15.VI Тунелът на любовта

— Ако тук стане още малко по-горещо, хората ще почнат да падат като мухи. И мухите ще изпопадат като мухи.

Линк изтри потното си чело с потната си длан, като разпръсна върху тези от нас, които имахме късмета да сме близо до него, част от направо разтеклия се Линк.

— Благодаря ти за това.

Лив изтри лицето си с една ръка, докато с другата се опитваше да отлепи влажната си тениска от тялото си. Имаше много измъчен вид. Палатката на „Южняшки пай“ беше претъпкана с хора, а финалистите вече стояха на импровизираната дървена сцена. Опитах се да надзърна покрай редицата от огромни жени пред нас, но беше като на опашката в стола на гимназията в деня, в който раздаваха бисквити.

— Изобщо не виждам подиума. — Лив се повдигна на пръсти. — Нещо случва ли се там? Да не би да сме го пропуснали?

— Почакай. — Линк се опита да се промуши между две от големите жени пред него. — Да, няма никакъв шанс да минем по-напред. Отказвам се.

— Ето я Ама — посочих аз. — Тя печели първо място почти всяка година.

— Ама Тредо — каза Лив.

— Точно така. Откъде знаеш?

— Професор Ашкрофт сигурно я е споменала.

Гласът на Карлтън Ийтън се разнесе по високоговорителя, докато той се суетеше с безжичния микрофон. Винаги той обявяваше победителите, защото единственото нещо, което обичаше повече от това да отваря чуждите писма, беше светлината на прожекторите.

— Потърпете още малко, приятели… имаме технически трудности… почакайте, някой може ли да извика Ред? Откъде да знам как да поправя проклетия микрофон? По дяволите, тук е по-горещо, отколкото в ада.

Попи челото си с носната си кърпичка. Карлтън Ийтън никога не успяваше да се оправи с микрофона.

Ама стоеше гордо вдясно от него, облечена с най-хубавата си официална рокля на малки теменужки, и държеше пая си със сладки картофи, който редовно печелеше първо място. Мисис Сноу и мисис Ашър бяха застанали до нея със своите творения в ръце. Вече бяха облечени за конкурса „Майка и дъщеря“, който започваше веднага след конкурса за най-добър пай. Изглеждаха еднакво плашещи в своите тоалети — съответно син и розов, с които приличаха на застаряващи гимназистки, отиващи на бал през осемдесетте години. Слава богу, мисис Линкълн не участваше в този конкурс, така че стоеше до мисис Ашър в една от своите обичайни рокли, с които ходеше на църква, държейки прочутия си шахматен пай. Все още ми беше трудно да гледам майката на Линк, без да си спомня безумието от последния рожден ден на Лена. Не виждаш много често как майката на гаджето ти буквално излиза от тялото на майката на най-добрия ти приятел. Когато погледнех мисис Линкълн, винаги се сещах за това — момента, в който Сарафина изпълзя от нея като змия, свличаща кожата си. Потръпнах.

Линк ме сръга.

— Пич, виж Савана. Има си корона и всичко останало. Със сигурност знае как да се изфука.

Савана, Емили и Еден седяха на първия ред заедно с останалите състезателки от конкурса „Прасковена красавица“; всички се потяха в тежките си официални тоалети. Савана беше облечена в тонове искрящ тюл в характерния Гатлинов прасковен цвят, с короната на Прасковена принцеса с изкуствени диаманти, съвършено балансирана на главата й, въпреки че шлейфът на роклята й се беше заплел в евтиния метален сгъваем стол. „Малката мис“, местният магазин за дрехи, сигурно го беше поръчал специално от Орландо.

Лив се приближи до мен, присвивайки очи, за да разгледа по-добре културния феномен Савана Сноу.

— Това ли е кралицата на „Южняшки пай“? — примигна и аз се опитах да си представя колко ли странно изглежда всичко това за външен човек. Почти се усмихнах.

— Може да се каже.

— Не осъзнавах, че печенето на пайове е толкова важно за американците. От антропологична гледна точка.

— Не знам как е по другите места, но тук, на Юг, жените се отнасят към печенето на сладкиши много сериозно. А това е най-голямото състезание за пайове в окръг Гатлин.

— Итън, насам!

Леля Мърси ми махаше с кърпичката в едната си ръка, докато с другата придържаше прочутия си кокосов пай. Икономката Телма вървеше след нея, разбутвайки хората с инвалидната й количка. Всяка година леля Мърси участваше в състезанието и всяка година получаваше почетна панделка за кокосовия си пай, въпреки че беше забравила как да го прави още преди двайсетина години, но никой от съдиите не беше достатъчно смел, за да го пробва и да й го каже.

Леля Грейс и леля Пру ги следваха, хванати за ръка, влачейки йоркширския териер на леля Пру, Харлон Джеймс, след себе си.

— Радваме се, че си тук, Итън. Дойде да видиш как Мърси шъ спечели панделката си ли?

— Разбира се, че е дошъл за това, Грейс. Че к’во друго шъ прави на таквоз място, пълно със стари жени?

Исках да им представя Лив, но Сестрите не ми дадоха възможност. Те говореха една през друга. Трябваше да се досетя, че ще стане така. Леля Пру пое инициативата вместо мен.

— Кой е това, Итън? Новата ти приятелка?

Леля Мърси намести очилата си.

— Какво стана с другата? Момичето на Дюшан, с черната коса?

Леля Пру я изгледа подозрително.

— Е, Мърси, ама тая работа хич не те засяга. Не бива да го питаш таквиз неща. Сигурно го е зарязала.

— И защо шъ прави такова нещо? Итън, да не си накарал момичето да се съблече голо, а?

Леля Пру ахна възмутено.

— Мърси Лин! Ако Господ Бог не ни порази всички заради твоето говорене…

Лив изглеждаше слисана. Очевидно не беше свикнала да следи закачките на три стогодишни стари дами, които говореха със силен южняшки акцент и повредена граматика.

— Никой не е карал никого да прави нищо и никой не ме е зарязвал. Всичко е наред между мен и Лена — излъгах аз. Макар че щяха да научат истината следващия път, когато отидеха на църква, ако настроеха по-добре слуховите си апарати, за да чуят клюките. — Това е Лив, помощничката на Мариан за лятото. Работим заедно в библиотеката. Лив, това са леля Грейс, леля Мърси и леля Прудънс, моите прапралели.

— Май добави едно допълнително „пра“ тука.

Леля Пру се опита да се поизправи малко.

— Така се казваше. Лена! На върха на езика ми беше.

Леля Мърси се усмихна на Лив.

Тя й се усмихна в отговор.

— Разбира се. Беше ми приятно да се запознаем.

Карлтън Ийтън потупа микрофона точно навреме.

— Добре, мисля, че можем да започваме.

— Момичета, трябва да отидем отпред. Ей сегинка шъ извикат името ми. — Вече си пробиваше път по пътеката леля Мърси, носейки се напред с количката си, сякаш беше танк. — Шъ се видим след нула време, захарче.

Хората влизаха в палатката от всичките три входа, а Ласи Бийчам и Елси Уилкс, победителките в състезанията за готвени манджи и барбекю, заеха местата си близо до сцената, стиснали гордо в ръка сините си панделки. Барбекюто беше важна категория, дори по-важна от чилито, така че мисис Уилкс се беше надула повече от всякога. Наблюдавах лицето на Ама, излъчващо вродена гордост; тя не поглеждаше изобщо към някоя от онези жени. И тогава видях как изражението й се промени, сякаш над нея беше надвиснал тъмен облак.

Линк ме сръга отново.

— Хей, гледай. Нали знаеш, Погледът.

Проследихме посоката, в която се беше втренчила, най-отдалечения ъгъл на палатката. Когато видях това, което Ама гледаше, изтръпнах.

Лена се беше облегнала небрежно на една от колоните, крепящи палатката, вперила поглед в подиума. Знаех, че няма нищо на света, от което да се интересува по-малко, отколкото от печените пайове, освен ако не беше дошла, за да подкрепи Ама. А от начина, по който баба ми я гледаше, тя май не мислеше, че е тук за това. Ама поклати глава към нея, съвсем незабележимо.

Лена извърна очи встрани.

Може би търсеше мен, макар аз вероятно да бях последният човек, когото точно сега искаше да види. Тогава какво правеше тук?

Линк ме стисна за ръката.

— Това… тя…

Лена гледаше към срещуположната страна на палатката. Ридли се беше облегнала на другата колона, облечена в розов минижуп, и развиваше опаковката на близалката си. Очите й бяха впити в сцената, сякаш наистина й беше любопитно кой ще победи. А знаех, че това не е така, защото Ридли се интересува само от създаването на проблеми. Тъй като под тази палатка имаше повече от двеста души, мястото изглеждаше идеално за целта.

Гласът на Карлтън Ийтън се разнесе над тълпата:

— Проба, проба… Чувате ли ме? Добре, тогава да преминем към награждаването на пайовете с крем. Този път надминахте себе си, приятели. Имах удоволствието да опитам някои от тези пайове и ви казвам, че по мое скромно мнение всеки от тях е победител. За съжаление тази вечер можем да имаме само един победител, така че да видим кой е той. — Карлтън се замота непохватно с първия плик, като разкъсваше шумно хартията. — И така, на трето място е… крем паят на Триша Ашър.

Мисис Ашър се намръщи за частица от секундата, после разцъфна отново в обичайната си фалшива усмивка.

Не свалях очи от Ридли. Явно беше намислила нещо. На нея не й пукаше за пайовете, нито за нищо от това, което се случваше в Гатлин. После тя се обърна и кимна с глава към някого в задната част на палатката. Погледнах зад себе си.

Момчето чародеец ни наблюдаваше с усмивка. Стоеше до задния вход, очите му бяха вперени във финалистите. Ридли се обърна отново към сцената и бавно, целенасочено започна да ближе близалката си. Това никога не е било знак за началото на нещо хубаво.

Лена!

Тя дори не мигна. Косата й започна да се къдри сред застоялия въздух, сякаш беше задухал онзи вятър, който наричах „чародейски бриз“. Не знам дали беше от жегата или от безмилостния поглед на лицето на Ама, но започнах да се притеснявам. Какво крояха Ридли и Джон и защо Лена беше тук и очевидно задвижваше някакво заклинание? Каквото и да се опитваха да направят, тя сигурно искаше да им се противопостави.

После разбрах. Не само Ама хвърляше светкавици с очи към събралите се тук чародейци. Ридли и Джон също гледаха право към нея. Дали Ридли наистина беше толкова глупава, че да се забърква с Ама? Имаше ли толкова глупав човек, било то чародеец?

Ридли вдигна демонстративно близалката си във въздуха в отговор на незададения ми въпрос.

— Опа… — Линк я беше зяпнал. — Мисля, че трябва да изчезваме оттук.

— Защо не заведеш Лив на виенското колело? — казах аз, опитвайки се да прикова вниманието му. — Май тук няма да се случи нищо интересно.

— Стигнахме до най-вълнуващия момент от днешното състезание — обяви като по сигнал Карлтън Ийтън. — Е, това е. Да видим коя от тези дами ще отнесе у дома си панделката за второ място и нова фурна на стойност петстотин долара и коя ще бъде победителката, която ще спечели седемстотин долара от нашите спонсори — пекарна „Южняшки пай“. Ако не бяха те… — Карлтън Ийтън не успя да завърши изречението си, защото преди от устата му да излезе така чаканото име на победителката, нещо друго излезе…

От пайовете.

Кутиите и тенджерите с пайове се размърдаха и на хората им бяха нужни няколко секунди да осъзнаят какво се случва, преди да започнат да пищят. Ларви, личинки, хлебарки и всякакви други буболечки плъзнаха навсякъде. Сякаш цялата омраза, лъжи и лицемерие на града — на мисис Линкълн, на мисис Ашър и на мисис Сноу, на директора на гимназията, на ДАР и на Организацията на родителите и учителите (ОРУ) и на всяка църковна група за подпомагане — всичко се беше събрало накуп, изпечено в тези пайове, и сега се пробуждаше за живот. Буболечките излизаха от всеки пай на подиума, повече буболечки, отколкото биха могли да се съберат в тези тенджери и съдове.

От всеки пай освен този на Ама. Тя поклати глава с присвити очи, предизвиквайки някого. Орди от покрити с крем червейчета заляха пода около краката на състезателките. Но редиците от отвратителни насекоми се разклоняваха в две почти идеално прави пътеки край Ама.

Мисис Сноу реагира първа. Тя захвърли пая си, покритите с плодове буболечки се разлетяха из въздуха и се приземиха върху хората от първия ред. Мисис Линкълн и мисис Ашър я последваха и личинките заваляха върху копринените рокли на участничките в конкурса за красота. Савана започна да пищи — този път писъците й не бяха фалшиви, а истински, смразяващи кръвта. Накъдето и да погледнеше човек, гъмжеше от омазани с пай червеи и хора, които се опитваха да не повърнат от гледката. Някои се справяха по-успешно с тази задача от други. Видях директор Харпър да се превива на две над коша за боклук край изхода и да се отървава от купищата мекици, които беше изплюскал през целия ден. Ако Ридли беше възнамерявала да предизвика проблеми, определено беше успяла.

Лив изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне. Линк си пробиваше път през тълпата, най-вероятно за да помогне на майка си. Напоследък го правеше често и като се имаше предвид колко неспасяема беше майка му, трябваше да му се отдаде дължимото признание.

Лив ме сграбчи за ръката, щом тълпата се спусна към изходите.

— Лив, изчезвай оттук. Мини отзад. Всички тичат към страничните изходи.

Посочих й изхода зад гърба ми. Джон Брийд все още стоеше там и се усмихваше доволен от създадения от него хаос, без да сваля зелените си очи от сцената. Независимо дали очите му бяха зелени или не, със сигурност не беше от добрите. Линк вече беше стигнал до майка си и махаше буболечките и червеите от нея, докато тя пищеше, изпаднала в пълна истерия. Започнах да си проправям път към предните редици.

— Някой да ми помогне! — Мисис Сноу приличаше на героиня от филм на ужасите, уплашена, пищяща, роклята й беше като оживяла от гърчещите се буболечки. Дори и аз не я мразех толкова много, за да й пожелая такова нещо.

Хвърлих бърз поглед към Ридли, която продължаваше да ближе близалката си, като при всяко близване се появяваха още и още насекоми. Не знаех, че може сама да направи нещо толкова голямо, но все пак и чародеецът й помагаше.

Лена, какво става?

Ама все още стоеше на подиума и изглеждаше така, все едно можеше да събори цялата палатка върху нас само с един поглед. Буболечките и червеите пълзяха върху краката на всички останали, но не бяха достатъчно смели, за да я докоснат. Дори гадинките бяха наясно с тия неща. Тя се взираше в Лена, очите й бяха присвити, челюстта стегната, както беше от момента, в който първата буболечка изпълзя от шахматния пай на мисис Линкълн. „Ще оправиш ли това, или трябва аз да се намеся?“

Лена не беше мръднала от мястото си до колоната, косата й продължаваше да се къдри от чародейския бриз, ъгълчетата на устните й бяха извити в нещо като подобие на усмивка. Разпознах това изражение. Задоволство.

Никой не знае какво има всъщност в пая му.

Лена не се опитваше да ги спре. Тя беше част от всичко това.

Лена! Спри!

Но нямаше какво да се спира. Това беше разплата за „Ангелите пазители“ и за събранието на Дисциплинарния комитет, за всяка тенджера с храна, оставена пред портите на „Рейвънуд“, и всеки изпълнен със съжаление поглед, за всяко неискрено съболезнование, поднесено от хората в Гатлин. Лена си връщаше за всеки поглед, дума и жест, които беше търпяла; беше ги съхранявала досега на тайно място и сега настъпи времето да ги хвърли като бомба в лицата на тези хора. Предположих, че това беше нейният начин да каже „сбогом“.

Ама се обърна към нея, като че ли двете бяха сами в палатката.

— Стига, дете. Не можеш да получиш това, което искаш, от тези хора. Извинение от град, достоен за съжаление, няма да облекчи болката ти. То е просто поредният пай, кух отвътре.

Гласът на леля Пру над вика глъчката.

— Господи боже, помощ? Грейс получи инфаркт!

Леля Грейс лежеше в безсъзнание на пода. Грейсън Пити беше коленичил над нея и й мереше пулса, а леля Пру и леля Мърси махаха буболечките от сестра си.

— Казах „стига“! — изкрещя Ама от подиума и докато тичах към леля Грейс, можех да се закълна, че палатката щеше да се срути върху нас от силата на гласа й.

Тъкмо коленичих до леля Грейс, за да й помогна, и видях Ама да вади нещо от дамската си чанта и да го вдига над главата си. „Еднооката заплаха“, нашата стара дървена лъжица в пълния й блясък. Стовари я върху масата пред себе си с все сила.

— Оооо!

В другия край на палатката Ридли се сгърчи, близалката падна от ръката й и се затъркаля по мръсния под, сякаш Ама беше замахнала директно по нея.

За секунда всичко спря.

Потърсих с очи Лена, но тя беше изчезнала. Заклинанието, или каквото беше там, бе разрушено. Буболечките и летящите хлебарки изхвърчаха от палатката и по земята останаха да пълзят само ларвите и червейчетата. Останах и аз, приведен над леля Грейс, за да се уверя, че още диша.

Лена, какво направи?

* * *

Линк ме последва навън объркан както обикновено.

— Нищо не разбирам. Защо Лена ще помага на Ридли и на оня чародеец да направят такава гадост? Някой можеше сериозно да пострада.

Огледах близките въртележки, за да проверя за някакви следи от Лена или Ридли. Но не ги видях, имаше само няколко доброволци, подкрепящи възрастните жени и раздаващи пластмасови чаши с вода на жертвите на адското състезание с пайове.

— Като леля Грейс ли?

Линк изтръска шортите си, за да се увери, че по тях не са останали никакви ларви.

— Мислех, че си е заминала. Голям късмет, че само беше припаднала. Сигурно е от жегата.

— Да, голям късмет.

Но аз самият не се чувствах късметлия. Бях прекалено ядосан. Трябваше да намеря Лена, дори тя да не искаше да бъде намерена. Трябваше да ми каже защо беше тероризирала всички в тази палатка, за да си отмъсти на… кого всъщност? На няколко застаряващи бивши кралици на красотата? Или на майката на Линк, която беше само застаряваща? Радли би направила нещо такова, не и Лена. Не беше присъщо за нея.

Стъмваше се и Линк се взираше с мъка в тълпата през истеричните дами от църквата на фона на примигващите светлини.

— Къде изчезна Лив? Не беше ли с теб?

— Не знам. Казах й да излезе отзад, когато буболечките започнаха да ни нападат.

Линк трепна при думата „буболечки“.

— Не трябва ли да я потърсим?

Пред Къщата на забавленията се бяха събрали доста хора, така че се запътихме натам.

— Останах с впечатлението, че Лив може да се грижи сама за себе си.

— Май си прав.

Завихме край ъгъла на няколко метра от Тунела на любовта. Радли, Лена и Джон бяха седнали в предните овехтели пластмасови колички, боядисани да приличат на гондоли. Лена седеше по средата, с наметнато върху раменете си кожено яке. Само че тя нямаше кожено яке. Джон имаше.

Извиках името, без дори да помисля.

— Лена!

Остави ме на мира, Итън.

Не. Какво си мислеше, че правиш?

Не мислех. Най-накрая направих нещо.

Да. Нещо глупаво.

Не ми казвай, че си на тяхна страна.

Вървях колкото можех по-бързо. Линк се опитваше да не изостава.

— Ще се сбиеш, нали? Човече, надявам се тоя чародеец да не избълва огън срещу нас или пак да не ни превърне в статуи.

Линк обикновено е готов на бой без замисляне. Въпреки че е слабичък, той е висок почти колкото мен и два пъти по-луд. Но перспективата да се бие със свръхестествени сили не му изглеждаше особено привлекателна. Прав беше, че преди дори да посегнем, можехме да пламнем.

Не исках да се забърква в повече неприятности заради мен.

— Ще се оправя. Върви да намериш Лив.

— Няма начин, пич. Ще ти пазя гърба.

Когато стигнахме до гондолите, Джон пристъпи пред момичетата закрилнически, като че те се нуждаеха от защита.

Итън, махай се оттук.

Чувах гласа й в главата си, но този път аз не й отговорих.

— Ей, любовнико, к’во става? — усмихна се Ридли и махна обвивката на поредната си близалка.

— Майната ти, Ридли.

Забеляза Линк зад гърба ми и усмивката й изчезна.

— Привет и на теб, палавнико. Искаш ли да се повозим в Тунела на любовта?

Опитваше се да говори закачливо, но вместо това звучеше притеснено. Линк я сграбчи за ръката и я дръпна към себе си почти като истинско гадже.

— Какво си мислеше, че правиш там? Някой можеше да пострада. Четиристотингодишната баба на Итън за малко да получи инфаркт.

Ридли издърпа ръката си.

— Само няколко буболечки, какво толкова? Не драматизирай прекалено. Май те харесвах повече, когато беше по-послушен.

— Да, обзалагам се.

Лена бутна Джон встрани и пристъпи към мен.

— Какво стана? Леля ти добре ли е?

Приличаше на моята стара Лена, мила и загрижена, но вече не й вярвах. Преди няколко минути си отмъщаваше на жените, които мразеше, и заедно с тях на всички останали, намиращи се по случайност в палатката по същото време, а сега беше момичето, което целунах зад будката за билети. Нещо не се връзваше.

— Какво правеше там? Как можеш да им помагаш?

Не бях осъзнал колко съм вбесен, докато не чух гласа си. Крещях. Джон реагира пръв.

Заби юмрука си в гърдите ми и аз се превих на две.

— Итън! — Лена беше уплашена, това поне си личеше ясно. — Спри! Не знаеш какво правиш.

— Както сама каза. Поне най-накрая правя нещо.

— Прави нещо друго. Изчезвай оттук!

— Не можеш да й говориш така. Защо не си вървиш, преди да пострадаш.

Какво пропусках? Лена си беше тръгнала от мен преди по-малко от час, а сега Джон Брийд я защитаваше като че ли беше негова приятелка?

— Така ли? По-добре внимавай кого блъскаш, чародеецо!

— Чародеец? — Той пристъпи към мен, свивайки ръцете си в юмруци. Големи юмруци. — Не ме наричай така.

— А как да те наричам? Повелителят на буболечките?

Исках да ме удари.

Той посегна към мен, но аз избегнах първия удар. Постъпих глупаво. Дадох си сметка за цялото отчаяние и гняв, които бях сдържал в себе си, когато немощният ми човешки юмрук направи контакт със свръхестествената му челюст. Сякаш ударих цимент.

Джон примигна, зелените му очи станаха черни като въглен. Явно не почувства нищо.

— Не съм чародеец.

В доста спречквания и боеве бях участвал, но нищо не ме беше подготвило какво е да бъдеш ударен от Джон Брийд. Спомних си как се биеха Макон и брат му Хънтинг, тяхната невероятна сила и бързина. Джон едва се помръдна и аз лежах по гръб на земята. Помислих си, че ще загубя съзнание.

— Итън! Джон, спри! — пищеше Лена, черният грим се беше разтекъл по лицето й.

Чух Джон да запраща Линк в калта. Трябваше да му го призная, той се изправи на крака по-бързо от мен. Само дето също толкова бързо беше проснат отново. Надигнах се от земята. Не бях чак толкова сериозно ударен, но щеше да ми бъде доста трудно да прикрия синините и ожулванията от Ама.

— Достатъчно, Джон — опитваше се Ридли да звучи спокойно, но в гласа й се долавяше особена нотка и тя изглеждаше уплашена — доколкото Ридли можеше да бъде уплашена. Хвана го за ръката. — Стига. Да вървим. Трябва да сме на друго място.

Линк я погледна в очите, което не беше доста трудно, като се има предвид, че лежеше в калта.

— Не ми прави услуги, Рид. Мога и сам да се грижа за себе си.

— Виждам, боксьорчето ми. Ти си истински шампион.

Линк мигна, засегнат от подигравката й, а може би от болката.

И в двата случая той определено не беше свикнал да бъде човекът на земята по време на бой. Пак се изправи на крака и сви юмруци, готов за нова схватка.

— Само загрявах, бейби, само загрявах. Сега ще видиш на какво са способни юмруците ми.

Ридли застана между него и Джон.

— Не. Юмруците ти имат нужда от почивка.

Линк отпусна ръце и удари ядосано земята с крак.

— Все тая. Можех да го сваля, ако той не беше… какво, по дяволите, си ти, човече?

Не дадох възможност на Джон да отговори, защото вече знаех какво ще каже.

— Той е някакъв вид инкубус.

Погледнах към Лена. Тя все още плачеше, сгушила се в якето на Джон, но аз не се опитах да говоря с нея. Вече не бях сигурен коя е тя.

— Смяташ, че съм инкубус? Демонски воин? — изсмя се Джон.

Ридли направи гримаса.

— Не се перчи толкова. Никой вече не нарича инкубусите демонски воини.

Джон изпука кокалчетата на ръцете си.

— Аз съм от старата школа.

Линк изглеждаше объркан.

— Мислех, че вие, вампирите, трябва да се скатавате през деня.

— И аз мислех, че вие, селяците, карате само раздрънкани тампони със знамето на Конфедерацията, изрисувано на капака им — засмя се Джон отново, но това не беше смешно. Ридли застана между тях.

— Какво значение има това, палавнико? На психолог ли се правиш? Джон не обича много правилата. Той е… уникален. Харесва ми да мисля за него като за най-доброто от двата свята.

Нямах представа за какво говори Ридли. Но каквото и да беше Джон Брийд, тя нямаше да ни каже.

— Така ли? А на мен ми харесва да мисля как изпълзява обратно в своя свят и се разкарва от нашия — каза наперено Линк, но когато Джон погледна към него, побледня като платно.

Ридли се обърна към Джон.

— Да вървим.

Запътиха се отново към Тунела на любовта, количките продължаваха да подскачат леко под старата дървена арка, изрисувана така, че да прилича на мост във Венеция. Лена се поколеба.

— Лена, не отивай с тях.

Тя се задържа там за секунда, сякаш обмисляше дали да не се втурне обратно в прегръдките ми. Но нещо я спираше. Джон й заговори тихичко в ухото и тя се качи в пластмасовата гондола. Погледнах към единственото момиче, което някога бях обичал. Черна коса и златни очи вместо зелени.

Вече не може да се преструвам, че златното не означава нищо.

Гледах как количката изчезва, оставяйки мен и Линк зад себе си. Така, пребити и насинени, както бяхме в пети клас, когато Емъри и брат му ни натупаха на площадката.

— Хайде. Да се махаме оттук. — Линк вече си тръгваше. Беше се стъмнило и светлините от виенското колело проблясваха, когато кабинките се въртяха. — Защо реши, че е инкубус?

Той се успокояваше от факта, че беше пребит от демон, а не от някакъв обикновен тип.

— Очите му станаха черни и имах чувството, че ме удари с чук.

— Да, ама си ходи спокойно посред бял ден. И има зелени очи, каквито Лена… — спря, но знаех какво щеше да каже.

— … имаше преди. Знам. Няма никакъв смисъл.

Нищо от станалото тази вечер нямаше. Не можех да забравя начина, по който Лена ме погледна. За момент бях сигурен, че няма да тръгне с тях. Продължавах да мисля за нея, но Линк вече говореше за Джон:

— И каква беше тази простотия за най-доброто от двата свята? Какви светове? Зловещият и по-зловещият?

— Не знам. Бях убеден, че е инкубус.

Линк размърда рамото си, за да прецени какви са пораженията.

— Каквото и да е, тоя тип има страшни суперсили. Чудя се какво ли друго може да прави?

Завихме зад ъгъла, там, където беше краят на Тунела на любовта. Спрях се на място. Най-доброто от двата свята. Ами ако Джон наистина можеше много повече от това да се движи като инкубус и да ни направи двамата с Линк на пух и прах? Имаше зелени очи. Ами ако беше чародеец с някакви особени сили като силата на убеждението на Ридли? Не мисля, че Ридли би могла да повлияе толкова много на Лена, но ако Джон й помагаше? Това щеше да обясни защо Лена се държеше като луда — защо изглеждаше, сякаш иска да дойде с мен, докато Джон не й прошепна нещо. И от колко ли време й шепнеше такива неща?

Линк ме удари с длан по гърба.

— Хей. Знаеш ли какво е странното?

— Какво?

— Те не излязоха от тунела.

— Какво искаш да кажеш?

Той посочи към изхода на атракцията.

— Не излязоха от тунела.

Линк беше прав. Нямаше начин да са излезли, преди ние да завием зад ъгъла. Гледахме как гондолите излизаха една след друга. Празни.

— Тогава къде са?

Той поклати глава, напълно объркан.

— Не знам. Може би тримата правят нещо извратено там вътре. — И двамата потръпнахме при тази мисъл. — Да проверим. Няма никого наоколо.

Беше прав. Колите продължаваха да излизат празни. Линк прескочи преградата и изчезна в тунела. Вътре имаше малко пространство между релсите за излизане и влизане на количките, но трябваше да внимава, за да не го удари някоя от тях. След малко се появи, метнал се на една гондола.

— Тук няма никого. Къде може да са отишли?

— Не може просто да са изчезнали.

Спомних си как Джон Рийд беше изчезнал от погребението на Макон. Може би той можеше да Пътува, но Ридли и Лена не притежаваха това умение.

Линк прокара ръка по стената.

— Смяташ ли, че тук има чародейска врата?

Единствените чародейски врати, за които знаех, водеха към Тунелите, подземния лабиринт, който спеше спокойно под Гатлин и останалата част от смъртния свят. Това беше свят в света, толкова различен от нашия, че променяше времето и пространството. Но, поне доколкото знаех, всички входове към Тунелите се намираха в някакви сгради — в имението „Рейвънуд“, в библиотеката „Lunae libri“, в криптата в „Грийнбриър“. Няколко изрисувани стени от шперплат едва ли можеха да бъдат наречени сгради, а и под Тунела на любовта нямаше нищо друго освен пръст и кал.

— И къде се предполага да води тази врата? Това нещо е разположено по средата на панаира. Разпънали са атракциите преди няколко дни.

Линк се измъкна напълно от тунела.

— Къде другаде може да са?

Ако Джон и Ридли използваха силите си, за да контролират Лена, трябваше да го разбера със сигурност. Това нямаше да обясни последните няколко месеца, нито златните очи, но може би щеше да стане ясно какво правеше тя сега с Джон.

— Трябва да сляза там долу.

Линк вече беше извадил ключовете на Бричката от джоба си.

— Как си знаех, че ще го кажеш.

Последва ме до колата, чакълът скърцаше под кецовете му, докато подтичваше, за да ме настигне. Отвори рязко ръждясалата врата на Бричката и се настани зад волана.

— Къде отиваме? Или аз по-добре да…

Все още говореше, когато ги чух — тихите думи, забиващи се в сърцето ми.

Сбогом, Итън.

И после си отидоха — и гласът, и момичето. Като сапунен мехур или пък захарен памук, или последното сребърно парченце от съня ти.

Загрузка...