Предателство

1.

Пламналото оранжево слънце целуна хоризонта на запад, когато двайсет и шест годишния младши лейтенант Ивън Шолер преведе своите три високопроходими конвоиращи джипове „Хумви“ през вратите на охраняваната база „Олстронг“. Намираше се по средата на област, заобиколена от палми, канали и зелени обработваеми площи. Пейзажът тук нямаше нищо общо с песъчливия, равен, кафяв терен, с който Ивън Шолер бе свикнал, откакто пристигна в Кувейт. Заграждението беше голямо приблизително колкото три футболни игрища, защитено както всички други „зони на сигурност“ с Бремерови стени — високи четири метрови бариери, завършващи отгоре с навита на спирали бодлива тел. Пред тях се бяха настанили три двойно широки жилищни фургони, които „Олстронг Секюрити“, американската компания доставчик, бе осигурила за своите местни служители.

Спирайки до средната от временните сгради, където се вееше американския флаг, Ивън стъпи от своята кола върху чакъла, простиращ се във всички посоки, докъдето стигаше поглед. Спретнат на вид американски военен, застанал на отворената врата, сега слезе по трите стъпала и протегна ръка. Ивън излая военен поздрав и мъжът се засмя:

— Няма нужда да ме поздравявате, лейтенант — каза той. — Джак Олстронг. Добре дошли на BIAP2. Вие сигурно сте Шолер.

— Да, сър. Ако ме очаквате, това е приятна възможност да разпуснем малко.

— Загазили сте я, а?

— Малко. Водя осем човека със себе си и, полковник… Съжалявам, командирът тук ли е?

— Калистън.

— Точно така. Той не ни очакваше. Калистън каза, че сте имали легла, които можем да ползваме.

— Да, обади ми се. Но това, с което разполагаме, са всъщност кушетки.

— Носим си наши — каза Ивън. — Свикнали сме да спим на походни легла.

Лицето на Олстронг изобрази нещо като съчувствие.

— Известно време сте изкарали по пътищата, а?

— Три дни карахме от Кувейт като конвой на „Халибъртън“, четири дни скитосвахме някъде между това място и Багдад. През цялото време трябваше да внимаваме за крадци и ни прехвърляха от офицер на офицер. Сега сме тук. Ако нямате нищо против, сър, моите хора не са виждали легло, прилична храна и душ, откакто кацнахме. Имате ли нещо против първо да ги настаним?

Олстронг присви очи от вятъра срещу Ивън, после погледна към малката редица хумвита с монтирани отгоре картечници М–16 от времето на Виетнамската война и изтощените и мръсни мъже, застанали зад тях. Връщайки се на Ивън, той кимна и посочи караваната отдясно.

— Доведи ги тук, а ще паркирате ей там. Вътре е като обща спалня. Намираш си празно място и си го запазваш. Всички душове са ваши. Вечерята е в осемнайсет, имате четирийсет минути дотогава. Смяташ ли, че хората ти ще успеят?

Ивън потисна усмивката си.

— Човек по-добре да не им застава на пътя, сър.

— Никой няма да го прави — Олстронг вирна глава. — Добре, кажи им да действат.

През прозореца се виждаше, че навън бе паднал мрак, но вътре шумът сякаш никога не затихваше. Самолети излитаха и кацаха по всяко време. Отвъд тази постоянна бариера от фонов шум Ивън долови бръмченето на генераторите и кучешки лай.

Беше нахранил и настанил хората си и сега седеше в облечения с платно директорски стол в просторната двойна стая в единия край на караваната, която беше един от личните офиси на Олстронг. Погледът му мина по стените, една от които бе запълнена от голяма карта. На другата, похвални грамоти и военни плакети, както и дузина снимки с известни политици, свидетелстваха за знаменитата военна кариера на Олстронг — беше започнал в Делта Форс и накрая се беше уволнил като полковник от армията. Беше получил два пъти Алено сърце и Почетния военен кръст. Никакъв намек за брак или семейство.

Ивън измери Олстронг, който изваждаше бутилка „Гленфидлих“ от нещо, което приличаше на цял сандък от същото зад бюрото си, и определи възрастта му към края на трийсетте. Имаше открито лице и винаги бе готов да се усмихне, макар че очите и устата му никога не бяха в пълен синхрон. Очите му се стрелкаха, сякаш Олстронг преценяваше обкръжаващата го среда във всеки един момент. Което, помисли си сега Ивън, вероятно е нормално, след като е прекарал живота си на места, където се води война. Олстронг беше облечен със същите дрехи, с които ги беше посрещнал — военни ботуши, камуфлажни панталони, черно поло. Той сипа щедра доза в прозрачна пластмасова чаша, подаде я на Ивън и наля два и половина сантиметра в друга за себе си. Издърпа друг стол и седна.

— Не ми ги пробутвай тия — каза той.

— Не ти ги пробутвам — отвърна Ивън. — Не ни очакваха.

— Двеста деветдесет и седем души и не са знаели, че идвате?

— Точно така.

— И какво направихте? Какво направиха те?

— Накараха ни да си направим лагер върху настилката на една временен пункт в Кувейт. Носехме цялото си снаряжение. Настаниха ни на земята, докато решат за какво сме там.

Олстронг поклати глава във възхита или може би от неспособност да повярва.

— Обичам тази велика армия — каза той. — Кой е командир там? Още ли е Бингъм?

— Така се казваше, да.

— Значи искаш да кажеш, че са ви накарали вас, войници от една седмица, да дотърчите от Щатите — откъснати от работата си и обучени надве-натри — натъпкали са ви в един 737, летели сте цели двайсет и два часа от Травис до Кувейт — „Бързо! Движение! Нужни сте ни тук!“ — вие пристигате и никой не знае, че ще идвате?

— Точно така.

— И какво направиха?

— Знаеш ли „Кемп Виктъри“?

Това беше покрита с пясъци зона на сигурност на пет мили северно от Кувейт Сити, където армията бе издигнала пет огромни шатри, за да побират излишните войски.

— „Кемп Виктъри“! — Олстронг се изсмя лаещо. — Това ще ме убие!

Той глътна малко скоч, изкашля се и поклати глава:

— А аз си мислех, че съм чул всичко. Колко време мина, докато разберат кои сте?

— Лагерувахме там една седмица.

— Боже! Една седмица. И как стигнахте дотук? Какво стана с другите от вашата част?

Ивън отпи от своето питие. За няколкото месеца след завършването на колежа беше унищожил доста бира, но откакто се присъедини към полицейските сили преди няколко години беше пил само при различни поводи. От време на време обаче първата глътка истински алкохол, макар технически да му бе забранено да пие по време на служба (т.е. винаги), му изглеждаше съвсем на място, дори заслужена.

— Не знам — отговори той. — Повечето от тях вероятно са в Кувейт и поправят ТТО, които вероятно са намерили.

Това бяха Транспортьори за Тежко Оборудване, които пренасяха два и половина до петтонни товарни камиони и други тежки артилерийски машини и оборудване от самолетите, кацащи в Ирак или Кувейт и бяха доставяни на места, където се предполагаше, че ще бъдат използвани в театъра на военните действия.

Националната охранителна част на Ивън, 2632-ра транспортна рота от Сан Бруно, Калифорния, всъщност представляваше междинно транспортно звено, обучено да пренася войска и оборудване.

— А какво стана с вас деветимата?

Питието действаше бързо. Ивън почувства тялото му да се отпуска и се облегна назад в стола, кръстосвайки крак върху крак.

— Е, може да се каже, че имахме глупав или лош късмет. Едно от двете. Когато Бингъм намери парка на ТТО се оказа, че повечето от тях не работят. Жега, пясък, четири месеца без поддръжка, каквото се сетиш. Така че половината момчета бяха пренасочени към строителни и ремонтни работи, а Бингъм започна да изпраща останалите на всяко място, където му трябваха хора. У дома бях ченге, а преди това съм служил в пехотата, освен това бях единственият с известен опит с артилерийски оръжия, така че Бингъм нареди транспорт с конвой до Багдад, а аз и моите момчета сме въоръжена охрана.

— Значи твоите момчета също са ченгета?

— Не, само аз, и съм единственият, който има някакъв опит с М–16, ако не се броят онези 45 минути инструктаж, който ни направиха преди да ни изпратят.

— Сега вече ме премяташ.

Ивън вдигна три пръста.

— Честна скаутска.

— Исусе! — каза Олстронг. — И сега какво ще правите, момчета?

— Какво имаш предвид?

— Задачата ви. Какво ще правите утре например?

Ивън сръбна скоч и сви рамене.

— Нямам представа. Ще се явя пред полковник Калистън утре сутринта в осем нула нула и ще разбера предполагам. Не виждам как ще ни изпрати обратно в нашата част, макар че ще го помоля точно за това. Момчетата не са особено щастливи на тази конвойна служба, може накрая да стрелят по тях. Това не влизаше в плана.

Олстронг се изправи с чаша в ръка и отиде до картата. Остана взрян в нея няколко минути, а после заговори през рамо:

— Може да поговоря с Бил Калистън. Да ви вземе при нас. Как ти се струва това?

— Да останем тук?

— Да.

— И какво ще правим?

Олстронг се обърна.

— Е, това е лошата новина. Ще искаме да охранявате нашите транспортни камиони, но те са далеч по-малко на брой и не се боим да караме по-бързо, ако се наложи.

— Докъде?

— Главно до Багдад и обратно, но се надяваме да отворим офиси в други бази близо до Фалуя и Мосул. Навсякъде, където можем да намерим работа и да измъкнем кокала под носа на „Къстър Батълс“.

— Новите типове. Сключиха договори като нас и сега се врат навсякъде. Получиха другата половина от договора за летищата и идват навсякъде, където сме ние. Мисля някой ден да взема да ги избия.

Ивън едва не се задави със скоча си, а Олстронг избухна в смях.

— Шега, лейтенант, или почти шега. Както и да е, може да си забелязал, че тук набираме персонал. След два месеца това място ще е истинско гъмжило. Във всеки случай Калистън ще иска да назначи някаква охрана. Помислих си, че и без това сте тук. Нещата съвпадат. Освен това, тук ще става все по-безопасно. Имам предвид пътя между Багдад и BIAP.

— Имаш предвид онзи, известен като „АБ“?

Олстронг се усмихна.

— Вече си го чувал, а?

— „Алеята на бомбардировачите“ съвсем не звучи безопасно.

— Но нещата ще се подобрят.

Ивън не искаше да спори с домакина си.

— Вие защо сами не се охранявате? — попита той. — Смятах, че момчета като вас охраняват Бремер.

Ставаше дума за Л. Пол Бремер, „Джери“, командващ Временното коалиционно управление на Ирак или ВКУ, който преди две седмици беше организирал щаб в Президентския дворец на Хюсеин в Багдад за администриране на инфраструктурата, икономиката и всички невоенни аспекти на окупацията.

Олстронг се изкиска пак.

— Да. Вярно е. Още един абсурд. Хора като нас защитават цивилните и административния персонал, но от нас се очаква да не носим тежки оръжия, така че се налага военните да охраняват нашите конвои.

— Красива картинка.

— Нали? Все пак, ако се интересуваш, мога да звънна на Бил. Поне вас да закрепя тук. Наречи го временен дом.

— Така може би ще започнем да се чувстваме принадлежни на някое място — каза Ивън. — Разбира се. Обади му се.

2.

„Ирландският път“ от летището до същинския Багдад беше една съвсем модерна магистрала с по три добре поддържани платна във всяка посока. От гледна точка на Ивън основната разлика между нея и американските магистрали (освен очевидно почти нормалната практика да се кара в грешната посока в което и да е платно) беше, че асфалтът свършваше с пясъчни ивици отстрани, които от своя страна продължаваха без демаркационна ограда или някакъв вид заграждение в една шир от равна, неплодородна земеделска земя. Така че веднъж напуснал Багдад, където скатове и мостове бяха по-честа гледка, трафикът можеше и наистина влизаше волю-неволю в пътя, но не непременно при обозначените входни и изходни места.

Това се превръщаше в основен проблем тук, заради колите бомби със самоубийци зад волана. За четирите дни откакто полковник Калистън беше прикрепил хората на Ивън към Олстронг те не бяха виждали такава, но заплахата беше реална и вездесъща. Докато минаваха през Багдад тази сутрин Ивън беше преброил четири обгорели грамади от изкривен метал. Една от тях все още димеше, когато минаха покрай нея, забавени цял час, докато силите на реда бяха спрели движението и разчистваха пътя.

Днешната задача беше да минат през Багдад и да продължат до военновъздушна база „Балад“, с прякор „Анаконда“, на около четирийсет мили северно от столицата. Трябваше да вземат човек на име Рон Нолан, старши служител при Олстронг, който проучваше места за потенциални въздушни бази на север и запад през изтеклата седмица и правеше преценка на възможностите за сключване на договори. След като вземат Нолан, те трябваше да се върнат обратно през Багдад и да спрат в щаба на ВКУ по някаква работа и да се върнат в територията на багдадското летище до вечерта.

Разстоянието в двете посоки беше приблизително сто и шейсет километра и разполагаха с дванайсет часа дневна светлина, но Ивън не искаше да рискува. От службата за контрол на движението му бяха разписали разрешението за охранителен ескорт и той нареди цялата техника — трите машини хумви — да бъде изкарана и да потегли още в тъмния час трийсет минути след полунощ. Всеки от неговите военни джипове си имаше шофьор и помощник-шофьор, който също имаше задачата да подава амуниции на картечаря, чието тяло оставаше наполовина подадено през люка в покрива на возилото. Тежковъоръжените мъже си разменяха ролите при всяко следващо пътуване. Ивън можеше да се възползва от ранга си и никога да не поема ролята на картечар — като лейтенант официалните му задължения бяха да съпровожда командира или радио оператора — но той много държеше да поема поста на стрелец, когато се удадеше възможност.

Днес се возеше като пътник в първата кола на едната от двете задни седалки. Поради забавянето на движението конвоят успя да премине Багдад едва в осем, а измина останалите шейсет и четири километра до външния периметър на огромната база „Анаконда“ — която скоро щеше да бъде наречена „Мортаритавил“ — едва в 11:15. Дори и без коли бомби движението по пътя към главната логистична зона край Багдад пъплеше почти незабележимо, което не бе никак изненадващо, като се имат предвид шестнайсетте хиляди полети месечно, с които „Анаконда“ трябваше да се справи.

Когато преминаха през портала, шофьорът на Ивън и следващ по ранг в частта им, сержант Маршон Уитмън, премина през дълъг една миля град от палатки и каравани, преди да стигнат до кръстовище със знак, който съобщаваше, че щабът е на една миля надясно. Но Уитман не бързаше да завие. Вместо това свали страничното стъкло и се втренчи наляво в двете шатри на ъгъла. Едната носеше логото „Бъргър Кинг“, другата — „Пица Хът“.

— Какво виждат очите ми, сър! Тук не сме ли на война? Не дойдохме ли съвсем наскоро в Багдад, само преди два месеца? Не може ли да скоча и да си взема набързо един двоен бургер?

Когато Ивън се ръкува с Рон Нолан точно пред палатката на щаба, у него остана впечатлението за огромна, но обуздана сила. Височина около един и седемдесет и пет, с доста солидна мускулатура от раменете до бедрата. Квадратна челюст под подстригана като четка светла коса. Днес носеше нож на колана и редовното армейско камуфлажно облекло с подложки от кевлар над ризата в цвят каки.

— Лейтенант — избоботи Нолан, произнасяйки леката като британец, усмихна се широко и закрачи до Ивън. — Наистина ценя точността. Времето е пари, в края на краищата, а тук и в този момент това е особено вярно. Надявам се тази лимузина да има добър климатик.

Ивън забави крачка и завъртя глава настрани:

— Ъ-ъ, сър…

Но след още малко боботещ смях Нолан го тупна по рамото:

— Шегувам се, синко. Не се притеснявай. Няма част от едно хумви, в която да не се чувствам като у дома си. Нали знаеш, че планът е да спрем в Багдад?

— Така ми наредиха, сър.

Нолан спря, протегна ръка и я сложи на рамото на Ивън.

— Спокойно, лейтенант — каза той. — Малко си притеснен, а?

— Всичко е наред, сър. Ще излъжа, ако кажа, че Багдад ми е любимото място.

— Е, няма да се бавим, ако успея да го направя, а мисля, че мога. Джак Олстронг е майстор в отварянето на врати — той млъкна за секунда. — Така. Редовно служещ ли си?

— Не, сър. Национална гвардия на Калифорния.

— Да, чух, че се занимават с това. Колко голям е твоят конвой?

— Три машини хумви, сър — вече се приближаваха към джиповете, паркирани до тротоара. — Ето ги.

Нолан спря с ръце на кръста и погледна колите от които стърчеше оръжие.

— По дяволите! — каза на Ивън. Бива си я тази купчина машинария.

Кимна към ефрейтор Алън Рийз — бивш прогимназиален учител, който сега обслужваше картечницата на най-близкия хумви, и му подвикна:

— Как си синко?

— Добре, сър.

— Откъде си?

— Сан Карлос, Калифорния, сър.

— Сан Карлос! — избумтя Нолан. — Аз съм израсъл в съседство, в Редууд Сити! — той плесна бронята на превозното средство. — Малък свят, нали, лейтенант? Това момче и аз сме съседи там, у дама.

— Всички сме съседи — каза Ивън, включвайки се в ентусиазма, макар че не можеше да обясни точно защо. — Частта ни е от Сан Бруно. И деветимата сме от Пенсилвания.

— Да му се не види! — изграчи Нолан. — Попаднал съм точно на когото трябва, няма грешка. Откога сте тук, момчета?

— Вече три седмици — отвърна Ивън.

— Вече гърмяха ли по вас?

— Още не.

— Не се тревожи — ухили се Нолан. — Ще гърмят.

Поради някаква неясна и вероятно неразгадаема причина насочиха маршрута им през смесения квартал Мансур по улица Хайфа, вместо по определения само за военните безопасен път, по който минаваха за щаба във ВКУ от BIAP. Рон Нолан отиваше в стария републикански дворец на Саддам Хюсеин в централен Багдад и редицата от транспортни средства по Хайфа, които чакаха пред пропускателния пункт, за да влязат в зелената зона — броня до броня, оръжията със свалени предпазители и готови за стрелба ги макара да замръзнат. Нолан се измъкна от задната седалка и отвори вратата си, стъпи на паважа и се разкърши. Ивън, който не искаше да губи пътника си от поглед, преодоля собственото си нежелание — навсякъде по улицата имаше цивилни иракчани и всеки един от тях можеше да е въоръжен метежник — и също излезе.

Вече беше късен следобед, убийствено горещ, без помен от освежаващ бриз. Въздухът тежеше от миризми на печено месо и риба, тор, олио и боклуци. Улица Хайфа беше широка, обточена от двата края с три и четириетажни бетонни сгради. На повечето, поне част от прозорците зееха разбити. От тълпата по тротоарите обаче, в която имаше жени и деца, никой не би заключил, че това е военна зона. Търговците се бяха наредили там, където минаваше най-голямата част от движението към зелената зона и улицата имаше вид на тържище — импровизирани щандове продаваха всичко, от дрехи до батерии, тоалетна хартия, пари и сладкиши.

Нолан оглеждаше всичко и то изглежда му допадаше. Накрая погледът му попадна на Ивън и той се ухили от другата страна на капака.

— Ако повървим, ще свършим два пъти по-бързо. Тръгваш ли?

Ивън, който не искаше да оставя войниците си, би предпочел относителната сигурност на своето возило, но той също така бе натоварен с отговорността да пази Нолан и да го върне при Олстронг. Ако това означаваше да се осмели да пътува по улиците на Багдад, то беше нещо различно, което просто трябваше да направи. Противоречието се изписа по лицето му. Нолан забеляза, че се колебае:

— Хайде, лейтенант. Без кураж няма слава.

— Само си мислех за моите момчета, господин Нолан — защити се Ивън.

— Ако стигнат до портала преди нас, накарай ги да спрат и да ни срещнат там. Но с това темпо те няма да са там и след като си свърша работата. Иска ми се да сме в BIAP преди тъмно.

Техният джип се придвижи напред сто и осемдесет сантиметра и отново спря.

— Едно от двете — каза Нолан. — Аз тръгвам. Идваш ли?

— Разбира се.

Ивън се наведе през страничното стъкло и каза на Маршон какво смята да направи.

— Не ми харесва това изгубване на контакт — отвърна шофьорът му.

— И на мен, Марш. И за мен това е ново — той посочи техния пътник с брадичка. — Но той тръгва. А нещата тук изглеждат доста спокойни.

— Да — каза Марш. — Като снимка „преди“.

И двамата знаеха какво има предвид: „преди бомбата да гръмне на претъпкания с хора пазар.“

— Да се надяваме, че не е — каза Ивън. — И колкото по-скоро си тръгнем от Багдад, толкова по-скоро ще се приберем у дома.

— Не споря, сър. Щом трябва да вървите, вървете. Но какво ще правим, ако не сте на портала? Къде трябва да отидем? Вие къде ще бъдете?

Вместо отговор Ивън вдигна рамене и вдигна мобилния си телефон „Моторола“, който вършеше добра работа на разстояние около една миля. Нолан, който беше чул разговора, се наведе към Маршон.

— Бюджетният отдел долу в мазето на щаба. Няма как да не го откриете. Но се обзалагам на сто долара, че ще бъдем на портала преди вас.

Колите се раздвижиха и Маршон изпълзя напред още пет-шест фута, преди отново да спре. Редицата от превозни средства се простираше поне на четвърт миля напред.

— Лош облог за мене, сър, даже и да имах парите.

— И аз така мисля, сержант. Затова ще тръгнем пеша.

Нолан щракна с пръсти, спомни си нещо и отново отвори задната врата. Пресегна се и се измъкна секунда по-късно с раницата си, очевидно празна.

— Не мога да забравя това — каза с широка усмивка и я сложи на гърба си върху дрехата от кевлар.

Рон Нолан изчака Ивън да се изравни с него, после каза:

— И, между другото, името ми е Рон, става ли? Господин Нолан е баща ми. Имаш ли нещо против да ти казвам Ивън?

— Така се казвам.

— Е, добре, Ивън. Нямах намерение да те поставям в затруднение там пред хората ти. Извинявай. Но тук не можеш да си позволиш колебания. Вземаш решения и ги изпълняваш, ето най-важното нещо за това място.

— Аз Току-що взех моето решение. Но не знам дали е правилно да оставям хората си. Научени сме, че спазването на правилата са от съществено значение за поддържането на реда.

Вървяха рамо до рамо покрай бордюра. Нолан поклати глава в несъгласие:

— Опитът ми показва, че е по-важно да разчиташ на куража си. И нямам предвид само това да различиш за части от секундата кой е Мудж и кой Хадж — имаше предвид муджахидините и хаджите, лошите и добрите съответно — кое е живот и кое смърт и то веднага. Но бизнес средата тук… Господи, истинска златна мина. Трябва да съумееш да видиш благоприятния случай и да го сграбчиш веднага, иначе той отлита. Имаше ли възможност да говориш с Джак Олстронг в базата на летището?

— За малко.

— Разказа ли ти как се докопа до договора за него? Онзи, благодарение на който сме на борда.

— Не, изобщо не е споменавал за това.

— Е, това е идеален пример за каквото ти говоря. Знаеш ли на колко възлиза нашата половина от договора? Ако си мислиш за шестнайсет милиона, познал си.

— За да правите какво? Видях фургоните, но изобщо не ми стана ясно какво правите там.

— Охраняваме летището, ето какво.

— Ами ние?

— Какво вие?

— Имам предвид военните, армията, морската пехота. Какво правим ние? Не пазим ли летището?

— Не. Вие се биете с бунтовниците — поне повечето редовна войска. Джери Бремер, бог да го поживи за мъдростта му, уволни цялата иракска полиция и разформирова армията, така че тук не остана никой друг освен нас, военните доставчици, за да осигуряваме охрана на хората, които идват тук на тълпи да осъществяват контрол и изграждат инфраструктура, както правят всички.

Ивън държеше ръката си върху оръжието в кобура на бедрото. Повечето местни хора на улицата се отдръпваха, за да минат двамата американци, но повечето деца се усмихваха и подтичваха след тях — Ивън, както и иракските деца, беше научил, че американските военни с техните пакети с готова храна са чест източник на лакомства. Но Ивън не носеше лакомства у себе си и искаше да влезе в зелената зона час по-скоро, затова не спираше да си пробива път през тълпата.

Междувременно Рон Нолан не спираше да бъбри.

— Джак всъщност не се справяше съвсем добре след уволнението. Беше се опитал да завърти охранителен бизнес в Сан Франциско, занимаваше се с проблеми във водоснабдяването, случаи на домашно насилие. Но нещата не вървяха. Тогава падна Багдад. И какво направи Джак? Същото, което Майк Батълс с Къстър Батълс. Скочи на самолета с последните си двеста долара и долетя тук да разузнае възможностите за бизнес на това място. — Нолан разпери театрално ръце. — И воала! Два месеца по-късно — шестнайсет милиона зеленички.

— Просто ей така?

— Почти. Джак все още познаваше няколко човека от преди, които го насочили към договора за летището и уговорили онзи, който отговарял за него да му позволи да наддава.

— Но как го е получил? — въпреки нежеланието си, Ивън се оказа завладян от разказа и ентусиазма на Нолан. — Имам предвид, той сигурно се е състезавал с гиганти, нали? „Халибъртън“, „Блакуотър“, КБР.

КБР бяха „Келог, Браун и Рут“. Ивън не знаеше, че самото КБР е филиал на „Халибъртън“, а не напълно самостоятелна компания.

— Аха. И не забравяй „Динакорп“ и „Армър Груп Интернешънъл“. Големите момчета. Да не говорим за „Къстър Батълс“ — всъщност те ни създадоха най-много главоболия. Но Джак се пребори с всичките и измъкна половината доставка.

Даже и посред лудостта на багдадския следобеден пазар, Нолан засия при този спомен.

— Какво предложи той?

— Най-напред най-ниската оферта, понеже не беше наясно и не знаеше колко струва договорът. Но най-важното нещо се оказа времето. Обеща за две седмици да докара сто и петдесет човека.

— Две седмици?

— Две седмици.

Те изминаха още няколко крачки, преди Ивън да се опомни.

— Но как е смятал да го направи? С какво е мислел да им плати? Всъщност, кого си е мислел, че може да наеме? Вие, момчета, имахте ли сто и петдесет служители в Сан Франциско, които да бъдат докарани със самолет тук?

Нолан се запревива от смях.

— Майтапиш ли се? Той имаше трима служители в Сан Франциско. И им беше платил от личните си кредитни карти през юни. Това беше краят за него, ако нещата се бяха объркали. Но не се объркаха.

— И как стана това?

Почти бяха стигнали до пропускателния пункт, а колоната от коли още не беше мръднала. Нолан спря и се обърна с лице към Ивън.

— Това е най-готината част. Джак не разполагаше с повече кредит. У дома никой вече не искаше да му дава пари, затова отново се върна тук и убеди ВКУ да му даде на заем два милиона долара срещу първата вноска по договора.

— Два милиона долара?

— В брой — каза Нолан. — В новички стодоларови банкноти. Които Джак натъпкал в един куфар и отлетял за Йерусалим, където депозирал всичко в банката. След това ми се обади и ми каза да си вдигна задника и да долетя тук. Бяхме в бизнеса.

На портала, въпреки тълпата, която се натискаше да влезе, Нолан показа картата си и двамата мъже си пробиха път през контрола на ВКУ — даже и намръщената охрана изглежда знаеше кой е той. Двамата с Ивън прекосиха огромен, открит, осеян с танкове двор — поне по двеста ярда дълъг от всеки край — пред грандиозна, подобна на дворец сграда. Погледната отблизо тя носеше белезите на бомбардировките, които бяха обсипвали града през последните месеци — все още имаше избити прозорци, дупки по стените от гранати, куршуми и шрапнел.

Вътре в централната част на сградата, в огромно открито фоайе, царуваше хаосът. В една вавилонска смес от езици се виждаха военни униформи, разбъркани с делови костюми и арабски роби. Около петстотин души се блъскаха и бутаха за място на опашките. Всяка опашка стигаше до една от импровизираните сгъваеми бюра, които очевидно контролираха достъпа до вътрешната светая светих на Бремер и неговия състав от висши служители. Шумът, напрежението, високата температура и общата човешка миризма връхлетяха сетивата на Ивън веднага щом влезе през вратата.

По всичко изглеждаше, че Нолан бе имунизиран срещу цялото това нещо. Не бе изминал и три стъпала навътре във фоайето, когато дръпна Ивън за ръкава и посочи надясно. И те се прилепиха към задната стена, заобикаляйки по-голямата част от бъркотията и се насочиха към широко мраморно стълбище, което водеше надолу. Тълпата по стълбите беше далеч по-разредена, отколкото в салона зад тях.

— За какво е всичкото това? — попита Ивън, веднага щом гласът му можеше да бъде чут.

Нолан слезе на най-долното стъпало.

— Тези хора всъщност са онези, които са пристигнали тук един ден по-късно и за един долар по-малко. Бих казал, че са конкуренти на Джак, само че повечето от тях дебнат да станат доставчици на големите момчета. Всъщност, цялата страна се продава, а Бренер се опитва да ръководи всички сделки от тази сграда, от онези маси, всяка една от които представлява отделно министерство, ако щеш вярвай. Седемнайсет или двайсет на брой, не знам точно колко. И, както може би се досещаш, резултатите са смесени. Всеки иска парче от баницата. Слава богу, ние минахме тази фаза. Истинска лудница, нали?

Но той не очакваше отговор. Обърна се и продължи покрай стената, следван от Ивън. Тълпата около тях изтъняваше все повече, колкото по-нататък отиваха. След около трийсетина метра най-сетне завиха покрай един ъгъл. Пред тях се простря друг огромен коридор, странно пуст. Малко по-далече от средата стоеше самотна маса, зад която седеше мъж във военна униформа. Трима други мъже, очевидно цивилни, бяха застанали пред него.

Иначе коридорът бе съвсем празен. Шумът и лудостта зад тях все още отекваха, но Ивън изведнъж се почувства физически откъснат от тях, въпреки факта, че все още се долавяше миризма на човешки отпадни материали, защото нямаше вентилация, и въпреки дупките на местата на прозорците.

Нолан нито за миг не забави крачка. Само погледна часовника си, вдигна очи към прозорците високо в стената и ускори ход. Но когато приближиха бюрото, той вдигна ръка, за да намалят и изпсува.

— Какво има? — попита Ивън.

Нолан пак изпсува и напълно спря.

— Точно Чарли Тъкър и то когато бързаме. Може би твоят сержант трябваше да приеме облога със стоте долара.

— Кой е той?

— Един мръсник. Старши одитор по въпросите на авиацията. Мисля че у дома е бил библиотекар. Тук брои парите, но основното му занимание е да тормози такива като нас с Джак, които наистина се опитват да направят нещо добро и нещата да потръгнат.

Ала Ивън започваше да разбира, че Нолан не е от хората, които биха изпаднали в мрачно настроение заради хора като Чарли Тъкър или който и да е било друг. Той храбро залепи усмивка на лицето си.

— Хей, нали затова ни броят големите пари, а? Да го направим.

За краткото време докато стигнат до бюрото, майор Тъкър беше приключил с един от тримата мъже отпред. Когато Нолан се приближи, последният мъж в редицата се обърна, направи крачка напред и леко се поклони:

— Господин Нолан — каза с лек акцент, — как сте, сър?

— Куван!

От този видимо искрен ентусиазъм можеше да се заключи, че Куван може да е бил най-добрият приятел на Нолан от детството. Той се приближи към него с протегнати ръце, стисна го за раменете и двамата мъже изглеждаха сякаш си търкат носовете. След това си размениха реплики, които Ивън вече разпознаваше като стандартните мюсюлмански хвалебствия към Пророка. След това Нолан се обърна към Ивън.

— Куван Крекар, този тук е младши лейтенант Ивън Шолер, Национална военна охрана на Калифорния. Тук е само от няколко седмици и аз се опитвам да го накарам да се отпусне. — След това към Ивън: — Куван ни помогна с част от нашия филипински персонал в BIAP. Гениален е в откриването на хора, които искат да работят.

Докато Куван протягаше ръка, за да предложи на Ивън едно силно и здраво ръкостискане, той се усмихна и каза:

— Всички хора ценят благородството на труда. Ако всички хора имаха работа, нямаше да има войни.

— Тогава аз щях да бъда безработен — отговори изненадващо и за самия себе си Ивън.

Но Куван прие коментара спокойно, усмивката му даже не трепна.

— Но не за дълго, обзалагам се. Дори моят приятел господин Нолан, професионален военен с известна репутация, си намери значима работа в частния сектор.

Куван изглеждаше на трийсет и няколко. Кожата на лицето му беше светла, разполовяваше го голям гърбав нос, под който стоеше обичайният за иракчаните мустак.

— Все пак, добре дошъл в страната ни, лейтенант. В добри ръце си с господин Нолан.

— Имам това впечатление — отговори Ивън.

Куван обърна усмивката си към Нолан.

— Чуват се слухове, че господин Олстронг ще наддава за проекта за валутата.

Ставаше дума за договора за замяна на старата иракска валута — тринайсет тона хартия с лицето на Саддам Хюсеин върху всяка банкнота — с нова, с различен дизайн. Две хиляди и четиристотин тона нови динари се очакваше да бъдат разпространени за по-малко от три месеца. За това щяха да са необходими стотици иракчани във всички части на страната и всички те трябваше да бъдат разквартирувани и хранени в нови лагери с нова инфраструктура и интернет връзка в Мосул, Басра и много други градове — точно онзи вид работа, с която Олстронг се занимаваше в момента на летището в Багдад. Щеше да е необходим още цял автомобилен парк от петтонни камиони, за да се превозват хората и парите.

— Напълно е възможно — отговори Нолан. — Макар че от две седмици не съм разговарял с Джак. Нали знаеш, че за две седмици светът може да се преобърне.

— Добре, когато го видиш — каза Куван, — спомени моето име. Хартията и печатарските преси, всякакви подробности във връзка с дизайна и банките — познавам хора с такива умения и може би Джак и аз ще се споразумеем, ако е рекъл Аллах.

— Непременно ще му кажа, Куван. Ако въобще участва в наддаването.

Зад тях Тъкър се изкашля. Куван побърза да се сбогува с Нолан и Ивън и след това се приближи до бюрото.

Отстъпвайки няколко крачки назад, с което поведе и Ивън, Нолан заговори с приглушен глас:

— Като си говорим за работа, ако Куван е с нас в този бизнес с валутата, можем да разчитаме на успех. Без да омаловажавам постижението на Джак, без Куван нямаше да имаме летището и това съвсем не е преувеличение.

— Какво е направил той?

— Нали ти казах как всичко зависеше от това да се докара много работна ръка тук за две седмици. Джак обеща да го направи и военните му повярваха — той може да бъде много убедителен. Но все пак нещата опряха до истинската реализация и Къстър Батълс започнаха да ни изпреварват на всяка крачка с намирането на работници. Джак нямаше идея откъде може да намери пазачи, готвачи и всички останали, които щяха да са му нужни. Но се оказало, че един от старите другари на Джак от Делта Форс работи като охрана на ВКУ. Той го насочил към Куван, който пък го насочил към една безкрайна върволица черноработници — непалци, йорданци, турци филипинци, какви ли не. Даваш им по един долар на час и те правят, каквото поискаш — готвят, чистят, застрелват някого…

— Долар на час? Толкова ли вземат?

— Приблизително толкова за готвачите и другия персонал. Пазачите изкарват по двеста на месец — Нолан снижи още гласа си и махна към бюрото: — Да не ме чуе Тъкър. Джак обяви по двайсет долара на час на човек, но нали ти казвам, че Куван е гений. Неговият хонорар е два долара на час, което покачва разходите ни на три долара, а ние прибираме седемнайсет. Това е на час. Двайсет и четири по седем, по сто и шейсет души до този момент, а имаме още двеста в процес на обработка. Колкото повече докарваме, толкова повече печелим. Както ти казах, ако знаеш какво да правиш, това място е златна мина. Колко ти плащат на теб, Ивън? Две хиляди на месец?

— Там някъде. Плюс рискованите дежурства…

Смехът на Нолан го прекъсна.

— Рисковани дежурства, какво е то? Сто и петдесет на месец. Толкова изкарват нашите готвачи.

— Да, каза ми вече.

Тази новина разтревожи Ивън — сто и петдесет долара допълнително на месец, и то за това, че рискуваш ежедневно живота си. След известна пауза Нолан го изгледа отстрани.

— Знаеш ли колко изкарвам аз?

— Нямам представа.

— Искаш ли да ти кажа?

Кимване.

— Да.

— Двайсет хиляди на месец. Необложени с данъци, между другото. Разбира се, аз имам много опит и такива като мен получават премии. И все пак хора като теб могат да си изкарат службата тук, да се приберат и да се върнат отново с някой от нас, които имаме договори, и със сигурност ще прибират минимум по десет хиляди на месец. Шест месеца и се прибираш у дома с куп пари. Това нещо трае достатъчно дълго, вложените пари междувременно се въртят и си отиваш вкъщи като милионер.

Изправен зад бюрото, майор Чарлз Тъкър изглеждаше сякаш има нужда да прекара известно време на слънце. Потта му избиваше през ризата. Носеше очила без рамки под високо чело и почти невидими руси вежди — карикатура на изтормозен счетоводител. Той не скриваше презрението си към Нолан.

— Нека видя документите ви. Кой се е подписал този път?

— Полковник Рамсдейл, сър. Координатор на службата за охрана на въздушната база.

— Още един от приятелите на господин Олстронг?

— Другар по оръжие. Да, сър. Били са заедно в „Пустинна буря“.

— Радвам се за тях.

Тъкър погледна към листовете хартия, които Нолан му беше подал. Прелисти първата страница, огледа втората, върна се на първата.

— Всичко наред ли е, сър? — попита Нолан с иронично раболепие.

— Това са прекалено много пари, за да ги носите в брой, Нолан. — Той посочи Ивън. — Кой е този?

— От конвоя, сър. Охрана за пътя обратно до базата.

Тъкър се върна на документите.

— Добре, виждам ведомостта, но какви са тези допълнителни шейсет хиляди за… — той присви очи над хартията — … кучета ли пише тук?

— Да, сър. Кучета търсачи на бомби, за които трябва до осигурим кучкарници, храна, както и за техните треньори и пазачи.

— И Рамсдейл е одобрил това?

— Очевидно да, сър.

Нолан се надвеси и се престори, че търси подписа на Рамсдейл. Ивън потисна усмивката си. Нолан, прекалено вежлив, някак успяваше да вмъкне известна хапливост във всяка реплика.

— Ще поръчам финансова ревизия, за да се провери.

Нолан сви рамене.

— Разбира се, сър.

— Шейсет хиляди долара за глутница кучета!

— Търсачи на бомби, сър. — Нолан си оставаше все така благ. — И инфраструктурата, свързана с тях.

Но очевидно Тъкър не бе в състояние да направи нищо. Формулярът на Нолан беше напълно изряден и подписан от един от упълномощените ковчежници в армията. Той надраска нещо върху долния край на документа. След това вдигна поглед. Зад Нолан редицата отново беше порасла до четири-пет човека.

— В брой? — попита Тъкър.

— Не ви разбрах, сър — отвърна Нолан.

— Майната ти, Нолан! Долари или динари?

— Мисля долари.

— Да. И аз мисля, че така мислиш. С долари ли плащаш на хората си?

— Само това са съгласни да приемат, сър. Старият динар е малко несигурен точно сега.

Тъкър написа още нещо, откъсна второто копие за себе си и го пусна в горното чекмедже отдясно.

— Това отива за ревизия — повтори той, след което погледна покрай Нолан и каза: — Следващият!

3.

Тази нощ в офиса на караваната Джак Олстронг и Рон Нолан пиеха скоч, докато си подхвърляха увит в найлон пакет от петстотин стодоларови банкноти — 50 000 долара — все едно играеха на топка. Офисът на Олстронг, колкото и да беше хубав, си оставаше болното му място. Причината беше, че главната канцелария на основния му конкурент „Къстър Батълс“ („КБ“) се намираше в един от наскоро подновените терминали. Когато Майк Батълс беше пристигнал за първи път преди два месеца, той се оказа наследник на няколко празни корпуса — сгради на летищни терминали — осеяни със стъкло, бетон, боклук и човешки отпадъци. Беше почистил мястото, застлал подовете и покрил стените с тапети (всички неща купени и доставени от Щатите). Постави душове в къпалните и свърза мястото с безжична Интернет връзка.

Горе-долу по същото време Джак Олстронг беше принуден да започне работа върху парка си от фургони, за да може да подслони своите готвачи и пазачи, и все още не можеше да се състезава с такива удобства като плувен басейн и зала за отдих с маса за билярд. Олстронг знаеше, че подобен род козметика е важна, за да убеди клиентите си, че е сериозен и ангажиран с дългосрочния успех на мисията си, но в началото беше спъван от липсата на инфраструктура и просто на помощ.

Но тогава този гений Куван Крекар беше дал идеята за кучкарниците като нов източник на доходи и тя вече започваше да дава плодове. Олстронг сега разполагаше с приличен брой хора от министерството, които започваха да вярват, че кучетата търсачи на бомби и импровизирани експлозивни устройства щяха да са съществен елемент от процеса на преустройство в базите по цялата страна.

Затова като цяло Джак беше в отлично настроение поради няколко причини: Куван показваше интерес да участва с тях в бизнеса с подмяната на валутата, което веднага му придаваше правдоподобност и можеше да го превърне във водещ състезател в надпреварата с „КБ“; ВКУ все още им плащаше в долари (което означаваше, че за да плати на местните си работници Олстронг можеше сам да си купи динари по силно занижения курс на обмяна на черния пазар); финансирането за кучетата търсачи поне за известно време нямаше да бъде спряно от бюрократи като Чарли Тъкър.

Най-важното беше, че двата милиона долара в брой, които Нолан беше изтеглил този ден и донесъл в раницата си, покриваха приблизително четиристотин хиляди долара действителни текущи разходи на компанията, включително бакшишите за полковник Рамсдейл и неколцина други посредници. Всички бяха твърде заети и/или твърде уплашени, а времената бяха твърде объркани, за да държи някой строга сметка точно за какво се харчат парите и къде отиват. Имаше много пари в брой, а заповедите бяха Ирак да бъде изправен на крака и да започне да функционира. Подтекстът: каквото и да струва това.

Например през първите дни след сключването на договора питейната вода в караваните на Олстронг свърши за една седмица — истинска криза. Джак отиде при Рамсдейл и му каза, че има отчаяна нужда незабавно да купи още вода, но парите не му стигат — с всичките разходи по жилищата, за заплати, за оборудване на основателно изискваната охрана, оръжие, превозни средства като бронирани автомобили Мерцедес-Бенц и всички останали ежедневни доставки за персонала, който вече бе нараснал почти до сто и петдесет души. Без лично да провери ситуацията и очевидно без опасения, Рамсдейл подписа на Олстронг пълномощно за още шестстотин хиляди долара към първоначалните 16 милиона за всичките шест месеца на договора — трохи, като се има предвид факта, че вече подписания договор изплащаше на Олстронг малко повече от 88 хиляди на ден, и всичко това в брой.

Олстронг беше помолил Рамсдейл за сто хиляди долара за водата, но полковникът беше толкова свикнал да мисли в едномесечни суми, че умножи по шест исканото, а Олстронг не виждаше причина да го коригира. Пък и, в края на краищата, истината беше, че те всички работеха в една изключително враждебна среда, където опасността от смърт беше реална и присъстваше навсякъде. Според Олстронг такъв риск не бива да минава без значително възнаграждение, дори и ако голяма част от него е под масата. Не че хора като Рамсдейл не знаеха какво се случва. Всъщност Рамсдейл планираше да се оттегли от активна военна служба преди края на годината и вече бе поел ангажимента да остане в Ирак като главен анализатор на безопасността при Олстронг с годишна заплата 240 000 долара.

Застанал до картата на стената, Олстронг улови за пореден път хвърления от Нолан пакет с банкноти и го завъртя в ръцете си.

— Тъй.

Не беше въпрос. Не беше и отговор. Тонът му сякаш говореше: „Държа петдесет хиляди в брой, а миналата година едва не бях разорен.“ Позволи си една полуусмивка:

— Колко е сладко, а, Рон?

— Да, сър — Нолан отпи от скоча си. — Годината се оказа добра.

— Да, така е — Олстронг прекоси до бюрото си, небрежно подхвърляйки пакета към Нолан. — И мисля, че може да стане дори по-добра, но се боя да не съсипя най-ценните си авоари, които са хора като теб. Не, не, не, не ми пробутвай никаква фалшива скромност. Изпращам те да свършиш някаква работа и ти я свършваш. Не всеки на тоя свят може да се разхожда с два милиона долара, без да се изкуши да избяга с тях.

Това не бяха просто приказки. Точно такова изкушение, макар и за далеч по-малка сума — четвърт милион долара — се бе оказало твърде силно поне за един от другите старши служители на Олстронг през последните два месеца. Освен другото почти половин дузина от първите наети пазачи — онези, наети преди да се появи Куван — бяха изчезнали с оръжията и документите си за самоличност почти веднага, след като ги бяха получили.

Но Рон Нолан просто вдигна рамене.

— Ти ми плащаш добре, Джак. Работата ми харесва. Хубаво е редовно да си получаваш заплатата. Освен това — и неговата усмивка се появи, — ако офейкам с два милиона твои пари, сигурен съм, че ще ме откриеш и ще ме пречукаш.

Олстронг насочи показалец към него.

— Тук имаш известно право. Нищо лично.

— Не, разбира се, че не.

Олстронг приседна на ъгъла на бюрото си.

— Това, което имах предвид е, дали не започваш да се чувстваш сякаш те разпъвам прекалено много.

— Не, добре съм.

— Питам, защото изникна една нова възможност — знам, тези дни те никнат по дърветата, но ако аз не ги бера, някой друг ще го направи. Както и да е, исках да ти го спомена, дали не би се заел. Трябва да те предупредя, че го смятам за доста голям риск, даже и за място като това.

— Дори една разходка тук е голям риск, Джак.

— Да, но става дума за Сунитския триъгълник.

Нолан подхвърли пакета и го улови. Вдигна рамене.

— Каква е работата?

— „Пасифик Сейфти“, предприятието на Рик Слокъм, който е свързан с Ръмсфелд, съвсем скоро е прокарало през инженерния корпус договор за подмяна на цялата електропреносна мрежа в проклетия триъгълник за три месеца. Проводници за високо напрежение и всичките носещи пилони. Държиш ли се да не паднеш? Ще му трябват седемстотин души охрана за хората му.

Нолан подсвирна.

— Седемстотин?

— Знам. Ужасно много. Но не се съмнявам, че Куван може да ги събере.

— И аз знам, че може. Обичам ги тези кюрди.

— Кой не ги обича? Но… не искаш ли да чуеш числата?

— Давай — каза Нолан. — От два дни не съм го дървил.

С увитите банкноти в една ръка и чаша в другата той се изправи и отиде до бюрото на шефа си, който извади калкулатор, започна да натиска копчетата и да говори:

— Да сложим двеста на месец за пазачите — толкова им плащаме сега. Добре ли е? Имаме седемстотин души, които работят за деветдесет дни, това прави четиристотин и двайсет хиляди. Плюс храна, амуниции и друго, което възникне. Да го сметнем приблизително и да речем, че прави по двайсет долара дневно на човек. Значи, четирийсет и две хиляди. Да се прицелим по-нависоко и да речем, че разходите ни са петстотин хиляди. Неофициално Слокъм ми каза, че поради високия риск в тази територия очаква печелившата оферта да е не по-малко от дванайсет милиона. И точно това смятам да предложа, което прави — ако можеш да смяташ — тримесечна печалба от единайсет милиона и петстотин хиляди долара.

— Направо го надървих — каза Нолан.

— Значи си вътре, ако успеем да го получим?

— До края, Джак. Ще бъдем ненормални, ако не го направим.

— Съгласен съм. Но не искам да го представям твърде захаросано. Мисля, че може да изгубим десетина души. Говоря за убити, не дезертирали или изчезнали.

— Добре.

— Ще има значителна премия за теб. Двайсет на месец добре ли е?

— Кога започвам?

— Първо да получим поръчката. Но не забравяй, искам да си сигурен, че го приемаш. Задникът ти там постоянно ще е изложен на опасност.

— Ще има седемстотин души да го пазят. Мога ли да си взема лична охрана? Този тип Шолер ми харесва. Държи здраво нещата.

— Ще говоря с Калистън, но мисля, че няма да има проблеми. Той даже не знае кои са тези момчета.

— Нещастни копелета.

— Хей, те са на редовна служба. Какво очакваш?

Джак заобиколи бюрото си и застана пред прозореца, загледан в летището навън. Един огромен транспортен самолет С–17 Глоубмастър III се плъзна по пистата — още няколкостотин тона доставки и оборудване направо от САЩ. Без да се обръща, той каза:

— Каква е програмата ти от днес нататък?

— Кога точно?

— Следващите две седмици.

— Доста ненатоварена. Получих предложения в „Анаконда“ и „Тикрит“. Там определено имаме приятели, които искат да се свържат с нас, но първо трябва да се оправят с големите началници. Може да се наложи да заместваме ВКУ и на двете места. Все пак имам усещането, че като цяло са отворени за това, което правим тук. Каквото и да се случи, ще отнеме известно време. Защо питаш?

Сега Олстронг се обърна.

— Бих искал да те върна в Щатите за седмица-две. Да разчистиш малко бъркотии в домашния офис. Бих отишъл сам, но точно сега, ако искаме да спечелим въпросните предложения, не мога да замина. Ще се върнеш съвсем навреме за онази работа в триъгълника, ако нещата се осъществят. Пък и от утре списъка със служители ще е пълен до следващата поръчка.

— Какви проблеми има там?

— Ами — Олстронг допи скоча си, — наех частен детектив и той е открил Арнолд Цвик. Идиотът, който се върна в Сан Франциско. Цвик беше онзи старши служител на компанията, който бе изчезнал с четвърт милиона долара пари на Олстронг преди шест седмици. — Някак ми се иска да си получа обратно парите. Надявах се ти да успееш да му набиеш малко разум в главата. След това можеш да си вземеш една малка заслужена почивка и да отидеш, където ти се иска. Как ти се струва?

— Кога искаш да тръгна?

— Мога да те кача на самолета за Травис утре сутринта.

— Имаш го.

Олстронг се усмихна:

— Знаеш ли, Рон, мразя, когато вземаш решенията си твърде бавно.

— Знам — каза Нолан. — Това ми е недостатък, но работя върху него.

Олстронг вдигна от бюрото си кафяв плик и го подаде на Нолан.

— Ако това не дава отговор на всичките ти въпроси, ще ти дам още информация утре сутринта. Сега не е лошо да отидеш да си стегнеш багажа.

— Отивам.

Нолан отдаде чест и се завъртя. Ръката му бе хванала дръжката на вратата, когато Олстронг се обади зад него:

— Не забрави ли нещо?

Нолан се изпъна и извади пакета с банкноти изпод якето си. Усмихна се:

— О, имаш предвид това скапано нещо? — и го подхвърли към шефа си. — Само исках да проверя колко си внимателен, Джак. Така те държа нащрек.

— Винаги съм нащрек — каза Олстронг.

— Виждам. До утре сутринта.

— Хей! Ивън!

Той вдигна поглед и видя Рон Нолан, застанал на вратата, която водеше назад към общата спалня, където спяха хората му. Беше писал писмото си на приглушена светлина, седнал на маса в иначе празната офицерска трапезария. Сега тъкмо приключи с написването на адреса, остави химикалката и кимна:

— Сър?

Нолан влезе в стаята.

— Не минахме ли вече през тази фаза? Ти си Ивън, а аз съм Рон. На колко си? Двайсет и пет?

— Двайсет и седем.

— Е, аз съм на трийсет и осем. Хайде, смили се. Като ми викаш „сър“ се чувствам стар. А когато се чувствам стар, ставам гаден. Убивам хора. След което ти ще си виновен. Това е един порочен кръг и грешката ще е изцяло твоя.

Последните думи, които бе писал на Тара още бяха в главата му и Ивън трябваше да насили лицето си в търпелива усмивка.

— Просто ще убиете, който ви падне?

Нолан, ухилен широко, вече беше стигнал до масата.

— Случвало се е. Неприятна картинка. Искаш ли бира?

Ивън имаше дразнещото чувство, че това пиене за отмора би могло да се превърне в хлъзгаво надолнище. Сега щеше да пие за втори път, откакто бе пристигнал. Но всъщност, какво толкова? При всичко останало, което става тук, кой го е грижа? Все пак зае наполовина позата на нежелание.

— Не трябва да пием — каза той.

— Правилно, забравих — наклони глава Нолан. — Ти да не се майтапиш с мен? Кой ще те накаже? Тук ти си началникът, пич.

— Знам. Мисля за хората си.

— Това да не е твоята мантра? Виждал си го по филмите или какво? Не виждам кой от твоите момчета ще бъде скандализиран. Те даже няма да те видят. Не бъди задръстеняк. Ще ти донеса бира.

— Една — Ивън се обърна и го каза на гърба му.

— Добре. За начало.

Нолан влезе отново в кухнята, отвори огромния двоен хладилник и се върна с две бутилки „Будвайзер“. Отваряйки едната, той я плъзна по дължината на масата към Ивън, който я спря и вдигна към устните си. Като свърши с първата глътка, Нолан вече седеше срещу него.

— Има електронна поща, нали знаеш? — посочи той плика. — Мама или някоя мадама?

— Бивше гадже. Пращах й имейли по време на цялото обучение и тя нито веднъж не отговори. Твърде лесно е да натиснеш бутона за изтриване. Или да си смениш адреса. Затова сега пиша писма. — Сви рамене. — Глупаво, но е може би някакъв вид физическа връзка.

— Щом е старо гадже, защо й пишеш?

— Не знам. Може би е губене на време. Аз съм глупак. — Отпи още веднъж от бирата си. — Бих искал само да знам дали получава проклетите писма.

— Значи това не е първото?

— Някъде десетото.

— И тя не е отговорила? Дори веднъж?

— Много лошо се скарахме. Бяхме на различни мнения за войната.

— Хората не скъсват заради такива неща.

— Ние, да. — Той погледна към другия край на масата. — Но понякога си мисля, че може нещо да й се е случило. Не мога да повярвам, че не иска да ми отговори. Може би не ги получава. Ако ги чете, знам, че би… може да е умряла или нещо да се е случило и тя да не може…

— Да не може какво?

— Не знам.

Нолан леко завъртя шишето.

— Приятел — започна той. — Не се обиждай, но сега ми изглеждаш малко смешен. Ето те тук, всеки ден рискуваш живота си. Има да свършиш къде по-важни неща.

— Да. Знам — преглътна бирата в устата си. — Знам.

— Искаш ли просто да се откажеш?

— Може би ако ми отговори, ще ми бъде по-лесно.

— Но ти имаш отговор от нея. Помисли си.

— Да, прав си. Знам, че си прав. — Надигна бутилката и я пресуши.

Нолан се изправи, отиде в кухнята и се върна с още две бири. Отвори едната за Ивън, подаде му я и седна.

— Къде си ходил на училище?

— „Санта Клара“.

— Колежанче, а?

Ивън сви рамене и Нолан продължи:

— Ей, това не е престъпление. Аз посещавах „Бъркли“ две години. Но не можех да понасям онова място, затова напуснах и се записах в армията. Попаднах при „тюлените“ и животът стана хубав. Ти завърши ли го?

— Аха.

— След това какво прави?

— Станах ченге.

Нолан се ухили и кимна:

— Имах това усещане, че си ченге.

— Защо?

— Приличаш на ченге.

— Познавам много ченгета, които не приличат на мен.

— Знаеш какво да търсиш, обзалагам се, че и те знаят. — Нолан отпи, усмивката не слизаше от лицето му. — То е в походката ти, в стойката. Едър си и се стремиш да поддържаш форма. Нормално да предположа, че си ченге. За всички ченгета навсякъде по света.

Нолан се изправи, вдигна ръка с изпъната длан, а Ивън се протегна и я удари достатъчно силно, за да се чуе пляскането в празната стая. Обратно на стола си, Нолан вдигна бирата и двамата мъже се чукнаха и пиха едновременно по една дълга глътка.

Когато Нолан донесе за трети път бира и те отново се чукнаха, той посочи писмото, което все още лежеше на масата между тях.

— Поддържаш ли връзка с някой у дома, който би могъл да я намери и да поговори с нея? Да открие какво се е случило.

— Всъщност не. Това място не е най-доброто от гледна точка на комуникациите, както сигурно си забелязал.

— Имаш ли семейство?

— Да, но… какво трябва да направя? Да помоля брат си или майка си да проверят дали Тара е добре? Нали ще изглежда странно. Тя може да си помисли, че я следя или кой знае какво.

— Е, ето какво ти предлагам — Нолан отново вдигна бирата си. — Утре летя за Сан Франциско. Ти ми даваш това писмо, а аз го нося лично на нея и я питам дали е чела и останалите. Ще науча цялата история. Връщам се след две седмици.

— Прибираш се вкъщи? Защо?

Той махна с ръка.

— Някаква логистична глупост за Джак. Проблеми в офиса. Да се покажа и да се уверя, че екипажът е на борда и работи. Ако получим някои от тези нови поръчки ще ни трябва нова сграда у дома. — Той сви рамене. — Бизнес. Работата е там, че ще имам достатъчно време да стигна с кола до Редууд Сити. Ще разузная какво е станало с твоето бебче.

— Бивше.

— Както и да е. — Той се пресегна, завъртя плика и прочете: „Тара Уитли“. Красиво име.

— Красиво момиче — каза Ивън.

— Вярвам ти.

— Наистина ли нямаш нищо против да отидеш и да й предадеш писмото?

Нолан разпери широко ръце:

— Хей, приятел! Моля те. Забрави за това. Вече е направено.

4.

Рон Нолан седна на горното стъпало на засенченото външно стълбище, което водеше към втората площадка в кооперация „Еджууд“, Редууд Сити, Калифорния. Сянката бе благосклонно хвърлена от двойка гигантски магнолии, които сякаш стояха на стража пред входа на комплекса.

Един час по-рано, някъде около пет, той беше изкачил стъпалата и позвъни на номер 2С, но никой не отвори. Можеше да се обади предварително и да си уговори среща — името на Тара Уитли бе в телефонния указател — но си помисли, че е по-добре просто да се появи и да й предаде лично писмото. Не искаше да й дава възможност да откаже да го види или да каже, че не й пука, ако не получи следващото писмо от Ивън. Това би усложнило всичко. По-добре беше да се появи неочаквано и да свърши работата.

Не бързаше. Щеше да отдели час-два тази вечер и ако дотогава не се прибереше, щеше отново да дойде по-късно вечерта или на другия ден. Ивън му беше казал, че по това време на лятото тя прекарваше повечето дни в класната си стая, като я подготвяше за началото на учебната година. Тара преподаваше на шести клас в „Сейнт Чарлз“, католическо училище в съседния град. Ивън предполагаше, че не излиза с никого, поне не още. Беше почти сигурен, че си е в къщи някъде за вечеря през повечето вечери, ако всичко с нея е наред — ако не беше пострадала, болна или умряла.

Затова той чакаше, разположил се удобно на твърдото каменно стъпало. Времето бе направо идеално; следобедният аромат на оградата от гардении скриваше автомобилните газове от натовареното улично движение. Отдолу се издигаше мирис на прясно окосена трева, слабо полъхваше на хлор откъм басейна, единият ъгъл на който се виждаше отляво. Ако затвореше за миг очи, Нолан можеше да си представи, че е отново в гимназията. В басейна се смееха и цопаха хора, и безплътните звуци се смесваха с мекотата на въздуха, за да го унесат в дрямка след миг, отвеждайки го далеч от превърналия се в реалност свят на прах и служба, опасности и смърт.

Но тренираното животно в него се събуди напълно веднага щом психиката му регистрира нова вибрация откъм стълбището. Погледна надолу и видя жена в обикновен бански костюм бикини, спряла в този момент на третото стъпало, обърната настрани и разменяща реплики с приятелки, които очевидно също бяха излезли от басейна. От цвета на мократа й коса съдеше, че сигурно е руса, когато изсъхне. Тя падаше на дебел водопад по гърба и стигаше малко под раменете. Беше закачила плажна хавлия на пръста си и я носеше небрежно преметната през едното рамо. Очите на Нолан минаха по цялото й тяло и не видяха нещо, което да не му хареса. Кожата й беше с цвят на мед.

Той се размърда на стъпалото, за да може да вижда по-добре и точно в този момент тя се обърна и го погледна. Улавяйки го на местопрестъплението, му хвърли кратка съучастническа усмивка, която не беше нито смутена, нито подканваща, след което бързо се обърна да се сбогува с приятелките си. Една от тях й подхвърли забележка, която Нолан не чу много добре, но острието на безгрижния й смях достигна до него. От доста време не беше чувал подобен звук.

След това тръгна по стъпалата към него.

Нолан се изправи. Носеше черни обувки, изгладени панталони каки и прибрана в тях камуфлажна риза. В ръката си държеше писмото на Ивън. На средата тя изведнъж спря и всичкият смях изчезна от лицето й. В очите й набъбнаха сълзи и тя вдигна ръка до устата си:

— О, боже. Не е Ивън, нали? Не ми казвайте, че е Ивън.

Разбирайки какво си мисли тя — че е военен куриер, изпратен да й съобщи за смъртта на Ивън в Ирак — Нолан протегна ръка да я успокои и каза:

— Ивън е добре. Съвсем добре. Съжалявам, ако съм ви изплашил. Вие сигурно сте Тара.

Все още извадена от равновесие, тя кимна:

— Да. Но… има нещо общо с Ивън, нали?

Отдолу една от приятелките й извика:

— Тара? Всичко ли е наред?

Това й даде момента, необходим да дойде на себе си. Тя се обърна и махна с ръка:

— Добре съм. Всичко е както трябва. — Обръщайки се към Нолан, тонът й стана по-твърд: — Кой тогава сте вие? Какво правите тук? Накарахте ме да си помисля, че Ивън е убит.

— Съжалявам. Казвам се Рон Нолан. Един от приятелите на Ивън там. Трябваше да се досетя, че изглеждам сякаш очаквам да се появите. Съжалявам.

— Добре, съжалявате. — Тя посочи плика в ръката му: — Ами това какво е?

— Писмо, което Ивън ме помоли да ви предам. Тревожеше се за вас.

— Защо се тревожи за мен? Той е онзи, който е в зоната на войната.

— Не е получавал писма от вас.

— Точно така. Защото не съм писала нито едно. Скъсахме. Може би не ви е казвал това. Какво иска да чуе от мен?

— Не знам. Аз съм само пратеникът. Работата ми е да ви предам това последно писмо и после да му съобщя, че сте добре.

— Добре съм.

— Да, виждам. Искате ли да го вземете?

Тя не помръдна.

Той зачака с плика в протегнатата си ръка, вперил поглед в нея и напълно завладян от това забележително лице. Косата й беше отметната назад и разкриваше чисто, широко чело. Току-що се беше къпала, затова нямаше и следа от грим, който да покрива пейзажа от бледи лунички под раздалечените леденосини очи, разлети върху добре очертаните скули. Дори без червило устата й изглеждаше леко нащърбена.

Нолан се застави да отклони поглед. Трябваше да положи доста усилия.

Тара сведе поглед към плика.

— Да не би да си мисли, че не съм получила другите му писма? — попита тя. Раменете й се отпуснаха, сякаш нещо в нея се предаде. — Не искам да започваме отново. Не го ли разбира? Никога няма да се получи.

— Защото мислите по различен начин за войната?

— Не е само това.

— Не?

— Не. Защо питате?

— Защото той изглежда смята, че именно това е причината. Имам предвид войната. Макар че му казах, а ще го кажа и на вас, хора, които се обичат, не се разделят заради такова нещо.

— Заради това дали са съгласни, че убиването на хора е начин да се разрешат световните проблеми? О, да, мисля че го правят.

Никой от двамата не помръдна.

— Не съм казала, че го обичах.

Нолан наклони глава и каза:

— Когато си мислехте, че съм дошъл да ви съобщя, че е убит, ми се стори сякаш не ви беше безразлично.

— Човек може да не е безразличен към някого, без да е влюбен в него или да иска той да умре. Не смятате ли, че е възможно?

— Разбира се. — Жената беше красива, но Нолан си помисли, че малка проверка на отношението й няма да навреди. — Всичко е възможно — каза. — Например, възможно е някой ден да си промените мнението за хората, които си рискуват живота, за да ви гарантират свободата.

Тук наистина уцели болезнена точка. Лицето й потъмня.

— Не е честно — отвърна тя. — Не изпитвам нищо друго, освен уважение към военните.

Устата му се разтегли в усмивка, но очите останаха студени.

— Разбира се, че ги уважавате — рече. — Само не искате да се ожените за един от тях.

— Освен това — продължи тя — тази война не се води, за да се гарантира нечия свобода. Всичко опира само до петрола.

Нолан само поклати глава. Като че ли да се биеш за петрол или за друго необходимо нещо бе грешно. Той погледна надолу към ръката си и я протегна:

— Ще вземете ли това писмо или не?

Устата й се превърна в твърда линия и тя погледна плика, сякаш бе нещо, което би могло да я ухапе. И вероятно в известен смисъл можеше. Накрая поклати глава:

— Не мисля. Не съм отваряла нито едно от другите. И не смятам да започвам да ги чета.

Той отново кимна, сякаш отново бе получил потвърждения за нещо.

— Какво означава този поглед?

— Нищо. Няма никакъв поглед.

— Да, имаше. И той означаваше нещо.

— Добре. Казахте, че няма да започнете да четете писмата на Ивън. Вероятно този поглед е означавал: „Това са думи на човек, който се бои, че ако научи известни факти около своето решение, може да си промени мнението.“

Може би внезапно осъзнала, че стои и спори с мъж, облечена сякаш в ежедневното си бельо, тя придърпа хавлията около раменете си и хвана двата края над гърдите. Гласът й стана тих и нисък от гняв:

— Не се боя да получавам факти, господин… как ви беше името?

— Нолан. Рон Нолан.

— Добре, господин Нолан…

— Само Рон, става ли?

И той отново се усмихна саркастично.

— Добре, Рон. — Тя се бе разгорещила, а тъкмо това бе неговото намерение: — За твое сведение аз всъщност разполагам с всички факти, които са ми необходими — за Ивън и тази глупава война в Ирак. И не се нуждая от писмата му, за да започна да го съжалявам. Той взе решението да отиде там. Той реши да ме остави и да го направи. Сега, когато аз продължих, а той просто не може да измисли обяснение и да се измъкне от ситуацията, смята, че ако просто разбера колко му е трудно, някак си отново ще се съберем. Няма да направя това!

— Не, отлично го разбирам — и Нолан отново вдигна писмото. — Последен шанс.

Когато тя не помръдна, за да го вземе, Нолан го пъхна в джоба на ризата си и рече:

— Ще предам на Ивън, че си в отлично здраве: Извини ме. Радвам се, че се запознахме.

Минавайки покрай нея, той започна да слиза по стълбището. Когато беше стигнал долу, тя се обади:

— Господин Нолан. Рон.

Той се обърна и я погледна.

— Нямам нищо против военните — каза тя. — Аз съм против участието на Ивън във войната. Това е разликата.

Нолан вдигна ръка във военен поздрав:

— Да, мадам. Щом вие казвате.

В седем и трийсет той отново позвъни на вратата й.

Тя отвори, облечена с шорти, черна тениска „Найк“ и маратонки. Косата й бе опъната назад в конска опашка. Пак беше без грим и му се стори сякаш бе плакала.

— Няма да прочета това писмо — започна веднага тя. — Вече ти казах.

— Да, каза ми. Но не съм дошъл за това.

— Ами… тогава какво?

— Е, очевидно вече не си с Ивън. Помислих си дали не би искала да идем някъде да пийнем по нещо.

Тя скръсти ръце.

— Каниш ме на среща?

— Питам дали не искаш да пийнем някъде. Не е чак толкова голям ангажимент.

— Мисля, вече изясних какво е виждането ми относно връзките с военни.

— Да, и то би разбило сърцето ми, ако бях военен, но за щастие аз не съм.

— Но ти ми каза, че там сте заедно с Ивън?

— Така е. Но аз съм цивилен. Работя за Олстронг Секюрити. Ивън е разпределен към нашата база. Върнах се тук по задачи за две седмици и тази вечер ме очаква самотна вечеря, което не е от най-любимите ми неща.

— И като последна възможност…

— Не точно това. Имаме няколко въпроса, по които може да ни е забавно да побеседваме, ако изключим Ивън. — Той погледна покрай нея към вътрешността на апартамента. — Не ми изглежда тук да стават кой знае колко партита.

— Не — въздъхна тя.

Почувствал отслабената й позиция, той попита:

— Яла ли си нещо?

— Не.

— Избери мястото — каза той. — Където поискаш, само не на небето.

Въздъхвайки отново, тя се усмихна леко и кимна:

— Хубаво предложение. И аз не обичам да се храня сама, а напоследък все това ми се случва.

Тя срещна погледа му, после отклони очи, борейки се с решението.

— Не искам пак да се караме за тази война или за Ивън.

— Аз също не искам да споря. Просто искам да изляза за едно добро хапване и пийване.

— Звучи ми добре.

Тя помисли още секунда-две, после отстъпи назад и задържа вратата разтворена пред него.

— Искаш ли да влезеш и да седнеш за малко. Ще ида да облека нещо.

Тя избра един пренебрегван, но много добър италиански ресторант на Лоръл Стрийт в Сан Карлос, може би на километър и шестстотин метра разстояние от апартамента — твърде кратко за пътуване с кола, за да може да се води кой знае какъв разговор. Нолан, обикновено словоохотлив във всяка ситуация, сега установи, че езикът му се сковава от мига, в който тя излезе от антрето в ниски обувки и класически проста рокля на тънки черни райета. Беше сложила златно колие с една-единствена черна перла в комплект е обеци. Косата й бе вдигната, разкривайки нежна шия, подчертаваща релефа на лицето над нея.

Нито банският костюм, нито тениската, маратонките и шортите, когато бе отворила вратата, бяха го подготвили за изтънчеността, която сега виждаше в нея. Разбира се, преди тя бе достатъчно красива, за да го привлече — красиво калифорнийско момиче от състава на мажоретките — но сега нещо в стила й говореше за житейски опит и зрелост, които, честно казано, малко го изплашиха. Стилът на Нолан и планът му бяха да я подразни за политическите й уклони и схващания, да я сломи, да я накара да се смее и накрая да я напие, да я вкара в леглото и да докладва на Ивън, че е истински щастливец, дето не е чела писмата му и не е отговаряла — че не си струва да се тормози за нея.

Сега десетте минути мълчание докато караше разбиха този план. Колкото и да опитваше, колкото и да му се искаше, нямаше да може да я приеме толкова леко. Работата не бе и в простия факт на нейната красота, а в сериозността, една прилична сдържаност, която не си спомняше да е срещал в жените, които бе познавал.

Подавайки ключовете на портиера пред ресторанта, Нолан забеляза, че Тара остана седнала, с ръце в скута. Изпитва ли го? Дали щеше да е добър кавалер ако й отвореше вратата, или това би го направило шовинистична свиня в очите й? Не беше се притеснявал за приличието в обществото от десет години и сега изведнъж до болка му се прииска да вземе правилното решение, да изглежда добре в очите й. Но единственият му избор беше да бъде себе си, родителите му го бяха възпитавали старомодно, затова той заобиколи колата и отвори нейната врата. Тя го възнагради с лека усмивка, в която, за свое огромно удоволствие и изненада, той прочете одобрение.

Облеченият в смокинг главен сервитьор я познаваше, поне така му се стори. Той я поздрави фамилиарно, целуна й ръка и кимна на Нолан с уважение и може би щипка завист, и ги поведе към сепарето в дъното. Осветлението там беше слабо — само насочени светлини към масите, колкото да може да се чете менюто. Тара си поръча вино, чието име звучеше на италиански, но му бе непознато. Той поиска мартини „Бийфийтър“.

Сервитьорът си тръгна. Тара отпи от водата си.

— Предупредих, че не искам да се караме, но не съм ти забранила да говориш, ако искаш. Ако не искаш, тази вечер може да се окаже много дълга.

— Опитвам се да избегна чувствителните теми.

— Добре, но не си казал и дума, откакто излязохме от моя апартамент.

— Защото всичко, за което си помислех, ми изглеждаше рисковано.

— Какво например?

Нолан се поколеба, после каза:

— Например колко добре изглеждаш. Видя ли? Вече те обидих.

— Не съм обидена.

— Мисля, че си. Намръщи се.

— Така ли?

— Определено.

— Не съм искала да се мръщя. Не съм обидена. Не беше намръщване от обида. Даже съм поласкана. Благодаря. — Тя подраска върху салфетката до чинията си. — Не съм свикнала с комплименти. Предполагам. Освен това съм малко притеснена. Тази вечер може да се окаже грешка.

— Какво?

— Ти и аз. На вечеря. Просто ми прозвуча толкова хубаво да излезем и… — тя въздъхна и скри паузата с глътка вода. — Не исках да оставям у теб грешно впечатление.

— За какво?

— Че това е среща. Като между мъж и жена.

— Добре, ще се опитам да не оставам с грешно впечатление. А кое е правилното?

— Че това е просто вечеря. Двама души на ресторант.

Той се усмихна насреща й.

— Обратното би било кое? Романтична вечеря?

— Предполагам. Не съм си мислила, че това ще е романтична вечеря. Вероятно затова съм се намръщила.

— Пак се върнахме там, а? Ти се намръщи, защото казах, че си прекрасна, което означава, че аз съм романтично заинтересуван.

— Нещо такова, предполагам.

Сервитьорът пристигна с напитките и Нолан изчака, докато той се отдалечи, преди да пийне от мартинито си и да продължи:

— Добре — каза, — обещавам да не съм романтично заинтересуван. Ти си момичето на мой приятел и това би било неловко, само дето вече каза, че си приключила с него.

— Така мисля.

— Аха. Промяна в историята.

— Всъщност не. Просто не мислех, че толкова скоро ще изляза с някого. Имам предвид на среща.

— Имам една идея. Какво ще кажеш да не наричаме това среща или нещо друго? Да го оставим такова, каквото е. Нужно ли е веднага да вземаш решение?

— Може би не. Просто не искам да ти отправям смесени сигнали. Наистина повече нямам нищо общо с Ивън, но…

— Все още не ти е безразличен.

Тя вдигна рамене.

— Не знам. Това да не отговарям на писмата му е решение. Но да нямаш чувства към някого не е нещо, което можеш да решиш. Не мога да кажа, че съм стигнала дотам. А ето ни нас двамата тук, ти и аз. Ти ме покани да излезем и аз казах да. Не знам защо го направих.

— Не беше ли гладна?

— Можеше да идем в „Макдоналдс“. Нямаше нужда да се издокарвам. А така усещам всичко… по-различно.

— Отколкото „Макдоналдс“? Надявам се да е така. — Нолан се наклони през масата, улови погледа й и го задържа. — Виж, Тара, не е толкова сложно. Не те познавам. Единствените две неща, които знам за теб са, първо, военните, за които е забранено да говорим. Второ, че си много красива. Това е само наблюдение и е рисковано, понеже си мислиш, че те свалям, което прави нещата повече да приличат на една среща, признавам. Затова, да станем от тази маса веднага. — Той се изпъна назад. — Това не е среща. Аз съм твърде стар, а ти на колко си? Двайсет и две?

— Опитай с двайсет и шест.

— Е, аз съм на трийсет и осем и разликата е доста голяма. Бих могъл да съм ти баща.

Тя отпи от виното си и леко се усмихна.

— Само ако си бил преждевременно развит на единайсет години.

Спря, наполовина протегнала чаша към неговата.

— Не знам дали мога да пия за това. Преподавам на единайсетгодишни. Ако бяха по-рано развити, щеше да се наложи да сложим решетки на прозорците.

Нолан задържа чашата си там, където беше.

— Да пием за мира тогава. Може ли да пием за мира?

Тя чукна чашата му.

— За мира може. Мирът ще бъде много хубав.

Нолан паркира на едно празно място близо до апартамента й. Угаси двигателя и светлините и посегна към дръжката на вратата.

— Не е необходимо да излизаш — каза тя.

— Трябва. В тъмна нощ един джентълмен изпраща дамата си до нейната врата.

— Точно така. Но всичко ще бъде наред.

Той се облегна назад в седалката си, после се извърна към нея.

— Опитваш се да избегнеш онзи неловък момент с „ето ни вече до вратата“. Разбирам. Не е нужно да ме каниш вътре да пийнем по едно. Няма да се опитвам да те целуна за лека нощ. Даже и да те намирам за още по-привлекателна, отколкото преди да си прекараме така чудесно. Това беше наистина много приятна вечеря.

— Хубаво беше — но не прозвуча много ентусиазирано. Ръцете й се сключиха в скута, тя седеше и гледаше напред, скована и упорита.

— Какво има? — попита той. — Добре ли си?

Тя въздъхна.

— Писмото на Ивън още ли е у теб?

— Да, мадам.

Тя не помръдна.

— Мисля, че трябва да го прочета. Трябва да прочета и другите.

— Добре. В жабката е, точно пред теб. Заповядай.

Той отвори вратата на колата и излезе. Нощта миришеше на гардения, жасмин, магнолия — беше забравил колко красива може да е Калифорния през лятото. Заобиколи колата и отвори нейната врата.

Тара остана неподвижна още миг, после отвори жабката, извади писмото, прехвърли краката си отвън и слезе. Каза:

— Наистина всичко е наред, Рон. Това е моят апартамент хей там. Вижда се оттук.

— Да, вижда се, но моите убеждения не ми позволяват да те оставя да отидеш дотам сама.

Тя въздъхна.

— Добре.

— И никакви глупости — каза той. — Имам предвид от твоя страна.

Развеселена въпреки всичко, тя вдигна поглед към него и поклати глава.

— Ще се опитам да се удържа.

Държейки писмото така, че той да може да го види, тя се обърна и той тръгна до нея — през паркинга нагоре по външното стълбище. Отключи вратата, отвори я и светна лампата вътре.

— В безопасност съм — каза тя. — Благодаря ти.

— Моля — и той леко се поклони. — Прекарах чудесно. Пожелавам ти здрав сън.

5.

В събота я заведе в Сан Франциско. Това не беше среща, каза й той, защото беше през деня, а истинската среща по дефиниция се прави през нощта. Взе я в десет и трийсет сутринта и със свален гюрук на корвета взеха магистрала 280 до града. Красивата зеленина остана зад тях, от лявата им страна бе язовирът Кристъл Спрингс, а по-нататък, отдясно, се намираше необятната шир на блестящия залив.

Тя не познаваше града толкова добре, колкото него. Беше му казала това по време на вечерята, а той го използва като повод да я покани да излязат отново: не може да живееш толкова близо до един от най-невероятните градове в света и да не знаеш достатъчно за него. Беше направо грях.

И така те посетиха музея на изящните изкуства, върнаха се обратно през парка Голдън Гейт и спряха да пият чай в японската чайна градина след един час в музея на Де Янг. Хубавото августовско време се задържа и след като паркираха на площад „Жирардели“, те се върнаха назад пеш и хапнаха багети с гъши пастет и пиха червено вино на външна маса в едно френско бистро.

След това се поразходиха, лениво разглеждайки забележителностите и опитвайки да изминат стръмния наклон на Ломбард — „най-кривата улица в света“ — макар че всъщност според Нолан дори не беше най-кривата улица в града. Тази чест се падала на Върмънт Стрийт надолу към Мисията. Независимо от всичко Ломбард беше достатъчно стръмна и крива и той й каза, че ако иска може да го хване, за да пази равновесие, и тя го направи.

На Норт Бийч в кафе „Триест“ Нолан й купи капучино и го донесе на малката масичка пред нея.

— Е, дойде време за още един рискован въпрос.

Този път, чувствайки се по-свободно с него, тя се усмихна и каза:

— Ъ-хъ.

— Мислиш ли, че можеш да се справиш?

— Човек никога не знае, но ще опитам.

— Писмата на Ивън.

— Какво за тях?

— Прочете ли ги?

Тя наведе поглед към кафето си, вдигна чашата и пи. Остави я внимателно долу.

— Защо вместо това не ми кажеш пак, че съм красива и да караме на тая тема?

— Добре. Пак си красива. След последния път, когато беше за известно време направо противна.

— Да, бях ужасна, нали?

Но шегите не действаха. Тя стисна устни и затвори очи, въздъхна, после ги отвори и го погледна право в лицето.

— Още не съм. Опитах се да ги прочета онази вечер, но все още не съм безразлична към него. Не съм променила мнението си за това, което прави, така че всъщност нищо казано от него…

Нолан почака един дълъг миг, преди да отпие от кафето си и още един, преди да заговори:

— Не намираш нищо благородно, величествено или добро в един воин, нали?

Тя срещна за миг очите му.

— Воин — изрече подигравателно тя.

— Точно така, воин.

Тя поклати глава.

— Ивън не е воин, Рон. Ивън е обикновен войник, пионка, която изпълнява заповедите на хора, които не уважава, бие се в страна, която не ни иска там, рискува живота си за кауза, в която не вярва. Трудно ми е да намеря място в уравнението за думи като благороден, величествен и добър, когато виждам само разруха, глупост и невежество.

— Добре — каза Нолан. — Вероятно можем хубаво да поспорим за тази точно воина. Но аз нямам това предвид. Говоря за философската концепция за воин.

Лицето й остана като камък.

— Никога не мисля за воините, Рон. Войната е злото за света и винаги е била такава.

Нолан отново остави мълчанието да се натрупа.

— При всичкото ми уважение, Тара — каза той тихо, — трябва да помислиш за това. Дължиш го на себе си.

— На себе си?

— Щом заради това изоставяш човека, когото обичаш — да. На себе си.

— Казах ти, не знам дали все още го обичам.

— Защото отиде да се бие?

Тя бавно завъртя чашата си.

— Казах му, че можем да отидем в Канада или някъде другаде.

— И какво ще стане, когато Канада или която и да е друга страна е заплашена и има нужда от войници?

— Но точно там е работата, Рон. Няма заплаха. Ирак не представляваше заплаха. Беше нападение, както когато Германия нахлу в Полша. Америка прави същото, в това е въпросът. Няма да открият оръжия за масово унищожение, почакай и ще видиш. Цялата работа е измама. Всичко това се прави заради печалбите от петрол. „Халибъртън“ и всички онези хора. Не разбираш ли?

— Военни доставчици.

— Да, военни доставчици. Големият бизнес. Чейни и неговите приятелчета.

— Разбирам това, което ми говориш, но тук и аз съм малко обвързан, понеже работя за такъв военен доставчик. Ала от моя гледна точка ние сме хората, които охраняват армията и служителите от цивилната администрация. Ние храним войската, превозваме храна и припаси, вършим добра работа, спасяваме живота на хора, опитваме се да построим страната.

— Която най-напред разрушихте.

Нолан пое дъх.

— Виж, Тара, войната може и да е ад, но това не означава, че всички, които участват в нея са лоши. Виждал съм злото, повярвай ми, то е съвсем различно нещо от онова, което си мислиш. Затова нека не говорим за тази война. Признавам, че в нея има спорни въпроси. Нека да говорим за воина.

— Воина, воина… Не искам воин в живота си. Това е. Не искам да има воини на този свят.

— Да, но тъкмо тук е трудността. Разбира се, че би било прекрасно, ако нямаше нужда от воини. Както би било чудесно да няма зло. Но там е работата, че има зло. И без воините то ще триумфира.

— Какво ще кажеш за това, Рон: без воини злото няма да може да напада.

— Значи е като яйцето и кокошката, нали? Кое се е появило първо? Не — той постави ръката си върху нейната и я отдръпна, сякаш се беше изгорил. — Слушай. Ето какво мисля аз: винаги ще съществува зло и да, то ще привлича зли воини. Дотук съгласна ли си?

Тя успя да кимне леко.

— Добре — продължи той. — Значи злото и неговите слуги са даденост, прав ли съм? Прав съм. Хайде, признай, че е така. Ти току-що го призна. И следователно е вярно.

Тя се поколеба, след това каза:

— Добре. Да. И?

— И веднъж злото като поеме на поход, какво би могло да го спре, освен една по-голяма сила на доброто?

Тя се облегна назад и скръсти ръце.

— По-голямата сила не е непременно физическа. Може да бъде духовна. Вземи Ганди или Мартин Лутер Кинг. Битките трябва да са последното средство. Мисля, че много от тези така наречени воини са подпалвачи на войни, избрали да се бият, за да оправдаят собственото си съществуване.

— Понякога го правят, да. А Ганди и Кинг наистина са велики хора, няма спор. И двамата убити, бих искал да изтъкна. И никой от тях не е използвал ненасилието в една действителна война. Добре, борили са се със злото, но тогава то не е било в настъпление. Все още не е било във воинския стадий. Но дори и така да е, за всеки Ганди или Кинг има по един Невил Чембърлейн или някой друг, който не иска да се бие. Не си мисли, че в момента, в който станеш истински воин — като Чърчил да кажем — наистина си в състояние да спреш действащото зло. Смяташ ли, че Хитлер е щял да спре сам? Някога? Или Саддам Хюсеин?

— Ние наистина спряхме Хюсеин — каза тя. — Той не представляваше заплаха.

Нолан отпусна рамене. Лицето му прие израз на смирена неутралност. Гласът му стана мек:

— Тара, моля те. Възприела си нещата отзад напред. Ако той не беше заплаха, това е защото вече веднъж го спряхме. Нашите войници го спряха в Кувейт. Това е единственото, което той разбра.

Тара въртеше малката си чашка в чинийката, хапейки долната си устна. След малко вдигна очи.

— Не искам да мисля за това, Рон. За мястото на злото в света.

Гласът му отново бе нисък, когато срещна погледа й, сложи ръката си върху нейната и този път не я отдръпна:

— Не те обвинявам, Тара. Никой не иска да мисли за това. И на някои места като тук, в САЩ, и в такъв прекрасен следобед в този невероятен град, то изглежда така далечно и несъществуващо. И слава богу. Искам да кажа, слава богу, че има острови, където звярът е обуздан. Държат го в клетка. Но не трябва да се забравя, че някой някъде, е трябвало да го вкара в тази клетка и да го държи там. Ето затова се нуждаем — всички се нуждаем, светът се нуждае — от воини. Какво мислеше, когато Ивън беше ченге?

Тя се намръщи още по-силно и поклати глава:

— Не бях особено щастлива, но това беше различно.

— Как точно?

Тя захапа устната си още веднъж.

— Войниците — тяхната работа е да убиват. Ченгетата — главно да пазят.

— А понякога, за да защитават, не се ли налага да убиват?

— Но това не е основната им работа.

— Дали това е защото за отделните лоши момчета не е необходима цяла армия, за да бъдат победени?

Той свали ръката си от нейната и се изправи на стола си. Вдигна чаша до устата си и я върна долу. Докато я гледаше, видя как очите й станаха стъклени и в ъгълчетата им увиснаха сълзи.

— Съжалявам. Не исках да ти разваля деня и да те карам да плачеш. Можем да спрем да говорим за това.

Една сълза се откъсна и остави следа по лицето й.

— Не знам какво да правя. Толкова е трудно.

— Да — каза той — знам.

— Опитвам се да постъпя правилно.

— Виждам.

— Трябва поне да прочета писмата му.

— Това би било много мило.

— Но все още съм… — тя спря, погледна го и отново поклати глава. — Нямам никакви отговори. Не знам какво трябва да направя.

— Не е нужно да решаваш днес. Как ти звучи това?

Тя го погледна с благодарност.

— По-добре.

— Добре, тогава — каза той. — Мисля, че толкова философия за един ден е достатъчно. Защо не нападнем онази сергия за пуканки?

Една от забележителностите на Сан Франциско беше „Трейдър Викс“, ресторантът, в който се твърдеше, че е измислен коктейлът „Май тай“, и любимото място на известния журналист Хърб Каен и приятелите му. Оригиналното заведение беше излязло от бизнеса преди десетилетия, но преди две години бяха отворили един близо до кметството. Беше шумно и представляваше същият тип ресторант — характерно за Пасифик Айлънд място, където сервираха огромни плата „пу-пу“, пълни с разядки от азиатската кухня, които човек можеше да полее с „Май тай“ или с някакъв друг вид напитка, съдържаща щедри количества ром, обикновено сервирани за двама в остъргани черупки от кокосови орехи.

Нолан и Тара бяха поръчали едно такова, когато седнаха и още едно с вечерята си. Спокойното разглеждане на забележителностите и последвалият бурен разговор по някакъв начин ги бяха сближили и размили разликата между среща и не-среща и когато сервитьорът прибра съдовете от вечерята и им остави сметката, Нолан си позволи да започне да обмисля възможността тази невероятна жена да харесва нещо у него в крайна сметка. Тара определено имаше в най-добрия случай неопределено отношение към Ивън Шолер и изглежда неговата компания й допадаше — смееше се, шегуваше се, пиеше. Недиректно флиртувайки, разбира се не го правеше открито, тя му отделяше от времето и вниманието си, не държеше крака си близо до спирачката. Неговото лично чувство за чест спрямо другаря му не би му позволило да я преследва, ако тя бе декларирала някакъв вид обвързаност с Ивън. Но тя избягваше да го прави и ако по-късно откликнеше на опитите му за сближаване, това само по себе си би било отговор.

Нолан знаеше отпреди, че в „Трейдър Викс“ има служители, които паркират колите, но като правило той не позволяваше особено охотно други да сядат зад волана на корвета. Затова очите му бяха отворени на четири и няколко пресечки преди да стигнат до ресторанта той забеляза едно като по чудо свободно място до бордюра. Паркира там без много да мисли. Все още беше топло, с една мекота на светлината при здрач, и изминаването на останалото разстояние с Тара изглеждаше едновременно естествено и приятно.

Сега навън се беше стъмнило. По типичния за летата в Сан Франциско начин температурата бе паднала с двайсет градуса за последните два часа и режещият въздух на Пасифика вдигаше праха от улиците. Въздухът скърцаше от песъчинки. Бяха на Голдън Гейт Авеню, булевард на изток и запад, в който вятърът влизаше като във фуния и ставаше още по-неприятен.

Тара каза:

— Как можа да стане така отвратително за толкова кратко?

— Градът получил патент за такова време още от времето на Златната треска през 49-та. Предполагало се, че това ще държи настрана измета. Не мисля, че е свършило кой знае колко работа, но те си го пазят. Защо не влезеш вътре, а аз ще отида да взема колата и ще се върна за теб?

— Не е нужно. Не е чак толкова далече. Мога да го изтърпя.

— Не ти ли е студено?

Тара носеше сандали, къси панталонки и къса тениска, която оставяше корема гол — лятното калифорнийско облекло. Сега съвсем неподходящо.

Но тя само се засмя.

— Няколко пресечки са. Действа ободряващо, не мислиш ли?

Нолан, в цивилни обувки, панталон „Докърс“ и копринена риза „Томи Бахама“, кимна.

— Ободряващо. Хубава дума. Сигурна ли си?

— Да вървим.

На първия ъгъл, до който стигнаха, Полк Стрийт, спряха на бордюра да изчакат светофара. Той забеляза, че зъбите й започваха да тракат.

— По-близо е да се върнеш до „Трейдър Викс“, отколкото до колата. Сигурна ли си, че искаш да продължиш?

— За такава слабачка ли ме смяташ?

— Не съм казал такова нещо. Но ми се струва, че ти е студено.

— Добре съм. Уверявам те.

— Добре тогава — той сложи ръка около раменете й. — Това е само за да ти е топло — каза. — Да не вземеш да си помислиш нещо.

Може би малко замаяна от алкохола, тя сгъна ръце пред гърдите си и се облегна леко на него.

— Хубаво нещо е топлината — и добави: — Хайде, светофарче, побързай.

Но тъкмо преди да се смени светлината в движението се отвори пространство. Той улови ръката й и я стисна — „хайде!“ И изскочиха на асфалта. На следващата пресечка и на по-следващата светофарите не работеха. Макар да се намираха на няколко пресечки от кметството, Нолан осъзна, че навлизат в Тендърлоин Дистрикт, един от най-лошите квартали на града, където нещата се нуждаеха от поддръжка. Вървяха бързо, все още хванати за ръце, стъпките им отекваха. На следващата пресечка — „Ларкин“ — отново трябваше да спрат заради светофара и трафика. От завета във входа на съседната сграда зад тях излезе проститутка в черна минирокля и мрежесто горнище.

— Компания ли си търсите?

Нолан позна по гласа, че беше мъж.

— Имам едно местенце точно зад нас.

— Благодаря, но така ни е добре. — Нолан пристъпи и застана между Тара и проституиращия. — Отиваме да си вземе колата.

— Не беше ли тази улица нагоре и наляво? — прошепна Тара.

— Още една.

Отново изскочиха на паважа и навлязоха в следващата тъмна улица. Изведнъж осветеният град, на който се бяха наслаждавали, изчезна. Вятърът разнасяше над него острата миризма на боклук и урина. На светлините от минаващите фарове Нолан виждаше почти до всяка врата човек — легнал, увит в дрипи или вестници. При една пролука в трафика прекосиха по средата, вече тичайки от студ и адреналин. Завиха по Лейвънуърт към Еди, сърцето на Тендърлоин. Но — какво облекчение — сега бяха на малко повече от половин пресечка до мястото, където бяха паркирали.

Както се оказа обаче, това разстояние съвсем нямаше да е достатъчно късо.

Тримата чернокожи се появиха сякаш от нищото и препречиха пътя им. Тара прошепна:

— О, боже — и застана една крачка зад Нолан.

Мъжете носеха тежки якета с качулки и когато се разгърнаха на две страни да ги заобиколят, онзи отпред размаха нож.

— Закъде бързате толкова? — попита той.

Нолан, който не изпускаше от очи движението на мъжете, единият — заел позиция откъм улицата, а другият зад тях, пусна ръката на Тара и закрилнически я хвана през кръста.

— Колата ни е там на улицата — посочи с пръст той.

— Корветчето, а?

— Точно така.

— Хубаво ли вози?

— Да. Надявам се все още да е в добра форма.

Водачът каза на останалите:

— Надявал се да е в добра форма. Чухте ли това? Човекът се тревожи за гумите си. — Поглеждайки Нолан, той премести ножа в другата си ръка: — Работата е там, че ние я наблюдавахме, за да сме сигурни, че никой няма да й направи нищо. Нали си сещаш?

— Оценявам това — отвърна Нолан. Сега той се обърна и ясно запечата в ума си позициите на другите двама нападатели. Завъртя се малко настрани заедно с Тара, така че да може да улавя всяко движение на онзи отзад, в случай че се готвеше да удари. Погледна ги един по един и каза: — Но сега на приятелката ми й е студено и наистина трябва да влезе в колата веднага. — Пресегна се назад, сякаш търсеше портфейла си. — Колко ви дължа, господа, за това че сте пазили колата ми?

— Рон… — започна Тара.

— Стой спокойно — прошепна той и стегна ръката около кръста й, притискайки я към себе си. По някакъв начин беше успял да извади ключовете от джоба си, сега откри една от ръцете й и ги пъхна в нея. — Когато започне — прошепна в ухото й, — влез в колата и я запали.

— Какво да започне? Рон, не можеш…

Нолан понечи да отговори, но с ръмжаща псувня вместо предупреждение водачът им изведнъж се хвърли напред с насочен нож. Нолан бутна Тара. След това отбягна нападението, като отклони ръката с ножа и ритна назад — Удари задния мъж в коляното. Той изкрещя и падна. Нолан се завъртя, ритна отново и улучи водача им в бедрото. Той се стовари върху третия откъм улицата. Беше само временно задържане, но им даде за момент възможност да се изтръгнат, а на Тара — да побегне към колата.

— Бягай — изкрещя Нолан.

Тя хукна.

Нолан видя с крайчеца на окото си сянката, която се нахвърляше. Дръпна се рязко и нанесе удар заднишком, докато се обръщаше. Уловил проблясването на ножа, парира с удар китката над него и оръжието издрънча върху тротоара. Вече не знаеше кого удря — водача им или другия, но това нямаше значение. От разстояние, достатъчно за да го помирише, вдигна коляно към слабините на мъжа и когато онзи се преви надве, последва удар в тила. Знаеше, че го бе убил от начина, по който го видя да се строполява. Но сега видя, че има още един нож в уравнението. Нападателят опита широк страничен удар. Нолан отстъпи, остави го да полети покрай него, след което мина откъм вътрешната му страна и нанесе с длан ъперкът в основата на носа. Хрущялът потъна назад към мозъка. Тялото се изопна за миг, преди да рухне на земята.

Нолан се обърна назад към мъжа, чието коляно беше счупил. Изведнъж осъзна, че макар той повече да не представлява заплаха, беше свидетел. А свидетелите, както Нолан вярваше, бяха лош късмет. Бързо се огледа, за да провери дали наоколо нямаше други хора. Мъжът все още беше на земята, движеше се долу като рак, назад от мястото на побоя. За две секунди с няколко стъпки Нолан се озова до него.

— Човече — каза той. Дишаше тежко, гласът му беше почти извинителен, но забележително изпразнен от емоция. — Това не беше никак добра идея. Трябва да спреш да се занимаваш с тези глупости. Как е кракът ти? Можеш ли да се изправиш? Трябва да се погрижиш за него. Хайде, нека ти помогна.

Младежът се поколеба за миг, после пое протегнатата от Нолан ръка и се остави да бъде повдигнат. Но веднага щом достигна височината, необходима на Нолан, той обви с ръка врата му, намери брадичката и рязко я дръпна със злокобно изпукване назад и встрани. Пусна и това последно тяло да падне на тротоара и огледа направеното от него кръвопролитие. Доволен, тръгна с лек бяг по улицата, прескочи падналия водач на бандата и след десетина крачки се намери на мястото, където Тара беше запалила колата и я сваляше от бордюра, готова за бягство. Той удари капака на колата, докато я заобикаляше, след това отвори вратата от другата страна на шофьора и скочи задъхан вътре.

— Добре ли си? — попита той. — Можеш ли да караш?

Трепереща и стиснала кормилото, тя намери сили да кимне.

— Давай тогава. Сега!

Тара измина в мълчание около шест пресечки, преди да свие встрани и да спре.

— Мисля, че повече не съм в състояние да карам — каза тя.

— Аз ще поема.

Тя го погледна за първи път, откакто бе влязъл в колата.

— Ранен ли си?

— Не.

— Какво стана с тях?

— Не знам. Оплетоха се един в друг и това трябва да ги е забавило достатъчно, за да мога да дотичам при теб.

След минута тя каза:

— Можеше да ни убият, нали?

— Не знам. Вероятно се опитваха да ни пробват и толкова. Нямаха дори пистолети. Сигурно щяха да ни вземат парите и други неща, ако им бяхме позволили.

Тя стоеше неподвижна и остави мълчанието да изпълни тясното пространство. След това въздъхна нерешително, отвори вратата и излезе навън. Нолан разбра, и също излезе. Изчака я да мине да седне, за да затвори вратата зад нея. После седна зад волана, закопча колана и се включи в движението.

— Господи — каза тя след малко. — Сигурен ли си, че нищо ти няма? Не мога да повярвам, че това се случи. Стана толкова бързо. Как изневиделица изникнаха там!

— Да. Така стават тия неща. — Той хвърли поглед към нея. — Не трябваше да паркирам там. Трябваше да бъда по-разумен, но не го обмислих. Съжалявам.

— Не е нужно да се извиняваш. Ти нямаше вина. Всъщност, ако ти не беше там…

Но той поклати глава:

— Тогава и ти нямаше да си там. Ти би оставила колата на паркинга на заведението като всяко разумно същество.

— И все пак… — тя обгърна раменете си с ръце. — Боже, не мога да спра да треперя.

— Всичко е наред — каза той. — Това е от адреналина. — Свали дясната си ръка от кормилото и я протегна. — Ако това ще ти помогне, можеш да ме хванеш за ръката.

Трябваше й малко време, за да реши. После пое въздух, издиша, след това протегна ръка и я сложи в неговата. Премести двете ръце през скоростния лост в скута си и покри неговата с другата си ръка.

— Благодаря ти — каза. — Това наистина помага.

Нямаше спор дали да я изпрати до вратата или не. Тя отвори. Светна лампата отвътре и се обърна към него. На лицето й бе изписана борба. Със слаба и извинителна усмивка понечи да вдигне ръка, после я отпусна.

— Исках да ти благодаря за чудесното прекарване, но… — тя срещна погледа му. — Сега съм малко объркана. Това нормално ли е?

— Да — отвърна Нолан.

— Ще прочета писмата на Ивън.

— Можеш да го направиш.

— Не си мисли, че съм неблагодарна.

— Защо трябва да мисля така?

— Заради това, че спаси живота ми и всичко останало. Заради това, че беше воин.

Това извика следа от усмивка у него.

— Чудех се дали си се сетила за това. Но ти не ми дължиш нищо, Тара. И определено нищо заради случилото се. — Той леко вдигна брадичката й с показалец.

— Не се тревожи за мен. — След тези думи се наведе напред, целуна я бързо по бузата и направи крачка назад. — Затвори вратата. Това е заповед.

Неспособна да заспи, тя най-сетне взе писмата.

Бяха се излели от душата и сърцето на Ивън. Споменът за него оживяваше силен и ясен във всяко едно — бъбриви и непочтителни, но накрая завършващи неизменно с най-същественото. Липсваше му. Обичаше я и искаше да опитат отново, когато се прибере.

Когато.

Но тя знаеше, че думата не беше когато. Беше ако. Не се знаеше дали щеше да си дойде жив или невредим. Не можеше да се отърси от мисълта, че в момента, в който чете писмата му, той може вече да е мъртъв. Нямаше намерение да се обвързва отново с него, а след това той да загине там. Не можеше да му даде дума, докато отново не са заедно физически и докато тези въпроси не се разрешат по един или друг начин. Да му даде надежда преди това би било вредно и глупаво.

Тара четеше в леглото си завита с одеяла, облечена с пижама и най-топлия си халат, за да спре непрестанното треперене, въпреки топлата нощ в Редууд Сити. Накрая остави и последното писмо — петото или шестото, което беше прочела — и затвори очите си, опитвайки се да си представи Ивън такъв, какъвто го помнеше, опитвайки се да изстиска някакво чувство от онова време, когато си беше мислила, че са идеалната двойка, че ще се оженят и ще имат семейство и прекрасен живот заедно. Обаче то не идваше лесно.

Част от нея, може би по-голямата, все още вярваше, че го обича, че той ще се завърне от тази война, че ще започнат отначало и ще решат всички проблеми. Но него го нямаше вече няколко месеца, а тя беше прекарала това време в опити да го остави зад гърба си. Когато се върне — ако се върне — щяха да видят как стоят нещата помежду им. Мислеше си, че ако тя и Ивън бяха идеалната двойка, ако бяха предопределени един за друг, то нищо не би могло да ги държи разделени. Ала междувременно тя имаше собствен живот и принципи. Не желаеше да запазва една връзка, в която тези принципи бяха нарушени още от самото начало.

Обаче тазвечершният нагледен урок с Рон Нолан бе разтърсил някои от тези дълбоко залегнали принципи. Бяха нападнати от лоши хора, които искаха да им навредят и без Нолан, който я защити, тя можеше…

Внезапно споменът от нападението отново я връхлетя — мъжете, които я заобикаляха с блеснали ножове в ръце. Липсата на всякакво предупреждение, когато първият се втурна насреща им. Ако Рон не беше там… или, по-скоро… ако не беше такъв, какъвто беше, всичко можеше да завърши толкова зле. Можеше да е не просто грабеж, а краят на живота й, на всичко.

Нов прилив на адреналин я накара да подскочи в леглото.

Отмятайки завивките си, тя отиде до прозореца на спалнята и дръпна пердето няколко пръста, колкото да може да погледне навън. Осветената синя вода на басейна долу бе неподвижна. Нито сенчица не помръдваше по тревата или околните живи плетове. Всичко говореше за мира и идилията в предградията. Тя пусна пердето, прекоси стаята и като запалваше пътем лампите, отиде в дневната. Отвори шкафа в стаята, онзи до предната врата, после се обърна и влезе в кухнята. Прозорецът над мивката гледаше към паркинга и тя угаси лампата, за да може да вижда по-добре.

Облян в светлината на една от уличните лампи стоеше корветът на Рон Нолан, точно срещу апартамента й по посока на входа за алеята, която водеше към паркинга. Гюрукът беше свален и колата се намираше достатъчно близо. Виждаше Рон седнал отпред, опрял лакът на долната част на прозореца. Тя погледна часовника — беше я оставил на вратата преди четирийсет и пет минути.

— Рон?

Беше чул приближаването на стъпките и се застави да остане неподвижен, с лице напред, докато тя не се изравни с него. Сега я погледна. Беше в тениска, къси чорапи, дънки и сандали.

— Да? — много тихо.

— Какво правиш?

— Просто седя тук. Наслаждавам се на нощта. — Тя изглежда искаше малко повече обяснения и той й ги предложи: — Бях малко пренавит преди малко. Помислих си, че не е лошо да се успокоя, преди отново да поема по улиците. Трябваше да си заспала досега.

— Аз също бях разстроена. — Тя направи пауза и лекичко въздъхна. — Четох писмата на Ивън. Мисля, че все още е объркан. Поне аз съм.

— За какво?

— За нас. За мен и него. За това какво ще правя.

— Какво ще правиш с Ивън?

— Ако знаех, нямаше да съм объркана, нали? Не бях справедлива към него, нали? Трябва да му пиша и да му обясня какво чувствах през цялото това време.

— И какво е то?

— Че може би имаме шанс, ако той иска да приключи с цялата тази работа. Но това ще е в бъдеще, когато се върне, ако изобщо се върне. Дотогава не мога да му обещая нищо, докато не видя какво има между нас наистина. Това звучи ли ти справедливо?

— Аз не съм безпристрастен — каза той. — Прозвуча ми сякаш ти току-що каза, че нямаш нищо общо с него.

— Скъсахме преди пет месеца, Рон — тя си пое дъх. — Какво точно правеше ти тук?

— Радвах се на нощта, на ароматите, на липсата на стрелба. — Той я погледна. — Също се надявах да не можеш да заспиш и да слезеш тук при мен, за да мога пак да те видя. Може би да се върна с теб до вратата.

След секунда тя каза:

— Можеш да го направиш.

6.

В Сан Франциско заместник-началникът на инспекторите Ейб Глицки влезе в отдел убийства в 9:30, понеделник, на следващата сутрин. Даръл Брако, едно от предишните протежета на Глицки, вдигна поглед от доклада, който пишеше и едва не разля кафето си, докато се изправяше да поздрави:

— Лейтeнант!

Глицки почувства как белегът през устните му се напряга да превъзмогне рядкото желание да се усмихне. Накрая, както обикновено, усмивката не се появи. Неколцина от инспекторите в стаята вдигнаха очи разбира се, но никой от тях не се отнасяше по военному с него. Брако все още беше на крака и чакаше. Очевидно той имаше някаква информация защо шефът на отдел „Убийства“, лейтенант Марсел Лание, беше повикал заместник-началника.

— Марсел ми каза да гледам за вас, сър. Тъкмо щях да го предупредя, че сте тук.

Глицки се спря.

— Да не би случайно да го хвана да прави нещо нередно?

— Човек никога не знае — отговори Брако.

Той тръгна редом с Глицки, след което кимна на друг инспектор, жена на име Дебра Скиф, която вдигна глава и се изправи, докато минаваше Брако.

— Скиф беше вътре при него цял час зад затворена врата тази сутрин. Като я гледа човек, не изглежда кой знае какво.

Скиф, която събираше някакви документи от бюрото си, кимна към Ейб и отговори със съвсем нормален тон:

— Все да ме ухапеш, Даръл.

Глицки продължи напред, следван по петите от Брако и Скиф. Почука на отворената врата на Лание. Лейтенантът говореше по телефона, с крака вдигнати върху бюрото. Той им махна с ръка да влязат. Новият му офис на втория етаж беше поне два пъти по-просторен от кабинката, която той (а преди него и Глицки) беше обитавал един етаж по-долу. Имаше място поне за половин дузина души пред бюрото и четири стола, сгънати и подпрени до задната стена с дъската с надпис „Текущи убийства“. Глицки разгъна един от столовете и отстъпи на другите двама да си вземат по един.

— Разбирам — говореше Лание в слушалката. — Да, сър. Затова помолих Ейб да дойде да го информирам. Не — той подбели очи от досада. — Разбирам, че не искаме да… — дръпна слушалката от ухото си и Глицки чу глас, който разпозна като Франк Батист, началник на полицията. Значи, за каквото и да ставаше дума, то вече си имаше профил. — Да, сър — повтори Лание в следващата пауза, — това е идеята. Ще го направя. Да, сър. — Накрая той затвори, пусна крака на земята и приближи тялото си до бюрото, като подпря лакти отгоре. — Това беше началникът.

— И аз останах с това впечатление — каза Глицки. — Как е Франк в тази прекрасна сутрин?

— Тревожи се за нашето гражданство — да не би да изпадне в паника.

— И защо би изпаднало в паника?

— Тъкмо заради това те повиках, защото ако тази работа излезе навън, пресата ще нахълта тук, а аз знам колко обичаш да ти снимат физиономията с камера.

Всички разбраха иронията в думите на Лание. В отдела Глицки беше известен с две неща: не понасяше и не използваше псувни и мразеше контактите с каквито и да било медии. За нещастие, последното представляваше около осемдесет и пет процента от работата му.

Сега, нахлузил върху лицето си израз на примирена търпеливост, Ейб се облегна назад и вдигна единия си крак върху другия, с глезен върху коляното.

— Добре. Какво има?

Лание хвърли поглед върху двамата си инспектори и се върна на Глицки.

— Вероятно си имаме работа със сериен убиец.

— Аха — каза Глицки. — От известно време не сме имали работа с такъв.

— Оттук и паниката, която Франк толкова много би искал да избегне. Както и да е, помислих си, че Даръл и Дебра могат да те вкарат в час, за да знаеш докъде сме стигнали и как да се оправим, ако нещата се нажежат. — Той кимна към жената, която се опитваше да направи красивото си лице невидимо, без кой знае какъв успех, като през цялото време показваше сурово изражение.

— Дебра, искаш ли да започнеш?

— Разбира се — приведена леко напред на стола си, тя беше опряла лакти върху коленете си и сключила ръце. Повдигна брадичка и се завъртя, за да гледа Глицки в лицето. — Не е кой знае каква история. Миналата сряда получих едно късно обаждане от „Миш“, всъщност беше рано сутринта. Тяло на улицата, на две крачки от „Мейкаут Рум“. Бял мъж, прилично облечен, портфейла му в задния джоб. Оказа се, че е трийсет и шест годишен бивш „Тюлен“ на име Арнолд Цвик. Няма криминално досие, неженен, необвързан, в момента безработен. Но очевидно скоро се е върнал от Ирак, където е работил за „Олстронг Секюрити“, чието управление е тук в града.

— Какъв им е бизнесът?

— Всичко, с каквото там се занимават бившите военни. Ходих в „Олстронг“ и там научих, че текущият им договор е за охрана на летището в Багдад. Но те не знаят къде е отишъл Цвик. Управителят на офиса ми каза, че го смятали за убит там. Един ден той просто изчезнал. Но сега вече знаем, че се е върнал. Няколко съседи, с които говорих — съседи, с които се е сприятелил — изглежда имаха впечатлението, че разполага с много пари. Но не открих никаква банкова сметка, а в апартамента нямаше пари в брой. Значи убийството все пак би могло да бъде заради грабеж — или това, или много добре е скрил парите.

Глицки попита:

— Мислиш ли, че е възможно да е откраднал пари от Олстронг?

Дебра кимна, очевидно доволна от въпроса:

— И моето предположение беше такова, сър. Особено като се има предвид начина, по който е бил убит.

— Как точно?

— Някой му е пречупил врата.

— Значи е работил отблизо — коментира Глицки. — Не е толкова лесно.

— Още по-трудно е, като се има предвид колко добре е бил обучен Цвик и че няма следи от борба или оръжие, използвано от нападателя. А Цвик е бил добре въоръжен. Носел е нож в ножница на бедрото и 45-милиметров в джоба на сакото. И двете все още бяха у него, когато отидох там.

— Значи неговият убиец също е бил командос — каза Глицки. — Вероятно си предположила, че работи за Олстронг, който е искал да си върне парите.

Дебра кимна.

— Точно това си помислих, докато Марсел не ме повика вчера да ми разкаже за най-новото при Даръл.

Глицки прехвърли вниманието си върху Брако.

— Казвай.

— Трима улични главорези, всички с досиета. Всичките млади, силни и въоръжени, излезли да се позабавляват в събота вечер в Тендърлоин. Всички убити с ръце. Може би просто са решили да нападнат неподходящия човек, същият, който е убил Цвик, но е малко пресилено, не мислиш ли?

— Пресилено е това, че е останал да се навърта наоколо, ако е наистина човек на Олстронг — каза Глицки.

— Макар че не може да се говори за хора на Олстронг — отбеляза Дебра. — Целият персонал е в Ирак. Имат една жена, управител в някакъв малък офис край „Кендълстик“ и двама чиновници. Никой от тях не е срещал лично Цвик. И аз им вярвам.

— От друга страна — намеси се Лание, — може да си имаме работа с някой добронамерен, но смахнат човек, тръгнал да избива хора със собствените си ръце. Тези бандити от Тендърлоин са двама със счупени вратове и един с челни кости, забити в мозъка. Но не можем да намерим никаква връзка между Цвик и тези мръсници. Никоя от жертвите не е ограбена.

Глицки се почеса по бузата.

— Колко жертви с пречупени вратове си виждал през последните двайсет години, Марсел?

Лейтенантът кимна.

— Знам какво искаш да кажеш, Ейб. И всяка една от малкото такива е при някакъв вид борба. С тези момчета едва ли има и следа от борба. Проблемът е, че репортерите вече са надушили историята — тази сутрин ми се обадиха вкъщи, също и на Франк — и от устата им текат лиги при мисълта за история със сериен убиец.

Глицки подъвка вътрешната страна на бузата си.

— Значи Олстронг наема „тюлени“ и други от този род за охранителната си дейност в Ирак?

— Дотолкова успях да се досетя — поясни Дебра. — Всичко, което имат, както вече казах, са хубави брошури и никакви хора.

— Да не изгубваме от поглед най-главното — каза Лание. — Не искаме тази история за сериен убиец да залее града. Франк ще ми откъсне топките. Извинявай, Дебра.

Но Глицки вече се беше изправил.

— Очаква ме любимият понеделничен брифинг с пресата след петнайсет минути, Марсел. Ще гледам да гася този огън поне, докато не се сдобием с още един счупен врат.

— Какво смяташ да им кажеш? — попита Лание.

— Ще кажа, че не мога да коментирам разследване, което е в процес и че ще е безотговорно да се печатат и пускат слухове за сериен убиец, когато няма доказателства в подкрепа на това. А и никоя от жертвите не е известна личност. Имаме трима мъртви братя по хулиганство и един мъртъв безработен бял мъж в „Миш“. Не е особено приятно, но се случва. И животът продължава.

— Даже и ако този тип е същият тип — обади се Брако — кой ги е избил всичките?

— Ако е бил един и същ човек — каза Глицки, — е нормално да вярвам, че отдавна е изчезнал и повече няма да се върне.

7.

Като всички останали, майор Чарлз Тъкър, главен одитор по въпросите на авиацията, не обичаше да напуска зелената зона. Но през изминалите десет дни, откакто Рон Нолан се беше появил долу в сградата на Републиканския дворец с искането за 2 милиона, той се беше подписал за други 3,3 милиона долара в брой, пак за „Олстронг Секюрити“, и пак одобрени от Координатора на охраната на летището полковник Кевин Рамсдейл.

Джак Олстронг беше заставал лично четири пъти пред бюрото му, търпеливо обяснявайки на Тъкър, че той очевидно няма представа за обема на дейността, за която са сключили договор „Олстронг Секюрити“. Самото летище, BIAP, беше огромно, разположено върху трийсет и две хиляди акра. Само охраняването дори на половината от всичката тази площ в една враждебна страна беше монументална задача. Освен това Олстронг Секюрити се нуждаеше незабавно от парите, за да купи колите и камионите, необходими за доставка на динари в брой навсякъде в страната, както изисква последния им договор. Той също така имаше нужда от още пари за кучетата търсачи на бомби, за заплати на огромния си персонал, за храна за постоянно увеличаващият се поток от служители.

Въпреки опасността, свързана с всяко пътуване извън зелената зона, Тъкър реши, че трябва да отиде и лично да провери какво се случва в BIAP. Облечен в униформа, той излезе от Републиканския дворец в ранния следобед и бе откаран от шофьор през града и извън него до летището с ескорт от три коли Мерцедес, пълни с хора от охраната на ВКУ, които носеха само ножове — иронията не му убягна. Въпреки всичко, когато пристигнаха на контролния пункт пред летището вече беше четири следобед.

Както винаги имаше дълга опашка от коли преди неговия ескорт. Всички те чакаха да бъдат претърсени и документите им прегледани. С това темпо ескортът на Тъкър нямаше да може да влезе вътре поне още час. Така че за да си спести времето, той реши да излезе и да влезе в района на летището пеша. Ако имаше късмет, щеше да приключи с тази неофициална инспекция и да тръгне обратно към Багдад преди още ескортът да е стигнал до портала. Можеха да завият обратно и да се махнат от тази лудница.

Но едва слязъл от колата, той чу звуци от стрелба. Не далечна, каквато се чуваше често в Багдад и бе много пъти сравнително безобидна, а близък огън, който сякаш идваше от квартала на източната граница на BIAP. Като контраст на западната граница, която стигаше до брега на Ефрат и продължаваше в равнина от плоска, безформена, набраздена от канавки земеделска земя, а в далечината се превръщаше в пустиня, тази източна ничия територия беше гъсто запълнена навсякъде с ниски, кафяви като изпражнения сгради, с които изглежда бяха застроени повечето предградия на Багдад, и доколкото знаеше Тъкър, бяха дом на стотици бивши офицери на Саддам Хюсеин. Престрелка в този район едва ли означаваше добри вести. И все пак, ако тя си останеше изолирана в квартала, той знаеше, че няма нужда да се тревожи.

Привеждайки се, движейки се откъм по-безопасната страна на опашката от коли, Тъкър бе почти стигнал до портала, когато разбра, че огънят всъщност бе много близо. Спря и видя шепа мъже да тичат бързо малко извън района на летището, до барикадите, които се издигаха покрай периметъра на оградата. Всичките бяха облечени в черно, с камуфлажна боя по лицата — Тъкър знаеше, че това не са редовни части. Всички носеха пушки и амуниции и по посока на предградието.

Все още наведен, той хукна към портала, където четирима мъже — също тежковъоръжени и в подобаващи тъмни работни дрехи — обслужваха входа, видимо необезпокоени от стрелбата покрай тях. Тъкър отиде до най-близкия.

— Хей — вдигна ръка. — Майор Чарлз Тъкър. Какво по дяволите става тук?

Мъжът, който не беше американец, погледна през рамото си, а после към Тъкър. Вдигна рамене и заговори със сковано правилен британски акцент.

— Започнаха да ни обстрелват оттам. Джак Олстронг нареди да ги спрем.

— Вие ги нападате?

— Така изглежда, да.

— Не може да правите това. Това е против всякаква политика.

Мъжът отново повдигна рамене.

— Господин Олстронг им нареди.

— Добре, нека да кажем на господин Олстронг да дойде тук и да ги върне. Не може да се води офанзива с невоенен персонал.

Друг мъж с акцент като първия се отдели от колегите си инспектори и застана пред Тъкър.

— Проблем ли има, сър?

— Разбира се, че има проблем. — Той посочи стрелците: — Предполагам, че тези хора работят за господин Олстронг. Кой се разпорежда тук?

— Аз.

— Как се казвате?

— Кадка Гурунг.

— Откъде сте?

— От Непал.

— Добре, господин Гурунг, аз съм майор от американската армия. На частните въоръжени сили им е забранено да нападат бунтовнически групировки.

— Но те стреляха по нас първи. Ето оттам — и той махна неопределено към квартала.

— Стреляха по вас?

— Да, сър.

Тъкър посочи:

— Някой в тази редица коли беше ли улучен?

— Не мисля. Не, сър.

— Но колите просто си стояха тук, както и сега?

— Точно така.

— И никой не беше прострелян?

— Не мисля.

— И сега никой не стреля оттам.

— Не. Трябва да сме ги прогонили.

— Или това, господин Гурунг, или не е била кой знае колко добре организирана атака, щом не са успели да ударят спрели на едно място автомобили от по-малко от сто метра. Може би тази атака е била просто празнични гърмежи, които през цялото време се чуват в Багдад. Какво ще кажете за това?

— Не е изключено.

В този момент няколко от групата командоси побягнаха през откритото поле към иракските сгради.

— Те нападат, за бога! Това е безочливо нарушение. Къде е Джак Олстронг сега? Трябва веднага да се сложи край. Искам веднага да говоря с него. Смятате ли, че можете да го уредите?

Гурунг, объркан от очевидния гняв на Тъкър, отговори:

— Разбира се. Почакайте тук, ще се опитам да го открия.

Без да бърза много, той се запъти към една малка измазана сграда непосредствено от вътрешната страна на портала, която изглеждаше наскоро построена. Вдигна телефона.

Тъкър междувременно се завъртя назад, за да се изправи в лице срещу другия мъж, с когото бе говорил.

— Вие кой сте? — рязко попита той.

— Аз съм Рамеш Бишта.

— Добре, господин Бишта, докато чакаме господин Олстронг, можете ли да ми кажете кое затруднява толкова нещата тук? Не можете ли да направите така, че тази опашка да се движи по-бързо?

— Шофьорите — обясни той. — Много от тях не говорят английски. Трудно е.

— Разбира се, че не говорят английски. Повечето от тях са иракчани. Доставят иракски стоки, въртят иракски бизнес. Тук на портала нямате ли хора, които говорят арабски?

— Не, сър. Съжалявам, но нямаме.

— Ами преводачи?

— Същото. Нямаме. Може би някой ден…

Тъкър вдигна длани към главата си и разтърка слепоочията. Лично бе надзиравал трансфера на почти шест милиона долара за Олстронг Секюрити през последните две седмици, а очевидно Джак Олстронг не можеше да намери един местен служител, който да говори арабски на иракчаните, желаещи да отидат на това летище. Да не се споменава факта, че противно на всички правилници, той плащаше на командосите си, за да водят офанзивни военни действия срещу цивилното население. Тъкър беше започнал да вярва, че Олстронг безскрупулно използва хаоса в Ирак, но сега си помисли, че дори не е видял половината от всичко.

Господин Гурунг се върна и информира Тъкър, че Олстронг е на път. Следващата кола на портала най-сетне получи разрешение да мине и влезе в зоната на летището. За момент групата нападатели изглежда беше спряла на границата със съседните сгради. Тъкър се възползва от възможността да попита Гурунг за кучетата.

— Не ви разбрах? — неизменно учтивият пазач сви рамене.

— Кучетата търсачи на бомби. Предполага се, че трябва да са до портала и да проверяват колите. Багажниците.

— Не, не съм ги виждал още. Може би ще дойдат скоро.

Все още усмихнат, самото желание за съдействие, Гурунг помоли да бъде извинен за момент. Той отиде до Бишта и след кратък разговор двамата отидоха и поговориха с другите си двама колеги. Почти незабавно те се отдръпнаха от следващата кола и й махнаха да мине през портала. А после следващата. И следващата. Колоната започна да се движи.

Тъкър наблюдава известно време, после спря пред следващата кола и вдигна ръка, за да я спре. Шофьорът натисна клаксона, но Тъкър не пусна ръката си и го задържа.

— Господин Гурунг! — викна той. — Какво правите сега? Държахте тези хора часове наред, а сега ги пускате да минат просто ей така?

Това най-сетне докара разтревожено изражение върху лицето на Гурунг.

— Господин Башта каза, че сте му наредили колоната да се движи по-бързо.

— Да, но… не трябва просто да им махате да минат, за бога! Все пак трябва да вземате документите им и да проверявате колите. Може би трябва да доведете тук някой иракчанин, поне преводач, някой, който говори арабски. Вземете кучетата търсачи…

Изражението на Гурунг се промени по средата на тази тирада. Погледът му се фокусира някъде над рамото на Тъкър и след това той изведнъж тръгна през плаца, за да пресрещне Джак Олстронг, който подтичваше насам.

Двамата мъже спряха на около двайсетина метра от Тъкър. След кратка размяна на думи, Олстронг бързо сложи ръка на рамото на Гурунг в успокоителен жест, след което продължи покрай него по посока на портала.

В този момент Тъкър, все още на средата на пътя, задържащ потока от коли, чу още едно изсвирване на клаксон от колата пред него. Но сега вече, наистина разгневен, сложи ръка върху пистолета си и насочи показалец към шофьора — предупреждението беше ясно и красноречиво.

Зад гърба си чу спокойния глас на Олстронг.

— Може би ще се отдръпнете от пътя и ще оставите хората ми да си вършат работата, майор.

Тъкър се завъртя рязко към него.

— Как могат да си вършат работата и да разпитват тези хора, след като не знаят езика? — попита той. Без пауза той продължи, като сочеше командосите, сега стигнали до гърба на една от сградите: — Преди всичко трябва да накарате тези хора да се върнат. Те нямат право да водят офанзивни действия.

Олстронг хвърли поглед нататък.

— Стреляха по нас, майор. Това е отбрана. Трябва да се пазим и имаме всякакви права да се защитаваме.

— Вашите хора тук ми казаха, че нищо не е улучено. Което ме кара да си мисля, че едва ли е било сериозно нападение.

Олстронг изпъна целият си ръст, а обикновено дружелюбното му изражение стана внезапно сурово.

— Майор, може би сте пропуснали нападенията с минохвъргачки миналия месец. Те пробиха дупки в пистата, колкото да влезе фолксваген, убиха четирима от хората ми и раниха още двайсет. Или стрелбата с пушки, срещу офиса ми — щях да забравя, тя уби двама други. — Сега Олстронг посочи ниските сгради: — Този квартал там е удобна почва за зараждане на атаки срещу това летище, а моята работа е да ги спирам.

Тъкър вирна брадичка.

— Сега няма никаква атака, Олстронг. Или ще отзовеш хората си или, кълна се в бога, лично ще действам пред Калистън и твоето приятелче Рамсдейл да ти отрежат финансите. Нямаме нужда от изпълнители, които си играят на каубои. Играеш по правилата или не играеш въобще.

В този момент Гурунг вече се беше приближил до тях. Олстронг отново хвърли поглед към командосите си, след което кимна на своя служител:

— Обади се по радиостанцията да им кажеш да се приберат — нареди той. — Край на боя за днес. — След това се обърна към Тъкър: — Но не сте дошли тук заради това.

— Не. Дойдох да проверя как се харчат парите ни. Наясно ли сте, че вашите пазачи не говорят арабски? Как очаквате да получават информация от шофьорите, след като не говорят езика?

Олстронг поклати глава.

— Тези мъже са обучени във Великобритания гурки, майор, гордостта на Непал. Те са напълно квалифицирани да се справят с тази мисия. Опитах да наема местни на няколко пъти и знаете ли какво стана? Или ограбват всичко до шушка, или не се появяват на работа въобще, или и двете. Страхуват се, че ако дойдат на работа при мен, семействата им ще бъдат избити и не са далеч от истината. Моите момчета са старателни и си вършат работата. Малко по-бавно от американските стандарти, за съжаление, но тук сме на война.

— А кучетата? Които надушват бомби?

— Какво за тях? Още ги обучавам. Имаме шейсет треньори и сто кучета, които работят на пълен работен ден зад терминалите. Когато сме готови, ще ги пуснем всички в действие. Междувременно, повтарям, ще работя с моите момчета.

— Ще искам да видя кучкарниците ви. Както и автомобилните и камионни паркове, за които броихме парите. Всъщност, можете да разглеждате днешното ми посещение като неофициален необявен одит, за да видя дали има нужда да се върна за една пълна инспекция. Имам предварителното одобрение на Калистън и на главния инспектор на армията.

— Чудесно. — Олстронг отстъпи крачка назад и скръсти ръце пред гърдите си. — Но не мога да ви пусна да влезете в охранявания район.

— Можете и още как.

— Погледнете ме, майор. Забравяте, че работя за армията. Договорът ми е с Коалиционната служба по доставките. Джери Бремер чрез Кевин Рамсдейл. Тук не чувам името Калистън, а вие? Или Тъкър. И шефовете ми са достатъчно удовлетворени от моята работа, толкова, че получавам повече задачи, отколкото мога да извърша. Така че, ако искате да ме инспектирате, съгласувайте това с Рамсдейл. Нямам нищо за криене, но не желая да показвам счетоводните си книги на някой, който няма разрешение да ги проверява. Така че благодаря ви за интереса, майор, но се боя, че това пътуване ще се окаже за вас загуба на време. — Той се обърна към своя служител: — Господин Гурунг, Майор Тъкър няма да влиза в района на летището днес или който и да е било друг ден, без моето разрешение. Ясно?

Гурунг кимна.

— Да, сър.

Тъкър изгледа злобно Олстронг.

— Ще отида при Рамсдейл и при Бремер, ако трябва — каза той. — На твое място, Олстронг, бих си привел документите в ред. Ще се върна с всички пълномощия, които са ми необходими. Само почакай.

— Нямам търпение да дойдете. Междувременно, приятно пътуване обратно до Багдад. И си дръжте главата наведена. — Олстронг показа една от онези усмивки, които бяха негова запазена марка: — Човек никога не знае.

Рон Нолан беше пристигнал в охраняваната територия по-рано същия ден и сега той и Ивън Шолер седяха върху стъпалата на фургона трапезария. Оставаха няколко минути естествена слънчева светлина от тази гореща августовска вечер. Прахът, донесен от следобедните ветрове, висеше във въздуха и обвиваше всичко в жълтеникавокафяво.

— Човече, казвам ти — говореше Нолан. — Тя се е отказала. И ти трябва да направиш същото.

Ивън този път даже не спореше с Нолан дали да приеме още една „Будвайзер“ или не. Вече беше изпил три — този път в кутийки, не бутилки. Отвори следващата студена бира и я вдигна към устата си. Не избърса пяната, полепнала по устните му.

— Имаше ли друг?

— Какво? Имаш предвид при нея? Дали съм видял някого? Нали вече говорихме за това? Не. — Нолан отпи от кутийката си. — Но аз ти говоря за три минути, в които си приказвахме с нея пред вратата на апартамента и аз се опитвах да я накарам просто да вземе проклетото писмо. Ако е имало някой вътре, не съм го видял.

— Значи може би…

Нолан го прекъсна:

— Може би нищо, Ивън, не си причинявай това. Трябваше ми да видя лицето й — невероятно лице между другото — и вече знаех какво си загубил и ти съчувствах. Но ако беше видял лицето й, нямаше да имаш никакви съмнения. Тя не искаше да има нищо общо с теб или с писмото ти. Искаш ли да го чуеш пак? Каза: „Няма да го прочета“. А аз й казах: „Не е нужно да го четеш, но обещах на Ивън, че ще ти го предам със собствените си ръце. Това можеш да направиш, нали?“ А пък тя: „Ще го хвърля.“ Аз й викам: „То си е твоя работа, но аз трябва да ти го предам.“ И после го взе, каза благодаря, погледна ме в очите и го скъса на две.

Ивън пи и въздъхна:

— Шибана работа.

— Точно така. Съгласен съм, че е кучка. Но, братле, добрата новина е, че повече няма защо да се чудиш. — Нолан се поколеба, пи бира и хвърли поглед настрани през стъпалата. — Не знам дали искаш да чуеш това, приятелю, но трябва да ти кажа, иначе никога няма да го научиш. Тя и мен се опита да ме свали. — Вдигайки ръка с възпиращ жест, Нолан побърза да продължи: — Нищо, с което да не мога да се справя и много неохотно я оставих да пофлиртува, но ако имаш нужда да си още по-сигурен…

— Не, това би трябвало да е достатъчно.

— Разбирам те. Но знаеш ли, дай да пробвам някой път. Може да се оправя и с това някой ден, кой знае.

— Може и да си прав.

— По дяволите, разбира се, че съм прав.

Ивън го погледна:

— Наистина ли се опита да те свали?

Нолан тържествено кимна:

— И дори останах с впечатлението, че не й е за първи път, откакто си заминал. Това момиче е истинска лисица, Ив. Да не мислиш, че си стои вечер вкъщи и гледа телевизия? Хайде, и тя е човек, животът е кратък, а там при нея има как да го живееш. Това не е осъдително. Двамата сте скъсали преди да дойдеш. Край. Приеми го.

Ивън наведе глава. Струваше му се, че не би могъл да събере сили да я вдигне.

По дяволите, мислеше си Нолан, може би няма да успее да я забрави. Тази възможност не му бе минавала през ума. Нолан бе казал малката лъжа как Тара е скъсала плика на две, защото си мислеше, че това прави историята по-убедителна и приближаваше окончателната раздяла на Ивън и Тара по-близо до финала. Но сега разбра, че Ивън може и да не го приеме. Може да се опита отново да се свърже с нея, да открие какво се бе случило в Редууд Сити, може дори да успее да му вземе Тара.

Нолан не можеше да допусне това да се случи. Искаше Тара. Беше я получил и възнамеряваше да я задържи, докато не му омръзне, което можеше да означава много дълго време. Обаче реакцията на Ивън го извади от равновесие. Сега той просто трябваше да се пренастрои. Да прецизира стъпките си. Да го държи далече от нея.

Все пак по време на война всичко беше справедливо. И старата поговорка беше права: в любовта, също. Човек трябва да притежава желанието и способността да се настрои и за най-неочакваното.

В крайна сметка Ивън Шолер беше изпратен на опасно място, където може всичко да му се случи. Нолан можеше съвсем мъничко да помогне на шанса, да даде на Ивън да се занимава с нещо друго, което да го отдалечи от Тара Уитли.

Той се пресегна и сложи ръка на рамото на Ивън твърдо, но приятелски:

— Знаеш ли какво ти е нужно, братле? Трябва ти нещо, което да те накара да спреш да мислиш за това.

— Тук в централата такива неща винаги са подръка.

— Хей, тук има какво да се прави. Просто трябва да знаеш къде да търсиш.

— А-ха.

— Съмняваш ли се?

Вместо отговор Ивън вдигна бирата си.

— Тома Неверни — Нолан поклати глава невярващо. — Пич, свали тая бира и ела с мен.

Ивън остана така за миг, после вдигна кутийката и изпразни съдържанието й в устата си. Накрая се изправи.

— Къде отиваме?

— На пушечна забава — каза Нолан.

— Какво е това?

— Опушване на муджахидини. Ще ти хареса.

В квартала, съседен на летището, действаше шпионин на Джак Олстронг, образован офицер от бившата Републиканска Гвардия, сунит на име Ахмад Ясим Мохамед. Никой не знаеше каква точно игра играеше, и несъмнено Ахмад предпочиташе нещата да си останат такива, но привидно бе приел новото пост-Саддамово статукво и желаеше да работи за Америка и нейните съюзници за преустройването на страната. Беше се свързал с Джак Олстронг по време на минохвъргачния обстрел на летището през юли, когато под прикритието на преводач беше предоставил информация срещу пет хиляди долара, оказала се ценна при идентифицирането на няколко сгради в бордея край летището, където откриха огромни сандъци с оръжие, минохвъргачки и други експлозиви.

Макар че никой, а най-малко Джак Олстронг, не изключваше възможността Ахмад всъщност да е шпионин, разузнаващ положението на летището в полза на бунтовниците, и макар че Нолан и другите служители на Олстронг единодушно смятаха, че Ахмад използва американското военно присъствие, за да си урежда лични вендети с бивши свои колеги от Републиканската Гвардия, оставаше си фактът, че информацията му почти винаги се оказваше вярна. Когато посочените от него цели бяха унищожени, минохвъргачният огън престана изведнъж. Точно толкова бе необходимо на Олстронг и Калистън, за да го приемат. Олстронг вече няколко пъти бе заплащал на Ахмад за подобна информация и разчиташе на показаната от него интелигентност, за да бъде винаги една крачка преди бунтовниците извън периметъра на летището. И досега тази тактика действаше безотказно.

Никой не беше очаквал днешното нападение, но Ахмад беше пристигнал в охраняваната зона след инцидента. Сега, в зноя на едва настъпилата вечер, той седеше на предната седалка в една от ескортиращите коли на „Олстронг“. Зад волана беше Рон Нолан. Ивън Шолер, в черни дрехи, с жилетка от кевлар и четири бири в кръвоносната система, стоеше неудобно зад картечната платформа на покрива на возилото. Зад тях на седалките двама гурки в черно проверяваха оръжието си.

Групата излезе от главния портал. Далече от дясната си страна те по-скоро почувстваха, отколкото видяха контурите на зацапаните с кал бедняшки жилища. На около четири километра извън заграждението хумвито зави рязко надясно и заподскача през ничията територия, която отделяше летището от жилищата. Нолан угаси фаровете и остави само дневните светлини.

Ивън присви очи в тъмнината, неспособен да различи повечето детайли напред и от двете страни. Съжаляваше, че беше изпил онези бири. Не беше пиян, но усещаше присъствието на алкохола и макар че Нолан го бе уверил, че ги очаква много малка или почти никаква опасност, само един страхотен прилив на адреналин, той също така беше настоял Ивън да си сложи бронежилетка, както бяха направили всички останали.

Ивън си каза, че всъщност може накрая да се нуждае от всичките си сетива и не можеше да се отърси от парливата мисъл, че рефлексите му е възможно да не се окажат достатъчно бързи. Затова устата му беше пресъхнала, дланите потни, а главата олекнала. Беше там самичък, наполовина подаден навън. Не чуваше нищо зад себе си в колата — и това никак не облекчаваше нервността му.

Какво по дяволите бе тръгнал да прави?

В следващата минута бяха влезли в самия град. Когато приближаваха, Ивън си помисли за миг, че колата щеше да се разбие в един от дворовете, но очевидно Ахмад знаеше накъде да ги насочва. Изведнъж влязоха в една толкова тясна уличка, че колата им едва минаваше. Светлина идваше само от прозорците на къщите, но в никакъв случай не беше пуста. Местните стояха отвън, пушеха, разговаряха — тяхната машина привлече няколко деца, които затичаха покрай нея свирейки и молейки за храна и сладкиши.

Пешеходното движение ги принуди да намалят скоростта. Нолан натискаше от време на време клаксона, не спираше, пробиваше си път напред, карайки населението да се отдръпва от пътя му. Ивън, който вече обилно се потеше, стискаше здраво ръчките на картечницата, дори и след като беше чул Нолан да му вика:

— Бъди спокоен, братле. Тук не се случва нищо. Още не сме пристигнали.

Завиха наляво, после надясно, после пак наляво, сега вече по неозначени и незабележителни улици и в нещо като пазарен площад, затворен за нощта, с не повече от неколцина минувачи. Нолан ускори през откритото пространство и навлезе в друг квартал на предградието. Наоколо все още се разхождаха хора, но по-малко и с много по-малко деца. Нолан зави още веднъж и спря пред някакво широко пространство пред нещо, което приличаше на джамия. Тук не се движеше жива душа. Единствената светлина или звук — телевизия или музика — идваха от двуетажната сграда на другия ъгъл отляво.

Вратата отпред се отвори и слезе Ахмад. Затвори леко, после се облегна на прозореца и каза нещо на Нолан. След това се обърна и побягна, потъвайки в друга странична уличка. Нолан угаси всички светлини и после изведнъж отново потеглиха, само за да спрат шейсет ярда по-нататък, след като бяха подминали къщата, посочена им от Ахмад.

Този път двигателят угасна. Тук радиото от вътрешността на сградата се чуваше по-силно и представляваше прикритие за всеки шум, вдигнат от Нолан и другарите му, докато отваряха вратите, излизаха и вземаха оръжията си.

Сега всички се събраха отдолу и от едната страна на Ивън. Бяха си начернили лицата с камуфлажна боя и закачили гранати по жилетките си още в колата и от тази подробност кръвта на Ивън замръзна в жилите. Той видя само зъбите на Нолан в тъмното. Той изглежда се усмихваше.

— Оставям ключовете в колата — каза на Ивън, — в случай че ти потрябват. Нали помниш откъде минахме?

Шега. Даже и при тези обстоятелства. Нолан продължи:

— Ако е необходимо, скачаш зад волана и бягаш, накъдето можеш. Но едва ли ще продължи дълго. И помни като дойдем, че сме в черно, но сме добрите момчета.

След това той светна лампата върху каската, която беше сложил и останалите го последваха. Всичко това очевидно бяха добре репетирани действия. В отговор на едно кимване на Нолан мъжете побягнаха към целта си. След миг по един от тях стоеше от двете страни на вратата на къщата. Нолан застана пред вратата и без предупреждение или сигнали откри автоматична стрелба. Вратата се отвори, той я ритна и поведе хората си навътре.

Веднага настана хаос. Писъци и викове, изстрели и спорадични избухвания на огън от автомати, след което тримата мъже отново се събраха отвън. Ивън си мислеше, че всичко е приключило, когато нощта бе разцепена от експлозия през един от долните прозорци. Мъжете отново се втурнаха навътре, този път в пълна тъмнина.

Кокалчетата на Ивън се стегнаха върху картечницата. Зад гърба си чу шум и се завъртя бързо. Не успя да завърти оръжието на пълни сто и осемдесет градуса и изведнъж осъзна, че ако някой го нападнеше в гръб, той нямаше да успее да се защити. Измъкна пистолета, за секунда се пъхна до задната седалка и погледна назад, но на улицата не се виждаше нищо. В къщата виковете и стрелбата продължаваха — отново отделни изстрели, последвани от автоматични откоси. Нова експлозия разцепи нощта и после изведнъж всичко утихна.

Няколко секунди по-късно тримата мъже в черни дрехи отново се появиха пред вратата. Двама от тях се втурнаха към колата, но третият отново се шмугна навътре, след което хукна навън с всички сили в момента, в който неговите другари влизаха в джипа. Зад гърба му в къщата се чуха едновременно две експлозии, които избиха колкото стъкло беше останало по прозорците и едва не го повалиха, но той не спираше да бяга, докато не стигна колата.

В този момент Нолан вече беше зад кормилото и задъхан палеше мотора. Викна през рамо към Ивън:

— Наистина това беше мястото. Този Ахмад е голяма работа. Имаше поне дузина муджахидини, братле. И може би двеста АК. Ръчни противотанкови гранатомети и какво ли още не. Но нищо, което да не може да се изцери с няколко осколочни гранати. Боже, обичам тази работа. Какво ще кажеш? Забавно ли беше, а? Дръж се, потегляме.

Зад тях огънят и димът започваха да излизат на талази от прозорците на сградата. Ивън не можеше да откъсне очи от гледката. Смътно долавяше отварянето на врати по улиците наоколо, хора, които излизаха навън, още викове, писъци на жени. Зад тях се чу пукането на нещо, което трябва да бе пистолетна стрелба, но той не видя нищо достатъчно ясно, за да го сметне за мишена.

След малко вече бяха завили зад ъгъла и минаваха през площада пред джамията, след това през пазара. Ивън преглътна, за да премахне сухотата в гърлото си. Стомахът му беше свит на топка, а кокалчетата горяха побелели върху ръчките на картечницата.

8.

Малко след полунощ Ивън се опита внимателно и тихо да изкачи трите стъпала на фургона със спалните помещения. Между новините от къщи за Тара и участието си в нападението той сметна, че има достатъчно извинение да изпие повече от половин бутилка от скоча на Олстронг заедно с Нолан, след завръщането им в базата и сега земята доста се люлееше под краката му. Нямаше търпение да си легне. Утре ще се опита да обмисли нещата, които му се бяха случили тази нощ, да прецени последиците.

Той и неговите запасняци се бяха спогодили с готвачите филипинци и чиновническия състав, и сега си имаха собствено спално отделение — осем кушетки в двойна стая. Когато отвори вратата, посрещането беше нещо като изненадващо парти, само дето никой не изкрещя „Изненада!“.

Изведнъж всички лампи светнаха и най-близките направо го заслепиха, като се има предвид пиянското му състояние. Залитна назад от светлината и вдигна пред очите си ръка. За малко да се строполи назад върху стъпалата на фургона, ако едно от неговите момчета, Алън Рийз, не го беше хванал.

Когато блясъкът отслабна, Ивън примигна и донякъде дойде на себе си. Пред него, седнали на кушетките или прави, стояха хората от неговата група. Маршон Уитман, негов сержант и втори командващ след него, за огромна изненада на Ивън застана мирно и дори козирува, преди да започна с официалност, която никога дотогава не беше използвал:

— Лейтенант — каза той — трябва да поговорим.

Ивън се опита да фокусира погледа си, така че да вижда само един Маршон, не двама, застанали там пред него. Той постави ръка върху рамката на вратата, за да се крепи прав. Езикът му обаче, твърде голям за устата, успя да каже само една дума:

— Сега?

— Най-добре сега — отговори Уитман. — Трябва да се махнем оттук.

— Къде?

— Обратно при нашата част.

— Нашата част? Как ще го направим?

— Не знам, лейтенант. Но не е редно да сме тук.

Ивън, опитвайки се да спечели време, насочи поглед първо към Рийз, който стоеше до него, после към Леви, Джеферсън и Онофрио, седнали отпред на кушетките си като еднояйчни близнаци — с лакти върху бедрата и ръце, сключени пред тях — и накрая към Писони, Коши и Фийлдс, които стояха прави, със скръстени ръце, облегнати на стената. За каквото и да ставаше дума, те бяха един отбор, всички обединени в това. И, както изглеждаше, всички ядосани.

— Момчета — каза Ивън — нямаме избор. Изпратиха ни тук.

— Не точно. Изпратиха ни в Багдад, а ние дойдохме тук.

— Не съм сигурен, че виждам разликата, Марш.

Ефрейтор Джийн Писони, пясъчнорус, сговорчив механик от сервиз на Хонда в Бърлингейм и най-млад член на състава, прочисти гърлото си:

— Разликата е, че тук могат да ни застрелят, сър. Днес обстрелваха базата. Досега по улиците просто имахме късмет.

Стоящият до Ивън Рийз се присъедини:

— Списъкът с убитите тази седмица наброява сто и шейсет само в Багдад. Късметът няма да е с нас вечно.

Редник Бен Леви, студент по право в Санта Клара, влезе в хора:

— Тук сме близо месец, сър. Очакваше се това да е временно назначение, нали?

Ивън все още усещаше стаята да се люлее под краката му, но част от него бе започнала да отрезвява.

— Първо, късметът може да е с нас, момчета, ако просто много внимаваме. Но не споря с вас. Не за това бяхме изпратени тук, съгласен съм. Просто не знам какво може да се направи по този въпрос.

— Говорете с Калистън — Нао Коши беше американец с японски произход, програмист на софтуер, който бе измъкнат според него от най-добрата работа на света в „Гугъл“. — Той ни изпрати тук. Той може да ни върне.

— Не трябва да вършим тази работа. — Дебеловратият служител на „Калтранс“ от Халфмун Бей, Антъни Онофрио, беше трийсет и една годишен. Имаше две малки деца и бременна съпруга вкъщи. Беше постоянно най-тъжното момче в групата, но рядко се оплакваше. Сега обаче продължи: — Всичко се прецака, сър. Трябваше досега да са докарали камионите, които сме обучени да поправяме поне до Кувейт. Трябва да сме там и да вършим работата, за която сме подготвени, не да стоим тук зад картечниците.

— Съгласен съм с теб, Тони. Смяташ ли, че на мен ми се стои, тук? Само си мислех, че на вас ви се иска да имате постоянно място за живеене и редовно да се храните.

— Онези, с които пристигнахме — обади се Маншон, — може би вече имат тези неща, където и да се намират. Може да са по-добре от нас тук. Всички искаме да поемем този риск. Нали, момчета?

Общо одобрително бръмчене обиколи стаята.

— Същината, Ив — продължи Уитмън, — е казаното от Тони. Това дето всеки ден излизаме с колите, са глупости. Не искаме да умираме, докато охраняваме Джак Олстронг или Рон Нолан, когато ходят да прибират пари.

— Никой не иска, Марш. Аз също.

— Е, така както вървят нещата сега, това е просто въпрос на време.

Ивън поклати глава в опит да я проясни, след това прекара длан по лицето си.

— Имате право, момчета. Съжалявам. Ще разговарям с Калистън, да видим какво може да се направи. Поне ще задвижа нещата, ако мога.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — каза Писони.

— Имам много лошо предчувствие за цялата тази работа. Всичко тук много бързо се нагорещява. Ще става все по-лошо.

— Ще се заема с това, Джийн — каза Ивън. — Обещавам. Първият удобен момент. Утре, ако е наоколо.

— О, и, сър — добави Уитмън, — може би ще е добре да сте трезвен, когато говорите с Калистън. Ще приеме молбата по-сериозно. Не се обиждайте.

— Не — отвърна Ивън. — Разбира се. Не се сърдя. Прави сте, момчета.

Както се оказа, полковник Калистън нямаше петнайсет секунди, какво остава за петнайсет минути, които да се почувства задължен да посвети на проблема на един лейтенант от запаса, чиято група бе изгодно наета да върши важна работа за един от основните изпълнители на ВКУ. Накрая Ивън отнесе оплакването на момчетата до Нолан, който го изслуша с очевидно съчувствие към положението им и обеща да повдигне въпроса пред Олстронг, който на свой ред да го прехвърли на Калистън. Но като всяко друго нещо в Ирак, това щеше да е продължителен, отнемащ много, време процес, който можеше накрая да не даде резултати. Нолан предложи междувременно да пишат на командира на тяхната запасняшка част или на някои от колегите си в нея, където и да се намираха те на територията на военните действия.

През няколкото дни, докато се случваха тези обсъждания и преговори, нещата в Багдад — достатъчно лоши и без това — се влошиха още повече, особено за охранителните ескорти. Един конвой на ВКУ, който трябваше да достави няколко тона динари в брой от Багдад на летището, беше причакан в засада извън града и едва влезе в охраняваната територия с един убит и четирима ранени. Прозорецът отдясно на шофьора на първата кола беше избит, а по вратите и калниците се виждаха десетки дупки от куршуми. Атаката бе резултат от координираните усилия на натъпкана с експлозиви кола камикадзе и бунтовници, стрелящи от покривите. По общо мнение щетите можеше да са много повече, но морските пехотинци от конвоя бяха открили огън по колата бомба и убили шофьора, преди да стигне достатъчно близо, за да нанесе истинска вреда.

В началото на седмицата друг конвой, обслужван от служители на „Динакорп“, бе разбил предното стъкло на джипа хумви, возещ канадския посланик, когато неговата кола не отговорила на предупреждението да се отдръпне встрани. За щастие в този инцидент никой не беше пострадал сериозно, понеже служителите бяха използвали гумени куршуми. Но навсякъде нервите бяха изопнати, хората — избухливи, а трафикът — безумно натоварен.

Вече повечето пътища от и за града бяха барикадирани. Достъпът до тези магистрали привидно се контролираше от ВКУ, иракската полиция и военни части. Всички превозни средства трябваше да преминат поне един, а често няколко контролни пункта, за да бъдат допуснати до тези улици. За нещастие вътрешната част на града представляваше паяжина от по-малки улици, които се вливаха в главните пътища, а достъпът до тях беше много по-труден за контролиране. Конвой като този на Шолер стоеше почти на място сред трафика в центъра на града, докато една кола с иракчани внезапно можеше да изскочи от една такава улица и да започне да задръства бавно движещата се безкрайна колона от транспортни средства.

Тъй като много такива коли представляваха всъщност натъпкани с експлозиви камикадзе, те също пренебрегваха ескалацията на радио и аудио сигнали в усилията си да се доберат колкото може по-близо до своите мишени. И разбира се в такива случаи картечарите на покривите на конвоиращите хумви нямаха особено голям избор, ако искаха да спасят живота си, освен да открият огън по приближаващото се превозно средство.

Трагично и твърде често, приближаващата кола се оказваше шофирана от невинни, цивилни, говорещи арабски иракчани, които не разбираха английските команди да се отдръпнат или простите команди на арабски, които войниците бяха научили, за да избегнат объркването. Или не дооценяваха сериозността на отправените към тях жестове. През първите месеци след окупацията на Багдад тези погрешно насочени изстрели бяха причина за 97 процента от смъртните случаи сред цивилното гражданство — много, много повече от смъртта, причинена от всичките бунтовници, импровизирани експлозивни устройства, снайперисти и бомбаджии-камикадзе взети заедно. Ако кола се приближеше твърде много до някой конвой, по нея се стреляше. Това беше действителността.

Нолан, който този вторник бе разпределен в задната кола с Ивън, стана свидетел на лошото настроение, което се бе настанило в частта на Шолер през последните няколко дни. Сега, докато отиваше към конвоя, той донякъде с изненада установи, че Ивън беше извън своята кола и говореше с един от хората си, Грег Фийлдс. Тони Онофрио, друг от групата, стоеше до тях и слушаше с очевидно неудобство.

— Защото аз казвам така — се чу гласът на Ивън, — ето защо.

— Това не е честно, лейтенант. Горе съм вече трети пореден ден. Какво ще кажете днес да сложим Тони на пушкалото — Фийлдс очевидно говореше за мястото на картечаря, основната мишена, подаваща се от покрива на техния хумви.

— Тони е по-добър шофьор от теб, Грег, а ти си по-добър с картечницата, така че тая няма да стане. Качвай се. Но Фийлдс не помръдна.

Нолан и преди съзнаваше, че уважението на групата към Ивън беше поспаднало покрай тяхното освежително пийване, съчетано с неспособността на Ивън да получи разрешение за прехвърлянето им и сега изглеждаше сякаш Фийлдс е в състояние да откаже да се подчини на заповедта на лейтенанта. Затова се намеси в спречкването:

— Хей, хей, момчета. Спокойно. Аз ще поема картечницата. Грег, скачай на задната седалка да се поохладиш малко.

Нолан знаеше също така, че хората може би бяха малко ядосани и на неговата роля в пиенето на Ивън, освен че ги караше да минават с него през ада, но бе сигурен, че нито поотделно, нито като група можеха да негодуват срещу решението му да заеме мястото зад картечницата. Въпреки че това бе технически забранено.

Хванат на място, Ивън почувства, че трябва да защити авторитета си:

— Не мога да позволя това, Рон.

— Разбира се, че можеш — и той махна към картечницата. — Майстор съм на това сладурче.

— Знам, че си майстор — каза Ивън. — Но ти имаш разрешение да носиш само пистолет.

С бляскавата усмивка, която използваше да разоръжава, Нолан стъпи горе и прошепна в лицето на Ивън:

— Братле, онази нощ да ти говори нещо? Това не е от твоите правила. Това е от разпоредбите за военните доставчици. Няма нищо общо с теб. Обзалагам се, че Фийлдс няма нищо против. — Той се обърна: — Нали така, синко?

Младият мъж не се поколеба дори за миг:

— Абсолютно нищо.

— Тук не става въпрос за Фийлдс — каза Ивън, макар че екипите от другите коли започнаха да се приближават, чудейки се какво става.

— За себе си аз съм най-важният въпрос, лейтенант — каза Фийлдс. — Не е правилно да съм там горе всеки ден. Щом господин Нолан иска да опита, аз смятам, че трябва да му благодарим и да тръгваме.

Ивън не искаше спорът да се разрази пред останалите му подчинени, Нолан му хвърляше спасително въже, което можеше да спаси авторитета му и да му съхрани част от уважението на групата. А може би това, което казваше, да беше вярно. Може би това правило касаеше само военните доставчици и нямаше нищо общо с армията.

— Добре — каза най-сетне Ивън и вдигна пръст към Фийлдс. — Само този път, Грег.

Сега Ивън и неговите недоволстващи хора се намираха в един Багдадски квартал на име Масба, където Нолан трябваше да се срещне и да върши бизнес с някакъв племенен вожд, приятел на Куван. Бяха преминали контролния пункт на входа на широката главна улица, която вече бе задръстена от коли. От двете страни витрините на магазините отстъпваха път на високи сгради. Пешеходци заобикаляха тротоарните търговци, които се разпростираха чак на паважа от двете страни на широкия булевард.

Но за разлика от останалите им пътувания през града, днес те се изправиха пред силно проявена враждебност. Деца, които само преди седмица бяха тичали покрай колите да молят за лакомства, днес се дърпаха назад и на няколко пъти замериха минаващите коли с камъни и ругатни. Други „деца“, неразличими в много случаи от въоръжения и опасен враг, се събираха на малки групички и наблюдаваха машините в навъсено мълчание. Големият и продължаващ да нараства брой на цивилни жертви от прибързан картечен обстрел — според Ивън често пъти оправдан, макар и трагичен — започваше да заразява обикновеното население. В едно разделено на племена общество, каквото е Ирак, където смъртта на член на семейството трябваше да бъде отмъстена от цялото семейство, Ивън очакваше всеки момент концентричните кръгове на възмездието да стигнат и до тях — и да бъдат загърбени всички политически или военни правила.

Пътувайки с Нолан отгоре зад картечницата, Ивън беше повече от притеснен. Честно казано, не беше наясно със задълженията си. Никой не бе го подготвял за такъв случай, нямаше офицер с по-висок ранг над него, който да му разясни правилата. Трябваше ли да се противопостави на Нолан и да му забрани да се качва при картечницата, с което още повече щеше да отчужди хората си? Можеше ли да го остави там горе и да се надява, че проблемът щеше да отмине? Но най-важен в тези размисли бе фактът, че от онова незаконно нападение в квартала край летището насам, всичко, което Нолан правеше, го държеше изправен на нокти.

Колкото повече разсъждаваше върху това, толкова по-неоправдана му изглеждаше онази атака, нещо като друга форма на убийство. Ивън бе прекарал доста време в цивилния си живот като ченге, за да е чувствителен към нюансите отличаващи убийството и нападението, което бе извършено в една най-меко казано тъмносива зона. Ако къщата нападната от Нолан и гурките наистина бе идентифицирана като основателна военна мишена, не трябваше ли някоя военна част да се погрижи за нея? Макар да бе възможно тя да е пълна с АК–47 и друго артилерийско оръжие и да е бунтовническа крепост, Ивън не можеше да се отърси от мисълта, че атаката по-скоро приличаше на лична саморазправа — разплащане с някой от враговете на Ахмад (или Куван), или дори с конкурент в бизнеса.

Сега, заседнал сред трафика на мястото отпред до шофьора в тази жежка сутрин в Масба, И все още с махмурлук от снощните бири, Ивън се опита да подреди мислите си. Трябваше да измисли начин да извади момчетата си от това положение; трябваше да спре да пие всяка вечер с Нолан; трябваше да приеме, че всичко с Тара е приключило; и трябваше да направи план за живота си, когато си тръгне оттук.

Отново затвори очи от постоянното, ужасно, притъпено пулсиране. Зад волана Тони Онофрио вероятно беше доловил моментната му слабост, защото усили звука на радиото до болезнена височина — новият хит на Тоби Кейт „Сърдитият американец — реверанс към червено-бяло-синьото“. Това беше недотам прикритото наказание на Тони заради неспособността му да ги премести оттук. Другата хубава страна на този оглушителен звук бе, че Ивън нямаше как да каже, че го притеснява — което означаваше да признае махмурлука си. Посланието беше достатъчно ясно — ако Ивън можеше да постави под заплаха сигурността на всички тях, занимавайки се предимно с пиене, вместо да работи за измъкването им, то Тони можеше да си пуска музиката, колкото силно си поиска.

Но изведнъж всички размисли останаха назад в теорията. Движеха се с около шестнайсет километра в час и току-що бяха подминали една странична улица, когато Нолан чукна три пъти предупредително по капака над тях.

— Вдигнете главите — извика той с неподправено напрежение. — Караконджул на десет часа. Десет часа.

Рязко преминал в състояние на тревога — за такава ситуация Ивън беше трениран — той натисна радиостанцията и предаде съобщението на останалите.

— Писони! Джийн, има ли някаква възможност да ускориш? — След това на Нолан: — Първо им подай сигнал с ръце, Рон. Накарай ги да се дръпнат назад! Да се дръпнат назад!

От радиостанцията се чу:

— Не може, сър. Заседнали сме тук.

Нолан изкрещя:

— Идва насам.

— Не стреляй! Повтарям, не стреляй!

Знаеше, че първо трябва да види колко е сериозна опасността, преди да реши какъв да е неговият отговор. Ако не друго, поне трябваше да е сигурен, че срещата щеше да протече по правилата — процес на все по-сериозно предупреждение. Но от друга страна, ако това беше самоубиец с бомба, който ги бе набелязал, всичко щеше да стане много бързо и той не трябваше да се страхува да дръпне спусъка. Извади личния си пистолет, 9-милиметрова Берета М9 и като се полуизвърна на седалката, подаде глава през прозореца. Зад тях, точно на изхода на уличката и насочил се да изпревари забавилия се трафик в пространството отзад, се носеше очукан бял седан без регистрационни номера. От задните коли на всички конвои вече размахваха сравнително едро написани знаци на английски и арабски, които предупреждаваха следващите ги превозни средства да се движат на поне три метра разстояние и опитните багдадски шофьори бяха склонни да оставят дори повече. И все пак тази кола бе влязла на около два метра и приближаваше.

Когато погледна нагоре, Ивън видя, че Нолан се бе подал почти целия навън и стоеше с протегнати ръце, с длани, насочени напред — класическият сигнал „стой назад“ на всички езици. Опитвайки се да огледа по-добре колата зад тях, Ивън извади тялото си още навън. Слънцето светеше право в стъклото и като цяло гледката към вътрешността на колата бе размазана, но Ивън бе почти сигурен, че различава двама души, седнали отпред. Задното стъкло откъм неговата страна също бе свалено и за секунда видя част от ръка, която незабавно беше прибрана.

— Поне трима са! — извика той на Нолан. След това отново в радиостанцията: — Джийн, можеш ли да свиеш встрани и да заобиколиш? Даже и по тротоара?

— Задръстено е, сър. Не може. Всъщност даже се забавяме.

— По дяволите! — Ивън знаеше, че на задната седалка имаха мегаватов фенер точно за такива случаи. Той се дръпна навътре и каза на Грег Фийлдс, който седеше зад шофьора и който можеше да е там горе, на мястото на Нолан, да го намери и да го светне в лицето на шофьора на приближаващата кола. Предполагаше се, че е за нощна употреба, но можеше да се окаже полезен и през деня.

Разравяйки служебната си чанта на пода в краката му, Ивън измъкна портативен клаксон, който носеха точно за такива случаи. Колкото и невероятно да изглеждаше, дори и след толкова месеци, прекарани в окупация, още имаше хора — дори цели семейства — които обикаляха из улиците по работа или да напазаруват. Те си говореха, спореха и никога не виждаха предупредителните сигнали с ръце, докато не станеше твърде късно.

Ивън се подаде отново през прозореца с клаксона в ръка и хвърли бърз поглед към покрива. Нолан се беше смъкнал надолу и сега дланите му бяха стиснали дръжките на картечницата.

— Задръж, Нолан! Задръж! Чакай заповедта ми!

Колата се беше приближила на по-малко от метър и двайсет за десет секунди и изглежда се засилваше.

Както навсякъде другаде по света, Ирак изглежда също произвеждаше шофьори, които не можеха да търпят празно пространство между колите. Даже и на яркото слънце, и при отблясъка на стъклото, Ивън виждаше как Фийлдс бе насочил заслепяващия фенер в лицето на шофьора. От мястото си той вдигна портативния клаксон и го наду.

Радиото изграчи:

— Тук има застой, сър. Забавяме.

Ивън провери местоположението на колата — не забавяше ли и тя най-после? Добре, беше спряла най-накрая, слава богу. Кризата щеше да премине. Помисли си, че има време да погледне напред. Обърна се. Тъкмо се беше канил да нареди на Писони да се качи на тротоара — пешеходците щяха да бъдат принудени да се разпръснат, което нямаше да е никак добре. Онофрио натисна спирачки и напълно спряха.

Всичко бе застинало. Ивън въздъхна от облекчение.

И тогава, с безумен боен вик, точно над него Рон Нолан откри огън.

Колата не избухна.

Само това бе достатъчно, за да разтревожи сериозно Ивън. Това, и фактът, че само секунди преди Нолан да започне да стреля, колата най-сетне бе разбрала посланието на жестовете, светлините и клаксона, и несъмнено бе напълно спряла. Едва след като първата градушка от куршуми се блъсна в нея, тя отново започна да се движи — може би кракът на мъртвия шофьор се бе отпуснал и освободил спирачката? — приближавайки се още по-бързо сега. Нолан не спираше да я обсипва с откоси, докато тя не се блъсна в задницата на тяхната кола, където спря с разтърсване.

— Не оставяйте колите без надзор! — Ивън се опита да сдържи надигането на паника в гласа си. — Стой зад кормилото! Не изпускай картечниците! Кой носи оръжие при вас, Джийн? Добре, кажи на Рийз да дойде отзад при нас. Фийлдс — извика той на своя помощник-шофьор — излизай с мен!

Най-напред улицата изглеждаше зловещо тиха, но сега, когато едва не падна от колата при слизането, Ивън усети усилването на звуците наоколо. Зад тях на тротоара някакъв мъж писна — вопъл на оплакване — а до него на земята сякаш имаше тяло — един или повече от куршумите на Нолан очевидно бяха уцелили минувач, докато той беше вървял по улицата. Това вероятно беше неизбежно, щом започне да се стреля, но ужасно утежняваше ситуацията.

На бордюра някакъв мъж крещеше към него на английски:

— Той спираше! Беше спрял!

Отзад при надупчения седан, с Фийлдс и Рийз от двете му страни, Ивън започна да се приближава внимателно. Макар че предното стъкло беше жестоко разбито, а по вътрешността на другите стъкла се стичаха червени струйки, можеше да има някой жив и въоръжен вътре или още неизбухнала бомба.

Ивън заобиколи откъм страната на пътника до шофьора, леко я отвори и след това каза в радиото на Писони:

— Джийн, свържи се с някого и разкажи какво се случи. Дай им координати и кажи, че спешно се нуждаем от подкрепления. Всичко може да стане.

Зад гърба си долови още викове, от време на време изпълнени с истински гняв. Насочи вниманието си към тялото — жена, съдейки по кървавите парцали от никаб или воал, който бе залепнал за лицето й. Сега тя бе наполовина простряна върху предната седалка, а от горната част на тялото й върху улицата капеше кръв. От другата страна на колата Фийлдс отвори задната врата и отстъпи ужасен назад.

— По дяволите, Ив. Тук има деца.

Минута по-късно първите камъни удариха техния хумви.

За около десет минути, които му се сториха цял час, Ивън се опита да направлява събитията, въпреки бомбардировката от камъни, от която сега целият конвой започна да страда. Той даде на картечарите си, и особено на Нолан, строга заповед да не стрелят в тълпата. Надяваше се подкрепленията, повикани от Писони, да пристигнат сравнително навреме и смееше да храни вяра случващото се да не се разраства, поне до появяването на моторизираната част.

Но не успя да задържи приближаващата се тълпа, която обгради седана и няколко души сред нея явно разпознаха семейството, избито от Нолан. Докато Ивън и хората му отстъпваха към своите събрани накуп коли, те чуха Писони да казва, че иракски полицейски части, разположени наблизо, са на път към тях.

Междувременно обаче, хора от тълпата бяха постлали на улицата одеяла и започваха да вадят телата от колата. Най-напред жената, после съпруга й, накрая три деца — съдейки по големината им, на не повече от шест или седем години. Всички бяха покрити с кръв, но едно от тях очевидно все още дишаше и някой грабна това дете и потъна сред тълпата.

Нолан, все още зад картечницата, сега бе вперил поглед в улицата пред тях, която се бе разчистила след като колоната беше мръднала напред.

— Ивън — каза той, и когато Ивън погледна, посочи напред, — напускаме.

Ивън се обърна.

— Какво?

— Можем да си вървим, братле.

— За какво говориш? Никъде няма да ходим. Тук имаме случай с много убити, Рон. Оставаме тук, докато не ни позволят да тръгнем.

— Лоша идея, лейтенант. Да тръгваме, докато можем. Тези хора могат да се погрижат за своите, а ние най-добре да не сме тук, когато мълвата се разнесе.

— Не можем да тръгваме. Трябва да направим рапорт…

— Рапорт? На местните ченгета? И после какво? Не, човече, това което трябва да се направи, е да тръгваме сега, докато все още можем, преди нещата да станат грозни и лични.

— Лични за нас?

— Ние ги убихме, лейтенант.

— Ние не ги убихме, Нолан. Ти ги уби.

— И каква е разликата. Тях не ги интересува това. Ние сме на една страна, само това е важно. Това е култура на клановете, затова всички роднини на тези нещастници смятат за свой дълг да ни убият. След две минути нещата ще станат лични, уверявам те.

Ивън погледна надолу по улицата към продължаващия да се оттегля трафик, който бе блокирал пътя им цяла сутрин. Зад тях клаксоните на стотици коли ги притискаха да бързат, да разчистят пътя, да се махнат. Не знаеше как може с чиста съвест да напусне мястото на подобен инцидент — цялата му полицейска подготовка се противеше на това. Трябваше да има разследване, снимки, снемане на показания. Не можеше просто да се възползват от първата възможност и да избягат, нали така?

От другата страна на колата Фийлдс се обади:

— Мисля, че господин Нолан е прав, сър. Трябва да се омитаме оттук. Трябва да отидем в някоя ОВБ. — Фийлдс беше усвоил жаргона. ОВБ беше Охранявана Военна База, с Бремерови стени, тежко въоръжение, и контролни пунктове. — Там ще направим рапорт.

Ивън не отговори. Вместо това каза в радиостанцията:

— Джийн, какви изгледи има да се измъкнем оттук?

— Кога?

— Веднага.

— Прилични. На четиристотин метра по-нагоре има отбивка встрани към друга преграда и може…

В този момент глухо бръмчене изпълни безжизнения въздух около тях. Нолан изкрещя:

— Ръчен противотанков гранатомет! Залегни!

На километър и осемстотин метра от мястото, където Ивън беше застанал, изведнъж избухна първата граната. Огненият облак повали него, Фийлдс и Рийз на паважа. Почти оглушал, Ивън все пак забеляза, че Нолан се беше изправил и обръщаше картечницата към сградата, от която според него бе изстреляна гранатата.

Джийн Писони и Маршон Уитман Току-що бяха ударени толкова силно, че едва ли бяха оцелели. През капака на машината виждаше в дъното Рийз, половината му лице бе обляно в кръв. Опитваше се да каже нещо, правеше жестове към Ивън, но или от устата му не излизаха никакви думи, или Ивън не ги чуваше поради оглушителното бучене в главата си. Накрая Фийлдс също стана на крака, очевидно не беше пострадал, и посочи джипа, после празната улица и разтвори уста пред тях в недвусмислен жест. Отдавна беше минал моментът на обсъжданията. Трябваше да се махнат от тук.

Беше прав. Сега вторият и третият хумви бяха открити мишени — може би спасени, осъзна по-късно Ивън, от близостта си до белия седан или до тълпата, която първоначално се бе събрала около тях. Но той не разсъждаваше за това, когато посочи на Рийз втория джип, а самият той скочи в третия точно когато дъжд от куршуми заподскача по улицата пред краката им и мина през капака на неговата кола. Нолан се завъртя и отново стреля към сградите.

Онофрио бе запалил колата си и потегли. При втория хумви точно пред тях Рийвз се пресегна да отвори страничната врата и с полускок, полупадане, влезе вътре при Леви, Коши и Дейви Джеферсън — 24-годишният мениджър на заведение за бургери от Сънивейл — който стоеше зад картечницата. И може би от страх, а може би поради някакво разбирателство между местните, тълпата забеляза Ивън и внезапно се отдръпна, изолирайки ги още повече като мишена. Горе през капака на автомобила Джеферсън също беше открил огън по част от покривите.

Нов дъжд от куршуми удари улицата между двете коли. Над главата на Ивън Нолан изпрати още един откос, последван веднага от ужасяващо близката вибрация на втора падаща граната, която по някаква случайност не ги улучи и гръмна в една витрина от лявата им страна. Върху тях заваля стъкло и парчета мазилка.

Ивън удари своя шофьор по ръката и посочи към изгорелите, все още димящи останки на първата им кола. Все още едва чуваше собствения си глас, макар че крещеше:

— Джийн и Марш! Джийн и Марш!

После каза на Онофрио, че няма да остави телата на своите, за да се гаври с тях тълпата — защото точно в този момент сценарият изглежда почваше да се развива тъкмо по този начин.

След това се изравниха с втория джип и при сигнал от Ивън той и Фийлдс скочиха отново на улицата. Ивън направи знак на Нолан и Джеферсън, които стояха зад двете все още работещи картечници, да ги прикриват, докато тичаха към унищожената и все още димяща кола. Обгореното и окървавено тяло на Уитман бе избито през отвора за картечницата и лежеше простряно върху покрива. Ивън и Фийлдс хванаха убития си другар за ръцете, за да го свалят, след което започнаха да го влачат бързо към своя джип.

За няколко секунди стрелбата спря. Ивън и Фийлдс успяха да натоварят трупа отзад, след което се върнаха назад към Алън Рийз, който бе излязъл и се опитваше да отвори предната врата и да измъкне тялото на Писони. Но вратите още бяха твърде горещи, за да може да се пипнат и се бяха запечатали. Прозорците разбира се бяха всички изпочупени от удара, затова Фийлдс се вмъкна през този откъм шофьора и се опита да издърпа мъртвото тяло, но то изобщо не помръдна.

— Вързан е с колана — извика през рамо.

От силата на гранатата задната врата откъм шофьора бе увиснала на пантите си и Ивън я накара да падне с няколко ритника. Оттук можеха да извадят Писони. Ивън извика Фийлдс да се приближи, подложи рамо и тъкмо започна да бута, когато автоматични откоси от няколко места по покривите затракаха покрай тях. Фийлдс, който бе до лакътя му, издаде болезнен гърлен звук, завъртя се, рухна на земята и остана в седяща поза.

От другата страна на джипа Рийз безсмислено даде няколко изстрела с пистолета си и точно в този момент от покривите от неговата страна на улицата долетя силен автоматичен огън. Някъде зад тях от покрива на единия джип Нолан не спираше да стреля напред и назад, ту от едната, ту от другата страна, но когато Ивън надникна, надявайки се да види възможност за прикритие от другата кола, той видя, че Дейви Джеферсън бе изчезнал, а предното стъкло бе надупчено от куршуми. Щеше да е чудо, ако Леви и Коши на предните седалки не бяха ударени.

— Алън! — извика на Рийз. — Заобиколи от тази страна!

Рийз го погледна през капака на покрива и кимна. Обръщайки се, все още стреляйки към покривите, той почти стигна до задния край на колата, когато няколко автоматични откоса изопнаха тялото му и го хвърлиха върху колата и извън погледа на Ивън.

С изваден пистолет Ивън седна на паважа до сгърченото тяло на Фийлдс, отчасти прикрит зад джипа. Горе отляво различи две бягащи фигури на ръба на покрива, но Нолан успяваше да ги държи превити, като дупчеше фасадите на сградите, поддържайки минимален огън. Все пак Нолан бе единственият останал картечар и при тази скорост на стрелбата скоро щеше да остане без амуниции.

Ивън побутна Фийлдс:

— Хайде, приятел, трябва да се махаме.

Той отново бутна рамото на Фийлдс и тялото се простря с цялата си дължина на паважа. Предницата на ризата му бе просмукана с кръв. Друго изригване на картечницата разтърси въздуха точно зад тях. Ивън се обърна и видя, че това беше третият джип с Нолан на покрива, който се движеше, използвайки сградите за прикритие.

Но в първата машина се намираха трима от хората му, а във втората бяха други трима. Можеше само да се досеща в какво състояние е Рийз. Може би бе само ранен. Ще трябва да заобиколи джипа и да провери. Пък и Коши, Джеферсън и Леви бяха във втората кола. Трябва да нареди на Нолан и Онофрио да му помогнат да натоварят мъртвите в багажника на единствената движеща се кола. Не можеше да остави момчетата си тук, на улицата.

Нима беше възможно да изгуби толкова много от тях за такова кратко време?

В този момент неговият джип спря до него и задната врата се отвори. Онофрио зад волана яростно жестикулираше, за да му каже да скача вътре, крещеше нещо, което Ивън едва чуваше. Това бе единственият му шанс, техният единствен шанс.

Но ето го Фийлдс, от дясната му страна. Кървеше смъртоносно, ако вече не бе мъртъв. Нямаше друга възможност, освен да се опита да вкара първо него в колата.

— Няма време! — изкрещя Нолан от покрива към Онофрио. — Карай! Върви! Върви! Върви! — Даде няколко откоса към покривите. — Движи се!

Стори му се, че Нолан настояваше — нареждаше! — на Онофрио да побързат да се спасят и да оставят Ивън и другите. Но шофьорът му намали скоростта, когато се изравни с Ивън, погледна в паника и отчаяние и протегна ръка през седалката.

Нолан изкрещя от покрива:

— Остави ги, остави ги, няма време! Тях ги няма вече!

Сега машината спря. Онофрио се надвеси още повече и бутна вратата с протегната ръка. Ивън се пресегна, опитвайки се да хване Фийлдс и да го издърпа със себе си. Хванат за ръкава на другаря си, Ивън наполовина се бе изправил и протягаше ръка към тази на Онофрио, когато дълбоко в себе си усети глухото бръмчене на идващата граната.

Това бе последното нещо, което почувства в следващите единайсет дни.