Позорът на Один

17

Викингите съвсем не изглеждаха овци, съвсем не се гласяха да мрат мърцина. В пролома българите ги бяха издебнали с измама, затова успяха да ги разбият. Всъщност това значи то бойното умение — да надхитриш противника, та да го поразиш там, където най не очаква.

Достигнали крайбрежието, макар и с ранен, безпомощен конунг, под заповедите на Олаф, те успяха да се съединят отново, да построят нов боен ред, в който да попълнят опразнените места на ония, които сега летяха към Один, и да се възправят срещу преследвачите си.

И понеже знаеха законите на отбраната, както и тия на настъплението, завардиха подстъпите, тесните коловози и ровини, що водеха по стръмния откъс от равнината към морето. Конници можеха да минат само оттам. И то поединично — чудесен прицел за причакващите ги стрелци.

Целта им бе да забавят българите. Не много, само толкова, колкото бе потребно на техните другари да избутат във водата изкараните на сухо кораби. Та после всички да наскачат в тях и да отплават в морето.

Морето — все едно роден дом. Морето — това е „щастливото място“, това е „сребърната огърлица на земята“. То щеше и днес да ги избави от яростта на тоя бесен народ.

Сега пък българите се озоваха в неизгодно положение. В гонитбата, в стремежа всеки да излезе напред, се бяха разпръснали, накъсали строя си. Пресрещнати от настръхналите копия на варяжките редици и градушката на стрелите им, те запрепускаха напред-назад покрай стръмния бряг.

Ерик Белязания остана на сушата — като истински вожд, дори ранен, да изчака бойците си, та ведно с тях последен да се качи на своята ладия.

Пък не само за това. И за друго — за разплатата!

Жадуваше за разплата.

Тая омразна вещица, тая бясна българка, която го направи посмешище пред племето му, която го покри с вечен срам, трябваше да получи заслуженото!

Один беше разгневен, Один жадуваше да бъде омилостивен!

А боговете се омилостивяват с жертви. С кървави жертвоприношения.

Ей това целеше да постигне Ерик: и милост от боговете, и лично отмъщение.

Тялото му бе обезсилено, проснато в носилката, ала волята му, жаждата му за възмездие, злобата му оставаха прежните.

Едва укротяваше яростта си, едва сдържаше напиращата стръв за убийство. Отмъщението му щеше да бъде величествено, да подобава на сана му!

Такъв е обичаят, завещан от деди и прадеди. Изкараните на сухо дракари се избутват обратно в морето по наредените под тях дървесни трупи. Но за да се хлъзгат те по-плавно, да’ достигнат водата по-скоро, плазовете трябва да бъдат смазани. А няма по-добра смазка от месото и кръвта на наредените между тях живи пленници.

Той понадигна с усилия ръка:

— Олаф!

Побратимът му се наведе над него.

— Олаф… И българката… Там, между плазовете… Най-личната жертва…

И сгърчи устни в зла, измъчена усмивка:

— Боговете ще останат задоволени…

Горе, на височината, битката продължаваше. Конниците все не успяваха да разкъсат отбраната на пътеките, а откосът беше тъй стръмен, че никое животно не би се престрашило да се спусне по него. И то с ездач.

Имаше време.

Знахарят Василий, докаран с другите, стоеше най-отзад, забравен.

— Прости им, господи! — мълвеше тихо той. — Защото те не знаят какво вършат.

Толкова кръв, толкова горест!

И то защо?

За няколко златни дрънкулки, за няколко роба. А варягите, казват, нямали нужда от роби. Тя, земята им не стигала за тях — нали затуй скитат по света! — та камо ли и за роби?

Слушаше ги как се наговаряха на своя неразбираем език. Като неми. И чакаше.

Какво ли чакаше?

Пред него морето отново се разлудуваше. По повърхността му, посивяла като плетена ризница, под притъмнялото небе, набръчкана безредно от усилващия се вихър, заподскачваха бели гребенчета все по-често, все по-близо едно до друго. Прибоят нарастваше, отдръпваше се по-навътре, към дълбините, — боботеше, пенеше се, водните езици при всеки плисък пролазваха все по-нагоре по пясъка, обливаха плазовете и клиновете, що подпираха дракарите.

Тогава Василий видя нещо, което отначало само го озадачи. Но сетне, догадил се какво всъщност предстои, потрепера. От гняв и погнуса.

Господи, Всеопростителю! Прости им!

Но как да им прости? То беше тъй гнусно, тъй безчовечно!

Добре де! Бият се людете, погубват се. В бой се погубват и други живи твари. Но това — да убиваш вързан, беззащитен человек — дори зверовете се гнусят от такова деяние. Когато кучето свие опашка, по-силният пес се укротява. Когато вълкът подложи врата си, другият също го оставя на мира.

Защо само при людете?

Викингите сграбчиха омотаните с въжета роби и ги отмъкнаха до изкараните на сухо дракари. Наблъскаха ги по гръб сред плазовете, по които щяха да избутат ладиите си.

А за да стигнат до водата, те трябваше… Трябваше да преминат и над обречените жертви, да размажат телата им…

Господи, Всеблаги! Щеш ли прости и това?

Накрая грабнаха и Лола, болярката.

Изправиха я пред носилката.

Ерик Белязания опита да се поизправи на лакти.

— Вещице! — изхриптя той на гръцки. — Ти, дето ме опозори! Пред целия род, пред потомството… Сега ще ми платиш… Ти, с твоята смърт… Ще измиеш безчестието ми…

И се обърна към пазачите и!

— Под киля… На моя дракар…

Да знае как се влачи подир коня един викинг. Отмъкнаха я начаса, натикаха я сред трупите, точно под извития нагоре форщевен, под вирнатата озъбена Драконова глава, току-що поставена на мястото й.

— Не убивай! — шепнеше си Василий с пресъхнали устни. — Не убивай!

Человекът е станал человек, когато е научил тая божа заповед.

А защо я престъпва тъй често?

И кога погубват теб, кога погубват ближния ти — и тогава ли?

Има още нещо в Светото писание: „Око за око, зъб за зъб“. Което той досега все отказваше да признае.

Человек ли е всъщност оня, дето не изпълнява първата божа заповед?

Или звяр?

А няма в Писанието забрана за изтребване на зверовете.

Господи, прости!

Не тям, а нему! Прости това, което той щеше да извърши!

Василий се приведе над ранения.

— Чужбинецо — рече той е треперещ глас. Не умееше да лъже, а се налагаше. — Имам още едно биле, вълшебно биле. Вардех го за мене си. Ще ти го харижа. Да те изцеря начаса… Ала — имам условие…

— Казвай де! — не изтрая Ерик.

— Мен да пуснеш на воля!

— Туй ли било то? Че върви бе, върви, където ти видят очите!… Само дай цяра! Да стана, да се развъртя… Та да видят…

Василий наистина го пазеше за себе си, пришито в ризата му. Надявал се бе, че не ще му дотрябва. Приготвил го бе отдавна, по време на гоненията срещу християните. При мъченията изказваш всичко. Даже и онова, що не знаеш. А Василий знаеше премного, познаваше цялото христово паство по крайбрежието.

Проговереше ли той при разпит, нямаше да оцелее ни брат, ни сестра: Ей заради това, да не попадне при мъчителите, да не издаде нещо и неговата слаба плът, беше си приготвил отровата. От най-ядовитите билки и гъби.

Отскоро беше друго. Търпеше всички вери сегашният ювиги хан. Недоволните българи вече шушукаха, че се тъкми да се отметне от Тангра. Говореха така и за него, и за сина му Борис. Че ромейският живот, ромейският разкош, ромейките са им замаяли главите.

По някое време бе сметнал излишна тая отрова Василий. И все се канеше да я изхвърли, ала му бе жал за животинката — я куче, я прасе, — която ще я намери.

Оказа се, че не била излишна.

Той отпра пришитата кръпка на ризата и извади черното хапче.

— Глътни го наведнъж! — настоя. — Иначе горчи. Едва сдържащ нетърпението си, уверен в церителната мощ на знахаря, конунгът лапна отровата.

— Господи, помилуй! — зашепна, смазан от угризения, Василий. — Или прати огън да ме изпепели! Клетва съм се клел да възвръщам живот, не да отнемам… Не устоях, Человеколюбецо… Слаб излязох, не устоях пред страданието на ближния…

И тръгна по пътеката нагоре, неспиран от никого.

А Ерик, поддал се на внушението, че трябва да му стане по-добре, дори понечи да слезе от носилката. Приготви се да изрече повелята си. Тогава подредените до дракарите бойци щяха да ги избутат надолу, по плазовете… И по телата на пленниците…

Чакаха само неговата заповед.

А той се забави. Не я изрече.

Усетил, че нещо го стяга за гърлото, че въздухът не му достига, конунгът вдигна ръка към сърцето си. Очите му се окръглиха. Той понечи да каже нещо, може би — съдбоносната дума.

Не успя. От устата му, ведно с бликналата пяна, излезе някакво неразбираемо хърхорене.

Ерик Белязания се тръшна възнак в носилката.

С изцъклени очи.

Олаф се спусна към него потресен.

Но тозчас се изправи — вече бе излишна всяка човешка помощ.

Викингите сега очакваха неговите заповеди.

И той изкрещя:

— Бутай!

Бойците изпънаха мускулести снаги. И ладиите бавно поеха по гредите.

В тоя миг налетяха славяните. В гонитбата бяха изостанали доста зад българите ездачи. Но вече ги бяха настигнали. За тях откосът на брега не представляваше такова препятствие, каквото беше за конете. Те се спуснаха надолу по гръб, по корем, премятаха се, падаха, ставаха.

Варягите зарязаха дракарите си. Нямаха време да ги изтикат докрай. А хукнаха към морето, нагазиха в него, заплуваха към най-близките ладии и лодки.

Олаф отново трябваше да спасява побратима си тоя път, уви — трупа му!

Грабна го и с него се хвърли във водата.

Забравил, пленниците, забравил и Лола.

А тя, вързана, захвърлена по гръб, гледаше с ужас бавно приближаващия кил. Вярно, тия що бутаха, бяха избягали, но даденият начален тласък продължаваше да движи дракара. И той, без човешка помощ, само поради наклона и хлъзгавината на мокрите греди, бавно се свличаше напред.

Бавно, но неотклонно…

Тежкият дървен кил пъплеше към обречената жертва, драконовата му глава се зъбеше отгоре в жестока усмивка. Сякаш се наслаждаваше на удължаваната й предсмъртна мъка. Лола изкрещя…