Предателят

54. Северна Германия

Всяка сигурна квартира си има история. Търговец, който вечно е на път и рядко вижда дома си. Семейна двойка, която притежава твърде много пари, за да бъде привързана дълго към едно място. Човек с авантюристичен дух, който пътешества до далечни земи, за да прави снимки и да катери планини. Това са измислиците, които се разказват на съседите и хазяите. Това са лъжите, които обясняват краткия престой на наемателите и гостите, които пристигат посреднощ с ключ в джоба.

Вилата край датската граница също си имаше история, макар че част от нея по една случайност беше истина. Преди Втората световна война тя била собственост на семейство Розентал. Само един негов член — дъщерята, преживяла холокоста и след като емигрирала в Израел в средата на петдесетте години, тя отстъпила къщата на Службата. Известен като Обект 22ХВ, имотът беше перлата в короната на интендантството, запазен само за най-тайните и важни операции. Габриел бе сметнал, че един руски убиец с две огнестрелни рани и пълна с жизненоважни тайни глава попада в тази категория. От интендантството се бяха съгласили. Те му бяха дали ключовете и се бяха погрижили килерът да е добре зареден с провизии.

Къщата се издигаше на стотина метра от тих селски път — изолиран преден пост насред пустата равнина на Западен Ютланд. Времето бе взело своята дан. Мазилката се нуждаеше от сериозно освежаване, капаците на прозорците бяха счупени и лющещата се боя плачеше за нова, а покривът течеше, когато силните бури връхлитаха от Северно море. Във вътрешността положението бе същото: прах и паяжини, оскъдно мебелирани стаи, оборудването и уредите бяха от миналата епоха.

Наистина разходката из стаите бе като връщане във времето, особено за Габриел и Ели Лавон. Известна на ветераните от Службата като Замъка Шамрон, къщата бе служила като база за планиране на операцията „Божи гняв“. В нея бяха осъждани на смърт хора, бяха решавани човешки съдби. На втория етаж се намираше стаята, която бяха делили Ели и Габриел. Сега, както и тогава, в нея нямаше нищо друго освен две тесни легла, разделени от очукано нощно шкафче. Когато Алон застана на прага й, пред очите му изникна картина: наблюдателят и екзекуторът лежаха будни в тъмното, единият не можеше да спи от стрес, другият — от кървави видения. Старият транзистор, който бе запълвал празните часове, още стоеше на шкафчето. Тогава той беше връзката им с външния свят. От него бяха слушали за спечелени и изгубени войни, за американски президент, принуден да си подаде оставката, както и музика. Музиката, която слушаха обикновените младежи. Младежи, които не убиваха терористи заради Ари Шамрон.

Габриел хвърли чантата си на старото си легло — по-близкото до прозореца — и заслиза по стълбите към избата. Антон Петров лежеше по гръб на голия каменен под, а Навот, Яков и Михаил се бяха надвесили над него. Ръцете и краката му бяха оковани с белезници, макар че на този етап това едва ли бе необходимо. Петров бе смъртноблед, челото му бе покрито с пот, челюстта му бе изкривена от отока на мястото, където Узи го бе ударил. Руснакът отчаяно се нуждаеше от медицинска помощ. Щеше да я получи само ако говореше. Ако не, Габриел щеше да остави куршумите, все още забити в бедрото и рамото му, да инфектират тялото му, докато се стигне до сепсис. Смъртта щеше да е бавна, трескава и мъчителна. Това бе смъртта, която той заслужаваше, и Алон бе повече от готов да му я осигури. Той приклекна до руснака и му каза на немски:

— Мисля, че това е твое.

Габриел бръкна в джоба на якето си и извади полиетиленовото пликче, което Навот му бе дал на швейцарската граница. Пръстенът на Петров още беше в него. Алон го извади и натисна силно върху камъка. От основата му се показа малък шип, не по-широк от грамофонна игла. Габриел се престори, че го разглежда, после внезапно го доближи до лицето на руснака. Петров се дръпна страхливо, като изви силно главата си надясно.

— Какво има, Антон? Това е само пръстен.

Алон го приближи още повече до меката кожа на шията на руснака. Сега той се затърчи от ужас. Габриел натисна отново камъка и шипът плавно се скри в основата на пръстена. Той го мушна обратно в пликчето и внимателно го подаде на Навот.

— В интерес на пълната откровеност, и ние разработихме подобно устройство. Но да ти кажа честно, никога не съм харесвал отровите. Те са за евтини гангстери като теб, Антон. Винаги съм предпочитал да убивам с един от тези.

Габриел измъкна четиридесет и петкалибровия глок от колана на панталоните си и го насочи към лицето на Петров. В края на дулото му вече нямаше заглушител. Той не бе необходим тук.

— От един метър, Антон. Ето как предпочитам да убивам. От един метър. Така мога да видя очите на моя враг, преди той да умре. Высшая мера — най-крайната мярка на наказание. — Притисна дулото на пистолета в основата на брадичката на руснака. — Безименен гроб. Труп без лице.

Габриел използва дулото, за да разтвори ризата на Петров. Раната на рамото не изглеждаше добре: беше пълна с раздробени костици, нишки от тъкан. Без съмнение тази на бедрото беше също толкова зле. Той затвори ризата и погледна руснака в очите.

— Тук си, защото твоят приятел Владимир Чернов те предаде. Не ни се наложи да го нараняваме. В действителност дори не трябваше да го заплашваме. Просто му дадохме малко пари и той ни каза всичко, което искахме да знаем. Сега е твой ред, Антон. Ако сътрудничиш, ще получиш медицинска помощ и ще се отнасяме към теб хуманно. Ако не…

Алон допря дулото до рамото и го мушна с въртеливо движение в раната. Виковете на Петров отекнаха между каменните стени на избата. Габриел спря, преди руснакът да припадне.

— Разбираш ли, Антон?

Руснакът кимна утвърдително.

— Ако остана по-дълго при теб, ще те пребия до смърт с голи ръце. — Той погледна към Навот. — Ще оставя моят приятел да проведе разпита. Струва ми се справедливо, тъй като ти се опита да го убиеш с твоя пръстен в Цюрих. Не си ли съгласен, Антон?

Петров запази мълчание.

Габриел се изправи и се заизкачва по стълбите, без да каже нито дума повече. Останалите членове на екипа се бяха разположили във всекидневната, като позите им показваха различна степен на изтощение. Погледът на Алон веднага се спря на най-новия член на групата — лекаря, който бе изпратен от булевард „Цар Саул“ да лекува раните на Петров. Според жаргона на Службата той бе саян, тоест доброволен помощник. Габриел го позна. Той бе евреинът от Париж, който веднъж бе лекувал дълбока рана на ръката му.

— Как е пациентът? — попита лекарят на френски.

— Не е пациент — отговори Алон на същия език. — Той е гангстер от КГБ.

— Но си остава човешко същество.

— Бих се въздържал от мнение, докато имате възможност да се срещнете с него.

— Кога ще стане това?

— Не съм сигурен.

— Опишете ми раните.

Габриел го направи.

— Кога са били нанесени?

Алон погледна часовника си.

— Преди около осем часа.

— Куршумите трябва да бъдат извадени. Иначе…

— Ще бъдат извадени, когато аз кажа.

— Положил съм клетва, мосю. Няма да я наруша само защото ви правя услуга.

— Аз също съм положил клетва. А тази нощ моята клетва има преимущество пред вашата.

Габриел се обърна и се качи в стаята си. Изтегна се на леглото, но всеки път, щом затвореше очи, виждаше само кръв. Неспособен да прогони картината от мислите си, той протегна ръка и включи транзистора. Една германка със страстен глас му пожела „добър вечер“ и започна да чете новините. Канцлерът предлагаше нова ера на диалог и сътрудничество между Европа и Русия. Тя възнамеряваше да направи своето предложение на предстоящата спешна среща на върха на Г-8 в Москва.

Подобно на нощната треска, Петров се пречупи на зазоряване. Той не следваше права линия по своя път към истината, но пък и Габриел не бе очаквал нещо друго. Петров беше професионалист. Той ги водеше до задънени улици чрез измама и лъжи. И макар че бе работил само за пари, по възхитителен начин се опита да остане верен на Русия и на своя работодател Иван Харков. Навот бе действал търпеливо, но твърдо. Не се бе наложило да му причиняват допълнително болка или дори да го заплашват с такава. Петров и без това изпитваше достатъчно болки. Единственото, което трябваше да правят, бе да го държат в съзнание. Двете огнестрелни рани и счупената челюст свършиха останалото.

Най-накрая, изтощен и треперещ от инфекцията, руснакът капитулира. Той каза, че имало една дача на североизток от Москва, във Владимирска област. Била изолирана, скрита, защитена. Имало четири потока, чиито води се събирали в голямо блато. Имало и обширна брезова гора. Това било мястото, където Иван вършел кървавите си дела. Тя била затворът на Харков. Ивановият ад на земята. Навот откри местоположението на парцела чрез обикновен клас софтуер. Картината на екрана на компютъра му съвпадаше напълно с даденото от Петров описание. Той изпрати да повикат лекаря и тръгна нагоре да информира подробно Габриел.

Той лежеше в тъмнината с кръстосани зад тила ръце и кръстосани в глезените крака. Като чу новината, седна и спусна крака на пода. После изпрати чрез безопасния си джобен компютър светкавично съобщение до три точки в света: булевард „Цар Саул“, Темс Хаус и Лангли. Един час след изгрев-слънце Габриел замина сам за Хамбург. В два следобед хвана полет 969 на „Бритиш Еъруейс“ и в три часа и петнайсет минути вече седеше на задната седалка на седан на МИ5, който се носеше към центъра на Лондон.

55. Мейфеър, Лондон

През мрачните дни след атаките на 11 септември американското посолство на Гроувнър Скуеър бе превърнато в строго охранявана грозотия. Почти за една нощ барикади и стени бяха издигнати около периметъра му и за голямо раздразнение на лондончани, оживената улица, минаваща покрай едната страна на посолството, беше постоянно затворена за движение. Обаче имаше и други промени, които обществото не можеше да види, в това число построяването на тайна централа на ЦРУ дълбоко под самия площад. Свързана с Общия оперативен център в Лангли, централата служеше като преден команден пост за операции в Европа и Близкия изток и бе толкова секретна, че само шепа британски министри и офицери от разузнаването знаеха за нея. По време на посещението си предното лято Греъм Сиймор се бе почувствал угнетен, откривайки, че тя засенчва главните оперативни зали на МИ5 и МИ6, взети заедно. „Типично за американците“ — беше си помислил той. Изправени пред заплахата от ислямски тероризъм, те бяха изкопали дълбока бърлога за себе си и я бяха напълнили с високотехнологични играчки. И се чудеха защо губят.

Тази вечер Сиймор пристигна малко след осем часа и бе съпроводен до „кръглия аквариум“ — безопасна заседателна зала, чиито стени бяха от звукоизолиращо стъкло. Габриел и Ари Шамрон седяха от едната страна на масата; Ейдриън Картър — с лазерна показалка в ръка, стоеше в предната част на помещението. На прожекционния екран имаше картина, заснета от американски разузнавателен сателит, който осигуряваше покритие на Западна Русия. Тя изобразяваше малка дача, разположена точно на двеста и шест километра североизточно от Троицката кула на Кремъл. Червената точка на Картър бе поставена върху два рейндж роувъра, паркирани пред вилата. Двама мъже стояха до тях.

— Нашите фотоаналитици смятат, че има още охранители, разположени от задната страна на дачата. — Червената точка се премести три пъти. — Тук, тук и тук. Те също така казват, че е ясно, че тези рейндж роувъри пристигат и заминават. Преди два дни в района е навалял няколко сантиметра сняг. Но на тази снимка се виждат пресни следи от гуми.

— Кога е направена?

— По обяд. Аналитиците виждат следи, водещи в двете посоки.

— Смяна на дежурствата?

— Така предполагам. Или подкрепления.

— А какво е положението с комуникациите?

— Дачата е електрифицирана, но от АНС се затрудняват да открият стационарен телефон. Те са сигурни, че някой вътре използва сателитен телефон. Също така засичат съобщения от клетъчен телефон.

— Могат ли да ги прихванат?

— В АНС работят по въпроса.

— Какво знаем за самия имот?

— Собственост е на холдингова компания със седалище в Москва.

— Кой управлява тази холдингова компания?

— Ти как мислиш?

— Иван Харков?

— Ами естествено — отвърна Картър.

— Кога е купил земята?

— В началото на деветдесетте, скоро след краха на Съветския съюз.

— Защо, по дяволите, му е трябвало да купува парцел с брезова гора и мочурище на двеста километра от Москва?

— Вероятно е успял да го вземе на безценица, за няколко копейки.

— Тогава е бил богат човек. Защо това място?

— ЦРУ и АНС имат много способности, Габриел, но разгадаването на намеренията на Иван не е една от тях.

— Колко голям е имотът?

— Около сто и петдесет хектара.

— Какво прави той с него?

— Очевидно нищо.

Габриел стана от стола си и отиде до екрана. Застана мълчаливо пред него, подпрял с ръка брадичката си, с наклонена на една страна глава, сякаш разглеждаше картина. Погледът му бе фокусиран върху парцел от гората, намиращ се на двеста метра от дачата. Макар че гората бе покрита със сняг, въздушната снимка показваше наличието на три успоредни падини в топографията, всичките с една и съща дължина. Бяха твърде еднакви, за да са се получили по естествен начин. Картър изпревари следващия му въпрос.

— Аналитиците успяха да разберат какво представляват те. Работната хипотеза е, че са резултат от някакъв строителен проект. Те откриха още няколко на малко разстояние оттам.

— Има ли снимка?

Ейдриън натисна едно копче на конзолата. Следващата снимка показваше същата конфигурация: три успоредни падини, обрасли с брези. Габриел изгледа продължително Шамрон и се върна на мястото си. Картър изключи лазерната си показалка и я остави на масата.

— От автомобилите и наличието на толкова много пазачи е ясно, че в дачата държат важна личност. Дали са Киара и Григорий… — Гласът на Ейдриън заглъхна. — Предполагам, че единственият начин да разберем със сигурност е да разгледаме на място. Въпросът е дали искаме да отидем там, основавайки се на думите на руски убиец и специалист в отвличанията. — Картър обходи с поглед лицата на присъстващите. — Не смята ли някой от вас да разкаже малко по-подробно как успяхте толкова бързо да откриете Петров?

Въпросът бе посрещнат с напрегнато мълчание. Ейдриън се обърна към Габриел:

— Да допусна ли, че Сара е взела участие в извършването на някакво престъпление?

— На няколко.

— Къде е тя сега?

— Не мога да кажа.

— С Петров, нали?

Алон кимна утвърдително.

— Искам тя да се върне. Колкото до Петров, искам да ми го предадете — когато приключите с него, разбира се. Може да ни помогне да завършим няколко висящи случая.

Картър се върна до сателитната снимка.

— Струва ми се, че имаме две възможности. Възможност номер едно: да отидем в Кремъл, да им представим доказателството за участието на Иван и да поискаме от тях да се намесят.

Отговорът дойде от Шамрон:

— Руснаците пределно ясно дадоха да се разбере, че нямат намерение да ни помогнат. Освен това, да отидем в Кремъл е все едно да отидем при Харков. Ако повдигнем този въпрос пред руския президент…

— … той ще каже на Иван — намеси се Габриел. — И Иван ще отговори на това, като убие Григорий и жена ми.

Картър кимна в знак на съгласие.

— Предполагам, че ни остава втората възможност: да отидеш в Русия и да ги изведеш оттам сам. Честно казано, президентът и аз самият предположихме, че това ще е твоят избор. И той е готов да ти предложи значителна помощ.

Шамрон каза само две думи:

— Кахол ве’лаван.

Картър се усмихна бегло.

— Прости ми, Ари. Говоря почти толкова езици, колкото и ти, но за съжаление, ивритът не е един от тях.

— Кахол ве’лаван — повтори Габриел. — Означава „синьо и бяло“, цветовете на израелското знаме. Но за динозаври като Ари това означава много повече. Означава, че ние сами си вършим работата и не разчитаме на други да ни помагат за решаването на проблеми, които сами сме си създали.

— Но този проблем не сте си го създали вие. Ти преследваше Иван, защото ние те помолихме. Президентът смята, че носим известна отговорност за случилото се. Той е убеден, че трябва да се грижи за приятелите си.

— Какъв вид помощ предлага президентът?

— По разбираеми причини няма да можем да ти помогнем да изпълниш реалната спасителна операция. Тъй като Съединените щати и Русия все още имат няколкостотин ракети, насочени едни срещу други, няма да е много мъдро да се стреляме едни други на руска земя. Обаче можем да помогнем по други начини. Като начало, можем да те вкараме в страната, така че да не се озовеш отново в килиите на Лубянка.

— И?

— Можем да те изведем оттам. Заедно със заложниците, разбира се.

— Как?

Картър сложи на масата американски паспорт. Цветът му бе по-скоро бургундско червен, отколкото син, и носеше щемпела СЛУЖЕБЕН.

— Една степен по-долу е от дипломатическия паспорт. Не осигурява пълен имунитет, но определено ще накара руснаците да помислят добре, преди да те докоснат дори и с пръст.

Габриел отвори паспорта. Засега на страницата с личните данни нямаше снимка, а само име: Арън Дейвис.

— С какво се занимава господин Дейвис?

— Работи за президентската служба за предварителна подготовка към Белия дом. Както вероятно знаеш, президентът ще бъде в Москва в четвъртък и петък за срещата на върха на Г-8. По-голяма част от служителите на президентската служба за предварителна подготовка вече са там. Уредих един човек да се приобщи по-късно към екипа.

— Арън Дейвис?

Картър кимна утвърдително.

— Как ще пристигне той?

— С автомобилния самолет.

— Моля?

— Това е неофициалното име на „С-17 Глоубмастър“, който превозва президентската лимузина. Той също така превозва голям екип агенти от тайните служби. Арън Дейвис ще се качи на самолета, когато той зарежда гориво на летище Шанън, Ирландия. Шест часа след това Арън ще кацне на летище Шереметево. Кола на американското посолство ще го закара в хотел „Метропол“.

— А как ще стане извеждането?

— По същия начин, но в обратна посока. В петък вечерта, след заключителната сесия на срещата на върха, руският президент ще даде галавечеря. По график американският президент трябва да отлети за Вашингтон след приключването й заедно с останалата част от делегацията и хората от службата за предварителна подготовка. Автобусите тръгват от „Метропол“ точно в 22,00 часа. Те ще отидат направо на пистата на Шереметево и пътниците ще се качат на самолетите. За всеки случай ще имаме фалшиви паспорти за Киара и Григорий. Но в действителност руснаците вероятно няма да извършат паспортна проверка.

— Кога ще пристигна аз в Москва?

— „С-17 Глоубмастър“ трябва да се приземи на Шереметево малко след 4,00 часа в четвъртък. По мои сметки, това ти оставя четиридесет и два часа на територията на Русия. Единственото, което трябва да направиш, е да намериш някакъв начин да измъкнеш Киара и Григорий от дачата и да се върнеш в хотел „Метропол“ в 22,00 часа в петък.

— Без да бъда арестуван или убит от армията главорези на Иван.

— Опасявам се, че не мога да ти помогна за това. Имаш и по-неотложен проблем. Пратеникът на Харков очаква отговор на неговите искания утре следобед в Париж. Освен ако не успееш да го накараш да отложи крайния срок с няколко дни…

Картър не събра смелост да довърши мисълта си. Габриел го направи вместо него:

— Целият този разговор е чисто теоретичен.

— Опасявам се, че е така.

Алон се взря в сателитната снимка на дачата сред дърветата. После погледна към наредените на стената часовници, показващи часовите зони. След това затвори очи. И видя всичко.

То се появи пред него като цикъл от големи картини, нарисувани с маслени бои върху платно от ръката на Тинторето. Картините бяха наредени в нефа на малка църква във Венеция и бяха потъмнели от пожълтялото лаково покритие. В мислите си Габриел бавно мина край тях, с Киара до него, гърдите й бяха притиснати към лакътя му, дългата й коса милваше шията му. Дори и с помощта на Картър, извеждането на нея и Григорий живи от дачата щеше да бъде операционен и логистичен кошмар. Иван щеше да играе на родния си терен. Той щеше да има всички предимства. Освен ако Габриел по някакъв начин не получеше превъзходство. Чрез измама…

Той трябваше да накара Иван да свали гарда. Трябваше да го държи зает по времето на набега. И още по-належащо — трябваше да убеди Харков да не убива Киара и Григорий още четири дни. За да направи това, Габриел имаше нужда да получи още едно нещо от Ейдриън Картър. Всъщност не едно, а две неща.

Той примигна, за да прогони видението от Венеция, и пак погледна снимката на дачата сред дърветата. Да, помисли си отново, имаше нужда от още две неща от Картър, но не той трябваше да му ги даде. Само една майка можеше да му ги предостави. И така, с благословията на Картър, той влезе в свободния кабинет в далечния ъгъл на централата и тихо затвори вратата. Набра номера на изолираното имение в планинския масив Адирондак и попита Елена Харкова дали може да му заеме единствените две неща, които й бяха останали на света.

56. Париж

Впоследствие, по време на неизбежния анализ и разбор, които следват операция от такъв мащаб, имаше оживени дебати за това кой измежду многобройните участници в нея носеше най-голямата отговорност за нейния изход. Един участник не бе попитан за мнение и той със сигурност нямаше да се осмели да го каже, ако го бяха сторили. Беше пестелив на думи мъж, човек, който стоеше сам на пост. Казваше се Рами и работата му бе да пази националното богатство — мемунеха. Рами бе стоял редом със Стареца почти двайсет години. Той беше другият син на Шамрон, онзи, който стоеше у дома, докато Габриел и Навот обикаляха света, играейки ролята на герои. Рами бе този, който осигуряваше незабелязано цигарите на Стареца и поддържаше пълна с гориво запалката „Зипо“. Този, който седеше нощем на терасата в Тиберия и слушаше историите на Шамрон за хиляден път, като се преструваше, че ги чува за първи път. Той бе този, който вървеше точно на двадесет крачки зад гърба на Стареца в четири часа следобед на следващия ден, когато той влезе в градините на Тюйлери в Париж.

Шамрон откри Сергей Коровин там, където той бе казал, че ще бъде — седнал с изпънат гръб на една дървена пейка близо до „Жо дьо Пом“. Сергей носеше дебел вълнен шал под палтото си и пушеше цигара, която не оставяше съмнение за неговата националност. Когато Стареца седна, Коровин вдигна бавно лявата си ръка и погледна замислено часовника си.

— Закъсняваш с две минути, Ари. Това не е типично за теб.

— Вървенето ми отне повече време, отколкото очаквах.

— Глупости. — Коровин свали ръката си. — Трябва да знаеш, че търпението не е от силните страни на Иван. Затова не бе избран да работи в Първо главно управление. Счете се, че е твърде прибързан за чистия шпионаж. Трябваше да го назначим в Пето управление, където неговата невъздържаност можеше да бъде използвана.

— Имаш предвид, за да троши глави?

Коровин уклончиво сви рамене.

— Някой трябва да го прави.

— Сигурно е бил голямо разочарование за баща си.

— Иван? Той бе единствено дете. Беше… глезен.

— Личи си.

Шамрон извади сребърна табакера от джоба на палтото си и без да бърза, си запали цигара. Раздразнен, Сергей отново разсеяно погледна часовника си.

— Може би трябваше да ти изясня нещо, Ари. Този краен срок бе повече от хипотетичен. Иван очаква да му се обадя. Ако не го направя, има вероятност твоята агентка да се озове някъде с куршум в тила.

— Това би било доста глупаво, Сергей. Разбираш ли, ако Иван убие моята агентка, ще пропусне единствената възможност да си върне децата.

Коровин рязко обърна глава към Шамрон.

— Какво говориш, Ари? Да не би да ми казваш, че американците са се съгласили да върнат децата на Иван в Русия?

— Не, Сергей, не американците. Беше решение на Елена. Както можеш да очакваш, това я съсипа, но тя не иска да се пролива повече кръв заради мъжа й. — Шамрон направи пауза. — Освен това познава достатъчно добре децата си, за да си дава сметка, че те ще напуснат Русия веднага щом бъдат достатъчно големи и ще се върнат при нея.

Ари сякаш бе надвил способността на Коровин да се преструва. Той издиша облак дим в парижкия сумрак и направи неумел опит да прикрие изненадата си от развитието на нещата.

— Какво ти става, Сергей? Ти ми каза, че Иван иска децата си. — Шамрон погледна внимателно руснака. — Това ме кара да мисля, че предложението ти не е било сериозно.

— Не ставай смешен, Ари. Просто съм удивен, че наистина успя да се справиш.

— Мислех си, че отдавна си се научил никога да не ме подценяваш.

Градините бавно потъваха в сгъстяващия се мрак. Шамрон се огледа, после се взря в Коровин.

— Сами ли сме, Сергей?

— Сами сме.

— Някой да подслушва?

— Никой.

— Сигурен ли си?

— Никой не би посмял. Може да съм стар, но още съм Коровин.

— А аз още съм Шамрон. Така че слушай внимателно, защото няма да го казвам два пъти. В четвъртък следобед, в два часа вашингтонско време, руският посланик в Съединените щати трябва да се яви пред главния вход на Военновъздушната база „Андрюс“. Там ще бъде посрещнат от охраната на базата и екип от агенти на ЦРУ и служители на Държавния департамент. Те ще го заведат в една ВИП зала, където ще му бъде разрешено да прекара няколко минути с Анна и Николай Харкови. — Стареца направи пауза. — Запомни ли, Сергей?

— В два следобед, четвъртък, Военновъздушната база „Андрюс“.

— Когато срещата приключи, децата ще бъдат качени на самолет С-32 — военната версия на „Боинг-757“. Той ще кацне в Русия точно в девет часа сутринта в петък. Американците искат да използват летището до Конаково. Сещаш ли се за кое летище ти говоря, Сергей? Старата военновъздушна база, която бе превърната в гражданско летище, когато военната ви авиация не можеше да реши как да продължи да лети със самолетите си.

Коровин си запали друга руска цигара и с бавно махване угаси клечката кибрит.

— В девет часа. Летището до Конаково.

— Елена не иска, като слязат от самолета, децата да попаднат при някой непознат. Тя настоява Иван да отиде да ги посрещне на летището. Ако той не е там, децата няма да слязат от самолета. Изяснихме ли това, Сергей?

— Няма Иван, няма деца.

— В девет часа и пет минути самолетът ще бъде на пистата с отворени врати. Ако по това време моята агентка стои пред входа на израелското посолство в Москва, децата ще слязат от самолета. Ако тя не е там, екипажът ще включи двигателите и ще излети. И не си и помисляйте за брутални действия срещу самолета. Той е американска територия. А в петък, точно в девет сутринта, американският президент ще бъде заедно с руския президент и с лидерите на Групата на осемте на закуска в Кремъл. Не бихме искали нещо да развали настроението им, нали, Сергей?

— Можеш да говориш каквото си искаш за нашия президент, Ари, но той е човек, който спазва международните закони.

— Ако това е вярно, тогава защо вашият президент позволява на Иван да доставя огромно количество руски оръжия в най-нестабилните кътчета на света? Защо му разрешава да отвлече една от моите агентки и да я използва като разменна монета, за да си върне децата? — Тъй като думите му бяха посрещнати с мълчание, Шамрон продължи: — Предполагам, че всичко се свежда до парите, нали, Сергей? Колко пари поиска вашият президент от Иван? Колко трябва да плати Харков за привилегията да отвлече Григорий и моята агентка?

— Нашият президент е слуга на своя народ. Историите за личното му богатство са лъжи, с които западната пропаганда цели да дискредитира Русия и да я държи слаба.

— Личи си, че си остарял, Сергей.

Коровин не обърна внимание на забележката.

— Що се отнася до твоята липсваща агентка, Иван няма нищо общо с нейното изчезване. Мисля, че изясних това по време на първата ни среща.

— О, да, спомням си. Но нека сега аз да ти изясня нещо. Ако моята агентка не бъде върната жива и здрава в девет часа сутринта в петък, ще приема, че ти и твоят клиент действате подло. А това много ще ме ядоса.

— Иван не е мой клиент. Аз съм само пратеник.

— Не, не си. Ти си Коровин. — Шамрон се загледа в профучаващите край площад „Конкорд“ коли. — Знаеш ли самоличността на агентката, която държи Иван?

— Знам много малко.

Ари се усмихна скептично.

— Някога беше по-добър играч на покер, Сергей. Знаеш точно коя е тя, както и кой точно е съпругът й. А това означава, че знаеш какво ще се случи, ако тя не бъде освободена.

Шамрон пусна фаса си на чакълената алея.

— Но просто за да няма недоразумения, ще ти го кажа. Ако Иван я убие, ще държа отговорен за това Кремъл. А след това ще пусна моята служба срещу твоята. Нито един руски агент, където и да е по света, няма да може да върви по улиците, без да чувства дъха ни в тила си. — Стареца сложи длан върху ръката на Коровин. — Изяснихме ли това, Сергей?

— Да, Ари.

— Добре. Има и още нещо. Искам Григорий Булганов. И не ми казвай, че той не е моя работа.

Коровин се поколеба, после отговори:

— Ще видим.

— Четвъртък, в два часа следобед, Военновъздушната база „Андрюс“. Петък, в девет часа сутринта, летището до Конаково. Петък, в девет часа сутринта, моята агентка пред израелското посолство. Не ме разочаровай, Сергей. Много хора ще загубят живота си, ако го направиш.

Шамрон се изправи, без да каже нищо повече, и тръгна към Лувъра с Рами, който сега вървеше бдително до него. Бодигардът не бе успял да чуе какво си бяха изяснили, но бе сигурен в едно: Стареца все още бе върховният шеф. И току-що бе вдъхнал страх от Бога у Сергей Коровин.

57. Летище Шанън, Ирландия

Името Арън Дейвис от президентската служба за предварителна подготовка към Белия дом им беше непознато. Обаче заповедта, която бяха получили, беше недвусмислена. Трябваше да го вземат по време на спирането за зареждане с гориво в Шанън и да го закарат благополучно в Москва. И не се опитвайте да говорите с него по време на полета. Той не е от разговорливите. Те не попитаха защо. Бяха от тайните служби.

Никога не им казаха истинското му име или коя е родината му. Така и не узнаха, че тайнственият им пасажер беше легенда или че бе прекарал изминалите четиридесет и осем часа в Лондон, ангажиран с предварителна работа от съвсем друго естество, като сновеше между Гроувнър Скуеър и израелското посолство в Кенсингтън. Макар че бе видимо уморен и напрегнат, всички онези, които срещнаха Габриел през този период, по-късно щяха да си спомнят неговото изключително самообладание. Той нито веднъж не се ядоса, казваха те. Нито веднъж не показа слабост. Хората от екипа му, физически изтощени след две седмици работа на терен, откликваха със светкавична скорост на спокойния му, но неумолим натиск. Само дванадесет часа след като бе позвънил на Елена Харкова, половината бяха на терена в Москва с провесени на шията акредитиви и непокътнато прикритие. Останалите се присъединиха към тях по-късно същата вечер, в това число и шефът на „Специални операции“ — Узи Навот. Нито една друга служба на света не би изпратила толкова високопоставен служител на терен в толкова враждебна страна. Но пък и нито една друга служба не беше точно като израелската.

Шамрон остана край Габриел през цялото време, освен през няколкото часа, когато отскочи отново до Париж, за да успокои Сергей Коровин. Иван ставаше нервен. Ставаше подозрителен за всичко. Той не разбираше защо трябва да чака до петък, за да си върне децата. „Той иска да го направи сега — каза Коровин. — Иска всичко да приключи“. Ари не каза на стария си приятел, че вече знае това, нито че от АНС бяха така любезни да му предоставят оригиналния запис и превода на разговора. Вместо това, увери руснака, че няма нужда да се тревожи. Елена просто се нуждаела от малко време, за да подготви децата и себе си за предстоящата раздяла. „Със сигурност дори и чудовище като Иван може да разбере колко трудно ще бъде това за нея“. Що се отнася до графика, Шамрон даде ясно да се разбере, че няма да има промяна: в два часа следобед пред „Андрюс“, в девет часа сутринта в Конаково, в девет сутринта пред израелското посолство в Москва. Няма Иван, няма деца. Няма Киара, няма безопасно място на земята за нито един руски агент. „И не забравяй, Сергей, искаме да бъде върнат и Григорий“.

Макар че се опита да не го показва, срещата в Париж бе силно разтревожила Шамрон. Маневрата на Габриел несъмнено бе извадила от равновесие Иван. Но също така го бе накарала да заподозре капан. Благоприятната възможност за Габриел щеше да бъде кратка, не повече от няколко минути. Трябваше да действат бързо и решително. Това бяха думите, които Ари каза на Алон късно вечерта в сряда, докато седяха заедно на задната седалка на колата на ЦРУ, спряна на шибаната от дъжда писта на летище Шанън.

Багажът на Габриел бе сложен на седалката между тях, очите му бяха приковани върху мощния „С-17 Глоубмастър“, който скоро щеше да го закара в Москва. Шамрон пушеше, независимо че шофьорът от ЦРУ неколкократно го бе помолил да не го прави, и извърши още веднъж цялостен преглед на операцията. Макар и изтощен, Габриел го слушаше търпеливо. Инструктажът бе от по-голяма полза за Ари, отколкото за него. Мемунехът щеше да прекара следващите четиридесет и осем часа, като наблюдава безпомощно от лондонската централа на ЦРУ. Това бе последната му възможност да шепне наставления в ухото на Габриел и той безцеремонно се възползва от нея. Алон му позволи да го направи, защото имаше нужда да чуе гласа на Стареца още веднъж, преди да се качи на самолета. От този глас Габриел черпеше смелост, вяра. Той го караше да мисли, че операцията може действително да проработи, въпреки че всичко останало му подсказваше, че е обречена на провал.

— Щом ги качиш в колата, не спирай. Убий всеки, когото се наложи да убиеш. Имам предвид, наистина всеки. По-късно ще оправим бъркотията. Винаги го правим.

Точно тогава на прозореца се почука. Беше ескортиращият го агент от ЦРУ, който съобщи, че самолетът е готов. Габриел целуна Шамрон по бузата и му каза да не пуши прекалено много. После слезе от колата и тръгна към глоубмастъра под проливния дъжд.

Засега той беше американец, макар че не можеше да говори съвсем като такъв. Носеше американски куфар, пълен с американски дрехи. Имаше американски телефон, в който бяха записани американски номера, американски смартфон „Блекбъри“, в който бяха съхранени американски имейли. Носеше и втори джобен компютър с функции, каквито нямаха обикновените модели, но той принадлежеше на друг. На момче от Долината на Израил. Момче, което щеше да стане художник, ако не беше бандата палестински терористи, известна с името „Черният септември“. Тази нощ това момче не съществуваше. То беше изгубена във времето картина. Сега той беше Арън Дейвис от президентската служба за предварителна подготовка към Белия дом и имаше пълен джоб с акредитиви, които да го докажат. Сега мислеше по американски и мечтите му бяха американски. Той беше американец, макар че не можеше да говори съвсем като американец, нито да се държи като такъв.

Както се оказа, в самолета имаше не една, а две президентски лимузини заедно с три бронирани джипа. Началникът на екипа от тайните служби беше жена, която съпроводи Габриел до седалка близо до средата на самолета и му даде да облече една шуба, за да се предпази от лютия студ. За голяма своя изненада, Алон успя да си открадне малко от така нужния му сън, макар че един американски агент по-късно щеше да отбележи, че той като че ли се е размърдал точно в момента, когато самолетът е навлязъл в руското въздушно пространство. Габриел се сепна и се събуди петнайсет минути преди кацането и докато самолетът се спускаше към Шереметево, си помисли за Киара. Как ли я бяха докарали в Русия? Била ли е вързана и със запушена уста? В съзнание ли е била? Или е била упоена? Когато колелата докоснаха земята, той прогони тези мисли от ума си. „Няма Киара — каза си. — Няма Иван“. Имаше само Арън Дейвис, служител на американския президент, мечтател с американски мечти, на когото само след минути му предстоеше първата му среща с руските власти.

Те чакаха на тъмната писта, като потропваха с крака заради лютия студ, докато Габриел и хората от тайните служби слизаха един зад друг по задната товарна рампа на самолета. До руската делегация стояха двама служители от американското посолство, единият от които бе таен агент на ЦРУ с дипломатическо прикритие. Руснаците посрещнаха Алон с топли ръкостискания и усмивки, после хвърлиха бегъл поглед на паспорта му, преди да го подпечатат. В отговор Габриел даде на всеки малък подарък като знак на американската добра воля — копчета за ръкавели с релефно изображение на Белия дом. Пет минути по-късно той седеше на задната седалка на кола на посолството, която се носеше с пълна скорост по Ленинградски проспект към центъра на града.

Размерът винаги е бил от значение за руснаците и когато и човек да отиде там, открива, че почти всичко е най-голямото: най-голямата страна, най-голямата камбана, най-големият плувен басейн. Ако Ленинградски проспект не беше най-голямата улица на света, то със сигурност бе сред най-грозните — една мешавица от рушащи се жилищни блокове и чудовищни сталинистки постройки, осветени от безброй неонови реклами и жълти улични лампи. Капитализъм и комунизъм бяха влезли в бурна колизия на проспекта и резултатът бе урбанистичен кошмар. Националните знамена на страните от Г-8, които руснаците така грижливо бяха провесили, приличаха повече на предупредителни флагове за съдбата, която ги очакваше, ако не сложеха в ред финансовите си институции.

Габриел почувства как мускулите на корема му постепенно се напрягаха, докато колата наближаваше Кремъл. Когато минаха край стадион „Динамо“, човекът от ЦРУ му подаде сателитна снимка на дачата в брезовата гора. Имаше три рейндж роувъра вместо два и отвън ясно се виждаха четирима мъже. Погледът на Алон отново бе привлечен от успоредните падини в гората близо до къщата. Личеше, че има промяна от последното минаване на сателита. В края на едната падина имаше тъмно петно, сякаш снежната покривка наскоро е била нарушена.

Когато върна снимката на човека от ЦРУ, колата вече се движеше по улица „Тверская“. Право пред тях се издигаше ъгловата Водовзводна кула на Кремъл; нейната червена звезда изглеждаше странно — като емблемата на известна холандска бира, която сега се лееше обилно в кръчмите на Москва. Край прозореца на Габриел профуча тъмният офис на туристическата агенция „Галактика“, после страничната уличка, където приятелят на Виктор Орлов — Анатолий, бе чакал, за да заведе Ирина на вечеря.

На стотина метра след офиса на Ирина улица „Тверская“ се вливаше в булеварда с дванадесет платна „Охотни Ряд“. Те завиха наляво и профучаха край Държавната дума — долната камара на руския парламент, и Болшой театър. Следващата забележителност, която видя Алон, бе осветената крепост от жълт камък, която се извисяваше точно отпред на Лубянския площад — бившата щабквартира на КГБ, сега седалище на неговия вътрешен приемник — ФСБ. Във всяка друга страна сградата щеше да бъде взривена на парчета и ужасите й да бъдат изложени на целебната дневна светлина. Но не и в Русия. Те просто й бяха закачили нова табела и бяха заровили ужасните й тайни там, където не можеха да бъдат намерени.

В подножието на хълма под Лубянка, на Театрални проспект, се намираше прочутият хотел „Метропол“. С куфар в ръка, Габриел мина през входа в стил арт деко, сякаш притежаваше мястото — начин, по който американците като че ли винаги влизаха в хотелите. Фоайето, празно и тихо, беше педантично реставрирано в оригиналния си вид — и наистина Габриел почти можеше да си представи Ленин и неговите последователи как съзаклятничат за Червения терор на чаша чай и сладкиши. Пред регистратурата нямаше никакви клиенти, но дори и така Габриел трябваше да чака цяла вечност, преди един двойник на Хрушчов да го покани да се приближи. След като попълни дългия формуляр за регистрация, Алон отказа равнодушното предложение на пиколото да му помогне за багажа и се качи сам по стълбите до стаята си. Вече наближаваше пет часът. Той застана пред прозореца, подпрял с ръка брадичката си, с леко наклонена настрани глава, и зачака слънцето да изгрее над Червения площад.

58. Москва

Макар че световната финансова криза бе причинила икономически трудности на всички промишлено развити страни, малко държави бяха западнали повече и по-бързо от Русия. Подхранвана от стремителния ръст на цените на петрола, икономиката на Русия се бе разраснала с главозамайваща скорост през първите години на новото хилядолетие само за да се разбие отново на земята с резкия спад на цените на петрола. На нейния фондов пазар цареше бъркотия, банковата й система бе в руини и някога покорното й население сега протестираше шумно с искания за помощ. В средите на западните външни министерства и разузнавателни служби се опасяваха, че отслабващата икономика на Русия може да провокира Кремъл да отстъпи още повече към положението на Студената война — мнение, споделяно от няколко ключови европейски лидери, които ставаха все по-зависими от Русия заради доставките на природен газ. Именно тази загриженост ги бе подтикнала да проведат спешна среща на върха на Г-8 в Москва посред зима. Те смятаха, че ако покажат уважение към грубияна, той може да промени поведението си. Поне така се надяваха.

Ако срещата се бе провела в друга от страните от Г-8, пристигането на лидерите и техните делегации едва щеше да бъде отразено от местните медии. Но срещата се провеждаше в Русия, а Русия, независимо от твърденията й за противното, още не беше нормална страна. Средствата й за масова информация или бяха собственост на държавата, или се контролираха от нея, и телевизионните канали предаваха на живо всеки път, щом президентски или премиерски самолет се спуснеше от оловносивото небе над Шереметево. Според обясненията на руските репортери, западните лидери идваха в Москва, защото бяха лично повикани от руския президент. В света царял смут, предупреждаваха репортерите, и само Русия можела да го спаси.

За сметка на това, американският президент неизбежно понасяше критики. В момента, когато неговият самолет се появи на хоризонта, редица руски държавници и коментатори се изредиха пред камерите, за да изразят неодобрението си към него и онова, което той символизираше. Световната икономическа криза била по вина на Америка, викаха те. Америка била съсипана от алчност и високомерие и заплашвала да повлече надолу и останалия свят. Слънцето залязвало за Америка. Прав й път!

Габриел установи малки разногласия по този въпрос в салоните и ресторантите на хотел „Метропол“. Предобед той се изпълни с журналисти и бюрократи; всички носеха гордо своите официални акредитиви за срещата на Г-8, сякаш висящото на найлонов шнур парченце пластмаса им даваше правото на достъп до светая светих на властта и престижа. Акредитационната карта на Габриел беше в синьо, което означаваше, че той има достъп, какъвто простосмъртните нямаха. Тя висеше на шията му, докато закусваше под сводестия витражен таван на прочутия ресторант на „Метропол“, като си служеше със своето блекбъри като щит по време на цялото хранене. На излизане от ресторанта той бе притиснат до стената от група френски репортери, които поискаха да узнаят мнението му за новия американски план за стимулиране. Въпреки че Алон заобиколи въпросите им, французите очевидно бяха впечатлени от факта, че той се обърна към тях свободно на родния им език.

Във фоайето Габриел забеляза няколко американски журналисти, скупчени пред изхода за Театрални проспект, и бързо се измъкна през задната врата на Площада на Революцията. През лятото еспланадата бе претъпкана с търговски щандове, където човек можеше да си купи всичко: от кожени шапки и матрьошки до бюстове на убийците Ленин и Сталин. Сега, в разгара на зимата, само най-храбрите се осмеляваха да излязат там. Удивителното бе, че на нея нямаше и следа от сняг или лед. Габриел долови миризмата на препарата за размразяване, който руснаците използваха, за да постигнат този резултат. Той си спомни историите, които Михаил му бе разказвал за силните химикали, изсипвани от руснаците по улиците и тротоарите. Препаратът можел да съсипе чифт обувки само за няколко дни. Даже кучетата отказвали да вървят на местата, посипани с него. През пролетта трамваите се запалвали, защото електрическите им инсталации били разядени от месеците въздействие на препарата. Ето как Михаил, като дете в Русия, бе чествал настъпването на пролетта — с изгарянето на трамваи.

След минута Габриел го забеляза да стои до Ели Лавон точно пред Възкресенските порти. Лавон носеше куфарче в дясната си ръка — знак, че Алон не е бил следен, като е напуснал „Метропол“. Московските правила… Габриел тръгна наляво през сенчестата арка на портата и излезе на просторния Червен площад. Узи Навот, с дебело палто и кожена шапка, стоеше в подножието на Спаската кула. Часовникът на кулата в златно и черно показваше 11,23 часа. Навот се преструваше, че сверява часовника си с него.

— Как беше влизането в Шереметево?

— Без проблеми.

— А в хотела?

— Без проблеми.

— Добре. — Узи мушна ръце в джобовете си. — Да се поразходим, господин Дейвис. По-добре е да вървим.

Те се отправиха към „Василий Блажени“, навели глави и привели рамене срещу пронизващия вятър: московското тътрене. Навот искаше да прекара колкото се може по-малко време в присъствието на Габриел. Така че, без да се разтакава, мина направо към работата.

— Снощи ходихме до имота, за да поогледаме.

— Кои бяхте?

— Михаил и Шмуел Пелед от московската ни централа. — Навот замълча за миг, после добави: — И аз.

Габриел го погледна косо.

— Тук си, за да ръководиш, Узи. Шамрон заяви ясно, че не иска да се замесваш по никакъв пряк начин в операцията. Ти си твърде високо в йерархията, за да бъдеш арестуван.

— Да видим дали съм разбрал правилно. Значи е добре за мен да се бия с руски убиец в швейцарска банка, но ми е забранено да се разхождам в гората?

— А това ли беше, Узи? Разходка в гората?

— Не точно. Дачата се намира на километър от шосето. Пътят, водещ до нея, е обграден от двете страни от брезова гора. Тесен е. По него може да мине само една кола.

— Има ли порта?

— Няма, но пътят постоянно е препречен от рейндж роувър с охранители.

— Колко близо успяхте да стигнете до дачата?

— Достатъчно близо, за да видим, че Иван кара двама нещастници да стоят отвън през цялото време. И достатъчно близо, за да сложим безжична камера.

— Как е сигналът?

— Не е лош. Всичко ще е наред, ако тази нощ не натрупа сняг над метър и осемдесет. Виждаме предната врата, което означава, че можем да видим, ако някой влиза или излиза.

— Кой наблюдава камерата?

— Шмуел и едно момиче от московската централа.

— Къде са те?

— Скрити в един малък мръсен хотел в най-близкото градче. Преструват се на любовници. Очевидно съпругът на жената обича да я бие. Шмуел иска да я отведе и да започнат нов живот. Знаеш историята, Габриел.

— Сателитните снимки показват, че има пазачи зад къщата.

— Видяхме и тях. Държат там трима души през цялото време. Те са статични, разположени са на стотина метра един от друг. С очила за нощно виждане не ни беше трудно да ги видим. На дневна светлина… — Навот сви едрите си рамене. — … те ще паднат като мишени в стрелбище. Просто ще трябва да отидем там, докато е още тъмно, и да се опитаме да не измръзнем до смърт преди девет часа.

Бяха подминали „Василий Блажени“ и наближаваха югоизточния ъгъл на Кремъл. Право пред тях бе река Москва, замръзнала и покрита със сиво-бял сняг. Навот смушка Алон да свие надясно и го поведе по крайбрежната улица. Сега вятърът духаше в гърба им. Като подминаха двама отегчени на вид московски милиционери, Габриел попита Узи дали е видял при дачата нещо, което да налага промяна на плана. Навот поклати отрицателно глава.

— А какво ще кажеш за оръжията?

— В оръжейната стая на посолството има всичко. Само кажи какво искаш.

— „Берета 92“ и „Мини Узи“, и двата с шумозаглушители.

— Сигурен ли си, че миниузито ще свърши работа?

— В дачата ще е тясно.

Те минаха покрай още една двойка милиционери. Вдясно от тях, над червените стени на древната крепост, се виждаше богато украсената жълто-бяла фасада на Големия кремълски дворец, където сега течеше срещата на Г-8.

— Какво е положението с рейндж роувъра?

— Беше доставен снощи.

— Черен ли е?

— Разбира се. Хората на Иван карат само черни рейндж роувъри.

— Откъде го взехте?

— От местно представителство в северната част на Москва. Шамрон ще се вбеси, когато види цената.

— Регистрационните номера?

— Погрижили сме се за тях.

— Колко време ще отнеме, за да стигна от „Метропол“ дотам?

— В нормална страна — най-много два часа и половина. Тук… Михаил иска да те вземе в два часа сутринта, просто за да е сигурен, че няма да има проблеми.

Бяха стигнали до югозападния ъгъл на Кремъл. От другата страна на реката се издигаше колосална сива жилищна сграда, увенчана с въртящата се емблема на „Мерцедес-Бенц“. Известна като „Дом на набережной“, тя бе построена от Сталин през 1931 година като дворец на съветските привилегии за най-елитните представители на номенклатурата. По време на Големия терор той я бе превърнал в къща на ужасите. Близо осемстотин души — една трета от обитателите й — били измъкнати от леглата им и убити в едно от местата за екзекуции, каквито имало в околностите на Москва. Тяхното наказание практически било винаги едно и също: нощен побой, куршум в тила, бързо заравяне в масов гроб. Независимо от кървавата му история, „Дом на набережной“ сега се считаше за една от най-престижните жилищни сгради в Москва. Иван Харков притежаваше луксозен апартамент на деветия етаж. Той беше едно от най-ценните му притежания.

Габриел погледна към Навот и забеляза, че той се взира в малкия тъжен парк срещу жилищната сграда: Блатния площад — сцена на може би най-известния спор в историята на Службата.

— Онази вечер трябваше да ти счупя ръката. Нищо от това нямаше да се случи, ако те бях замъкнал в колата и те бях извел от Москва заедно с останалата част от екипа.

— Така е, Узи. Нищо от това нямаше да се случи. Никога нямаше да открием ракетите на Иван, а Елена Харкова щеше да е мъртва.

Навот пренебрегна забележката.

— Не мога да повярвам, че пак сме тук. Бях се заклел кракът ми никога повече да не стъпи в този град. — Той погледна Алон. — Защо, за бога, Иван иска да има апартамент на такова място? Тази сграда е обитавана от призраци. Човек почти чува писъците им.

— Веднъж Елена ми каза, че съпругът й е върл сталинист. Къщата му в Жуковка е построена на терен, който някога е принадлежал на дъщерята на Сталин. А когато си е търсел жилище близо до Кремъл, Харков е купил апартамента в „Дом на набережной“. Първият собственик на апартамента на Иван е бил висш функционер в Министерството на външните работи. Главорезите на Сталин са го заподозрели, че шпионира за германците. Те го отвели в Бутово и му пуснали един куршум в тила. Очевидно Иван обича да разказва тази история.

Узи бавно поклати глава.

— Някои хора търсят хубава кухня и красива гледка. Обаче, когато Иван си търси място, иска кърваво минало.

— Нашият Иван е уникален.

— Може би това обяснява защо е купил хиляда и петстотин декара безполезна брезова гора и мочурище край Москва.

„Да — помисли си Габриел, — може би е така“. Той погледна назад към крайбрежната улица и видя да се приближава Ели Лавон, все още държащ куфарчето в дясната си ръка. Когато мина край тях, Лавон леко сръга Габриел в гърба. Това означаваше, че срещата е продължила достатъчно дълго. Навот свали ръкавицата си и протегна ръка.

— Връщай се в „Метропол“. Дръж главата си наведена. Опитай се да не се тревожиш. Ще я върнем.

Алон стисна ръката на Узи, после се обърна и пое към Възкресенските порти.

Макар че Навот не разбра това, Габриел не се подчини на заповедта да се върне в стаята си в хотел „Метропол“ и вместо това отиде до улица „Тверская“. Като застана пред административната сграда с № 6, той се загледа в рекламните постери на витрините на туристическата агенция „Галактика“. Единият показваше руска двойка, която обядваше и пиеше шампанско край ски пистите на Куршевел; на другия се виждаха две руски нимфи, които се припичаха на плажовете на Френската Ривиера. Иронията, изглежда, убягваше на Ирина Булганова, бивша съпруга на предателя Григорий Булганов, която седеше примерно зад бюрото си, долепила телефонната слушалка до ухото си. Имаше толкова много неща, които Алон искаше да й каже, но не можеше. Не още. И така той стоеше там, гледайки я през покритото със скреж стъкло. „Реалността е състояние на ума — помисли си Габриел. — Реалността може да бъде каквато искаш да бъде“.

59. Гроувнър Скуеър, Лондон

Ако Габриел заслужи висока оценка за проявената сдържаност при напрежението през последните часове преди операцията, за съжаление същото не можеше да се каже за Ари Шамрон. При своето завръщане в Лондон той си направи базов лагер в израелското посолство в Кенсингтън и го използваше, за да сипе нападки срещу цели, намиращи се от Тел Авив до Лангли. Агентите в оперативния отдел на булевард „Цар Саул“ бяха толкова уморени от неговите избухвания, че теглиха жребий, за да определят кой ще има нещастието да отговаря на обажданията му. Единствено Ейдриън Картър не загуби търпение към него. Самият той бивш действащ агент, работил на терен, Картър знаеше какво чувство на пълна безпомощност изпитваше Шамрон. Тъй като планът за измъкването на пленниците беше на Габриел, Ари можеше само да движи лостовете и да дърпа конците. Но дори и тогава той беше силно зависим от Картър и ЦРУ. Това нарушаваше вярата му в принципа кахол ве’лаван. Ако зависеше от него, Стареца щеше да влезе в дачата на Иван насред гората и да свърши лично работата. И само глупак би заложил срещу него. „Той е правил неща, които никой от нас не може да си представи — каза Картър в негова защита. — И има белези, които го доказват“.

В 18,00 часа същата вечер Ари се отправи към американското посолство в Мейфеър за началото на операцията. Млада служителка на ЦРУ — румена девойка, която изглеждаше така, сякаш току-що бе завършила първата си студентска година зад граница — го посрещна на Ъпър Брук Стрийт. Тя го преведе край охраняващия морски пехотинец, после го качи в сигурния асансьор, който го свали в дълбините на подземната пристройка. Ейдриън Картър и Греъм Сиймор вече бяха там и седяха на най-горната площадка в амфитеатрално оформения оперативен център. Шамрон седна от дясната страна на Картър и погледна към един от големите екрани в предната част на помещението. На него се виждаха два самолета, стоящи на писта край Вашингтон, окръг Колумбия. И двата принадлежаха на 89 транспортно авиокрило към Военновъздушната база „Андрюс“. И двата бяха заредени с гориво и готови за излитане.

В 19,00 часа телефонът на Картър иззвъня. Той бързо вдигна слушалката до ухото си, слуша мълчаливо няколко секунди, после затвори.

— Той паркира пред портата. Изглежда, започваме, господа.

Имаше време във Вашингтон, когато всеки от правителството и медиите можеше да каже наизуст името на съветския посланик в Съединените щати. Но тези дни малко хора извън Фоги Ботъм25 и пресслужбата на Държавния департамент бяха чували за Константин Третяков. Макар че говореше свободно английски, посланикът на Руската федерация рядко се появяваше по телевизията и никога не организираше партита, на които никой не би си направил труда да присъства. Той бе забравен човек в град, където някога към московския дипломатически пратеник се отнасяха почти като към държавен глава. Третяков бе най-лошото нещо, което някой можеше да бъде във Вашингтон. Той беше без значение.

Официалната биография на посланика го описваше като „експерт по американските въпроси“ и дипломат от кариерата, който бе заемал редица важни постове в западните страни. В нея бе пропуснат фактът, че кариерата му едва не бе приключила в Осло, когато бил хванат, че бърка в касата за дребни разходи на посолството. Нито се споменаваше, че понякога пие твърде много или че има брат, който работи като шпионин за СВР, и друг, който е член на кръга от силовики на руския президент в Кремъл. Целият този нелицеприятен материал обаче се съдържаше в досието на ЦРУ, копие от което бе дадено на Ед Филдинг, за да му помогне в подготовката на операцията в „Андрюс“. Охранителят от ЦРУ намери досието за изключително забавно. Той се бе присъединил към Управлението в най-мрачните дни на Студената война и бе прекарал няколко десетилетия в борба срещу Съветите и техните представители на тайни бойни полета по целия свят. Един бегъл поглед на досието на посланика увери Филдинг, че кариерата му не е била напразна.

Той стоеше под емблемата на 89 транспортно авиокрило, когато автоколоната на Третяков спря пред терминала за пасажерите. Независимо от факта, че сега посланикът беше в един от най-безопасните обекти в националния столичен район, той бе защитен с три нива на сигурност: неговите собствени руски телохранители, група агенти от Бюрото за дипломатическа сигурност и няколко служители от охраната на Военновъздушната база „Андрюс“. Филдинг без проблем разпозна посланика, когато той се показа от задната врата на лимузината — в досието имаше копие от официалния портрет на Третяков и няколко снимки от разузнавателно наблюдение, — но Ед прикри предварителната си подготовка, като се обърна към помощника на посланика. Той поправи Филдинг, като посочи Третяков, който се усмихна високомерно, сякаш се забавляваше от американската некомпетентност. Ед разтърси енергично ръката на посланика и се представи като Том Харис. Очевидно господин Харис нямаше звание или друго основание да бъде в „Андрюс“, освен да се здрависа с Третяков.

— Както може би се досещате, господин посланик, децата на Харков са малко нервни. Госпожа Харкова би искала да ги видите сам, без сътрудници и охранители.

— Защо са нервни децата, господин Харис? Те ще се върнат в Русия, където са родени.

— Искате да кажете, че отказвате да се срещнете с Анна и Николай без вашите сътрудници и охранители, така ли, господин посланик? Защото, ако е така, сделката отпада.

Посланикът вирна леко брадичка.

— Не, господин Харис, няма такова нещо.

— Мъдро решение. Направо не ми се мисли какво би станало, ако Иван Харков някога разбере, че вие лично сте провалили сделката да си върне децата заради някакъв глупав протоколен въпрос.

— Мерете си приказките, господин Харис.

Филдинг нямаше намерение да си мери приказките. Всъщност той едва започваше.

— Предполагам, че сте виждали снимките на децата на Харков.

Посланикът кимна утвърдително.

— Сигурен ли сте, че ще можете да ги разпознаете само като ги видите?

— Напълно.

— Това е добре, защото при никакви обстоятелства не трябва да приближавате и да докосвате децата. Можете да им зададете два въпроса, не повече. Приемливи ли са за вас тези условия, господин посланик?

— Какъв избор имам?

— Никакъв.

— Така си и мислех.

— Моля, разперете ръце и се разкрачете.

— Защо да го правя, по дяволите?

— Защото трябва да ви претърся, преди да ви пусна където и да е в близост до децата.

— Това е скандално.

— Не ми се мисли какво би станало, ако Иван Харков разбере…

Третяков разпери ръце и се разкрачи. Филдинг го обискира, без да бърза, като гледаше претърсването да е колкото се може по-агресивно и оскърбително. Когато приключи, той поля ръцете си с дезинфектант.

— Два въпроса, без докосване. Разбрахме ли се, господин посланик?

— Разбрахме се, господин Харис.

— Моля, последвайте ме.

Помещението беше малко, със закачени по стените фотографии, разказващи историята на базата: президенти, отлитащи на исторически пътувания; военнопленници, завръщащи се след години, прекарани в плен; покрити с националния флаг ковчези, докарвани у дома, за да бъдат погребани на американска земя. Ако имаше фотографи този следобед, те щяха да заснемат една много тъжна сцена: майка, прегърнала децата си може би за последен път. Ала естествено нямаше фотографи, защото майката и децата не бяха там, поне не и официално. Колкото до двата самолетни полета, които щяха да разделят това семейство, те също не съществуваха и никакви данни за тях нямаше да бъдат вписани в дневника на контролната кула.

Те се бяха сгушили на един диван, тапициран с черна изкуствена кожа. Елена, облечена със сини джинси и палто от агнешка кожа, седеше в средата, прегърнала с една ръка всяко от децата си. Те бяха заровили лица в яката й и останаха така дълго след като руският посланик влезе в стаята. Елена отказваше да го погледне. Устните й бяха притиснати към челото на Анна, а погледът й бе прикован върху бледосивия килим.

— Добър ден, госпожо Харкова — каза посланикът на руски.

Тя не отговори. Третяков погледна към Филдинг и каза на английски:

— Трябва да видя лицата им. Иначе няма да мога да потвърдя, че това наистина са децата на Иван Харков.

— Имате право на два въпроса, господин посланик. Помолете ги да вдигнат лица. Но гледайте да ги помолите мило. В противен случай може да се ядосам.

Третяков погледна към отчаяното семейство, което седеше пред него, и каза на руски:

— Моля ви, деца, вдигнете лицата си, за да мога да ги видя.

Децата не помръднаха.

— Опитайте да говорите с тях на английски — предложи Филдинг.

Третяков го послуша. Този път децата вдигнаха лица и се втренчиха в него с неприкрита омраза. Посланикът изглеждаше убеден, че децата наистина са Анна и Николай Харкови.

— Баща ви чака с нетърпение да ви види. Вълнувате ли се, че си отивате у дома?

— Не — отговори Анна.

— Не — повтори Николай. — Искаме да останем тук с нашата майка.

— Може би майка ви също трябва да се върне у дома.

Елена за първи път погледна Третяков. После погледът й се премести на Филдинг.

— Моля ви, изведете го оттук, господин Харис. От присъствието му започва да ми призлява.

Филдинг съпроводи Третяков до съседната сграда, където бе оперативният център на базата. Те стояха заедно на наблюдателната площадка, когато Елена и децата излязоха от терминала за пасажери, придружени от няколко агенти от службата за сигурност. Групата мина бавно по пистата и се качи по стълбичката за пасажери в самолета С-32. Десет минути по-късно Елена Харкова се появи без децата, видимо разстроена. Вкопчена в ръката на един офицер от военновъздушните сили, тя отиде до чакащия „Гълфстрийм“ и изчезна в кабината му.

— Сигурно сте много горд, господин посланик — каза Филдинг.

— Преди всичко вие не сте имали право да ги вземате от баща им.

Вратата на кабината на С-32 бе затворена. Пасажерската стълба се отдалечи, последвана от цистерната с гориво и камиона за кетъринг. След пет минути самолетът вече се издигаше над мерилендските предградия на Вашингтон. Филдинг го гледа, докато се изгуби в облаците, после хвърли презрителен поглед на Третяков.

— В 9,00 часа на летище Конаково. И не забравяйте: няма Иван, няма деца. Разбрахме ли се, господин посланик?

— Той ще бъде там.

— Може да си вървите. Извинете ме, че няма да се ръкувам. Не се чувствам много добре.

Ед Филдинг остана на наблюдателната площадка, докато посланикът и придружаващите го лица излязоха благополучно от базата, после се качи на чакащия „Гълфстрийм“. Елена Харкова седеше на седалката си със закопчан колан и гледаше втренчено пустата писта.

— Колко ще трябва да чакаме?

— Не много, Елена. Ще се оправиш ли?

— Ще се оправя, Ед. Хайде да се прибираме у дома.

60. Хотел „Метропол“, Москва

Габриел бе уведомен за излитането на самолета в 22,45 часа московско време, докато стоеше пред прозореца в стаята си в хотел „Метропол“. Той беше там, крачейки напред-назад, откакто се бе върнал от разходката си до улица „Тверская“. Десет часа, без да има какво да прави, освен да снове из стаята и да се поболява от тревога. Десет часа, без да има какво да прави, освен да си представя хиляди пъти операцията от начало до край. Десет часа, без да има какво да прави, освен да мисли за Иван. Чудеше се как ли неговият враг ще прекара тази нощ. Дали щеше да я прекара спокойно с твърде младата си съпруга? Или може би щеше да празнува: поредният гуляй. Това бе думата, която използваха Иван и неговите съмишленици, за да опишат партитата, давани при приключването на крупна сделка с оръжия. Колкото по-голяма бе сделката, толкова по-разточителен бе гуляят.

Сега, когато самолетът с децата пътуваше за Русия, Габриел имаше чувството, че нервите му се превръщат в струни на пиано. Той се помъчи да успокои разтуптяното си сърце, но тялото отказваше да се подчини на волята му. Опита се да затвори очи, но виждаше единствено сателитните снимки на малката дача сред брезовата гора. И стаята, в която сигурно бяха държани Киара и Григорий, овързани и оковани. И четирите потока, които се събираха в голямо мочурище. И успоредните падини в гората.

Моят съпруг е отявлен сталинист… Любовта му към Сталин оказа влияние върху покупката на недвижимите му имоти.

Сигурният джобен компютър му помогна да мине времето. Чрез него разбра, че Навот, Яков и Одед се придвижваха към целта. Разбра, че скритата камера не бе доловила никаква промяна в дачата или разположението на охранителите на Иван. Научи, че Бог ги бе дарил с гъста мъгла, паднала ниско над мочурището, за да скрие тяхното приближаване. Най-накрая, в 1,48 часа, компютърът му показа, че е време да тръгва.

Габриел отдавна се бе облякъл и се потеше под катовете дрехи за защита от студа. Той се насили да остане в стаята още няколко минути, после угаси лампите и тихо се измъкна в коридора. Когато часовникът във фоайето отбеляза 2,00 часа, Алон излезе от асансьора и мина край двойника на Хрушчов с кратко кимване. Рейндж роувърът чакаше със запален двигател на Театрални проспект. Михаил нервно барабанеше с пръсти, когато се понесоха нагоре по хълма към щабквартирата на ФСБ.

— Добре ли си, Михаил?

— Добре съм, шефе.

— Не си нервен, нали?

— Че защо да съм нервен? Харесва ми да бъда близо до Лубянка. Когато бях дете, от КГБ държаха баща ми затворен там цели шест месеца. Казвал ли съм ти това, Габриел?

Беше го казвал.

— Взе ли оръжието?

— Всичкото.

— Имаш ли радиостанции?

— Разбира се.

— Сателитни телефони?

— Габриел, моля те.

— Кафе?

— Два термоса. Един за нас и един за тях.

— А клещи резачки за болтове?

— По един чифт за всеки от нас. За всеки случай.

— В случай на какво?

— Че единият от нас загине.

— Никой няма да загине, освен пазачите на Иван.

— Както кажеш, шефе.

Михаил отново забарабани с пръсти.

— Нали няма да правиш това по целия път?

— Ще се опитам да не го правя.

— Това е добре, защото ми причиняваш главоболие.

Москва отказваше да ги пусне без бой. Отне им половин час да стигнат от Лубянка до московското околовръстно шосе: трийсет минути улични задръствания, повредени светофари, затъвания, местопроизшествия и неочаквани милиционерски блокади.

— И е два часът сутринта — каза отчаяно Михаил. — Представи си какво е по време на вечерния час пик, когато половината московчани се опитват да се приберат вкъщи по едно и също време.

— Ако продължава така, няма да ни се наложи да си представяме.

Щом излязоха от града, масивните жилищни блокове започнаха постепенно да изчезват, за да бъдат заменени километър след километър от димящи триажни гари и заводи. Те, разбира се, бяха най-големите заводи, които Габриел бе виждал — мастодонти с внушителни комини и едва тук-там горяща светлинка. Товарен влак затрака край тях, отправил се в обратната посока. Сякаш мина цяла вечност, докато отмине. „Сигурно е дълъг осем километра — помисли си Габриел. — А може би сто. Сигурно е най-дългият влак на света“.

Караха по шосе М-7. То водеше на изток към обширната централна част на Русия, минавайки през Татарстан. А ако човек наистина се чувствал авантюрист, обясни Михаил, можел да хване Транссибирската магистрала в Уфа и да кара чак до Монголия и Китай.

— Китай, Габриел! Можеш ли да си представиш да караш до Китай?

Всъщност Алон можеше да си го представи. Мащабите на мястото правеха всичко да изглежда възможно: безкрайното черно небе, обсипано с ярки бели звезди, обширната замръзнала равнина, изпъстрена със заспали градове и села, непоносимият студ. В някои от селата видя блестящи под ярката лунна светлина луковидни куполи. Кумирът на Иван бе преследвал жестоко руските църкви. През 1931 година той бе наредил на Каганович да взриви московската катедрала „Христос Спасител“ заради това, че — както се говореше — закривала гледката от прозорците на кремълския му апартамент, а в провинцията бе превърнал църквите в обори и зърнохранилища. Сега някои от тях бяха реставрирани. Други, както и селата, където някога бяха обслужвали вярващите, бяха в руини. Това бе малката мръсна тайна на Русия. Блясъкът и обаянието на Москва можеше да се сравни само с нищетата и лишенията в селските райони. Москва получаваше парите, а селата — липсващи управници и случайно посещение от някой кремълски лакей. Те бяха местата, които човек напускаше, за да забогатее в големия град. Хората в провинцията не правеха нищо друго, освен да пият и псуват богатите копелета в Москва.

Те профучаха през низ от градчета — всяко едно по-пусто от предходното: Лакинск, Демидово, Ворша. Отпред се простираше Владимир, столицата на областта. Неговата катедрала с пет купола „Успение Богородично“ бе послужила като образец за всички катедрали в Русия — храмове, които Сталин бе разрушил или превърнал в свинарници. Михаил обясни, че във Владимир и околностите му живеят хора от две хиляди и петстотин години — впечатляваща статистика дори и за момче от Долината на Израил. „Две хиляди и петстотин години — помисли си Габриел, гледайки рушащите се заводи в западните покрайнини на града. — Защо са дошли? Защо са останали?“

Като се облегна назад в седалката, пред очите му изникна картина от последното му нощно шофиране през руската провинция: Олга и Елена спят на задната седалка, а Григорий седи зад волана. Обещай ми едно нещо, Габриел… Тогава поне напускаха Русия, а не отиваха право в търбуха на звяра. Михаил намери информационен бюлетин по радиото и направи симултанен превод, докато караше. Първият ден от срещата на върха на Г-8 бе минал добре, поне от гледна точка на руския президент, който единствен бе от значение. После по някакво чудо на атмосферните условия Михаил хвана бюлетина на Би Би Си на английски. Имаше важно политическо развитие в Зимбабве. Самолет се бе разбил в Южна Корея. В Афганистан талибанските сили бяха извършили мащабно нападение в Кабул. Без съмнение с оръжията на Иван.

— Възможно ли е оттук да се стигне с кола до Афганистан?

— Разбира се — отвърна Михаил. После изреди номерата на шосетата и разстоянията, докато Владимир — средище на човешко обитание от две хиляди и петстотин години — изчезна отново в тъмнината.

Те слушаха Би Би Си, докато сигналът стана твърде слаб, за да се чува. Тогава Михаил изключи радиото и пак забарабани с пръсти върху волана.

— Тревожи ли те нещо, Михаил?

— Може би трябва да поговорим за това. Ще се почувствам по-добре, ако го прегледаме от край до край няколкостотин пъти.

— Това не ти е присъщо. Имам нужда да си самоуверен.

— Става дума за твоята жена, Габриел. Не искам и да си мисля, че нещо, което направя…

— Ще се справиш. Но ако искаш да повторим нещата няколкостотин пъти… — Гласът на Габриел заглъхна, като погледна през прозореца към безкрайния замръзнал пейзаж. — Ние и без това няма какво друго да правим.

Михаил понижи леко глас, когато заговори за операцията. Ключът към всичко, каза той, щяла да бъде скоростта. Трябвало да ги елиминират бързо. Часовоят винаги се поколебавал за миг — даже когато се сблъсквал с някого, когото не познава. Този миг щял да бъде тяхната благоприятна възможност. Те щели да се възползват от нея бързо и решително.

— И никакви престрелки — натърти Михаил. — Престрелките са за каубои и гангстери.

Михаил не беше нито едното, нито другото. Той беше от Саярет Маткал26 — най-елитното военно поделение на света. Саярет Маткал бе изпълнявало успешно операции, за които други части само могат да мечтаят. Те бяха осъществили операциите „Ентебе“27 и „Сабена“28, както и много по-трудни мисии, за които никой даже не е чел. Михаил бе елиминирал най-големите терористични водачи на „Хамас“, „Ислямски джихад“ и „Бригадите на мъчениците от Ал Акса“. Дори бе пресичал границата на Ливан и бе убивал членове на „Хизбула“. Това бяха ужасно трудни операции, осъществени в оживени градове и бежански лагери. Нито една не беше се провалила. Нито един терорист, станал мишена на Михаил, вече не крачеше по земята. Някаква си дача насред брезова гора не беше нищо за човек като него. Охранителите на Иван също бяха от специални части: „Алфа Груп“ и ОМОН. Въпреки това Михаил говореше за тях само в минало време. Що се отнася до него, те вече бяха мъртви. Тишина, бързина и време — това щеше да бъде ключът на операцията.

Тишина, бързина и време… Светата троица на Шамрон.

За разлика от Михаил, Габриел никога не бе извършвал убийства на Западния бряг или Ивицата Газа и през повечето време бе успявал да избягва да действа в арабски страни. Едно забележително изключение беше Абу Джихад — военният псевдоним на Халил ал Вазир, втората по ранг личност в ООП след Ясер Арафат. Като повечето нови членове на „Саярет“, по време на своето обучение Михаил бе изучавал всички аспекти на операцията, но никога не бе питал Алон за онази нощ. Той го направи сега, докато се носеха с пълна скорост по пустото шосе. Габриел се съгласи да му отговори, макар че по-късно щеше да съжалява за това.

Абу Джихад… Дори и сега произнасянето на името му предизвикваше ледени тръпки по врата на Алон. През април 1988 година този символ на палестинското страдание живееше във великолепно изгнание в Тунис, в голяма вила на крайбрежието. Габриел лично бе наблюдавал къщата и околния квартал и бе надзиравал строителството на нейното копие в пустинята Негев, където бяха репетирали няколко седмици преди операцията. В нощта на удара той бе пристигнал на брега с гумена лодка и се бе качил в чакащ го там ван. Само за минути всичко бе приключило. Имаше пазач пред къщата, който дремеше зад волана на мерцедес. Алон го беше застрелял през колата с берета със заглушител. После, с помощта на съпровождащия го екип от „Саярет“, бе взривил входната врата със специален експлозив, който издаваше шум, не по-силен от пляскане с ръце. След като бе убил втория охранител в антрето, той се бе качил тихо по стълбите до кабинета на Абу Джихад. Толкова безшумно бе приближаването му, че ръководителят на ООП не чу нищо. Той бе умрял на бюрото си, докато гледаше видеофилм за интифадата.

Тишина, бързина и време… Светата троица на Шамрон.

— А след това? — попита тихо Михаил.

След това… Сцена от кошмарите на Алон.

Като напускаше кабинета, Габриел се бе натъкнал на съпругата на Абу Джихад. Тя притискаше ужасено към гърдите си малко момченце и стискаше силно ръката на подрастващата си дъщеря. Той бе погледнал жената и бе извикал на арабски: „Връщайте се в стаята си! — После бе казал спокойно на момичето: — Иди и се погрижи за майка си“.

Иди и се погрижи за майка си…

Имаше малко нощи, в които не виждаше лицето на това дете. Видя го и сега, когато завиваха, излизайки от шосето, и се насочиха към най-северната част на областта. Понякога се питаше дали щеше да натисне спусъка, ако бе знаел, че момичето стои зад гърба му. А понякога, в най-мрачните моменти, се питаше дали всичко, което му се бе случило след това, не бе Божие наказание, задето бе убил човек пред семейството му. Сега, както бе правил безброй пъти преди това, той внимателно прогони детето от мислите си и погледна към Михаил, който направи нов завой, този път навлизайки в горичка от борове и ели. Фаровете угаснаха и двигателят замлъкна.

— На какво разстояние е имотът?

— На три километра оттук.

— Колко време ще отнеме да се отиде с кола?

— Пет минути. Ще караме внимателно и бавно.

— Сигурен ли си, Михаил? Времето е всичко.

— Засякох го два пъти. Сигурен съм.

Михаил започна да барабани с пръсти по таблото. Габриел не му обърна внимание, а погледна часовника: 6,25 ч. Чакането… Чакане слънцето да изгрее преди утрин на убийство. Чакане да прегърне Киара. Чакане детето на Абу Джихад да му прости. Той си сипа чаша кафе и зареди оръжията си.

6,26… 6,27… 6,28…

Слънцето обагри в алено снежната пряспа. Киара не знаеше дали е изгрев или залез-слънце. Но тъй като светлината падаше върху заспалото лице на Григорий, тя изпита предчувствие за смърт, и то така ясно, че сякаш камък легна на сърцето й. Киара чу шума от резето и видя в килията да влиза жената с млечнобяла кожа и блестящи очи. Тя носеше храна: стар хляб, студена наденица и чай в картонени чаши. Киара не бе сигурна дали това беше закуска или вечеря. Жената си тръгна, като заключи вратата след себе си. Киара стисна чашата чай между окованите си длани и се загледа в обагрената в червено пряспа. Както обикновено, светлината се задържа само няколко минути. После огънят угасна и помещението отново потъна в непрогледен мрак.

61. Конаково, Русия

Както самата Русия, летището в Конаково бе два пъти губещо. Изоставено от военновъздушните сили малко след падането на Съветския съюз, то бе оставено да стигне до пълна разруха, преди накрая да бъде взето от консорциум, основан от бизнесмени и обществени лидери. За кратък период имаше скромен успех като съоръжение за превоз на търговски товари само за да види как съдбата му се сгромолясва за втори път заедно с цената на руския нефт. Сега летището обслужваше по-малко от дузина полети на седмица и се използваше главно като място за подслон на разпадащи се самолети „Ан“, „Ил“ и „Ту“. Обаче пистата му, дълга 3658 метра, все още бе една от най-дългите в района и наземните му светлини и радарни системи функционираха добре по руските стандарти, което ще рече, че работеха през повечето време.

Онази петъчна сутрин всички системи бяха в изправност и бяха положени големи усилия за обработка и ремонт на пистата и настилката пред хангарите. И то с основание. Контролната кула бе информирана от Кремъл, че самолет С-32 на американските военновъздушни сили ще кацне на Конаково точно в девет часа сутринта. Нещо повече, щеше да присъства делегация от големци от Министерството на външните работи и митниците, за да посрещне самолета и да ускори процедурите по пристигането. На летищните власти не бе съобщена самоличността на пристигащите пасажери и те знаеха, че е по-добре да не насилват нещата. Не се задаваха твърде много въпроси, когато бе намесен Кремъл. Не и ако човек не искаше от ФСБ да почукат на вратата му.

Московската делегация пристигна малко след осем часа и чакаше в края на брулената от вятъра писта, когато на юг в облачното небе се появи низ от светлинки. Неколцина от официалните лица отначало по погрешка решиха, че те са на американския самолет, което не бе възможно, тъй като С-32 все още бе на сто и осемдесет километра оттам и щеше да дойде от запад, а не от югоизток. Когато светлините се приближиха, мразовитият въздух се изпълни с бумтенето на ротори. Бяха общо три хеликоптера и дори отдалече бе ясно, че не са руско производство. Някой в контролната кула ги определи като специално оборудвани „Бел-427“. Някой от делегацията каза, че в това има смисъл. Иван Харков може и да бе готов да товари оръжие на ръждясал руски „ковчег“, но когато ставаше дума за семейството му, летеше само с американски апарати.

Хеликоптерите кацнаха на пистата и един след друг изключиха двигателите си. От двата странични слязоха охранители, достойни за руския президент: едри мъже, в отлична физическа форма, тежковъоръжени и безмилостни. След като очертаха периметъра около третия хеликоптер, един от охранителите пристъпи напред и отвори вратата на кабината. Дълго време никой не се появи. После се мярна лъскава руса коса, обрамчваща младо лице с характерното славянско съвършенство. Хората от контролната кула и членовете на московската делегация веднага го познаха. Жената се бе появявала на кориците на безброй списания и билбордове, обикновено с много по-оскъдно облекло от това, което носеше сега. Предишното й име бе Екатерина Мазурова. Макар и с перфектна прическа и грим, тя очевидно бе много нервна. Веднага щом стъпи на асфалта с елегантните си ботуши, тя наруга здравата един от бодигардовете, но за съжаление, думите й не можаха да се чуят. Някой от московската делегация отбеляза, че трябва да простят безпокойството на Екатерина. Скоро щеше да стане майка на две деца, а тя самата бе малко по-голяма от дете.

Втората личност, която се показа от хеликоптера, беше издокаран мъж с тъмно палто и с лице, носещо белезите на предци от вътрешността на Русия. Той бе притиснал до ухото си мобилен телефон и изглеждаше вглъбен в много важен разговор. Никой в контролната кула или от членовете на московската делегация не го позна, което изобщо не бе изненадващо. За разлика от очарователната Екатерина, снимката на този човек никога не се появяваше във вестниците и малцина извън изолирания свят на силовиките и олигарсите знаеха името му. Той се казваше Олег Руденко — бивш полковник от КГБ, който сега бе началник на личната охранителна служба на Иван Харков. Но Руденко признаваше, че званието има само почетен характер. Иван контролираше всичко, Олег само следеше нещата да вървят по график. Това обясняваше плътно притиснатия телефон до ухото му и мрачното изражение на лицето му.

Интервалът между появата на Руденко и третия човек трая осемдесет и четири дълги секунди, както бе засечено от персонала на контролната кула. Той имаше изключително масивно на вид телосложение, немного висок ръст, ъгловати скули, широко като на професионален боксьор чело и остра стоманеносива коса. Един от служителите за кратко го взе за бодигард — често срещана грешка, която му доставяше удоволствие. Обаче всяка склонност към подобна мисъл веднага бе прогонена от великолепната кройка на английското му палто, както и от начина, по който падаха крачолите на панталоните му върху ръчно изработените му английски обувки. Както и от начина, по който собствените му телохранители сякаш изпитваха страх от самото му присъствие. Както и от огромния златен часовник на лявата му китка. Вижте го! — прошепна някой от московската делегация. — Вижте Иван Борисович Харков! Полемиките, заповедите за арест, обвиненията на Запад: всеки от делегацията с радост би приел всичко това само за да живее един ден като Иван Борисович. Само за да се повози на неговите хеликоптери и лимузини. Само за да се озове веднъж в леглото с Екатерина. Но защо е това намръщено изражение, Иван Борисович? Днес предстои радостно събитие. Днес децата ви се връщат у дома от Америка.

Той тръгна по пистата с Екатерина от едната страна, Руденко от другата, заобиколен отвсякъде от телохранителите си. Ръководителят на делегацията, заместник-министър на външните работи еди-кой си от отдел еди-кой си, го посрещна на половината път. Разговорът им бе кратък и както изглеждаше, неприятен. След това всеки от тях се оттегли в съответния си ъгъл. Когато го попитаха какво е казал Иван, заместник-министърът отказа да съобщи. То не можеше да бъде повторено в културна компания.

Вижте го! Вижте Иван Харков! Луксозният му хеликоптер, красивата му жена, планината от пари, които притежаваше. И зад всичко това той все още бе гангстер от КГБ. Кагебистки гангстер в луксозен английски костюм.

Също като Олег Руденко, Ейдриън Картър в момента държеше до ухото си телефон — обезопасен апарат за наземна връзка, свързан директно с Общия оперативен център в Лангли. И Шамрон притискаше телефон до ухото си, макар че неговият бе свързан с отдел „Операции“ на булевард „Цар Саул“. Той се взираше в часовника, като в същото време се бореше с парализиращата жажда за никотин. Пушенето бе строго забранено в централата. Очевидно това се отнасяше и за говоренето, тъй като Картър не бе произнесъл и дума в продължение на няколко минути.

— Е, Ейдриън? Той там ли е или не?

Картър енергично кимна.

— Наблюдателят току-що го потвърди. „Птиците“ на Иван са на земята.

— След колко време ще пристигне там самолетът?

— След седем минути.

Шамрон погледна към часовника, показващ московското време: 8:53.

— Не се ли движат много бързо?

— Добре сме с времето, Ари.

— Просто се увери, че ще включат онези предаватели за активни смущения в 9,05 часа, Ейдриън. Нито минута по-рано или по-късно.

— Не се притеснявай, Ари. Няма да има обаждания за Иван. Няма да има обаждания за никого.

Шамрон погледна часовника: 8:54.

Тишина, бързина и време…

Единственото, от което се нуждаеха сега, бе мъничко късмет.

Ако Узи Навот знаеше за мислите на Шамрон, със сигурност щеше да цитира максимата на Службата, че късметът винаги се заслужава, а не се получава даром. Щеше да го направи, защото в този момент лежеше по очи на снега на сто метра зад дачата, прегърнал оръжие, което носеше неговото име. На петдесет метра вдясно от него, в точно същото положение, беше Яков. А на петдесет метра вляво се намираше Одед. Право пред всеки от тях имаше по един руснак. Бяха изминали пет часа, откакто Навот и останалите се бяха промъкнали до позицията през брезовата гора. През това време бяха извършени две смени на пазачите. За „гостуващия“ екип естествено нямаше никаква смяна. Макар и добре оборудван за такава операция, Узи трепереше от студ. Предполагаше, че Яков и Одед също страдаха, въпреки че няколко часа не бе говорил с никого от тях. Радиомълчание бе сутрешната заповед.

Навот се изкушаваше да изпита самосъжаление, но умът му не би позволил това. Щом студът започнеше да ръфа костите му, той си мислеше за лагерите, гетата и ужасните зими, които народът му бе преживял по време на холокоста. Също като Габриел, Узи дължеше живота си на някого, който бе събрал куража и волята да преживее тези зими — дядо му по бащина линия, който бе прекарал пет години, работейки в нацистките трудови лагери. Пет години, живеейки с оскъдни дажби. Пет години, спейки на студа. Точно заради дядо си Навот бе постъпил в Службата. И пак заради него сега лежеше в снега, на сто метра зад дачата, заобиколена от брези. Руснаците, които стояха пред него, скоро щяха да умрат. Макар че Узи не беше експерт като Габриел и Михаил, той бе отбил военната си служба в армията и бе преминал продължително обучение по стрелба в Академията. Същото се отнасяше за Яков и Одед. За тях да уцелят от петдесет метра бе нищо — даже със замръзнали ръце и с оръжия с шумозаглушители. И не ставаше дума за по-удобната зона на тялото. Само изстрели в главата. Никакви позивни на умиращи по радиостанцията.

Навот обърна лявата си китка с няколко градуса и погледна дигиталния си часовник: 8:59. Още шест минути борба със студа. Той сви пръсти и зачака да чуе гласа на Габриел в миниатюрната слушалка.

Участниците във втората и финална сесия на спешната среща на върха на Г-8 се събраха в девет часа в богато украсената зала „Свети Георги“ на Големия кремълски дворец. Както винаги, американският президент пристигна точно навреме и се настани на мястото си на масата за закуска. Сякаш по случайност британският министър-председател бе настанен от дясната му страна. Руският президент седеше срещу него, между германския канцлер и италианския премиер — двамата му най-близки съюзници в Западна Европа. Вниманието му обаче бе видимо съсредоточено върху англо-американската страна на масата. И наистина, той гледаше втренчено двамата англоговорещи лидери с онзи негов характерен поглед, който приемаше винаги, когато се опитваше да изглежда твърд и решителен пред руския народ.

— Смяташ ли, че знае? — попита британският премиер.

— Шегуваш ли се? Той знае всичко.

— Ще стане ли?

— Скоро ще узнаем това.

— Само се надявам нищо лошо да не се случи на онази жена.

Президентът на САЩ отпи от кафето си.

— Каква жена?

Сталин никога не е успял напълно да сложи ръка на Замоскворечието. Улиците на този приятен стар квартал, разположен южно от Кремъл, до голяма степен са били пощадени от новия съветски градоустройствен план и все още от двете им страни се издигат големи имперски къщи и църкви с подобни на луковици кубета. Кварталът приютява също и посолството на Израел, което се намира на улица „Болшая Ординка“ № 56.

Римона чакаше точно зад охранявания вход, обградена от двама пазачи на посолството от Шин Бет29. Също като Узи Навот, тя наблюдаваше само един обект: мерцедес седан S-класа, който паркира до бордюра на тротоара пред посолството, щом удари девет часът.

Колата бе приклекнала ниско под тежестта на бронираното купе и куршумоустойчивите прозорци. Стъклата бяха и затъмнени, което правеше невъзможно за Римона да види кой седи в нея. Единственото, което можеше да различи, бе брадичката на шофьора и чифт ръце, които лежаха спокойно на волана.

Римона вдигна до ухото си сигурния си телефон и чу какофонията, която идваше от отдел „Операции“ на булевард „Цар Саул“. После се разнесе гласът на служител от отдела, който искаше информация: Самолетът е кацнал. Кажи ни дали тя е там. Кажи ни какво виждаш. Тя се подчини на заповедта. Виждаше мерцедес с тъмни прозорци. Виждаше и две ръце, които лежаха спокойно на волана. И после, в ума си, Римона видя двама ангели, които седяха в един рейндж роувър. Двама ангели, които щяха да сътворят ад на земята, ако Киара не слезеше от колата.

62. Гроувнър Скуеър, Лондон

Нямаше образи, само далечни гласове от сигурните телефони и думи, които проблясваха и примигваха на големите като билбордове екрани за комуникация. В девет часа сутринта московско време екраните съобщиха на Шамрон, че самолетът с децата е кацнал благополучно. В 9,01, че самолетът се движи бавно към контролната кула. В 9,03, че към самолета се приближава наземният технически екип и самоходна стълба за слизане на пасажерите. Няколко секунди по-късно той бе информиран по телефона от булевард „Цар Саул“, че Исус се придвижва към целта — Исус бе кодовото име на Габриел и Михаил. И най-накрая, в 9,04, бе уведомен от Ейдриън Картър, че вратата на предната кабина вече е отворена.

— Къде е Иван?

— Приближава се към самолета.

— Сам ли е?

— С пълен антураж. Съпруга, охранители и главорезът.

— С това искаш да кажеш — Олег Руденко?

Картър кимна утвърдително.

— Той говори по телефона.

— По-добре това да не е задълго.

— Не се притеснявай, Ари.

Шамрон погледна часовника: 9:04:17. Като притисна телефона до ухото си, той поиска от булевард „Цар Саул“ актуална информация за колата, паркирана пред входа на посолството. Дежурният офицер докладва, че няма промяна.

— Може би трябва да ги принудим да действат.

— Как, шефе?

— Моята племенница стои отвън. Кажи й да импровизира.

Ари слушаше, докато офицерът предаде заповедта. После погледна към съобщението, примигващо на екрана: ВРАТАТА НА САМОЛЕТА Е ОТВОРЕНА… КАЖЕТЕ КАКВО ДА ПРАВИМ…

Бъди внимателна, Римона. Бъди много внимателна.

— Мемунехът иска да ги принудиш да действат.

— Той има ли някакви предложения?

— Предлага да импровизираш.

— Наистина?

Благодаря ти, вуйчо Ари.

Римона се взря в мерцедеса. Същата брадичка. Същите ръце на волана. Но сега пръстите се движеха. Те нервно барабаняха по волана.

Предлага да импровизираш.

Но как? По време на инструктажите преди операцията Узи Навот бе категоричен по един основен въпрос: при никакви обстоятелства да не се дава възможност на Иван да отвлече друг агент на Службата, особено друга жена. Римона трябваше да остане през цялото време на територията на посолството, защото, технически погледнато, това бе израелска територия. За съжаление, нямаше начин да ги принуди да действат за петнайсет секунди, като остане в безопасност зад портата. Можеше да го направи само като приближи колата. А за да го направи, трябваше да напусне Израел и да влезе в Русия. Тя погледна часовника си, после се обърна към един от пазачите от Шин Бет:

— Отвори портата!

— Беше ни наредено да я държим затворена.

— Знаеш ли кой е вуйчо ми?

— Всеки знае кой е вуйчо ти, Римона.

— Тогава какво чакаш?

Пазачът направи каквото му бе казано и последва Римона на улица „Болшая Ординка“ с извадено оръжие — в нарушение на целия писан и неписан дипломатически протокол. Римона отиде без колебание до задната пасажерска врата на мерцедеса и почука на дебелото куршумоустойчиво стъкло. Като не получи никакъв отговор, тя почука силно още два пъти. Този път стъклото се спусна надолу. Вътре нямаше никаква Киара, само един добре облечен, около трийсетгодишен руснак с тъмни очила, независимо от облачното време. Той държеше две неща: пистолет „Макаров“ и един плик. Мъжът използва пистолета, за да задържи на разстояние пазача от Шин Бет. Плика подаде на Римона. Докато вдигаше стъклото, руснакът се усмихваше. После колата рязко потегли, като гумите й избуксуваха върху заледената настилка, и изчезна зад ъгъла.

Първият импулс на Римона бе да пусне плика на земята. Вместо това, след като го огледа бегло, тя го отвори. Вътре имаше златна халка. Римона я позна. Тя беше с Габриел, когато той я купи от един бижутер в Тел Авив. Освен това бе стояла на терасата с изглед към Генисаретското езеро, когато той я бе поставил на пръста на Киара. Римона вдигна до ухото си сигурния телефон и съобщи в отдел „Операции“ какво се бе случило току-що. После, след като се оттегли откъм израелската страна на портата, прочете надписа на халката и сълзите потекоха по бузите й.

ЗАВИНАГИ — Габриел.

Новината от посолството потвърди онова, което винаги бяха подозирали: Иван никога не бе възнамерявал да освободи Киара. Шамрон незабавно изрече спокойно четири думи на иврит: „Изпрати Исус в Ханаан“. После се обърна към Ейдриън Картър:

— Време е.

Картър вдигна телефона си:

— Включете предавателите за активни смущения и връчете бележката на Иван.

Ари се загледа в съобщението, което още мигаше на екрана срещу него. Заповедта му бе отприщила поток от шумове и действия на булевард „Цар Саул“. Сега сред хаоса той долови два познати гласа, и двата спокойни и сдържани. Първият бе на Узи Навот, който докладваше, че постовите зад дачата изглеждат неспокойни. Следващият глас бе на Габриел. „Исус е на трийсет секунди от целта — каза той. — Исус скоро ще почука на вратата на дявола“.

Макар че нито Габриел, нито Шамрон можеха да го видят, дяволът бързо губеше търпение. Той стоеше в подножието на стълбата за пасажери, сложил на кръста огромните си като чукове ръце, с леко наклонено напред тяло. Дългогодишните наблюдатели на Харков щяха да разпознаят в тази любопитна поза една от многото, заемани от неговия кумир — Сталин. Също така щяха да предположат, че моментът е подходящ човек да се скрие, защото, когато Иван започнеше да се поклаща напред-назад на ходилата си, това обикновено означаваше, че скоро ще избухне.

Източникът на нарастващия му гняв беше вратата на американския самолет С-32. Повече от минута там нямаше никакво движение, освен появата на двама тежковъоръжени мъже в черно облекло. Яростта му достигна нови висоти малко след 9,05 часа, когато Олег Руденко, който стоеше вдясно от него, съобщи, че мобилният му телефон като че ли е спрял да работи. Той обвини за това намесата на самолетните комуникационни системи, което отчасти бе вярно. Обаче Харков видимо бе обхванат от съмнения.

В този момент той за кратко се опита да вземе нещата в свои ръце. Като мина рязко край един от бодигардовете си, Иван се качи по пасажерската стълба и се отправи към вратата на кабината. Ала се закова на третата крачка, когато единият от агентите на ЦРУ насочи срещу него компактен автоматичен пистолет и на перфектен руски език му нареди да се върне. На пистата няколко ръце бръкнаха под палтата и по-късно служителите от контролната кула твърдяха, че са забелязали проблясването на едно-две оръжия. Вбесен и унизен, Харков се подчини на нареждането и се върна в подножието на стълбата.

Той остана там още две напрегнати минути с ръце на кръста, вперил очи в двамата мъже с автоматични пистолети, които стояха рамо до рамо на вратата на С-32. Когато те най-накрая се отдръпнаха един от друг, се появиха не децата на Иван, а пилотът. Той държеше лист хартия. Само с жестове пилотът повика един мъж от руския наземен персонал и го инструктира да занесе листа на видимо ядосания мъж с английско палто. Докато бележката стигне до Харков, вратата на самолета вече бе затворена и двата двигателя забръмчаха. Когато самолетът тръгна бавно по пистата, пътниците му станаха свидетели на необичайна гледка — Иван Харков, олигарх, оръжеен трафикант, убиец и баща на две деца, смачка бележката на топка и я хвърли с отвращение на земята.

На този етап друг човек би могъл да признае своето поражение. Но не и Иван. Всъщност последното нещо, което екипажът видя, бе как Харков грабна телефона на Олег Руденко и го запрати по самолета. Той отскочи от корпуса, без да нанесе и драскотина, и се разби на стотици парчета на асфалта. Няколко души от екипажа се изсмяха. Онези, които знаеха какво ще последва, не го направиха. Щеше да се лее кръв. Щяха да умрат хора.

Както се оказа, въздушната струя от двигателите отвя бележката към московската делегация и в крайна сметка тя се озова до краката на самия заместник-министър. За момент той си помисли да я остави да продължи своя път към забвението, но бюрократичното му възпитание не му позволи да го стори. В крайна сметка писмото беше някакъв вид официален документ.

Силният юмрук на Иван бе смачкал листа до размерите на топка за голф и на заместник-министъра му бяха нужни няколко секунди, докато го разгъне и изглади. В горния край на листа бе официалната антетка на 89 авиокрило. Отдолу имаше няколко изречения на английски, очевидно написани от ръката на дете, намиращо се под емоционален стрес. Като погледна първото изречение, заместник-министърът реши да не чете по-нататък. Обаче дългът отново му нареди друго.

Заместник-министърът вдигна поглед тъкмо навреме, за да види как Иван се качва на хеликоптера си. Вижте го! Вижте Иван Борисович! Той имаше всичко на света: купчина пари, супермодел за съпруга. Всичко, освен любовта на децата си. Вижте го! Ти си нищо, Иван Борисович! Нищо!

63. Владимирска област, Русия

Предупредителната табела на входа бе от съветско време. Брезите от двете страни растяха тук от времето на царя. На четиридесет метра пред тях на тесния път имаше рейндж роувър с двама руски пазачи на предната седалка. Михаил присветна с фаровете. Рейндж роувърът не помръдна.

Михаил отвори вратата и слезе. Носеше дебела сива шуба, закопчана до брадичката, и тъмна вълнена шапка, нахлупена ниско над очите. Засега той бе просто друг руснак. Друг от момчетата на Иван. Ветеран от спецотряда „Алфа Груп“ с лошо поведение. От онези, които не обичат да слизат от колата, когато навън е минус десет градуса.

Навел глава, с мушнати в джобовете ръце, той отиде до шофьорската врата на рейндж роувъра. Стъклото на прозореца се спусна. Михаил измъкна пистолета си.

Шест ярки проблясъка. Едва чут звук.

Габриел прошепна няколко думи в микрофона пред устата си. Михаил се пресегна през мъртвия шофьор, завъртя силно волана надясно, превключи скоростния лост от „паркиране“ на „движение“. Рейндж роувърът освободи пътя и спря до една бреза. Михаил изключи двигателя и захвърли ключовете в гората. След няколко секунди беше отново до Габриел, бързайки към фасадата на дачата.

В същото време от задната страна на дачата трима мъже взеха на прицел три мишени. По даден от Навот знак тримата възпроизведоха три изстрела.

Три ярки проблясъка. Едва чут звук.

Те се промъкнаха напред между брезите и коленичиха до убитите. Оръжия със спуснати предпазители. Изключени радиостанции. Навот каза тихо в миниатюрния микрофон пред устата си: „Целите са неутрализирани. Задният периметър е обезопасен“.

Точно на двеста и шест километра на запад, на московската улица „Тверская“, Ирина Булганова, бивша съпруга на предателя Григорий Булганов, отключи вратата на туристическа агенция „Галактика“ и обърна табелата от „Затворено“ на „Отворено“. Седем минути закъснение — помисли си тя. Не че имаше значение. Бизнесът се бе сгромолясал — или по думите на понякога поетично настроения генерален директор на „Галактика“: бе „замръзнал по-здраво от Москва река“. Коледните празници бяха пълен провал. Заявки за пролетния ски сезон нямаше. Тези дни дори олигарсите кътаха парите си. Малкото, което им бе останало.

Ирина седна зад бюрото си близо до прозореца и направи всичко възможно да се престори на заета. В агенцията се говореше за съкращения. Намаляване на комисионите. Дори за уволнения. Благодаря ти, капитализъм! В крайна сметка Ленин може би е бил прав. Поне е успял да премахне несигурността. При комунизма руснаците са били бедни и са си останали бедни. Имало е, така да се каже, някаква последователност.

Пиукането на електронния входен звънец прекъсна мислите на Ирина. Като вдигна очи, тя видя през вратата да се промушва един дребен мъж с дебело палто, вълнен шал, мека шапка, наушници, дипломатическо куфарче в дясната ръка. По улица „Тверская“ имаше хиляди точно като него — ходещи могили от вълна и кожа, всеки неразличим от следващия. Самият Сталин можеше да се разходи по улицата, загърнат в топлите си дрехи, без някой да го погледне втори път.

Мъжът разхлаби шала си и свали шапката си, разкривайки глава с рядка рошава коса. Ирина веднага го позна. Той беше по-добрият ангел, който я убеди да разкаже за най-ужасната нощ в живота й. И сега вървеше към бюрото й с шапка в едната ръка и куфарче в другата. И тя някак изведнъж се озова права. Усмихна се. Стисна неговата студена малка ръка. Покани го да седне. Попита го с какво може да му услужи.

— Нужна ми е помощ за планирането на едно пътуване — отговори той на руски.

— Къде ще ходите?

— На Запад.

— Може ли да бъдете по-конкретен?

— Опасявам се, че не.

— Колко дълго ще останете?

— Неопределено време.

— Колко души е групата ви?

— Това също още не е определено. С малко късмет, ще бъдем голяма група.

— Кога смятате да тръгнете?

— Късно тази вечер.

— Тогава какво точно мога да направя за вас?

— Можете да кажете на вашия началник, че излизате за кафе. Гледайте да носите ценните си вещи, защото никога повече няма да се върнете тук. Никога.

64. Владимирска област, Русия

Руската дача може да бъде много неща. Дървен дворец. Колиба, заобиколена от лехи с репички и лук. Тази в края на тесния път беше някъде по средата. Тя беше ниска и здрава, солидна като кораб, и очевидно бе строена от болшевишки работници. Нямаше веранда или стълби, само малка врата в средата, до която се стигаше по добре отъпкана пъртина в снега. От двете страни на вратата имаше по един прозорец. Някога зелени, сега черчеветата бяха придобили сивкав цвят. Двата прозореца бяха закрити от тънки пердета. Това на десния прозорец помръдна, когато Михаил спря рейндж роувъра и угаси двигателя.

— Вземи ключа.

— Сигурен ли си?

— Вземи го.

Михаил извади ключа и го мушна в затварящото се с цип горно джобче на шубата. Габриел погледна към двамата часови. Те стояха на около три метра от дачата, стиснали оръжие пред гърдите си. Тяхното положение поставяше Алон пред нещо като предизвикателство. Той трябваше да стреля по леко възходяща траектория, така че куршумите да не разбият прозорците, след като излязат от руските черепи. Габриел направи това изчисление, докато Михаил вземе термоса. Правеше такива изчисления, откакто бе двадесет и две годишен. Оставаше още едно решение, което трябваше да вземе. С коя ръка? С дясната или с лявата? Можеше да стреля и с двете. Тъй като щеше да слезе от рейндж роувъра от пасажерската седалка, реши да стреля с дясната. Така щеше да избегне опасността да закачи със заглушителя бронята на колата, когато вдига ръка.

— Сигурен ли си, че ги искаш и двамата, Габриел?

— Да.

— Защото мога да поема този вляво.

— Просто слез от колата.

Михаил отвори вратата и слезе. Този път Алон направи същото с разкопчана шуба, държейки беретата до бедрото си. Михаил приближи часовите, вдигнал термоса, като говореше на руски. Нещо за горещо кафе. Нещо за скапания московски трафик. Нещо за Иван, тръгнал на военен поход. Габриел не беше сигурен, пък и не го интересуваше. Той гледаше мястото — точно до дясното предно колело, където щеше да се отпусне на едно коляно и да сложи край на живота на още двама руснаци.

Пазачите отместиха поглед от Михаил и се спогледаха. Свиха рамене. Поклатиха глави.

И Габриел коленичи на мястото.

Още два проблясъка. Още двама повалени руснаци.

Никакъв звук. Никакви счупени прозорци.

Михаил облегна термоса на долния край на вратата и бързо отстъпи няколко крачки.

Брезовата гора потрепери.

Нямаше вече тишина.

От задната страна на дачата трима мъже се изправиха едновременно и бавно тръгнаха между дърветата. Навот им напомни да държат главите си приведени. Можеше да има много олово във въздуха.

Киара рязко седна с оковани ръце и крака; прах и отломки се сипеха върху нея в непрогледния мрак. Над главата си чу тропот от стъпки по дъсчения под. После — приглушени изстрели. След това викове.

— Някой идва, Григорий!

Още изстрели. Още викове.

— Изправи се, Григорий! Можеш ли да се изправиш на крака?

— Не съм сигурен.

— Трябва да опиташ.

Киара чу стон.

— Имам твърде много счупени кости, Киара. Останали са ми съвсем малко сили.

Тя протегна окованите си ръце в тъмнината.

— Хвани ръцете ми, Григорий. Можем да го направим.

Изминаха няколко секунди, докато се намерят в мрака.

— Дърпай, Григорий! Изтегли ме!

Той отново простена от болка, докато дърпаше ръцете на Киара. Щом тежестта на тялото й падна на пръстите, тя напрегна бедра и се изправи. После, сред пукота на изстрелите, чу друг звук: жената с млечнобялата кожа и прозрачните очи слизаше бързо по стълбите. Киара се придвижи малко по-близо до вратата, като внимаваше да не се спъне в оковите, и се сгуши в ъгъла. Не знаеше какво ще прави, но бе сигурна в едно: нямаше да умре. Не и без бой.

Оказа се, че нито един телефон не работи. Нито този на Екатерина. Нито вграденият в таблото. Не работеше и нито един от телефоните на охранителите. Не и докато самолетът с децата беше във въздуха. След това телефоните отново проработиха. Иван позвъни в Кремъл и скоро говореше с близък сътрудник на президента. Олег Руденко звъня многократно на хората си в дачата, но никой не отговори. Той погледна часовника си: 9,08. Всеки момент трябваше да пристигне смяната на пазачите. Руденко набра номера на старшия сред тях и долепи телефона до ухото си.

Комбинацията от разтърсващата взривна вълна и оглушителния гръм свърши по-голяма част от тежката работа вместо тях. Единственото, което трябваше да направят Габриел и Михаил, бе да се погрижат за няколко свободни цели.

Цел номер едно беше пазачът, който бе надзърнал през прозореца. Алон му изпрати няколко бързи откоса с узито секунди след влизането си.

Преди взрива други двама пазачи бяха похапвали за закуска. Сега те бяха проснати на пода, далече от оръжията си. Габриел ги помете с един откос на узито и влезе в кухнята, където четвърти пазач си правеше чай. Този успя да възпроизведе един изстрел, преди да бъде пронизан с няколко куршума в гърдите.

Сега дясната страна на дачата беше чиста.

На няколко крачки от него Михаил имаше същия успех. След като бе последвал Алон през взривената врата, той веднага бе забелязал двама замаяни пазачи в централния коридор на дачата. Габриел инстинктивно се бе привел, преди да възпроизведе първите си изстрели, и така бе осигурил свободна огнева линия за партньора си. Михаил се бе възползвал от нея и бе пуснал няколко дълги откоса само на сантиметри над главата на Габриел. После веднага се бе извъртял към всекидневната. Един от хората на Иван беше гледал мач по телевизията в момента на нападението. Сега беше покрит с мазилка и прах и слепешката търсеше оръжието си. Михаил го свали с един куршум в гърдите.

— Къде е момичето? — попита той умиращия на руски език.

— В избата.

— Добро момче.

Михаил стреля в лицето му. Лявата страна на дачата беше чиста.

Те се отправиха към стълбите.

Свита в ъгъла на тъмната килия, Киара чу три последователни звука: от отварянето на катинара, дърпането на резето и завъртането на дръжката. Металната врата се отвори със силно скърцане, при което трапецовиден сноп светлина нахлу в килията и освети Григорий. После се показаха две ръце, държащи деветмилиметров „Макаров“. Това бяха ръцете на жената, убила с опиати детето на Киара. Пистолетът се отклони с няколко градуса от Киара и се прицели в Григорий. Неговото пребито лице не показа никакъв страх. Измъчваше го твърде силна болка, за да се уплаши, и беше твърде слаб, за да се съпротивлява на смъртта. Киара обаче оказа съпротива вместо него. Изскачайки от мрака, тя сграбчи китките на жената и ги изви назад. Пистолетът гръмна; в малката бетонна стаичка гърмежът прозвуча като топовен изстрел. После той отново гръмна. След това и трети път. Киара се държеше. Заради Григорий. Заради бебето си.

Заради Габриел.

Иван Харков беше човек с много тайни, с много различни лица. Никой не знаеше това по-добре от Екатерина — бившата му любовница, станала негова предана съпруга. Също като Елена преди нея, тя бе сключила глупав договор. Срещу изпълняването на всяко нейно материално желание — не трябваше да задава въпроси. Никакви въпроси за бизнеса на Иван. Никакви въпроси за неговите приятели и съдружници. Никакви въпроси относно това защо Елена бе решила да върне децата. А сега — никакви въпроси защо децата бяха отказали да напуснат самолета. Вместо това, Екатерина се опита да играе ролята, отредена й от Иван. Помъчи се да хване ръката му, но той отказа да бъде докосван. Помъчи се да го успокои с думи, но той отказа да я слуша. За момента го интересуваше единствено Олег Руденко. Охранителят крещеше по телефона си, надвиквайки грохота на витлата. Екатерина чу думи, които й се искаше да не е чула. С колко мъже разполагаш? Колко минути остават до пристигането ви? Никаква кръв! Чуваш ли ме? Никаква кръв, докато не пристигнем там! Тя събра смелост да попита къде отиват. Иван й отвърна, че скоро ще разбере. Екатерина му каза, че иска да си отиде у дома. Той й нареди да млъкне. Тя се загледа през прозореца на хеликоптера. Някъде долу се намираше нейното родно село. Селото, където бе живяла, преди да бъде открита от жената от модната агенция. Селото, пълно с пияници и неудачници. Екатерина затвори очи. Заведи ме вкъщи, чудовище. Моля те, заведи ме вкъщи.

Младият сътрудник се приближи изключително внимателно до руския президент. Обикновено сътрудниците правят така, независимо от възрастта си. Президентът се наклони назад и позволи на сътрудника да му говори шепнешком на ухото — рядка привилегия. После погледна отново напред, забил брадичка в гърдите си, с остър като кинжал поглед.

— Не изглежда доволен — каза британският премиер.

— О, наистина ли? Откъде разбра?

— Предполагам, че нещата не са се развили добре на летището.

— Изчакай, докато чуе следващата новина.

Те слизаха на бегом по стълбите и бяха стигнали до средата, когато прозвуча първият изстрел. Михаил беше пръв. Габриел вървеше зад него и гледката му бе частично закрита. Като наближиха подножието на стълбите, ги лъхна ужасна миризма: вонята на хора, затворени в малко пространство прекалено дълго време. Вонята на смърт. После изтрещя още един изстрел. И още един. И още един…

Габриел чу писък, последван от гласовете на две жени, които яростно крещяха. Различи, че са две, защото едната крещеше на руски, а другата — на италиански.

Стигайки до последното стъпало, той се втурна след Михаил, слушайки гласа на Киара, молейки се да няма друг изстрел. Михаил блъсна вратата на килията и влезе първи. Подпрял се в единия ъгъл, седеше мъж с оковани ръце и крака и гротескно деформирано лице. Киара лежеше по гръб, а рускинята бе върху нея. Двете жени се бореха за пистолета и сега той бе много близо до бузата на Киара.

Михаил сграбчи пистолета и го насочи към стената. Когато той изгърмя два пъти, без да навреди на никого, Алон сграбчи рускинята за косата и заби един куршум в слепоочието й. Сега пищеше само една жена. Габриел блъсна мъртвата настрана и коленичи. Изпаднала в истерия, Киара в първия момент го взе за един от хората на Иван и се отдръпна уплашено. Той обхвана с ръце лицето й и заговори меко на италиански.

— Аз съм — каза й. — Габриел. Моля те, опитай да се успокоиш. Трябва да побързаме.

65. Гроувнър Скуеър, Лондон

По-късно щеше да има спор за това точно колко време бе отнело на Габриел и Михаил да изпълнят задачата. Общото време бе три минути и дванайсет секунди — впечатляващо постижение, което бе още по-голямо поради факта, че им бе отнело повече от минута да изминат с колата осемстотинте метра, които деляха първия охранителен пост от дачата. От влизането им до спасяването на затворниците бяха изминали смайващите двадесет и две секунди. Тишина, бързина, време… И смелост естествено. Ако Киара не бе решила да се изправи и да се бори за живота си, двамата с Григорий сигурно щяха да бъдат мъртви, докато Габриел и Михаил стигнат до избата.

Благодарение на чудото на модерните обезопасени сателитни комуникации на булевард „Цар Саул“ успяха да чуят как Алон шепне успокояващо на Киара на италиански. Никой в отдел „Операции“ не разбра казаното. Не беше и необходимо. Самият факт, че Габриел говореше на италиански на изпадналата в истерия жена, им каза всичко, което им трябваше. Първата фаза на операцията беше завършила успешно. Михаил им потвърди това в 9:09:12 ч. московско време. Той потвърди и че Григорий Булганов, макар и с тежки наранявания, също е жив.

В Тел Авив се разнесе силен рев, сякаш дните на стрес и тъга бяха изпуснати като пара от клапан. Радостните викове бяха толкова високи, че изминаха десет секунди преди Шамрон да разбере какво точно се е случило. Когато той съобщи новината на Ейдриън Картър и Греъм Сиймор, второ ликуване избухна в лондонската подземна централа, последвано от трето в Общия оперативен център в Лангли. Само Шамрон отказа да вземе участие. И то с основание. Цифрите му съобщаваха всичко, което искаше да знае.

Петима агенти.

Двама останали без сили заложници.

Деветстотин метра от дачата до шосето.

Двеста и шест километра до Москва.

И Иван във въздуха.

Ари започна да върти запалката „Зипо“ между пръстите си и погледна часовника: 9:09:52.

Цифрите…

За разлика от хората, цифрите не лъжеха. А цифрите не изглеждаха добре.

Габриел махна белезниците и оковите и изправи Киара на крака.

— Можеш ли да вървиш?

— Не ме изоставяй, Габриел.

— Никога няма да те изоставя.

— Остани с мен!

— Можеш ли да вървиш?

— Мисля, че да.

Той я прегърна през кръста и й помогна да се качи по стълбите.

— Трябва да побързаш, Киара.

— Не ме изоставяй, Габриел.

— Никога няма да те изоставя.

— Не ме оставяй тук с тях.

— Всички си отидоха, скъпа. Обаче трябва да побързаме.

Те стигнаха до горния край на стълбите. Навот стоеше в централния коридор сред труповете на пода и оплисканите с кръв стени.

— Григорий е жив труп — подхвърли Алон на иврит. — Доведи го.

Габриел помогна на Киара да заобиколи труповете и двамата се насочиха към дупката, която преди беше врата. Киара видя още трупове. Имаше трупове навсякъде. Трупове и кръв.

— О, боже!

— Не гледай, скъпа. Само върви.

— О, боже!

— Върви, Киара. Върви.

— Ти ли ги уби, Габриел? Ти ли направи това?

— Просто продължавай да вървиш, скъпа.

Навот влезе в килията и видя лицето на Григорий.

Копелета!

Той погледна към Михаил.

— Хайде да го изправим на крака.

— Той е в лошо състояние.

— Не ме интересува. Просто го изправи на крака.

Григорий изкрещя от болка, когато Михаил и Узи го изправиха.

— Не мисля, че мога да вървя.

— Не трябва да го правиш.

Навот вдигна руснака на рамо и кимна на Михаил.

— Да вървим.

Задните врати на рейндж роувъра бяха отворени. Яков стоеше от едната страна, Одед — от другата. На няколко метра встрани лежаха двама руснаци с разперени ръце и глави в ореол от кръв. Габриел и Киара минаха покрай тях и той я качи на задната седалка. После се обърна и видя Узи да излиза от дачата, метнал на рамо Григорий.

— Сложи го отзад при Киара и се махайте оттук.

Навот качи Григорий в колата, докато Алон се настани на предната пасажерска седалка. Михаил извади ключовете от джобчето на шубата си и запали двигателя. Когато рейндж роувърът полетя напред, Габриел хвърли последен поглед назад.

Трима мъже, които тичаха към дърветата.

Той зареди нов пълнител в узито и погледна часовника си: 9:11.07.

— По-бързо, Михаил. Карай по-бързо.

По пустото шосе се движеха с малко под сто и шейсет километра в час два рейндж роувъра, пълни с бивши руски бойци от спецчастите, които сега работеха за частната охранителна служба на Иван Харков. На предната седалка на първата кола иззвъня телефон. Беше Олег Руденко, който се обаждаше от хеликоптера.

— Къде сте?

— Близо.

— Колко близо?

Много…

По причини, които скоро щяха да се изяснят на Габриел, пътят от дачата до шосето не вървеше по права линия. Заснет от един американски шпионски сателит, той изглеждаше по-скоро като обратно S, написано от ръката на мъничко дете. Гледан от предната пасажерска седалка на носещия се с висока скорост рейндж роувър, той бе море от белота. Бял сняг. Бели брези. И едва на втория завой — чифт фарове, които се приближаваха тревожно бързо.

Михаил инстинктивно наби спирачки — отчетено по-късно като грешка, защото това даде известно предимство при удара на другата кола. Въздушните възглавници ги предпазиха от сериозни наранявания, но оставиха Михаил и Габриел твърде замаяни, за да окажат съпротива, когато роувърът бе атакуван от няколко мъже. Габриел зърна за миг дръжката на руски пистолет, насочена към главата му. После имаше само белота. Бял сняг. Бели брези. Киара, отдалечаваща се от него, цялата облечена в бяло.

66. Гроувнър Скуеър, Лондон

За Шамрон първото съмнение за наличието на проблем бе внезапната тишина, настъпила на булевард „Цар Саул“. Той три пъти иска обяснение. И трите пъти не получи отговор.

Най-накрая се чу глас:

— Изгубихме ги.

— Какво имате предвид под изгубихме?

Били чули някакъв шум. Шум като от сблъсък. Катастрофа. После гласове. Гласове на руснаци.

— Сигурни ли сте, че бяха руснаци?

— Два пъти прослушахме записите. Сигурни сме.

— Те бяха ли излезли от имота на Иван, когато това се случи?

— Не мислим.

— А радиостанциите им?

— Изключени са.

— Къде са останалите от екипа?

— Отдалечават се, както бе по план. — Мълчание. — Освен ако не искате да ги върнем там.

Шамрон се поколеба. Естествено, че му се искаше да ги върне. Обаче не можеше. По-добре да изгубят трима души, отколкото шестима. Цифрите…

— Кажете на Узи да продължат да вървят. И никакви геройства. Кажете им веднага да се махат оттам.

— Разбрано.

— Дръжте линията отворена. Уведомете ме, ако чуете нещо.

Ари затвори очи за няколко секунди, после погледна към Ейдриън Картър и Греъм Сиймор. Двамата мъже бяха чули само края на разговора на Шамрон. Това им бе достатъчно.

— Иван кога напусна Конаково? — попита Ари.

— В девет и десет всички птици бяха във въздуха.

— Колко трае полетът от Конаково до дачата?

— Един час. Може и малко повече, ако времето е лошо.

Шамрон погледна часовника: 9:14:56.

Иван щеше да кацне във Владимирска област приблизително в десет часа и десет минути. Възможно бе той вече да е наредил на хората си да убият Габриел и другите. „Възможно е — помисли си Ари, — но малко вероятно“. Доколкото познаваше Харков, той щеше да запази тази привилегия за себе си.

Един час. Може и малко повече, ако времето е лошо.

Един час…

Службата нямаше възможност да се намеси за това време. Не можеха да го направят нито американците, нито британците. В дадения момент можеше да го направи само един субект: Кремъл… Същият този Кремъл, който на първо място бе разрешил на Иван да продава оръжия на Ал Кайда. Същият този Кремъл, който бе позволил на Иван да отмъсти за загубата на жена си и децата си. Сергей Коровин почти бе признал, че Харков е платил на руския президент за правото да отвлече Григорий и Киара. Навярно Шамрон би могъл да намери начин да даде повече от Иван. Но колко струваха четири живота за руския президент — човек, за когото се говореше, че е най-богатият в Европа? И колко щяха да струват те за Иван? Ари трябваше да направи ход, с който Иван не можеше да се мери. И трябваше да го направи бързо.

Той погледна часовника, въртейки запалката между пръстите си.

Две завъртания надясно, две завъртания наляво…

— Господа, нужна ми е петролна компания. Много голяма руска петролна компания. И тя ще ми трябва в рамките на един час.

— Ще бъдеш ли така добър да ми кажеш къде ще намерим руска петролна компания? — попита Картър.

Шамрон погледна към Сиймор.

— На Чейни Уок № 43.

Телефонът на Руденко пак иззвъня. Той слуша няколко секунди с безизразно лице, после попита:

— Колко са мъртвите?

— Още ги броим.

— Броите?

— Положението е лошо.

— Но си сигурен, че е той?

— Без никакво съмнение.

— Никаква кръв. Чуваш ли ме? Никаква кръв.

— Чух те.

Руденко прекъсна връзката. Щеше да направи Иван много щастлив човек. Имаше единственото нещо на света, което Иван искаше дори повече от децата си.

Имаше Габриел Алон.

Този път до американския президент се приближи негов сътрудник. И не просто кой да е сътрудник. А началникът на кабинета му. Разговорът бе кратък и проведен шепнешком. Лицето на президента остана безизразно през цялото време.

— Нещо не е наред? — попита британският министър-председател, когато началникът на кабинета се отдалечи.

— Изглежда, имаме проблем.

— Какъв проблем?

Президентът погледна през масата към руския си колега.

— Проблем в гората край Москва.

— Какво можем да направим?

— Да се молим.

Ягуарът на Греъм Сиймор бе паркиран на Ъпър Брук Стрийт. В Лондон беше шест и двайсет сутринта, когато той се качи на задната седалка на лимузината. Ескортиран от двама полицаи на мотоциклети, автомобилът се насочи на юг към Хайд Парк Корнър, западно от Найтсбридж, после отново на юг по Слоун Стрийт, и измина целия път до Ройъл Хоспитъл Роуд. В шест и двайсет и седем колата спря пред дома на Виктор Орлов на Чейни Уок и в шест и тридесет Сиймор влезе във великолепния кабинет на руснака, съпроводен от звъна на стенния часовник от позлатен бронз. Виктор, който твърдеше, че се нуждае само от три часа сън на нощ, седеше зад бюрото си, напълно облечен и спретнат, и гледаше в екрана на компютъра си, на който течеше непрекъснат поток от цифри от азиатския пазар. На огромния плазмен телевизор един репортер на Би Би Си, който стоеше пред Кремъл, говореше сериозно за глобалната икономика, която се намирала на ръба на колапса. Орлов го накара да млъкне с едно щракване на дистанционното.

— Какво ли знаят наистина тези идиоти, господин Сиймор?

— Всъщност мога да кажа със сигурност, че знаят много малко.

— Изглеждате така, сякаш сте имали дълга нощ. Моля, седнете. Кажете ми, Греъм, с какво мога да ви помогна?

Това беше въпрос, за който Виктор Орлов по-късно щеше да съжалява. Последвалият разговор не беше записан, поне не от МИ5 или някой друг отдел на британското разузнаване. Той продължи осем минути — много повече, отколкото му се искаше на Сиймор, но това можеше да се очаква. Греъм искаше от Орлов да се откаже завинаги от правото си върху нещо изключително скъпо. В действителност Виктор вече бе изгубил това нещо. Независимо от това, той се вкопчи в него тази сутрин, както оцелял след бомбен взрив често се вкопчва в трупа на някой по-малък късметлия.

Разговорът не беше приятен, но и това можеше да се очаква. Виктор Орлов съвсем не бе приятен човек — дори и при най-добрите обстоятелства. Беше повишен тон, бяха казани заплахи. Прислугата на Орлов, макар и прекалено дискретна, не можеше да не ги чуе. Те чуха думи като дълг и чест. Ясно чуха думата екстрадиране и след няколко секунди — заповед за арест. Чуха две имена: Сухова и Чернов, и им се стори, че чуха как британският гост казва нещо за преразглеждане на политическата и бизнес дейност на господин Орлов на територията на Великобритания. А накрая чуха посетителя да казва много ясно: Ще направите ли поне веднъж в живота си едно достойно нещо? По дяволите, Виктор! Животът на четирима души е заложен на карта! И единият от тях е Григорий!

В този момент настъпи тежко мълчание. Минута по-късно британският посетител излезе от кабинета с напрегнато изражение на лицето, вперил очи в ръчния си часовник. Той слезе по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж, и се качи на задната седалка на чакащия го ягуар. Когато колата потегли с мръсна газ, Греъм позвъни на Даунинг Стрийт по линията за извънредни обстоятелства. След две минути той вече говореше директно с министър-председателя, който бе излязъл от работната закуска на срещата на върха, за да приеме разговора. Беше 6,42 часът лондонско време и 9,42 часът в изолираната дача насред брезовата гора източно от Москва.

Британският премиер се върна на масата.

— Смятам, че е време за тристранен разговор с нашия приятел ей там.

— Надявам се, че имаш да му предложиш нещо добро.

— Имам. Единственият въпрос е дали той ще е в състояние да изпълни своята част от сделката.

Гледката на двамата, изправящи се едновременно лидери предизвика тревожен шепот сред кремълските чиновници, застанали по края на залата, които видяха, че старателно планираната закуска клони застрашително към непредвиден край. Единственият човек, който не изглеждаше изненадан, бе руският президент, който вече се бе изправил на крака, докато британският и американският ръководител стигнат до неговата страна на масата.

— Трябва да поговорим — каза британският министър-председател. — На четири очи.

Те излязоха тихо в преддверието на залата „Свети Георги“, придружени само от най-близките си сътрудници. Също като срещата, която току-що се бе състояла в кабинета на Виктор Орлов, и тази не беше приятна. Отново бе повишен тон, макар че никой извън стаята не чу това. Когато държавните лидери излязоха оттам, руският президент бе видимо усмихнат, което бе рядко събитие. Той също така бе долепил мобилния телефон до ухото си.

По-късно, когато бяха атакувани с въпроси от пресата, говорителите и на тримата държавни ръководители използваха едни и същи думи, за да опишат какво се е случило. Било въпрос на рутинно планиране, нищо повече. Планиране може би, но едва ли рутинно.

67. Лубянски площад, Москва

На четвъртия етаж в централата на ФСБ се намира крилото, заемано от най-малкия и най-секретен отдел на службата. Известен като Координационен отдел, неговият персонал, съставен от служители ветерани, се занимава само със случаи от изключителна политическа важност. Малко преди десет часа тази сутрин неговият началник — полковник Леонид Милченко, стоеше неподвижно до своето финландско бюро, притиснал телефонната слушалка до ухото си. Макар че в действителност Милченко работеше за руския президент, преките разговори между двамата бяха рядкост. Сегашният беше кратък и напрегнат. Направи го, Милченко. И никакви прецаквания. Ясно ли е? Полковникът каза няколко пъти „да“ и затвори телефона.

— Вадим!

Неговият заместник — Вадим Стрелкин, подаде плешивата си глава през вратата.

— Какъв е проблемът?

— Иван Харков.

— Какво има пък сега?

Милченко му обясни.

— Мамка му!

— И аз не бих могъл да се изразя по-добре.

— Къде е тази дача?

— Във Владимирска област.

— Колко е далече?

— Достатъчно далече, за да ни е нужен хеликоптер. Кажи им да кацнат на площада.

— Не може. Не и днес.

— Защо да не може?

Стрелкин кимна към Кремъл.

— Цялото въздушно пространство в рамките на Околовръстното шосе е затворено заради срещата на върха.

— Вече не.

Стрелкин вдигна телефона на бюрото на Милченко и нареди да докарат хеликоптера.

— Знам за затварянето, идиот такъв! Просто го направи!

Той затръшна слушалката. Полковникът бе застанал пред картата.

— Кога ще пристигне?

— След пет минути.

Милченко изчисли времето на полета.

— Няма да успеем да стигнем там преди Иван.

— Нека да се обадя на Руденко.

— На кого?

— На Олег Руденко. Той е шеф на охранителната служба на Харков. Някога бе един от нас. Може би ще успее да вразуми Иван.

— Да вразуми Иван Харков? Вадим, навярно трябва да ти обясня нещо. Ако се обадиш на Руденко, първото нещо, което ще направи Иван, е да убие онези заложници.

— Не и ако му кажем, че заповедта идва от много високо.

Милченко се замисли за момент, после поклати отрицателно глава.

— Не може да се вярва на Харков. Той ще каже, че те вече са мъртви, даже и да не са.

— Кои са тези хора?

— Сложно е, Вадим. Ето защо президентът ми оказа тази голяма чест. Достатъчно е да кажа, че става въпрос за много пари — за Русия и за президента.

— Как така?

— Ако заложниците останат живи, има пари. Ако не останат…

— Няма пари?

— Очаква те светло бъдеще, Вадим.

Стрелкин се присъедини към Милченко пред картата.

— Може да има друг начин да се сдобием спешно с някаква огнева мощ.

— Нека да го чуя.

— Частите на спецотряда „Алфа Груп“ са разположени из цяла Москва заради срещата на върха. Ако не греша, те държат всички основни магистрали, водещи към града.

— И какво правят? Насочват движението ли?

— Търсят чеченски терористи.

Ама разбира се — помисли си полковникът. Те винаги търсеха чеченци, даже когато изобщо нямаше такива.

— Обади се, Вадим. Виж дали има хора от „Алфа“ по шосе М-7.

Стрелкин го направи. Имаше. Два хеликоптера можеха да се вдигнат за по-малко от десет минути.

— Изпрати ги, Вадим.

— По чие нареждане?

— На президента, разбира се.

Стрелкин се разпореди.

— Очаква те светло бъдеще, Вадим.

Стрелкин погледна през прозореца.

— А теб те очаква хеликоптер.

— Не, Вадим, нас ни очаква хеликоптер. Аз не отивам там сам.

Милченко посегна да вземе палтото си и се отправи към вратата, следван по петите от Стрелкин. При температура минус пет градуса и снеговалеж той отиваше във Владимирска област, за да спасява от Иван Харков трима евреи и руски предател. Не точно така се бе надявал да прекара деня.

Макар полковникът да не го знаеше, в този момент четиримата души, чийто живот сега бе в неговите ръце, седяха до четирите стени на килията — по един пред стена — със здраво вързани на гърба ръце, с опънати напред крака, чиито стъпала се докосваха. Вратата на килията зееше отворена, а точно пред нея стояха двама мъже с готови за стрелба оръжия. Ударът, нанесен на Михаил, бе разцепил дълбоко кожата на челото му над лявото око. Габриел бе ударен зад дясното ухо и сега вратът му бе облян в кръв. Жертва на твърде много сътресения, той се мъчеше да заглуши бученето в ушите си. Михаил оглеждаше вътрешността на килията, сякаш търсеше изход. Киара го наблюдаваше, както и Григорий.

— За какво си мислиш? — прошепна той на руски. — Нали не смяташ да се опитваш да бягаш?

Михаил погледна към пазачите.

— И да дам на тези маймуни повод да ме убият? Не бих си и помислил.

— Тогава какво толкова интересно има в килията?

— Фактът, че тя изобщо съществува.

— Какво имаш предвид?

— Имал ли си дача, Григорий?

— Имахме една, когато бях дете.

— Баща ти партиен функционер ли беше?

Булганов се поколеба, после кимна утвърдително.

— А твоят?

— За кратко.

— Какво се случи?

— Баща ми и Партията поеха по различни пътища.

— Баща ти дисидент ли беше?

— Дисидент, отказник30 — ти си избери думата, Григорий. Той просто намрази Партията и всичко, което тя символизираше. Ето защо се озова във вашето малко учреждение на ужасите.

— Той имаше ли дача?

— Докато КГБ не му я отне. И ще ти кажа нещо, Григорий. Тя нямаше такава стая в избата. Всъщност изобщо нямаше изба.

— Нашата също.

— Имахте ли под?

— Доста груб. — Григорий се усмихна. — Баща ми не беше много висш партиен функционер.

— Спомняш ли си всички откачени постановления?

— Че как би могъл човек да ги забрави?

— Не се разрешаваше парно.

— Дачата не можеше да бъде по-голяма от двайсет и пет квадратни метра.

— Баща ми заобиколи ограниченията, като добави веранда. Шегувахме се, че е най-голямата веранда в Русия.

— Нашата беше по-голяма, сигурен съм в това.

— Но нямахте изба, нали, Григорий?

— Нямахме.

— Тогава защо са позволили на този тип да си изгради изба?

— Сигурно е бил партиен функционер.

— Това се разбира от само себе си.

— Може да е държал тук виното си.

— Хайде, Григорий. Можеш и по-добре.

— Месо? Може би е обичал месо.

— Трябва да е бил много високопоставен партиец, за да се нуждае от толкова голяма камера за месо.

— Имаш ли някаква теория?

— Използвах няколко килограма експлозив, за да взривя входната врата. Ако бях сложил толкова експлозив пред старата ни дача, той щеше да разруши цялата постройка.

— Не съм сигурен, че те разбирам.

— Това място е изградено солидно. Построено е със специална цел. Виж бетона. Той е от най-добрите. Не е като боклука, който даваха на нас. Боклука, който се разпадаше на парчета и се превръщаше в прах след първата зима.

— Това място е старо. Системата още не е била загнила, когато са го строили.

— Колко старо?

— От трийсетте години, бих казал.

— От времето на Сталин?

— Нека почива в мир.

Габриел вдигна брадичка от гърдите си и попита на иврит:

— За какво говорите, по дяволите, вие двамата?

— За архитектура — отговори Михаил. — И по-точно, за архитектурата на дачата.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш, Михаил?

— Нещо не е наред в това място. — Михаил премести крака си. — Защо има отводнителен канал в средата на този под, Габриел? И какви са онези падини зад къщата?

— Ти ми кажи, Михаил.

Младият мъж помълча за момент. После смени темата:

— Как е главата ти?

— Още чувам разни неща.

— Още ли чуваш звънчета?

Алон затвори очи и остана напълно неподвижен.

— Не, не звънчета.

Хеликоптери.

68. Владимирска област, Русия

Някъде по пътя на неговия възход, богатство и власт Иван Харков се бе научил как да се появява. Знаеше как да влезе в ресторант или във фоайето на луксозен хотел. Знаеше как да влезе в заседателна зала, пълна с конкуренти, или в леглото на любовница. И със сигурност знаеше как да влезе в усойна килия, където имаше четирима души, които възнамеряваше да убие със собствените си ръце. Любопитното бе колко малко се различаваше неговото изпълнение от едно място на друго. Всъщност, като го гледаше човек сега, можеше да си го представи застанал на входа на бившите му свърталища в Сен Тропе — „Гран Жозеф“ или „Вила Романа“. Макар да бе човек с много врагове, Иван не обичаше да пришпорва нещата. Той предпочиташе да огледа помещението и да позволи на присъстващите в него на свой ред да го огледат. Харков обичаше да парадира с облеклото си, както и с огромния си ръчен часовник, който той погледна сега по причини, известни само на него, сякаш ядосан на салонен управител, че го кара да чака пет минути за обещаната маса.

Иван свали ръката си и я мушна в джоба на палтото си. То беше откопчано, като че ли в очакване на физическото усилие. Погледът му бавно обходи килията, спирайки се първо на Григорий, после на Киара, на Габриел и най-накрая на Михаил. Присъствието на Михаил сякаш повиши настроението на Харков. Той беше бонус, неочаквана печалба. Михаил и Иван имаха общо преживяване. Михаил беше поканен в дома на Харков. И пак той бе имал любовна афера с жената на Иван. Поне така смяташе Харков. Малко преди краха на Иван двама от неговите главорези бяха нанесли побой на Михаил в едно кафене край Старото пристанище в Сен Тропе. Това беше само аперитив. Съдейки по изражението на Иван, беше приготвено богато угощение от болка. Той и Михаил щяха да участват заедно в него.

Погледът му бавно се местеше напред-назад, като прожектор над открито поле, и отново се спря на Габриел. После проговори за първи път. Алон бе прекарал часове наред да прослушва записите на гласа на Харков, но никога не го беше чувал на живо. Макар и безупречен, в английския на Иван прозираше акцентът на пропагандатор от някогашното Радио Москва от времето на Студената война. Богатият му баритон накара стените на килията да завибрират.

— Толкова се радвам, че успях да те събера с жена ти, Алон. Поне единият от нас изпълни своята част от сделката.

— И каква беше тя?

— Аз ще освободя жена ти, ти ще ми върнеш децата.

— Тази сутрин в девет часа Анна и Николай бяха на летището в Конаково.

— Не знаех, че си на ти с моите деца.

Габриел погледна Киара, после впери поглед в студените очи на Харков.

— Ако съпругата ми беше пред израелското посолство в девет часа, сега децата ти щяха да бъдат с теб. Но жена ми не беше там. И затова децата ти се връщат обратно в Америка.

— За глупак ли ме вземаш, Алон? Ти никога не си възнамерявал да пуснеш децата ми да слязат от онзи самолет.

— Беше въпрос на техен избор, Иван. Чух, че даже са ти изпратили бележка.

— Тя беше очевидна фалшификация, точно като картината, която продаде на жена ми. Което ме подсеща: дължиш ми два и половина милиона долара, да не говорим за двайсетте милиона долара, които твоята служба открадна от банковите ми сметки.

— Ако ми дадеш телефона си, Иван, ще уредя да ти ги преведат по банков път.

— Днес телефоните ми, изглежда, не работят добре. — Харков облегна рамо на касата на вратата и прокара ръка през острата си прошарена коса. — Колко жалко наистина.

— За кое, Иван?

— Хората ми смятат, че по време на сблъсъка сте били само на десет секунди от входа на имота. Ако бе успял да се справиш с пътя, щеше да успееш да се върнеш в Москва. Предполагам, че вероятно щеше да го направиш, ако не беше опитал да вземеш с теб предателя Булганов. Щеше да бъде по-умно да го оставиш.

— Ти така ли щеше да направиш, Иван?

— Без съмнение. Сигурно се чувстваш доста глупаво сега.

— И защо?

— Ти и твоята любима жена ще умрете, защото беше твърде почтен, за да изоставиш един ранен предател и изменник. Но това винаги е било твоята слабост, нали, Алон? Твоята почтеност.

— Бих разменил по всяко време моите слабости с твоите, Иван.

— Нещо ми подсказва, че след няколко минути няма да мислиш по същия начин. — Харков презрително се усмихна. — Само от любопитство, как успя да откриеш къде държа жена ти и изменника Булганов?

— Беше предаден.

Дума, понятна за Иван. Той сбърчи чело.

— От кого?

— От хора, на които смяташе, че можеш да имаш доверие.

— Както може би предполагаш, Алон, аз не вярвам на никого, особено на хората, които се очаква да бъдат близо до мен. Но след малко ще обсъдим тази тема в най-големи подробности. — Той огледа килията; на лицето му бе изписано недоумение, сякаш се бореше с някаква математическа теорема. — Кажи ми, Алон, къде са останалите хора от екипа ти?

— Пред теб.

— Знаеш ли колко души са умрели тук тази сутрин?

— Ако ми дадеш минутка, сигурен съм…

— Петнадесет, повечето от тях бивши членове на „Алфа Груп“ и ОМОН. — Харков погледна към Михаил. — Не е зле за компютърен специалист, който работеше за правозащитна организация с нестопанска цел. Моля те, Михаил, припомни ми името на организацията.

— Център за демокрация „Дилард“.

— А, да, точно така. Предполагам, че в „Дилард“ считат за нормално използването на груба сила, когато е необходимо. — Вниманието му се насочи обратно към Габриел и Харков повтори първия си въпрос: — Не си играй с мен, Алон. Знам, че ти и приятелчето ти Михаил сте много добри, но няма начин да сте извършили това сами. Къде са останалите хора от екипа ти?

Габриел игнорира въпроса му, като вместо това попита:

— Какво е причинило падините в гората, Иван?

Харков изглеждаше изненадан. Ала бързо се окопити, макар и като боксьор, който се съвзема от удар.

— Скоро ще научиш достатъчно. Обаче първо трябва да си поговорим повече. Да го направим горе, а? Това място вони на лайна.

Харков тръгна. Остана само ароматът на афтършейва му — сандалово дърво и дим. Мирисът на властта. Мирисът на дявола.

69. Гроувнър Скуеър, Лондон

Съобщението от сигурния джобен компютър на Узи Навот се появи едновременно в лондонската централа и на булевард „Цар Саул“ в 10,17 часа московско време.

Шамрон грабна телефона и позвъни в Тел Авив.

— Какво има предвид с това чакаме инструкции?

— Узи пита дали искаш да се върнат при дачата.

— Мисля, че дадох ясно да се разбере какво искам.

— Да продължат за Москва?

— Точно така.

— Но…

— Това не е обсъждане.

— Разбрано, шефе.

Ари затръшна слушалката. Ейдриън Картър направи същото.

— Съветникът по националната сигурност на президента току-що е говорил с руския си колега в Кремъл.

— И?

— От ФСБ наближават. Хора от спецотряда „Алфа“ и двама висши офицери от Лубянка.

— Очаквано време на пристигане?

— Очакват да кацнат в 10,45 московско време.

Шамрон погледна часовника: 10:19:49.

Той пъхна цигара между устните си. Огънчето на запалката му проблесна. Нищо не можеше да направи сега, освен да чака. И да се моли, че Габриел ще измисли някакъв начин да остане жив още двайсет и пет минути.

В същия момент старата лада, в която бяха Яков, Одед и Навот, бе спряла на банкета край една заледена магистрала с две платна. Зад тях имаше низ от селца. Пред тях бе шосе М-7 и Москва. Одед седеше зад волана, Яков се бе сгушил отзад, Узи бе на предната пасажерска седалка. Малките чистачки на ладата се бореха със снега, който сега се трупаше на предното стъкло. Антифризът, ако изобщо имаше такъв, причиняваше повече вреда, отколкото полза. Навот не забелязваше това. Той се взираше в екрана на своя джобен компютър и виждаше как секундите изтичат, примигвайки на дигиталния часовник. Най-накрая, в десет часа и двайсет минути, се появи съобщение. Като го прочете, той изруга тихо и се обърна към Одед:

— Стареца иска да се върнем в Москва.

— Какво ще правим?

Узи скръсти ръце пред гърдите си.

— Няма да мърдаме оттук.

Хеликоптерът — модифициран Ми-8 с максимална скорост двеста и шейсет километра в час — се движеше малко по-бавно, когато вятърът духаше откъм Сибир, и видимостта в най-добрия случай бе осемстотин метра. В него имаше екипаж от трима души и двама пътници: полковник Леонид Милченко и майор Вадим Стрелкин, и двамата от Координационния отдел на ФСБ. Стрелкин, който не понасяше летенето, полагаше големи усилия да потисне гаденето. Милченко, със слушалки на ушите, слушаше разговорите на пилотите и се взираше през прозореца.

Бяха прелетели над Околовръстното шосе пет минути след като напуснаха Лубянка и сега летяха на изток, използвайки шосе М-7 като груб ориентир. Полковникът познаваше добре градовете — Безменково, Чудинка, Обухово — и настроението му помръкваше с всеки изминат километър, с който се отдалечаваха от Москва. Гледана от въздуха, Русия не изглеждаше по-добре от това, което представляваше на земята. Погледни я — мислеше си Милченко. Това не се бе случило за една нощ. Беше отнело столетия на управление от царе, генерални секретари и президенти, за да се получи подобна катастрофа, а сега беше негова работа да скрие нейните мръсни тайни.

Той включи микрофона си и попита след колко време се очаква да пристигнат. Отговориха му: „Петнайсет, най-много двайсет минути“.

Най-много двайсет… Но какво щеше да намери, когато стигне там? И какво щеше да вземе? Президентът бе изразил ясно желанията си.

Наложително е израелците да излязат оттам живи. Но ако Иван иска да пролее малко кръв, дайте му вашия приятел Булганов. Той е куче. Оставете го да умре като куче.

Но какво щеше да стане, ако Иван не пожелае да предаде евреите? Какво ще правим тогава, господин президент? Какво ще правим наистина?

Милченко гледаше мрачно през прозореца. Сега градовете бяха далече, далече назад. Отпред се простираха още поля, покрити със сняг. Още брези. Още места, където да умреш… Полковникът бе на път да се окаже в незавидно положение, хванат натясно между Иван Харков и руския президент. Това бе безумно поръчение. И ако не внимаваше, той също можеше да умре като куче.

70. Владимирска област, Русия

Мъртвите бяха струпани накуп като дърва за огрев в покрайнините на гората, няколко от тях с дупка от куршум в челото, останалите — кървава каша. Иван не им обърна никакво внимание, когато излезе през разрушения вход и тръгна към едната страна на дачата. Габриел, Киара, Григорий и Михаил го следваха с все още вързани зад гърба ръце, като от двете страни на всекиго от тях вървеше по един пазач. Наредиха ги прави до външната стена: Габриел стоеше в единия край, Михаил — в другия. Снегът бе дълбок до коляно и продължаваше да вали. Харков газеше бавно в него, с голям пистолет „Макаров“ в ръка. Фактът, че скъпите му панталони и обувки бяха съсипани, като че ли бе единственото тъмно петно на иначе празничното събитие.

Кумирът на Иван — Сталин — обичал да си играе с жертвите. Обречените били обсипвани със специални привилегии, били ободрявани с обещания за повишение и нови възможности да служат на своя господар и родината. Иван не се преструваше на състрадателен, не правеше усилия да заблуди тези, които ги очакваше скорошна смърт. Той беше кадър на Пето управление. Бе научен да чупи кости и да размазва глави. След като мина за последен път пред затворниците, той избра първата си жертва.

— Хареса ли ти времето, прекарано със съпругата ми? — попита той на руски Михаил.

— Бившата ти съпруга — отговори Михаил на същия език. — И да, много ми хареса времето, прекарано с нея. Тя е забележителна жена. Трябваше да се отнасяш по-добре с нея.

— Затова ли ми я отне?

— Не ми се наложи да ти я отнемам. Тя сама се хвърли в ръцете ни.

Михаил така и не видя откъде дойде ударът. Беше нанесен с опакото на ръката, отдолу нагоре. Той някак си успя да остане прав. На пазачите на Иван, които стояха в полукръг в снега, това им се видя забавно. Киара затвори очи и се разтрепери от страх. Габриел леко притисна рамо в нейното. После прошепна на иврит:

— Опитай се да запазиш спокойствие. Михаил постъпва правилно.

— Той просто го вбесява още повече.

— Точно така, любима. Точно така.

Харков взе да разтрива опакото на дланта си, сякаш да покаже, че и той не е безчувствен.

— Аз ти вярвах, Михаил. Позволих ти да влезеш в моя дом. Ти ме предаде.

— Беше просто бизнес, Иван.

— Наистина ли? Просто бизнес? Елена ми разказа за онази тъпа малка вила сред планините над Сен Тропе. Каза ми за обяда, който си й сервирал. И за виното. Розе от Бандол. Любимото вино на Елена.

— Силно изстудено. Точно както тя го обича.

Още един удар с опакото на ръката, достатъчно силен да запрати Михаил в стената на дачата. С все така завързани ръце, той не можа да стане сам от земята. Иван го сграбчи за предницата на шубата и с лекота го изправи на крака.

— Тя ми разказа за гадната стаичка, където сте правили секс. Дори ми каза за репродукциите на Моне, закачени на стената. Странно, не мислиш ли? Елена притежаваше две истински картини на Моне. И все пак си я отвел в стая с репродукции на Моне по стените. Спомняш ли си ги, Михаил?

— Всъщност не.

— Защо не?

— Бях твърде зает да гледам жена ти.

Този път ударът бе нанесен с тежкия като чук юмрук. Той направи нова цепнатина на лицето на Михаил, на два сантиметра под лявото око. Докато пазачите го изправяха на крака, Киара умоляваше Иван да спре. Той обаче тъкмо бе започнал.

— Елена каза, че си бил невероятен джентълмен. Че сте правили секс два пъти. Че си искал да го направите и трети път, но тя е отказала. Трябвало да си тръгва. Трябвало да се прибере вкъщи при децата. Спомняш ли си, Михаил?

— Спомням си, Иван.

— Това бяха лъжи, нали? Съчинили сте тази история за романтична среща, за да ме заблудите. Никога не си правил секс с жена ми в онази вила. Разпитал си я за моята операция. После сте съставили план за нейното бягство и кражбата на децата ми.

— Не, Иван.

— Какво не?

— Обядът бе сервиран. Розето също. От Бандол. Любимото вино на Елена. Правихме любов два пъти. За разлика от теб, аз бях невероятен джентълмен.

Коляното се вдигна, а Михаил се строполи и остана на земята.

Сега беше ред на Габриел.

Хората на Харков не си бяха направили труда да свалят часовника на Алон. Той бе на лявата му китка, а китката му бе прикована към гърба. Въпреки това, Габриел можеше да си представи как числата се сменят на дигиталния дисплей. При последното му поглеждане беше 9:11:07. Времето бе спряло при сблъсъка и бе подновило своя ход с пристигането на Иван от Конаково. Габриел и Шамрон бяха избрали старото летище по една причина: да осигурят по-голямо разстояние между Харков и дачата. За да осигурят време, в случай че нещо се обърка. Габриел считаше, че е изтекъл най-малко един час от времето на тяхното залавяне до пристигането на Иван. Той знаеше, че Шамрон не е прекарал този час в планиране на погребение. Сега той и Михаил трябваше да помогнат за собствената си защита, като осигурят на Ари едно нещо: време. Странното бе, че трябваше да привлекат Харков за свой съюзник. Трябваше да продължат да го ядосват. Трябваше да го накарат да продължи да говори.

Когато Иван млъкваше, се случваха лоши неща. Цели държави се разкъсваха на парчета. Умираха хора.

— Постъпи глупаво да се върнеш в Русия, Алон. Знаех, че ще го направиш, но независимо от това си оставаш глупак.

— Защо просто не ме уби в Италия, за да приключиш с това?

— Защото има някои неща, които един мъж трябва да направи собственоръчно. А благодарение на теб не мога да отида в Италия. Не мога да отида никъде.

— Не харесваш ли Русия, Иван?

— Обичам Русия. — Кратка усмивка. — Особено от разстояние.

— Така че, предполагам, искането на децата ти е било лъжа, също като съгласието ти да върнеш невредима съпругата ми.

— Мисля, че думите, използвани от Коровин и Шамрон в Париж, бяха „здрава и читава“. И не, Алон, не беше лъжа. Аз искам да си върна децата. — Той погледна към Киара. — Пресметнах, че отвличането на жена ти ще ми даде максимален шанс да си ги взема.

— Знаеше ли, че Елена и децата живеят в Америка?

— Да кажем, силно подозирах, че е така.

— Тогава защо не отвлече някой американец?

— По две причини. Първата и най-важната: нашият президент нямаше да го позволи, защото това почти сигурно щеше да причини открит разрив в отношенията ни с Вашингтон.

— А втората причина?

— Нямаше да бъде мъдра инвестиция във време и ресурси.

— Може ли да обясниш?

— Определено — отвърна Иван, внезапно станал общителен. — Както всички по света знаят, американците имат политика срещу преговорите с похитители и терористи. Обаче вие, израелците, действате по друг начин. Тъй като сте малка държава, животът е много ценен за вас. Това означава, че ще преговаряте незабавно, когато е изложен на опасност невинен човек. Господи, вие дори ще размените десетки доказани убийци, за да получите телата на вашите убити войници. Любовта ви към живота ви прави слаба нация, Алон. Винаги е било така.

— Значи си преценил, че ще упражним натиск върху американците, за да върнат децата?

— Не върху американците — отговори Иван, — а върху Елена. Бившата ми съпруга е по-скоро като евреите: подла и слаба.

— А защо беше паузата между отвличането на Григорий и това на Киара?

— Царят постанови така. Григорий беше своего рода тест. Нашият президент искаше да види как ще реагират британците на явна провокация на тяхна територия. Когато видя единствено проява на слабост, той позволи да забием ножа по-дълбоко.

— Като отвлечеш съпругата ми и се помъчиш да докопаш децата си.

— Точно така — отвърна Харков. — Що се отнася до нашия президент, твоята жена беше законна цел. В крайна сметка, Алон, миналото лято ти и американските ти приятели проведохте незаконна операция на руска земя — операция, която доведе до смъртта на няколко мои служители, да не говорим за отвличането на семейството ми.

— А ако Елена бе отказала да върне децата?

Иван се усмихна.

— Тогава бях сигурен, че ще хвана теб.

— Е, сега си ме хванал. Пусни останалите.

— Михаил и Григорий? — Харков поклати отрицателно глава. — Те предадоха доверието ми. А ти знаеш какво правим с предателите, Алон.

— Высшая мера.

Иван вирна брадичка в израз на насмешливо възхищение.

— Много впечатляващо, Алон. Виждам, че си научил малко руски по време на пътуванията си в нашата страна.

— Пусни ги, Иван. Освободи Киара.

— Киара? О, не, Алон, това също е невъзможно. Виждаш ли, ти взе моята съпруга. Сега аз ще взема твоята. Така е справедливо. Точно както пише във вашите еврейски книги: око за око, зъб за зъб, изгоряло за изгоряло, рана за рана.

— Нарича се „Изход“, Иван.

— Да, знам. Глава 21, ако паметта не ми изневерява. И вашите закони заявяват много ясно, че ми е позволено да взема твоята жена, защото ти взе моята. Много жалко, че нямаш дете. Щях да взема и него. Но от ООП вече са го правили, нали? Във Виена. Името му е било Даниел, нали така?

Габриел се хвърли към него. Харков ловко отскочи, като позволи на Алон да забие глава в снега. Пазачите го оставиха да полежи там — ценен момент, помисли си Габриел, — преди да го вдигнат отново на крака. Иван почисти снега от лицето му.

— И аз знам разни неща, Алон. Знам, че си бил във Виена онази вечер. Знам, че си видял колата да експлодира. Знам, че си се опитал да издърпаш жена си и сина си от пламъците. Спомняш ли си как изглеждаше синът ти, когато най-сетне го измъкна от огъня? От това, което съм чул, гледката не е била добра.

Нов безплоден скок напред. Още едно падане в снега. Пазачите пак го оставиха да лежи там с лице, пламтящо от студа. И от ярост.

Време… Ценно време…

Отново го изправиха. Този път Иван не си направи труда да махне снега от лицето му.

— Но да се върнем на темата за предателството, Алон. Как успя да откриеш къде държа Григорий и съпругата ти?

— Антон Петров ми каза.

Лицето на Харков почервеня.

— А как стигна до Петров?

— Чрез Владимир Чернов.

Очите му се присвиха.

— А Чернов?

— Пак беше предаден, Иван, и то от някого, когото смяташе за приятел.

Сега ударът беше в корема. Неподготвен за него, Алон се преви одве, оставяйки се открит за коляното на Харков. То го запрати отново в снега, този път в краката на Киара. Тя погледна надолу към него и на лицето й се изписа ужас и мъка. Иван се изплю и клекна до Габриел.

— Недей да припадаш още, Алон, защото имам още един въпрос. Искаш ли да гледаш как жена ти умира? Или предпочиташ да умреш пред нея?

— Пусни я, Иван.

— Око за око, зъб за зъб, жена за жена.

Харков погледна към телохранителите си.

— Изправете този боклук.

71. Владимирска област, Русия

Навот пръв забеляза хеликоптера. Той идваше откъм Москва и летеше опасно бързо на няколкостотин метра над земята. Деветдесет секунди по-късно още два такива профучаха над главите им.

— Връщаме се, Одед.

— Ами заповедта?

— Заповедта да върви по дяволите. Връщаме се!

Време…

Времето им се изплъзваше. То се прокрадваше тихо през гората, пробягвайки от бреза на бреза. Сега времето бе техен враг. Габриел знаеше, че трябва да го сграбчи и да го задържи. И затова му бе нужна помощта на Иван. Накарай го да говори — помисли си той. — Лоши неща се случват, когато той спре да говори.

Засега Харков мълчаливо предвождаше шествието на смъртта по заснежената горска пътека, стиснал с масивната си длан ръката на Киара. Обградени от пазачи, Габриел, Михаил и Григорий вървяха след тях.

Накарай го да говори…

— Какво е причинило падините в гората, Иван?

— Защо се интересуваш толкова от тези падини?

— Те ми напомнят за нещо.

— Не съм изненадан. Как ги откри?

— Чрез сателитите. Те се виждат чудесно от космоса. Много прави. Много еднакви.

— Те са стари, но хората, които са ги изкопали, са свършили добра работа. Използвали са булдозер. Той още е тук, ако искаш да го видиш. Спрял е да работи преди години.

— А сега как копаеш земята, Иван?

— По същия начин, но с нова машина. Американска е. Разправяй каквото щеш за американците, но те все още произвеждат страхотно добри булдозери.

— Какво има в ямите, Иван?

— Ти си умно момче, Алон. Струва ми се, че знаеш малко от нашата история. Ти ми кажи.

— Предполагам, че са масови гробове от времето на Големия терор.

— Големия терор? Това е западна клевета, измислена от враговете на Коба.

Коба бе партийният псевдоним на Сталин. Коба бе кумирът на Харков.

— А ти как би нарекъл систематичните мъчения и убийства на седемстотин и петдесет хиляди души?

Иван като че ли сериозно обмисли въпроса.

— Смятам, че бих го нарекъл дълго отлагано прочистване на гората. Партията била на власт почти двайсет години. Имало голямо количество изсъхнали дървета, които трябвало да бъдат отсечени. А ти знаеш какво се случва, когато се сече дърво, Алон.

— Хвърчат трески.

— Точно така. Хвърчат трески.

Иван преведе част от разговора на руски заради телохранителите си. Те се разсмяха. Харков също.

Накарай го да говори…

— Как е функционирало това място, Иван?

— Ще разбереш след една-две минути.

— Кога се е използвало? През хиляда деветстотин тридесет и шеста? През тридесет и седма?

Харков спря да върви. Спряха и всички останали.

— Било е през хиляда деветстотин тридесет и седма, и по-точно през лятото на тридесет и седма. Времето на руските Тройки. Знаеш ли за Тройките, Алон?

Габриел знаеше. Предаде информацията преднамерено бавно:

— Сталин се ядосвал от бавния темп на убийствата. Той искал да ускори нещата, така че създал нов начин за изправяне на обвиняемите пред съда: така наречените Тройки. Те се състояли от един партиен член, един човек от НКВД31 и един обществен прокурор. Не било необходимо обвиняемият да присъства по време на процеса. Повечето били осъждани, без дори да знаят, че са разследвани. Повечето процеси траели по десет минути. Някои и по-малко.

— И не се е позволявало обжалване — добави Иван с усмивка. — И сега няма да е разрешено.

Той кимна към двамата пазачи, които държаха Григорий изправен. Шествието отново потегли.

Накарай го да говори. Лоши неща се случват, когато Иван спре да говори.

— Предполагам, че убийствата са се извършвали в дачата. Затова тя има изба със специално помещение в нея — килия с отводнителен канал в средата на пода. Затова пътят не е прав, а лъкатуши. Сталинските главорези не са искали съседите да знаят какво става тук.

— И никога не са узнали. Осъдените винаги са били залавяни след полунощ и са били докарвани тук в черни автомобили. Отвеждали са ги направо в дачата и са им хвърляли хубав бой, за да бъдат лесно манипулирани. После са ги сваляли в избата. Седем грама олово в тила.

— А след това?

— Натоварвали ги в колите и ги докарвали тук, до гробовете.

— Кои са погребани тук, Иван?

— До лятото на тридесет и седма година голяма част от тежката сеч е била извършена. Коба е трябвало само да прочисти храсталака.

— Храсталака?

— Меншевиките. Анархистите. Старите болшевики, които били свързани с Ленин. Неколцина свещеници, кулаци и аристократи. Всички, които Коба смятал, че може да представляват заплаха, са били ликвидирани. После са били ликвидирани и техните семейства. Един истински революционен конгломерат е погребан под тези гори. В някои нощи човек почти може да ги чуе да спорят за политика. И най-хубавото е, че никой не знае, че те са тук.

— Тъй като ти си купил земята след падането на Съветския съюз, за да си сигурен, че мъртвите ще си останат погребани?

Харков спря да върви.

— Всъщност бях помолен да купя тази земя.

— От кого?

— От баща ми, разбира се.

Иван бе отговорил без колебание. Раздразнен отначало от въпросите на Алон, сега той сякаш се наслаждаваше на разговора. Габриел предполагаше, че сигурно е лесно да се освободиш от тайните си пред човек, който скоро ще умре. Той се опита да измисли друг въпрос, който да накара Иван да продължи да говори, но не бе необходимо. Харков поднови лекцията си без допълнително напомняне:

— Когато Съветският съюз се сгромоляса, настана опасно време за КГБ. Говореше се да бъдат разсекретени архивите. Да се извади на показ мръсното бельо. Да се назоват имена. Старата гвардия бе ужасена. Те не искаха КГБ да бъде влачено в калта на историята. Но имаха и други мотиви за запазване на тайните. Виждаш ли, Алон, те не смятаха да останат дълго извън властта. Дори и тогава крояха планове за завръщането си. И успяха, разбира се. КГБ под друго име отново управлява Русия.

— А ти владееш последния масов гроб от времето на Големия терор.

— Последния? Едва ли. Не можеш да забиеш лопата в земята на Русия, без да попаднеш на кости. Но този тук е доста голям. Както изглежда, под тези дървета има закопани седемдесет хиляди души. Седемдесет хиляди. Ако това някога стане обществено достояние… — Гласът му пресекна, сякаш за момент не намираше думи. — Да кажем, че това може да причини значителни затруднения на Кремъл.

— Затова ли президентът с такава охота толерира твоите занимания?

— Той си получава своя дял. Царете получават дял от всичко.

— Колко трябваше да му платиш за правото да отвлечеш съпругата ми?

Харков не отговори. Габриел го притисна, за да види дали може да предизвика нов пристъп на ярост.

— Колко, Иван? Пет милиона? Десет? Двайсет?

Харков се завъртя на пета.

— Уморих се от твоите въпроси, Алон. Освен това няма да ходим по-далече. Твоят безименен гроб те очаква.

Габриел погледна над рамото на Киара и видя купчина прясна пръст, покрита с тънък слой сняг. Той й каза, че я обича. После затвори очи. Отново чу нещо.

Хеликоптери.

72. Владимирска област, Русия

Полковник Леонид Милченко най-сетне видя имота: четири замръзнали потока, събиращи се в замръзнало блато, малка дача с дупка от взрив на вратата, колона от хора, които вървяха бавно сред брезовата гора.

Той включи микрофона си.

— Виждаш ли ги?

Скритата под шлема глава на пилота бързо се раздвижи нагоре-надолу.

— Колко близо можеш да стигнеш?

— До края на блатото.

— Това е на поне триста метра от тях.

— Това е най-близкото място, на което мога да приземя машината, полковник.

— А какво ще кажеш за бойците от отряд „Алфа“?

— Бързо спускане с въже. Направо сред дърветата.

— Никой не трябва да умира.

— Тъй вярно, полковник.

Никой не трябва да умира…

Кого заблуждаваше? Това беше Русия. Някой винаги умираше.

Още десет крачки в снега. После Иван също чу хеликоптерите. Той спря. Вирна глава като куче. Хвърли поглед към Руденко. След това отново тръгна.

Време… Ценно време…

Съобщението на Навот проблесна на екраните в подземната централа:

Картър закри слушалката на телефона и погледна към Шамрон.

— Екипът от ФСБ потвърждава, че вижда колона от хора, които вървят между дърветата. Изглежда, те са живи, Ари!

— Това няма да е задълго. Кога ще се приземят спецчастите от „Алфа“?

— След деветдесет секунди.

Шамрон затвори очи.

Две завъртания надясно, две завъртания наляво…

Гробът зейна пред тях като рана в плътта на Матушка Русия. Пепелявото небе ръсеше сняг, докато те бавно вървяха един зад друг към ямата, придружени от бученето на далечните ротори. Големи ротори — помисли си Габриел. Достатъчно големи да разклатят дърветата. Достатъчно големи, за да изнервят хората на Иван. За да изнервят и него самия. Внезапно той се развика на руски на Григорий, подтиквайки го да върви по-бързо към смъртта си. Обаче в мислите си Габриел се молеше той да забави крачка. Да се спъне. Да направи всичко възможно да осигури на хеликоптерите време да пристигнат.

Точно тогава първият прелетя над върховете на дърветата, предизвиквайки временна снежна вихрушка. Харков за кратко се изгуби в бялата мъгла. Когато отново се появи, лицето му бе сгърчено от ярост. Той блъсна Григорий към ръба на ямата и закрещя на руски на охранителите си. Повечето от тях вече не му обръщаха внимание. Някои от членовете на размирния му легион гледаха как хеликоптерът каца в края на блатото. Другите бяха насочили погледи на запад, където в небето се бяха появили още два хеликоптера.

Четирима телохранители останаха верни на Иван. По негова заповед те наредиха осъдените един до друг на ръба на ямата, с гръб към изкопа, тъй като Харков бе заповядал всички да бъдат застреляни в лицето. Габриел бе в единия край, Михаил — в другия, а Киара и Григорий — в средата. Отначало Григорий бе поставен до Алон, но явно така не ставаше. Като крещеше на руски, размахвайки диво пистолета си, Харков нареди на пазачите бързо да махнат Григорий и да поставят Киара до Габриел.

Докато се правеше размяната, другите два хеликоптера забоботиха от запад. За разлика от първия, те не профучаха, а закръжиха точно над главите им. От корпусите им се спуснаха въжета и в следващия миг командоси в черни дрехи се заспускаха бързо по тях сред дърветата. Габриел чу звука от тупкащи в снега оръжия и видя да се вдигат ръце в знак, че се предават. Зърна двама облечени с палта мъже да тичат тромаво към тях. Видя Олег Руденко отчаяно да се опитва да изтръгне пистолета от ръката на Иван. Но Харков не го пускаше. Той искаше кръв.

Иван нанесе силен удар в гърдите на шефа на охраната си, с който го повали на снега. После насочи пистолета си към лицето на Габриел. Обаче не натисна спусъка. Вместо това се усмихна и каза:

— Наслаждавай се на гледката как умира жена ти, Алон.

Дулото на пистолета се отмести вдясно. Габриел се хвърли към Харков, но не можа да го стигне, преди оръжието да изгърми оглушително. Като падна по лице на снега, двама командоси от „Алфа“ се метнаха на гърба му и го притиснаха към замръзналата земя. В продължение на няколко мъчителни секунди той се бореше да се освободи, но руснаците не му позволиха да помръдне, нито да вдигне глава.

— Жена ми! — крещеше им той. — Той уби ли жена ми?

Не разбра дали му отговориха. Гърмежът го беше оглушил. Даваше си сметка единствено за титаничната борба, която се водеше досами рамото му. Миг по-късно зърна да отвеждат Иван между дърветата.

Едва тогава руснаците помогнаха на Алон да се изправи. Като извърна бързо глава, той видя Киара да плаче над нечие тяло. Беше Григорий. Габриел коленичи до нея и се опита да я утеши, но тя сякаш не забеляза присъствието му.

— Те не са я убили — крещеше Киара. — Ирина е жива, Григорий! Ирина е жива!