Позорът на Один

6

Баян се бе измъкнал от поробителите, без да потъва в земята, без да се стопява във въздуха; измъкнал се бе с пъргавината, с бързите си крака, с досетливостта си.

Още щом се изкатери над стръмния морски бряг, той прецени, че няма друг изход. Враговете, и да не го догонеха самите те, със стрелите си щяха да го достигнат. И край!

А той не искаше края. Не само заради себе си. И за друго — да отърве приятеля си, дето бе останал долу пленник. А имаше сила да стори това само боилът, само неговата войска. Ей за това, да извести боила, да го доведе насам, трябваше да се уварди.

И се сети как. Сам Тангра му го пошушна. На двадесетина крачки от него блестеше речният вир. Баян изтича нататък и скочи в него. Скочи миг преди първият преследвач да излезе на равното. После се гмурна и опипом намери отвора на откритата преди няколко часа пещера.

Подаде глава над повърхността, задиша учестено, преуморен от тичането, от гмуркането, от дългия престой под водата.

Наистина въздухът не беше хубав. Влажен, тежък, вонящ на тиня и кой знае още на какво. Все непознати, противни миризми. Ама нали дишаше, нали се бе откопчил от неприятелите.

А дали се бе откопчил? Дали не бяха го видели?

И да го подирят тук, да го спипат, както той спипваше натикалите се из подмолите раци и риби.

Леле, че тъмно! Не се виждаше нищо, съвсем нищичко. Какво ли имаше под краката му, какво ли се потайваше на педя от главата му?

Не само от умората. Сърцето му не спираше да топурка в гърдите — по-скоро от страх.

И отново нещо твърдо и гъвкаво се хлъзна край рамото му.

Идеше му да изкрещи. Дали не беше наистина змеят, който пази имането си? И само чака кога да разчекне уста и да го облъхне с огнения си дъх…

А дали не е славянска самодива, която всеки миг може да го хване за нозете и да го намъкне към дъното?

Дали не е… Толкова зли свръхестествени сили дебнат отвред човека…

Не изкрещя. Овладя се.

В същия миг дочу тежки стъпки, горе, по брега. Напред-назад. Гаче ли спряха точно над главата му.

Даже престана да диша.

Но стъпките скоро отминаха. Заглъхнаха съвсем.

Слава на Тангра! Отминаха навреме. Защото клетият беглец беше почнал да се задушава от спарения въздух, изпълнил малката празнина в пещерата.

Той изплува обратно. Надзърна над повърхността. Не се виждаше никой. Тогава излезе на брега. Легнал по корем, огледа околността.

И тоя път не забеляза нищо, никаква заплаха.

Чак когато се изправи, съгледа в далечината бързащата към селото варяжка орда. И хукна направо: през шубраци, през локви и мочурища. Да стигне до крепостта, да предупреди боила. Да вика помощ. И за селото, и за Нено.

Какво ли правеше сега Нено?

И така, както тичаше, ту изгубваше от поглед нашествениците, ту отново ги зърваше, кога излезеше на открито.

Видя ги как обградиха селото, как нахлуха вътре, как започнаха да горят една след друга покритите със слама землянки.

Тогава чу конския тропот. Макар да знаеше, че варягите нямаха коне, за по-сигурно се шмугна зад една драка.

Но тозчас позна яздещия начело жупан. И му препречи пътя.

— Варягите! — изплака той, повече не издържал. — Палят, колят…

Без да спира, Рад Медуна запита:

— Кое село?

— Славянското, боиле! На Нено.

Като че ли жупанът трябваше да знае кой и откъде е тоя Нено.

— Добре! — рече Рад. — А ти бягай у дома си! Малък си още за бран.

Баян отстъпи, да даде път на дружината, ала не си отиде. Последва я. Вървеше, подтичваше подир конниците, доколкото още имаше сили за това.

Не след дълго жупанът видя препречилите пътя му варяги.

Той опъна юздата, закова коня на място. Озадачен. Само това не бе очаквал, вместо пръснати за плячка варяги той завари една строена войска, десетина разкрача пред която се бе изпъчил червенокос мъжага с грозно клеймо на лицето. Пъчеше се, забил меча в земята и обърнал напред опакото на щита си.

Все така, без каквато и да е проява на враждебност, стояха и хората му — те също втикнали копия и мечове в пръстта, вдигнали да си личат вътрешните бели страни и на техните щитове.

Докато новодошлият премисляше трескаво какво ли означава това, от редицата се провикна някакъв глас на ромейски:

— Очакваме те с мир! Щом държим щитовете обратно.

Това пък — Перун да ги тресне — какво значеше?

Рад бе тръгнал да премерва сили с войнствените варяги, да им види силата и умението, а бе срещнал някаква кротка тълпа, що предлага мир.

Ала той не можеше да го приеме току-тъй.

— Ами изгореното село? — провикна се и Рад на гръцки.

Гласът отвърна:

— Ще заплатим!

— А грабежът?

— Ще върнем взетото!

На езика му дойде да запита: „Тогава защо сте се довлекли, чумата да ви тръшне!“. Но рече друго:

— А робите?

— Ей ги отзад! Вземете си ги!

Редиците се раздвоиха и през пролуката занаизлизаха, избутвани от поробителите си, десетина селяка. С плач от радост.

Ей това най-вече притъпи бдителността на Рад. Ще платят, ще върнат имането и пленниците — тогава за какъв бяс да се бие?

Той се врътна, па се спогледа с подвластните си. Ала те едва бяха подразбрали нещо от преговорите. И се наложи той да им ги тълкува отново.

И тогава, при неговото явно двоумене, възползували се от приспаната му зоркост, от съседната дъбрава излетяха с диви крясъци дебналите в засада варяги.

Ерик и отрядът му начаса изтеглиха оръжията си от пръстта, хванаха както трябва щитовете. Налетяха и те с рев.

Ако не беше медовината, ако имаше бистра глава, Рад навярно щеше да съобрази какво да стори при тая подла уловка. Ала сега, с притъпени сетива, със замътен мозък и непослушни мишци, се поколеба.

Срещу тия? Или срещу ония?

След това връхлетяха останалите грабители, що се бяха спотайвали из крайните, още незапалени землянки.

Жупанът най-сетне реши. Пък може би не той, а коварният дух на медовината у него.

Никакво отстъпление! Колкото и многочислен да е врагът! Въпреки изгодното му положение за боя!

Избра си оня, с белега. Водача им. Подлеца, що тъй безсрамно го измами. Без капка воинска доблест. Стори му се единствен достоен за него.

Пришпори жребеца.

В следния миг ведно с него се строполи на земята. Неусетно младият Кнут се бе промъкнал безшумно зад коня му и с един замах бе срязал сухожилията на задните му крака. Да се отличи, да заслужи отново дела си.

Тежкото конско туловище затисна ездача, не му позволи да отскочи, както се полага в такива случаи. Пък отде да знаеш — дали и сега не се бе намесил пак коварният дух на медовината?

И додето Рад се силеше да измъкне крака си, та да рипне и да развърти топора, отгоре му се срина цяла орда варяги, преценили начаса кой е най-опасният.

По шлема, по ризницата му зачаткаха вражите мечове и брадви.

Тогава се чу гласът на Ерик Белязания, успял да надвика врявата на битката:

— Искам го жив! Чувате ли? Роб… За откуп…