Позорът на Один

7

Готов за бой, в пълно въоръжение, Токту стоеше на стражевата кула и оглеждаше далечината зад гористия рид, където се бе изгубила конната чета на жупана.

С тревога и с надежда. Тревога за участта на конницата; неосъзната надежда, че съперникът му може и да не се върне.

Беше разбрал, че е пиян, а не го спря. Правилно ли бе постъпил?

И доволство, и угризение в същото време. Колко сложно нещо е туй — душата!

„Човекът, и добре да живее, умира, и друг се ражда.“

Ей тия думи на Омуртаг ювиги хан, изсечени върху камъка, сега се въртяха в главата му. Така си е — ще умреш. А кой ще отсъжда добре ли, зле ли си живял?

В морето все още се мяркаха варяжките ладии, оставени да вардят слезлите на брега отряди. А колцина бяха те?

И ако удареха твърдината, щеше ли Токту да удържи, дорде дойде подкрепа? Нямаше ли дотогаз камък връз камък да не остане? Нямаше ли дотогаз самият боил Токту да е отдавна разкъсан от лешоядите? И никому да не дойде на ум, че е живял някога си такъв боил, камо ли да пита как — добре или зле?

А оттам, накъдето се бе източила четата, — ни вест, ни знак.

Димът, що се виеше зад рида, не лъжеше. Димеше опожареното село.

Само дим — нищо друго!…

Усети, че някой се изправи зад него.

Извърна глава. И видя знахаря.

— Кажи, Василие! — рече той.

Оня се прекръсти:

— Бог, боиле! Бог ни изпрати тия бесове. За казън, заради греховете ни…

— Какви грехове бълнуваш бе?

— Какви ли? Всякакви! И заради злобата човешка, и заради алчността човешка…

Па додаде тихо — и уж тихо, а то съвсем ясно:

— И заради погубените християни, и заради Енравота, сина на Омуртага, дето го затриха за истинската вяра.

Токту свъси вежди:

— Млък бре! Че за таквиз сквернословия може и главата да загубиш!

А знаеше, че вече не бе както преди. При Пресиян не гонеха християните.

Билярът го гледаше в очите тихо и беззлобно:

— Властен си, боиле, властен над главата ми, ала безвластен над душата. Душата е на бога!

Токту махна с ръка:

— Ти, старче, си гледай твоята вяра! Имаш това право. Харизал ти го е самият хан, дано живее сто години! Ала никой не ти е позволил да откланяш другите от тяхната вяра. За българина няма друг бог, освен нашия. Отстъпничеството от него се наказва със смърт. Туй знаеш ли го?

— Все смърт, смърт! — поклати глава Василий. — А е казано: „Който вади нож, от нож умира“. Че няма ли и друго, че няма ли прошка? Човеколюбие…

— Няма, Василие. Ханство с прошка, с човеколюбие, дето го думаш, не се оправя. Какво ще стане с него, ако и хан, и боляри, и ратници захвърлят оръжията? Кой тогава ще работи, кой ще ни брани? Ханство без заповедници няма.

Василий мълча дълго, загледан и той нататък, към хълма, зад който се виеше димът от пожара. Накрай рече кротко:

— А защо не друго? Без разлика на българи и славяни. Без заповедници и подвластници.

— Как?

— Както ромеите. Исус Спасителя стори от тях един народ. Няма вече елини и славяни, траки и левантинци, копти и сарацини. Има само ромеи.

Поколеба се — да каже ли, да не каже ли? И все пак го каза:

— Тъй и у нас. Исус ще да направи едно от българите и славяните. С един бог в три лица: Исус, Тангра и Перун.

Обладан от своите грижи, боилът не слушаше много брътвежа на стареца.

Ала при сетните му думи рязко се извърна:

— Що думаш! Да дойде и у нас Исус Христос? Че нали дето е той, и ромеите — тутакси пропълзяват подире му като змии. С книгите си. Тангра няма нужда от книги, Тангра е в сърцата, не в пергамента. Стигат му чертите и резките по рабоша, дето ти казват каква е годината, кой месецът и денят, кога каква работа може да се започва и да се привършва.

— А книгите все пак трябват! — наблегна знахарят. — Да не се забравят божиите слова, да не ги преиначават жреци и попове.

Токту не спореше със стареца, повече спореше със себе си, с другите боили, що вече попоглеждаха към чуждата вяра.

— С книгите ще довтасат и книжниците, и тълковниците. А те — все ромеи. Та да си напъхаме змии в пазвите… Слушай мен, що ще ти река! Вашият Спасител е за бабите. Да въртят вретената край огнищата и да се кръстят. „Любете враговете си.“. Обърни да те зашлевят и по другата буза. Не е за мъже тая вяра, Василие. Виж, за знахари — бива…

— А ромеите не са ли мъже, боиле?

— Още по-зле тогава! Да възхваляваш доброто, а да чиниш зло. Не, билярино! Тангра не е двуличник. Тангра повелява битки и награждава храбреците. Не сладкодумствува за обич, докато иска убийства в името на тая обич…

Припомни си го добре. Отколешен беше тоя сблъсък. Безгласен, прикрит. Славяни или българи? Исперих и Тервел смятаха и едните, и другите — все едно, равни пред хана. Омуртаг и Маламир угнетяваха християните. Пък те, повечето християни, бяха славяни. Сега пък Пресиян, колкото и да се прикриваше, гаче ли клонеше към славяните. Санове им даряваше, сватосваше ги за българки, даваше славянки за булки на българи, омесваше ги тъй, че след някоя и друга година я можеш, я не можеш ги различи.

Ей туй все не можеха да проумеят повечето боили, затуй все недоволствуваха — то се знае потайно — от хана.

Сякаш прочел мислите му, а види се не беше чак толкова трудно да се досети какви ли могат да бъдат мислите на български боил, Василий подметна. Повече като песнопение в черква:

— „Има последни, които ще бъдат първи има и първи, що ще станат последни…“

Друг път Токту не би пропуснал такива думи, такъв явен намек за непокорство. Ако още беше жив кавхан Исбул, всеки на негово място знаеше що да стори. Сега не можеше, сега Пресиян не допускаше. Пресиян закриляше и християни, и славяни. Наумил си бе нещо друго, различно от това, що бе в ума на сановниците му…

Сега боилът сякаш не чуваше. Мислеше си, размисляше на глас:

— Пак тия ромеи! Те са пратили и варягите днес! Те са ги подкокоросали: Те. Никой друг. Нали вече не дръзват явно да се опълчват срещу ни? Парен каша духа. Божем спазват примирието. Пък ни провождат ту маджари, ту сърби, ту печенеги. Сега — тия бесове.

Тогава зърна тичащото през полето момче, което викаше нещо с прегракнал глас. По облеклото личеше, че ще да е българче.

Заслуша се. И чу:

— Видях ги! Варягите! Плениха жупана.

Токту заповяда да спуснат моста. И Баян притича по него, изкачи се по каменното стълбище и се изправи пред боила.

Заразправя му запъхтян всичко, що бе видял.

Но преди той да свърши разказа си, Токту видя и препускащия към твърдината ездач. От хората на Рад беше. След него — втори, трети… Оплискаии в кръв.

И нареди отново да спуснат моста.

Веригите още дрънчаха, портата още не бе опряла отсрещния ръб на рова, когато първият конник изтрополи по нея. И го закова на място. Скочи на земята, подхвърли повода на конския врат, та притича по стъпалата на кулата към боила.

Беше Добрил, вторият по сан след жупана.

Поздравил кратко, той доложи отсечено, по войнишки:

— Плениха жупана!

Токту не успя да сдържи ругатнята си:

— Ще го пленят я! Вече знам. Като повел баби подире си!

Вестителят кипна. Потното му лице се изчерви още повече.

— Клопка! — едва свари да се овладее той. — Всеки може да падне в клопка. А жупанът — нали го знаеш? Кога е отстъпвал той? Хвърли се. Бой да се бие, сред варягите, у средината им…

И додаде ядно:

— А другото, баби ли сме, властен си да ни изпиташ!

Той целуна амулета си, окачената на врата му вкаменелост от белемнит.

— На, кълна се в Перуновата стрела!

Токту се канеше отново да го наругае, приел клетвата му за нова славянска наглост, когато дочу тихия женски глас:

— Не гълчи човека, боиле!

Обърнал се, той видя зад себе си Лола, невестата на Рад. Хубавелката българка, кръшна, но яка — ще речеш изваяна от сила и гиздосия, свалила вече пъстрата славянска премяна и облякла пак българското си рухо. Като суров бранник нахлузила лъснатата с женско усърдие колчуга над бялата риза с шевици и дългите ленени гащи, затъкнати във високите чизми, подбрала гарвановите си плитки под островърхия шлем, препасала бойния си колан с окачената на него сабя.

Токту млъкна. Край нея, чудно, винаги замлъкваше, скован от топлия й поглед, от чаровната усмивка на малката й червена уста, по-малка и по-червена от която като че ли не бе и виждал.

Лола додаде:

— Познавам го Рад. Така ще да е било. Луда глава! Все туй си преповтаряше: „Най-сетне ще премеря сили с варяги!“ И ето! — не успя да прикрие неприязънта си Токту. — Премери ги… Пък аз да се чудя и мая сега как да го отървавам…

Тя вирна глава:

— И това ми било българин! Да се чуди. Българинът не се вайка, боиле, а действува. На теб сега всички се уповават, всички са готови — само да ги поведеш!

— Ама и ти ги разправяш едни! — кипна боилът. — Накъде да ги водя?

— Къде другаде? Срещу северяните! Да отървем заробените, да отмъстим за погиналите…

Той се наежи насреща й:

— А да знаеш колко е моята рат, а? И колко — ония. Десеторно повече…

— Българинът — отвърна още по-наежено Лола — така е научен — да се бие срещу по-многоброен противник. И да побеждава… Тоя път с теб ще дойдем и ние, жените…

— Само туй ми липсва!

— Не е ли такъв и обичаят, древният български обичай? При нужда и жените се бият. А де по-голяма нужда от сега?

Токту сви вежди, стисна челюсти.

Стори му се, че стражниците наоколо бяха наострили уши да подслушат препирнята му с една жена. За такова пай дават, за сплетни и клюки.

А той беше мъж, боец, поставеник на хана.

Поставен да заповядва, не да му заповядват, и изрече бавно, както подобава, натъртено:

— Никой да не излиза от твърдината! Никой. — Ханът, нека му даде Тангра живот сто години, ме е турил тук, за да стоя тук.

При тая негова упоритост Лола се приближи. И натърти:

— Ти го прати, славни боиле! Ти щеш го върна! Той отново не устоя. Омекна. Отново взе да се оправдава:

— Нямам право бе, невесто! Ханът ми е поверил твърдината не да я парясвам, га ми хрумне, а да я браня. И аз ще да я браня! До сетен дъх.

Пред нея нямаше сили да ругае:

— При това месечината захваща да се нащърбва. А нащърбена ли е тя, бой се не начева. Що има българин, все го знае.

И отново прехвърли думата за Рад. Гризеше го нещо:

— Пък и друго. Тя, неговата, на Медуна де, е спукана. И тъй, и инак. Не го ли отървем — роб, отървем ли го — чака го казън, смъртна казън. Дето гламаво е водил четата, не видял, не предвидил клопката… Та май по-харно хич да не го отърваме!

Говореше, убеждаваше, виждаше в очите на обкръжилите го воини, че му вярват. Жестоки бяха словата му, ала прави. Гаче ли само той се съмняваше в правотата им. Някакво зло змийче надзърташе от мрачните подмоли на душата му и съскаше тъй, че друг да не го чуе: „Още по-добре! Рад го няма… Та Лола да остане твоя… Твоя, нали?“

А тя, кой знае с какъв женски усет разчопкала мислите му, впери в очите му своите искрящи черни гледци и прошепна едва чуто:

— Помниш ли, боиле, старовремския обичай? Нищо, че съм жена на славянин, ала съм си българка. А българките, останат ли вдовици, сами се удушават… Да го не забравиш!