Предателят

73. Йерусалим

В дните след края на срещата на върха на Г-8 в Москва три на пръв поглед несвързани статии излязоха скоро една след друга. Първата се отнасяше за несигурното бъдеще на Русия, втората — за нейното тъмно минало. Последната успя да засегне и двете и в крайна сметка се оказа най-полемичната. Но пък това трябвало да се очаква, мърмореха ветераните от британското разузнаване, тъй като героят на статията не бе някой друг, а Григорий Булганов.

Първата статия се появи точно седмица след срещата на върха и бе свързана с руската икономика, а по-специално с нейния най-важен отрасъл — енергийната промишленост. Тъй като бе добра новина, поне от гледна точка на Москва, руският президент реши да я съобщи лично. Той го направи на пресконференция в Кремъл, заобиколен от няколко от най-близките си съветници — всичките ветерани от КГБ. В лаконично изявление, придружено с неговия специфичен триумфиращ поглед, президентът съобщи, че Виктор Орлов — бившият олигарх дисидент, който сега живееше в Лондон, най-сетне е бил заставен да се подчини. Всички акции на Орлов в сибирския нефтен гигант „Русойл“ щели незабавно да преминат под контрола на „Газпром“ — руския държавен нефтено-газов монополист. В замяна на това, каза президентът, руските власти се съгласили да свалят всички углавни обвинения срещу Орлов и да оттеглят искането си за неговото екстрадиране.

От Даунинг Стрийт в Лондон приветстваха жеста му като „държавнически“, докато ветераните от Министерството на външните работи, занимаващи се с въпросите на Русия, и политическите институти открито се запитаха дали не е задухал нов вятър от Изтока. Виктор Орлов сметна подобна спекулация за безнадеждно наивна, но репортерите, които присъстваха на спешно свиканата от него пресконференция в Лондон, си тръгнаха с чувството, че той вече е бита карта. Решението му да предаде акциите от „Русойл“, обясни той, се основавало на реалистичната преценка на фактите. Сега Кремъл бил управляван от хора, които нямало да се спрат пред нищо, за да получат това, което желаят. В борбата с такива хора, призна той, не можело да се постигне победа, а само смърт. Или може би нещо по-лошо от смъртта. Виктор обеща да не мълчи, после изведнъж съобщи, че няма какво повече да каже.

Два дни по-късно на малък прием на Даунинг Стрийт № 10 на Виктор Орлов дискретно бе връчен първият му британски паспорт. Беше му предоставена и възможността да направи обиколка из Бъкингамския дворец, воден лично от кралицата. Той направи много снимки на личните покои на Нейно величество и ги даде на своя декоратор: скоро на Чейни Уок бяха забелязани камиони за доставка и минувачите понякога можеха да зърнат Виктор, работещ в кабинета си. Очевидно той най-сетне бе решил, че е безопасно да дръпне завесите и да се порадва на прекрасната гледка към Темза.

Сюжетът на втората статия също водеше началото си от Москва, но за разлика от първата, тя като че ли остави руския президент без думи. Статията се отнасяше за разкриването в една брезова гора във Владимирска област на няколко масови гроба, пълни с жертви на сталинския Голям терор. По предварителни изчисления броят на труповете възлизаше на около седемдесет хиляди. Руският президент подмина находката като „маловажна“ и се противопостави на призивите да я посети. Подобен жест щеше да бъде политически риск, тъй като Сталин, починал преди повече от половин век, все още беше сред най-популярните личности в страната. Той неохотно се съгласи да нареди да бъдат прегледани архивите на КГБ и НКВД и даде разрешение на Руската православна църква да построи на мястото малък мемориал — разбира се, след като бъде одобрен от Кремъл. „Но да оставим угризенията на германците — каза той при единствения си коментар. — В крайна сметка не трябва да забравяме, че Коба е извършил тези репресии, за да подготви страната за наближаващата война срещу фашистите“. Всички присъстващи бяха потресени от безпристрастния тон, с който президентът говореше за масовото убийство. Както и от факта, че той спомена Сталин със старото му партийно военно прозвище — Коба. Обстоятелствата около откриването на мястото за екзекуции никога не бяха разкрити, нито самоличността на собственика на имота. „Това е заради неговата собствена сигурност — настоя говорителят на Кремъл. — Историята може да бъде опасно нещо“.

Третата статия се появи не в Москва, а в руския град, наричан понякога Лондон. Тя също се отнасяше за смърт, но не за смъртта на хиляди хора, а само на един човек. Споменаваше се, че тялото на Григорий Булганов, дезертьор от ФСБ и много популярен дисидент — очевидно жертва на самоубийство, — е било намерено на един пуст док на река Темза. Скотланд Ярд и Министерството на вътрешните работи се скриха зад претенциите, че това касае националната сигурност, и дадоха оскъдна информация по случая. Все пак те признаха, че Григорий е бил в известна степен психически нестабилен човек, който не е успял да се приспособи добре към живота в изгнание. Като доказателство изтъкнаха, че Булганов се е опитвал да поднови отношенията си с бившата си съпруга, макар че пропуснаха да споменат, че същата тази съпруга вече живееше в Обединеното кралство под нова самоличност и правителствена защита. Беше разкрит и доста любопитният факт, че неотдавна Григорий не се е явил на финалната среща от турнира по шахмат на Централния лондонски шахматен клуб — среща, която се е очаквало да спечели с лекота. Противникът на Григорий — Саймън Финч, се появи за кратко пред пресата, за да защити решението си да приеме служебната победа и титлата. След това той се възползва от шума около него, за да пропагандира най-новата си кауза — унищожаването на противопехотните мини. Издателите на Булганов — „Бъкли и Хобс“, съобщиха, че Олга Сухова — приятелка на Григорий и също дисидент — любезно се е съгласила да довърши „Убиец в Кремъл“. Тя се появи за малко на погребението на Булганов в гробището „Хайгейт“, преди да си тръгне, съпроводена от няколко въоръжени охранители, и да се върне към своя потаен живот.

Мнозина в британската преса, в това число и репортерите, които бяха общували с Григорий, отхвърлиха правителственото твърдение за самоубийство като пълни глупости.

Поради липсата на други факти обаче на тях им оставаше само да спекулират, което те направиха без никакво колебание. Очевидно, казваха репортерите, Григорий е имал врагове в Москва, които са искали неговата смърт. И несъмнено, настояваха те, някой от тези врагове го е убил. „Файненшъл Таймс“ изтъкна, че Булганов е бил доста близък с Виктор Орлов, и предположи, че смъртта на дезертьора може по някакъв начин да е свързана с аферата „Русойл“. От своя страна, Виктор нарече мъртвия си сънародник „истински руски патриот“ и основа фонд за свобода на негово име.

И с това историята отшумя, поне що се отнася до масовата преса. Обаче в интернет и в някои от най-скандалните жълти издания тя продължи да бъде тиражирана в продължение на седмици. Хубавото на конспирациите е, че обикновено един умен репортер може да намери начин да свърже две събития, без значение колко са различни те. Ала нито един от репортерите, които разследваха тайнствената смърт на Григорий, не се опита да я свърже с новоразкритите масови гробове във Владимирска област. Нито направиха връзка между руския дезертьор и съкрушената двойка, която дотогава вече бе намерила убежище в тихия малък апартамент на улица „Наркис“ в Йерусалим. Имената на Габриел Алон и Киара Дзоли не бяха замесени в историята. И никога нямаше да бъдат.

Те и преди се бяха възстановявали от травми след операции, но никога по едно и също време и никога от толкова дълбоки наранявания. Физическите им рани зараснаха бързо. Другите отказваха да се изцелят. Те се криеха зад заключени врати, охранявани от въоръжени мъже. Тъй като не можеха да издържат повече от няколко секунди да бъдат разделени, ходеха един след друг от стая в стая. Любеха се ненаситно, сякаш всяка среща можеше да е последна, и рядко имаше моменти, в които не се докосваха. Сънят им бе накъсван от кошмари. Сънуваха, че се гледат един друг как умират. Сънуваха килията в избата на дачата насред гората. Сънуваха хилядите хора, които са били убити там, и хилядите, които лежаха в безименни гробове под брезите. И разбира се, сънуваха Иван. Всъщност именно него Габриел сънуваше най-много. Харков постоянно присъстваше в подсъзнанието на Алон — облечен с елегантните си английски дрехи, стиснал в ръка пистолет „Макаров“. Понякога бе съпровождан от Екатерина и телохранителите си. Обикновено беше сам. Винаги бе с насочен в лицето на Габриел пистолет.

Наслаждавай се на гледката как умира жена ти, Алон.

Киара нямаше желание да говори за своето изпитание и Габриел не я притискаше. Като дете на жена, която бе преживяла ужасите на концентрационния лагер Биркенау, той знаеше, че тя страда от остра форма на вина — вината на оцелелия, — което бе нейният личен ад. Киара бе останала жива, а Григорий бе умрял. А той бе загинал, защото бе пристъпил встрани, изпречвайки се пред куршума, предназначен за нея. Това бе картината, която Киара виждаше най-често в сънищата си: Григорий — пребит и едва можещ да се движи, събрал силата да застане пред пистолета на Иван. Киара бе кръстена в кръвта на Булганов. И тя беше жива заради саможертвата на Григорий.

Останалата част от преживяванията си Киара споделяше откъслечно и понякога в странни моменти. Една вечер, по време на вечеря, тя описа с подробности на Габриел момента на залавянето й и смъртта на Лиор и Моти. Два дни по-късно, докато миеше съдовете, Киара разказа какво е да прекараш всичките тези часове в тъмнина. И как по веднъж на ден, само за няколко минути, слънцето обагряло в алено снежната пряспа пред малкото прозорче. И накрая, един следобед, докато сгъваше прането, тя през сълзи призна, че е излъгала Габриел за бременността си. По време на отвличането била в деветата седмица и изгубила детето в килията на Иван.

— Беше заради опиатите — обясни Киара. — Те убиха детето ми. Те убиха твоето дете.

— Защо не ми каза истината? Никога нямаше да тръгна по следите на Григорий.

— Страхувах се, че ще ми се ядосаш.

— За какво?

— Че съм забременяла.

Габриел се свлече в скута на Киара с обляно в сълзи лице. Бяха сълзи на вина, но и на ярост. Въпреки че Иван не го знаеше, той бе успял да убие детето му. Макар и неродено, все пак бе неговото дете.

— Кой ти слагаше инжекциите? — попита той.

— Онази жена. Виждам смъртта й всяка нощ. Това е единственият спомен, от който не бягам. — Тя избърса сълзите си. — Искам да ми обещаеш три неща, Габриел.

— Всичко, което поискаш.

— Обещай ми, че ще си имаме бебе.

— Обещавам.

— Обещай ми, че никога няма да се разделим.

— Никога.

— Обещай ми, че ще ги убиеш всичките.

На следващия ден тези две човешки развалини сами отидоха на булевард „Цар Саул“. Заедно с Михаил, те бяха подложени на щателни физически и психологични прегледи. Същата вечер Узи Навот прегледа резултатите. След това той позвъни на Шамрон в дома му в Тиберия.

— Колко са зле? — попита Ари.

— Много.

— Той кога ще е готов да се върне на работа?

— Ще е нужно известно време.

— Колко време, Узи?

— Може би никога.

— А Михаил?

— Той е развалина, Ари. Всички те са развалини.

Шамрон потъна в мълчание.

— Най-лошото, което можем да направим, е да го оставим да бездейства. Той има нужда да се върне към работата си.

— Да разбирам ли, че имаш някаква идея?

— Как върви разпитът на Петров?

— Той оказва голяма съпротива.

— Иди в Негев, Узи. Накарай разпитващите да се постараят повече.

— Какво искаш?

— Искам имената. На всичките.

74. Йерусалим

Неусетно дойде краят на март. Студените зимни дъждове бяха отминали и пролетта беше топла и слънчева. По предложение на лекарите двамата се опитваха да излизат от апартамента поне веднъж на ден. Наслаждаваха се на обикновения живот: посещение на оживения пазар Махане Йехуда, разходка по тесните улички на Стария град, интимен обяд в един от любимите им ресторанти. По настояване на Шамрон винаги бяха придружавани от двама телохранители — младежи с късо подстригани коси и тъмни очила, които им напомняха твърде много за Лиор и Моти. Киара каза, че иска да посети паметника, който се издигаше северно от Тел Авив. Като видя имената на бодигардовете, гравирани в камъка, тя толкова се разстрои, че Габриел на практика трябваше да я носи до колата. След два дни на Елеонския хълм бе негов ред да рухне от мъка. Лиор и Моти бяха погребани само на няколко метра от неговия син.

Габриел почувства необичайно силно желание да прекарва повече време с Леа и Киара, неспособна да понесе отсъствието му, нямаше друг избор, освен да ходи с него. Те седяха часове наред с Леа в градината на болницата и търпеливо слушаха, докато тя блуждаеше във времето — ту бе в настоящето, ту в миналото. С всяко следващо посещение Леа се чувстваше по-удобно в компанията на Киара и в моменти на просветление двете жени разменяха мнения какво е да живееш с Габриел Алон. Те коментираха неговите особености и промените в настроението му, както и нуждата му от пълна тишина, докато работи. А когато се чувстваха великодушни, говореха за невероятния му талант. После светлината в очите на Леа угасваше и тя се връщаше отново в собствения си ад. Понякога Габриел и Киара също се връщаха в техния. Лекарят на Леа сякаш усети, че нещо не е наред. При едно посещение в началото на април той дръпна настрана Габриел и Киара и тихо ги попита дали им е нужна професионална помощ.

— Двамата изглеждате така, сякаш не сте спали от седмици.

— Така е — каза Алон.

— Искате ли да говорите с някого?

— Не ни е разрешено.

— Проблеми в работата?

— Нещо такова.

— Може ли да ви дам нещо за сън?

— Имаме цял куп в домашната си аптечка.

— Не искам да ви виждам тук поне една седмица. Заминете някъде. Попечете се на слънце. Приличате на призраци.

На следващата сутрин, придружени от бодигардовете си, те отпътуваха за Ейлат. В продължение на три дни успяха да не говорят за Русия, за Иван, за Григорий или за брезовата гора край Москва. Прекарваха времето си, като правеха слънчеви бани на плажа или се гмуркаха сред кораловите рифове на Червено море. Ядяха невероятно много, пиеха твърде много вино и се любеха до пълно изтощение. Последната вечер говориха за бъдещето, за обещанието да напусне Службата, което Габриел бе дал, и за това къде биха могли да живеят. За момента нямаха избор и трябваше да останат в Израел. Не бе възможно да напуснат страната и защитата на Службата, докато Харков още ходеше по земята.

— А ако го няма? — попита Киара.

— Можем да живеем, където си поискаме… в разумните граници, разбира се.

— Тогава, предполагам, ще трябва да го убиеш.

Те напуснаха Ейлат на следващата сутрин и потеглиха за Йерусалим. Докато пресичаха пустинята Негев, Габриел доста спонтанно реши да се отклони от пътя близо до град Беер Шева. Целта му бе затворът с център за разпити, разположен в една военна зона с ограничен достъп. В него държаха шепа затворници, така наречените „най-лошите сред лошите“. В тази отбрана група бе и затворник 6754, известен също като Антон Петров — мъжът, когото Иван бе наел да отвлече Григорий и Киара. Директорът на институцията нареди Петров да бъде заведен в двора, така че Алон и жена му да могат да го видят. Той носеше анцуг в синьо и бяло. Мускулите му бяха изчезнали заедно с по-голяма част от косата му. Петров силно накуцваше.

— Жалко, че не го уби — каза Киара.

— Не мисли, че това не ми е минавало през ума.

— Докога ще го държим?

— Докогато ни е нужен.

— А после?

— Американците искат да си поговорят с него.

— Някой трябва да се погрижи той да претърпи катастрофа.

— Ние ще се погрижим.

Беше тъмно, когато пристигнаха на улица „Наркис“. От наличието на много телохранители Габриел се досети, че имат гост, който ги чака в апартамента. Узи Навот седеше във всекидневната. Той разполагаше с досие. Разполагаше с имена. Единадесет имена. Всичките на бивши кагебисти. Всички те живееха в Западна Европа с парите на Иван. Навот даде папката на Алон и каза, че ще чака да чуе предложенията му. Габриел остави на Киара да вземе решението.

— Да ги убием всичките — каза тя.

— Това ще отнеме време.

— Ползвайте толкова време, колкото е необходимо.

— Ти няма да можеш да дойдеш.

— Знам.

— Ще отидеш в Тиберия. Геула ще се грижи за теб.

Те се събраха на следващата сутрин в стая 456В в сградата на булевард „Цар Саул“: Яков, Йоси, Дина, Римона, Одед, Мордекай, Михаил и Ели Лавон. Габриел пристигна последен и залепи единадесет снимки на таблото за съобщения в предния край на стаята. Единадесет снимки на единадесет руснаци. Единадесет руснаци, които нямаше да преживеят лятото. Събранието не трая дълго. Смъртната присъда бе издадена, задачите бяха поставени. Отдел „Пътувания“ се погрижи за полетите, отдел „Самоличност“ — за паспортите и визите. От интендантството осигуриха много тайни квартири. От финансовия отдел им издадоха непопълнен чек.

Напуснаха Тел Авив поетапно, пътуваха по двойки и се събраха отново след две седмици в Барселона. Там, на една тиха уличка в Готическия квартал, Габриел и Михаил убиха мъжа, който бе вървял след Григорий по Хароу Роуд вечерта на неговото отвличане. Заради греховете му той бе застрелян от упор с двадесет и две калиброва берета. Докато береше душа в канавката, Габриел прошепна в ухото му две думи:

Заради Григорий.

Седмица по-късно в лисабонския квартал Байро Алто той прошепна същите думи на жената, която бе вървяла срещу Григорий, жената, която крачеше без чадър и шапка под дъжда. Две седмици след това в Биариц дойде редът на нейния партньор — мъжа, който бе вървял редом с нея по моста на Уестборн Теръс Роуд. Той чу двете думи, докато правеше среднощна разходка на плажа в Биариц. Те бяха казани зад гърба му. Когато се обърна, мъжът видя Алон и Михаил с пистолети в протегнатите си към него ръце.

Заради Григорий.

След това новината за убийствата се разнесе сред останалите, които щяха да умрат. За да попречат на оцелелите да избягат в Русия, от Службата пуснаха фалшив слух, че Иван, а не израелците, е отговорен за тях. Според слуховете, Харков бил започнал „Голям терор“. Той прочиствал гората. Всеки, който имал глупостта да стъпи в Русия, щял да бъде убит по руския начин — с ужасни мъчения и изключителна жестокост. По този начин виновните останаха на Запад, като се снишиха, за да не бъдат засечени от радара. Или поне те така си мислеха. Обаче един по един бяха взети на прицел. И един след друг умряха.

Шофьорът на мерцедеса, който бе закарал Ирина на нейната „среща“ с Григорий, бе застрелян в Амстердам в обятията на една проститутка. Шофьорът на вана, който бе возил Булганов през първия етап от връщането му в Русия, бе убит на излизане от една кръчма в Копенхаген. Двамата лакеи, изпратени да елиминират Олга Сухова в Оксфорд, бяха следващите. Единият умря в Мюнхен, другият — в Прага.

Точно тогава Сергей Коровин направи отчаян опит да се намеси.

— Службата за външно разузнаване и ФСБ започват да се изнервят — каза той на Шамрон. — Ако това продължи, кой знае докъде може да доведе?

По сценарий, взет от репертоара на Иван, Ари демонстрира пълно неведение. После предупреди Коровин, че е по-добре руските служби да внимават какво правят. Иначе те ще са следващите. Още същата вечер от Службата засякоха значително повишаване на сигурността около руските посолства и известните руски разузнавачи. Това не беше нужно, разбира се. Габриел и неговият екип не се интересуваха от невинни цели, а само от виновните.

По това време бяха останали само четирима такива. Четиримата агенти, които бяха отвлекли Киара от Умбрия. Четирима агенти, по чиито ръце имаше кръв на Службата. Те знаеха, че ще бъдат преследвани, и се опитаха да не се задържат задълго на едно място. Страхът ги направи небрежни. Бяха убити в поредица от светкавични операции във Варшава, Будапеща, Атина и Истанбул. Докато умираха, те чуха четири, вместо две думи:

Заради Лиор и Моти.

Дотогава вече наближаваше август. Време бе да се прибират у дома.

75. Тиберия, Израел

А какво бе станало с Иван? Много седмици след кошмара в брезовата гора край Москва той остана извън полезрението. Носеха се слухове, че е бил арестуван. Слухове, че е избягал от страната. Дори слухове, че е бил отведен от ФСБ и убит. Естествено те бяха фалшиви. Иван спазваше друга голяма руска традиция — вътрешното изгнание. За него то не бе съпроводено с непосилен физически труд или оскъдни дажби храна. Гулагът на Харков бе укрепеното му като крепост имение в Жуковка — тайното селище на олигарсите, издигащо се западно от Москва. Освен това разполагаше с Екатерина да облекчава раните му.

Въпреки че името на Иван никога не бе свързано публично с мястото за екзекуции във Владимирска област, разкриването на масовите гробове, изглежда, навреди на неговите позиции в Кремъл. В някои кръгове усилено се говореше, че фирмата на Харков за проучване и експлоатация на мини е изтървала важен строителен проект. Както и че нощният му клуб внезапно е излязъл от мода заедно със силовиките и свързаната с тях друга Москва. И че продажбите в луксозния му автосалон неочаквано са намалели. Това бяха неверни тълкувания, макар че бяха по-показателни за проблемите на руската икономика, отколкото за реалното намаляване на богатството на Иван. Нещо повече, неговата оръжейна търговия продължаваше да се развива с бързи темпове, като продажбите на оръжие бяха едно от малкото светли петна в иначе мрачния световен финансов климат. И наистина, британското, американското и френското разузнаване забелязаха рязко повишаване на броя на самолетите на Харков, които се приземяваха на изолирани писти от Близкия изток до Африка и отвъд нея. А руският президент продължаваше да получава своя дял. Царят, както обичаше да казва Иван, винаги взема своя дял.

Наблюдението на Агенцията за национална сигурност разкри, че Харков е запознат със систематичното ликвидиране на оперативната група на Антон Петров и че това изобщо не го притесняваше. Според него те го бяха предали и заради това заслужаваха съдбата, която ги бе постигнала. Всъщност през цялото това лято на възмездие умът му изглеждаше обсебен само от два въпроса: Били ли са децата му на борда на американския самолет, който бе кацнал в Конаково? И наистина ли бяха написали изпълненото с омраза писмо, което му бе дал пилотът?

Естествено децата и майка им знаеха отговора заедно с американския президент и шепа от най-висшите му служители. Знаеха го също и членовете на малкия екип от израелски разузнавачи, които се събраха по залез-слънце през първия петък на август в древния град Тиберия. Поводът бе шабат, мястото бе вилата от варовик с цвят на мед на Шамрон, която гледаше към Генисаретското езеро. Присъстваше целият екип заедно със Сара Банкрофт, която бе решила да прекара августовската си отпуска с Михаил в Израел. Имаше съпрузи, които Габриел никога не бе срещал, и деца, които бе виждал само на снимки. Наличието на толкова много деца бе тежко за Киара, особено когато видя лицата им, озарени от светлината на празничните свещи. Докато Геула казваше благословията, Киара хвана ръката на Габриел и я стисна силно. Той я целуна по бузата и отново чу думите, които тя му бе казала в Умбрия: Ние скърбим за мъртвите и пазим спомена за тях в сърцата си, но продължаваме да живеем.

Лятото, прекарано край езерото, бе направило чудеса с външния вид на Киара. Кожата й бе силно загоряла и пищната й тъмна коса бе придобила златисти и кестеняви оттенъци. Тя с лекота се усмихваше по време на вечерята и дори избухна в смях, когато Бела се скара на Узи, че си взема втора порция от прочутото пиле с марокански подправки на Геула. Като я гледаше, Габриел почти можеше да си представи, че нищо от това не се е случило в действителност. Че е било само сън, от който двамата най-сетне са се събудили. Разбира се, това не беше вярно и никакъв период от време нямаше да излекува напълно раните, които Иван им бе нанесъл. Киара приличаше на наскоро реставрирана картина, ретуширана и блестяща с новото си лаково покритие, но все още повредена. С нея трябваше да се отнасят много внимателно.

Алон се бе опасявал, че събирането ще бъде повод да преживеят отново ужасните подробности от случая, но той бе споменат само веднъж, когато Шамрон заговори за важността на това, което бяха постигнали. Като евреи, всички те имаха близки, чиито тленни останки бяха превърнати в дим в крематориумите или бяха заровени в масови гробове в прибалтийските страни или в Украйна. Споменът за тях се пазеше чрез възпоменателните огньове и в картотеката на Залата на имената в „Яд Вашем“. Обаче нямаше гробове, които да посетят, нямаше надгробни плочи, над които да поплачат. Чрез действията си в Русия екипът на Габриел бе дал такова място на близките на седемдесет хиляди души, убити в гората във Владимирска област. Бяха платили ужасна цена и Григорий не бе оцелял, но със своята саможертва бяха дали някаква справедливост, а може би дори покой, на седемдесет хиляди неспокойни души.

През останалата част от вечерята Ари ги забавляваше с истории от миналото. Той беше най-щастлив, когато бе заобиколен от семейството и приятелите си, и доброто му настроение като че ли смекчи дълбоките бръчки на състареното му лице. Но на него се четеше и тъга. Операцията бе травмираща за всички тях, но в много отношения тя бе най-тежка за Шамрон. С хладнокръвното си и творческо мислене той бе спасил живота им. Но повече от час през онази ужасна сутрин Ари се бе страхувал, че трима от агентите му, двама от които обичаше като свои деца, са изправени пред страшна смърт. Подобна операция изискваше висока емоционална цена и Ари я плати по-късно същата вечер, когато покани Габриел да се присъедини към него на терасата за разговор на четири очи. Двамата седяха на мястото, където Габриел и Киара се бяха оженили; Шамрон спокойно пушеше, а по-младият мъж се бе загледал в синьо-черното небе над Голанските възвишения.

— Тази вечер жена ти изглежда лъчезарна. Почти като нова.

— Външният вид може да бъде подвеждащ, Ари, но тя наистина изглежда прекрасно. Предполагам, че трябва да благодаря за това на Геула. Очевидно добре се е грижила за нея, докато ме нямаше.

— Геула умее да изправя хората на крака дори и когато не знае какво ги е съсипало. Трябва да кажа, че за нас беше удоволствие Киара да ни гостува това лято. Да можеше и моите деца да идваха по-често.

— Може би щяха да го правят, ако не пушеше толкова много.

Шамрон дръпна за последен път от цигарата си и бавно смачка фаса.

— В действителност изглеждаше, като че ли и ти също се забавляваш. Или просто си ме заблуждавал?

— Вечерта беше прекрасна, Ари. Всъщност точно от това се нуждаехме всички ние.

— Хората от екипа ти те обожават, Габриел. Биха направили всичко за теб.

— Те го направиха, Ари. Само попитай Михаил.

— Мислиш ли, че той наистина ще се ожени за тази американска девойка?

— Тя се казва Сара. Със сигурност, като евреин от Тиберия, не би трябвало да имаш проблем да запомниш това име.

— Отговори на въпроса ми.

— Ще бъде глупак, ако не се ожени за нея. Тя е забележителна жена.

— Но не е еврейка.

— Можеше и да бъде.

— Смяташ ли, че от ЦРУ ще я оставят при тях, ако тя се омъжи за един от нас?

— Ако не го направят, ти трябва да я наемеш. Ако не беше Сара, Антон Петров можеше да убие Узи в Цюрих.

Шамрон не отговори нищо, а запали друга цигара.

— Как е той? — попита Габриел.

— Петров? — Ари направи безразлична гримаса. — Не е много добре.

— Какъв е проблемът?

— Изглежда, е успял да избяга от институцията за задържане и разпити. Група бедуини намерили тялото му на осемдесет километра южно от Беер Шева. Но лешоядите вече се били добрали до него. Чух, че гледката не била приятна.

— Съжалявам, че не успях да поговоря за последен път с него.

— Недей. Докато беше в Европа, успяхме да изтръгнем още едно признание от него: че по заповед на Иван миналата година е убил двамата руски журналисти от „Московская газета“. Но имайки предвид деликатните обстоятелства около неговото признание, не сме в състояние да изпратим информацията на френските и италианските власти. Засега и двата случая ще останат официално неразкрити.

— Какво направихте с петте милиона евро, които Петров остави в „Бекер и Пул“?

— Накарахме го да ги прехвърли на Конрад Бекер, за да покрие щетите, които нанесохте в банката му. Впрочем той ти изпраща поздрави. Обаче ще бъде изключително благодарен, ако провеждаш своите банкови операции някъде другаде.

— Бяхте ли принудени да оправяте и други бъркотии?

— Всъщност не. Нашата дезинформационна кампания успя да отклони подозренията от нас и да ги насочи към Иван. Освен това хората, които убихте, не бяха съвсем добри и почтени граждани. Те бяха бивши главорези от КГБ, които се занимаваха с убийства, отвличания и изнудвания. Що се отнася до европейската полиция и службите за сигурност, ние сме им направили услуга.

Шамрон се загледа мълчаливо в Габриел.

— Помогна ли ти?

— Кое?

— Това, че ги уби.

Алон погледна към черните води на езерото.

— Извърших ужасни неща, за да си върна Киара, Ари. Извърших неща, които никога повече не искам да правя.

— Но?

— Да, помогна ми.

— Единадесет — каза Шамрон. — Иронично е, не мислиш ли?

— В какъв смисъл?

— Първата ти задача възникна, защото от „Черният септември“ убиха единадесет израелци в Мюнхен. А при последната ти задача двамата с Михаил убихте единадесет руснаци, които бяха отговорни за отвличането на Киара и смъртта на Булганов.

Между тях настъпи дълбока тишина, нарушавана единствено от смеховете на празничната трапеза.

— Моята последна задача? Мислех, че ти и премиерът бяхте решили, че е дошло време аз да ръководя Службата.

— Чете ли докладите за физическото ти здраве? — Шамрон бавно поклати глава. — Сега не си в състояние да поемеш отговорността да ръководиш Службата. Не и когато сме изправени пред задаващата се иранска заплаха. Не и когато жена ти се нуждае от твоето внимание.

— Какво искаш да ми кажеш, Ари?

— Казвам, че си освободен от обещанието, което ми даде в Париж. Казвам ти, че си уволнен, Габриел. Сега имаш нова мисия. Направи отново бебе на жена си, и то колкото се може по-бързо. Не си толкова млад, синко. Скоро трябва да имаш друго дете.

— Сигурен ли си, Ари? Наистина ли си готов да ме пуснеш?

— Сигурен съм, че винаги ще намерим нещо за теб. Обаче няма да е да седиш зад бюрото в директорския кабинет.

— Имаш ли предвид някой кандидат?

— В действителност ние вече се спряхме на един. Ще съобщим това следващия месец, когато Амос си подаде оставката.

— Кой е той?

— Аз — каза Узи Навот.

Габриел се обърна и видя Навот да стои на терасата, скръстил яките си ръце пред гърдите си. В полумрака той поразително приличаше на Шамрон на младини.

— Блестящ избор, нали?

— Нямам какво да кажа.

— Поне веднъж. — Навот се приближи и сложи ръка на рамото на Алон. — Двамата с теб имаме чудесна система. Ти отказваш една работа и те я дават на мен.

— Но и в двата случая правилният човек получава работата, Узи. Аз щях да бъда ужасен директор. Мазел тов.

— Наистина ли го мислиш?

— През следващите години Службата ще бъде в добри ръце. — Габриел наклони глава към Шамрон. — Сега, ако можем да накараме Стареца да слезе от седалката на велосипеда…

— Хайде да не се увличаме. Обаче нека изясним едно нещо. Узи няма да бъде моя пионка. Той сам ще си е господар. Но естествено аз винаги ще бъда тук, за да предложа някой съвет.

— Независимо дали го иска или не.

— Внимавай, синко. Иначе ще го посъветвам да се отнася сурово с теб.

Навот се отдалечи и се облегна на парапета.

— Какво ще правим с него, Ари?

— Според мен трябва да го заключим в една стая със съпругата му и да го държим там, докато тя забременее.

— Дадено. — Узи погледна към Алон. — Това е заповед. Няма да нарушиш още една моя заповед, нали, Габриел?

— Няма, сър.

— Е, какво ще правиш с цялото това свободно време?

— Ще почивам. После… — Алон сви уклончиво рамене. — Честно казано, нямам никаква представа.

— Само да не ти хрумне да напуснеш страната — подхвърли Шамрон. — Засега адресът ти е улица „Наркис“ № 16.

— Трябва да работя.

— Значи ще ти намерим някоя картина за почистване.

— Картините са в Европа.

— Не можеш да отидеш в Европа — каза Шамрон. — Още не.

— А кога?

— Когато се оправим с Иван. Тогава ще можеш да си тръгнеш.

76. Йерусалим

Габриел и Киара положиха решителни усилия да изпълнят дословно заповедта на Навот. Те рядко намираха причина да напускат апартамента: през август в Йерусалим бе горещо като в пещ и през деня бе непоносимо топло. Излизаха само по тъмно, но дори и тогава за кратко. За първи път от много години Габриел изпита нужда да нарисува собствена творба. Обектът му естествено бе Киара. Само за три дни той й нарисува поразително красив актов портрет и като го завърши, го подпря на стената до долния край на леглото им. Понякога, когато стаята бе потънала в мрак и той бе опиянен от целувките на Киара, бе почти възможно да обърка картината с реалността. По време на една от тези халюцинации телефонът на нощното шкафче доста изненадващо иззвъня. С Киара, обгърнала с бедра кръста му, Габриел се изкуши да не отговаря. Той неохотно вдигна слушалката до ухото си.

— Трябва да поговорим — каза Ейдриън Картър.

— Слушам те.

— Не е за телефон.

— Къде?

Срещнаха се на закуска два дни по-късно на терасата на хотел „Цар Давид“. Когато пристигна, Габриел завари Картър, облечен в измачкан костюм от поплин, да чете „Интернешънъл Хералд Трибюн“. Не бяха се виждали от много месеци. Всъщност последната им среща беше на летище Шанън в Ирландия на сутринта след срещата на върха на Г-8. Съгласно споразумението с руския президент, на Габриел, Киара, Михаил и Ирина Булганова бе разрешено да напуснат Москва по същия начин, както бе пристигнал Габриел: заобиколени от агенти на тайните служби, на борда на така наречения „автомобилен“ самолет. Те бяха слезли от самолета при кацането му за зареждане с гориво и всеки бе поел по своя път. Ирина бе придружила Греъм Сиймор във Великобритания, докато Габриел, Киара и Михаил бяха отлетели за Израел заедно с Шамрон. Онази сутрин Картър бе толкова развълнуван, че пропусна да поиска от Алон официалния американски паспорт, с който той бе влязъл в Русия. Ейдриън го направи сега, веднага щом седна отново на мястото си. Габриел го хвърли на масата с герба надолу.

— Надявам се, че не си го използвал по време на малката ти европейска ваканция това лято.

— Не съм напускал Израел, откакто се върнах от Русия.

— Добър опит, Габриел. Обаче ние знаем от много достоверен източник, че ти и екипът ти сте прекарали лятото, убивайки приятелите и сътрудниците на Антон Петров. И сте свършили страхотна работа.

— Не бяхме ние, Ейдриън. Беше Иван.

— Шефовете на нашите европейски централи също са чули тези слухове.

Картър разтвори паспорта и започна да го прелиства.

— Не се притеснявай, Ейдриън. Няма да намериш нито една виза в него. Не бих погодил това на теб или на вашия президент. Съпругата ми е жива благодарение на вас. Никога няма да мога да ви се отплатя.

— Мисля, че балансът на нашата сметка все още клони силно в твоя полза. — Картър отпи от кафето си и смени темата: — Чухме, че са на път промени на кормилото на булевард „Цар Саул“. Излишно е да казвам, че в Лангли са доволни от избора. Винаги съм харесвал Узи.

— Но?

— Естествено ние се надявахме следващият шеф да си ти. Разбираме защо това няма да е възможно. И всички ние искрено подкрепяме решението ти.

— Нямаш представа какво облекчение е за мен, че имам подкрепата на Лангли, Ейдриън.

— Помъчи се да контролираш това твое саркастично израелско остроумие. — Картър попи устните си със салфетката. — Мислил ли си за бъдещите си планове?

— За момента с Киара трябва да останем тук. — Габриел кимна към двойката телохранители, седнали през две маси от тях. — Пазени от деца с пистолети.

— Можете да дойдете в Америка. Елена казва, че сте добре дошли по всяко време. Всъщност тя каза, че иска да построи в имението къща за теб и Киара. Ако бях на твое място, щях да бъда изкушен да приема предложението й.

— Това е, защото си израснал в Нова Англия и си свикнал със зимите. Аз съм от Долината на Израил.

— Тя не се шегува, Габриел.

— Моля те, благодари на Елена и й кажи, че оценявам предложението й, но не мога да го приема.

— Децата й ще бъдат много разочаровани. — Картър подаде на Алон един плик. — Те ти написаха писмо. Всъщност то е адресирано до теб и Киара.

— За какво е?

— Писмо за извинение. Искат да знаеш колко много съжаляват за това, което направи баща им.

Габриел извади писмото и мълчаливо го прочете.

— Прекрасно е, Ейдриън, но кажи на децата, че не трябва да се чувстват виновни за действията на баща им. Освен това, никога нямаше да успеем да върнем Киара без тяхната помощ.

— Очевидно са направили доста добро представление в базата „Андрюс“. Филдинг каза, че е било направо забележително. Руският посланик нищо не е заподозрял.

Алон върна писмото в плика и се усмихна. Макар че руският посланик не го разбра, той се бе оказал участник в една сложна измама. Николай и Анна наистина се качиха в самолет С-32 на американските военновъздушни сили в базата „Андрюс“, но по настояване на Габриел те бяха държани далече от руското въздушно пространство. Всъщност само секунди след като минаха през вратата на кабината, те отидоха направо в колата за кетърингово обслужване на самолета, където ги чакаше Сара Банкрофт. Десет минути след като посланикът си тръгна, Николай и Анна се присъединиха към майка си на борда на гълфстрийма и се върнаха в Адирондак. Само писмото им бе истина. То бе написано от децата в базата „Андрюс“ и бе предадено на пилота. Според Елена, бяха мислили наистина всяка дума в него.

— Преди няколко месеца моят директор се сблъскал с руския посланик на един прием в Белия дом. Той още е разтревожен заради случилото се. Очевидно живее в страх от гнева на Иван. Прекарва в Русия колкото се може по-малко време.

Габриел мушна писмото в джоба на ризата си. Картър със сигурност не бе изминал целия този път до Йерусалим, за да вземе паспорта и да предаде писмото, но изглежда, не бързаше да подхване разговор за истинския повод на посещението си. Сега четеше вестника си. Сгъна го на четири и го подаде на Алон.

— Виждаш ли това? — попита той, като почука с пръст заглавието.

Беше статия за новия паметник на мястото за екзекуции във Владимирска област. Макар че бе малък и скромен, той вече бе привлякъл десет хиляди посетители за голямо огорчение на Кремъл. Много от посетителите бяха роднини на убитите там, но повечето бяха обикновени руснаци, които идваха да видят нещо от тъмното им минало. След откриването на паметника репутацията на Сталин рязко бе спаднала, както и тази на настоящия режим. В действителност все повече руснаци започваха да изразяват своето недоволство. Репортерът на „Хералд Трибюн“ се питаше дали руснаците ще бъдат толкова склонни да приемат едно авторитарно бъдеще, ако говорят по-открито за тоталитарното си минало. Габриел не беше сигурен. Той си спомни нещо, което Олга Сухова му бе казала веднъж, докато се разхождаха из Новодевичето гробище. Руснаците никога не бяха имали истинска демокрация и вероятно никога нямаше да имат.

— Тук пише, че руският президент още не го е посетил.

— Той е много зает човек — вметна Картър.

— Мислиш ли, че съжалява за решението си да го направи публично достояние?

— Боя се, че той нямаше избор. Ние се договорихме да запазим в тайна всичко около аферата и да прикрием смъртта на Григорий с тази нелепа история за самоубийство. Обаче гробовете не бяха част от сделката. Всъщност казахме недвусмислено на Кремъл, че ако не кажат истината на руския народ, ние ще го направим вместо тях.

Алон сгъна вестника и понечи да го върне на Картър.

— Виж материала под статията.

Той бе за нова поредица от кръвопролития в Конго, при които бяха загинали повече от сто хиляди души. Материалът бе придружен със снимка на обезумяла майка, която държеше тялото на убитото си дете.

— Познай кой помага да се раздухва огъня? — попита Ейдриън.

— Иван?

Картър кимна утвърдително.

— Миналия месец той достави там два самолетни товара с оръжие. Картечници, ръчни противотанкови гранатомети, автомати АК-47 и няколко милиона патрони. И какво, мислиш, каза руският президент, когато го помолихме да се намеси?

— Кой Иван?

— Нещо от този род. Ясно е, че никакво ухажване или сладки приказки няма да убедят Кремъл да спре операциите на Харков. Ако искаме да го извадим от бизнеса, трябва да го направим сами.

— Докато е в Русия, той е недосегаем.

— Така е, но само докато стои в Русия. Обаче, ако я напусне…

— Няма да го направи, Ейдриън. Не и докато е в червения списък на Интерпол.

— Друг човек би се замислил, но Иван е импулсивен. — Картър подпря брадичка на дланите си и се загледа в стените на Стария град. — По наши сметки това лято ти и екипът ти убихте единадесет руснаци в Европа. Чудим се дали бихте проявили интерес към още една цел.

Сърцето на Габриел се разтуптя. Следващите му думи бяха изречени много по-спокойно, отколкото се чувстваше:

— Къде отива той?

Картър му каза.

— Там няма ли още съдебно преследване срещу него?

— Според Лангли, въпросната страна няма реално желание да го преследва.

— Защо?

— По политически причини, разбира се. И заради петрола. Тази страна иска да подобри връзките си с Москва. Тя смята, че арестуването и даването под съд на личен приятел на руския президент ще доведе до ответни мерки от страна на Кремъл.

— Разузнавателната служба на въпросната страна знае ли, че Харков се е запътил към тях?

— Имайки предвид нашата загриженост за тяхната политика, решихме да не уведомяваме шпионите им. А и това би затруднило реализирането на другите ни възможности.

— Какви други възможности?

— Струва ми се, че имаме три.

— Коя е първата?

— Да го оставим да се наслаждава на своята почивка и да забравим за това.

— Лоша идея. А втората възможност?

— Да го арестуваме ние и да го съдим на американска територия.

— Твърде сложно е. Освен това ще предизвика криза в отношенията между Съединените щати и важен европейски съюзник.

— И ние така си помислихме. Всъщност смятаме, че няма да можем да действаме на територията на въпросната страна. — Картър замълча, после добави: — Което ни отвежда до третата възможност.

— Която е?

— Кахол ве’лаван.

— Колко сигурни сте, че Иван ще бъде там?

Картър му подаде досието.

— Абсолютно сигурни сме.

77. Сен Тропе, Франция

Напълно подходящо наречена „Беля“, яхтата — петдесет и четири метрова разкошна лодка, американска изработка, с бахамска регистрация — бе собственост и се управляваше от някой си Максим Симонов, по-известен като Лудия Максим, който бе цар на доходоносната руска никелова промишленост, приятел и другар от детинство на руския президент и бивш гост на Вила Солей — празния сега палат на Иван Харков край морето в Сен Тропе. Въпреки че притежаваше вила на стойност двайсет милиона долара на Коста дел Сол в Испания, Максим предпочиташе уединението и мобилността на своята яхта. Той бе обиколил Северноафриканското крайбрежие през юни, а юли бе прекарал в Гърция, придвижвайки се от остров на остров. На финалния етап от екскурзията Максим бе наредил на екипажа си да се отклони за кратко към турския бряг и там сутринта на девети август бе качил на борда още двама пътници: як мъж на име Алексей Буданов и неговата очарователна млада съпруга Зоя. Макар и без деца, двойката имаше огромно количество багаж — всъщност той бе толкова много, че поискаха втора каюта само за склад. Лудия Максим, изглежда, нямаше нищо против. Приятелите му бяха преживели ужасна година. И Максим — щедра душа, ако някога изобщо бе имал такава — се бе нагърбил да се погрижи поне да изкарат истинска лятна почивка.

Домакинът бе спечелил прозвището си не заради находчивостта си в бизнеса, а заради начина си да се забавлява. Неговите партита бяха пословично разюздани и рядко завършваха без насилие и арести. Всъщност преди няколко години Максим бе задържан за кратко заради — както се твърдеше — пълен самолет с руски проститутки, които бе докарал, за да забавляват гостите му в неговия замък край Париж. По-късно френската полиция се съгласи да свали всички обвинения, след като милиардерът успя да ги убеди, че девойките са част от трупа за модерен балет. Скандалният, но малко комичен случай не навреди по никакъв начин на неговата репутация в родината му. В действителност руските вестници го приветстваха като прекрасен пример за Новия руски човек. Лудия Максим имаше пари и не се притесняваше да парадира с тях — дори и това да означаваше да си има от време на време неприятности с френската полиция.

В морето темпото на неговите гуляи не намаля. Ако не друго, освободени от ограниченията на натрапчивите власти и оплакванията на съседите, те станаха още по-разюздани. Това лято вече бе имало много паметни пиянски вечери, но с идването на Алексей и Зоя бяха достигнати нови висоти. Обслужвана от тридесет души екипаж, компанията му бе прекарала плаването през Средиземно море в ядене, пиене и разврат, преди най-сетне да пристигне в легендарното Старо пристанище на Сен Тропе на двадесети август следобед. Макар и изтощени и още махмурлии от приключенията от предишната вечер, пасажерите веднага се качиха на лодките на „Беля“ и се отправиха към брега. Всичките, освен мъжа, познат като Алексей Буданов, който остана на кърмата, облегнал ръце на парапета, и се загледа в Сен Тропе, сякаш той бе забранен за него град. И макар че господин Буданов не го знаеше, той бе наблюдаван от един мъж, който стоеше в подножието на фара в края на кея Етиен д’Орв.

Мъжът носеше жълтеникавокафяви къси панталони, бял пуловер, шапка „идиотка“ и слънчеви очила. Няколко месеца по-рано в една брезова гора край Москва господин Буданов се бе опитал да убие неговата съпруга. Сега мъжът планираше да убие господин Буданов. Но за тази цел се нуждаеше от едно нещо: той да напусне яхтата. Мъжът бе убеден, че господин Буданов няма да остане дълго на нея. Руснакът бе пристрастен към парите, жените и Сен Тропе. Френският курорт бе сцената на неговото поражение и пак той щеше да бъде декорът за неговата смърт. Средният на ръст мъж бе сигурен в това. Той просто трябваше да бъде търпелив. Трябваше да остави господин Буданов да дойде при него. И тогава щеше да го застреля.

За щастие нямаше да чака сам. Имаше осмина сътрудници, които да му правят компания. Под различни имена и говорейки различни езици, те бяха прекарали по-голямата част от лятото на обиколка из Европа — обиколка, която не приличаше на никоя друга. Това щеше да бъде последната спирка по маршрута им. След това той щеше да приключи.

Те живееха под един покрив, във вила сред хълмовете над града. Тя имаше бледосини жалузи и голям плувен басейн с изглед към далечното море. Те прекарваха малко време в басейна, колкото да заблудят съседите. В действителност повечето време бяха по улиците на Сен Тропе, като наблюдаваха, следяха и слушаха. Един приятел от ЦРУ улесни задачата им, като им изпращаше записи на всички телефонни разговори, проведени от екипажа на яхтата или от нейните пасажери. Прихванатата информация ги предупреждаваше кога Лудия Максим или член от компанията му ще идва в града. Те знаеха предварително къде възнамеряват да обядват, къде планират да вечерят и кой нощен клуб смятат да разрушат по някое време след полунощ. Прихванатите разговори им позволиха също да чуят гласа на самия Алексей Буданов. Почти всичките му разговори бяха с Москва. Нито веднъж той не удостовери самоличността си, нито спомена името си.

Нито слезе от „Беля“. Дори когато другите вечеряха в „Гран Жозеф“ — любимото му място за обяд, той оставаше затворен на яхтата. А средният на ръст мъж прекарваше времето си недалече оттам, в подножието на фара. За да запълни празните часове, той мечтаеше, че се люби със своята жена. Реставрираше въображаеми картини. Припомняше си с пълни подробности кошмара в брезовата гора. През повечето време обаче не отделяше очи от яхтата. И чакаше. Винаги чакане… Чакане на самолет или влак. Чакане на източник на информация. Чакане слънцето да изгрее след нощ на убийство. Чакане Иван Харков най-сетне да се завърне в Сен Тропе.

Късно следобед на двадесет и девети, докато гледаше как лодките на „Беля“ се връщат към яхтата, Габриел получи обаждане по сигурния си мобилен телефон. Гласът, който чу, бе на Ели Лавон:

— Най-добре ела тук веднага.

В крайна сметка не американската технология, а израелската хитрост щеше да допринесе за гибелта на Иван. Докато вървеше по „Шмен де Конкет“ — улица в жилищния квартал, разположен южно от търговския център на Сен Тропе — Лавон забеляза нова табелка на вратата на ресторант „Вила Романа“. На нея пишеше на английски, френски и руски, че за съжаление, прочутото заведение ще бъде затворено две нощи подред заради частно парти. Представяйки се за папарак, който търси филмови звезди, Лавон пръсна малко пари сред сервитьорите, за да види дали ще успее да научи името на човека, който бе наел ресторанта. От един унил барман той разбра, че щяло да бъде изцяло руско парти. Един помощник-сервитьор му довери, че щяло да бъде гуляй, както се изрази той. И накрая, от очарователната салонна управителка Ели узна името на мъжа, който щеше да бъде домакин на партито и който щеше да плати сметката: Лудия Максим Симонов, никеловия крал на Русия. „Няма да има никакви филмови звезди — каза девойката. — Само пияни руснаци и техните приятелки. Всяка година те ознаменуват последната вечер на сезона. Ще бъде паметна нощ“. „Ще бъде — помисли си Лавон. — Наистина много паметна нощ“.

Габриел сключи бас — бас, който бе сигурен, че ще спечели. Той се обзаложи, че Иван Харков не би могъл да измине целия този път до Кот д’Азюр и да устои на гравитационното привличане на „Вила Романа“ — ресторанта, където някога бе имал постоянна маса. Той щеше да вземе разумни предпазни мерки, може би дори щеше да бъде с някаква нескопосана дегизировка, но щеше да дойде. И Алон щеше да го чака. Дали щеше да дръпне спусъка, щеше да зависи от два фактора. Той нямаше да пролее кръв на невинни хора, а само на въоръжени телохранители, и нямаше да падне до нивото на Иван, като го убие пред младата му съпруга. Лавон измисли плана за действие. Нарече го „телефонна шега“.

Наистина беше паметна нощ и точно както бе предвидил Габриел, Иван не устоя на изкушението да отиде на партито. Техно-поп музиката беше оглушителна, жените бяха полуголи, а шампанското се лееше като придошла река. Харков стоеше в сянка, макар че не носеше дегизировка, тъй като никой от поканените гости нямаше да посмее да съобщи за присъствието му. Колкото до възможността да е изложен на някаква физическа опасност, тя също като че ли бе отхвърлена. Двамата телохранители, които Лудия Максим бе довел за защита, стояха като портиери пред входа на „Вила Романа“. И ако някой от тях се осмелеше да помръдне, двамата щяха да умрат там в два часа след полунощ. В два след полунощ, защото тогава бдителността на Иван щеше да е отслабнала от умората и алкохола. В два след полунощ, защото това бе часът, в който улица „Шмен де Конкет“ най-сетне утихваше в топлата лятна нощ. В два след полунощ, защото тогава Харков щеше да получи телефонно обаждане, което щеше да го накара да излезе на улицата. Обаждането, което щеше да бъде знак, че краят най-после наближава.

За свой изходен пункт Габриел и Михаил избраха малка детска площадка в северния край на „Шмен де Конкет“. Направиха го, защото смятаха, че е подходящото място, и защото входът на „Вила Романа“ бе само на петдесет метра оттам. Те седяха, яхнали моторите си, в тъмния участък между уличните лампи и слушаха гласовете в миниатюрните си слушалки. Никой не им обръщаше внимание. Да седи лениво на мотоциклет в два през нощта бе точно това, което човек правеше в топла лятна нощ в Сен Тропе, особено когато до първите есенни гръмотевици оставаха броени дни.

Но не гръмотевица ги накара да запалят моторите, а тих глас. Той им каза, че току-що е позвънено по телефона на Иван. Съобщи им, че времето за действие наближава. Габриел докосна четиридесет и петкалибровия глок, мушнат отзад под колана на панталона му — пистолетът бе зареден с патрони с голямо разрушително действие и кух връх, — и леко го намести. После свали визьора на каската си и зачака сигнала.

Обаждаше се Олег Руденко от Москва — поне така бе накаран да мисли Иван. Той не беше съвсем сигурен. И никога нямаше да бъде. Връзката бе твърде слаба, музиката — твърде силна. Харков обаче знаеше три неща: човекът, който го търсеше, говореше на руски, имаше номера на мобилния му телефон и каза, че работата е изключително спешна. Това бе достатъчно да го накара да се изправи и да излезе на тихата улица, притиснал телефона до едното си ухо и покрил с ръка другото. Ако бе чул приближаващите мотори, Иван не показа никакви признаци за това. Всъщност, когато Габриел спря мотора си, той крещеше на руски, застанал с гръб към него. Бодигардовете пред входа веднага усетиха опасността и трескаво бръкнаха под саката си. Михаил ги застреля един след друг, преди да са успели да докоснат оръжията си. Като видя телохранителите да рухват на земята, Харков се обърна с ужасено изражение, само за да се окаже втренчен в заглушителя, завит на цевта на глока. Габриел вдигна визьора на каската си и се усмихна. После натисна спусъка и лицето на Иван изчезна. За Григорий — помисли си Алон, докато се отдалечаваше с мотора в тъмнината. — За Киара.