Предателят

20. Квартал Маре, Париж

Парижкият квартал Маре се простира на десния бряг на Сена и заема част от трети и четвърти арондисман. Някога блатиста местност, по време на монархията той станал модно за живеене място, бедняшки работнически квартал след Революцията, а през XX в. — най-населеният с евреи район на града. Сцена на кошмарна нацистка хайка през Втората световна война, през шейсетте години на XX в. той бил изпаднал в пълна разруха, когато правителството предприело съгласувани действия, за да го върне към живот. Понастоящем един от най-модерните квартали на Париж, Маре е пълен с луксозни бутици, музеи на изкуството и модни ресторанти.

В един такъв ресторант на Рю дез Аршив Узи Навот чакаше в късния следобед на следващия ден. Беше облечен с пуловер с поло яка, който създаваше впечатление, че главата му е забита направо в широките рамене. Той едва вдигна очи, когато Габриел и Олга седнаха.

Двамата бяха пристигнали в Париж малко след десет часа предната вечер и се бяха настанили в малък мрачен хотел от другата страна на улицата срещу Гар дю Нор. Пътуването бе минало спокойно, без повече нападения от руски убийци, и котката на Олга се бе държала така, както можеше да се очаква, докато се возеха с влака от Оксфорд до гара Падингтън. Поради забраната на „Евростар“ за превоз на домашни любимци Габриел не бе имал друг избор, освен да намери квартира за котката в Лондон. Беше я открил в една художествена галерия в квартал Сейнт Джеймс, притежавана от мъж на име Джулиан Ишърууд. През годините Ишърууд бе понесъл много унижения заради тайната си връзка със Службата, но да му натрапят чужда котка без предупреждение бе „крайна обида“, както се изрази той. Обаче настроението му се промени драстично, когато видя Олга. Но пък и Габриел знаеше, че ще стане така. Джулиан Ишърууд имаше слабост към три неща: италианската живопис, френското вино и хубавите жени. Особено рускините. И подобно на Узи Навот, той лесно бе успокоен.

— Не разбирам защо трябваше да идваме на това място — каза Навот сега. — Знаеш колко много обичам пилешкото задушено в ресторанта на Жо Голденберг.

— Той е затворен, Узи. Не си ли чул?

— Знам, но все още не мога да повярвам. Какво е Маре без Жо Голденберг?

Над половин век прочутият ресторант за кашер деликатеси бе заемал ъгъла на Рю де Розие № 7. Евреи от цял свят се бяха тълпели на протритите червени пейки в ресторанта и се бяха тъпкали с хайвер, пастет от черен дроб и картофени кюфтета. Това бяха правили и френски филмови звезди, министри от правителството и известни писатели и журналисти. Обаче славата бе направила ресторанта на Жо Голденберг примамлива мишена за екстремисти и терористи и през август 1982 година шестима от постоянните му клиенти бяха убити при нападение с гранати и автомати, извършено от палестинската терористична групировка на Абу Нидал. В крайна сметка не тероризмът бе съсипал тази парижка забележителност, а растящите наеми и постоянните глоби за лоши санитарни условия.

— Имаш късмет, че това пиле не те уби, Узи. Бог знае колко дълго е престоявало, преди да го сипят в чиния и да ти го сервират.

— Беше превъзходно. Такъв беше и боршът. Ти харесваше борша там.

— Ненавиждам борша. Винаги съм го мразил.

— Тогава защо си го поръчваше?

— Ти ми го поръчваше, а после го изяждаше вместо мен.

— Не си го спомням по този начин.

— Както кажеш, Узи.

До този момент двамата си бяха говорили бързо на френски. Навот се обърна към Олга и попита на английски:

— Не бихте ли се насладили на купичка хубав борш, госпожице Сухова?

— Аз съм рускиня. Защо, за бога, да идвам в Париж и да си поръчвам борш?

Узи погледна Габриел.

— Винаги ли е така дружелюбна? — попита той на иврит.

— Руснаците имат черно чувство за хумор.

— Обзалагам се, че е така. — Навот се загледа през прозореца към тясната уличка. — Това място се е променило, откакто напуснах Париж. Обичах да идвам тук винаги, когато имах няколко свободни часа. Беше като малка частица от Тел Авив, точно в центъра на Париж. Сега… — Поклати бавно глава. — Това е просто поредното място, където можеш да купиш дамска чанта или скъпи бижута. Вече не можеш да намериш тук даже хубави фалафели13.

— Кметът иска да бъде точно така — чисто и спретнато, с много модни магазини, плащащи високи наеми и високи данъци. Преди няколко месеца дори се опитаха да открият заведение на „Макдоналдс“, обаче кварталът се разбунтува. Горкият Жо Голденберг не можеше повече да поддържа ресторанта. Накрая наемът му беше триста хиляди евро на година.

— Нищо чудно, че кухнята му беше в безпорядък.

Навот се зачете в менюто. Когато отново заговори, тонът му определено не бе така сърдечен:

— Да видим дали правилно съм разбрал. Дойдох в Италия и ти наредих да се върнеш в Израел, защото смятаме, че животът ти може да е в опасност. Ти ми каза, че са ти нужни три дни, за да завършиш картината, и аз — като пълен глупак — се съгласих. Двайсет и четири часа по-късно научих, че си се измъкнал от телохранителите и си отишъл в Лондон да разследваш изчезването на Григорий Булганов — руския беглец номер едно. А тази сутрин получавам съобщение, че си пристигнал в Париж, придружен от руския беглец номер две — Олга Сухова. Пропуснах ли нещо?

— Наложи се да оставим котката на Олга в галерията на Ишърууд. Трябва да изпратиш някого от лондонската ни централа да я прибере. Иначе Джулиан може да я остави да избяга в Грийн Парк.

Алон извади писмото на Григорий от джоба на сакото си и го сложи на масата. Узи го прочете мълчаливо с непроницаемо изражение, после вдигна поглед.

— Искам да знам всичко, което си правил, докато беше в Англия, Габриел. Никакво спестяване или премълчаване, никакви изменения или съкращения. Разбираш ли?

Алон даде на Навот пълен отчет, като започна с първата си среща с Греъм Сиймор и завърши с опита за убийство пред вратата на Олга.

— Блокирали са ключалката?

— Беше майсторски свършена работа.

— Срамота е, че стрелецът не е разбрал, че си невъоръжен. Можел е просто да скочи от колата и да те убие.

— Не го мислиш наистина, нали, Узи?

— Не, но ми става по-добре, като го казвам. Доста немарливо за руска ударна група, не смяташ ли?

— Не е толкова лесно да убиеш някого от движеща се кола.

— Освен ако не си Габриел Алон. Когато ние набележим някого, той умира. Обикновено и при руснаците е така. Те са фанатици, когато става дума за планиране и подготовка.

Габриел кимна в знак на съгласие.

— Тогава защо са изпратили в Оксфорд двама аматьори?

— Защото са предполагали, че ще е лесно. Вероятно са си помислили, че вторият ешелон ще се справи.

— Допускаш, че целта е била Олга, а не ти?

— Точно така.

— Какво те кара да си толкова сигурен?

— Бях в страната само от три дни. Дори и ние щяхме да бъдем сериозно затруднени да организираме удар така бързо.

— Тогава защо не са се отказали, като са видели, че не е сама?

— Може просто да са ме взели по погрешка за приятел на Олга или за някой от нейните студенти, а не за човек, който се хвърля на земята, когато бравата внезапно престане да функционира.

Един сервитьор се приближи до масата им. Навот го отпрати с леко махване.

— Щеше да бъде по-умно, ако бе споделил някои от тези наблюдения със Сиймор. Той ти е разрешил да проведеш собствено разследване за изчезването на Григорий. И как си му се отплатил? Като си се измъкнал от страната с друг от неговите бегълци. — Узи се усмихна горчиво. — Двамата с Греъм бихме могли да си основем собствен малък клуб. Хора, които са ти се доверили, за да бъдат измамени.

Навот погледна към Олга и премина от иврит на английски:

— Вашите съседи са забелязали дупките от куршуми и разбитата входна врата чак към осем часа вечерта. Когато не са ви намерили, са се обадили на полицията в долината на Темза.

— Опасявам се, че знам какво е последвало — каза тя. — Тъй като адресът ми беше със специален статут на сигурност, дежурният офицер веднага се е свързал с началника на полицията.

— И познайте какво е направил той.

— Предполагам, че е позвънил в Министерството на вътрешните работи в Лондон. А оттам са се свързали с Греъм Сиймор.

Погледът на Узи се премести от Олга на Габриел.

— И какво мислиш, че е направил Сиймор?

— Позвънил е на шефа на лондонската ни централа.

— Който през изминалите три дни тайно е претърсвал града, за да те намери — добави Навот. — И когато Греъм се е свързал с шефа на централата ни, му е теглил едно конско. Поздравления, Габриел. Успя да доведеш до нов спад в отношенията между британците и Службата. Те искат пълно обяснение за случилото се снощи в Оксфорд. Също така искат да им върнем бегълката. Греъм Сиймор ни очаква в Лондон утре сутринта, и то по-раничко.

— Нас?

— Мен, теб и Олга. — После, сякаш току-що му бе хрумнало, Навот добави: — И Стареца също.

— Как успя Шамрон да се замеси в това?

— По същия начин, както винаги го прави. Той ненавижда вакуума. Щом види празно място, веднага го запълва.

— Кажи му да си остане в Тиберия. Кажи му, че можем да се справим.

— Моля те, Габриел. Що се отнася до Шамрон, ние още сме като две хлапета, които се мъчат да се научат да карат колело, а той не може да се реши да пусне седалката. Освен това е твърде късно. Ари вече е тук.

— Къде е?

— В една безопасна квартира в Монмартър. Олга и аз ще останем тук и ще се опознаем по-добре. Шамрон иска да поговори с теб. На четири очи.

— За какво?

— Не ми каза. В крайна сметка аз съм само шефът на „Специални операции“.

Узи погледна менюто и се намръщи.

— Няма пилешко задушено. Знаеш колко харесвах пилешкото задушено на Жо Голденберг. Единственото по-хубаво нещо от него беше боршът.

21. Монмартър, Париж

Жилищната кооперация се издигаше в източния край на Монмартър, близо до гробището. Имаше малък вътрешен двор и елегантно стълбище, покрито с протрита пътека. Апартаментът се намираше на третия етаж; от прозореца на комфортно обзаведената всекидневна можеше да се види белият купол на базиликата „Сакре Кьор“, ако Шамрон не закриваше гледката. Като чу скърцането на вратата, той бавно се обърна и дълго гледа Габриел, сякаш се чудеше дали да го застреля, или да го хвърли на подивелите бездомни кучета. Носеше сив костюм на ситно райе и скъпа копринена вратовръзка с цвят на полирано сребро. Те му придаваха вид на застаряващ средноевропейски бизнесмен, който е направил състояние по непочтен начин и никога не е губил на бакара.

— Липсваше ми на обяда, Ари.

— Аз не обядвам.

— Дори и когато си в Париж?

— Ненавиждам Париж. Особено през зимата.

Той измъкна табакера от горния джоб на сакото си и отвори с палец капачето.

— Мислех, че окончателно си спрял пушенето.

— И аз си мислех, че завършваш картината в Италия. — Шамрон извади цигара, почука три пъти края й върху капака на табакерата и я мушна между устните си. — И се чудиш защо не се оттеглям.

Запалката му проблесна. Не беше очуканата стара „Зипо“, която ползваше вкъщи, а лъскава сребърна запалка, от която по команда на Ари лумна синьо пламъче. Обаче цигарата му беше от обичайната марка. Турска и без филтър, тя изпускаше остра миризма, която бе уникална за Шамрон, както специфичната му походка и непреклонното му намерение да смачка всеки, който е достатъчно глупав да му се противопостави.

Да се опише влиянието на Ари Шамрон върху отбраната и сигурността на Израел бе равносилно на това да се обясни ролята, която водата е изиграла за зараждането и поддържането на живота на земята. В много отношения Шамрон беше самата държава. Беше се сражавал във войната, довела до възстановяването на Израел, и бе прекарал следващите шейсет години в защита на страната от множеството врагове, които се стремяха да я унищожат. Звездата му бе блестяла най-ярко по време на войни и кризи. Беше назначен за първи път за директор на Службата малко след катастрофата на войната Йом Кипур през 1973 година и бе служил като такъв по-дълго от всеки друг шеф преди и след него. Когато серия от публични скандали бе съсипала репутацията на Службата, той бе помолен да се върне на работа и с помощта на Габриел бе възвърнал на Службата предишната й слава. Второто му пенсиониране, както и първото, беше принудително. В някои среди то бе свързвано с разрушението на Втория храм14!

Сега Шамрон бе в ролята на сивия кардинал. Въпреки че вече нямаше официален пост или звание, той оставаше скритата ръка, която ръководеше израелската сигурност. Не беше необичайно да влезеш в дома му посреднощ и да намериш няколко мъже по ризи, насядали около кухненската маса, да си крещят един на друг сред гъст облак от цигарен дим, а клетата Геула — неговата многострадална съпруга — да седи в съседната стая с плетката си и любимия си Моцарт в очакване момчетата да си тръгнат, за да раздигне масата.

— Успя да вдигнеш доста шум от другата страна на Ламанша, синко. Но пък това ти стана специалитет. — Шамрон издуха струя дим към тавана, където той се завъртя в полумрака като струпващи се буреносни облаци. — Твоят приятел Греъм Сиймор очевидно се бори да запази поста си. Мазел тов15, Габриел. Не е лошо за три дни работа.

— Греъм ще оцелее. Винаги го прави.

— И на каква цена? — Ари зададе въпроса по-скоро на себе си. — Даунинг Стрийт и висшият ешелон на МИ5 и МИ6 вдигат врява за твоите действия. Те правят неприятни предложения да се преустанови сътрудничеството с нас по широк кръг деликатни въпроси. Точно сега се нуждаем от тях, Габриел. Ти също.

— Защо и аз?

— Може да е убягнало от вниманието ти, но моллите в Техеран са на път да произведат своята ядрена бомба. Новият ни министър-председател и аз споделяме една и съща философия. Не смятаме, че трябва да седим със скръстени ръце, докато другите планират нашето унищожение. И когато някои хора се канят да ни изтрият от лицето на земята, предпочитаме да вземем думите им на сериозно. И двамата сме изгубили семействата си при първия холокост и няма да изгубим родината си при втори такъв — или поне не и без бой.

Шамрон свали очилата си и огледа дали стъклата не са замърсени.

— Ако бъдем принудени да нападнем Иран, можем да очакваме ожесточен отпор от тяхната помощна армия в Ливан: „Хизбула“. Сигурно знаеш, че делегация на „Хизбула“ неотдавна е предприела тайно пътуване до Москва, за да попазарува. И не са търсили матрьошки и кожени шапки. Отишли са да се срещнат с твоя стар приятел Иван Харков. Говори се, че той им е продал три хиляди РПГ–3216. Очевидно им е направил чудесна отстъпка, защото е знаел, че ще използват оръжията срещу нас.

— Сигурни ли сме, че е бил Иван?

— Чухме името му да се споменава в няколко прихванати разговора. — Ари отново си сложи очилата и изгледа втренчено Алон. — С противници като Иран, „Хизбула“ и Иван Харков ние се нуждаем от приятели, където можем да ги намерим, Габриел. Ето защо имаме нужда от добри взаимоотношения с британците. — Той направи пауза. — Затова трябва да приключиш безкрайния си меден месец и да се върнеш у дома.

Алон виждаше накъде води това. Той реши да не улеснява задачата на Шамрон, като зададе насочващ въпрос. Видимо раздразнен от преднамереното му мълчание, Ари смачка цигарата си в пепелника на масичката за кафе.

— Новият ни премиер дълги години бе твой почитател. Същото не може да се каже за чувствата му към настоящия директор на Службата. Двамата с Амос са служили за кратко в Аман — израелското военно разузнаване. Омразата им е била взаимна и продължава и до ден днешен. Амос няма да оцелее дълго на този пост. Миналата седмица, по време на неофициална вечеря, министър-председателят ме попита кой искам да бъде следващият шеф на Службата. Естествено казах му твоето име.

— Достатъчно ясно дадох да се разбере, че не се интересувам от тази работа.

— Чувал съм и преди тази реч. Става досадна. Или по-точно казано, не отразява настоящата действителност. Държавата ни е изправена пред заплаха, която няма аналог в историята й. Ако не си забелязал, точно сега не сме много популярни. А иранската заплаха означава още по-голяма нестабилност и потенциално насилие в целия регион. Какво смяташ да правиш, Габриел? Да си седиш във фермата в Италия и да реставрираш картини за папата?

— Да.

— Това не е реалистично.

— Може би не и за теб, Ари, но точно това възнамерявам да правя. Дадох живота си за Службата. Изгубих сина си. Изгубих съпругата си. Пролях кръвта на други хора, както и моята. Приключих. Кажи на премиера да избере някого другиго.

— Той се нуждае от теб. Страната ни се нуждае от теб.

— Малко преувеличи, не мислиш ли?

— Не, просто бях искрен. Страната ни е изгубила вяра в потенциала на своите лидери. Обществото ни започва да се дразни. Хората се нуждаят от някой, на когото могат да вярват. Някой, на когото могат да се доверят. Някой безупречен.

— Аз бях убиец. Въобще не съм безупречен.

— Беше боец на тайния фронт. Даде справедливост на онези, които не могат сами да я потърсят.

— И през това време изгубих всичко. Едва и сам не загинах.

— Но животът ти бе реставриран точно като някоя от твоите картини. Имаш Киара. Кой знае? Може би скоро ще имаш друго дете.

— Има ли нещо, което трябва да знам, Ари?

Запалката на Шамрон отново проблесна. Следващите му думи бяха казани не на Алон, а на осветения купол на „Сакре Кьор“.

— Върни се у дома, Габриел. Поеми ръководството на Службата. За това си роден. Бъдещето ти е било предопределено, когато майка ти те е нарекла Габриел.

— Каза същото, когато ме вербува за операцията „Божи гняв“.

— Така ли? — Стареца се усмихна слабо при спомена. — Нищо чудно, че тогава ми отговори с „да“.

Шамрон бе намеквал за този сценарий години наред, но никога преди не бе го заявявал толкова недвусмислено. Габриел знаеше твърде добре как ще прекара остатъка от живота си, ако бъде достатъчно глупав да приеме предложението. Не трябваше да търси друг пример освен човека, стоящ пред него. Ръководенето на Службата бе съсипало здравето на Ари и бе опустошило семейството му. Страната гледаше на него като на национално богатство, но що се отнася до децата му, той бе бащата, който никога не бе бил при тях. Бащата, който бе пропускал рождени дни и годишнини. Бащата, който бе пътувал в бронирани коли, заобиколен от въоръжени мъже. Това не бе животът, който Габриел искаше, нито възнамеряваше да наложи на любимите си хора.

Ала да каже това на Шамрон сега не беше алтернатива. По-добре да му остави малка надежда и да използва положението в своя полза. Ари щеше да разбере това. Той щеше да направи същото, ако ролите им бяха разменени.

— С колко време ще разполагам, преди да поема ръководството?

— Това означава ли, че ще приемеш работата?

— Не, означава, че ще обмисля предложението… при две условия.

— Не обичам ултиматумите. ООП научиха това по трудния начин.

— Искаш ли да чуеш условията ми?

— Ако настояваш.

— Първото е да довърша картината.

Шамрон затвори очи и кимна в знак на съгласие.

— А второто?

— Ще изведа Григорий Булганов от Русия, преди Иван да го убие.

— Опасявах се, че ще кажеш това. — Ари си дръпна за последно от цигарата и бавно я остави в пепелника. — Виж дали има някакво кафе на това място. Знаеш, че не съм способен да обсъждам операция без кафе.

22. Монмартър, Париж

Габриел сипа кафе в кафеварката и информира подробно Шамрон, докато чакаше водата да заври. Ари седеше неподвижно по риза до малката масичка, подпрял брадичка на покритите си със старчески петна ръце. Раздвижи се за първи път, за да прочете писмото, което Григорий бе оставил на Олга Сухова в Оксфорд, а после и за да поеме първата си чаша кафе. Сипваше захар в него, когато съобщи решението си:

— Ясно е, че Иван планира да издири и убие всички, които участваха в операцията срещу него. Първо е потърсил Григорий. После Олга. Но човекът, когото наистина иска да докопа, си ти.

— И какво искаш да направя? Да прекарам остатъка от живота си в криене? — Алон поклати отрицателно глава. — И за да цитирам великия Ари Шамрон, не смятам да седя със скръстени ръце, докато другите планират моето унищожение. Струва ми се, че имаме избор. Можем да живеем в страх. Или можем да отвърнем на удара.

— И как предлагаш да го направим?

— Като се отнасяме към Иван и неговите хора като към терористи. Като ги изхвърлим от играта, преди да са погнали някого другиго. И ако имаме късмет, може да успеем да върнем Григорий.

— Откъде смяташ да започнеш?

Алон отвори ципа на страничното отделение на пътната си чанта и извади уголемена снимка на мерцедес седан с двама души на задната седалка. Шамрон си сложи на носа очукани очила за четене и разгледа фотографията. После Габриел сложи друга пред него: снимката, която бе прикачена към писмото от Оксфорд. Григорий и Ирина в едни по-щастливи времена…

— Предполагам, знаем как са го накарали да се качи в колата толкова кротко — каза Ари. — Сподели ли това с нашите британски приятели?

— Може да ми е изчезнало от ума, докато бягах от страната, на крачка пред руския ударен отряд.

— Придружен от бегълката на Греъм Сиймор. — Шамрон разгледа внимателно снимката. — Кажи ми какво имаш предвид, синко.

— Дадох обещание на Григорий в нощта, когато спаси живота ми. Смятам да го удържа.

— Григорий Булганов имаше британски паспорт. Това го прави проблем на британците.

— В Лондон Сиймор ми даде много ясно да разбера едно нещо. Що се отнася до британците, Григорий е мой дезертьор, не техен. И ако не се опитам да го върна, никой няма да го направи.

Ари почука по снимката.

— И мислиш, че тя може да ти помогне?

— Тя е видяла лицата им. Чула е гласовете им. Ако успеем да се доберем до нея, тя може да ни помогне.

— А какво ще стане, ако не пожелае да ти помогне? Ами ако доброволно е участвала в операцията?

— Предполагам, че всичко е възможно…

— Но?

— Силно се съмнявам в това. Основавайки се на разказаното от Григорий, Ирина е мразела ФСБ и всичко, което тя символизира. Това е била една от причините да се разпадне бракът им.

— Имало ли е и други причини?

— Срамувала се е от Григорий, задето е вземал пари от Иван Харков. Наричала ги е „кървави пари“. Не е искала да ги докосва.

— Може би Ирина е променила мнението си. Руснаците могат да бъдат много убедителни, Габриел. И ако има нещо, което съм научил в този живот, то е, че всеки си има цена.

— Може и да си прав, Ари, обаче няма да го разберем със сигурност, докато не я попитаме.

— Разговор? Това ли предлагаш?

— Нещо такова.

— Какво те кара да мислиш, че не са я убили?

— Звъннах в службата й тази сутрин. Тя вдигна телефона.

Шамрон отпи от кафето си и обмисли последствията от изявлението на Алон.

— Нека да изясним нещо още от самото начало. При никакви обстоятелства ти или някой друг от участниците в първата операция срещу Иван няма да се връща в Москва. Никога.

— Нямам намерение да ходя там.

— Тогава как ще уредиш среща с нея?

Габриел го запозна накратко със своя план. Докато слушаше, Ари въртеше запалката между пръстите си — две завъртания надясно, две завъртания наляво.

— Има един недостатък. Ти допускаш, че тя ще сътрудничи.

— Нищо не допускам.

— С нея трябва да се действа внимателно, докато не бъдеш сигурен в истинската й лоялност.

— Както и след това.

— Предполагам, че ще искаш да използваш предишния си екип.

— Спестява времето за опознаване.

— Това колко пари ще ми коства?

Габриел доля кафе в чашата на Шамрон и се усмихна. Стареца бе работил за Службата във време, когато се е броял всеки шекел17, и още действаше така, сякаш средствата за операциите идваха директно от неговия джоб.

— Сто хиляди би трябвало да стигнат.

— Сто хиляди!

— Щях да искам двеста хиляди.

— Утре сутринта ще преведа парите на твоята сметка в Цюрих. Щом уредиш база за операцията, ще изпратя екипа.

— Какво ще кажеш на Амос?

— Колкото се може по-малко.

— А на британците?

— Остави това на мен. Ще ги информирам накратко за плановете ти и ясно ще им заявя, че ще споделяме с тях всяка информация, която откриеш. — Шамрон направи пауза. — Ще я споделяш съвестно, нали, Габриел?

— Разбира се.

— Честно казано, сигурен съм, че ще им олекне, че ние ще се заемем с това. Последното нещо, което искат от Даунинг Стрийт, е още една конфронтация с руснаците — не и при британската икономика, която е на животоспасяваща терапия. Те са по-заинтересовани да се уверят, че притокът на руските пари към лондонските банки ще продължи.

— Това оставя неразрешен един проблем.

— Само един?

— Олга.

— Утре ще я върна на британците и ще си направя харакири от твое име. Донесъл съм им малък подарък — информация от интернет, която засякохме в Ливан, за възможен заговор за терористичен акт в Лондон.

— Можеш да им кажеш за информацията от Ливан, Ари, но се опасявам, че Олга няма да се върне скоро в Англия.

— Не можеш да я оставиш в Париж.

— Нямам и намерение. Ще я взема с мен. Знаеш ли, тя наистина е доста добра.

— Нещо ми подсказва, че престоят ми в Лондон няма да е приятен. — Шамрон отпи от кафето си. — По-добре поговори с Узи. Каквото и да правиш, не споменавай нашия разговор за това, че ще поемеш ръководството на Службата. Той няма да е въодушевен от перспективата да работи за теб.

— Никога не съм казвал, че ще приема работата, Ари. Казах, че ще обмисля предложението.

— Чух те още първия път. Обаче знам, че няма да ме подведеш, не и за толкова важно нещо.

— Моля те, направи ми още една услуга, докато си в Лондон.

— Каква?

— Трябваше да оставя котката на Олга при Джулиан Ишърууд.

Шамрон отново започна да върти запалката си.

— Мразя котките. А единственото нещо, което мразя повече от тях, е да ме лъжат.

23. Лаго ди Комо, Италия

Лаго ди Комо се намира в североизточния край на област Ломбардия, само на няколко километра от швейцарската граница. Имащо Y-образна форма, езерото е заобиколено от високи алпийски върхове и територията около него е осеяна с живописни градчета и села. Едно от най-дълбоките езера в Европа, то, за съжаление, е и едно от най-замърсените. Всъщност неотдавнашно изследване, направено от група италиански еколози, установи, че нивото на бактериите надвишава шейсет и осем пъти нормите за безопасно къпане на хората. Виновни за това са остарелите канализационни системи по крайбрежието, оттичащите се дъждовни води от близките ферми и лозя и намаляването на валежите и планинската снежна покривка, приписвано — правилно или не — на глобалното затопляне. Под натиска на местната туристическа индустрия правителството обеща да предприеме драстични действия, за да предотврати замърсяването на езерото да достигне положение, от което няма връщане. Обаче повечето италианци не затаиха дъх при това изявление. Тяхното правителство приличаше повече на очарователен мошеник — добро в обещанията, но не толкова добро в изпълнението им.

Ала когато застанеше на терасите на Вила Тереза, човек забравяше, че прекрасните води на езерото са замърсени по какъвто и да е начин. Наистина, в определени моменти на деня и при подходяща светлина и климатични условия, човек можеше да си представи, че няма такова нещо като глобално затопляне, няма войни в Ирак и Афганистан, няма световна финансова криза и няма потенциална заплаха, която да се развихри някъде отвъд пръстена от защитни планински върхове. Построена през XVIII век от богат милански търговец, вилата се издигаше на свой собствен малък полуостров. Беше триетажна, червеникавооранжева на цвят и до нея се достигаше само с плавателен съд — факт, който хер Хайнрих Кивер, главен оперативен директор на „Матрикс Текнолъджис“ в Цуг, Швейцария, намираше за много привлекателен.

Изглежда, хер Кивер търсеше уединено място, където неговите служители да могат да завършат работата по голям проект, без да бъдат разсейвани, в обстановка, вдъхновяваща за велики идеи. След кратка обиколка той заяви, че Вила Тереза е самото съвършенство. Договорът бе подписан на чаша кафе в градчето Лальо, където живееше американска филмова звезда, чието широко отразявано от медиите присъствие край Лаго ди Комо бе според мнението на много от постоянните посетители най-лошото нещо, което се е случило на езерото след изобретяването на бензиновия двигател. Хер Кивер плати целия наем със сертифициран чек, издаден от неговата банка в Цюрих. След това уведоми представителя на агенцията, че иска пълно уединение, което означаваше никакви камериерски услуги, никакви готвачи или последващи обаждания от агенцията. Ако възникнели някакви проблеми, обясни той, агентът пръв щял да научи.

Хер Кивер се настани във вилата още същия следобед заедно с две жени. Едната бе удивителна брюнетка с лице като на руска икона; другата — привлекателна италианка, придружена от двама приличащи си телохранители. Без знанието на агенцията за отдаване под наем, хер Кивер и телохранителите имаха кратък, но разгорещен спор преди провеждането на щателно претърсване на имота за скрити микрофони или друго подслушвателно оборудване. Доволни, че вилата е безопасна, те се настаниха в стаите си и зачакаха пристигането на останалите гости. Те бяха общо шест — четирима мъже и две жени, и пристигнаха не от Цуг, а от анонимна на вид административна сграда, намираща се на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив. Бяха пътували поотделно до Европа под фалшиви имена и с фалшиви паспорти в джоба. Трима от тях бяха кацнали в Рим и бяха продължили с кола на север, а другите трима бяха кацнали в Цюрих и бяха шофирали на юг. По някакво чудо те пристигнаха на територията на частната вила с разлика от само пет минути. Хер Кивер, който ги посрещна, заяви, че това е добър знак. Шестимата новопристигнали се въздържаха да изразят мнение. Бяха плавали и преди под ръководството на хер Кивер и знаеха, че в спокойните води често се зараждат морски бури почти или без никакво предупреждение.

Същото се отнасяше и за новото попълнение към този прославен екип от оперативни агенти — Олга Сухова. Те естествено я познаваха по име и реноме, но никой от тях не бе срещал на живо известната руска журналистка. Габриел се зае с представянето им с умишлената уклончивост, която владееше само един ветеран от тайния свят. Той каза на Олга малките им имена, но не спомена настоящите им длъжности, нито миналите им професионални подвизи. Колкото до Алон, за него шестимата гости бяха като табула раза — инструменти, предоставени му от по-висша сила.

Те се приближаваха до нея по двойки и внимателно се здрависваха. Жените — Римона и Дина — дойдоха първи. Римона бе около тридесет и пет годишна, с дълга до раменете коса с цвета на йерусалимския варовик18. Майор от Цахал — израелските въоръжени сили, тя бе работила няколко години като аналитик към Аман, преди да се прехвърли в Службата, където сега бе част от специалното звено, занимаващо се с Иран. Дина, дребна и тъмнокоса, работеше в Службата като специалист по въпросите на тероризма, чиито ужаси лично бе преживяла. Един октомврийски ден на 1994 година тя бе стояла на телавивския площад „Дизенгоф“, когато един атентатор самоубиец от „Хамас“ бе взривил бомба, закачена на колана му, в автобус № 5. Онзи ден бяха загинали двадесет и един души, сред които майката и двете сестри на Дина. Самата тя бе тежко ранена в крака и още леко накуцваше.

След това се приближиха двама четиридесетгодишни мъже — Йоси и Яков. Висок и оплешивяващ, Йоси понастоящем бе прехвърлен в „Руското бюро за научни изследвания“, както Службата наричаше сега своя аналитичен отдел. Той бе изучавал антична литература в оксфордския колеж „Ол Соулс“ и говореше с подчертан английски акцент. Яков, набит здравеняк с черна коса и сипаничаво лице, имаше вид на човек, който не се занимава с книги и учение. В продължение на много години той бе работил в Отдела по арабските въпроси към израелската служба за вътрешна сигурност Шабак, вербувайки шпиони и информатори на Западния бряг и Ивицата Газа. Също като Римона, той наскоро се бе прехвърлил в Службата и сега внедряваше агенти в Ливан.

После дойде странна двойка от противоположни на вид мъже, които обаче имаха една обща характеристика. И двамата говореха свободно руски език. Първият беше Ели Лавон. С дребна фигура, рядка прошарена коса и интелигентни кафяви очи, той бе смятан за най-добрия проследяващ агент, който Службата някога бе подготвяла. Ели бе работил рамо до рамо с Габриел в безброй операции и бе най-близкото нещо до представата на Алон за брат. Също както при Габриел, връзките на Лавон със Службата бяха доста слаби. Професор по библейска археология в Йерусалимския еврейски университет, той често можеше да бъде открит да пресява пръст и да отделя артефакти от древното минало на Израел в дълбоки до пояс изкопи на някои археологически разкопки. Два пъти годишно Лавон преподаваше техника на проследяването в Академията и постоянно отлагаше пенсионирането си заради Габриел, който никога не се чувстваше истински спокоен на терен, ако легендарният Ели Лавон не му пазеше гърба.

Мъжът, застанал до Ели, имаше очи с цвят на глетчер и бледо лице с фини черти. Роден в Москва, в семейството на еврейски учени дисиденти, Михаил Абрамов бе дошъл в Израел като тийнейджър седмици след разпада на Съветския съюз. Наречен някога от Шамрон „версия на Габриел без съвест“, Михаил се бе присъединил към Службата, след като бе служил в специалните войски Саярет Маткал, през което време бе елиминирал няколко от висшите ръководители на терористичните организации „Хамас“ и „Палестински ислямски джихад“. Дарбите му обаче не се изчерпваха с боравенето с оръжие; предишното лято в Сен Тропе той се бе внедрил в антуража на Иван Харков заедно с агентката от ЦРУ Сара Банкрофт. От всички, събрани във вилата край езерото, само Михаил бе имал рядкото неудоволствие да сподели трапезата с Иван. След това той призна, че това е било най-ужасяващото преживяване в неговия професионален живот — признание на човек, който бе преследвал терористи из безплодните земи на Окупираните територии.

По коридорите и в конферентните зали на булевард „Цар Саул“ тези шест души бяха известни под кодовото име „Варак“ — еврейската дума за светкавица — заради способността им да се събират и да нанасят мълниеносни удари. Те бяха действали заедно, често в условията на непоносим стрес, на тайни бойни полета, простиращи се от Москва до Марсилия и до изключителния карибски остров Сен Бартелеми. Обикновено се държаха много професионално, с малки прояви на егоизъм и дребнавост. Понякога привидно тривиални въпроси, например разпределението на спалните, предизвикваха изблици на детински сръдни и раздразнителност. Като не можеха сами да разрешат спора, те се обръщаха към Габриел — мъдрия ръководител, — който уреждаше нещата с разпореждане, което някак си не бе в полза на никого, но те в крайна сметка го приемаха за справедливо.

След като обезпечиха защитен канал за свръзка с булевард „Цар Саул“, всички се събраха на работна вечеря. Хранеха се като едно семейство, каквото бяха в много отношения, макар че разговорът им бе по-предпазлив от обикновено, което се дължеше на присъствието на външния човек. От любопитството, изписано по лицата им, Алон разбра, че са чули някои слухове в Тел Авив. Слухове, че дните на Амос са преброени. Слухове, че Габриел скоро ще заеме полагащото му се място в директорския кабинет на булевард „Цар Саул“. Само Римона, племенница на съпругата на Шамрон, се осмели да попита дали това е вярно. Тя го направи шепнешком и на иврит, така че Олга да не разбере. Когато Алон се престори, че не я е чул, Римона скришом го срита в глезена — отмъщение, което само един родственик на Ари можеше да дръзне да извърши.

След вечерята отидоха в голямата зала и там, застанал пред припукващия в камината огън, Габриел проведе първото официално съвещание за операцията. Григорий Булганов — руският дезертьор, който на два пъти бе спасил живота на Алон — бил отвлечен от Иван Харков и отведен в Русия, където по всяка вероятност бил подложен на жестоки разпити, които щели да завършат с неговата екзекуция. Те щели да го върнат, каза Габриел, и да изхвърлят от бизнеса агентите на Иван. Търсенето им щяло да започне с организирано от тях самите отвличане и разпит.

В друга страна и в друга разузнавателна служба такъв план можеше да бъде посрещнат с проява на недоверие или дори с насмешка. Но не и в Службата. Тя си имаше дума за подобно необичайно мислене: мешуга, или на иврит — „побъркано“. В Службата нито една идея не бе мешуга. Понякога колкото повече мешуга имаше, толкова по-добре. Това бе начин на мислене. Именно то правеше Службата велика.

Имаше и нещо друго, което я отличаваше от другите служби: свободата, която чувстваха по-нисшите служители да правят предложения и дори да оспорват предположенията на висшестоящите. Габриел не се засегна, когато екипът му започна безкомпромисна критика на плана. Въпреки че бяха еклектична смесица — всъщност повечето никога не бяха възнамерявали да стават полеви агенти, — те бяха осъществили някои от най-дръзките и опасни операции в историята на Службата. Бяха убивали и отвличали, бяха извършвали актове на измама, кражба и фалшифициране. Бяха вторите очи на Алон. Неговата обезопасителна мрежа.

Обсъждането продължи един час. По-голямата част от него бе проведена на английски заради Олга, но от време на време те преминаваха на иврит от съображения за сигурност или защото мисълта им не можеше да бъде изразена на никакъв друг език. Имаше спорадични изблици на гняв или на случайни обиди, но през повечето време тонът беше любезен. Когато бе разрешен и последният въпрос, Габриел приключи съвещанието и раздели екипа на групи. Яков и Йоси щяха да осигурят превозни средства и да обезопасят пътищата. Дина, Римона и Киара щяха да създадат фалшива организация и да изготвят всички необходими уебсайтове, брошури и покани. Говорещите руски Михаил и Ели Лавон щяха да се занимават със самия разпит, като Олга щеше да им бъде консултант. Габриел нямаше друга конкретна задача, освен да контролира и да се притеснява. Така и се полага, помисли си той, защото това бе ролята, която Шамрон бе играл толкова пъти преди.

В полунощ, когато масата бе почистена и съдовете — измити, всички се качиха по стаите си, за да поспят няколко часа. В техния шефски апартамент Габриел и Киара тихо се любиха. След това двамата легнаха един до друг в тъмнината. Той гледаше в тавана, а тя го галеше с пръст по бузата.

— Къде си? — попита го Киара.

— В Москва — отвърна й.

— Какво правиш?

— Наблюдавам Ирина.

— Какво виждаш?

— Още не съм съвсем сигурен.

Тя помълча известно време.

— Никога не си толкова щастлив, колкото когато те са наоколо. Може би Узи е прав. Може би Службата е единственото семейство, което имаш.

— Ти си моето семейство, Киара.

— Сигурен ли си, че искаш да ги напуснеш?

— Да.

— Чух, че Шамрон има други планове.

— Обикновено е така.

— Кога ще му кажеш, че няма да приемеш работата?

— Веднага щом измъкна Григорий от ръцете на руснаците.

— Обещай ми едно нещо, Габриел. Обещай ми, че няма да се приближаваш твърде много до Иван. — Целуна го по устните. — Той обича да унищожава хубавите неща.

24. Беладжо, Италия

Северноиталианската туристическа асоциация, или СИТА, се помещаваше в апартамент с мънички офиси, който се намираше на тясна пешеходна улица в градчето Беладжо — или поне така твърдеше тя. Нейната заявена мисия беше да насърчава туризма в Северна Италия, като агресивно рекламираше несравнимата красота и начин на живот в областта, особено на туристически агенции и пътеписци от други държави. Уебсайтът на асоциацията се появи скоро след като екипът на Габриел се събра във Вила Тереза на отсрещния бряг на езерото. Същото се отнасяше и за красивата брошура, отпечатана не в Италия, а в Тел Авив, заедно с покана за третия годишен зимен семинар и изложението на рекламни материали в „Грандхотел Вила Сербелони“ — странно, тъй като никой в хотела нямаше да си спомни първия годишен семинар и изложение, пък даже и втория.

Само три дни преди началото на семинара организаторите с изумление научиха за анулиране на резервации в последния момент и започнаха да търсят други участници. Името Ирина Булганова от туристическа агенция „Галактика“, на улица „Тверская“ в Москва, веднага изникна в ума им. Ако СИТА беше обикновена туристическа асоциация, щяха да възникнат някои въпроси, като дали госпожа Булганова ще може да дойде в Италия за такъв кратък срок. Обаче СИТА притежаваше средства и методи, с които не разполагаха и най-модерните организации. Те хакнаха компютъра й и провериха календара й за срещи. Четяха имейлите й и подслушваха телефонните й разговори. Техните колеги в Москва следваха госпожа Булганова, където и да отидеше, и дори надникнаха в паспорта й, за да се уверят, че е валиден.

Проучванията им разкриха повече за обърканото положение на личните й дела. Те узнаха например, че неотдавна госпожа Булганова е спряла да се среща със своя любовник по неясни причини. Научиха, че нощем имала проблеми със съня и предпочитала да слуша музика пред гледането на телевизия. Узнаха също, че неотдавна се е обаждала по телефона в централата на ФСБ, за да иска информация за местонахождението на бившия си съпруг — въпрос, посрещнат с грубо отклоняване на отговора. Като разгледаха всички обстоятелства, решиха, че жена в положението на госпожа Булганова може да бъде привлечена от възможността да направи едно посещение в Италия с всички платени разходи. А и кой московчанин не би го направил? В деня, в който бе изпратена поканата, прогнозата за времето предвещаваше силен снеговалеж и вероятно понижение на температурите с шест градуса.

Тя бе изпратена по електронната поща и бе подписана не от някой друг, а лично от Вероника Ричи, изпълнителен директор на СИТА. Започваше с извинение, че е предложение в последния момент, и завършваше с обещанието за полет в първа класа, настаняване в луксозен хотел и изискана италианска кухня. Ако госпожа Булганова решала да присъства — за което от СИТА искрено се надявали, — щели да й изпратят информационен пакет, самолетни билети и подарък по случай пристигането. Обаче в имейла не бе отбелязано, че гореспоменатите материали вече бяха в Москва и щяха да бъдат доставени чрез куриерска компания, която не съществуваше. Нито бе споменат фактът, че госпожа Булганова щеше да остане под наблюдение, за да се уверят, че не е следена от агенти на Иван Харков. Беше поставено само едно изискване: да отговори колкото е възможно по-бързо, за да могат да бъдат направени други уговорки, ако тя не може да присъства.

За щастие такива непредвидени мерки не се оказаха нужни, защото точно седем часа и дванайсет минути след изпращането на имейла от Москва пристигна отговор. Празнуването във Вила Тереза бе шумно, но кратко. Ирина Булганова щеше да пристигне в Италия и те имаха много работа за вършене.

Шамрон обичаше да казва, че при всяка операция има критична зона. Премине ли се успешно, операцията може спокойно да плава в открити води. Ако обаче се отклони от курса, дори и с няколко градуса, може да заседне в плитчините или — по-лошо — да се разбие на парчета в скалите. За тази операция критичната зона беше самата Ирина. Защото до този момент те не знаеха дали тя е дар от Бога, или ще доведе дявола до прага им. Ако се справеха добре с нея, операцията можеше да се окаже най-успешната за екипа. Обаче ако допуснеха дори една грешка, съществуваше риск тя да стане причина всички да бъдат убити.

Хората репетираха, сякаш животът им зависеше от това. Руският на Михаил бе по-добър от този на Ели Лавон, така че независимо от младостта му, Михаил щеше да бъде водещият следовател. Лавон, надарен с добродушно лице и приветливо държане, щеше да играе ролята на добронамерения и разсъдливия. Единствената променлива величина, разбира се, бе самата Ирина. Олга им помогна да се подготвят за непредвидени ситуации. По указание на Габриел тя ту бе ужасена до смърт, ту войнствена. Ругаеше ги като кучета, избухваше в сълзи, заричаше се да мълчи, а изведнъж се нахвърляше върху тях със сляпа ярост. Последната вечер Михаил и Лавон бяха уверени, че са подготвени за всякакъв вид поведение, което Ирина можеше да им сервира. Сега единственото, от което се нуждаеха, бе звездата на шоуто.

Но дали тя бе пионка на Иван, или бе негова жертва? Това бе въпросът, който ги тревожеше от самото начало и който заемаше мислите им през последната дълга нощ на очакване. Габриел даде ясно да се разбере, че вярва в Ирина, но и първи призна, че вярата му трябва да се разглежда през призмата на неговата всеизвестна привързаност към рускините. Жените, повтаряше той отново и отново, били единствената надежда на Русия. Другите членове на екипа, особено Яков, имаха далеч по-малко оптимистични възгледи за това, което ги очакваше. Той бе виждал хората в най-лошата им светлина и се опасяваше, че са на път да допуснат в своите редици един от агентите на Харков. Фактът, че тя още била жива, изтъкваше Яков, бил доказателство за нейното вероломство. „Ако Ирина беше добра, Иван щеше да я убие — заяви той. — Точно така постъпва Харков“.

С помощта на техните хора в Москва и на булевард „Цар Саул“ екипът осъществяваше внимателно наблюдение над последните приготовления на Булганова, търсейки доказателство за предателство. Вечерта преди нейното заминаване те подслушаха два нейни телефонни разговора: единият беше с приятелка от детството й, другият — с майка й. Чуха алармата на будилника й да звъни в безбожно ранния час 2,30 през нощта и да звъни отново, когато тя беше под душа. В три часа без пет минути станаха свидетели на лошото й настроение, когато тя се обади в таксиметровата служба да попита защо колата й още не е пристигнала. Михаил, който слушаше записа на разговора по сигурната линия, отказа да го преведе на останалата част от екипа. Освен ако Ирина не била първокласна актриса, каза той, гневът й бил истински.

Както се оказа, таксито закъсня само с петнайсет минути — истинско постижение за края на януари, и тя пристигна на летище Шереметево в три часа и четиридесет и пет минути. Шмуел Пелед, полеви агент от московската централа, я зърна, когато слезе ядосано от колата и се отправи към терминала. Самолетът й — полет 606 на Австрийската авиокомпания, излетя навреме и кацна на летище Виена-Швехат в шест часа и четиридесет и седем минути местно време. Дина, която бе долетяла в австрийската столица предния ден, чакаше, когато Ирина се появи от телескопичния ръкав. Те се отправиха към изхода за заминаващи, на голямо разстояние една от друга, и заеха местата си на третия ред в кабината на първа класа: Ирина — на 3С край пътеката, Дина — на 3А до прозореца. При приземяването им в Милано тя изпрати съобщение на Габриел. Звездата бе пристигнала. Шоуто скоро щеше да започне.

Когато вратите на самолета се отвориха, Ирина отново бе във вихъра си; тя се насочи към гишето за паспортен контрол с наперена походка и предизвикателно вирната брадичка. Както повечето руснаци, Булганова се страхуваше от контактите си с униформени мъже и подаде пътническите си документи, сякаш готова за битка. След като незабавно бе допусната в Италия, тя се насочи към залата за пристигащи, където Киара държеше табела с надпис: СИТА приветства с добре дошла Ирина Булганова от туристическа агенция „Галактика“. Лиор и Моти, постоянните телохранители на Киара, се разтакаваха пред близкото гише за информация, без да откъсват очи от своята подопечна.

Никой като че ли не забеляза Дина, когато тя излезе от зоната за извозване на пътниците, където Габриел, облечен в черен шофьорски костюм и със слънчеви очила, бе застанал до вратата на взет под наем луксозен микробус. През две коли от него, Яков седеше зад волана на ланча седан, правейки се, че чете спортните страници на „Кориере дела Сера“. Дина се настани на предната пасажерска седалка и оттам наблюдаваше как Ирина се качи в микробуса. След като набързо провери чантите й за проследяващи устройства, Габриел ги натовари в багажника.

С кола пътят се изминаваше за час и половина. Бяха го минавали няколко пъти и тази сутрин вече можеха да го направят и със затворени очи. От летището те се насочиха на североизток, прекосявайки редица градчета и села, за да стигнат до град Комо. Ако „Грандхотел Вила Сербелони“ бе истинската им дестинация, трябваше да се отправят направо към Беладжо, който се намираше близо до пресечната точка на трите ръкава на езерото. Вместо това, те продължиха по най-западната брегова линия до Тремецо и спряха на един частен пристан. Там чакаше моторна лодка — Лиор стоеше на руля, а Моти — на кърмата. Тя откара Киара и Ирина през спокойните води на тесния ръкав до голямата червеникавооранжева вила, издигаща се в края на собственото си полуостровче. В просторното фоайе ги очакваше мъж с очи с цвят на глетчер и бледо лице с фини черти.

— Добре дошли в Италия — каза той на Ирина на отличен руски език. — Може ли да видя паспорта ви?

25. Лаго ди Комо, Италия

Има аудиозапис на случилото се след това. Той трае една минута и дванадесет секунди и се пази до ден днешен в архивите на булевард „Цар Саул“, където се счита, че е необходимо да се прослушва, за да служи като урок по конспирация и в немалка степен — заради чисто развлекателната му стойност. Габриел ги беше предупредил за характера на Ирина, но нищо не бе ги подготвило за свирепостта на нейния отговор. Библейският археолог Ели Лавон по-късно щеше да го опише като една от най-епичните битки в историята на еврейския народ.

Алон не присъстваше на него. В този момент той плаваше по ръкава към вилата и слушаше разискванията с миниатюрна слушалка. Като чу звука, който взе за трясък от разбиването на кристална ваза, Габриел се втурна във вилата и надзърна във всекидневната. Дотогава схватката бе приключила и бе обявено временно прекратяване на военните действия. Ирина седеше до правоъгълната маса, като дишаше тежко от усилието, а Яков и Римона я държаха за ръцете. Йоси стоеше от едната страна с разкъсана риза и четири успоредни драскотини на опакото на едната му ръка. Дина бе застанала до него; лявата й буза пламтеше, сякаш наскоро е била зашлевена, което бе и станало. Михаил се бе разположил точно срещу Ирина, като лицето му бе напълно безизразно. До него седеше Лавон — по-мил и от ангел, и бе свел очи към малките си длани, сякаш намираше цялото печално зрелище за дълбоко смущаващо.

Габриел се промъкна тихо в библиотеката, където Олга Сухова — бивш разследващ журналист и настоящ равноправен член на екипа — седеше пред видеоекран със слушалки на ушите. Алон се настани до нея и си сложи втори чифт слушалки, после погледна към екрана. Сега Михаил с бюрократична арогантност бавно прелистваше паспорта на Булганова. Той остави паспорта на масата и се взря в Ирина, преди отново да заговори на руски. Габриел дръпна едната слушалка от ухото си, за да чува превода на Олга на започналия разпит.

— Вие сте Ирина Йосифовна Булганова, родена в Москва през декември 1965 година?

— Точно така.

— Ирина Йосифовна Булганова, бивша съпруга на дезертьора от Руската федерална служба за сигурност Григорий Николаевич Булганов?

— Точно така.

— Ирина Йосифовна Булганова, предател и шпионин на враговете на Руската федерация?

— Не знам за какво говорите.

— Смятам, че знаете. Мисля, че знаете точно за какво говоря.

Олга отдели очи от екрана.

— Може би не трябва да е толкова суров към нея. Клетата жена е изплашена до смърт.

Габриел не отговори. Накрая Михаил би могъл да намали натиска, но не и сега. Първо се нуждаеха от отговор на няколко въпроса. Беше ли тя пионка на Иван, или бе негова жертва? От Бога ли им бе изпратена, или в редиците им се бе промъкнал агент на дявола?

26. Лаго ди Комо, Италия

— Кой сте вие? — попита тя.

— Ако искате да се обръщате към мен по име, можете да ме наричате Евгений.

— За кого работите?

— Това не е важно.

— Руснак ли сте?

— И това не е важно. Важен е вашият паспорт. Като гражданин на Руската федерация, на вас не ви е разрешено да влизате във Великобритания, без предварително да сте получили виза. Кажете как успяхте да влезете в страната без подобна виза в паспорта ви.

— Никога през живота си не съм била във Великобритания.

— Лъжете, Ирина Йосифовна.

— Казвам ви истината. Вие самият го казахте. Руснаците се нуждаят от виза, за да посетят Обединеното кралство. В моя паспорт няма виза. Ето защо е очевидно, че никога не съм била там.

— Но вие сте ходили в Лондон по-рано този месец, за да помогнете за отвличането на бившия ви съпруг — полковник Григорий Николаевич Булганов, от Федералната служба за сигурност на Русия.

— Това е напълно нелепо.

— Поддържали ли сте връзка с бившия си съпруг след неговото бягство в Обединеното кралство?

Ирина се поколеба, после отговори вярно:

— Да.

— Обсъждали сте възможността да възобновите любовната си връзка. Да се съберете отново. Може би да се ожените повторно.

— Това не е ваша работа.

— Всичко е моя работа. Сега отговорете на въпроса ми. Григорий искаше ли да отидете в Лондон?

— Никога не съм се съгласявала с нищо.

— Но сте говорили за това.

— Аз само слушах.

— Съпругът ви е предател, Ирина Йосифовна. Поддържането на контакти с него е акт на държавна измяна.

— Григорий се свърза с мен. Не съм направила нищо лошо.

Тя се съпротивляваше. Габриел се бе подготвил за този сценарий. Беше се подготвил за всичко. „Пришпори я — помисли си той. — Дай й да разбере, че не се шегуваш“.

Михаил сложи на масата три листа.

— Къде бяхте на десети и единадесети януари?

— Бях в Москва.

— Ще ви попитам още веднъж. Помислете внимателно, преди да отговорите. Къде бяхте на десети и единадесети януари?

Ирина остана мълчалива. Михаил посочи първия лист.

— В компютърния ви календар няма вписано нищо на тези дати. Няма срещи. Няма официални обяди. Няма планирани телефонни разговори с клиенти. Няма нищо.

— Януари винаги е слаб месец. Тази година, с рецесията…

Михаил я прекъсна с кратко махване с ръка и почука с пръст по втория лист.

— Записът на разговорите ви по мобилния телефон показва, че сте получили тридесет обаждания, но не сте отговорили на нито едно.

Посрещнат с мълчание, той постави пръста си на третия лист.

— Отчетът за имейлите ви показва същата картина: получени са много съобщения, но не е изпратено нито едно. Можете ли да обясните това?

— Не.

Михаил извади кафява папка от дипломатическото куфарче до краката си. Като отгърна корицата с траурна тържественост, той измъкна една снимка: полковник Григорий Булганов, качващ се в мерцедес седан на лондонския Хароу Роуд в шест часа и дванайсет минути вечерта на десети януари. Като я държеше внимателно в ъгълчетата, сякаш беше решаващо доказателство, което трябва да се пази, Михаил я обърна към Ирина, за да я види. Тя успя стоически да запази мълчание, но изражението й се промени. Габриел, който наблюдаваше лицето й на екрана, видя, че на него се изписа страх. Припомнен страх, помисли си той, като страха от травма в детството. Още един натиск — и щяха да я хванат. Съвсем навреме Михаил измъкна втора снимка — увеличение на първата. Изображението бе зърнисто и силно затъмнено, но не оставяше никакво съмнение за самоличността на жената, седяща най-близо до прозореца на колата.

— Това ви прави съучастница в много сериозно престъпление, извършено на британска територия.

Очите на Ирина обходиха стаята, сякаш търсеха път за бягство. Михаил спокойно върна двете снимки в дипломатическото куфарче.

— Нека да започнем отначало, а? И този път ще отговорите вярно на всички мои въпроси. В паспорта си нямате входна виза, валидна или каквато и да било друга, за Обединеното кралство. Как успяхте да влезете в страната?

Отговорът й бе толкова тих, че бе почти недоловим. И наистина, Михаил и Лавон изобщо не бяха сигурни какво са чули току-що. Обаче нямаше никаква несигурност при подслушвателния пост в библиотеката, който получаваше кристалночист звук от двата свръхчувствителни микрофона, скрити под масата, на сантиметри от мястото на Булганова. Олга извърна очи към Габриел и каза:

— Спипахме я.

Михаил погледна към Ирина и я помоли да говори по-високо.

— Използвах различен паспорт — повтори тя, този път по-силно.

— Искате да кажете, че е бил с друго име?

— Точно така.

— Кой ви даде този паспорт?

— Те казаха, че са приятели на Григорий. Казаха, че трябва да използвам фалшив паспорт заради моята собствена безопасност.

— Защо не ми съобщихте това първия път?

— Те ми казаха никога да не обсъждам този въпрос с някого. Казаха, че ще ме убият. — По бузата й се търкулна самотна сълза. Тя я избърса, сякаш засрамена от слабостта си. — Заплашиха, че ще убият цялото ми семейство. Тези хора не са човешки същества. Те са животни. Моля ви, трябва да ми повярвате.

Отговори не Михаил, а мълчаливият досега мъж, седящ от лявата му страна. Любезният дребен човек с рошава коса и смачкан костюм. Добрият ангел, който сега държеше в малките си ръце писмо. Писмото, оставено от Григорий Булганов в Оксфорд две седмици преди изчезването му. Той го подаде на Ирина, сякаш подаваше сгънатия държавен флаг на съпругата на загинал в бой войник. Ръцете й затрепериха, докато го четеше.

— Не мислим, че е мъртъв — каза Ели. — Не още. Но трябва да действаме бързо, ако искаме да го върнем.

— Кои сте вие?

— Ние сме приятели, Ирина. Можете да ни се доверите.

— Какво искате от мен?

— Да ни разкажете как го направиха. Кажете ни как отвлякоха мъжа ви. И каквото и да правите, не пропускайте нищо. Ще се изненадате, но понякога най-малките подробности са най-важни.

27. Лаго ди Комо, Италия

Тя поиска чай и позволение да пуши. Йоси и Дина се погрижиха за чая, а Лавон, самият той заклет пушач, се присъедини към нея на по цигара. След като връзката им се заздрави от споделения тютюн, Ирина извърна тялото си с няколко градуса и вдигна ръка край лицето си като наочник, изключвайки по този начин Михаил от полезрението си. Що се отнасяше до нея, той вече не съществуваше. Ето защо Михаил нямаше нужда да знае, че мъжът, който я бе излъгал да вземе участие в отвличането на съпруга й, бе осъществил първия си контакт с нея на деветнадесети декември. Спомняше си датата със сигурност, защото тогава бил рожденият й ден. Рожден ден, съвпадащ с този на Леонид Брежнев, което в детството й било голяма чест в училище.

Било понеделник, спомняше си тя, и колегите й настояли да я изведат на шампанско и суши в бара О2 на хотел „Риц-Карлтън“. Имайки предвид състоянието на руската икономика, тя си помислила, че това е доста разточително, но те се нуждаели от извинение, за да се напият, а рожденият й ден им изглеждал не по-малко добър повод от който и да е друг. Запоят приключил в осем часа и те продължили да се шляят заедно до десет, когато се озовали на улица „Тверская“ и тръгнали да търсят колите си, макар че никой от тях, в това число и Ирина Йосифовна Булганова, бивша съпруга на дезертьора Григорий Николаевич Булганов, не бил в състояние да шофира.

Тя била оставила колата си няколко пресечки по-нататък, в тясна уличка, където от Московската градска милиция — естествено срещу разумен подкуп — позволявали на московчани да паркират през целия ден, без да се страхуват от санкции. Дежурният милиционер бил пъпчиво двайсетгодишно момче, което изглеждало замръзнало от студ. Все още усещайки влиянието на алкохола, Ирина се опитала да му даде пълна шепа рубли. Обаче момчето се отдръпнало, правейки демонстративен жест на отказ да вземе парите. Отначало тази проява й се сторила по-скоро забавна. После видяла някакъв мъж да стои до колата й. Веднага познала какъв е. Бил член на силовиките — братство, съставено от бивши или настоящи офицери от руските служби за сигурност. Ирина знаела това, защото дванайсет години била омъжена за такъв човек. Това били най-лошите години в живота й.

Тя си помислила да се измъкне, но знаела, че не е в състояние да избяга. Дори и да не била пияна, нямало начин да се укрива дълго. Не и в Русия. Така че приближила и с повече смелост, отколкото изпитвала в действителност, поискала да разбере какво толкова интересно има в колата й. Мъжът я поздравил с „добър вечер“, обръщайки се към нея по руски обичай на малкото и бащиното име, и се извинил за необичайните обстоятелства на тяхната среща. Казал й, че има важно съобщение относно съпруга й. „Бившият съпруг“ — отвърнала Ирина. „Бившият съпруг“ — поправил се той. И между другото можела да го нарича Анатолий.

— Предполагам, че не ви е показал карта за самоличност — каза Лавон с най-мекия възможен тон.

— Разбира се, че не.

— Бихте ли го описали?

— Висок, добре сложен, със солидна челюст и руса, започнала да се прошарва коса.

— Възраст?

— Над петдесетте.

— Брада или мустаци?

— Не.

— Очила?

— Тогава не, но по-късно — да.

Ели не продължи да задълбава. Поне засега.

— Какво стана после?

— Той предложи да ме заведе на вечеря. Отвърнах му, че нямам навик да вечерям с непознати. Мъжът каза, че не е непознат, бил приятел на Григорий от Лондон. Знаеше, че имам рожден ден. Каза, че имал подарък за мен.

— И вие му повярвахте, защото сте имали връзка с Григорий?

— Точно така.

— И отидохте с него?

— Да.

— Как пътувахте?

— С моята кола.

— Кой шофираше?

— Той.

— Къде отидохте?

— В „Кафе Пушкин“. Знаете ли „Кафе Пушкин“?

С почти недоловимо кимване Лавон показа, че наистина знае за прочутия ресторант „Кафе Пушкин“. Независимо от финансовата криза, все още бе почти невъзможно да направиш резервация в него. Обаче въпросният Анатолий някак си успял да осигури ценна маса за двама в уединен ъгъл на втория етаж. Поръчал шампанско — последното нещо, от което се нуждаела тя — и вдигнал тост. После й дал кутийка за бижута. Вътре имало златна гривна и бележка. Казал й, че и двете са от Григорий.

— На кутийката беше ли написано името на фирмата?

— „Булгари“. Гривната трябва да е струвала цяло състояние.

— А бележката? С почерка на Григорий ли бе написана?

— Определено приличаше на неговия.

— Какво гласеше тя?

— Той пишеше, че не иска никога повече да прекарваме рождения ми ден разделени; че иска да отида в Лондон с Анатолий. Пишеше, че всичко ще бъде уредено и платено от Виктор.

— Нямаше ли фамилно име?

— Не.

— Но вие сте знаели, че става дума за Виктор Орлов?

— Бях чела за Григорий и Виктор в интернет. Дори ги видях двамата, снимани заедно.

— Анатолий описа ли своите отношения с господин Орлов?

— Каза, че работел при него като охранител.

— Такива ли бяха точните му думи?

— Да.

— А бележката? Да приема ли, че сте се развълнували от нея?

Ирина кимна смутено.

— Всичко изглеждаше истинско.

Естествено, че е било така — помисли си Габриел, гледайки Ирина на монитора. Изглеждало е истинско, защото Анатолий, също като него, бе професионалист, добре запознат с изкуството на манипулацията и съблазняването. Така че Алон не се изненада, когато Ирина каза, че двамата с Анатолий прекарали остатъка от вечерта в приятен разговор. Говорили за много неща, преминавайки от тема на тема, с непринудеността на стари приятели. Анатолий явно знаел много неща за брака на Ирина, неща, които не би могъл да знае, освен ако Григорий не му ги е казал — или поне така си помислила тя тогава. По време на десерта той споменал, сякаш току-що му е хрумнало, че британското правителство било готово да й даде убежище, ако дойде в Лондон. Парите не били проблем, добавил. Виктор щял да се погрижи за всичко.

— И вие се съгласихте да отидете? — попита Ели.

— Съгласих се да направя кратко посещение, но нищо повече.

— И тогава?

— Говорихме за пътуването. Той каза, че заради положението на Григорий трябвало много да се внимава. Иначе било възможно руските власти да не ми разрешат да напусна страната. Каза ми да не говоря за това на никого. Че той ще се свърже с мен, когато дойде време за тръгване. После ме откара до нас. Не си направи труда да ме пита за адреса. Вече го знаеше.

— Казахте ли на някого?

— На никого.

— Той кога се свърза отново с вас?

— На девети януари, когато си тръгвах от работа. Един мъж се приближи до мен на улица „Тверская“ и ми каза, като се прибера вкъщи, да погледна в гардероба в спалнята. Там имаше куфари и дамска чанта. Куфарите бяха пълни с изрядно сгънати дрехи — всичките с моя размер. Дамската чанта съдържаше обичайния асортимент от неща, но в нея имаше и руски паспорт, самолетни билети до Лондон и портмоне, пълно с кредитни карти и пари в брой. Имаше и списък с инструкции, който трябваше да изгоря, след като го прочета.

— И трябваше да тръгнете на следващия ден?

— Точно така.

— Разкажете ми за паспорта.

— Снимката беше моя, но името беше фалшиво.

— Какво беше то?

— Наталия Примакова.

— Чудесно име — каза Лавон.

— Да — отвърна Ирина. — И на мен ми хареса.

28. Лаго ди Комо, Италия

Онази нощ тя не могла да мигне. Дори не се и опитала. Била много нервна. Твърде развълнувана. И — да, може би твърде изплашена. Обикаляла из стаите на малкия апартамент, който някога деляла с Григорий, и се мъчела да запомни и най-тривиалните неща, сякаш можела никога повече да не ги види. В нарушение на стриктните инструкции на Анатолий Ирина позвънила на майка си — семейна традиция преди пътуване от какъвто и да е характер, и пъхнала няколко лични вещи в куфарите на Наталия Примакова. Връзка пожълтели писма. Медальон със снимка на баба й. Златно кръстче, което майка й била дала след падането на комунизма. И накрая — венчалната си халка.

— Мислили сте, че напускате Русия завинаги?

— Позволих си да обмисля тази възможност.

— Спомняте ли си номера на полета ви?

— Полет 247 на „Аерофлот“, заминаващ в 14,35 часа и пристигащ на лондонското летище Хийтроу в 15,40 часа.

— Много впечатляващо.

— С това си изкарвам прехраната.

— В колко часа напуснахте апартамента си?

— В десет часа сутринта. Трафикът в Москва е ужасен по това време на деня, особено на Ленинградски проспект.

— Как пътувахте до летището?

— Те изпратиха кола.

— Имаше ли някакви проблеми с новия ви паспорт?

— Никакви.

— В първа или в икономична класа пътувахте?

— В първа класа.

— Видяхте ли някой познат в самолета?

— Никой.

— А като пристигнахте в Лондон? Някакви проблеми с паспорта ви там?

— Никакви. Когато митническият служител ме попита за повода на посещението ми, отговорих — като турист. Той веднага подпечата паспорта ми и ми пожела приятен престой.

— Какво стана, като стигнахте до залата за пристигащи?

— Видях Анатолий да чака край парапета. — Кратко мълчание, после добави: — Всъщност той ме видя. Първоначално не го познах.

— Очила ли носеше?

— И мека шапка.

— Може ли да опишете настроението му?

— Беше спокоен, много делови. Той взе един от куфарите ми и ме поведе навън. Там чакаше кола.

— Спомняте ли си марката?

— Беше мерцедес.

— Какъв модел?

— Не съм много добра по моделите. Обаче беше голям.

— Цвят?

— Черен, разбира се. Предположих, че е на Виктор. Човек като Виктор Орлов би карал единствено черна кола.

— Какво стана после?

— Той каза, че Григорий чака на безопасно място. Но първо, за моя защита, трябвало да се уверим, че никой не ни следи.

— Каза ли кой смята, че може да ви следи?

— Не, но беше ясно, че има предвид руското разузнаване.

— Разговаря ли с вас?

— Прекара повечето време да говори по телефона.

— Той ли звънеше, или го търсеха?

— И двете.

— На английски или на руски говореше?

— Само на руски, и то на много разговорен език.

— Спирахте ли някъде?

— Само веднъж.

— Спомняте ли си къде?

— Беше тиха улица, недалеч от летището, близо до езеро или някакъв друг водоем. Шофьорът слезе и прави нещо отпред и отзад на колата.

— Дали не е сменял регистрационните номера?

— Не мога да кажа. Тогава вече бе тъмно. Анатолий се държеше така, сякаш нищо не се случваше.

— Случайно да си спомняте часа?

— Не, но след това се насочихме право към центъра на Лондон. Карахме край Хайд Парк, когато телефонът на Анатолий иззвъня. Той каза няколко думи на руски, после погледна към мен и се усмихна. Каза, че е безопасно да се видя с Григорий.

— Какво се случи след това?

— Нещата се развиха бързо. Сложих си малко червило и пооправих косата си. След това зърнах нещо с крайчеца на окото. Движение. — Тя замълча. — В ръката на Анатолий имаше пистолет. Той бе насочен към сърцето ми. Каза да не издавам звук, иначе щял да ме убие.

Ирина потъна в мълчание, сякаш не искаше да продължи. Сетне, след леко побутване с лакът от страна на Лавон, тя отново заговори:

— Колата внезапно спря и Анатолий отвори вратата с другата си ръка. Видях Григорий да стои на тротоара. Видях съпруга си.

— Анатолий каза ли му нещо?

Жената кимна, като примигна, за да прогони сълзите си.

— Спомняте ли си какво?

— Никога няма да забравя думите му. Каза на Григорий да се качи в колата или аз ще бъда мъртва. Съпругът ми естествено се подчини. Нямаше избор.

Ели изчака за момент, за да може тя да се съвземе.

— Григорий каза ли нещо, след като се качи?

— Каза, че ще направи каквото поискат, че няма нужда да ме нараняват или заплашват по какъвто и да е начин. — Още една пауза. — Анатолий му отвърна да си затваря устата. Иначе щял да пръсне мозъка ми навсякъде в колата.

— Григорий говори ли изобщо с вас?

— Само веднъж. Каза ми, че много съжалява.

— Какво стана после?

— Не каза нито дума повече. Почти не ме поглеждаше.

— Колко време бяхте заедно?

— Само няколко минути. Стигнахме до гараж някъде наблизо. Те качиха Григорий отзад в един ван с маркировка. Някаква служба за почистване.

— А вие къде отидохте?

— Анатолий ме заведе в някаква съседна сграда през един подземен проход и се качихме с асансьор до улицата. Наблизо ни чакаше кола. Зад волана седеше жена. Анатолий ми каза да следвам внимателно инструкциите й. Каза също, че ако някога спомена на някого за това, ще бъда убита. После щели да убият майка ми, а след нея — двамата ми братя заедно с децата им.

В трапезарията на вилата настъпи тягостна тишина. Ирина си запали втора цигара, след това, изтощена от силните емоции, разказа безпристрастно останалите подробности от своето изпитание. За дългото пътуване до крайморския град Харич. Безсънната нощ в хотел „Континентал“. Плаването в бурно море до Хук ван Холанд с ферибота „Стена Британика“. Пътуването обратно към дома с полет 418 на „Аерофлот“, обслужван от екипаж на КЛМ — Холандската кралска авиокомпания. Самолетът излетял от Амстердам в осем и четиридесет вечерта и кацнал на летище Шереметево в два часа сутринта.

— Заедно ли пътувахте с жената или поотделно?

— Заедно.

— Тя каза ли ви някакво име?

— Не, но чух стюардесата да я нарича госпожа Громова.

— Какво стана, като пристигнахте в Москва?

— Една кола с шофьор ме откара до апартамента ми. На следващата сутрин отидох на работа, сякаш нищо не се е случило.

— Те свързаха ли се отново с вас?

— Не.

— Имахте ли чувството, че ви следят?

— Ако е било така, не съм ги видяла.

— А когато получихте поканата да присъствате на семинара в Италия, те не направиха ли нещо, за да ви попречат?

Тя поклати отрицателно глава.

— Изпитахте ли нежелание да дойдете след случилото се с вас?

— Поканата изглеждаше съвсем истинска. Точно като тази на Анатолий. — Тя замълча, после добави: — Предполагам, че няма никаква конференция, нали?

— Не, няма.

— Кои сте вие? — попита Ирина.

— Ние наистина сме приятели на съпруга ви и ще направим всичко по силите си да го върнем заради вас.

— Сега какво ще стане?

— Същото както преди. Ще се върнете на работа в „Галактика“ и ще се престорите, че нищо не се е случило. Разбира се, след като сте посетили третия годишен семинар и изложението на рекламни материали на СИТА.

— Но вие току-що казахте, че той не е реален.

— Реалността е състояние на ума, Ирина. Реалност може да бъде всичко, което поискате.

29. Лаго ди Комо. Лондон

През следващите три дни те внимателно я въведоха в нещата. Описаха й обилната храна, която нямаше да яде, коктейлите с много алкохол, на които нямаше да присъства, и ужасно скучните семинарни занимания, които милостиво щяха да й бъдат спестени. Заведоха я на мразовита обиколка из езерото и на дълга разходка с кола в планините. Напълниха куфарите й с подаръци и брошури за колегите й. И напрегнато очакваха часа на заминаването й. Нито един от тях не се съмняваше в нейната искреност… и никой от тях не искаше да я изпраща обратно в Русия. Когато стана време да си тръгва, тя се качи в самолета си по същия начин, както бе слязла три дни по-рано — с вирната брадичка и наперена походка. Тази вечер те се скупчиха около сигурната връзка, чакайки сигнал от Москва, че Ирина е пристигнала жива и здрава. Той дойде, за тяхно огромно облекчение, няколко минути след полунощ. Шмуел Пелед я бе проследил до дома й и обяви, че не е имала опашка. На следващата сутрин от бюрото си в туристическата агенция „Галактика“ Ирина изпрати имейл на Вероника Ричи от СИТА, с който й благодари за прекрасното пътуване. Синьора Ричи помоли госпожа Булганова да поддържат връзка.

Габриел не беше край Лаго ди Комо и не стана свидетел на успешния край на операцията. Придружен от Олга Сухова, той отлетя за Лондон на сутринта след разпита и веднага бе откаран в една безопасна квартира във Виктория. Греъм Сиймор го очакваше и го подложи на десетминутна тирада, преди да му разреши да говори. След като първо настоя микрофоните да бъдат изключени, Габриел описа забележителната операция, която току-що бяха провели на брега на Лаго ди Комо. Сиймор веднага се обади по сигурна линия в Темс Хаус и зададе само един въпрос: „Пристигала ли е жена с руски паспорт на името на Наталия Примакова на летище Хийтроу с полет 247 на «Аерофлот» на десети януари следобед?“. От Темс Хаус позвъниха след няколко минути. Отговорът бе положителен.

— Искам веднага да насроча среща с премиера и моя генерален директор. Ако си съгласен, мисля, че ти трябва да ги информираш. В крайна сметка ти доказа, че всички ние сме грешали, Габриел. Това ти дава правото да ни натриеш носовете.

— Нямам намерение да ви натривам носовете. А последното нещо, което искам, е да споменаваш каквото и да е за това на твоя премиер или на генералния директор.

— Григорий Булганов е британски поданик и като такъв, има право на всяка защита, предлагана от Британската корона. Нямаме друг избор, освен да представим нашите доказателства на руснаците и да настояваме незабавно да го върнат.

— Иван Харков си е направил огромния труд да докопа Григорий, по всяка вероятност с благословията на ФСБ и самия Кремъл. Наистина ли мислиш, че ще го върне, защото британският министър-председател настоява за това? Трябва да играем играта по същите правила като Иван.

— Което ще рече?

— Трябва да го откраднем на свой ред.

Греъм Сиймор проведе още един телефонен разговор, после облече палтото си.

— От охранителната служба на Хийтроу ще ни дадат снимки. Вие с Олга останете тук. И моля те, опитай се да сведеш стрелбата до минимум. В момента си имам достатъчно проблеми.

Обаче Габриел не остана дълго в безопасната квартира. В действителност той се измъкна от нея няколко минути след тръгването на Сиймор и се насочи право към Чейни Уок в Челси. Някога тиха крайбрежна алея за разходка, сега тази историческа лондонска улица изглеждаше най-натоварената в този район на Челси. На някои от големите къщи имаше медни табелки в памет на прочутите им в миналото обитатели. Джоузеф Търнър бе живял тайно на номер 119, Данте Росети — на номер 19. Хенри Джеймс бе прекарал последните си дни на номер 21, Джордж Елиът бе направил същото на номер 4. Тези дни малцина художници и писатели можеха да си позволят да живеят на Чейни Уок. Сега тя бе запазена за богати чужденци, поп звезди и финансисти от Сити. По една случайност на нея бе и лондонският адрес на Виктор Орлов, руски олигарх и критик на Кремъл в изгнание, който живееше в пететажната сграда на номер 43. Същият Виктор Орлов, който сега бе обект на тайно разследване, провеждано от екип къртици от булевард „Цар Саул“.

Габриел влезе в малкия парк от другата страна на улицата и седна на една пейка. Къщата на Орлов бе висока и тясна, обрасла с глицинии. Както и другите къщи в редицата от елегантни жилищни сгради, тя се издигаше на няколко метра навътре от улицата зад ограда от ковано желязо. Отпред бе спряло бронирано бентли с чакащ зад волана шофьор. Точно зад бентлито бе паркиран черен рейндж роувър, зает от четирима бодигардове от охраната на Орлов — всичките бивши служители на елитните британски специални въздушни части. От булевард „Цар Саул“ бяха открили, че бодигардовете са били предоставени от „Екстън Екзекютив Секюрити Сървисис“, с офис на Хил Стрийт, Мейфеър. „Екстън“ бе смятана за най-добрата частна охранителна компания в Лондон — немалко постижение в град, пълен с богати хора, загрижени за своята безопасност.

Габриел се канеше да тръгва, когато видя трима от бодигардовете да слизат от рейндж роувъра. Единият застана на пост пред вратата на номер 43, докато другите двама блокираха тротоара в двете посоки. След като периметърът бе обезопасен, входната врата на къщата се отвори и от нея излезе Виктор Орлов, обграден от двете страни с още телохранители. Алон успя да зърне малко от прочутия руски милиардер — само глава с остра прошарена коса и отблясък от розова вратовръзка с огромен уиндзорски възел. Орлов се мушна на задната седалка на бентлито и вратите бързо се затвориха. Няколко секунди по-късно автоколоната се носеше с пълна скорост по Ройъл Хоспитъл Роуд. Габриел поседя на пейката още десетина минути, после стана и се отправи обратно към Виктория.

На охранителната служба на летище Хийтроу й отне по-малко от час да осигури първата партида със снимки на мъжа, известен като Анатолий. За съжаление, нито една от тях не беше много полезна. Габриел не бе изненадан. Всичко около Анатолий подсказваше, че той е професионалист. И като всеки добър професионалист, той знаеше как да се движи из летището, без да бъде заснет от камерите. Меката шапка бе спомогнала много за прикриване на лицето му, но и той бе свършил добра част от работата чрез едва доловими обръщания и движения. Все пак камерите бяха положили достойни усилия: тук уловена упорита брадичка, там частичен профил, на трето място — стисната здраво безкомпромисна уста. Докато преглеждаше снимките в безопасната квартира във Виктория, Алон взе да изпитва все по-голяма увереност. Анатолий беше професионалист, служещ на професионалист. Той играеше играта с парите на Иван.

И двете британски служби провериха снимките в техните база данни на известни руски разузнавачи, но никоя от тях не откри особено голямо съвпадение. Те отделиха шест възможни кандидатури, които бяха отхвърлени по-късно същата вечер от Габриел. Тогава Сиймор реши, че навярно е дошло време да включат в играта страховитите американци. Алон изрази желание лично да направи пътуването. В Америка имаше един човек, когото той гореше от нетърпение да види. Не беше говорил с нея от месеци. Тя му бе писала веднъж. А той й беше нарисувал картина.

30. Щабквартирата на ЦРУ, Вирджиния

Разузнавателните служби наричат шпионите си по различен начин. Службата ги нарича „събиращи агенти“, а отдела, към който работят — Сбирката. Шпионите на ЦРУ са известни като „оперативни работници“ и се използват от Националната тайна служба. Мандатът на Ейдриън Картър като шеф на НТС бе започнал, когато тя още бе известна със старото си име: Дирекция „Операции“. Считан за един от най-талантливите тайни бойци на Управлението, Картър бе участвал във всички големи американски секретни операции, проведени през последните трийсет години. Беше се занимавал с нередовни избори, бе събарял демократично избрани правителства и си бе затварял очите за повече екзекуции и убийства, отколкото искаше да си спомня.

„Правил съм се на Господ в Полша и съм поддържал цяла една година дяволския режим в Салвадор — беше споделил веднъж на Габриел в момент на междуведомствена откровеност. — И като добавка, снабдявах с оръжие фанатичните мюсюлмански бойци в Афганистан, макар да знаех, че един ден те ще сипят огън и смърт върху мен“.

След 11 септември 2001 година Ейдриън Картър бе съсредоточил усилията си главно върху едно нещо: да предотврати друго нападение срещу територията на Америка от силите на световния ислямски екстремизъм. За да изпълни тази задача, той бе използвал тактики и методи, които дори закоравял в битките таен агент като него понякога смяташе за осъдителни. Черни затвори, екстрадиране на заловени, употреба на насилствени техники за разпит: всичко това бе станало публично достояние в ущърб на Картър. Добронамерени водещи журналисти и политици от Капитолия от години жадуваха за кръвта на Ейдриън. Спрягаха го за следващия директор на ЦРУ. Вместо това, той живееше в страх, че един ден ще бъде съден за действията си в глобалната война срещу тероризма. Ейдриън Картър бе опазил Америка от враговете й. И затова щеше да гори вечно в ада.

На следващия ден следобед той очакваше Габриел в конферентната зала на седмия етаж в щабквартирата на ЦРУ — Валхала на раздутата и често нефункционална американска разузнавателна институция. Пълна противоположност на Греъм Сиймор, Картър имаше рошава оредяваща коса и набиващи се на очи мустаци, които бяха излезли от мода заедно с диско музиката, електрическите тенджери за бавно готвене и замразяването на ядрените оръжия. Както бе облечен в момента — с фланелен панталон и жилетка в бургундско червено, — той приличаше на професор от малък университет, от онези, които защитават благородни каузи и постоянно са трън в очите на декана. Картър погледна Габриел над очилата си за четене, сякаш бе леко изненадан да го види, и му подаде ръка. Дланта му бе суха и студена като мрамор.

Алон се бе свързал с него предния ден, преди да напусне Лондон, по обезопасената линия, осигурена от ЦРУ до американското посолство. От каблограмата Ейдриън бе получил само обща представа за нещата. Сега Габриел го запозна с подробностите. В края на изложението Картър взе да преглежда физическите доказателства, като започна от писмото, оставено от Григорий в Оксфорд, и завърши със снимките от камерите за наблюдение на Хийтроу на мъжа, известен под името Анатолий.

— Честно казано — рече Ейдриън, — ние никога не сме вярвали в историята, че Григорий е променил мнението си и е дезертирал отново в родината си. Както може би си спомняш, аз имах възможност да прекарам известно време с него в нощта, когато пристигнахте от Русия.

Габриел естествено си спомняше. Чрез един логистичен подвиг, който само ЦРУ можеше да реализира, Картър бе кацнал с ескадрила самолети „Гълфстрийм“ на летището в Киев само няколко часа след като колата с Габриел и тримата руски бегълци бе преминала границата на Украйна. Алон се беше върнал в Израел, докато Григорий и Олга бяха отлетели за Великобритания, където им дадоха убежище. Картър лично бе завел Елена Харкова в Съединените щати, където й бе даден статут на политически емигрант. Сегашното й местоположение бе толкова стриктно пазено в тайна, че дори Габриел нямаше представа къде я е скрило ЦРУ.

— Ние изпратихме екип, който да говори с Григорий двайсет и четири часа след неговото пристигане в Англия — продължи Ейдриън. — Никой от участниците не изрази скептицизъм относно неговата искреност. След изчезването му наредих да бъдат прегледани аудио- и видеозаписите, за да видим дали не сме пропуснали нещо.

— И?

— Григорий бе чист като сълза. Няма нужда да казвам, че бяхме доста изненадани, когато британците заявиха, че мислят противното. Що се отнася до Лангли, беше съвсем очевиден опитът им да прехвърлят част от вината за изчезването му върху теб. Те няма на кого да се сърдят, освен на себе си. Не трябваше изобщо да му се разрешава да се замесва с опозиционерите, които се мотаят в Лондон. Беше само въпрос на време Иван да го хване.

— Харков още ли е обект на наблюдение на Агенцията за национална сигурност?

— Разбира се.

— Знаете ли, че току-що е продал няколко хиляди противотанкови ракети и РПГ-та на „Хизбула“?

— Чухме слухове по този въпрос. Но за момента проследяването на бизнес делата на Иван е доста назад в списъка ни с приоритети. Нашата първостепенна грижа е да опазим бившата му съпруга и децата му от всяко посегателство.

— Той правил ли е официален опит да ги поиска?

— Преди няколко месеца руският посланик повдигна въпроса по време на рутинна среща с държавния секретар. Държавният секретар се престори на изненадан и каза, че ще проучи въпроса. Тя е добър играч на покер. От нея щеше да излезе отличен оперативен агент. Седмица по-късно заяви на посланика, че понастоящем Елена Харкова и нейните деца не живеят в САЩ, а и никога преди не са живели тук. Посланикът благодари многословно на държавния секретар за направените усилия и повече не повдигна въпроса.

— Иван сигурно знае, че те са тук, Ейдриън.

— Разбира се, че знае. Обаче нито той, нито приятелите му от Кремъл могат да направят нещо. Операцията, която ти проведе в Сен Тропе миналото лято, беше истинско бижу. Ти изтръгна децата на Харков чисто и привидно законно. Нещо повече, когато се разведе с Елена в руски съд, Иван фактически се отказа от всякакви законни претенции към тях. Сега единственият начин, по който може да си ги върне, е, като ги открадне. И това няма да се случи. Ние се грижим по-добре за нашите дезертьори, отколкото британците.

— Тя е на безопасно място, надявам се.

— На много безопасно място. Но ще ми позволиш ли да ти дам малък съвет, като приятел на приятел? Вземи присърце думите на Григорий. Забрави за обещанието, което си му дал онази нощ в Русия. Освен това, подозирам, че Иван вече му е пуснал куршум в тила. Като познавам Харков, мисля, че го е направил лично. Прибери се вкъщи при жена си и остави британците да оправят кашата, която са забъркали.

— Обичам да спазвам обещанията си. Смятах, че и ти също, Ейдриън.

Картър събра върховете на пръстите си и подпря брадичка на тях.

— Смятам, че намекът ти е малко несправедлив. Но щом поставяш така нещата, с какво може да помогне Лангли?

— Дай снимките на Анатолий на вашия Център за контраразузнаване. Виж дали ще могат да свържат това лице с име и кратка биография.

— Ще помоля шефа им да се заеме лично. — Картър събра снимките. — Колко време възнамеряваш да останеш в града?

— Колкото е необходимо.

— Една от нашите агентки ще заминава на мисия отвъд океана. Тя се чуди дали си свободен за вечеря.

Габриел не си направи труда да попита за името на агентката.

— Къде заминава, Ейдриън?

— Това е секретно.

— Предполагам, няма нужда да ти припомням, че тя участва в операцията срещу Иван?

— Не, няма нужда.

— Тогава защо я оставяш да напусне страната?

— Загрижеността ти за нейната безопасност е трогателна, но е напълно излишна. Какво да й кажа за вечерята?

Алон се поколеба.

— Ще го отложим за друг път, Ейдриън. Сложно е.

— Защо? Защото тя има връзка с човек от твоя екип?

— За какво говориш?

— Двамата с Михаил се срещат. Изненадан съм, че никой не ти е казал.

— От колко време е това?

— Започна скоро след операцията в Сен Тропе. Тъй като Михаил е служител на чужда разузнавателна служба, тя бе длъжна да докладва за връзката си на кадровия отдел. Те не бяха доволни от това, но аз се намесих в тяхна полза.

— Колко мило от твоя страна, Ейдриън. Всъщност ще вечерям с нея.

Картър записа часа и мястото на едно листче.

— Просто бъди мил с нея, Габриел. Мисля, че е щастлива. Сара отдавна не е била щастлива.

31. Джорджтаун, Вашингтон, Окръг Колумбия

Ресторант 1789 — забележителност на Джорджтаун, се счита за един от най-изтънчените във Вашингтон и за един от малкото, които още изискват господата да носят сако. С това предупреждение Картър изпрати Габриел до „Брукс Брадърс“, където в рамките на десет минути той си купи габардинен панталон, риза от оксфордски плат19 и необходимото синьо сако. Обаче не взе вратовръзка. Както повечето израелци, Алон носеше такава само по принуда или когато е под прикритие. Освен това, ако си сложеше вратовръзка, Сара можеше да си направи погрешен извод. И бездруго сакото щеше да му създаде достатъчно проблеми.

Той пристигна няколко минути по-рано и бе уведомен от салонната управителка, че дамата му вече е настанена. Алон не бе изненадан; лично бе ръководил обучението на Сара Банкрофт и я смяташе за един от най-добрите агенти по призвание, които бе срещал. Знаеща езици, пътувала много и изключително образована, тя работеше като помощник-куратор в музея „Филипс Кълекшън“ във Вашингтон, когато Габриел я бе вербувал да открие ръководител на терористична мрежа, криещ се сред обкръжението на саудитския милиардер Зизи ал Бакари. След операцията Сара бе назначена на постоянна работа в Центъра за борба с тероризма към ЦРУ. Алон я бе ползвал отново предишното лято и с помощта на една фалшива картина я бе запознал с Елена Харкова. По време на операцията Михаил бе играл ролята на американското гадже от руски произход на Сара и те бяха прекарали заедно няколко нощи в петзвезден хотел в Сен Тропе. Габриел смяташе, че привличането се е породило именно тогава.

Не бе доволен от това по няколко причини, от които не на последно място бе нарушаването на забраната му за сексуални връзки между членовете на екипа му. Обаче гневът му мина бързо. Алон знаеше, че уникалната комбинация между стреса и скуката понякога може да доведе до романтични авантюри, когато агентите са на терен. Знаеше го от собствен опит. Преди двайсет години, докато се подготвяше за важна екзекуция в Тунис, той бе имал любовна афера с придружаващата го за прикритие агентка и едва не бе разрушил брака си с Леа.

Салонната управителка го поведе през приглушено осветената зала към една ъглова маса близо до камината. Сара седеше леко извърната, така че да може дискретно да наблюдава цялото помещение. Носеше черна рокля без ръкави и двуредно перлено колие. Светлата й коса се спускаше свободно върху раменете, а големите й сини очи блестяха на топлата светлина на свещите. Едната й ръка държеше столчето на чаша с мартини. Другата леко подпираше брадичката й. Когато я целуна по бузата, долови уханието на люляк.

— Може ли да ти поръчам едно такова? — попита тя, като почука с показалеца си с перфектен маникюр по чашата.

— По-скоро бих изпил лакочистителя ти.

— С резенче лимон ли го искаш или само с лед? — Тя погледна към салонната управителка. — Чаша шампанско, моля. Нещо изискано. Той е имал дълъг ден.

Салонната управителка се отдалечи. Сара се усмихна и вдигна мартинито към устните си.

— Казват, че не е хубаво да се пие вечерта преди полет, Сара.

— Щом мога да преживея една от твоите операции, мисля, че ще мога да преживея и един трансатлантически полет с малко джин в кръвоносната си система.

— Значи в Европа? Там ли те изпраща Картър?

— Ейдриън ме предупреди да бъда нащрек с теб. Няма да измъкнеш информацията от мен.

— Мисля, че имам право да знам.

— Наистина ли? — Сара остави чашата си и се приведе над масата. — Може да ти е трудно да повярваш, Габриел, но аз всъщност не работя за Службата. Назначена съм в Националната тайна служба на ЦРУ, което означава, че не ти, а Ейдриън Картър ми възлага задачите.

— Би ли казала това малко по-високо? Не съм сигурен дали готвачите и миячите на чинии успяха да те чуят.

— Не беше ли ти, който ми каза, че почти всеки важен професионален разговор, който си провеждал, е бил на обществено място?

Истина беше. Безопасните квартири бяха безопасни само ако не бяха подслушвани.

— Поне изключи някои места заради мен. Ще спя по-спокойно, ако знам, че в своята безкрайна мъдрост от Лангли не са решили да те изпратят в Саудитска Арабия или Москва.

— Можеш да спиш спокойно, защото оттам не са решили нищо подобно.

— Значи е в Европа?

— Габриел…

— Каква работа ще вършиш?

Тя въздъхна отчаяно.

— Свързана е с непрестанните усилия на моето правителство да се бори със световния тероризъм.

— Колко храбро. А като си помисли човек, че преди четири години подготвяше изложба, наречена „Импресионисти през зимата“.

— Надявам се, че това беше комплимент.

— Така е.

— Очевидно не одобряваш да работя на терен без теб.

— Вече изказах своите опасения. Обаче Ейдриън ти е шеф, не аз. И ако той мисли, че е уместно, тогава кой съм аз да оспорвам преценката му?

— Ти си Габриел Алон, ето кой си.

Появи се сервитьор. Той им даде по едно меню и накратко ги запозна с вечерните специалитети. Когато си отиде, Габриел прегледа предястията и колкото се може по-безпристрастно попита дали Михаил е наясно за пътуването на Сара. Тъй като въпросът му бе посрещнат с мълчание, той вдигна очи и видя, че тя го гледа напрегнато, с порозовели страни.

— Добре е, че не се държеше така, когато беше около Зизи и Иван — подхвърли Алон.

— Михаил ли ти каза?

— Всъщност шефът на Националната тайна служба го спомена в един разговор.

Сара не отговори нищо.

— Значи е вярно, така ли? Наистина ходиш с член на моя екип.

— Ревнуваш или си ядосан?

— Защо, за бога, да ревнувам, Сара?

— Не можех вечно да изпитвам несподелена любов към теб. Трябваше да продължа.

— И не можа да намериш друг, освен човек, работещ за мен?

— Странно е как се получи. Предполагам, че в Михаил имаше нещо, което ми се стори познато.

— Връзката с мъж, който работи за разузнавателната служба на чужда страна, не е най-умният ход за кариерата ти, Сара.

— В Лангли имат проблем със задържането на блестящ млад талант. Те са склонни да променят някои стари правила.

— Може би ще трябва да си поговоря на четири очи с шефа на отдел „Кадри“. Може да се разколебаят.

— Не би посмял, Габриел. Ти също нямаш право да се намесваш в личния ми живот.

Личният живот на Сара, помисли си Алон, бе напълно съсипан в 9,03 часа сутринта на 11 септември 2001 година, когато самолетът на „Юнайтед Еърлайнс“, изпълняващ полет 175, се бе разбил в Южната кула на Световния търговски център. На борда на обречения самолет бил младият, завършил Харвард адвокат Бен Калахан. Бен успял да проведе един разговор през последните мигове от живота си — и той бил със Сара. Оттогава тя бе допуснала да се влюби само в един друг мъж. За съжаление, този мъж беше Габриел.

— Трябваше да помислиш повече и по-сериозно, преди да се обвържеш с човек, който убива хора, за да се прехранва. Михаил е извършил много ужасни неща заради родината си. — Алон замълча, после добави: — Неща, които понякога ще му пречат да бъде край теб.

— Напомня ми за някого, когото познавам.

— Това не е шега, Сара. Става дума за твоя живот. Освен това е всеизвестно, че на израелските мъже не може да се разчита. Достатъчно е да попиташ някоя средностатистическа израелка.

— Всъщност израелските мъже, които познавам, са направо чудесни.

— Това е, защото ние сме най-добрите от най-добрите.

— В това число и Михаил?

— Нямаше да е в моя екип, ако не беше такъв. Колко време си прекарала с него?

— Той идва тук няколко пъти и веднъж се срещнахме в Париж.

— За теб е опасно да бъдеш сама в Париж.

— Не бях сама. Бях с Михаил. — Помълча и добави: — То е почти като да съм с теб.

Думите й увиснаха за момент между тях.

— Затова ли е всичко, Сара?

— Габриел, моля те.

— Защото ще се почувствам зле, ако Михаил бъде наранен по някакъв начин.

— Сигурна съм, че единствената, която ще пострада, ще съм аз.

— Не и ако зависи от мен.

Тя се усмихна за първи път, откакто бе споменато името на Михаил.

— Щях да ти кажа тази вечер. Ние просто изчаквахме, докато се уверим, че е… — Гласът й секна.

— Докато се уверите за какво?

— Че е истинско.

— И така ли е?

Тя хвана ръката му.

— Не се разстройвай, Габриел. Надявах се, че бихме могли да го отпразнуваме.

— Не съм разстроен.

Сара погледна към чашата му с шампанско. Той не я беше докоснал.

— Искаш ли нещо друго?

— Лакочистител. С лед и резенче лимон.

Тъй като Габриел бе пристигнал във Вашингтон със знанието на ЦРУ, от интендантството му бяха дали не толкова безопасна квартира на Тънлоу Роуд, в северната част на Джорджтаун. По някаква странна прищявка на съдбата апартаментът гледаше към входа на руското посолство. Докато Алон пресичаше фоайето, сигурният му мобилен телефон завибрира в джоба на палтото му. Беше Ейдриън Картър.

— Къде си?

Габриел му каза.

— Имам нещо, което трябва да видиш веднага. Ще те вземем.

Връзката бе прекъсната. Петнайсет минути по-късно Алон се настани на задната седалка на черния седан на Картър на Ню Мексико Авеню. Ейдриън му подаде лист хартия: запис на прихванат от Агенцията за национална сигурност разговор, проведен предната вечер в Москва. Подслушваният беше Иван Харков. Той бе говорил с някого от щабквартирата на ФСБ на Лубянския площад. Макар че по-голямата част от разговора бе водена на кодиран разговорен руски език, беше ясно, че Иван е дал нещо на ФСБ и сега иска да му го върнат. Това нещо бе Григорий Булганов.

— Прав беше, Габриел. Иван е предал Григорий на ФСБ, за да могат и те да си уредят сметките с него. Очевидно разпитите във ФСБ вървят твърде бавно за вкуса на Харков. Той е похарчил много пари, за да пипне Григорий, и вече се е уморил да чака. Обаче добрата новина е, че Булганов е жив.

— Има ли някакъв начин да накарате ФСБ да го задържат при тях?

— Никакъв. Нашите отношения с руските служби се влошават с всеки изминал ден. Няма начин те да допуснат намесата ни в чисто вътрешни дела. А и честно казано, ако ролите бяха разменени, и ние нямаше да го допуснем. От тяхна гледна точка, Григорий е изменник и предател. Бъди сигурен, че искат да го убият толкова много, колкото и Иван.

— Има ли нещо за мен от Центъра за контраразузнаване?

— Не още. Кой знае? Може твоят приятел Анатолий да е дух.

— Не вярвам в духове, Ейдриън. Ако знаем нещо за Иван, то е, че не би поверил отвличането на Григорий на някого, когото не познава.

— Така действа той. Всичко за него е лично.

— Така че е възможно някой, който е прекарал доста време край Иван, да е срещал този мъж в някакъв момент. — Габриел направи пауза. — Кой знае, Ейдриън? Тя може даже да знае истинското му име.

Картър нареди на шофьора да кара обратно към безопасната квартира, после погледна към Алон.

— Утре сутринта в шест часа ще дойде да те вземе кола. Опасявам се, че този път трябва да действаме много предпазливо. Няма да знаеш къде отиваме, докато не излетиш.

— Какво да си облека?

— Картър се усмихна.

— Топли дрехи. Много топли дрехи.

32. Северната част на щата Ню Йорк

Паркът Адирондак — обширна площ с девствена природа, простиращ се на над двайсет и четири хиляди квадратни километра в североизточната част на щата Ню Йорк — е най-големият обществен природен резерват в Съединените щати. Приблизително с размерите на Върмонт, той е по-голям от седем други американски щата — в действителност е толкова голям, че националните паркове Йелоустоун, Йосемити, Глейсиър, Голям каньон и Грейт Смоуки Маунтинс биха могли всичките да се поберат в неговите граници. Габриел не знаеше тези факти, преди да изтече един час от излитането на самолета, когато неговият пилот, ветеран от програмата на ЦРУ по предаването на затворници, най-сетне му бе разкрил коя е дестинацията им. Прогнозата за времето бе доста страховита: ясно небе с максимални температури около нула градуса. Алон предположи, че пилотът е превърнал градусите от Фаренхайт към Целзий заради своя пасажер чужденец. Не беше.

Няколко минути след десет часа самолетът се приземи на регионалното летище Адирондак край езерото Саранак. Ейдриън Картър бе уредил на паркинга да бъде оставен един „Форд Експлорър“. По някакво чудо моторът запали при първия опит. Габриел включи парното на най-силното и прекара няколко плачевни минути в стържене на леда от прозорците. Като седна отново зад волана, вече не чувстваше лицето си. Термометърът на форда показваше минус осем градуса. „Това е невъзможно — помисли си той. — Сигурно уредът не е изправен“.

Картър, който бе предпазлив като никого другиго, се бе разпоредил никой да не приближава до мястото с каквото и да е предаващо или получаващо сигнал устройство, в това число и GPS навигационна система. Алон следваше списък с инструкции, които му бяха дадени на борда на самолета. Като напусна летището, той зави надясно и кара по шосе 186, до селцето Лейк Клиър. После направи още един десен завой по шосе 30 и се насочи към горното езеро Сейнт Риджис. Първо стигна до езерото Спитфайър, после до долното езеро Сейнт Риджис, след това до университетското градче Пол Смитс. На няколкостотин метра след входа на университета минаваше Кийс Милс Роуд — лъкатушещ междуселски път, който водеше на изток към един от най-отдалечените краища на резервата. Някъде в тази част на Адирондак фамилията Рокфелер притежаваше огромно лятно имение, снабдено със собствена железопътна гара, за да спира на нея частният семеен влак. Целта на Габриел, макар и доста по-малка от имението на Рокфелер, бе не по-малко уединена. Входът бе от лявата страна на пътя и както го бе предупредил Картър, лесно можеше да се пропусне. Първия път Алон го подмина и трябваше да продължи да кара още осемстотин метра, преди да намери подходящо място да направи обратен завой на заледения път.

Тясна пътека минаваше направо през гъстата гора в продължение на около стотина метра, преди да стигне до охраняема метална порта. Не се виждаше никакво друго заграждение или бариери, но Габриел знаеше, че мястото е осеяно с камери, топлинни сензори и детектори за движение. Нещо бе регистрирало приближаването му, защото портата се отвори с плъзгане още преди да спре колата. От другата страна видя към него да се носи с пълна скорост през поляната един джип „Гранд Чероки“. Зад волана седеше мъж в средата на петдесетте със стойка на военен. Той се казваше Ед Филдинг. Бивш офицер от специалните части на ЦРУ, Филдинг отговаряше за охраната.

— Предупредихме ви, че входът трудно се открива — каза той през отворения си прозорец.

— Наблюдавали сте ме?

Филдинг само се усмихна.

— Нали не сте забравили да оставите вкъщи мобилния си телефон?

— Не съм.

— А вашето блекбъри?

— Обиждате ме.

— Нямате тайни писалки или рентгенови очила?

— Единственото електронно нещо, което притежавам, е ръчният ми часовник и ще се радвам да го хвърля в близкото езеро, ако това ще ви накара да се чувствате по-спокоен.

— Ако не е някое тайно израелско устройство, което предава или приема сигнал, можете да го задържите. Освен това всички езера са замръзнали. — Филдинг включи отново двигателя. — Трябва да изминем още известно разстояние. Карайте зад мен. Иначе може да бъдете застрелян от някой снайперист.

Филдинг се понесе с пълна скорост през поляната. Докато стигнат до следващата редица дървета, Алон бе скъсил разстоянието. След осемстотин метра пътят се заизкачва по стръмен хълм. Въпреки че бе изринат от снега и опесъчен по-рано тази сутрин, повърхността му вече бе здраво замръзнала. Филдинг напредваше без проблем, но Алон полагаше огромни усилия, за да не буксува фордът. Той превключи двигателя на ниска предавка и опита отново. Този път гумите осъществиха сцепление с леда и автомобилът бавно пое към билото. За десетте секунди, които му бе отнела маневрата, Филдинг бе изчезнал от погледа му. Габриел го откри минута по-късно, спрял на едно разклонение. Те поеха наляво и караха още три километра, докато стигнаха до поляна в най-високата част на имението.

В средата на поляната се издигаше голяма, типично адирондакска вила; островърхият й покрив и просторните тераси гледаха на югоизток към слабата топлина на обедното слънце и замръзналите езера Сейнт Риджис. Близо до края на гората се издигаше втора вила — по-малка от главната къща, но величествена сама по себе си. Между двете постройки имаше ливада, на която две топло облечени деца усилено правеха снежен човек, наблюдавани от висока тъмнокоса жена, облечена с кожух. Като чу шума от приближаващите се автомобили, тя се обърна с бдителността на животно, но след няколко секунди вдигна ръка за поздрав.

Габриел паркира зад джипа на Филдинг и изключи двигателя. Докато успее да отвори вратата, жената вече тичаше тромаво към него през дълбокия до коляно сняг. Тя обви ръце около шията му и го целуна по двете бузи.

— Добре дошъл на единственото място в света, където Иван никога не ще ме открие — каза Елена Харкова. — Боже мой, Габриел, не мога да повярвам, че наистина си тук.

33. Северната част на щата Ню Йорк

Обядваха в просторната трапезария, обзаведена в стил рустик, под традиционния за Адирондак полилей от еленови рога. Елена седеше пред високия прозорец, през който се виждаха далечните езера, Анна бе от лявата й страна, Николай — от дясната. Въпреки че миналото лято Габриел бе осъществил в Южна Франция едно на вид легално отвличане на близнаците на Харков, той никога преди не ги беше виждал лично. Сега бе поразен от външния им вид, както бе била и Сара при първата си среща с тях. Анна — висока, тъмнокоса и надарена с вродена изисканост, бе по-малко копие на майка си; Николай — рус и набит, с голямо изпъкнало чело — бе самият двойник на прословутия си баща. И наистина през иначе приятния обяд Алон имаше неприятното чувство, че неговият най-неумолим враг Иван Харков дебне всяко негово движение от другата страна на масата.

Беше поразен и от говора им. Английският им беше перфектен и в него се долавяше съвсем слаб руски акцент. Не е изненадващо, помисли си той. В много отношения децата на Харков едва можеха да се нарекат руснаци. Те бяха прекарали по-голямата част от живота си в имението в Найтсбридж и бяха посещавали първокласно лондонско училище. През зимата бяха карали ваканциите си в Куршевел, а през лятото бяха отивали на юг, във Вила Солей — палата на Иван на морския бряг в Сен Тропе. Колкото до Русия, тя беше място, което бяха посещавали за няколко седмици годишно само за да поддържат връзка с корените си. Анна, по-разговорливата от двамата, говореше за родината си, сякаш бе нещо, за което е чела в книгите. Николай каза малко. Той само гледаше Габриел, сякаш подозираше, че неочакваният обеден гост по някакъв начин е виновен за факта, че сега живее на върха на планина в Адирондак, вместо в Западен Лондон и Южна Франция.

Когато обедът приключи, децата целунаха майка си по бузата и покорно отнесоха съдовете си в кухнята.

— Отне им малко време, докато свикнат да живеят без прислужници — каза Елена, когато те излязоха. — Мисля, че е по-добре да поживеят известно време като нормални деца. — Усмихна се на абсурдността на думите си. — Е, почти нормални.

— Как се справят с приспособяването?

— Както можеше да се очаква при тези обстоятелства. Животът, който познаваха, свърши само за миг, защото техните бодигардове бяха спрени за превишена скорост, докато напускаха плажа на Сен Тропе. Подозирам, че те са единствените, спрени за превишена скорост в Южна Франция през цялото лято.

— Жандармеристите могат да бъдат много непредсказуеми при съблюдаването на правилника за движение по пътищата.

— Те също така могат да бъдат и много мили. Добре са се грижили за децата ми, докато те бяха задържани. Николай още говори с добро чувство за времето, прекарано в жандармерията на Сен Тропе. Хареса му и манастирът в Приморските Алпи. Що се отнася до децата, бягството бе за тях едно голямо приключение. И трябва да ти благодаря за това, Габриел. Направи нещата много лесни за тях.

— Какво знаят за случилото се с баща им?

— Знаят, че той имаше някои проблеми с бизнеса, както и че се разведе с мен, за да се ожени за любовницата си Екатерина. Колкото до трафика с оръжие и убийствата… — Гласът й заглъхна. — Много са малки да разберат. Ще изчакам, докато станат по-големи, за да им кажа истината. Тогава сами ще могат да си направят изводите.

— Но те със сигурност са любопитни.

— Разбира се, че е така. Шест месеца не са виждали и разговаряли с Иван. За Николай беше трудно. Той обожава баща си. Сигурна съм, че обвинява мен за отсъствието му.

— Как им обясни това, че живеете в изолация, заобиколени от охранители?

— В действителност тази част не бе толкова трудна. Анна и Николай са деца на руски олигарх. Те са прекарали целия си живот, заобиколени от въоръжени мъже с радиостанции, така че това им изглежда напълно естествено. Колкото до изолацията, казах им, че е само временна. В някой близък ден ще им бъде разрешено да си имат приятели и да ходят на училище като всички американски деца. Засега имат чудесна домашна учителка от ЦРУ. Занимава се с тях от девет сутринта до три следобед. После гледам да излязат навън и да поиграят, независимо какво е времето. Разполагаме с няколко хиляди квадратни километра, две езера и река. Има много неща, които могат да правят. Тук е рай. Но никога нямаше да мога да си го позволя, ако не беше ти и твоите помощници.

Елена имаше предвид екипа от компютърни специалисти на Службата, които в дните след нейното бягство бяха проникнали в банковите сметки на Иван в Москва и Цюрих и бяха изтеглили от тях над двайсет милиона долара. „Неразрешените трансфери“, както евфемистично ги наричаха на булевард „Цар Саул“, бяха една от многото дейности, свързани със случая, които заобикаляха закона. След това Иван не беше в състояние да се заяжда за липсващите пари или да поставя под съмнение поредицата от събития, довели до загубата на попечителство над двете му деца. Той се занимаваше с повдигнатите срещу него обвинения на Запад, че е продал някои от най-смъртоносните руски зенитни ракети на терористите от Ал Кайда — продажба, извършена с благословията на Кремъл и самия руски президент.

— Ейдриън ми каза, че от ЦРУ са се съгласили да осигурят защита на теб и децата само за две години — каза Габриел.

— Ти очевидно не смяташ, че е достатъчно дълго.

— Не, не смятам.

— Американските данъкоплатци не могат да плащат безкрайно. Когато агентите на ЦРУ си тръгнат, ще наема собствена охрана.

— Какво ще стане, когато парите свършат?

— Предполагам, че винаги мога да продам картината, която ти фалшифицира за мен. — Тя се усмихна. — Искаш ли да я видиш?

Елена го заведе в голямата зала и спря пред точното копие на „Две деца на плажа“ от Мери Касат. Това бе вторият вариант, който Алон бе нарисувал на картината. Първият бе продаден на Иван Харков за два и половина милиона долара и сега бе притежание на френската прокуратура.

— Не съм сигурен, че подхожда на адирондакския декор.

— Не ме интересува. Ще си я държа точно където е.

Той подпря с ръка брадичката си и леко наклони глава.

— Мисля, че е по-хубава от първата, нали?

— При първото копие мазките на четката ти бяха твърде релефни. Това е перфектно. — Тя го погледна. — Предполагам обаче, че не си изминал целия този път, за да говорим за децата ми или да чуеш моите забележки за работата ти.

Алон не отговори нищо. Елена се загледа в картината.

— Знаеш ли, Габриел, наистина е трябвало да станеш художник. Можеше да бъдеш велик. И с малко късмет, може би никога нямаше да имаш нещастието да срещнеш моя съпруг.

Над сто професионални разузнавачи от четири държави бяха участвали в случая Харков и повечето още ги човъркаше един въпрос: Защо Елена Варламова — красивата и възпитана дъщеря на висш функционер на Комунистическата партия, икономист плановик от Ленинград — се бе омъжила за гангстер като Иван?

По време на тяхната женитба той работел за всеизвестното Пето главно управление на КГБ и изглеждал предопределен за бляскава кариера. Ала в края на осемдесетте години на XX век, когато Съветският съюз агонизирал на своето смъртно легло, бъдещето му взело внезапен и неочакван обрат. В отчаян опит да вдъхне живот на замиращата съветска икономика Михаил Горбачов бе въвел икономически реформи, които позволяваха сформирането на инвестиционни дружества. С подкрепата на своите началници Иван напуснал КГБ и основал една от първите частни банки в Русия. Подпомагана тайно от бившите му колеги, скоро тя станала много печеливша и когато СССР най-накрая издъхнал, Харков имал уникалната възможност да грабне някои от най-ценните му активи. Сред тях била флотилия от транспортни кораби и самолети, която той превърнал в една от най-големите транспортно-спедиторски компании в света. Не след дълго корабите и самолетите на Иван потеглили за дестинации в Африка, Близкия изток и Латинска Америка, натоварени с едни от малкото изделия, които руснаците изработвали добре: оръжия. Харков обичал да се хвали, че може да сложи ръка на всичко и да го превози навсякъде, в някои случаи само за една нощ. Не го интересувал моралът, а само парите. Продавал на всеки, стига да можел да плати. А ако не можел, предлагал да уреди финансирането чрез своята банка. Харков продавал оръжията си на диктатори, както и на бунтовници. Продавал на борци за свобода, които имали законното право да недоволстват, както и на маниаци, които избивали жени и деца. Специализирал се в доставката на оръжие за режими, които били толкова извън границите на благоприличието, че не можели да получат оръжие от законни източници. Той усъвършенствал практиката да продава оръжия и на двете страни в един конфликт, като разсъдливо контролирал потока на оръжие, така че да удължи убийствата и да увеличи до максимум печалбите си. Иван разрушавал страни. Унищожавал народи. И през това време станал неприлично богат. Години наред той успявал да държи в тайна своята смъртоносна мрежа. За останалия свят Иван Харков бил истинският символ на новата Русия — прозорлив инвеститор и бизнесмен, който лесно оперирал в Изтока и Запада, колекционирайки скъпи къщи, луксозни яхти и красиви любовници. По-късно Елена щеше да признае на Габриел, че е способствала за голямата измама на Иван. Затваряла си очите за неговите романтични похождения точно както умишлено се била поставила в неведение по отношение на истинските източници на огромното му богатство.

Но животът понякога се преобръща за един миг. Животът на Габриел се беше променил една вечер във Виена за времето, нужно на детонатора да взриви пластичния експлозив, поставен под колата му. За Елена Харкова това се бе случило вечерта, когато случайно бе подслушала телефонния разговор между съпруга си и шефа на неговата охрана Аркадий Медведев. Изправена пред възможността хиляди невинни хора да загинат заради алчността на съпруга й, тя бе избрала да го предаде, вместо да запази мълчание. Действията й я бяха отвели в една усамотена вила сред планините над Сен Тропе, където тя бе предложила да помогне на Габриел да открадне секретните документи на Иван. Последвалата операция едва не бе завършила със смъртта им. Една картина щеше завинаги да остане сред ужасната галерия от спомени на Алон: Елена Харкова, завързана за един стол в склад на мъжа й, и Аркадий Медведев, допрял пистолета си до главата й. Аркадий искаше Габриел да му разкрие местонахождението на Анна и Николай. Елена бе готова да умре, но не и да отговори.

По-добре натисни спусъка, Аркадий, защото Иван никога няма да получи децата.

Сега, седнал пред камината в големия салон на вилата в Адирондак, Алон й съобщи новината, че Харков е успял да отвлече Григорий Булганов — мъжа, който бе спасил живота им онази нощ. Както и че старата й приятелка от Ленинградския държавен университет Олга Сухова е била обект на покушение в Оксфорд. Елена прие новината спокойно, сякаш бе информирана за отдавна очаквана смърт. След това взе снимката, на която се виждаше мъж, стоящ в залата за пристигащи на летище Хийтроу. Внезапното помръкване на лицето й веднага подсказа на Габриел, че пътуването му не е било напразно.

— Виждала ли си го преди?

Тя кимна утвърдително.

— В Москва, преди много време. Беше чест посетител на нашия дом в Жуковка.

— Сам ли идваше?

Елена поклати отрицателно глава.

— Само с Аркадий.

— Казвал ли ти е някога името си?

— Никога не ми казваха имената си.

— И никога не си го чувала случайно?

— Не, за съжаление.

Алон се помъчи да скрие разочарованието си и попита дали тя си спомня нещо друго. Елена погледна снимката, сякаш се опитваше да изтрие праха от паметта си.

— Спомням си, че Аркадий винаги бе доста почтителен в негово присъствие. Това ми се струваше доста странно, тъй като Аркадий не бе почтителен към никого. — Вдигна очи към Габриел. — Много лошо, че го уби. Можеше да ти каже името му.

— Светът е много по-хубаво място без хора като Аркадий Медведев.

— Истина е. Всъщност понякога ми се иска аз да го бях убила. — Елена обърна глава и се загледа по посока на картината. — Въпросът е дали Иван е наел този мъж да ми отнеме децата.

Алон я хвана за ръката и я стисна успокояващо.

— Пробвах лично системата за сигурност на Ейдриън. Няма начин Иван да открие теб и децата на това място.

— Щях да се чувствам по-добре, ако знаех, че ти си тук. — Вдигна очи към него. — Ще останеш ли при нас, Габриел? Само за един или два дни?

— Не съм сигурен, че Григорий разполага с един или два дни.

— Григорий? — Елена се загледа унило в огъня. — Знам какво правят моят съпруг и хората от ФСБ с онези, които са ги предали. Трябва да забравиш за Григорий. По-добре се съсредоточи върху собствения си живот.

34. Северната част на щата Ню Йорк

Габриел се съгласи да остане през нощта и да се върне във Вашингтон на следващата сутрин. След като се настани в стаята за гости на втория етаж, той тръгна да търси телефон. Като предпазна мярка, Ед Филдинг бе махнал всички телефони от главната къща. Всъщност само един телефон в цялото имение имаше връзка с външния свят. Той се намираше във втората вила, на бюрото в кабинета на Филдинг. Малка табела предупреждаваше, че всички разговори, независимо от това кой и на кого се обажда, се наблюдават и записват.

— Това не е шега — каза Ед, като подаде слушалката на Алон. — Казвам го като професионалист на професионалист.

Филдинг излезе от кабинета си и затвори вратата. Тъй като не желаеше да издаде обичайните процедури за комуникация на Службата, Габриел позвъни на булевард „Цар Саул“ по служебната линия и поиска да го свържат с Узи Навот. Разговорът им бе кратък и бе воден на разновидност на иврит, която нито един суперкомпютър на Агенцията за национална сигурност не би могъл да дешифрира. В рамките на няколко секунди Навот успя да го запознае с последните новини. Ирина Булганова била пристигнала жива и здрава в Москва, екипът на Габриел бил потеглил обратно към Израел, а Киара, придружена от двамата си бодигардове, била на път за Умбрия. „Всъщност — добави Узи, като провери колко е часът — те вероятно са вече там“.

Алон прекъсна връзката и си помисли дали да й звънне. Реши, че не е безопасно. Да осъществи контакт със Службата по линия на ЦРУ бе едно, но да се обади на Киара вкъщи или на мобилния й телефон бе съвсем друго нещо. Трябваше да изчака, докато излезе извън охранявания периметър на ЦРУ, за да се свърже с нея. Като остави слушалката, той се замисли над думите, които Елена току-що бе казала. Трябва да забравиш за Григорий. По-добре се съсредоточи върху собствения си живот. Навярно тя беше права. Може би той бе дал обещание, което не можеше да изпълни. Навярно беше време да се прибере у дома и да се грижи за съпругата си. Алон отвори вратата и излезе в коридора. Ед Филдинг го чакаше там, облегнат на стената.

— Всичко наред ли е?

— Да.

— Имаш ли желание за едно пътуване?

— Докъде?

— Знам, че се тревожиш за Елена. Помислих си да те успокоя, като ти покажа някои от нашите мерки за сигурност.

— Въпреки че съм от чужда разузнавателна служба?

— Ейдриън казва, че си от семейството. Това е единственото, което ми трябва да знам.

Габриел го последва в лютия следобеден студ, който цареше навън. Бе очаквал, че обиколката ще бъде с джип. Вместо това, Филдинг го поведе към една пристройка, където две моторни шейни блестяха под флуоресцентните лампи на тавана. Агентът от ЦРУ извади от един метален шкаф две каски, две шуби, две неопренови маски за лице и два чифта ръкавици за ски. Пет минути по-късно, след кратък урок по управление на моторна шейна, Алон вече летеше през гората сред снежната вихрушка, която вдигаше Филдинг, по посока на най-отдалечения ъгъл на имението.

Първо провериха най-западния край на имота, после южната граница, която бе очертана от ръкав на река Сейнт Риджис. Преди две седмици една черна мечка влязла в имението, пресичайки потока, и задействала детекторите за движение и инфрачервените сензори. Филдинг изпратил двама пазачи, които посрещнали мечката трийсет секунди след нейното пристигане. Изправен пред перспективата да се превърне в постелка за пода, звярът мъдро се оттеглил на другия бряг на потока и повече не го видели.

— Има ли и други диви животни, от които трябва да се притесняваме? — попита Габриел.

— Само елени, американски рисове, бобри и понякога вълци.

— Вълци?

— Оня ден имахме един. Доста голям.

— Опасни ли са?

— Само ако ги изненадаш.

Филдинг завъртя дросела и изчезна сред облак сняг. Габриел го последва по лъкатушещия бряг на потока до източния край на имението. Той бе очертан от телена ограда с бодлива тел на върха. На всеки петдесетина метра имаше табела, предупреждаваща, че имението е частна собственост и че всеки, който има глупостта да се опита да влезе, ще бъде преследван с цялата строгост на закона. Докато се носеха с пълна скорост един до друг край оградата, Алон забеляза, че Филдинг разговаря по радиостанцията. Когато стигнаха до пътя, вече бе ясно, че нещо не е наред. Ед спря и махна на Габриел да направи същото.

— Търсят те по телефона.

Алон нямаше нужда да пита кой го търси. Само един човек знаеше къде е и как да се свърже с него.

— За какво?

— Не каза. Впрочем иска да говори с теб веднага.

Филдинг поведе Алон обратно към застроената част на имението по най-краткия възможен път. Беше се здрачило, когато пристигнаха, и двете вили се виждаха само като силуети на фона на огнения хоризонт. Елена Харкова стоеше, скръстила ръце пред гърдите си, на верандата на главната къща, а тъмната й коса се развяваше от студения вятър. Двамата минаха безмълвно край нея и влязоха в къщата за персонала. Телефонът в кабинета на Филдинг бе отворен. Габриел вдигна бързо слушалката до ухото си и чу гласа на Ейдриън Картър.

Ако наистина е имало запис на разговора, който последва, той не е просъществувал дълго. Ейдриън никога не говореше за него, освен да каже, че е бил един от най-трудните в дългата му кариера. Единственият друг свидетел беше Ед Филдинг. Охранителят не можеше да чуе думите на Картър, но виждаше ужасното въздействие, което оказваха. Видя ръка, която стискаше слушалката с такава сила, че кокалчетата й бяха побелели. Видя и очите. Необикновено ярките зелени очи сега пламтяха от ужасяваща ярост. Докато се измъкваше безшумно от стаята, Ед си даде сметка, че никога досега не е виждал подобна ярост. Не знаеше какво казва приятелят му Ейдриън Картър на легендарния израелски екзекутор, но беше сигурен в едно нещо. Щеше да се лее кръв. Щяха да загинат хора.