Предателство

18.

Тара никога не бе изпитвала такава благодарност за работата си.

Наближаваше края на учебната година и децата предаваха своите големи доклади и дописваха проектите си върху древния свят, готвейки се за открития урок в петък вечер, когато цялата свършена работа щеше да бъде показана в класните стаи. В стаята на Тара бяха разместили чиновете, за да направят място за пирамиди от папиемаше, диорами на земеделския цикъл по протежението на Нил, планове на водопроводната канализация на дворците на египетските фараони. Йероглифи, първите домашни котки, Александрийската библиотека, Мойсей и извеждането на евреите от Египет.

Така че по цял ден и повечето нощи в четвъртък и петък Тара бе заета с организацията и разрешаването на възникнали в момента кризи сред нейните ученици, а често и техните семейства. Нямаше време да се свърже с Ивън, за да разбере дали се беше случило нещо, след като той беше напуснал демонстративно в сряда вечерта. Пък и да бъде съвсем честна пред себе си, не гореше кой знае колко от желание да му се обажда. Смяташе, че трябва да го остави да изтрезнее и преодолее смущението от държанието си. После, след като се обади да се извини, можеше да решат как да продължат нататък. Но междувременно тя имаше своята работа и децата. Мислеше, че два дни отдих от емоционалната буря и вълнения около Рон и Ивън на всекиго би се отразил добре.

В събота спа почти до 10:00, след което отиде до басейна и го преплува сто пъти в двете посоки. Качи се горе в апартамента си, взе си душ, нахлузи тениска и къси гащета, приготви си салата за обяд и след това задряма, докато гледаше тенис мача по телевизията. Когато се събуди, в продължение на около час проверява и последните домашни. Малко след 4:00, когато прехвърляше последната тетрадка, на вратата се позвъни. Надникна през ключалката и видя Ейлийн Шолер, която чакаше да й отвори. Лицето й бе подуто от плач.

Накуцващ, покрит с драскотини и синини, и облечен в оранжев затворнически гащеризон, Ивън влезе откъм своята страна в стаята за посещения. Беше завързан във верига с още двайсетина мъже. Наблюдавайки колоната, Тара стоеше сред разпръсната група предимно от жени, в нещо като чакалня от другата страна на плексигласовия екран, който отделяше посетителите от затворниците. Редица от места за разговори, по двойки едно срещу друго, разсичаше стаята на две.

Тара трябваше да положи усилия, за да сдържи сълзите си, докато откачаха Ивън от веригата, към която бе закопчан заедно с останалите мъже. Видя я и понечи да вдигне ръка, но китките му бяха все още прикрепени към веригата около кръста. Надзирателят го насочи към едно от местата. Тара си проби път през вече блъскащата се тълпа от посетители и най-сетне седна пред него. В плексигласа имаше отвор, предназначен да разговарят през него.

Беше сряда, четвъртият ден от задържането му и първият, в който раните му бяха достатъчно зараснали, за да може да ходи без чужда помощ и да се среща с посетители. В първия миг никой от двамата сякаш не знаеше какво да каже. Поглеждаха се в лице, после отклоняваха погледи, после отново се гледаха.

Как бе възможно и двамата да се намират на това място? Как се беше стигнало дотук?

Накрая Ивън се наведе напред, сви рамене и изобрази нещо като храбра физиономия.

— В крайна сметка излиза, че трябваше да дойда с теб.

Тара нямаше доверие сама на себе си да отговори.

— Съжалявам — каза той.

Тара отвори уста, но от нея отново не излязоха думи. Неочаквано по лицето й се затъркаляха сълзи. Не се опита да ги спре.

— О, мила — каза той. После: — Не мисля, че… — поклати глава и я погледна. Раменете му се повдигнаха и паднаха. — Не вярвам аз да съм го убил.

Тара все още беше замаяна от факта, че Рон Нолан беше мъртъв. Да постави в него Ивън по какъвто и да е начин й се струваше невъзможно; тази идея изобщо не подлежеше на разглеждане. Вместо това установи, че се бори с някакво усещане за нереалност, което просмукваше часовете й на бодърстване, сякаш живееше в лош сън, от който не можеше да се отърси и събуди.

— Не бих могъл да го убия — каза той и зачака, докато тя повече не издържаше — Можеш ли да кажеш нещо, моля те.

— Какво трябва да кажа? Какво искаш да кажа? Тук съм. Това казва достатъчно, нали?

— Надявам се.

— И аз се надявам. Но не съм сигурна. Боли ли те?

— Ще се оправя.

— Така ли? Кога ще стане това? Какво означава то?

Той просто я гледаше.

Минаха десет седмици, преди да се видят отново.

През това време Ивън Шолер беше обвинен в убийството на Рон Нолан, но срещу него не бяха повдигнати обвинения за смъртта на Халил и съпругата му — областният прокурор Дъг Фолброк реши, че доказателствата, свързващи Ивън с тези убийства не бяха достатъчно солидни, за да бъде намерен за виновен. Както в повечето дела за убийства, искането за пускане под гаранция бе отхвърлено.

Тара почисти класната стая и след това прекара първите две седмици от лятото в апартамента си. На четвърти юли замина за жилището, което родителите й бяха наели за ваканционния сезон близо до Хоумууд, на езерото Тахо, и там набързо реши, че няма да се прибира вкъщи. Не можеше да понася да чете за Ивън ежедневно във вестниците. Имаше нужда да избяга от цялата история — молбите за интервюта, близостта до затвора, очакванията или обвиненията на хора, които не я познаваха. Остана в Хоумууд сама до късно през август. Четеше, тичаше по стръмен терен, плуваше в студените води на езерото.

Накрая дойде моментът да се връща, за да подготви класната си стая за новата година. Отпътува в четвъртък сутринта. Забърса праха, насъбрал се в апартамента й, отиде в училището и започна отново с познатата работа. И някъде по средата разбра, че е взела решението. Свърши за деня малко след 3:00 и тръгна направо към къщата, в която Ивън беше отраснал. Паркира отпред на улицата и потропа на вратата.

Ейлийн я посрещна както винаги — възторжено, искрено, с предразполагаща усмивка, прегръдка, целувка по двете бузи. Влязоха заедно в просторната модерна кухня и побъбриха за незначителни неща, докато Ейлийн наливаше чай с лед и се настаняваха една срещу друга на масата в нишата, откъдето се виждаше малкия рай в задния двор. Накрая Ейлийн наклони глава по свойствения си начин.

— И какво те води днес тук?

— Исках да те попитам дали Ивън би искал да ме види отново.

— Повече от всичко друго.

— Не се справих много добре онзи път. Той не ти ли разказа за това?

— Не даде много подробности. Каза, че не било леко. Но не те обвинява. Никой не те обвинява — имам предвид нас — знаеш го, нали?

Тара кимна.

— Просто не знаех какво да мисля. Всичко се случи толкова бързо. Първо всичките лъжи на Рон, после — мисълта, че Ивън и аз може да имаме втори шанс. Накрая последната нощ в бара… където си мислех… — тя спря, преглътна и сви рамене.

Ейлийн се протегна и я потупа по ръката.

— Всичко е наред. Ако това означава нещо, а според мен означава, Ивън не помни какво се е случило там. Той не вярва, че е убил Рон. Казва, че не е такъв човек. Никога не би го направил.

— Вярвам му.

— И аз.

— Но някой го е направил.

— Може би някой, свързан с онова семейство Халил. Така поне смята Арън.

— Арън?

— Арън Уошбърн, неговият адвокат. — Унила усмивка.

— Неговият скъп адвокат. — Тя махна с ръка при този коментар. — Но няма проблеми. Имаме достатъчно спестявания, слава богу. Не мога да измисля по-добър начин да ги похарча.

Тара се поколеба, после се реши да го съобщи:

— Искат да свидетелствам по случилото се онази нощ. Срещу него.

— Арън каза, че ще го направят. Мисля, че е най-добре, ако просто кажеш истината.

— Истината не беше много красива, Ейлийн.

— Знам. Разбирам. Но ти нищо не можеш да направиш.

Тара завъртя кубчетата лед в чашата си.

— Бих могла да се омъжа за него — каза тя.

Ейлийн се изправи, и се облегна назад. Шумно изпъшка.

— Е… а пък аз си мислех, че нищо не би могло да изненада тези стари кокали. Не мисля че трябва да стигаш чак дотам.

— Не просто за да не свидетелствам срещу него, Ейлийн. Имах на разположение цялото лято, за да обмисля всичко и да си изясня какво чувствам. И през всичките седмици ставаше все по-ясно и по-ясно. Каквото и да се случи, аз съм на страната на Ивън. Ако все още ме иска. Ако е съгласен да ме види.

Ейлийн отново потупа Тара по ръката.

— О, не бих се притеснявала за това, мила. Ни най-малко. След петнайсет минути тръгвам да го видя. Ела с мен, ако искаш.

Когато Ивън видя Тара застанала до майка му в отсрещния край на стаята, той вдигна лице нагоре и затвори очи. Тялото му сякаш потръпна от облекчение. Тя се приближи до прозореца — Ейлийн остана да чака отзад — и седна срещу него.

— Здравей — каза тя.

— Здравей.

— Изглеждаш много по-добре от предишния път.

— И се чувствам много по-добре. Ти как си?

— Добре. Заминах си. Съжалявам, че беше за толкова дълго.

Той сви рамене.

— Опитвах се да си изясня нещата — каза тя.

— И успя ли?

— До голяма степен. Най-сетне видях това, което трябваше през цялото време да разбирам.

— И какво е то?

— То е, че не трябваше да хвърча толкова нависоко, още когато започна всичко. Просто се страхувах да не те загубя. Не можех да повярвам, че с такава готовност можеш да рискуваш всичко, което имахме. Бях толкова ядосана…

— Хей, хей, хей — вдигна ръка той. — Достатъчно говорихме за това, нали?

Тя кимна и почти успя да се усмихне.

— Предостатъчно. Прав си.

Сега той вдигна ръка и я сложи върху преградата от плексиглас.

— Толкова е невероятно хубаво да те видя. Знаеш ли?

— И аз теб. — Тя се наведе към него. — Знаеш ли, дойдох, за да ти кажа, че те обичам, Ивън Шолер. Винаги съм те обичала. Всички онези неща — да не отговарям на писмата ти, всичко с Рон — просто бях млада и глупава.

— Не, призът за глупост печеля аз. Като не останах с теб онази вечер в „Травена“.

Този път усмивката й се появи.

— Добре, може би това изравнява резултата. Но повече няма да бъда глупава.

Той се отдръпна назад, после пак се наведе напред и заговори внимателно:

— Нали разбираш, че хората могат да сметнат за глупост това да идваш тук да ме виждаш. И въобще по някакъв начин да се замесваш. Ако си решила да го правиш.

— Решила съм. И не е глупаво, правилно е. Ето, това имам нужда да правя. Това съм аз, това сме ние. Съжалявам, че ми отне толкова време да го осъзная.

— Не трябва за нищо да съжаляваш — каза той.

Но тя поклати глава.

— Грешиш. Съжалявам за всичко, което ни доведе дотук. Много, много съжалявам, Ивън, наистина.

Очите му спряха в нейните.

— И аз, Тара — прошепна той. — И аз.

19.

Във вторник сутринта, втората седмица на септември, 2005-а, един помощник на Областния прокурор с невъзможното име Мери Патриша Уелан-Мийли погледна часовника си в Отдел 21 на съдебната палата на окръг Сан Матео в Редууд Сити. Беше 9:42 сутринта. Това означаваше, че съдът ще започне работа с няколко минути закъснение, но това не я притесняваше.

Приятелите на Мери Патриша от юридическия факултет й бяха дали прозвището Милс още преди да стане известно пълното й име. Сега тя с вълнение и известно безпокойство поглъщаше сцената около себе си. В този момент беше точно, където винаги бе искала да бъде — в съдебна зала като държавен обвинител, на прага да започне делото на живота си, дело, което имаше всички шансове да се превърне в повратна точка в кариерата й.

О, несъмнено я чакаха капани и всъщност вече се беше срещнала с такива. Например решението на нейния шеф да не повдига обвинения срещу Ивън Шолер за убийството на Ибрахим и Шата Халил поради липса на доказателства бе горчиво хапче, което трябваше да преглътне още в първите минути на мача. За съдия в процеса беше избран Толсън, покрит с ордени ветеран от Виетнамската война, изгубил единия си крак при взрив на мина — и това вероятно също не беше най-големият късмет на света. На Толсън му оставаха може би по-малко от две или три години до излизането му в пенсия и като типичен сив кардинал си бе извоювал прякора „Негово Кардиналство“ от помощничката й Фелис Бринкли, което идеално му подхождаше.

Извън съдебната зала Толсън куцукаше из коридорите на сградата. Излъчваше почти момчешки ентусиазъм. Изглеждаше като колежанче, което предпочита спортното облекло пред сакото и вратовръзката. Носеше сини контактни лещи, изражение на древен елин, идеално сресана сребриста коса, почти буйна за неговата възраст. Но на съдийската банка носеше черна роба и дебели очила в черна рамка, които увеличаваха чифт сълзящи, бездънно черни роговици. Косата му бе в постоянен безпорядък, сякаш прекарваше времето в кабинета зад съдебната зала в непрекъснато скубане на косите си, отчаян от делата на човечеството. Добавете постоянното свъсено изражение, което подчертаваше дебелите вежди, силно издадения и агресивен нос и тънките устни — и „Негово Кардиналство“ се превръщаше в мъчно преодолима и неясно заплашителна сила, пред която адвокатите се изправяха само на свой риск.

Милс не хранеше особен оптимизъм и по отношение на адвоката на защитата, който беше застанал зад бюрото си, на половин метър вляво от нея. Арън Уошбърн, някъде над седемдесетте, с побеляла глава и очила без рамка. Беше облечен в светлобежов костюм, един номер по-голям от необходимото, поизбеляла риза, оранжево-бежова вратовръзка в индийски десен, широка три инча. Руменото му лице приличаше на изсъхнала, сбръчкана ябълка, а в гласа му се долавяха еднакви дози мед и отрова. Имаше конски зъби, пожълтели от възрастта, много пури, силно кафе и вино.

Говореше се, че Уошбърн бе изгубил дело за убийство веднъж, но никой не си спомняше кога. Самата Милс бе идвала в съда няколко пъти, за да го наблюдава в действие и го смяташе за бляскав, упорит, безпощаден и непредсказуем. Опасна комбинация.

Освен това беше известен като добър човек, любимец на всички съдии, съдебни пристави, чиновници и даже прокурори като нея, от което нещата ставаха още по-сложни. Не забравяше нито един рожден ден или юбилей в сградата и според слуховете харчеше повече от петдесет хиляди долара годишно за набиране на фондове за политически кампании, благотворителност и обяди.

И това не включваше сметките от ресторанти.

Но въпреки всичко казано дотук, Милс харесваше късмета си. По-големи сили действаха зад всичко, първата от които беше фактът, че някаква благоприятна карма я бе отвела в окръг Сан Матео. Първите си седем години като държавен обвинител бе прекарала в Сан Франциско. Въпреки че винаги беше невероятно добре подготвена и никога не беше виждала заподозрян, който да не е извършил престъплението, в което той или тя бяха обвинени, нейните шефове бяха искали далеч по-малки присъди от тези, които биха дали в един справедлив свят, а нейният резултат в тези дела бяха три присъди, по които журито не бе постигнало съгласие и един оправдан. Тя вярваше, защото беше истина, че съдебните заседатели в Сан Франциско просто не искат да осъждат.

Но окръг Сан Матео!

Обичаше окръг Сан Матео, както той мразеше своите престъпници — вандалите, бандитите, крадците, дребните джебчии и убийците в еднаква степен. Окръг Сан Матео искаше някой да се разправи с тези хора и се доверяваше на системата да го направи. Както правеше Милс, въпреки целия куп имена, които нейните родители бяха стоварили отгоре й с раждането и които по-късно загинаха при отвличането на колата им, когато тя бе на шестнайсет.

Така че, ето го тук Сан Матео — по същество на нейна страна. Като се има предвид досегашното й служебно досие, беше истинско чудо, че я бяха наели тук. Интервюто се проведе един ужасен следобед, когато стана ясен изходът от четвъртата й голяма загуба и тя бе в състояние на тих, но благоразумен гняв по време на разговора си с Фолброк — едно настроение от типа „Не ми пука, каквото и да стане.“ Отново карма. Преди да успее да се възпре, се оказа насред своята тирада „да не се затварят престъпниците, освен в някои изключителни случаи“, и за нейна огромна изненада и радост Фолброк се усмихна и каза:

— Не знам, не съм сигурен, че не трябва да екзекутираме крадците в магазините. С това се започва — и я назначи веднага.

На второ място беше жертвата, Рон Нолан — млад, богат, спретнато подстриган, симпатичен и очарователен бивш морски пехотинец, награден с три Пурпурни сърца за храброст, медали от кампаниите в Афганистан и Ирак, медал за Освобождението на Кувейт, медал за Принос в глобалната война срещу тероризма, медал за Отлична служба и Бронзова звезда. Милс, която научи за необикновения живот на Рон Нолан по време на разследването на смъртта му, неведнъж се беше чудила защо не е имала късмета да го срещне в истинския живот, преди да го убият. Не че беше се влюбила в онова, което е бил, но чувстваше очарование, граничещо с увлечение, което не можеше да отрече. Ако бе в състояние да отмъсти за безумното му убийство по някакъв начин, тя би го приела като своя привилегия и дълг.

Което я подсети за нейния заподозрян.

Хвърли крадешком поглед към мястото, където седеше Ивън Шолер. За нея той бе типичната отрепка и се почувства почти оскърбена да го гледа сега в съдебната зала — чист, с елегантна риза, вратовръзка и сако. Но беше убедена, че до края на делото съдебните заседатели ще прозрат под фасадата, така умело изградена от Уошбърн, ще видят отвъд ранения ветеран от войната, подкрепян от родителите и приятелката си, човек, пристрастен към алкохол и Викодин, който с командирската си некомпетентност бе повел взвода, все момчета от Сан Матео, към онази фатална засада в Ирак.

Докато чакаше съдията да влезе в съдебната зала, сърцето й биеше в лудо очакване. С особено напрежение очакваше да се изправи пред някои важни въпроси, които предстоеше да бъдат разрешени преди началото на избора на съдебни заседатели. Най-важният от тях щеше да се разгледа днес. Милс бе подготвила петиция 402, според която молеше за предварително изслушване, за да се реши дали да бъдат допуснати доказателства, свързани с посттравматично стресово разстройство.

За известно време в началото Милс се бе оставила да бъде приспана в едно неохотно приемане, че ПТСР щеше да бъде част от процеса — с всичките експертизи от специалисти, медийна привлекателност и емоционални полутонове, особено в контекста на все по-непопулярната война.

След това един ден се сети, че Уошбърн няма как да направи и двете неща едновременно. Или щеше да твърди, че Шолер е убил Рон Нолан, но ПТСР бе смекчаващо вината доказателство, дори защита, или щеше да поддържа, че Шолер не е убил Рон Нолан, и в този смисъл, строго погледнато, той не се нуждаеше от никаква друга защита. Ако Шолер не го е направил, тогава нямаше ПТСР, самозащита или въобще нищо, което да го е накарало да го направи. И вярвайки, че логиката бе на нейна страна — не че тя винаги играеше кой знае каква роля — Милс бе написала своята петиция 402. Искаше пълно изслушване по този въпрос и се бе подготвила да води разгорещен спор.

— Всички да станат! Тишина! Тишина! Заседава Висшият съд на щат Калифорния и окръг Сан Матео, председателстван от Съдия Теодор Толсън.

Сега тя се изправи и обърна поглед напред. Толсън се беше изкачил на банката. Чиновникът каза:

— Можете да седнете.

След петнайсет месеца, трийсет и седем папки, пълни със записи на разговори, дванайсет писмени искания преди началото на делото, три гаджета и намеците, че правилният изход ще донесе шестцифрено предложение, те най-сетне се качваха на борда.

От банката си Толсън изгледа свирепо масите на двамата адвокати, малкото отделение за арестанти и претъпканата зала. Въобще не изглеждаше любезно настроен. Опъна гръб и бутна очилата си по ръба на носа.

— Господин Уошбърн, госпожице Милс, готови ли сте да започнем?

И двамата произнесоха монотонно:

— Да, Ваша чест.

— Добре тогава, преди да се заемем с работа заповядайте за няколко минути в кабинета ми — и с тези думи отново се изправи, слезе от банката и мина през страничната врата.

За Милс имаше нещо абсурдно в официалното влизане на съдията преди малко, последвано от почти незабавното му връщане в личния му кабинет, но това далеч не бе единственият абсурден момент, който бе преживяла в съдебните зали.

Докато тя събираше книжата си, Арън Уошбърн бе стигнал до нейната маса и с присъщото си джентълменско поведение я изчака да излезе. Тя почти очакваше да й подаде ръка като кавалер, за да я поеме. Но той просто се поклони леко и я остави да мине преди него до задната врата, където ги чакаше съдебният пристав.

На стената зад огромното дъбово писалище в кабинета на Толсън се перчеше в златно и зелено знаменце с емблемата на шампионата на Университета на Сан Франциско. Стари бейзболни и футболни трофеи се мъдреха наредени зад витрина. На един бюфет стояха дузина и повече семейни фотографии. Някой бе подредил всичките му дипломи, грамоти и церемониални снимки във формата на правоъгълник, който покриваше последната празна стена.

Приставът остана докато се настаняваха, после изчезна и остави сами двамата адвокати със съдията. Толсън, в роба и очила зад бюрото си, все пак се върна към обичайното си неофициално държание извън съдебната зала:

— Значи, както разбирам, вие двамата не сте стигнали до споразумение. Господин Уошбърн?

Възрастният адвокат седна назад и кръстоса крака — замислен, търпелив, доброжелателен.

— Точно така, Ваша чест.

— Какво можем да очакваме като продължителност?

Въпросът бе зададен и към двамата, Но Милс се обади първа:

— За обвинението, Ваша чест, може би четири седмици, зависи от кръстосаните разпити. Никога не съм работила с господин Уошбърн, затова не знам колко време ще му трябва. Ще оставя той да направи сметка за защитата. За опроверженията — не знам. — Тя млъкна за малко, решила да не дава категорична оценка. — Много ще зависи от това, което решите да съкратите.

— Ще стигнем и дотам — каза Толсън. — Избора на съдебни заседатели?

— Може би две седмици, Ваша чест. Бих предложила една седмица за проучвания, в зависимост от продължителността.

Това, което предлагаше тя, бе да прегледат евентуалните заседатели, за да видят кой може да участва почти без заплащане в нещо, което изглежда щеше да трае два месеца. Разумно бе да се елиминира онова огромно мнозинство, чиито работодатели нямаше да им платят за двата месеца в служба на съда или които по друга причина не можеха да изпълнят този ангажимент. Само преминалите предварителния подбор щяха да упорстват в по-сложните и отнемащи време запитвания, които щяха да определят кой да участва.

Тя продължи:

— Имаме право на по двайсет безусловни отхвърляния и някои щекотливи теми като войната в Ирак или психичните проблеми — зависи какво ще постановите. Ако използваме въпросници, можем да свършим с проучването за около три дни и около два дни след това да имаме избрани съдебни заседатели.

Толсън кимна.

— Господин Уошбърн? Добре ли ви звучи това?

— Доста близо до моята идея — отговори напевно той. — Съгласен съм първо да ги проучим и да им дадем да попълнят въпросници. — Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади сноп листи, сгънати по дължина. — Случайно нося със себе си въпросник, който предлагам за това дело. — Подаде по един на съдията и на Милс и продължи: — Ще ми трябва седмица за защитата, Ваша чест.

Толсън, внимателно зачетен във въпросника попита без да вдига поглед:

— Някакви искания?

Този път Уошбърн започна първи:

— Да ограничим използването на фотографски материал от аутопсията, Ваша чест. Не са нужни цял куп кървави снимки, за да се докаже, че този тип е мъртъв.

— Ваша чест — обади се Милс, — този „тип“, жертвата, е бил в отлично здраве. Някой го е направил на кървава пихтия. Не крадец или разбойник, а някой, който го е мразил. Съдебните заседатели трябва да видят диващината на цялото нападение, за да оценят факта, че убийството е на лична основа.

Уошбърн стреля незабавно:

— Прекаленият брой снимки от аутопсията може да предубедят заседателите.

Толсън вдигна ръка:

— Покажете ми снимките, които искате да бъдат допуснати. Ще ви кажа кои може да използвате преди да започнем с избора на съдебни заседатели. Нещо друго?

Моментът настъпи. Милс извади копия от своята петиция 402 за Уошбърн и Толсън и каза:

— Господин Уошбърн е открил нещо за ПТСР, ваша чест, и в списъка на свидетелите му има експерти. Бихме искали пълно изслушване какво ще постановите вие, преди да стигнем до избора на съдебни заседатели.

Тя искаше съдът да накара Уошбърн да извика свидетелите си в отсъствието на съдебно жури и да ги накара да дадат показания под клетва. После двете страни щяха да поспорят коя част от показанията бяха допустими, и съдът щеше да излезе с решение въз основа на това. Ако показанията бъдеха допуснати, същите свидетели щяха да дадат точно същите показания по-късно в присъствието на съдебните заседатели.

Ако съдът откажеше да проведе изслушването, показанията щяха да бъдат чути за първи път пред заседателите. В този случай, ако съдът постановеше, че не е трябвало да бъдат допускани, единственото което можеше да се направи бе да се инструктират съдебните заседатели да приемат, че не са ги чули. Тази популярна „след дъжд качулка“ се ползваше с лошата слава на неефективен начин за справяне с проблема.

Милс стигна до най-същественото:

— Обвиняемият твърди, че има ПТСР, ваша чест, а защитата — че не го е направил. Щом не го е извършил, значи няма значение в какво състояние е умът му. Това, което ще се постигне по този начин е да се предложи на съдебните заседатели военното му досие и раняването, за да се предизвика тяхното състрадание.

Уошбърн, облегнат назад с кръстосани крака, прекара пръст около ухото си.

— Клиентът ми е претърпял изключване на съзнанието в период от време, когато господин Нолан е бил убит, Ваша чест. Първо, доказателствата за ПТСР ще подкрепят твърдението му, че той не може да си спомни нищо за това време. Второ, ако е убил някого и има съмнения за душевното му състояние, защото по същото време може да е бил в епизод на ПТСР, тогава той има право на това смекчаващо обстоятелство. Престъплението със сигурност ще бъде нещо по-малко от предумишлено убийство — може би съзнателно или дори несъзнателно непредумишлено убийство.

Това предизвика първия знак на присъщата раздразнителност на Толсън от съдебната зала:

— Мисля, че познавам спорните въпроси, господин адвокат. — Той прекара още няколко секунди в разглеждане на страниците на Милс, след което ги подравни и ги остави до въпросника на Уошбърн. — Ще разреша две седмици за искания за издаване на решения. Докато не разберем какво ще слуша съдебното жури, не можем да им кажем колко време ще трае процесът. Затова изборът на съдебни заседатели ще започне след две седмици, считано от днес. Така добре ли е?

Според Милс беше добре. Беше получила своето изслушване. Добър знак.

Толсън продължи:

— Моят екип ще започне набирането на групи от съдебни заседатели. Шест дни в съдебна зала за избор на жури, в това число три за предварителното проучване. Около шест седмици за гледане на делото ако затънете в ПТСР, в обратния случай — вероятно най-много четири. Да вървим отвън и да се залавяме за работа.

20.

Арън Уошбърн бе застанал на средата на съдебната зала и разпитваше първия свидетел в изслушването за ПТСР. Доктор Сандра Оувъртън бе сериозна къдравокоса жена, психиатър, малко над четирийсетте. Носеше тъмносин делови костюм и ниски обувки. Вече бе изредила квалификациите и опита си като психиатър — и лекар — специализиран в работата с ветерани, завърнали се от активни военни действия.

— Основавайки се на опита си с тези ветерани, докторе, сблъсквали ли сте се със състоянието, познато като Посттравматично стресово разстройство или ПТСР? — попита Уошбърн.

Тя едва се сдържа да не се разсмее.

— Аз правя почти само това.

— Можете ли да обясните на съда какво точно представлява то?

— Разбира се. — Тя хвърли поглед към масата на обвинителя, където седеше Милс със скръстени ръце, после към съдийската банка. — До голяма степен името само говори. Това е психично разстройство, което се появява след епизод на травматичен стрес.

— Психично разстройство? Искате да кажете душевно заболяване?

Тя поклати глава.

— Този термин не го описва точно. В юридически смисъл би могло да се квалифицира като заболяване, недостатък или разстройство. От медицинска гледна точка е по-скоро група трайно проявяващи се симптоми и реакции, които преживява човек, преминал през травмиращо събитие. Ключовата дума е „трайно проявяващи се“.

— В какъв смисъл?

— Ами почти всеки преживял травмиращо събитие проявява някаква реакция на него. Шок, депресия или безсъние. Но при ПТСР реакцията първо има по-сериозен характер и второ, продължава по-дълго време, понякога остава завинаги. Превръща се в разстройство, не реакция.

— Какво е травмиращо събитие, докторе?

Оувъртън отново поклати глава.

— Няма точно определение. Онова, което травмира един човек, може да е сравнително безвредно за друг. Но определено има тенденция травмиращите събития да включват участие във война, сериозни катастрофи, престъпления като изнасилване, природни катастрофи, актове на тероризъм и други подобни.

— Споменахте участие във война.

— Да. Много често. Въпреки че разстройството било изследвано по-задълбочено едва след войната във Виетнам. Преди, когато въобще говорели за него, го наричали „синдром на Да Коста“. Но след Виетнам броят на войниците с опит във воденето на военни действия и страдащи от ПТСР се е повишил с цели трийсет процента.

— И кои са някои от симптомите, свързани с ПТСР?

— Един от основните симптоми е повторно преживяване на първоначалното травмиращо събитие с оживяване на спомени от миналото или кошмари. Освен това, разбира се, безсъние и чувство за прекъсната връзка с живота. След което депресия, проблеми с паметта и когнитивните способности, саморазрушително поведение и злоупотреби. Всъщност, огромен брой лични и социални проблеми.

— Докторе, споменахте саморазрушително поведение и злоупотреби. Би ли могло това да включва злоупотреба с алкохол?

— Разбира се.

— А проблемите с паметта? Може ли това да означава моментна загуба на памет?

— Да, загубването на моменти не е рядкост, особено ако е съчетано с прекомерно пиене или вземане на наркотици, или и двете.

— Разбирам. — Уошбърн се държеше, сякаш чува това за първи път през живота си. Сега той се приближи една крачка по-близо до свидетелката си. — Докторе, ПТСР има ли физически аспект? Или е просто нещо, което лаикът би нарекъл умствен проблем?

Както Уошбърн бе предвидил, този въпрос попречи на Оувъртън да се унесе в собственото си сравнително ясно изложение. Това изслушване не беше негова идея, но след като вече бе в него, той смяташе да я изцеди докрай, за да повлияе на чувствата на съдебните заседатели, когато, и ако, тя щеше да дава показания на процеса. Тя се изпъна на стола, изразът й бе предизвикателен.

— Категорично не! Преди всичко трябва да се знае, че умственият проблем е реален проблем. Толкова реален, колкото счупен крак. Второ, при ПТСР може да се измери променена активност на мозъчните вълни, намален обем на хипокампуса4, и анормално активиране на амигдала5 и всичко това има отношение към паметта. Засегната е дейността на щитовидната жлеза, както производството на епинефрин и кортизол. Бих могла да продължа да изброявам, но мисля, че е достатъчно да кажа, че има много, много физически и неврологични промени и реакции, свързани с ПТСР.

— Разбирам, докторе. Благодаря ви — каза Уошбърн. — Вече имахте възможност да разговаряте и да прегледате моя клиент Ивън Шолер във връзка с ПТСР.

— Да.

— Какво установихте?

— Открих, че господин Шолер несъмнено страда от това разстройство. Паметта му изглежда особено засегната и този симптом е влошен от травма на мозъка, причинена от раняването в Ирак през август 2003-а. Страда от чести пристъпи на мигрена. Освен това е съобщил, че му се губят моменти, и преживява епизоди на гняв, срам, вина и депресия. Безсънието е постоянен проблем. Накрая сподели с мен, че има склонност да прекалява с алкохола и други обезболяващи средства като Викодин. Всички тези симптоми не само се проявяват упорито при ПТСР. Те са част от диагнозата.

— Какво ще кажете за физическите промени, които описахте — амигдала, хипокампус и така нататък? Изследвахте ли ги?

— Да, направих го.

— Какво установихте?

— Открих намаляване на кортизоновите и увеличаване на епинефриновите и норепинефриновите нива. Взети заедно, тези хормонални нива повлияват реакцията на тялото на страх и рефлекса на стряскане — и двете са извън нормата при господин Шолер.

— Какво е професионалното ви заключение? Господин Шолер страда ли от ПТСР?

Доктор Оувъртън погледна към масата на защитата, зад която седеше Ивън.

— Да. Остра и упорита форма на ПТСР. Според професионалното ми мнение в това не може да има никакво съмнение.

— Никакво съмнение. Благодаря, докторе. — Уошбърн наведе глава в учтив поклон. Обръщайки се към Милс, той вдигна ръка с длан, обърната нагоре: — Свидетелят е ваш.

— Доктор Оувъртън — започна помощничката на Областния прокурор, — според вашето свидетелство загубването на моменти не е рядкост сред хората с ПТСР. Това означава ли, че ПТСР причинява временна загуба на памет?

— Това не е точно. Думите ми бяха, мисля, че губенето на моменти е често явление, особено когато алкохолът или наркотиците са част от картината.

— О, значи само по себе си ПТСР не причинява тези загубвания?

— Ами, в известен смисъл може да се каже…

— Извинете, докторе, отговорете на въпроса ми с „да“ или „не“. ПТСР причинява ли временна загуба на паметта?

Оувъртън се намръщи и хвърли поглед към Уошбърн.

— Това често се свързва с ПТСР, да.

— Докторе, още веднъж, въпросът ми беше ПТСР причинява ли временна загуба на паметта?

Уошбърн прочисти гърло и се обади от мястото си.

— Възразявам. Тормозите свидетелката ми.

Толстън не се забави нито за секунда:

— Не се приема. — Наведе се и заговори на свидетелката: — Моля, отговорете на въпроса, докторе.

Милс светкавично се намеси:

— Бихте ли искали да ви повторя въпроса?

Толстън обърна към нея свирепа физиономия:

— Сдържайте сарказма, адвокат. Докторе, отговорете на въпроса дали ПТСР причинява временна загуба на паметта.

— Да, има известен брой описани случаи за това.

— Известен брой? С колко от тези описания сте лично запозната?

— Не съм сигурна. Доколкото си спомням, няколко.

— Няколко. Така. И казва ли някой от тези няколко случая, с които сте запозната, каква е продължителността на тези временни загубвания на паметта?

Зад нея Уошбърн отново избоботи:

— Възразявам. Предполага факти, които не са налице. Това, че докторът знае за няколко описани случая не означава, че самото временно загубване на паметта е рядко.

— Приема се.

Но Милс незабавно атакува Оувъртън:

— Докторе, тези описани случаи, които познавате, споменават ли нещо за продължителността на тези временни „изключвания“ при ПТСР?

— Да.

Милс разполагаше със собствен свидетел по този въпрос, макар че не беше сигурна дали ще го използва. Във всеки случай си бе свършила работата и познаваше фактите.

— Докторе, не е ли вярно, че тези „изключвания“ при ПТСР са доста кратки?

— Да.

— Като например това къде си държите ключовете?

— Не съм сигурна, че разбирам какво искате да кажете.

— Да речем, че си сложите ключовете на кухненския плот например, след което ви връхлита една жива травматична ретроспекция. Когато приключи, не си спомняте къде сте си оставили ключовете. Този вид „изключване“ при ПТСР е описан в литературата, нали? С други думи, загубване на паметта за сравнително кратко време?

— Така мисля, да.

Милс се върна до масата си и пи вода. Завъртя се към свидетелката и попита:

— Докторе, познат ли ви е случай на „изключване“ при ПТСР, което е траяло повече от един ден?

— Не, никога не съм чувала за такъв.

— Какво ще кажете за един час?

— Не, не мисля.

— Десет минути?

— Някъде там, може би. Ретроспективните преживявания са обикновено интензивни, но краткотрайни.

Присъстващите в залата може би не разбираха накъде точно биеше Милс с тези въпроси, но отговорът „десет минути“ ги накара да зашумят. Насърчена от това, обвинителката се приближи по-близо до свидетелката.

— Докторе, вие също свидетелствахте за временни изключвания на паметта, съчетани със злоупотреба с алкохол, наркотици или и двете. Бихте ли характеризирали подобно „губене на моменти“ като причинени от ПТСР или от злоупотребата с алкохол и наркотици?

— Свързани са. ПТСР утежнява поведението на злоупотреба.

— Но нали именно пиенето или употребата на наркотици причиняват всъщност загубата на паметта?

— Не мисля, че може да се твърди това.

— Добре, докторе. Приемането на алкохол и наркотици сами по себе си могат да доведат до състояние на безпаметност, права ли съм?

— Да.

— И това е доста често и добре документирано явление, нали?

— Да.

— Но е вярно, че състоянията на безпаметност при ПТСР са едновременно рядко срещани и краткотрайни, нали?

Уошбърн знаеше, че това е сложно съставен въпрос и подлежеше на възражение, но не виждаше какво може да спечели, ако продължава да прекъсва разпита.

— Да.

— Значи — продължи Милс, — ако сте имали временна загуба на паметта за продължителен период от време, да речем два дни, има научни доказателства, че това би могло да е причинено от алкохол и никаква научна подкрепа за предположението, че може да е предизвикана само от ПТСР, така ли е?

— Да.

— Благодаря ви, докторе. Както вече споменахте, господин Шолер ви е казал, че той е прекалявал както с алкохол, така и с Викодин, не е ли така?

Сега очевидно объркана, Оувъртън се бе навела напред на стола си. Бе стиснала с ръце преградата пред свидетелското място.

— Точно така.

— Каза ли ви също, докторе, че е злоупотребявал с алкохол и в Ирак, преди едно от онези така наречени „травмиращи преживявания“?

— Ваша чест! — Най-сетне Уошбърн беше принуден да скочи ядосан от мястото си. — Възразявам срещу характеристиката на обвинителя. Повечето от нас биха сметнали, че тежка рана в главата по време на обстрел с гранати и автомати на чужда земя, в защита на родината, е травмиращо преживяване. Няма нищо фалшиво или „така наречено“ в това.

Думите му напълно разбуниха залата и Толсън за първи път трябваше да удари с чукчето. Без да казва и дума, той изгледа яростно присъстващите и те замлъкнаха. Милс наруши мълчанието:

— Оттеглям думите „така наречен“, Ваша чест. — Но тя изобщо нямаше намерение да отстъпва: — Може би съдебния стенограф ще прочете въпроса ми отново, без обидните думи.

Толсън погледна надолу към секретарката и кимна. Жената издърпа ролката и прочете:

— „Каза ли ви също, докторе, че е злоупотребявал с алкохол и в Ирак, преди едно от онези — пауза — травмиращи преживявания?“

Стиснала устни, Оувъртън хвърли поглед към Уошбърн, след което се обърна към своя инквизитор:

— Да, направи го.

— С други думи, това че господин Шолер е прекалявал с алкохола е предхождало неговото ПТСР и само по себе си е било в състояние да причинява продължителни периоди на изключване на паметта, не е ли така?

— Очевидно — сопна се Оувъртън.

— Това означава „да“, нали?

— Да — вече през стиснати зъби отговори Оувъртън.

— И господин Шолер ви е казал, че онова изгубване на паметта след смъртта на жертвата, Рон Нолан, е траяло приблизително четири дни, нали така?

— Да.

— Благодаря, докторе. Нямам повече въпроси.

Адвокат и клиент седяха един до друг в кабината за задържаните зад съдебната зала по време на обедната почивка. Отвън през малките зарешетени прозорчета денят беше слънчев и ясен. Гледката включваше малко поселище от новинарски микробуси, настанили се на паркинга. Устата на Уошбърн беше пълна с ливървурст и ръжен хляб, но това не му пречеше да говори.

— Няма значение — обясняваше той. — Важното е, че тя установи наличието на ПТСР. Сега само трябва да накараме Толсън да го допусне. Няма ли да си хапнеш от туршията?

— Не. Нищо не мога да поема. Вземи я.

Уошбърн спря да дъвче.

— Притеснен ли си?

— Защо да се притеснявам? Само един процес за убийство.

— Трябва да запазиш сили. — Уошбърн взе туршията и загреба. Когато най-накрая преглътна, пи вода от бутилката и си прочисти гърлото. — Но трябва да поговорим какво ще правим, ако той не го допусне.

— Имаш предвид Толсън?

Кимване.

— И стресовото разстройство. Ако получим това, имаме съдебните заседатели на наша страна. Ще научат какво е ставало в Ирак, през какво си преминал… Има приличен шанс да не те осъдят. От друга страна, тази сутрин хранех надеждите, че Тед ще разреши включването на ПТСР без изслушване, но той не го направи. Което означава, че разсъждава по въпроса. Може би си мисли, че е шашма.

— Защо трябва да мисли така? Нали самият той е изгубил крака си?

— Да, но спомни си, че каквото и да се е случило с него, той не е получил от това ПТСР. Което може да означава, че за него всичко е куп дрънканици на слабохарактерни по-нисши същества. Или на адвокати-шарлатани като мен.

— Да не си мислиш, че така повдигаш духа ми?

Уошбърн повдигна рамене, отхапа още една чудовищна хапка от сандвича си.

— Само изреждам възможностите. Виж — продължи той, — недей да униваш заради това. Половината свят е на наша страна.

— Което означава, че другата половина не е.

— Но не ни е нужна половината. Трябва ни само един от дванайсет. Така че, преодолей го, факт е, че си ранен ветеран, жертва на една вече изключително непопулярна война. Колкото повече представяме войната като истинския разбойник, толкова повече самият Нолан ще придобива образа на нейна жертва. Ако нямаше война, никой не би бил убит. Твоите момчетата в Ирак, Нолан, никой. Освен това държим в резерв голямата изненада. Когато ти се явиш като свидетел, много умове и сърца ще бъдат разтърсени, тъй като това ще преобърне нещата наопаки и ще им предложи алтернатива за размисъл. Но всичко това разчита на ПТСР, без него играта става съвсем различна. — Уошбърн отпи вода и я завъртя в устата си, за да я изплакне. — И така, въпросът е, че ако Толсън не го допусне, ще трябва да поговорим за апел.

Ивън затвори очи за секунда, след което поклати глава:

— Изключено.

— Чакай. Преди да…

— Арън, чуй ме. Милс иска четирийсет до живот. Не мога да лежа четирийсет години.

Уошбърн го погледна. Беше прекарвал тук с клиенти повече пъти, отколкото можеше да си спомни и никога не беше лесно. Решението на Толстън за изслушване на свидетел за ПТСР бе неочаквано и може би в крайна сметка щеше да се окаже катастрофално. Уошбърн наистина беше вярвал, че аргументацията му извън зала, колкото и простичко да бе формулирана, щеше да бъде достатъчна и Толсън щеше да допусне свидетелски показания за ПТСР на процеса.

Но сега това вероятно нямаше да се случи.

Уошбърн нямаше намерение да се предава. Не беше в природата му. Но трябваше по някакъв начин да успее да обясни на Ивън, че в крайна сметка можеше и да изгубят.

— Сигурен съм, че мога да накарам Дъг Фолброк да забрави за пистолета — каза той. Всякаква употреба на огнестрелно оръжие при извършването на убийство в Калифорния автоматично добавяше двайсет години към присъдата. — Ще се борим за убийство втора степен. Ще ги намалим, да речем, на дванайсет до живот.

Ивън седеше облегнат назад, скръстил ръце.

— Не изрече ли ти безсмъртните думи: „Всичко до живот е до живот“?

— Опитвах са да остроумнича. Ти ще бъдеш образцов затворник, ще намалим до минимум.

— И все пак, дванайсет години!

Уошбърн разпери ръце и налапа последната хапка от сандвича си.

— Просто казвам — той подъвка няколко пъти, — просто казвам, че може би трябва да помислиш върху това.

21.

Решението да призове Антъни Онофрио като следващ свой свидетел бе продиктувано от намерението на Уошбърн да вкарва войната в процеса при всяка удобна възможност. Онофрио се беше върнал преди шест месеца и незабавно се беше обадил в офиса на Уошбърн да пита дали и как може да помогне на защитата на Ивън. Като по-стар ветеран, баща на три деца, който бе напуснал работата си в Калтранс и дома си в Халф Муун Бей, за да изпълни дълга си, както и като единствен оцелял в битката в Багдад, освен Ивън, той беше в уникалната позиция на свидетел на травмиращото събитие в основата на това изслушване.

Но дебеловратият и добродушен на вид работник едва се беше заклел пред съдебния чиновник, когато Милс скочи да отправи възражение:

— Ваша чест, последният свидетел даде показания и достатъчно удовлетворяващо от гледна точка на обвинението потвърди, че господин Шолер страда от Посттравматично стресово разстройство. Бихме искали да признаем това, макар да продължаваме да твърдим, че то няма отношение към делото. Обвинението не вижда каква доказателствена стойност, ако въобще има такава, може да прибави този свидетел към процедурата. Той дори не е бил в страната по времето на извършване на убийството и неговите показания не могат да имат отношение към вината или невинността на обвиняемия.

Съдия Толсън се облегна назад в стола зад банката и почти затвори очи. Наклони глава леко настрани.

— Господин Уошбърн?

— Ваша чест, този свидетел е от основно значение. Не може да има Посттравматично стресово разстройство, без да е имало травма, а господин Онофрио е бил свидетел на травмата, преживяна от господин Шолер, за която вече свидетелства доктор Оувъртън. Ние не просто сме наели един психиатър да дойде и да съчини състояние след събитие, което никога не се е случило. Без събитието не би могло да има такова състояние.

Един безкраен момент и противно на всякаква логика, тъй като по същество беше прав, Уошбърн изживя агонията на възможността Толсън да освободи свидетеля и да сложи край на тази линия от показанията.

Също така имаше време да разсъди, че възражението на Милс е безсмислено. На теория, разрешавайки това изслушване без присъствие на съдебни заседатели, Толсън й бе дал бонус — тя щеше да научи всичките му доказателства преди да е в състояние да ги представи на процеса. Тя би трябвало да поиска да изслуша всеки свидетел, доведен от него, така че на практика бе получила двоен шанс да ги разкъсва — сега и когато бъде определен състава на съдебното жури.

Но той осъзна, че самата тя сигурно водеше игра на нерви и адреналин. Оставаше си фактът, че ако Толсън застанеше на нейна страна и не призове Онофрио като свидетел, същото възражение и обосновка можеше да се използва и при извикването на другите му свидетели, а това наистина щеше да е проблем.

Толсън сложи край на напрегнатото очакване.

— Госпожице Уелан-Мийли, — каза той — това е изслушване, което означава, че ще изслушаме какво имат хората да ни кажат преди да стигнем до процеса. Господин Уошбърн е прав. Свидетелските показания на този човек са основополагащи по въпроса с травмата. Възражението се отхвърля. Господин Уошбърн, можете да продължите.

Опитвайки се да скрие облекчението си, Уошбърн наклони глава напред — един едва забележим поклон.

— Благодаря, Ваша чест. — Обърна се към свидетеля: — Сега, господин Онофрио, бихте ли разказали на съда за връзката си с господин Шолер?

— Преди да го ранят той беше мой взводен командир в Ирак през лятото на 2003-а.

През следващите няколко минути Уошбърн преведе Онофрио през обясненията за състава на частта и общите й задачи като военен конвой, след което се върна на основния въпрос.

— Господин Онофрио, казахте, че господин Шолер е бил ваш взводен командир преди да бъде ранен. Бихте ли ни разказали как точно се случи това?

— Разбира се. Ескортирахме Рон Нолан за среща с…

— Извинете — прекъсна го Уошбърн, — ескортирали сте същия Рон Нолан, който е жертва в настоящия случай?

— Да.

— Той беше с вас в Ирак?

— Да. Идваше и се връщаше, но в основни линии, да. Работеше за „Олстронг Секюрити“, които охраняваха летището в Багдад и вършеха и друга работа там. Една от редовните ни задачи беше да го водим на местата, където искаше да отиде.

— Добре, значи той беше във вашия конвой в деня, когато господин Шолер бе ранен?

— Да, беше.

Онофрио се облегна назад в стола и в основни линии разказа за случилото се, както го помнеше. Напрежението по улиците на Багдад, стрелбата на Нолан по предполагаемата кола-бомба, откритието каква бе тя всъщност и кой беше в нея, нападението с камъни и след това продължилата атака от покривите на съседните сгради.

— Веднага след като започна стрелбата и хвърлянето на гранати може би все още имахме шанс да се измъкнем, но лейтенантът не искаше да даде заповед да тръгваме, преди да сме прибрали телата на падналите в една от машините.

— Не е искал да остави никого след вас? — това беше важна информация, внимателно репетирана. Когато настъпеше моментът, Уошбърн искаше на съдебните заседатели да стане ясно, че Ивън е бил в огромна опасност, в самия център на огъня, но е действал благородно.

— Не, сър. Затова изтича до първата кола, която вече беше ударена и димеше, и се опита да извади момчетата, които бяха ранени.

— И направи това под силен обстрел?

— Да, сър. Но после улучиха втората кола и паднаха още две момчета, така че очевидно нямаше да имаме никакъв шанс да се измъкнем, ако не потеглехме веднага. Затова Нолан не преставаше да стреля отгоре и ме накара да отида до мястото, където бе притиснат Ивън. Той все още искаше да вземем някои от момчетата, ако успееше да стигне до тях, но някъде зад нас дойде граната и в следващия миг като погледнах, той беше на земята.

— Какво се случи?

— Беше ударен от шрапнел или нещо друго. В главата. Навсякъде имаше кръв. Помислих, че е умрял. Помислих, че всички сме мъртви.

— Добре, благодаря, господин Онофрио. Радвам се, че сте успели да се върнете жив у дома. — Той се полуизвърна към Милс. — Свидетелят е ваш.

Милс смяташе, че нямаше шанс да спечели от кръстосан разпит на свидетеля и едва не го освободи, но реши че няма да изгуби ако се възползва от съвета на съдията и чуе какво има да казва човекът. Сега нямаше съдебни заседатели, които да слушат и може би щеше да се натъкне на някаква обещаваща нишка, която да поразнищи по време на процеса. Щом Уошбърн възнамеряваше да призовава свидетели, които според нея нямаха връзка с делото, защо да не се възползва от възможността да половува в подмолите.

— Господин Онофрио — започна тя, — позволете ми най-напред да кажа от името на всички в тази зала, колко сме радостни от факта, че сте се завърнали жив. Благодарим ви, че служихте на страната ни.

Смутен, Онофрио сви рамене и измърмори:

— Няма защо.

— Едно от нещата, които ме изненадаха в показанията ви беше фактът, че вие не сте били изпратени да вършите работата на конвой. Правилно ли ви разбрах?

Онофрио кимна.

— Точно така. Предполагаше се, че трябва да се грижим за поддръжката на тежкотоварни транспортни средства, но когато пристигнахме в Кувейт, те все още не бяха там, затова отделиха част от нас като конвоиращи групи.

Разпитът се отклоняваше далече от темата, но Уошбърн последва собствения си съвет и го остави да продължи. По-добре да чуе отговора сега, отколкото да научи пред съдебните заседатели за някой подводен камък в показанията на свидетеля.

— Какво беше мнението ви за това? — попита Милс.

Или въпросът, или нейната наивност го накара да се усмихне.

— Никой не ни е питал. Не сме водили преговори.

— Да, разбирам това. Но работата като конвой на фронта — не беше ли по-опасна, отколкото работата, която първоначално е била определена за вас?

— Умножено по десет. Може би двайсет.

— Така ли? Значи много по-опасна?

— Да, много повече.

Милс спря, после продължи обстрела:

— Вие не възразихте ли срещу това?

— Разбира се. Но какво можехме да направим?

— Не знам, господин Онофрио. Вие какво направихте?

— Ами оплакахме се на лейтенант Шолер. Помолихме го да говори с командира на базата и да види дали не можем да бъдем прехвърлени отново там, в редовната ни част.

— И той направи ли го?

— Опита се, но не успя да се срещне с него. Поне не навреме.

След това, опитвайки се да бъде полезен, Онофрио добави:

— Смяташе да помоли Нолан да използва връзките си сред висшия офицерски състав, но това отново не стана навреме.

— Господин Шолер е мислел, че господин Нолан има връзки да му помогне? Как така? Бяха ли приятели?

— Бих казал да.

— Близки приятели?

— Не знам. — Той отново сви рамене, после пусна бомбата: — Най-малкото бяха приятели на чашка.

Едва бе осъзнала значението на тези думи, когато Уошбърн изригна зад нея:

— Възразявам! Това няма връзка с въпроса.

Но това беше чист блъф. Никой в съда не намираше ни най-малко, че тази информация е неуместна и Толсън мигновено запечата това мнение:

— Отхвърля се.

Милс стискаше уста, за да не разкрие задоволството си.

— Благодаря, Ваша чест. — След това отново към свидетеля: — Господин Онофрио, когато характеризирахте приятелството между господин Нолан и господин Шолер като „приятели на чашка“, имахте предвид, че са пили заедно?

Онофрио, доловил паниката в гласа на Уошбърн, хвърли бърз поглед към масата на защитата.

— Понякога да.

— Виждали сте ги да пият заедно или сте смятали, че пият заедно?

— Да, пиеха заедно.

— Господин Онофрио, в армията има правилото да не се пие по време на дежурство или в зона на военни действия, нали?

— Да.

— Но господин Шолер е нарушавал това правило?

— Предполагам, да.

— Вие лично били ли сте свидетел на това?

— Да.

— Колко пъти?

— Не знам точно. Няколко.

— Повече от пет пъти?

— Ваша чест, свидетелят е подложен на тормоз — обади се Уошбърн.

— Отхвърля се.

Милс кимна.

— Повече от пет пъти ли, господин Онофрио?

— Може би.

— Повече от десет?

— Не съм ги броил. Наистина не мога да кажа със сигурност.

— Веднъж на ден? На седмица? На месец?

— Няколко пъти в седмицата.

— Добре, тогава. Господин Шолер пиеше ли повече от нормалното?

— Възразявам — изпя Уошбърн. — Изисква от свидетеля да направи заключение.

— Отхвърля се — отговори Толсън. — Даже един лаик може да даде мнение по въпроса за трезвостта.

Милс се забави. Беше напипала нещо много добро и не искаше да го проиграва.

— Господин Шолер изглеждал ли е някога пиян по време на служба?

— Възразявам! Иска заключение.

— Отхвърля се.

Милс опита отново:

— Виждали ли сте лично Господин Шолер пиян, след като е пил с господин Нолан?

Онофрио хвърли още един тревожен поглед към Уошбърн и Ивън.

— Да, мадам.

— И под пиян разбирате завален говор и несигурна походка?

— Да, мадам.

— Господин Онофрио, кога за последно си спомняте да сте забелязали тези неща — завален говор и несигурна походка — у обвиняемия?

Онофрио наведе поглед към скута си.

— Последната му нощ там.

— Нощта преди инцидента в Масба, това ли имате предвид?

Той тежко въздъхна и бавно кимна.

— Точно това имах предвид.

— Господин Онофрио, в деня, когато започна стрелбата, когато господин Шолер водеше конвоя и попаднахте в засада, изглеждаше ли пиян?

— Не, мадам — категорично отговори Онофрио.

Милс замълча, после го каза:

— Но определено имаше махмурлук, нали?

Стивън Рей, водещият заниманията езиков терапевт от Уолтър Рийд, кимна ентусиазирано към Уошбърн от стола на свидетелското място.

— Той определено е един от успешните случаи. Работеше упорито и също така имаше късмет. Но успехът въобще не омаловажава сериозността на травмата му. В продължение на около два месеца имаше съмнения дали ще живее, а след това дойде въпросът доколко ще се възстанови, ако това въобще стане.

— Кои бяха най-засегнатите области?

— Е, най-засегнати бяха речта и паметта, макар че в началото имаше проблеми и с координацията, които се разрешиха донякъде от само себе си.

— И в какво се изразяваха проблемите с паметта?

— В началото, след операцията разбира се, той остана почти постоянно в безсъзнание три седмици — всъщност, мисля че го държаха изкуствено в кома, докато не бяха напълно сигурни, че достатъчно се е подобрил, за да се справи, ако е в съзнание. Все пак не съм сто процента сигурен в това. Не бях член на неговия лекуващ екип. Не съм лекар. Но когато за първи път се срещнах с Ивън той имаше сериозни проблеми с паметта и когнитивните функции. Не знаеше къде се намира, смяташе, че работя за ЦРУ, не знаеше какво точно се е случило с него. Но преди всичко, беше изчезнал целият му речник.

— И нямаше никакви думи?

— В началото много малко. Но с времето и напредъка на оздравителния процес той си върна най-често употребяваните думи.

— Това нормално ли беше?

— До голяма степен да. Но голяма част от това се дължеше на активна тренировка на мозъка или научаване отново на всичко, което някога е знаел. Използвах карти с думи и картинки, както се прави, когато учите чужд език. Ивън отбеляза забележителен напредък, особено като го сравнявам с други наши пациенти, които никога не възстановяват способността си да говорят или разсъждават.

Уошбърн кимна.

— Но даже и при този напредък, колко дълго остана Ивън на лечение в Уолтър Рийд?

— Почти шест месеца.

— Шест месеца. И по време на тези шест месеца, докато той така добре напредваше, страдаше ли от „изключване“ на съзнанието?

— Не съм сигурен какво точно разбирате под „изключване“ на съзнанието.

— Периоди, през които той не може да си спомни какво е правил или къде е бил, както когато за първи път е дошъл в съзнание след операцията.

— А, да. Не бяха редки.

— Не редки. Значи са били чести?

— Да, но това е нормално да се очаква при, случаите на травма на мозъка.

— И колко дълго продължаваше подобен период на „изключване“?

— Това също варираше. Помня един случай с Ивън, три или четири месеца след терапията. Събуди се убеден, че е в Багдад. Не разбираше защо навън има сняг, след като в Багдад е лято. Смятах, че е достатъчно сериозно влошаване, за да го докладвам на лекарите, но на третата сутрин той се събуди и беше добре.

— И вече не мислеше, че е в Багдад?

— Не. Знаеше, че е в „Уолтър Рийд“. Започна оттам, откъдето беше спряло възстановяването му.

— Но през тези три дни всичко беше различно?

— Ако можехте да питате него, той беше в Багдад.

— Разбирам. Сега нека ви попитам друго, господин Рей. След като Ивън се събуди със съзнанието, че е в „Уолтър Рийд“, а не в Багдад, вие попитахте ли го какво си спомня от момента, когато е смятал, че е в Багдад? С други думи, попитахте ли го какво си спомня от последните три дни?

— Да, попитах го. Не помнеше нищо.

— Въобще нищо?

— Нищо. Всъщност, реши че си правя шега с него. Тези дни просто бяха минали сякаш той никога не ги беше живял.

— Благодаря, господин Рей. Госпожице Уелан-Мийли, свидетелят е ваш.

— Господин Рей, посети ли Рон Нолан господин Шолер в „Уолтър Рийд“?

— Да, дойде. Аз го видях.

— Взехте ли участие в разговора им?

— Всъщност, не.

Милс продължи направо:

— Бихте ли описали поведението на Ивън след като господин Нолан си замина?

— Беше много разстроен и ядосан до сълзи. Помня ясно как по-късно получи толкова силна мигрена, че се наложи известно време да приема успокоителни.

Милс замълча за момент, питайки се докъде може да стигне по този въпрос. Разбира се, ако Рей бъде допуснат до процеса, можеше да разнищи още темата за гнева и ревността на Ивън, но днес не биваше да преиграва. Знаеше, че ако й потрябва, той щеше да участва в процеса.

— Благодаря, господин Рей. Нямам повече въпроси.

Тъй като присъстваше в списъка със свидетели на обвинението, Тара не беше допусната в съдебната зала. Сега беше 5:15 и в стаята за посещения в затвора тя хапеше долната си устна и се опитваше да се усмихва храбро всеки път, когато срещнеше очите на Ивън.

След малко седнаха от двете страни на прозореца, който им бяха посочили днес, на столовете от всяка страна на дупката в преградата от плексиглас, през която щяха да разговарят. Всичко беше така познато и все пак толкова ужасно. Но Тара не искаше да се концентрира само върху лошото. Смяташе да последва примера на Ейлийн, така положително настроена и пълна с оптимизъм.

— Видях те по телевизията със сако и вратовръзка.

— Мисля, че ти бях казал. В съда трябва да изглеждам като свестен човек.

— Изглеждаш свестен човек и сега.

— Ако се проведе референдум, повечето хора биха казали, че изглеждам като типичен пандизчия с този гащеризон. Какво казват по телевизията?

— Казаха, че всичко е каша. Ти какво мислиш?

Сви рамене.

— Все още няма съдебно жури, така че нищо от това не се брои, но на мен не ми изглеждаше такава каша. Тази прокурорка е много упорита. Натисна темата за пиенето.

— Защо толкова й е дотрябвало това?

— Арън казва, че е заради съдебните заседатели. Те няма да са предразположени да харесват или да вярват на един пияница. Докато ако страдам от ПТСР и изпадам в състояния на безпаметност, тогава съм ветеран от войната с умствено разстройство, попаднал в ужасна ситуация, която всъщност не той е създал, и състраданието им ще потече като мед. Знам, че е цинично, но ако спечелим ПТСР, това до известна степен ще обясни пиенето. Не че аз смятам да го използвам като извинение пред себе си. Пиенето, имам предвид. — Той сведе поглед за малко. — Все още не знам какво ми беше станало онази нощ, защо не се прибрах с теб.

— А идвало ли ти е наум, че аргументите на този господин Уошбърн са верни и въобще не са цинични в крайна сметка? Че мозъкът ти не е бил оздравял напълно и не си бил в състояние да действаш разумно? Че способността ти да осъзнаваш въобще е била изключена? И като сложиш ПТСР върху всичко това, не виждам как едно жури от съдебни заседатели може да те осъди за убийство първа степен.

— Ами да се надяваме.

Той млъкна, за миг сякаш се накани да каже нещо, но го задържа.

— Какво има? — попита тя.

Той пое дълбоко дъх, после го изпусна.

— Днес на обяд Арън каза, че не е зле да започна да мисля дали да не се призная за виновен и да започнем да се договаряме след фазата на изслушването, ако съдията не допусне ПТСР.

— Да се договаряте? Защо? Нали през цялото време казваше, че ще спечелим?

— Очевидно без ПТСР не е много сигурно.

— Добре, а съдията защо да не го приеме?

— Не знам. Преди Арън дори не смяташе, че това е някакъв проблем, докато Толсън не разпореди изслушването днес. Но сега е проблем и ако изгубим… — той вдигна рамене.

— За какво ще апелираш?

— Убийство втора степен. Арън смята, че може да ги убеди да не включват пистолета.

— И колко дълго ще е в такъв случай?

Той се поколеба за миг.

— Дванайсет до живот.

Главата на Тара се отпусна като отсечена — След минута вдигна очи, пълни със сълзи.

— Ако подадеш апел, това няма ли да означава, че си го извършил?

— Да.

— Не можеш да го направиш.

— Не мисля, че мога.

— Не си ли спомняш нищо от тези четири дни?

— Тара, хиляди пъти говорихме за това.

— Добре, може би на хиляда и първия…

Той поклати глава.

— Няма да стане. Спомням си, че отидох у Рон след като те оставих. Помня, че го ударих и той ме удари и се сбихме. И после не помня нищо, събудих се в затвора. Съжалявам. Съжалявам, но нищо не може да излезе от това. Сякаш потънах в онова проклето пиянство.

Тара прехапа устна.

— Не можеш да признаеш, че си го извършил, Ивън. Не можем да се оставим да бъдем победени.

— И аз така си мислех. Но ако това стане — ако ни надвият, имам предвид — тогава ще бъда в затвора много по-дълго от дванайсет години.

— Ще чакам, Ивън. Наистина ще чакам.

— Нямам право да те моля да го направиш.

Тя разтърка чело с длан.

— Господи!

— Едва ли те чува — каза Ивън.

През следващите два и половина еднообразни дни на технически показания Арън Уошбърн призова двама психолози, които бяха провели серии от тестове с Ивън. Тестове за личностните му качества, нервно-психически тестове, за интелигентност, за възприятията, концентрацията и паметта. И двамата потвърдиха становището на Оувъртън, че Ивън определено страда от симптомите, присъщи на ПТСР. Той извика и няколко служители от полицейското управление на Редууд Сити, които бяха работили с Ивън и бяха ставали свидетели на моменти, в които той е показвал симптоми на ПТСР — по-специално неуместен смях и афазия на речта — дълга пауза в потока на изказването му. Лейтенант Лохланд описа ирационалния му гняв и някои от жалбите срещу Ивън, свързани с работата му по програмата за борба с наркотиците.

Сега беше петък, обедната почивка бе свършила, както и предварителното изслушване за ПТСР, и съдия Толсън бе повикал и двамата адвокати в стаята си отзад. За разлика от обичайната си приветливост извън съдебната зала, днес — може би смазан от сериозността на въпроса, може би смирен пред сериозността на решението, което му предстоеше да вземе — той седеше през цялото време облегнат назад в креслото си, с ръце кръстосани отпред върху робата. Неподвижен и безизразен, той изчака Милс и Уошбърн да заемат местата си, а секретарката да подготви машината за запис.

Най-сетне ги погледна, прие едно кимване от нейна страна и се прокашля:

— Господин Уошбърн — започна той — за протокола, призовахте ли всички свои свидетели, свързани с показанията за ПТСР, които възнамерявахте да изправите пред съдебните заседатели?

— Да, Ваша чест.

— Госпожице Мийли, обвинението има ли да предложи някакви доказателства по този въпрос?

— Не, Ваша чест.

— Добре. Преди да се произнеса по петиция 402 на обвинението, бихте ли искали да направите някакъв коментар?

— Само онова, което казах в началото, Ваша чест. Моят клиент господин Шолер несъмнено е с доказано ПТСР и това на свой ред подкрепя твърдението, че той не помни нищо от онзи период от време.

Толсън се обърна към обвинителя:

— Госпожице Мийли? Коментар?

— След изслушването на свидетелските показания, Ваша чест, ние продължаваме да смятаме, че проблемът с ПТСР няма отношение към делото и може да предубеди съдебните заседатели. Позицията на обвиняемия в дадения момент е, че той не е извършил убийството. Следователно не става дума за това да е имало спор, бой, разгорещяване на страстите или дори самозащита. Единственият възможен резултат от доказването на ПТСР ще бъде да се предизвика състраданието на съдебното жури.

Толсън остана неподвижен още няколко секунди, след това се наклони напред и постави ръце със сключени длани върху бюрото си.

— Госпрдин Уошбърн, по същество съм съгласен с госпожица Уелан-Мийли. Дълго и сериозно размишлявах, претегляй възможността за създаване на предубеденост срещу доказателствената стойност. Решението ми е да не допусна свидетелските показания за ПТСР.

Уошбърн, зашеметен от това решение, вдигна двете длани към лицето си, след което ги спусна върху страничните облегалки на стола, за да овладее емоцията.

— Ваша чест — изрече той, — при всичкото ми уважение, тези доказателства трябва да бъдат допуснати.

— За вашите цели може би да, но не и от гледна точка на правораздаването, господин адвокат. То е недопустимо, тъй като няма връзка с доказателствата за убийството на господин Нолан. Освен това съществува възможността да изгубим много време и да объркаме журито. Ако допусна експертните показания по въпросите на психиката, съдебните заседатели неизбежно ще чуят много слухове, което иначе няма да се допусне, те няма да станат обект на кръстосан разпит и по всяка вероятност ще предубедят съдебното преследване в полза на защитата, пробуждайки неприязън към жертвата. Когато съпоставите това с напълно умозрителния аргумент, че обвиняемият може би е изживявал епизод на ПТСР, когато е убил жертвата, което между другото той отрича да е направил, цялата история носи риска да превърнем този процес в цирк. Ако не ми кажете, че вашият клиент или някой друг ще свидетелства за убийство при самозащита сега, в единайсет часа, това доказателство няма да бъде допуснато в зала.

— Ваша чест — Уошбърн свали кръстосания си крак и се наклони напред в стола. Обикновено успяваше да запази самообладание, но сега старият адвокат се беше изпотил по време на монолога на съдията. Той изтри врата си с носната кърпа от джоба на сакото. Погледна към съдебния секретар и въздадена напълно обезсърчен. — Разбира се, това унищожава защитата, Ваша чест, и се надявам съдът да запази своята непредубеденост, когато делото влезе за разглеждане.

— Разбира се, господин адвокат — каза Толсън с най-резкия си тон, — непредубедеността на този съд е легендарна.

22.

— Дами и господа съдебни заседатели.

В този ден — сряда, две седмици след решението за ПТСР — Милс бе облякла убито син костюм върху бяла блуза. Ниски черни обувки и никакви бижута. Заседателите знаеха, че тя е на държавна заплата и се очакваше да се облича като юрист и дама. Външността й трябваше да е на професионалист. И най-малкият намек за нещо крещящо можеше да се вземе за неуважение, даже арогантност. Представлявайки народа на щата Калифорния пред това жури от седем мъже и пет жени, тя не искаше в нея да има нищо предизвикващо ненужно внимание. Нито агресивна, нито враждебна, тя щеше да е простият глас на истината и разума в излагането на позицията на обвинението.

Като тръгна от средата на залата, Милс измина късо разстояние към председателя на съдебното жури, тръгна покрай цялата редица съдебни заседатели, а после спря за малко до своята маса, за да обърне страница в папката и да погледне бележките си. След това се върна, откъдето беше тръгнала. Прибягваше до това средство, за да се овладее напълно. Също така вярваше в контакта с очите на всеки един член на съдебното жури. Посланието бе ясно — тя се изравняваше с всеки от тях, минаваше от човек на човек, поглеждаше ги право в очите и непоколебимо им казваше истината.

— Добро утро. Както знаете от въпросите, на които отговаряхте по време на избирането ви за заседатели в това жури, ние ще работим тук през по-голямата част на период от две седмици, изслушвайки показанията, които доказват, че този обвиняем — тук тя се обърна и посочи Ивън, — е убил човек на име Рон Нолан. В това няма никакво съмнение. Обвиняемият е мразел Рон Нолан. Той му бил откраднал приятелката. Мразел го заради успехите му в бизнеса там, в Ирак, където обвиняемият е бил ранен, докато служил в армията. Той обвинявал Рон Нолан за получените рани. Рани, които обвиняемият всъщност получил, защото след дълга пиянска нощ повел хората си към засада в Ирак. Ивън Шолер мразел Рон Нолан.

Той не го криел. Казал на родителите, на приятелката си. Намекнал за това пред няколко от полицейските офицери, с които работел. Шпионирал Рон Нолан, възползвайки се незаконно от полицейска информация, за да открие къде живее. Влязъл незаконно в дома на Рон Нолан и се опитал да го уличи в убийството на двама иракски граждани в нашата страна.

Накрая ще бъде доказано, че обвиняемият внимателно е обмислял и планирал това убийство. Няколко дни преди да нападне господин Нолан обвиняемият, по време на служба и с униформата си на полицай от Редууд Сити, влязъл във връзка с един ключар и с измама го накарал да отвори къщата на господин Нолан. Ключарят пуснал обвиняемия в къщата. При последвалия обиск ФБР открива подхвърлени в къщата доказателства, свързани с убийството на Ибрахим и Шата Халил. За лош късмет на обвиняемия планът се провалил, когато Рон Нолан открил подхвърлените доказателства и повикал ФБР, които открили отпечатъците на обвиняемия в дома на господин Нолан.

Обвиняемият мразел Рон Нолан, и след като не успял да го натопи за убийство, в пиянския си гняв отишъл в дома му и го убил. Истинската причина за смъртта е единичен пистолетен изстрел в главата. Не просто в главата, забележете, а от пистолет, насочен към черепа от няколко сантиметра разстояние.

Но обвиняемият не просто убил Рон Нолан. Преди това му нанесъл зверски побой. Счупил челюстта му и поне две ребра. Оставил натъртвания и рани по цялото тяло на Рон Нолан. Доказателствата ще покажат, че този обвиняем е мразил Рон Нолан и го е убил.

Но ако е станало това, откъде знаем, че той го е направил? Да започнем с факта, че казал на приятелката си, че ще го направи. Оставил отпечатъка си върху оръжието на убийството, открито край тялото. Часове след убийството полицията намира обвиняемия да се крие в апартамента си, с кръвта на Рон Нолан по ръцете и дрехите, с все още незаздравелите рани от побоя и с кръв от убития по месинговите боксове, които използвал при боя.

Този обвиняем мразел Рон Нолан и го убил. И го убил по начин, който законът определя като убийство от първа степен. След излагането на доказателствата по това, аз ще застана отново пред вас и ще поискам присъда именно за този вид престъпление.

Милс говореше като по учебник, безпристрастно излагайки елементите на обвинението. Като всички държавни обвинители, тя упорито наричаше убития „господин Нолан“, а по-късно даже само Рон, за да го очовечи в очите на журито — едно живо, дишащо човешко същество, чийто живот е бил преждевременно отнет. По същата причина Ивън Шолер завинаги щеше да си остане „обвиняемият“ или още по-безличното „ответник“ — клиничен термин, показващ положението му в обществото, в което сега бе изпаднал. Безименен, безличен извратител на обществения ред, който заслужаваше само най-беглото припознаване като човешко същество и никакво съчувствие.

Още веднъж застанала в средата на залата, тя замълча, забелязала, че Уошбърн я беше оставил толкова дълго да говори без да отправя възражения. Знаеше, че това е пресметната техника, която трябваше да е сигнал за съдебните заседатели, че въпреки тази очевидно заклеймяваща литания, отправена към обвиняемия, защитата оставаше уверена — не, дори незасегната от тези изявления.

С театрална въздишка Милс погледна към масата на защитата, но този поглед излъчваше тъга и смирение. На никого не би било приятно да произнесе думите, които тя Току-що бе изрекла. Положението, в което хората са поставени понякога, е тежко бреме. Милс бе свършила своята неприятна, но необходима работа, надявайки се справедливостта да възтържествува над злия обвиняем и да донесе спокойствие на паметта на жертвата и нейните близки.

Уошбърн можеше да избира дали да излезе сега на ход с началното изявление на защитата или да почака обвинението да изложи своя случай и да го направи след това. Когато Милс седна, Толсън го попита кое от двете би искал да направи и той отговори, че ще направи изявлението си сега. Не искаше да позволи съдебното жури да прекара твърде дълго с едната история, без да е наясно, че има и друга история или друга страна на същата. Намираше, че ако обвинението направи едно неоспорено начално изявление и продължи цяла седмица след това да призовава само свои свидетели, всичко което той щеше да е в състояние да направи, беше да играе в защита. А този пасивен стил не печелеше много дела.

Обаче като продължение на своята първоначална стратегия да избягва прекъсванията и възраженията, едва съобщил на съдията своето решение да направи изявление — какъв ентусиазъм да защитава невинния си клиент! — той накара публиката да се разкикоти, коментирайки с най-дружески маниер:

— Но след красноречивата предварителна пледоария на госпожица Уелан-Мийли, Ваша чест, мехурът на един стар провинциален адвокат би могъл да се възползва от една кратко прекъсване.

С това разбира се искаше да покаже, че началото на обвинението ни най-малко не беше застрашило клиента му, дори не беше поставило под въпрос невинността на Ивън Шолер. Само след минута Уошбърн щеше да се върне към това в своето първо изявление и да разясни онези малки неприятни несъответствия, които може би вменяваха вина на Ивън.

Но първо трябваше да си изпразни мехура.

Макар че всъщност не го направи.

Съдията даде петнайсет минути и Уошбърн и Ивън се възползваха от възможността да минат през задната врата на залата в малката арестантска килия, където седнаха един срещу друг върху студените бетонни блокчета, които изпълняваха ролята на пейки. Уошбърн се беше избръснал внимателно, но вече трети ден изпускаше по едно доста забележимо петно покрай челюстта. Освен това той, който никога не бе бил елегантен от гледна точка на шивашкото изкуство, сега в твърде големия си пшеничен костюм и нелепата оранжева връзка изглеждаше особено размъкнат. Така щеше да е всеки ден от процеса. Старите десет години обувки от перфорирана кожа имаха протрити връзки и дупки на двете подметки, така че можеше да кръстоса, който и да е крак и да предаде послание към обикновените хора. Съдебните заседатели, твърдо вярваше той, не обичаха изтупани адвокати на защитата. Те харесваха истински хора, които говореха открито, и уважаваха тяхната интелигентност. Пък и в края на краищата малко индивидуално излъчване нямаше да навреди.

Ала сега непосредствената му грижа беше неговият клиент. Ивън се беше облякъл много спретнато. За разлика от адвокатите на защитата, съдебните журита бяха склонни да харесват симпатичните и прилично облечени обвиняеми. Не прекалено елегантни, при жури със седем мъже, но порядъчни. Езикът на тялото у Ивън вече говореше с акцента на поражение и отпуснатост — което не бе неочаквано, като се има предвид ефектното бичуване от страна на Милс — но все пак будеше тревога.

И двамата седяха с лакти върху коленете, почти докоснали глави.

— Не ми изглеждаш добре — каза Уошбърн. — Разтърси ли те?

Ивън вдигна поглед.

— Не вярвах, че съм могъл да направя толкова глупости.

— Бил си ранен — каза Уошбърн с очевидна искреност. — Още не си се бил възстановил. Сега вече си.

— Вярваш ли в това, което говориш?

— Убеден съм.

Пауза.

— Вярваш ли на мен?

— Нямаше да съм тук, ако не ти вярвах.

— Това истина ли е?

Уошбърн изчака една дълга секунда.

— Това е божията истина, синко. Може и да не знаеш какво си направил, но знаеш ли на какво прилича това?

— На какво?

— На невинност. Ако не си бил там, не би могъл да знаеш какво е станало, нали?

Ивън въздъхна.

— Арън, аз влязох с взлом в къщата му.

— Не си влязъл с взлом, просто си влязъл.

— Както и да е. Това бе просто глупаво.

— Съгласен съм. Тъкмо това е едно от нещата, които намирам за очарователни в това дело — цялата глупост. — Той вдигна ръка. — Не се шегувам. Ти призна голяма част глупави постъпки плюс факта, че пиеш прекалено много, което никога не помага, но никога не си признавал, че си подхвърлил онези неща в дома на Нолан, нали?

— Защото не съм.

— Ти го знаеш. Аз го знам. А това би било още едно глупаво нещо. Така че не глупостта те държи в това положение. Разбираш ли какво искам да кажа? Да си останеш пиян четири дни след като си се сбил с Нолан е било глупаво. Да не ходиш на работа през цялото това време е било глупаво. Но ти не може да си шофирал до дома на Нолан в алкохолен ступор, да влезеш вътре по някакъв начин, без това да го накара да скочи по тревога, да вземеш пистолета му и да го убиеш. Не би могъл да го направиш. Умът ти, извинявай, е бил в твърде глупаво състояние. Който го е планирал и изчислил момента, го е направил както трябва. Наречи ме мекосърдечен романтик, но не виждам как може да си бил ти.

Ивън едва не се засмя.

— Това ли смяташ да твърдиш?

— Ако успея да го завъртя, което може да се окаже трудно. Но слушай, най-важното е…

— Слушам.

— Искам да си малко по-наперен там вътре. Не е нужно да си пълен с негодувание, или ядосан или каквото и да е друго отрицателно излъчване. Трябва да стоиш изправен и да не позволяваш купчината кал, която тя ще стовари отгоре ти да те смаже. Ще изглеждаш виновен и жалък.

— Искаш да изглеждам щастлив?

— Не. За бога, не. Ти си несправедливо обвинен. Никой не е щастлив в такова положение. Но ти си войник. Биеш се за добрата кауза. Преживял си битки, предателство, рана в главата, алкохолизъм и сега тази оскърбителна история. Преборил си се с всичко дотук и сега си изправен срещу това. Ето посланието. Не го забравяй. Онези съдебни заседатели ще се опитат да бъдат обективни, но все пак те са дванайсет непредсказуеми човешки същества. Помни това. И ако са склонни да те харесват, това няма да е лошо. Всеки един от гласовете има еднаква стойност. Един повече на твоя страна и всичко ще приключи.

Ивън се опъна и изправи гръб до стената.

— Наистина ли мислиш, че все още можем да спечелим това нещо?

— Не сме тук, за да губим, Ивън. Така че, когато след малко изляза да правя панаирджийски маймунджилъци, няма да е лошо да имам един ентусиазиран фен на балкона с фъстъците. Смяташ ли, че можеш да го направиш?

— Ще опитам. Само да знаех какъв е този балкон с фъстъците.

— Не знаеш ли? Балкона с фъстъците. Хауди Дуди, Бъфало Боб, Клоунът Кларабел. Всички онези чешити. — Но очевидно Ивън не знаеше нищо за „Шоуто на Хауди Дуди“. Уошбърн го тупна по рамото. — Както и да е. Забрави галерията с фъстъците. Просто стой там и постоянно си напомняй, че съдебните заседатели те наблюдават. Ще се справим.

— Щом казваш, Арън.

В този момент съдебният пристав почука и отвори вратата на залата, съобщавайки, че почивката е свършила. Уошбърн остави Ивън да мине пред него, след което за миг спря на прага. Сърцето му прескочи. После пак. Преди пет години беше прекарал инфаркт, но сега усещането беше напълно различно. Нямаше болка. От аритмията дъхът му спря и това беше, моментът отмина. Ала изведнъж установи, че увереността, с която бе говорил на Ивън бе изчезнала. Суровата реалност беше, че остарява и тялото му използваше възможността да му напомни за това. Упорито се опитваше да изживява всеки ден с мита, че все още е на върха на силите си и ще живее вечно. Истината бе, че е доста по-възрастен от поколението на Хауди Дуди, може би по-стар даже от самия Бъфало Боб, който отдавна не бе сред живите. Бе изгубил битката за ПТСР срещу много по-млад опонент и сега каквото и да говореше на Ивън, го очакваше още по-тежка борба с Милс. Порази го мисълта, че този път може да не надвие, че старостта и лукавството може да не победят младостта и умението.

Когато пристъпи в съдебната зала след клиента си, той осъзна, че е оставил раменете си да се отпуснат, а дясната му ръка е сложена върху гърдите. Наложи си да я свали, изпъна се, улови погледа на младата и самоуверена Мери Патриша Уелан-Мийлй, седнала до своята маса, и изпрати натам светнала от зъби усмивка, с която всеки кон би се гордял.

— Приятели, ще говоря само няколко минути, за да ви кажа за останалите доказателства по това дело — неща, които обвинението предпочете да не спомене, понеже не се вписват във версията на госпожица Мийли за случилото се; както и неща, които на края на този процес все още ще останат необяснени. Тези доказателства ще ви накарат да се питате дали Ивън Шолер е убил Рон Нолан, ще оставят у вас основателно съмнение и ще ви наложат — на вас, които желаете да изпълните клетвата си като съдебни заседатели — да обявите Ивън Шолер за невинен.

Уошбърн застана с ръце в джобовете, спокоен и мил. Всъщност беше печелил няколко рунда с Толсън в съдебна зала, макар че сега му липсваше това усещане. Но целият въпрос за Ирак, беше спорил той, трябва да е част от процеса. Имаше връзка със случилото се и бе от особено значение, дори само за да могат съдебните заседатели да разберат сложните отношения между обвиняемия и жертвата. И Толсън се беше съгласил с него. До известна степен.

Сега искаше да установи точно докъде стигаше тази степен.

— Този случай, както и всичко около него, е започнал в Ирак — подхвана той. — Важно е да се разбере значението на ролята, която Ирак играе в цялата история, защото толкова голяма част от доказателствата на обвинението рисува господин Шолер в отрицателна светлина, а всъщност картината става съвсем друга, когато се разгледа в контекста на случилото се там.

Ще чуете свидетелски разкази, че убитият е бил отлично обучен наемник с дълъг списък на участия в явни и тайни операции в някои от най-горещите точки в света. — Афганистан, Кувейт, Салвадор и Ирак. В момента, когато е убит, той е работил като държавен контрагент за „Олстронг Секюрити“, която има офиси както тук, в Калифорния, така и в Ирак. През целия си съзнателен живот този човек е бил заобиколен от смърт и насилие. Така си изкарвал прехраната и бил добър в това.

Ивън Шолер от друга страна работил като патрулиращ полицай в Редууд Сити, докато не бил повикан в армията и изпратен в Ирак през първите месеци след нахлуването там. Служил там три месеца, преди да бъде въвлечен в престрелка с ислямистки бунтовници в Багдад, при която бил ранен в главата и получил травма на мозъка. По време на комата, продължила единайсет дни, той бил пренесен със самолет първо до военнополева болница в Ирак, след това в Германия и накрая в болницата „Уолтър Рийд“. През март 2004-а той се е върнал на работа в полицейското управление на този град.

Направи пауза, за да срещне още няколко чифта очи в редицата на съдебните заседатели. Ето това е, помисли с известно облекчение и задоволство. Кратко и сладкодумно, и бяха негови. Беше се надявал, че изваждането на тази информация още на старта и на преден план можеше да улови Милс в затишието на началните удари и определено беше успял.

Бум! Обичаше драмата на процеса.

Пое си дъх и забравил за сърцебиенето мина на по-спорните въпроси на доказателствената част.

— Госпожица Мийли описа надълго и нашироко доказателствата, които според нея ще ви накарат да осъдите Ивън за убийство от първа степен. Тези доказателства не са нито толкова ясни, нито неопровержими, както може би ви е подвела да повярвате. Тя говори много за деня на убийството. Но само като начало искам да ви кажа, че ние не знаем кой е денят на убийството. Господин Нолан е видян за последно на трети юни, сряда. Бил е открит мъртъв на шести юни, събота.

Държавният обвинител каза, че той е бил убит на трети, в сряда. Ако е така, това би било удобно за обвинението, защото точно на този ден моят клиент е изрекъл остри думи за господин Нолан. Свидетелските показания ще докажат, и тук не може да има спор, че Ивън е пил прекалено много същата нощ, в един бар на няколко пресечки оттук, Стара Градска Травена. Там той научава, че убитият се е опитал да го уличи в убийството на двама иракски граждани. Тара Уитли, приятелката на Ивън, ще ви разкаже как пиян и разгневен, той й казал, че ще отиде в жилището на господин Нолан и ще го убие. И действително Ивън никога не е отричал, че отишъл онази нощ там и двамата се сбили.

Затова обвинението твърди и желае да ви накара да заключите, че именно в онази нощ той е бил убит. Но както казва пословицата, само желание не стига, за да го направи истина. Няма доказателства, че господин Нолан е бил убит в сряда, а не в четвъртък или петък.

Нека вземем двата мотива, които според обвинението са накарали Ивън Шолер да извърши убийство. Първо, ревността. Госпожица Уитли ще свидетелства, че вечерта на трети юни е открила Ивън в Стара Градска Травена. Тя го поканила да отиде с нея в дома й и там да прекара нощта. Казала му е, че е спряла да се вижда с господин Нолан и че обича него.

Сякаш стреснат от привидение, той спря да крачи и разпери длани срещу съдебните заседатели.

— Е, от някоя и друга година насам не съм изпитвал такива фини чувства като младежката любов, доколкото ми служи паметта, когато една жена ти каже, че е зарязала друго момче заради теб, по-вероятно е ревността ти да се стопи, отколкото да те накара да идеш да се разправяш със своя съперник.

Последната духовитост произведе приятен шум сред присъстващите. Неколцина съдебни заседатели също се позасмяха. Загърбвайки тези вибрации, Уошбърн продължи:

— След това гневът. Показанията наистина ще докажат, че Ивън е бил ядосан — достатъчно ядосан, за да отиде с колата до къщата на господин Нолан и да се сбие с него. Бил е ядосан, както ще чуете от показанията, защото смятал, че е уличен в убийство, което не е извършил. Това е основателна причина човек да се ядоса — добави Уошбърн. — Би накарала всеки един от нас да се ядоса.

— Ваша чест! Възразявам!

Уошбърн се завъртя и използва възможността да хвърли поглед към галерията — един добър лакмус за това как се справя. Все още нямаше заспали. Той произведе патентования си полупоклон, приемайки възражението, и отново се обърна към съдебните заседатели, без дори да изчака решението на съдията.

— Ще оттегля последния коментар, Ваша чест — каза той и продължи: — Защо, ще попитате, моят клиент е влязъл незаконно в дома на своя съперник. Той бил стигнал до убеждението, че всъщност господин Нолан е истинският убиец на Ибрахим и Шата Халил. Той ще свидетелства как е придружавал господин Нолан на смъртоносна и разрушителна мисия в Ирак, в която са били използвани същия вид осколочни гранати, каквато е използвана при убийството на семейство Халил. Това може да е било грешна преценка, но едва ли е било прелюдия към убийство. Ако е искал да убие господин Нолан, той е можел просто да чака в дома му и да го извърши, вместо да събира доказателства срещу него и да ги изпраща на службите.

Ето, всички тези неща обвинението изложи като факти, каквито те просто не са.

Мразил ли е моят клиент Рон Нолан? Да, мразил го е.

Борил ли се е Ивън Шолер да се възстанови от физическата травма и психическата агония, които претърпял в резултат на това, че е воювал за страната си в Ирак? Да, борил се е.

В резултат на болката, физическа и душевна, напивал ли се е той понякога през месеците на своето възстановяване? Да, напивал се е.

И в резултата на комбинацията от всичко това показал ли е неспособност за правилна преценка? Несъмнено.

Той наистина е злоупотребил с властта си на полицай, за да открие местоживеенето на Рон Нолан. Наистина е влязъл в дома на Рон Нолан с убеждението, че той има пръст в убийството на семейство Халил. Наистина се е поддал на отчаянието, алкохола и гнева, и е заплашил Рон Нолан. Наистина е отишъл в дома му и се е бил с него онази нощ, на трети юни. Направил е тези неща и призна, че ги е направил.

Но не заради тези неща той е изправен пред съда.

Дами и господа съдебни заседатели, когато приключи излагането на всички доказателства, вие ще разберете, че единственото нещо, което Ивън Шолер не е направил, е да убие Рон Нолан. Именно това няма да докажат уликите. И когато в заключение видите, че няма доказателство срещу клиента ми, вие ще бъдете задължени по съвест и съгласно законите на този щат да го обявите за невинен.

23.

След началните изявления продължиха направо с призоваване от Милс на нейния първи свидетел.

Патологът доктор Лойд Барнсдейл бе натрупал петнайсет годишен опит като такъв. Сух като прах, блед като труповете в лабораторията си, с очила и слабоволева брадичка, съдебният лекар носеше остатъците от посивялата си, коса сресани назад. Днес, макар че навън продължаваха топлите дни на циганското лято през септември, той беше облечен с плетена жилетка върху чисто бялата риза и папийонка.

Милс нетърпеливо изчака свидетелят да се закълне. Увереността, която бе изпитвала тази сутрин след изявлението си до голяма степен се бе изпарила под дружелюбната атака в монолога на Уошбърн. Истината е, че пред очите й накълца на парчета цялата й работа. Не трябва нито за миг да потъва в самодоволство. Не трябваше да дава на Уошбърн никаква възможност, иначе щеше жива да я изяде.

— Доктор Барнсдейл, вие направихте аутопсията на Рон Нолан, нали?

— Да.

— Бихте ли съобщили на съда вашето заключение за причината на смъртта?

— Разбира се. Смъртта е причинена от огнестрелна рана в главата, от изстрел, произведен от близко разстояние.

Барнсдейл бе свидетелствал стотици пъти до този момент. Но това не го правеше непременно идеален свидетел. Говореше с някаква крехкост, която до голяма степен съответстваше на физиката му. Милс, застанала на средата на залата установи, че се напряга да го чуе. Видя как съдебните заседатели до един се бяха навели напред на столовете си. Пречеше също и факта, че извън залата с пълна сила продължаваха пътните ремонтни работи на нескончаемия проект за разкрасяване на централната част на Редууд Сити. А шумът от тежките машини дори не беше толкова силен, колкото този от климатичната система на сградата.

Милс отстъпи няколко крачки назад, почти до последния от съдебните заседатели. Ако можеше да чува свидетеля, значи съдебното жури също го чува. Тя извиси глас, надявайки се той да последва примера й.

— Докторе, имаше ли по тялото други белези и наранявания?

— Да. Имаше много белези, показващи приложението на сила с тъпи и остри предмети — натъртвания, синини и разкъсвания по трупа, слабините и лицето.

— Приблизително колко отделни наранявания са нанесени на жертвата?

— Преброих двайсет и осем отделни наранявания.

— И всяко от тях предполагаше употребата на отделен удар?

— Имаше две, които можеха да бъдат резултат от един и същ удар. Например един удар с инструмента би могъл да удари жертвата едновременно по главата и предмишницата. От друга страна, съдейки по размера и неравностите на места, някои наранявания може да са били в резултат на множество удари, попаднали на едно и също място върху тялото. Бих казал, че човекът е бил ударен поне двайсетина пъти.

Милс се върна обратно до масата си и вдигна голямо парче картон, върху който бе налепила няколко цветни снимки, 20 на 27,5 сантиметра, от аутопсията. Беше ги регистрирала сред веществените доказателства на обвинението под номер две, тъй като докладът от аутопсията беше номер едно.

Когато се стигна до това, съдия Толсън лично беше избрал шестте снимки от аутопсията, които щеше да позволи да видят съдебните заседатели. Милс смяташе избора му за своя лична победа — онзи, който е направил това с друго човешко същество едва ли заслужаваше да бъде наричан по същия начин. Дори и без раната в главата, тялото на Нолан бе понесло истинско зверство.

— Докторе — започна Милс, — като използвате снимките за илюстрация, бихте ли охарактеризирали по-конкретно нараняванията?

— Да, добре — изшушна Барнсдейл. — Както виждаме на снимка А, имаше доста наранявания, от които са се появили отоци или са разкъсали кожата, или и двете. Въпреки че огнестрелната рана, особено изходната рана от куршума на тила, несъмнено е скрила някои от тях, все пак имаше още много такива, особено по главата. — Като използваше лазерна показалка, той мина през останалите пет снимки.

— Знаете ли какво е причинило тези синини и натъртвания?

— Не е нещо конкретно. Установих, че имаше повече от един вид наранявания, предизвикани от различни предмети, някои тъпи, някои не толкова.

— Докторе, беше ли ви даден инструмент, или инструменти, за да се опитате да решите дали те биха могли да причинят нараняванията, които наблюдавахте?

— Да, дадоха ми ръжен и чифт месингови боксове от сейфа с веществените доказателства на полицейското управление в Редууд Сити.

Още два предмета бяха показани на доктора.

— Да — потвърди той, — тези предмети използвах за сравнение.

— Какво е заключението ви, докторе?

— Няколко контузии, особено тези по челюстта, изглежда са в резултат на удари с боксове. Точно този комплект боксове имат липсващо парченце или фрагмент в единия край. Може да видите, че формата на нараняването на няколко места съвпада с това оръдие. Още повече, в най-общ смисъл, поражението на тези места съответстват на онова, което може да се очаква при удар с подобни предмети.

— И какво е това поражение?

— Те едновременно натъртват и разкъсват. Оставят ясен отпечатък.

— Имаше ли много от тези контузии, направени с бокс?

— Ясно се виждаха три. Може би пет. Не изключвам възможността да са били използвани, за да предизвикат и другите наранявания, но нямаше достатъчно детайли, за да мога да твърдя категорично, че това е използваният инструмент.

— Какво ще кажете за ръжена?

— Открих само едно нараняване върху предмишницата, което определено съвпадаше с ръжен или нещо много подобно. Но всички удари по горната и страничните части на главата са били нанесени с твърд, цилиндричен предмет, който би могъл да е този ръжен. Нещо повече, научих от лабораторията, че кръв и тъкани от жертвата са били свалени от ръжена, което подкрепя предположението, че това е използваният инструмент.

— Относно нараняванията, които обсъждахте до този момент — може ли те да са били нанесени от човешки юмрук?

— Не, не мисля. Раните, които приписах на ръжена и боксовете са твърде характерни, за да са просто резултат от юмручни удари.

— Но това оставя много наранявания по тялото на господин Нолан необяснени, нали докторе?

— Да, така е.

— Възможно ли е те да са нанесени с юмрук?

— Да, биха могли, макар че са твърде неспецифични и може да са били нанесени с всякакъв тъп предмет, включително бръснещ удар с бокс или ръжен, или дори ако господин Нолан се е блъснал в масата или на земята или в нещо друго, в резултат на получен удар.

— Докторе, бихте ли описали по-подробно огнестрелната рана?

— Да, беше рана, нанесена при близък контакт; тоест, пистолетът е стрелял право върху кожата на челото.

— Докторе, можете ли да посочите реда, в който са били нанесени нараняванията?

— Не съвсем. Логично е огнестрелната рана да е последна, защото тя води до мигновена смърт. Колкото до ударите с тъп предмет, стори ми се, че някои от тях бяха започнали леко да заздравяват, следователно може да са били нанесени преди други, които не показваха такива признаци на заздравяване. Но в различните части на тялото оздравяването става с различна продължителност. Това не е особено надежден начин да се подреди последователността на нараняванията. Всичко, което мога да кажа е, че всички наранявания бяха peri mortem, тоест, нанесени около момента на смъртта.

— Благодаря, докторе. Нямам повече въпроси.

Милс видимо бе разтърсена от снимките и показанията на свидетеля, и въпреки усилията си да се владее бе станала бледа колкото самия съдебен лекар. Тя се обърна към масата на защитата:

— Свидетелят е ваш.

Уошбърн остана с впечатлението, че Милс бе съкратила въпросите си, защото започва да й призлява. Освен това там, където седеше отзад, едва беше успял да чуе свидетелските показания на доктора и се съмняваше, че съдебните заседатели, ангажирани твърде много със снимките, бяха чули кой знае колко от тях. Обикновено не обичаше да прекарва дълго време с един до голяма степен формален свидетел, какъвто е съдебният лекар, понеже целта на такива данни бе да се докаже, че е било извършено убийство, а тук не ставаше въпрос за това. Но сега си помисли, че би могъл да откърти златна буца от тази обикновено необещаваща жила.

Ала ако смяташе да полага такива усилия, искаше да направи така, че съдебното жури да чува думите на човека. Затова когато застана в средата на залата, той намали собствения си глас, така че едва се чуваше.

— Докторе, можете ли да кажете колко старо е едно натъртване?

— Моля? — свидетелят сложи ръка зад ухото си. — Не чух въпроса.

Уошбърн едва чу отговора, но повтори въпроса само с няколко децибела по-силно от предишния път. Барнсдейл се наведе напред с лице, сбръчкано от съсредоточеност.

— Мога ли какво? — попита той — Съжалявам.

Зад Уошбърн зрителите зашумяха. Толсън удари веднъж с чукчето.

— Искам тишина в залата! — той обърна вниманието си върху онази част, която отделяше с парапет публиката от заседаващите. — Моля двамата господа да говорят по-силно, ясно ли е?

— Да, Ваша чест — изпъна се Уошбърн и почти изкрещя.

Поклащайки глава — каква просташка театралност, циркаджийски номера — Толсън погледна свидетеля.

— Докторе?

Барнсдейл завъртя глава нагоре.

— Сър? — прошепна.

— По-силно, моля. Съдебните заседатели трябва да ви чуват. — И обратно към Уошбърн: — Продължете, господин адвокат.

— Благодаря, Ваша чест. Докторе — усмивката означаваше, че са приятели. — Говорихте за нараняванията по тялото на жертвата, които виждаме сега на тези снимки. Въпросът ми е можете ли да определите колко старо е едно натъртване?

— Както вече казах, в много широки граници.

— Моля да угодите на желанието ми, докторе, и да разкажете малко по-подробно по какво различавате, че едно натъртване е по-старо от друго?

Барнсдейл се прокашля и започна.

— Да, разбира се. Натъртванията започват да заздравяват веднага щом бъдат направени, така че степента на оздравяване — намаляването на отока, дълбочината и плътността на коричката, цветът и така нататък — могат да покажат приблизително преди колко време са направени. Всички знаем, че при някои хора се получава по-силно натъртване, отколкото при други. Също така е вярно, че някои хора посиняват по-лесно на едни места на тялото, отколкото на други. Възрастта също е от значение, както и общото здравословно състояние. Но като попълним уравнението, можем да добием известна представа за самите наранявания.

От мястото си Толсън напевно напомни:

— По-високо, моля.

Уошбърн продължи:

— А тези наранявания по жертвата, всички ли бяха еднакво стари?

— Не.

— Не? Каква е най-голямата разлика, която забелязахте помежду им?

— Невъзможно е да се каже.

— Невъзможно. Не можете да ни дадете информация, докторе? Да не би да искате да кажете, че господин Нолан може да е получил някое от тези наранявания, когато е бил петгодишен, а други — няколко минути преди смъртта си, и няма да има разлика?

Лек смях от публиката в залата.

— Е, разбира се, че не.

— Тогава може ли някое от тези натъртвания да е получено един месец преди смъртта на господин Нолан?

— Не.

— Една седмица преди това?

Известно колебание.

— Сериозно се съмнявам.

— Но може да е било една седмица преди това?

— Съмнявам се.

— Но определено някои от тях може да са нанесени три или четири дни преди смъртта на господин Нолан. Това е истина, нали?

Уошбърн бе хванал доктора натясно и знаеше какъв трябва да е отговорът.

— Е, ще трябва да призная, да.

— Докторе, положихте ли някакви усилия тогава, при аутопсията, да отбележите възрастта на различните контузии?

— Не направих анализ на всяко отделно нараняване.

— Защо?

— В онзи момент ми се струваше ненужно. Определено нямаше връзка с причината за настъпване на смъртта.

— Защото никой от онези удари не го е убил, нали така, докторе? Господин Нолан е умрял от пистолетен изстрел, когато и да е бил произведен той. Вярно ли е това?

— Да.

— Благодаря, докторе. Нямам други въпроси.

Следващият свидетел беше Шондра Делахасо, сержант от техническия екип към полицейското управление. Жена с цвят на тъмен абанос, едва прехвърлила трийсетте, коса, сплетена на ситни плитчици, излъчване на компетентност и самоувереност — едва ли можеше да се намери по-голям контраст на доктор Барнсдейл.

— Получихме обаждането в събота следобед, след като чистачът, който метял листата във вътрешния двор забелязал следи от борба и нещо като пръски от кръв е дневната.

— Какво стана след това? — попита Милс.

— Първият отговор дойде от патрулираща двойка полицаи, които влезли в къщата, за да видят дали там все още няма някой ранен или заподозрян. Открили само мъртвото тяло и излезли без да пипат нищо. Останали да чакат отвън своите офицери. Моят екип, който се занимава с огледи на местопрестъпления, пристигна там горе-долу по същото време, когато лейтенант Спиноза получи разрешение за претърсване — около 4:30.

— Какво открихте вътре?

— Първо разбира се кръв, много кръв. Върху килима, по стените и така нататък.

— Сержант, вашият екип взе ли от тази кръв проби за анализ?

— Да, взехме проби от всяко място, за да ги изследват в лабораторията.

Милс се обърна към съдията:

— Ваша чест, предполагам, че защитата е готова да признае за вярно, че кръвните ДНК тестове от мястото съвпадат с тези на обвиняемия и на Рон Нолан.

Това бе неприятна новина и сред публиката се надигна жужене, но Уошбърн без колебание беше внесъл официално признаване на този факт за верен, след като Милс му беше съобщила, че лаборантката, която трябваше да извърши ДНК анализа бе излязла е отпуск по майчинство. Не беше в негова полза да прекара половин ден в изслушване на свидетелски показания, които рисуват кръвта на Ивън и Рон Нолан навсякъде из къщата на убития.

— Благодаря, сержант — каза Милс. — Сега да се върнем на самата къща. Какво друго открихте вътре?

— Ами в дневната имаше преобърнати мебели, също и в работния кабинет. На пода в кабинета намерихме ръжена, покрит с кръвта на жертвата. След това открихме тялото на пода в спалнята. На леглото имаше 9-милиметрова Берета, полуавтомат.

— Какво направихте след това?

— Докато Лейтенант Спиноза се обаждаше на Съдебна медицина, аз ръководех екипа си в правенето на снимки, събирането на проби от кръв, коса и тъкани, снемането на пръстови отпечатъци. Местопрестъпленията са обичайното ми място за упражнение.

Милс тутакси посочи и я накара да идентифицира почти две дузини проби за доказателство от дома на Нолан. Когато приключиха, Милс измъкна пистолета от кутията, в която бе сложен за съхранение и го подаде на съдебния пристав да го провери, демонстрирайки за протокола, че не е зареден и е безопасен.

— Сега кажете, сержант, лично вие ли снехте отпечатъците от оръжието?

— Да.

— Открихте ли нещо, което да може да се използва?

— Да.

— И успяхте да идентифицирате отпечатъците върху пистолета?

— Да, успяхме. Върху него бяха отпечатъците на господин Нолан, както и на обвиняемия, господин Шолер.

Още веднъж публиката зашумя от коментари. Милс със задоволство ги остави да траят известно време, преди да се обърне към Уошбърн и да му предостави свидетеля.

Уошбърн винаги бе смятал, че има в основни линии два начина за защита при обвинение в убийство. Първият беше да се представят положителни страни в делото, които сами по себе си водеха или до смекчаване, или до основателно съмнение. Този първи подход беше търговската марка на Уошбърн през годините и той бе имал изключителни постижения с него. Обикновено изслушваше всички факти и теории на обвинението и после излагаше казуса според защитата, който можеше да включва самозащита, намалена вменяемост, временно умопомрачение или някой от другите начини, позоваващи се на психичното здраве (включително ПТСР). С времето в Сан Франциско те до голяма степен се бяха превърнали в презрян обект на критика. Но дори и в окръг Сан Матео подобна силна позитивна защита често пъти успяваше да убеди съдебното жури да издаде по-лека присъда. Уошбърн смяташе, че това се дължи на дълбоко залегналото желание на хората да вярват в доброто у другите човешки същества. Даже и да ставаше дума за нещо наистина ужасно, ако имаше и наполовина приемлива причина те да са били задвижвани от сили извън техния контрол, заседателите бяха склонни да проявят милост.

Вторият начин да се спечели беше, както потвърждаваше опитът на Уошбърн, едновременно много по-труден и много по-неефикасен; това бе защита с противодействие, която оспорваше всеки факт и твърдение на обвинението. Естествено добрите адвокати-защитници правеха това автоматично, дори когато действаха със силната тактика на потвърждението, но развенчаването на едно внимателно построено обвинение никога не беше лека задача. В повечето случаи разбира се, причината беше, че обвиняемият е виновен. Освен това повечето съдебни заседатели намираха за твърде високо да прескачат летвата на доказателствата, представени от името на държавата, и да поставят под съмнение показанията под клетва на авторитетни фигури като лекари, технически експерти и полицаи.

Когато Толсън му бе отнел ПТСР, Уошбърн разбра, че ще трябва да предприеме защита с противодействие и тъкмо това го бе изпълнило с чувство на боязън. Сега беше изправен срещу втория свидетел в първия ден — жена, която нормално би освободил без кръстосан разпит, защото нямаше нищо съществено, с което да му помогне в този случай — и се беше изправил да я разпитва, залавяйки се за сламки, само за да поддържа представата за ентусиазирана, даже страстна защита.

— Сержант Делахасо — поде той, — свидетелствахте, че сте проверили къщата на господин Нолан за пръстови отпечатъци, кръв, косми и тъкани, нали така? Вашето обичайно упражнение, така го нарекохте, мисля.

— Точно така.

— И открихте съответствие с кръвта и отпечатъците на господин Нолан и господин Шолер?

— Да.

— Какво ще кажете за космите?

Откъм аудиторията се чу нещо като колективен кикот.

— Да открихме и образци от косите.

— Открихте ли и други коси, освен тези на господин Нолан и господин Шолер?

— Да, открихме косми поне от трима други индивиди.

— Можете ли да ми кажете дали бяха мъжки или женски?

— При някои обстоятелства ДНК тестът може да определи това. Необходимо е да има космени фоликули.

— Доколкото ви е известно някой правил ли е ДНК тестове на тези космени образци?

За първи път лицето на Делахасо потъмня. Тя хвърли тревожен поглед към Милс, после го върна на Уошбърн.

— Ъ-ъ, не, сър.

— Защо не?

Отново колебание.

— Ами нямахме други заподозрени, с които да ги сравняваме.

— Но тези проби със сигурност показваха, че някой друг е бил в жилището на господин Нолан, не е ли вярно?

— Ами, да, но те биха могли да са от няколко години или…

— Но в основни линии, сержант, вие не знаете дали тези три космени образци, открити в дома на жертвата, са от мъже или от жени?

— Не.

Несигурен дали изобщо беше доказал нещо, Уошбърн реши да приеме тази малка победа и да продължи с друг дребен въпрос.

— Сержант — попита той, — открихте ли куршума, убил господин Нолан?

С въздишка на облекчение от преминаването на друга тема Делахасо си върна самоувереността.

— Да, беше заседнал в пода, точно под изходната рана в главата.

— Значи е бил застрелян след като вече е бил на пода?

— Изглежда, да.

— Направихте ли балистичен тест на Беретата?

— Не, куршумът беше твърде деформиран за това.

Уошбърн вдигна ръка към устата си, изигравайки демонстративно смайването си.

— Сержант — с преувеличено забавяне каза той, — да не би да казвате, че не знаете с абсолютна сигурност дали куршумът, убил господин Нолан, е излязъл от пистолета, върху който стоят отпечатъците на клиента ми?

— Не, сър, но…

— Благодаря, сержант. Това е всичко.

Едва бе изрекъл думите, когато Милс скочи.

— Може ли повторно да разпитам свидетеля?

Толсън махна с ръка да продължи.

— Сержант — започна тя още преди да е стигнала до мястото си, — какъв е калибърът на куршума, убил господин Нолан?

— Девет милиметра.

— А какъв е калибърът на откритото оръжие?

— Девет милиметра.

— Откритото оръжие револвер ли беше или полуавтомат?

— Полуавтомат.

— Сержант, когато се стреля с деветмилиметрово оръжие какво става с гилзата — месинговата обшивка зад куршума, в която е събран барута, който изстрелва напред заряда?

— Изхвърля се.

— Искате да кажете, че пада от пистолета?

— Да.

— Намерихте ли гилза от деветмилиметров патрон в спалнята на господин Нолан?

— Да. Беше между чаршафите на леглото му.

— Успяхте ли да откриете съвпадение между тази гилза и намерената Берета?

— Да.

— Значи имаше само един деветмилиметров патрон и никакви други на местопрестъплението, една гилза и никакви други открити там. И въпреки че самият куршум не можеше да се подложи на тест, единствената гилза, която може да е държала този куршум, е била изстреляна от деветмилиметровата Берета с отпечатъците на обвиняемия върху нея?

— Да.

— Благодаря ви.

24.

Когато след кратката следобедна почивка всички се настаниха по местата си, Уошбърн забеляза, че с напредването на деня Милс беше започнала да губи чувството си за хумор. Но независимо дали й доставяше удоволствие или не, тя осъществяваше едно недвусмислено, праволинейно излагане на случая, което обикновено допадаше на съдебните журита. Следващият свидетел беше прекият началник на Ивън от полицейското управление, лейтенант Лохланд. Разтревожен от неявяването на Шолер на работа, той го беше открил в апартамента му пиян и покрит с кръв, а след това го беше арестувал.

— Лейтенант, обвиняемият е бил под ваш пряк надзор, докато е работил в полицейското управление. Така ли е?

Но Уошбърн и Ивън бяха обсъдили това предстоящо показание по време на почивката и възрастният адвокат скочи на крака преди още тя да бе завършила въпроса си.

— Възразявам! Няма отношение към делото! Триста петдесет и две, Ваша чест.

Толсън обърна въпросителен поглед към Милс.

— Госпожо обвинител?

— Основополагащо доказателство, Ваша чест.

— Това е доста широко. Можете ли да бъдете по-конкретна?

— Свързано е с душевното състояние на обвиняемия, довело до конкретното действие. Също и с незаконното влизане в дома на господин Нолан.

Следвайки нещо, което Уошбърн бе започнал да разпознава като модел, съдията свали очилата си да помисли за малко. Преди да успее да ги сложи обратно и да обяви решението си, Уошбърн каза:

— Ваша чест, ако позволите, бих искал да помоля за съвещание по въпроса.

Ако Милс беше започнала да се изморява да губи точки, благодарение на снижената кръвна захар, ако това бе при нея тенденцията в следобедните часове — а тялото й говореше именно за това — Уошбърн без колебание щеше да се възползва.

Сега последва една по-кратка пауза и накрая Толсън кимна:

— Много добре. Можете да се приближите.

Когато двамата адвокати се изправиха пред банката, Толсън се надвеси отгоре.

— Какъв е проблемът, Арън? — попита той.

— Ваша чест, връзката между лейтенант Лохланд и клиента ми не може да има отношение към делото. Единствената полза, която това ще донесе на обвинението е да създаде негативен образ на клиента ми. Ще разкаже това, че Ивън е бил пълен с гняв, че е излъгал началниците си, когато е влязъл в къщата на Нолан, че не се е подчинил на заповеди, може би че се е напил по време на дежурство. Няма нищо свързано с основния въпрос тук и дори ако има, то е по-скоро в състояние да създаде предубеждение, отколкото да добави някаква доказателствена стойност; все едно да отворим кутия с червеи.

— Госпожице Уелан-Мийли?

Очевидно атаката на Уошбърн по този въпрос бе попаднала в слабото й място. Но тя не беше готова да отстъпи нито една част от територията си без борба.

— Лейтенантът е враждебно настроен свидетел, Ваша чест. Мислите ли, че ще иска да свидетелства срещу друго ченге и то с което са работили заедно? Той няма да каже нищо лошо за характера на Ивън. В най-лошия случай ще каже, че има психически проблеми и все още се възстановява от раните от Ирак. А това ще извика най-малкото състрадание у съдебните заседатели. Това всъщност е част от позицията на адвоката на защитата. Как иска да прокара това чрез своите свидетели, а не го допуска чрез моите?

— Ако е наистина толкова състрадателно — възрази Толсън, — съмнявам се, че господин Уошбърн щеше да отправи възражение. Пък и ако е така, вие защо държите на него? — попита съдията. Когато Милс не можа да измисли отговор в продължение на десет секунди, Толсън каза: — Хайде да продължаваме нататък, какво ще кажете?

Уошбърн наклони глава.

— Благодаря, Ваша чест.

Обратно на масата на защитника той издърпа пред себе си жълтия адвокатски бележник и нарисува усмихнато лице, което прикри с ръка и показа на клиента си. Същевременно Милс се опитваше да подхване разпита на свидетеля.

— Лейтенант, вие арестувахте обвиняемия, нали?

— Да, аз бях.

— Можете ли да запознаете съдебното жури с детайлите?

— Да, разбира се. — Той се обърна към съдебните заседатели и започна в разказвателен стил. — Лейтенант Спиноза, който оглавява отдел Убийства, беше така любезен да ми се обади вкъщи онази събота и да ми каже, че се тревожи за полицай Шолер. Бил извикан заради убийството на Рон Нолан и си спомнил, че полицай Шолер бил проверявал това име в компютъра няколко дни преди. Спиноза попита дали знам къде е и аз отговорих, че не знам. Полицай Шолер не се беше явил на работа в четвъртък и петък, така че когато получих обаждането на Спиноза, аз самият започнах да се тревожа.

Реших, че е най-добре да проверя в апартамента му, затова отидох до там — той живее в един от онези комплекси покрай Еджууд Роуд. Всички щори бяха спуснати, така че нямаше как да надникна вътре. Почуках и го извиках по име. Никой не отговори, но чух отвътре някакво слабо движение — сякаш беше паднал някакъв предмет.

В този момент започнах да си мисля, че нещо не е наред. Извадих мобилния си телефон и набрах неговия номер, а телефонът вътре започна да звъни и аз започнах да удрям по вратата и да викам.

Уошбърн знаеше, че може да направи възражение срещу този разказ, но знаеше, че той така или иначе щеше да бъде чут, затова само се надяваше да мине, колкото е възможно по-бързо.

— И накрая чувам „Да, един момент“, и след няколко секунди полицай Шолер отваря вратата, просто ей така. Оглеждам го и виждам, че е бил бит. И го питам какво е станало. А той сякаш не разбра въпроса. След това го питам дали знае нещо за един тип Рон Нолан, който е бил убит.

Лохланд спря, седна назад и скръсти ръце в скута си. Но Милс нямаше да го извика, ако не й беше нужен за нещо. Затова попита:

— И той реагира ли по някакъв начин на това, лейтенант?

— Да, мадам. Изруга.

— Изруга. Какво точно каза, лейтенант?

Уошбърн знаеше отговора на този въпрос. Почти изскочи от стола си, за да направи възражение и за огромно неудоволствие и на Милс, и на Толсън поиска второ съвещание.

Когато и двамата адвокати се изправиха отново пред съдията, Милс незабавно нападна:

— Ваша чест, това е най-фриволното възражение, което някога съм чувала. Господин Уошбърн знае какви думи е изрекъл обвиняемият при новината за смъртта на господин Нолан и съдебните заседатели също трябва да ги чуят.

Уошбърн даде ответен удар:

— Няма нужда съдебното жури да чува вулгарности, Ваша чест. Защитата ще признае, че Ивън е използвал език, който някой може да намери за оскърбителен, въпреки факта, че дори това признаване би могло да го очерни в очите на някои членове на журито.

— О, моля ви — извъртя очи Милс. — Този човек е на съд за убийство, Ваша чест. Той е влязъл незаконно в дома на жертвата. Признава, че го е пребил с метални боксове.

— Бил е се с него с метални боксове — кротко я поправи Уошбърн — Доказателствата подкрепят тезата за бой между двама професионални войници, не за пребиване на единия от другия.

— Това е очевидно изпадане в подробности, Ваша чест. И всъщност, като се замисля, започвам да се чудя дали господин Уошбърн не е подготвил лейтенант Лохланд за неговите показания, така че да може да повдигне това възражение, вместо да го остави просто да повтори думите на обвиняемия, които той винаги е казвал по време на подготовката си при мен.

— Ваша чест — лицето на Уошбърн изобрази тъга от факта, че неговата опонентка бе паднала дотам да го обвини в подсторване на нейния свидетел. Въпреки че, разбира се, беше направил точно това. Ако по някакъв начин можеше да задържи извън протокола злополучните думи на Ивън, изречени от замъгленото му от алкохол съзнание, то щеше да е значителна победа. — Протестирам срещу внушенията на колегата, че може да съм действал неетично.

— Не казвам това, Ваша чест. Искам да кажа, че съдебното жури знае, че обвиняемият е направил всичките онези доста съмнителни неща, освен че излъгал своя началник и приятеля си, ключаря, фактът, че е използвал една неприлична дума едва ли е в състояние да опетни повече репутацията му.

Толсън бутна нагоре очилата си и погледна смръщено през тях.

— Съгласен съм, адвокат. Свидетелят може да отговори на въпроса.

— Ваша чест — намеси се Уошбърн, — позволяването на свидетел да говори вулгарности от свидетелската скамейка е хлъзгав наклон, който…

— Адвокат, не вярвам… не вярвам, че става въпрос за най-мръсните думи, нали?

— Не, Ваша чест.

— Все още не знаем това, Ваша чест, свидетелят не е отговорил на въпроса.

Но този последен коментар най-сетне вбеси Толсън.

— Не си играйте с мен, господин адвокат. Аз се произнесох. Не губете повече времето на този съд.

— Разбира се, Ваша чест. Извинявам се.

Толсън пренебрегна извиненията му.

— Госпожице Уелан-Мийли, можете да продължите.

И в крайна сметка Милс се върна на мястото си на десет фута пред свидетеля.

— Лейтенант, бихте ли казали на съдебните заседатели точните думи на обвиняемия, когато го попитахте дали познава Рон Нолан и му съобщихте, че е бил убит?

— Да, мадам — обезсърчен от факта, че няма да може да пропусне това, той се постара да го посрещне по най-добрия начин. Обърна се към съдебните заседатели и заговори на тях. — Каза: „Сритах му задника“ а аз казах: „Исусе, Ивън, той е мъртъв.“ А той: „Точно така, по дяволите.“

Милс дръзко погледна Уошбърн и рискува да си навлече гнева на съдията, като кимна, насочвайки думите си, колкото към съдебното жури, толкова и към своя опонент.

— „Точно така, по дяволите“. Благодаря, лейтенант, нямам повече въпроси. Свидетелят е ваш, господин Уошбърн.

Чевръст като юноша, Уошбърн почти скочи до мястото, откъдето започна кръстосания разпит на свидетеля.

— Лейтенант Лохланд, след първата реакция на полицай Шолер на новината той какво направи? — решението да нарича Ивън със служебното му име пред този свидетел бе преднамерено и съзнателно.

— Той някак се сви и седна, а после направо легна.

— На пода?

— Да.

— Оказа ли съпротива при ареста?

— Не, сър. Очите му бяха затворени. Претърколих го, закопчах го с белезниците, а той пак не се събуди.

— Значи в онзи момент е спял?

— Заспал, но може би и пиян. Проверихме го в участъка и установихме алкохол в кръвта нула и двайсет и четири.

— Лейтенант, при какво ниво на алкохол в кръвта един човек се смята за пиян според закона в Калифорния?

— Нула цяло нула осем.

— Значи полицай Шолер е превишавал три пъти законовия лимит за шофиране?

— Не съм правил сметки, но определено беше много пиян.

— Пиян до неспособност да се изразява ясно?

Милс скочи.

— Възражение. Изисква извод.

— Приема се.

Уошбърн направи пауза, после подходи по различен начин.

— Ивън отговори ли веднага на въпроса ви какво му се е случило?

— Не.

— Докато бяхте в апартамента ви, нарече ли ви по име?

— Не.

— Речта му беше ли неясна?

— Да.

— Наложи ли се да му повтаряте въпросите, преди да ви отговори?

— Да.

— Сега кажете, лейтенант Лохланд, той нито веднъж не каза, че е убил Рон Нолан, нали?

— Не, не каза.

— Единствено каза, че му е сритал задника, прав ли съм?

— Точно така.

— И да използвам същата цветиста фраза, Ивън Шолер изглеждаше така, сякаш и неговият задник е бил сритан?

— Да, беше здравата бит.

— И е казал още нещо след думите, че е сритал задника на господин Нолан?

— Каза: „Точно така, по дяволите“.

— Преди да каже това вие му съобщихте, че Рон Нолан е мъртъв, нали? Но нямаше начин да разберете дали той ви е разбирал, нали?

— Е, не със сигурност.

— Беше пиян, бит, и говореше доста несвързано, нали?

— Да.

— И така, ще повторя въпроса си, бяхте ли сигурен дали той ви чуваше и разбираше, когато му казахте, че Рон Нолан е мъртъв?

— До голяма степен сякаш беше някъде другаде. Не мога сто процента да кажа, че разбираше какво се случва.

— Полицай Шолер каза ли нещо друго, докато го транспортирахте към управлението?

— Само несмислени неща. Просто бръщолевеше.

— Ваша чест — сега Милс бе скочила наистина разгневена. — Моля за съвещание.

Очевидно страстите наоколо вече се бяха нажежили. Толсън мисли цели трийсет секунди преди да измърмори, да кимне с глава и да повика с ръка двамата адвокати на третото им съвещание за този следобед.

Когато дойдоха отпред, Толсън ги чакаше с насочен показалец като учител.

— Това постоянно заяждане започва да ми лази по нервите. Така не се води процес.

Но очите на Милс хвърлиха мълнии, докато отговаряше:

— Аз също бих предпочела да нямаме подобни проблеми, но поведението на господин Уошбърн е безотговорно! Вие Току-що приехте възражението ми за неясния говор, а сега свидетелят говори за същото, само малко замаскирано.

— По начин, който не дава повод за заключения относно душевното състояние на клиента ми, Ваша чест. Според мен именно това има предвид направеното възражение. Лейтенант Лохланд определено има право да нарече бръщолевенето „несмислени неща“.

Но Милс не беше готова да се предаде. Сдържано каза:

— Ваша чест, очевидно ако обвиняемият е говорил несвързано, по-ранните му думи нямат същата сила.

Уошбърн бе натрупал огромен опит в подобни ситуации. Изкушението беше да започнеш да отговаряш директно на опонента си, а това неизбежно разгневяваше съдиите. Затова без да сваля поглед от Толсън каза напевно и спокойно:

— Това разбира се до голяма степен е целта на моите въпроси, Ваша чест. Разграничението между един злополучен епитет и уличаващ в престъпление отговор на въпрос, макар и твърде дълбоко, за да бъде разбрано от моята опонентка, има огромно значение.

— Добре, достатъчно ви слушах и двамата. Ще позволя въпроса и отговора. Госпожице Уелан-Мийли, вие разбира се можете повторно да разпитате свидетеля. — Той отново насочи показалец към тях. — Днес няма да позволя повече такива обсъждания. Свидетелят вече е тук почти от един час и две трети от времето ние сме тук да спорим за четири-пет думи. Това трябва да се прекрати. Ако имате възражения, повдигайте ги по обичайния начин, а аз ще се произнеса, както намеря за добре. Но край на тези шикалкавения. Ясно ли е? И на двамата?

Уошбърн кимна сърдечно.

— Да, Ваша чест.

Милс стоеше като побита на мястото си, очевидно все още твърде ядосана, за да може да отговори. Толсън спря твърд поглед върху нея.

— Адвокат? Разбрахме ли се?

— Да, Ваша чест — най-после се изтръгна от устата й.

Лохланд все още беше на скамейката, току-що потвърдил, че в съботата на ареста Ивън е бил извор на несвързани и безсмислени приказки. На Уошбърн можеше да му се прости усещането, че нещата се развиват както иска той. След като мина покрай редицата съдебни заседатели със снимката при ареста, веществено доказателство номер едно на защитата, на която един напълно раздърпан Ивън гледаше безучастно в обектива и така потвърди обърканото му състояние в онзи момент, Уошбърн се обърна към Милс с най-кавалерския си маниер:

— Можете да разпитате повторно свидетеля.

Милс хвърли поглед към часовника, който показваше 4:45. Вероятно можеше да вмъкне един-два въпроса във връзка с това дали думите на Шолер „Точно така, по дяволите“ са прозвучали смислено или не на лейтенанта, но в крайна сметка реши, че това би послужило само да подчертае атаката на Уошбърн — че нищо казано от Шолер не е имало някакво значение. Дори онова „Точно така, по дяволите“, заради което бе положила такива огромни усилия. Именно това беше казал и у нея нямаше съмнения какво означава — то се равняваше на признание, че Шолер е убил Нолан и Уошбърн го знаеше отлично. Но как можеше да знае дали така щяха да го изтълкуват съдебните заседатели. Щеше да се наложи да се довери на здравия им разум.

Всичко, което искаше в момента бе този ден да остане зад гърба й. На другия ден я чакаха нови удари от страна на Уошбърн, но все пак козовете бяха нейни — Ивън Шолер беше виновен и съдебните заседатели щяха да го разберат. Вдигна поглед към съдията и едва потисна импулсивното желание да се усмихне, което бе се зародило в крайчетата на устните й. Погледна журито, Уошбърн и отново съдията.

— Нямам въпроси — каза.

Толсън спусна чукчето.

— Съдът се разпуска до 9:30 утре сутринта.

25.

Противно на очакванията, Фред Спиноза съвсем не беше свидетел, враждебен към обвинението.

Всъщност той се чувстваше сериозно оскърбен, че някой, който е работил за неговата служба, играл в неговия отбор по боулинг, използвал помощта му да открие адреса на къщата, в която е планирал да влезе и където след това е щял да извърши убийство, и дори е идвал в дома му и е играл ролята на герой от войната пред децата му… Всеки път щом си помислеше за това, червата му се преобръщаха. Вярваше, че в ада има специално място, запазено за онзи, който е могъл да постъпи така с децата му.

Нямаше значение какво е направил Ивън Шолер с Рон Нолан.

Сияещ в тъмносинята си униформа, Спиноза се настани на свидетелската скамейка близо до банката на съдията. В кариерата си бе прекарал доста време като свидетел и никога не бе изпитвал повече нужда от този натрупан опит, колкото днес. Уелан-Мийли излезе иззад своята маса пред претъпканата зала и застана по средата на разстоянието между него и съдебните заседатели.

Няколко пъти след като се запознаха по повод на този процес Милс и той бяха имали случай да пийнат заедно. За кратко през първите седмици бе останал с впечатлението, че тя може би го сваля, но въпреки че я намираше за доста привлекателна, той обичаше Лиза и бе дал на Милс достатъчно ясно да го разбере. Ако наистина бе хвърлила въдицата, то тя избра да я отдръпне.

Но някаква химия, знаеше той, все още искреше помежду им.

Знаеше, че това ще бъде добре разиграно пред журито — просто едно от онези недоловими неща, които понякога се случват по време на процес. Важен свидетел на Народа и помощник на Областния прокурор, работещи в неуговорен и сдържан синхрон, можеха да внесат в делото на едно обвинение усещането за справедливост и необорима убедителност.

Милс изглеждаше спокойна и самоуверена, когато кимна на съдебните заседатели. След това му се усмихна.

— Лейтенант Спиноза, каква длъжност заемате в управлението на полицията?

— Началник-отдел „Убийства“.

Премина през подробностите за неговата служба и накрая стигна до същността.

— Обвиняемият беше полицай, нали?

— Да, беше патрулиращ участъков полицай преди да замине зад океана, а когато се върна, пое предишната си служба.

— Как стана така, че се запознахте?

Спиноза изстреля нещо като полуусмивка към журито. Какво щеше да направи? Да каже истината.

— Играехме заедно в отбора по боулинг.

— Можете ли да кажете на съдебните заседатели кога за първи път се натъкнахте на връзка между обвиняемия и жертвата в този случай, Рон Нолан.

— Да. Бях в офиса един уикенд. Току-що бяха съобщили за убийството на семейство Халил и аз трябваше да работя извънредно. Случайно открих обвиняемия пред един от компютрите и го попитах какво прави. Той ми каза, че се опитва да открие адреса на местен наркодилър.

— Попитахте ли го за името на този наркодилър?

— Да, казвал се Рон Нолан.

— Това не е ли в нарушение на политиката на полицейското управление?

— Е, тук сме в малко сива територия. Разбира се, че на полицаите не им е позволено да използват компютрите за лични цели. Можеше да използва компютъра, за да проследи сигнал за наркотици, макар че строго погледнато трябваше да прехвърли случая на полицейския отряд за борба с незаконните деяния.

— Какво ще кажете за използването на компютъра с цел откриване на съперник в любовта?

— Това не само нарушава политиката ни, но е напълно незаконно. Ако беше хванат, той щеше незабавно да бъде уволнен и вероятно съден.

— Така че използването на компютъра от обвиняемия в този случай е било незаконно?

— Както се оказва, да.

— И все пак сте му помогнали?

По време на подготовката с Милс и двамата бяха признали, че това е един щекотлив момент, който трябваше да посрещнат открито.

— Разбира се, в онзи момент аз не знаех каква е истинската причина да рови в компютъра, но да, помогнах му. Той ми каза, че проследява наркодилър и аз му повярвах.

— И по какъв начин му помогнахте?

Спиноза се обърна към съдебните заседатели и заговори на тях.

— Е, знаех, че ако иска да открие адрес по регистрационния номер на колата, ще трябва да знае как работи системата. Предполагам, че погледнах на това като нещо обичайно, възможност да го обуча.

— Обвиняемият каза ли ви защо му е нужен адреса на господин Нолан?

— Да. Но аз помислих тази причина… помислих, че се шегува.

Това беше важно да се изясни и Милс искаше да е сигурна, че то ще бъде чуто в съда, тъй като то служеше да подчертае едновременно арогантността и предумисъла на Ивън Шолер.

— Все пак, каква причина изтъкна той?

— Каза, че иска да намери господин Нолан и да го убие.

Залата закипя от реакции, достатъчно силни, за да се наложи Толсън да удари с чукчето няколко пъти.

Милс изчака говоренето да стихне и продължи разпита.

— Обвиняемият споменавал ли е при други случаи, че ще го убие?

— Да.

— Кога беше това?

Спиноза се завъртя на стола, за да обърне отново лице към журито.

— В дома ми. След работа.

— Това обичаен случай ли е — полицай да дойде в дома ви след работа?

— Не, определено беше необичайно.

— И какво се случи?

— Ами направихме си кафе и излязохме навън. И понеже и преди се бяхме шегували за това, аз го попитах дали вече е убил онзи наркодилър.

— А той какво ви отговори?

— Не, защото господин Нолан бил извън града.

— И вие продължавахте да смятате това за шега?

— Е, не много сполучлива, но ние ченгетата често си говорим по този начин. — Все още бях на светлинни години от мисълта какво замисля действително да…

Уошбърн скочи на крака, преди той да бе успял да завърши.

— Възразявам!

Без нито секунда колебание Толсън кимна.

— Приема се. Моля, лейтенант, придържайте се към въпроса. Продължавайте.

Милс кимна. Беше удовлетворена и очевидно готова да подхване нова нишка в разпита — какво е станало след самото убийство, включването на ФБР, арестуването на Шолер. Но след това изведнъж спря, хвърли един последен поглед към съдебните заседатели и вероятно видя нещо, което й хареса, защото последвалите думи бяха:

— Благодаря, лейтенант. — А след това към Уошбърн: — Свидетелят е ваш.

Спиноза познаваше добре Уошбърн. Като началник на отдел „Убийства“ в Редууд Сити често бяха кръстосвали шпаги със стария ветеран, но днес очакваше това с особено нетърпение. Уверен, че дори и майстор като Уошбърн няма да успее да постави в различна светлина събитията, за които бе дал показания, Спиноза се готвеше за кръстосан разпит, който всъщност щеше да го забавлява. Но в този момент Уошбърн вдигна глава, поклати я срещу Толсън и каза:

— Нямам въпроси към този свидетел.

— Специален агент Риджио — Милс започна разпита на следващия свидетел — как бе замесено ФБР в случая Халил?

Марша Риджио имаше късо подстригана коса. Носеше тъмносин костюм, който би стоял добре и на мъж. Но строгият вид бе смекчен от отворена кремава блуза от някаква мека и лъскава материя, както и от гладкото златно колие. Седеше изправена на свидетелския стол, ръцете й бяха сплетени в скута, говореше с официална, равна интонация.

— Много свидетели от мястото съобщиха за експлозия и пожарните експерти заключиха, че има съвпадение между това и причината за последвалия пожар. Господин Халил и съпругата му са били натурализирани граждани, дошли от Ирак. Било е възможно това да има някаква връзка с тероризма, затова местните власти сметнали за разумно да се свържат със Службата по сигурността, Управлението за алкохол, тютюн и оръжие и ФБР. Последвалият анализ на шрапнели от експлозията показа, че тя е била причинена от така наречената осколочна граната, вероятно родно производство. Притежаването на такава е нарушение на федералния закон. Съответно ФБР пое случая, макар че, разбира се, споделяхме откритията си с местната полиция.

— И какви бяха тези открития?

— Много малко през първите дни. Освен осколочната граната, установихме, че и двете жертви са били застреляни преди експлозията с деветмилиметрови куршуми, които открихме, но се оказаха твърде деформирани, за да определим оръжието, с което са били изстреляни. Естествено разговаряхме с членове на семейството във връзка с това покушение и тъкмо бяхме започнали да обработваме информацията, когато партньорът ми Джейкъб Фрийд и аз получихме по пощата плик с дискета, на която имаше файл със снимки. Това насочи вниманието ни в друга посока. Сред снимките във файла имаше такива на къщата на Халил, направени от различни ъгли. Имаше и написана на ръка бележка, че снимките са свалени от компютъра на някой си господин Рон Нолан. След това господин Фрийд откри телефонния номер на господин Нолан и му остави съобщение, че бихме искали да поговорим с него по въпрос, който може би засяга държавната сигурност. Не споменахме нито двамата Халил, нито снимките.

— Разпитахте ли господин Нолан?

— Да.

— Какво ви каза той?

Уошбърн скочи на крака.

— Възразявам! Основано е на слухове.

Толсън погледна Милс.

— Да чуем обвинението.

— Вече се произнесохте по това, Ваша чест — каза Милс. — Когато на господин Шолер му станали известни отправените от господин Нолан обвинения пред ФБР, това му дало още един мотив да го убие.

Толсън погледна Уошбърн.

— Тя има право, господин адвокат. Наистина говорихме за това и то беше допуснато. Възражението се отхвърля.

Тя продължи в същата посока, педантична към всеки детайл и нюанс. Обаждането на Нолан във ФБР, теорията му че неговият съперник в любовта — обвиняемият, може да е влязъл в дома му, откриването на осколочните гранати и деветмилиметровата Берета в дрешника, регистрираното влизане в компютъра по време на отсъствието му. След това как ФБР проверяват теорията на Нолан и откриват пръстовите отпечатъци на Шолер върху дискетата. И най-сетне стигнаха до развръзката.

— Проследявайки линията на времето, спомняте ли си деня или датата, когато открихте отпечатъците на обвиняемия върху дискетата?

— Да. Беше четвъртък, четвърти юни.

Милс продължи да чака да чуе по-нататък, докато в един момент осъзна, че агент Риджио бе отговорила на въпроса й и нямаше нужда да произнася реч по това.

— След като научихте това, опитахте ли се да се свържете с обвиняемия?

— Да, направихме го. Опитахме се да стигнем до него чрез службата му в полицията на Редууд Сити, но тази сутрин той не се беше явил на работа.

— Беше ли се обадил, че е болен?

— Не.

— Добре. Къде опитахте след това?

— Обадихме се в дома му, но никой не отговори. Затова оставихме съобщение на телефонния му секретар.

— Той отговори ли на това съобщение?

— Не.

— В този момент имахте ли намерение да арестувате обвиняемия?

— Не, само искахме да го разпитаме.

— Поставихте ли апартамента му под наблюдение?

— Не, нямахме причина да подозираме, че избягва срещата с нас. Смятахме, че най-вероятно ще ни се обади, или по някакъв друг начин ще открием местонахождението му след ден-два.

— Опитахте ли се да откриете господин Нолан по някакъв начин през това време?

— Не. Той каза, че ще ни се обади, ако получи някаква информация. Освен това нямахме причина да се опитваме да установим контакт с него в този момент.

— Какви бяха следващите ви действия?

— Прегледахме отпечатъците, които бяхме снели от дома на господин Нолан и установихме, че е бил прав. Обвиняемият е бил в дома му. Нещо повече, отпечатъците на обвиняемия бяха върху Беретата в раницата на господин Нолан.

— Открихте ли негови отпечатъци по гранатите?

— Не. Повърхността им е неравна и нищо снето от тях не може да се използва.

— Но Беретата с отпечатъците на обвиняемия беше в раницата при гранатите, нали?

— Да.

— Можехте ли в онзи момент да кажете дали с пистолета е било стреляно наскоро?

— Не, само че не е било стреляно с него след последното му почистване. Но нямаше начин да кажем преди колко време е бил почистен.

Милс продължи без да забавя темпото.

— Пистолетът беше ли зареден?

— Да. Магазинът беше пълен и имаше един патрон в гнездото.

Милс знаеше, че е свършила добра работа с Риджио, която в известен смисъл беше идеалният свидетел — безпристрастно равно, придържащо се към фактите присъствие. Но тя все още имаше нещо в запас.

— Специален агент Риджио, как открихте, че господин Нолан е убит?

Спиноза и Риджио изядоха цялата сутрин и съдът възобнови работата си в два следобед.

Уошбърн, който бе останал мълчалив по време на дългия разпит на свидетелите, не показваше ентусиазма от предишния ден, докато бавно се изправяше от стола си и вървеше напред, за да извърши кръстосания разпит.

— Специален агент Риджио, — започна той през нос — свидетелствахте, че веднага след убийството на семейство Халил сте разговаряли с няколко членове на обществото. За какво говорихте с тях?

Направихме обичайните предварителни интервюта, които се извършват при подобни събития.

— И какво се съдържаше в тези интервюта?

— Попълване на информацията за връзките между членовете на семейството и убитите, както и въпроси от делови, политически, личен и друг характер, които биха могли да хвърлят светлина върху разследването на престъплението.

— Колко такива разговори проведохте?

Милс се обади зад гърба му:

— Възразявам. Няма връзка.

— Приема се.

Уошбърн не успя съвсем да прикрие разочарованата си гримаса.

— Семейство Халил са имали простиращи се нашироко интереси в бизнеса, нали?

Отново:

— Възразявам. Няма отношение към делото.

Този път Уошбърн отговори:

— Не е така, Ваша чест. Макар че не обвинява господин Шолер в убийството на двамата Халил, обвинението се опитва да внуши без доказателства, че той по някакъв начин е замесен. Питам се дали специален агент Риджио е разпитала някой човек, свързан с бизнес интересите на господин Халил, който да е имал връзка с господин Шолер?

— Добре, отхвърля се. Можете да отговорите на въпроса.

На Риджио й беше все едно. Тя кимна невъзмутимо.

— Да, семейство Халил имаха много широко разпространени бизнес интереси.

— Само тук, в страната?

— Не, и зад океана също.

— В Ирак?

— Според децата им, да.

— Но вие не проверихте тази информация лично?

— Бяхме започнали да търсим потвърждение за цялата налична информация, когато господин Нолан беше убит.

— Значи отговорът е не. Не сте проверили информацията за бизнес интересите на Халил в Ирак, нали?

— Ваша чест — направи още един опит Милс. — Къде е връзката?

Уошбърн:

— След минута ще се изясни, Ваша чест.

— Добре, но внимавайте наистина да е така. Отхвърля се.

— Специален агент Риджио, господин Нолан е работил за охранителна компания в Ирак, нали? „Олстронг Секюрити“.

Сега Милс подскочи.

— Ваша чест, моля ви! Обсъдихме го вече. Това отклонение няма да доведе доникъде. Единствената цел в изтръгването на тези слухове е внушението, че има връзка между господин Нолан и Халил, за което няма никакви доказателства.

Уошбърн знаеше, че едно избухване по време на процеса може би ще му се размине. Той реши, че едва ли ще има по-подходящ момент от този и се завъртя яростно към Милс:

— Има далеч повече доказателства за участието на Нолан в убийството на семейство Халил, отколкото за това на клиента ми. Просто не искате съдебните заседатели да чуят нещо, което не пасва на вашите теории.

Бум!

— Господин Уошбърн! — изригна Толсън. — И двамата! Достатъчно. Ако го направите още веднъж, някой ще бъде глобен за неуважение към съда! Отнасяйте забележките си към съдийската банка, не един към друг. — Изгледа еднакво дълго и двамата кръвнишки, след което хвърли поглед към часовника на стената. — Обявявам десетминутна почивка за охлаждане на страстите.

Когато Уошбърн възобнови разпита, гласът му беше самата благоразумна сладост. Той извади купчина документи, изискани от ФБР, и ги подаде на Риджио.

— Специален агент Риджио, докато работихте над тези документи имахте ли възможност да изследвате осколочните гранати, открити в дома на господин Нолан?

— Да.

— Какво установихте?

— Точно тези гранати са произведени през 2002-а — ако искате складовите и серийни номера, мога да ги дам, но…

— Не е необходимо. Продължавайте.

— Били са транспортирани до Ирак през първите седмици на нахлуването.

— Знаете ли дали са били доставени на групата на господи Шолер?

— Не.

— Не знаете дали са доставени, или не са били доставени?

— Доставили са ги като част от въоръжението на „Олстронг Секюрити“ в Ирак.

— Има ли доказателства, че в някакъв момент господин Шолер е притежавал такива гранати или че по някакъв начин ги е пренесъл обратно в Съединените щати?

— Не.

— Специален агент Риджио, разполагате ли със свидетел, който да е видял тези гранати у господин Шолер в който и да е момент?

— Не.

Макар да бе получил подходящите отговори на последните няколко въпроса, Уошбърн знаеше, че постигнатото не е кой знае какво и вероятно нямаше да получи нищо повече. Усмихна се на свидетелката.

— Благодаря. Нямам повече въпроси.

26.

До следобеда на следващия вторник времето силно се беше променило. Твърде ранна за сезона буря бе изтръгнала дървета и наводнила много от по-ниските улици покрай сградата на съда. Това предизвика такъв хаос в движението, че заседанието започна едва в единайсет часа, за да се разпусне веднага след това за ранна обедна почивка.

През предишните два дни на процеса Уошбърн нямаше кой знае какво да каже на свидетелите, призовани от Милс. Другият агент на ФБР Джейкъб Фрийд даде почти същите показания като партньорката си Марша Риджио. Уошбърн отново вдигна малко шум по въпроса с произхода на осколочните гранати и липсата на истинско разследване на живота и мотивите на други вероятни извършители на убийствата на Халилии Нолан, след като са определили Ивън като основен заподозрян. Но той знаеше, че едва ли по някакъв начин е навредил на делото на обвинението — факт беше, Уошбърн трябваше с неохота да признае, че Спиноза и ФБР бяха имали слаба координация помежду си, и все пак разполагаха с доста убедителна верига от доказателства. В крайна сметка Уошбърн искаше само да махне Фрийд от свидетелската скамейка колкото може по-бързо, но все пак показанията му отнеха почти половината от работното време.

Ключарят Дейвид Салдар също застана на свидетелското място и беше най-притесненият и чувстващ се неловко свидетел до този момент, но дадените от него показания не поднесоха изненада. Той говореше за един неоспорим момент — Ивън Шолер бе направил точно каквото бе направил според Салдар. Беше излъгал приятел, беше използвал полицейска униформа, за да подкрепи правдоподобността на искането си, беше влязъл в чуждия дом. Не беше приятно за защитата, но Уошбърн не можеше да направи нищо по въпроса.

Последният свидетел на Милс, който отне по-голямата част от времето предишния ден, понеделник, беше Тара. Въпреки че ясно показа на съдебните заседатели обвързаността си с Ивън, тя не само потвърди факта, че Нолан е бил загрижен и разтревожен от влизането на Ивън в къщата му, но и даде съкрушаващото показание за заплахата, отправена от Ивън в „Стара Градска Травена“.

Свидетелските показания на жена, която очевидно не би искала да навреди на обвиняемия, въздействаха на съдебните заседатели с особена сила. Колкото и да се опитваше, Уошбърн нямаше за какво да я подложи на кръстосан разпит — че не е повярвала в уверенията на Нолан, че Ивън е подхвърлил оръжието в дома му? Че Ивън не е искал наистина да го убива, каквито са били думите му? Никое от тези мнения нямаше да бъде допуснато, тъй като според журито всички те биха били мненията на жена, която със сигурност би излъгала, ако лъжата щеше да помогне на защитата на нейния любим.

Сега обвинението бе приключило и Уошбърн щеше да има възможност да представи своята защита. Но при липсата на клиент, който не можеше дори да отрече, че е извършил престъплението, при отсъствието на друг заподозрян и при това изобилие от мотиви и възможности, тежащи срещу Ивън, той знаеше, че го очаква може би най-голямото предизвикателство в адвокатската му кариера. Не разполагаше с много, а и онова, което имаше бе в най-добрия случай съмнително.

Първата му задача беше да привлече журито, ако това въобще беше възможно, в лагера на Ивън. Напомняйки си, че му е нужен само един съдебен заседател, той се спря на жена на задния ред на име Мали Елърсби. Тя беше на същата възраст и имаше същия вид на домакиня от предградията като Ейлийн, майката на Ивън. Нещо повече, при избора на съдебното жури тя беше казала, че има двама синове; че е против войната в Ирак, но подкрепя воюващите там. У нея би могло да има някакъв либерален уклон, който на свой ред можеше да стигне дотам да възприеме Ивън като жертва на нещо — следователно не напълно виновен. Освен всичко друго, тя бе женена от трийсет години за един и същ човек, така че сърцето й би могло да пожелае на Тара и Ивън да оставят проблемите си в миналото и да прекарат живота си заедно. Всичко това естествено бе твърде мъгляво, но даваше на Уошбърн надежда за съдебен заседател, към когото би могъл да опита да отправи защитата си.

— Ваша чест — започна Уошбърн на фона на нов порой от дъжд, блъскащ се в прозорците на съдебната зала, — защитата призовава Антъни Онофрио.

— Господин Онофрио, вие познавате обвиняемия Ивън Шолер от Ирак, нали?

Онофрио беше нужен на Уошбърн не на последно място и заради толкова привлекателното му излъчване на „свестен тип“. Той бе по природа дружелюбен мъж, който работеше с групата си по пътищата на Калифорния. Имаше някакво, макар и не кой знае какво образование. Обикновен и приятен на вид, той можеше да увлече например госпожа Елърсби покрай собственото си уважение към Ивън Шолер.

— Да, познавам го. Той беше командир на нашата група.

През следващия един час двамата покриха същите въпроси, които бяха задавани при изслушването за ПТСР. Милс направи възражения за същите неща както тогава — че Онофрио дори не е бил в Съединените щати по време на убийството, следователно показанията му не можеха да имат връзка — и Уошбърн отново изтъкна аргумента, че неговият свидетелски разказ е основополагащ по отношение раняването на Ивън в главата, което до този момент бе останало извън официалния запис. Дори и без споменаване на ПТСР, тази рана на Ивън определено имаше връзка с временните изключвания на съзнанието, а те на свой ред, твърдеше Уошбърн, можеха да бъдат сърцевината на неговата защита. Толсън се съгласи.

Галерията утихна напълно, когато Онофрио започна да описва битката в Масба, завършвайки с думите:

— … можехме да се измъкнем, но двама от нашите вече бяха ранени, а Ивън не искаше да си тръгнем без тях.

— И какво направи той?

— Поведе други две момчета към първия джип и извадиха от него шофьора. След това го донесоха в нашата кола. После се върнаха за картечаря.

— Лейтенант Шолер беше ли под обстрел през цялото време?

— Много силно стреляха, сър. Отвсякъде се сипеха куршуми.

— Добре.

След това изтъкване на смелостта на Ивън и на загрижеността му за неговите войници, Уошбърн остави Онофрио да завърши разказа си, без да го прекъсва повече. Със задоволство отбеляза, че през това време на няколко пъти госпожа Елърсби изтри очите си с книжна кърпичка. Когато Онофрио свърши с описанието на потъналия в кръв Ивън, заобиколен от телата на мъртвите си другари, още няколко съдебни заседатели реагираха по същия начин. Уошбърн остана на място, развълнуван като тях от разказа. След това отстъпи свидетеля на обвинението.

Последния път по време на изслушването за ПТСР Милс беше подложила Онофрио на кръстосан разпит и бе наблегнала на неприятния момент с пиенето на Ивън в зона на военни действия. Затова сега едва застанала пред свидетелската скамейка тя веднага подхвана тази тема.

— Господин Онофрио, докато бяхте в Ирак вие лично виждали ли сте обвиняемия да употребява алкохол?

Но този път Уошбърн беше подготвен.

— Възражение. Няма връзка.

— Приема се.

Милс почти беше готова да повтори въпроса си, когато спря в резултат на някаква закъсняла реакция.

— Ваша чест, с всичкото ми уважение, господин Уошбърн направи същото възражение по този въпрос по време на изслушването и тогава вие го отхвърлихте.

Толсън свали очилата си и се наведе от банката.

— Да, отхвърлих го, адвокат. В онзи момент въпросът дали обвиняемият употребява или не алкохол беше съществен от гледна точка на проблема, разглеждан в изслушването. Сега няма да го допусна, освен ако по някакъв начин можете да докажете, че употребата на алкохол от обвиняемия в Ирак опровергава свидетелските показвания на господин Онофрио или има пряка връзка с престъплението, в което е обвинен господин Шолер. Както отбеляза господин Уошбърн, въпросът няма отношение.

Милс, сварена неподготвена, се върна до масата си, провери нещо в своите папки, обърна една-две страници и се обърна да погледне назад.

— Добре тогава. — Решена да не показва пред съдебните заседатели, че е извадена от релси, Милс се усмихна през стиснати зъби. — Благодаря ви, Ваша чест. Ще прекратя въпросите по тази тема и ще се върнем към нея по-късно.

Лишен от възможността да се позове на ПТСР, надеждата на Уошбърн продължаваше да е свързана с някакъв вид медицински показания. Ако съдебното жури не приемеше факта, че Ивън е преживял някакъв вид временно състояние на безпаметност, то не му оставаше никакъв аргумент за защита, освен че е лъгал. За тази цел Уошбърн бе прекарал няколко часа през изминалия уикенд в подготовка на показанията на следващия си свидетел. Можеше само да се надява, че това щеше да е достатъчно.

— Доктор Бромли, каква е медицинската ви специалност?

— Невролог съм в медицинския комплекс на Станфорд в центъра за работа с ветерани в Пало Алто.

— Лекувате мозъци, така ли е?

Прехвърлил петдесетте, макар да изглеждаше с десет години по-млад, Бромли беше безупречно облечен. Силна челюст, едър нос, неразгадаемо изражение на устата и къса, добре поддържана афроприческа. Излъчваше стоманена увереност. Сега кимна и си позволи лека усмивка, която смекчи чертите му.

— Този е непрофесионалният израз, да.

— Докторе, познавахте ли господин Шолер преди да бъде арестуван?

— Да, беше мой пациент в центъра за работа с ветерани след като бе изписан от „Уолтър Рийд“.

— Според вас, докторе, какво е било състоянието му в Уолтър Рийд?

— Бил е приет там през септември, предишната година. Когато пристигнал бил в безсъзнание поради раните, получени зад океана. Лекарите вече били извършили краниотомия — изрязване на част от черепа, за да се позволи на мозъка да се раздуе — и състоянието му било тежко. Смятали за твърде вероятно да умре. Втората допустима вероятност била да оцелее, но да остане само да вегетира като зеленчук.

Уошбърн забеляза как неколцина съдебни заседатели трепнаха при това брутално, съставено само от факти изложение.

— А когато за първи път го видяхте тук, в Калифорния? Между другото, кога се случи това?

— Средата на март, девет месеца след раняването му. Беше отбелязал едно почти чудотворно възстановяване.

— В какъв смисъл?

— Почти всякакъв. Три месеца преди това бяха поставили обратно парчето от черепа му на място, а речевите модели се бяха върнали почти към нормалното. Паметта му все още проявяваше краткотрайни пропадания и на моменти му се губеха думите, но с всеки тест изглежда се подобряваше и в тази насока, физическата му координация беше такава, че нямаше проблеми да препоръчаме връщането му на работа като полицай, стига задачите му да не са свързани с прекалено силно напрежение или стрес. Накратко, това беше най-забележителното възстановяване след мозъчна травма, която някога съм виждал за двайсет години медицинска практика.

Уошбърн кимна, щастлив, че се е спрял на Бромли. Винаги го беше вписвал в картината, но възможностите за защита, позовавайки се на ПТСР, винаги му се бяха стрували по-привлекателни и покоряващи. Сега, знаейки какво предстои да бъде казано, той започна да храни малък лъч надежда, че едно ясно медицинско обяснение ще произведе почти същия резултат като ПТСР. Ако успееше да превърне клиента си в жертва на каквото и да било, тогава все пак имаше шанс.

— Докторе, имахте ли възможност да прегледате обвиняемият след арестуването му?

— Да.

— Колко време след това?

— Два дни.

— Какво беше състоянието му в онзи момент?

— Предимно страдаше от главоболие. Но също показваше доста остра дезориентация, както и речева афазия. Всичко това разбира се съответства на симптомите при мозъчна травма.

— Но вие казахте, че симптомите на мозъчна травма са били изчезнали няколко месеца преди това?

— Да.

— И все пак те изглежда са се върнали отново. Така ли е?

— Точно така.

— Защо се е получило това?

— Заради нова травма. В момента, когато извърших прегледа, господин Шолер беше преживял няколко нови наранявания в главата.

— Как ги е получил?

— Каза, че се е бил с господин Нолан.

— Бил се е с господин Нолан. — Уошбърн се полуизвърна, за да увлече след себе си съдебните заседатели. Забеляза как специално госпожа Елърсби се бе навела напред в стола си и слушаше с погълнато внимание. — Докторе, възможно ли е един бой да доведе до подобни болестни травми?

— Разбира се. Един удар по главата би могъл да причини сериозни увреди, даже смърт. А докато преглеждах главата на господин Шолер открих доказателства — натъртвания и разкъсвания на кожата — за няколко такива удари. Беше преживял също мозъчно сътресение.

— Достатъчни ли са били тези удари, за да загуби човек съзнание?

— Определено.

— В момента, когато са били нанесени?

— Може и тогава.

— Може ли да стане по-късно?

— Да.

— Благодаря — Уошбърн рискува да хвърли още един поглед към журито преди да продължи. — Сега, докторе, в случай като този — с предшестваща мозъчна травма година преди това, възможно ли е последиците от този побой да са били по-силни за господин Шолер, отколкото за някой без такава анамнеза?

— Няма съмнение, че е така.

— Значи симптомите при него може да са били по-силно изразени, отколкото при човек без такава предшестваща травма?

— Да, дори ако оставим настрана това, че подобен жесток побой би навредил в значителна степен и може даже да завърши със смърт, определено една неотдавнашна травма би изострила симптомите след побоя.

— Защо се получава така?

— Защото мозъкът е изключително сложен и бавно оздравяващ орган. — Бромли (браво на него, помисли си Уошбърн) се обърна право срещу съдебните заседатели, за да изложи обяснението си. — Често срещано явление е, дори е норма, една мозъчна травма да причинява неврологични и физически проблеми за цял живот. Други възможни сценарии, особено ако са налице кървене и образуване на съсиреци, може да обхващат две до четири години, преди да се изчистят напълно. Но дори и тогава остават белези и други усложнения.

— Какво ще кажете за временни изключвания на съзнанието?

— Да, и такива също. Макар че по принцип в нашата професия не се наричат временни изключвания на съзнанието. Не е много типичен термин.

— Има ли типичен медицински термин, докторе?

— Да, например синкоп — което е повече или по-малко нещо като загуба на съзнание. Има и припадъци — епилептични и психогенни, тоест, неепилептични. Говорим и за алкохолна загуба на съзнание, при която имаме антероградна амнезия по време на или след напиване. Всички те вероятно биха били наречени временно изключване на съзнанието от един непрофесионалист. И всички те могат да бъдат причинени от мозъчна травма.

— Какво се случва по време на подобно изключване на съзнанието?

— Временна загуба на съзнание и временна загуба на паметта — едно от двете или и двете.

— Колко дълго трае едно изключване на съзнанието?

— Ами, пак зависи от много неща. В известен смисъл един лаик би могъл да нарече комата временно изключване на съзнанието, а една кома може да продължи десет и повече години. Повечето, като припадъците и епилептичните гърчове, траят не повече от десет минути.

Изведнъж след този отговор на Бромли Уошбърн почувства гадене, сякаш в стомаха му се отвори кухина — толкова силно, че за момент помисли, че самият той изпада в синкоп. Отпреди, поне от половин година насам беше наясно със слабостта на този аргумент за изключването на съзнанието, а през последния уикенд десетки пъти бяха минали през него с Бромли, с намерението да го вкарат в официалния запис на процеса.

Борейки се да подхване следващата нишка, той изведнъж видя какво всъщност представляват всичките тези показания — вятър и мъгла. Чувстваше, че това няма да свърши работа. Идеята му бе да внуши, че е възможно Ивън да е загубил съзнание като често срещан резултат от мозъчна травма, да свърже всичкото отново с Ирак и да получи съчувствения глас на госпожа Елърсби за добрия войник. Уошбърн се беше надявал да извлече приличен аргумент, че след побоя понесен от Ивън през онази нощ, в показанията му ще се открие рационално зърно.

Но сега с ужасяваща яснота осъзна, че това просто нямаше да се случи, фактът, че Ивън може в даден момент да е преживял изключване на съзнанието, въобще не доказваше, че той е прекарал цялото време в безсъзнателно състояние. Всъщност, като се вземат предвид алкохолните нива в момента на арестуването му, беше неизбежно да е имал поне проблясъци на съзнание през времето, когато се е наливал до забрава. Уошбърн си бе мислил, че ще успее да прокара това пред журито или че то ще потъне във вълната от съчувствие, но това бе само едно добро пожелание. Беше се надявал да заработи, защото само така щеше да има някаква надежда да спечели делото.

Все пак още разполагаше с показанията на Бромли за всичко, което Ивън беше преживял заради травмата в главата. Можеше да продължи да страда от последиците цял живот. Няколко съдебни заседатели може би щяха да допуснат това като смекчаващо вината обстоятелство от съжаление към Ивън заради състоянието му. Но показанията на Бромли не предлагаха никакво доказателство, че Ивън е бил неспособен или некомпетентен да извърши убийството на Рон Нолан. И в крайна сметка този факт вероятно щеше да осъди клиента му. Беше се заблуждавал да мисли другояче.

Той се върна до масата си и пийна вода. Завъртя се и пак отиде до средата на залата. Все още се колебаеше.

— Господин Уошбърн — с известна загриженост се обади Толсън. — Всичко наред ли е? Бихте ли искали да дам почивка?

— Не, Ваша чест. Благодаря.

След това направи типичния си поклон, благодари на Бромли и предаде свидетеля на Милс.

Обвинителката скочи от мястото си и тръгна с ентусиазъм, който каза на Уошбърн, че проблемът е бил забелязан от нея. И наистина още първият й въпрос бе насочен натам.

— Докторе, по въпроса с тези изключвания на съзнанието, за които говорихте. Казахте, че обикновено траят няколко минути, нали?

— Обикновено да, макар че може да варира.

— Така и казахте. Значи свидетелствате, че тези изключвания могат да траят няколко дни, така ли е?

— Пак ще повторя, терминологията за изключване на съзнанието не е точна. Ако говорим за припадък или гърч, бих казал не. Обикновено те не траят повече от десет минути. Истинското състояние на безсъзнание обаче може да продължи до безкрай, макар че аз не бих го нарекъл временно изключване на съзнанието.

— Има ли начин да уверите журито, че обвиняемият е претърпял някакъв вид изключване на съзнанието в нощта на побоя?

— Не, не мога да кажа това.

Милс хвърли тържествуващ поглед към съдебните заседатели, след което се обърна към Бромли.

— Благодаря, докторе. Това е всичко.

— Аз ли не разбирам или този път като че ли не мина много добре? — попита Ивън.

Намираха се в ареста зад съдебната зала през почивката. С жест, който Уошбърн изтълкува като съчувствие, съдебният пристав беше донесъл и за двамата чаши прясно приготвено горещо кафе. Това обикновено не се допускаше, тъй като заподозрян с чаша горещо кафе можеше да се окаже заподозрян, който напада хора с него, но днес по някаква причина — дали не беше промяната на времето? Или трогателният разказ на Бромли? — приставът бе предложил това и те с радост приеха.

Уошбърн разбира се опита да омаловажи проблема. Повдигна рамене и отговори:

— Онофрио и Бромли разказаха доста от това, през което си преминал. Някой от това жури ще прояви съчувствие, ще видиш.

Той отпи от горещата течност. Храбрият тон не беше само за да издигне собствения му имидж в очите на клиента. Следващият, който щеше да застане на свидетелстката скамейка беше Ивън и Уошбърн искаше той да излъчва спокойствие и увереност, докато е там. Най-накрая щеше сам да разкаже историята си, и по-важното, трябваше да се опита да спечели с нея журито.

Но историята не беше особено добра и двамата мъже сякаш го осъзнаваха.

— Не го приемай така зле. — Невъзмутим, овладян, Уошбърн се облегна назад на стената и прехвърли крак върху другия. — Все още смятам, че имаме добра възможност да стреляме, но също така мисля и че съдът ще погледне благосклонно на едно предложение за апел.

Ивън обърна глава и спря гневен поглед върху Уошбърн.

— Вече го обсъдихме.

— Да. И сега ти ще се изправиш пред съдебните заседатели и ще им кажеш, че не си убил Нолан.

— Точно така.

— А имаш ли някаква идея кой го е направил?

— Не съм аз.

— Защото не си спомняш, че си го направил?

— Арън. Слушай. Не мога да повярвам, че съм го бил с ръжен, после съм го застрелял в главата и накрая не си спомням нищо. Щях да помня.

Уошбърн въздъхна.

— Добре, както каза, вече обсъждахме това. Но можем да кажем, че по-късно си отишъл при него да разговаряте, а той те е нападнал. Ти си бил слаб заради предишния бой и не си имал друг избор, освен да хванеш ръжена и…

Ивън вдигна ръка.

— … да го екзекутирам с изстрел от упор в главата. Не съм направил нищо такова. Аз не съм такъв.

— Да, но въпросът не е в това. — Той вдигна кафето си и отпи. — Нищо ли не си спомняш от онези четири дни?

— Да не би да си мислиш, че не съм се опитвал? Нали не смяташ, че не искам да си спомня даже нещо съвсем дребно?

— Може да си бил пиян през цялото време. — Уошбърн потърка с длани крачолите на панталона си. — Искам внимателно да помислиш върху това, Ивън. Ако се е случило тъкмо това, то поне ще даде на журито още храна за размисъл.

— Ако сега променя историята си, ще означава, че преди това съм излъгал, нали?

— Не. Ако сега си си го спомнил, то е дошло под стреса от процеса.

— Ужасно удобно. За половин секунда ще прозрат истината.

— Добре, да речем че си бил вкъщи през цялото време. Страдал си от побоя и си пил, за да притъпиш болката. Въобще не си напускал апартамента.

— Но как ще ми помогне това? Те все пак трябва да ми повярват.

— Не, не трябва те да ти повярват. Трябва един от тях да ти повярва. Много по-добре е да кажеш: „Аз не го направих“, отколкото: „Не си спомням, но вероятно не съм го направил аз“. Разликата е огромна.

Ивън пое няколко пъти дъх.

— Мислех че са важни доказателствата. Не какво казвам аз. Какво казват уликите.

— Проблемът, приятелю, е, че уликите чудесно доказват, че си го направил. — Точно в този момент се появи приставът и Уошбърн потупа клиента си по бедрото. — Допий си кафето. Тръгваме.

27.

След месеци на обмисляне, безкрайни тренировки и стратегически наставления, аргументи, разногласие, помиряване и прогнозиране, времето, което Ивън Шолер прекара на скамейката в съда бе наистина много кратко. Уошбърн не виждаше причина да кара клиента си да минава през всичките причини, които е имал да мрази жертвата. Всичко това бе изтъкнато от предишни свидетели. Всъщност имаше две нишки, които според Уошбърн имаха шанс да въздействат на журито, дори и само защото предлагаха алтернативно обяснение на случая. Той мина директно на тях.

— Ивън, защо влезе в дома на господин Нолан?

— Първо, нека да кажа, че това беше грешка. Нямам извинение и не биваше да го правя. Трябваше да споделя подозренията си към господин Нолан с отряда от отдел „Убийства“.

Милс скочи на крака.

— Ваша чест, той не даде отговор на въпроса.

— Приема се. — Строгият поглед на Толсън се премести от Уошбърн върху Ивън и той се обърна към обвиняемия. — Господин Шолер, моля ви да отговаряте на въпросите, както ги задава вашият адвокат. Не сте тук, за да произнасяте речи.

— Да, Ваша чест. Съжалявам.

— Добре. Господин Уошбърн, продължавайте и внимавайте, моля ви.

Уошбърн повтори въпроса и Ивън отговори:

— Защото бях научил за убийството на семейство Халил от вестниците, а след това и от лейтенант Спиноза. Когато бях в Багдад, ходих на една мисия с господин Нолан и тогава той използва осколочни гранати. След това, като знаех, че господин Халил е от иракски произход и как господин Нолан си изкарва прехраната, си помислих, че той може да има нещо общо с тези убийства.

— Защо, както казахте, просто не отидохте в отдел „Убийства“?

— Защото можеше и да греша, а това щеше да ме направи глупак в очите на лейтенанта и Тара, а аз не исках да го приема.

— Защо?

— Първо, защото аз самият съм полицай. Второ, надявах се да възобновя връзката си с Тара.

— Добре. И така, разбихте дома на господин Нолан?

— Влязох вътре, да.

— Опитвайки се да откриете доказателства, че господин Нолан е бил замесен в убийството на двамата Халил?

— Точно така.

— Не ви ли хрумна, че това предположение е малко изсмукано от пръстите?

— Въобще не. Виждал съм как Нолан убиваше хора.

Милс извиси глас:

— Възражение.

— Ваша чест — отговори Уошбърн. — Господин Нолан е бил офицер от служба за охрана. Понякога работата му е била да убива хора. Господин Шолер го е познавал в тази светлина от Ирак. Тук няма никаква отрицателна оценка.

Толсън върна очилата си на носа.

— Възражението се отхвърля.

— Добре — продължи Уошбърн. — Ивън, когато влезе в дома на господин Нолан откри ли нещо, което според теб го свързваше с убийството на семейство Халил?

— Да.

Ивън описа действията и мотивите си подробно и ясно — осколочните гранати, това че бе пипал пистолетите в раницата и на леглото, компютърните файлове. Както го бе инструктирал Уошбърн, Ивън отправяше разказа си към съдебните заседатели и по-специално, без да бъде твърде очевидно, към госпожа Елърсби — третата отляво във втората редица.

— Значи ти копира файла със снимките?

— Да.

— Значи, сега вече разполагаше с доказателство или възможно доказателство за връзка между господин Нолан и убийството на семейство Халил. Какво направи след това?

— Не исках да вземам никое от доказателствата, за да са там, когато ФБР дойдат да претърсят къщата…

Милс избута назад стола си с вибриращо изскърцване и изсумтя под нос:

— Хайде сега.

Толсън удари с чукчето доста ядосан.

— Ако можех да съм сигурен, че го направихте нарочно, госпожице Милс, веднага щях да ви накажа за неуважение към съда. Няма да допусна театралничене в тази зала! Следващ такъв изблик и наистина ще съжалявате. Предупреждавам журито да пренебрегне непрофесионалния ви коментар. — След това се обърна към Ивън: — Продължавайте, господин Шолер.

Ивън издиша дълго, за момент очевидно наистина неспособен да си спомни, докъде беше стигнал е показанията си. Уошбърн веднага се възползва от момента:

— Извинете, Ваша чест. Клиентът ми изглежда преживява моментна загуба на паметта.

— О, Божичко! — прошепна Милс.

Бум! Бум!

— Това е, госпожице Милс. Вие ще бъдете наказана за неуважение към съда. Ще обсъдим размера на наказанието ви по-късно, без присъствието на съдебните заседатели. — С уста стегната в корава линия Толсън посочи двамата адвокати. — Тук слагате край на всичко това. Предупреждавам ви. Господин Уошбърн, клиентът ви има ли нужда от минута, за да се оправи?

— Ивън? — попита Уошбърн. — Добре ли си?

— Добре.

— В такъв случай нека стенографът да прочете последния въпрос — помоли Толсън.

Въпросът върна Ивън до момента, в който беше спрял — когато казваше, че не е искал да взема никое доказателство, за да може ФБР да ги открият при претърсването на къщата.

— Затова реших да направя копие на файла със снимките, който според мен съдържаше такива на дома на семейство Халил. Взех една от дискетите, копирах файла и го занесох вкъщи.

— Чакай малко. Ти си полицай и си разполагал според теб със сериозна улика за убийство и все пак не си се обърнал към отдел „Убийства“?

— Да, не го направих.

— Защо?

— Защото не можех да им кажа, без да призная, че съм получил информацията по незаконен начин. Такова нещо не би било допуснато в съда.

— Какво направи в такъв случай?

Уошбърн караше Ивън да минава през всяка подробност, за да е сигурен, че съдебните заседатели разбират всеки нюанс, а отпечатъците на Ивън по дискетата — неговото единствено, но съдбоносно недоглеждане — го бяха свързали с влизането в онази къща.

— Бях научил, че ФБР разследва случая Халил и изпратих дискетата на тях.

— Какво стана после?

— После господин Нолан се е прибрал и е разбрал, че някой е влизал в дома му.

— Всъщност, че си бил ти, Ивън. Не е ли така?

— Да, като се има предвид начина, по който се развиха нещата. Да, очевидно. Така че е обърнал всичко и е направил да изглежда сякаш аз съм подхвърлил доказателствата в дома му и между другото, че аз съм убил двамата Халил.

Уошбърн знаеше, че подобно разсъждение е недопустимо в съда. Надяваше се обаче на Милс все още да й се вие свят заради полученото наказание, а мъмренето, което бе получила пред съдебното жури да я държи кротка за известно време. Той продължи натиска в същата посока:

— А ти наистина ли уби семейство Халил?

— Не.

— Беше ли обвинен в убийството им?

— Не.

— Изпращал ли си осколочни гранати или някакъв друг вид оръжие или амуниции от Ирак в Съединените щати?

— Не съм.

— Някой някога представял ли е доказателства, че ти си изпратил тези неща от Ирак в Съединените щати?

— Не.

— Когато научи, че господин Нолан е разменил ролите и е докладвал на ФБР, каква беше твоята реакция?

— Бях бесен. Исках да го открия и да го пребия.

— Не искаше ли да го убиеш?

— Това никога не ми е минавало през ума. Просто бях ядосан. Искаше ми се да го ударя здраво.

— С метални боксове?

— Случайно бяха у мен онази нощ и когато стигнах къщата реших, че може да ми потрябват. Господин Нолан имаше отлична подготовка за водене на ръкопашен бой, по-добра от моята, и аз исках да изравня силите.

— И какво искаше да постигнеш с този бой — да го накараш да не разказва на ФБР своята история?

— Не, беше много късно за това. Той вече го беше направил.

Това беше друга важна точка от показанията на Ивън, свързана с предполагаемия му мотив. Нямаше смисъл да убива Нолан, за да го спре да говори пред властите, щом това вече се е било случило.

— Нека сега изясним нещата, Ивън. Вечерта на трети юни 2004-а гадина Тара Уитли ти е казала, че е приключила връзката си с господин Нолан и иска да започне такава с теб, така ли е?

— Да.

— И същата тази вечер ти си научил, че господин Нолан вече е предоставил на ФБР улики, че ти си вероятно свързан със случая Халил. Така ли е?

— Да.

Уошбърн хвърли открит поглед към съдебните заседатели. Едва ли можеше да има някаква неяснота по този въпрос. Но разбира се беше необходимо да се наблегне на всяка една подробност, за да няма никакво недоразумение.

— С други думи, Ивън, имаше ли мотив да убиеш Рон Нолан заради връзката му с госпожица Уитли?

— Не, нямах.

— А имаше ли мотив да го убиеш, за да не говори с ФБР?

— Не. Той вече го беше направил.

— Значи ти нямаше мотив да убиеш господин Нолан онази нощ?

— Нямах причина да го убивам.

Уошбърн хвърли един дълъг поглед странишком към журито, спря за миг върху лицето на госпожа Елърсби и с удоволствие забеляза как тя кимна сериозно, сякаш Току-що е била убедена в нещо. Свидетелските показания на Ивън несъмнено я бяха впечатлили силно. Но щом бяха впечатлили нея, значи бяха подействали и на още един или повече от другите съдебни заседатели.

Милс бавно се надигна зад масата си. Челото й беше сбръчкано, лицето — маска на дълбока загриженост. Тя дойде до мястото си, вдигна дясната си ръка към лицето, после я свали.

— Господин Шолер, според показанията ви на трети юни 2004-а вие сте отишли в дома на господин Нолан с намерение да го биете и двамата наистина се сбихте, дотук така ли е?

— Да.

— Какво направихте след като боят приключи?

— Не си спомням.

— Не си спомняте? Имали сте временно изключване на съзнанието?

— Не си спомням.

— Значи твърдите, че не сте имали изключване на съзнанието?

— Не. Дали съм имал или не, не си спомням.

— Вие самият сте били жестоко бит при този сблъсък, нали?

— Да.

— И все пак, при всичките проблеми, които сте имали и особено с травмата на мозъка, не потърсихте медицинска помощ?

— Очевидно не, но не си спомням.

Уошбърн вдигна ръка от мястото си.

— Възразявам, Ваша чест. Щом не си спомня нищо, значи не си спомня и подробности.

Това бе достатъчно на Толсън и той кимна.

— Приема се.

Милс сви устни и замълча за момент. Опита се да формулира въпроса си така, че да погледне на нещата от друг ъгъл.

— Господин Шолер — рече най-сетне тя. — Кое е първото нещо, което си спомняте, след претърпените наранявания в сряда вечерта от ръцете на господин Нолан?

— Спомням си, че се събудих в болницата. Мисля че беше събота през нощта.

— Значи за вас времето от сряда вечерта до събота през нощта е бяло петно?

— Точно така.

— Добре. — Милс замълча за една-две секунди и после изведнъж позата й се промени. Гърбът й видимо се изправи, жестока усмивчица опъна ъгълчетата на устата. Очевидно бе взела някакво решение, сякаш бе положила неимоверни усилия да стигне до това и бе дошъл моментът да осъществи необратимо стратегията си.

— Значи сега, господин Шолер, както сте седнали пред мен и членовете на това съдебно жури, казвате, че може би сте убили господин Нолан, но може и да не сте го убили. Просто не помните. Така ли е?

Дълго време след този въпрос Ивън остана мълчалив.

— Господин Шолер, — подкани го тя. — Това е въпрос, на който се отговаря с да или не. Можете ли да ми кажете, че не сте убили господин Нолан?

Очите на Ивън се отместиха към Уошбърн, който отговори безизразно. Връщайки се върху лицето на обвинителката, Ивън я погледна право в очите.

— Не си спомням — изрече най-сетне.

28.

В осем и половина на другата сутрин Мери Патриша Уелан-Мийли седеше върху ъгъла на бюрото си в своя малък кабинет. Зад нея през прозореца втори ден беснееше силна буря и нямаше никакви признаци, че ще престане скоро. На паркинга отвън падаха наклонени почти хоризонтално порои студен, силен дъжд. Пред Милс беше секретарката й Фелис Бринкли, седнала върху сгъваем стол и с бележник в ръце.

Фелис беше сериозна жена. Носеше малко грим, а косата си беше оставила сива. Милс смяташе, че това е нещо като защита срещу лоши типове — но с нейната фина кожа, изваяни скули и замрежен, чувствен поглед, даже и сивата коса, и липсата на суетност не скриваха факта, че тя бе изключително привлекателна жена.

На трийсет и шест години тя беше майка на две момчета и едно момиче, всичките под дванайсет. Милс беше убедена, че тя е един от най-умните хора, които бе срещала, затова постоянно се опитваше да я убеди да държи изпитите и самата тя да стане адвокат, Фелис обаче категорично отказваше — може би само по себе си, признаваше Милс, това бе доказателство за интелигентността й. При сегашното положение, обясняваше Фелис за стотен път, можеше да идва рано, да отработва часовете си, да пропусне обяда и да се прибере вкъщи точно когато децата се прибираха от училище. Съпругът й Джон даваше извънредни смени в градската служба за поддръжка срещу допълнително заплащане, така че по този начин винаги щеше да има някой при децата.

— Просто те са най-важното за нас.

— Но с допълнителните пари, а те няма да са малко, въобще няма да се налага Джон да работи, стига да започнеш работа в добра фирма. Това със сигурност ще стане.

— Да, но ще трябва да работя денонощно. А как ще се чувства той като не работи? Той иска да работи. Или ако аз изкарвам повече от него? Не смятам, че това е непременно рецептата за щастлив брак.

— Но смята, че няма нищо лошо той да изкарва повече от тебе?

— Не смята така.

— Но ако смяташе, това щеше да е в реда на нещата.

— Да, но щеше да мисли, че е в реда на нещата и ако аз изкарвам повече, стига животът ни да върви по-добре по този начин. Но защо трябва само заради парите да започвам работа, която няма толкова да ми допада и ще ме отдалечава от децата ми?

— Защото парите дават сигурност, Фелис. — Тя вдигна пръст предупредително. — Добре, знам че не искаш да мислиш за това, но какво ще стане ако той те напусне?

— Кой, Джон ли? — Тя се засмя. — Джон никога не би ме напуснал.

— Откъде можеш да си толкова сигурна? Той е мъж, нали?

Фелис бе чувала всичко това преди и го намираше за забавно. Нейната нещастна, тъжна, амбициозна шефка, която работеше като ненормална и никога не беше имала стабилна връзка, се опитваше да обясни на Фелис как да направи живота си по-сигурен и щастлив — ситуацията сама по себе беше толкова смешна, макар и донякъде трогателна.

— Не всички мъже си тръгват — каза Фелис. — Например и двамата дядовци на децата са налице и са женени за бабите им. Случва се. Всъщност и в двете семейства, моето и на Джон, това е нещо като традиция. — Тя отметна косата си назад от челото, отвори бележника върху скута, щракна химикалката няколко пъти и погледна часовника си. — Какво ще кажеш да ми представиш това последно заключително обръщение.

Милс изведнъж ококори очи и отрезвя. Скочи от бюрото си.

— Боже, наистина ли вече е единайсет и половина? Трябва да…

Фелис вдигна ръка.

— Трябва да се успокоиш, госпожо обвинител и да изложиш нещата. Само това се иска от теб. Бавно и ясно.

— Права си. — Милс издуха кичур коса, паднал пред устата й. — Права си.

— Да, права съм. — Фелис отново щракна химикалката. — Добре, давай.

— Дами и господа съдебни заседатели. — Милс стискаше бележника със записките си, макар че отлично знаеше какво трябва да каже. — В началото на този процес аз ви казах, че уликите ще докажат без всякакво съмнение, че обвиняемият е убил Рон Нолан преднамерено и злоумишлено. Сега бих искала да отнема малко от времето ви, за да ви поговоря за правото и как доказателствата постигат именно това.

През следващите четирийсет и пет минути тя се спря върху елементите на убийството, за да им помогне да прегазят през многословните и понякога загадъчни указания, които съдията щеше да им даде след приключване на разглеждането. След това стигна до същността на спора.

— Вече ви обясних, какво е убийство. Говорих за юридическата дефиниция на предумисъла и се надявам коментарът ми да ви е помогнал да разберете какво се изисква да бъде доказано по закон, за да бъде намерен обвиняемият за виновен. Сега искам да ви поговоря за уликите, спецификата на свидетелските показания по това дело, веществените доказателства, разумните изводи, които могат да се извлекат от показанията и от тези веществени доказателства, за да покажа, че поведението на обвиняемия съответства на престъплението убийство от първа степен.

— С какви данни разполагаме? Първо, господин Нолан и обвиняемият са били съперници в борбата за чувствата на една и съща жена, Тара Уитли. Защитата пожела да ви накара да повярвате, че в нощта на нападението на обвиняемия над жертвата — което той между другото открито призна — след шестмесечна връзка с господин Нолан, Тара Уитли изведнъж решава да обърне чувствата си към обвиняемия и именно поради тази промяна, той вече не е имал мотив да убие господин Нолан. Аз заявявам пред вас, че това е пълна неистина.

— Чакай малко — намеси се Фелис — не казвай „неистина“. Бъди малко по-земна. Защо не: „Според вас, има ли смисъл в това?“

Милс кимна и си записа нещо.

— По-добре е. — След това закрачи и възобнови речта си. — Защитата твърди, че човек, който е загубил приятелката си заради друг мъж, който вярва, че този мъж, лъжец и измамник и го е предал, който знае, че той е имал интимната връзка с приятелката на обвиняемия, докато е лежал в болницата, изведнъж научава, че тази приятелка смята да се върне при него и вече всичко е наред. Никаква горчивина. Никаква враждебност. Никаква омраза. Това се опитва да ви пробута защитата. Аз се надявам, че няма да го приемете.

Преди всичко, защото здравият разум казва, че това е лъжа. Кървавите вражди не свършват за една секунда. Отдавнашната омраза не изчезва за една нощ. А обвиняемият е знаел, че госпожица Уитли, която веднъж вече е променяла мнението си, може също така лесно да го промени на следващия ден и да предпочете господин Нолан пред него. Нещо повече, доказателствата разкриват, че обвиняемият е продължавал да мрази Рон Нолан.

След като разговарял с Тара, той се въоръжил със смъртоносно оръжие — както чухте от показанията, тези метални боксове са смъртоносно оръжие — и отишъл в дома на господин Нолан с ясно заявената цел да се бие с него. Прилича ли ви това на човек, който е загърбил лошите чувства, който е простил на врага си, който повече не иска да причинява болка и да търси отмъщение? Разбира се, не. Това са безсмислици. — Тя спря до прозореца. — Стига ли по този въпрос?

Фелис кимна.

— Мисля, че да. Не трябва да прекаляваш. Просто карай нататък.

Милс закрачи отново и продължи.

— Тъй като засегнах въпроса за мотива, нека кажа, че само мотивът…

— Не — прекъсна я Фелис. — Тежестта на мотива ще бъде включена в инструкциите на съдебните заседатели. Не е необходимо да навлизаш там.

Милс кимна и започна отново.

— Защитата иска да ви накара да повярвате, че вторият еднакво силен мотив за убийството — това че обвиняемият е искал да попречи на господин Нолан да говори пред ФБР — е теоретичен, тъй като господин Нолан вече бил говорил с тях. Това е изопачен аргумент. — Тя спря. — „Изопачен“ добре ли звучи?

Фелис помисли няколко секунди.

— Може би е малко цветисто.

— Какво ще кажеш за „привидно приемлив“?

— Още по-натруфено. — Секретарката завъртя очи. — Какво ще кажеш да използваш една най-обикновена дума, „съмнителен“?

— „Фалшив“.

— „Натъкмен“.

Милс щракна с пръсти.

— Ето, това е, „натъкмен“. — Тя се върна към официалния тон. — Този аргумент е натъкмен, защото първо, възможно е обвиняемият да е допускал, че господин Нолан разполага и с други улики. Но по-същественото е, че нищо казано от господин Нолан пред ФБР по случая Халил е нямало да може да бъде използвано срещу господин Шолер, ако господин Нолан е бил мъртъв. Ако сте научили едно нещо по време на този процес, то е, че ние имаме нужда от живи свидетели да дават показания. Предлагам ви да помислите върху това, че обвиняемият е имал дори по-силен мотив да убие господин Нолан, след като веднъж е станало ясно, че той го е предал и се е готвел да свидетелства срещу него. Ако обвиняемият е убил семейство Халил, още едно убийство, с цел да го предпази от закона, не би навредило.

— Уха! — възкликна Фелис. — Подготви се. Тук господин Уошбърн направо ще подскочи.

— Знам. Но аз имам право да водя спор и искам журито да чуе това.

— Съдията няма да го допусне.

— Не, вероятно няма. Но аз ще говоря бързо и ще се опитам да кажа колкото може повече, преди да ми затворят устата.

— При известни условия, както знаеш.

— Знам. Добре, по-нататък. — Милс направи бързо справка с бележките си. — Но нека да се върнем на това какво всъщност се е случило, какво според доказателствата безспорно се е случило. Въоръжен с метални боксове и признавайки пред Тара Уитли, цитирам, че ще сложи край на това, край на цитата, обвинителят отива с колата си до жилището на господин Нолан и го напада. Следва бой, в който и двамата мъже получават наранявания. Три дни по-късно върху леглото в спалнята на господин Нолан е открит пистолет с отпечатъците на обвиняемия, близо до мястото, където жертвата лежи на пода, простреляна смъртоносно в главата с оръжие от същия калибър.

Какво точно се е случило през онази нощ? Единственият човек, който може да ни каже това твърди, че не помни нищо от онзи момент. Не помни нищо въобще. И това при показанията на неговия лекар, че изключването на съзнанието трае не повече от десет минути. Това оставя доста време, което обвиняемият не може да обясни и за което нищо не помни. Изслушаните показания, и онези от неговите свидетели, не подкрепят твърденията му.

Така че при липса на абсолютна сигурност, на нас ни остава само едно — да си зададем въпроса какво е най-разумното обяснение на фактите, изложени в показанията. По-разумно ли е да приемем, че обвиняемият е приключил боя си с господин Нолан и след това, пиян и с мозъчно сътресение, се връща сам с колата си до своя апартамент, където продължава да пие два дни, докато някакъв неидентифициран трети човек, поради някаква необяснена причина…

— Може би по-добре е „необяснима“.

— … поради някаква необяснима причина влиза в жилището на господин Нолан, пребива го с ръжена и след това го застрелва? Или е по-разумно да повярваме, че въоръжен с металните си боксове обвиняемият е надвил господин Нолан в боя и като край на цялото упражнение го застрелва в главата с пистолета, открит на местопрестъплението? Тогава, дами и господа, и само тогава той се е върнал вкъщи и продължил да пие до несвяст. — Милс спря, срещна погледа на Фелис и поклати глава. — Мразя този тип.

— Не си личи — коментира секретарката й. — Всичко е ясно и обективно. Напълно го приемам.

— Не е ли малко кратко?

— Според мен не.

Милс вдигна очи към часовника на стената.

— Време е за шоу. Представяш ли си да бия Уошбърн?

— Само не бързай. Изговаряй бавно изреченията. — Фелис се изправи и бързо прегърна шефката си. — Готова ли си?

— Както никога.

— Добре. Върви и ги разбий.

29.

До късно следобед в петък напрежението в стаята на съдебното жури се бе наистина сгъстило. Техният председател Раян Кеноу току-що беше приключил с петнайсетото преброяване на гласовете им и те, от първоначалните 8 на 4 да бъде осъден, бяха станали 11 на 1.

— Маги, — обърна се той към госпожа Елърсби — имаме още четирийсет и пет минути и след това трябва да се върнем след един много дълъг уикенд. Не искам да те принуждавам да гласуваш по различен начин, но ако си сигурна, че няма да отстъпиш и че никога няма да промениш мнението си, може би трябва просто да съобщим, че не можем да постигнем съгласие и да оставим нещата така.

Това извика изблик от ругатни от неколцина съдебни заседатели.

— След като изгубихме толкова време!

— Няма да стане!

— Това е абсурд!

— Този тип е виновен и всички го знаем.

— Може би не знаем всичко — отговори Елърсби. Денят, всъщност цялото това преживяване в съдебната зала, бе изпитание за нея, особено след като тази сутрин последните двама от нейния лагер се бяха прехвърлили в другия и оставиха единствен нейния оправдателен глас.

— Значи това е последното ти решение, Маги? — отново попита Кеноу. — Наистина ли смяташ, че не го е извършил?

— Не точно това — отговори тя. — Мисля, че може да го е извършил, както винаги съм казвала. Но не мога с пълна съвест да кажа, че това е убийство от първа степен. Ако е отишъл там да се бие с Нолан, а онзи е умрял по погрешка, това е втора степен.

Кеноу запази спокойствие.

— Само че той не е умрял от побоя.

— Не. Знам това. Понякога нещата излизат от контрол.

Съдебен заседател номер 2, Сю Уитсън, жена на годините на Елърсби която в началото беше за помилване, сега се включи в спора.

— Маги, бих застанала зад теб, само че накрая той е насочил пистолет към главата на човека и го е застрелял. Как ще обясниш това, освен че в даден момент Шолер е решил да го убие?

— Същественото е, че вярваш, че той го е убил, нали? — додаде Кеноу. — Остави настрана юридическите тънкости. Той е дръпнал спусъка, нали?

Елърсби въздъхна и прошепна:

— Не виждам възможност да не го е направил, но не съм убедена, че доказаха, че го е направил.

— Това не е абсолютно доказателство, Маги. Това е доказателство извън разумното съмнение. Те направиха това.

— Ти самата го признаваш — каза Кеноу. — Току-що каза, че не виждаш възможност да не го е направил.

— Знам.

— Е, тогава…

— Е, тогава просто непрекъснато в главата ми се върти онова, което господин Уошбърн каза в заключителната си пледоария. Те са могли да използват други методи на защита, в които да има повече смисъл. Самоотбрана, например, или разгаряне на страстите, или просто да каже не, не го е направил. Вместо това те са избрали истината, на която според собственото му признание, е по-трудно да се повярва…

Сю се пресегна и сложи ръка върху тази на Маги. Думите й бяха изненадващо кротки.

— Може би защото всъщност не е това истината, Маги. Може би Уошбърн просто си играе с нашата наивност. Правил си е сметката, че ще бъдем склонни да повярваме на този млад мъж, който е преживял такива ужасни неща в Ирак, да обвиним по някакъв начин раните му за това, че не може да каже дали е убил Нолан или не. Ако не беше цялата тази история с Ирак, щеше ли да изпитваш съмнения за това какво всъщност се е случило? Щеше ли неговият разказ да има смисъл? Ето, това разбрах най-накрая. Няма смисъл. Иска ми се да е така, но няма смисъл.

— Отишъл, за да се бият, а свършил като го застрелял — каза Кеноу. — Ако не го разбираш, Маги и не смяташ, че ще можеш да приемеш нещо различно, нека да повикам съдебния пристав и да му кажа, че не можем да стигнем до решение. Искаш ли да направя това?

Елърсби огледа масата, всичките тези интелигентни, изпълнени с добри намерения граждани. Никой от тях не беше коравосърдечен, никой не беше настроен отмъстително. Всички те бяха отделили месец от живота си, за да видят, че се раздава справедливост, че системата работи. Но от своя страна тя знаеше, че бе нерационално пометена от силата на един прост аргумент на Уошбърн — че той е твърде умен и твърде опитен, за да позволи такава нелепа защита като тази на Ивън: „Не си спомням“ — но това беше истината.

Ето защо бяха избрали този начин за защита — защото това е истината.

И умът на Маги рисуваше една картина: Ивън, припаднал в дома си, не от алкохол, а заради раната в мозъка; не с обикновен временен припадък, а в истинско състояние на безсъзнание след нанесения побой.

Но нямаше доказателства, че се е случило именно това. Никакви. А ако Уошбърн, както каза един от другите в началото не беше нищо повече от човек, на когото се плаща да лъже от името на клиентите си? Нали всички адвокати бяха такива? Тя си спомни случая О Джей Симпсън, делото Дан Уайт в Сан Франциско със защита, позоваваща се на биологичния фактор. Ако тя беше единствената и гласът й не се основаваше на никакво доказателство, как щеше да обясни това на съпруга и приятелите си?

Как щеше да живее със съвестта си?

— Маги? — Сю отново стисна нежно ръката й.

— Искаш ли да повикам съдебния пристав? — попита Кеноу.

Елърсби погледна в тавана, каза бързо една молитва за душата на Ивън Шолер и отново сведе поглед към масата.

— Не — отговори. — Мисля че трябва да гласуваме още веднъж.