Позорът на Один

4

Загърнат от шлема до цървулите с тежкия клашник, навръх обърнатата към морето кула, стражникът зърна приближаващите ладии. Съвсем непознати. А то — и познати, и непознати — щом идат неканени, значи идат не като приятели.

— Умор! — провикна се той. — Бързо!

Не наду рога, та да не сгреши нещо.

На три скока десетникът изкачи каменната стълба.

— Виж! — стражникът посочи борещите се с вълните дракари.

Умор вече бе видял.

— Гръм да ги тресне! — изруга той. И хукна обратно.

— Боилът… При него отивам… Той да нареди… Притича така надолу, подрънкващ с бронята и оръжията си, прекоси застланата с цепени плочи уличка, край която се издигаха, притиснали се една о друга, двукатните къщи с чардаци, почти допрени над главата му, изплиска рукналия порой и влетя в болярския дом.

— Води ме при боила! — рече той на часовия, който препречи пътя му с копие.

И без да го питат, додаде:

— Врази… В морето…

Пазачът се обърна към пруста.

— Драго! — извика го той.

И Драго, дето служеше и като тълмач, кога дойдеха гости другоземци, и като дворник, изтопурка по дървеното стълбище.

— Я питай властеля, да пусна ли десетника при него! Дума, видял кораби в морето…

Само след минута Драго се върна.

— Да влиза! — предаде той заръката. — Тозчас да влезе!

И Умор го последва нагоре по стръмните стъпала. Дворникът отметна завесата, та го пропусна вътре. Умор прекрачи, изпъна се по войнишки. Боилът вдигна поглед:

— Говори, копане!

Умор го изрече на един дъх:

— Видях ги, преславни боиле! Ладии! Врази ще да са…

— Колко? — изсумтя боилът.

— Безчет, господарю!

Токту се изправи рязко. Па се обърна към тълмача:

— Василий да чака!

И закрачи подир вестителя.

По стълбището го догони оръженосецът, та му подаде островърхия калпак с обърнати краища, наметна го с тежкия клашник.

Невисок, ала широкоплещест, набит, жилав и чевръст, Токту прекоси уличката и се изкатери на бойницата. Не погледна стражника, който при неговата поява замръзна като изваяние на поста си. А впери очи в забуленото от дъждовните струи море.

И ги съзря. По-право зърна последните дракари, източващи се зад скалистия нос.

— Варяги! — сам се увери той на глас.

Бе ги виждал друг път как преминаваха, без да спират, тръгнали по търговията си. Ала бе чувал и друго. Не само за купечески дела се навъртаха насам тия северни странници. Та не знаеше сега какво ли си бяха наумили.

Той беше само воин. Турен от хана да варди границата му. Длъжен да предвижда. Не предвидиш ли — хвръква главата!

— Огньовете! — обърна се боилът към Умор. — Сигналните огньове! Тозчас…

И изтича надолу. Тичешком нареди на пресрещналия го стотник.

— Тръбачът! Да свири тревога! А на влизане в аула додаде:

— Викай Рад, жупана!

После се изкачи на горния кат.

Знахарят стоеше все тъй, както го бе оставил. Прав, бос, гологлав, със смирено скръстени ръце.

Без да са му заповядали, оръженосецът свали кафтана на бокла и му нахлузи колчугата, плетената ризница. Препаса му бойния колан със сабята отляво и боздугана отдясно.

Когато вече му подаваше островърхия лъснат с пясък шлем ведно с малкия кръгъл щит, на прага се изправи жупан Рад, рус великан, цял лакът по-висок от другите. Толкова, че да влезе, без да чукне челото си в свода на вратата, трябваше да се понаведе. Беше облечен в проста славянска носия: бяла ленена риза, извезана с пъстри шевици и препасана с широк пояс, на който се друсаше мечът му, а отдолу се подаваха тесни вълнени гащи, напъхани в пристегнатите с черни върви навуща, с островърхи цървули — сякаш не цървули като цървули, а цели копани, дето насипват в тях забърканите трици на свинете.

Разгърден, с потни космати гърди, със запретнати ръкави, изпод които се подаваха коравите му ръчища — същински лапи, по които мускулите подскачаха, издуваха се, премятаха се, както ако под кожата му се бореха оплетени смокове.

И додето снагата му и скритата й крепкост можеха да уплашат всеки, що не го познаваше както трябва, главата, сякаш сраснала с биволския врат, лицето му, окръжено като пламък от русите къдри на косата и брадата му, сините му очи — от всичко лъхаше съвсем неочаквана за такова страшилище кротост.

— Влизай, Медуне! — рече боилът. Все със същия заповеднически глас.

Право си е, по на място друг прякор не би му прилягал. Като го гледаш, ще речеш — не човек, а мечок. Пък не само заради ръста му. И до днес се мълвеше и премълвяше как, още съвсем невръстен, кажи-речи момчурляк, Рад се борил с мечка. Види се — била е дребна, изпосталяла, ама нали си е била мечка? Нямал оръжие тогава, ни сопа, ни камък в ръката. И той — що друго да стори — взел, че я пернал косо с длан. Пернал я напреки по гръкляна, додето тя се изправяла да го подхване с лапи. Утрепал я. С един удар. Ей за тоя удар, не толкова за якостта му, се носеше и до днес мълвата.

Влязъл вътре, той запита. А сякаш не човешки глас, а мечо изреваване:

— Дирил си ме, боиле.

Несъзнателно може би, да поприкрие ниския си ръст Токту отново се настани в стола си, вирна глава. Боилът насече като със сабя отговора си:

— Ей защо… В морето… Из Българското море… Шетат… Варяги…

Билярът вече излизаше от собата, когато чу последната дума. Спря се сепнат, после бързо захвана да се кръсти:

— Господи, помилуй! Господи, господи! Опази стадото си!

Слушал бе и той за тях, ненапразно бе живял тъй дълго на тоя свят. По-страшни бяха северяните и от чума, и от скакалци, и от сарацини — от всички земни проклетии вкупом.

И все така, с кръстене, се спусна по стълбите.

А Медун, дълго премислял, дорде проумее за какво става дума, изведнъж се ухили:

— Варяги ли думаш? Е, хвала на Перун! Отколе ги чакам! Хеле, дочаках ги!

И сви пестници. Ръбати, жилести, тежки — същински боздугани. А очите му засвяткаха по детски радостно възбудени.

— Юнаци били — додаде. — Белким премерим сили!

Токту не го остави да довърши.

— Жупане, води дружината си! Без туткане!

— Ще ги разпердушиня! — цъфна още по-обрадван Рад.

Боилът свъси вежди. Не му допадаха хлапащините на славянина, ала що да стори! Такваз бе ханската воля — при всеки боил по един славянин за помощник. Петимен бе тъй да сближи двата народа, та да ги омеси в един-единствен. А не можеше или не искаше да проумее, че господарят си остава винаги господар. И с помощник, и без него…

— Няма да ги разпердушинваш! — сопна се той. — Само ще разузнаеш! Толкоз! Да видиш що вършат. И се връщаш веднага! Аз съм тоя, дето ще решавам дали да се бием. Чу ли?

Разговаряха без преводач. Ей туй изглеждаше най-чудноватото. На вид полудив овчар, на туй отгоре и безкнижен, жупанът говореше няколко езика: и славянски, и български, и ромейски, та и със сарацините се разбираше. Ако не бе жупан, боилът би го взел за тълмач.

Сега само отсече:

— Хайде, тръгвай!

Рад Медуна се обърна бавно и излезе, заслиза тежко по стълбата.

Едва тогава Токту се досети. Май че пак бе пийнал тоя дебелак? Всичко му бе хубаво: и силата, и храбростта. Но тая слабост към медовината! Друго не признаваше — само медовина. Пиеше рядко. Ама кога го прихванеше, изсмукваше, дето се казва, цяла делва.

Дали не трябваше да го върне, та да проводи другиго? Дорде изтрезнее. Ала какъвто си беше самохвалко, жупанът щеше да се обиди.

Токту не го признаваше, но и все не му се удаваше да се освободи от убеждението, че го провожда нарочно в такова опасно начинание.

Хем държеше на него като на верен поддръжник, хем не можеше да му прости. А не му прощаваше, че хубавелката Лола, българката, от стар боилски род, бе предпочела него, макар и той от знатен род, пред сънародника си, боила Токту, потомък на деди и прадеди, все багатури, все първенци.

От това и вярата му в непогрешимостта на хана се бе поразколебала. Още не му идеше на ум да недоволствува от неговите повели, както бе слушал от други боили, все още признаваше, че през неговата уста говори самият Тангра, но неусетно, малко по малко, в душата му се прокрадваше съмнението. Поради що толкоз напираше да слее двата несходни народа? Поради що не само не забраняваше, както преди, ами най-упорито насърчаваше тия неравни, смесени бракове? Та децата им да не знаят българи ли са или славяни. Да не знаят и на кой език да проговорят. Поради що не отсечеше наведнъж, както е било и ще бъде: един Тангра, един ювиги хан, един език в ханството — българският. Ами пишеше на гръцки, а той самият сегиз-тогиз проговаряше на славянски.

Вярно бе, гневеше се най-вече Токту заради Лола. Дето бе зарязала рода си, та да влезе в славянската задруга; дето бе махнала българската си носия, за да навлече пъстрия сукман на славянките. Лола, дето сега се сбогуваше със стопанина си, дето му помагаше да нахлузи обшитата с железни плочки ризница, дето му подаваше шлема и тежкия топор, любимото му оръжие.

Знаеше си Токту — Лола нямаше да дойде при него. Даже да го няма Рад.. Ама на! И тъй, и инак — не можеше да му прости…

Завиждаше му. Ревнуваше. Направо го ненавиждаше…

Ето, по плочника изтрополиха конете на Радовата дружина. Прокънтяха подкованите им по български копита по спуснатия над крепостния ров мост.

И препуснаха надолу.