Предателство

30.

Чистачките на Дизмъс Харди не можеха да се справят с пороя. Движеха се максимално бързо, но тази последната от поредицата мартенски бури намаляваше видимостта почти до нула. Различи първия портал едва, когато стигна до него. Обичаше тази малка, двуместна хонда кънвъртибъл, когато през лятото и есента гюрукът й беше свален, но не беше направена за такова време. Пластмасовият заден прозорец отдавна се беше замъглил и въпреки усилената работа на вентилатора за размразяване, страничните врати също бяха млечнобели. Натисна бутона да свали своето стъкло, за да може да покаже документите си на пазача, и лицето му веднага се намокри от дъжда.

Някой зад него натисна клаксон, после пак. Огледалото за обратно виждане бе станало напълно безполезно; през изпотените стъкла не виждаше и страничните огледала. Дъждът се изливаше върху платнището на гюрука. Намираше се в барабан. Ослепял, оглушал. Наложи се да свали стъклото няколко сантиметра, за да могат да се виждат с пазача. Отварянето пусна вътре още вода, достатъчна да напои тъканта на костюма му за миг.

Нетърпеливият нахалник зад него изсвири пак. По дяволите, вече беше вир-вода; идеше му да скочи и да сграбчи копелето, да го измъкне от колата му, да му тресне един и да го завре в преливащата от кафява вода канавка край пътя.

Вместо това зажумя срещу пазача, разтвори шофьорската си книжка и се напъна да заглуши дъжда.

— Дизмъс Харди. Тук съм на посещение при един от вашите затворници, Ивън Шолер.

Пазачът, който бе почти невидим в дъжда, също извика от полузатворената кабина.

— Не мога да видя достатъчно добре документа ви, сър. Съжалявам.

Кипящ, Харди извади ръка навън. Зачака. Имаше време да реши, че ако колата отзад изсвиреше още веднъж, наистина щеше да отиде и да пребие копелето, но точно тогава портфейлът му беше върнат и чу едно бодро:

— Благодаря ви, сър. Напред и вдясно след втория портал.

Едновременно вдигна стъклото и пусна съединителя.

Когато преди няколко часа излизаше от града, небето бе светлосиво, и даже не ръмеше. Затова не носеше нито чадър, нито шлифер.

Намери място на паркинга, изключи двигателя и зачака дъждът да поотслабне. И малко да се успокои. Който и да беше онзи зад него — може би някой доставчик — не се появи след това на паркинга. Толкова по-добре за него.

Самообладанието беше важно нещо. Дори преди да завали, физическата му реакция на посещението в затвора го бе сварила неподготвен. Отдавна не беше имал клиент затворник и му липсваше практиката. Продължаваше да изпитва недостиг на въздух, дланите му се потяха и една необичайна празнота бе отворила дупка малко под ребрата. Затвори очи, облегна назад глава и вдиша дълбоко през устата. След това издиша много бавно. Направи го отново. И отново.

Когато спряха и последните барабанни удари, отвори очи. Сега изведнъж бе останало само леко рамене. Възползва се от момента, отвори вратата и стъпи на асфалта.

Харди беше виждал снимки на Ивън Шолер във вестниците, няколко пъти за миг го бе зървал по телевизията в новините, когато течеше процесът. Смяташе, че ще го познае от пръв поглед. Но когато надзирателят отвори вратата на изключително тясната стаичка и въведе затворника, Харди го погледна бързо и установи, че това не е същият човек. Надзирателят сигурно се беше объркал, този окован човек най-вероятно трябваше да се срещне с адвоката си в друга стая.

Най-малкото, Ивън беше по-млад, само на трийсет и една; този тук изглеждаше поне на четирийсет. После, на снимките и по телевизията Ивън изглеждаше далеч по-симпатичен, с по-волева брадичка, по-светла коса, по-здрав цвят на лицето, по-тесен в кръста и по-широк в раменете. Този мъж тук беше масивен, небрежно облечен, излъчваше физическа заплаха. На лицето му стоеше изражение на привидна незаинтересуваност, от което тънката уста изглеждаше зла, дори жестока. На пръв поглед този тип приличаше на истински убиец.

Но надзирателят провери листчето в ръката си и каза:

— Дизмъс Харди? — кимване. — Ето го вашият нещастник.

Ивън прие обидата без да реагира. Стоеше мирно, но позата му беше отпусната, видимо незаинтригуван какво щеше да се случи след малко. Огледа Харди нагоре надолу, сякаш беше парче говеждо, окачено на касапската кука.

— Можете да му свалите белезниците — каза Харди.

По очевидни причини затворническите надзиратели не носеха пистолети, така че при всяка среща на четири очи като тази белезниците бяха задължителни. Харди познаваше няколко адвокати, които посещаваха клиентите си тук и нямаха нищо против да ги оставят оковани. Окованият затворник е контролируем затворник, а с много от тях трябваше да се внимава.

Надзирателят се поколеба за малко, после вдигна рамене.

— Както искате.

С отработени движения отключи белезниците от веригата, която беше прекарана през гайките около кръста на Ивън. Металните пръстени се люшнаха от двете му страни, увиснали за веригата.

Сега когато ръцете му бяха свободни Ивън потърка китки.

Стаичката беше широка метър и двайсет и дълга около два метра и десет. Тежко, солидно, тъмносиво метално бюро се мъдреше отдясно пред Харди и преграждаше две трети от пространството; би могло да послужи като бариера в случай на неочаквано нападение. От двете му страни бяха поставени сгъваеми столове. От страната на Харди зад гърба му имаше врата с армирано стъкло; същата врата виждаше и отсреща. Пазачът, който го беше пуснал вътре го бе предупредил да стои от своята страна на бюрото, „просто за всеки случай“. Също така му бе посочил малък бутон ниско в стената от неговата страна, който можеше да натисне в случай на нужда.

Надзирателят, който доведе Ивън каза, че ще бъде отвън през цялото време и след като затвори вратата зад себе си, остана там.

— Не искаш ли да седнеш? — попита Харди.

Ивън благодари и седна. Сложи ръцете си върху масата с поглед все още минаващ през Харди, но изведнъж се фокусира.

— Имаш ли цигари?

— Съжалявам, не пуша.

— И аз не пушех. Голям майтап.

— Кое?

— Това да не пушиш. Да внимаваш какво ядеш. Да поддържаш форма. Всичките тези неща отвън. Накрая свършваш тук.

Може би почувства, че е издал твърде много от себе си. Като ченге или войник, или затворник Ивън бе станал много добър в дистанцирания поглед и сега веднага се върна към него. След минута, вече влязъл вътре в себе си, той обърна вниманието си към Харди.

— А ти кой си?

— Дизмъс Харди, твоят нов адвокат.

— Не ме разбирай погрешно, но май ти трябваше доста време, за да го направиш.

— Ами, да, имаше малко усложнения.

Пауза.

— Какво ти беше малкото име?

— Дизмъс. Добрият крадец. На връх Калвари, до Исус.

Ивън поклати глава.

— Не го познавам. Дизмъс, имам предвид. За Исус съм чувал.

Харди го погледна в лицето. Ако това беше хумор, той бе наистина изтънчен, което нямаше да е зле. Но не можеше да каже със сигурност. Все пак установи, че отблизо онова първоначално впечатление за възрастта му изчезна — човекът изглеждаше на толкова, на колкото беше, трийсет и една. Трудни години.

— Какво стана с Чарли Боуен? — попита Ивън.

— Изчезнал миналото лято. Що се отнася до съда, все едно е умрял. Моята фирма наследи неговите дела, включително и твоето. Предадоха ми ги преди около четири месеца.

— Бавен си в четенето, а?

Погледът на Харди отново се спря върху клиента му. Този човек използваше думите ефикасно, с къси крошета скрити в тях. Първо вълна от хумор, после пробождане. Много неща, скрити зад неразгадаемите зеници. Харди си помисли, че упрекът е заслужен — четирите месеца, докато вземаше решение дали лично да поеме обжалването или не, вероятно не бяха като четирите месеца, прекарани от Ивън в затвора.

Но сега Харди стоеше тук, а това беше най-важното. Процесът срещу Ивън бе завършил преди две години. Чарли Боуен очевидно бе стигнал твърде далече с обжалването през четиринайсетте месеца, през които бе работил върху него. След изчезването на Боуен никой не бе придвижил нищо напред. Четирите месеца, докато Харди вземаше решението си, бяха най-малкият проблем на Ивън.

Затова Харди пренебрегна въпроса. Сега това нямаше значение. Бутна стола си назад и кръстоса крака. Започна със съвсем обикновен тон.

— Някога и аз бях ченге. Преди това бях морски пехотинец и известно време обикалях Виетнам. Да ти звучи познато?

— Записал си се в армията?

— Бях морски пехотинец — повтори Харди. — Морските пехотинци не ги набират.

— На колко години беше.

— Двайсет.

— Да, и аз бях на двайсет в колежа, когато се записах в гвардията.

— Това е било преди телефон деветстотин и единайсет?

— Преди всичко друго — отвърна Ивън. — В един друг свят. В онова време гвардията изглеждаше лесен начин за правене на пари. Добър начин да си в добра форма. Кой е можел да знае?

— След училище веднага ли отиде в Академията?

— Горе-долу. Може би два месеца след това. Наливах се с бира и не правех нищо — това омръзва.

— Не знам. Аз го правих десет години. Умря едно от децата ми.

Харди не търсеше съчувствие. Искаше Ивън да знае малко за него и защо лично бе поел случая му. Историята на младия мъж бе засегнала някаква струна в него. Животът на Ивън очевидно бе свършил, а той все още беше седем години по-млад от Харди, когато се бе събудил от алкохолния ступор след смъртта на първия му син, Майкъл. Започнал от нищото на трийсет и осем, Харди бе възродил себе си и живота си по един напълно непредсказуем начин — успех, съпруга, деца, даже щастие. Така че знаеше, че не е невъзможно. Едва ли човек би се обзаложил на това, но все пак възможността съществуваше. Може би този хлапак — бивше ченге и бивш войник като Харди — щеше да получи втори шанс.

— Колко време обикаля участъка, преди да те мобилизират отново?

— Три години приблизително. Няма ли го в папката?

— Каква връзка има с делото?

Може би несъзнателно Ивън започна да драска с десния си показалец по повърхността на бюрото.

— Не виждам каква.

— Затова не го пише. Поне не сред бумагите на Боуен.

— А тези на Арън Уошбърн?

— Може да го има. Още не съм разговарял с него. Исках първо да се срещна с теб. Да чуя какво имаш ти да ми казваш.

— Например какво?

— Например собствените ти показания на процеса. Ти ли взе това решение или Уошбърн?

— Не си спомням точно. Мисля, че заедно го решихме.

— Не разбирам защо когато си бил на свидетелското място не си се възползвал от възможността да кажеш на съдебните заседатели, че не си убил Нолан. Ако не си го убил.

Дращенето спря. Ивън втренчи поглед в Харди.

— Може би съм го направил.

— Добре. Това би могло да е добра причина. Направи ли го?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Затова съм тук.

— За Уошбърн нямаше значение. Дали наистина съм го направил, имам предвид. Казваше, че нямало значение.

— Ето, така се върти света. На мен наистина ми пука дали си го убил или не. Уби ли го?

— Не знам.

Вторият офис, откъдето Арън Уошбърн упражняваше право, се намираше на долния етаж на сграда във викториански стил на Юниън Стрийт в Сан Франциско. Това по-скоро беше лично убежище, отколкото делови офис. Всички в Редууд Сити познаваха Уошбърн. Освен че играеше ролята на управляващ партньор в собствената си фирма, той бе и постоянно присъствие в тютюнопродавница Бродуей и понякога постоянната фамилиарност, налагаща огромна концентрация на енергия идваше на стария човек в повече. В Сан Франциско държеше секретарка, която идваше да работи по десет часа седмично. Основното и задължение беше да полива цветята. Имаше много цветя.

Любимото му място в този апартамент се намираше най-отзад. Осмоъгълна стая, три метра и шейсет в диаметър, с прозорци на четири от стените и лавици, натъпкани с развлекателна литература — никакви юридически учебници — на другите четири. Една удобна и интимна стая. Беше побрала бюро с извит сгъваем капак и стол с облегалка от летви, две тапицирани диванчета, канапенце за двама, широка квадратна масичка за кафе от евтино дърво и две кресла. Мебелите бяха разположени върху бежов персийски килим, за който преди пет години беше платил дванайсет хиляди долара.

— Невероятна стая — каза Дизмъс Харди, който го следваше и за миг спря, за да я огледа. — Бих живял в такава.

— Признавам, има нещо от фън шуй в нея. Обичам това кътче. Разполагайте се, където искате.

Уошбърн се отпусна на средата на едно от диванчетата и огледа Харди преценяващо.

— Чувал съм името ви няколко пъти през последните години, господин Харди, но сега като ви гледам, не сме ли се срещали преди?

Харди седна на едно от креслата.

— Да, сър. Наричайте ме Диз. Преди пет години в Редууд Сити. Свързахте ме с една ваша бивша клиентка, която в крайна сметка спаси живота на един от съдружниците ми.

— В буквалния смисъл?

— Е. става дума за информацията, която получих от нея. Разреших един случай с убийство за десет минути, преди онзи тип да успее да го направи отново.

Уошбърн изглеждаше едновременно изненадан и доволен.

— Трябва да кажа, че подобни истории наистина са рядкост. Действително разрешен случай на убийство. От моята страна на барикадата това никога не се случва.

— Е, станало е веднъж. Може би трябваше тогава да се обадя и да ви разкажа.

— Ето, сега ми разказваш. Хубаво е човек да научи за случай, който е завършил добре. Аз не ти ли удържах нещо за това, че те изпратих при бившата си клиентка?

— Не.

Уошбърн плесна с ръце.

— Ето на, доброто дело никога не остава ненаказано.

— Знам — отвърна Харди. — Затова ги избягвам при всяка удобна възможност.

— И все пак ми оказваш честта да дойдеш да ме видиш.

— Това не е добро дело. Трябва да поговорим и имаше две възможности — или в моя офис, или тук. Използвах възможността да изляза навън по средата на деня.

— Независимо от това оценявам отстъпчивостта ти. — След това така внезапно, сякаш бе завъртял ключ, Уошбърн мина на делова вълна. Наведе се силно напред, почти до самия ръб на диванчето, сложи лакти върху коленете си и сплете ръце. — Спомена че става дума за Ивън Шолер.

— Да. Ще обжалвам.

— А, значи ти си онзи, който идва след края на битката, за да застреля ранените.

— Надявам се да не е така. Прегледах записите. От онова, което видях дотук, не съм склонен да се хвана за некомпетентност на защитата.

— Много великодушно. Въпреки че, честно казано, този процес не беше един от върховите ми моменти. Но какво може да направи човек, когато клиентът му не иска да се признае за виновен? Знам, че можех да се преборя за непредумишлено убийство и щеше да излезе от затвора преди да навърши четирийсет. Сега… — Той поклати глава. — Все пак, като чух че става дума за Шолер си помислих, че идваш тук като жест на любезност, за да ми кажеш, че съм прецакал работата и ще обжалваш на това основание.

— Не.

— Тогава какво ще опиташ? ПТСР?

Харди кимна.

— Съдията не е трябвало да го забранява. Обзалагам се, че съдиите от Девети Апелативен ще се задавят, щом разберат. Шолер е имал истинско увреждане, за което журито не е могло да научи? Наистина го е имал, нали?

— Да. Имахме експерти. Диагнозата беше категорична.

— Шегуваш ли се? И съдията не го е допуснал? Как може да е недопустимо и без връзка със случая?

— Наистина как?

И двамата разбира се познаваха либералния уклон на Девети Апелативен съд. Той бе издал безброй решения за допускане на смекчаващи вината обстоятелства в случаи с убийство — например лошо детство, липса на родителски грижи, излагане на гледки на насилие по телевизията. Ако фактът, че ПТСР не е било допуснато не привлече вниманието им, Харди беше готов да изяде разрешителното си за упражняване на професията.

— Е, да продължавам ли? — Харди вдигна ръце с длани нагоре.

— Не към мен — каза Уошбърн. — Действително мисля, че ПТСР е най-добрия ход, макар че в случая може да говори егото ми. Стотици пъти съм се упреквал за някои решения, които съм вземал за това дело. Ако аз внасях апел, щях да се обоснова с некомпетентност на защитата.

— Какво по-различно си могъл да направиш?

— Най-вече щях да се боря по-упорито с Ивън да приеме признаването на вина. — Уошбърн загледа някаква точка във въздуха помежду им. — Може би щях да поработя още по случая Халил, макар че един господ знае дали щеше да излезе нещо от това. Похарчих петдесет хиляди за частен детектив, който не откри нищо макар и малко полезно. После — това ми е направо любимото — стигнах до средата на медицинските показания, преди да осъзная, че те всъщност помагат на обвинението. Но както казах, основното щеше да е признанието.

— Но той не е искал да го приеме?

— Категорично не. Не си спомняше да го е направил и не искаше да каже, че е извършил убийство. Точка.

Харди поклати глава.

— Каква глупост.

Уошбърн сви рамене.

— Може би. Вероятно си мисли, че не го е извършил.

— А ти какво мислиш?

Възрастният мъж махна с ръка.

— Никога не си задавам този въпрос.

Опитвайки се да разведри разговора, Харди изобрази нещо като усмивка.

— Даже и за забавление?

— Никога, нито как, в никой случай.

— Не понасям хора, които не си казват мнението.

— И аз. — Уошбърн се облегна назад. — Бедното нещастно момче. Говори ли вече с него?

Харди кимна.

— Ходих при него миналата седмица. — Пауза. — Мисля, че сега би приел да признае вината си.

— Да, обзалагам се, че би приел. — Уошбърн вече бе отделил двайсет минути от времето си на Харди, което бе равностойно на двеста долара, макар че нямаше да му вземе пари за това посещение. Все пак, времето беше пари и ако двамата нямаха общ бизнес, Уошбърн нямаше да може да продължи със своя, докато Харди не си отиде. — И така, как мога да ти помогна?

— Надявах се да мога да наема ума ти за малко.

— Колко малко?

— Шест до осем часа през следващия месец.

Уошбърн отново се наведе напред.

— Като за колега таксата ми е двеста на час.

— Звучи разумно — каза Харди. — Не знам с какво време разполагаш в този момент и не бих искал да се натрапвам…

Уошбърн вдигна ръка и погледна вградения в шкаф часовник, който стоеше на стража между прозореца и лавиците. Беше четири без четвърт.

— До пет съм свободен. Чувствай се като у дома си. Можем да започваме.

Един месец след връщането на старата си работа и за втори път оглавил отдел „Убийства“ в Сан Франциско, лейтенант Ейб Глицки премина сам фоайето на петия етаж и влезе в малката стаичка — разделена на две с плот — която служеше като приемна за техния отдел. Беше пет и двайсет и двамата чиновници работещи там си бяха тръгнали. Глицки в началото не одобряваше идеята за почасови служители, които идваха и се прибираха после по домовете си, но вече започваше да свиква. Докато беше заместник-началник на инспекторите през последните няколко години, той винаги бе намирал за странен факта, че даже чиновническата работа има толкова силен физически аспект — отиваш рано и стоиш, докато шефът ти не си тръгне, защото ако не го направиш, някой друг може да се сближи с него и след време можеш да не пораснеш в йерархията заедно с него. Или нея, естествено.

След още няколко крачки бе в офиса си — малка стаичка, претъпкана с шкафове с папки и голямо равно бюро. Прозорците бяха доста високо на стената отдясно, достатъчно, за да пропускат естествената дневна светлина, но не и за да има гледка към Браянт Стрийт отдолу. Глицки заобиколи бюрото и вдигна глава към дъската, на която стояха отбелязани убийствата, по които се работеше. Девет бяха от днешния ден, което бе средно, имаше и престъпления от миналия месец, по които инспекторите все още работеха. Настани се в стола си и се облегна назад, чудейки се за пореден път дали молбата му, равна на доброволно понижение, не беше грешка.

Вече бе прекарал месец на тази служба и извън някои въпроси, свързани с персонала, които бяха и продължаваха да са доста тревожни, за своя изненада установи, че му липсва големия официален офис с лавиците с книги, плакетите и украшенията по стените, кожените фотьойли за важни посетители, приемната, която пречеше на всеки преминаващ да се отбие, за да побъбри. Офисът на Заместник началника беше офис на важен човек и докато го беше заемал Глицки често се бе чувствал сякаш мястото му не е там. Сега, като началник на „Убийства“ той все още имаше важна работа, но тя беше почти невидима. Възможно ли е, чудеше, да е свикнал да бъде в центъра на общественото внимание, мнението му да е важно за другите, шефът и даже кметът да се консултират с него по съществени въпроси?

Непрекъснато си повтаряше, че е в период на пренастройка към новата среда, и това е всичко. Промяната сама по себе си никога не беше лесна. Но два или три пъти у него се бе прокрадвала мисълта, че може би е направил поредната грешка в една история на лоши избори, свързани с кариерата му.

Ала нямаше как да избяга от това. Новите помещения бяха различни и те правеха цялата работа, някога толкова позната, да изглежда различна. Първо, офисът му бе физически отделен от стаята на инспекторите. Когато отрядът се помещаваше на четвъртия етаж, вътрешните прозорци в стаята на лейтенантите гледаха към претъпканата стая с бюрата на редовите полицаи. Тук нямаше вътрешни прозорци, но даже и да ги имаше, той нямаше да може да вижда инспекторите, понеже между него и тях бе стаята с компютрите. Инспекторите идваха и си отиваха и Глицки можеше въобще да не разбере, че са били тук.

Хубавото беше, че с изключение на спешните случаи, работното му време бе станало доста редовно. Като заместник-началник той бе смятал за свое задължение да бъде пример на точност, дисциплина и ентусиазъм, затова внимаваше винаги да е на работа в 7:30. От друга страна служебните съвещания, пресконференциите и появяванията пред публика го задържаха извън дома до 9:00 или по-късно вечерта. С уикендите също не можеше да разполага напълно. Да си заместник-началник не беше работа, това беше начин на живот.

И Глицки се намираше на кръстопът — всъщност в неразрешим проблем — дали искаше да прекара живота си с Трея и двете им малки деца, Рейчъл и Закари. През последните две години след раждането на Зак бяха живели някак в напрежение. Трея работеше като секретарка на Областния прокурор Кларънс Джакман. Сядаше зад бюрото си в девет и си тръгваше в пет. Имаше седмици през времето, когато Глицки беше заместник-началник, в които двамата успяваха да поговорят само в онази сграда, Съдебната палата.

Сега, след като се увери, че бюрото му е подредено, Глицки се готвеше да сложи край на работния ден. Излезе от кабинета и затвори вратата зад гърба си. На минаване през компютърната зала надникна към стаята на инспекторите и видя, че цели осем от четиринайсетте инспектори на отдела бяха там. Това беше необикновено, тъй като повечето време тези хора бяха някъде навън да разпитват свидетели, да правят огледи на някое местопрестъпление, да работят по случаи и уговарят подробности с помощниците на главния прокурор около предаването на дела.

Даръл Брако погледна и вдигна ръка за поздрав — поне един от хората очевидно приемаше новото статукво. Вибрацията от присъствието на Глицки мина през стаята и останалите инспектори вдигнаха глави. Получи кимвания от няколко стари инспектори, които веднага се върнаха към работата или кафето си, и беше напълно игнориран от двама други.

Така стояха нещата, откакто се беше върнал тук. Хората не разбираха повторното му назначение в „Убийства“, чудейки се вероятно дали не е нещо като шпионин, спуснат от началството да рови из отдела и да им се меси в работата.

Глицки се надяваше, че това просто е ефектът на промяната върху неговите подчинени и той също ще отмине. Но междувременно не се чувстваше никак добре. Отиде до бюрото на Брако и възприе неутрален тон.

— Излизам, Даръл. Има ли нещо, за което трябва да знам, преди да си тръгна?…

Брако помисли малко, после поклати глава.

— Нищо ново лейтенант. Период на застой, предполагам.

— Дано да е така. — Глицки бързо огледа стаята. Не искаше да изглежда, че шпионира някого. Всъщност не проверяваше никого, но това не означаваше, че хората не си мислеха, че го прави. — До утре, Даръл.

— Да, сър, лека вечер — Глицки се бе завъртял и направил две крачки, когато Даръл се обади пак. — Чакай малко, Ейб. Току-що си спомних. Има едно нещо, което вероятно би искал да сложиш обратно на дъската при теб.

Ставаше дума за дъската в офиса на Глицки, на която стояха окачени убийствата, по които се работеше. Обикновено когато оттам сваляха някое име, то никога не се връщаше, понеже или заподозреният биваше арестуван, или следата бе твърде изстинала, за да губят инспекторите времето си с нея, или защото единственият свидетел е бил отровен, или още някоя от хилядите причини да не се работи повече по случая.

— Обратно на дъската?

— Да, един от моите стари случаи. Боуен. Беше прекратен още предишния път, когато работеше тук. Можем да се позанимаваме с него утре сутринта. Ето, ще си запиша, за да не забравя.

— Какво ще кажеш направо да се върна и да го запиша на дъската?

Брако смутено кимна и се изправи.

— Става и така. Просто не исках да те връщам като си си тръгнал вече.

— Колко може да ми отнеме? Б-о-у-е-н, нали? Пет букви. Няма да ми отнеме повече от няколко минути. — Той вече стигна до вратата и завъртя ключа. — Какъв е случаят?

— Хана Боуен. За последно случаят е определен като самоубийство чрез обесване.

Глицки спря и се обърна да погледне инспектора.

— Какво, да не би да се е разобесила?

— Обещах на дъщеря й отново да огледам всичко. Тя изглежда не иска да го приеме. Че майка й се е самоубила, имам предвид.

— Добре, но все пак следователят е постановил самоубийство. Как ще помогнеш на дъщерята?

— Знам, че е изстрел напосоки, Ейб, но момичето е направо съсипано. Знаеш за всичките инструктажи, които получаваме — да сме чувствителни към болката на жертвите и разни такива. Предполагам един преглед няма да навреди, а може да й помогне.

— Разкажи ми малко по-подробно.

— Ами, очевидно майката си е водила дневник. Или дъщерята — казва се Джена — Джена смята, че майка й си е водила дневник и ме помоли да се опитам да го намеря.

— И какво ще правиш с него?

— Ще видя дали има причина да се мисли, че смъртта на майка й може да е в резултат на убийство.

Глицки се надигна и седна върху бюрото си.

— Това ли разследвахте първоначално?

— Да.

— Тогава нещо насочваше ли към убийство? Кога беше то?

— Може би в началото на февруари, но не, всъщност не. Само това дето Джена не можеше да приеме, че майка й би го направила.

— Е, бог ми е свидетел, не за първи път се сблъскваме с нещо подобно, Даръл. Не я обвинявам. Майка ти си заминава и най-нормалното е да не искаш да повярваш. Може да не ти се вярва, но това не означава, че не се е случило.

— Знам. Казах й, че ще погледна. Не съм обещавал нищо друго.

— За този дневник ли?

— Не знам, Ейб. Това може да не е всичко. Работих здравата по случая, когато го разследвахме. Имаше и други неща. Всъщност, едно нещо, което си заслужаваше да се провери, макар че тогава не установих нищо по въпроса.

— Какво е то?

— Бащата, Чарли. Изчезнал миналото лято. Предполагаше се, че съпругата се е обесила заради това.

— Как така изчезнал?

— Ами така, хоп! — и го няма. Никаква следа. Джена също намираше това за невъзможно да изчезне току-така. Смяташе, че може да е бил убит.

— От кого? Защо?

— Нямам представа.

— Много убедително, Даръл. Значи тя си мисли, че баща й е бил убит и това има връзка със самоубийството на майка й?

— Не е самоубийство. Не вярва, че се е самоубила. Смята, че това е второ убийство.

— Две убийства.

Глицки постоя две минути в размисъл.

Брако направи физиономия.

— Дъщерята е изгубила и двамата си родители в една и съща година. Ако се появи дневникът… — Вдигна рамене. — Кой знае? Може да открием нещо.

— Откъде смяташ да започнеш?

— Предполагам, че първо ще се срещна с нея и ще прегледаме с какво разполагаме. После ще огледаме досиетата на баща й, което всъщност не направих първия път.

— Какви досиета?

— Работни досиета. Бил е адвокат. Може би е свързано с нещо, по което е работил.

— Кое да е свързано?

— Причината да бъде убит.

Глицки се почеса в ъгъла на устата. Брако винаги е бил ентусиазирано ченге, но първоначално беше повишен в отдел „Убийства“, защото баща му бе шофьор на предишния кмет и понякога липсата му на опит си проличаваше.

— Знаеш ли, Даръл, повечето мъже на средна възраст, които изчезват… Предполагам Чарли Боуен е бил на средна възраст?

— Петдесет.

— Ето, виждаш ли? Някои просто си тръгват. Не са убити.

— Така е. Знам, Ейб. Естествено.

— А съпругите на такива мъже, изоставени от съпрузите си да речем от трийсет години, може да изпаднат в депресия в следващите месеци. Дотам, че да поискат да сложат край на живота си.

— Разбира се.

— Разследвали ли сме Боуен като убийство, когато е изчезнал?

— Не.

— А това е защото…

— Бил смятан за изчезнал.

— Не за случай на убийство?

— Не за убийство, не, сър.

— Добре тогава. Исках само да уточним.

Брако сви рамене да прогони лошите си предчувствия.

— Чух. Както и да е, известно време ще се занимавам с това и мислех, че не е лошо да знаеш.

— Добре — Глицки се измъкна от бюрото и написа думата БОУЕН на дъската и срещу него името на Брако като разследващ инспектор. — Но, Даръл…

— Да, сър.

— Не се бави много с това.

През последните няколко години пораслите момчета на Глицки — Айзък, Джейкъб и Оръл — и пораслото момиче на Трея, Рейни, си бяха създали собствени диаспори на далечни места като Сиатъл, Милано, Вашингтон и не толкова далечния Сан Хосе, където живееше Оръл. Сега новото семейство с двамата малки живееше в същата стара къща-близнак на Лейк Стрийт.

Когато Глицки се прибра вкъщи — беше карал колата си сам, вместо да бъде возен от шофьор — той, Трея и петгодишната Рейчъл излязоха да повозят Зак с количката по алеята за пешеходци и колоездачи, която минаваше зад дома им покрай парка Президио. После в задния им двор, във все още топлата вечер, двете деца се полюляха на люлката, направена преди три години от Глицки, Дизмъс Харди и Винсънт, синът на Дизмъс. За вечеря имаше печено пиле без кожата, купено от магазина, пресен спанак, приготвен на пара и допълнително ястие с нудли за децата — откакто преди шест години Глицки бе изкарал инфаркт, Трея не слагаше на масата нищо, което съдържа холестерол.

До осем часа двете деца бяха заспали в стаята си нататък по коридора след кухнята. Ейб и Трея пиеха чай на канапенцето в малката дневна. Бяха пребоядисали стаята за раждането на Рейчъл и сега вместо изхабената тъмна атмосфера, имаше светъл дървен под с пъстри килимчета, жълти стени, мебели в мисионерски стил и капаци на прозорците като в плантация.

Мълчалив, почти до степен на онемяване, Глицки с готовност оставяше Трея да води разговора. Разказваше му как бе минал денят й, за машинациите в офиса на Областния прокурор, неговите вземания-давания с надзорния съвет, кмета и началника на полицията. Беше безкрайно забавно, понеже и двамата познаваха всички играчи, а самият град бе толкова очарователно и лудо място за живеене.

Днешната драма представяше шефа на Трея в ролята на въжеиграч между декрета на кмета, Кейти Уест, според който Сан Франциско се обявяваше за убежище на нелегалните имигранти и отговора на Главния прокурор на Съединените щати, който заплашваше да отреже всякакви субсидии за законодателството в града, ако тя попречеше на енергичните мерки на Министерството на правосъдието да арестува и депортира тези хора.

— Ще ми се да видя какво ще направи — коментира Глицки. — Ще арестува Кейти?

— Ако наистина направи нещо, а не само приказва.

— Мислиш ли, че ще го направи?

— Не знам. Говори за това — Трея се засмя с нисък контраалт. — Казва, че не са само голи приказки.

— Колко смело.

— Твърде. Но човек никога не знае. Може наистина да направи нещо.

— А Кларънс какво смята да предприеме?

Трея отново се засмя. Понякога Глицки си мислеше, че именно талантът й да се смее го бе привлякъл най-силно към нея. След смъртта на първата му съпруга Фло, той дълго време си беше мислил, че никога няма да може да се смее отново.

— Кларънс има осем адвокатски позиции, финансирани с федерални пари, но останалата част от бюджета му идва от града. Ще изчака.

— Бива те в чакането — рече Глицки.

— Няма по-добър — тя сложи ръка върху бедрото му. — Но ето че все аз говоря ли говоря. Ти изглеждаш — да не те плаша — не много по-оптимистично настроен от преди.

Глицки повдигна рамене.

— Просто свиквам с новия порядък. Възможно е даже да съм имал един почти продуктивен разговор с Даръл Брако днес.

— Харесвам Даръл. Защо „почти продуктивен“?

Сръбна от чая си и я изгледа косо.

— Може би му спестих няколко часа празно бъхтене.

— Добре, отприщвай бента — стисна крака му тя. — Може би ще ми кажеш за какво сте говорили с Даръл. Ако искаш да говориш, разбира се. Не си длъжен. Не те притискам.

Този път той наистина се усмихна.

— Има намерение да затъне в преглеждане на работните файлове на един адвокат, който изчезнал миналото лято, защото някакво нещастно момиче си мисли, че може би не е избягал и в крайна сметка не е напуснал нея и майка й. Смята, че е бил убит.

— Има ли причина да мисли така?

— Поне Даръл не знае за такава. Но най-тъжното е, че майка й се е самоубила преди два месеца и момичето просто не може да го приеме.

Трея замълча, после отпи от чая си.

— А хората разправят, че не си забавен. Как е възможно? — Тя се обърна към него. — Тази ли насърчителна и оптимистична история те накара да се чувстваш по-добре на новата работа?

— Не, разговорът ми с Даръл.

— Аха, ето какво било.

— Искам да кажа, трябва първо да повярваш, че Марли Боуен е бил убит, за което няма никакви доказателства, иначе защо изобщо ще търсиш там?

— Чарли Боуен — повтори Трея. — Откъде ми е познато това име?

— Той е бащата. Изчезналият човек.

— Адвокат? Познавах го, Ейб. Той е онзи адвокат, чиито дела наследи Диз.

— Нашият Диз?

— Нашият Диз. — Трея отново стисна крака му. — Може би Даръл трябва да говори с него.

31.

На следващата сутрин, петък, 4-ти май, Глицки и Трея заедно отидоха с колата на работа. Благодарение на щедростта на Кларънс Джакман, Трея разполагаше със собствено място за паркиране зад затвора, което намираше може би за най-голямото предимство на работата си.

Днешният фронт на високо атмосферно налягане бе изчистил небето и прогонил напластяванията от морето към остров Фаралонес, така че слънцето даваше нетипична за сезона топлина. Макар да не се чувстваше и най-малък полъх, някаква щастлива природна случайност бе донесла силна ароматна вълна от главния цветарски пазар наблизо. Трея излезе от колата, погледна над предния капак към съпруга си и каза:

— Денят е прекалено хубав. Усещаш ли как мирише? Ако наистина бяхме свободни духове, днес нямаше да ходим на работа.

— Така ли? Какво щяхме да правим тогава?

— Каквото искаме. Щяхме да танцуваме, да пеем, да вземем парахода до Саусалито.

Глицки заобиколи пред колата и застана срещу нея, докато и двамата гледаха към съдебната палата.

— Ако бяхме свободни духове — каза той, — и двамата щяхме да бъдем уволнени. Значи имаме късмет, че не сме такива.

— Е, ти може и да не си — тя спря да крачи, спирайки и него по този начин, и силно помириса въздуха. — Но аз поне ще си открадна един миг да се порадвам на това.

— Все едно миришеш рози.

— Трябва да опиташ. Затвори си за малко очите и вдишай.

Глицки последва инструкциите, а после отвори очи.

— Да, рози — каза той. — А после всичко останало.

Когато Глицки отвори вратата на приемната на отдел „Убийства“, видя Дизмъс Харди. Беше облечен за работа в костюм и вратовръзка и гледаше часовника си.

— Закъсня две минути — каза Харди. — Какъв пример даваш на подчинените си?

— Трея ме задържа. Стояхме на паркинга да миришем цветята.

— И как бяха?

— Наистина чудесни. Някак цветни.

Глицки поздрави двамата чиновници зад бюрата и отвори вратата в преградата, която разделяше стаята, махайки на Харди да го последва. Докато отваряше вратата на кабинета си, попита:

— Имахме ли уговорена среща?

— Не.

— И аз така мисля.

— Но ти си ми звънял снощи. Обзалагам се, че не си забравил. Само че аз се прибрах прекалено късно, за да ти позвъня. Нещо за Чарли Боуен?

Харди взе един от столовете, опрени на задната стена и го издърпа да седне. Глицки се настани зад бюрото си.

— И това име те доведе рано сутринта?

— Всъщност, не е то. Имам изслушване в десет. — Харди преметна крак върху другия. — Сигурно ще ми кажеш, че са открили тялото му?

— Защо смяташ така?

— Да видим. Ти си в „Убийства“. Обаждаш ми се за човек, който е изчезнал преди десет месеца. Наречи ме луд, но предполагам, че изведнъж случаят се е превърнал в разследване на убийство.

— Не, не е това. Макар че е добро предположение.

— Благодаря. Искаш ли да направя второ?

— Може. А може и просто да ти кажа.

— Добре, давай.

Глицки му предаде всичко с десетина изречения и накрая Харди вече бе смръщил лице.

— Значи твоят Брако — какво всъщност иска да направи той?

— Да открие дневника.

— Който може и да не съществува.

— Точно така.

— И който може и да не съдържа нищо, свързано със смъртта на съпругата на Чарли?

Глицки вдигна рамене.

— Не беше моя идея, Диз. Просто Трея си помисли, че можеш да спестиш малко усилия на Брако.

— Бих го направил, ако можех. Но става дума за шейсет огромни кашона с папки, една трета от които вече обработихме и върнахме на клиентите.

— Да. Знам.

— Освен това — каза Харди, — времето не съответства. Ако съпругата е умряла през февруари, папките бяха в офиса ми в средата на декември. Няма как да е пуснала там дневника, даже и да е искала. Знаеш ли, все пак ще накарам някой от моите помощници да прегледа останалите кашони, но не бих хранил големи надежди.

— Така казах и на Даръл.

— Това е — каза Харди и се изправи. — Какви големи мозъци сме. Чак не мога да повярвам.

Глицки вдигна телефона.

— Затвори вратата на излизане, ако обичаш.

Харди беше възприел навика на своя вече покоен наставник Дейвид Фрийман и винаги когато му се удадеше възможност, извървяваше пеш разстоянието от четири пресечки между офиса на Сътър Стрийт и Съдебната палата. Тази сутрин изслушването беше минало по-бързо от очакваното и той доста скоро стигна до Мишън Стрийт — не че се състезаваше за време. Там една добре облечена възрастна жена улови погледа му и леко се помести да застане на пътя му. Погледна го в очите, усмихна се и каза:

— Извинете.

— Да.

— Добре ли сте?

— Мисля, че да. — Но тя не изглеждаше добре и Харди изведнъж си помисли, че е още една луда в този град, пълен с луди хора.

— Тогава трябва да се усмихнете.

— Моля?

— Такъв хубав ден и такъв хубав мъж като вас — трябва да се усмихвате.

— Не се ли усмихвах?

— Не, мръщехте се. Сякаш бяхте понесли света на плещите си.

— Извинете — заекна той и се опита да промени изражението си. — Сега по-добре ли е?

— Много по-добре — каза жената. — Чакайте само и ще видите, че помага. Приятен ден.

Тя изчезна в тълпата, а Харди за известно време остана като закован на място. Улови изражението си във витрината на близкия магазин и видя, че усмивката, която бе наложил върху лицето си преди малко, бе напълно изчезнала. Излезе от потока пешеходци и влезе в сводестата арка на входа на стар магазин. Импулсивно издърпа клетъчния телефон, закачен на колана му и избра номера.

— Здрасти — каза.

— Здравей и на теб. Каква изненада. Всичко наред ли е?

— Добре. Всичко е добре. Просто се чудех какво ли правиш.

— Кога?

— Например сега.

Смехът на жена му звънна в слушалката.

— Например сега съм готова да се пъхна в колата и да отида някъде да изям една салата. Защо?

— Защото си помислих дали за разнообразие не би искала да хапнеш с мъжа си.

Харди изчака една кратка пауза.

— С удоволствие бих хапнала на обяд с мъжа си. Страхотна идея.

— Не си ли прекалено заета?

— Имам два часа и отгоре. Къде предлагаш да отидем?

Решиха да отидат в „Свърталището на Томи“, Харди с такси, а Франи с колата си, понеже се намираше по средата на пътя между офиса на Франи в Аргуело и този на Харди в центъра. Петнайсет минути след разговора по телефона вече седяха в едно от сепаретата. Пред Харди димеше задушено телешко и имаше бира, а Франи бе поръчала ястие с френски сос и диетична кола.

— Човек не идва в „Свърталището на Томи“, за да яде салата — отбеляза тя и хапна от домашно приготвената туршия. — Имам предвид, напълно е законно, но няма да е правилно.

— Не че не съм съгласен с теб, но ако искаш салата, можеше да…

— Хей — тя постави ръка върху неговата. — Вече сме тук и точно сега това е идеалното място. Едва ли може да има по-добро.

Харди се огледа и кимна.

— Да. Ти го каза. Идеално е.

Франи наклони глава настрани.

— Дизмъс, добре ли си?

— Ти си вторият човек, който ми задава този въпрос в разстояние на половин час, значи е очевидно, че не съм.

— Вторият? Кой беше първият?

Той й разказа за възрастната жена на ъгъла на Мишън.

— Искаш да кажеш, че сред всичките минувачи тя спря точно теб и ти каза да се усмихнеш?

— Точно така. Но първо ме попита дали съм добре. Изглеждал съм сякаш нося света на раменете си. Като си тръгна, си помислих, че наистина се чувствам горе-долу така. Не знам защо. Не бях съзнателно намръщен или сърдит. Денят е толкова хубав… — Той остави вилицата и погледна към нея. — Все пак направо ме блъсна в главата. Все едно получих послание свише.

— И какво ти каза то?

— Да ти се обадя.

— Радвам се, че го направи.

— И аз. — Вдигна отново вилицата, бръкна в задушеното и цяла минута го разбърква. — Никога не съм си мислил, че ще го кажа, но мисля че имам проблем с това празно гнездо.

Тя остави сандвича си и отново улови ръката му.

— Да.

— Много ми беше писнало от факта, че те няма вкъщи когато се прибера, затова започнах да правя така, че да не съм вкъщи когато ти си там. Може би не го правя съзнателно, но мисля, че се получава тъкмо така. Това направо ме съсипва.

— Знам. И мен. — Тя вдигна салфетката към окото си и го избърса. — Не е толкова че ми липсват, знаеш ли. Искам да кажа, не искам повече да живеят с нас, бог ми е свидетел. Достатъчно бяха при нас. Просто не знам какво да правя със себе си, затова си запълвам времето с работа, а после се прибирам и тебе също те няма…

Харди най-сетне успя да сложи в уста малко от чудесното задушено и го поля с малко „Анкър Стийм“.

— Мисля си дали да не въведем отново вечерта за среща. Пак да я направим свещена.

— Намирам идеята за отлична. Може даже малко да полудуваме и да ги направим две в седмицата.

— Стига да искаш.

— Да сключим сделка.

Протегна ръка над масата и Харди я стисна.

Час по-късно Харди изкачи стъпалата към широкото, кръгло, покрито с мрамор фоайе, което служеше като приемна на адвокатската фирма Фрийман, Фаръл, Харди & Роук, в която бе управляващ партньор. Измарширува покрай високото до кръста махагоново бюро, отбелязващо територията на Фелис, секретарката на фирмата и подчинявайки се на вдигнатия й показалец, зачака докато тя провеждаше разговор с някой от вътрешните офиси.

Тя свърши и се обърна към него с характерната си сприхавост.

— Съобщих на инспектор Брако, че ще бъдеш тук в един часа. Беше ми казал, че ще бъдеш тук по това време.

— Знам, Фелис. Съжалявам. Изникна нещо.

— Да не би да ти се счупи и клетъчният телефон?

Харди придърпа сакото над калъфчето за телефона на колана си и каза:

— Хей, сега като го спомена, не си ли виждала някъде проклетия телефон? Търсих го навсякъде. Може да съм го захвърлил някъде в офиса. Или в колата. Обзалагам се, че съм го оставил да се зарежда в колата.

Тя поклати глава с ледено презрение.

— Той чака четирийсет минути.

— Сигурен съм, че е чакал. Остави ли телефонен номер? Мога да му позвъня.

— Разбира се, но исках да съм сигурна, че ще бъдеш тук.

— Така и трябва, Фелис.

— Да му позвъня ли сега? Може да не е стигнал далече. В края на краищата си тръгна само преди двайсет минути.

Харди помисли за секунда. Беше планувал да отиде до полуострова и да издебне кога Мери Патриша Уелан-Мийли ще има свободно време да поговорят за обжалването на Шолер, но ако Брако все още не беше далеч от офиса, вероятно срещата с него нямаше да е много дълга.

— Разбира се. Повикай го, ако не е далече.

Фелис започна да натиска бутоните. Харди бе стигнал до вратата на офиса си когато мобилният на колана му иззвъня. Той спря и погледна екранчето. Обаждането бе от централата на офиса. Раменете му се отпуснаха и той се завъртя, за да се срещне лице в лице с нея. Фелис, стиснала укорително устни, поклати глава.

— Забравил го в колата да се зарежда. А може и да не е там.

Туш!

— Сега ще се опитам да открия инспектор Брако.

Брако можеше да бъде рекламно лице от постер — доброто ченге на отдел „Убийства“. Висок един и седемдесет и пет, осемдесет и пет килограма мускули. Носеше ушито по поръчка спортно сако от камилска вълна, чифт кафяви панталони, светлобежова риза с обикновена кафява вратовръзка. Сивите очи под късо подстриганата сламена коса съживяваха квадратното, червендалесто, гладко избръснато лице.

Сега Брако пиеше прясно сварено кафе, настанил се удобно в кожения стол до един от прозорците, който гледаше към Сътър Стрийт. Беше в по-неофициалния от двата приемни къта, с които се отличаваше кабинетът на Харди — другият, официалният, беше вдъхващо страхопочитание място с персийски килим, столове от епохата на кралица Ана и масичка за кафе с крака във формата на лъвски лапи, застлана с покривчица. Всичко това заемаше почти изцяло пространството пред огромното бюро от черешово дърво.

Харди отиде до другия стол срещу Брако и седна. Започна с помирителен тон.

— Съжалявам, че е трябвало да чакате. Беше станало някакво объркване с графика ми.

Брако вдигна длан да върне извинението.

— Вие ми правите услуга като се съгласихте въобще да разговаряте с мен. Оценявам го.

— Няма проблем. Но обясних на Ейб, че едва ли това ще даде резултат.

— Каза ми. Каза също, че сте предложили някой от вашите хора да прегледа кашоните, но не очаквате дневникът на госпожа Боуен да е там.

— Само защото тя вероятно е продължавала да пише в него, предполагам, когато папките вече са били тук. Глицки спомена, че дори не се знае дали със сигурност е водила дневник.

— Не. Е, Джена — дъщерята на Боуен — е почти сигурна, че е имало дневник. Макар че тази сутрин прегледах основно къщата и не открих нищо.

Харди не знаеше къде в картината се вписва той, но не искаше да гони Брако след като го беше накарал да го чака толкова дълго преди това. Нека човекът да си изпие кафето.

— Ами, мога да кажа нещо за папките, които вече сме прегледали, но ако искате да ускорим нещата, ще наредя да ги преровят за два-три дни. Преди малко се върнах в офиса, иначе вече да съм изпратил някой да се заеме. Има ли причина да бързаме?

Брако поклати глава.

— Само Джена, честно казано. През първите седмици след смъртта на майка си тя беше направо убита от скръб. Сега се опитва да го осъзнае, да затвори страницата по някакъв начин. Ако има дневник, някаква следа… — Сви рамене. — Както и да е. Не, всъщност не бързаме, но чувствам, че й дължа още едно оглеждане на нещата, щом е толкова важно за нея. То наистина е важно.

Харди седна назад и кръстоса крака.

— Да разбирам ли, че вие сте разследвали случая с майка й?

— Да.

— И сте съгласен с постановеното от следователя при смъртни случаи?

— До голяма степен.

— Видяхте ли нещо, разговаряхте ли с някого, нещо накара ли ви да мислите, че не е било самоубийство?

— Като цяло не. Имам предвид, че съпругът й е изчезнал няколко месеца преди това. Тя е планирала да ходи в Италия през лятото, но общото впечатление беше, че се е опитвала да загърби изчезването му, не за удоволствие. Повечето от приятелите й, а аз разговарях с повечето, я описаха като съкрушена и потисната.

— Какво мисли дъщеря й?

— Обичайното. Че майка й не би го направила. Че това не било в характера й. После посочва пътуването до Европа. Хана, майката, очевидно е била доста пестелива. Направо стисната според Джена. Никога не би си купила билети за Италия, които да остави неизползвани. Би изчакала и би се самоубила след това.

Харди си позволи една усмивка.

— Познавам такива хора. Макар че ми изглежда малко прекалено да отлагаш самоубийството си, за да получиш онова, за което си платил. И това ли е всичко? Причината на дъщерята да вярва, че не е било самоубийство?

— Първоначално и в основни линии, да.

Брако пийна кафе и се загледа през прозореца. Харди остана с впечатлението, че се опитва да реши дали да каже още нещо и си помисли дали да не му помогне.

— Много неща отхвърлихте. „Първоначално“. „В основни линии“. Вие самият имате ли някакви съмнения? Защо е всичкото ровене в тази история?

Устните на Брако се свиха, сякаш продължаваше да се бори с нещо.

— Използвала е тяхно въже, което е прехвърлила през греда в гаража, качила се по малка стълба и се е обесила.

— Но…

Забелязал, че чашата му е празна, Брако се наведе напред и я остави на масата върху чинийката. Сега погледна Харди право в очите.

— Тогава нищо от това не ме разтревожи. Пък и имах други три случая. Този стигна при следователя и след два дни беше приключен. Едва когато Джена ми се обади преди няколко дни, започнах отново да преглеждам нещата.

— И?

— Вратът й е бил счупен. — Той направи пауза и започна да изрежда: — Обикновен плъзгащ се възел, не клуп, височина трийсет и седем сантиметра и нещо.

— Смятате, че трябва да се е задушила?

— При повечето хора и при същите условия се случва тъкмо това.

— Но не винаги? Говорихте ли със Страут? — той беше съдебният лекар, който се занимаваше със случаите на самоубийства.

— Каза, че е виждал няколко, при които от падането и тежестта вратът се чупи.

— Ето, това е.

— Обаче никой толкова лек като нея. Няма и петдесет килограма.

Харди не отговори. Само по себе си бе доста интересно, но не и водещо до заключение.

— Освен това има нещо, за което Джена не се беше сетила първия път, но си спомни сега.

— Какво?

— Според майка й Чарли не бил изчезнал. Бил убит. — При някой в нейното положение това е нормална реакция. Да мисли че не я е изоставил, а й е бил отнет. Психологически разликата е огромна.

— Да, но Джена твърди, че майка й се била заела да открие кой го е убил и не би се самоубила по средата.

— Може би е стигнала до края и е разбрала, че в крайна сметка е изоставена.

— Същото казах и на Джена. Тя изобщо не беше съгласна. Ако майка й бе открила това, щяла да остави писмо на дъщеря си, за да знае поне тя истината.

Между двамата мъже се настани мълчание.

— Искате да кажете, че не е невъзможно някой да е убил госпожа Боуен.

— Не е нещо, което бих се опитал да твърдя пред Глицки. Не и онова, с което разполагам сега.

— Имате мотив?

— Може да не ви хареса.

— Опитайте.

— Някой — същият човек — е убил и съпруга. Хана е стигнала доста близо до откритието.

Харди поклати глава и потисна една усмивка.

— Истинска конспиративна история. Наистина, Глицки не би се хванал на нея.

— Затова искам да открия дневника. Той би бил нещо реално.

Харди си помисли, че даже и да съществува дневник, той не би бил нещо повече от пушек от дулото след изстрел. Крадешком погледна часовника си и реши, че е отделил достатъчно време на Брако и е бил добър слушател на една очарователна, но несъмнено нереална история. Брако не носеше халка и Харди нямаше изобщо да се изненада, ако дъщерята, Джена, се окажеше някое хубаво момиче. Колкото до него самия, трябваше да се връща на работа. Започна да се изправя.

Но Брако изведнъж каза:

— Както и да е, причината да дойда да се видим лично е, че мисля дали в тези папки няма нещо друго.

— Някаква причина Боуен да бъде убит?

— Да.

Този път Харди остави усмивката си да разцъфти.

— Знаете ли за колко кашона говорим, инспекторе? Някъде четирийсет и пет или петдесет. Последният път когато проверих, преди изчезването си Чарли Боуен е работил активно по двеста трийсет и два случая. От тях сме обработили около осемдесет. — Той смекчи тона си. — Не искам да кажа, че е невъзможно да открием нещо съмнително и ако открием такова, обещавам, че вие първи ще научите. Лично от мен. Но смятам, че сте се заели наистина с търсене на игла в куп сено.

Брако разочаровано кимна и се облегна назад.

— Да, разбирам. Е… — изправи се на крака.

Харди се надигна и каза:

— Ако се натъкнете на нещо конкретно, свързано с вероятна причина, винаги можете да изискате файловете и да възложите на специалист да ги прегледа.

— Бих могъл да го направя, само че не знам какво да търся.

— Ето, това е — засмя се Харди. — Освен дневника.

— Да. Освен дневника.

— Ще накарам някой да започне да търси още преди да сте напуснали тази сграда.

— Оценявам жеста. — Брако протегна ръка. — Още веднъж благодаря за отделеното време.

Харди кимна.

— Ако открием нещо по другия въпрос, вие първи ще научите. Но, както казах на Глицки, не затаявам дъх в очакване.

— И аз — усмихна се Брако.

32.

Харди си имаше шпионин в Редууд Сити.

Старият му приятел от юридическия факултет Шон Келър работеше като помощник на главния прокурор в една сграда с Мери Патриша Уелан-Мийли и беше казал на Харди, че в програмата й няма записан процес и би трябвало през целия ден да е във или близо до офиса си. Веднага щом Брако си тръгна, Харди нареди на един от стажантите, Майкъл Чоу, да започне да претърсва кашоните с папките на Боуен за дневник, написан от жена. След това вдигна телефона и се обади, за да е сигурен, че Мери Патриша е в офиса си, каза на Келър, че му дължи една услуга и хукна към гаража.

Десет минути след това, качен на своя S 2000, с гърмяща от тонколоните песен на „Хути енд дъ Блоуфиш“, излезе от Кендълстик Пойнт и две минути по-късно вече паркираше пред сградата на съда на четирийсет километра в южна посока. Ако Сан Франциско бе топъл и приятен през целия ден, Редууд Сити бе наситен с аромати. Докато вдигаше покрива, се хвана че тананика нещо. Сега не беше същият отчаян човек с увисналите рамене, привлякъл вниманието на онази може би не толкова луда жена на ъгъла на Седмо и Мишън. Обядът с Франи, нейната сговорчивост, може би бяха началото на нова фаза в живота им след неочакваната празнота, настанила се напоследък.

Лекото му разиграване около Мери Патриша Уелан-Мийли не беше съвсем фриволно. Смяташе, че тя едва ли би се съгласила лесно на една неуговорена предварителна среща. В края на краищата той беше човекът, който се опитваше да съсипе всичкия неин огромен труд, вложен в досега най-бляскавия момент от кариерата й. Всъщност, не беше невъзможно да отхвърли срещата даже и при тази засада от негова страна. Определено нямаше друга причина, освен любезността към някой от професията, която би я заставила да разговаря с него. Изобщо не се заблуждаваше. Знаеше кой е. Той беше врагът.

Когато пристигна в сградата на прокуратурата в Редууд Сити, се обади на Келър, който излезе отвън и го преведе през рецепцията към офисите отзад. Пи чаша кафе и побъбриха малко, а след това помоли Келър да го насочи към кабинета на Мери Патриша Уелан-Мийли.

Вратата й беше отворена и той постоя няколко секунди на прага, опитвайки се да я прецени. По-млада на вид, отколкото беше очаквал, изключително привлекателен профил. Седеше напред в стола си, с лакти, опрени на бюрото. Едната ръка си играеше с къдрица, освободила се от възрусата коса, очевидно четеше. Краката й, без обувки, бяха пъхнати под стола. Познатата петъчна следобедна сцена, беше я виждал хиляди пъти в юридическия свят, когато сам — не самотен — всеки добър адвокат използваше времето си да обобщава фактите, да изучава делата, да поддържа осведомеността си по въпросите на правото, да се презареди.

Част от него не искаше да я притеснява.

Останалата пристъпи напред и почука леко на вратата.

— Извинете.

Тя се обърна да го погледне с почти недоволно изражение. Да, говореше то, прекъсна ме. Но не можеше да е сигурна, че всичко е наред. Раздразнението отстъпи място на любопитството.

— Мога ли да ви помогна?

— Мисля, че да. — Той посочи табелката върху вратата. — Ако вие сте Мери Патриша Уелан-Мийли.

— Аз съм.

— Сериозно име.

— На мен ли го казвате? Понякога се чудя къде им е бил умът на моите родители. Мисисипи или цял Ню Йорк.

— Моля?

Тя се изправи на стола, постави ръце зад кръста си и леко се изви. Прищявка или хвалене на стоката?

— Девет срички — обясни тя. — Мери Патриша Уелан-Мийли. Мисисипи или цял Ню Йорк. Представете си да трябва да карате хората да казват „Мисисипи или цял Ню Йорк“ всеки път, когато искат да се обърнат на малко име. — Така не би останал и човек, с който да си говорите. — Тя се усмихна приятно. — Наричат ме Милс. Вие кой сте?

Харди пристъпи напред и се представи.

— Дизмъс? — попита го тя.

— Дизмъс.

— Не мисля, че някога съм срещала Дизмъс.

— Не сте единствената. Той е бил добрият крадец на Калвари, разпънат до Христос. Също така е светецът покровител на крадците и убийците.

— Браво на него. Може да се гордее. Аз винаги съм искала да съм светица покровителка на нещо, само че разбрах, че първо трябва да умреш, а това вече отнема чара на цялата работа. — Милс се завъртя, за да застане право срещу него. — Е, Дизмъс, как мога да съм ти полезна?

— Ами като говорим за светци и убийци, исках да ви помоля да ми отделите няколко минути да поговорим за случая Шолер. Смятам да обжалвам.

Леко флиртуващото поведение веднага падна от нея като кора, покриваща айсберг и остави само студената ледена повърхност.

— Нямам какво да кажа по това. Спечелих делото. Не смятам, че има страни от него, въз основа на които може да се обжалва.

— Не смятате, че ПТСР е трябвало да бъде допуснато?

— Ако сте чели записите, аз оспорвах именно него и надделях. Това беше правилно. А сега, съжалявам, но тъкмо съм по средата на…

— Разговаряли сте с Чарли Боуен. Просто моля за същата любезност.

— Чарли Боуен се обади предварително да му назнача среща и определихме основните правила.

— Ще приема основните правила. Същите като на Чарли.

— Знаете ли поне какви са?

— Няма значение. Съгласявам се на сляпо.

— Ето едно отчаяно предложение. — Тя сви ръце пред гърдите си. — Вижте, господин Харди…

— Дизмъс.

— Господин Харди, моля ви. Не искам да бъда упорито магаре, но не желая да разговарям с вас за Ивън Шолер. Той беше виновен и аз го осъдих. Надявам се да изгние в затвора. Само това мога да кажа. Разбрахте ли? Моля ви.

Харди преброи пет удара на сърцето си. Разбира се, винаги съществуваха възможностите за определяне на среща и основни правила, но никога досега не бе участвал в такава, която да даде съществен резултат. Ако искаш содата ти да фъска и бълбука, разтръскай я.

Но сега бе изправен пред възможността да се обърне и да се прибере в къщи и да прекара един уикенд без нещо, което да предъвква и обмисля. Думите и идеята излетяха от устата му преди даже да осъзнае, че бе помислил за това. Каквото и да е, само да я накара да продължи да говори.

— Какво ще кажете въобще да не говорим за делото?

Тя наклони глава, все още нащрек.

— Тогава за какво точно ще си говорим?

— За Чарли Боуен.

— Какво за него?

— Всичко, което може да ви е казал, преди да изчезне.

Това я накара да спре. Прекара ръце през косата си, направи физиономия, която би могла да означава всичко, погледна към бюрото си и отново към Харди.

— Защо искате да го направите?

— Изчезнал е точно, когато е работил върху това обжалване. Преди да стигна твърде далече, не искам същото да се случи и с мен.

Тя поклати глава и се изкиска.

— Не ставайте смешен. Той едва бе започнал предварителната работа. Не мисля даже, че бе привършил със записите, когато говорих с него.

— И за какво говорихте?

— Искаше да прегледа свидетелските показания, които не са били дадени на процеса. Да види дали нямам някакви работни варианти, които не са включени в разкритията на защитата. Все такива неща. Просто да се увери, че информацията е пълна, преди да продължи. Черната работа.

— Не е споменавал лични конфликти?

— Не. Доколкото си спомням, срещата ни продължи по-малко от час. Не се сближихме кой знае колко.

— Но той се готвеше да продължи с обжалването?

— Разбира се. Именно за това разговаряхме.

— Не изглеждаше притеснен или загрижен за безопасността си?

— Защо да се притеснява? Лошият тип вече беше в затвора. — Разтърсвайки глава, сякаш да прогони тази мисъл, тя продължи: — Знаете ли, мразя процедурите на обжалване. Трябва и ние да имаме възможността да обжалваме, ако изгубим дело — да съдим гаднярите, докато не ги хванем на тясно и не ги бутнем зад решетките.

— Да, това е Милс — коментира Уошбърн. — Малко фанатична, но е вторият човек, който за трийсет години е успял да ме смаже в съдебната зала, така че се ползва с уважението ми.

Харди си бе помислил, че денят доста е напреднал, затова е напълно възможно да открие Уошбърн в „Тютюнопродавница Бродуей“ и се бе оказал прав. Сега двамата седяха в облаци дим в дъното на непретенциозния малък магазин! Освен Грета, собственичката, нямаше никой друг. Ситуацията, по думите на Уошбърн, щеше да се промени след около час, когато неговите ученици и неговата приятелка щяха да изскочат от различни офиси, за да пият „от обилния фонтан на познанията ми“.

Не напълно сигурен дали Уошбърн се шегува с него, Харди отвърна:

— Е, колкото време прекараме заедно тук, ще се отчете от брояча.

— Няма нужда даже да го коментираме — Уошбърн пое с наслада дима, после изпусна ново валмо. Завъртя пурата между устните си, след което потопи незапаления край в малка чашка кехлибарена течност, която, съдейки по бутилката до нея, беше „Арманяк“. — Сигурен ли си, че не искаш да ми направиш компания?

— Благодаря, но после ще поискам още малко от твоя нектар, а след това трябва да шофирам.

— Може би постъпваш мъдро. Как мога да съм ти полезен днес?

— Ами, може да изглежда странно, но ми хрумна, докато бях при Милс. Не видях даже чернова на апела на Боуен в папката, така че предполагах, не е бил стигнал до него. Също така предполагах, че е имал намерение да се обоснове с ПТСР. Но сега се питам дали е споменавал нещо за това пред теб.

— Какво по-точно?

— На какво е смятал да основе апела си. По-специално, дали е имал предвид ПТСР.

Уошбърн се изтегна назад, смукна от пурата и издуха дима.

— Всъщност, повдигаш много интересен въпрос. — Нова пауза, докато потапяше пурата в „Арманяк“. — Знаеш ли, той смяташе, че може да се окаже много ефикасно, ако атакува компетентността както на местната полиция, така и на ФБР.

— Как точно?

— Ами, случаят Халил. — Въртейки пурата между устните си, Уошбърн седеше замислен. — Имам предвид това, че тук имаме две убийства, тясно свързани със случая Шолер — няма никакво съмнение в това — и очебийното предположение, че Ивън ги е извършил с осколочните гранати и така нататък. Но Областният прокурор не го е подвел под отговорност за тях, разбираш ли?

Харди разбираше много добре и го изненада колко необикновено силен е този аргумент.

— Значи полицията и ФБР въобще не са разпитали никой друг?

— Да, и от една страна, защо не? Те са имали заподозрян, който е можело да бъде осъден и да го тикнат в затвора едновременно и за трите убийства, без риск да изгубят заради другите две.

— Искаш да кажеш, че не са разпитвали никой друг за убийството на семейство Халил?

— Предполагам, че може да са го направили. Поне с няколко души. Но определено не всички, които са могли да бъдат разпитани. — Той дръпна дълбоко лютив дим. — Забравяш обаче, както може би е направил и господин Боуен, че не можеш да основеш обжалването на показания, които не са обсъдени на записа. Съдът знае само това, което е записал съдебният стенограф.

— Не го забравям — каза Харди. — Но в такъв случай, кой е убил двамата Халил?

— Е, ако се вярва на Ивън, Рон Нолан го е направил.

— Ти вярваше ли на Ивън?

Уошбърн изглежда за първи път от много време се замисли над това.

— Знаеш ли, сега като ме питаш, да. Мисля, че да. Ивън просто не е изнесъл контрабандно от Ирак дребно оръжие и гранати като сувенири. Той е бил там само няколко седмици. За краткото време, докато е бил, едва ли е можел да намери източник да си ги достави и начин да ги изпрати вкъщи. Особено като се има предвид, че е бил транспортиран със самолет в безсъзнание и без да е предупреден за това. Аз се съмнявам дали е напуснал със собствените си чорапи, камо ли с всичкото това оръжие. — Известно време изучава пепелта от пурата, после повтори: — Не, няма как да не му вярваш. Това просто не се е случило.

— Тогава откъде са дошли всичките онези неща в дрешника на Нолан?

— Може да са на самия Нолан, не мислиш ли? Той е можел да се движи доста по-свободно. Разполагал е с време и с контакти, каквито Ивън е нямал.

Харди седеше назад в стола си, с лакът върху облегалката и длан, покрила устата, потънал в размисъл.

— Добре — каза някак отдалеч. — Нека за минута приемем, че Нолан е убил двамата Халил. Не искам да стигаме твърде далеч в тази посока. Можем ли да приемем това като факт?

След известно колебание Уошбърн кимна.

— Аз го приемам.

— Добре тогава, ето въпрос за един милион долара: защо го е направил?

— Не знам.

— Имаше ли някакви изказвания по въпроса, за които да си чул?

Уошбърн поклати глава, сега и той бе притеснен.

— Някак си това не беше част от дискусията, нали?

— Сякаш питаше себе си. Обърна лице към Харди. — Даже и когато всички вземаха за дадено, че Ивън ги е убил, не си спомням някой да е задал въпроса „защо?“

— Дръпна от пурата. — Мисля, че повече или по-малко се предполагаше, че е свързано с нещо случило се в Ирак, за което никога няма да узнаем. Може да е било нещо лично или може би е мразил иракчаните въобще за онова, което са му сторили. Същевременно е можел да натопи Нолан за убийството и да се отърве от един съперник за сърцето на Тара. Било е невероятно добра възможност да убие с един куршум два заека, особено ако си психопат, за какъвто повечето хора го смятаха.

— Но никой не си е задал този труден въпрос?

— Очевидно не.

— Въпреки, че ФБР са се занимавали със случая? — Всъщност това не беше въпрос. — Това прилича ли ти на ФБР, което всички познаваме и обичаме?

Очевидно Уошбърн също бе схванал идеята. Очите му светнаха от тази възможност.

— Ако Нолан наистина е убил семейство Халил — каза той замислено, — тогава със сигурност някой от роднините им не само би имал мотив, но и би бил длъжен да го убие — иракската култура, както знаем има силна племенна основа.

През тялото на Харди вече минаваше нещо като слаб електрически ток. Той се наведе напред и подпря лакти върху коленете си.

— Според теб какви са шансовете ФБР въобще да не са разговаряли с някой от онези Халил?

— Нулеви. И все пак сега като го спомена се сещам, че всички интервюта, които получихме, бяха от полицията на Редууд Сити. Много повърхностна работа.

— Искаш да кажеш, че ФБР биха разчитали на местните за водене на разговори във връзка с вероятен терористичен акт? Не мисля така.

Уошбърн не спираше да кима.

— Кучи син! — изруга и ликуването в гласа му не можеше да се сбърка. — Ти ми говориш за делото Брейди.

Харди стисна уста в опит да сдържи въодушевлението си.

— Проклет да съм, ако не става дума за същото.

Имаха предвид известното с по-популярното название „нарушение Брейди“. В делото Брейди срещу Мериленд Върховният съд бе постановил, че всеки обвиняем има право на всички доказателства, притежавани от обвинението, които можеха да хвърлят съмнение върху неговата виновност, независимо дали щяха да бъдат използвани или не на процеса. Обвинението бе абсолютно задължено да предостави всички данни, свидетелски показания, доказателствен материал, записи от разпити — всичко, което можеше да оправдае един обвиняем. Ако обвинението задържеше, което и да е от разкритията и задържаният материал беше в състояние да подкопае сигурна присъда за виновност, то това бе основание за връщане на делото за преразглеждане. Разбира се, доказателства за подобно нарушение никога не се откриваше в записите от процеса. Всъщност обвинението бе задържало доказателствен материал и това бе станало известно доста време след процеса.

Това разкриваше един напълно нов стратегически елемент.

Харди и Уошбърн отлично разбираха ситуацията. Всъщност ФБР бяха разпитали свидетели по убийството на Халил и не бяха предоставили нито имената на свидетелите, нито техните показания на обвинението, които то после е било длъжно да предаде на защитата на Ивън. Бе напълно възможно да са имали предвид именно „нарушението Брейди“. Особената красота на цялата ситуация бе, че Милс даже не е било необходимо да знае за тези задържани доказателства. ФБР бе по закон определено да сътрудничи на страната на обвинението и Милс беше отговорна за предаването на доказателствения материал, независимо дали ФБР й бяха казали за него или не.

Разбира се, доказването на това, че ФБР не само бяха задържали доказателствен материал, но и че той би могъл да подкопае увереността в присъждането на Ивън за виновен, бе друг проблем.

Но Харди щеше да се заеме с него, когато му дойдеше времето.

За момента, възможността за „нарушение Брейди“, ако можеше да я потвърди с откриване на един или двама свидетели на ФБР, които не са стигнали до съдебната зала в делото Шолер, означаваше, че може да заведе искане за връщане на затворника пред съда, заедно с декларации, и да стигне до апелативния съд сравнително бързо. Тогава апелативния съд може би щеше да върне делото в Редууд Сити, вероятно дори в съдебната зала на Толсън, където — ако изслушат нови доказателства — можеше да се случи всичко.

Уошбърн потупа Харди по коляното, изваждайки го от унеса му.

— Все пак не се знае дали доказателствата имат оправдателен характер. По същество трябва да докажеш, че някой друг освен Ивън е могъл да бъде убиец на Нолан. Което е костелив орех, казвам ти го от горчив опит. — Той снижи глас. — Може даже да се окаже, че противоречи на фактите.

— А може и да не е така. Може да се окаже достатъчно за съда, ако докажа, че някой друг е имал причина да го направи.

Старият адвокат поклати глава.

— Боя се, че това са само добри пожелания.

— Въобще не е така. Ако е имало друг вероятен заподозрян, когото журито не е имало шанса да изслуша…

Уошбърн се намръщи.

— А ФБР, които са скрили доказателствата предишния път и имат имунитет срещу процеси от страна на държавата, смяташ ли, че сега ще ги предадат? Как ще ги накараш да го направят?

— Не знам. Това е задача, която ми предстои.

33.

Харди се върна в града по шосе 280, слезе към крайбрежната част при Деветнайсето авеню и две минути преди официалното начало на часа за коктейли влезе през централния вход на „Малката детелина“, заведението на което бе отчасти собственик. Моузес Макгуайър, неговият зет, който през последната година се възстановяваше, стоеше зад бара в далечния край, където бяха крановете за наливна бира. Според Харди той бе в невъзможно добра форма, може би просто поради факта, че бе свалил петнайсетина килограма и бе изчистил външността си заедно с кръвоносната си система.

От много години рошав и дългокос, често пъти и брадясал, Макгуайър бе култивирал още от двайсетгодишен външния вид на рокер или планинец — това правеше вече почти четирийсет години. Избелели, често пъти скъсани дънки и някаква долнокачествена тениска — те изглеждаха дотолкова част от личността му, колкото пословичната му избухливост, презрението му към всичко общоприето и пристрастеността му към променливи състояния на съзнанието.

Днес прекарваше времето си в долния край на бара с красива млада жена. Можеше да го вземеш за четирийсет годишен банкер по време на отпуска. Все още гъстата му черно-бяла коса бе разделена на път по средата, мустакът върху иначе необръснатото му лице беше подстриган. Бе натъпкал долния край на синя риза в панталони с цвят каки. Толкова пъти му бяха разбивали носа в пиянски побоища, че според Харди винаги изглеждаше малко смачкан. Но днес погледът му беше ясен, кожата — почти изчистена от червени капиляри, което бе редовната гледка през времето на тежкото пиянство, което бе съсипало по-голямата част от съзнателния му живот.

Като съсобственик и барман от време на време, Харди можеше да заобиколи бара и да си налее, каквото поиска, но понякога стигнал там, установяваше, че не е лесно да излезе, а днес бе първата от новите вечери за среща с Франи и не искаше да започва с фал. Затова дръпна високо столче и кимна небрежно на Макгуайър, което веднага го доведе при него.

— Каква е думата, господин адвокат?

— „Хендрикс“ с лед. И кръгче лук.

— Това са шест думи. Имам краставица.

— Още по-добре — кимна Харди. — Докато наливаш, ще ти задам един въпрос.

Без секунда колебание Макгуайър отвърна:

— Лешникови. Макар че някои хора смятат, че са по-скоро зелени. Но аз бих казал, че са лешникови. Едно такова секси лешниково.

Макгуайър хвана чаша, хвърли в ней малко лед, пресегна се назад към втората редица джинове и измъкна тумбеста тъмна бутилка „Хендрикс“. Наля щедро до една осма под ръба, отряза кръгче прясна краставица и я пусна отгоре.

— Наздраве — каза той и остави чашата върху коктейлната салфетка, която бе поставил на бара. — Добре, кажи сега какъв е истинският въпрос?

— Дълго е.

Макгуайър огледа протежението на бара и ъглите на заведението, които въобще не бяха много далече. „Малката детелина“ беше малко квартално заведение, което се бе запазило на едно и също място на ъгъла на Линкълн и Девето авеню още от 1893-а. Вграденият в шкаф часовник на стената зад Харди беше спрял по време на Голямото земетресение от 1906-а и никой не беше го навивал оттогава насам. Красивото момиче се беше върнало при приятелите си пред мишените за дартс, а останалите двайсетина редовни посетители изглеждаха удобно заседнали покрай бара или канапетата отзад.

— Отлично. Тълпата изглежда е под контрол — каза Макгуайър.

Докато бе карал от Редууд Сити, борейки се с някои от проблемите, повдигнати от идеята за „нарушението Брейди“, Харди отново се бе върнал на въпроса, на който не беше открил отговор. Покрай обзелия ги ентусиазъм и двамата с Уошбърн го бяха пренебрегнали. Затова запозна накратко Макгуайър с предисторията. Той имаше докторат по философия от Бъркли и способността му да обхваща фактите и концепциите бе впечатляваща. Накрая Харди стигна до същината:

— Въпросът е защо Нолан е убил семейство Халил?

— Лесно е — отговори Макгуайър. — Това е била работата му.

Харди отпи глътка от джина с аромат на роза — беше започнал да харесва това питие.

— Просто така, било е работата му?

— Със сигурност. Бил е „тюлен“, нали? Той е обучен убиец. Помниш ли „тюлените“ във Виетнам? Шибани копелета. Убийци. И работил е за онази охранителна компания в Ирак?

— „Олстронг“.

— Да, „Олстронг“.

— Но тук е набирал персонал, Моуз, наемал е хора. Няма начин да е вършил мокри поръчки.

— Да, бе. С тази тренировка. Няма как да не го е правил, ако е било необходимо.

— И защо е било необходимо да убие точно Халил?

— Не знам. Няма достатъчно информация. Но те са били иракчани, не беше ли така?

— Аха.

— Ами тогава, провери това. Обзалагам се, че там имат роднини и по някакъв начин са се набъркали в бизнеса на Олстронг.

— Затова са убили бащата тук?

— Изпратили са предупреждение — кимна Макгуайър.

— От доста голямо разстояние, не мислиш ли?

— Вероятно бащата е ръководел бизнеса оттук. Отрежи главата и тялото умира. Не е операция на мозъка, Диз. Нищо от това ли не излезе на процеса?

— Нищо.

— Защо?

— Лесният отговор е, че всички в отбора на обвинението са смятали моя човек за убиеца, че мотивът е бил преди всичко личен — той и Нолан.

— Но ти смяташ, че е бил Нолан?

— Започвам да мисля така.

— И смяташ, че всичко това е трябвало да излезе на процеса?

— Точно така.

— Хм! Чакай да помисля. — Той тръгна покрай бара и обслужи двама клиенти. Наля си сода и се върна при Харди. — Добре. Измислих го.

— Да чуем.

— Нолан е убил онези двамата Халил, а после някой от семейството им е убил него.

— Откъде са знаели, че е той?

— Разбрали са, че в дъното е Олстронг, заради всичко, което е ставало в Ирак. Каквото и да е било то. Когато са разбрали това, са научили и че Нолан е човекът на Олстронг тук. Даже и да не е бил той физическият убиец, било е ответният удар и отмъщението.

— Как са научили къде живее?

— Диз, моля ти се, в днешно време е фасулска работа да откриеш някого. Имаш ли компютър? Те най-вероятно са знаели къде ще живее още преди да се е бил нанесъл. Хайде, това няма ли да ти свърши работа?

— Не, и именно тук е проблемът.

— Защо да е проблем?

— Защото ако е станало точно така, моят клиент е невинен.

— А това е лоша новина, защото…

— Защото той е вече от три години в затвора.

Моузес надигна содата.

— Можеше и да е още по-лошо.

— Вярно — съгласи се Харди. — Но също така можеше и да е по-добре.

— Но защо обвинението не се е занимавало с това? — Попита Франи между две хапки от калмарите. — Искам да кажа, очевидно те окончателно са решили, че твоят човек, Ивън, е виновен. Но все пак поне са можели да разпитат някои от членовете на семейството на жертвите. Не е ли логично? Дори само за да открият някаква информация за тях.

— Нещо повече от информация, Франи. Това са били двама убити. Само да решат, че Ивън е убиецът не е достатъчно. Би трябвало да искат да го докажат и може би да го изпратят на смърт.

Бяха седнали в „Пан и Вино“ на Юниън Стрийт, недалеч от офиса на Уошбърн. Тук най-сетне беше станало достатъчно хладно, за да решат да се хранят вътре. Бяха горе, до прозореца. Здрачът все още не се беше превърнал в мрак. Червената, дълга до раменете коса на Франи подчертаваше контрастно-зелените й очи, същият цвят, като блузата, която носеше. Този образ, въпреки дългото време, което бяха прекарали заедно, все още омагьосваше Харди.

Харди потопи късче топъл хляб в съдинката със зехтин, щипна малко сол от чинийката и поръси хапката.

— Но само защото нямаме черно на бяло написано, че някой от ФБР е говорил с тях не означава, че не се е случило. Уошбърн и аз си имаме теория за това.

— Каква е тя?

— ФБР са разпитвали онези хора и не са предали информацията си на полицията и Областния прокурор.

— Каква причина има да го направят?

— Ами, най-простият отговор е, че не са били длъжни. Друг отговор е просто, че не са искали. И накрая, любимата версия на Уошбърн и мен, че вероятно им е било наредено.

— Защо?

— Очевидно това не е въпрос за нас, простите смъртни.

Франи сдъвка мълчаливо и пийна „Шардоне“.

— Какво смяташ да предприемеш?

— Ами, първото нещо вече го свърших. Докато идвах насам се обадих на Уайът… — Ставаше дума за Уайът Хънт, частния детектив на Харди. — … и му възложих да се опита да открие някой от многобройното семейство Халил, с когото ФБР са разговаряли. Хубавото е, че даже няма значение какво точно са казали. Ако ФБР са говорили с тях за убийствата и са сметнали за необходимо да не предават информацията на Областния прокурор, тогава наистина имаме проблем с разкритията по случая. — Харди остави виното си на масата. — Знаеш ли, Моузес смята, че Ивън може наистина да е невинен.

— И защо моят умен брат мисли така?

— Както ти е известно, най-невероятната му способност е да гради теории, без да му е необходима връзка с фактите. Или, както е в дадения случай, без един дребен факт.

— И той е?

— Че Нолан е убил двамата Халил.

— Смяташ това за факт?

Харди помисли, после кимна.

— Достатъчно близо, за да го приема за факт. Не мисля, че Ивън ги е убил. Въз основа на това, според Моуз, Ивън не е убил Нолан. Някой от семейство Халил е отмъстил.

Лицето на Франи потъмня. Тя внимателно постави ръце от двете страни на чинията си.

— И с тези хора смяташ да говориш? Същите хора, които са убили Нолан?

— Не знаем дали са убили Нолан. Това е само предположение на Моуз.

Но още докато го казваше, Харди бе наясно какво мисли Франи и защо изведнъж толкова се разтревожи. Не можеше да отрече внезапното остро пробождане на страха, който бе обхванал и него.

И разбра, че бе напълно основателен.

Франи вече бе загрижена, без дори да знае, че има някакви съмнения относно какво всъщност се бе случило с Чарли Боуен — дали наистина е изчезнал или е станал жертва на нечисти игри.

Вероятно докато е следвал същия път, по който сега тръгваше Харди.

Той пое дълбоко въздух — не искаше Франи да се тревожи за това — после вдигна виното си и пое глътка.

— Знам какво имаш предвид, но ако наистина тези момчета са заплаха, вярвам, че ФБР с всичките си ресурси, с които разполагат, щяха да го установят. Не мислиш ли?

— Да. Би било логично. Но какво следва от всичко?

— Мисля, че след това биха арестували някого. Нали така правят, Франи? Откриват лошите момчета и ги тикват зад решетките.

— Само че в този случай не са го направили.

— Защо да не го направят?

— Поради същите причини, които вече изреди, заради които не са осведомили Областната прокуратура за проведените разговори. Не са били длъжни. Не са искали. Било им е наредено да не го правят.

Харди призна правотата й с кимване.

— Да, ще трябва да повярвам, че има една много малка разлика между това да не предадеш записи от разговори и да не арестуваш човек, за когото знаеш, че е убиец.

— Дизмъс — тя остави вилицата и го погледна в очите. — Никога не съм си мислила, че ще кажа това, но ти не гледаш достатъчно телевизия. В „Сопранос“ ФБР през цялото време открива гангстери и ги оставя невредими с надеждата да им помогнат да уловят голямата риба. Междувременно куп други хора биват пребити или убити. Това се случва и в истинския живот. Всички го знаят.

Той отново кимна.

— Вярно е. Само че изглежда малко далече от този случай. Най-малкото на този етап, когато всичко е само разсъждения.

— Направи ми една услуга, моля те.

— За тебе всичко, мила.

— Ако нещата излязат извън сферата на разсъжденията, бъди по-предпазлив. Ако тези хора са убили Нолан, може да убият и теб.

Харди знаеше, че може би е права, но той също имаше право — трябваше доста път да се извърви, преди такова нещо да бъде установено.

— Аз не представлявам заплаха за тях — каза той. — Не искам да доказвам дали са направили нещо или не са го направили. Искам само да знам дали ФБР са говорили с тях и са скрили това от ченгетата в Редууд Сити. Затова не смятам, че имаме основания да се тревожим какво би могло да ми се случи.

— Ами, добре тогава — каза тя хапливо. — Можеш да си сигурен, че няма да се тревожа.

Друга промяна в живота на Франи след като собствените й деца отлетяха беше, че тя се превърна в маниачка на тема деца. Затова след вечерята, тъй като и без това минаваха покрай дома на Глицки, тя предложи да се отбият да видят дали имат нужда от компания. В онези години, когато вечерта за срещи беше наистина свята, особено през първата година на Рейчъл, такова посещение следобед бе станало ежеседмичен ритуал.

Сега докато в дневната Франи и Трея си подаваха невръстния Закари една на друга с голяма доза ентусиазъм, двамата мъже седяха на задните стъпала. Гледаха направената от тях люлка в малкия заден двор на Глицки и си говореха тихо, много тихо за Чарли Боуен.

— Ти наистина ли смяташ, че е било убийство? — Глицки въобще не беше толкова рязък, колкото би бил, ако Боуен и жена му бяха изчезнали по време на неговата служба, а не тази на Марсел Лание. Затова теориите на Харди бяха интересна, даже забавна тема за разговор, но те не бяха — все още — проблем на Глицки.

— Не съвсем — отвърна Харди. — Но изведнъж станах малко по-любопитен да узная какво наистина се е случило с човека.

— Цялото нещо е построено върху купчина „ако“. Нали го осъзнаваш?

— Е, не всичко е „ако“. Шолер не е убил Халил, например. Това просто не се е случило.

— Което не означава, че го е направил Нолан.

— Не означава, прав си. — Харди потърка длани. — Но хайде да речем, че един професионалист по убийствата като теб има интуитивното усещане, че някой е бил убит, даже и ако няма заподозрян или улики. Какво ще предприеме, за да провериш дали си прав?

Глицки не се поколеба.

— Ще проследя последните му дни и даже последните му часове.

— А знаеш ли нещо за двамата Боуен? За последните им дни или часове?

Глицки се обърна да погледне приятеля си на светлината на лампата над задната врата. Лицето му, отчасти в сянка, с острия нос и белезникавия белег през двете устни можеше да се вземе за племенна ритуална маска — страшна и могъща.

— Не знам нищо за Боуен, Диз. Точка. Що се отнася до мен, той е изчезнал.

Харди седеше замислен. Не беше дошъл да се карат.

През храстите в Президио премина някакво животно.

— Твоят човек, Брако, идва днес в офиса ми. Заради Боуен.

— Чарли?

— Не, заради съпругата му.

— Да, Искаше да търси онзи прословут дневник.

— Но също така сподели загриженост по някои въпроси, с които току-що и аз се сблъсках. — Харди изреди някои детайли от разкритията на Брако — това че една толкова лека Хана Боуен е могла да счупи врата си при сравнително късо падане и без клуп; това че е вярвала, че мъжът й е бил убит. Брако очевидно също не отхвърляше възможността съпругът й да е бил убит и това може да е свързано е едно от делата, по които работи в момента.

— Казах му — завърши Харди, — че Чарли е работил по двеста случая и може да не е лесно да се определи едно от тях като свързано с евентуалното му убийство.

— Но сега — каза Глицки, — ти започваш да си мислиш, че е свързано с Шолер?

— Не знам дали мога да си позволя да отида дотам. Не бих могъл да го отнеса пред съдийската скамейка, но въпросите наистина започват да се роят, не мислиш ли?

След минута Глицки кимна.

— Интересно звучи. Дотолкова мога да призная. — След това попита: — Искаш ли да направя нещо?

Харди поклати глава.

— Не знам какво трябва да направиш, Ейб. Брако вече работи по това, даже и без дневника. Понеже ти си го учил, може би проследява онези последни дни и часове на госпожа Боуен. Може би ще стигне до нещо.

— Диз, ако Даръл открие нещо свързано с Чарли, и случаят започне да прилича на убийство, ще се заема с него.

— Няма да е лошо. Ще съм ти много благодарен.

Харди отново замълча.

— За какво мислиш? — попита Глицки след минута.

— Нищо.

— Само че това „нищо“ се чува много силно.

Харди въздъхна дълбоко.

— Просто се чудя дали ФБР са знаели кой е убил Халил и не са казали нищо, защото това е било част от един по-сериозен случай.

Глицки го погледна.

— Тук нещо изпускам. Мислех, че говорим за Боуен.

— Сега говорим за ФБР. Но пак е свързано с Шолер.

— Тоя човек е навсякъде.

Харди сви рамене.

— Случаят е сложен. Но част от него е въпросът, колко са разкрили ФБР на Областната прокуратура. Дали въобще са имали друг заподозрян, когото са забравили да споменат.

— Каквото и да е, никога няма да научиш.

— Но ти смяташ ли, че е възможно умишлено да са задържали някакви доказателства?

— Както казва баща ми, всичко е възможно. С ФБР бих отишъл и по-далеч. Нищо не е невъзможно.

— Умишлено биха прикрили даже случай на убийство?

— Определено не го правят всеки ден. Не е обичайна практика. Но ако имат основателни причини…

— Какви например?

— Не знам. Може човекът да е бил ценен доносник. Или действа под прикритие в терористична група. — Глицки щракна с пръсти. — Ето, това е. Ако той дава добра информация за терористична организация на федералните ченгета, обзалагам се, че няма да го пипнат даже и да убие приятелката си. Кажи на тези типове „национална сигурност“ и всичко минава.

— Мислиш ли?

Глицки подъвка бузата си.

— Дали мога да се обзаложа на това в този случай? Може би не. Дали мисля, че се е случвало? Определено да, и неведнъж.

Ако е станало така и в случая с Халил, помисли си Харди, може би Чарли Боуен не го е установил навреме, понеже е подготвял апела си. Може би някой от клана Халил го е сметнал основателно за заплаха, за оставено без контрол оръдие, което не би се поколебало да гръмне срещу него и да го обвини в убийство, ако това би помогнало на клиента му да излезе на свобода. А ако едно от тях или няколко от тях в действителност са убили Рон Нолан…

— Добре, ето ти още един ъгъл, от който можеш да разгледаш димните сигнали — каза Харди. — Моузес смята — вярно, без да се основава на каквото и да е, но той не е никак глупав — той смята, че Нолан е убил семейство Халил, защото това е била работата му. Те са били иракчани, а той е работил за онази компания с бизнес в Ирак. „Олстронг Секюрити“, което очевидно е…

Но Глицки сложи ръка върху рамото му и го спря.

— „Олстронг Секюрити“ ли каза?

— Да, управлението им е тук, а в…

— Знам къде работят, Диз. Знам кои са. — Без да съзнава бе стиснал здраво рамото му. — Нолан е работил за Олстронг? Как така аз не съм разбрал за това?

— Може би защото е един дребен детайл от някакъв процес, воден в друг окръг преди три години. Не може ли да е това причината? Пък и какво толкова би променило?

Но Глицки бе потънал в някаква мисъл, а мускулът на челюстта му играеше. Очевидно сглобяваше нещо.

Пусна рамото на Харди и се загледа в тъмното пред себе си.

— Ейб? Няма ли да ми отговориш?

Той бавно заговори сякаш на себе си.

— Обзалагам се на каквото искаш, че съвпада с онзи момент. Преди три години казваш, нали? Но ще трябва да го проверя.

— Кое?

Глицки все още се колебаеше.

— Имахме убийство на човек, който е бил в Ирак и е работил за Олстронг. Ако не ме лъже паметта, казваше се Арнолд Цвик. Някой пречупил врата му на една алея в „Миш“. Не беше взел портфейла му.

— Добре. Това означава, че…

— Чакай малко. Следващият уикенд, два или три дни по-късно, бяха открити заедно трима убити. Гангстери с досиета. На улица в Тендърлоин. Двамата с пречупени вратове.

— Три случая с пречупени вратове?

— Това си помислихме и ние. Батист смяташе, че може да става дума за сериен убиец, но повече не се случи нищо. Никакви следи, никакви свидетели. След известно време всичко потъна.

— Но какво е общото с „Олстронг Секюрити“?

— Всъщност нищо. — Глицки все още ровеше в паметта си. — Така или иначе не открихме нищо. Разследването спря в задънена улица.

— Но?

— Но свидетели ни казаха, че Цвик изглеждал червив с пари преди да умре. Само че не открихме никакви пари, освен двестате долара в портфейла му. Дебра Скиф смяташе, че ги е откраднал от Олстронг в Ирак и изчезнал. Тогава са им плащали предимно в брой. Теорията й беше, че Олстронг е изпратил тук човек, за да го открие, да го убие като пример за останалите и да прибере парите. Но, както казах, не открихме никакви доказателства за това.

— И сега си мислиш, че…

— Още нищо не си мисля. Освен че Моузес може донякъде да е прав за Нолан.

Харди облегна лакти върху коленете си и известно време прехвърля през ума си новата информация.

— Искам да те попитам, Ейб. Ти имаш приятели във ФБР, нали?

Глицки се изкиска.

— Местни ченгета като мен нямат истински приятели във ФБР, Диз. Но да, познавам един-двама човека.

— Може би ще можеш дискретно да им зададеш няколко въпроса?

— За случая Халил?

Харди вдигна рамене.

— И кое те кара да смяташ, че ще ми кажат нещо за това? Особено ако са крили някаква информация през цялото време.

— Ами аз знам кои са двамата агенти, които са свързани с моето дело — каза Харди. — Може би ще успееш да им предадеш за мен и да видим дали няма да пожелаят да разговаряме.

— Мога да го направя, разбира се. Което въобще не означава, че ще се съгласят.

— Знам, но може пък да свърши работа.

Глицки вдигна рамене.

— Няма да навреди. Ще кажа две-три думи, където трябва.

В този момент вратата зад гърба им се отвори. Показа се Франи със Закари в ръце. Зад нея надничаше Трея.

— Какво заговорничите двамата тук? — попита Франи.

— Как да свалим правителството — отговори Харди. — Време е да поемем управлението и да сложим нещата в ред.

— Добра идея — обади се Трея. — Може би Ейб ще започне революцията от скърцащата врата на хладилника. От седмици направо ме влудява.

Когато се прибраха, Франи се качи в спалнята да се приготви за лягане, а Харди известно време се позабави долу. Вдигна слушалката на телефона и след третия сигнал се свърза с телефонния секретар на „Хънт Клъб“, частната агенция на Уайът.

— Уайът — гласът му едва се чуваше, — само исках да те предупредя да внимаваш с тези Халил. Стой в сянка. Ако откриеш дали и кога някой от тях е говорил с ФБР, тръгни оттам. Събери подробности, но ако срещнеш и най-малката съпротива, гледай да не ги дразниш. Само ми се обади. Няма нужда да влизаме във война с тях. Ако в даден момент добиеш впечатлението, че рискът се повишава, няма да си далеч от истината. Затова, внимавай. Ключовата дума е — внимавай.

После се качи горе, където Франи вече лежеше в леглото, облечена с пижама. Остави настрани книгата си.

— Къде беше?

— Долу, заключвах.

Тя го погледна особено.

— Всичко наред ли е?

— Да. Всичко е наред — каза Харди и започна да сваля вратовръзката си.

34.

Въпросът глождеше Харди през целия уикенд. В понеделник сутринта, в 7:30, той позвъни от къщи на мобилния на Даръл Брако. Инспекторът изглеждаше доволен да го чуе въпреки ранния час. Каза, че все още не са открили дневника на Хана Боуен, но предишния ден беше говорил с една от най-близките й приятелки, жена на име Нора Бонър, и получил доста силна подкрепа за мнението на Джена, че майка й не е имала сюисидални наклонности. Бонър и Хана били излизали на вечеря два дни преди смъртта й и тя не била в състояние да говори за нищо друго, освен за това, че съпругът й е бил убит.

— Хана случайно не е ли споменала кой може да го е убил?

— Смятала, че е нещо, върху което работел, но не знаела какво. Очевидно не е обсъждал делата си у дома.

— Но защо е твърдяла това?

— През последните два дни от живота си той й казал, че е пипнал нещо голямо и че в действителност то може да се окаже наистина нещо добро.

— Но не е казал какво е?

— Не е искал да го разгласява, преди да получи някои отговори.

— А защо Хана не го е казала на полицията по-рано? Ако Чарли е разследвал нещо голямо…

— Защото никой не е разследвал случая Чарли. Не е било убийство, забрави ли?

— Добре, нека те попитам следното. Ако Хана се е опитвала да разбере с какво се е занимавал Чарли, как точно е правела разследването си?

— Именно това се опитвам да установя. Ако бях аз, сигурно щях да отида при секретарката на Боуен. Или може той да е имал частен детектив? Но проблемът е, че е минало вече доста време оттогава. Боуен липсва вече повече от година. Кой може да знае или да си спомня?

— Секретарката например.

— Да. А коя е била тя?

— Трябва да го пише в административните му документи. Ще видим в папките, които така или иначе обработваме. След което можеш да я издириш. Или, може да е още по-лесно, направо да попитаме дъщерята.

— Това си струва да се провери. Ще я попитам. — Брако направи малка пауза. — Мога ли и аз да ти задам един въпрос?

— Разбира се.

— Последния път като говорихме в офиса ти, не ми изглеждаше толкова ентусиазиран, че има шансове нещо да излезе от това. Сега ми се обаждаш преди още да тръгна за работа. Да не би да се е случило нещо, за което трябва да знам?

Харди замълча за секунда.

— Основателен въпрос. Отговорът е да, макар че е още доста мъгляв. Работя по едно обжалване, по което Боуен е работил преди, и не се знае в кой момент ще гръмне. Ивън Шолер. Някои от свидетелите, с които се надявам да говоря, може да са имали мотив да убият Боуен.

— Това шега ли е?

— Далеч не е доказано, но е възможност, която разглеждам. Обсъдих я с Глицки през уикенда.

— Какво каза той?

— Какво казва обикновено Ейб?

— Че не е достатъчно.

— И този път каза така. Но си мисля, че би могъл да откриеш някакво самостоятелно потвърждение, докато проследяваш последните дни на Хана. Може да се е опитала да установи контакт с тези хора…

— Как се казват?

— Те са от едно семейство. Халил. — Харди му продиктува името по букви. — Бащата и майката са били убити преди около четири години в Редууд Сити и всички решили, че е Ивън Шолер. Сега обаче може да се окаже, че не е.

— Значи тези Халил са убили собствените си родители?

— Не, но може да са убили онзи тип, заради когото лежи Шолер. Ако си водиш бележки, името му е Рон Нолан. Както и да е, аз също съм наел собствения си детектив да го провери. Да, бих казал, че става топло, но може набързо да изстине.

— Аз също трябва да поговоря с онези хора. С Халил.

Харди се опита да спечели време.

— Е, първо трябва да открием точно за кого говорим. В момента нямаме никаква представа, фамилията е много голяма. А и ти вече доста си навлязъл в историята с Хана и последните й часове. Ако откриеш нещо солидно там, ще имаш преднина пред мен и ще има за какво да говориш с тези хора. Междувременно аз ще продължа да ровя. И ще ти се обадя, ако стигна до нещо реално.

— При всичкото ми уважение, сър, ако Чарли Боуен е бил убит, това е работа на полицията.

— Напълно съгласен съм, инспекторе. Просто се опитвам да открия основания за своя апел. Но убийството на Хана Боуен, ако наистина е било убийство, също е работа на полицията. И то много по-отскоро.

Брако направи малко по-дълга пауза.

— Ще поддържаме връзка.

— Това беше и моят план. Ако забелязваш, например, аз ти позвъних. Нямам никакво желание да разрешавам твоя случай, инспекторе. Наистина. Само се опитвам да измъкна клиента си от затвора.

Брако се изсмя.

— Господи, на мен ми изглежда толкова сбъркано. А аз постоянно се опитвам да вкарам всичките си клиенти в затвора.

По обяд отново беше на Полуострова. Макар че можеше да вземе информацията от клиента си, Арън Уошбърн също знаеше адреса и телефонния номер на Тара Уитли, както и къде работи. Беше оставил съобщение, в което се представяше като адвокат на Ивън тя се беше обадила веднага през междучасието. Разбраха се да се срещнат пред училището в дванайсет без четвърт.

Щом я видя да излиза от сградата и да се приближава до мястото, където беше паркирал, на Харди му стана напълно ясно за какво е бил целия шум около нея. Наскоро бе прочел една книга, „Немият Джо“, от неговия любим писател Т. Джеферсън Паркър. Една от основните идеи в нея беше тази за жената, притежаваща качество, наречено от един от героите „неназовимото нещо“ — сила на привличане, толкова могъща, че бе в състояние да измести орбитата на всеки мъж, докоснал се до нея. Не беше просто физическа красота или сексапил, макар че и двете бяха част от нещото. Беше нещо по-голямо, по-всеобхватно, скрито и далеч по-опасно.

Каквото и да беше „неназовимото нещо“, Тара Уитли притежаваше купища от него.

Тя стигна до вратата от другата страна на шофьора, спря и хвърли към Харди такава усмивка, че в един предишен период от живота му би го накарала да се разтопи. Носеше тъмни очила срещу яркото слънце. Косата й беше спусната. Простата млечнооранжева рокля не разкриваше нищо — стигаше до под коленете й — и все пак раздвижи в старите му кокали нещо първично.

— Защо мъжете толкова си падат по откритите коли? — попита тя. — Предполагам, че сте господин Харди.

— Аз съм.

Арни се протегна да отвори, но тя го стори сама, прекрачи с боси крака в сандали и се настани до него. На Харди му хрумна палавата мисъл, че е добре, че преподава на петокласници — ако бяха малко по-големи, момчетата в класа й вероятно щяха да побеснеят.

— Накъде? — попита Харди, докато запалваше. — Мога ли да ви поканя на обяд някъде?

Тя поклати глава.

— Имам само един свободен учебен час за обедна почивка — четирийсет и пет минути. Затова където й да е, но далеч оттук. Навсякъде, където открием сянка.

Той излезе от паркинга и зави надясно. Изкачи един хълм и тръгна по главния път, докато навлезе в една област, където домовете бяха заобиколени от стари дъбове.

— Можем да свием навсякъде тук — каза тя.

Харди направи каквото му каза тя и паркира край бордюра на една сенчеста улица в квартал с големи, красиви къщи, построени върху малки парцели. Веднага щом спря и угаси двигателя, тя се обърна към него, подвила единия си крак и седнала върху него.

— Съжалявам, че така се разбързах да излезем от паркинга — каза тя, — но няма нужда да ме виждат да говоря с друг мъж извън училище. Вече достатъчно много ме смятат за паднала жена. Едва не изгубих работата си по време на процеса.

— Заради това, че имаш приятел?

— Двама приятели, господин Харди. Не едновременно, но достатъчно близо един след друг, според някои хора.

— Според кого?

— Майките от предградията, господин Харди. Никога не трябва да се подценява тяхната сила. Наистина, някои от тях никога не са ме обичали. Мисля, че са се чувствали по някакъв начин застрашени от мен, въпреки че не знам нито защо, нито как е възможно. — На Харди му беше напълно ясно, но си замълча. — Все пак, благодаря на бога, че монахините ме подкрепиха. Обичам работата си. Обичам децата. Но сега не е моментът да говорим за мен. Какво мога да направя за вас? Всичко наред ли е с Ивън?

Тази сутрин отново най-напред беше задала този въпрос по телефона, веднага щом разбра кой е той. Но този път въпросът й неочаквано го накара на свой ред да я попита:

— Не сте ли ходили скоро да го видите? Очевидно изпита неудобство от отговора.

— Две седмици не съм ходила.

— Не е толкова лошо.

— Но можеше и да е по-добре — сви рамене тя. — Не и ако той е човекът, когото обичаш, а той е именно този. Но той е вече в затвора от две години и още една преди процеса. — Наведе глава, поклати я нагоре-надолу и изпусна дълбока въздишка. — Трудно е. Всичко е много трудно.

— Мога да си представя.

— Искам да кажа… — Ако остане в затвора, не знам какво ще правим. Той не иска да се ожени за мен. Предложих го толкова пъти. Мисля, че започва да губи вяра. Вече не знам какво иска от мен. Понякога даже не съм сигурна какво искам аз. Знам, че го исках — искам го — но исках да живея с него. Нали разбирате? Не по този начин. — Изведнъж очите й блеснаха. — Ала не се отказвам да вярвам, че ще бъдем заедно. Не. Не си мислете това. Просто… просто е толкова трудно. Така безкрайно.

— Напълно разбирам — каза Харди.

Тя повдигна очи и го погледна.

— Смятате ли, че ще имаме късмет? Мислите ли, че някога ще излезе?

— Да съм напълно честен, не знам. Не искам да давам напразни надежди, но започвам да си мисля, че може да започнем да изричаме молитви.

— Това ли беше толкова спешно, че ми се обадихте?

Харди кимна. Може би беше преувеличил необходимостта да се срещне с нея веднага, но вече бяха тук и не се чувстваше зле от това. Усещаше, че нещата се бяха задвижили по-бързо и не искаше да загубва набраната инерция.

— Съществува реално възможността ФБР да са разговаряли с някой от семейство Халил и да не са предоставили тази информация на обвинението. Ако се окаже вярно, разполагаме с основания за обжалване.

— Е, радвам се. Но аз не знаех за това.

— И аз мислех, че не знаете. — Харди се поколеба за миг. — Исках да ви задам няколко въпроса за Рон Нолан.

Тя потърка челото си с ръка и отмахна падналата коса.

— Знаех, че отново ще се стигне до това някой ден.

— Откъде е можело да знаете?

— Не знам. Той беше такава грешка. Все още не знам защо… — Остави мисълта да увисне за известно време, докато вече нямаше друг начин да я завърши. — Чувствам, че за всичко съм виновна аз.

— В какъв смисъл?

— Ако не бях отишла да кажа на Ивън, че Нолан е казал на ФБР… Рон е знаел, че веднага ще отида да му кажа. Просто ме изигра. А след това Ивън отиде в неговото жилище…

— Значи смяташ, че Ивън го е убил?

— Е, аз мисля… мисля, че не е бил на себе си в онзи момент. Но доколкото разбирам…

— Какво?

Тя отново сви рамене и кимна.

— Не знам какво друго е могло да се случи.

— Много други неща е могло да са се случили, Тара. Изглежда никой не знае какво точно е станало. Така че ако Ивън ви е казал нещо, което прави процеса…

— Не! Никога не е казвал нищо. Той не си спомняше.

— Аз му вярвам. Може и вие да сте по-щастлива, ако му вярвате. Но всъщност, това което ме интересува, е дали Рон някога е говорил с вас за работата си при Олстронг. Колко време излизахте заедно?

— От септември до май. Колко прави това? Осем месеца? Какво искате да знаете за работата му?

— Всичко, каквото можете да ми кажете.

— Ами, харесваше му, било добре платено, често отсъстваше.

— Пътувал е до Ирак и обратно?

— Понякога.

— Въпреки, че е бил под подозрение за причиняването на престрелката в Масба?

— Не знаех за това, докато Ивън не ми каза, Преди Рон и аз да скъсаме. Нищо не тревожеше Рон. Сигурна съм, че ходи дотам поне три или четири пъти. Най-малкото, за да му платят в брой, ако не за друго.

— В брой?

— Да. — Тя се намести в седалката. — След едно от пътуванията си ми показа нещо като увита тухла — петдесет хиляди долара в брой.

— За какво ги е получил?

— Мисля, че такъв е бил редовният начин, по който са му плащали. Така поне ми каза той.

— Как е внасял тези пари в страната?

— Какво имате предвид?

— Ами не можеш да влезеш в страната с такава сума пари в брой. Трябва да ги декларираш на митницата.

Тара поклати глава.

— Не, Рон никога не е имал проблеми с това. Винаги пътуваше с военен самолет от Травис. Познаваше всички пилоти, командири и всичко. Просто това е част от начина, по който Олстронг върши бизнеса си.

— Тара — попита Харди. — Никога ли не ви е хрумвало, че Рон е донесъл онези осколочни гранати от Ирак по същия начин и че той е убил с тях Халил?

— Разбира си. Знаех, че Ивън със сигурност не е направил това. Но всъщност нямаше и реално доказателство, че Рон е извършителят. Но пък той беше такъв лъжец. Излъга ме за всичко. И Ивън.

— Чула ли си го някога да споменава Халил?

— Не. Всъщност, не. Едва когато бяха убити. — Тя погледна Харди обезсърчено. — Ще ми се да знам, какво се опитвате да ме накарате да ви кажа. Ако може да помогне на Ивън, ще го кажа. Но всъщност не знам кой знае какво за работата на Рон.

— Не се опитвам да ви накарам да кажете нещо, Тара. Опитвам се да разбера Рон Нолан и какво се е случвало около него. Да видя дали това може да ме доведе донякъде при обжалването.

— Е, колкото до разбирането, ще ви помогна. Той се смяташе за воин.

— Воин. Какво имаше предвид с това?

— О, много говорихме за това. Аз всъщност не го харесвах и не бях съгласна с него, но когато говореше, той умееше да го направи да звучи напълно логично.

— Кое по-точно?

— Че светът имал нужда от воини, че работата на воините била да убиват. А той бил именно такъв, така се самоопределял.

— Като убиец?

— Убиец. — Тя кимна. — И съм сигурна, че беше такъв. Един път… Не, няма значение.

— Кажи ми.

Тя млъкна, после вдигна рамене.

— Ами, беше по време на една от първите ни срещи…

35.

Глицки говореше по телефона на бюрото си с най-добрия свой познат във ФБР, местният шеф Бил Шуйлер, с когото преди време бяха имали почти дружески отношения. Сега обаче тонът му не звънеше от приятелство и желание за съдействие.

— Бил — попита Глицки, — искаш да ми кажеш, че и двамата агенти са напуснали?

— Да, сър.

— По едно и също време?

— Нямам право да разкривам тази информация, Ейб. Те вече не работят за Бюрото. Само това знам.

— Мога ли да говоря с прекия им началник?

— Аз съм прекият им началник, Ейб. Какво още искаш да знаеш?

— Искам да знам къде са сега.

— Току-що ти казах. Напуснаха.

— Току-що ми каза, че си прекият им началник. А когато разговаряхме преди два часа ти не знаеше, че са напуснали Бюрото.

— Известно време не бях работил лично с тях, Ейб. Предполагам, че са избягали от мен.

След кратка пауза Глицки опита отново.

— Това е случай на убийство, Бил. Фрийд и Риджио са дали свидетелски показания преди две години в Редууд Сити и ще ми бъде много полезно да знам с кого са разговаряли.

— Няма ли го в записите от процеса?

— Чудехме се дали някои от техните доклади, свързани със случая, случайно не са останали неизвестни за Областната прокуратура?

— Сигурен съм, че са представили всичко, което се иска от тях. Ти разследваш убийство в Редууд Сити? Това не е ли извън твоята юрисдикция? И кои сте тези „ние“?

— Случаят в Редууд Сити може да се окаже свързан с две убийства в Сан Франциско, Бил. Ние сме аз и адвокатът, който работи по случая.

— Е, които и да сте, Фрийд и Риджио няма да бъдат на ваше разположение.

— Защото са напуснали Бюрото?

— Точно така, Ейб. Нещо друго?

— Като казваш, че са напуснали Бюрото, Бил, какво имаш предвид — че са отишли в друга федерална агенция? Или искаш да ме убедиш, че двойка трийсет и няколко годишни агенти на ФБР са отворили „Деъри Куийн“ някъде в Тексас и не са ти казали къде?

— Винаги е толкова приятно да се разговаря с тебе, Ейб. Приятен ден.

Въпреки пожеланието на Шуйлер, денят на Глицки беше отвратителен. Седеше зад бюрото си в ранния следобед. Беше станал пет минути по-рано, за да угаси лампата над главата си, и да затвори и заключи вратата. И двете му ръце бяха сложени върху бележника пред него и от време на време пръстите му ритмично започваха да барабанят отгоре. Беше стиснал уста, а мускулчето на челюстта му играеше.

Когато беше казал на Харди в петък вечер, че човек никога не може да има близки приятели сред агентите на федералното бюро, това не беше шега. Но молбата на Харди да се предаде на агентите Джейкъб Фрийд и Марша Риджио, че иска да разговарят, бе толкова незначителна, че Глицки не беше очаквал подобно бюрократично размотаване. Той и Шуйлер бяха работили заедно по няколко случая и като се оставят настрана разправиите заради правомощията, винаги се бяха погаждали като две разумни същества.

Когато Харди му беше казал, че около двамата Боуен има куп въпроси, за които има вероятност да са свързани със случая Шолер, и че те са достатъчни, за да привлекат вниманието му, Глицки все още смяташе, че трябва да запази резерви в преценката си. Въпросите възникваха с откриването на нови територии — такъв бе ходът на всяко разследване. Много малко хора проявяваха добрия вкус да изчезнат по начин, който да оставя разрешени всички спорни въпроси на съществуването им.

Но това необяснимо и почти със сигурност измислено изчезване на двамата агенти на ФБР, които бяха участвали в случая Шолер, принуди Глицки да застане срещу едно от другите основни правила на разследването: няма такова нещо като съвпадения.

Не беше просто съвпадение фактът, че Нолан бе работил за Олстронг, и Арнолд Цвик също беше работил за него.

Четирима души с пречупени вратове за един уикенд не беше съвпадение.

Освен тези нови и тревожни факти, имаше и едно безследно изчезване на Чарли Боуен, и то точно когато е работил върху обжалване по делото Шолер. Ето разумна и правдоподобна причина за самоубийството на съпругата му шест месеца по-късно.

А не беше прецедент агенти на ФБР да напускат работата си в бюрото.

Но всичките тези неща взети заедно в една комбинация от случайни съвпадения разпъваха до краен предел еластичността на неговата способност да приема нещата с доверие.

Между тези части съществуваше някаква връзка. Просто не знаеше каква. Но започваше да се убеждава, че тя вероятно включваше едно убийство, може би дори две, в района на неговите правомощия. А може би и повече. Това вече беше негова работа.

Но нещо повече, връзките на ФБР и Олстронг определено разширяваха игралното поле. Онова, което наистина се е случило покрай Шолер, а Глицки бе печално незапознат с повечето, макар да му бяха известни най-основните факти, му бе изглеждало доста ограничено — двама мъже, които се борят за една жена. Сега изведнъж теориите на Харди за клана Халил и бизнеса им в Ирак, както и за възможно участие на правителствено ниво, не му изглеждаха толкова изсмукани от пръстите. И въпреки че мнението на Глицки за методите на ФБР включваше убеждението, че Бюрото с готовност би отминало извършено убийство или евентуален свидетел, стига това да се вписва в плановете му, той не стигаше дотам да вярва, че неговите агенти могат да одобрят или даже да извършат убийство.

Така че, единственото заключение, до което стигаше бе, че ФБР знаеха повече за този случай, отколкото желаеха да разкрият. Вероятно знаеха кой е убиецът на семейство Халил. И кой беше убил Рон Нолан. А ако това не беше Ивън Шолер, значи ФБР бяха позволили невинен човек да отиде в затвора до живот.

Ако някой от клана Халил би убил Нолан, за да отмъсти, а после и двамата Боуен, понеже са попаднали на тази следа, и ФБР са знаели за това…

Той дръпна телефона към себе си, вдигна слушалката и набра номера, който знаеше наизуст.

— Здравей, Фелис. Ейб Глицки се обажда. Моля те, трябва да говоря с Диз.

Частният детектив на Харди, Уайът Хънт, правеше разследванията си главно пред екрана на компютъра в огромния ремонтиран склад близо до Съдебната палата, който той наричаше дом. Не беше проблем да открие подробности за убийството на Халил в Интернет. През уикенда беше говорил с Харди, за да си изясни каква точно бе неговата задача. Това бе произлязло донякъде от първото обаждане на Харди в петък, когато той просто искаше да знае дали някой от семейство Халил е бил разпитван от ФБР във връзка със случая Шолер. Сега интересът на Харди се бе изместил към това да открие, без да се излага на опасност, за какво са се отнасяли тези разговори.

До този момент, понеделник сутринта, той вече знаеше, че огромният клан Халил се състоеше от двайсет и три отделни семейства, пръснати между южен Сан Франциско и Сан Хосе, а след това през залива до Хейуърд и Фремонт. Типичното положение беше това, че всяко семейство притежаваше собствен магазин „7-илевънс“, а четири от тях имаха повече от един. Кланът се бе заселил в страната, след като Ибрахим и Шата бяха емигрирали с четирите си деца през 1989-а, преди първата война в Персийския залив.

Най-възрастният жив брат, Абдел Халил, бе говорил от името на семейството след извършеното убийство на родителите си и изглеждаше най-вероятният източник на информация. Абдел притежаваше три магазина покрай Ел Камино Реал между два северни града на Полуострова — Милбрае и Сан Бруно, но ръководеше корпоративния си бизнес от една ниска сграда с мазилка и стъкло върху някогашно сметище край летището на Сан Франциско.

Хънт слезе от своя мини купър и тръгна под яркото слънце през открития паркинг към невзрачната приемна на АМК, Inc. Смугъл и малко раздърпан млад мъж по риза седеше зад единствената мебел — разхвърляно бюро поставено в средата на стаята. Сортираше някакви документи. От едната му страна димеше чаша с кафе. Картината на екрана пред него показваше художествена интерпретация на един магазин „7-илевънс“ в типичния градски мол. Радиото тихо свиреше нещо, което Хънт определи като музика от Средния изток, вероятно иракска.

Тази сутрин Хънт бе уговорил среща, вероятно със същия млад мъж, представяйки се за писател, който пише статия за завършили с успех емигрантски истории.

След като се представи, момчето притеснено се усмихна и изчезна през вратата зад него, като остави Хънт сам пред бюрото.

Минута по-късно Хънт вече се ръкуваше със симпатичен мъж, малко над трийсетте. Мустакът на лицето му го правеше да прилича леко на Саддам Хюсеин, облечен в американски дрехи — черен панталон, който приличаше на долната част от костюм и светлосиня елегантна риза с отворена яка.

— Господин Хънт? Аз съм Абдел Халил. Искате ли нещо за пиене? Чаша чай или може би кафе. Или кола?

— Кафе, моля. Без захар.

— Добре. Можете да го изпиете в кабинета ми.

Халил щракна с пръсти и момчето скочи, поклони се и отново потъна в стаята отзад.

Хънт последва Халил в една по-просторна стая в дъното на сградата. От стола пред стандартното дървено бюро, който му бе посочен, виждаше отлично залива и кацащите на летището самолети.

Самата стая, подобно на своята двойничка отпред, беше в крайна степен функционална. На една от стените над нисък бюфет бе закачена огромна карта на района на залива. Компютърът стоеше в десния ъгъл на бюрото, който Халил заобиколи и седна. Едва се бе настанил, когато момчето от приемната почука и влезе с чаша кафе. Подаде я на Хънт и затвори вратата на излизане.

— Е? — Халил сключи ръце пред себе си. Говореше литературен английски с равна интонация: — Господин Хънт, как е кафето? Добре. Сега ми кажете с какво мога да ви бъда полезен. Доколкото разбрах, пишете някаква статия?

Това винаги беше трудната част. Хънт постави чинийката на малката масичка наблизо.

— Всъщност, господине, не е така и трябва да ви се извиня. Аз съм частен детектив. Работя за един адвокат, който се е заел с обжалването по случая Ивън Шолер. Отлично ще ви разбера, ако поискате да ме изхвърлите оттук.

Изненадан, но и малко развеселен, Халил махна с ръка:

— Едва седнахте. Защо мислехте, че няма да искам да говорим за Ивън Шолер?

— Темата може да е чувствителна.

— Защо да е чувствителна?

— Мисля, че е бил смятан за безспорния убиец на родителите ви.

— Да — лицето на Халил стана мрачно. — Преживяхме труден момент. Но се надявам, че вече всичко е зад гърба ни. Казахте, че Шолер обжалва присъдата?

Хънт кимна.

— Е, желая му късмет.

— Наистина ли? Това донякъде ме изненадва.

— Защо?

— Ами той е убил родителите ви.

— Но никога не е бил обвиняван в това, че ги е убил. Пък и, честно казано, тогава ми изглеждаше много нереално. Освен ако човек не повярва на предположението, че е заради всичко, което му се е случило в Ирак. Че е мразел иракчаните и просто случайно избрал тях, за да ги пожертва. — Халил поклати глава. — Нито за миг не повярвах в това.

— Тогава кой мислите, че ги е убил?

— Мисля, че е бил Рон Нолан.

— Защо?

— Ами да вземем например осколочните гранати. Работата му, доколкото разбирам, често го е отвеждала до Ирак и обратно. Там е имал достъп до такова оръжие и би могъл да го пренесе с военен транспорт дотук, без да се притеснява на митницата.

— Но защо?

— Какво защо?

— Защо вашите родители? Какъв мотив може да е имал Нолан?

Халил сбърчи лице, спомените започнаха да нахлуват.

— Смятам, че е бил нает да ги убие още в Ирак. Нашето семейство имаше интереси в бизнеса там и смятам — е, бях го чувал даже, и когато казах на ФБР за това…

— Чакайте малко! Извинявайте. Казахте, че сте разговаряли с ФБР?

— Разбира се.

— И им казахте, че Рон Нолан е убил родителите ви, основавайки се на информация, която сте получили от Ирак?

— Ами, да.

— И какво ви отговориха агентите от Бюрото?

— Стори ми се, че това вече им беше известно, защото не изразиха несъгласие, че е възможно да се е случило. Увериха ме, че ще разследват в тази посока. Но после разбира се, след това, което стана с господин Нолан…

— Значи са говорили с вас за процеса срещу Шолер?

Това за миг го обърка. Той се извърна малко настрани и погледна през прозореца, като бърчеше чело. После отново се обърна към Хънт.

— Не си спомням точно това.

— За какво всъщност говориха с вас? — Хънт се облегна назад, изгубен за момент в собственото си объркване. — Съжалявам, че ви прекъснах. Значи казахте, че ФБР не е смятало Ивън Шолер за убиеца на вашите родители?

— Точно така. Вероятно това отчасти обяснява защо срещу него не беше повдигнато обвинение. Всички от ФБР, с които разговарях единодушно смятаха, че е бил Нолан.

— Но Нолан не…

— Нолан беше мъртъв, господин Хънт. Какво можеше да се направи при това положение? Беше свършило. Обърната страница. Даже и ако някой от братята или роднините ми искаше да отмъсти, той вече беше мъртъв.

— Значи според вас Шолер наистина е убил Нолан?

Сега Халил беше искрено изненадан.

— Ами, да, разбира се. Не вярвам някой да се съмнява в това. Или е така?

Хънт беше готов да каже: „Всъщност, да, моят шеф се съмнява“, но това би довело Халил до следващия въпрос: „Тогава кой е убил Нолан?“, а отговорът на Хънт — по-точно отговорът на Харди — беше: „Ами, вие, момчета. Някой от семейство Халил.“ Само че изведнъж нещата не изглеждаха вече така.

Вместо това Хънт смотолеви:

— Не, никой не се съмнява, че Шолер е убил Нолан. А ФБР са казали, че вероятно Нолан е убил родителите ви. Те имаха ли представа защо? Или кой му е наредил?

— С две думи, в началото не можеха да открият нищо, въпреки че научих от свои роднини, че са разпитвали доста хора там, отвъд океана.

Хънт успя единствено да отвори уста от изумление.

— В Ирак? ФБР са разпитвали хора в Ирак във връзка със смъртта на родителите ви?

— Разбира се. Натам водеше процесът.

— Но не са открили кой го е направил?

— След известно време разбраха кой. — Сега Халил си позволи да се усмихне леко. — И ние, моето семейство, потвърдихме, че е вярно. Знаете ли, вашето ФБР знае какво прави. Агентите им са изключително компетентни и добре си вършат работата.

Хънт се изпъна назад.

— И какво откриха?

— Ами, както казах, след известно време стана почти очевидно. Но най-напред трябва да знаете, че баща ми, Ибрахим, беше отличен бизнесмен. Той насочваше най-малкия си брат, Махмуд, в някои от сделките му в Ирак. Махмуд се опитваше да наеме работници за договор за реконструкцията там, много изгоден договор. Но основният доставчик и главен конкурент на Махмуд беше кюрд на име Куван Крекар. ФБР стигнаха до заключението, че господин Крекар е издействал поръчката срещу майка ми и баща ми, за да съсипе бизнеса ни тук — и до голяма степен успя. Но за кратко. — Усмивката на Халил се върна върху лицето му, но този път беше ледена. — Дочух една-две думи преди време, според които господин Крекар изгубил живота си от импровизирано взривно устройство. Страната ни, както знаете, преживява бурни времена. Но добрата новина е, че Махмуд и бизнесът му напоследък процъфтяват и вярваме, че най-лошото е минало.

36.

В 5:30 Харди и Хънт седяха в едно от сепаретата край прозореца при „Лу Гърка“ — бар и, според някои хора, ресторант, намиращ се на улицата точно срещу Съдебната палата. Чепкането по въпроса дали е истински ресторант, достоен да носи това име, произтичаше от непостоянното качество на храната, която се сервираше там. Много от редовните посетители идваха само за да пият на бара отпред и даже не се опитваха да ядат постоянно променящият се специалитет на Чуй, съпругата на Лу, която създаваше по един такъв всеки божи ден.

Специалитетът бе единственото ястие в менюто и в чест на китайския произход на Чуй и гръцкия — на Лу, тя най-често се опитваше да прави различни комбинации от продукти, съчетавайки коренно различните кулинарни традиции на тези две култури. Така в някой ден Специалитетът на Лу можеше да е тестени хапки с рибен хайвер в бульон „Авголемоно“, в друг — пелмени с мусака „Цяодзъ“ или често поръчваният „Инлин“ в глинен гювеч. Съставките на последното веднъж бяха объркали жури от шестима най-добри майстори-готвачи в града, след като Областният прокурор Кларънс Джакман публично го беше нарекъл „своето любимо ястие за обяд“.

Тъй като „При Лу“ бе наполовина под земята — входът откъм Браянт слизаше осем стъпала под нивото на улицата — сепарето на Харди и Хънт имаше прозорци високо горе. Същевременно те бяха наравно с улицата, която минаваше покрай едната страна на заведението. Едва ли някой обръщаше внимание на гледката през тях, която предлагаше минаващи крака, боклукчийски гюмове и от време на време някой бездомник.

Днес нито Харди, нито Хънт се интересуваха от атмосферата. Харди бе прекарал следобеда в подготвяне на първия вариант на аргументацията за обжалването на присъдата на Ивън, който се опираше на ПТСР. Седеше с леко превити рамене, и сякаш умислен. Ръцете му обгръщаха чашата с кафе. Хънт бе седнал странично и бавно въртеше сложената върху масата халба с бира. Вече бе докладвал на Харди в офиса, което го бе накарало да се обади на Глицки и в крайна сметка решиха да се съберат тук и да обмислят фактите, с които разполагаха.

— Смяташ, че информацията за разговора на Халил с ФБР няма да ти е достатъчна? — попита Хънт. — В петък искаше само това.

— Отлично си спомням, но онези спокойни дни вече са минало — отвърна Харди. — Със сигурност ще използвам това в аргументацията си. Халил са имали сериозен мотив да убият Нолан. Съдебните заседатели са имали право да го знаят и да решат за себе си дали това предизвиква у тях разумно съмнение във вината на Ивън. Съдебното жури, а не ФБР, трябва да решава кое е важно и кое — не. Но за да свърши работа „нарушението Брейди“, задържаните доказателства трябва да са достатъчно надеждни, за да хвърлят съмнение върху присъдата. А идеята, че неизвестна трета страна може да е имала мотив да убие Нолан вероятно няма да убеди съда да позволи на Ивън втори процес. Ще ни трябва нещо по-солидно, ако искаме да излезем с твърдението, че Халил са убили Нолан…

— Което не виждам как може да е станало, Диз. Наистина. Трябваше да чуеш онзи мъж. Щом казва, че не вярва Шолер да е убил Нолан, значи трябва да си е наел агент.

— Е, ако изборът е бил между него и някой негов роднина, това може да е изострило актьорските му умения, не мислиш ли?

Хънт сви рамене.

— Все пак противоречи на интуицията ми.

— Добре тогава. Хайде за минута да помислим върху това: кажи кой е убил Нолан, ако не е бил Ивън и не е бил някой от клана Халил?

— Какво ще кажеш за ФБР? Може в цялата работа да е имало страшно много пари и онези двама агенти да са я свършили и вече да са напуснали страната.

— Може би — без ентусиазъм каза Харди. — Интересна история. Но малко се съмнявам в нея.

— Аз също — съгласи се Хънт и посочи към входа. — И не я харесвам. Идва Глицки. Може би той ще знае нещо.

Не беше само Глицки. С него влезе и Брако. Харди представи Хънт — той не познаваше двете ченгета. Лу излезе иззад бара и прие поръчките им — зелен чай за Глицки и диетична кола за Брако. В следващите минути всеки разказваше какво е открил, така че всички да бъдат осведомени в еднаква степен. Историята за инцидента с уличните гангстери в Тендърлоин, Сан Франциско, която Харди беше научил от Тара, уличаваше Нолан в смъртта на трима човека и значително раздвижи духовете на присъстващите.

Последен говори Брако и разкри на другите двама това, което преди малко бе съобщил на Глицки. Беше открил секретарката на Боуен — Дени Пищо и бе разговарял с нея около час и половина за това, над което е работил шефът й през последните дни преди изчезването си. Госпожица Пишо не могла да предложи кой знае какво. Боуен, както всички знаели, имал разнообразна и доста голяма практика и според Пишо прехвръквал от дело на дело според това кой от клиентите му настоявал за внимание в момента. Не си спомняше нищо конкретно за Ивън Шолер или неговото обжалване.

Когато Брако свърши, четиримата мъже останаха да се гледат мълчаливо известно време. Накрая Харди наруши мълчанието.

— И докъде ни води това?

— До лайняната купчина — каза Хънт.

Глицки, който мразеше вулгарностите, изгледа детектива с лошо око, но после духна чая си, отпи и каза:

— ФБР в Ирак. Само това ни остава.

Харди поклати глава.

— ФБР не са убили Нолан, Ейб.

— Може би Шолер го е направил. — Брако вдигна ръка. — Знам, че ти е клиент, но…

— Да, но това почти няма значение в този момент — прекъсна го Глицки.

— Страхувам се, че за мен има, момчета — намеси се Харди. — Затова сме тук двамата с Уайът. Затова, ако никой няма нищо против, нека да оставим отворен въпроса кой е убил Нолан и да видим докъде може да ни доведе това.

— Приемам — каза Глицки. — Аз искам да разбера кой е очистил двамата Боуен, защото знаем, че не е бил Шолер.

— Значи приемаш, че при Боуен имаме случай на две убийства? — попита Хънт.

Глицки кимна.

— Докато не открия доказателства за противното. — Той насочи показалец през масата към своя инспектор. — Като стана дума за това, Даръл, чувствай се свободен да отделиш колкото време искаш за двете разследвания. Третирай ги съвсем основателно като „187“ — откриване на свидетели, също така доказателства, проверка на телефонните разговори и доклади за финансовото състояние — всичко, каквото се полага.

Брако, изведнъж превърнал се в самата решимост, кимна.

— Готово.

— Между другото — продължи Глицки, — по какъв начин ФБР и Ирак са свързани с Боуен? — В рядък изблик на чувство за хумор той имитира въпроса на Ферис Буелър: — Кой ще каже? Кой ще каже?

— На мен ми се върти една мисъл — каза Харди. — Да се върнем към Нолан. ФБР разговарят лично с него, а неговият работодател е в Ирак, което непременно свързва ФБР с Ирак в едно изречение.

Хънт подхвана мисълта му.

— Добре. А според Абдел Халил Нолан е приел поръчката да убие родителите му в Ирак от човек на име Кумар или нещо такова.

Харди, който никога не забравяше нищо, го поправи:

— Куван.

— Добре, Куван. Куван плаща на Нолан четирийсет или петдесет хиляди, за да очисти двамата Халил. След това иракската част от клана очиства Куван.

Четиримата мъже замълчаха, всеки със своите мисли и напитка. Накрая Харди прочисти гърлото си.

— Майчице, колко добре се връзва.

Глицки се обърна към него.

— Какво казваш?

— Казвам, че това е един чудесен затворен кръг, ако не се броят две звена — Чарли и Хана Боуен. — Мисля, че всички сме съгласни, че въпреки всичко, не са убити от ФБР. Нали така?

Всички кимнаха.

— Добре, поправете ме ако греша, но какво ще кажете ако следата води към Ирак, само че вместо от Куван, заповедта е дошла от Олстронг?

— Както е направил с Цвик — допълни Глицки.

— Знаем ли със сигурност? — попита Брако. — И даже да е сигурно какво следва от това?

— В случая с Цвик не може да ни отведе доникъде, но ФБР не са участвали в това разследване — отговори Харди. — Ала ако разгледаме случая Халил, това подсказва, че ФБР е прикрило американска компания с договори за доставка отвъд океана, отклонявайки вината и възмездието върху онзи Куван. Просто още един иракски бизнесмен, жертва на войната. Това напълно е удовлетворило клана Халил — получили са своето отмъщение и били щастливи. А тук вече никой не се сеща за Нолан или за Олстронг. Историята е напълно приключена.

— ФБР отново са направили това. Защо? — попита Глицки.

— Защото Олстронг има връзки на високи правителствени нива и тук и отвъд океана. Достатъчно високи, за да нареждат на ФБР.

— О-хо — Глицки поклати глава.

— Знам, знам, мразиш тези истории за конспирация — побърза да каже Харди. — Което не означава, че не може да се случи, Ейб.

— Не ми звучи лошо — обади се Брако.

— И на мен — додаде Хънт. — Даже ми харесва.

— Май изпускам нещо — обади се Глицки и се обърна към Харди. — Значи, Диз, според теб федералните са ходили в Ирак да разследват какво? Убийството на Нолан?

— Не, убийствата на двамата Халил.

— Мислех, че са смятали за убиец твоя клиент.

— Не — поправи го Хънт. — Не федералните, а в Редууд Сити са заключили, че е бил Ивън. Според Абдел ФБР са знаели, че е Нолан още съвсем в началото.

— И са отишли в Ирак? Защо?

— Ако не друго, за да открият източника на осколочните гранати — отговори Харди. — Да разпитат колегите на Нолан, неговия шеф, който, както се оказва, е издал заповедта за удара.

— Но пак питам, Диз, защо?

— Ами, може малко да преувеличавам с хипотезата си тук, но не ти ли звучи логично това: защото Олстронг е имал изгодни общи бизнес интереси с Куван. Халил започват да застават на пътя на Куван. Това донякъде е потвърдено от разговора на Абдел и Уайът днес следобед. Затова Олстронг нарежда на своя човек, Нолан, да нанесе удара. Което между другото е бил неговият начин да си вади хляба.

— Така. — Глицки въртеше чашата си с чай и се опитваше да сложи късчетата по местата им. — Но какво общо има това с Боуен?

— Боуен получава за обжалване делото на Ивън, както го получих и аз. Започва да задава същите въпроси като мен, само че вместо да изпрати Уайът да говори с Абдел Халил, започва с предположението, с което работим сега — че Нолан, а не Ивън е убил двамата Халил. Това променя уравнението в частта кой има нужда да го покрие, когато всичко започва да излиза наяве. Какъв е отговорът?

— Олстронг — каза Хънт.

Хари кимна.

— Десет точки.

— Кой има нужда да прикрие какво? — попита Глицки.

— Олстронг. Може да действа напълно безскрупулно в Ирак и никой да не задава много въпроси, стига да си изпълнява договорите. Но ако излезе наяве — а тук историята направо би гръмнала — че убиват натурализирани американски граждани на американска земя, за да защитават бизнес интересите си в Ирак, работата им там отива по дяволите. Най-малкото Олстронг вече няма да получава договори за доставка. Може даже да изгуби и тези, които вече е получил, ако бъде обвинен в убийство от първа степен.

Брако изпи шумно остатъка от диетичната кола.

— За колко пари говорим? Имам предвид Олстронг, договорите му там.

Сега се обади Хънт.

— Стана ми любопитно, докато проверявах някои факти около Нолан и рових в „Гугъл“ през уикенда. През първата година в Ирак, когато Нолан е бил на заплащане по ведомост, са получили триста и петдесет милиона долара в правителствени контракти. Всъщност, за тази година те са най-бързо развиващата се компания в света, надминавайки даже „Гугъл“.

— Ти майтапиш ли се? — възкликна Брако. — „Олстронг Секюрити“? Имам предвид, кой знае кои са те? Никой даже не е чувал за тях. Те не са „Халибъртън“.

— Не, но се стараят повече — каза Хънт. — Това мога да ти кажа със сигурност.

— Може би дори убиват, за да получат работа — без следа от хумор допълни Харди.

Глицки седеше облегнат назад. Тялото му все още изразяваше резервираност.

— Добре, добре. Значи смятате, че Боуен първо е отишъл да задава въпроси на Олстронг, не на Халил?

— Така мисля — рече Харди.

— И Олстронг го е убил?

Кимане.

— Да, или е поръчал да го убият.

— Това е малко драстично, не смяташ ли?

— От наша гледна точка може би да. Но тези момчета са банда наемници. Наети оръжия. Това е техният начин да решават проблемите си. — Харди отново започна да се ентусиазира. — Виж, Ейб, Олстронг вече се бил оправил с нещата около Нолан и всичко е било зад гърба му. Светът вярвал, че Ивън Шолер е убил двамата Халил поради някакви свои перверзни причини. Някой управник с много власт — генерал, конгресмен, или някакъв друг, който е бил в джоба на Олстронг — е наредил или убедил ФБР да предложат на живите Халил Куван като жертва.

Глицки продължаваше да клати глава.

— Знам, че тук сме се събрали не особено големи фенове на федералните, но трябва да кажа, че не вярвам да са го направили. Изобщо. Понякога наистина стават прекалено усърдни, но едва ли ще натопят невинен иракчанин и ще стоят да гледат отстрани как някой го убива.

Харди кимна в знак на съгласие с думите му.

— Какво ще кажеш, ако не са знаели, Ейб? Какво ще кажеш, ако някой нависоко, генерал или сенатор или който и да било е отишъл при Директора на Бюрото да гарантира за Олстронг и между другото е продал Куван? И така агентите решават случая, но им нареждат да стоят настрана.

— И когато някой като вас иска да говори по този въпрос — обади се Брако, — както вие сте направили тази сутрин, сър, агентите повече не работят там.

— А Олстронг си остава сух — додаде Харди.

— Докато не се появил Боуен — завърши Хънт.

— Ето, това е — каза Харди. — Опасността над Олстронг отново се била появила, този път още по-близка. Затова е трябвало Чарли да изчезне, преди да успее да направи каквото и да е публично изявление. Или да започне да задава още въпроси. Просто е трябвало да бъде премахнат. — Харди огледа поред всички около масата. — Някой да вижда колосален пропуск в тази хипотеза?

Глицки погледна Брако.

— Не се притеснявай, Даръл. Той обича да си служи с такива думи. — След това се обърна към Харди. — Знаеш ли дали Боуен въобще е осъществил контакт с Олстронг? Имам предвид истинско доказателство?

— Не, но може би ще открием. Ще видим извлечението на телефонните му разговори. — Харди се обърна към Брако. — А ти може би ще поискаш да провериш и тези на Хана.

Глицки сопнато защити инспектора си:

— Даръл има достатъчно мозък в главата си, Диз.

— Извинявай — каза Харди. — Малко съм превъзбуден. Тук може наистина да напипаме следа.

— Хайде първо да видим дали имаме доказателства — каза Глицки. Той допи чая си и внимателно остави чашата. Когато заговори пак, гласът му тежеше от неодобрение. — Наистина не искам да повярвам на тази ваша конспирация. И историята с прикриването. От някой достатъчно високопоставен, за да има влияние във ФБР. Продължавам да вярвам, че нашите момчета не правят такива неща.

— При цялото ми уважение, това шега ли е? — възкликна Хънт. — Тези са същите вонящи копелета, които ни докараха Абу Граиб и всичките останали беди там. Предателство срещу Куван заради по-голяма печалба, което означава напомпването на още повече пари в тази усърдна, богобоязлива компания на Олстронг — толкова е просто. Ние сме добрите момчета, нали не сте забравили, така че това което вършим е правилно.

— Да — отговори Глицки. — Затова нека се надяваме, че грешим.

Харди си мислеше за Ивън Шолер, хвърлен в затвора до живот, и въобще не се надяваше да грешат. Не виждаше друга възможна алтернатива и отдавна беше изгубил вярата в това, че доброто е присъщо на човека.

Някои хора може би бяха добри, може би по-голямата част. Но други, особено онези, които биват привличани от войната и хаоса, биха направили всичко, биха лъгали, мамили и убивали, за повече пари или власт или заради двете заедно. Основните правила на цивилизацията не важаха за тях.

Харди беше убеден, че именно това се бе случило. Моралната гнилост, която обхващаше Ирак и местата на властта там и в чужбина, бе отровила обществото. Онова, което отличаваше Олстронг бе, че имаше арогантността и безотговорността да внесе хаоса и загниването у дома.

А това според Харди не биваше да остане така.

37.

Харди седеше в тъмната дневна отпред, в стола си за четене, вдигнал крака върху табуретката. Беше със същите шорти, които бе обул, когато си легна преди шест часа. Преди един час се беше събудил стреснат — бе имал кошмар как някой го бута да падне от самолет в Тихия океан. Бе отметнал завивките и останал неподвижно в нощта, докато сърцето му се успокои. Слушаше дишането на жена си, черпейки успокоение от спокойната му равномерност.

Накрая се отказа от опитите да заспи и се измъкна от леглото. Долу по навик отвори хладилника и надникна, после го затвори и отиде в съседната обща стая. Погледа рибките, които плуваха в своя тъмен, бълбукащ дом.

Беше прекарал по-голямата част от вечерта след вечерята до рибките и компютъра, за да открие колкото може повече за „Олстронг Секюрити“. Анализът на Хънт за успеха на компанията в началото на войната се беше оказал точен до този момент, но той бе пропуснал да спомене, че до настоящия момент правителствените договори в Ирак, които компанията изпълняваше, възлизаха на обща стойност от осемстотин и четирийсет милиона долара.

Олстронг отговаряше за охраната на шестнайсет летища в страната и на електропреносната мрежа в двайсет и два административни района. Отговаряха за смяната на валутата в цялата страна, както и за електрификацията на особено опасната провинция Анбар. Уебсайтът на компанията се хвалеше с 8800 работници в Ирак, 465 от които бивши военни, повечето офицери.

Компанията действаше и в няколко други страни с повече от 500 бивши командоси, оперирали в Индонезия, Афганистан, Нигерия, Ел Салвадор. Специализираше в корпоративна и правителствена логистика и охрана. Повече от 200 служители работеха в огромния нов комплекс на централното управление на компанията близо до Кендълстик Пойнт в Сан Франциско. Там се концентрираха главно върху програмите за гарантиране на целостта на общинската водоснабдителна мрежа и, ни в клин, ни в ръкав — върху отглеждането на морски котки, като питателен и евтин източник на храна за развиващите се страни.

Джак Олстронг, основател, президент и изпълнителен директор на компанията, очевидно бе преместил офиса си у дома през март 2005-а. Живееше сам в голяма къща на Халисбъро и ръководеше бизнеса си от Сан Франциско, макар че заглавната страница на сайта наблягаше на факта, че Олстронг е готов и способен да се озове незабавно във всяка гореща точка по света с един от частните самолети на компанията, два от които Гълфстрийм V с реактивни двигатели.

Когато си легна, умът на Харди гъмжеше от възможностите, които Олстронг можеше да предложи за обжалването на Ивън. Веднага щом Брако успееше да изкове звеното, свързващо Олстронг с участието на Нолан в убийството на двамата Халил и семейство Боуен, Харди щеше да разполага с неопровержимо доказателство, че журито на първия процес не е разполагало с най-важната улика, която би могла да повлияе върху присъдата. Щеше да получи своя апел, позовавайки се на „нарушението Брейди“, а после вероятно и втори процес. А тогава едва ли новото жури, предвид настъпилите обрати, щеше да осъди Ивън повторно.

Сега подсъзнанието на Харди бе отхвърлило всички онези оптимистични заключения. Докато седеше прегърбен, с пръсти събрани пред устата, той установи, че търси някаква сигурна нишка, която може да свърже Олстронг или неговата компания въобще с някакво престъпление.

Ако Джак Олстронг лично бе наредил на Нолан да елиминира семейство Халил и му бе платил в брой — а според Харди именно така се беше случило — той не можеше да разчита да открие нещо черно на бяло за това, особено след всичките тези години.

Или — поправи се Харди — Чарли Боуен бе открил единственото доказателство, което може непредпазливо да е предал на съпругата си. Но вече всичко е изгубено, каквото и да е било то. И убийствата на Чарли и Хана бяха извършени също толкова професионално.

Даже и Брако да откриеше, че Чарли или Хана Боуен се бяха обаждали или посетили Олстронг през последния ден от живота си, какво щеше да докаже това? Щеше ли да доведе до откриване на тялото на Чарли, което сигурно отдавна е станало храна за рибите? Щеше ли да установи, че някой наемник на Олстронг е дръпнал тялото на Хана в гаража, за да е сигурен, че вратът й ще се чупи, докато пада от стълбата?

Харди знаеше, че това няма да стане.

И стига Олстронг да не признае нищо — а след като няма доказателства, защо да го прави? — тогава даже целият свят да се изправи и да го обвини, той щеше да остане недосегаем. Всъщност, осъзна Харди, при мащабите на дейността на Олстронг, досега той несъмнено се бе обградил със здрава защита — административни помощници/висш персонал, свои собствени адвокати. Те щяха да го държат надалеч от досадници като него или даже сержант Брако, които биха могли да се появят и да му задават нахално въпроси. Харди може би никога нямаше да стигне до него, за да разговарят.

Когато чу как вестникът се удря във външната врата, той отвори отново очи. Тъмнината отвън бе изсветляла леко.

Денят щеше да е дълъг.

Три и половина часа след началото на работния му ден Харди злобно изгледа телефона, иззвънял до лакътя му. Беше на осмата страница от своя апел, позован на Брейди. Беше направил чудесна обосновка на факта, че информацията на ФБР е трябвало да бъде предоставена на Уошбърн. Това би му дало възможност да подложи на кръстосан разпит сега изчезналите и както се твърди бивши федерални агенти по въпроса с внесените от Нолан осколочни гранати. Беше изключил мобилния си телефон и бе оставил строги указания на Фелис да отменя всичките му разговори. Имаше нужда от концентрация.

Но ето че телефонът му звънеше. Затова го изгледа така злобно.

Пусна химикалката и посегна да вдигне слушалката.

— Сигурно е някаква тревога — каза с мек тон. — Да не би в сградата да е избухнал пожар?

— Не, сър. Но лейтенант Глицки каза, че се налага да ви обезпокоя. Очевидно някой се е опитал да убие Ивън Шолер в затвора тази сутрин. Лейтенант Глицки е на линия. Да ви свържа ли?

— Няма да е лошо, Фелис. Да, ако обичаш. — Чу изпукване в слушалката. — Ивън добре ли е?

— Жив е, макар че е много лошо намушкан. Имал е късмет. Ножът е опрял в ребро, иначе сега да е със стайна температура.

— Значи ще живее?

— Не мога да обещая, но очевидно има големи шансове.

— Какво точно е станало, Ейб? Да не се е замесил в побой?

— Е, в затвора винаги е трудно да се установи какво точно се е случило, но според първите сведения той е бил нещо като мишена. Някакъв салвадорски бандит от Лос Анджелис, Рафаел Калдерон, се е опитал да го намушка. Никой не ги е виждал двамата заедно допреди тази сутрин.

— Искаш да кажеш, че някой е наредил това?

— Нищо не искам да кажа. Казвам ти, каквото знам до този момент. Чух, че твоят човек Ивън Шолер бил идеалния затворник. Никакви врагове досега, нито нещо, с което да си е създал такива.

— Значи заповедта е дошла отвън?

— Не знам. Може да е било нещо лично, за което не знаем. Бих се поколебал да дам предположение. Но може би ти имаш да ми казваш нещо.

Харди си спомни за проучването си миналата вечер и не можа да спре една мисъл, която веднага изскочи в ума му — това че „Олстронг секюрити“ вече имаха присъствие в Ел Салвадор. Освен разходката си в Интернет предишната вечер, той си спомни няколко големи статии и даже откъси от две книги, които разглеждаха връзките между американските наемници и салвадорските гангстерски мрежи в страната. Определено те бяха дълбоко свързани. За около минута осведоми Глицки, после попита:

— Разпитвали ли са Калдерон?

— Калдерон не е бил късметлия като Шолер.

— Да не би да искаш да кажеш, че е мъртъв?

— Точно така.

— Шолер ли го е убил?

— Не. Шолер е бил на земята, целият в кръв. Надзирателите чули ревове и викове от нападение и отишли там. Заобиколили Калдерон и той направо побеснял. Ножът все още бил в ръцете му и той започнал да замахва към тях. Тяхната реакция била нещо, което със сигурност ще нарекат „уместно приложена сила при самозащита“.

Харди осъзна, че кокалчетата му бяха побелели — толкова силно бе стиснал слушалката. Знаеше, че ако Калдерон е приел задачата да убие Шолер в затвора и после се беше провалил или беше хванат, то можеше да е сигурен, че друг затворник щеше да убие него, преди да бъде разпитан. Знаеше също, че онзи, който бе издал заповедта, също толкова лесно можеше да издаде нова.

След телефонния разговор Харди не можеше да върне мисълта си към черновата на бюрото. Реши да повърви до Съдебната палата, за да проясни мозъка си. Времето продължаваше да е хубаво и ако Глицки бе отишъл да обядва, Харди можеше да продължи още две пресечки нататък и да хапне нещо в някоя от онези приятни нови закусвални в Со-Ма, южно от пазара. Но Ейб беше зад бюрото си. Пиеше минерална вода и хапваше оризов кейк. Глицки издърпа чекмеджето, извади шепа фъстъци в черупките и ги плъзна през бюрото.

Харди строши една черупка.

— Пак е Олстронг, Ейб.

— Калдерон? Може и да е така.

— Така е, абсолютно съм сигурен.

Глицки поклати глава.

— Не ме разбирай погрешно. С цялото си сърце искам да е така, но само това не ми е достатъчно, Диз. Ако от това ще се почувстваш по-добре, мисля, че е възможно, а не мислех така допреди няколко дни. Чакам Даръл, преди да си направя заключения.

— А аз направих своето заключение, когато научих, че Ивън е бил намушкан с нож. Няма друго възможно заключение.

— Не искам да ти изглеждам опърничав, но не се заблуждавай. Ти мислеше същото и вчера, а може би и преди.

Харди задъвка замислено.

— Искаш ли да ти кажа защо смятам, че е Олстронг?

— Да, само че кратката версия, ако обичаш.

— Добре, преди шест седмици Хана е убита. Олстронг вече е трябвало да убие двама души, свързани с обжалването на Шолер. Той смята, че от гледна точка на доказателствата вече се е отървал от всичко. Но знае, че докато Ивън е в затвора, винаги ще се очаква обжалване с всичките съпътстващи рискове — хора като Боуен и мен, които да задават провокиращи въпроси. Може би някъде има даже доказателство, че той лично е участвал в домашно убийство.

— Да се надяваме — рече Глицки.

Харди кимна.

— Затова на Олстронг му хрумва нова идея.

— Да убие Шолер.

— Четеш ми мислите. — Още един фъстък. — Шолер умира и апелът умира. Прекъсва всички нишки. Но разбира се, проблемът е, че Шолер е в затвора. Не е недосегаем, но е малко по-усложнено — през Ел Салвадор, обратно към бандите в Лос Анджелис. — Харди направи жест, който сякаш казваше: „Воала!“ — ето ги твоите шест седмици между Хана и днешния ден.

— Великолепно — Глицки сдъвка още един фъстък. — Измислил си всичко.

— И за Боуен измислих. Хвърлили са го в океана.

Това накара Глицки да се изправи на стола си.

— Откъде знаеш?

— Сънувах го — ухили се Харди. — Но точно това се е случило, Ейб. Ще откриеш ДНК-то му в някой от самолетите им, гарантирам.

— Веднага, щом вляза в него. — Глицки се отпусна назад и събра ръце в скута си. — Искам да ти вярвам, Диз, наистина искам. Ще скоча с двата крака в тази история в мига, в който някой съдия ми даде съдебно разрешение. Или имам сериозна причина да изпратя Брако да говори с този тип. Но дотогава… — той сви рамене — Чакам Брако. Дали ще открие нещо или не. Обикновено ако има нещо, той го открива.

— Да, но междувременно клиентът ми продължава да е мишена.

Глицки хвърли поглед към часовника на стената.

— Диз, това наистина е фантазия. Наистина мисля така. Ако не е така, по твоите сметки следващата атака е след шест седмици.

Глицки го каза почти на шега, но Харди усещаше следващата атака, по-близка.

Възбуден се прибра в офиса си, нареди на Фелис да спира обажданията и прекара следващите два часа в работа над апела си. Едно нещо, което като адвокат можеше да направи, беше да заведе апела и да размърда нещата. Той също чакаше дали Брако ще открие някакво доказателство, че някой от двамата Боуен се е обаждал на Олстронг, но имаше още един, по-пряк начин да научи това. Можеше да вдигне телефона и да попита.

Това не беше стилът на Глицки, а Харди, в ентусиазма си да разбере какво всъщност се бе случило, се чувстваше доста забавен от този процес. Но Глицки се опитваше да разреши два случая на убийства в неговия район и да изправи виновника пред правосъдието. Докато Харди имаше само една задача — да работи за освобождаването на клиента си.

Разликата беше съществена и след нападението срещу Ивън в затвора беше наложително да се действа спешно. Харди се бе надявал полицията да докаже по някакъв начин връзката Олстронг-Боуен, защото тя би подсилило аргументацията в апела му. Но всъщност не се нуждаеше от това, за да го внесе за разглеждане — ФБР и Халил след време можеха да покажат следата към Нолан и Олстронг, но тук ставаше въпрос дали тези първи разговори със свидетели е трябвало да бъдат част от разкритията на прокуратурата, а по това не можеше да има съмнения.

Колкото и да изглеждаше лесно да се обади на Олстронг, в уравнението имаше още един елемент, който Харди можеше да пренебрегне само на свой риск. Тези хора бяха доказали, че са особено активни спрямо хората, застрашаващи бизнес интересите им. Ако теориите на Харди бяха верни, а до този момент той вече бе убеден, че са, те бяха убили двамата Боуен и посегнали на живота на Ивън. И то без да оставят и най-малка следа, която би ги свързала с тези престъпления.

Харди съзнаваше, че в мига, в който вдигне телефона, опасността за собствения му живот изведнъж щеше да скочи. Щеше да се постави точно в същото положение, в което преди него е бил Чарли Боуен, преди да изчезне завинаги.

Но той се нуждаеше от тази информация. Искаше да е сигурен; не можеше да внесе апела си, без да го знае.

Рискът бе наградата.

Харди си беше записал телефона на офиса на Олстронг сред бележките, които си беше водил предишната вечер, докато издирваше факти. На връщане от канцеларията на машинописките, където бе оставил черновата си с надпис „СПЕШНО“, той затвори вратата на кабинета, мина зад бюрото, седна, извади записките и дръпна телефона към себе си. Започна да набира номера със стоманена решимост.

38.

— Джак Олстронг, моля.

— Ще проверя дали е тук. Мога ли да му кажа кой го търси?

— Не знам. Как можете да му кажете кой го търси, ако не е там?

— Моля?

— Казахте, че ще проверите дали господин Олстронг е там. Но щом поискахте да му съобщите кой го търси, значи сте знаели, че е там. Нали така?

Харди не изпитваше особено удоволствие от тази логическа атака срещу бедната секретарка, но след нападението над Ивън смяташе, че времето му изтича.

— Моля ви, съобщете на господин Олстронг, че се казвам Дизмъс Харди и е изключително важно да разговарям с него възможно най-скоро. — Продиктува името си буква по буква, за да го запише тя. — Аз съм адвокат и се занимавам с обжалване по делото на Ивън Шолер, с което съм сигурен, че е запознат. Моля, предайте му, че продължавам работата на друг адвокат, Чарли Боуен, който се е занимавал с това миналото лято. Ако е зает, кажете му, че ще остана тук на линия, колкото е необходимо.

Както се оказа, бе необходимо по-малко от минута. В слушалката се чу глас с неопределим южняшки акцент, лишен от нервност, гняв или страх.

— Джак Олстронг на телефона.

— Господин Олстронг, аз съм Дизмъс Харди и…

Силен, бумтящ смях.

— Да, вече знам. Направили сте силно впечатление на Мерилу, трябва да призная. Обикновено е костелив орех. Разбрах, че работите за лейтенант Шолер?

— Ивън. Да, сър.

— Ивън, точно така. Винаги мисля за него като за лейтенант. Такъв беше, когато работеше за нас. — Направи пауза. — Божичко, онзи батак с него и Рон Нолан се превърна в същински ад, нали? В какви каши се забъркват понякога хората. А едва ли можете да си представите двама по-добри млади хора. Но предполагам, че никога не сте имали щастието да познавате Рон?

— Не.

— Наистина жалко. Беше добър човек, добър войник, лоялен служител. Това, което се случи с него, бе огромна трагедия, господин Харди. Говоря честно. Знам, че до голяма степен всичко е станало заради раната в главата на лейтенанта, затова не го обвинявам толкова силно, колкото бих при други обстоятелства. Войната може да направи ужасни неща с хората и тази не прави изключение. Всеки, който е бил на война знае, че това е факт. Вие ветеран ли сте, господин Харди?

— Да, сър. От Виетнам.

— Е, тогава знаете за какво говоря. Но поне в тази война самите войници, обикновените войници, се ползват с известно уважение. Беше крайно време това да се случи, не мислите ли?

— Да, но сега се обаждам, защото смятам да подам апел, да видя дали не мога да освободя господин Шолер от затвора и…

— Чакайте! — гласът на Олстронг загрубя. — Чакайте малко. Казвате, че се опитвате да извадите лейтенанта от затвора? Мислех, че не може да има съмнение, че той е убил Рон.

— Ами, журито е решило, че не може да има основателно съмнение, което…

— Чакайте малко. Няма нужда да търсим нюансите, господин Харди. Смятам, че достатъчно ясно дадох да се разбере, че преди да бъде ранен и дори след това лейтенант Шолер се ползваше с пълното ми уважение. Беше добър войник, водач по природа, добре се държеше с хората си. Но не мога да приема идеята, че някой, който е убил мой служител и добър приятел ще се разхожда свободен по улиците. Определено не съм склонен да ви помагам за това обжалване.

— Господине, аз не вярвам, че Ивън Шолер е убил Рон Нолан.

— И таз добра. Сигурно сте единствен. Не познавам друг, който да е на същото мнение.

— А Чарли Боуен?

Олстронг се поколеба за миг.

— И той.

— Значи сте говорили с него?

— Поне два пъти. Миналото лято или не беше тогава? Не знам. Какво стана с него? Един ден беше тук и ми задаваше куп въпроси, и аз мислех, че е придвижил апела си, а след това някъде потъна.

— Именно това стана с него — отговори Харди. — Изчезна.

— Просто така?

— Очевидно. — Харди усети, че гневът му почва да се надига и реши, че е време да притисне Олстронг. Да види дали няма да клъвне. — Познавахте ли съпругата на Боуен?

— Не мисля.

— Тя никога ли не ви се е обаждала по телефона?

— Може да се е обаждала, макар че не виждам защо би го направила. Но ако го е направила, не е разговаряла лично с мен. Защо смятате, че трябва да знам нещо за нея?

Харди изложи хипотезата си като факт.

— Работила е по делата, с които се е занимавал Чарли точно преди да изчезне. След това, не знам дали сте чули, преди шест седмици се е самоубила.

За първи път Олстронг се поколеба, след което издаде лек звук като от целувка.

— Съжалявам да го чуя, разбира се. Да не би защото Чарли я е изоставил?

— Предполагам, че това е всеобщото предположение. Макар че има и други хипотези.

— Защо се е самоубила?

— Не защо, а дали се е самоубила. Има някакви улики, които сочат, че някой може да я е убил и нагласил всичко да изглежда като самоубийство.

— Но защо му е на някого да прави това? Защо ще иска някой да я убие?

— Може би защото е открила нещо свързано със смъртта на съпруга й. И в такъв случай, онова с Чарли Боуен не е било обикновено изчезване. Възможно е той също да е бил убит.

— Много „може би“.

— Да. Ето още едно. Може би работата на Чарли по този апел е накарало някой да реши, че е необходимо да го елиминира.

— Кой би могло да бъде?

— Онзи, който всъщност е убил Рон Нолан.

— А-ха — Олстронг успя да се изсмее тихо. — Ето какво ви кара да смятате, че убиецът не е бил Шолер.

— Точно така. Това са хипотезите ми за двамата Боуен. Смятам, че и двамата са били убити и смятам, че човекът зад тези убийства се е опитал също да убие Ивън Шолер тази сутрин в затвора „Коркоран“. Само че този път не успял.

Харди не знаеше, дали Олстронг вече е получил новини от своите източници в затвора и беше решил, че няма да навреди, ако го научи от него.

Вярно, не последва никакъв знак, че тази информация е била регистрирана като нещо повече от малка подробност около делото на Харди, но постепенно изкуствената топлота в гласовете на двамата мъже се оказа изчерпана. В следващите думи на Олстронг напълно липсваше южняшката сърдечност.

— Е, всичко това е интересно, но определено няма нищо общо с мен. Както вече казах, боя се че не съм склонен да съдействам за изваждането от затвора на убиеца на Рон Нолан. Ако има нещо друго, с което мога да помогна, нека да го чуя. Иначе си имам бизнес, който се опитвам да ръководя.

— Оценявам това — отговори Харди. — Смятах, че ще се интересувате от откриването на убиеца на Рон Нолан. Предположих, че бихте искали да знаете дали наистина е бил Ивън Шолер или не. Всичко, което ми кажете, би могло да помогне да стигнем до истината. В апела се позовавам на това, че според мен ФБР са открили неща, които не са съобщили на обвинителите на Ивън по време на процеса. Предполагам сте запознат с осколочните гранати?

— Разбира се.

— Тогава може би знаете, че Нолан, който е бил ваш служител, е имал такива в дома си.

— Разбрах, че Шолер ги е подхвърлил, за да натопи Нолан.

— Не, господине. — Харди вече изобщо не се затрудни да изрече следващата неистина. — От процеса насам това положение е сериозно разклатено. Федералните заключиха, че не е възможно Ивън да е внесъл тези гранати в страната, докато за Нолан е било достатъчно да ги пусне в сака си.

— Защо му е било да го прави?

— Защото е харесвал начина, по който те прикриват следите от убийствата.

Олстронг се изсмя силно, макар че този път през телефона Харди отчете еднакви дози смях и нервност. Когато спря, каза:

— Това обвинение е направо смешно, господин Харди. Рон набираше за мен персонал. Той не е убивал хора.

— Убивал е. Федералните агенти достатъчно ясно са разкрили това пред роднините на семейство Халил, които са били сред неговите жертви. Този път се опитвам да извадя пред съда именно този факт. Ако Нолан е убивал хора по поръчка, тогава отмъщението става мотив за собствената му смърт. Това може да извади Ивън на свобода.

Олстронг зададе въпроса, към който Харди го беше водил.

— Твърдите, че Нолан е убивал хора по поръчка? Това е абсурдно.

— ФБР не мисли така.

— Кой му е плащал в такъв случай?

— Ами, ФБР твърди пред клана Халил, че е бил един от бившите ви клиенти в Ирак, човек на име Куван Крекар.

— Куван е мъртъв. От две години.

— Знам. Бил е убит от някой член на клана Халил в Ирак. Но аз все пак не смятам, че Куван е плащал на Нолан. В интерес на истината двама инспектори от отдел „Убийства“ в полицията на Сан Франциско са на същото мнение като мен. И въобще не смятат да се откажат от разследването си. Според тях онзи, който е платил за убийството на двамата Халил има пръст и в убийствата на Чарли и Хана Боуен. Имате ли някаква идея кой би могъл да бъде?

— Никаква.

— Странно, защото ние смятаме, че е някой във вашата компания, Джак. „Олстронг Секюрити“.

След малка пауза Олстронг каза:

— Господин Харди, ако това нелепо обвинение някога види бял свят, надявам се да сте готов цял живот да се защитавате в делото, което ще заведа срещу вас.

— Доволен съм, че го направих — каза Харди. — Трябваше да раздвижа нещо. Беше донякъде забавно.

Франи седеше до него край бара на „Малката детелина“. Брат й, Моузес Макгуайър, беше застанал срещу тях от другата страна на бара.

— Беше донякъде забавно — повтори Франи срещу Моузес, иронично имитирайки гласа на Харди. — Ужасно забавно да заплашваш човек, който вече е убил поне двама души и заподозрян за още три опита, за да не може тази информацията да излезе наяве. Ужасно е забавно, че може да ме сложи в списъка си за следващото убийство, за да може семейството ми да живее в страх всеки ден отсега нататък. Наистина го намирам за забавно.

Франи беше почервеняла, а очите й блестяха от гняв.

Харди сложи ръката си върху нейната.

— Това няма да се случи, Франи. И знаеш ли защо? Моузус знае, нали Моуз?

Макгуайър отпи от содата с лимон.

— Защото си казал на Олстронг, че участват и ченгетата. Няма нищо да спечели като те убие по същия начин, по който е убил семейство Боуен. Но — той вдигна показалец, — ето малката грешка, която сестра ми откри в стратегията ти, Диз. Ако този тип има достатъчно връзки, за да дърпа конците в самото ФБР, а очевидно ги има, кое по дяволите те кара да смяташ, че не може да заобиколи Ейб Глицки и Даръл Брако? — Той се обърна към Франи. — Достатъчно ясно ли се изразих?

Тя кимна веднъж с глава, все още бясна.

— Хора, почакайте малко — започна Харди. — Той няма да убие две ченгета, за бога. А кой знае кой още участва в разследването? Това просто няма да се случи.

— Не е необходимо да ги убива — отвърна Франи. — Какво ще кажеш, ако отгоре им наредят да прекратят разследването? Ти къде оставаш тогава?

— „При мен, Монти, ела при мен“ — пропя Моузес, но и той не се усмихваше. Наведе над лицето на зет си. — Това те оставя сам срещу вятъра, Диз.

— Добре, но ако се случи такова нещо, което се съмнявам…

— Тогава с теб ще се случи инцидент като с Чарли Боуен — каза Франи.

— Не, Ейб няма да миряса, докато…

Франи удари с длан по бара.

— Но ти вече ще си мъртъв, идиот такъв!

В падналата тишина Харди отново хвана нежно ръката й.

— Е, тогава не е ли по-добре да свърша тази работа набързо?

Харди можеше да се прави на хладнокръвен колкото си иска, но всъщност Франи и Моузес имаха известно право. Знаеше, че вероятно се е поставил под заплаха и можеше да го преживее, но също смяташе, че драматично е смекчил проблема, казвайки на Олстронг, че полицията вече се занимава със същото разследване.

Ала колкото повече мислеше за това, толкова повече усещаше, че се тревожи. Не бе преценил адекватно факта, че обаждането му до Олстронг можеше да постави Франи в опасност. Намерението му съвсем не беше такова, но именно това можеше да се получи.

Затова Вечерта за срещи свърши рано, въпреки че беше в техния стар любим ресторант „Йет Уа“. Франи бе все още разстроена от разговора на Харди с Олстронг и си легна рано. Харди седна на своя стол в дневната и набра номера на Брако на клетъчния си телефон. Инспекторът вдигна и Харди му разказа цялата история как бе притиснал Олстронг. Получи далеч по ентусиазиран отговор от този на Франи. Накрая Брако каза:

— Значи знаем, че и двамата Боуен са разговаряли с Олстронг. И аз го открих в справката за телефонните разговори. Сега какво?

— Сега да видим какво друго подсказва.

— Какво?

— Това е близо до него лично. Не е просто нещо свързано с корпорацията.

— Откъде знаеш?

— Най-вече защото дойде да разговаря по телефона с мен, макар че нямаше нужда да го прави. Има двеста души подчинени. Готов съм да се обзаложа, че има няколко нива на бюрокрация между него и рецепцията. Но аз му се обаждам изневиделица, споменавам Шолер и двамата Боуен и той веднага идва. Искаше да разбере колко знам, доколко е изложен на опасност. И съм убеден, че много добре му го разясних.

— Защо го направи? — попита Брако. — За да го предупредиш, че идваме?

— Жена ми ми зададе същия въпрос — отвърна Харди. — Но може би разтърсването на клетката ще го накара да направи някоя глупост.

— Някаква глупост, свързана с теб, може би.

— Може би, но е доста невероятно. Дадох на Олстронг да разбере, че сега срещу себе си има не просто един самотен адвокат или седем месеца по-късно жена му, която също е действала сама. Сега полицията също е замесена. Ако някой от нас изчезне или претърпи злополука, подозренията падат върху него. Затова ще трябва да измисли някакъв друг начин за измъкване, за спиране на разследването и аз смятам да го улесня.

— Той няма да признае, че е наредил извършване на домашно убийство. Или че има нещо общо с Боуен.

— Вярно е, но на мен това не ми е необходимо. Искам само да измъкна клиента си. Доколкото е засегнат той, аз искам само толкова.

— А аз искам тези убийства — каза Брако.

— Разбира се, че ги искаш — отвърна Харди, — така трябва. Но ще признаеш, че изграждането на доказан случай върху досега откритото и след като е минало толкова време е почти невъзможно. Междувременно Олстронг знае, че всичко се задвижва от Ивън Шолер. Именно това стои зад нападението тази сутрин в затвора. Той вече е убеден, че ако Ивън Шолер изчезне, изчезват и проблемите му.

— Аз няма да изчезна — каза Брако.

— Няма да имаш избор, щом не е оставил улики, с които да работиш. Имам чувството, че това приятелче си е изградило бизнеса чрез заобикаляне на местните власти навсякъде, където е стъпил кракът му. Сега си има политически чадър и блясъка на почтеността. Няма да го победим с фронтално нападение.

— Имаш ли по-добра идея? — попита Брако.

— Всъщност, имам една.

Когато влезе на пръсти в спалнята малко след единайсет часа, Франи светна нощната лампа до леглото.

— Хей — обади се Харди.

Тя потупа леглото до себе си.

— Хей, искам да се извиня. Бях разтревожена. Още се тревожа, но не искам да се караме заради това.

Той отиде до нея, приседна и я поглади с ръка по рамото.

— И аз не искам.

След минута тя издиша шумно.

— И как мина?

— Смятам, че успях да убедя Даръл. Той наистина иска да пипне този тип. Както и аз.

— Ами Ейб?

— Не ми се искаше да говоря с Ейб. Той може да има известни резерви, за които точно в този момент не ми се ще да мисля.

Франи затвори очи и отново въздъхна.

— Наистина ли е толкова важно?

— Чарли Бруен е казал на жена си, че това е най-голямото нещо, по което е работил. Било и най-големият му шанс да направи добро на света.

— На света, а?

— На големия стар свят. — Той продължи да разтрива гърба й. — Не съм я избирал аз тази битка, Франи. Тя просто дойде при мен и падна в скута ми. И сега се оказа, че този тип просто е ухиленото лице на злото на този свят. Най-лошото е, че облича в мантията на патриотизма и лоялността убиването на хора, за да прави пари. Направо ми се повръща като си помисля.

— И всичко зависи от теб? Точно от теб ли, Дизмъс Харди?

— Смятам, че картите са у мен — отговори Харди. — Мога да го победя, да го смачкам.

— А хората, които му осигуряват политическа защита?

— Е, с малко повече късмет — и тях. Но за моите цели Олстронг е достатъчен. Просто искам да направя най-доброто, Франи, най-вече заради моя клиент.

— Не съм сигурна, че ти вярвам, скъпи. Мисля, че искаш да спасиш света.

— Ако направя това, ще ми трябва специална музикална тема — като във филм.

39.

Харди въобще не можа да спи толкова добре, колкото му се искаше. Събуди се още в два и шестнайсет от звука на гуми, които бяха изсвирили върху асфалта под спалнята им. Напълно буден, слезе долу да провери дали къщата е заключена отпред и отзад. Беше.

Светна лампата зад кухнята и отиде до сейфа под работната скамейка. Отвори го и извади личното си оръжие, Смит и Уесън M&P, 40-ти калибър. Поколеба се за миг, после напъха един пълнител в него и го зареди. Тихо и методично мина през долния етаж, провери стаята на децата, общата семейна стая и трапезарията, и дневната отзад. Нямаше никой.

Качи се в спалнята, свали предпазителя и сложи пистолета върху нощното шкафче до главата си. После си легна.

В четири и трийсет и осем се събуди от звук от затваряне на контейнер или паднал варел за боклук — нещо силно и дрънчащо. Отново грабна пистолета и направи пълна обиколка на къщата. Резултатът бе същият.

Разбра, че повече няма да заспи и зареди каната за кафе. Излезе да вземе вестника, но на входната врата спря, за да огледа първо улицата в двете посоки. Когато установи, че е чисто, излезе и взе вестника.

Не вървеше както го бе планирал.

Около пет минути преди да иззвъни будилника на Франи той отново се качи в спалнята и леко я побутна по рамото да я събуди.

— Всичко наред ли е?

— Засега да. Но някъде посред нощ подсъзнанието ми трябва да е решило, че си права. Половината нощ не можах да спя от тревога. Не трябваше да поставям всички ни в тази ситуация. Съжалявам.

Тя посегна и взе ръката му.

— Приема се. Какво смяташ да правиш?

— Мисля, че да поживеем два дни в хотел не е най-лошото нещо на света. Ще го броим за ваканция.

Тя се изправи в леглото и пусна ръката му.

— Да не би снощи да се е случило нещо, за което не чух?

— Не, просто имах време още малко да помисля за тези момчета. Докато на Олстронг не му стане ясно, че Глицки и Брако наистина са с мен в това разследване. Надявам се това да стане днес или утре, но дотогава, както каза Моузес, сме изправени сами срещу вятъра.

Франи потръпна.

— Мисля, че се чувствах по-добре, когато се преструваше, че няма основания за тревога.

— И аз. Но точно сега не намирам това за много умно. Сега е по-мъдро да се снижим.

Франи обмисли думите му няколко минути, после въздъхна.

— Два дни?

— Може би няма да е повече.

— Може би. — Тя поклати глава. — Имаш ли представа колко много ме е яд, че си говорил с него?

— До голяма степен, да. Ако това ще те успокои донякъде, мисля, че нямах кой знае какъв избор.

— Да — отговори тя. — Сега се чувствам много по-добре.

Олстронг сигурно вече знаеше, че Харди ходи в офиса си всеки ден, но Харди бе убедил себе си, че може да сведе риска до минимум. Затова влезе директно на своето място за паркиране в затворения с портал и заключващ се гараж под сградата. Взе вътрешния асансьор до офиса горе. Веднъж влязъл, можеше до голяма степен да разчита на охранителната система на фирмата си.

Но докато се готвеше да паркира, бе забелязал кафяв книжен плик от храна до стената на неговото място за паркиране. За миг гледката го беше накарала да замръзне. Бе именно онзи тип безопасен на вид предмет, който спокойно би могъл да е импровизирано взривно устройство. Светна фаровете и освети плика, който не изглеждаше нищо повече от плик.

Дръпна спирачката, отвори вратата и леко докосна плика с крак. След това се наведе и го вдигна. Почти нямаше тегло, съдържаше няколко салфетки, огризана сърцевина от ябълка и две по-малки пликчета.

Изсмя се пресилено на собствената си параноя и влезе в колата. Паркира, отиде до асансьора и натисна копчето да го свали.

В кабинета си Харди прегледа за последно текста на своя апел, в който ясно се излагаше аргумента за „нарушението Брейди“ по начин, който максимално изваждаше на преден план връзката на Олстронг с Нолан и двамата убити от клана Халил. Прикрепи декларацията на Уайът Хънт, в която подробно се излагаше разговора му с Абдел Халил. В разказа бе включена и информацията, предоставена от Тара Уитли за парите в брой, които Нолан бе донесъл от Ирак, в подкрепа на предположението, че може да му е било платено, за да изпълни поръчковото убийство на двамата Халил. Разбира се, най-силният момент в аргументацията бе разговорът на ФБР с Абдел Халил, който агенцията е сметнала за уместно да не споделя с обвинението.

Харди реши, че като цяло, апелът повдигаше достатъчно въпроси за важните доказателства, които не бяха изложени по време на процеса, така че най-малкото щеше да получи едно изслушване. Възможно беше дотогава нещата с Олстронг да се разрешат и да се назначи нов процес на Ивън.

Доволен, изпрати един от своите стажанти до апелативния съд, за да внесе апела и да изпрати заверени копия на Мери Патриша Уелан-Мийли, както бе според изискванията, и една нощ по-късно, въпреки че това не бе задължително, на Джак Олстронг с надпис „лично и поверително“. Искаше Олстронг да знае какво прави, кога ще го направи и как най-вероятно това ще го засегне, ако не се намесеше, за да го предотврати.

След това позвъни на затвора. Разбра, че Ивън е все още в болничното отделение и състоянието му е стабилно. Имаше вероятност да приема посетители още на другия ден.

Мобилният му телефон иззвъня — беше Брако.

— Получи се — каза той. — Използвах старата формула „сигурно бихте искали да съдействате при разследване на убийство“ и той реши да ми отдели малко време. Сега съм на път за там.

— Забавлявай се — каза Харди. — И внимавай.

— Да — Брако се изсмя с кратък, нервен, лаещ смях. — Свършено е с мен.

Олстронг и неговият адвокат, който се представи като Раян Лой, поведоха Брако някъде навътре през лабиринт от коридори в красива, средно широка овална заседателна зала. Масата вътре и дванайсетте еднакви стола около нея очевидно бяха направени по поръчка. Огромен букет от свежи цветя заемаше центъра на масата. На плота под прозореца от цветно стъкло някой бе подредил пълен сервиз за кафе, сладки и плодове. Когато Брако седна с кафето си и парче кейк, установи, че пред него се открива прекрасна гледка към цялото южно крайбрежие на залива, което трептеше от светлината на слънцето.

Джак Олстронг бе играл ролята на изтънчен и словоохотлив домакин през цялото време, докато се движеха из сградата и посочваше гордо управленията на останалите подразделения, които вършеха повечето работа в компанията — защита на компютърни системи, охрана на водоснабдителни системи, приватизация, логистични и консултантски услуги, аквакултура. Лой, начетен и резервиран, с костюм и папийонка, въпреки всичко също изглеждаше приятен тип. Всички, с които се разминаха по коридорите бяха чисти, добре облечени млади хора.

Лой затвори вратата на заседателната зала зад гърба си и заобиколи да седне от лявата страна на Брако, докато Олстронг седна през два стола отдясно. Брако извади от джоба си портативен касетофон и многозначително го постави в центъра на масата пред всички.

— Извинете, инспекторе — Лой бе започнал да вдига чашата си и сега ръката му замръзна във въздуха. — Аз разбрах, че това ще бъде неформална дискусия, а не официален разпит.

— Дали е едното или другото, ще ми трябва запис — каза Брако делово. — Доколкото аз разбрах, вие сте склонни да ни сътрудничите. Господин Олстронг няма нужда да отговаря на някой въпрос, ако не желае. И двамата сте наясно с това, нали?

Лой погледна Олстронг, който кимна.

Брако включи касетофона и каза:

— Сержант Даръл Брако, инспектор от отдел „Убийства“, значка номер 3117, съвместно разследване на случаи 06–335411 и 07–121598. Разговор с Джак Олстронг, 41-годишен, и неговият адвокат Раян Лой, 36-годишен. Сега е 11:45, сряда сутринта, 9 май. Намираме се в офис сградата на „Олстронг Секюрити“, Сан Франциско. Господин Олстронг, познавахте ли адвокат на име Чарлз Боуен?

— Да.

— Колко добре го познавахте?

— Не го познавах добре. Срещнах се с него два или три пъти тук, за да поговорим за апела, който подготвяше.

— Ивън Шолер?

— Да.

— Каква е връзката ви със случая, за който господин Боуен искаше да разговаряте?

— Жертвата беше един от моите служители, Рон Нолан. Ивън Шолер бе осъден за убийството му.

— Знаете ли как господин Боуен смяташе да обоснове апела си?

— Нямам представа.

— Но е говорил с вас два или три пъти?

— Да. Това проблем ли е?

Брако сви рамене.

— Всеки път за едни и същи неща ли говорихте?

— Да.

— Каква по-точно беше темата на тези разговори?

— Мисля че се опитваше да свърже по някакъв начин Нолан с друга двойка, убита няколко дни преди самия Нолан. Доколкото си спомням, опитваше се да докаже, че Нолан има пръст в онези две убийства, което намирам за абсурдно и му го казах.

— Спомняте ли си някои конкретни въпроси, които ви зададе той?

— Не. Всъщност не можех даже да отговоря на въпросите му. Беше преди толкова време и изглеждаха толкова маловажни.

— Кога за последно го видяхте?

— Не знам. По някое време миналото лято.

— А кога за последно разговаряхте с него по телефона?

— Не си спомням.

— Знаете ли, че миналото лято господин Боуен изчезна?

— Да, наскоро чух нещо такова. Във всеки случай спря да ме търси.

— Знаете ли, че извлечението от телефонните му разговори показва, че ви е звънил на сутринта, когато е изчезнал?

Лой реши, че е чул достатъчно. Вдигна ръка и се намеси:

— Чакай малко, Джак. Накъде биете, инспекторе?

— Очевидно господин Олстронг е имал контакт с господин Боуен в деня на изчезването му. Питам се дали не си спомня подробности от онзи последен разговор.

Сега Олстронг вдигна ръка.

— Няма проблем, Раян. — След това на Брако. — Въобще не си спомням никакъв последен разговор. Едва сега научавам, че онзи разговор е бил в деня, когато се предполага, че е изчезнал. Доколкото съм наясно с нещата, господин Боуен може да се е обадил в офиса за нещо съвсем рутинно. Тогава няма как изобщо да знам, че се е обаждал. Във всеки случай не си спомням да съм говорил с него. Докато сме на темата, инспекторе, защо никой не ми зададе тези въпроси миналото лято, когато спомените ми са били по-свежи?

— Случаят Боуен бе открит повторно като случай на убийство и тук се изисква проверката на много повече подробности, отколкото при изчезванията.

Лой се изправи като жилнат.

— Инспекторе, ако господин Олстронг е заподозрян в убийство, ще го посъветвам веднага да прекрати разговора си с вас.

— Господин Олстронг може да спре да говори с мен, в който момент пожелае. И не съм казал, че е заподозрян. Но изглежда е един от хората, които са имали контакт с господин Боуен в деня на изчезването му.

— Брако се обърна към Олстронг. — Това ме води към следващия ми въпрос, за съпругата на господин Боуен. Някога да сте се срещали с нея или да сте разговаряли по телефона?

— Не.

— Напълно ли сте сигурен?

— Да.

— Оказа се обаче, че тя има няколко разговора с вашия номер. Имате ли някакво обяснение за това?

— Вече ви каза, че не си спомня да е говорил с нея — намеси се Лой. — Господин Олстронг получава по сто обаждания на ден, инспекторе. Той няма време да говори с повечето от тези хора.

— Господин Лой. Вашият клиент даде да се разбере, че иска да сътрудничи в разследване за убийство. Имам много въпроси да му задам. Не е длъжен да ми отговаря, но аз искам да чуя неговите отговори, а не вашите предположения какво може или не може да се е случило. Затова, господин Олстронг, питам ви отново, имате ли някакво обяснение за телефонните разговори на госпожа Боуен с вашия телефон?

— Разбира се, господин Лой има право. Получавам много обаждания.

— Разбирам това. Но последният разговор на Хана Боуен е бил с телефона тук. И това е било в деня преди смъртта й. Смятам, че разбирате защо проявяваме любопитство относно двама души, които са говорили с „Олстронг Секюрити“ и единият е изчезнал, а другият е умрял веднага след този контакт. Не е много вероятно да е съвпадение.

Не беше и вярно, но нямаше защо Лой и Олстронг да знаят това. Планът на Харди беше Брако да се появи и да покаже, че ченгетата сега са част от картината.

— Е, добре — каза Лой. — Зададохте въпросите си. Господин Олстронг ви каза каквото знае. Ако нямате друго да питате, мисля че е време да свършваме разговора.

Но Брако въобще не обърна внимание на Лой.

— Господин Олстронг, ако не сте получили вие тези обаждания, с кой друг в компанията може да е разговаряла госпожа Боуен?

Олстронг повдигна рамене.

— Мога да попитам Мерилу, нашата администраторка в приемната. Тя е първата линия на защитата. Ако госпожа Боуен се е държала истерично или не е обяснила достатъчно ясно какво иска или с кого иска да разговаря, нейното обаждане е било спряно още там. Но както казва Раян, винаги можем да попитаме, за да сме сигурни.

Брако най-сетне посегна към кафето си и отпи. Направи физиономия, защото бе изстинало.

— Някакъв проблем ли има, инспекторе? — попита го Олстронг.

Брако се протегна и изключи касетофона. Реши за последно да разбърка кашата.

— Доникъде няма да стигнем така, господа. Дойдох тук с впечатлението, че бихте искали да съдействате в тези разследвания, но не долових дух на сътрудничество. Всъщност, честно казано, и двамата изглеждате доста отбранително настроени за хора, които нямат какво да крият.

— Това е абсурдно — каза Лой. — Отговорихме на всеки въпрос, който зададохте. Чист факт е, че господин Олстронг не знае за семейство Боуен повече, отколкото ви каза. Той управлява голяма корпорация с филиали в цял свят. Няма време да се занимава с дребни и ограничени проблеми. Вижте, инспекторе, съжаляваме за изчезването на господин Боуен и случилото се със съпругата му. Но да намеквате, че има истинска връзка между „Олстронг Секюрити“ и тези събития е просто абсурден полет на фантазията.

— Амин — завърши Олстронг.

— Добре тогава — бутна назад стола си Брако. — Благодаря, че ми отделихте време.

В три и петнайсет Глицки седеше пред видеомонитора в малката стаичка, натъпкана с електроника между две също толкова миниатюрни стаи, в които се влизаше от тесен коридор, който на свой ред бе отделен със стъклена стена от останалата част на отдел „Убийства“.

— Предавам се — каза той на Дебра Скиф. — Какво е това?

— Това, сър, е върхът на главата ви.

Глицки погледна отново. Носеше сивеещата си коса късо подстригана, близо до скалпа. Наведе се и присви очи срещу осемнайсет сантиметровия монитор.

— Може и да е тя. Не мога да докажа, че не е.

— Виждате ли някоя друга разпознаваема част от лицето си?

— Не — Той се обърна към нея. — Само това ли хваща камерата тук?

— Да, сър.

— Господи.

Глицки излезе от стаята за електронно управление, направи една крачка наляво и отново влезе в стаята за разпити, която бе напуснал преди минута.

Стаята беше метър и двайсет на метър и петдесет, приличаше повече на дрешник. Заподозрените при разследвания за убийства често бяха докарвани тук на разпит и оставяни сами в тези стаи, където на теория можеха да бъдат наблюдавани — как се оглеждат неспокойно, говорят си сами или правят други неща, които биха ги уличили и щяха да бъдат допуснати в съдебната зала. Проблемът беше, че камерата, която трябваше да записва, бе хитроумно скрита в тавана, а стаичката бе толкова малка, че единственият образ запечатан на лентата бе върхът на главата на заподозрения. Както току-що бе демонстрирала Скиф на Глицки.

— Безнадеждно е — каза Скиф. — Така не можем да си вършим работата. Трябва ни нова стая.

— Аз си мислех, че това е нова стая. — Глицки беше прав. Целият отдел „Убийства“ беше преместен от четвъртия на петия етаж преди малко повече от година. Нов дизайн и всичко по правилата на изкуството. — Но имаш право, малка е. Кой одобри плановете за това нещо?

— Ами, никой. Това е част от проблема. Има двама служители в „Кражби“, които са на втори щат като ремонтен екип в сградата.

— Не сме го обявявали на търг?

Скиф се изсмя.

— Шегувате ли се? Имаме служители по поддръжката на сградата. Ако се опитаме да обявим търг за това, профсъюзите ще побеснеят. Ще кажат, че ги лишаваме от работа.

— Ами тогава защо не са повикали хора от поддръжката да го направят?

— Защото казаха, че от три години дължим суми за поддръжка и ще трябва да удържат наведнъж 75 хиляди долара от нашия бюджет. Затова повикахме двамата от „Кражби“ да свършат работата.

— Страхотно — коментира Глицки. — И сега къде предлагаш да е тази нова стая?

— Не знам, Ейб. Където и да е. Може би там отвън, където са шкафчетата за дрехи. Или да вземем част от компютърната зала, която и без това е прекалено голяма. Но сегашното положение е направо невъзможно.

— Съгласен съм — той опита да се пошегува. — Ще отнеса въпроса към някой от отдел „Удобства“.

На Скиф не й беше никак смешно.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре, Ейб.

— Чувам те, Дебра, ще видя какво мога да направя. Наистина. — Но още докато завършваше тази неприятна битова тема, Глицки забеляза един от чиновниците от приемната да се насочва към него.

— Тук, Джери. Какво има?

— Шефът на Бюрото Бил Шуйлер е на телефона и иска да му се обадите, сър. Казва, че е важно.

Звънецът на вратата на хотелската стая на Харди иззвъня. Бяха наели малък апартамент в „Рекс“, недалеч от офиса на Харди и той се беше прибрал малко преди пет.

Отиде до вратата, и тъй като не искаше да поема никакви рискове, първо надникна през шпионката. Видя Глицки да се мръщи в пространството под мътната светлина на малката площадка. Когато Харди отвори вратата, лейтенантът съсредоточи мрачния си поглед върху него.

— Фелис ми каза, че си тук и помислих, че си прави майтап с мен.

— Да, голяма майтапчийка е Фелис.

Глицки бързо огледа наоколо.

— Очевидно смяташ това за необходимост.

— Просто предпазливост.

Глицки кимна, изражението му беше мрачно и решително.

— Във всеки случай трябва да поговорим.

— Виж ти, като по чудо вече разговаряме.

Ейб стисна устни толкова силно, че белегът му изпъкна като релеф.

— Искаш ли да научиш какъв е резултатът от твоето злополучно насърчаване на Даръл Брако да отиде и да поговори с онези момчета от „Олстронг“?

Лицето на Харди се изопна.

— Той добре ли е?

— Физически, да — бутна вратата и Харди отстъпи назад, за да го пусне да влезе, след което го последва към дневната. Глицки издърпа един стол, завъртя го и го възседна. — Но ти е малко ядосан. Както и аз.

— Защо? — Харди се отпусна върху канапето.

— Защото започваше да напипва нещата в онзи случай с Боуен. Смяташе, че ако му се даде малко време, щеше да ги накара да се пропукат. А сега това няма да се случи.

— Защо?

— Защото днес следобед ми се обади Бил Шуйлер. Спомняш ли си Бил Шуйлер? Шефът на Бюрото, който не можеше да намери агентите, които са свидетелствали на процеса на Шолер.

Лицето на Харди светна, макар че се опита да скрие въодушевлението си.

— Кажи ми, че ФБР са поели случаите.

— Напълно.

— Казаха, че е въпрос на национална сигурност?

— Казаха, че ще го направят и ние не можем да ги спрем. Мисля, че подтекстът беше: „Аз нямам нужда да показвам някакви си вонящи значки“. Шуйлер даже стигна дотам да признае, че не му харесва особено, но заповедта идвала от високо и нищо не можел да направи. Знаеш ли какво огромно признание е това в неговите уста?

— Мога да си представя.

— Обзалагам се. Знаеш ли как прекарахме последните три часа двамата с Даръл? Събирахме файловете по двата случая и ги предавахме на федералните. Под моя юрисдикция има две твърде вероятни убийства, Диз, а сега ми ги отнеха без никаква основателна причина.

— Което обяснява не твърде радостното ти настроение. Не че имаш нужда от нещо конкретно, за да си мрачен. Но стана по-бързо, отколкото очаквах. — Вдигна ръка. — Не говоря за трите часа. Имам предвид колко бързо Олстронг намери човек да задърпа конците във ФБР. Трябва наистина да е с връзки много нависоко, което предполагахме и преди.

— Значи си го очаквал?

Харди кимна.

— Надявах се нещо подобно да се случи. Малко е изненадващо, че стана толкова бързо, което също не е зле.

Лицето на Глицки остана сериозно.

— Е, радвам се че си толкова щастлив от това. А аз и Даръл се чувстваме употребени.

Но Харди поклати глава.

— Снощи го казах на Брако, ще го кажа и на теб. Нямаше да ги хванете за никой от двамата Боуен. Никога. Онези случаи са стари, Ейб, каквито и доказателства да са съществували, те отдавна са заличени. И тъй като тези момчета са отлични професионалисти, смятам че едва ли са оставили някакви следи поначало. Затова намесата на ФБР е всъщност отлична новина.

— Да, едва сдържам ликуването си. Но, за протокола, кажи ми, какво му е толкова хубавото?

Харди се изправи.

— Изведнъж цялата ситуация, която от гледна точка на Олстронг е била под контрол и в застой, пак се е раздвижила. Проблемът е жив. Той ще трябва да реагира и да продължи да реагира, ако иска да я държи под контрол, което означава, че ще трябва да се разправи с мен.

— Както се е разправил с Боуен?

Харди поклати глава.

— Не и ако може да го избегне, Ейб. Не и този път. Вече е опитал този начин и сега той рикошира към него, за да го сдъвче. Ще разбере това много скоро.

— Надявам се да си прав, но дори и при това положение, ако ФБР го защитават от съдебно преследване, каквото и да правиш, нищо не може да го засегне. В най-добрия случай ще излезеш глупак. Той никога няма да бъде съден за убийство, ако федералните не допуснат някой да изгради дело.

— Да, не виждаш ли, че е именно така. Той не ми трябва за убийство. Той ми трябва, за да ми помогне да измъкна клиента си от затвора. После просто ще се отдръпна.

Веждите на Глицки паднаха и прихлупиха очите.

— Правилно ли чух, че всичко това е било за да измъкнем шибания ти клиент от затвора?

Главата на Харди рязко се вдигна — Глицки толкова рядко използваше ругатни. Щом е стигнал дотам, значи е по-ядосан, отколкото Харди бе очаквал.

— Ейб — каза тихо той, — чуй ме. Дали ти харесва или не — моят клиент е единственият лост, с който разполагаме. Убийствата на Боуен не представляват заплаха, те са стара история. Нападението над Ивън в затвора — също. Нападателят е мъртъв и това никога няма да е нищо повече от сбиване между затворници. Така че кое е единственото друго престъпление на американска земя, в което знаем, че има пръст? Поръчката за убийството на двамата Халил, нали така? Което означава Рон Нолан. А кой е единственият друг участник, заинтересуван да установи връзката му с Нолан? Аз. Ще трябва да атакува мен.

— Тогава какво?

Харди се наведе напред в стола си и опря лакти върху коленете.

— Тогава ще си поиграя с него.

40.

Ивън стигна в стаята за посетители на количка. Каза на Харди, че ще се възстанови напълно, макар че, пошегува се той, не искал никога повече да чува тези думи. Все пак това че можеше да се шегува с всичко бе добър знак. Каза на Харди, че нападението дошло съвсем неочаквано. Ако не се брои реброто, всичко било професионално изпълнено в момента, когато влизал, както се предполага, в празната тоалетна. Доколкото си спомняше, нямало други свидетели.

Харди му беше донесъл копие от апела и заедно обсъдиха някои по-тънки юридически моменти, които той в началото не разбираше, но накрая бе доволен и реши, че този подход може би има шанс. Харди също го осведоми за последното развитие на случаите Боуен и как ФБР са ги поели. Поговориха за това кой може да е онзи толкова високопоставен човек.

— Може би никога няма да узнаем — каза Харди. — Някой, който смята, че е по-важно типове като Олстронг да създават компании, които растат и просперират, от това да се тревожи за спазването на буквата на закона. А че е трябвало да убият някой и друг човек? Вижте колко работа са свършили и колко работни места осигуряват, цялата инфраструктура, която създават. Заслужава си цената, нали така? Точно така.

— Харесва ми този поглед към националната сигурност. И ако Олстронг потъне, какво точно би станало?

— В най-добрия случай, вреди на усилията, вложени в тази война, на цялата отлично свършена работа на Олстронг там. Това винаги е аргументът, който изваждат. — Харди се усмихна широко. — Но също започвам да мисля, че голямата клечка в дъното, която и да е тя, ще изгуби голяма част от своите доходи.

Ивън въздъхна болезнено.

— Не ми се иска да вярвам, че тези неща наистина се случват. — Огледа затворническите стени. — Всъщност не мога да повярвам, че всичкото това наистина се случва.

Обаждането дойде малко след един часа. Харди тъкмо се бе върнал в офиса си.

— Господин Харди, обажда се Джак Олстронг. — Гласът му отново си бе върнал сърдечния тон. — Тази сутрин получих копие от апела, който сте подали във връзка с делото на Шолер. Господин Лой смята, че можем вероятно да очакваме да последва решение за преразглеждане. Той се възхищава от работата ви, господин Харди. Каза ми, че има голяма вероятност съдът да нареди поне изслушване по въпроса. Мисля, че започнахме лошо отношенията си и се чудех дали няма да имате малко свободно време да дойдете в офиса ми днес следобед.

Харди реши, че няма да навреди да се направи на труден.

— Ако не знаете нищо за връзката на Нолан с Халил, както ми казахте последния път, тогава едва ли има за какво да говорим.

— Ами, вие изглежда сте почти убеден, че Шолер не е убил Нолан. В такъв случай може би бихме могли да ви помогнем. Може би си струва да го обсъдим.

Харди изчака още няколко секунди.

— Мога да ви отделя два часа днес следобед, но смятам, че срещата трябва да се проведе в моя кабинет.

Харди седеше зад бюрото си с бележник в ръка. Вече бе нахвърлил няколко бележки, които да му напомнят за въпросите, които трябва да повдигне в предстоящия разговор. Чувствайки се неловко пред самия себе си, че всъщност наистина може да има нужда от него, той постави пистолета в горното чекмедже отляво, за да е лесно да го вземе, ако се стигнеше дотам.

Когато Фелис въведе Олстронг, се правеше, че пише нещо. Вдигна глава, и с думите „Извинете ме за няколко секунди“ посочи стола с права облегалка пред бюрото си, за да седне Олстронг. Той остави куфарчето си отстрани и седна, а в това време Фелис излезе и затвори вратата. Харди нахвърли още няколко реда, остави химикалката и избута бележника встрани.

— Изглежда — започна той, — имате ангел-пазител някъде във Вашингтон, който се е погрижил да прекрати полицейското разследване по случаите Боуен. Но докато Ивън Шолер е жив и е в затвора, или аз или някой друг като мен ще дълбае около връзката между Олстронг, Рон Нолан и Халил. Онзи, който се е опитал да убие Ивън, е проиграл шанса си и отсега нататък едва ли ще има втори, тъй като той е сложен под специален режим с цел осигуряване на безопасност. Както съвсем наскоро сте имали щастието да установите, апелативните адвокати са взаимозаменяеми. И повярвайте ми, господин Олстронг, всеки, който прочете моя апел и моите записки, от които има няколко копия, ще започне проучването си от мястото, до което съм стигнал. Това достатъчно добре ли обобщава ситуацията?

Олстронг, обут в каубойски боти от крокодилска кожа, в бледозелен костюм от габардин, се облегна назад и кръстоса крак върху крак. Чертите на лицето му бяха спокойни, почти дружелюбни.

— Да, това адекватно изяснява вашето разбиране за нещата. Макар че, както казах в разговора ни онзи ден, всяко ваше предположение за извършено от мен престъпление е невярно. Убеден съм, че федералните следователи няма да открият улики, които да свързват „Олстронг Секюрити“ в случилото се с Боуен.

— Убеден съм, че няма да открият — каза сухо Харди.

— Също така няма да открият доказателства, че съм наредил на Рон Нолан да убие, когото и да било. Аз не върша бизнеса си по този начин. — Той завърши тази уводна реч с бързата усмивка на продавач.

— Стига да сте уредили Стиви Уондър и Рей Чарлз да провеждат разследването — отвърна Харди, — бих се изненадал, ако успеят да открият Олстронг в телефонния указател. Но не е това въпросът. Това, което смятам да разкрия, са доказателствата събрани от ФБР, които свързват Нолан и вашата компания със случилото се в Ирак, довело до смъртта на двама от клана Халил. А ако покрай Нолан вашата компания се окаже замесена в обществен скандал — е, това ще бъде бонус.

Олстронг седеше невъзмутимо.

— Кое ви кара да смятате, че ФБР разполага с доказателства, които свързват „Олстронг“ с въпросните убийства?

— Агентите са го съобщили на членовете на семейство Халил. Каквото са открили агентите, мога да го открия и аз.

— Доколкото разбирам, агентите са казали също, че поръчката е дошла от Куван Крекар, не е ли така? — попита Олстронг.

— Да, така разбрах и аз — кимна Харди.

— Е, тогава?

— Какво тогава?

— Ами, тогава е ясно откъде е дошла поръчката, нали? От Куван, не от мен, не от Олстронг.

— Това би било очевидно, ако не беше едно нещо. По-точно двама души. Двамата Боуен. Всичко между Нолан, Халил и Куван е било затворен кръг, докато Чарли Боуен не е успял да го разкъса. Ако двамата Боуен бяха все още живи, бих повярвал, че убийствата на Халил са идея на Куван и поръчка на Куван. Но Куван вече е бил мъртъв, когато Чарли Боуен започва да души наоколо и това напълно елиминира възможността Куван да е убил Боуен. Ала някой все пак е имал нужда Чарли да умре, защото той е щял да извади на бял свят името на истинския поръчител на убийството на Халил. А вие знаете кой е той, Джак. Знаете, защото сте били вие.

Раменете на Олстронг се приведоха за момент.

— Пак стигнахме дотам, а? — каза той.

— Боя се, че да. — Харди срещна студено погледа на противника си.

Олстронг сви рамене, кимна, наведе се и вдигна куфарчето си. Сложи го върху коленете и щракна ключалките.

— За съжаление, ситуацията стана наистина неприятна.

За един безумен миг Харди си помисли, че е сбъркал и след половин секунда ще бъде мъртъв. Преди дори да успее да реагира, да посегне за своя пистолет, който така глупаво, така глупаво бе сложил в затвореното чекмедже, куршумът на Олстронг щеше да излети през заглушителя и без предупреждение да мине през куфара и да отнесе Харди в небитието. Това ще сложи край на заплахата за него тук и веднага.

Лявата ръка на Харди се вдигна към чекмеджето и започна да го издърпва.

Нямаше да има достатъчно време.

Край. Животът му свърши.

Но в мига, в който Олстронг трябваше да изстреля куршума си, вместо да стреля с оръжието, скрито вероятно в куфара му, той просто продължи да говори:

— Трябва да изразя възхищението си от вашата упоритост и усърдие. Всъщност, бих искал да ви предложа договор да поемете част от юридическата работа при мен. Господин Лой е чудесен корпоративен адвокат, но понякога му липсва инстинктът на убиеца, необходим за моя бизнес: Както всичките ми старши служители, ще получавате заплатата си в брой.

Олстронг завъртя куфарчето, за да покаже на Харди спретнато наредени пачки стодоларови банкноти. И нито следа от оръжие.

Харди безшумно изпусна въздуха от дробовете си, събра треперещите си ръце и ги сплете върху бюрото. Кокалчетата им бяха побелели.

А Олстронг продължи:

— Тук има двеста хиляди долара, господин Харди. Бих искал да ви ги предложа като хонорар за първата ви година. Ако предпочитате мога да уредя да бъдат депозирани в офшорна сметка, в швейцарска банка или на друго предпочитано от вас място. Всъщност договорът ви ще бъде сключен с един от нашите иракски филиали, които не декларират данъчна възвръщаемост в Съединените щати. Така че от вас зависи дали ще решите да декларирате това като ваши доходи.

— Чудя се колко от тях съм дал аз като данъкоплатец — каза Харди.

— Не бъдете наивен — отблъсна удара Олстронг. — И не си играйте с мен. — Предложението за подкуп вече бе признание, макар и безсловесно, за участието му във всичко, в което го бе обвинил Харди. Той продължи: — Сериозно ви съветвам да обмислите предложението ми. Както сам сте забелязали, все още разполагам с други алтернативи за действие, макар и по-рисковани и скъпоструващи.

Харди се усмихна широко:

— Наистина си бях помислил, че сме преминали този етап, Джак.

Олстронг затвори куфарчето бавно и внимателно и го остави долу до себе си. Облегна се назад и продължително изгледа Харди.

— Е, господин Харди, имаме ли разбирателство?

— О, ние отлично се разбираме, Джак. Но нямаме сделка. Смятах, че съм дал ясно да го разбереш. Искам Ивън Шолер да излезе от затвора. Не ме е грижа как ще се случи, но това е моята цена.

— Да предположим, че ФБР изведнъж открият доказателства, уличаващи Рон Нолан в атентата срещу Халил. И докладите от наблюдението свържат някои от клана Халил с терористични организации. И подслушани телефонни разговори, в които обсъждат как да очистят Рон Нолан. Смятате ли, че това ще свърши работа, господин Харди?

— Мисля, че би могло. Значи, това, което трябва да направиш, Джак, е да намериш тези доказателства.

— А после какво?

— После спираш да ме интересуваш.

Но Олстронг все още не беше готов да се предаде.

— А ако такива доказателства не съществуват?

Харди наклони глава.

— А, но и двамата знаем, че съществуват. Спомняте ли си? ФБР ги е открило, преди да говорят със синовете на Халил. Вие сте ги видели, преди да решите да продадете Куван.

Мълчанието увисна за дълго.

Накрая Олстронг кимна веднъж.

— Не е трябвало да използва онези гранати — каза тихо той, сякаш обясняваше нещо сложно на дете. — Това е било негово собствено решение и съвсем глупаво в тактически смисъл. Но на него не му пукаше. Беше се превърнал в пречка. Обичаше да взривява всичко. Намираше, че е забавно. Глупакът се мислеше за непобедим.

— Ако искаш личното ми мнение, той е видял сметката и на Нолан — каза Харди и хвърли фъстък в устата си. Беше в кабинета на Глицки. — Не го е направил — лично. Самият Олстронг все още е бил в Ирак по онова време. Но някой от хората му е очистил Нолан. Поредната поръчка.

— Защо? — попита Глицки.

— Олстронг сам го каза — Нолан вече е бил пречка. Използвал осколочни гранати, което може да се проследи до Олстронг.

Брако стоеше намръщен и подпрян до стената със скръстени ръце.

— Нали не искаш да кажеш, че ще ти даде нещо, което може да се проследи до него? Гранатите имам предвид.

— Не. Не би направил това. Те могат да се проследят до компанията, но старият Джак ще каже, че Нолан ги е откраднал или нещо такова, че е действал на своя глава, когато е убил семейство Халил. Действал е независимо.

— Няма значение — Глицки се бе излегнал назад, разочарован, събрал пръсти пред устата си. — Той има силна защита, забравихте ли? Все едно е имунизиран. Все още не мога да повярвам, че федералните са част от всичко това. Шуйлер не би участвал в нещо такова на своя глава.

— Аз не бих го приемал толкова лично, Ейб — каза Харди. — И той не го прави на своя глава. На него също са му казали, че е въпрос на национална сигурност, а той вярва на шефовете си. Тук говорим за доброто. Всеки накрая излиза от добрите момчета.

— Чудесно — отвърна Глицки.

— А какво ще кажете за Боуен? — попита Брако. — Какво ще кажете за тези убийства? Ще ги наречем съпътстващи щети и ще оставим нещата така? Това изглежда ли ви правилно?

Харди се обърна към него.

— Ти така или иначе никога нямаше да го докажеш, Даръл. Никога, никога. Даже и след един милион години. Попитай Ейб дали е съгласен с мен.

Глицки вдигна рамене вместо отговор.

Харди вдигна ръка.

— Не казвам, че това ме прави щастлив, но такава е реалността.

— Пълен провал! — каза Брако. — Какво ще кажа на Джена, когато ми позвъни следващият път? Че дебелите котараци искат Олстронг да остане невредим? Съжалявам, но такава е реалността. Родителите ти са без значение. — Той удари с ръка по металното шкафче. — Това направо ме побърква. — И той излезе от стаята.

— Още не е свършило — извика зад гърба му Харди.

В последвалата тишина Глицки изръмжа:

— Какво трябва да означава това?

— Искам да кажа, че през следващите седмици ще получа моите доказателства. А великото нещо в доказателствата е, че те говорят сами за себе си.

Глицки го изгледа зверски.

— А, да, твоят клиент. Браво на него. Браво и на теб.

— Не става въпрос само за нас — каза Харди.

— Така ли? — попита отново Глицки. — А за кой друг? — Той се изправи и поклати глава. — Затвори вратата отвън, ако обичаш. Имам малко истинска работа за вършене.

41.

Харди бе в офиса си и отваряше пощата. Тъкмо бе приключил с преглеждането на документите, които бе получил през последните три седмици чрез служебната поща от местния офис на ФБР в Сан Франциско. Федералните агенти бяха свършили както обикновено съвестно и ефикасно работата си. Фрагментите открити в къщата на Халил бяха съпоставени и свързани с гранатите в едно сандъче в складовете на Олстронг на летището в Багдад. Освен това бяха открили куршум, който съвпадаше с пистолета, намерен в раницата на Нолан заедно с гранатите. Информацията, свалена от харддиска на Нолан съдържаше не само снимки на къщата на Халил, направени от различни ъгли, но и снимки на жертвите, които изглежда са били сканирани. Банковите, извлечения бяха увековечили редовни автоматични депозити на всеки две седмици от по 10 000 долара и един друг депозит от 25 000 долара, направен четири дни преди убийството на Халил. Имаше и четвърт страница, на която с почерка на Нолан бяха записани имената и адреса на жертвите, следваха някакви неразгадаеми драскулки и заврънкулки и числото 50 000 долара, оградено няколко пъти.

Доказателствата, свързващи Халил със заговор да бъде убит Нолан, се оказаха също толкова внушителни. Пристигнаха записите на телефонните разговори, придружени от спретнати файлове с превод от арабски. Имаше доклади от информатори, чиито имена бяха заличени, тъй като бяха въпрос на национална сигурност. Но те ясно посочваха участието на клана Халил в заговор да бъде убит Рон Нолан, за да се отмъсти за жертвите от Менло Парк.

Харди трябваше да признае прецизността и предпазливостта на Олстронг. Всички тези доказателства щяха да се окажат много ценни за него по време на изслушването на апела на Шолер. И нито едно от тях не свързваше с тази история Олстронг или компанията му.

Разбира се, през цялото това време Харди бе чел във вестниците за агентите, участвали в разследването по случая Шолер. В медиите се беше разразил дебат за това дали те просто са били смехотворно некомпетентни или престъпно нехайни, за да задържат подобни важни улики в процеса на един истински Герой от войната. Имаше агенти прехвърлени на други служби, разжалвани и понижени в длъжност.

Глицки, който ежедневно следеше развоя на събитията заедно с Харди, не можеше да скрие задоволството си. Харди се бе опитал да изтъкне, че едва ли някой наистина виновен ще бъде наказан, но Глицки тържествуваше от кръвопролитието, на което ФБР само се бе подложило.

Сега Харди посегна към плик двайсет на двайсет и осем сантиметра. Бе пристигнал адресиран до него, с надпис лично и поверително, с редовната поща и без обратен адрес, но с печат и пощенска марка от Сан Франциско. Бръкна и извади две копия на документи, изпратени по факс, които съдържаха електронна кореспонденция между Rolan@sbcglobal.net и JAA@ Allstrong.com. Те носеха дата от деня след убийството на семейство Халил и съобщаваха, че Нолан е свършил последната си задача и иска остатъка от заплащането си да бъде преведено на съответната банкова сметка. Олстронг трябвало да предаде съобщение на господин Крекар, че въпросът е решен, както е било обещано, и той можел да продължава да работи по договорите в Анбар без намесата на конкуренцията.

Въпреки че в това нямаше нищо смешно, по устните на Харди заигра призракът на една усмивка. Може би трябваше да се обади на Глицки и да му каже, че Бил Шуйлер в крайна сметка не беше наивният и мекушав агент, на какъвто трябваше да се прави, за да запази работата си. От друга страна Харди нямаше доказателство, че Шуйлер има нещо общо с това последно сведение. Всяко споменаване на името му вероятно би вкарало човека в по-голяма беда. А и писмото би могло да пристигне от всеки друг агент на ФБР между Сан Франциско и Багдад, който знае какво се случва и изпитва отвращение от ролята, която Бюрото е принудено да играе.

Харди съзнаваше, че без свидетел или друг начин за доказване на автентичността на документите, това което държеше в ръка бяха само два листа хартия, която не би имала никаква стойност в съдебната зала. Той седна зад бюрото си и задърпа стегнатата кожа на челюстта си, докато за стотен, за хиляден път обмисляше евентуалните последици от своите действия.

Не беше обещавал нищо на Олстронг. Тъкмо напротив, бе дал ясно да се разбере, че ще разполага с всяка получена информация, както сметне, за добре. Освен другото, така или иначе, това последното не беше изпратено от Олстронг. Не му дължеше нищо. Както бе казал самият Олстронг, ситуацията бе неприятна.

Стана и без да размени и една дума с никого, прекоси офиса, отиде до стаята с копирния апарат и направи две ксерокопия. Върна се до бюрото си и започна да рови из записките си да открие адреса на Абдел Халил.

Харди и Франи подрязваха розите, които вървяха покрай оградата в задния им двор. Беше хладна неделна сутрин на втората седмица през юни. Говореха за децата си, които чакаха да пристигнат и да останат вкъщи през следващите няколко дни.

— Мисля, че и двамата трябва да поработят — каза Харди. — Работил съм всяко лято от живота си.

— Разбира се, че си работил — отвърна Франи. — Дори и сега си те представям — четирийсет и една годишният Дизмъс Харди, който разорава полето. Да не говорим как си вървял по десет мили до училище всеки ден в дълбокия сняг.

— Махни тази част за снега. Тук е Сан Франциско, забрави ли?

— Да, но когато беше малък, климатът тук не беше ли по-различен? — Франи се наслаждаваше на тази шега с разликата от единайсет години във възрастта на двамата.

— Много смешно — каза той и отстъпи назад.

Посегна и отряза издъно една роза, Току-що напъпила.

— Хей — нахвърли се тя срещу него.

— Старите ми очи недовиждат — дръпна се назад той. — Целех се малко по-надолу, в корена.

— Цели се по-нависоко, иначе и аз ще започна да режа на ниското — и тя игриво замахна към него с ножицата.

Харди направи още една крачка назад, после навири глава и погледна през рамото й.

— Я виж какво е довлякла котката тук.

По тясната пътечка от едната страна на къщата се задаваше Глицки. Беше цивилен, с ръце в джобовете на ожуленото кожено яке. Стигна до Франи и я прегърна лекичко, прие целувката й по бузата и се обърна към съпруга й.

— Знам, че ще прозвучи грубиянски — каза Харди, — но днес е неделя. Мислех си, че каквото и да е, може да почака. Но може би не е така.

— Може би не е така в крайна сметка. Знаеш ли нещо за това?

— За кое?

— Джак Олстронг.

Харди почувства кухина в стомаха си. Задържа дъх, прокашля се и се опита да преглътне.

— Не. Какво ще ми кажеш за него?

— Седнал в колата си тази сутрин в Хилсбъро, завъртял ключа и хвръкнал във въздуха заедно с половината си къща. Гръмна в новините.

— Не гледам телевизия в неделя.

Глицки не помръдваше от мястото си.

Франи докосна ръката му.

— Ейб? Нещо не е наред ли?

— Не знам, Фран. Не знам дали нещо не е наред. Мислех си, че Диз ще може да ми каже — той не сваляше очи от Харди.

Който си пое въздух, после още веднъж, след това издиша тежко и се смъкна на колене.