Предателство

9.

От гледна точка на Нолан, просто нямаше полза да стои в Ирак и да говори за това.

Разследването на инцидента изглежда щеше да се окаже трудна работа. Онофрио бе единственият останал жив свидетел след събитието и Нолан вярваше, че показанията му няма да му навредят. Онофрио бе погълнат от шофирането и едва ли би могъл да се досеща дали колата зад тях бе спряла или се движеше, когато Нолан откри огън по нея. Но мълвата от улицата, която в резултат от дългата ръка на Джак Олстронг бе достигнала до местни иракчани и американски военни ченгета, вече започваше да се просмуква обратно и разказваше какво всъщност се бе случило. Затова съществуваше доста голям шанс Нолан да бъде арестуван.

Добрата новина беше, че точно в този момент изплува скандалът с Абу Граиб, и всеки американец, който имаше дори и далечна връзка с правораздаването в Ирак, бе привлечен за това разследване. Даже майор Чарлз Тъкър, този досаден канцеларски плъх, който постоянно душеше около получените от тях пари, се оказа натоварен със задача около скандала.

Но въпреки това и макар да знаеше, че въпросите на правосъдието в Ирак в най-добрия случай бяха проблематични, особено когато засягаха изпълнители по договори, обвинени в престъпна дейност като убийство, както бе в дадения случай, Нолан не искаше да рискува да бъде арестуван. Човек никога не знае как може да се развият нещата в такъв случай. ВКУ може да реши да го използва като пример за другите, които обичат стрелбата, или да го предаде на иракските прокурори — и двете възможности с неизвестен изход според Нолан.

Всъщност, Нолан не се чувстваше кой знае колко зле заради онова, което всъщност беше направил — хей, война е, стават такива работи. Тъпите копелета трябваше да спрат по-рано или, още по-добре, въобще да не бяха излизали от къщи. Какво по дяволите си мислеха? Ако трябваше да го направи отново, би постъпил по същия начин, със или без правилата на службата. И въпреки че много съжаляваше за жертвите от собствения си конвой, това отново беше просто едно лайно в огромната купчина лайна, каквато представляваше тази война. Кой можеше да предвиди такова масово отмъщение, за толкова дребен локализиран инцидент? Пък и откъде можеше да знае, че точно този Мухамад Рахид, бащата, който така безразсъдно се бе врязал с колата си в опасния радиус на джипа на Нолан, всъщност бе Джалил ал Палави, важен племенен вожд и най-влиятелният шиит в квартала Масба?

Както и да е, очевидно най-разумното, което можеше да направи, беше да вдига гълъбите, докато инцидентът не бъде погълнат в хаоса от всички други, които се случваха ежедневно на някое място в страната. След няколко месеца Нолан винаги можеше да се върне с Олстронг или друг охранителен екип и да продължи оттам, където е спрял. Междувременно на Олстронг въобще не му трябваше армия следователи, която да се влачи на територията на летището без негово разрешение. Кой знае какво щяха да видят, което да не им хареса, и да докладват във ВКУ?

Затова през седмицата на инцидента Нолан беше обратно в Редууд Сити. След преговори с Олстронг, които се състояха от по няколко чаши „Гленфидлих“ на човек, двамата решиха да изтълкуват заминаването му като намеса на божията ръка, което означаваше, че договорът му ще продължи да е в сила за едно шестмесечно прекъсване и той ще получава заплатата си в пълен размер. С част от този очевидно неизчерпаем запас от пари Нолан започна да изплаща в брой една модерна и елегантно обзаведена градска къща близо до горската граница между Редууд Сити и Удсайд. Все още служител на Олстронг, той бе основният отговорник в района на залива за набирането на бивши военни като персонал за компанията. Знаеше какъв тип хора са необходими на Джак Олстронг в Ирак и общо взето бе наясно къде може да ги открие.

Тара Уитли бе изненадана да види Нолан обратно толкова скоро. Беше прекарала седмиците докато го нямаше в опити да се пребори с глождещото я чувство на вина. Което, както си казваше тя, бе абсурдно. Тя бе възрастен човек, който можеше да взема сам решения, и тя и Ивън бяха скъсали още преди месеци. Не беше предала никого. Продължаваше живота си. Най-после се бе насилила да прочете и последните четири писма от Ивън, но след нощта, в която бе поканила Нолан в апартамента си не можеше да се застави да напише отговор.

Какво трябваше да му каже?

О, и между другото, една от тукашните новини е, че спах с твоя приятел Рон, който дойде да ми донесе твоето писмо. Не исках да стане така, но бях объркана и самотна, наистина самотна. Страх ме беше да стоя сама, а и той малко или повече спаси живота ми онази вечер, пък и си помислих, че ние двамата така или иначе няма да разрешим проблемите си. Просто беше време да се държим като наистина разделени хора, нали? Вече не бяхме заедно и нямаше да сме, така че можех да спя с друг мъж и ти нямаш думата по този въпрос. Добре, добре, може и да имаше известен елемент на наказание от моя страна, заради това, че замина — щом можеш да ме оставиш, то трябва да си готов да поемеш риска — и видя ли, глупчо? — точно това се случи.

Не, няма да напише такова писмо. Нито сега, нито когато и да е.

И Ивън също разбира се повече не й писа.

Рон Нолан беше силен, властен, привлекателен, по-възрастен мъж и ако в нейния живот нямаше да се получи с Ивън, а очевидно не се получаваше, то тогава със своя чар, опит, увереност и — да си признае — пари Нолан поне щеше да й помогне да превъзмогне първата си любов. Щеше да има полза от една проста, неусложнена връзка, докато се появеше следващата истинска.

Сякаш можеше да има друга толкова истинска, колкото с Ивън.

Нолан не намери за необходимо да й разказва за засадата в Масба, какво се бе случило с Ивън или ролята, която самият Нолан бе изиграл във всичко. Доколкото Тара знаеше, Нолан доброволно бе взел решението да се прибере у дома, вероятно дори и в резултат на техните разговори за жертвите на войната. Обяснявайки на нея, той остави всичко, както казваше някогашният му учител по английски, достатъчно замъглено, за да звучи като истина.

Всъщност, всичко което знаеше Нолан за Ивън Шолер бе, че е получил сериозна рана в главата от последната граната и до момента на излитането му от Багдад все още нямаше надежди, че ще живее. Всъщност бе възможно вече да е умрял, макар че Нолан подозираше, че ако това е вярно, Тара по някакъв начин щеше да е узнала.

Но каквото и да бе станало с Ивън, бяха минали почти три месеца. Тара бе продължила напред. За Рон Нолан просто нямаше никаква полза да говори повече за това.

Беше застанала пред артишока на зеленчуковия щанд в хранителния магазин, два дена преди началото на коледната ваканция. Звучащата шаблонна музика, предназначена да държи всички весели и бодри, Току-що бе преминала от смешното към възвишеното — версията на Чипмънк на „Рок около елхата“ бе последвана без всякаква хармония от „Свята нощ“ в изпълнение на Арън Невил. Последната бе любимата коледна песен на Ивън и внезапно, чувайки първите тонове, умът на Тара се изпразни. Погледна надолу към кошниците със земеделски продукти, подредени пред нея и изведнъж нямаше представа защо е там и какво иска да купи.

Ръката й несъзнателно се вдигна и покри устата. Въздъхна дълбоко през пръстите си, а очите й изведнъж безпричинно овлажняха.

— Господи — прошепна на себе си.

— Тара? Ти ли си?

Изпускайки още една въздишка, тя излезе от вцепенението си.

— Ейлийн?

Майката на Ивън все още беше привлекателна жена и Тара често си беше мислила, че причината не е в стегнатото й тяло или в леко северните черти на лицето, а защото тя излъчваше доброта. В света на Ейлийн Шолер всички бяха равни и всеки беше добър, дори и ако останалата част на човечеството не бе на това мнение. Тя би те харесвала и би се отнасяла с теб добре, въпреки всичко. Сега главата й леко се наклони встрани като на птица и тя се намръщи загрижено.

— Добре ли си? Изглеждаш сякаш всеки момент ще припаднеш.

— Точно така се чувствам — Тара се опита да се усмихне, но знаеше, че изглежда пресилено. — Ух, не знам какво ми стана. — Подпря се на количката и отново си наложи ведър вид. — Стрес, сигурна съм. И времето. А ти как си? Обикновено не пазаруваш тук, нали? Но се радвам да те видя.

— Връщах се от работа и се сетих, че трябва да си купя зеленчуци. Радвам се, че се отбих тук. Хубаво е да те видя.

Изражението й стана замислено.

— Липсваше ни, нали знаеш?

Тара кимна сдържано.

— И вие ми липсвахте. Наистина.

— Мисля, че вие, деца, не знаете какво преживяват родителите ви, когато се разделяте. В един миг те приемаме за дъщерята, която никога не сме имали, и в следващия — теб вече те няма в живота ни. Това е най-тъжното.

— Знам — каза Тара. — Толкова съжалявам. Не съм искала това да е част от всичко.

— Знам, скъпа, никой няма вина. Просто една от сърдечните рани в живота. Или, както казва Джим, още една ШВИ. — Тя снижи глас и се приближи: — „Шибана възможност за израстване“. Извини ме за лошия френски.

— Извинена си. Как е Ивън, между другото?

— Е, все още сме притеснени разбира се, но изглежда добре. Все още има някои проблеми, но ще ходим да го видим за Коледа, така че след това ще имаме по-точна представа.

— Ще ходите да го видите за Коледа?

— Да, летим другата седмица.

— За Ирак?

За миг Ейлийн Шолер напълно се вкамени.

— Не, мила — очите й се разшириха, да не би Тара да се майтапи с нея? Но погледът й запази добротата си. — За „Уолтър Рийд“.

— „Уолтър…“

— Не си ли чула? Сигурна бях, че знаеш. Всъщност даже малко се подразних, че нито веднъж не се обади. Ако знаех, че не си чула, щях…

Тара я спря с жест.

— Няма значение, Ейлийн. Какво не съм чула? Да не би нещо да е станало с Ивън?

— Беше ранен — отговори тя. — Още през лятото. Много лошо, в главата. Едва не е бил убит.

— О, боже! — изведнъж краката й сякаш отказваха да я държат. Тя стисна здраво количката и погледна тъжно Ейлийн. — Как точно е станало?

— Нападнали ги на някакво място в Багдад. Повечето от групата били избити. Всички бяха от Полуострова. Писаха навсякъде по вестниците, имаше го в новините. Не си ли виждала нищо?

— Спрях да чета всички тези статии, Ейлийн, и да гледам новините по телевизията. Изключвам се, когато стане дума за Ирак. Просто не мога да го понеса. Мислех си, че ако стане нещо с Ивън, ще науча. Нямах смелост да чакам за новини всеки ден.

— Е, за щастие не го убиха, защото май правят репортажи само за убитите. Сякаш ранените не са жертви. Затова може да не си видяла името му. Но неговата група… нещастните момчета.

— Всички са загинали?

— Без един, мисля. Двама, като броим Ивън.

— Господи, Ейлийн. Ужасно съжалявам. Как е той сега?

— От ден на ден все по-добре. По телефона говори по-смислено. Докторите не могат да са напълно сигурни, разбира се, но главният невролог предсказва, че Ивън може да се окаже един от онези единични случаи на почти пълно възстановяване. Въпреки че това ще отнеме време.

— Какво прави? Някаква терапия?

— Всеки ден. Физическа, умствена. Но вече ти казах, започва да изплува. Няколко седмици след като пристигна там не смеехме да се надяваме дори на това, затова новините наистина са добри. След като решиха, че е подходящ за терапията, нещата тръгнаха добре.

— Защо можеха да решат, че не става за терапия?

Ейлийн сви устни.

— Имаше някакво съмнение дали не е пил нещо преди да излезе на онзи последен конвой. Никой не каза, че е бил пиян, но… както и да е, трябваше първо да се изясни това. Ако наистина е бил под влияние на алкохола, нямаше да може да се ползва от такива услуги.

— Независимо, че е бил прострелян?

Ейлийн пое дъх, за да се успокои.

— Не е бил прострелян, Тара. Било е граната.

Новината за миг спря дъха й.

— Добре, дори така да е, значи е нямало да го приемат за лечение?

— Ако е бил пиян, може би не. Поне не веднага. А ние вече знаем колко важно е времето при такива травми, повярвай ми.

На Тара все още й се виеше свят от това разкритие.

— Не мога да повярвам, че са щели да откажат да го лекуват. Как може да не е подходящ за лечение, щом е бил ранен в зона на военни действия?

— Това е една от големите загадки, мила, но не ме карай да започна да разказвам как се отнасят с някои от бедните ранени момчета в „Уолтър Рийд“. Направо са зверове. Но — сега направо ще паднеш — даже и след като решиха, че Ивън е подходящ да ползва услугата, армията постави като условие за лечението му Ивън да не се оплаква от отношението в „Уолтър Рийд“ пред медиите или някъде другаде. — Тя сложи ръка върху тази на Тара и лекичко се усмихна. — Така че ни остава да сме благодарни, че най-сетне му помагат и ние сме благодарни.

— Ти си много по-добър човек, отколкото бих била аз, Ейлийн.

— Не знам. Не съм научена да бъда друга. Разбира се, че е объркващо и ужасно, но поне Ивън се възстановява. Не знам дали някой ще има полза, ако почнем да недоволстваме в този момент.

Затваряйки очи, Тара въздъхна с чувство на безсилие. Не вярваше в правотата на Ейлийн — смяташе, че недоволството всъщност може да помогне нещата да се подобрят. Но изведнъж цялата страна се бе превърнала в място, където всички се страхуваха да протестират за каквото и да било — това би означавало, че не са патриоти. Означаваше, че подкрепят терористите. И всичкото това мислене според нея беше просто глупаво.

Но тя нямаше намерение да влиза в пореден спор за тази продължителна и пагубна война — нито с Ейлийн, нито с Рон Нолан или с който и да било друг. Поне изглеждаше, че колкото и лошо да е било, най-лошата медицинска част от изпитанието на Ивън е преминала.

— И от колко време вече е там? — попита тя.

— Около три месеца. Надяваме се след още два да си дойде у дома, но се страхуваме да не го преместим прекалено рано. Там поне получава професионални грижи и не искаме да насилваме нещата. Когато се върне, искаме да си е точно какъвто е бил, нали знаеш. — Кротките очи на Ейлийн се спряха на някога очакваната снаха. — Ами ти, Тара? Как си?

— Горе-долу добре.

— Горе-долу? Не е най-ентусиазираният отговор, който някога съм чувала.

— Предполагам, не е. Аз съм… малко объркана. По някакъв начин вече не се чувствам цяла. Все едно чакам нещо, но не съм сигурна какво е или дали ще го позная, когато най-сетне се появи. Откриваш ли смисъл в думите ми?

— Повече, отколкото предполагаш. Имаш ли си някого?

— Донякъде. Преживявам някакъв конфликт и за него. Всъщност… — тя спря.

Ейлийн наклони глава на една страна в типичния за нея жест.

— Да?

Тара въздъхна. Толкова близо физически до Ейлийн тя почти можеше да почувства излъчването на сина й във въздуха наоколо. И то все още я докосваше, това чувство за дълбоко вкоренена връзка помежду им, която не бе постигнала с никой друг. Със сигурност не и с Рон Нолан.

Но тогава защо пред очите й беше Рон? Дали просто защото тя се беше отказала от Ивън след като очевидно той спря да се интересува от нея? Или просто защото с Рон нещата бяха по-лесни? Не беше задължително любовта да е всеобхващаща и съкрушителна, нали? Истинската, дълбока, трайна любов беше мит, приказка. Тя бе открила това по един доста труден начин. Сега продължаваше с една зряла, основана на реалността връзка, която никога не би я наранила така, както я нарани любовта й към Ивън. Това бе разумното. Бе в по-добри ръце в края на краищата. Трябваше да вярва в това.

Освен всичко Ивън никога не би я приел обратно. Не и след онова, което беше направила. Наясно беше и нямаше да го обвини.

— Тара? — Ейлийн пристъпи по-близо до нея. — Какво има?

Тя се опита да се усмихне, което не й се удаде особено успешно.

— Всъщност, нищо. Просто казах, че имам някаква вътрешна борба за този човек.

— Е, ако искаш да приемеш съвета на една стара жена, която те обича, не прави нещо непоправимо, ако не си сигурна.

— О, не се тревожи. Далеч съм от което и да е от двете — непоправимо или сигурно. Продължавам да мисля, че е Коледа, една от онези стари, големи надежди, които изглежда никога не се изчерпват. — Тя преглътна прилива от чувства, който внезапно я бе обзел. — Може би Ивън и аз не трябваше да си прекарваме такива приятни моменти с вашето семейство в онези времена. Щом дойде Коледа, постоянно очаквам да преживея същото.

— Може някога пак да се случи, нали знаеш?

— Може би. Поне мога да не спирам да се надявам. — Без да спира да се усмихва, Тара се пресегна да вземе някакви зеленчуци. — Все пак не искам да звуча толкова негативно. В сравнение с онова, което преживяваш ти, животът ми направо е страхотен.

— И нашият, скъпа — каза Ейлийн. — Ивън е жив и се молим да е добре някой ден. Беше голямо предизвикателство, но най-лошото определено свърши. Как може да не сме щастливи?

— Е, това е най-добрата новина, която чувам. Заслужавате го.

— Всеки заслужава щастие, мила.

— Добрите хора го заслужават повече.

— Не знам дали е така — Ейлийн сложи ръка на рамото на Тара. — Но във всеки случай ти го заслужаваш. Ти си добра душа.

— Не толкова, колкото си мислиш. — Дори си много далеч от истината, помисли тя. Не можеше да се отърси от чувството, че по някакъв начин е измамила Ивън. Макар че бяха скъсали, макар повече да не бяха двойка, макар че не му беше писала нито едно писмо след като замина. — Не трябваше да съм толкова твърдоглава с Ивън. Трябваше да му пиша и…

— Хей, хей, хей — Ейлийн се приближи още до нея. — Вие двамата имахте разногласия. Ти направи, каквото смяташе за правилно и той направи същото. Това не означава, че някой от вас е лош човек. И двамата сте добри. — Тя поглади ръката й окуражаващо. — Може би сега би могла да му пишеш. Една малка бележка от приятел. Сигурна съм, че би желал да те чуе.

— Не, не бих могла. Освен другото, вече е твърде късно. Той ще е по-добре без мен.

— Не смяташ ли, че той трябва да прецени това? Може би просто трябва да му кажа, че съм те срещнала и му изпращаш поздрави. Знам, че ще му е приятно да го чуе. Много ли ще е това?

— Не знам, Ейлийн. Може и да е много.

— Ако той ти пише, мислиш ли, че би могла да му отговориш?

Главата на Тара описа жална малка дъга. Тя прехапа устна.

— Не знам дали мога да обещая дори това. — Сложи другата си ръка върху тази на старата жена. — Опитахме, Ейлийн, наистина. Но сега просто… — тя сви рамене — сега всичко е зад нас.

Ейлийн, винаги спокойна, кимна.

— И това също е съвсем нормално. Ако си промениш решението и пожелаеш отново да го видиш, когато се върне, имаш все още телефонния ни номер, сигурна съм. Или ако поискаш да се отбиеш да го видиш, по всяко време си добре дошла. Знаеш, нали?

— Знам. Благодаря. — Тя се наведе и целуна Ейлийн по бузата. — Невероятна си. Обичам те.

Ейлийн остана долепена до Тара за миг, после се отдръпна.

— И аз те обичам, момиче, и ти също си невероятна. Ние, невероятните, трябва да се държим заедно. И да се опитваме да не сме толкова строги към себе си.

— Ще се опитам — отвърна Тара и очите й изведнъж се замъглиха. — Наистина ще се опитам.

— Знам, че ще го направиш. Беше чудесно, че те видях, мила. Бъди щастлива.

С една бърза последна целувка по бузата и усмивка, Ейлийн избута количката си покрай тази на Тара, зави зад ъгъла в края на щанда и изчезна.

Нолан пристигна у Тара двайсет минути след обаждането й. Сега Тара седеше в големия стол и пиеше втора чаша вино. Навън бе почти тъмно, единствената светлина в дневната идваше откъм кухнята. Със скоча си в ръка, Нолан седеше на дивана с лакти, опрени върху коленете, доста наведен напред, напрегнат.

— Ти се шегуваш с мен. Трябва да е станало седмица или две след като заминах.

— Не си знаел нищо за това?

— Нищо. Защо мислиш, че може да знам?

— Не ставай дръпнат, Рон. Ти си бил там, ето защо.

— Съжалявам, но не съм. Трябва да е станало след заминаването ми. Ивън се опитваше да премести своята група от летището и да я върне в редовната им част през последните две седмици, докато бях там. Ако е бил още при нас, Джак Олстронг щеше да ми каже, сигурен съм. — Облягайки се назад върху възглавничките, той кръстоса крак върху крак. — И майка му казва, че сега е в „Уолтър Рийд“?

— От няколко месеца.

— Исусе! Не може да бъде. — Но ако позата на Нолан бе отпусната, той далеч не се чувстваше спокоен. До този момент си беше мислил, че Ивън е мъртъв или поне завинаги увреден умствено. След удара на гранатата в Масба Онофрио беше настоял да натоварят Ивън в джипа. Нолан бе огледал набързо увреждането на главата на Ивън и не му изглеждаше като рана, от която хората се възстановяват, затова се остави да бъде убеден. Ивън все още бе в кома, когато Нолан напусна страната седмица по-късно и нямаше причина да смята, че ще оцелее.

Сега Нолан барабанеше с пръсти по страничната облегалка на дивана.

— И майка му каза, че очакват да се възстанови?

— Напълно, макар и не много скоро.

— Е, най-сетне една добра новина. И ти каза, че всички други от групата са мъртви?

— Всички, освен един, така каза Ейлийн. Също и Ивън.

Нолан прекара длан по бузата си.

— Господи, тези момчета бяха много свестни. Не мога да повярвам… Искам да кажа, че те въобще не трябваше да са там. Задачата им беше да ремонтират големите камиони. — Той я погледна, толкова прекрасна и ранима на тази мътна декемврийска светлина. Сълзите й бяха потекли пак и сега блестяха върху бузите й. — Какво ще правиш сега, Тара? Искаш ли отново да го видиш?

— Не! — думата изскочи мигновено. След това, позамислено, тя каза: — Не знам каква полза би имало. Просто не очаквах нищо подобно. Това е всичко. Може би трябваше, знаеш ли, но просто… когато е някой, когото си обичал… — Тя уморено въздъхна. — Не знам какво да правя. Искам да е добре, но Ейлийн ме попита дали искам отново да вляза в контакт с него и аз не можах да кажа, че искам. Макар че понякога си мисля…

— Какво?

— Не, не искам да прозвучи лошо. За нас, имам предвид.

— Мога да го понеса.

— Знам, Рон. Ти можеш да понесеш всичко. Но понякога не е необходимо човек да казва всичко. Просто трябва да се справяш с нещата.

Той отпи.

— Понякога си мислиш, че би отишла да го видиш, да говориш с него, само че не можеш заради нас. Така ли е? Защото ако е така, няма да ти преча. Наистина няма, Тара. — Той се наведе напред. — Но искам да те питам нещо: мислеше ли за него много преди да попаднеш на майка му и да научиш, че е ранен?

— Не много, не. Понякога.

— Значи може би — само ми хрумна — може би това е чувство за вина? Може би на някакво ниво ти е било нужно неговото позволение?

— Да направя какво?

— Да продължиш. Да имаш собствен живот.

Тя седна на ръба на големия стол, захапала устна, хванала забравената чаша с вино в двете си ръце между коленете. След малко бавно поклати глава.

— Не — каза тя. — Не е така.

— Добре — отговори Нолан. — И друг път съм грешил. Два пъти, мисля. — Изпрати бърза усмивка, за да стопи напрежението. Не се получи. — Каква е твоята теория?

— Не е толкова теория, колкото промяна на фактите, с които живеех. Смятах, че спря да ми пише, защото е спрял… да ме обича.

— Може да е спрял да ти пише, защото ти не му отговаряше.

— Добре, отчасти и това. Но не беше типично за него, не мисля. Той е упорит човек. Искам да кажа, написа ми десет писма и аз не отговорих на нито едно, но защо пък да спре точно на десетото? Мисля, че щеше да продължава, докато не му кажех да спре. Само че е бил ранен и не е могъл.

— Значи все още е изпитвал чувства към теб?

— Може би.

— И това би променило нещата?

Тя изпусна задържания в гърдите й въздух.

— Бях започнала да се чувствам удобно с мисълта, че всичко е свършило, това е. Свършило и за двете страни. Мислех си и че той е свикнал. Така ми бе по-лесно.

— Да бъдеш с мен, нали?

Тя кимна.

— Което е истинската причина да не му отговоря. Знаеш го.

— Знам — той се облегна назад, въздъхна дълбоко и пи. — Съжаляваш ли? За нас.

Тара завъртя глава.

— Не знам, Рон. Ти си свестен тип и двамата сме си прекарвали страхотно…

— Но?

Тя вдигна очи и го погледна. Красивото й лице бе изопнато от нерешителност и разкаяние.

— Мисля, че ще ми трябва малко време, за да си изясня всичко. — Очите й се разшириха. — Боже, дори не знам откъде дойдоха тези думи. Не искам да кажа, че искам да спрем да се виждаме. Не знам какво говоря.

Нолан побутна с показалец ледчето в чашата си. Облягайки се назад, сега с глезен върху коляното на другия крак, той остави мълчанието да увисне за известно време.

— Приемам — каза най-сетне. — Давам ти толкова време, колкото искаш, направи всичко, което мислиш, че е нужно. Лошото е, че може вече да не съм тук, ако вземането на решение продължи твърде дълго. Просто такава е реалността. Не искам да те изгубя, но и не искам само половината от теб. Така, сега моята позиция ти е ясна.

— Твоята позиция винаги е ясна. Това е едно от най-невероятните ти качества.

Той я премери с поглед.

— Ще му се обадиш ли?

— Не знам. Не би трябвало, поне не веднага. Думите на майка му звучаха сякаш той все още не е съвсем наред. Не искам да го чуя или видя и веднага да започна да изпитвам съжаление към него. Няма да е разумно.

— Не, няма. Лесно е да сбъркаш съжалението с любов. Носи лош късмет.

— Но все пак трябва да помисля къде точно да го поставя. Заради собствения ми душевен мир. И да бъда честна с нас.

— Разбрах — каза Нолан. — Наистина — Той пресуши чашата си и се изправи. — Но, пак ти казвам, Тара, не се бави много. Искам за теб онова, което те прави щастлива, но бих излъгал, ако кажа че не се надявам това да съм аз.

— Може да си ти, Рон. Вероятно си, но просто сега съм много объркана. Моля те, не ме мрази.

— Не мога да те мразя, Тара. Когато се оправиш с това, може би ще започнем наново.

— Така ще е добре.

— Надявам се. — Той й предложи студена усмивка. — Добре, слушай. Имаш всичките ми номера. Ще чакам да ми се обадиш.

Кимайки, той внимателно остави празната чаша на масичката, отиде до предната врата, отвори я и потъна в нощта.

10.

Ивън Шолер беше врагът. Понякога това бе мигновена преценка, а понякога до нея се достигаше бавно, но веднъж взел решението, че врагът трябва да бъде елиминиран, нещата се свеждаха до тактика — как да се направи. А и в този случай нямаше повече време за губене. Тара продължаваше да се колебае дали да се свърже с Ивън, но това можеше да се промени дори само за секунда. Въпреки всичкото очевидно нежелание, в даден момент тя щеше да изпита нужда да го види и да поговори с него. Всеки контакт между двамата би бил катастрофа.

Нолан беше излъгал Ивън за това, какво бе направила с писмото му Тара. Беше излъгал нея за инцидента в Масба и много други неща. Тези лъжи и всички останали щяха да излязат наяве и той щеше да я изгуби.

Нямаше да позволи да се случи.

Следователно, Ивън беше врагът.

Нолан си тръгна от апартамента на Тара, прибра се у дома и опакова една голяма чанта с тежко яке в нея. До десет часа успя да стигне на аерогарата в Оукланд. В претъпканата чакалня на терминала откри едно момче, по всяка вероятност колежанин, заговори го и накрая му даде 3000 долара в брой, за да отмени собствения си билет и Нолан да може да вземе в последната минута полета за Вашингтон, за който иначе нямаше свободни места. Спа непробудно четири часа по време на петчасовия полет.

Небето бе силно заоблачено, валеше лек сняг и температурата беше около минус три градуса в десет и двайсет и пет, когато пристигна с такси от националното летище пред главния вход на огромния комплекс, какъвто представляваше военния медицински център „Уолтър Рийд“. Мястото малко го изненада. Въпреки че донякъде имаше представа за броя на ранените военнослужещи, които бяха лекувани в центъра, той малко или повече си го бе представял като голяма болница — една сграда с много пациенти и доктори.

А по-скоро приличаше на неговия град. Районът на централната рецепция гъмжеше от хора. В известен смисъл му напомняше централното фоайе на Републиканския дворец в Багдад. До таблото за информация видя указател за мястото и установи, че има почти шест хиляди стаи — вероятно петнайсет до двайсет хиляди легла — разпръснати върху двайсет и осем акра разгърната площ.

Обръщайки се отново към тълпата, той огледа подобното на пещера фоайе, надявайки се по някакъв начин да се ориентира. Просторна кабина за информация управляваше голяма част от потока на рецепцията, но Нолан бе тук, за да неутрализира един от пациентите на болницата. Не беше добра идея да привлича вниманието върху себе си. Върна се до указателя, намери сграда, означена като Неврология и реши да започне оттам. Измъкна карта от поставката и пое към широкия двор на болницата.

Снегът бе започнал да се усилва и когато стигна целта си, той спря от вътрешната страна на входа да изтръска якето и изтупа краката си. Фоайето тук въобще не беше така претъпкано, но все пак далеч не бе пусто.

С изненада видя четири колички, наредени до една от стените. На всяка от тях имаше завито тяло и над всяка висяха системи. Подготвени за операция? Чакаха за стая? Не знаеше и нямаше да попита, но го стресна като нещо не на място и ужасно сбъркано. Тези момчета несъмнено бяха ранени по време на служба — най-малкото, което армията можеше да направи за тях, си помисли той, бе да им намери стаи.

Ала той не беше тук, за да критикува условията в „Уолтър РИНА“. В армията толкова неща бяха сбъркани по толкова различни начини, че той се беше отказал да мисли за тези неща. Освен другото, още откакто напусна апартамента на Тара миналата нощ, караше на смес от адреналин и спотаен гняв и сега изведнъж пресмятането как да изпълни конкретната си задача изискваше пълното му внимание.

Докато човешкият поток продължаваше да тече покрай него в двете посоки, Нолан осъзна, че при един нормален развой на събитията той нямаше да влезе в който й да е коридор на сградата, без да покаже някакъв документ за идентификация, а и защо реши, че Ивън Шолер е точно тук? Надписът върху предния вход съобщаваше, че това е Център по неврохирургия, но операцията на Ивън бе минала вероятно преди месеци и сега той можеше да е някъде сред тези петнайсет хиляди легла и да се възстановява в отделението по рехабилитация.

Как смяташе да открие Ивън без да моли да го насочат и без да привлича вниманието върху себе си? И после, когато го намери, как щеше да го убие, особено ако той беше в стая с други пациенти — както изглеждаше вероятно, ако пълните колички тук, в неврохирургията, бяха показател?

Разбира се, можеше да елиминира всички. Съпътстващите жертви бяха неизбежна част от уравнението при всеки военен удар. Но това не беше Ирак, където можеше да изчезне без следа. Тук потенциален свидетел щеше да го информира за местонахождението на Ивън. Може да изпратят с него да го придружава някой от персонала или сестра, ако влезе при посещение на болен.

Освен това, и може би най-важното, Нолан трябваше да отчете факта, че лейтенант Ивън Шолер не беше някой незначителен, дрипав собственик на сергия в Багдад. Ако той станеше жертва на убийство тук, в „Уолтър Рийд“, всяка страна от живота на Ивън Шолер щеше да бъде гледана под лупа, включително инцидента в Масба, чието разследване досега бе успявал да избегне. Властите щяха да намерят причина да разговарят с Тара и това в крайна сметка неизбежно щеше да доведе до него.

Изводът: мисията е невъзможна.

Да Върви по дяволите, каза си Нолан, копелето е мъртво.

— Извинете — млада жена в изгладена военна униформа се усмихваше насреща му. — Изглежда сте се изгубили. Мога ли да ви помогна и да ви насоча някъде?

Лицето на Нолан се отпусна в облекчена усмивка.

— Страхувам се, че ми е малко трудно да открия един приятел, ваш пациент.

— Не сте първият, на който се случва — отговори тя. — Там на рецепцията имам справочник, който е приблизително актуален, може да ме последвате, ако нямате нищо против.

Той тръгна с нея.

— Защо само приблизително актуален?

Тя кимна със съжаление.

— Напоследък сме така претоварени, понякога на компютъра му трябва време, за да навакса.

— Проклетият компютър — каза Нолан.

— Знам. Но полагаме усилия. Добрата новина е, че ако не го открием там, където казва компютърът, поне на онова място вероятно ще знаят къде е отишъл.

— Това наистина ще е добра новина.

— Саркастичен сте и не ви обвинявам. Но повярвайте ми, добрите новини тук наистина са рядкост. Приемайте ги винаги, когато дойдат. — Вече бяха на рецепцията. — Сега за вашия приятел. Как се казва?

— Смит — каза Нолан. Първи инициал „Дж“. Викахме му Джей, но може да е бил Джон или Джим. Знам, — добави той, като погледна извиняващо се — момчешка работа.

Ивън Шолер гледаше втренчено падащия сняг.

Или е бил заспал, или не си спомняше кога е станало, но някой бе закачил коледна украса на стената. Имаше елха и от онези животни, които летят и теглят шейната на Дядо Коледа — не си спомняше как се казваха, но бе сигурен, че някой ден ще се сети за името им. След това беше Снежко, снежният човек — помнеше Снежко и дори песничката за него, която пееше онзи мъж с големия нос. Също така окачваха на вратата едно от онези кръгли неща, направени от вечнозелени клонки и украшения.

Това направо го влудяваше. Знаеше какви са предметите. Само че често не можеше да си спомни как се наричат.

Онова, което определяше като истински спомен беше фактът, че вече се намира в третата си стая, откакто бе дошъл в „Уолтър Рийд“. Първата му спирка за около десет дни бе интензивното отделение, където бе в безсъзнание през по-голямата част от времето и за което не си спомняше почти нищо, освен това, че докато бе там не искаше да повярва, че вече не е в Багдад. Не изглеждаше възможно, както клечеше до своя джип в Масба, изведнъж да попадне тук в интензивното отделение.

Разбира се, не се беше случило точно така. Неговият езиков и говорен терапевт Стивън Рей бе превърнал физическото и психическото му пътуване в някакъв вид игра на познаване, която той бе заучил като част от своята терапия. Първата му спирка след Масба беше военнополевата болница в Балад, където бяха извадили парчето от главата му. Операцията, отворила място за мозъка му да се издуе, се наричаше краниотомия — запомнянето на тази дума бе един от най-големите успехи на Ивън по време на терапията. Когато я научи правилно и я повтори на Стивън на другия ден, Стивън беше вдигнал юмрук във въздуха и предсказа, че ще се оправи.

Следващото, което направили лекарите, още там, в Балад, било страшно умно. Взели парчето кост от черепа му, което били изрязали, и го поставили в нещо като джобче, което изрязали в корема му. Все още го усещаше там, малко по-голямо от един сребърен долар — щяха да го върнат отново на главата, където му беше мястото, може би другия месец, когато мозъкът му бе достатъчно зараснал.

Ивън може и да се възстановяваше по-бързо от повечето ранени, но за него това ставаше агонизиращо бавно. Тази сутрин се беше опитал да прегледа картите с изображения, които вече бяха шестстотин и стояха в кутия за обувки до леглото му, но след около двеста главата му сякаш щеше да експлодира, затова той затвори очи за минута.

И ги отвори след повече от два часа. Всичките трима ранени от стаята му ги нямаше, бяха отишли на рехабилитация или за други терапии. Навън снегът падаше на тежки парцали и това силно го потискаше — толкова го потискаше, че заедно с неуспеха с картите по-рано, го накара за миг да се поддаде на сляпата безнадеждност на положението. Никога нямаше да се възстанови. Никога нямаше да е наистина нормален. Хората ще забелязват дупката в главата му, даже и след като поставеха парчето от черепа му. Никога нямаше да говори като нормален човек. Никога нямаше да има връзка като онази с Тара. Искаше му се шрапнелът да бе влязъл малко по-дълбоко и да го беше убил, както стана с момчетата му.

Толкова от тях вече ги нямаше. Толкова много. Добри момчета. А той ги поведе. Към смъртта.

Поизправи се и застана седнал в леглото. Затвори очи да спре неочакваното щипене от нежеланите сълзи. Вдигна и двете си ръце и силно натисна клепачите, заповядвайки им да спрат. Само за един миг, без даже да го осъзнае, самобичуването и депресията му се бяха превърнали в гняв. Да бъде проклет, ако плаче. Но защо това му се случи? Защо не го пускаха да излезе оттук? Защо се води тази шибана, тъпа война? На кого му пукаше дали щеше да научи думите на тези проклети карти? Той завъртя глава, готов да блъсне кутията с проклетите неща на земята, когато погледът му се плъзна по стената отново и спря върху новите украшения. Дядо Коледа и…

Елени!

Тези летящи животни, които теглеха шейната бяха елени! Това беше думата.

Той започна да се смее. Най-напред беше едно клокочене, което излизаше от гърлото му, но скоро се надигна до нещо, което изобщо не можеше да контролира, в пристъпи, които го разтърсваха така силно, че остана без дъх. Раменете му се разтърсваха още известно време, докато се опитваше да вкара въздух в дробовете си и внезапно отново плачеше, плачеше истински. Изтощено, тялото му трепереше от освобождаването на грамадата, трупана в него и той се срина назад върху възглавниците, а сълзите свободно течаха като потоци по лицето му.

Стивън триеше лицето му с топла хавлия.

— Какво е станало тук?

— Нищо. Какво да е станало?

— Имам предвид лицето ти. Мокро е. Добре ли си?

— Отчаях се. После елените.

— Аха. — Стивън, може би по-настроен за подобни абсурдни диалози от повечето хора, кимна, сякаш разбра смисъла на казаното от Ивън. — Но сега си добре, нали?

— Добре.

— Сигурен ли си?

— Сигурен.

— Защото след десет минути има събрание на персонала, но мога да се чупя и да остана при теб, ако имаш нужда.

— Не, добре съм. Наистина, Стивън. Всичко е наред.

Нолан си мислеше, че именно това обяснява защо не трябва да се губи много време в преценки какво може да се обърка. Просто се движиш напред, държиш погледа си неотклонно върху целта, изтикваш назад в ума си дребните съмнения.

От Балад очевидно го бяха пренесли със самолет до „Ландщул“, Германия, където направили бърза оценка на състоянието му и го прехвърлили в „Уолтър Рийд“.

Втората му стая беше тук, в отделение 58 по неврология. Баща му и майка му му бяха казали, че тук лекарите го оставили почти без грижи, докато армията решавала дали е подходящ да ползва такова обслужване. Това не го разбираше — очевидно на тях им беше ясно — но въпреки всичко той имаше само хубави спомени от отделението, защото именно тук се запозна със Стивън. Въпреки че Ивън не бе имал ясно усещане за това къде се намира или какво се е случвало с него, всъщност терапевтът му помогна, като му обясни нещата и го преведе през най-тежките и объркващи моменти.

В основни линии, това което правеха през първите дни, беше да играят игри, да редят пъзели и карти с изобразени предмети върху тях и да решават прости математически задачи. Нито Стивън, нито лекарите му разбираха точно защо, но напредъкът на Ивън бе изненадващо бърз, далеч по-бърз от този на повечето войници, които лежаха тук с рани в главите. Само след около седмица в отделението те го преместиха в стаята, в която се намираше в момента — на четвъртия етаж над интензивното педиатрично отделение.

В „Уолтър Рийд“ имаше деветнайсет Дж. Смитовци, но само един с травма на главата като тази на Ивън. Любезната сестра и администратор на рецепцията в неврохирургията провери монитора пред себе си и каза на Нолан, че този пациент е зачислен в Отделение 58, постоперативното неврологично отделение, но ако е още там под наблюдение — това е само първата стъпка навън от интензивното и тя смяташе, че там посетители не се допускат.

— Не може да е така — каза Нолан. — Знам, че майка му и баща му са ходили там да го видят. — Той й се усмихна топло. — Защо пак надушвам проблеми с компютъра?

— Съжалявам — отвърна тя. — Предупредих, че ще изисква малко търпение.

Той продължаваше да се усмихва спокойно.

— „Търпение“ е бащиното ми име. Има ли някое място след това Отделение 58, където изпращат ранените в главите, когато започнат да се оправят?

Тя замислено изкриви устни.

— Всъщност, не знам. Но почакайте — Тя вдигна телефона, наведе се да прочете нещо от екрана на компютъра, след което набра няколко цифри. — Здравейте. Айрис Симс, от рецепцията на неврохирургия. Тук имам посетител, който иска да види един от нашите пациенти, Джаръд Смит. Според компютъра той все още е във вашето отделение, а човекът смята, че той вече не е там. В такъв случай, къде би могъл да е?

Тя покри слушалката с длан и предаде съобщението на Нолан.

— Има голям недостиг на места, но казаха, че може да проверите на горните етажи на интензивното педиатрично отделение. Чакайте малко… — тя вдигна пръст и пак започна да слуша.

— Така ли? О, ясно. Но доколкото разбирам, родителите му са идвали при него да го видят. — Тя изчака да получи отговор. — Добре, благодаря. Ще му предам.

Тя затвори телефона и поклати объркано глава, след което се обърна към Нолан.

— Боя се, че Джаръд още е в Отделение 58, но според тях той все още не може да се изразява ясно. И в това отделение не допускат посетители, които не са членове на семейството. Съжалявам.

— Няма за какво да съжалявате — каза Нолан. — Вие наистина се постарахте. Следващият път най-напред ще се обадя, преди да дойда. Благодаря за помощта.

— Моля — отвърна тя. — Заповядайте пак.

„Уолтър Рийд“ в никакъв случай не се въргаляше в хаос, но видимо беше претоварена институция с недостиг на персонал. На теория може би някой трябваше да го попита при кого е дошъл, някой трябваше да му провери картата — почти се беше надявал това да се случи, затова в джоба си носеше канадски паспорт, който го идентифицираше като Тревър Ленън — но никой не беше направил това. В добавка към тези недоглеждания, напливът от ранени бе станал толкова сериозен, че на много места, особено на горните етажи на сградата на интензивното педиатрично отделение, принудено да поеме възстановяващите се от рани в главите, нямаше видео наблюдение.

Беше невидим.

Нямаше нужда да проявява нетърпение. Сградата имаше шест етажа и той вече бе прегледал втория и третия, като изминаваше коридорите с уверена походка, сякаш знаеше къде отива. Надникна във всяка стая на тези етажи, за да провери дали Ивън е вътре. Докато изминаваше разстоянието между вратите, кимаше на пациенти в колички, на други, които вървяха с патерици. Изричаше кратък поздрав към всеки, който приличаше на лекар, сестра или друг член на персонала. Дори имаше готово име, Джаръд Смит, в случай че някой го попита при кого е дошъл на посещение. Но не смяташе, че това ще се окаже необходимо.

Надничайки през третата врата на четвъртия етаж той видя Ивън, седнал в леглото в отсрещния край, до прозореца. Всичките останали три легла бяха празни. Влезе в стаята и затвори вратата зад гърба си, проверявайки терена, мислейки в момента, че най-добрият начин да го направи, беше през прозореца.

Депресиран тип с мозъчна травма, оставен сам до високия прозорец. Очевидно самоубийство.

— Ей, приятел!

Незнайно защо, Ивън установи, че му се ще да се изсмее. Неуместен смях, така го наричаше Стивън, нормален симптом за този вид травма — този път обаче успя да потисне импулсивното желание.

— Познавам те — каза след миг.

— Разбира се, че ме познаваш. Аз съм Рон Нолан.

Ивън кимна.

— Точно така, Рон. Как си, Рон?

— Аз съм добре. Въпросът е ти как си?

— Казват, че съм едно малко чудо, но аз не се чувствам така. Ти какво правиш тук?

— Бях в града и научих, че и ти си тук. Реших да намина и да те видя.

— Кой град? — попита Ивън.

— Вашингтон или поне достатъчно близо до него. Не ти ли казват къде си?

— Не, сигурно го правят. — Той се усмихна. — Все още не мога да запомням както трябва всичко, което ми казват.

— Добре — каза Нолан. — Чакай малко. — Той заобиколи леглото и отиде до прозореца. Погледна навън наляво, после надясно и изведнъж повдигна долната половина и подаде глава навън. Върна назад тялото си и попита: — Можеш ли да ставаш от леглото?

— Бавно, но съм стабилен.

— Добре, провери. Ела тук. Следващият път, когато забравиш къде си, погледни там навън — логото на „Уолтър Рийд“ е там върху…

— Какво е „лого“? — Ивън беше отметнал завивките си и седеше на ръба на леглото. — Нали ти казах — започна да обяснява той, — някои думи…

Нолан протегна ръка, очевидно да спре говоренето му.

— Хей, една картинка струва колкото хиляда думи. Ела тук.

Нолан го прихвана през кръста, дръпна го леко от леглото, за да го изправи, след това се дръпна настрани от прозореца, за да може Ивън да погледне навън.

Три крачки и после…

Нолан постави ръка по средата на гърба му. Лек натиск, да го придвижи напред.

Две стъпки.

— Защо този прозорец е отворен? — избоботи от прага Стивън Рей. — Ще измръзнеш и ще изстудиш стаята.

— След това посочи Нолан. — Кой по дяволите е този?

Нолан мигновено се опомни. Върна усмивката на лицето си и се завъртя.

— Рон Нолан. Бях с Ивън в Ирак.

— Беше с мен в Ирак — повтори Ивън.

— Радвам се да го чуя, но нека затворим този прозорец, какво ще кажете? И, Ивън, не трябва да се разхождаш много-много без приспособлението за прохождане. — Той снижи тона и заговори и на двамата. — Падането няма да е най-доброто нещо точно сега.

— Не, разбирам. Аз съм виновен — каза Нолан. — Съжалявам.

Вратата към коридора бе все още отворена и сега влезе друг пациент със своя терапевт. Двамата започнаха да го настаняват в леглото.

Моментът беше преминал.

План Б нямаше да е наполовина толкова удовлетворяващ, окончателен или ефективен. Всъщност, можеше и да не свърши никаква работа, но поне щеше да даде на Нолан време. И щеше да държи Тара и Ивън разделени. Но трябваше да прокара пътя за него — освен това, беше единствената възможност при свидетелите в другия край на стаята. И при положение, че Нолан бе съобщил истинското си име.

— Тази сестра изглежда малко се ядоса — каза той, когато Стивън ги остави.

— Не е сестра. Той е… — думата „терапевт“ внезапно изчезна. Ивън претърси ъглите на тавана за миг и не успя да я открие там. Затова прегрупира думите и каза: — Той е… помощник. Тук е за да ми помага. Понякога се разстройвам. Това е от ТМТ.

— ТМТ?

— Тежка мозъчна травма. Това имам. Или имах. Казват, че се подобрявам. Не съм сигурен дали им вярвам. — Ивън вдигна крайчето на чаршафа, който го покриваше и избърса потта от челото си. Леглото му все още беше студено, но нещо в присъствието на този Нолан го сгорещяваше, караше го да се поти. — Какво правиш тук наистина, Рон?

— Казах ти. Имах малко работа в града и реших да намина да видя как те лекуват.

— Добре ме лекуват. — Снегът през прозореца навън за миг улови вниманието му, след това той отново се върна на Нолан. — И не идваш тук от Багдад?

— Не. Напуснах седмица след теб.

— Заради какво? Ранен ли беше?

Тик подръпна бузата на Нолан.

— Не. Аз и Онофрио те вдигнахме и избягахме. Голям късмет извадихме.

— Вие сте ме измъкнали?

— Да.

— Нищо не си спомням.

— Да, предполагам, че не помниш. Не очаквах да оживееш. Никой не очакваше.

— Трябва да ти благодаря.

Нолан сви рамене.

— Просто дълг, братле, не можехме да те оставим там.

— А другите момчета? Какво стана с тях?

Нолан въздъхна.

— Всички загинаха, Ивън.

— Не, това го знам. Но какво стана с тях? С телата им? Щом не сме ги взели? Никой не иска да ми каже нищо.

— Не ти трябва да знаеш, приятел. Наистина. — Той направи пауза. — И това трябва да ти говори достатъчно.

Стиснал челюст, Ивън погледна отново снега, след което пак се извърна към Нолан.

— А защо си тръгна? Щом не си бил ранен…

— Политика. Щяха да ме предложат, сигурно на ВКУ, може и на местните. И в двата случая губех. Затова от известно време не съм там, временно. Докато нещата поизветреят или всичката останала ежедневна гадост там не покрие случая.

— Какво точно искаш да кажеш? В какво те обвиняват?

— Някои лъжесвидетели там, в Масба, твърдят, че съм стрелял прекалено рано. Че колата, която ударихме, вече била спряла. Което са пълни глупости, защото тя продължи да приближава и се блъсна в нас много след като бях изстрелял цял откос в предното стъкло. Но те искаха да ми лепнат всичко. Не виждах никакъв смисъл да оставам там.

Мъгливият спомен дълбоко във вътрешностите на Ивън започна да се съчетава с думите на Нолан; забравените мигове преди атаката се връщаха с болезнена настойчивост. Не бяха лъжесвидетели в Ирак — бяха хора, които са видели всичко и казваха истината. А истината беше, че този луд, гърмящ кучи син бе отговорен за всичко, случило се в Масба, за всичките жертви от групата на Ивън, за всичките му собствени страдания.

Нолан, който не забелязваше нарастващото у Ивън разбиране, продължи:

— Както и да е, този път съм у дома за Коледа и се занимавам с развиване на бизнеса на Джак Олстронг. Нямаш представа колко много военни като мен искат да се включат в частния сектор. Пазарът на доставки е стигнал до небето, а ние обираме каймака.

Кръвта на Ивън туптеше в мозъка. Бодливи светлинки заиграха в периферията на зрението му. Болката го накара да затвори очи и да ги покрие с ръце.

— Но знаеш ли — продължи Нолан с внезапна фамилиарна поверителност: — Това, за което наистина дойдох, е да поговорим за Тара.

Ивън отвори очи. Пулсирането в главата му се сви до малка, туптяща, мълчалива топка на внимание. Свали бавно ръце, за да избегне привличането на внимание върху вътрешната бурна реакция, той се насили да наложи върху мускулите на лицето си изражение на любопитство.

— Тара? Какво за нея? Тя добре ли е?

— Добре е. Всъщност, страхотно. — Нолан се изкашля. — Работата е, обаче, най-важната причина да дойда да те видя лично — мислех, че ти го дължа…

— Какво?

— Да ти кажа лично, че Тара и аз, ние сме, може да се каже, заедно. Излизаме. Мислех, че е редно да знаеш.

Ивън усети как ръцете му се стегнаха в юмруци под чаршафите, но не успя веднага да намери подходящите думи за отговор. Накрая каза:

— Добре, Сега знам.

— Не те обвинявам, че се сърдиш — каза Нолан.

Ноздрите на Ивън се издуха и дъхът му излизаше накъсан. Но той отговори:

— Не се сърдя. Не ме засяга. Ние бяхме скъсали.

— Да, но аз се срещнах с нея, за да изпълня твоя поръчка. Това малко понамирисва. Това, че си ранен, прави нещата още по-лоши.

— И какво? Искаш нещо като прошка? Сбъркал си адреса, приятел.

— Не мисля. И не страдам от виновна съвест. Просто исках да знаеш как се случи, за да си наясно, че не бях аз. Не започнах аз.

— Не ме интересува какво е станало.

— Не. Трябва да знаеш. Беше, когато отидох да й кажа, че си ранен.

— Направил си това? Защо?

— Мислех, че го дължа и на двама ви. — Нолан вдигна дясната си ръка. — Кълна се в бог, отидох при нея като твой боен другар. Разказах й цялата история, как говори за нея през нощта преди нападението, че знаеш как е скъсала последното ти писмо, но все пак искаше да се опиташ да поправиш нещата помежду ви.

Зад голата истина за връзката на Тара и Рон пред Ивън изскочи още един факт и той поиска да се увери дали е така:

— Казваш, че е знаела за раняването ми преди да пристигна в „Уолтър Рийд“?

Нолан кимна.

— Поне в рамките на седмица. Думите й бяха, че знаела, че така ще се случи, още когато си решил да заминеш. Всъщност, когато ти си тръгнал, за нея всичко приключило. Заради това не ти е писала. Затова не се е опитвала да ти се обади тук. Край, човече. Когато разбра, че ще идвам дотук да те видя и да ти обясня нещата от моя гледна точка…

— Няма нищо за обясняване. Кой не би я пожелал? Мислиш ли, че те обвинявам? Познавах те само от няколко седмици в Ирак. Не ми дължеше нещо, Рон. Е, добре, имаш я. Късмет. Наистина. Сега изчезвай оттук, става ли? Върви си.

— Ще си вървя — отговори Нолан. — Но има още нещо. Попитах я дали иска да ти предам нещо. Трябва да чуеш това. Знаеш ли какво каза?

— Нямам представа.

— Ето ти цитат: „Съжалявам, че е бил ранен и се надявам наистина да е добре. Но аз наистина нямам какво да му кажа. Сам си надроби попарата, сега да я сърба.“

На Тара й бяха необходими три дни, за да събере смелост да се обади на Ивън. Все още не беше сигурна какво трябва да му каже, но веднъж решила да му се обади, взе лист и си записа няколко идеи, за да засегне всички въпроси — че не е знаела за раняването му, че й липсва. Най-вече — това го записа пет пъти — щеше да му каже, че съжалява. Щеше да му каже, че когато е научила какво му се е случило, решила отново да се свърже с него. Въпреки лошото си държание, въпреки че не беше отговаряла на писмата му, тя се надяваше той да й прости. Беше сбъркала и съжаляваше, съжаляваше, съжаляваше. Сега искаше да знае какво мисли той за нея, преди да продължи нататък. Въпреки различията в мисленето им, те имаха нещо рядко и специално. Той го знаеше. Сигурна беше, че и двамата се бяха променили след като замина и може би нищо нямаше да се получи, но поне можеха да започнат да си говорят и да видят дали това ще доведе до нещо.

Седнала в големия стол в дневната, тя слушаше сигнала от другия край на линията, на три хиляди километра от нея. Устата й пресъхна, сърцето биеше лудо. Усети, че е спряла да диша и въздъхна шумно, напомняйки си, че трябва да вдиша пак.

— Ало.

— Ало. Ивън, ти ли си?

— Не, на телефона е Стивън Рей. Искате да говорите с Ивън Шолер? Аз съм неговият терапевт.

— Да, моля, ако е там.

— Един момент. Мога ли да му кажа кой го търси?

— Тара Уитли.

Стивън повтори името й малко настрани от слушалката и след това чу гласа на Ивън, неестествено рязък и непреклонен.

— Тара Уитли? Не желая да чувам никаква Тара Уитли. Нямам какво да й кажа.

Стивън сигурно бе покрил слушалката с длан, защото следващите думи дойдоха приглушени, но въпреки това, не можеше да сбърка какво каза Ивън. Беше достатъчно силно, за да го чуят и в Пентагона:

— Не ме ли чу? Казах, че няма да разговарям с Тара Уитли. Разбра ли? Не говоря с нея! Кажи й да излезе от живота ми и да не се връща! Напълно съм искрен.

След това се чу нещо като тежък предмет, хвърлен в стената или изпуснат на пода. И Ивън, който псуваше, побеснял от ярост.

Или просто загубил разума си заради всичко, което му се беше случило.

В Редууд Сити Тара остана втренчена в слушалката, която държеше с трепереща ръка. След което бавно, сякаш бесът, който бе чула можеше да излезе от нея и да я нарани още по-силно, я остави на телефона.

11.

Пет месеца по-късно Ивън Шолер седеше на един твърд стол пред стая в главното полицейско управление на Редууд Сити, където го бяха повикали, и чакаше. Малката, заградена със стъкло и метална мрежа клетка беше офисът на неговия началник, лейтенант Джеймс Лохланд. Смяната на Ивън бе свършила преди двайсет минути, в 5:00 часа. На шкафчето на долния етаж бе залепена бележката, с която го викаха. Сега, докато чакаше, виждаше Лохланд зад бюрото си да прехвърля документи от купчината по средата в една от поставките в далечния десен ъгъл. Когато повърхността на бюрото беше почистена, лейтенантът въздъхна дълбоко, погледна през стъклото и погледът му срещна този на Ивън. В свойствения си сериозен стил, той сви показалеца си насреща му, с което му даде знак да влезе.

Лохланд беше на малко повече от четирийсет и смятан за добър човек от неговите подчинени, които, като Ивън, бяха млади патрулиращи полицаи. Белезите от сериозен случай на юношеско акне смекчаваха иначе симпатичното му лице и го правеха да изглежда достъпен. Носеше кестенявата си коса малко дълга за полицай и отглеждаше мустак, на който едно подстригване нямаше да се отрази зле. Сега той каза на Ивън да затвори вратата и да седне на едно от двете места срещу бюрото му. Ръцете му бяха хлабаво сключени пред него върху бледозелен бележник, докато чакаше посетителят му да седне.

— Какво има, сър? Искали сте да ме видите.

— Да, затова изпратих бележката. Помислих си, че не е лошо да поговорим малко неофициално и да сложим край на някои тенденции още в зародиш, преди да са те вкарали в беля. Но преди да си поговорим по-подробно, исках да те питам как вървят нещата като цяло. В живота ти, имам предвид.

— Доста добре, сър, поне според мен. Но ако има някакви оплаквания…

Лохланд вдигна ръка да го спре.

— Ако има такива, ще стигнем и до тях. Но още не сме стигнали дотам. Междувременно, всъщност те попитах какво мислиш, как се чувстваш като се върна тук на работа?

— Доста добре. Чувствам се добре. Радвам се, че се върнах.

Лохланд кимна и си наложи израз на търпеливост.

— Спиш ли?

Ивън бързо въздъхна и изпрати напосоки една усмивка.

— Повечето нощи. Винаги, когато мога.

— Имаш ли нужда от помощ за това?

— За кое?

— Да заспиш.

— Понякога пийвам едно-две, сър. Когато не мога да си изключа мозъка.

— За какво си мислиш?

Ивън сви рамене.

— Ирак?

Той въздъхна продължително и пак сви рамене.

— Изглежда не мога да се откъсна от него. Момчетата, които изгубих. Приятелката си. Цялата война.

— Разговаряш ли с някого?

— Имате предвид психоаналитик?

— С някой въобще.

— Говорех с някаква жена в Центъра за ветерани в Пало Алто, докато пристигна уволнителното писмо.

— И това беше точно преди да се върнеш тук?

— Деветнайсети април. Не че цял живот ще устройвам празненство на тази дата. Да, две седмици преди да дойда тук.

— И оттогава насам не разговаряш с никого? Не те ли пренасочиха някъде, след като приключи при тях?

В отговор се чу сумтене.

— Ъх, не. Доколкото усещам, вие смятате, че още имам проблеми.

— Просто питам, това е. Питам дали не започна работа твърде рано. Може би си подложен на прекалено много стрес.

— Имате предвид посттравматичен стрес?

Лохланд вдигна рамене.

— Всякакъв стрес. Стрес, от който няма полза, ако искаш да вършиш работата на ченге. Искам да ти кажа, че имаме програми и хора, които можем да ти препоръчаме, ако смяташ, че имаш нужда.

— Никой не иска да тръгва по този път.

— По кой път?

— ПТСР. Лепнат ли ти го веднъж, изгубен си. Армията каза, че съм добре, физически и умствено съм детето чудо. Сега ако някой от нашите психолози каже, че имам ПТСР — свършено е с мен.

— Не е съвсем така.

Ивън поклати глава.

— Достатъчно близко е. Пост Травматично Стресово Разстройство. Разстройство, лейтенант. Това е психическо заболяване. Няма да се хвана на това, точка. Не искам да се занимавам с това. Добре съм, сър. Може би просто трябва да мине още време — и Ивън отново въздъхна продължително.

— Ето! — каза Лохланд. — Тъкмо за това говорех.

— Какво?

— Не усещаш ли, че го правиш? Въздишаш като ковашки мях, Ивън. Всеки път, когато си отвориш устата, сякаш вдигаш някакво бреме и го хвърляш настрани, преди да можеш да кажеш каквото и да е.

След малко Ивън наведе глава. Почти прошепна:

— Така се чувствам — повдигна очи и погледна през бюрото: — И как точно съм се провинил? В работата, имам предвид.

Въпреки указанията на военните, които предполагаха гаранции, че полицаи, взети на активна служба от резервите на Националната Гвардия, щяха да се върнат на работата си в цивилния живот без понижение или загуба на прослужено време, при завръщането си в Редууд Сити Ивън бе назначен като обхождащ патрул за училищата към Образователната Програма за Борба с Наркотиците (ОПБН). В тази си роля той посещаваше класните стаи на ученици от четвърти, пети и шести клас в целия град, разпространявайки доктрината за чист и трезвен живот. Макар технически това да не бе понижение и да получаваше толкова, колкото и преди, то все пак не бе работа, която бе нормално да изпълнява полицай с три пълни години стаж в институцията. Но се оказа единственото свободно място, с което разполагаха по време на уволнението му, и той го бе приел.

Сега Лохланд се пресегна и взе малка купчина хартия от най-горната поставка. Свали кламера от горния край и запрелиства бързо — имаше може би десетина листа. След това ги остави на бюрото.

— Не смятам, че трябва да ги разглеждаме един по един, Ив. Всичките си приличат.

Ивън седеше сковано, с гръб здраво притиснат към облегалката на стола. Едва ли имаше съмнение за какво се отнасят оплакванията.

— Просто не мога да понасям да гледам тези хлапета, които имат всичко — наистина всичко, лейтенант — МР3 плейъри, обувки за двеста долара, маркови дрехи — не мога да понеса, че са толкова разглезени. Че не приемат нищо сериозно. Искам да кажа, че цялата ОПБН е шега за тях. И като си помисля за децата, които видях там, в Ирак, без нищо, без обувки, без храна, просеха да им дадем от нашите пакети с храна… — той поклати глава, гневът му бе стихнал от само себе си.

Лохланд се наведе напред, подпря лакти на бюрото и сложи длани от двете страни на устата си.

— Не си там, за да им крещиш, Ивън. Не можеш да си позволиш да избухваш.

— Те не ме слушат, лейтенант! Не чуват и една дума от това, което им говоря. Всичко в целия свят работи за тях и на тях въобще не им пука!

— Все пак… — Лохланд бутна хартиения куп пред себе си. — Работата е там, че учебната година така или иначе свършва. Навсякъде, където те насочат след това, мога искрено да ти обещая още по-дразнещи неща, отколкото могат да ти предложат тези хлапета и при най-голямото си старание. Сериозни неща. Не можеш да излизаш на улицата полунаежен и готов да избухнеш. Това просто не може да е част от работата — той се дръпна назад в стола и снижи глас: — Виж, Ивън. Всички много се гордеем с теб, с това, което си направил и въобще с факта, че се върна. Ти си нашето момче-реклама. Но трябва да се контролираш. Не можеш да позволиш това да продължава.

— Да, сър, знам. Съжалявам.

— Да съжаляваш, е добро начало, но аз си мисля, че може да започнеш да работиш по въпроса с контролирането на гнева, може би да посещаваш някакви занимания, може би да водиш разговори с някого, някой професионалист. Страхувам се, че ако получа още такива оплаквания, това вече няма да е молба. А следващият път тук с нас ще бъде някой от Вътрешен контрол. Разбираш ли?

— Да, сър.

— Мислиш ли, че можеш да го направиш?

— Да, сър.

— И аз мисля, че можеш, Ивън. Намери някой да ти помогне. И се наспи хубаво.

— Да, сър. Благодаря, сър. Ще се постарая.

От Ивън се очакваше поне една година да не участва в никакви спортни игри, в които имаше физически риск или елемент на контакт. Може би по-късно, след като направеха контролните неврологични изследвания — да. Това изключваше любимите му бейзбол и софтбол — преди да се запише в армията играеше поне по две вечери седмично в мъжкия отбор на градската лига и двете игри. Но Полицейското управление имаше отбор по боулинг, което макар да не беше кой знае какво физическо упражнение, все пак беше нещо, което да го накара да излезе от апартамента си вечер и да се събере с колеги, нищо че като цяло те бяха от друга категория — по-тежки, по-бавни и по-възрастни от съотборниците му по бейзбол и софтбол.

Положителният аспект на тази група беше, че тя включваше хора по-старши по ранг — тримата съотборници на Ивън бяха двама детективи сержанти и един лейтенант. Всички те бяха повече от щастливи да привлекат завърнал се млад герой от войната със среден резултат 191. Те смятаха, че хлапето има сериозния шанс да се окаже професионален играч. Имаше естествен талант за това. Днес резултатът му беше 621 от трите игри — с петнайсет точки по-добър от резултатите на всеки един от тях и повече от достатъчно да осигури победата на „Тотеми“ над техните опоненти, „Морски вълци“.

— Наздраве за „Тотеми“ и техния бъдещ победен сезон — произнесе напевно сержант Стан Паганини, отдел „Грабежи“, и вдигна своя джин с тоник в бара „Тринити Лейнс“ след тренировката.

Лейтенант Фред Спиноза вдигна чашата си с бърбън и много лед:

— И за нашия непобедим „заек“ на годината, доктор Ивън Шолер! Шест-две-едно! Това трябва да е близо до рекорда в момента. Поне аз не съм чувал за по-висок резултат. В три последователни игри по за двеста всяка! Това просто не се случва в никой отбор. В непрофесионален отбор.

— Трябва да пишат за тебе, Ив. Името ти трябва да е на спортната страница. — Каза го сержантът на служба във ведомството Тейлър Блейдс, който пиеше бренди „Александър“.

— Благодаря, момчета. — Ивън бе развил вкус към скоча, но не можеше да си позволи една от онези малцови напитки, затова пиеше „Къти Сарк“ със сода и много лед. — Но аз достатъчно време съм бил във вестниците, стига ми за цял живот.

— Да, но не като спортен герой — отвърна Паганини. — Когато станеш спортен герой, се превръщаш в магнит за мадамите. Това е известен факт.

— Тук има право — призна Спиноза. — И твоите съотборници също може да намажат. Ще прибираме отпадналите от рояка около теб. Помисли как би се отразило това на нас и нашето щастие.

— Да, но вие момчета всичките сте женени — каза Ивън. — Само ще си навлечете беля. Пък и аз си мисля, че цялата тази работа с магнита за мадами в един непрофесионален отбор по боулинг, даже и статията да е наистина добра, няма кой знае какви шансове за успех.

— Не — отвърна Блейдс, — трябва да си имаме група от фенки. Всъщност, Току-що видях да минава една тумба. Може би слуховете за тебе вече са се разпространили — и той щракна с пръсти. — Ти си в обектива. Някой те е снимал с клетъчния си телефон и са разлепили снимката ти, и всичките тези мацки…

Но Спиноза вдигна ръка и спря бърборенето на Блейдс.

— Ив? — повика го той. — Всичко наред ли е?

В тоалетната Ивън наплиска няколко пъти лицето си и провери отражението си в огледалото, за да е сигурен, че то не изразява нищо. Когато се върна при момчетата, им каза, че преди малко нещо му се бе завило свят — от време на време се случвало още, заради раната в главата. Извини се, че разваля купона след тренировката, но според него бе по-добре да се прибере по-рано и да си легне, ако иска да е бодър на работа другия ден.

Вместо това, излезе навън и помести колата си в дъното на паркинга, за да не го видят, когато излизат. Половин час по-късно, след като бе видял всички да си тръгват, излезе от колата и се върна назад по улицата. Седна на столче до бара и си поръча още едно „Къти Старк“ с лед, този път двойно.

Пътеката, където седеше Тара, беше на по-малко от метър и петдесет от неговото място. Беше с три приятелки, всички оживени и весели. Тя беше облечена с червена пола на бели точки, която разкриваше загорелите й стройни крака, а над нея бе сложила червена копринена блуза, която сякаш трепкаше при всеки удар на сърцето й.

Изпи скоча на два пъти и си поръча още един двоен. Наблюдаваше група млади мъже от съседната пътека да завързват не точно разговор, но от движенията на тялото им определи това като лека, флиртуваща закачка. Поне не е с Рон Нолан, помисли си Ивън. Би било много трудно да го понесе, далеч по-трудно от това да я види сама, а то никак не беше леко. Дали все още се вижда с него, зачуди се той, или е възможно отново да живее сама? Ами ако в момента не е обвързана…?

Но какво си мисли? Тази жена не се бе поинтересувала дори от това, че едва не загина в Ирак. Коя добродетел я бе накарала да го отпише завинаги, след като той само изпълняваше дълга си? Кой не му писа нито веднъж, дори не изпрати бележка по електронната поща от минутата, в която замина?

Виж я сега — безгрижна както винаги. Изведнъж му се стори невъзможно човекът, когото бе познавал и обичал две години, да се е променил толкова много. Тя винаги бе имала своя гледна точка за нещата, но една от най-ценните й черти, това, заради което майка му винаги я бе обичала, беше нейната присъща доброта. Тара винаги е била добър човек. Какво се е случило, че се бе променила толкова много?

Е, той смяташе да го открие.

Сложи двайсет доларова банкнота на бара и отново изпразни чашата си като умиращ от жажда човек. Когато се изправи, замайването, което бе измислил заради приятелите си, се върна и наистина го блъсна в главата. Постоя подпрян на бара няколко секунди, опитвайки се да дойде на себе си, изненадан от това колко е пиян — беше пил само четири-пет бири по време на игрите, а след това пет скоча в бара. Или всичките бяха двойни? Направи крачка-две, но трябваше да се хване за облегалката на един стол до близката маса, за да не падне.

Така няма да стане.

Нямаше да се приближи до Тара като залитащ и говорещ провлачено пияница. Не искаше да я улесни да го отпрати като обикновен досадник. Щеше да избере друг момент, когато беше трезвен. Погледна за последно към нея и приятелките й, концентрира се върху следващите крачки и стигна до предния вход благополучно, след това слезе по стъпалата и стигна до своята Хонда в тъмното дъно на паркинга.

Настани се отпред, заключи вратите на колата и затегна колана. Свали облегалката почти хоризонтално, легна назад и затвори очи.

Ивън чу изстрелите на автоматите, навсякъде от асфалта около него отскачаха куршуми. Викаше на Маршон и Алън:

— Залегни! Залегни! Прикрий се!

Огънят не преставаше, непрекъснато стакато от удари се сипеше върху колата. Обърна се да погледне назад и видя втората кола, която сега представляваше изкривена купчина желязо, а телата на още двама от неговите лежаха и кървяха на улицата, където бяха изхвърлени от силата на взрива. После изведнъж осъзна, че беше тъмно и лъчът от фаровете на Нолан бе насочен срещу него, заслепявайки го, докато той се опитваше да изкомандва джипа да потегли от позицията си горе на покрива. Вдигна ръце пред лицето си и изкрещя на шофьора:

— Угаси тази светлина! Веднага!

Нови куршуми се посипаха по колата, но колкото повече приглушените звуци си пробиваха път в съзнанието му, толкова повече заприличваха на тропане, на чукане. Когато отвори очи, светлината още бе в лицето му, но този път разбра откъде идваше тя — фенерче от външната страна на колата. Все още разтреперан от страх и от непосредствеността на съня, на него му трябваха още две-три секунди, за да почука по страничния прозорец и да вдигне ръка срещу лъча. Виждаше достатъчно добре на светлината на уличната лампа и успя да различи две униформи.

Ченгета. Негови хора.

Свали наполовина стъклото.

— Хей, момчета, какво има? — Хвърли поглед върху циферблата на часовника си. Беше 03:35.

Офицерът с фенерчето отстъпи назад една-две крачки.

— Можете ли да ни покажете шофьорската си книжка и талона на колата, господине?

— Да, разбира се… Аз, ъ-ъ-… — той се пресегна към дръжката на вратата и я дръпна да отвори.

Но стоящият по-близо офицер я удари да се затвори пак и каза през полуотворения прозорец:

— Моля, не слизайте от превозното средство. Книжката и талона, моля. Къде сте ходили?

Ивън спря да рови из портфейла си за миг и се облегна назад, опитвайки се да си спомни.

— Тринити Лейнс — изрече най-накрая. Типичната за предградията улица, която виждаше през прозореца, го объркваше. — Играх боулинг.

— И пи.

— Изглежда, да.

— Което пак ни връща на въпроса как си стигнал дотук? — но отваряйки портфейла на Ивън, той не можеше да не забележи значката. — Мили боже — каза отвратено и я показа на партньора си, докато му подаваше документите? След това отново се обърна към колата и попита: — Знаеш ли, че си дошъл тук от Тринити Лейнс? Някой сигурно те е докарал.

Ивън го погледна.

— Защото едва ли би шофирал в подобно състояние, нали?

Но след това се намеси другото ченге:

— Ти си Ивън Шолер?

На този въпрос можеше да отговори.

— Да.

Вторият каза на партньора си:

— Онзи от Ирак — след това на Ивън: — Нали не бъркам?

— Не.

— Не носиш оръжието си, нали?

— Не. В жабката е.

Първото ченге смутено поклати глава и каза:

— Може да излезеш, ако искаш — и той отвори вратата. — Тук вътре смърди на бъчва.

— Не съм изненадан — отговори Ивън.

— Не е лошо да си отвориш прозорците, да проветриш малко, преди отново да се качиш да я караш — каза първото ченге. — И така, за рапорта — продължи той, — спомняш ли си кой те е докарал дотук?

Ивън вече знаеше къде се намира и къде беше паркирал, нищо че онова късче от пъзела с фактическото му идване дотук напълно му се губеше.

— Приятелката ми — посочи жилищния блок от другата страна на пътя. — Живее там. Скарахме се и тя ме остави да спя тук отвън.

— Добра история — обади се първото ченге, — ако пак ти се случи. Ако искаш, заключи колата тук и върви при нея, а ние ще се навъртаме наоколо, докато влезеш.

Ивън се облегна на колата. Леко се клатеше.

— Не живеем заедно. Тя няма да ме пусне да вляза. Трябва да се върна у дома.

Вторият полицай върна документите на Ивън.

— И как смяташ да го направиш?

Ивън пое дълбоко дъх, за да може да прецени дали да се засмее или не. Реши да не го прави.

— Добър въпрос — отвърна той. — Отличен въпрос. — Той погледна първо единия, после другия. — Предполагам, ще трябва да вървя пеша. Не е толкова далече. Благодаря, момчета. Извинявайте за главоболието.

Беше извървял около пет крачки, нито една от които напълно стабилно, когато единият от тях извика зад гърба му:

— Шолер, може би искаш да заключиш колата си.

Той спря и се завъртя към тях.

Първото ченге каза:

— Не е добра идея да се престориш, че вървиш пред нас, а после да се върнеш и да се качиш да караш.

— Да — отвърна Ивън — ще е тъпо.

— Къде живееш? — попита вторият.

— Точно над колежа — отговори Ивън.

— И под „точно над колежа“ имаш предвид „Касада“, предполагам?

— Имаме ли повече от една?

— Не съм чувал. — Второто ченге се обърна към партньора си: — Прав е, не е толкова далече. Само четири мили нагоре по хълма.

Онзи с фенерчето каза:

— Влизай в патрулката с мен, а той ще кара зад нас твоята кола. Ако повърнеш вътре, ще си го почистиш.

— Става — отговори Ивън.

12.

Четири дни по-късно Ивън беше в дома на родителите си за неделната вечеря, която се бе превърнала малко или повече в редовно събитие след завръщането му в Калифорния. Всяка година след смяната на часовото време Джим Шолер почти всяка вечер правеше барбекю и в тази топла вечер на късния май беше изпекъл пилета, които бяха изяли с пресни аспержи, хляб, приготвен с квас и „прочутата“ салата на Ейлийн от домати и картофи с листа от кориандър и червен лук. Оставаше много време преди да се смрачи и сега те седяха отвън в големия заден двор на Шолерови под дългите сенки, хвърляни от малката им овощна градина, която се състоеше от сливови, смокинови, лимонови, портокалови и кайсиеви дървета.

Пиеха последните чаши студено, евтино бяло вино и сега, когато Ивън отново бе на работа в полицейското управление, живееше отделно в новия си апартамент, а непосредствената физическа опасност поради раната в главата бе останала зад тях, Ейлийн най-сетне събра куража да попита Ивън за интимния му живот.

Той се изсмя тихо.

— Какъв интимен живот?

— С никоя ли не излизаш?

— Това не е върхът на приоритетите ми, мамо. Наистина, не съм и търсил.

Баща му се прокашля.

— Ами Тара?

— Какво за Тара? — отговорът излезе по-рязък, отколкото му се искаше. — Не споменах ли, че тя не ми отговори на нито едно писмо — нито едно, татко! — а бях й писал поне десет. Това говори достатъчно ясно. Освен всичко, последното, което чух е, че си имала нов приятел.

— Кога научи това? — попита Ейлийн.

— В „Уолтър Рийд“. Всъщност, човекът дойде да ме види.

— Кой е идвал? — попита Джим. — Приятелят на Тара? Защо дойде?

— Не знам. Може би от чувство за вина.

— Заради това, че ходи с Тара? — попита Джим.

— Заради това, че ми е откраднал момичето, след като го бях изпратил да й предаде едно от последните ми писма, а вместо това той я отмъква, докато аз съм в болницата? Може ли човек да изпитва вина за това? Или е възможно, ако си причината цял един взвод да бъде избит?

— Имаш предвид твоите момчета? — попита Ейлийн. — Да не искаш да кажеш, че новият приятел на Тара е онзи от конвоя, който стрелял прекалено прибързано?

— Точно така, мамо. Рон Нолан. Мисля, че съм го споменавал един или два пъти досега.

— Да, но никога с добро — каза Джим.

Ивън пийна от виното.

— Какво хубаво имам да казвам?

— Ивън — Ейлийн се намръщи при тази мисъл. — Не мисля, че съм чувала досега, че той се вижда с Тара.

— Чакай малко — намеси се Джим, — мислех, че вие с Тара скъсахте заради войната. Този Нолан не е ли бил също там?

— Да — отговори Ивън. — Забавно, а? Така че може би причината за това между нас не е била войната в крайна сметка. Може би просто е искала да се освободи и е било добро извинение.

— Не — гласът на Ейлийн беше твърд. — Тара не е такава. Тя просто би ти казала истината.

Той поклати глава.

— Не мисля, че познаваме истинската Тара, мамо. Поне вече не.

Но Джим отново зададе първия си въпрос:

— Значи този тип Нолан дойде в „Уолтър Рийд“ да се извини или какво?

— Така го извъртя той. Но ако ме питаш, дойде, за да ми го натика в лицето.

— Защо му е да го прави?

— Защото си е такъв, мамо. Наемник, който стреля по онази иракска кола, просто защото искаше и толкова. Защото можеше да го направи. И ако искаш мнението ми, той дойде в „Уолтър Рийд“ да ми покаже, покрай другите неща, че се е измъкнал чист. И междувременно ми е откраднал приятелката. Това е лош човек, повярвайте ми.

— Тогава защо Тара се вижда с него?

— Тъкмо това се опитвам да ти обясня, мамо. Тя не е онази, за която я мислиш.

— Все още не разбирам как можеш да говориш така.

Изправен пред неумолимото спокойствие на майка си, пред нейния твърд отказ да мисли лошо за някого, Ивън изведнъж се почувства готов да се прекърши. Удари с длан по масата и каза с разтреперан глас:

— Добре, какво ще кажеш за това, мамо? Когато Нолан й казал, че съм ранен, знаеш ли какво отговорила тя? Казала, че сам съм си надробил попарата, нека сам си я сърбам. Това били точно думите й. — Очите му се замъглиха, но сълзите в тях бяха от гняв, не от мъка. — Въобще не я е било грижа, мамо. Ето каква е станала.

За няколко секунди единственият звук в задния двор бе шумоленето на вятъра в листата на плодните дървета.

— Не вярвам — каза най-сетне Ейлийн. — Това просто не може да е истина.

Ивън въздъхна дълбоко и вдигна глава да погледне майка си. Чувстваше се изтощен и ядосан, но все пак успя да овладее гласа си:

— Не се обиждай, мамо, но откъде може да си толкова сигурна. Това са думите й.

Ейлийн се пресегна през масата и постави успокояващо ръка върху ръката на сина си.

— И кога е станало това? — попита тя.

— Кога е станало кое?

— Кога е научила, че си ранен и казала, че сам трябва да си сърбаш попарата?

— Не знам точно. Някъде в началото на септември, точно след като Нолан се върнал и малко след като съм отишъл в „Уолтър Рийд“.

— Не, това е невъзможно — и тя му разказа как бе срещнала Тара точно преди Коледа в супермаркета. — Аз може и да съм безнадеждно предразположена да виждам само доброто у хората — каза тя, — и знам, че понякога греша. Но не е възможно да е научила за твоето раняване преди да й го съобщя аз. А това беше през декември.

— Ако това е вярно, тогава защо не ми се обади? Просто да види как съм? Да ми пожелае късмет? Малка… — той млъкна рязко, внезапно спомнил си за елените на стената срещу леглото и че нейното обаждане в „Уолтър Рийд“ — когато той бе отказал да говори с нея — бе точно преди Коледа.

Или, ако майка му е права, няколко дни след като Тара бе научила, че е ранен.

Ейлийн потупа Ивън по рамото.

— Може да не ти се е обадила, защото в онзи момент вече е излизала с Нолан. Може да се е чувствала виновна заради това, а може просто да си е помислила, че ще бъде неловко. Но искам да ти кажа, че със сигурност не е знаела през септември, че си ранен. Пък и никак не прилича точно на нея да е казала сам да си сърбаш попарата.

— Но тогава защо…?

Джим, който до този момент ги беше слушал внимателно, изведнъж не успя да сдържи ентусиазма в гласа си. Той знаеше отговора още преди Ивън да довърши въпроса.

— Защо Нолан ще измине целия този път до „Уолтър Рийд“, за да ти каже тази лъжа? Възможно ли е, за да те накара да намразиш Тара толкова, че да не се изкушиш да й се обадиш, когато се върнеш?

Погледът на Ивън се премести от баща му на майка му и после пак върху баща му.

— Знаеш ли, татко — каза той, — с възрастта си станал много умен.

Слънцето тъкмо залязваше зад предпланинските хълмове, когато Ивън изкачи външното стълбище на сградата, в която живееше Тара, и натисна звънеца. Когато не последва отговор, той слезе до прозореца на кухнята и надникна към вътрешността, където светлините бяха изгасени и нищо не помръдваше. Трябваше първо да се обади и да провери дали е вкъщи, но решението да дойде тук направо от къщата на родителите си и да говори с нея, бе дошло импулсивно и следвайки този импулс — беше доста трезвен, добре отпочинал, наскоро изкъпан и избръснат и едва ли щеше да има по-подходящ момент — той се сбогува с майка си и баща си, скочи в колата и отпътува.

Тъй като не беше с Нолан до залата за боулинг, Ивън почти се беше самоубедил, че връзката й с него е приключила. И ако това бе наистина така, щеше да говори с нея и да провери веднъж завинаги дали въпреки всичко има следа от искрата, която някога бе прелитала помежду им. Поне щяха да знаят истината.

Не беше спрял на паркинга на блока, а отвън, на улицата, на същото място, което замаяното му съзнание бе избрало онази вечер. Сега се върна при колата и влезе. Взе клетъчния телефон и започна да търси нейните номера — мобилния и домашния, но изведнъж спря. Ако още излизаше с Нолан или по-лошо, ако беше с него навън точно сега, изборът на този момент щеше да е катастрофален.

Запали за малко двигателя, колкото да може да свали стъклото, и видя, че часовникът на таблото показваше 9:15. Едно от ненарушимите правила в живота на Тара, когато излизаха, беше да не стои до късно и да не участва в твърде буйни празненства, когато на другия ден е на училище. Свали малко седалката си, но все пак така, че да може да вижда над долния ръб на стъклото, изключи двигателя и зачака.

Не чака дълго.

Все още имаше остатък от дневна светлина, когато един жълт корвет със свален гюрук зави и влезе в паркинга. Тара седеше в него и разбира се беше с Нолан.

Той излезе, заобиколи и отвори нейната врата. Двамата тръгнаха, хванати ръка за ръка небрежно и фамилиарно, пресякоха паркинга и се качиха по стълбите. Тя отвори вратата, двамата влязоха и Ивън почувства как кръвта се блъсна в слепоочията му. Внимателно постави ръка на мястото, където преди бе раната му и му се стори, че го усеща по-горещо отпреди.

В апартамента светнаха прозорците на кухнята. Една сянка влезе в рамката, задържа се минута-две, после излезе. Стаята — и целият апартамент — отново станаха тъмни.

Ивън постави ръцете си на волана и се опита да върне физически контрола в тялото си. Преглъщането беше ужасно трудно. Пот избиваше по челото му и надолу по гърба.

Какво щеше да прави?

Хайде, хайде, хайде, хайде — повтори на себе си. Но то беше една празна, безсмислена заповед. Това че ги видя заедно, това че те всъщност бяха любовници, омаловажаваше днешното разкритие, че Тара не беше жестоко пренебрегнала раняването му. Какво значение имаше това, щом спеше с Нолан? Щом в живота й беше той, а не Ивън.

Изведнъж, разлюлян от себененавист и омраза, той се остави да го обземе едно стоманено спокойствие. Подобно на повечето ченгета, които не бяха на смяна, той държеше оръжието си подръка за спешни случаи. Неговият 40-милиметров полуавтоматичен пистолет бе заключен в жабката и сега той го извади. Провери патронника и предпазителя, пое въздух и отвори вратата на колата, напъхвайки оръжието в колана под хавайската си риза.

Стъпи на улицата.

Ивън седеше пред един от компютрите на полицейското управление. С неговата работа по ОПБН не му беше нужно да влиза в базата данни на отдела за превозните средства и сега за първи път имаше повод да използва този софтуер. Засега не вървеше толкова бързо, колкото би му се искало. В един идеален свят той щеше да влезе и да излезе преди някой да го е видял, което разбира се бе за предпочитане.

Но неговият свят отдавна не беше идеален.

И разбира се, неочаквано, в 9:30 неделя вечерта, когато целият участък трябваше да е пуст, някой извика името му от прага. Той изправи гърба си, натисна бутона ESC и толкова бързо завъртя главата си, че чу вратът му да изпуква. Видя лейтенант Спиноза от „Тотемите“, който вече се беше запътил към него. Разтегна устни в дружеска усмивка и каза:

— Хей, Фред, какво става?

— Хората постоянно се убиват един друг. Затова ние, бедните слуги на обществото, трябва да се трепем до късна доба и след това пак. — Той стисна рамото на Ивън. — Хей, а ти как се чувстваш? Не ми хареса това замайване, което те връхлетя изневиделица онази вечер.

— Не, добре съм. Не знам какво беше. Мозъкът ми пак ме пробва.

— Е, каквото и да е, изглеждаше все едно те е премазал влак и това е най-меко казано. — Той дръпна един стол към Ивън и го яхна обърнат наобратно. — Надявам се знаеш, че когато не ти е добре, можеш да излезеш в болнични. Всички знаят какво си преживял. Не е нужно да се напрягаш. Никой няма да те разжалва, ако трябва малко време да не работиш. Освен това, най-важното, да не забравяме какво ни очаква. Ти трябва да се готвиш за играта другия вторник, вместо да си хабиш енергията да убеждаваш хлапетата да не се друсат.

— Добре съм, Фред. Наистина. Не ми трябва отпуск.

— Очевидно, щом си тук. Какво е толкова важно в неделя вечер?

Ивън махна неопределено към екрана пред него.

— Подобрявам си компютърната грамотност — той скръсти ръце пред гърдите си, самата небрежност. — Ами ти защо си тук?

— Бих казал обичайната работа, но не е. — Спиноза очевидно бе имал дълъг ден. — Името Ибрахим Халил да ти говори нещо?

— Трябва ли? Този въпрос има ли връзка с Ирак?

Спиноза се забави с отговора.

— Не — каза той, — като имам предвид откъде се прибра, ясно че това ще ти дойде наум. Но не. Господин Халил живее — е живял — в онзи палат в Менло Парк. Притежава около половината верига „7-илевънс“3 на Полуострова. Притежавал. Той и жена му вече не притежават нищо обаче. Ако са те с жена си…

— Какво искаш да кажеш? Не знаеш ли?

Спиноза поклати глава.

— Е, знаем, че това е била къщата им. И знаем, че в нея имаше две тела. Но ще мине известно време, преди да съберем парчетата.

— Какви парчета?

— Телата им.

Ивън трябваше да смели това, преди да попита:

— Да не би някой да ги е насякъл?

— Не, някой ги е вдигнал във въздуха с бомба или с нещо друго. Което разбира се подпалило къщата и изгорило половината от нея около тях. Така че за известно време няма да разполагаме с подробности. Но всички съседи са чули експлозията и видели пожара след това.

— Някой се е опитвал да скрие уликите.

Спиноза се усмихна с одобрение и малко изморено.

— Бива те не само на боулинг. Направо те виждам с детективска значка, сине.

— Чакай първо да се измъкна от ОПБН.

— Не е лоша идея. Колко време още ще си там?

— Ами, докато свърши учебната година. — Ивън изпъшка с досада. — Ще се справя, ако дотогава се сдържа да не удуша някое хлапе.

— Не го прави. Родителите се разстройват. — Погледът на Спиноза изведнъж попадна върху компютъра и той зацъка като гимназист. — Това, момчета и момичета, е забранено.

— Кое?

— И ме пита кое. Знам аз. Да не мислиш, че съм идиот? — Той заговори с пресилен театрален шепот: — Ние — под ние разбираме отдела — официално не одобряваме този начин за уреждане на срещи с красиви млади жени. — Той снижи още глас: — Но, сериозно, това са лични данни, не влизай там. Няма да е хубаво да те уволнят.

— Не се опитвам да намеря момиче, Фред.

Спиноза кимна.

— Разбира се, че не. Как можах да си го помисля. Просто си рекох, ако случайно е така, да ти разясня политиката в отдела. Чий адрес търсиш тогава?

— На един тип.

Спиноза вдигна вежди.

— Някои правила се отнасят и за готините типове — каза той. — Знам, че не бива да задаваме въпроси за сексуалната ориентация, но…

— Не съм гей, Фред. Някои от хлапетата по програмата казват, че продавал наркотици.

— Защо просто не го прехвърлиш на отряда за борба с незаконните деяния?

— Защото те ще го мотаят, а ако аз открия, че този тип наистина продава наркотици на децата, ще го хвана и ще го убия.

— Това е друго нещо. Защо не каза веднага? — Спиноза се приближи до клавиатурата. — Имаш ли номера на колата?

За първи път откакто беше напуснал „Уолтър Рийд“, Ивън почувства нужда да говори с терапевта си Стивън Рей. Не, знаеше дали съществуваше технически термин за онова, което изпитваше, но имаше усещането, че е нещо подобно на неспособността му да си спомня названията на предметите през първите месеци след операцията. Само че сега, а и няколко пъти за последните дни, той се бе озовавал по средата на някакво действие или в хватката на някаква емоционална реакция, без да има спомен за това как е стигнал дотам. Или да контролира действията си.

Например по-рано тази вечер, с пистолет в ръка до корвета.

Какво си е мислил да направи с пистолета? Какво е искал да направи с него? Не знаеше, всъщност, не си спомняше реален момент на вземане на решение. Най-напред седеше в колата и чакаше Тара да се прибере, за да разговарят като разумни хора. А в следващия миг — следващото, което си спомняше — беше как стои до корвета на паркинга с пистолет в ръка. Чудейки се защо този пистолет е в ръката му.

Определено не възнамеряваше да застреля Нолан. Или Тара. Боже опази, никой от двамата. Може би е искал да гръмне една или повече от красивите му гуми? На фона на сумрака на ранната вечер това изглеждаше най-малкото необмислена идея. Но бдящият му мозък осъзна, че би произвело силен шум и напълно възможно бе да го видят и разпознаят. Също — може би — щеше да е обявление за Нолан, че се интересува от действията му, по начин, който би предпочел да запази за себе си, докато реши какво иска да прави с живота си.

С Тара.

Спирането в полицейския участък бе рационално решение. Знаеше какво търси там, макар да не беше сигурен защо го търси, но знаеше как да го получи.

Ала сега, след като беше научил къде живее Нолан и след като беше отишъл дотам, той се озова седнал в колата, паркирана отвън, с пистолет в ръка. Ако Нолан се прибереше сам, ситуацията въобще нямаше да е същата, както когато бе с Тара. Беше тиха улица, далеч не толкова оживена, като тази пред блока на Тара, и от двата й края растяха дървета.

Приятно на вид жилище, самостоятелна градска къща с прилепен гараж сред група подобни на нея. Отделена и някак изолирана. Идеална за…

За какво? — запита се той.

И изведнъж, за пореден път, съзнанието за това къде се намира и какво прави, се отдръпна назад. Правеше нещо тук — в преносен смисъл все едно се взираше в рисунка на елен и се чудеше как се нарича това нещо — но точното естество на онова, което се опитваше да осъществи, продължаваше да му убягва.

Наведе поглед към пистолета и се протегна да го прибере във все още отворената жабка. След което затвори капака и завъртя ключа. После, с ключове в ръка, осъзна, че трябва да се махне оттук, преди да е направил нещо глупаво. Нещо, което не можеше да обясни даже и на себе си.

Затова запали колата. На таблото часовникът светеше — 10:42.

Потегли и се отлепи от бордюра, но не бе изминал и шестстотин метра, когато натисна спирачния лост толкова рязко, че гумите изсвириха. Стъклата бяха свалени, не беше включил фаровете и тъмнината, заедно с топлия бриз над главата му проблеснаха и ударът на спомена го разтърси.

През месеците след раняването си бе изгубил най-новата част от паметта си, но сега, неочаквано, всички елементи на тази нощ възпламениха отново видението за една случка с Нолан, когато бяха нападнали леговището на бунтовниците в квартала край летището на Багдад. Ярката светлина и ужасната експлозия, избила прозорците; пламъците, облизали нощта като езици; изригването на стрелба зад гърба му.

Наемническа мисия за убиване.

Взрив, после пожар.

Някъде в квартала излая куче.

Ивън изпусна задържания в дробовете му въздух, запали фаровете и свали крака си от спирачката.

13.

— Е, синко, последната теория, която все пак може да се окаже погрешна — каза Спиноза, — е, че става дума за нещо, което се нарича осколочна граната. Трябва да си чувал за тях. Очевидно точно сега ги използват в Ирак. Така пръска всичко, че ти трябва лопата, за да събереш парчетата. Което между другото отлично съответства на случилото се. — Той се облегна назад на стола и взе сандвича си. Вдигна крака върху бюрото и отхапа. — Защо ти е да знаеш? Да не би в ОПБН да учите хлапетата на техники за екзекутиране?

— Всъщност, няма причина — отговори Ивън. — Просто ми беше интересно. Не съм чувал някой да е убит по този начин. Поне не тук в Щатите.

— Да, прав си. — Лейтенантът дъвчеше замислено. — Не е нормално, уверявам те. Някой е искал да ги види съвсем мъртви по много красноречив начин. Не е просто някой бандит, който гърми наслуки по жилищата на хората и се надява да уцели някого.

— Възможно ли е мъжът, жертвата, да го е направил сам?

Спиноза сви рамене.

— Не е изключено предполагам. Няма доказателства, които да сочат към някого. Но също така засега няма абсолютно нищо, което да подсказва защо господин Халил би го направил. Бизнесът му вървял страхотно. Изглежда е обичал жена си. Никакви проблеми със здравето. Това поне научихме от останалите членове на семейството. А повярвай ми, те никак не са малко на брой. Затова съм готов да се обзаложа, че не е самоубийство. Защото, мога да ти кажа едно нещо — който го е направил, е изпипал работата. В този момент разполагаме само с парчета от гранатата. Но между нас казано, надявам се да не е това.

— Защо?

— Защото, както стоят нещата сега, имаме местно убийство на бизнесмен. Поне можем да го наречем така, защото Ибрахим е бил натурализиран гражданин.

— Откъде е бил?

— Мисля че ти казах снощи. Ирак. Половината от семейството му очевидно още живее там. Другата половина притежава концесиите за магазините „7-илевънс“ в района на залива.

— А как стои въпросът с притежаването на осколочната граната?

— Не може да притежаваш осколочна граната, федерално престъпление. Което означава да се намеси Бюрото за контрол над алкохола, тютюна и оръжието. От което цялата работа завонява.

— И как ще установите дали е осколочна граната?

Спиноза наведе стола си да стъпи напред и свали крака от бюрото.

— Не се грижи, синко. От бюрото вече взеха проби от местопрестъплението. Ще ги анализират до довечера и скоро ще знаем със сигурност. Ако е това наистина, преди да е съмнало, там ще гъмжи от хора на ФБР. Встъпителният анонс е „а-ха, гранатки“. И случаят е техен.

— Какво толкова лошо има в това, Фред? Те не разполагат ли с повече възможности от нас?

— О, няма съмнение — отвърна Спиноза. — Повече възможности, повече пари, по-голям достъп до данни — както му е редът. Работата е там, че не искат да споделят. И накрая се оказва, че ние сме прекарали седмици в разкриване на неща, за които те вече са знаели. Нещо като състезание, да видим кой ще излезе по-бърз, само дето ние сме с един завързан крак на гърба.

— Изразът не е точно такъв.

— Не е ли? — Спиноза лапна последната хапка от сандвича. — Да, ама точно така се чувства човек.

Познаваше ключаря от „Ейс Хардуеър“, от класа в гимназията и мъжкия отбор по софтбол. Сега, няколко минути преди 2:00 в следобеда, когато Ивън бе казал на своя лейтенант, Джеймс Лохланд, че страда от мигрена и трябва да полежи в спалнята си на тъмно, Дейв Салдар пристигна пред къщата на Нолан и паркира зад хондата на Ивън.

Ивън, в полицейската си униформа, за да подчертае законността на всичко, излезе от колата и се поздравиха на тротоара. Размениха си за няколко минути новини — Дейв беше научил историята на Ивън от момчетата в отбора — и стигнаха до извода Ивън да го извика.

— И не си скрил резервен под някой камък или нещо друго? — попита Дейв.

— Не. Никога не съм мислил, че ще си забравя вътре ключовете. Кой си забравя вътре ключовете?

— Жена ми го прави всеки път, когато излиза от къщи.

— Е, аз пък не. Поне никога досега.

— Бих искал да получавам по десет цента всеки път, когато чуя тези думи. За какво, мислиш, светът е измислил ключарите?

— Никога не съм разбирал защо.

— Е, сега знаеш. — Салдар кимна към къщите. — Добре, коя е твоята?

Стигнаха до входа на Нолан, частично заграден и отделен от улицата с Г-образна стена от стъклени тухли. Салдар извади инструментите си и се залови за работа. Ивън усети краката си омекнали и се подпря на стъклената стена. С всяка изминала секунда чудовищният замисъл на това, което правеше, растеше в него. Почувства главата си празна, както в нощта на нападението на Нолан извън летището. Пулсът му биеше като пневматичен чук на мястото, където бе раната. Мигрената, която бе измислил за пред лейтенант Лохланд заплашваше да се превърне в реалност — в периферията на зрението му се появиха искриците светлина. Непрекъснато оглеждаше улицата и едва не припадна, когато една жълта миата кънвъртибъл изкачи нагорнището и премина край тях.

Забелязал нещо в държанието му, Салдар го погледна.

— Добре ли си?

— Добре — отговори той. Всъщност усещаше как потта избива по челото му. Събра колкото можа самообладание, вдигна ръка и я прокара през веждите си.

Най-сетне Салдар завъртя топката и отвори вратата.

— Ето, една минута и петнайсет секунди. Това може да е нов рекорд.

— Сигурен съм, Дейв. Изумително е.

Салдар държеше отворена вратата.

— Ей, Ив, добре ли си? Наистина изглеждаш зле.

— Добре съм. Главата малко ме боли, това е. — Той посегна за портфейла си, като си мислеше: трябва веднага да го разкарам оттук. Ами ако се появи Нолан? Но каза с небрежен тон: — Та, колко струва?

— Да речем трийсет, като за приятел. Ако искаш, можеш да идеш да донесеш ключовете, за да ти направя набързо копия на всеки — по петачка на парче.

— Няма нужда, имам дубликати някъде вкъщи. — Ивън извади две банкноти по двайсет. — Само да не забравя да ги извадя навън и да ги сложа някъде, за всеки случай. Но сега е по-добре да се прибера, за да си легна.

— Да, разбира се. Чакай да изтичам да ти донеса рестото.

— Задръж го.

— Не мога да вземам бакшиши от съотборници, Ив. Това е правило при мен. Имам дребни в камиона. Няма да отнеме и половин минута.

Той сложи твърдо ръка на рамото на приятеля си.

— Дейв, наистина, много ме боли. Благодаря за помощ, но трябва веднага да легна, защото иначе наистина ще ми прилошее. Наистина. Всичко хубаво. Ще се видим някой път.

— Имаш ли нужда от лекар?

Усилието дори за една полуусмивка бе непоносимо.

— Ако не ме пуснеш веднага да вляза, наистина ще е нужен лекар. Чуваш ли?

— Добре, добре. Отбий се някой ден на игрището. Все още играем всеки вторник и четвъртък.

— Ще намина, обещавам.

— Ще изпием рестото.

— Става — каза Ивън и пристъпи навътре. — По-късно.

Стоеше в дневната. Част от него не можеше да повярва, че наистина е там, незаконно влязъл в чужд дом. Усещането беше сюрреалистично. Това не беше той. Никога не беше правил подобно нещо, дори на ум не му бе идвало.

Но сега бе вече влязъл вътре и не трябваше да допуска разсъжденията му да го забавят. Не знаеше кога щеше да се върне Нолан. Ивън нямаше представа в кои часове работи, какво прави всеки ден, дали въобще има някакъв редовен график. Ако имаше нещо уличаващо тук, а нещо дълбоко в Ивън го караше да е сигурен, че има, трябваше да го открие и незабавно да си тръгне. Не беше въпрос на откриване на доказателства за пред съда — той просто искаше да знае.

Или поне се остави да повярва в това. След което имаше време да реши как да използва онова, което знае.

Стаята беше спартанска, обзаведена с кожен диван, в комплект с два кожени фотьойла пред вградените, почти празни рафтове за книги от двете страни на камината. Огромно огледало над полицата създаваше илюзията за широко пространство, но стаята вероятно бе широка не повече от три метра. Половината от стената в дъното представляваше стъклена врата, от която се излизаше на малък вътрешен двор, засенчен от короните на огромни дъбове. В ъгъла се мъдреше цвете в саксия. Първият оглед му подсказа, че там едва ли има нещо интересно, но се застави да забави темпото и да провери.

Когато свърши, раздели леко щорите на предния прозорец. Видя, че улицата е празна и пресече облицования с плочки коридор към кухненската част, която бе не по-малко безлична от дневната. Но тя бе малко по-открита за погледа, тъй като двойният прозорец над мивката гледаше през малката морава към улицата.

Изглежда Нолан не готвеше кой знае колко — в хладилника имаше яйца, бира, пакет сирене, мляко, домати и маруля в кутията за зеленчуци, заедно с малко подправки. Съдържанието на фризера включваше три кутии замразен спанак, кофичка сладолед и няколко опаковки пилешки гърди и телешка кайма.

Вратата до хладилника водеше към малък гараж за една кола, където Нолан бе окачил на куките на отсрещната стена празен туристически сак и две празни раници. Непретрупаният работен тезгях очевидно не бе използван често, както и чекмеджетата под него.

Когато се върна в кухнята, Ивън най-сетне се беше овладял. Огледа улицата повторно и мина наведен покрай прозореца. Чак от другата страна на дневната, в дъното на къщата, откри прилична като размери бърлога с бюро и компютър. На стената бе опъната карта на Ирак с набодени по нея няколко цветни кабарчета на различни места — Багдад, Мосул, Киркук, Абу Граиб, „Анаконда“. Ивън побутна първо мишката, за да види дали екранът ще светне и когато това не се случи, натисна бутона на компютъра. Докато се зареждаше, той мина през следващата врата в спалнята и се закова на място.

Въздъхна тежко, прекоси към бюрото до идеално оправеното легло на своя враг и вдигна снимката на Нолан и Тара, поставена в тежка сребърна рамка. Бяха се прегърнали за снимката, очевидно на — палубата на корабче в прекрасен ден на фона на залива, и двамата усмихнати. Задържа я достатъчно дълго, за да може желанието да я разбие в стената да дойде и да си отиде.

След това внимателно я върна на същото място и се зае със сериозното претърсване. Скринове, шкафчета в банята, бюфети и дрешници. Горната табла на леглото разкри първото оръжие — Берета М9, същата като онази, която Ивън носеше в Ирак. Помириса цевта и не долови никаква миризма, след това свали пълнителя и се увери, че е пълен. Но ако професионалист като Нолан беше използвал пистолета, той незабавно след това би го почистил и презаредил.

Дрешникът в спалнята, подреден като останалата част от къщата, съдържаше още една раница на най-горния рафт. Тази той изпразни върху леглото и разгледа подробно всеки предмет. Имаше още една 9-милиметрова Берета, десет пачки патрони и шест ръчни гранати. Иван не знаеше със сигурност дали са осколочни гранати или от онези, обикновените, които въобще не бяха толкова смъртоносни. Но и в двата случая беше готов да се обзаложи, че притежаването им от цивилен гражданин е незаконно. Ивън бе сигурен, че това ще заинтригува полицията, стига да измисли начин да събуди интерес у някой представител на закона към Нолан, като заподозрян в убийството на Халил.

Върна раницата на мястото й, върна се в работната стая и седна пред компютъра. Щракна върху иконата с надпис „Олстронг“ и прегледа няколкото документа — повечето копия или поправки на договори с правителството, или поръчки, които компанията си бе осигурила отвъд океана. Имаше значителен брой файлове с имейли и няколко автобиографии на хора, служили в армията, които свидетелстваха за това с какъв вид дейност вероятно се занимаваше тук Нолан. Ивън отвори още няколко документа, търсейки да открие името Халил, но усилията му останаха без успех.

Без да знае паролата, макар да опита няколко възможности, не успя да влезе в редовния файл с пощата на Нолан. Обаче иконата „Снимки“ веднага се отвори. Вцепенен какво може да види там — още снимки на Нолан и Тара в по-интимна обстановка, отколкото на палубата на корабчето — накрая отвори последната папка и въздъхна облекчено, когато не видя нито една снимка на Тара.

Изглежда това бяха снимки, направени от Нолан, когато е търсил да си купи къща. Имаше улица с три платна, точно като тази, на която живееше. Коли, паркирани покрай бордюра. После от различен ъгъл и на друго осветление друга къща, голяма и грандиозна. Всъщност, при по-близък оглед на най-ясната снимка, направена точно срещу фасадата, сградата бе чудовищно розова. Ивън се запита какво за бога е могло да накара Нолан толкова подробно да проучва това място.

Изведнъж мисълта го накара да подскочи. В сутрешния вестник беше видял черно-бяла снимка на останките от дома на господин Халил, които разбира се изобщо не приличаха на жилището на тази снимка. Но в статията не се ли споменаваше, че къщата била розова?

Трескаво започна да издърпва чекмеджетата на бюрото. В средното имаше дигитален фотоапарат и за секунда се поколеба дали да не погледне какво има в него. Но нямаше много време. Провери часовника си — 2:45. Вече от доста време беше тук. В долното дясно чекмедже откри отворен пакет дискети. Бяха останали четири и с треперещи ръце той извади една и я пъхна във флопито. След това копира файла от папката със снимки върху дискетата.

Извади я и я пъхна в горния си джоб, след това се облегна назад, пое въздух и изключи компютъра през менюто „Старт“.

Наостри слух да чуе, ако вратата на гаража се отвори или на улицата спре кола, и си заповяда да чака, докато екрана не угасна. След това стана от стола и го намести там, където се надяваше, че се беше намирал. Затвори всички чекмеджета. Провери за последно дали дискетата е в джоба му и се върна обратно в дневната. Завъртя топката от вътрешната страна до положението за заключване и след като погледна през прозореца, за да се увери, че е безопасно, излезе навън.

14.

Последното дете си беше тръгнало преди два часа, звуците от коридора бяха леки и далечни. От време на време се чуваше избръмчаването на копирната машина в офиса, и се регистрираше някъде назад в съзнанието на Тара, която стоеше загледана навън през прозореца на класната стая. Винаги бе намирала гледката за прекрасна, с малката горичка нискостеблени дъбове, загърнала едната страна на хълма от другата страна на улицата. Улицата се виждаше единствено от това място зад бюрото, така че човек можеше да си мисли, че тя въобще не съществува. Можеше да си представи, че хълмът се намира далече от всичко светско или градско — да речем в Тоскана, където никога не беше ходила. Понякога в такива късни следобеди донесената от вятъра пролетна миризма на люляк и жасмин се смесваше с миризмата на моливи и тебешир и тази класна стая се превръщаше в любимото й място на този свят.

Мислеше, че може да преброи на пръсти моментите, когато е била напълно щастлива и удовлетворена и много от тях бяха преминали именно тук. Някои от по-старите колеги в „Свети Чарлз“ може би бяха станали малко цинични с годините, но или Тара не бе работила още достатъчно, или цинизмът не бе присъщ на природата й; просто не беше такъв човек. Все още обичаше децата. Всяка година нова тумба и всяка година нови предизвикателства — о, да благодаря ви, предизвикателства — но също и с нови човешки създания, които да научиш, с които да се свържеш, да обичаш. Нова глина, също така. Ето така мислеше винаги за класовете си, когато започваше учебната година. Нова глина.

Облегната назад в стола си, тя бе потънала в мечтание. Лицето й бе отпуснато в доволство, с почти незабележимо вирнати ъгълчета на устните. Беше един ден също като този, мек и ароматен — станаха ли вече три години? Спомни си как цял ден й прилошаваше при мисълта за приятната си първа среща с онзи нов тип, Ивън. Прекалено приятна. Привличаше я твърде много и му позволи да го разбере, и всъщност не смяташе да се бори срещу това. Не и срещу този огън.

Ами ако се окажеше просто старото клише и той спре да я уважава и да я потърси отново? За бога, тя беше интелигентна жена със собствена кариера и знаеше, че никога не би изградила живота си около някой мъж, но мисълта никога да не види отново този мъж, когото бе срещнала само веднъж, внезапно й се стори непоносима.

И тя беше станала от бюрото си, сърдита на себе си, и бе отишла до прозореца да помирише въздуха отвън, което винаги й помагаше, когато се чувстваше потисната или разтревожена, и погледна надолу — а там беше Ивън, който слизаше от колата си с букет в ръка. Най-щастливият миг в живота й.

Въздъхна и отвори очи, изненадана колко бързо спокойното мечтание бе донесло достатъчно емоция да я доведе почти до сълзи. Пое дълбоко въздух и избърса очите си. Дръпна се назад от бюрото, мислейки си, е, добре, време е да се прибирам. Каква полза да мисля за миналото. Денят все още е красив и невероятно наситен с аромата на вятъра.

Прекоси към прозореца, за да помирише деня за последен път. И после погледна надолу.

На улицата Ивън излизаше от колата си. Не носеше цветя. Но все пак беше той, най-сетне дошъл да я види.

Чувствата отново заляха Тара и тя вдигна ръка до устата си. След това, след миг, тя я свали и сложи върху сърцето си.

— Здравей.

— Здравей.

— Помислих си, че може да си тук.

— С право. Следобедът е много красив. Любимото ми време.

— Спомням си.

Мълчание. Беше я сварил права, когато влезе в класната стая, но сега тя отново се върна зад бюрото си.

— Ти как си? — попита го най-сетне. — Изглеждаш добре.

— Добре съм. Все още имам главоболие, но в основни линии съм Мистър Късметлия.

— И аз чух така. Радвам се за теб. Радвам се, че си жив.

— И аз. — Той пристъпи една крачка към нея. — А ти добре ли си? Изглеждаш, сякаш си плакала.

Тя поклати глава и се усмихна с фалшива бодрост.

— Алергия. Лошата страна на всички тези цъфтящи растения. — Тя бързо вдиша и издиша, след което опита нова усмивка, която умря веднага. — Опитах се да ти се обадя.

— Знам. Държах се отвратително. Бих могъл да кажа, че тогава все още съм се възстановявал и не си спомням нищо, но това би било лъжа. Съжалявам.

Тя вдигна рамене:

— И аз се държах отвратително. Твърде непреклонна. Твърде глупава.

— Добре, — каза той — и двамата сме отвратителни.

— Отвратителни глупаци — допълни тя. И най-сетне успя леко да се усмихне.

— Така е по-добре — каза той. Погледна през прозореца към покрития с дъбове хълм. Когато отново се извърна към нея, челюстта му някак бе придобила по-твърдо очертание. Рязко пое въздух и го изпусна. — Продължаваш ли да излизаш с Рон Нолан?

Прехапвайки устна, тя кимна и отговори много тихо:

— Да.

— Обичаш ли го?

Тя сви рамене, поклати глава, пак сви рамене.

— Не знам, Ивън. Няколко пъти сме прекарвали много приятно, но не знам. Любов е голяма дума.

— Да, така е. Какво ще правим ние с това?

— Какво имаш предвид под ние?

— Ти и аз. Ние. Точно това искам да кажа. Факт е, че аз те обичам.

— За бога, Ивън, — тя поклати глава. — Не го казвай.

— Защо не? Това е истина.

— Ами… — тя се измъкна иззад бюрото и отново тръгна към прозорците. Спря за малко, после се обърна към него. — Моля те, не го казвай. Не знам какво да правя.

— Не е нужно да правиш нещо. Въпреки, че е една от причините да дойда тук. За да ти кажа, че те обичам. Ако се чудиш, да го знаеш.

Погледът й спря върху очите му.

— Добре — каза тихо. — Добре, сега знам. — Вдигна ръка до челото си и го натисна, докато пръстите й побеляха, след това я свали. — Имаше ли и други причини?

— Други причини за какво?

— Да дойдеш тук. Каза, че една от причините е да ми кажеш, че ме обичаш. Кажи друга?

Облак падна върху челото на Ивън — не можеше да си спомни. За един ужасен миг той си помисли, че завинаги може да е забравил истинската причина да дойде да види Тара днес. Не беше дошъл да й каже, че я обича. Не беше сигурен в това, докато не застанаха един срещу друг. Но по-късно заговориха и то излезе, а сега не можеше да си спомни истинската причина да дойде тук.

— Опитвам се да си спомня — каза той. — Можеш ли да ми дадеш няколко секунди?

Сега тя за първи път стана свидетел на резултата от раняването му и той изпитваше болезненото съзнание, че този миг може да промени завинаги всичко между тях. В нейните очи сега той щеше да е повреден, ненормален, недъгав — не толкова умен както преди, не съвсем същия човек. Не съвсем равен на нея.

Не можеше да позволи това да се случи.

Затвори очи, концентрира се. Хайде, мисли, хайде.

Спомни си. След това отвори очи и отговорът стигна до езика му:

— Другата причина да дойда, е да ти задам един фактологически въпрос.

Изведнъж тя отново се доближи до него. Изразът й бе спокоен, пристъпи няколко крачки напред, а ръцете й се скръстиха на гърдите.

— Мога да отговарям на прости фактологически въпроси. — На устата й играеше усмивка.

— Добре. Спомняш ли си кога за първи път чу, че съм ранен?

Озадаченият й поглед остана дълго върху лицето му, сякаш бе изненадана, че той пита точно това.

— Разбира се — отговори тя. — Една вечер случайно срещнах майка ти в супермаркета. Мисля, че беше няколко дни преди Коледа. Знам, че беше няколко дни преди да ти се обадя.

— Да ми се обадиш в „Уолтър Рийд“? Когато не исках да разговарям с теб?

— Точно така.

— Сигурна ли си? За времето, имам предвид. Точно преди Коледа?

— Разбира се, точно тогава беше. Кога иначе е възможно да съм го научила?

— Какво ще кажеш за по-рано, когато всъщност се случи? Да речем през септември.

— Не, Ивън. Как може да съм знаела тогава?

Той вдигна рамене.

— Добре, тогава кога започна да излизаш с Рон Нолан?

— Какво общо има Рон с това?

— Мислех, че го е споменал, затова.

— Той не знаеше за това, Ивън. Ти и момчетата сте били прехвърлени от неговата база през седмицата, когато той се върна.

Ивън наклони глава малко на една страна, като любопитна птица. Изучавайки лицето й, той прочете само искреност, откритост, може би леко объркване. Едно нещо беше ясно — тя казваше истината, такава, каквато й беше известна.

— Ние сме били прехвърлени?

— Така каза Рон.

— Къде сме били прехвърлени, Тара? Каза ли ти това?

— Не, мисля, че не знаеше.

— Правилно. Не е знаел. Знаеш ли защо? Защото не бяхме прехвърлени въобще. Тръгнахме на тази последна мисия от летището на Багдад, където през цялото време бяхме с Рон. Можеш да го провериш.

Червеят на съмнението се разпростря върху чертите й. Сви устни, смръщи чело, очите й се стрелкаха, търсейки място, на което да се спрат.

— Но… — думата увисна между тях. Ръцете й се отпуснаха безжизнено отстрани. — Нищо не разбирам.

— Рон беше с нас в конвоя, Тара. Беше в моя джип. Беше до мен, когато ме раниха.

— Не. Това не може да е истина.

— Защо да си го измислям, Тара?

— Не казвам, че си го измисляш, Ивън. Макар да откривам причина да го направиш. Но не мисля, че би могъл.

— Не мога. Не го измислям — каза той. — Случи се именно това.

Тя задържа очи върху неговите цяла минута, а после едва чуто, гласът й подхвана следващата сламка:

— Може би… искам да кажа, мисля дали не е от онова, което се е случило с главата ти… Може да не си спомняш много точно?

Той кимна — спокоен, търпелив, сдържан.

— Това е основателен въпрос. Забравил съм някои неща. Не си спомням цели дни и седмици, след като дойдох в съзнание. Но Рон беше с нас в онзи конвой. Спомням си всичко за онзи момент. Ако все още не ми вярваш, можеш да го провериш в Интернет. Само натискаш Гугъл, Масба. — Той каза буква по буква името на квартала в Багдад. — Всичко е там. Той е причината всичко да отиде по дяволите. И това е причината така бързо да напусне Ирак. Започвало е разследване, а той е знаел, че ще стигнат до него.

Лицето й бе останало без цвят. Очите й оглеждаха ъглите в стаята, сякаш можеше там да открие някакъв отговор. Отмахна кичур от челото си. Постави длан на един от чиновете, за да се подпре и бавно седна на стола зад него.

— Той ми каза, че нямал и представа, че си ранен. Научил го от мен, след като аз се бях видяла с майка ти и тя ми каза.

— По Коледа.

Тя кимна.

— Точно така.

— И ти каза, че за първи път чува.

— За първи път. Заклевам се, Ивън. Не, той се закле. Не бил чувал нищо за това.

— Не е било нужно да чува, Тара — каза Ивън. — Той беше там. Той започна стрелбата.

Спиноза наля в чаши кафе за двамата и изведе Ивън в задния двор, за да не пречат на Лиса и четирите дечица да гледат филма в дневната. Денят, от който оставаше поне половин час светлина, продължаваше да е топъл и пълен с аромат. Двамата мъже седнаха на масата за пикник под дървена конструкция, обвита с лози.

— Е — започна Спиноза, — пипна ли своя наркодилър?

— Още не съм — отговори Ивън. — Не е в града.

— Много е важно правилно да избереш момента — отбеляза Спиноза.

— Не знам — каза Ивън, — моментът е важен, но аз бих сложил до него и мястото. Сантиметър настрани от него и историята ще е съвсем различна. Това е ставало повод за доста кошмарни истории.

— Недей да правиш нещо глупаво, Ив — каза лейтенантът. — Ако наистина смяташ, че има нещо около този тип, прехвърли го на наркоотдела. — Спиноза духна кафето си и отпи. — Между другото, спомняш ли си господин Халил, за който говорихме онзи ден в обедната почивка? От преди няколко часа господин Халил е случай под двойна юрисдикция. Нали се сещаш за осколочната граната? Е, федералните окончателно потвърдиха, че именно това е вдигнало стаята във въздуха и започнало пожара. Така че участват в случая, въпреки факта, че както изглежда господин Халил и жена му най-напред са били застреляни с по един деветмилиметров в главите.

Лицето на Ивън вероятно бе издало нещо. Спиноза изведнъж остави чашата на масата.

— Какво има?

— Нищо — каза Ивън.

Ивън напусна дома на Спиноза с чувство за огромно объркване. Беше планирал — беше се надявал — някак да извади пред Спиноза снимката от компютъра на Нолан, но нямаше как да разкаже на лейтенанта по какъв начин се беше сдобил с нея — че беше влязъл незаконно в чужд дом и е направил безнадежден целия зле замислен план. Но когато стигна до разрушения дом на Халил, Ивън с доволство установи, че къщата от снимката всъщност е тяхната и реши, че онова, което трябва да направи, е да изпрати дискетата на ФБР. Нолан трябва да фигурира в базата данни на бюрото и да знаят неговата история. Преимуществото в тази нова идея беше, че и ФБР, и Бюрото за контрол над алкохола, тютюна и оръжията бяха известни с безскрупулното си отношение към процеса на разследване и вероятния мотив. Ако те започнеха да вярват, че Нолан е убил семейство Халил, особено ако има връзка с Ирак или тероризма, те щяха да намерят начин да го разпитат, може би дори да влязат в дома му, където щяха да открият гранатите, другите снимки, пистолетите. Във всеки случай, след като получат дискетата, Нолан щеше да влезе в сферата им на наблюдение. След това щеше да е само въпрос на време да го пипнат.

Нощта вече бе паднала. Ивън мина от хладилника, който бе отворил, за да си сипе лед, до кухненската маса. Носеше огромна рекламна чаша на Сан Франциско Джайънтс, пълна с равни чаши водка и портокалов сок. Главата му отново пулсираше, а искриците в периферното зрение предвещаваха идването на мигрената. Вече бе изпил две таблетки Викодин и веднага щом свършеше, трябваше да си легне, ако искаше на другия ден да е на работа.

Със сини ръкавици от латекс на ръцете, той дръпна към себе си самозалепващия се плик. Беше му отнело известно време да напише с лявата ръка адреса на Нолан върху листче от бележник и адреса на ФБР върху плика. Но сега беше доволен — почеркът беше четлив, но не можеше да бъде идентифициран като неговия. Плъзна листчето с адреса на Нолан в плика, заедно с дискетата, след което махна предпазната лентичка върху лепилото и затвори плика. Отлепи няколко самозалепващи се марки от лентата, която беше купил и ги постави отгоре. Утре щеше да спре в някой друг квартал и да пусне плика в някоя пощенска кутия.

Сега го остави върху масата и набързо го огледа отново. Уверил се, че не може да го проследят до него, той отиде в спалнята, изгаряйки светлините, докато вървеше. Легна на леглото без да се съблича, дръпна одеяло върху раменете си, обърна се настрани и затвори очи.

Малко след като наистина се стъмни, Тара се обади на майката на Ивън, Ейлийн, и поиска адреса му. Тя почака, размишлява, направи повторно някои догадки и някъде след 11:00 излезе от апартамента си и потегли към неговото жилище. Паркира на тъмната улица отсреща и поседя около пет минути в колата със свалени стъкла. Ръцете й бяха събрани като за молитва пред устата.

Когато стигна до вратата чуваше по-силно ударите на сърцето си от собственото си плахо почукване. След минута почука пак, по-силно. И зачака.

Вътре светна лампа и се чуха стъпки. Пое дъх.

Вратата се отвори. Беше спал с дрехите. Косата му бе разчорлена, очите имаха още онзи сънен поглед, който й бе до болка познат. Вдигна поглед нагоре към него, осъзнавайки колко много обича да го гледа така нагоре, това й бе липсвало; обичаше неговия ръст и беше толкова по-различно от това да гледа право напред към Рон Нолан. Всичко е толкова различно и толкова по-хубаво с Ивън. Как бе могла да го забрави?

Не успя да накара лицето си да се усмихне. Твърде много се боеше. Сега кръвта й пулсираше в ушите, ръцете й не можеха да си намерят място отстрани край тялото.

Той само я гледаше.

— Много ли е късно? — попита тя. — Имам предвид тази нощ.

— Не.

— Нужно ми е да поговоря с теб още малко. Имаш ли нещо против?

— Всичко е наред, Тара. Можеш да постъпиш, както желаеш. Искаш ли да влезеш?

Отстъпвайки настрани от вратата, той й направи място да мине, след това затвори тихо зад гърба й, докато тя продължи към дневната и спря до плота, очертаващ кухненската част. Обърна се да го погледне. Раменете й се повдигнаха и паднаха.

Застанал до вратата, той каза:

— Не мога да ти обещая, че ще говоря много добре. Имам малко проблеми със спането, затова гълтам разни неща. Освен това пих едно-две. Пия прекалено много. Трябва да престана.

— Боли ли те?

Успя да се усмихне.

— Понякога боли малко, но не е това проблемът. — Замълча за секунда, после продължи: — Знам, че каквото и да казват, не съм се оправил напълно. Може би никога няма да съм същият. Да си призная, понякога от това ми идва да полудея. Предимно когато съм сам. Но не искам да карам някой да се чувства длъжен постоянно да е с мен.

— Майка ти?

— Добър пример, да. Пък и който и да е. Но… — той отново сви рамене — Това правя в момента, Тара. Държа се. Надявам се, че се възстановявам. Опитвам се да преодолея това, което се случи.

Ивън продължаваше да стои до вратата без да прави опити да скъси пространството между тях. Тя чувстваше как разстоянието я привлича, причинявайки някаква отделна болка, затова направи стъпка напред, после още една.

— Но стига сме говорили за мен — каза Ивън. — Какво искаше да обсъдим?

— Рон. Никога… Исках да ти кажа, че с него никога не е било като с теб. Беше напълно различно.

— Беше? Минало време?

Тя въздъхна тежко.

— Да. След онова, което ми каза днес.

— Добре. И какво при нас беше по-различно?

Тара сложи ръце на кръста си. Заслужаваше да получи този въпрос. А той заслужаваше искрен отговор.

— Защото между нас се получаваше връзка, Ивън. Толкова е просто.

Той кимна.

— Знам.

— Не мисля, че това някога може да изчезне.

— Не. И аз мисля така.

Тя погледна в очите му.

— Защо стоиш там? Сякаш се страхуваш от мен.

— Страхувам се. Толкова много, колкото е необходимо.

— И колко е това?

— Зависи доколко това, че си свършила с Рон, означава, че си се върнала при мен.

Тя почака няколко секунди, после премахна разстоянието между тях. Погледна го пак отдолу нагоре, сега за да го помирише отблизо.

— Боли ли те, когато се докосва белега?

— Това е само белег.

Но той наведе глава, за да може тя да го види. Почти идеален кръг, все още малко грапав.

Тя бавно вдигна ръка към главата му. В мига, в който го докосна, усети краката й да омекват. Проследи очертанията му с пръсти, сълзите избиха в очите й и тя не направи опит да ги спре. Ивън наведе глава и се опря в нея.

Тя вдигна и другата си ръка към косата му и прегърна главата му.

Държейки я, събрал ръце зад гърба й, той се свлече на колене пред нея. Притисна лице отстрани до бедрото й. Но после нейните ръце върху главата му започнаха да го водят насреща и като я обхвана отзад, той я привлече и притисна в себе си. Тя го отдръпна леко настрани, само колкото да се освободи от дрехите си и после пак се върна там.

Вече извън времето тя бе на пода, обвила крака около врата му, обзета от прилива на кръв и огън, които познаваше само с него. След което остана единствено нейния вкус в устата му и виковете, които не спираха да идват. Накрая и двамата останаха на пода, изтощени, заситени и свързани с всяка част от себе си.

15.

Съответната порция електронна поща от Джак Олстронг, която беше изпратила Нолан наш гласеше:

„Когато ВКУ предаде управлението на иракчаните, Чичо Сам ще изпрати повече от 2,4 милиарда долара — точно така, 2,4 милиарда! — опаковани в пачки от стотачки. Това преви двайсет и осем тона зеленички, Рон, повечето предназначени за инфраструктура и ремонти, което означава за нас. Заповедта, която е постоянно в сила, е да набереш колкото можеш повече квалифициран персонал. Започвай веднага.“

Сега Нолан се прибираше вкъщи след няколко успешни дни. Като посещаваш баровете край няколко военни бази в Калифорния — Пендълтън, Орд, Травис — беше вербувал четирима мъже за текущите и бъдещи операции на Олстронг в Ирак. Въпреки, че охранителната дейност на Олстронг беше опасна и тежка, бившите офицери, отегчени, обеднели или и двете, в цивилния живот, с готовност грабваха шанса да възкресят своята кариера, самоуважение и банкова сметка, и още веднъж да използват особените умения, които добре им бяха служили като военни.

А те бяха най-необходими в Анбар. Както беше предсказал през август Джак Олстронг, преустройването на електропроводната инфраструктура в тази огромна провинция се превръщаше в златна мина за компанията, макар и скъпа като загуба на човешки живот. До този момент Олстронг беше наел повече от петстотин мъже за последния си договор, чиято първоначално обявена стойност бе 40 милиона, но бе порасла до 100 милиона през последните седем месеца. Олстронг Секюрити, обичаше да изтъква Джак, беше най-бързо развиващата се компания в света за 2003 г., надминавайки Гугъл, благодарение на американската щедрост и умението на Джак да лавира сред хаоса на преустройството.

Ала в Анбар компанията вече бе изгубила трийсет и шест души от хората на Куван Крекар, и потокът от доставяните от него хора изтъняваше и бе все по-отчаян. Освен това Куван страдаше от жестоката конкуренция на друг брокер, на име Махмуд ал-Халил, който не само доставяше по-евтина работна ръка, но вероятно тероризираше и даже убиваше хора на Куван, за да откаже другите да се записват при него. Защо? За да може Махмуд, а не Куван, да прибере изключително изгодната комисиона в брой. Вярно е, че след неотдавнашната ненавременна смърт на роднините му в Менло парк, Махмуд вероятно скоро щеше да стигне до извода, че директната конкуренция с основния подизпълнител на Олстронг не е благоразумно бизнес решение.

Нолан вдигна туристическия сак и влезе в дома си през вратата между гаража и кухнята. Мина през дневната, спря в работната стая и включи компютъра. После влезе в спалнята, където остави сака на леглото, след което се върна при бюрото, където провери електронната поща и — преди всичко — дали е получил заплащането си. Беше го получил.

След като се погрижи за тези неща, Нолан се върна в спалнята, където започна да разопакова багажа. Вдигна чифт панталони, завъртя се да отвори дрешника и спря като опарен.

Нещо не беше наред.

Нолан не се замисляше над вкоренената си, типична за военен склонност към ред, но когато се събудеше сутрин, той автоматично оправяше леглото си, като загръщаше краищата по болничен маниер, и опъваше завивките така стегнато, че от тях можеше да отскочи хвърлена монета. Резервният чифт обувки бяха винаги лъснати до блясък и подредени в една линия на дъното на дрешника. Окачваше ризите и панталоните си в идеален ред от светли към тъмни, с еднакво разстояние между закачалките.

Сега остана вгледан в редицата закачалки. Не можеше да си спомни конкретно кои ризи и панталони бе свалил за пътуването, но не можеше да си представи, че ще извади дрехи и ще остави закачалките на неравномерно разпределени разстояния, както ги виждаше в момента. Очите му се преместиха върху раницата на най-горния рафт. Беше я подредил в една линия с пространството между закачалките с ризи и другите с панталони. Сега тя стоеше изцяло над ризите. Пресегна се и я свали, и почувства облекчение, когато усети познатата тежест. Отвори я и видя, че нищо — нито гранатите, нито пистолета или патроните — не беше изчезнало.

Това беше много странно.

Може би само си бе въобразил, че закачалките бяха преместени. Изглеждаше невъзможно някой да е влизал тук и да не е взел гранатите и пистолета.

Но нямаше да е разумно да допуска какъвто и да е риск. Бръкна в раницата, измъкна беретата и постави един от пълнителите в нея, след това я зареди. Пусна раницата до сака на леглото и отиде да провери банята, където все още можеше да се спотайва някой неканен гост. Като не откри там никого, се върна през дневната до предната врата, където лепенката скоч, която беше поставил върху мястото на свързване на вратата с касата, сега се беше залепила под ръба.

Някой определено беше влизал тук.

Вече съвсем методично се върна в гаража и потупа празните раници, окачени на куките. Тъкмо се готвеше да започне да отваря чекмеджетата, когато се изправи и замръзна.

Не знаеше как може да съществува даже далечна вероятност, но му хрумна, че някой от огромната фамилия на Халил може някак си да е успял да проследи екзекуцията на главата до него и начинът им за отмъщение можеше да включва бомба — отваряш чекмедже и тя гръмва. По същата причина, опитът му с импровизирани експлозивни устройства в Ирак му подсказваше, че ако има бомба, някой щеше да стои скрит отвън, да го е видял как се прибира и да изпрати електрически импулс, за да задейства детонатора веднага след влизането му. Съществуваше и възможността Нолан сам да задейства бомбата, като включи който и да е електрически уред в къщата. Но всички тези сценарии се основаваха върху възможността някой да го е идентифицирал като убиеца на Халил.

Което, от гледната точка на Нолан, бе направо невъзможно. Не беше допуснал никаква грешка. Следователно, нямаше бомба. Освен това вече беше включил компютъра и бе светнал няколко лампи. Върна се в гаража и този път отвори всички чекмеджета. Същото направи и в кухнята. Отвори хладилника. Нямаше представа какво търси, но някой е бил в дома му, докато отсъстваше и ако не е взел нищо, какво трябва да мисли тогава?

Просто не знаеше.

Върна се в работната стая, седна зад бюрото и остави пистолета отгоре. Една минута се взира в компютъра. Вдигна телефона и чу пулсиращия тон за набиране на номер, което означаваше, че има оставени съобщения. Въведе паролата.

Първото беше от една очевидно много разстроена, макар и овладяна Тара, която се беше обадила в понеделник вечерта.

„Рон, Ивън Шолер дойде да ме види днес в училището. Разговаряхме дълго и той ми разказа неща, които ме шокираха — вероятно имаш представа за какво става дума. Не знам какво да ти кажа, освен че искам да знаеш колко насилена се чувствам. И колко използвана. Не знам как може толкова много да си ме лъгал. Умишлено оставям това съобщение на телефонния секретар, защото не искам повече да говоря с теб, нито да те виждам. Не мога да повярвам, че направи това. Просто не е възможно някой да е толкова жесток и егоистичен. Съжалявам за всичко, което си ти, Рон, но не и за това, което сега казвам. Сбогом. Не ми се обаждай. Не идвай. Просто стой далеч. Наистина.“

Все още стискаше здраво слушалката до ухото си, когато дойде следващото съобщение. Обаждането бе дошло тази сутрин, преди около 6 часа.

„Господин Нолан. Казвам се Джейкъб Фрийд. Аз съм специален агент във ФБР и се чудех дали не бихте ни отделили няколко минути за разговор, нещо рутинно по въпроса с националната сигурност, което е обект на вниманието ни. Не искам ненужно да бъда неясен, но сигурен съм, разбирате, че има неща, които е най-добре да не се обсъждат по телефона. Ако ми се обадите, колкото е възможно по-скоро след завръщането си, аз ще се опитам да се свържа с вас до ден-два. Номерът ми е…“

Когато Нолан най-после затвори телефона, той прекара известно време седнал, с ръка върху беретата на бюрото си. След няколко минути пусна пистолета и плъзна ръка към мишката. Веднага щом очите му попаднаха върху иконата „Снимки“, разбра, че е допуснал грешка, като не изтри онзи файл преди да замине. Отвори го сега, твърде късно, и провери записа за достъп. Видя, че някой наистина беше разглеждал файловете преди два дни — онзи същият понеделник, когато Тара бе говорила с Ивън Шолер.

Въпреки че беше прекалено късно — макар че не можеше да си обясни защо — той все пак мислеше, че е по-добре да изтрие файла, така че ако федералните дойдат и погледнат…

Само че знаеше, че вече няма нищо, което да можеш напълно да изтриеш. Специалистите винаги можеха да измъкнат всичко, което е било върху твърдия диск.

Все още с пръст, вдигнат над бутона на мишката, той се взираше в една от многото снимки, които бе направил на къщата на Халил, когато разработваше вариантите за влизане и излизане. Едно щракване и всичко това щеше да изчезне, поне засега.

Изведнъж се дръпна назад и присви очи. Рязко свали ръка от мишката. Внезапно реши, че в крайна сметка няма да изтрие тези снимки. Макар че щеше да се наложи да махне чипа с паметта на дигиталния фотоапарат в чекмеджето и да го унищожи. Почуквайки с показалец предните си зъби, той седя като обзет от транс в продължение на минута, после още една.

Идеята изглеждаше съвършена от всеки ъгъл.

Посегна към телефона.

— Агент Фрийд, моля?

— На телефона.

— Агент Фрийд, казвам се Рон Нолан. Оставили сте съобщение за мен по някакъв въпрос на сигурността и ме молите да ви се обадя, за да уговорим среща.

— Да, господине, обадих се. Благодаря, че ми позвънихте.

— Може би аз трябва да ви благодаря. Току-що се върнах от командировка. Докато ме е нямало, някой е влизал в къщата ми. Мислех да се обадя в полицията, но чух съобщението ви. Не знам дали знаете, но аз изпълнявам известни деликатни задачи за „Олстронг Секюрити“, правителствен контрагент в Ирак, и си помислих, че може би има връзка между това и въпроса, по който искате да говорим.

— Добре, но както споменах, може би ще е най-добре да се видим лично и да поговорим по моя въпрос. Ако искате да съобщите за кражба или взлом, би трябвало да се обадите в полицията. Това всъщност не е в нашите пълномощия.

— Агент Фрийд, това не е било обир. Който го е направил, не е взел нищо. Оставил е нещо. Освен това е ровил в компютъра ми. Не знам за какво е всичко това, но имам чувството, че някой иска да ме насади в нещо.

— Например какво?

— Ами, открих нещо, но може да има още. Страхувам се да търся, да не би той да е поставил бомба.

— Кой е той?

— Не знам, имам предвид онзи, който е влизал.

— Добре, а какво е онова нещо?

— Тъкмо това е най-странното. Раница, пълна с амуниции и, няма да повярвате, но някъде около половин дузина ръчни гранати.

— Ръчни гранати?

— Да, сър. Както знаете, бил съм в Ирак няколко пъти. Познавам оръжията. И тези тук ми приличат на осколочни гранати.

Фрийд и неговата партньорка, жена на средна възраст на име Марша Риджио, седяха с Нолан в малкия вътрешен двор под сянката на дъбовете. Вътре в къщата технически екип от трима души, след като бяха конфискували раницата и нейното съдържание, проверяваха за отпечатъци всяка чиста повърхност и правеха списък на всичко, което би представлявало интерес — втория пистолет на Нолан до горната дъска на леглото, цифровия фотоапарат в чекмеджето на бюрото — и сваляха информацията от твърдия диск.

Нолан не искаше да прибързва в нищо с тези федерални ченгета. Не искаше да изглежда сякаш ги насочва в някаква посока. Но сега, когато агент Риджио вдигна поглед от бележника си, Нолан реши, че моментът е настъпил.

— Нека ви попитам нещо — каза той. — Сещате ли се за някакъв сценарий, който има смисъл на фона на всичко това?

Двамата агенти си размениха погледи. Риджио разбра кимването на Фрийд и пое топката.

— Имате ли врагове? — попита тя.

Нолан се намръщи.

— Даже и да имам — каза той, — какво от това? — Стига да не дръпна взривателя на една от онези гранати, а всеки който ме познава знае, че няма да го направя.

— Може би не става дума да бъдете наранен — продължи Риджио. — Може би някой се опитва да ви натопи.

— За какво?

Но тук се намеси Фрийд.

— Преди да стигнем до това — каза той, — да се върнем на враговете ви.

Този път Нолан се усмихна широко.

— Не знам, наистина. Обичам хората. Наистина. И те също ме обичат. Шефът ми намира това за недостатък.

— Той вдигна рамене. — Значи трябва да кажа не. Нямам врагове.

— Добре, а съперници?

— В бизнеса?

— Бизнеса, удоволствията, всичко.

Той усети сладостта на момента, предвкусването на онова, което щеше да се случи.

— Единственият… много отдавна… — той тръсна глава. — Не, нищо.

Фрийд лапна въдицата.

— Какво?

— Всъщност, нищо. Просто един тип, когото познавах в Ирак. Ходил е с моята приятелка. Но това е толкова отдавна.

— Ако той е в Ирак, значи можем да го изключим.

— Е, сега си е у дома. Тук.

— И още не я е забравил? Приятелката ви? — попита Риджио.

— Не знам. В началото му беше много трудно, но не съм го виждал вече от месеци. Но, вижте, това е задънена улица. Той е свестен тип. Всъщност е ченге. Той никога…

Фрийд го прекъсна:

— Ченге?

— Да, тук в Редууд Сити. Казва се Ивън Шолер. Раниха го там и се уволни предсрочно.

— Значи той би могъл да има достъп до такива гранати там?

— Да, но не би ги взел у дома. Лежа няколко месеца в „Уолтър Рийд“ преди да си дойде тук.

— Известно е, че войниците изпращат нелегално оръжие и контрабандна стока насам, опаковани като сувенири — отбеляза Риджио. — Това е проблем. Случва се непрекъснато.

— Добре, но не знам какво Ивън би… Искам да кажа, какъв е смисълът да слага гранати в дрешника ми? Няма да се гръмна с тях. И едва ли по този начин ще се отърве от мен като съперник.

Риджио и Фрийд отново си размениха погледи и незабележимото кимване след това. Риджио се наклони напред и сложи лакти на коленете си.

— Познавате ли мъж на име Халил?

— Не — отвърна Нолан. — Трябва ли да го познавам?

— Бил е местен бизнесмен с връзки в Ирак. Той и жена му са били убити миналия уикенд.

— Съжалявам за това, но аз бях извън града. Не съм чул.

— Възможно ли е Ивън Шолер да е научил, че сте заминали?

Нолан сви рамене.

— Ако е знаел къде живея, достатъчно е било да провери дали колата ми е в гаража. Щом е там, значи съм си вкъщи.

— Известно ли ви е да е идвал тук? — попита Риджио.

— Не. Както ви казах, вече не сме точно приятели.

— И сякаш едва сега му беше хрумнало, Нолан добави:

— Но той е ченге. Лесно е могъл да открие адреса ми, нали? Изглежда именно това е направил.

Фрийд пое нишката:

— Значи, рано в неделя сутринта сте били със същата онази приятелка, която Ивън Шолер харесва?

— Тара — каза Нолан. — Тара Уитли. Да, тя е. Но защо ви е всичко това?

— Онези снимки на компютъра ви, които не разпознахте — каза Риджио. — Снимки на къщата на семейство Халил преди някой да ги убие, да взриви осколочна граната и да я изгори.

— Осколочна граната… — Нолан не искаше да преиграва очевидния си наивитет. И Фрийд и Риджио знаеха, че е виждал бойни действия и може да знае много повече неща. Това бе моментът в разговора, когато, противно на дълбоката си неохота да мисли лошо за свой другар по оръжие, той можеше най-накрая да започне да приема очевидната истина. Затова кимна сериозно и в отговор срещна погледите и на двамата. — Опитва се да ме натопи. Господи, той ги е убил, нали?

16.

В ранната вечер слънцето позлатяваше паркинга и площадката пред апартамента на Тара. Чувстваше топлината му в ръката си през затворената и заключена предна врата, докато стоеше зад нея.

— Казах ти, че не искам да те виждам. Не искам да говоря с теб.

— Но трябва да говорим, Тара. Моля те. Трябва да ти обясня.

— Няма какво да ми казваш. Нищо, на което да повярвам. Не мога дори да повярвам, че дойде тук и опитваш да направиш това. Ти ме излъга, Рон. Всичките тези месеци ти живя в лъжа, Рон.

— Не, изживях истината. А истината е, че те обичам.

— Ако обичаш някого, не го лъжеш.

— Права си, беше грешка. Не трябваше да го правя. Толкова съжалявам.

— Не е достатъчно да съжаляваш. Не искам да говоря за това. Искам да си тръгнеш.

— Не мога, Тара. Не мога да оставя нещата така. Би ли отворила, моля те. Само да те видя. — Когато тя не отговори, той продължи да говори на вратата: — Слушай, знам, че си объркана заради Ивън, особено за момента, в който ние започнахме. Мислех, че ако научиш, че той е ранен… ще започнеш да го съжаляваш или че му дължиш още един шанс… И каквото и да се случеше, аз щях по някакъв начин да те изгубя.

— И сега се случи точно това.

— Не мога да го приема, Тара. Не мислех, че ще оживее. Не знаех, че това би имало такова значение.

— Не става дума за това, Рон. Ти ме излъга. Всичко, което направихме не беше истинско, не разбираш ли? Щом не си могъл да понесеш Ивън да е част от картината, макар и умиращ, как щяхме — аз и ти — някога да стигнем до нещо истинско?

— Ние стигнахме до нещо истинско.

— Не, не стигнахме. Това е най-лошата част. Предполагаше се, че си имаме доверие. Сега това повече не може да се случи. Не разбираш ли?

— Заради една грешка?

— Май наистина не разбираш.

— Разбирам как един човек изпитваше ужас, че ще изгуби жената, която обича. Исках да съм сигурен, че ще бъдем известно време заедно без да ни разсейва ранения бивш приятел, който и без това можеше да не остане жив.

— Разсейване, това ли си мислиш, че е за мен Ивън? — чу се как издрънча заключалката на веригата и вратата се отвори на няколкото сантиметра, които тя позволяваше. — Повече не искам да ти крещя през вратата. Просто искам да си вървиш. Ти всъщност ме плашиш, разбираш ли?

— Как мога да те плаша, Тара? Стоя тук и те моля да ме изслушаш, да ми дадеш още един шанс. — Той премести тежестта на тялото си. — Заради него ли е?

— Имаш предвид дали още го обичам? Не знам. Загубих представата какъв е бил преди и сега не знам как се чувствам. Но знам, че в момента ти ме плашиш. И защо? Защото излъга. Постоянно лъжеше.

— Излъгах веднъж, Тара. Веднъж, за да се опитам да защитя онова, което беше започнало между нас. Това е всичко.

— Не, не е, Рон. Какво ще кажеш за Масба?

— Какво да кажа?

— Това, че си избил невинно семейство. Проверих в Гугъл, всичко прочетох. Ти си започнал.

Рон наведе глава и избърса челото си, изпотено от горещината.

— Опитвах се да защитя конвоя. Помислих, че в колата има камикадзе. Човек трябва да е бил там, за да знае. Не мога да се извинявам за това, което направих.

— Според съобщението те са били вече спрели.

— Не можеш да вярваш на всичко, което четеш. Беше въпрос на секунди, ако бях почакал, можеше всички да сме мъртви.

— Повечето от вас са загинали, така или иначе. Как ще обясниш това?

— Не беше моя грешката. Проблемът е, че избързах със стрелбата, не отричам, но това беше от предпазливост.

— Рон! Избил си цяло невинно семейство! Това изобщо ли не те притеснява?

— Притеснява ме, дори много, Тара. Прилошава ми като си помисля за това. Но не мога да кажа дали, при същите обстоятелства, не бих направил същото. Стана за част от секундата, беше решение на живот или смърт и аз реших да се опитам да спася хората си.

— Ивън каза друго нещо, Рон. Той също е бил там.

— Предполагам не ти е споменал как го измъкнах от огъня и го изведох оттам жив.

— Значи сега си герой?

— Не искам да кажа това. Имам предвид, че паметта на Ивън не е най-надеждното нещо в света точно в този момент. Също така искам да кажа, че сега той има причина да ме изкара лош.

— Не те е карал да лъжеш.

— Колко пъти трябва да се извинявам за това? Но ще го правя, докато трябва.

— Ами другите лъжи?

— Какви други лъжи? Няма други лъжи.

— Какво ще кажеш за онази, дето съм скъсала писмото, което донесе?

— Ти не го скъса.

— Точно така. Но си казал на Ивън, че съм го направила.

— Не съм. Той ли ти каза това?

— Да.

— Значи той лъже.

— Не ти вярвам, Рон. А какво ще кажеш за посещението си в „Уолтър Рийд“? Когато си му казал как аз съм казала сам да си сърба попарата?

Нолан наведе глава и я разклати от едната на другата страна.

— Какво? — настоя тя.

— Това също не е истина, Тара. Защо да го казвам? Отидох да го видя, да проверя как е, дали ще се оправи. Това е всичко. Той е онзи, който не искаше да чува за теб.

— Той ми каза друго.

— Сигурно ти е казал друго. И защо, мислиш, го е направил?

През цепнатината в отвора той видя как тя затвори очи и се облегна на стената до вратата. Беше започнал да я изтощава, да достига до нея.

— Искаш ли да чуеш още нещо? — попита той. — Нещо наистина плашещо, особено ако си мислиш, че твоят приятел Ивън е толкова невинен и добър. Искаш ли да чуеш какво е оставил в дома ми, след като се е промъкнал там миналия уикенд?

Тара видя как най-сетне Нолан си заминава. Тогава отиде в дневната, седна и вдигна крака на масичката. Събра пръсти пред устните си, затвори очи и се опита да диша дълбоко. Вихрушката от противоречиви възможности и емоции буквално караше тялото й да се тресе.

Рон Нолан дълго бе поддържал едно неискрено поведение, но това означаваше ли, че всяка дума, излязла от устата му, е лъжа? Не беше очаквала да се появи тук, нито да признае лъжите, чрез които беше насочвал връзката им. Може би истината беше, че я обича и е направил грешка. Ужасна грешка, да, и искрено се разкайваше.

Точно като онази, заради която е избил цяло семейство в Ирак.

Коя беше истината в цялата история? Беше ли оправдано да стреля, както го е направил? И всъщност, наистина ли е измъкнал Ивън? И е спасил живота му? Те са били превъзхождани по брой и обградени. Ако е имало бомба в колата, никой е нямало да оцелее. Тя би ли могла да вземе същото решение при същите обстоятелства?

Стресна я това, че може би тя е тази, която е несправедлива. Рон Нолан винаги е бил добър с нея; повече от добър. Буквално бе спасил живота й онзи път в Сан Франциско. И определено появяването му тук да моли за прошка — макар да признава, че е сторил непростимото — говореше за дълбочина на характера, която тя никога не бе предполагала, че има.

Хората израстваха, хората се променяха, хората се учеха от грешките си. Ами ако онова, което Рон й разказа е истина? Може самият той да е в опасност.

Не. Не можеше да повярва. Това просто беше още една доза от отровата на Рон, който се опитваше да влезе под кожата й.

След като се видяха с Ивън в класната стая и разговаряха, тя знаеше какво изпитва — не просто физическа връзка, а обвързаност, която стигаше до дъното на душата й. Беше нерационална, химическа, фундаментална — и знаеше, че никога не би я почувствала с друг човек.

Но сега според Рон Ивън също я беше излъгал. Известен лъжец обвинява в лъжа друг човек. Беше като онази игра на теории, където „А“ винаги казва истината, а „В“ винаги лъже. На кого да повярва?

Възможно ли е Ивън да е съчинил историята за това как според Рон тя разкъсала писмото му? Или случката в „Уолтър Рийд“? Ивън призна, че паметта му му изневерява. Възможно ли е да е излъгал, без да знае, че е лъгал? И накрая, възможно ли е Ивън да е влязъл в дома на Рон, за да го натопи за убийство? Убийство, което самият той е извършил?

Тара не можеше да повярва в нищо от това. Познаваше Ивън. Дори и след цялото това време и всичките им проблеми, тя познаваше сърцето му.

Той не беше лъжец. Той не беше убиец.

А това означаваше, че Рон Нолан отново я лъжеше. И лъжеше ФБР също. А вероятно и местната полиция.

Лъжците се занимават с лъжи.

Тя изведнъж отвори очи и се изправи в стола. Трябваше да открие Ивън. Трябваше да го предупреди.

17.

Въпреки че не беше типичното свърталище за ченгета, „Старата Градска Травена“ не беше далеч от полицейския участък в центъра и в „Щастливият час“ предлагаше прилични, макар и подозрителни като хранителна стойност плата от пилешки крилца, фъстъчени тартлетки, малки кюфтенца в сос и пуканки. Макар че „Щастливият час“ официално бе свършил преди два часа, все още имаше купища храна. „Травена“ не беше особено претъпкано заведение и в този момент Ивън, който бе свалил униформата в участъка, и неговият партньор на боулинг Стан Паганини, също в цивилни дрехи, седяха сами на единия край на бара.

Между леката нервност след изпращането на писмото до ФБР и нуждата да се ангажира с нещо, за да не извърши някоя глупост и да се опита да отиде при Тара преди да се е отървал от Нолан, ако въобще се отърве, Ивън чувстваше, че едно-две питиета няма да му се отразят зле. Да прекара трудната нощ в замаяност и ще види какво ще му донесе следващият ден.

Сега беше девет и половина и той и Паганини обсъждаха името на заведението. Дали поради ограничения интелект на собствениците, дали поради пиянска или правописна грешка, или всичките взети заедно, неоновият надпис на вратата гласеше „Стара Градска Травена“. Визитките на мястото също съдържаха думата „таверна“ написана грешно, затова Ивън заключи, че собствениците не бяха особено умни и определено не бяха стигнали до състезанието за правопис на Сан Матео, както него самият, когато беше в осми клас.

— Не си стигнал до там — Паганини набоде последното кюфтенце в чинията си с клечка за зъби и го поля със здрава глътка джин с тоник.

— Стигнах, и още как. Спечелих с думата „хигиена“, което е почти нечестно, защото е много лесна.

— Чакай, не ми казвай — Паганини отново пи от джина си. — Х, И, започна той.

— Дотук добре.

— Г — той спря и погледна Ивън.

— „И“ преди „е“ — Ивън надигна чашата с водка и лед. — Като в „питие“.

— Не ми казвай!

— Току-що ти подсказах. „И“ преди „е“ като в „питие“.

— Добре де, опитваш се да се подиграваш със старата ми глава. Но ще се справя с теб, момче. Ето, започвам отначало. Х, И, Г, Е…

— Бъззззз! Изгоря. — Ивън поклати глава. — Нали Току-що ти казах „и“ преди „е“, Стан. Казах ти цялото правило. Да не мислиш, че съм си го измислил?

— Реших, че се опитваш да ме преметнеш. И без това „и“ и „е“ толкова си приличат по звучене, реших, че е някакво изключение.

— Не. Това е правило — и Ивън изговори думата буква по буква.

— Не ми звучи правилно. Като се прибера, ще го проверя.

— Искаш ли да се хванем на бас?

— Не, не искам да се хващаме на бас. Но си прав, че е твърде лесна дума да спечелиш окръжното състезание по правопис.

— Е, по-трудна е от „таверна“, във всеки случай. А те са я сбъркали тук. Два пъти. Три пъти. Кой знае, може и повече. Може да са я написали и върху рекламния кибрит.

— Да, може… — Паганини се размърда и извика: — О-о-о-х!

— Какво има?

— Седнах върху нещо. — Паганини се плъзна от високото столче и започна да рови в задните джобове на панталона си. Хвърли на бара голяма връзка ключове, бръкна отново и извади тежък предмет и го тресна в бара.

— Боксове — каза той.

Предишната вечер, когато играха боулинг, трите ченгета бяха започнали да обсъждат различни често използвани приспособления за усилване на естествения потенциал за защита. Металният бокс бе присъствал силно в опита на Паганини, а Ивън каза, че никога не е виждал такъв в действителност.

Сега той вдигна металния предмет.

— Тежки са, пущините.

— Ако те треснат с това, излизаш от строя — отбеляза Паганини. — Пък и кой се бие днес с юмруци? В днешно време ако знаеш, че ти предстои да се биеш, запасваш патлака, не съм ли прав?

— Може да не искаш да убиваш онзи, с когото се биеш.

Паганини се изкиска.

— Да бе, ама това не се случва вече. Давай, сложи ги. Задръж ги, ако искаш. Колекционирам ги като ги сваля от престъпниците. Имам половин дузина такива у дома.

Докато Ивън прибираше боксовете в джоба си, изведнъж пред тях застана барманът, трийсет и няколко годишен повлекан с хилава брада. Паганини погледна чашата си.

— Пак ли ги изпразнихме?

— Май да. Да ударим ли по още едно голямо, Джеф?

Джеф погледна единия, после другия.

— Вие, момчета, пеш ли ще се прибирате? Ако ви лепнат наказание за шофиране в нетрезво състояние, ще дойдат и ще хванат нас за гушата.

— Няма да ни лепнат никакво наказание — каза Паганини. Той посегна към задния си джоб и този път измъкна портфейла си. Отвори го и показа значката.

— Налей ни още по едно и аз няма да докладвам за престъплението да държите тези кюфтенца на открито толкова дълго. Страхотни кюфтенца, между другото. Напомнят ми онези, които мама приготвяше. — Той наклони глава към Ивън. — Мисля, че господинът помоли за две двойни.

Джеф преглътна, кимна и се обърна за чисти чаши и лед.

Ивън снижи глас и се наведе до Стан.

— Говоря ли забавено?

— Не, говориш по-гладко от Цицерон. Ами аз?

— Какво ти?

— Аз говоря ли забавено?

— Не.

— Помниш ли къде сме?

— В „Травената“ — отговори Паганини.

— С напитките, Стан, с напитките. Знам къде сме физически.

— Четири, може би. С две двойни прави шест, а сме тук от… — той погледна часовника си — … три часа. Така че ако трябва да духаме, това прави нула цяло и пет, шест максимум, което означава, че сме в добра форма, за да караме и ще бъдем в близкото бъдеще.

Но Ивън — напълно наясно с гениалните умения на средностатистическото ченге да намира поводи за пиене — си правеше собствена сметка. Беше почти сигурен, че вече са изпили по повече от четири, може би шест или седем, и ако налееха още по две двойни, това правеше единайсет. Тъкмо се готвеше да каже, че може би е по-добре да пият по едно малко, за да може организмът им да го преработи, когато вратата на бара се отвори. Хвърли поглед в огледалото зад бара, сложи ръка върху рамото на Паганини и без да каже дума се обърна.

— Майка ти ми каза къде мога да те открия — от масата им в дъното на бара, където никой не можеше да ги чуе, Тара оглеждаше занемарената обстановка. — Хубаво място. Често ли идваш тук?

— Понякога. Нощите са дълги, а аз полудявам вкъщи. Понякога играя боулинг. Или чета. Преди два дни бях при майка ми и баща ми. Имам живот.

— Разбира се, че имаш. Нямах предвид това.

— Да, точно това имаше предвид — той се облегна назад и скръсти ръце. — Не одобряваш това, че съм тук. — Погледна я потиснато. — Да не би да си дошла тук да ми се караш?

— Не — каза тя. — Нямам намерение да го правя. — Дойдох тук да… поговорим пак.

— Все още ли се виждаш с Нолан?

— Не. Това приключи. Напълно.

Джеф се появи с две чаши и ги сложи на масата.

— А за дамата?

— Може би ще изпия едното от тези. И малко сок от боровинки.

Когато Джеф си тръгна, Тара придърпа стола си, пресегна се през масата и докосна ръката на Ивън.

— Наистина не съм дошла да те критикувам, Ивън. Просто когато те видях миналия ден ти каза, че пиеш прекалено много и се опитваш да го намалиш.

— Е, предполагам, че тази вечер не ми се удава. Какъв е този поглед? Смяташ, че две наведнъж не е добра идея?

— Не съм казала такова нещо. Щом имаш нужда от това — дръпна ръката му от чашата и я покри със своята. — Виж — прошепна тя, — не познавам дори малка част от онова, което си преживял. Ти си онзи, който каза, че ще е по-добре да спреш да пиеш.

— По-добре ще е, съгласен съм. — Той предизвикателно вдигна чашата си и пи. — Но изглежда сега не правя точно това, а се опитвам да примиря нещата.

— Кои неща?

— Работата ми, например. Това, което стана с момчетата в Ирак. Защо още съм жив. Гневът. Вината. Какво ли не. — Вдигна очи, нефокусирани, с натежали клепачи. — И всичко това преди въобще да съм стигнал до теб.

Появи се Джеф със сока на Тара, сложи го на масата пред нея, обърна се и си тръгна. Падна мълчание. Ивън отново вдигна чаша, после я сложи долу.

— За теб и Рон ли ще ми говориш?

— Няма никакво мен и Рон. Вече. Обадих му се, след като се видяхме в понеделник. Край. — Тя въздъхна. — Но днес следобед той дойде.

— Не разбира от намеци, а? Как мина?

— Не го пуснах да влезе. Твърди, че никога не е казвал, че съм скъсала писмото.

Ивън прие това със сериозно кимване.

— Този тип е роден лъжец.

— Ивън, погледни ме! — Очите й се забиха в неговите. — Заклеваш ли се, че ти е казал това? Не си го измислил, за да го изкараш лош? Знам, че е ужасно да те питам така, но трябва да те питам. Трябва да съм абсолютно сигурна.

Ивън хвана ръката на Тара в своите две.

— Кълна се в Бог — каза той. — Кълна се в паметта на моите момчета, че никога не съм те лъгал.

Тара изпусна дълбока, накъсана въздишка, сякаш нещо, което я бе стискало отвътре, сега я беше освободило.

— Отрече също и да е казвал, когато е идвал при теб в болницата, че съм казала сам да си сърбаш попарата.

Той поклати глава, почти с възхищение.

— Старият Рон наистина е ненадминат. — Вдигна чашата, изля последното от съдържанието й и се пресегна за втората пред Тара. — Каза го и още как.

Тя завъртя чашата пред себе си.

— Той каза още нещо днес.

— Нямам търпение да го чуя. Какво? Да не съм убил човек?

Но Тара се изпъна.

— Господи, Ивън, защо каза това?

— Кое?

— Че си убил човек.

— Не съм го казвал. Пошегувах се. И Какво?

Тя въздъхна, отвори уста, спря, после отново отвори уста:

— Рон ми каза, че си влизал в дома му миналия уикенд и си оставил там неща, които си пренесъл контрабандно от Ирак, за да направиш така, че да изглежда сякаш той е убил онзи човек и съпругата му, а всъщност ти си ги убил.

Раменете на Ивън се отпуснаха. Той се прегърби на стола. Вдигна чашата си и я изпи на един дъх.

— Ивън?

— Това копеле. Това шибано копеле!

Тя продължи.

— Каза, че си вкарал в дома му ръчни гранати и пистолети, които си изнесъл контрабандно от Ирак. И си внесъл уличаващи снимки в компютъра му.

Тялото на Ивън бавно се намести назад в стола. Заговори бавно, внимателно, за да не го подведе надебелелият му език:

— Този мъж, който беше убит, Халил. Той е иракчанин. Помисли върху това. Помисли каква е истинската работа на Рон тук…

— Какво искаш да кажеш? Рон се занимава с набиране на персонал. Той е…

— Не, слушай. Той е наемник преди всичко. Това бяха неговите пистолети, неговите гранати, неговите снимки.

Тара се дръпна назад и скръсти ръце.

— Искаш да кажеш, че наистина знаеш за това? Как може да знаеш? И за Рон?

Той само я погледна, отвори уста и я затвори пак.

Сега тя се наведе напред.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че не е излъгал за влизането ти в дома му? Направи ли го, Ивън? Кажи ми, че не си го направил.

— Не, аз… — Ивън разклати главата си, опитвайки се да премахне алкохолната мъгла. — Искам да кажа, добре, наистина влязох там.

— Влязъл си незаконно в дома на Рон? И какво направи?

— Нищо. Не направих нищо. Не — поправи се той, — не е вярно. Влязох в компютъра му и копирах снимките на къщата на онзи човек, преди да е била запалена.

— Защо го направи?

— Защото Рон е убиец, Тара. Той е убил онези хора и това беше доказателството…

— И какво направи с него?

— Изпратих го на някого.

— ФБР, това ли искаш да кажеш? — тя удари с длан по масата. — На ФБР ли изпрати дискетата, Ивън? Защото днес Рон ги е извикал в дома си и им е казал, че ти си оставил всички онези неща. А сега ти ми казваш, че наистина си влизал там, значи те ще открият косми от косата ти, твои отпечатъци или нещо друго, не разбираш ли? Опитва се да те натопи. — Тя прекара и двете си ръце през косата си до врата. — Боже, боже, боже! Как може това да се случва наистина? Сега те може да са в дома ти и да чакат, за да те разпитват, не разбираш ли? Какво ще им кажеш?

Той я гледа с празен поглед една цяла минута, след което вдигна ръка и загриза кокалчето на показалеца си.

— Достатъчно сме се занимавали с това. — Думите му бяха започнали да звучат завалено.

— Ивън — тя стисна ръцете му. — Той вече е пуснал ФБР след теб, не разбираш ли? Това вече се случва.

— Не може да бъда. Трябва да го спра.

— Не, не прави нищо. Намери адвокат, който да говори с някой от твоите началници. Може би те могат да оставят съобщение, да предадат нещо на Рон. Но ти лично стой настрана. Рон е опасен, Ивън. И се е заел да те смаже. Трябва да проявиш разум. Изтрезней и започни да си изработваш план.

Ивън стовари тежко длан върху масата.

— Какво искаш да кажеш с това „изтрезней“? За това ли е цялата работа — дали съм пиян или трезвен? Точно сега съм достатъчно трезвен, за да го начукам на Рон Нолан.

— Ивън — умоляваше го тя. — Не си. Чуй се само какво говориш. Ти никога не псуваш, когато си трезвен. Не говориш завалено, когато си трезвен. — Тя се изправи, протегна се и докосна ръката му. — Слушай, защо не дойдеш при мен? Аз ще карам.

— А след това какво? — Надебелелият глас на Ивън трепереше от гняв и страх. — След това ФБР ще ме открие там. Или утре на работа. Какво ще правя след това?

— Ела с мен вкъщи. Ще поговорим и ще измислим нещо. — Тя плъзна ръка по ръкава му и го хвана за ръка. — Хайде. Наистина.

— Не — той се дръпна и се извърна леко настрани. Раменете му се повдигнаха и спуснаха, след това се обърна към нея. — Повече няма да се разправям с него! Това трябва да свърши. Не може да продължава.

— Прав си, но не може да свърши тази вечер, Ивън.

— По дяволите, разбира се, че може.

Тара запази гласа си нисък, помирителен, сдържан.

— Ивън, хайде. Нищо не можеш да направиш в това състояние, затова недей да губиш разсъдък. Ти просто си много ядосан…

— Много повече от това, Тара. Ще убия това копеле.

— Ш-ш! Ш-ш! — тя се премести напред и сложи пръсти върху устните му. — Не говори така. Това просто е пиянско бръщолевене. Хайде и двамата да излизаме оттук и…

— Хей! — Той грубо бутна ръката й от устата си. — Чуй ме! — Каза го ниско и много сериозно. — Това трябва да свърши. Не може да продължава повече. Пиенето няма нищо общо. Чуваш ли ме? Става въпрос за чест. За това кой съм аз. Какво направи той с нас. Не разбираш ли?

— Да, разбирам. Прав си. Напълно си прав. Но това изобщо не е подходящият момент, за да се решават нещата. — Тя се доближи и застана пред него права, с ръце, спуснати отстрани. — Моля те, Ивън! Ще те помоля още веднъж. Моля те, ела вкъщи с мен. Каквото и да е, заедно ще измислим нещо. Обещавам ти.

Но стъкленият поглед беше единственият му отговор. Прав и леко олюляващ се, той се хвана за облегалката на стола.

— Чашата преля — каза той.

Тя го погледна за последен път в лицето.

— Моля те. Умолявам те.

Не показа с нищо дали въобще я беше чул. Гледаше напред с празен поглед и не спираше да клати глава. След това тръгна към вратата.

— Ивън, моля те — извика след него. — Чакай.

Той спря и за миг тя изпита облекчение, че най-сетне го е убедила. Той се обърна.

— Остави ме. Знам какво трябва да направя и ще го направя. — След това отново се обърна и тръгна залитайки към вратата.