18.VI Външните врати

„Лятно училище: никога не спирай да се учиш, ако искаш да сполучиш.“

Двамата с Лив гледахме нравоучителния надпис над входа на гимназия „Джаксън“, скрити в храстите отпред.

— Убедена бях, че ще видя подобни мъдри мисли в Юга — каза Лив.

— Да, само дето имат по-скрит смисъл: не спирай да се учиш — повтаряй година след година в гимназията; ще сполучиш — само ако останеш в Гатлин, не е нужно да търсиш нещо някъде по-далече.

Тук имаше някакъв номер. Лято или не, мис Хестър си стоеше в офиса и наблюдаваше входната врата. Ако си се провалил на изпитите, трябва да ходиш на лятно училище. Но това не означава, че не можеш да кръшкаш, стига само да успееш да минеш покрай нея. Макар мистър Лий да не изпълни заплахата си да ни остави на поправка, защото не се появихме на възстановката на битката при Хъни Хил, Линк се провали на изпита по биология, което означаваше, че трябва да намеря начин да вляза вътре.

— Цяла сутрин ли ще клечим в храстите? — започваше да се изнервя Лив.

— Дай ми секунда. През последните години мислех само за това как да се махна от гимназията. Не съм обмислял варианти как да вляза в нея. Но не можем да тръгнем без Линк.

Лив ми се усмихна.

— Никога не подценявай силата на британския акцент. Гледай и се учи.

Мис Хестър погледна над очилата си към Лив, която беше навила русата си коса в спретнат кок. Беше лято и пазителката на училищния вход носеше една от блузите си без ръкави, шорти до коленете и спортни обувки без връзки. От мястото под гишето, където се криех приведен до Лив, имах пряка видимост към дъното на зелените й панталонки и подутите й стъпала.

— Съжалявам. Откъде казахте, че сте?

— БОЦ — срита ме Лив и аз тръгнах, почти пълзейки, по коридора.

— Разбира се. И какво е това?

Лив въздъхна търпеливо.

— Британски образователен център. Както казах, ние търсим високоефективни училища в Съединените щати, за да използваме методите им на обучение като модел в нашата образователна реформа.

— Високоефективни?

Мис Хестър звучеше объркано. Завих зад ъгъла, все още на колене и длани.

— Не мога да повярвам, че не са ви информирали за моето посещение. Може ли да говоря с вашия главен учител, ако обичате?

— Главен учител?

Докато мис Хестър се опитваше да осмисли какво е „главен учител“, аз вече бях изминал половината път по стъпалата към горния етаж. Оказа се, че Лив не само беше руса и умна, но притежаваше и множество други неподозирани таланти.

— Добре, стига шегички с „Мрежата на Шарлот“19. Вземете своя екземпляр с една ръка, направете разрез с ножиците си по корема от горе на долу — чувах мисис Уилсън през вратата. Досетих се какво правят в часа по биология днес по миризмата, която се носеше от стаята. Да не споменавам суматохата, която явно цареше вътре.

— Май ще припадна…

— Божичко, не!

— Ууу, отврат!

Погледнах през прозореца на вратата. Розови ембриони на прасенца бяха подредени в редица върху лабораторните маси. Бяха малки, забодени върху черни восъчни дъски в метални подноси. С изключение на прасето на Линк. Неговото беше огромно. Той вдигна ръка.

— Ъъъ… Мисис Уилсън? Не мога да разрежа гръдната кост с ножиците. Танк е прекалено голям.

— Танк?

— Танк, прасето ми.

— Можеш да използваш онези градински ножици там, в задната част на стаята.

Почуках по прозореца. Линк мина точно покрай мен, но не ме чу. Еден седеше на дългата черна лабораторна маса до тази на Линк, стискаше носа си с една ръка, а с другата бърникаше в прасето си с пинсети. Изненадах се, че я виждам тук заедно с другите повтарачи — не че беше интелектуален гений, но предполагах, че майка й и мафията от ДАР са намерили начин да я отърват.

Еден извади дълго жълто въже от прасето си.

— Какво е това жълто нещо? — попита с вид, сякаш щеше да изпсува.

Мисис Уилсън се усмихна. Това беше любимият й момент от годината.

— Мис Уестърли, колко пъти ходихте до закусвалнята тази седмица? Взехте ли си шейк с картофките и сандвича? Лучени кръгчета? Парче пай?

— Какво?

— Това е мас. Която се трупа по вас, когато ядете въпросните деликатеси. А сега да потърсим пикочния мехур.

Потропах отново, когато Линк минаваше покрай мен с чифт огромни ножици. Този път ме видя и отвори вратата.

— Мисис Уилсън, трябва да отида до тоалетната.

Тръгнахме по коридора, Линк все още с ножиците в ръка. Завихме зад ъгъла, Лив продължаваше да разговаря с мис Хестър. Щом ни видя, тя й се усмихна и прибра тетрадката си.

— Благодаря ви. Ще ви държа в течение.

Изчезна през входната врата зад нас. Навън веднага разпусна кока си. Трябва да си идиот, за да не разпознаеш, че Лив е обикновена тийнейджърка, и не само заради прокъсаните й дънки.

Мис Хестър я проследи с поглед, поклащайки критично глава.

— Червенодрешковци20.

* * *

Положението с Линк беше такова — никога не питаше за подробности. Просто се хвърляше с главата напред. Хвърли се така, когато преди години се опитахме да разрежем истинска гума от кола, за да си направим люлка и да скачаме в езерото. Хвърли се, без да му мигне окото, когато го накарах да ми помогне да изкопаем капан за алигатори в задния двор. Хвърляше се всеки път, когато отмъквах Бричката, за да преследвам момиче, което цялото училище мислеше за смахнато. Това беше чудесно качество за най-добър приятел и понякога се чудех дали щях да правя същото за него, ако ситуацията беше обърната. Защото аз винаги задавах въпроси, а той винаги просто действаше.

След пет минути карахме по улица „Джаксън“. Минахме по „Дав“ и завихме към закусвалнята. Погледнах часовника си. Ама вече беше разбрала, че ме няма. Мариан щеше да чака Лив в библиотеката, след като се бяха разминали за закуска. А по някое време мисис Уилсън щеше да изпрати някого да измъкне Линк от тоалетната. Нямахме време.

Настанихме се с мазната си храна в мазните подноси на мазната червена маса. Все още нямахме истински план.

— Не мога да повярвам, че е избягала с вампирчето.

— Колко пъти да ти казвам? Той е инкубус — поправи го Лив.

— Все тая. Ако е кървав инкубус, ще ти изпие кръвчицата, нали? Така че няма разлика.

Линк напъха една бисквитка в устата си и започна да топи друга в мазнината от чинията си.

— Кървавият инкубус е демон. Вампирът е нещо от филмите.

Не исках да го правя, но трябваше да му кажа и останалата част.

— Ридли също е с тях.

Той въздъхна и смачка салфетката. Изражението му не се промени, но знаех, че стомахът му се е стегнал на възел също като моя.

— Е, това си е новина. — Хвърли салфетката в кошчето за боклук. Хартиената топка се удари в ръба и падна на пода. — Сигурен ли си, че са в Тунелите?

— Така изглежда. — По пътя насам бях разказал на Линк за видението, но спестих частта как точно го бях видял в банята си. — Тръгнали са към място, наречено Голямата бариера.

— Място, което не съществува — поклати глава Лив, докато проверяваше въртящите се циферблати на китката си.

Линк бутна чинията си настрани, макар все още да беше пълна с храна.

— Да видим дали съм те разбрал правилно. Ще слезем в Тунелите и ще открием тази предварително появила се луна с помощта на шантавия часовник на Лив?

— Селенометър — не вдигна глава тя и продължи да преписва числата от устройството в червената си тетрадка.

— Все тая. А защо да не кажем на семейството на Лена какво става? Може би ще ни направят невидими или ще ни дадат някакви странни чародейски оръжия.

Оръжие. Като онова, което носех в себе си в момента.

Чувствах извивката на Сиянието в джоба си. Нямах представа как работи, но може би Лив щеше да има. Тя знаеше как да разчита чародейското небе.

— Няма да ни направи невидими, но имам това.

Извадих сферата и я задържах над искрящата пластмасова маса.

— Това е топка, пич. Ти сериозно ли? — не беше впечатлен Линк.

Лив беше застинала на място. Протегна се внимателно напред, ръката й се поколеба.

— Това ли е, което си мисля?

— Това е Сиянието. Мариан ми го даде в Деня на всички души. Принадлежало е на майка ми.

Лив се опита да скрие раздразнението си, но не й се получи много добре.

— Професор Ашкрофт е имала у себе си Сияние през цялото това време и не ми го е показала?

— Ето го. Успокой се.

Пуснах сферата в ръката й. Тя я хвана предпазливо, сякаш беше крехко яйце, което можеше да се счупи съвсем лесно.

— Внимателно! Знаеш ли колко редки са тези неща? — не можеше да откъсне очи от лъскавата топка Лив.

Линк изпи до дъно кока-колата си, оставяйки само леда в чашата:

— Някой ще ме осветли ли по въпроса? Какво е това?

Лив беше като хипнотизирана.

— Това е едно от най-мощните оръжия в чародейския свят. Метафизичен затвор за инкубуси, ако знаеш как да го използваш. — Погледнах я с надежда. — А за нещастие аз си нямам ни най-малка идея.

Линк погледна Сиянието.

— Като криптонит за инкубуси21?

Лив кимна.

— Нещо такова.

Нямаше съмнение, че Сиянието е мощно оръжие, но явно нямаше да ни помогне с проблема, пред който бяхме изправени. Нямах никакви идеи какво да правим.

— Ако това нещо не може да ни помогне, как ще влезем в Тунелите?

— Ако ще влизаме отново в Тунелите, трябва да минем през някоя от Външните врати. Не можем през библиотеката.

— Значи има и други начини? През тези Външни врати? — попита Линк.

Лив кимна.

— Да. Но само чародейци и малцина смъртни — като професор Ашкрофт — знаят къде са те. А тя няма да ни каже. Убедена съм, че в момента ми опакова багажа.

Бях очаквал Лив да има отговор на въпроса, но този път Линк беше човекът, който се сети пръв.

— Знаете ли какво означава това? — ухили се той и прегърна небрежно Лив през раменете. — Най-накрая ще си пробвате късмета, пиленца. Дойде време за Тунела на любовта.

* * *

На панаира бяха останали само боклуци и тук-там ръждясали парчета ламарина. Ритнах някаква буца пръст и изтръгнати от земята плевели.

— Погледни, виждат се вдлъбнатините, където са били съоръженията — посочи Лив. Лусил спокойно се влачеше зад нея.

— Аха, но как да разберем кои следи от кои съоръжения са?

Когато бяхме в „Дейри Кийн“, идеята ни се стори добра, но сега стояхме сред празното поле и ситуацията изглеждаше различна.

Линк се мотаеше на няколко метра встрани от нас, забил нос в земята. После ни махна с ръка и извика:

— Мисля, че тук е било виенското колело. Вижте всички тия фасове. Старецът, дето го пускаше, пушеше по цял ден.

Отидохме при него. Лив посочи към някаква черна ивица малко по-надалече.

— Не стояхме ли там, когато Лена ни видя?

— Какво? — стреснах се при думата „ни“.

— Искам да кажа, когато ме видя — изчерви се тя. — Машината за пуканки гръмна, когато тя мина покрай нея. Преди да пукне балона на клоуна и да разплаче малкото дете.

Как бях могъл да забравя?

Беше трудно да се открият следите в земята под високата трева. Коленичих и започнах да разчиствам бурените, но отдолу нямаше нищо. Само кутии от пуканки и билети. Изправих се и тогава усетих, че Сиянието отново се затопля в джоба ми и леко трепти. Извадих го — светеше в светло синьо.

Махнах към Лив да дойде при мен.

— Какво означава това според теб?

Тя огледа внимателно сферата, докато цветът се усилваше.

— Нямам представа. Никога не съм чела, че могат да си сменят цвета.

— Какво става, деца? — изтри Линк потта от челото си с края на овехтялата си тениска на „Блек Сабат“. — Леле. Кога започна да свети това чудо?

— Преди секунда.

Без да знам защо, започнах да ходя бавно, правех няколко стъпки и спирах. После отново. Докато вървях, блясъкът на Сиянието стана по-силен.

— Итън, какво правиш?

Лив беше точно зад мен.

— Не съм сигурен.

Смених посоката и цветът избледня. Защо се променяше? Обърнах се и тръгнах обратно. С всяка стъпка, която правех, Сиянието се затопляше в ръката ми, вибрациите ставаха по-силни.

— Виж — разтворих дланта си, за да може Лив да види тъмносиния цвят, който беше започнало да излъчва.

— Какво става?

Свих рамене.

— Явно колкото повече приближаваме, толкова повече оживява.

— Да не мислиш, че… — загледа се тя замислено в прашните си сребристи кецове. Мислехме за едно и също нещо. Завъртях топката в ръката си.

— Може ли да действа като компас?

Тя гледаше как сферата блестеше все по-ярко — толкова силно, че Лусил се присламчи към нас, привела глава, сякаш се опитваше да хване светулки във въздуха. Когато стигнахме ивицата с изгорена трева, Лив спря. Сиянието беше станало тъмносиньо, почти черно. Загледах се внимателно в земята.

— Тук няма нищо.

Лив се наведе и започна да търси из тревата.

— Не съм сигурна. — След като дръпна няколко по-високи стръка трева встрани и разчисти пръстта, отдолу се появиха някакви очертания. — Виж линиите. Това е врата.

Линк се оказа прав. Беше като маскираната врата под чергата в стаята на Макон.

Клекнах до тях и прокарах ръката си по краищата на вратата, разчиствайки останалата пръст. Погледнах към Лив.

— Откъде знаеше?

— Искаш да кажеш, като изключим факта, че Сиянието направо полудя ли? — каза тя самодоволно. — Външните врати не са толкова трудни за откриване, ако знаеш какво търсиш.

— Надявам се, че не са толкова трудни и за отваряне — посочи Линк към средата на вратата. Там имаше ключалка.

Лив въздъхна.

— Заключена е. Трябва ни чародейски ключ. Не можем да влезем вътре без такъв.

Линк измъкна от колана си огромните градинарски ножици, които беше откраднал от лабораторията по биология. Нямаше да бъде Линк, ако връщаше нещата обратно на мястото им.

— Чародейски ключ? Глупости.

— Няма да стане — приклекна Лив до него в тревата. — Това е чародейска ключалка, не вратичката на училищното ти шкафче.

Линк изсумтя, докато се опитваше да напъха ножиците в процепа.

— Не си оттук, очевидно. В целия окръг няма врата, която не може да бъде отворена с клещи или остра четка за зъби.

Погледнах към Лив.

— Даваш ли си сметка, че приятелчето ти ще прецака нещата?

— Така ли? — Линк ни се ухили в момента, в който вратата се отвори със скърцащ звук. Вдигна юмрук към мен в обичайния ни жест за поздрав. — Удари!

Лив беше шокирана.

— Е, това не можеш да го прочетеш в книгите.

Линк се наведе и погледна вътре.

— Тъмно е, а тук няма стълба. Прилича на доста голяма дупка.

— Давай смело напред.

Знаех какво ще се случи.

— Да не си откачил?

— Довери ми се.

Той повдигна внимателно крака си и направи крачка във въздуха. Миг по-късно докосна невидимото стъпало.

— Човече, откъде ги вземат тия неща чародейците? Да не би да има… чародейски дърводелци? Свръхестествени пирони и дъски? — Тръгна надолу и изчезна от погледа ни. Секунда по-късно гласът му отекна от дупката. — Не е толкова далече. Идвате ли?

Лусил погледна в дупката и се спусна надолу. Тази котка явно беше попила огромна доза лудост от всички тия години, в които беше живяла с лелите ми. Надникнах вътре и видях блещукащата светлина от запалените факли. Линк стоеше под нас с Лусил в краката си.

— Първо дамите.

— Защо мъжете винаги казват това, когато предстои нещо опасно или страшно? — отпусна Лив колебливо крака си в дупката. — Не се обиждай.

Усмихнах й се.

— Няма.

Сребристите й кецове увиснаха във въздуха за секунда и тя се олюля, изгубвайки равновесие. Хванах я за ръката.

— Знаеш ли, ако намерим Лена, тя може да бъде напълно…

— Знам.

Погледнах в спокойните сини очи на Лив, които никога нямаше да станат зелени или златисти. Слънцето осветяваше косата й с цвят на мед. Тя ми се усмихна и аз пуснах ръката й. Осъзнах, че се опитваше да ме успокои. Последвах я и докато потъвах в тъмнината под мен, чух как вратата зад гърба ми се затръшна и скри небето.

* * *

Входът на тунела беше влажен и покрит с мъх, както онзи, който водеше от „Lunae libri“ към „Рейвънуд“. Таванът над стъпалата беше нисък, а каменните стени бяха стари и изтъркани като в затвор. Всяка капка вода и всеки звук отекваше в тях.

Стъпалата свършиха и се озовахме на нещо като кръстопът. Не в преносен смисъл, а в буквален.

— Е, по кой път да тръгнем?

Линк погледна към двата напълно различни тунела пред нас. Това пътуване беше много по-сложно от онова до „Изгнание“. Там стреляхме направо, докато сега трябваше да направим избор.

Избор, който аз трябваше да направя.

Пътят вляво приличаше повече на ливада, отколкото на тунел. В далечината напред се разширяваше, над прашната пътека се свеждаха плачещи върби, а от двете й страни се нижеха диви цветя и висока трева. Още по-напред се виждаха закръглени хълмове, издигащи се нависоко под чистото безоблачно небе. Човек можеше да си представи песента на птиците и да види подскачащите зайци, хрупащи тревата, ако това не беше чародейски тунел, където нищо не беше такова, каквото изглеждаше на пръв поглед.

Тунелът вдясно също не беше истински тунел, а виеща се градска уличка под свое собствено чародейско небе. Тъмната улица беше пълна противоположност на слънчевия провинциален пейзаж на първия тунел.

Лив записваше бележките си в тетрадката си. Надникнах през рамото й. Асинхронни времеви зони в съседни тунели.

Единствената светлина идваше от мигащата табела на мотел в края на улицата. Високи жилищни сгради с малки железни балкони и с аварийни стълби се издигаха от двете й страни. Дълги жици пресичаха улицата от сграда до сграда и образуваха заплетена мрежа, по която тук-там висеше пране. В асфалта на улицата все още се виждаха релсите от изоставена трамвайна линия.

— Накъде да тръгнем? — притеснено попита Линк. Мотаенето из зловещи чародейски тунели не му беше най-любимото занимание. — Гласувам за пътя на Магьосника от Оз — посочи той слънчевата пътека.

— Не мисля, че трябва да гласуваме.

Извадих Сиянието от джоба си; още преди да забележа светлината, сферата беше затоплила ръката ми. Абаносовата му повърхност започна да блести с бледозеленикава светлина.

Очите на Лив се разшириха от изненада.

— Невероятно.

Направих няколко стъпки по тъмната улица и светлината се усили. Линк тръгна след мен.

— Ехо? Тръгвам насам. Няма ли да ме спрете?

— Погледни. — Вдигнах Сиянието достатъчно високо, за да го види, и продължих да вървя.

— Страхотен фенер.

Лив провери селенометъра си.

— Прав си. Води ни като компас. Моите данни го потвърждават. Магнетичното поле на Луната е по-силно в тази посока, което не е нормално за това време на годината.

Линк поклати глава.

— Знаех си, че ще изберем зловещата улица. Сигурно ще бъдем убити от някой от онези Бесове.

С всяка стъпка, която правех по улицата, Сиянието светеше все по-ярко и с по-плътно зелено.

— Ще тръгнем по този път.

— Естествено.

След като Линк се увери, че сме се запътили към сигурната си смърт, тъмната улица вече беше просто една тъмна улица, нищо повече. Кратката разходка до светещата табела на мотела, която още премигваше, мина без перипетии. Улицата беше със задънен край и водеше право към вратата под знака. Имаше и една перпендикулярна на нея пресечка с къщи, чиито врати не бяха осветени. Между мотелската табела и съседната сграда се виждаше проход с каменни стъпала. Още един Вход.

— А сега наляво или надясно? — попита Лив, стъпвайки отново на улицата.

Погледнах към искрящата светлина на Сиянието, която вече беше станала яркозелена.

— Нито едното, нито другото. Нагоре сме.

Бутнах тежката врата в края на стъпалата. Озовахме се под огромна каменна арка, извисяваща се към слънчевата светлина, която проникваше през клоните на гигантски дъб. Жена с бели панталонки и бяла шапка караше бяло колело, а в кошницата й имаше бял пудел. Голям голдън ретривър тичаше след колелото. Кучето влачеше след себе си мъж, който стискаше в ръка каишката му. Лусил хвърли един поглед на голдън ретривъра и се скри в храсталака.

— Лусил! — Потърсих я в храстите, но тя беше изчезнала. — Супер. Отново загубих котката на лелите ми.

— Технически погледнато, тя е твоята котка. Живее с теб. — Линк претърсваше сред азалиите. — Не се притеснявай. Ще се върне. Котките имат добър усет за посоките.

— Откъде знаеш? — Лив изглеждаше развеселена от факта, че Линк ни залива с компетентна информация.

— „Котешка седмица“. Като „Седмицата на акулите“, но с котки.

Погледнах го настоятелно, но той не спря, въпреки че целият се изчерви.

— Какво? Майка ми гледа странни неща по телевизията.

— Хайде, да вървим.

Щом излязохме изпод дърветата, момиче с лилава коса връхлетя върху Линк и за малко да изпусне огромния си скицник за рисуване. Бяхме заобиколени от кучета и хора, велосипеди и скейтъри; намирахме се в парк с много азалии и високи дъбове, които хвърляха приятна сянка. В центъра му имаше каменен фонтан с множество орнаменти, със статуи на голи морски създания — мъже с рибешки опашки, които се заливаха с вода. От фонтана тръгваха пешеходни алеи във всички посоки.

— Какво стана с Тунелите? Къде се намираме? — Линк беше по-объркан от обикновено.

— В някакъв парк сме, очевидно — отвърна Лив.

Знаех точно къде сме и се усмихнах.

— Не в „някакъв парк“. Паркът „Форсит“. В Савана сме.

— Какво?

Лив ровеше за нещо в чантата си.

— Савана, Джорджия. Идвал съм тук с майка ми, когато бях малък.

Лив разгъна карта на нещо, което ми приличаше на чародейското небе. Разпознах Южната звезда и онази със седемте лъча, която липсваше от истинското чародейско небе.

— Няма никакъв смисъл. Ако Голямата бариера съществува — не казвам, че вярвам в това — тя определено не е по средата на град от света на смъртните.

Свих рамене.

— Сиянието ни доведе тук. Какво мога да кажа?

— Изминали сме около… седем-осем километра. Как може да сме в Савана?

Линк все още не беше схванал идеята, че нещата в Тунелите бяха доста различни. Лив щракна химикалката си, като си мърмореше нещо.

— Мястото и времето не са подвластни на законите на смъртната физика.

Две стари дами бутаха две дребни кученца в малки колички. Определено бяхме в Савана. Лив затвори червената си тетрадка.

— Време, разстояние, пространство — всички са различни тук долу. Тунелите са част от чародейския свят, не от този на смъртните.

Като по сигнал Сиянието угасна и потъна в мрак, макар и лъскав. Пъхнах го обратно в джоба си.

— Какво, по дяво…? Откъде да знаем накъде да тръгнем сега? — паникьоса се Линк, за разлика от мен.

— Нямаме нужда от него. Мисля, че знам къде отиваме.

Лив повдигна със съмнение вежди.

— Нима?

— В Савана познавам само един човек.

Загрузка...