Позорът на Один

14

Успял да се отскубне от вразите, едни от които опитваха с плуване да се доберат до брега, а други се мъчеха да запушат със сандъци, дрехи и кълчища пробойните на дракарите си, Рад Медуна отправи своята ладия към сушата.

Скоро килът удари в пясъчното дъно, заседна. А тъкмо такава беше и целта на жупана.

— Хопвай се! — заповяда той.

И всички наскачаха в плитчината. Той — последен. И нагазил до колене, тръгна пред тях. Излезе на сухо. Не ги остави да поизсушат подгизналите от водата одежди, не ги остави дори да ги поизцедят, ами на часа ги поведе към градището.

А дракара заряза, така олекнал без хората, да се подмята по вълните. Разчиташе на тях да го отнесат към подводните скали. Нямаше време той да го разпарчодисва.

Направил си бе сметката — всеки изваден от строя кораб означава осемдесетмина неприятели, които няма да избягат. Или, ако се сместят в оцелелите ладии — толкова по-малко място ще остане за роби.

Бързаше Рад. Припираше да прибере людете си в твърдината — хем тях да нагласи на сигурно, хем и те да помогнат на бранителите й, в случай че някой дръзне да я нападне.

Отде можеше да допусне горкият, че варягите вече бяха сварили да я завладеят, да я оплячкосат, да заробят тия, що не бяха избягали с Лола през тайния излаз и незагинали в сечта.

И дългът го теглеше нататък, суровият воински дълг, и друго — простото човешко безпокойство. Там, в крепостта, в спретнатия му дом го чакаше, трябваше да го чака неговата изгора. И се тревожеше за него. Навярно бе научила за плена му. А не знаеше, че той вече бе сполучил да се отърве.

Разбира се, тревожеше се, макар да вярваше в него, макар и да разправяше, че за Рад. Медуна няма неизпълнимо дело, че с всяка беда е годен да се справи.

Като героите багатури от българските предания, що стрела не ги лови, що меч не ги сече.

Трябваше да се прибере Рад — хем тя да не се безпокои повече заради него, хем и той да бъде край нея, да я брани. Война е това — само орисниците знаят как ще завърши.

Пътеката — тясна, оградена от драки и трънки — се виеше покрай рекичката, която неусетно се разширяваше, преливаше в застоялото прибрежие блато, обрасло с трънаци и папур, застлано със зелените блюда на водните лилии. Цветните им пъпки вече се подаваха над повърхността, разпукваха се бисер по белите им венчелистчета.

Когато спасилите се пленници минаваха по тая пътека, още не се бе разсъмнало съвсем. Наистина небето се посребряваше бързо, звездите гаснеха, ала долу, под нависналите шубраци, беше все още тъмно. Още по-тъмна изглеждаше водата под тръстиките, които сякаш растяха не във вода, а върху черна смола.

Отминала бе потайната доба, кога по света бродят зли сили. И изчезват, стопяват се при първи петли. Ала отде да знаеш дали някоя улисана в хорото самовила не е окъсняла? Та и те, пущините, една ли е, две ли са? Горски и речни, планински и полски — все хубавици! И колкото по-гиздави, толкова по-проклети. Ами мъжките духове: дъбравникът, водняникът, че и полският — слънчасникът? Другите беснуват нощем, той — денем. Тъкмо по пладне, най-вече в месец сърпен, кога най припича. Като с брадва посича жътварката, що си е белязал.

Отде да знаеш дали няма и други като него — ако не пладнешки, то поне утринни?

На туй отгоре и вампирите, нечистите мъртъвци: всякакви там самоубийци, удавници, препили пияници и вещери. Нали затуй, да не оживеят отново, да не се юрнат за пакост сред живите — да душат, да смучат кръв — баячите пронизват с колове труповете им? Да ги усмирят.

След варяжкия набег кой знае колко ли непогребани лежат сред подпаленото село? И вече са се превърнали в бродници, кръвници.

И дебнат подире им — ха, някой от дружината да изостане, та да се нахвърлят отгоре му. Пред много люде, пред дружина не смеят. Чакат самотник.

Ей затуй войскарите на Рад, божем все смелчаци в битките срещу живи врагове, при тая заплаха гледаха да бъдат по-близо, притискаха се един о друг.

Вляво, самотен сред поляната, стърчеше Змейовият дъб. В хралупата му, казват, се заселил змей седмоглавец. И със седем сърца, що нивга не се уморяват. Беше ли си сега дома? Спеше ли? Или още скитосваше из поля и гори да пресушава извори, да мори добитъка, да люби моми нелюбени?

За да го избиколят, нагазиха в рядката тиня, та, едва поизсъхнали, отново се намокриха до пояс.

Неусетно се развидели съвсем. Просветна небето, просветна водата, просветна и на душите им. На видело злите сили губят мощта си. Разлетяха са блатните птици, разкрякаха се с приближаването на Радовата дружина.

А това?

Медуна спря. Ослуша се.

Не се лъжеше. Отсреща, недалеч оттук, птиците също крякаха. Подплашени и те от нещо.

Какви ли бяха тия, що минаваха нататък?

Сам челяк не може ги уплаши така. Инак кряскат, инак летят при сам пътник.

Той заръча на Нено, що не се отделяше от него, да се изкатери на съседната топола.

И Нено видя.

Изхлузи се начаса. Зашепна уплашен:

— Варягите!

Решението за действие се зароди мигновено.

— В блатото! — повели жупанът. — Из тръстиката!

Нямаше защо да повтаря.

Тя беше стара-прастара тая славянска хитрост, предавана от бащи на чада, стара колкото самото им племе.

Всеки отрязва по едно кухо тръстиково стъбло и го захапва. После нагазва във водата, грабнал някой по-големичък камък за тежина, та да не изплува тялото му.

И скоро дружината се спотаи в плитководието, изчезна от поглед. Отгоре се подаваха само, незабележими сред истинската растителност, крайчетата на цевите, през които хората дишаха, невидими под водата.

Само Рад, окичил косата си с кичур тръстика, сегиз-тогиз подаваше глава над повърхността, само до очите, оглеждаше мигновено околността и тозчас се потопяваше.

Тоя път ги видя и той.

Вярно бе — варяги!

И те двайсетина души, подкарали стотина овързани пленници, българи и славяни, които все се озъртаха, все се дърпаха. Личеше, надяват се на нещо и гледат всякак да забавят поробителите си.

Сред тях — и боилът! Токту!

Рад изтръпна. Какво ли се бе случило, щом бяха заробили и него?

Де що има нашественици, първом жените отвличат. А жени нямаше. Къде ли бяха те?

Къде беше и Лола?

Едва сдържа порива си. Не скочи, не връхлетя начаса, а се потопи отново.

Сърцето бъхтеше полудяло, кръвта туптеше в главата му като чук.

Къде беше Лола?

Но изчака.

Когато викингите отминаха засадата му, той почука с камък отмъкнатия от дракара меч.

То беше знакът.

Славяните изскочиха от водата и се нахвърлиха върху неприятелите безшумно, размахали кой меч, кой брадва, кой чепата тояга. Сякаш не люде, а побеснели водни духове. Сякаш възкръснали удавници, окичени с водорасли и блатни треви.

Слисани, престорили им се наистина за водни духове, викингите се объркаха. Че кой друг, ако не дух, би могъл да се появи изневиделица от мочура? До преди миг нямаше нищо, само вода и тръстика, и изведнъж — толкоз войскари!

Харалд, старшият им, рече да ги подреди за боя. И той се боеше от зли сили, и той не се съмняваше, че съдбата го бе срещнала с такива. Ала нямаше право да отстъпи. Конунгът бе заповядал и той беше длъжен да изпълни заповедта. Даже с цената на живота си.

Нямаше спор, че трябва да плаща тая цена…

Пленниците съобразиха първи. Известна им бе тая бойна уловка, при това познаваха и нападащите славяни, най-вече предводителя им. Неговия ръст не можеха да сгрешат с друг.

И хукнаха назад. Някои от поробителите им понечиха да ги възпрат, ала бяха изблъскани от тях, съборени на земята, стъпкани.

Викингите се видяха заставени да приемат боя. Зачаткаха, зазвънтяха удрящите по шлемове, по брони и щитове мечове и секири, заехтяха недодяланите войнишки ругатни на разни езици, застенаха ранени.

Някои от славяните въпреки настървението на битката успяха да срежат връзките на повечето пленници, които тозчас награбиха оръжията на убитите и ранените, та се спуснаха и те да помагат на освободителите си. Другите, за които не достигна истинско оръжие, отчекнаха клони от дърветата и налетяха с тях.

Харалд съобрази. Най-ценният роб безспорно си оставаше боилът. Значи, каквото и да се случеше, само него не биваше да изтърве.

И той заряза полесражението. Хукна към морето, повлякъл с края на въжето вързания за китките на ръцете пленник.

Ала и Токту се беше досетил за същото. Нямаше друг начин да попречи. Единствен тоя. И той заби пети във влажната пръст в отчаян опит да забави, ако може и да спре похитителя.

И го спря.

Як беше българинът, сякаш сраснал със земята дъб.

Харалд разбра, че намерението му не ще се осъществи. А викингът не признава бойна неудача. Всеки, що се е изпречил насреща му, по-добре да се смята или роб, или мъртъв. След негов набег остава само леш.

И той се извърна назад с вдигнат меч.

Щом не ще роб, тогава да мре!

Токту, макар и безсилен, с вързани ръце, съвсем не се гласеше да мре така мърцина.

Той се наведе и се метна срещу врага с главата напред като бик. Уви, не сполучи. Викингът свари да отскочи овреме. Свикнал бе да пропуска покрай себе си ранения глиган, кога на лов го нападнеше с такава безразсъдна ярост.

Тъй го зърна Рад, додето сечеше с меча си ония, що се бяха одързостили да му се изпречат. И се втурна да помогне на боила, да го запази от насочения удар.

Изкрещя, сякаш изрева мечка. И Харалд се сепна. Ей това спаси Токту. Макар и с вързани ръце, пльоснал се в тинята, той успя да се претърколи настрана. И мечът вместо в гърлото му се заби в пръстта.

Боят изобилствува с изненади. Не стига личната: смелост, не стигат лична сила и пъргавина. Трябва и сполука. От една дребна случайност твърде често зависи животът.

Друг викинг, ранен, протегна крак и спъна Медуна, който, залитнал, изтърва оръжието си нейде сред търкалящите се в ръкопашната схватка бойци.

Къде време в тая бъркотия да го търси? Ако се заемеше да го търси, в туй време Харалд щеше да измъкне меча си и да го забие в тялото на Токту, който, така овързан, все не можеше да се изправи.

Рад се метна срещу убиеца с голи ръце. А то ръце ли бяха или мечи лапи? Прасна с пестник първия, който налетя със секира насреща му, и го простря на земята с раздробен череп; блъсна втория и той се килна назад, та разби главата си в попадналия зад него дънер.

Харалд схвана заплахата навреме. Замахна да го посрещне с меча. Но дали го смути видът на разгневения славянин или Рад успя да отскочи ловко, та замахът му не улучи?

Ей в този миг Рад Медуна стовари ръба на дланта си върху гръкляна му. Тая ръка бе трошила тухли и дъски, бе скъсала корабно въже — какво представляваше за нея някакъв човешки хрущял?

Главата на злополучния викинг клюмна върху строшения си гръбнак. Безжизненото му тяло рухна като подкосено на земята.

Жупанът не го погледна повече, а приклекна до Токту, сряза с кинжала си въжето на ръцете му, след което му помогна да се изправи.

Зарадван от избавлението си, избегнал робската участ и позора, а в същото време разочарован, че бе принуден да получи това избавление тъкмо от тогова, от когото най не искаше, и някак гузен заради вчерашното си деяние, без да благодари — де време за това — Токту грабна меча на Харалд и се хвърли в боя. Устните му бяха пресъхнали. Ех, да имаше мъничко кумис! То беше чудодейно, това подквасено кобилешко мляко, освежаваше, ободряваше. Истинска „жива вода“ от приказките. Ненапразно го наричаха „багатурско мляко“.

А жупанът, доволен от свършеното дело, се огледа и той за някакво оръжие. Ала като не видя нещо такова наоколо, хвана един ясенов младок, напъна се, изкорени го ведно със задържаната между корените пръст и налетя с него, превърнал го в огромен кривак.

Но късно. Битката привършваше.

Не бе останал жив нито един варяг…