Предателят

35. Тиберия, Израел

Ари Шамрон отдавна бе загубил съня си. Както при повечето хора, този божи дар му бе отнет в края на живота, но при него причините бяха напълно индивидуални. Той бе изричал толкова много лъжи, беше сътворил толкова много заблуди, че вече не можеше да разграничи фактите от измислиците, истината от лъжата. Осъден от работата си да стои винаги буден, Шамрон прекарваше нощите, като бродеше непрекъснато в тайните архиви на миналото си, преживяваше отново стари случаи, кръстосваше стари бойни полета и се изправяше пред врагове, които отдавна бяха победени.

Освен това съществуваше и телефонът. През дългата и бурна кариера на Ари той бе звънял в най-потресаващите часове, обикновено със съобщение за смърт. Тъй като бе посветил живота си на опазването на израелската държава и оттам — на еврейския народ, обажданията бяха истински каталог на ужасите. Бяха му съобщавали за военни действия и терористични актове, за изнудвания и кръвопролитни самоубийствени атентати, за сринати посолства и синагоги. И веднъж, преди много години, той бе събуден с новината, че мъжът, когото обичаше като свой син, току-що е загубил семейството си при взривяване на колата му във Виена. Обаче обаждането на Узи Навот късно тази вечер му дойде твърде много. То накара Шамрон да изкрещи от ярост и да се хване за гърдите от мъка. Геула, която по това време лежеше до него, по-късно щеше да каже, че се е уплашила, че съпругът й е получил втори инфаркт. Ари бързо се съвзе и издаде няколко резки заповеди, преди внимателно да затвори телефона.

Той остана дълго време неподвижен, като дишаше учестено. В дома на Шамрон имаше ритуал. След приключването на подобни разговори Геула обикновено задаваше само един въпрос: „Колко са загинали този път?“. Обаче от реакцията на съпруга си тя разбра, че този разговор е различен. Така че протегна ръка в тъмнината и докосна почти пергаментовата кожа на хлътналата му буза. За втори път през техния брак Геула усети под пръстите си сълзи.

— Какво има, Ари? Какво се е случило?

Като чу отговора му, тя закри с ръце лицето си и заплака.

— Къде е той?

— В Америка.

— Знае ли вече?

— Току-що са му казали.

— Ще се върне ли у дома?

— Ще бъде тук на сутринта.

— Знае ли се кой го е извършил?

— Имам доста добра представа.

— Какво ще правиш?

— Амос не иска да се навъртам там. Смята, че ще ги разсейвам.

— Кой е Амос, та да ти казва какво да правиш? Габриел ти е като син. Кажи на Амос да върви по дяволите. Кажи му, че се връщаш на булевард „Цар Саул“.

За момент Ари остана мълчалив.

— Може би той няма да иска да съм там.

— Кой?

— Габриел.

— Защо говориш така, Ари?

— Защото, ако не бях… — Гласът му пресекна.

— Защото, ако не беше го вербувал преди години, нищо от това нямаше да се случи? Това ли щеше да кажеш?

Шамрон не отговори.

— Габриел прилича на теб повече, отколкото си дава сметка. Той нямаше друг избор, освен да воюва. Никой от нас няма. — Геула избърса сълзите от бузите на мъжа си. — Ставай от леглото, Ари. Отивай в Тел Авив. И гледай да чакаш на летище „Бен Гурион“, когато той пристигне. Ще има нужда да види познати лица. — Тя направи пауза, после добави: — Габриел има нужда да види своя абба20.

Шамрон седна и бавно спусна крака на пода.

— Да ти направя ли кафе и нещо за ядене?

— Няма време.

— Нека да ти донеса чисти дрехи.

Геула светна лампата на нощното си шкафче и стана от леглото. Ари вдигна слушалката на телефона и позвъни в къщата на охраната, която се издигаше в края на алеята за коли. Обади се Рами — дългогодишният началник на постоянната му охрана.

— Приготви колата — каза Шамрон.

— Нещо лошо ли има, шефе?

— Свързано е с Габриел. Скоро ще узнаеш останалото.

Ари затвори телефона и се изправи на крака. Дотогава Геула бе сложила дрехите му в долния край на леглото: изгладени жълтеникавокафяви военни панталони, риза от оксфордски плат, кожено пилотско яке, леко съдрано на дясната предница. Шамрон посегна и го подръпна нежно. Ще проведем още една битка заедно — помисли си той. — Една последна операция.

Ари запали цигара и започна бавно да се облича, сякаш си слагаше бронята за предстоящата битка. Като навлече якето си, той отиде в кухнята, където жена му приготвяше кафе.

— Казах ти, че няма време.

— То е за мен, Ари.

— Трябва да се върнеш в леглото, Геула.

— Сега няма да мога да заспя. — Тя погледна към цигарата, която гореше между пожълтелите му пръсти, но се въздържа да му се скара. — Опитай се да не пушиш прекалено много. Докторът казва…

— Знам какво казва.

Геула го целуна по бузата.

— Ще ми звъннеш, когато можеш, нали?

— Ще ти звънна.

Той излезе навън. Къщата гледаше на изток — към Генисаретското езеро и мержелеещата се тъмна маса на Голанските възвишения. Шамрон я бе купил преди много години, защото тя му позволяваше да бди за враговете на Израел. Тази вечер тези врагове бяха отвъд хоризонта. Чрез своите действия те току-що бяха обявили война на Службата. А сега тя, на свой ред, щеше да им обяви война.

Бронираната лимузина го чакаше на алеята. Рами му помогна да се качи отзад, преди да се настани на предната пасажерска седалка. Когато колата потегли, той хвърли поглед през рамо и попита къде отиват.

— На булевард „Цар Саул“.

Рами отвърна с кратко кимване. Шамрон посегна към обезопасения телефон и натисна бутона за бързо набиране. Гласът, който му отговори, бе на млад мъж и беше дързък. Това веднага го подразни. Да прави на пух и прах хора с подобни гласове бе едно от любимите му занимания.

— Трябва да говоря с него веднага.

— Той спи.

— Не задълго.

— Поиска да не го безпокоят, освен ако не става дума за национална катастрофа.

— Тогава ти предлагам да го събудиш.

— Дано да е важно.

Адютантът остави Шамрон да чака, което не беше добра идея. След трийсет секунди се обади друг глас. Беше много сънен и принадлежеше на министър-председателя на Израел.

— Какво има, Ари?

— Тази вечер загубихме две момчета в Италия — отговори Шамрон. — И съпругата на Габриел е изчезнала.

Икономката Маргерита бе направила откритието. По-късно, при разпита от страна на италианските власти, тя щеше да определи времето на около двадесет и два часа и пет минути, макар да призна, че не е погледнала часовника си. По една случайност времето съвпадна доста точно с регистъра на обажданията на мобилния й телефон, който показа, че първото й позвъняване е било в 22,07 часа. Времето съответстваше и на действията й през онази нощ. Няколко свидетели щяха да си спомнят, че са я видели да напуска едно кафене в Амелия точно в 21,50 часа, което й оставяше предостатъчно време да се придвижи до Вила дей Фиори с малкия си градски скутер.

Първият признак за някакъв проблем, каза тя, било присъствието на автомобил пред външната порта. Колата — фиат седан — била паркирана сякаш от пияница, с предницата до едно дърво и загасени фарове. Маргерита каза на полицията, че си е помислила, че автомобилът е изоставен или е претърпял леко произшествие. Вместо да се приближи до колата, тя първо я осветила с фара на скутера. Тогава забелязала счупените прозорци и парченцата стъкло, разпилени като кристали по земята. Освен това си дала сметка, че колата й изглежда позната. Тя принадлежала на двамата приятели на реставратора — младите мъже със странни имена, които говорели на непознат за нея език. Икономката каза на полицията, че изобщо не била повярвала на тяхната история. Баща й бил войник, добави, и тя можела да познае двама охранители, когато ги види. Като слязла от скутера, икономката се втурнала към автомобила да види дали някой не е ранен. Това, което открила, очевидно не било пътно произшествие. Двамата мъже били простреляни много пъти и били потънали в кръв.

Въпреки че Маргерита бе първата, разпитана от полицаите, тя в действителност не беше тази, която ги бе повикала. Както останалите членове на персонала, икономката бе получила стриктни нареждания какво да прави в случай на инцидент, свързан със съпругата на реставратора. Тя трябваше да позвъни на граф Гаспари — отсъстващия собственик на вилата — и първо да информира него. Което и бе направила в 22,07 часа. Графът бе побързал да позвъни на монсеньор Луиджи Донати — личния секретар на негово Светейшество папа Павел VII, а Донати се бе свързал с Ватиканската служба за сигурност. След двайсет минути екипи на държавната полиция и на карабинерите бяха пристигнали пред входа на вилата и бяха отцепили района. Не можейки да открият ключа на автомобила, полицаите бяха разбили багажника. Вътре бяха открили три куфара — единия, пълен с дамски вещи — и дамска чанта. Командващият офицер бързо бе предположил, че местопрестъплението представлява повече от обикновено двойно убийство. Изглежда, в колата бе имало и жена. А сега тази жена бе изчезнала.

Без да знаят полицаите на местопрестъплението, от Ватикана тайно бяха позвънили на работодателите на жената в Тел Авив. Офицерът, приел обаждането, незабавно позвъни на Узи Навот, който в момента пътуваше към дома си в предградието на Тел Авив Петах Тиква. Той направи рязък обратен завой и се понесе с опасна скорост пак към Тел Авив. Докато пътуваше, Узи проведе три телефонни разговора от безопасния си телефон: единия с Ейдриън Картър в Лангли, втория с директора на Службата и третия — с мемунех, върховния шеф.

Колкото до Габриел, той нямаше никаква представа за бурята, която се завихряше около него. Всъщност, докато в същия момент Шамрон събуждаше от сън министър-председателя, той правеше всичко възможно да успокои обезумялата Елена Харкова. Двете й деца — Анна и Николай, спокойно си играеха в съседната стая, нищо неподозиращи за онова, което току-що бе станало известно. Какво точно си казаха Елена и Алон, така и не се разбра. Малко след това те излязоха заедно от вилата — Харкова бе обляна в сълзи, а Габриел, запазил стоически спокойствие, бе преметнал през рамо чантата с багажа си. Докато пристигне на регионалното летище Адирондак, самолетът му бе зареден с гориво и готов за излитане. Той го откара директно до Военновъздушната база „Андрюс“, където втори самолет „Гълфстрийм G-500“ чакаше да го отведе у дома. По-късно екипажът щеше да докладва, че по време на десетчасовия полет Алон не е ял и пил нищо и не е казал нито една дума. Само седял на мястото си като статуя и гледал през прозореца в мрака.

36. Летище „Бен Гурион“, Израел

На летище „Бен Гурион“ има стая, известна само на шепа хора. Тя е разположена отляво на гишетата за паспортен контрол, зад необозначена врата, която е постоянно заключена. Стените й са от имитация на йерусалимски варовик, а обзавеждането й е типично за летищата: черни кожени дивани и столове, модулни маси, евтини съвременни лампи, които хвърлят безмилостно ярка светлина. Стаята има два прозореца: единият гледа към пистата, а другият — към залата за пристигащи. И двата са с висококачествени стъкла за едностранно виждане. Запазено за персонала на Службата, помещението е първата спирка на оперативните агенти, връщащи се от тайни операции в чужбина. То е изпълнено с постоянната остатъчна миризма на цигари, изкипяло кафе и мъжко напрежение. Персоналът, отговарящ за хигиената, бе опитал всички възможни препарати, за да я прогони, но миризмата си оставаше. Също като враговете на Израел, тя не можеше да бъде победена с конвенционални средства.

Габриел бе влизал в тази стая или в нейни версии много пъти. Беше влизал в нея отривисто в дни на триумф и бе пристъпвал прага й, олюлявайки се, в дни на провал. Бяха го приветствали в това помещение, а веднъж го бяха внесли на носилка с куршум в гърдите. Сега за втори път в живота си той влезе, след като мъже, отдали се на безогледно насилие, бяха взели на мушка съпругата му. Само Шамрон беше там, за да го посрещне. Той можеше да каже много неща. Можеше да каже, че това нямаше да се случи, ако Алон се бе върнал в Израел. Или че Габриел е бил достатъчно глупав да се втурне да издирва руски изменник като Григорий. Обаче не го направи. В действителност той дълго време не продума. Само сложи ръка върху бузата на Алон и се вгледа в зелените му очи. Те бяха кръвясали и със зачервени клепачи от гняв и изтощение.

— Предполагам, че не си могъл да спиш, нали?

Очите отговориха вместо Габриел.

— Не си и ял. Трябва да се храниш, Габриел.

— Ще ям, когато си я върна.

— Професионалистът в мен иска да каже, че трябва да оставим някой друг да се заеме със случая. Обаче знам, че това не е решение. — Ари хвана за лакътя по-младия мъж. — Екипът ти те чака. Изгарят от нетърпение да започнат. Имаме много работа за вършене и твърде малко време.

Като излязоха навън, бяха посрещнати от силен дъжд, завихрян от вятъра. Габриел погледна небето: нямаше луна или звезди, само оловносиви облаци, които се простираха от крайбрежната равнина до Юдейското плато.

— В Йерусалим вали сняг — каза Шамрон. — Тук има само дъжд. — Замълча за миг. — И ракети. Снощи „Хамас“ изстреляха от Ивицата Газа няколко от далекобойните им ракети. В Ашкелон загинаха петима души — бе затрито цяло семейство. Едно от децата било инвалид. Очевидно не са успели да стигнат достатъчно бързо до скривалището.

Лимузината на Ари бе паркирана край бордюра в зоната за ВИП гостите. Рами стоеше до отворената врата с отпуснати до тялото ръце и мрачно лице. Докато Габриел се настаняваше на задната седалка, бодигардът го стисна окуражително за ръката, без да каже нищо. След минута колата се понесе под дъжда по кръговото кръстовище пред летището. В края на пътя имаше табела в синьо и бяло. Вдясно се намираше Йерусалим — градът на вярващите. Вляво бе Тел Авив — градът на действието. Лимузината се насочи наляво, Шамрон си запали цигара и запозна Габриел с последните новини.

— Шимон Пацнер си отвори бюро в дирекцията на държавната полиция. Той наблюдава всяка минута усилията, полагани от италианците по издирването, и подава редовно актуална информация на оперативния отдел.

Пацнер беше шефът на римската им централа. През годините двамата с Габриел бяха имали отделни професионални разногласия, но Алон можеше без колебание да му повери живота си. Киара също.

— Освен това Шимон е провел дискретни разговори с шефовете на двете италиански служби. Те са изпратили съболезнованията си и са се заклели да направят всичко по силите си, за да помогнат.

— Надявам се, че не се е почувствал задължен да им каже за неотдавнашното ни посещение на Лаго ди Комо. Съгласно споразумението ми с италианците, на мен ми е забранено да извършвам операции на тяхна територия.

— Не им е казал, обаче аз не бих се притеснявал твърде много за италианците. Скоро няма да се връщаш там.

— Как е обяснил факта, че Киара е пътувала с телохранители?

— Казал им е, че до нас е достигнала информация за заплахи срещу теб. Не е навлизал в подробности.

— Как са реагирали италианците?

— Както се досещаш, леко са били разочаровани, че не сме споменали това по-рано. Но първата им грижа е да се опитат да установят местонахождението на жена ти. Казахме им, че смятаме, че са замесени руснаците. Името на Иван не е споменавано. Още не.

— Важно е италианците да действат, без да вдигат шум.

— Ще го направят. Последното нещо, което искат, е светът да узнае, че ти си живял във ферма в Умбрия, реставрирайки картини за папата. Служителите на държавната полиция и карабинерите, които са на местопрестъплението, смятат, че жертвата е обикновена италианка. По-високо в йерархията на управлението знаят, че има някаква връзка с националната сигурност. Само ръководителите на службите и главните им помощници знаят истината.

— Какво са предприели досега?

— Провеждат издирване в района на вилата и имат полицаи на всеки входен и изходен пункт по границата. Не могат да претърсват всяка кола, но извършват проверки на случаен принцип и разпердушинват всичко, което изглежда дори и малко подозрително. Очевидно трафикът на камионите, отиващи към швейцарските тунели, е спрян повече от час.

— Знаят ли нещо за това как е била проведена операцията?

Шамрон поклати отрицателно глава.

— Никой нищо не е видял. Те смятат, че Лиор и Моти са били мъртви часове преди икономката да ги открие. Който го е направил, е бил добър. Лиор и Моти дори не са успели да стрелят.

— Къде са телата им?

— Били са откарани в Рим. Италианците ще ни ги предадат по-късно тази сутрин. Надяват се да го направят тайно, но се съмнявам, че ще бъдат в състояние да го запазят скрито още дълго. Някой от пресата сигурно скоро ще го надуши.

— Искам да бъдат погребани като герои, Ари. Не заслужаваха да умрат по този начин. Ако не бях…

— Направи каквото смяташе за правилно, Габриел. Не се притеснявай. Тези момчета ще бъдат погребани с почести на Елеонския хълм. — Шамрон се поколеба за миг, после добави: — Близо до сина ти.

Алон погледна през прозореца. Беше благодарен на италианците за усилията, но се опасяваше, че те бяха просто загуба на време. Не беше нужно да изказва опасението си на глас. От мрачното му изражение Шамрон разбра това. Той смачка фаса си и запали нова цигара.

— Мисли ли как Иван я е открил?

— Не мислих за нищо друго, Ари, освен за това как да я върна.

— Може да са проследили Ирина, когато сте я довели в Италия.

— Възможно е…

— Но?

— Малко вероятно е. От московската ни централа наблюдаваха Ирина няколко дни преди да отпътува от Русия. Беше чиста.

— Дали не са имали екип, който да е чакал на миланското летище и да ви е проследил до вилата?

— Бяхме подготвили наблюдаван маршрут. Няма начин да сме пропуснали руски преследвач.

— Може да са го направили по електронен път.

— С проследяващо устройство? — Габриел поклати глава. — Проверихме я, преди да напуснем летището. В багажа й нямаше предаватели. Направихме всичко точно, Ари. Подозирам, че Иван и неговите приятели от руското разузнаване са знаели отдавна местонахождението ми.

— Тогава защо просто не те уби и не приключи с това?

— Сигурен съм, че скоро ще разберем.

Лимузината се насочи към една отбивка и миг по-късно вече се носеше на север по магистрала 20. Отляво се простираше Тел Авив и неговите предградия. Отдясно се извисяваше сивата стена, която разделяше Израел от Западния бряг. Имаше хора в Министерството на отбраната и сигурността на Израел, които я наричаха „Оградата на Шамрон“, защото той бе пропагандирал години наред нейното изграждане. Разделителната ограда бе допринесла за драстичното намаляване на терористичните актове, но бе нанесла много щети на вече и бездруго ниската репутация на страната в чужбина. Ари никога не бе допускал важните решения да бъдат повлиявани от международното мнение. В действията си той се ръководеше от простата максима: „Прави каквото е необходимо, а после се притеснявай за оправянето на бъркотията“. Сега Габриел щеше да действа съгласно същата доктрина.

— Вече информирахме ли официално руснаците?

— Снощи посланикът им бе повикан в Министерството на външните работи и му бе връчена протестна нота. Казахме му, че смятаме, че Иван Харков е отговорен за изчезването на Киара, и му дадохме ясно да разбере, че очакваме тя незабавно да бъде освободена.

— Как реагира той?

— Каза, че е сигурен, че грешим, но обеща да разгледа въпроса. Официалното опровержение пристигна тази сутрин.

— Иван, разбира се, няма нищо общо с това.

— Естествено. Обаче се опасявам, че нещата имат по-добро развитие. От ФСБ са предложили да помогнат за откриването на Киара.

— О, наистина ли? И какво ще искат в замяна?

— Цялата информация, свързана с нейното изчезване, плюс имената на всички, които са участвали в операцията срещу Иван в Москва миналото лято.

— Това означава, че Харков действа с благословията на Кремъл.

— Без никакво съмнение. Означава също така, че ще трябва да се отнасяме към руските служби като към противници. За щастие имаме приятели в Лондон и Вашингтон. Греъм Сиймор казва, че британските служби ще направят всичко по силите си да ни помогнат. А Ейдриън Картър вече изпрати каблограма за отвличането на Киара до всичките им централи и бази. Той ще ни предаде всичко, което ЦРУ е успяло да засече.

— Искам пълно покритие на всички комуникации на Иван.

— Вече го имаш. Всички прихванати от Агенцията за национална сигурност разговори, които имат връзка със случая, ще бъдат прехвърляни на шефа на нашата централа във Вашингтон. — Шамрон замълча за миг. — Въпросът е какво иска Иван. И кога ще имаме новини от него?

Колата напусна магистрала 20 и се заспуска по шибания от дъжда булевард в Северен Тел Авив. Шамрон сложи длан върху ръката на Габриел.

— Това не е начинът, по който исках да се върнеш тук, синко, но добре дошъл у дома.

Алон погледна през прозореца към табелата, край която минаваха: Сдерот Шаул Хамелех.

Булевард „Цар Саул“.

37. Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

МИ5 разполагаше с импозантното величие от сив камък на Темс Хаус. ЦРУ имаше комплекса от стомана и стъкло в Лангли. Службата разполагаше със сградата на булевард „Цар Саул“.

Тя беше сива, безлична и най-доброто от всичко — анонимна. Над входа й нямаше символ, нито медна табела, която да указва кой се помещава в нея. В действителност нямаше нищо, което да подсказва, че е централа на една от най-страховитите и уважавани разузнавателни служби в света. Едно по-внимателно разглеждане на постройката би разкрило наличието на сграда в сграда, която разполага със собствено електрозахранване, собствена водопроводна и канализационна мрежа, както и със собствена суперсигурна комуникационна система. Служителите носеха два ключа: единият отключваше необозначена врата във фоайето, другият задействаше асансьора. Онези, които извършваха непростимия грях да изгубят единия или двата ключа, биваха изпращани за наказание в Юдейската пустиня, за да не бъдат никога повече видени и чути.

Габриел бе влизал през фоайето само веднъж — в деня след неговата първа среща с Шамрон. От този момент нататък той влизаше единствено на „черно“ през подземния гараж. Направи същото и сега заедно с Ари. Директорът — Амос Шарет, и Узи Навот ги очакваха във фоайето. Отношенията на Габриел с Амос бяха в най-добрия случай хладни, но това сега нямаше значение. Съпругата на Алон, агент на Службата, бе изчезнала и се предполагаше, че е в ръцете на доказан убиец, който се бе заклел да отмъсти. След като му изказа своето съжаление, Амос даде ясно да се разбере, че пълният арсенал на Службата — персонал и техника — е на разположение на Габриел. После той го въведе в чакащия асансьор, а Шамрон и Навот ги последваха.

— Накарах да опразнят един кабинет за теб на най-горния етаж — каза Шарет. — Можеш да работиш там.

— Къде е екипът ми?

— На обичайното място.

— Тогава защо да работя на най-горния етаж?

Амос натисна бутон на контролния панел. Асансьорът тръгна надолу.

В продължение на много години тя бе служила като склад за стари мебели и излезли от употреба компютри, а често бе използвана от нощната смяна и като място за любовни срещи. Сега стая 456В — тясно подземно помещение, намиращо се на три етажа под главното фоайе — бе известна като „Бърлогата на Габриел“. На пожълтял лист, залепен с тиксо на вратата, пишеше: Временна комисия за проучване на терористичните заплахи в Западна Европа. Алон го скъса и набра кода за достъп на електронната ключалка.

Стаята, в която влезе, бе пълна с останки от минали операции, а и както твърдяха някои, бе обитавана от техните призраци. До обикновените работни маси седяха членовете на екипа на Габриел: Дина, Римона, Яков, Йоси, Ели Лавон и Михаил. Към тях се бяха присъединили още петима служители: двама универсални оперативни агенти — Одед и Мордекай, и трима млади гении от техническия отдел, които бяха специалисти по тайни компютърни операции. Това бяха същите трима младежи, които бяха изпразнили банковите сметки на Иван в дните след бягството на съпругата му. През изминалите няколко дни техните стряскащи умения бяха насочени към финансовите авоари на друг руски олигарх — Виктор Орлов.

Габриел застана в предната част на стаята и огледа лицата пред себе си. На тях видя само гняв и решителност. Същите тези мъже и жени бяха провели едни от най-дръзките и опасни операции в историята на Службата. В този момент никой не се съмняваше в способността им да открият Киара и да я върнат у дома. Ако се проваляха по някаква причина, тогава щяха да леят сълзи. Но не и сега. Не и пред Габриел.

Той стоеше мълчаливо пред тях, като погледът му бавно се местеше от една стена на друга, обхождайки снимките на мъртвите: Халед ал Халифа, Ахмед бен Шафик, Зизи ал Бакари, Юсуф Рамадан… Разбира се, имаше много повече, толкова, че не можеше да си ги спомни. Всички те бяха убийци и всеки от тях заслужаваше смъртната присъда, изпълнена от Алон. Трябваше да убие и Иван. Сега той бе заловил съпругата му. Независимо от изхода, Харков щеше да прекара остатъка от живота си като преследван човек. Същото очакваше и всеки, който, макар и слабо, бе свързан със случая. Те нямаха шанс да оцелеят. Алон щеше да ги открие всичките, независимо колко време щеше да му отнеме. И щеше да убие всекиго от тях.

Обаче засега наказанието на виновните трябваше да почака. Единственото важно нещо бе откриването на Киара. Щяха да започнат издирването, като намерят мъжа, който бе планирал и извършил отвличането й. Мъжа, който се бе представил на Ирина Булганова като Анатолий, приятел на Виктор Орлов. Мъжа, който току-що бе допуснал най-голямата грешка в професионалната си кариера. Сега Габриел закачи снимката му сред галерията от мъртъвци. После разказа неговата история на екипа си.

Недалеч от булевард „Цар Саул“ има паметник. Той е посветен на хората, които са служили тайно и са загинали. Издялан е от гладък пясъчник и има формата на мозък, защото основоположниците на Израел вярвали, че само умът ще опази страната им от онези, които искат да я разрушат. Върху стените на паметника са издълбани имената на загиналите и датата на смъртта им. Другите подробности от живота и кариерата им са заключени в Архива. Там са почетени над петстотин офицери от различните израелски служби. Седемдесет и пет са от Службата. В следващите дни щяха да бъдат добавени още две имена — двама добри младежи бяха загинали заради това, че Габриел се бе опитал да спази едно свое обещание.

— Киара Дзоли — каза той — няма да бъде третото име.

Сега италианската полиция полагаше неимоверни усилия да я намери. Със спокоен и безстрастен глас Алон заяви, че тези усилия ще бъдат безрезултатни. По всяка вероятност Киара е била изведена от територията на Италия още преди да е започнало издирването й. В този момент тя можеше да е навсякъде. Можеше да е на път на изток през бившите земи на Съветската империя, които руснаците наричаха „близката чужбина“. Или вече бе някъде в Русия.

— Или може изобщо да не е в Русия — добави Габриел. — Иван контролира една от най-големите компании за корабни и самолетни превози. Той има възможност да скрие Киара навсякъде по света. Има възможност да я мести до безкрайност.

Това означаваше, че Харков има нечестно предимство. Но те също разполагаха със средства. Иван не беше отвлякъл Киара само за да я убие. Със сигурност той искаше нещо друго. Това им даваше време и пространство за маневриране.

— Не много време — вметна Габриел. — И много малко пространство.

За начало щяха да се опитат да открият мъжа, когото Харков бе използвал като инструмент за отмъщение. Засега той бе само като леки щрихи на иначе бяло платно. Те щяха да допълнят картината. Този мъж не се бе материализирал от въздуха. Той имаше име и минало. Имаше семейство. Живееше някъде. Той съществуваше. Всичко около него подсказваше, че е бивш служител на КГБ, специализиран в намирането на хора, които не искат да бъдат открити. Човек, който можеше да направи хора да изчезнат безследно. Човек, който сега работеше за богати руснаци като Иван Харков.

Такъв човек не живее във вакуум. Той със сигурност бе познат на хора, които искат да се възползват от услугите му. Те щяха да намерят такъв човек. И щяха да започнат търсенето си в града, където случаят бе започнал: руския град, наричан понякога Лондон.

38.

Макар че нямаше как да го знае, Габриел бе прав поне за едно нещо: Киара не бе останала дълго на територията на Италия. В действителност само часове след отвличането й тя бе откарана на изток през страната до едно рибарско село в областта Марке. Там бе качена на борда на рибарски кораб, който излезе в открито море уж за нощен риболов в Адриатическо море. В два часа и петнайсет минути, когато полицаите от държавната полиция застанаха на пост по италианските гранични пунктове, тя бе прехвърлена на частна яхта, наречена „Анастасия“. До зори яхтата бе стигнала до едно тихо пристанище на брега на Черна гора — извоювалата наскоро своята независимост бивша югославска република, която сега подслоняваше хиляди руски имигранти и бе важна база за операциите на руската мафия. Киара не остана дълго и в тази страна. В средата на сутринта, когато самолетът на Габриел кацаше на летище „Бен Гурион“, тя бе качена на транспортен самолет на едно летище край столицата на Черна гора. Според бордовите документи, самолетът бе собственост на търговска компания със седалище на Бахамите, наречена „Луко Транс“. Обаче в тях не бе отбелязано, че „Луко Транс“ всъщност е фасада на корпорация, ръководена не от някой друг, а от Иван Харков. Не че това щеше да има значение за черногорските митнически служители. Подкупът, който те получиха, за да не проверяват самолета и неговия товар, надвишаваше тройно месечните им заплати.

Всичко това бе неизвестно за Киара. В действителност последният й ясен спомен бе за кошмара пред входа на Вила дей Фиори. Беше тъмно, когато пристигнаха. Изтощена от операцията край Лаго ди Комо, тя бе дремала на пресекулки по време на дългото пътуване и се събуди, когато Лиор намали пред портата. За да бъде отворена, трябваше да се набере шестцифрен код. Лиор тъкмо го въвеждаше в електронния панел, когато мъжете с черни качулки изскочиха между дърветата. Оръжията им посяха смърт почти безшумно. Първо бе улучен Моти, после и Лиор. Киара тъкмо посягаше към беретата си, когато й бе нанесен единичен обезвреждащ удар отстрани на главата. След това тя усети убождане в дясното бедро — инжекция със седатив, от която главата й се замая и краката й натежаха като олово. Последното нещо, което си спомняше, бе лицето на жена, надвесена над нея. Дръж се прилично и може да те оставим жива — каза жената на английски с руски акцент. Сетне женското лице се разми пред погледа й и Киара загуби съзнание.

Озова се в свят, който бе наполовина сън, наполовина спомени. Часове наред тя бродеше изгубена по улиците на родната си Венеция, докато приливните вълни се вихреха около коленете й. В една църква в Канареджо Киара откри Габриел, седнал на върха на едно скеле, който си говореше тихо със свети Кристофър и свети Йероним. Тя го отведе в една къща край канала, близо до старото еврейско гето, и се люби с него върху чаршафи, подгизнали от кръв, докато съпругата му — Леа, ги гледаше от инвалидната си количка, скрита в мрака. Пред очите й се занизаха картини: някои — кошмарно нарисувани, други — пресъздадени точно. Преживя отново деня, в който Габриел й каза, че никога не би могъл да се ожени за нея, както и деня — две години по-късно, — когато той я изненада със сватбата им, организирана в къщата на Шамрон, на терасата, гледаща към Генисаретското езеро. Мина с Габриел през покрития със сняг концентрационен лагер Треблинка и коленичи до смазаното му от бой тяло в едно влажно английско пасище, молейки го да не умира.

Най-накрая видя Габриел в градината в Умбрия, обградена със стени от етруски камък. Той играеше с едно дете — не това, което бе загубил във Виена, а детето, което Киара му бе родила. Сега детето растеше в нея. Беше пълна глупачка да лъже Габриел. Ако му бе казала истината, той нямаше да отиде в Лондон, за да спази обещанието си към Григорий Булганов. А тя нямаше да е пленница на някаква рускиня.

Жена, която сега се бе надвесила над нея. Със спринцовка в ръка.

Тя имаше млечнобяла кожа и бистри сини очи и изглежда, й бе трудно да пази равновесие. Това не беше нито сън, нито халюцинация. В този момент Киара и непознатата бяха изненадани от силен порив на вятъра насред Адриатическо море. Киара нямаше представа за това. Тя само видя как жената едва не падна, докато й слагаше инжекцията със седатив, като заби иглата с доста повече сила, отколкото бе необходимо. Изпадайки отново в безсъзнание, Киара пак се върна в градината в Умбрия. Габриел се сбогуваше с детето. То се залута в една слънчогледова нива и изчезна.

Киара се събуди на следващия ден, този път от бръмченето на летящ самолет и вонята на собственото си повръщано. Жената пак се бе надвесила над нея с нова пълна спринцовка в ръка. Киара обеща да се държи добре, но рускинята поклати глава и заби иглата. Когато наркотикът започна да действа, Киара се видя да тича като обезумяла сред слънчогледите и да търси детето си. После нощта се спусна като завеса и тя заплака истерично, без да има кой да я утеши.

Когато пак дойде в съзнание, изпита усещането за силен студ. За момент си помисли, че е още една халюцинация. После си даде сметка, че е права и някак си върви през сняг. Ръцете й бяха оковани с белезници и завързани към тялото с тиксо, а на глезените й имаше окови. Веригата на оковите ограничаваше крачките й и тя едва се тътреше. Това сякаш изобщо не интересуваше двамата мъже, които я държаха под мишниците. Те като че ли разполагаха с цялото време на света. Същото се отнасяше и за жената с млечнобялата кожа.

Тя вървеше на няколко крачки пред тях към малка хижа, обградена от брези. Пред нея бяха паркирани два мерцедеса седан. Съдейки по ниското им шаси, бяха изцяло бронирани. Върху багажника на единия се бе подпрял някакъв мъж с черно кожено палто, прошарена коса и глава като купол на танк. Киара никога не го беше срещала лично, но бе виждала много пъти лицето му на снимки от наблюдение. Силният аромат на афтършейва му го обгръщаше като невидима мъгла сред мразовития въздух. Мирис на сандалово дърво и пушек. Ароматът на могъществото. Ароматът на дявола.

Дяволът се усмихна съблазнително и докосна лицето й. Киара се отдръпна, защото внезапно й се прииска да повърне. По заповед на дявола двамата мъже я замъкнаха в хижата и я поведоха надолу по тясно дървено стълбище. В долния му край имаше масивна метална врата с дебело хоризонтално резе. Тя водеше към малка стая с циментов под и варосани стени. Мъжете я блъснаха вътре и затръшнаха вратата. Киара остана да лежи неподвижно на пода, като тихо плачеше и трепереше от непоносимия студ. Минута по-късно, когато очите й привикнаха към тъмнината, тя си даде сметка, че не е сама. Подпрян в единия ъгъл, седеше мъж със завързани ръце и крака. Въпреки оскъдната светлина, Киара забеляза, че не се е бръснал от доста дни. Видя също, че е зверски пребит.

— Съжалявам да ви видя тук — каза той тихо. — Вие сигурно сте съпругата на Габриел.

— Кой сте вие?

— Казвам се Григорий Булганов. Не говорете повече. Иван подслушва.

39. Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

Службата се гордееше със способността си да реагира бързо по време на криза, но дори и калените в битки ветерани по-късно щяха да клатят учудено глава на скоростта, с която екипът на Габриел се залови за работа. Те принудиха анализаторите от изследователския отдел да прегледат отново досиетата и извадиха душата на офицерите, работещи с информатори, да изстискат от източниците си и най-малката информация. Измъкнаха от финансовия отдел четвърт милион евро и уведомиха интендантството, че нужните им сигурни квартири ще бъдат поискани с минимално или никакво предизвестие. И накрая предварително разположиха из Европа толкова електронна техника и оръжие, колкото да започнат една малка война. Но пък такова и бе тяхното намерение.

За щастие Габриел нямаше да воюва сам. Той имаше двама могъщи съюзници с голямо влияние и глобални възможности: единия — във Вашингтон, а другия — в Лондон. От Ейдриън Картър взе назаем един актив — агентка, която наскоро бе изпратена в Европа с временна задача. От Греъм Сиймор поиска едно нощно нападение. Мишената щеше да е мъж, който веднъж се бе похвалил, че знае повече за случващото се в Русия, отколкото самият руски президент. Сиймор щеше да се занимава с подготвителната работа и логистиката. Олга Сухова щеше да бъде острието на меча.

Това беше роля, която дълго време бе запазена за Шамрон. Сега той нямаше друга работа, освен да обикаля притеснено по етажите или да досажда. Ари току надничаше над нечие рамо, шепнеше на ухо и на няколко пъти привикваше Узи и Габриел в коридора и назидателно им размахваше късия си дебел показалец. И всеки път чуваше един и същ отговор: Да, Ари, знаем. Помислихме за това. И честно казано, те наистина бяха помислили за даденото нещо. Защото ги бе обучавал Шамрон. Защото те бяха най-добрите от най-добрите. Защото му бяха като синове. И защото сега можеха да вършат тази работа без помощта на Стареца.

И така той прекара по-голямата част от този ужасен ден, като бродеше из горните етажи на любимата си Служба, надничаше през вратите на стаите, подновяваше стари приятелства и се помиряваше с бивши съперници. Над мястото сякаш бе надвиснала сянка; тя твърде много напомняше на Шамрон за Виена. Изнервен, той поиска позволение от Амос да отиде до летище „Бен Гурион“, за да получи телата на Лиор и Моти. Те бяха докарани в Израел тайно, точно както бяха служили, като присъстваха само родителите им и Шамрон. Той им предостави прочутото си рамо да поплачат на него, но не можеше да им каже как са загинали синовете им. Преживяването го разтърси дълбоко и Ари се върна на булевард „Цар Саул“, чувствайки се необичайно потиснат. Настроението му леко се подобри, когато влезе в стая 456В и завари екипа на Габриел да работи усилено. Обаче Алон не беше там. Той пътуваше за града на вярващите — Йерусалим.

Валеше силен сняг, когато Габриел паркира на алеята за коли на психиатричната клиника „Маунт Херцел“. На входа имаше табела, че часовете за посещения са приключили, но Алон не й обърна внимание и влезе. Със съгласието на администрацията на болницата той можеше да идва, когато пожелае. В действителност Габриел рядко идваше, когато приятелите и роднините на другите пациенти бяха наоколо. Израел — страна с население малко над седем милиона души — в много отношения приличаше на едно голямо семейство. Даже за Алон, който работеше в анонимност, бе трудно да отиде някъде, без да налети на някой познат от Художествената академия „Бецалел“ или от армията.

Лекарят на Леа го чакаше във фоайето. Със закръглена фигура и брада като на равин, той запозна Габриел със състоянието на Леа, докато вървяха заедно по тихия коридор. Алон не бе изненадан да чуе, че то почти не се е променило след последното му посещение. Леа страдаше от особено остра комбинация на психотична депресия и синдрома на посттравматичния стрес. Бомбената експлозия във Виена се въртеше непрестанно в съзнанието й като безкрайна видеолента. Понякога тя имаше мигове на просветление, но през повечето време живееше само в миналото, хваната в капана на тяло, което вече не функционираше, чувствайки вина, че не е успяла да спаси живота на сина си.

— Познава ли някого?

— Само Геула Шамрон. Тя идва веднъж седмично. Понякога и по-често.

— Къде е сега?

— В стаята за отдих. Затворихме я за останалите, за да можете да я видите насаме.

Леа седеше в инвалидния си стол до прозореца и се взираше невиждащо в градината, където снегът се трупаше по клоните на маслиновите дървета. Косата й, някога дълга и черна, сега бе късо подстригана и прошарена. Ръцете й, изкривени и покрити с белези от огъня, бяха скръстени в скута й. Когато Габриел седна до нея, тя сякаш не го забеляза. После бавно обърна глава и в очите й проблесна искрица разум.

— Наистина ли си ти, Габриел?

— Да, Леа. Аз съм.

— Казаха, че може да дойдеш. Мислех, че си ме забравил.

— Не, Леа. Никога не съм те забравял. Нито за минута.

— Плакал си, Габриел. Виждам го в очите ти. Нещо лошо ли се е случило?

— Не, Леа, всичко е наред.

Тя отново се загледа в градината.

— Виж снега, Габриел. Не е ли…

Леа не довърши мисълта си. В очите й за миг се появи ужас; Габриел разбра, че се е озовала обратно във Виена. Той хвана осакатените й ръце и заговори. Разказа й за картината, която реставрираше. За вилата в Италия, където живееше. За Геула и Ари Шамрон. Но не спомена нищо за Виена. Нищо за Киара. Най-сетне погледът й отново се спря на него. Беше се върнала.

— Наистина ли си ти, Габриел?

— Да, Леа. Аз съм.

— Мислех, че си…

— Никога, Леа.

— Изглеждаш уморен.

— Работих много усилено.

— И си твърде слаб. Искаш ли да хапнеш нещо?

— Добре съм, Леа.

— Колко можеш да останеш, скъпи?

— Не много дълго.

— Как е съпругата ти?

— Добре е, Леа.

— Тя красива ли е?

— Много е красива.

— Грижиш ли се добре за нея?

Очите му се напълниха със сълзи.

— Правя всичко по силите си.

Тя погледна настрани.

— Виж снега, Габриел. Не е ли прекрасен?

— Да, Леа, прекрасен е.

— Снегът опрощава греховете на Виена. Над Виена се сипе сняг, а над Тел Авив се сипят бомби. — Тя пак го погледна. — Увери се, че коланът на седалката на Дани е добре закопчан. Улиците са хлъзгави.

— Той е добре, Леа.

— Дай ми целувка.

Габриел притисна устни до покритата й с белези буза. Леа прошепна:

— Една последна целувка.

В Тел Авив и предградията му има мрежа от безопасни квартири на Службата, известни като „преходни обекти“. Те са места, където по принцип и по традиция оперативните агенти прекарват последната си нощ, преди да тръгнат от Израел за мисии в чужбина. Тази нощ нито Габриел, нито някой от членовете на екипа му си направи труда да отиде до отредената му квартира. Нямаше време. Всъщност те работиха здраво през цялата нощ и пристигнаха толкова късно на летище „Бен Гурион“, че служителите на „Ел Ал“ трябваше да им спестят обичайните процедури за безопасност. В друго нарушение на традицията, целият екип пътува с един и същ самолет: полет 315 на „Ел Ал“ за Лондон. Само Габриел имаше роля, която трябваше да изиграе тази вечер; той се отдели от останалите на летище Хийтроу и се отправи към Чейни Уок в Челси. Малко след шест часа Алон зави по „Чейни Гардънс“ и почука два пъти с кокалчето на показалеца си по задната врата на един черен ван без маркировка. Греъм Сиймор отвори вратата и му направи знак да се качи. Мишената бе на мястото. Мечът бе готов. Нощното нападение скоро щеше да започне.

40. Челси, Лондон

Говореше се, че Виктор Орлов делял хората на две категории: такива, които искат да бъдат използвани, и такива, които са твърде глупави, за да си дадат сметка, че са били използвани. Имаше някои, които биха добавили и трета категория: хора, които са склонни Виктор да открадне парите им. Той не криеше факта, че е хищник и „барон разбойник“. Всъщност Орлов носеше с гордост тези прозвища, както носеше италианските си костюми за по десет хиляди долара и марковите си раирани ризи, ушити специално за него от един шивач в Хонконг. Драматичното рухване на комунизма бе дало възможност на Орлов да спечели много пари за кратко време и той се бе възползвал от това. Виктор рядко се извиняваше за нещо, още по-малко за начина, по който бе забогатял. „Ако се бях родил в Англия, парите ми можеха да бъдат спечелени почтено — бе казал той на един британски журналист скоро след като се бе установил в Лондон. — Обаче съм се родил в Русия и натрупах руско богатство“.

Притежаващ вродена наклонност към математиката, Орлов бе работил като физик към съветската програма за ядрено оръжие, когато империята окончателно рухна. Докато повечето му колеги продължиха да работят без заплати, Орлов реши да се залови с бизнес и скоро спечели малко състояние, като внасяше компютри, битова техника и други западни стоки за зараждащия се руски пазар. Обаче истинското му богатство дойде по-късно, след като придоби най-голямата руска металургична компания и сибирския нефтен гигант „Русойл“. Списание „Форчън“ обяви Виктор Орлов за най-богатия човек в Русия и един от най-влиятелните бизнесмени в света. Не беше зле за бивш правителствен физик, който някога трябваше да дели една комунална квартира с още две съветски семейства.

Обаче в бруталния свят на руския гангстерски капитализъм богатство като това на Орлов можеше да бъде и опасно нещо. Бързо натрупано, то можеше да изчезне само за миг. Можеше да направи неговия притежател и семейството му обект на завист, а понякога и на насилие. Виктор бе преживял най-малко три атентата и според слуховете, на свой ред бе наредил да бъдат убити няколко души за отмъщение. Но най-голямата заплаха за богатството му бе дошла не от онези, които искаха да го убият, а от Кремъл. Сегашният руски президент смяташе, че хора като Орлов са ограбили най-ценните активи на страната, и имаше намерение да ги открадне обратно. Малко след като бе дошъл на власт, той извика Виктор в Кремъл и поиска две неща: неговата металургична компания и „Русойл“. „И не си пъхай носа в политиката — добави той, — иначе ще ти го отрежа“. Орлов се съгласи да се откаже от интересите си в металургията, но не и от нефтената си компания. Президентът не беше във възторг. Той веднага нареди на прокурорите си да започнат разследване за измами и подкупи и след седмица бе издадена заповед за арестуването на Орлов. Виктор мъдро отлетя за Лондон. Обект на искане за екстрадиране от страна на руснаците, той бе запазил формален контрол над акциите си в „Русойл“, които сега бяха оценени на дванадесет милиарда долара. Обаче те бяха юридически замразени, недосегаеми както за Орлов, така и за човека, който искаше да си ги върне — руския президент.

В началото на изгнанието на Виктор пресата се хващаше за всяка негова дума. Надежден източник за горещ материал за съмнителните сделки на Кремъл, той можеше да напълни цяла зала с репортери само с един час предизвестие. Обаче британската преса се отегчи от Орлов, така както британците се отегчиха от руснаците като цяло. Малцина вече се интересуваха какво има да казва, а още по-малко имаха времето и търпението да изслушат някоя от дългите му тиради срещу неговия главен съперник — руския президент. Затова не бе изненадващо за Габриел и неговия екип, че Виктор с готовност прие молбата да даде интервю на Олга Сухова — бивш разследващ репортер от „Московская газета“, а сега и самата тя изгнаница. Поради загриженост за собствената си сигурност Олга поиска да се видят с Орлов в неговия дом вечерта. Виктор, ерген и непоправим женкар, предложи тя да отиде в седем часа. „И моля ви, елате сама“ — добави той, преди да затвори.

Олга наистина дойде в седем, макар че съвсем не беше сама. Една прислужница взе палтото й и я придружи до кабинета на втория етаж, където Виктор я обсипа с любезности на руски език. Със слушалки на главата, Габриел и Греъм слушаха симултанния превод.

Толкова се радвам да ви видя отново след всичките тези години, Олга. Може ли да ви предложа чай или нещо по-силно?

41. Челси, Лондон

— Чаят ще ми дойде добре, благодаря.

Орлов не можа да прикрие разочарованието си. Без съмнение се бе надявал да впечатли Олга с бутилка-две „Шато Петрюс“21, което той пиеше като чешмяна вода. Виктор поръча на прислужницата чай и лакомства, после на лицето му се изписа явно задоволство, докато Сухова се преструваше, че се възхищава на просторния кабинет. Говореше се, че той бил толкова впечатлен от първото си посещение в Бъкингамския дворец, че наредил на армията си от вътрешни дизайнери да претворят неговата атмосфера в дома му на Чейни Уок. Според сведенията обзавеждането на стаята, която бе три пъти по-голяма от стария московски апартамент на Олга, бе вдъхновено от частния кабинет на кралицата.

Докато понасяше търпеливо досадната обиколка, Сухова не можа да не си помисли колко различен бе животът й от този на Виктор. Освободен от комунистическия гнет, Орлов се бе впуснал да търси пари, докато тя бе тръгнала да търси истината. Олга бе прекарала по-голямата част от кариерата си да разследва злодеянията на хора като Виктор Орлов и смяташе, че именно тези хора до голяма степен са отговорни за задушаването на свободата и демокрацията в нейната родина. Алчността на Орлов бе допринесла за създаването на изключителната съвкупност от обстоятелства, които бяха позволили на Кремъл да върне страната към авторитаризма на миналото. И наистина, ако ги нямаше хората като Виктор, руският президент можеше още да е нискоразреден служител в градската управа на Санкт Петербург. Вместо това, той управляваше с железен юмрук най-голямата държава в света и се смяташе за един от най-богатите хора в Европа. По-богат даже от Виктор Орлов.

Чаят пристигна. Те седнаха в двата противоположни края на дивана с дамаска от брокат, с лице към прозореца, покрит с богато драпирана завеса, спускаща се от тавана до пода. През него щяха да се виждат крайбрежната улица на Челси и река Темза, ако завесите не бяха плътно дръпнати като предпазна мярка срещу снайперисти — иронично, тъй като Орлов бе похарчил няколко милиона лири стерлинги, за да си купи къща с една от най-прекрасните лондонски гледки. Той бе облечен с тъмносин костюм и риза на райета с цвят на червени боровинки. Едната му ръка лежеше на задната облегалка на дивана, така че да разкрие на Олга златния ръчен часовник, инкрустиран с диаманти, който бе извънредно скъп. Другата бе подпряна на страничната облегалка. Той неспокойно въртеше очилата си. Ветераните, наблюдаващи Орлов, щяха да разпознаят в това тик. Виктор постоянно бе в движение, дори когато седеше неподвижно.

— Моля ви, Олга. Припомнете ми кога беше последната ни среща.

Наблюдателите му щяха да разпознаят и това. Орлов не беше човек, който ще изтърси: „Никога не забравям видяно лице“. Той всъщност имаше навика да се преструва, че забравя хората. Това беше тактика за водене на преговори. Тя казваше на опонентите, че не могат да бъдат запомнени, че са маловажни. Че са без достойнства или значение. Олга изобщо не я беше грижа какво си мисли Виктор за нея, така че отговори честно на въпроса. Бяха се виждали само веднъж, припомни му тя. Срещата се бе състояла в Москва малко преди той да избяга в Лондон.

— А, да, сега се сетих! Ако си спомням добре, много ви се ядосах, защото не се заинтересувахте от ценната информация, която имах за вас.

— Ако бях публикувала материала, който искахте да напиша, щяха да ме убият.

— Неустрашимата Олга Сухова се е уплашила? Това никога преди не ви е спирало. От онова, което чух, имате късмет, че сте жива. От Кремъл така и не казаха какво се е случило на онова стълбище миналото лято, но аз знам истината. Разследвали сте Иван Харков и той се е опитал да ви накара да замълчите. Завинаги.

Олга не отговори.

— Значи не отричате, че се е случило това?

— Източниците ви винаги са били безпогрешни, Виктор.

Той прие комплимента с едно завъртане на очилата.

— Срамота е, че досега не сме имали възможност да се срещнем отново. Както можете да очаквате, следях случая ви с голям интерес. Опитах се да намеря начин да осъществя връзка с вас, след като бягството ви стана публично достояние, но бяхте доста трудна за откриване. Помолих моите приятели в британското разузнаване да ви предадат съобщение от мен, но те отказаха.

— Защо просто не попитахте Григорий къде съм?

Очилата застинаха само за няколко секунди.

— Направих го, но той отказа да ми съобщи. Знам, че двамата сте приятели. Предполагам, че не иска да ви дели.

Олга си отбеляза наум използваното време: Знам, че двамата сте приятели… Той като че ли не знаеше за изчезването на Григорий, освен ако не лъжеше, което бе напълно възможно. Виктор Орлов бе генетично неспособен да казва истината.

— Предишният Виктор нямаше да си направи труда да пита Григорий къде се крия. Той просто щеше да нареди да го проследят.

— Не си мислете, че не ми е минавало през ума.

— Но не го направихте?

— Да проследя Григорий? — Той поклати глава. — Британците дават на бодигардовете ми доста голяма свобода на действие, но никога нямаше да толерират частна проследяваща операция. Не забравяйте, че още съм руски гражданин. Също така съм обект на официално искане за екстрадиране. Опитвам се да не правя нищо, с което да ядосам моите британски домакини.

— Нищо, освен да критикувате Кремъл, когато си поискате.

— Те не могат да очакват, че ще мълча. Когато видя неправда, изпитвам нужда да говоря. Такъв съм си по природа. Затова с Григорий се разбираме така добре. — Направи пауза. — Впрочем как е той?

— Григорий ли? — Тя отпи от чая си и отговори, че от няколко седмици не е говорила с него. — А вие?

— Всъщност онзи ден накарах един от моите сътрудници да му позвъни. Той така и не се обади. Предполагам, че е много зает с книгата си. — Орлов я погледна съзаклятнически. — Някои от моите хора са работили тайно с Григорий. Както можете да очаквате, искам тази книга да пожъне голям успех.

— Защо ли не съм изненадана, Виктор?

— Такъв съм си. Харесва ми да помагам на другите. Затова ми е толкова приятно, че сте тук. Разкажете ми за историята, над която работите. Кажете с какво мога да ви бъда полезен.

— Това е историята на един беглец. Беглец, който безследно изчезва.

— Този беглец има ли си име?

— Григорий Николаевич Булганов.

Във вана за наблюдение Греъм Сиймор свали слушалките и погледна Габриел.

— Много добре изиграно.

— Тя е добра, Греъм. Много е добра.

— Ще мога ли да я ползвам, когато приключиш?

Алон сложи пръст пред устните си. Виктор Орлов отново заговори. Те чуха забързаната му тирада на руски, последвана от гласа на преводача:

Кажете ми какво знаете, Олга. Разкажете ми всичко.

42. Челси, Лондон

Орлов внезапно целият бе в движение. Очилата се въртяха, пръстите барабаняха по задната облегалка на дивана, клепачът на лявото му око неспокойно потрепваше. Като дете, това потрепване го бе направило прицел на безмилостни закачки и тормоз. Беше го накарало да изгаря от омраза и тази омраза го бе довела до успеха. Виктор Орлов искаше да победи всички. И всичко бе заради потрепването на лявото му око.

— Сигурна ли сте, че е изчезнал?

— Да.

— Кога е изчезнал?

— На десети януари. В шест часа и дванайсет минути вечерта. На път за шах клуба.

— Откъде знаете това?

— Аз съм Олга Сухова. Знам всичко.

— Британците знаят ли?

— Разбира се.

— Какво смятат, че се е случило?

— Мислят, че е дезертирал повторно. Смятат, че сега е отново в Лубянка и разказва на началниците си всичко, което е научил за вашата операция, докато е работил за вас.

Сега окото неволно примигваше като затвора на високоскоростен фотоапарат, включен на автоматичен режим.

— Защо не са ми казали?

— Не съм сигурна, че вие сте били първата им грижа, Виктор. Но не се притеснявайте. Не е вярно за Григорий. Той не е дезертирал отново. Бил е отвлечен. — Остави информацията да проникне в съзнанието му, после добави: — От Иван Харков.

— Откъде знаете това?

— Аз съм Олга Сухова.

— И знаете всичко.

— Е, не съвсем всичко. Но може би вие ще ми помогнете да запълня някои празноти. Не знам самоличността на мъжа, когото Иван е наел да извърши отвличането. Единственото, което знам, е, че е много добър. Той е професионалист. — Тя направи пауза. — От типа мъже, които вие наемахте в Москва… в лошите стари времена, Виктор, когато имахте проблем, който просто нямаше да се реши от само себе си.

— Внимавайте, госпожице Сухова.

— Аз винаги внимавам. Никога не ми се е налагало да пиша опровержение за всичките години, в които работих за „Газета“.

— Защото никога не написахте материал за мен.

— Ако го бях направила, щях да бъда абсолютно подкована и точна.

— Вие така казвате.

— Знам доста неща за начина, по който сте спечелили парите си, Виктор. Направих ви услуга, че не публикувах тази информация в „Московская газета“. А сега вие ще ми направите услуга. Ще ми помогнете да открия мъжа, който е отвлякъл моя приятел. Ако не го направите, ще разкажа всичко, което имам в бележниците си, в най-нелицеприятното изложение, писано някога за вас.

— А аз ще ви дам под съд.

— Съд? Наистина ли мислите, че се боя от британския съд?

Тя бръкна в чантата си и извади снимка на мъж, стоящ в залата за пристигащи на летище Хийтроу. Орлов си сложи очилата. Лявото му око потрепна нервно. Той натисна един бутон на страничната масичка и прислужницата се появи.

— Донеси ми бутилка „Петрюс“. Веднага!

Той естествено опита да се измъкне от примката, но на Олга не й минаваха такива. Тя спокойно изреди няколко имена, дати и подробности за конкретна сделка, в която бе замесена компания, притежавана някога от Виктор — достатъчно, за да му покаже, че заплахите й не са празни приказки. Орлов изпи бързо първата си чаша вино и си наля втора.

Сухова никога преди не бе виждала Виктор да проявява страх, но сега той очевидно бе изплашен. Опитен репортер, тя разпозна признаците на страх в поведението му: недоверчивите възклицания, опитите да я заблуди, усилието да хвърли вината върху други. Орлов бе склонен да обвинява Русия за всичките си проблеми. Така че Олга не се изненада, когато той направи същото и сега.

— Сигурно си спомняте какво беше през деветдесетте години. Опитахме се да щракнем с пръсти и да превърнем Русия за една нощ в нормална капиталистическа страна. Това бе невъзможно. Беше утопично мислене, също като комунизма.

— Спомням си, Виктор. Аз също бях там.

— Тогава сигурно не сте забравили какво беше за хора като мен, които бяха успели да спечелят малко пари. Всички искаха част от тях. Животът ни, както и този на нашите семейства, постоянно бе застрашен. Естествено съществуваше мафията, но понякога нашите конкуренти бяха не по-малко опасни. Всички си наемаха частни армии, за да се защитават сами и да водят война срещу съперниците си. Беше Дивият изток.

Олга вдигна чашата с вино към устните си. С плътен вкус и богат аромат, то блестеше като току-що пролята кръв.

— Бойци не липсваха. Никой вече не искаше да работи за правителството, не и когато можеха да се спечелят истински пари в частния сектор. Офицерите масово напускаха руските служби за сигурност. Някои дори не си правеха труда да напускат работата си. Те просто се отбиваха в службата за час-два и доработваха през нощта.

Навремето Олга бе писала статия за тази практика — история за двама офицери от ФСБ, които през деня разследваха руската мафия, а през нощта изпълняваха мокри поръчки за нея. Офицерите бяха отрекли категорично. После бяха заплашили, че ще я убият.

— Някои от тези мъже не бяха много способни — продължи Виктор. — Те можеха да се справят с някои прости задачи: да застрелят някого на улицата и други подобни неща. Но имаше други, които бяха много добре подготвени професионалисти. — Орлов разгледа внимателно снимката. — Този мъж спада към втората категория.

— Срещали ли сте го?

Той се поколеба, после кимна утвърдително.

— Беше в Москва, в един друг живот. Няма да навлизам в подробности за естеството или обстоятелствата на срещата.

— Изобщо не ме е грижа за срещата, Виктор. Интересува ме само мъжът на тази снимка.

Орлов отпи от виното си и поднови разказа си:

— Кодовото му име в КГБ беше Другаря Жирлов. Беше специалист по убийства, отвличания и откриването на хора, които не искат да бъдат намерени. Предполагаше се, че е също така много добър по отношение на отровите и токсините. Използваше ефективно тези си умения, когато се залови с частна практика. Изпълняваше поръчки, които другите биха отказали, защото са твърде опасни. Това го направи богат. Няколко години работи в Русия, после разшири хоризонтите си.

— Къде отиде?

— В Западна Европа. Той говори няколко езика и има много паспорти от дните си в КГБ.

— Къде живее?

— Кой ли знае? И се съмнявам, че даже прочутата Олга Сухова ще може да го открие. Всъщност силно ви препоръчвам изобщо да не опитвате. Иначе само ще намерите смъртта си.

— Очевидно той още продава услугите си на свободния пазар.

— Така чух и аз. Чух също, че цената му се е увеличила драстично. Вече само хора като Иван Харков могат да си позволят да го наемат.

— И вие, Виктор.

— Никога не съм се замесвал в такива неща.

— И никой не ви отправя подобно обвинение. Но да предположим, че някой се нуждае от услугите на такъв човек. Как може да влезе в контакт с него? Къде би могъл да отиде?

Виктор потъна в мълчание. Той беше руснак и както всички руснаци, подозираше, че някой винаги подслушва. В този случай изненадващо беше прав. За момент двамата мъже, седящи в задната част на вана за наблюдение на МИ5, се уплашиха, че източникът им не желае да направи последната крачка. После чуха една дума, която не се нуждаеше от превод.

Женева.

Там имало един мъж, каза Орлов. Консултант по сигурността на богати руснаци. Брокер. Посредник.

— Мисля, че се казва Чернов. Да, сигурен съм в това. Чернов.

— Има ли си малко име?

— Трябва да е Владимир.

— Случайно да знаете къде е неговият офис?

— Точно до улица „Монблан“. Мисля, че може да имам адреса.

— А нямате ли случайно телефонния номер?

— Всъщност имам номера на мобилния му телефон.

При нормални обстоятелства Габриел никога не би си направил труда да запише името и телефонния номер. Сега, когато съпругата му бе в ръцете на Иван, той не се доверяваше на обикновено безупречната си памет. Докато надраска информацията, Олга вече се измъкваше през портата от ковано желязо на Орлов. Едно такси я качи и я откара зад ъгъла на „Чейни Гардънс“. Там Габриел се присъедини към нея и двамата се насочиха към летище Лондон Сити, където ги чакаше един „Гълфстрийм G-500“, предоставен от американците. Останалите членове на екипа му вече бяха на борда заедно с най-новото попълнение — Сара Банкрофт. По-късно регистърът на кулата за полети щеше да покаже, че самолетът е излетял в двадесет и два часа и осемнадесет минути. По неизяснени причини дестинацията му не бе отбелязана.

43. Булевард „Цар Саул“, Тел Авив

Това можеше да не изглежда много — едно име, служебен адрес и два телефонни номера, — но в ръцете на разузнавателна институция като Службата бе достатъчно, за да бъде открито всичко за дадения човек. Шамрон даде информацията на хрътките от изследователския отдел и я изпрати отвъд Атлантическия океан — в Лангли. После, с Рами до него, се отправи към дома си в Тиберия.

Минаваше полунощ, когато пристигна. Съблече се на тъмно и тихо се мушна в леглото, за да не събуди Геула. Дори не си направи труда да затвори очи. Сънят рядко го спохождаше и никога при такива обстоятелства. Вместо да опитва, той прехвърли отново в ума си минута по минута последните два дни и изследва и най-затънтените кътчета на миналото си. Зачуди се кога ли ще му се удаде възможност да направи нещо стойностно, нещо различно от това да досажда и да приема съобщения от Лондон. Измъчваха го два въпроса: „Къде е Иван?“ и „Защо нямат новини от него?“.

Странното е, че той се бе съсредоточил точно върху тази мисъл, когато телефонът на нощното шкафче иззвъня в четири часа и тринайсет минути сутринта. Шамрон знаеше точното време, защото, за разлика от друг път, преди да отговори, погледна ръчния си часовник. Опасявайки се, че ще бъде информиран за още една смърт, той за момент задържа слушалката до ухото си, преди да промърмори името си. Гласът отсреща веднага му се стори познат. Беше на стар негов противник. Глас на случаен негов съюзник. Той искаше да говори насаме с Шамрон. Чудеше се дали Ари е свободен да отиде в Париж. Всъщност, каза гласът, щяло да бъде разумно Шамрон да намери начин да хване самолета, който излитал в девет часа от летище „Бен Гурион“. Да, спешно било, каза гласът. Не, не можело да чака. Ари затвори телефона и включи лампата на нощното шкафче. Геула стана и отиде да направи кафе.

Иван бе избрал внимателно своя пратеник. Имаше малко хора, които бяха в бизнеса по-дълго от Ари Шамрон, но Сергей Коровин бе един от тях. След като бе прекарал 50-те години на XX век в Източна Европа, в КГБ го научиха да говори арабски и го изпратиха да всява раздори в Близкия изток. Първо отиде в Багдад, после в Дамаск, след това в Триполи и накрая в Кайро. Пътищата на Коровин и Шамрон се пресякоха за първи път през напрегнатото лято на 1973 година. Операцията „Божи гняв“ бе в разгара си в Европа, терористите от „Черният септември“ убиваха израелци навсякъде, където ги намереха, и само Шамрон бе убеден, че египтяните се подготвят за война. Той имаше шпионин в Кайро, който твърдеше това, шпионин, който тогава бе арестуван от египетските тайни служби. Няколко часа преди екзекуцията му Шамрон се бе свързал с Коровин и го бе помолил да се застъпи. След няколкоседмични преговори шпионинът на Ари бе пуснат да мине, залитайки, израелската граница на Синайския полуостров. Бе жестоко бит и измъчван, но беше жив. Месец по-късно, докато Израел се приготвяше за Йом Кипур22, египтяните предприеха внезапно нападение.

В средата на 70-те години Сергей Коровин се върна в Москва, проправяйки си упорито път в йерархията на КГБ. Повишен в чин генерал, той оглави Отдел 18, който отговаряше за Арабския свят, а по-късно му бе възложено командването на Дирекция Р, която се занимаваше с оперативно планиране и анализи. През 1984 година Коровин пое контрола над цялото Първо главно управление — пост, на който остана до разформироването на КГБ от Борис Елцин. Ако му се бе удала възможност, Сергей вероятно лично щеше да убие руския президент. Вместо това, той изгори най-секретните досиета и спокойно излезе в пенсия. Но Шамрон знаеше по-добре от всеки друг, че няма наистина такова нещо, особено за руснаците. Имаше поговорка сред братството на щита и меча: „Веднъж офицер от КГБ, завинаги офицер от КГБ“. Човек бе свободен само в смъртта. А понякога не бе свободен дори и тогава.

Шамрон и Коровин бяха поддържали връзка през годините. Бяха се срещали, за да си споделят истории, да обменят информация и понякога да си правят услуги един на друг. Би било погрешно да ги наречем приятели, по-скоро бяха сродни души. Те знаеха правилата на играта и споделяха здравословен цинизъм към мъжете, на които служеха. Коровин също така бе един от малкото хора на света, които можеха да се конкурират с Шамрон в пушенето. И също като него, той почти не понасяше несъществените неща, като храната, модата и дори парите. „Жалко, че Сергей не е роден в Израел — каза веднъж Ари на Габриел. — Щях да се радвам да е на наша страна“.

Шамрон знаеше, че времето може да е безмилостно към руските мъже. Те имаха склонност да остаряват за миг: в един момент бяха млади и енергични, в следващия — сбръчкани като смачкана хартия. Но мъжът, който влезе в салона на хотел „Крийон“ малко след три часа този следобед, имаше същата висока и изправена фигура, както при първата им среща преди много години. Зад него бавно вървяха двама телохранители; двама други бяха пристигнали час по-рано и седяха недалече от Шамрон. Те пиеха чай, а Ари — минерална вода. Рами лично му бе донесъл бутилката, след като бе инструктирал бармана да не я отваря и два пъти бе поискал чисти чаши. Дори и така, Шамрон още не я бе докоснал. Той носеше своя тъмен костюм със сребриста вратовръзка — Шамрон, съмнителният бизнесмен, който играеше добре бакара.

Подобно на Ари, Сергей Коровин можеше да обсъжда въпроси, свързани с вноса, на много езици. При повечето им срещи разговорите им се провеждаха на немски и точно на този език двамата заговориха сега. След като се настани на стола, Коровин незабавно отвори сребърната си табакера. Шамрон трябваше да му напомни, че пушенето вече е забранено в Париж. Сергей се намръщи.

— А разрешават ли още да се пие водка?

— Ако ги помолиш любезно.

— Аз съм като теб, Ари. Не моля за нищо. — Той си поръча водка, после погледна Шамрон. — Зарадвах се да чуя гласа ти снощи. Опасявах се, че може да си починал. Най-трудното нещо на старостта е смъртта на някой приятел.

— Никога не съм знаел, че имаш такива.

— Приятели? Неколцина. — Усмихна се. — Ти винаги си играл добре играта, Ари. Имаше много почитатели в Ясенево. Изучавахме твоите операции. Даже научихме едно-две неща.

Ясенево беше старата щабквартира на Първо главно управление, наричано понякога Московският център. Сега беше седалище на СВР — Службата за външно разузнаване.

— Къде е досието ми? — попита Шамрон.

— Заключено е там, където му е мястото. Известно време се притеснявах, че всичките ни кирливи ризи ще бъдат направени обществено достояние. За щастие новият режим сложи край на това. Нашият президент разбира, че който контролира историята, контролира бъдещето. Той високо цени постиженията на Съветския съюз, а в същото време омаловажава така наречените престъпления и злоупотреби.

— И ти одобряваш това?

— Разбира се. Русия няма демократични традиции. Въвеждането на демокрация в Русия би било равносилно на налагането на ислямския закон в Израел. Разбираш ли ме, Ари?

— Мисля, че да, Сергей.

Сервитьорът поднесе водката много церемониално и се оттегли. Коровин отпи без колебание.

— Е, Ари, сега, когато сме сами…

— Сами ли сме, Сергей?

— Няма други, освен моята охрана. — Той замълча за миг. — А как е при теб, Ари?

Шамрон погледна към Рами, който седеше близо до входа на богато украсения салон и се правеше, че чете „Хералд Трибюн“.

— Само един?

— Повярвай ми, Сергей, един ми е напълно достатъчен.

— Обаче аз чух нещо друго. Казаха ми, че две от момчетата ти са били убити онази вечер и италианците се опитват да го запазят в тайна заради теб. Впрочем това няма да проработи. Моите източници ми съобщиха, че историята ще се появи с гръм и трясък утре сутринта в един от големите италиански ежедневници.

— Наистина ли? И какво ще пише?

— Че двама агенти на Службата са били убити, докато са шофирали в италианската провинция.

— И няма да се спомене за агент, който е бил отвлечен?

— Не.

— А за извършителите?

— Ще има спекулации, че е дело на иранците. — Сергей замълча, после добави: — Но и двамата знаем, че това не е вярно.

Коровин отпи отново от водката си. Темата беше зачекната. Сега двамата мъже трябваше да действат внимателно. Шамрон знаеше, че положението на Сергей му позволява да признае малко. Това нямаше значение. С едно повдигане на веждата руснакът можеше да каже много повече, отколкото болшинството хора успяваха да кажат в едночасова лекция. Ари направи следващия ход.

— Ние винаги сме били честни един към друг, Сергей.

— Толкова честни, колкото могат да бъдат двама души в този занаят.

— Така че позволи ми да бъда откровен с теб и сега. Ние смятаме, че наш агент е отвлечен от Иван Харков. Мислим, че е във връзка с операция, която проведохме срещу него миналата есен.

— Знам всичко за вашата операция, Ари. Целият свят го знае. Обаче Иван Харков няма нищо общо с изчезването на тази жена.

Шамрон не обърна внимание на нищо друго от отговора на Коровин, освен на една дума: жена. Това бе всичко, което искаше да узнае. Руснакът току-що бе показал своите добри намерения. Сега преговорите можеха да започнат. Те щяха да следват поредица от старателно определени насоки и да се водят предимно с лъжи и полуистини. Нищо нямаше да бъде признато и никакви искания нямаше да бъдат отправени. Не беше необходимо. И Шамрон, и Коровин говореха езика на лъжите.

— Сигурен ли си, Сергей? Сигурен ли си, че ръцете на Иван са чисти?

— Говорих лично с негови представители.

Още една пауза, после:

— Чул ли си нещо за състоянието на жената?

— Само че е жива и че се отнасят добре с нея.

— Това е добра новина, Сергей. Ако може да продължи така, ще бъдем много благодарни.

— Ще видя какво мога да направя. Както знаеш, Иван е много разстроен заради сегашното си положение.

— Той сам си е виновен.

— Иван не го вижда по този начин. Той смята, че всички тези нападки и обвинения на Запад са лъжи и измислици. Не бил толкова глупав, че да сключи сделка за доставка на наши ракети на Ал Кайда. В действителност Иван ме увери, че дори не участва в оръжейния бизнес.

— Ще се погрижа това да бъде предадено на американците.

— Има и още нещо, което да предадеш.

— Каквото кажеш, Сергей.

— Иван смята, че миналото лято децата му са му били отнети незаконно във Франция. Той иска да му бъдат върнати.

Шамрон вдигна рамене, преструвайки се на изненадан.

— Никога не съм знаел, че са при американците.

— Ние мислим, че случаят е точно такъв, независимо от официалните изявления за противното. Навярно някой би могъл да поговори с американците от името на Иван. — Сега беше ред на Коровин да вдигне рамене. — Не мога да кажа със сигурност, но смятам, че ще мине дълго време, докато ви се помогне да си върнете изчезналия агент.

Коровин току-що бе направил още една крачка към предложението „услуга за услуга“. Шамрон реши да се държи уклончиво.

— Нашата служба не е голяма като вашата, Сергей. Ние сме малко семейство. Искаме да си върнем агента и сме готови да направим всичко по силите си. Обаче аз имам много слабо влияние върху американците. Ако те наистина държат децата, не ми се вярва да се съгласят да ги върнат на Иван — дори и при такива обстоятелства.

— Твърде много се подценяваш, Ари. Иди при американците. Поговори разумно с тях. Убеди ги да качат на самолета децата на Иван. Щом се приберат в Русия, където им е мястото, сигурен съм, че вашият агент ще се върне.

Коровин бе сложил договора на масата. Шамрон прояви подобаващо старание.

— Невредим?

— Невредим.

— Има и още едно нещо, Сергей. Искаме да бъде върнат и Григорий Булганов.

— Той не е ваш проблем.

Шамрон реши да подмине въпроса.

— И ако успея да убедя американците да върнат децата? С колко време разполагаме за подготовката?

— Не мога да кажа със сигурност, но няма да е много дълго.

— Трябва да знам, Сергей.

— Отговорът ми ще е само хипотетичен.

— Добре, хипотетично казано, с колко време разполагаме?

Коровин отпи от водката си и отговори:

— Седемдесет и два часа.

— Не е много, Сергей.

— Времето е толкова, колкото е.

— Как да се свържа с теб?

— Недей. Ще се срещнем отново във вторник, в четири часа следобед. Като приятел на приятел, силно ти препоръчвам да имаш отговор дотогава.

— Къде ще се срещнем?

— Разрешено ли е още да се пуши в градините на Тюйлери?

— Засега.

— Тогава да се срещнем там. На пейките близо до музея „Жо дьо Пом“.

— В четири часа?

Коровин кимна утвърдително. В четири часа.

44. Хотел „Бристол“, Женева

Новината от Париж бързо се разпространи до няколко точки в света: до отдел „Операции“ на булевард „Цар Саул“, до Темс Хаус в Лондон и до щабквартирата на ЦРУ в Лангли, както и до величествения хотел „Бристол“ в Женева, който бе временен дом на Габриел и екипа му. Макар че почувстваха огромно облекчение да чуят, че Киара наистина е жива, нямаше ни най-малко честване. Естествено условията на Иван бяха неприемливи. Бяха такива за Шамрон. Бяха неприемливи за американците. Но особено неприемливи за Габриел. Никой не беше готов да помоли Елена Харкова да пожертва децата си, най-вече мъжът, който някога бе загубил своето дете. Все пак предложението на Иван свърши важна работа. Даде им малко време и допълнително пространство за маневриране. Не много време, само седемдесет и два часа, и много тясно пространство. Щяха да търсят Киара и Григорий едновременно по два начина. Единият беше чрез преговори, другият — по пътя на насилието. Габриел трябваше да действа бързо и бе принуден да поема рискове. Засега на мушката му беше само един човек: Владимир Чернов.

— Всичко, казано от Виктор Орлов, се проверява — каза Навот на Алон късно този следобед, докато пиеха кафе в един пиано бар. — Подслушваме телефоните му и наблюдаваме офиса и апартамента му. На булевард „Цар Саул“ напредват в опитите си да проникнат в компютрите му. Софтуерът му е добър, но няма да издържи още дълго на нашите киберспецове.

— Какво знаем за миналото му?

— Определено е бил от КГБ. Работел е в Девето управление — отдела, който е охранявал съветските лидери и Кремъл. Очевидно накрая Чернов е бил назначен в охраната на Горбачов.

— А когато КГБ бе разформировано?

— Побързал е да започне частна практика. Основал е охранителна компания в Москва и е давал съвети на новобогаташите как да опазят себе си и ценностите си. Доста е преуспял.

— Кога е открил офис тук?

— Преди пет години. Известно време е създавал главоболия на Лангли. Американците няма да пролеят и сълза, ако го сполети някой инцидент.

— На каква възраст е?

— На четиридесет и шест години.

— В добра физическа форма, предполагам.

— Фигурата му е като мавзолея на Ленин и поддържа формата си.

Навот подаде на Габриел своя джобен компютър. На екрана се виждаше снимка от наблюдението, направена по-рано този следобед. Тя показваше Чернов на влизане в неговата офис сграда. Беше едър мъж, висок над един и осемдесет, доста оплешивял и с малки очички на кръглото си месесто лице.

— Има ли си лична охрана?

— Разкарва се из града с голямо черно ауди седан. Прозорците очевидно са бронирани. Такъв е и мъжът, който седи до него. Бих казал, че и шофьорът, и бодигардът са изключително добре въоръжени.

— Семейство?

— Бившата му съпруга и децата са в Москва. Има си приятелка тук, в Женева.

— Швейцарка?

— Рускиня. Хлапачка от провинцията. Продава ръкавици на ъгъла на офис сградата на Чернов.

— Тази хлапачка има ли си име?

— Людмила Акулова. Тази вечер ще вечерят навън. В ресторант, наречен „Лез Армюр“.

Габриел го знаеше. Ресторантът се намираше в Стария град, близо до кметството.

— В колко часа?

— В осем и половина.

— На какво разстояние е апартаментът на Владимир от „Лез Армюр“?

— Не е далече. Той живее близо до катедралата.

— Какво представлява сградата?

— Малка и традиционна. На входната врата има домофон с клавиатура. Обитателите могат да използват ключовете си или да наберат кода. Ние огледахме вътре този следобед. Има асансьор, но апартаментът на Владимир е на първия етаж.

— А улицата?

— Тиха е дори по обяд. През нощта… — Гласът на Навот заглъхна. — … е пълно мъртвило.

— Ял ли си някога в „Лез Армюр“?

— Не мога да кажа, че съм имал това удоволствие.

— Ако те седнат да вечерят в осем и половина, ще стане доста късно, докато се приберат в апартамента. Тогава ще го хванем.

— Предполагаш, че Людмила ще го придружава?

— Да, Узи. Така предполагам.

— Какво ще правим с нея?

— Ще й изкараме акъла и ще я зарежем там.

— А какво ще правим с шофьора и бодигарда?

— Ще имам нужда от тях, за да подсиля становището си.

— Ще ни трябва нещо за отвличане на вниманието.

— Твоето отвличащо вниманието нещо е горе, в стая 702. Регистрирана е като Айрини Мур. Истинското й име е Сара Банкрофт.

— Къде искаш да ги отведем?

— Някъде от другата страна на границата. На някое изолирано място. Кажи на интендантството, че ще имаме нужда от камериерски услуги. Кажи им, че ще бъде мръсно и разхвърляно.

Има много изкушени хора, които отхвърлят Женева като скучна и провинциална, като калвинистка прислужница, която е твърде фригидна, за да разхлаби корсажа си. Обаче те не са слушали звъна на църковните й камбани в мразовита зимна нощ, нито са гледали как снежинките кацат нежно по калдъръмените й улици. А и не са вечеряли в някой тих ъгъл на ресторанта „Лез Армюр“ в компанията на красива рускиня. Салатите бяха хрупкави, телешкото — превъзходно, а виното — „Батар Монтраше“ от 2006 г. на Жозеф Друен — бе поднесено с перфектна температура от внимателен сомелиер. Те изпиха бавно коняка си — нещо обичайно за снежна февруарска нощ в Женева, и в единадесет часа се държаха за ръце, когато се настаниха на задната седалка на мерцедеса, паркиран пред стария арсенал. Всички признаци обещаваха страстна нощ в апартамента близо до катедралата. Това наистина можеше да се случи, ако не беше жената, която чакаше пред входната врата под сипещия се сняг.

Тя имаше бяла като алабастър кожа и носеше кожено яке и мрежести чорапи. Ако гримът й не бе размазан от нощния плач, жената щеше да е много красива. Отначало двойката, която слезе от задната врата на мерцедеса, не й обърна особено внимание. Бездомница, сигурно си бяха помислили. Работещо момиче. Може би наркоманка. Със сигурност не беше заплаха за мъж като Владимир Чернов. В крайна сметка някога той бе работил като бодигард на последния ръководител на Съветския съюз. Чернов можеше да се справи с всичко. Или поне така си мислеше.

Отначало гласът й бе жаловит, детски. Тя се обърна към Чернов на малко име — явен шок — и го обвини в множество любовни престъпления. Той й се бил обяснил в любов, каза тя. Бил й дал обещания за бъдещето. Обещал й финансова подкрепа за детето, за което сега тя се грижела сама. С Людмила до него, която вече кипеше от гняв, Чернов се опита да каже на жената, че очевидно го бърка с някого другиго. Това му спечели силен шамар през лицето, което накара бодигардовете да слязат от колата.

Последвалото меле продължи точно двайсет и седем секунди. Негов видеозапис съществува и днес се използва за обучение. Трябва да се отбележи, че в самото начало руските бодигардове на Чернов действаха с възхитителна сдържаност. Сблъсквайки се с млада жена, която очевидно бе емоционално неуравновесена и заблудена, те се помъчиха внимателно да я усмирят и да я отдалечат от мястото. Нейната реакция — два силни ритника в пищяла на мъжете — само влоши нещата. Положението се усложни с пристигането на четирима господа, които по една случайност минаваха по тихата уличка. Най-едрият от тях — широкоплещест мъж с червеникаворуса коса, се намеси първи, последван от тъмнокос мъж със сипаничаво лице. Размениха се обидни думи, отправиха се заплахи и накрая се стигна до размяна на удари. Те не бяха диви, хаотични удари, нанесени от аматьори. Бяха пестеливи и брутални, от тези, които могат да оставят трайни травми. При подходящи обстоятелства можеха дори да причинят моментална смърт.

Тъй като целта им не беше моменталната смърт, четиримата господа контролираха нападението си, така че жертвите им само да изпаднат в безсъзнание. Щом мъжете бяха обезвредени, двигателите на две паркирани коли внезапно заработиха. Владимир Чернов бе набутан в едната, а бодигардовете му — в другата. Колкото до Людмила Акулова, тя се отърва само с устно предупреждение, отправено на отличен руски език от мъж с безкръвно лице и очи с цвят на глетчер. „Ако споменеш и думичка за това, ще те убием. После ще убием родителите ти. След това ще убием всички останали членове на семейството ти“. Когато колите се понесоха с пълна скорост, Габриел с мъка откъсна очи от ужасеното лице на Людмила. Той вярваше в жените. Жените, казваше Алон, са единствената надежда на Русия.

45. Горна Савоя, Франция

Къщата се намираше във френската област Горна Савоя, в една изолирана долина над бреговете на езерото Анеси. Чиста и спретната, със стръмен насмолен покрив, тя бе на повече от километър от най-близките си съседи. Йоси се бе нанесъл в нея предната вечер, представяйки се за британски автор на мистерии, и грижливо бе подготвил помещенията за предстоящите разпити. Той стоеше отвън и наблюдаваше как двата автомобила бавно се изкачваха по виещия се път, а снежинките се сипеха на светлината на фаровете им.

Габриел слезе сам от предната пасажерска седалка на първата кола — рено ван, и влезе след Йоси във всекидневната на къщата. Мебелите бяха струпани в единия ъгъл, а облицованият с плочки под бе целият покрит с полиетиленово фолио. В откритата камина гореше буен огън, точно както бе поръчал Алон. Той добави още две цепеници и отново излезе навън. На алеята бе спряла и трета кола. Ели Лавон се бе облегнал на предния й капак.

— Някой следеше ли ни?

Лавон поклати отрицателно глава.

— Сигурен ли си, Ели?

— Абсолютно.

— Вземи Йоси. Върнете се в Женева. Чакайте там с останалите. Няма да се бавим.

— Ще остана тук с теб.

— Ти си проследяващ агент, Ели. Най-добрият, който някога е имало. Това не е за теб.

— Може би не е и за теб.

Габриел не обърна внимание на забележката и погледна към Навот, който седеше зад волана на реното. Минута по-късно тримата руснаци, упоени и овързани, се заклатушкаха пиянски към входа на къщата. Ели сложи ръка на рамото на Алон.

— Бъди внимателен вътре, Габриел. Ако ли не, може да загубиш нещо повече от още една съпруга.

Лавон се качи зад волана на колата, без да каже нищо друго, и потегли надолу по склона на долината. Алон гледа, докато червените габарити се скриха зад снежната завеса, после се обърна и тръгна към къщата.

Съблякоха ги по бельо и ги завързаха за три метални градински стола. Габриел инжектира на всеки от тримата мъже стимулант — малки дози на бодигарда и шофьора и по-голяма на Владимир Чернов. Главата му бавно се повдигна от гърдите и като примигваше бързо, той огледа обстановката. Двамата му охранители седяха точно срещу него с разширени от ужас очи. Яков, Михаил, Навот и Алон бяха застанали в редица зад тях. В лявата ръка на Габриел имаше глок 45 калибър със заглушител на дулото. В дясната си ръка той държеше снимка на мъж, който стоеше в залата за пристигащи на летище Хийтроу. Алон погледна към Яков, който отлепи тиксото, увито около долната част на главата на Чернов. При отскубването на доста голямо количество коса Владимир изкрещя от болка. Габриел му нанесе силен удар с глока в челото и му каза да си затваря устата. Чернов, с обляно в кръв ляво око, се подчини.

— Знаеш ли кой съм аз, Владимир?

— Не съм ви виждал никога през живота си. Моля ви, който и да сте, всичко това е някакво…

— Не е недоразумение, Владимир. Погледни добре лицето ми. Виждал си го и преди, сигурен съм в това.

— Не, не съм.

— Двамата с теб започнахме зле. Ти ме лъжеш и ако продължиш да го правиш, никога няма да излезеш оттук. Кажи ми истината, Владимир, и ти, а и твоите хора ще бъдете оставени живи.

— Казвам ви истината. Никога преди не съм виждал лицето ви.

— Даже и на снимки? Те със сигурност са ти дали моя снимка.

— Кой?

— Мъжете, които са дошли при теб, когато са искали да наемат Другаря Жирлов, за да ме открие.

— Никога не съм чувал името на този човек. Аз съм легитимен консултант по сигурността. Искам веднага да пуснете мен и хората ми. Иначе…

— Иначе какво, Владимир?

Чернов не отговори нищо.

— Разполагаш с много ограничена възможност, Владимир. Много ограничена. Ще ти задам въпрос и ти ще ми кажеш истината. — Габриел поднесе снимката пред лицето на Чернов. — Кажи ми къде мога да намеря този човек.

— Никога не съм го виждал.

— Сигурен ли си, че това е отговорът, който искаш да ми дадеш, Владимир?

— Това е истината!

Габриел тъжно поклати глава и отиде зад шофьора на Чернов. Бяха му казали името му. Той вече го бе забравил. Неговото име беше без значение. Шофьорът нямаше нужда от име там, където отиваше. Съдейки по наглото му изражение, Чернов очевидно си помисли, че той блъфира. Явно руснакът не беше чувал за дванадесетата заповед на Ари Шамрон: Ние не размахваме наоколо пистолетите си като гангстери и не отправяме празни заплахи. Изваждаме оръжията си на бойното поле с една-единствена цел. Габриел допря дулото до тила на шофьора и леко го наклони надолу. После, с приковани в лицето на Чернов очи, натисна спусъка.

46. Горна Савоя, Франция

Съществува една популярна заблуда относно заглушителите. В действителност те не правят безшумно оръжието, особено когато то е глок 45 калибър. Куршумът с кух връх влезе в черепа на шофьора с доста силен пукот и излезе през устата му, отнасяйки голяма част от челюстта и брадичката. Ако пистолетът бе в хоризонтално положение по време на изстрела, куршумът можеше да продължи траекторията си, забивайки се във Владимир Чернов. Вместо това, той се сплеска безопасно в пода. Въпреки това, Чернов не се измъкна напълно невредим. Мускулестото му тяло бе опръскано с кръв, мозък и парченца от кости. След няколко секунди към това се прибави и съдържанието на собствения му стомах: изисканите ястия, които няколко часа по-рано бе споделил с Людмила Акулова в „Лез Армюр“. Това беше добър знак. Той можеше да търгува със смърт и насилие, но от вида на малко кръв му прилошаваше. С известен късмет Владимир можеше скоро да се пречупи. Габриел отново постави снимката пред лицето му и му зададе същия въпрос:

— Кой е този мъж и къде мога да го намеря?

За съжаление, отговорът остана непроменен.

— Сигурен съм, че си чувал за мъченията с вода, Владимир. Ние имаме различна техника, която използваме, когато се нуждаем бързо от информация. — Алон се загледа за миг в огъня. — Наричаме я „огнена баня“. — Погледна отново Чернов. — Виждал ли си някога човек, минал през огнена баня?

Когато Владимир не отговори, Габриел погледна към хората си. Навот и Яков сграбчиха втория бодигард и както си беше завързан за стола, го тикнаха с главата напред в огъня. Задържаха го в него не повече от десет секунди. Но дори и така, когато го измъкнаха, косата му пушеше и лицето му бе почерняло и подпухнало. Освен това той крещеше в агония.

Те го сложиха точно пред Чернов, така че руснакът да види ужасния резултат от неговата непреклонност. После Габриел допря глока до тила на бодигарда и сложи край на мъките му. Чернов, сега подгизнал в кръв, гледаше ужасено двамата мъртъвци пред него. Михаил залепи устата му с тиксо и го удари силно с опакото на ръката си по бузата. Алон сложи снимката в скута му и каза, че ще се върне след пет минути.

Той се върна в петдесет и деветата секунда на петата минута и отлепи тиксото от устата на Чернов. После му даде право на избор. Можеха да проведат приятен разговор като двама професионалисти или Владимир щеше да бъде хвърлен в огъня като вече мъртвия бодигард. Обаче нямало да бъде бързо обгаряне, предупреди го Габриел. Ще бъде бавно печене. Крайник след крайник. И нямало да има куршум в тила, за да сложи край на болката.

Алон не трябваше да чака дълго за отговор. Изминаха десет секунди. Не повече. Чернов заяви, че иска да говори. Каза, че съжалява. Каза, че искал да помогне.

47. Горна Савоя, Франция

Дадоха му дрехи, за да се облече, и една доза алпразолам23, за да успокоят безпокойството му. Позволиха му да седне на подходящ стол със свободни ръце, макар че столът бе обърнат така, че нямаше как да не вижда двамата си мъртви служители — сурово напомняне за съдбата, която го очакваше, ако отново се върнеше на твърдението, че не знае нищо. След няколко часа труповете щяха да изчезнат от лицето на земята. Владимир Чернов щеше да изчезне с тях. Дали щеше да срещне смъртта си безболезнено или при изключително насилие, зависеше от едно нещо: да отговори вярно на всеки от въпросите на Габриел.

Алпразоламът имаше допълнителното свойство да развърже езика на Чернов и бе необходимо само съвсем леко подтикване от страна на Алон, за да го накара да говори. Той започна, като направи комплимент на Габриел за операцията, която бяха провели пред дома му.

— И КГБ не можеше да го направи по-добре — каза той без следа от ирония в гласа.

— Извинявай, но не съм поласкан.

— Вие току-що убихте хладнокръвно двама души, Алон. Нямате право да възразявате срещу сравненията с бившата ми служба.

— Знаеш името ми.

Чернов успя да се усмихне слабо.

— Бих ли могъл да получа една цигара?

— Цигарите са вредни за здравето ти.

— Не е ли традиция да се дава на осъдения да изпуши една цигара?

— Продължавай да говориш, Владимир, и ще те оставя жив.

— След това, което видях тази вечер? За глупак ли ме вземате, Алон?

— Не за глупак, Владимир, само за бивш кагебистки главорез, който някак си е успял да се измъкне от калта. Но да запазим любезния тон, а? Ти тъкмо се канеше да ми кажеш кога за първи път срещна мъжа от снимката. — Габриел замълча за миг, после додаде: — Мъжа, известен като Другаря Жирлов.

Коктейлът от наркотици, който течеше в кръвоносната система на Чернов, не му позволи да предприеме поредната акция на отричане. Нито да прикрие изненадата си от факта, че Габриел знае кодовото име на един от най-секретните черни оперативни работници на КГБ.

— Беше през 1995-а или 96-а година. Имах малка охранителна фирма. Не печелех колкото хора като Иван Харков и Виктор Орлов, но се справях доста добре. Другаря Жирлов дойде при мен с изгодно предложение. Той бе вече известен в Москва. За него ставаше доста опасно да има пряка връзка с клиентите си. Нуждаеше се от някой, който да действа като посредник, или ако щете, като агент, приемащ поръчките. Иначе нямаше да доживее да се радва на плодовете на труда си.

— И ти се нагърби доброволно да бъдеш този човек… срещу комисиона, разбира се.

— Десет процента. Когато някой имаше нужда да му се свърши някаква работа, идваше при мен и аз приемах предложението вместо него. Ако той имаше желание да я свърши, казваше цената си. После аз се връщах при клиента и сключвах сделката. Всички пари минаваха през мен. Аз ги изпирах чрез консултантската си фирма и плащах на Другаря Жирлов за извършените услуги. Може да не ви се вярва, но той наистина плащаше данъци върху дохода, придобиван от убиването и отвличането на хора.

— Само в Русия.

— Бяха луди времена, Алон. Лесно е да ни съдите, но никога не сте виждали страната ви и парите ви да изчезват за един миг. Хората правеха каквото трябва, за да оцелеят. Това беше законът на джунглата. Наистина.

— Спести ми тъжната история, Владимир. Била е джунгла само за теб и твоите спътници от руската мафия. Но аз се отплеснах. Разказваше ми за Другаря Жирлов. Канеше се да ми кажеш истинското му име.

— Искам цигара.

— Не си в позиция да поставяш искания.

— Моля ви, Алон. Снощи имах една кутия в джоба на палтото. Ако не ви затруднявам много, искам една цигара сега. Кълна се, че няма да се опитвам да правя нищо.

Габриел погледна към Яков. Цигарата бе донесена запалена. Чернов си дръпна силно, после каза на Алон името, което той искаше да чуе. Петров. Антон Дмитриевич Петров.

Не че имало значение, добави бързо Чернов. Петров не бил използвал името от години. Син на полковник от КГБ, работещ за източноберлинската резидентура, той бил роден в Германската демократична република през най-мрачните дни на Студената война. Тъй като бил единствено дете, разрешавали му да играе с германчетата и говорел двата езика още от най-ранна възраст. Всъщност немският му бил толкова добър, че минавал за местен по улиците на Източен Берлин. От КГБ тайно насърчили езиковите му умения, като му разрешили да остане да учи в ГДР, вместо да се върне в Съветския съюз. След като завършил с отличие гимназия в Източен Берлин, той следвал в престижния Лайпцигски университет, където се дипломирал със специалност химия. За кратко обмислял възможността да придобие по-висока научна степен и даже да гради медицинска кариера. Обаче Московският център имал други планове.

Няколко дни след дипломирането бил извикан в Москва и му била предложена работа в КГБ. Неколцина младежи били достатъчно глупави да откажат подобно предложение, но Петров, член на голямото семейство на КГБ, изобщо не го занимавали такива мисли. След като преминал двегодишно обучение в института на КГБ „Червено знаме“ в Ясенево, той получил кодовото име Другаря Жирлов и бил изпратен обратно в Източен Берлин. Месец по-късно, с помощта на съветски шпионин, внедрен в западногерманското разузнаване, Антон се промъкнал през желязната завеса и се установил като „незаконен“ агент в западногерманския град Хамбург.

Съществуването на Петров било известно само на избрана група генерали от Първо главно управление. Задачата му не била да провежда шпионаж срещу Америка и нейните съюзници от НАТО, а да води война срещу дисиденти, изменници и други нарушители, които се осмелявали да оспорят властта на съветската държава. Въоръжен с половин дузина фалшиви паспорти и неограничено количество пари, той преследвал своята плячка и педантично планирал нейната смърт. Специализирал се в използването на отрови и други смъртоносни токсини, някои от които причинявали почти мигновена смърт, а други проявявали своя смъртоносен ефект след седмици или месеци. Тъй като бил химик, Петров можел да участва в създаването на отрови и на оръжията, чрез които те се прилагали. Любимото му оръжие бил пръстен, който носел на дясната си ръка и с който инжектирал на жертвата малка доза от смъртоносен нервнопаралитичен токсин. Било необходимо само едно ръкостискане или потупване по рамото, за да убие някого.

— Както можете да предположите, Петров не прие добре рухването на Съветския съюз. Той никога не е изпитвал угризения за убийството на дисиденти и предатели. Петров беше фанатик.

— Какво стана с всичките му паспорти, издадени от КГБ?

— Запази ги. Свършиха му добра работа, когато се премести на Запад.

— И ти дойде с него?

— Всъщност аз дойдох първи. Петров пристигна месец-два по-късно и подновихме нашето партньорство. Бизнесът се оживи. Руснаците прииждаха в Западна Европа и запазваха старите си навици. След няколко месеца имахме повече клиенти, отколкото можехме да обслужим.

— И един от тези клиенти беше Иван Харков?

Руснакът се поколеба, после кимна утвърдително.

— Иван имаше доверие в него. Бащите и на двамата бяха от КГБ, а и те двамата бяха кадри на службата.

— Директно ли работеше с Иван?

— Никога. Само с Аркадий Медведев.

— А след като той бе убит?

— Иван изпрати друг. Представи се като Маленски.

— Спомняш ли си датата?

— Беше някъде през октомври.

— След като сделката с ракетите на Иван стана публично достояние?

— Определено след това.

— Срещнахте ли се в Женева?

— Той се опасяваше, че ме следят в Женева. Настоя аз да отида във Виена.

— Имаше ли поръчка за работа?

— Всъщност поръчките бяха две. Сериозни задачи. Значителни парични суми.

— Първата беше свързана с Григорий Булганов, нали?

— Точно така.

— А втората беше за мен?

— Не, не за вас, Алон. Втората задача касаеше вашата съпруга.

48. Горна Савоя, Франция

Габриел усети как в него се надига вълна от гняв. Прииска му се да стовари юмрука си в лицето на руснака, да го удари толкова силно, че той повече да не стане. Вместо това седна спокойно с пистолет в ръка, с мъртвите мъже зад гърба си, и поиска от Чернов да опише генезиса на операцията по отвличането на Григорий.

— Това бе предизвикателството на живота… поне така смяташе Петров. Иван искаше Булганов да бъде отвлечен в Лондон и да бъде отведен в Русия. Нещо повече, трябваше да изглежда така, сякаш Булганов се е върнал доброволно. Иначе поддръжниците на Харков в Кремъл нямаше да му дадат зелена светлина. Те не желаеха друга битка с британците — като онази, която последва отравянето на Литвиненко.

— Колко дадоха?

— Двайсет милиона плюс разходите, които щяха да бъдат значителни. Петров бе изпълнявал такива поръчки, когато работеше за КГБ. Той събра екип от опитни оперативни агенти и състави план. Всичко зависеше от това Булганов да се качи кротко в колата. Не можеше да го вкара насила, не и при камерите за наблюдение, които надничат над рамото му. Така че изигра бившата съпруга на Булганов, за да му помогне.

— Разкажи ми за хората, които работят за него.

— Всичките са бивши служители на КГБ. И също като Петров, всички са много добри.

— Кой им плаща?

— Петров се разплаща с тях от своя дял. Чух, че е много щедър. Никога не е имал проблеми с работниците си.

Чернов бе изпушил цигарата си чак до филтъра. Той си дръпна от нея за последен път и се огледа за място, където да сложи фаса. Яков го взе от пръстите му и го хвърли в огъня. Габриел отхвърли молбата за втора цигара и поднови разпита си.

— Онази вечер някой откри бясна стрелба по една руска журналистка в Оксфорд.

— Имате предвид Олга Сухова?

— Точно така. И не мисля, че Петров беше там онази вечер.

— Ако беше там, Олга нямаше да оцелее. Беше спешна поръчка. Той изпрати двама от сътрудниците си да я свършат вместо него.

— Къде беше Петров?

— Беше в Италия и се подготвяше да отвлече съпругата ви.

Габриел почувства нов прилив на гняв. Потисна го и зададе следващия си въпрос:

— Той как ни откри?

— Не е той. Откри ви СВР. Чули слухове, че се укривате в Италия, и започнаха да притискат своите източници в италианските служби. Накрая един от тях ви предаде за пари.

— Знаеш ли кой е той?

— Не.

Алон не настоя. Вярваше, че руснакът казва истината.

— Каква информация ви беше дадена за мен?

— Името ви и мястото на имението, където живеете.

— Защо чакахте толкова дълго, преди да действате?

— Такива бяха инструкциите на клиента. Операцията срещу съпругата ви да се проведе само ако отвличането на Булганов мине гладко… и ако клиентът даде заповед да се действа.

— Кога получи такава заповед?

— Седмица след отвличането на Булганов.

— От Маленски ли дойде тя?

— Не, от самия клиент. Иван се обади в офиса ми в Женева. Съвсем недвусмислено даде да се разбере, че Петров трябва да се насочи към втората мишена. — Чернов замълча за момент. — Видях снимка на съпругата ви, Алон. Тя е изключително красива жена. Съжалявам, че трябваше да я похитим, но бизнесът си…

Габриел удари силно с глока руснака през лицето, разкървавявайки отново цепнатината над окото му.

— Къде е сега Петров?

— Не знам.

Алон погледна към огъня.

— Спомни си уговорката ни, Владимир.

— Може да обелите плътта от костите ми, Алон, и пак няма да мога да ви кажа къде е той. Не знам къде живее, нито къде е в даден момент.

— Как се свързваш с него?

— Не го правя. Той се свързва с мен.

— Как?

— По телефона. Но не си и помисляйте да опитвате да го проследите. Той постоянно си сменя телефонните номера и никога не запазва един задълго.

— Какви са финансовите ви споразумения?

— Същите като навремето в Москва. Клиентът плаща на мен, а аз плащам на Петров.

— Изпирате ли парите през „Риджънси Секюрити“?

— В Европа това е твърде сложно. Тук му се плаща в брой.

— Къде доставяш парите?

— Притежаваме няколко съвместни банкови сейфа в Швейцария. Оставям парите в сейфа и той си ги взема, когато поиска.

— Кога за последен път си пълнил сейфа?

Чернов потъна в мълчание. Габриел се втренчи в огъня и повтори въпроса.

— Завчера оставих пет милиона евро в Цюрих.

— По кое време?

— Точно преди да затворят. Обичам да ходя, когато банката е празна.

— Как се казва банката?

— „Бекер и Пул“.

Габриел знаеше тази банка. Знаеше също и адреса й. Сега той попита за него просто за да се увери, че Чернов не лъже. Руснакът отговори вярно. „Бекер и Пул“ се намираше на Талщрасе № 26.

— Какъв е номерът на сейфа?

— Девет, седем, три, осем, три, шест, две, четири.

— Повтори го.

Руснакът го направи. Нямаше грешки.

— Парола?

— Балзак.

— Колко поетично.

— Петров я избра. Той обича да чете. Аз никога не съм имал време за това. — Чернов погледна пистолета в ръката на Алон. — Предполагам, че никога няма и да имам.

Във вилата над езерото Анеси прозвуча още един последен изстрел. Габриел не го чу. В момента на възпроизвеждането му той седеше до Узи Навот във вана, който се спускаше бързо към долината в сивата утринна светлина. Те спряха в Женева колкото да вземат Сара Банкрофт от хотел „Бристол“, после се отправиха към Цюрих.

49.

Стаята в мазето на малката дача не беше напълно откъсната от външния свят. Високо в единия ъгъл имаше малко прозорче, покрито отвътре с вековна мръсотия, а отвън — със снежна пряспа. Всеки ден за няколко минути, когато слънчевите лъчи падаха под подходящия ъгъл, снегът ставаше ален и изпълваше стаята със слаба светлина. Те предполагаха, че това става при изгрев-слънце, но не бяха сигурни. Заедно със свободата Иван им бе откраднал и времето.

Киара ценеше всяка секунда светлина, дори това да означаваше, че е принудена да гледа право в разраненото лице на Григорий. Разрезите, синините и деформиращите отоци: имаше моменти, в които той изобщо не приличаше на човек. Тя се грижеше за него, колкото можеше, а веднъж смело поиска от пазачите на Иван бинтове и нещо обезболяващо. Искането й се стори забавно на охранителите. Те се бяха потрудили здравата да докарат Григорий до това състояние и не бяха готови да позволят на новата затворничка да заличи техните усилия с марля и мехлем.

През цялото време ръцете им бяха заключени с белезници, а краката им — оковани. Не им дадоха възглавници или одеяла и нямаха отопление даже през мразовитите нощи. Два пъти на ден им носеха по малко храна — коричка хляб, няколко резенчета тлъст салам и слаб чай в картонени чашки — и два пъти ги водеха в една тъмна и зловонна тоалетна. Нощите прекарваха, притиснати един до друг, върху студения циментов под. През първата нощ Киара сънува, че търси едно дете сред безкрайна брезова гора, покрита със сняг. Събуждайки се с усилие на волята, тя откри, че Григорий се опитва внимателно да я успокои. Следващата нощ Киара се събуди от внезапно бликналата топла течност между бедрата й. Този път той не можа да я утеши. Току-що бе загубила детето на Габриел.

Давайки си сметка за микрофоните на Иван, двамата не говореха за нищо сериозно. Накрая, на третия ден от пребиваването им заедно, през кратките мигове на светлина в стаята, Григорий я попита как е била отвлечена. Тя се замисли за момент, преди да отговори, после му разказа старателно съставена версия на истината. Каза му, че е била похитена на един път в Италия и че двама младежи — добри момчета с блестящо бъдеще — са били убити, опитвайки се да я защитят. Обаче пропусна да спомене, че три дни преди залавянето й е била край Лаго ди Комо и е участвала в разпита на бившата съпруга на Григорий — Ирина. Или че знаеше как агентите на Иван бяха измамили Ирина да участва в неговото отвличане. Или че екипът на Габриел толкова много бе харесал Ирина, че изпращането й обратно в Москва след разпита бе сломило сърцата им. Киара искаше да каже тези неща на Булганов, но не можеше. Иван подслушваше.

Когато дойде ред на Григорий да опише своите патила, той не премълча нищо. Историята, която й разказа, съвпадаше с онази, която тя бе чула преди няколко дни край Лаго ди Комо, но от другата страна на огледалото. Той отивал да участва в шахматен мач срещу мъж на име Саймън Финч — предан марксист, който искал да причини страданията на Русия на Запада. Когато се отбил за кратко в крайбрежното кафене, забелязал, че е следен от мъж и жена. Предположил, че са наблюдаващи агенти от МИ5 и че е безопасно да продължи пътя си. Мнението му се променило след няколко минути, когато забелязал друг мъж, руснак, да го следи по Хароу Роуд. После видял идваща насреща му жена, която не носела чадър и била гологлава под дъжда, и си дал сметка, че я е зърнал няколко минути по-рано. Уплашил се, че ще бъде убит, и за миг си помислил да се втурне лудешки през Хароу Роуд. Тогава се появил един мерцедес седан. Задната му врата се отворила…

— Познах мъжа, който държеше пистолет, опрян в главата на бившата ми съпруга. Фамилията му е Петров. Повечето хора, които срещат този човек, не оцеляват. Каза ми, че Ирина ще е изключение, ако сътруднича. Направих всичко, което поискаха. Но след няколко дни в плен, докато ме разпитваха в мазетата на Лубянка, един човек, който някога бе мой приятел, ми каза, че Ирина е мъртва. Каза ми, че Иван я е убил и я е заровил в безименен гроб. Каза, че аз ще съм следващият.

Точно тогава аленият цвят на снежната пряспа на прозорчето избледня и стаята потъна отново в тъмнина. Киара тихо заплака. Отчаяно искаше да каже на Григорий, че жена му е още жива. Но не можеше. Иван подслушваше.

50. Цюрих

По-късно Шамрон щеше да посочва Конрад Бекер като единствения мъничък късмет на Габриел. Всичко останало Алон спечели по трудния път или с кръв. Но не и Бекер. Бекер му бе поднесен на тепсия.

Неговата банка не беше от катедралите на швейцарските финанси, които се извисяват на Парадеплац или край луксозната Банхофщрасе. Беше частен параклис, място, където клиентите бяха свободни тайно да се черкуват и да изповядват греховете си. Швейцарските закони забраняват на такива банки да изискват депозити. Ако желаят, те имат право да се наричат банки, но не са задължени да го правят. В някои от тях работят няколко десетки служители и инвестиционни специалисти, а в други — само шепа хора.

„Бекер и Пул“ спадаше към втората категория. Тя се помещаваше на партера на грозна стара административна сграда в една тиха пресечка на Талщрасе. Входът бе отбелязан само с малка месингова табелка и лесно можеше да се пропусне, каквато бе и целта на Конрад Бекер. В седем часа сутринта той чакаше в мрачния вестибюл — дребен плешив мъж, с бледо лице на човек, който прекарва дните си под земята. Както обикновено, Бекер носеше строг тъмен костюм и сива вратовръзка като на погребален агент. Чувствителните му към светлината очи бяха скрити зад тъмни очила. Краткостта на ръкостискането бе преднамерена обида.

— Каква неприятна изненада! Какво ви води в Цюрих, хер Алон?

— Бизнесът.

— Е, дошли сте на правилното място.

Той се обърна, без да каже нищо повече, и поведе Габриел по коридора, застлан с дебела пътека. Кабинетът, в който влязоха, беше със скромни размери и слабо осветен. Бекер бавно заобиколи бюрото си и се намести колебливо на кожения директорски фотьойл, сякаш го пробваше за първи път. Той изгледа нервно Габриел и запрелиства книжата върху бюрото.

— Хер Шамрон ме беше уверил, че няма да има по-нататъшни контакти между нас. Аз изпълних задълженията си по споразумението ни и се надявам да спазите обещанието си.

— Нуждая се от твоята помощ, Конрад.

— И какъв вид помощ искате от мен, хер Алон? Искате да участвам в нападение срещу обекти на „Хамас“ в Ивицата Газа? Или може би искате да ви помогна да унищожите ядрени ракети в Иран?

— Не бъди мелодраматичен.

— Кой е мелодраматичен? Имам късмет, че съм жив. — Бекер преплете пръстите на малките си ръце и внимателно ги облегна на бюрото. — Аз съм човек с крехка физика и слаба психика, хер Алон. Не ме е срам да го призная. Нито ме е срам да кажа, че все още сънувам кошмари за последното ни малко приключение във Виена.

За първи път след отвличането на Киара Габриел се изкуши да се усмихне. Дори на него му бе трудно да повярва, че дребният швейцарски банкер бе играл активна роля в един от най-големите удари, които Службата бе разработила: залавянето на нацисткия военнопрестъпник Ерих Радек. Технически погледнато, действията на Бекер бяха нарушили швейцарските закони за неприкосновената банкова тайна. Всъщност, ако участието му в залавянето на Радек станеше обществено достояние, него го грозеше реалната опасност от съдебно преследване, даже по-лошо — финансова разруха. Всичко това обясняваше защо Габриел бе сигурен, че след едно напълно предвидимо първоначално протестиране Бекер ще се съгласи да помогне. Той нямаше избор.

— До нас достигнаха сведения, че при теб има кодирана банкова сметка, която представлява интерес за нас. Сейф, свързан с тази сметка, има отношение към една много неотложна работа. Няма да е преувеличено, ако кажа, че това е въпрос на живот и смърт.

— Както знаете, според швейцарския банков закон ще бъде престъпление, ако ви разкрия тази информация.

Габриел тежко въздъхна.

— Би било жалко, Конрад.

— Кое, хер Алон?

— Ако нашата предишна съвместна работа стане обществено достояние.

— Вие сте евтин изнудвач, хер Алон.

— Изнудвач, но не евтин.

— Проблемът с плащането на пари на изнудвачите е, че те винаги се връщат за още.

— Може ли да ти дам номера на сметката, Конрад?

— Ако трябва.

Габриел го каза бързо. Бекер не си направи труда да го запише.

— Паролата? — попита той.

— Балзак.

— Името, свързано със сметката?

— Владимир Чернов от „Риджънси Секюрити“, Женева. Не сме сигурни дали той е основният титуляр на сметката, или е само подписваща страна.

Банкерът не помръдна.

— Не трябва ли да отидеш да провериш в регистъра си?

Не трябваше.

— Владимир Чернов е титулярят на сметката. Едно друго лице има достъп до сейфа.

Габриел му показа снимката на Антон Петров.

— Този мъж ли?

Бекер кимна утвърдително.

— Щом той има достъп, предполагам, че имаш име в досието.

— Имам име. Дали е вярно…

— Може ли да го науча?

— Представя се като Волф. Ото Волф.

— На немски ли говори?

— Свободно.

— Някакъв акцент?

— Той не говори много, но бих казал, че е родом от Изтока.

— Имаш ли някакъв адрес и телефон в досието?

— Да. Обаче не вярвам, че и те са верни.

— При все това му даваш достъп до сейфа?

Бекер не отговори нищо. Габриел прибра снимката.

— Доколкото разбрах, преди два дни Владимир Чернов е оставил нещо в сейфа.

— По-точно казано, преди два дни хер Чернов имаше достъп до сейфа. Не мога да кажа дали е сложил, или е взел нещо от него. На клиентите се осигурява пълно уединение, когато са в трезора.

— Освен когато ги наблюдаваш със скритите си камери. Той остави пари в сейфа, нали?

— Всъщност доста голямо количество.

— Волф прибра ли ги?

— Не още.

Сърцето на Габриел подскочи.

— Обикновено колко време изчаква, след като Чернов напълни сейфа?

— Трябва да го очаквам днес, най-късно утре. Не е от хората, които оставят парите да се застояват.

— Бих искал да видя трезора.

— Боя се, че това е невъзможно.

— Моля те, Конрад. Нямаме много време.

Външната врата беше от неръждаема стомана и имаше лостов механизъм, голям колкото корабен рул. Вътре имаше втора врата, също от неръждаема стомана, с малко прозорче с армирано стъкло. Външната врата се затваряла само през нощта, обясни Бекер, докато вътрешната се използвала през работно време.

— Кажи ми каква е процедурата, когато някой клиент иска достъп до сейфа си.

— След като бъде допуснат през входната врата на Талщрасе, клиентът се проверява от администратора на рецепцията. После администраторът го изпраща при секретарката ми. Само аз се занимавам с кодираните сметки. Клиентът трябва да даде два вида информация.

— Номера и съответната парола?

Бекер кимна утвърдително с плешивата си глава.

— В повечето случаи това е чиста формалност, защото на практика познавам всички наши клиенти. Аз отбелязвам посещението в дневника, после съпровождам клиента до трезора. Нужни са два ключа за отварянето на сейфа — моят и на клиента. Обикновено аз изваждам сейфа и го поставям на масата. Тогава напускам.

— Затваряш ли вратата след себе си?

— Разбира се.

— И я заключваш?

— Задължително.

— Сам ли влизаш в трезора с клиента?

— Никога. Винаги ме придружава нашият охранител.

— Той също ли напуска помещението?

— Да.

— Какво става, когато клиентът е готов да си тръгне?

— Повиква охранителя, като натиска звънеца.

— Има ли друг изход от банката, освен този към Талщрасе?

— Има сервизна врата, която води до задната алея и паркинга, който делим с другите наематели на сградата. Всички места са обозначени.

Алон огледа лъскавите кутии от неръждаема стомана, после отново погледна Бекер. Тъмните стъкла на очилата му блестяха от отражението на ярките флуоресцентни лампи и правеха невидими малките му черни очи.

— Имам нужда да ми направиш една услуга, Конрад. Много голяма услуга.

— Тъй като искам да запазя банката си, хер Алон, с какво мога да ви помогна?

— Извикай твоя охранител и секретарката си. Кажи им да си вземат отпуска през следващите няколко дни.

— Предполагам, че вие ще ги заместите, нали?

— Не бих искал да те изоставя в беда, Конрад.

— Някой, когото познавам?

— Секретарката ще бъде нова за теб. Но може да си спомниш охранителя от един друг живот.

— Да разбирам ли, че ще е хер Ланге?

— Имаш добра памет, Конрад.

— Така е. Но пък и човек като Оскар Ланге трудно се забравя.

51. Цюрих

Габриел излезе от банката малко след осем часа и отиде в едно оживено кафене на Банхофщрасе. Сара и Узи Навот седяха на тясна маса в задната част, заобиколени от швейцарски финансисти с унили лица. Сара пиеше кафе, а Навот се справяше с порция бъркани яйца и препечена филийка. Миризмата на храна предизвика спазми в стомаха на Габриел, когато се отпусна на един празен стол. Щеше да мине много време, докато отново му се прииска да яде.

— Чистачите са пристигнали един час след като си тръгнахме — прошепна Навот на иврит. — Труповете са били изнесени и сега почистват добре цялата къща.

— Кажи им да се погрижат тези тела никога да не излязат наяве. Не искам Иван да разбере, че Чернов е изваден от строя.

— Иван няма да узнае нищо. Нито Петров. — Узи сложи една вилица от бърканите яйца върху препечената си филийка и премина от иврит на немски, който говореше с лек виенски акцент. — Как е моят стар приятел хер Бекер?

— Изпраща ти поздрави.

— Склонен ли е да помогне?

— Склонен е доста силна дума, но сме вътре.

На бърз немски Габриел описа процедурите за достъп на клиента до трезора на „Бекер и Пул“. Като приключи, даде знак на сервитьора и си поръча кафе. После поиска да бъдат вдигнати съдовете на Навот. Узи грабна последното залче от препечената си филийка, докато отнасяха чинията.

— Кое от момичетата ще поеме работата на секретарката?

— Тя трябва да говори английски, немски и френски. Това ни оставя само една кандидатура.

Навот хвърли бърз поглед към Сара.

— Ще бъда по-спокоен, ако получим одобрението на Лангли, преди да я изпратим там.

— Картър ми даде правото да я използвам за каквато роля ми потрябва. Освен това тя вече участва в операция снощи в Женева.

— И единственото, което трябваше да направи, бе да се престори за няколко секунди на зарязано от любимия си момиче. Сега говорим за това да я поставим в непосредствена близост до убиец от бившето КГБ.

Сара се обади за пръв път:

— Мога да се справя с това, Узи.

— Забравяш, че Иван има твои снимки от миналото лято в неговата къща в Сен Тропе. Възможно е да ги е показал на своя приятел Петров.

— Приготвила съм си тъмна перука и фалшиви очила. Когато ги сложа, дори аз трудно се познавам. И никой друг няма да ме познае, особено ако никога преди не ме е виждал лично.

Навот продължаваше да бъде скептично настроен.

— Има и още нещо, което трябва да се обмисли, Габриел.

— Какво е то?

— Обучението й за боравене с оръжие. Или по-точно, липсата на такова.

— Аз съм я обучавал. Същото е направило и Управлението.

— Не, ти си я научил само на най-основните неща. А в Управлението са я подготвили за работа на бюро в Центъра за борба с тероризма. Няма много стрелба в един обикновен работен ден в Лангли.

Сара се обади, за да се защити:

— Мога да се справя с пистолет.

— Не и като Дина и Римона. И двете са служили в армията. И ако нещо се обърка там…

— Те няма да се поколебаят?

Навот не отговори.

— Аз също няма да се поколебая, Узи.

— Сигурна ли си в това?

— Напълно.

Сервитьорът донесе кафето на Габриел. Навот му подаде пакетче захар.

— Предполагам, че мястото на секретарката вече е заето.

— Да.

— Кого имаш предвид да замести охранителя?

— Изискванията за езиците са същите: английски, френски и немски. Освен това той трябва да има и малко мускули.

— Това значително стеснява кръга: аз и ти. И тъй като няма никакво съмнение, че Петров познава лицето ти, това означава, че ти не трябва да ходиш никъде в близост до банката.

— Ако не…

— Аз ще го направя — каза Навот бързо. — Аз ще се погрижа за това.

— Ти си най-силният човек, когото познавам, Узи.

— Но не достатъчно силен, за да спра руската отрова.

— Само не се ръкувай с него. И запомни, няма да бъдеш сам. Щом ти и Петров влезете в трезора, Сара ще ни даде сигнал и ние ще влезем в банката. Когато отново отвориш вратата, за да пуснеш Петров навън, той ще бъде посрещнат от няколко мъже.

— Къде ще го отведем?

— Ще го измъкнем през задната врата и ще го качим във вана. Ще го цапардосаме с нещо, за да го държим мирен, докато го караме.

Навот взе да оглежда облеклото си. Както Габриел, и той носеше пуловер и кожено яке.

— Ще ми е нужно нещо по-представително. — Той прокара длан по брадичката си. — Мога и да се обръсна.

— Можеш да напазаруваш тук, на Банхофщрасе. Но побързай, Узи. Не искам да закъснееш за първия си работен ден.

Ветераните обичаха да казват, че животът на оперативните агенти от Службата е изпълнен с постоянно пътуване и затъпяваща скука, нарушавана от кратки моменти на отявлен терор. Имаше и чакане. Чакане на самолет или влак. Чакане на източник на информация. Чакане слънцето да изгрее след нощ на убийство. Чакане един руски убиец да прибере пет милиона евро от сейф в трезора на цюрихска банка. За Габриел чакането бе мъчително и заради образите, които пробягваха пред очите му като картини в галерия. Тези образи отнемаха присъщото му търпение. Правеха го неспокоен. Караха го да изпитва ужас. Лишаваха го от емоционалната студенина, която Шамрон бе сметнал за толкова привлекателна, когато Габриел беше на двадесет и две години. Не ги мрази — бе му казал Ари за терористите от „Черният септември“. — Просто ги убий, за да не могат да убиват отново. Габриел го бе послушал. И сега се опитваше да го направи, но не можеше. Мразеше Иван. Мразеше го, както никога преди не бе мразил.

Безкрайният ден на наблюдение имаше и своите по-ведри моменти. Те бяха предоставени почти изцяло от двата предавателя, които Навот бе инсталирал в „Бекер и Пул“ минути след пристигането си в банката. Екипът подслушваше, докато госпожица Айрини Мур — привлекателна млада американка, изпратена от една цюрихска посредническа агенция — поднасяше кафе на хер Бекер, пишеше под негова диктовка, отговаряше на телефона му, приемаше многобройните му комплименти за външността си. Както и когато тя ловко отклони поканата му за обяд в ресторант с изглед към Цюрихското езеро. Подслушаха и няколкото неловки момента, които прекараха хер Бекер и Оскар Ланге, опознавайки се отново. И докато хер Бекер инструктираше хер Ланге за тънкостите по отварянето и затварянето на трезора. Късно следобед чуха хер Бекер да хока хер Ланге, задето не е отворил достатъчно бързо трезора, когато господин Ал Хамдали от Джида поиска достъп до личния си сейф. Не желаейки да пропуснат добрата възможност, те казаха на госпожица Мур да копира съдържанието на досието на господин Ал Хамдали. После, като допълнение, направиха няколко снимки на същия господин Ал Хамдали, докато излизаше от банката.

Половин час по-късно „Бекер и Пул“ спусна транспарантите на прозорците и изключи осветлението. Охранителят и секретарката пожелаха приятна вечер на хер Бекер и всеки пое по пътя си. Хер Ланге тръгна наляво към Баренгасе, а госпожица Мур — надясно към Блайхервег. Габриел, който седеше с Лавон в една паркирана кола, не си направи труда да прикрие разочарованието си.

— Утре пак ще дойдем — каза Ели, опитвайки се да го успокои. — Ако се налага, ще дойдем и вдругиден.

Обаче както Габриел, и той знаеше, че времето им е ограничено. Иван им беше дал точно седемдесет и два часа. Времето стигаше за само още един ден в Цюрих.

Алон инструктира хората от екипа да се приберат в хотелските си стаи и да си починат. Макар че отчаяно се нуждаеше от сън, той пренебрегна собствения си съвет и тихо се промъкна в задната част на вана за наблюдение, паркиран на Талщрасе. Там прекара нощта сам, приковал поглед във входа на „Бекер и Пул“, чакайки убиеца на Иван. Събрата на Харков от КГБ. Стария приятел на Иван от Москва през деветдесетте — лошите времена, когато не бе имало закони и нищо, което да попречи на Харков да си проправи чрез убийства пътя към върха. Такъв човек можеше да знае къде Иван обича да върши кървавите си дела. Кой знае? Такъв човек можеше да е убивал на същото място.

На следващата сутрин, няколко минути преди девет часа, Сара и Навот дойдоха на работа. Йоси смени Габриел във вана и всичко започна отново. Наблюдението. Чакането. Винаги чакане… Малко след четири следобед Алон се озова с Михаил в едно кафене с изглед към Парадеплац. Михаил поръча на Габриел нещо за ядене.

— И хич не се опитвай да откажеш. Изглеждаш ужасно. Освен това ще ти трябват сили, когато залавяме Петров.

— Започвам да си мисля, че той няма да дойде.

— И ще зареже пет милиона евро? Ще дойде, Габриел. Рано или късно ще дойде.

— Какво те кара да бъдеш толкова сигурен?

— Чернов дойде в края на деня — и Петров ще направи същото. Тези руски гангстери не вършат нищо, докато е светло. Предпочитат нощта. Повярвай ми, Габриел, познавам ги по-добре от теб. Израснал съм с тези копелета.

Те седяха един до друг край високия бар до прозореца. Отвън уличните лампи на оживения площад започнаха да светват една след друга, а трамваите пъплеха нагоре и надолу по Банхофщрасе. Михаил нервно барабанеше с пръсти.

— Причиняваш ми главоболие, Михаил.

— Съжалявам, шефе. — Пръстите му застинаха.

— Тревожи ли те нещо?

— Друго, освен факта, че чакаме един руски убиец да прибере парите за отвличането на жена ти? Не, Габриел, нищо не ме тревожи.

— Не одобряваш ли решението ми да изпратя Сара в онази банка?

— Разбира се, че го одобрявам. Тя идеално подхожда за тази работа.

— Защото, ако не си съгласен с някое от моите решения, ще ми кажеш, нали, Михаил? Екипът винаги е работил по този начин. Ние разговаряме за всичко.

— Щях да кажа нещо, ако не бях съгласен.

— Добре, защото ще ми бъде неприятно да си мисля, че нещо се е променило, понеже имате връзка със Сара.

Михаил отпи от кафето си — печелеше време.

— Слушай, Габриел, щях да ти кажа, обаче…

— Обаче какво?

— Помислих си, че ще се ядосаш.

— Защо?

— Хайде, Габриел, не ме карай да го казвам сега. Не му е времето.

— Напротив, времето е идеално.

Михаил остави чашката с кафето на плота.

— За всички нас бе очевидно още от мига, в който вербува Сара за операцията срещу Ал Бакари, че тя изпитва чувства към теб. И честно казано…

— Честно казано какво?

— Помислихме си, че може и ти да си изпитал същото към нея.

— Това не е вярно. Никога не е било вярно.

— Добре, Габриел, както кажеш.

Една сервитьорка сложи сандвич пред Алон. Той веднага го бутна настрани.

— Изяж го, Габриел. Трябва да се храниш.

Алон откъсна парченце от сандвича.

— Обичаш ли я, Михаил?

— Какъв отговор искаш да чуеш?

— Би било хубаво да чуя истината.

— Да, Габриел. Обичам я много. Твърде много.

— Няма такова нещо като твърде много. Просто ми направи услуга, Михаил. Грижи се добре за нея. Иди да живееш в Америка. Махни се от тази работа колкото се може по-скоро. Махни се, преди…

Той не довърши мисълта си. Михаил отново взе да барабани с пръсти.

— Мислиш ли, че ще дойде?

— Ще дойде.

— Два дни чакане. Вече не издържам да чакам.

— Не трябва да чакаш повече, Михаил.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото Антон Петров току-що мина край нас.

52. Цюрих

Той носеше тъмно късо палто с качулка, сив шал, очила с телени рамки и ниско нахлупен каскет. Интересно, но тази недодялана дегизировка не можа да заблуди Габриел. Той бе прекарал безброй часове да разглежда снимките от камерите за наблюдение на летище Хийтроу, на които се виждаше мъж с упорита брадичка, с очила и мека шапка. Точно този мъж бе минал край кафенето, гледащо към Парадеплац, носейки две различни дипломатически куфарчета. И точно този мъж сега завиваше на ъгъла към Талщрасе. Алон вдигна внимателно до устните си микрофона, монтиран в ръчния му часовник, и уведоми Сара и Навот, че Петров се е запътил към тях. Докато завърши съобщението си, Михаил вече бе станал и бе тръгнал към вратата. Габриел остави няколко банкноти на масата и го последва.

— Забрави да платиш сметката — каза той. — Швейцарците много се ядосват, когато някой го направи.

Петров мина два пъти край банката, преди накрая да застане на входа точно три минути преди затварянето й. Натискайки звънеца, той се представи като хер Ото Волф и незабавно бе пуснат. Администраторката веднага позвъни по телефона на госпожица Айрини Мур — временната секретарка на хер Бекер — и бе инструктирана да изпрати клиента вътре. Отвън, на Талщрасе, две двойки мъже спокойно заеха местата си: Яков и Одед в единия край, Габриел и Михаил — в другия. Михаил тихо си тананикаше. Алон не го чуваше. Той се бе съсредоточил само върху гласа, който чуваше в слушалката, гласа на Сара Банкрофт, която поздрави с „добър вечер“ един от най-опасните хора на света. Защо не седнете, хер Волф — каза тя на безупречен немски. — Хер Бекер ще дойде при вас след минутка.

Той сложи дипломатическите куфарчета на земята до стола, откопча палтото си и свали кожените си ръкавици. На лявата ръка нямаше нито един пръстен. На безимения пръст на дясната ръка, онзи, на който руснаците обикновено носеха венчална халка, имаше масивен пръстен с черен камък. В Америка биха го сбъркали с пръстен на випуска24 или на военната част. Сара, седяща зад бюрото си, се насили да не го поглежда.

— Може ли да взема палтото ви?

— Не.

— Нещо за пиене? Кафе или чай?

Мъжът поклати отрицателно глава и седна, без да сваля палтото и шапката си.

— Вие не сте обичайната секретарка на хер Бекер.

— Тя е болна.

— Надявам се, нищо сериозно.

— Просто вирус.

— Има доста наоколо. Никога не съм ви виждал тук преди това.

— Аз съм само временно заместваща.

— Не сте швейцарка.

— Всъщност съм американка.

— Немският ви е много добър. Дори има лек швейцарски акцент.

— На младини учих тук няколко години.

— Къде сте учили?

Отговорът на Сара бе прекъснат от появата на Бекер на вратата на кабинета му. Петров се изправи.

— Вашата секретарка тъкмо ми казваше името на училището, което е посещавала в Швейцария.

— Било е Женевското международно училище.

— То има отлична репутация. — Петров подаде дясната си ръка. — Беше удоволствие да се запозная с вас, госпожице…

— Мур. — Сара стисна енергично ръката му. — Айрини Мур.

Петров пусна ръката й и влезе в кабинета на Бекер. Половин минута по-късно, след като приключиха с формалностите, двамата мъже излязоха и тръгнаха към трезора. Сара предаде тази информация на Габриел по микрофона, скрит на бюрото й, после бръкна под него и откопча ципа на дамската си чанта. Пистолетът беше там, дулото му сочеше надолу, а дръжката му се подаваше. Тя погледна към часовника и зачака позвъняването на входната врата. Ръката я засърбя на мястото, където пръстенът на Петров я беше докоснал. „Няма нищо“, каза си Сара. Просто съзнанието й погаждаше номера.

Узи Навот чакаше пред входа на трезора, когато Бекер се появи, следван от Антон Петров. Снимките от наблюдателните камери на летище Хийтроу не бяха отдали дължимото на ръста на руснака. Той бе висок над един и осемдесет и три, широкоплещест и добре сложен. Освен това явно бе притеснен. Като гледаше право в Навот, Петров попита Бекер:

— Къде е обичайният ви охранител?

Банкерът отговори без колебание:

— Наложи се да го уволним. За съжаление, не мога да навляза в подробности. Обаче бъдете сигурен, че авоарите на нито един клиент не са били засегнати, в това число и вашите.

— Какво облекчение. — Очите му все така бяха впити в Навот. — Случайно съвпадение. Нова секретарка и нов охранител.

Бекер отново успя да даде бърз отговор:

— За съжаление, единственото постоянно нещо е промяната, даже в Швейцария.

Навот отвори втората врата на трезора и отстъпи встрани. Руснакът не помръдна от мястото си, като местеше поглед от банкера към охранителя и обратно. Петров очевидно бе изпълнен с подозрение и не му се искаше да влезе. Узи се запита дали пет милиона евро в брой са достатъчни да го изкушат. Не му се наложи да чака дълго за отговора.

— Съжалявам за безпокойството, хер Бекер, но промених намерението си. Ще се погрижа за делата си друг път.

На лицето на Бекер се изписа изненада. За момент Навот се притесни, че той може да импровизира и да предложи на руснака да преосмисли решението си. Вместо това, той отстъпи встрани със сдържаната любезност на оберкелнер и направи жест към изхода.

— Както желаете.

Петров хвърли предупредителен поглед на Навот, после се обърна и тръгна по коридора. Узи бързо обмисли възможностите. Ако руснакът излезеше от банката, екипът щеше да има две алтернативи: да го отвлече на оживена цюрихска улица — едва ли най-благоприятното решение — или да го проследи до следващата му дестинация. По-добре да го хване тук, в помещенията на „Бекер и Пул“, дори и това да означаваше да го направи сам.

Узи имаше едно предимство: факта, че Петров бе с гръб към него — и се възползва от това. Като бутна Бекер настрана с един замах на лявата си ръка, той нанесе с дясната саблен удар по врата на Антон. Ударът можеше да убие обикновен човек, но Петров само леко залитна. Като възстанови равновесието си, той бързо пусна дипломатическите куфарчета и бръкна с лявата ръка под палтото си. Когато се обърна с лице към Навот, пистолетът вече бе изваден. Узи сграбчи за китката лявата ръка на руснака и я блъсна в стената. После обърна глава и неистово затърси дясната му ръка. Не беше трудно да я открие. С разперени пръсти, разкривайки смъртоносния пръстен, тя се протягаше към врата му. Узи сграбчи и тази китка и я задържа. Няма да си сам — беше казал Габриел. Странно как нещата като че ли никога не вървяха по план.

Сара чу един след друг два звука: мъжко изпъшкване от болка, последвано от силен бумтеж. След няколко секунди до нея долетя трети звук — звъненето на интеркома. Габриел и другите от екипа чакаха пред входа на банката. Щяха да им бъдат необходими поне трийсет секунди, за да влязат и да стигнат до трезора. Трийсет секунди, в които Узи щеше да се бори сам за живота си с професионален руски убиец.

Аз също няма да се поколебая, Узи.

Сигурна ли си в това?

Напълно.

Сара бръкна под бюрото и измъкна пистолета от чантата си. Като дръпна предпазителя, тя скочи на крака и тръгна към коридора.

При третото позвъняване администраторката най-сетне отговори:

— Какво обичате?

— Името ми е Хайнрих Кивер. Хер Бекер ме очаква.

— Един момент, моля.

Моментът сякаш продължи цяла вечност.

— Хер Кивер?

— Да?

— За съжаление, никой не вдига телефона на хер Бекер. Бихте ли изчакали още минутка, моля?

— Може ли да почакаме вътре? Малко е студеничко навън.

— Опасявам се, че това е против правилата. Сигурна съм, че хер Бекер ще дойде при вас след минута.

— Благодаря ви.

Габриел погледна Михаил.

— Мисля, че имаме проблем там вътре.

— Какво ще правим?

— Ще чакаме, освен ако не измислиш някакъв начин за проникване в цюрихска банка.

Никое обучение за боравене с огнестрелни оръжия вероятно не би могло да подготви Сара за гледката, която се разкри пред нея, когато влезе в коридора, водещ към трезора: свит от страх швейцарски банкер и двама едри мъже, които полагаха огромни усилия да се убият един друг. Навот бе успял да притисне Петров до стената и се опитваше с всички сили да задържи ръцете на руснака. В лявата ръка на Петров имаше пистолет. Дясната му ръка бе празна, но пръстите й бяха широко разперени и той явно се мъчеше да сграбчи врата на Узи.

Пръстенът!

Едно докосване на отровния шип щеше да е достатъчно. Едно докосване — и Навот щеше да умре за минути.

Като стисна пистолета с две ръце и ги протегна напред, Сара мина странично край Бекер и се насочи към двамата борещи се мъже. Петров веднага забеляза приближаването й и се опита да насочи собственото си оръжие към нея. Навот реагира бързо, като изви ръката на руснака и я блъсна в стената, така че дулото на пистолета се насочи към тавана.

— Застреляй го, Сара! Стреляй, по дяволите!

Тя направи две крачки напред и допря пистолета си до лявото бедро на Петров. Аз също няма да се поколебая, Узи. И не се поколеба. Нито за миг. Куршумът раздроби тазобедрената става на руснака и кракът му се огъна. Въпреки това, лявата му ръка продължи да стиска пистолета. Дясната все още бе на сантиметри от врата на Навот.

— Отново, Сара! Стреляй отново!

Този път тя допря пистолета си до лявото рамо на Петров и натисна спусъка. Когато ръката на руснака се отпусна, Сара бързо изтръгна пистолета от дланта му. Свободен да използва дясната си ръка, Узи сви масивния си юмрук и нанесе на Петров три съкрушителни удара в лицето. Двата последни бяха излишни. Антон рухна още след първия.

53. Барген, Швейцария

На пет километра от германската граница, в края на тясна долина, е разположен Барген, известен в Швейцария с това, че е най-северното градче на страната. Той няма какво друго да предложи освен бензиностанция и малък пазар, посещаван от пътниците, отправили се за някъде другаде. Изглежда, никой не обърна внимание на двамата мъже, чакащи на паркинга пред него в едно ауди седан. Единият имаше рядка рошава коса и пиеше кафе от картонена чашка. Другият имаше изумруденозелени очи и наблюдаваше трафика по магистралата — белите светлини на фаровете по посока на Цюрих и червения поток от светлините на габаритите, течащ към германската граница. Чакане… Винаги чакане… Чакане на самолет или влак. Чакане на източник на информация. Чакане слънцето да изгрее след нощ на убийство. Чакане на един ван, возещ ранен руски убиец.

— Тази банка ще има сериозни проблеми — каза Ели Лавон.

— Бекер ще си мълчи. Няма избор.

— А ако не може?

— Тогава ще оправяме бъркотията по-късно.

— Хубавото е, че швейцарците се присъединиха към модерния свят и махнаха граничните си постове. Спомняш ли си какво бе навремето, Габриел? Щяха да ни разтакават напред-назад.

— Спомням си, Ели.

— Не мога да ти кажа колко пъти трябваше да седя там, докато онези самодоволни швейцарски момчета претърсваха камиона ми. Сега едва те поглеждат. Това ще е четвъртият ни руснак за три дни и никой няма да разбере.

— Правим им услуга.

— Ако караме с това темпо, в Швейцария няма да остане нито един руснак.

— Точно това имах предвид.

Точно тогава един ван влезе в паркинга. Габриел слезе от аудито и отиде до него. Като отвори задната врата, видя Сара и Навот да седят на пода. Петров бе проснат между тях.

— Как е той?

— Още е в безсъзнание.

— Пулс?

— Наред е.

— Как е кръвозагубата?

— Не е много зле. Мисля, че куршумите са обгорили кръвоносните съдове.

— От булевард „Цар Саул“ изпращат лекар в къщата за разпит. Ще издържи ли?

— Той ще се справи. — Узи подаде на Габриел малък полиетиленов плик, затворен с цип. — Ето ти един сувенир.

Вътре беше пръстенът на Петров. Алон внимателно пъхна пликчето в джоба на якето си и подкани с жест Сара да слезе от вана. Той й помогна да се настани на задната седалка на аудито, после седна зад волана. След пет минути двете превозни средства бяха в безопасност от другата страна на невидимата граница, в Германия. Сара успя да сдържи емоциите си още няколко минути. След това опря глава на прозореца и заплака.

— Ти постъпи правилно, Сара. Спаси живота на Узи.

— Никога досега не съм прострелвала човек.

— Наистина ли?

— Не се шегувай, Габриел. Не се чувствам толкова добре.

— Ще се почувстваш.

— Кога?

— Рано или късно.

— Мисля, че ще повърна.

— Да спра ли?

— Не, продължавай да караш.

— Сигурна ли си?

— Не знам.

— Ще спра за всеки случай.

— Може би трябва.

Алон спря встрани от магистралата и се наведе до Сара, когато тя взе да повръща.

— Направих го заради теб, Габриел.

— Знам, Сара.

— Направих го заради Киара.

— Знам.

— Колко време ще се чувствам така?

— Не задълго.

— Колко, Габриел?

Той разтри гърба на Сара, когато тялото й отново се сгърчи.

Не задълго — помисли си Габриел. — Просто завинаги.