Предателят

Бележки на автора

„Предателят“ е художествено произведение. Имената, героите, местата и събитията, описани в този роман, са плод на авторовото въображение или са използвани с художествена цел. Всяка прилика с реални личности, били те живи или мъртви, търговски дейности, компании, събития или заведения е напълно случайна.

Сибирският нефтен гигант „Русойл“ не съществува, нито „Московская газета“ или туристическата агенция „Галактика“ на улица „Тверская“. Виктор Орлов, Олга Сухова и Григорий Булганов по никакъв начин не трябва да се разглеждат като художествени образи на реални хора.

Седалището на израелските тайни служби вече не се намира на булевард „Цар Саул“ в Тел Авив. Реших да запазя там щабквартирата на моята измислена служба, отчасти защото винаги съм харесвал името на улицата. Малко поскалъпих разписанията на авиокомпаниите, за да паснат на моята история. Всеки, който се опита да стигне до Лондон от Москва, напразно ще търси полет 247 на „Аерофлот“. В Цюрих не съществува частна банка „Бекер и Пул“. Нейните вътрешни работни процедури бяха измислени от автора. Президентската служба за предварителна подготовка беше описана точно, но доколкото знам, тя никога не е била използвана да осигурява прикритие на израелски шпионин.

Няма летище в Конаково, поне не и такова, което да ми е известно, нито отдел на ФСБ, който да се нарича Координационен отдел. Шахматният клуб наистина се събира всяка четвъртъчна вечер в малкия вестиарий на църквата „Сейнт Джордж“ в Блумсбъри. Той се нарича Големият лондонски шахматен клуб, а не Централният лондонски шахматен клуб, и неговите членове са очарователни и невероятно любезни. Моите най-искрени извинения на управата на „Вила Романа“ в Сен Тропе за убийството на техния праг, но се боя, че то трябваше да бъде извършено. Извинявам се също на жителите на чудесния малък квартал Бристол Мюс в Мейда Вейл, че поставих сред тях един руски беглец. Ако някога на автора му се наложи да се крие в Лондон, със сигурност ще бъде там. Читателите не бива да ходят да търсят Габриел Алон на улица „Наркис“ № 16 в Йерусалим, нито Виктор Орлов на Чейни Уок № 43 в Челси. Не трябва и да отдават прекалено голямо значение на използвания от мен инжектиращ отрова пръстен, макар да подозирам, че КГБ и неговите приемници вероятно притежават такъв.

Мястото за екзекуции от времето на Големия терор, разкрито в кулминационния момент на „Предателят“, е измислено, но за съжаление, историческите обстоятелства, които са могли да доведат до създаването на такова, не са. Може никога да не стане известно точно колко хора са били разстреляни в периода на брутални репресии, продължил от 1936 до 1938 година. Оценките варират от приблизително седемстотин хиляди до над един милион души. Достатъчно е да се каже, че броят на екзекутираните е показателен за страданията, които Сталин е причинил на Русия по време на Големия терор. Историкът Робърт Конкуест смята, че чистките на Сталин и наложеният от него глад вероятно са отнели живота на единадесет до тринадесет милиона души. Други историци считат, че броят им е още по-голям. И все пак проучванията на общественото мнение неизменно показват, че и днес Сталин си остава много популярен сред руснаците.

Едно от малкото места, където руснаците могат да оплакват жертвите на неговия терор, е селцето Бутово, разположено южно от Москва. Там по приблизителни оценки от август 1937-а до октомври 1938 година са били разстреляни двадесет хиляди души, които са били погребани в дълги масови гробове. През лятото на 2007 година, докато правех проучвания за романа си „Московска афера“, аз посетих със семейството си наскоро открития мемориал в Бутово и до голяма степен той вдъхнови написването на „Предателят“. Един въпрос не ми даваше мира, докато вървях бавно край гробните ями, придружен от плачещи руски граждани. Защо няма повече места като това? Места, където обикновените руснаци да могат да видят със собствените си очи доказателството за невъобразимите престъпления на Сталин. Отговорът естествено е, че управниците на Нова Русия не са особено заинтересувани да извадят на показ греховете на съветското минало. Тъкмо обратното, те полагат грижливо планирани усилия да замажат най-отблъскващите му аспекти, докато честват неговите постижения. Човек може да разбере мотивите им. НКВД, който е извършил терора по заповед на Сталин, е предшественикът на КГБ. А бивши офицери от КГБ, в това число и самият Путин, сега управляват Русия.

Разбира се, подобно историческо късогледство крие опасност — опасността, че това може отново да се случи. В по-малка степен и по далеч по-рафиниран начин то вече се е случило. Откакто дойде на власт през 1999 година, Владимир Путин — бивш президент и настоящ министър-председател на Русия, е ограничил множество журналистически и граждански свободи. През декември 2008 година правителството въведе ново законодателство, което значително разшири определението за „държавна измяна“. Правозащитниците, които вече стъпват на хлъзгава почва, се опасяват, че законите могат да бъдат използвани за затваряне на всеки, който дръзне да критикува режима. Бившият служител на КГБ Андрей Луговой, обвинен от британските власти през ноември 2006 година за отравянето на дисидента и политически беглец Александър Литвиненко, очевидно не смята, че новият закон е достатъчно строг. Понастоящем член на руската Дума и считан за герой от много руснаци, той казва пред испанския вестник „Ел Паис“, че всеки, който се осмели да критикува Русия, „трябва да бъде ликвидиран“.

Луговой дори добавя: „Дали мисля, че някой е убил Литвиненко в интерес на руската държава? Ако имате предвид интересите на руската държава в най-чистия смисъл на думата, аз самият щях да издам тази заповед“. И това е казано от човека, търсен от британските власти за същото убийство, за което говори.

За онези, които дръзват да поставят под съмнение управлението на Кремъл и могъщия руски елит, арестът и преследването понякога са най-малката им грижа. Твърде много от тях просто бяха хладнокръвно убити. Вижте случая със Станислав Маркелов — известен адвокат, борец за човешки права и социална справедливост, който бе застрелян на централна улица в Москва през януари 2009 година на излизане от пресконференция. Трагично загина и Анастасия Бабурова — журналист на свободна практика за „Новая газета“, същото издание, в което работеше Анна Политковская, която бе убита в асансьора на московското й жилище през октомври 2006 година.

Според Комитета за защита на журналистите със седалище в Ню Йорк, от 1992 година до днес в Русия са убити четиридесет и девет медийни специалисти. Само в Ирак и Алжир има повече загинали при изпълнението на служебните им задължения за същия период. Това също е руска трагедия.