсипва съдържанието на всяка на пода, преди да се насочи към следващата. Вратът му е обагрен с наситен гневен червен цвят.

Постепенно Леон осъзнава, че няма да го намери на някое очевидно място, и започва да търси по-систематично. От време на време се обръща и стрелва Пол с враждебен поглед.

— Добре — казва Пол. — Достатъчно.

Той бърка в джоба си и изважда портфейла на Леон.

— Заповядай.

— Какво, по дяволи… — започва Леон.

Пол не му обръща внимание.

— Няма нужда да казвам в кой от двата случая актьорската игра беше по-истинска — обръща се той към нас. — Но защо? На първо място, разбира се, защото едва когато въображението ни наистина повярва, че ситуацията е истинска, истината може да бъде предадена на публиката. Но има и нещо повече. Втория път всички ние почувствахме, че Леон има цел, конкретна умисъл, която от своя страна беше обвързана с емоция. Той знаеше, че ако не намери портфейла си, ще трябва да се прибира пеша. И всички вие успяхте да доловите гнева му от факта, че го манипулирам, просто за да илюстрирам нещо пред класа.

Няколко души се засмяха.

— Майната ти — изръмжава Леон.

Настъпва опасно мълчание. Пол се обръща към него.

— Какво каза?

Сега и лицето на Леон е червено.

— Майната ти. И майната им на шибаните ти психологически игрички. Правиш го само за да се почувстваш велик. Имаш си любимци и само им повтаряш колко са страхотни. Като нея. — Той ме посочва с пръст. — Останалите можеше и да ни няма.

— Бих хвалил и теб, ако положиш поне капчица усилие — казва спокойно Пол. — Но ти не го правиш. За теб това е просто поредният час, нали? Поредната оценка, която да прибавиш към дипломата си.

— И без това ще си намеря по-добра работа от теб — казва с насмешка Леон. — Като си толкова важен, защо не си известен? Хората са го казали. Който не умее — учи другите. — Той грабва якето си. — Майната ти! Махам се оттук!

Когато той излиза, Пол казва:

— Добре. Клас като този не се нуждае от пълнеж. Джош, защо не ни покажеш как си търсиш ключовете?

По-късно Пол обяснява как трябва да се отпуснем и да си припомним някоя ситуация със силен сензорен заряд.

Започва с няколко лесни примера. Ситуация, в която сме изяли нещо вкусно. И ситуация, в която е започнало да ни се гади от нещо.

Затварям очи и си припомням една закуска отпреди няколко месеца. Бях прекарала нощта навън, не бях яла от цял един ден и въпреки че не можех да си го позволя, ароматът на пържен бекон ме примами да вляза в една квартална закусвалня. Представям си как седя на масата, усещам топлата кожена седалка под краката си, държа в ръка голяма бяла порцеланова чаша с димящо кафе, а сервитьорката слага пред мен чиния с поширани рохки яйца, все още димящи от тигана, и хрупкав крехък бекон…

Устата ми се пълни със слюнка. Това е целта, така ни е казал Пол. Когато тялото ти казва, че е истина, значи е истина.

След това се замислям как веднъж си купих миди сен жак, защото ги продаваха евтино в края на деня, но забравих да ги сложа в хладилника. И как на следващия ден въпреки това ги изядох и веднага разбрах, че не е трябвало да го правя. Неволно започва да ми се повдига.

— Добре — казва накрая Пол. — Сега да прибавим малко емоции. Ще започнем с щастие.

Това е лесно, разбира се. Трябва само да си спомня предната нощ и на лицето ми се появява огромна усмивка.

Патрик, аз също. Изпитвам същото към теб.

Това е нещото, което търся, откакто бях малко дете, давам си сметка. Безусловна любов. Абсолютно приемане.

В една връзка, която не би могла да има никакво бъдеще. Но сега няма да мисля за това. Няма.

Съсредоточи се върху щастието.

— Браво, Клер — казва Пол, когато минава покрай мен. — Справяш се много добре.

След края на часа Пол ме виква встрани от останалите.

— Онова, което каза Леон… — започва той. — В него може би има нещо вярно. Аз наистина виждам талант у теб, Клер.

Започвам да заеквам колко му благодаря, но той вдига ръка, за да ме прекъсне.

— Но виждам и нещо, което съм виждал и в други студенти — склонност да се осланяш на този талант. Наистина добрите актьори знаят кога да загърбят техниките. Неслучайно говорим за това, че трябва да се свържеш с чувствата си — най-добрите актьори носят дълбоко в себе си едно спокойствие, един мир. Една цялост. Не някаква празна, променлива същност. Разбираш ли какво ти казвам?

Кимвам.

— Емоционалната памет може да ти помогне, ако ѝ позволиш — добавя той. — Ако ѝ позволиш да те отведе до истинските ти чувства. За някои хора това може да е много мрачно преживяване, Клер. Но въпреки това трябва да го направиш.

В погледа му се чете едва ли не съчувствие.

44

— Трябва да започнем отначало — казва Катрин Лейтъм.

И на тримата вече ни идва до гуша един от друг и от факта, че сме принудени да прекарваме толкова много време заедно. Като постановка, която се е проточила прекалено дълго, с прекалено много представления; някоя от онези изтъркани пиеси за мистериозни убийства, които продължават да се разпродават, година след година. Франк ми е станал доста симпатичен, но ми се иска да не се даваше толкова лесно на Катрин. Катрин просто не мога да я разбера. Желанието ѝ да залови Патрик е толкова всепоглъщащо, толкова целенасочено, че замъглява всеки друг аспект от нейната личност.

— Трябва ясно да знаем какво искаме да се случи и как възнамеряваме да запазим контрол над събитията, които да доведат до желания резултат — казва тя. — Донякъде се надявах за признание в леглото, но, изглежда, моментът за това отмина.

— Какво предлагаш, Катрин? — пита Франк.

Спирам да ги слушам и наблюдавам как слънчевите лъчи се пречупват през бутилката „Евиан“ на масата. Един слънчев диск на тавана се превръща в елипса, после в цифрата осем и накрая отново се събира в диск.

Той ме обича, той ме обича, той ме обича, той ме обича…

— Клер? Съгласна ли си с това, което казва Катрин?

Неохотно насочвам вниманието си обратно към тях.

— С какво дали съм съгласна?

Катрин въздъхва.

— Както знаеш, имах някои резерви относно посоката, в която сме поели. Но сега, след като вече сме тук, можем да обсъдим как най-добре да се възползваме от тази очевидно интензивна връзка, която се заформя.

— По какъв начин?

— Мисля, че трябва да променим цялостната си стратегия. Ако Патрик е убиец, това донякъде е така, защото се чувства предаден от жените. Предлагам ти също да го предадеш.

— Искаш да кажеш… да го оставя да ме хване с друг? — казвам невярващо аз.

— Защо не? Ако е толкова хлътнал по теб, колкото изглежда, това ще го ядоса. Един обикновен мъж би изразил гнева си с думи. Ако е убиец, може би ще го направи чрез насилие.

— За бога, Катрин. Това е много рискована стратегия — казва Франк.

Тя свива рамене.

— Имаш ли по-добро предложение?

— Няма да го направя — казвам без колебание.

— Ти си актрисата — казва Катрин. — Не тази, която пише сценария.

— Ако причиним това на Патрик… — започвам, но спирам. Той ще ме намрази, иска ми се да кажа. Той никога повече няма да ми има доверие.

Но разбира се, Катрин точно затова го предлага.

Най-сетне съм открила мъж, с когото не искам да играя игрички. И ето че предстои да направя точно това.

В главата си чувам гласа на Пол. Неслучайно говорим за това, че трябва да се свържеш с чувствата си — най-добрите актьори носят дълбоко в себе си едно спокойствие, един мир. Една цялост…

Оставям чашата с вода и се изправям на крака.

— Аз бях дотук — казвам тихо.

— Ти беше какво? — намръщва се Франк.

— Повече няма да участвам.

— О, за бога — казва Катрин. — Клер, престани да се надуваш и седни.

— Говоря сериозно. Стига толкова. Съжалявам.

Катрин поглежда Франк.

— Детектив? — казва тя.

В този момент си давам сметка, че са обсъждали подобни непредвидени обстоятелства, че са се подготвили; че сега Франк би трябвало да каже или да направи нещо, с което да ме спре.

Но той не го прави. Вместо това мъчително казва:

— Добре, Клер, щом така искаш.

— Кажи ѝ, Франк — настоява Катрин. — Или аз ще го направя.

— Какво да ми каже?

— Ако се откажеш, ще те качат на първия самолет обратно за Великобритания.

Гледам я втренчено.

— Ти подписа договора — добавя тя.

— Но не прочетох договора. Ти не ми даде достатъчно време.

Катрин свива рамене.

— Не можехме да поемем риска да се откажеш по средата — казва извинително Франк.

— И все още не можем — добавя Катрин. — Това не е свършило, докато аз не кажа.

В погледа ѝ към мен се чете точно толкова загриженост и състрадание, колкото към някой лабораторен плъх.

— А сега може ли да се върнем към работата?

45

— Днес си мълчалива, Клер.

Патрик се връща в леглото с бутилка вино и две чаши.

— Всичко наред ли е? — добавя той.

— Разбира се.

Аз се надигам да седна и се усмихвам.

— Само съм малко… замислена, това е всичко.

Той също се усмихва.

— Кажи ми тогава за какво си мислиш.

Въздъхвам.

— Иска ми се да можех.

Не мога да спра да разигравам в главата си яростния скандал между мен, Катрин и Франк, който се разрази, след като разбрах какво би се случило, ако откажа да участвам в операцията. Крещях, молих, ридах дори; без никакъв успех.

Аз съм в капан. Просто една марионетка, зомби. Повтарям техните реплики като папагал, правя техните движения.

Как изобщо се стигна дотук?

Вече си давам сметка, че Катрин няма да спре, докато не получи нещо, което може да използва като доказателство срещу Патрик. Колкото и незначително да е то, колкото и да е двусмислено, тя ще се възползва от нещо, което той рано или късно ще каже или ще направи, и ще го вкара в затвора.

Дори ако е породено от разбираемия гняв на един сирак, предаден от жената, която обича. Жената, за която си е мислел, че също безусловно го обича.

— Мислех, че можем да си доверим един на друг дори най-ужасните неща, които се случват в главата ни — казва нежно Патрик. — Повярвай ми, Клер. Нищо, което ми кажеш сега, не може да промени чувствата ми към теб.

Почакай само докато разбереш какво ти е намислила Катрин, казвам си.

Но след това ми хрумва: Ами ако наистина му кажа?

Идеята е толкова налудничава и в същото време толкова великолепно проста, че едва не ахвам на глас.

Ако изляза от ролята? Ако разкажа всичко на Патрик?

Ако двамата имаме бъдеще заедно, в някакъв момент той ще трябва да узнае истината. Но в момента, в който се случи това, с операцията е свършено. Ще бъда депортирана.

Освен ако — мислите ми вече препускат бясно, — освен ако не му кажа, без Франк и Катрин да разберат. Освен ако не направя Патрик част от тайната. И двамата заедно продължим да замазваме очите на Франк и Катрин, докато не загубят интерес към него.

Вместо да го вкарам в капан, аз бих могла да съм тази, която ще го спаси.

— Защо се усмихваш, Клер? — пита ме той.

— Задръж тази мисъл — казвам аз и скачам. — Задръж тази мисъл и не мърдай оттук. Има нещо, което трябва да ти кажа — нещо наистина шокиращо. Нещо… — спирам, осъзнала значението на онова, което предстои да направя. — Нещо, което сигурно ще накара главата ти да експлодира. Отивам да си взема набързо един душ. После ще говорим.

— Нямам търпение — казва Патрик. Звучи развеселен.

Спирам само да си взема един халат и отивам в банята. Изваждам огърлицата с микрофона от джоба на дънките си, в който я бях скрила, и я заравям дълбоко в коша за пране на Патрик, като добавям отгоре няколко хавлиени кърпи.

Съжалявам, Катрин. Но не трябваше да се опитваш да ме притискаш в ъгъла.

Поемам си дъх, съсредоточавам се, успокоявам се и бързо прехвърлям сцената наум. Как да застана, какво да кажа. И как да звуча. Сериозно? Развълнувано? Извинително? Просълзено? Не, трябва да е спокойно, решавам. Все пак за него това ще е съвсем нова информация. И ще имам само една възможност да го направя. Без повторения, без дубли.

Само за миг ми минава през ум, че Патрик може да ми се ядоса. Спомням си гневния му изблик в театъра и окървавеното лице на Раул.

Но сега ще бъде различно. Повярвай ми, Клер, нищо, което ми кажеш сега, не може да промени чувствата ми към теб. Трябва да вярвам в това.

Уплашена съм — ужасена — но и щастлива. Знам, че има вероятност това да завърши зле. Но има и шанс, колкото и да е нищожен, той да разбере напрежението, на което бях подложена, и да ми прости. И този нищожен шанс е всичко, от което имам нужда, за да се чувствам замаяна от радост.

Може би двамата най-сетне ще успеем да се обичаме без всички тези измами.

Пускам водата на душа и протягам ръка за душгела. Бутилката се изплъзва от мокрите ми пръсти и се търкулва зад умивалника. Прикляквам, за да я вдигна.

И тогава я виждам — една жичка, тъничка като фиде, залепена за фаянса.

Докосвам я. Лепкава е. Пъхвам нокът под нея и леко я отлепвам. Върви нагоре към смесителя и минава през една дупчица. Проследявам я до мястото, където изчезва зад огледалото.

За миг оставам втренчена в собственото си отражение, с невярващо лице.

После свалям огледалото от стената и го обръщам. Залепен за гърба, на едно малко петънце, издраскано в сребристата повърхност, стои електронен чип. Миниатюрна камера за наблюдение.

Знам какво е това, защото е точно същата като онези, които инсталираха и в моя апартамент.

Какво означава това? Не мога да го проумея. Франк винаги ми е казвал, че се налага да нося огърлицата през цялото време, защото не могат да рискуват да сложат подслушвателни устройства в апартамента на Патрик. Тогава как това се е озовало тук?

Вече останала без дъх, проследявам жичката в другата посока, надолу към пода, и я отделям от стената. Надига се от фугата между плочките — като въже на котва изпод пясъка.

Проследявам я до шкафа, където влиза в една разпределителна кутия. Притаила се е там като голям черен паяк, със своите многобройни крачета от жички, всяко в различна посока.

Не просто една камера. Десетки, из целия апартамент. И жички навсякъде. Толкова много, че няма как Патрик да не знае за тях.

Изскубвам разпределителната кутия от скривалището ѝ.

Повярвай ми, Клер. Нищо, което ми кажеш сега, не може да промени чувствата ми към теб…

— Ах, ти, шибаняк такъв — казвам аз на глас. Казвам го със своя истински британски акцент.

Защото току-що съм осъзнала какво означава това. И защо няма смисъл повече да се преструвам.

Патрик знае, че тези жички са тук.

Той не е заподозреният.

Аз съм.

46

Поредица от всевъзможни сценарии и ретроспекции се блъскат в ума ми.

Двамата детективи тихо разговарят помежду си в коридора.

Което се предполага, че са направили. И за съжаление:

Сцената, която се разиграва в ума на детектив Дърбан, вече е различна.

Почуквам на вратата на стаята на Стела.

Отначало няма отговор. След това Стела отваря вратата с чаша в ръка. Олюлява се.

И тогава следват редица злощастни случайности.

Последвана от случайност номер две:

И после. Много седмици по-късно:

Тест на Векслер. Минесотски многофакторен личностен въпросник. Въпросник за признаци на психопатия на Хеър.

Още тогава ми се беше сторило странно, че е необходимо да ми правят всички онези тестове за психопати.

Примамиха ме с онова, което са знаели, че ще ми хареса. Първо видеокамерата, с която ме записваха. Разиграха истинско представление. Възползваха се от суетата ми…

Само са чакали да нахълтам в стаята и да настоявам да ми дадат роля в тяхната операция. Да се внедря в разследването.

В смисъл: Може би все пак ще се окаже, че ти си нашата убийца.

47

Изтичвам в спалнята, като продължавам да държа разпределителната кутия в ръка, и я хвърлям в леглото.

— Какво е това? — настоявам да узная аз.

Патрик ме поглежда стреснато.

— Какво…

— Вече знаеш по-голямата част от онова, което щях да ти кажа, нали? Всъщност си адски добре осведомен.

Той примигва насреща ми.

— Какво ти казаха, по дяволите? — изкрещявам му аз.

— Казаха ми, че може би ти си убила съпругата ми — тихо отговаря той. — Свързаха се с мен, след като се върнах от Европа, и ми казаха, че е възможно да си я убила ти. Това сякаш обясняваше много от нещата, които си казала, които си направила… И когато ми казаха, че онази нощ си била в хотелската стая на Стела и че си имала пистолет…

— Ти не схващаш ли? — казвам невярващо. — Аз винаги съм ти имала доверие. Не на тях — на теб. А ти — ти лъжлив, долен шибаняк… — започвам да го удрям, а юмруците ми отскачат безпомощно от стегнатото му жилесто тяло. — Аз се влюбих в теб! — надавам вой аз. Дори сега, при тези невъобразимо отвратителни обстоятелства, е приятно най-сетне да изрека тези думи на глас. — Те ми казаха да не го правя, но аз бях твърде, твърде глупава. Патрик, не разбираш ли? Аз те обичам.

Едва когато посягам към лицето му, Патрик притиска ръцете ми към тялото.

— За бога, Клер, успокой се…

Тогава вратата се отваря с трясък и Франк Дърбан ме отскубва от него. Оставям се да ме отскубне. Така или иначе вече няма значение. Нищо няма значение.

— Клер Райт, арестувана сте по подозрение в убийството на Стела Фоглър… — започва той.

Аз го отблъсквам с гневен рев. Докато залита, се шмугвам под ръката му — от всички уроци по сценичен бой най-сетне има някаква полза — и побягвам. Нямам никаква представа къде отивам. Знам само, че целият ми свят, цялата ми реалност, току-що се е преобърнал с краката нагоре.

— По дяволите — чувам Франк, докато тича след мен. — Мамка му!

И после по радиостанцията:

— Подкрепление, спешно.

48

В крайна сметка отивам у Джес. Откакто избягах на Франк, не съм виждала повече полицаи и не мога да се сетя за друго място. Но Джес я няма, а аз не си нося ключовете. Купувам си бутилка водка и чакам, но тя не се прибира.

В ума ми един след друг преминават образи, отново и отново до безкрай.

Изпивам по-голямата част от бутилката, преди да си дам сметка, че Джес сигурно е заминала някъде. И в крайна сметка няма къде другаде да отида освен обратно в апартамента, в който ме сложиха Франк и Катрин — апартамента, пълен с камери, микрофони и лъжи.

Там също няма никого. Но знам, че в крайна сметка ще ме намерят. Разпердушинвам всичко, изтръгвам кабелите от скривалищата им, изскубвам миниатюрните камери зад огледалата, изпочупвам мебелите от „Уест Елм“ и разкъсвам книгите с репродукции на Джорджия О’Киф. Вдигам крак над стъклената масичка за кафе и го стоварвам отгоре ѝ. Първия път на плота се появява облак от пропукани снежинки. При втория избухва желаната експлозия от парченца стъкло.

И после — нищо. Само празно, глухо отчаяние. Ще ме арестуват, мисля си. Край с Патрик. Край с уроците по актьорско майсторство.

Точно както предишния път с „Врява“. Не, по-зле е. Изтощена се свличам сред бъркотията на пода.

В най-добрия случай ще ме депортират. Обратно в Англия.

С мечтата ми — с моя втори шанс — е свършено.

Вземам парче стъкло.

Искала да му покаже, че не е било просто актьорска игра.

Допирам стъклото до китката си. Здравей, стари приятелю.

Парещата болка е опияняваща. Тя ми говори: Ти беше права. Не те, ти. Ти беше невероятна. Беше истинска.

Прокарвам го нагоре по китката си — толкова лесно, като да отвориш пакет с ядки.

За удар на сърцето — нищо. После кръвта нетърпеливо руква, шурва на талази. Еуфория и ужас с грохот се блъскат в ума ми.

Може би сега ще осъзнаят какво са сторили.

А и да не го направят, на кого му пука?

Майната им.

Прорязвам отново, прокарвам острия ръб по ръката си като цигулар с лък.

Последният ми поклон. Благодаря ви и лека нощ.

Представлението свърши, приятели. Беше чудесно да сме заедно.

Един последен разрез със стъклото. Зрението ми се замъглява като приближаващ насреща ми тунел, като угасващ прожектор и главата пада върху гърдите ми.

Моля, завеса. Моля, аплодисменти.

Моля, забвение.

Финал.

49

Котката си проправя път между изпочупените стъкла с жално мяукане. Чува се трясък от ритници по вратата. Тя се тресе и вибрира под силните удари. На петия ритник рязко се откача от пантите си.

Нахлува Франк Дърбан.

Клер лежи в безсъзнание сред локва кръв. Той изтичва при нея…

Той изважда радиостанцията си и натиска копчето като обезумял.

50

— Не е имало опасност за живота ѝ — казва пренебрежително Катрин. — Срязала е само едната си китка. Типична мелодраматична проява.

— Щеше да умре, ако не я бях открил — казва остро Франк. — Все още е в спешното отделение.

Той се обръща към Патрик Фоглър.

— Ще изпратим човек да махне останалите камери.

Патрик оглежда апартамента си.

— Всичките ли? Искаш да кажеш, че… това беше всичко? Край? Ще повдигнете ли обвинение срещу нея?

Франк поклаща глава.

— Без самопризнание не разполагаме с нищо, което да оправдава повдигане на обвинение. Съжалявам, Патрик.

— Но състоянието ѝ ще бъде оценено в охранявано психиатрично заведение — добавя Катрин. — Най-вероятно ще могат да я задържат там, докато имиграционните служби уредят връщането ѝ във Великобритания.

Патрик кимва.

— А какво мислите вие? Честно? Тя ли е убила Стела?

Следва дълго мълчание.

— Честно казано — признава Катрин, — според мен никога няма да разберем. И не съм сигурна, че някога изобщо щяхме да го узнаем, колкото и дълго да я бяхме наблюдавали. Мисля, че за Клер Райт реалността е такава, каквато тя иска да бъде.

51

„Грийнридж“. Психиатричен център за постоянно настаняване на трийсет километра северно от града. През десетте месеца, прекарани в Америка, почти не съм излизала от Манхатън. Нищо от опита ми в тази страна не ме е подготвило за сблъсъка с мизерията в тукашните държавни здравни учреждения.

Отделението, в което съм настанена, е оборудвано с електронни ключалки. На теория се грижат за сигурността ни, докато оценяват състоянието ни. На практика сме затворници. Имаше някакво разглеждане на делото ми в съда, но прецениха, че не съм в състояние да присъствам на него, а предоставеният ми от щата адвокат просто подаде някакво заявление, в което се казваше, че представлявам заплаха за самата себе си, а може би и за другите. Такава е процедурата явно. Един пациент — огромен чернокож мъж, когото санитарите наричат Месото, е закопчан с белезници към леглото си по двайсет и четири часа на ден. Останалите се придвижват свободно, доколкото им е възможно, макар че и те се препъват нагоре-надолу по излъсканите коридори, сякаш носят невидими метални окови на краката си, и си мърморят на някакви жаргони, които не разбирам. Всички изглеждат перманентно замаяни от каквито там лекарства са им предписани.

Навън е жега и прозорците не се отварят. Мъжете сред пациентите се разхождат голи до кръста и дори персоналът не носи нищо под престилките. Нощем нищо не разделя мъжете и жените освен един коридор. През първата си нощ тук чух писъците на една жена надолу по коридора, някой я беше нападнал. Персоналът отведе мъжа, но два часа по-късно той отново се озова при нея.

Психиатърът, който отговаря за мен, се казва доктор Андрю Банър. Той е млад и по кожата му личат признаците на хронично преработване. Първия път, когато се виждам с него, дълго време проверява рефлексите ми.

— Страдаш ли от някаква форма на физически стрес или нараняване? — пита ме.

— Вече ви казах какво се случи. — По някаква причина зъбите ми тракат. — Беше полицейска операция — работех заедно с полицията. Заведоха ме в един апартамент, пълен с камери. Но не ми казаха, че и навсякъде другаде има камери. Защото всъщност аз бях тази, която наблюдаваха.

Спирам, когато осъзнавам колко превъзбудено звучи гласът ми.

— Някаква автомобилна катастрофа? Или уличен грабеж? — продължава Банър, като светва в очите ми с малко фенерче.

— Не — отвръщам и прехапвам устни, за да им попреча да се движат.

— Някакви нервни състояния? Епилепсия? Хипогликемични кризи? Маниакални епизоди? Депресия, мисли за проява на насилие?

— Не. — Поглеждам надолу към ръката си, вече е превързана. — Искам да кажа, с изключение на това.

— Случва ли ти се да чуваш гласове, които не съществуват наистина?

— По-скоро не.

Той изключва фенерчето.

— По-скоро не?

— Понякога си представям, че съм във филм. Наблюдавам се отстрани как играя.

Той си записва нещо.

— Вземала ли си някакви хапчета без рецепта през последните дванайсет месеца?

— Само екстази. Но не много често.

— Аха.

Записва си още нещо.

— Вижте — казвам и ми се струва, че го правя за пети път. — Беше във връзка с убийството на Стела Фоглър, онова, което се случи през февруари. От полицията ме подмамиха да се срещна с някаква психоложка, която ми направи куп тестове.

— Какви тестове?

Опитвам се да си спомня, но лекарствата, които са ми дали, замъгляват паметта ми.

— Предимно разговаряхме. За това какво е да израснеш с приемни родители. Мисля, че по някакъв начин това беше част от психологическия ѝ портрет. Цялата измишльотина в стила на онази приказка за момиченцето, което отива да живее при мечките в гората.

Той си записва и това.

— Вярвате ли ми?

Долавям отчаянието в гласа си.

— Разбира се.

— Наистина ли? — питам с облекчение. — Благодаря ви. За момент дори на мен ми прозвуча налудничаво.

Докато продължава да пише, той казва:

— Неотдавна имах пациент, който мислеше, че в стомаха му расте дърво. Спомняше си как е изял една ябълка заедно със семките и беше решил, че са покълнали в него. Страдаше от мъчителни стомашни спазми. Веднага щом му дадохме лекарство, спазмите спряха. Беше се убедил, че лекарството е отрова и че дървото е умряло.

— Но пак е бил луд — казвам аз, неразбиращо.

— Клер, това е дума, която предпочитаме да не използваме тук. Всеки от нас живее в собствена реалност.

Доктор Банър поглежда към лаптопа си.

— Малко като в компютърна мрежа. Различните машини в мрежата работят с различен софтуер. Понякога се получават бъгове. Един вид, проблеми със съвместимостта. Хората от техническата поддръжка трябва да ги оправят. Разбираш ли какво ти казвам?

— Не съвсем.

— Нека се изразя по следния начин. В твоята система има известен химичен дисбаланс, който трябва да бъде коригиран.

— Какво означава коригиран?

Оказва се, че означава да приемам ударни дози пимозид, проверин и иклимитол — лекарства, за които ме уверява, че имат малко странични ефекти, но аз усещам как притъпяват мисловния ми процес и обвиват ума ми в лепкав химичен сироп. Освен това от тях постоянно съм гладна. Прекарвам дните си в стаята с телевизора, където летаргично очаквам санитарите да дойдат с поредната порция храна, пълна с въглехидрати. По време на една консултация допускам грешката да кажа на Банър, че страхът от останалите пациенти ми пречи да спя, така че в допълнение към другите лекарства, той ми предписва и сънотворни. Както всички лекарства тук, след като веднъж са предписани, нямаш избор дали да ги пиеш. Санитарите стоят над теб и проверяват дали си ги глътнал. Точно като в „Луди години“, но без Упи Голдбърг.

Струва ми се иронично колко вманиачен е Банър на тема лекарства, при положение че точно злоупотребата с хапчета е изпържила мозъците на повечето от неговите пациенти. Сравняват си рецептите, сякаш обсъждат изискани ястия — „Амфети ли ти дадоха? Стига бе, на мен ми даде само две антита и рецепта за малко кветиапинче“ — и обясняват наляво и надясно какви нива на върховно себеосъзнаване са достигнали, докато са се друсали с крек и фенциклидин. Не ми е спокойно всяка нощ да потъвам в медикаментозна кома, особено след като знам, че по-зорките сред тях са наясно точно какво съм изпила. Но нямам друг избор.

След около седмица — с известна тържественост — доктор Банър съобщава диагнозата ми. Страдам от параноичен налудничав епизод. Когато роптая, че всичко това наистина се е случило, че полицейската операция е била толкова истинска, колкото и тази болница, доктор Банър махва пренебрежително с ръка. Фактите не са важни, настоява той. Важно е как реагирам на тях. Преживявала съм дисоциация — вътрешно разединение на различните личностни черти. Плюс елемент на психоза, заради който не успявам да различа представа от реалност. Той вярва, че тези симптоми всъщност са свързани с хистрионно разстройство на личността и се появяват в резултат на повишен стрес.

За всички тях лечението е едно и също: увеличени дози от същите лекарства.

Бавно, бавно, дали в резултат от лекарствата, или просто с течение на времето, превъзбудата ми отшумява. Вече не подскачам до тавана, стресната от всеки шум, и не се събуждам рязко, с вкус на повръщано в устата, от поредната паническа атака. Вихрушката от накъсани образи в главата ми почти затихва. Безкрайно редуващите се филми започват да се въртят бавно и в някакъв момент спират.

И вече рядко се виждам като актриса, която крачи през филма на собствения си живот.

Болката в сърцето ми, болката по Патрик, не отшумява толкова бързо. Сега си давам сметка колко глупаво е било от моя страна да се оставя да се влюбя в него. Едва за втори път в живота си съм влюбена и за втори път се влюбих в нещо, което не е истинско.

Но това не означава, че моите чувства не са истински.

Това е моята скъпоценна тайна — онази частица от мен, за която не признавам пред Банър и неговия екип терапевти. Страхувам се, че ако им кажа, ще намерят начин да я накарат да изчезне. А тя е всичко, на което мога да се осланям сега. Единствената частица от Патрик, която ми остана.

Колкото до Франк и Катрин, не ги мразя. Не изпитвам нищо към тях. Дори когато си мислех, че Катрин е на моя страна, знаех, че не съм нищо повече от една пионка за нея. Никога не съм я харесвала и не съм ѝ имала доверие, и сега знам, че тези инстинкти не са ме подвели.

Отначало тревожно чакам полицията или имиграционните служби да дойдат и да се заемат с мен. Но с минаването на седмиците трябва да се изправя пред една друга възможност. Системата просто ме е захвърлила на това място и е забравила за мен. Докато доктор Банър не реши, че съм излекувана, няма причина някой да поиска да изляза оттук.