Прелестен мрак - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Ками Гарсия (20.VI Ничий син) #33

20.VI Ничий син

Самата врата изобщо не изглеждаше необичайна.

Нито пък Входът, който ни изведе до нея, или пък витият пасаж, по който вървяхме, за да стигнем тук. Завой след завой през коридори, изградени от ронещи се скали и кал и напукани дървени дъски. Точно така се предполагаше да изглеждат тунелите — влажни, мрачни и тесни. Беше почти като в онзи ден, когато с Линк бяхме гонили едно улично куче из срутващите се тунели в Съмървил.

Мисля, че най-странното в цялата ситуация беше именно това — колко обикновено изглеждаше всичко сега, след като бяхме открили тайния ключ към картата. Да го следваме беше най-лесната част.

Досега.

— Това е. Тук трябва да е.

Лив вдигна поглед от картата. Погледнах напред пред нас, където едно дървено стълбище водеше нагоре към врата, чийто силует се очертаваше от слънчевите лъчи, проникващи през процепите й.

— Сигурна ли си?

Тя кимна и пъхна картата в джоба си.

— Тогава да проверим какво има там.

Започнах да се катеря по стъпалата към вратата.

— Не бързай толкова, любовнико. Какво има според теб от другата страна на вратата? — дръпна ме рязко Ридли. Изглеждаше толкова нервна, колкото аз се чувствах.

Лив изучаваше вратата.

— Според легендите — древна магия, нито Светлина, нито Мрак.

Бившата чародейка поклати глава.

— Нямаш представа за какво говориш, Пазителко. Древната магия е неконтролируема. И безгранична. Хаос в най-чистата форма. А това не е подходящата комбинация за щастлив край на вашата малка експедиция.

Продължих нагоре към вратата. Лив и Линк бяха точно зад мен.

— Хайде, Рид. Искаш ли да помогнеш на Лена или не? — отекна като ехо в стените гласът на Линк.

— Просто казвам…

Чувах страха в гласа на Ридли. Опитах се да не мисля за последния път, когато звучеше така уплашена — при сблъсъка си със Сарафина в гората.

Бутнах вратата и тя изскърца, изсъхналото дърво се огъна и поддаде. Още един напън и щеше да се отвори. Щяхме да бъдем там, където и да беше това. Голямата бариера.

Не бях уплашен. Не знам защо. Но когато натиснах вратата, не мислех за това, че влизам в магическа вселена. Мислех за вкъщи. Дървената плоскост под ръцете ми не беше по-различна от Външната врата, която открихме в земята под Тунела на любовта. Може би беше знак — нещо от началото се появяваше в края. Не знаех само дали това е добро или лошо знамение.

Нямаше никакво значение какво има от другата страна на вратата. Лена ме чакаше. Тя се нуждаеше от мен, независимо дали го осъзнаваше или не. Нямаше връщане назад.

Облегнах се с цялата си тежест върху вратата, натиснах и тя се отвори. Малкият процеп светлина се превърна в поле от заслепяваща белота.

* * *

Пристъпих в пронизващата светлина, сега мракът беше зад гърба ми. Почти не виждах стъпалата под себе си. Вдишах с пълни гърди наситения със сол и остър аромат на море въздух.

Loca silentia. Сега разбирах. В мига, в който излязохме от мрака на Тунелите сред обширното плоско отражение на водата, вече нямаше нищо друго освен светлина и мълчание.

Очите ми бавно започнаха да свикват. Намирахме се на нещо, което приличаше на каменист нисък плаж, покрит със сиви и бели миди, ограден от разпръснати зад нас палми. Разбита дървена пътечка се простираше покрай брега, точно срещу островчетата. Стояхме там четиримата и се ослушвахме — наоколо трябваше да се чува шумът на вълните или на вятъра, крясъците на чайките в небето. Но тишината беше толкова плътна, че възпираше дори мислите ни.

Картината беше напълно обикновена и същевременно абсурдна, жива като във всеки сън. Цветовете бяха прекалено наситени, светлината — изумително ярка. А в далечните сенки отвъд брега мракът беше прекалено тъмен.

Но всичко тук беше някак красиво. Дори мракът.

И тогава сякаш мигът почувства, че ни е приковал сред това мълчание. Магията се настани между нас, заобиколи ни и ни обви като с въже, завързвайки ни един за друг. Щом се опитах да тръгна по пътечката, овалните брегове на Морските острови изплуваха в далечината пред нас. Зад тях имаше само плътна, непрогледна мъгла. Снопове блатиста трева и тиня се надигнаха от водата и оформиха дълъг тесен насип, който се виеше неравномерно по брега. Проядени от влагата и времето дървени плоскости и дъски се простряха напред сред спокойната синя морска шир, а краищата им потънаха в непрогледните дълбини. Тези плаващи докове се губеха надолу по крайбрежието като изхабени дървени пръсти.

Мостове за никъде.

Вдигнах очи към небето. Не се виждаше нито една звезда. Лив погледна към селенометъра на китката си и го потупа.

— Тези числа вече не означават нищо. Трябва да разчитаме само на себе си.

Свали часовника си и го пъхна в джоба си.

— Предполагам, че си права.

— И сега какво? — наведе се Линк, за да вдигне една мида със здравата си ръка и я метна към морето. Водата я погълна напълно мълчаливо. Ридли стоеше до него, вятърът развяваше розовите й кичури. В края на мостчето пред нас се полюляваше знамето на Южна Каролина — със силуета на палмата и полумесеца на фона на среднощното синьо небе; приличаше на чародейско знаме, закачено на висок пилон. Когато се загледах по-внимателно в знамето, забелязах, че в него има нещо различно. На това имаше звезда със седем върха, точно до познатата луна и палмата. Южната звезда, появила се на флага като паднала от небето.

Ако това наистина беше мястото на шева, където смъртният и магическият свят се събираха, то аз поне не виждах никакъв знак, който да ми покаже, че е така. Не знаех какво бях очаквал да открия. Разполагах само с прекалено много звезди на щатския флаг и със силното усещане за присъствието на магията, плътно като солта във въздуха.

Присъединих се към другите, които бяха отишли в далечния край на дървената пътечка. Вятърът като че ли се усилваше и знамето плющеше около пилона. Но не издаваше никакъв звук.

Лив се консултира с картата.

— Ако сме на правилното място, то трябва да е някъде между онзи остров, отвъд шамандурата, и точно където сме застанали.

— Мисля, че сме на правилното място.

Бях сигурен в това.

— Откъде знаеш?

— Помниш ли Южната звезда, за която ми говореше? — посочих към знамето. — Помисли малко. Ако си я следвал по целия път дотук, звездата на знамето е точно това, което търсиш. Някакъв вид знак, че си стигнал където трябва.

— Разбира се. Звездата със седемте върха — протегна се Лив към знамето и докосна плата му, сякаш за пръв път си позволяваше да повярва.

Нямахме време за това. Знаех, че трябва да продължим.

— Е, и какво търсим? Земя? Или нещо, направено от човек?

— Смяташ, че това не е? — огледа се Линк разочаровано и пъхна градинарските си ножици обратно в колана си.

— Мисля, че трябва да прекосим водата. Звучи логично, наистина. Като да прекосиш река Стикс, за да стигнеш до Хадес. — Лив изглади картата на дланта си. — Според картата ние търсим някакъв вид връзка, която ще ни преведе през морето до самата Голяма бариера. Като пясъчен нанос или мост.

Постави прозрачната хартия на майка ми върху картата и всички погледнахме. Линк ги взе от ръцете й.

— Да, виждам го. Супер яко.

Размести пауса надолу и нагоре по картата.

— Сега го виждате, сега не.

Изпусна листовете и те се разпиляха по пясъка. Лив се наведе, за да ги вдигне.

— Внимавай! Да не си се побъркал?

— Искаш да кажеш, като истински гений?

Понякога в разговорите, които водеха Лив и Линк, нямаше никакъв смисъл. Тя прибра в джоба си картата на леля Пру и тръгнахме отново.

Ридли вдигна Лусил на ръце. Откакто напуснахме Тунелите, не се беше обаждала много. Може би сега, след като беше отритната от чародейския свят, предпочиташе компанията на котката. Или просто се страхуваше. Сигурно беше по-наясно от нас с опасностите, с които тепърва ни предстоеше да се сблъскаме.

Усещах как Сиянието гори в джоба ми. Сърцето ми заби силно и главата ми започна да пулсира от болка.

Какво ставаше с мен? Откакто бяхме преминали в ничията земя на картата, наречена Loca silentia, светлината беше спряла да осветява пътя ни и имах чувството, че ни показваше миналото. Миналото на Макон.

Той беше като проводник за виденията, пряка линия, която не можех да контролирам. Виденията идваха внезапно, нахлуваха в настоящето и го изпълваха с частички от миналото на Макон.

Старо палмово листо се разчупи шумно под крака на Ридли. После още едно и изведнъж усетих, че се изплъзвам…

Раменете на Макон изпукаха — силната болка от разчупващите се кости. Кожата му се изпъна, сякаш повече не можеше да задържа това, което се криеше под нея. Въздухът беше изстискан от дробовете му, все едно бяха спукани. Зрението му започна да се размазва, струваше му се, че ще падне, камъните разкъсваха плътта му, докато тялото му се строполяваше на земята.

Трансформацията.

От този момент нататък той нямаше да може да ходи сред смъртните посред бял ден. Слънцето щеше да изгори кожата му. Нямаше да може да се пребори с нуждата да се храни с кръвта на смъртните. Сега беше един от тях — още един кървав инкубус в дългата линия на убийци от семейното дърво на Рейвънуд. Хищник, ходещ сред плячката си, търсещ храната си.

* * *

Дойдох отново на себе си така внезапно, както се бях пренесъл в света на Макон. Виеше ми се свят, за малко да се препъна в Лив.

— Трябва да вървим. Нещата излизат извън контрол.

— Какви неща?

— Сиянието — нещата в главата ми — казах аз, защото не можех да го обясня по-добре.

Тя кимна.

— Предположих, че за теб може да има усложнения. Не бях сигурна дали Водачът ще реагира по-силно на такава концентрация на магия, след като си толкова чувствителен към чародейския свят. Искам да кажа, ако наистина си…

Ако наистина бях Водач. Не беше нужно да го казва.

— Значи признаваш, че най-накрая повярва в съществуването на Голямата бариера?

— Не. Освен ако… — посочи към най-далечния пристан, който приличаше повече на тясна пътека с овехтели изтърбушени дъски и се простираше по-далече от другите — толкова навътре, че не можехме да видим къде свършва, скрит в мъглата. — Това може да е мостът, който търсим.

— Не прилича много на мост — прозвуча скептично Линк.

— Има само един начин да разберем.

Тръгнах пред тях.

Докато си проправяхме път през изгнилите дъски и мидените черупки, открих, че непрекъснато се унасям в сън. Вървях и бях тук, заспивах и се пренасях другаде. Навътре и навън. В един миг чувах отекващите гласове на Ридли и Линк, които се заяждаха помежду си. В следващия мъглата се спускаше около мен и бях придърпван отново във виденията за миналото на Макон. Знаех, че трябва да науча нещо от тях, но те ме заливаха толкова бързо, че нямах време да ги осмисля.

Сетих се за Ама. Тя би казала: „Всичко означава нещо“. Опитах се да си представя какви щяха да бъдат следващите й думи.

З.Н.А.М.Е.Н.И.Е. Осем водоравно. За да ми напомни, че трябва да внимавам какво ще се случи сега. Съсредоточи се, Итън Уейт, защото това ти показва какво ще последва.

Беше права, както обикновено — всичко означаваше нещо, нали? Всички промени в Лена трябваше да ми помогнат да видя истината, ако бях способен да го направя. Дори и сега, въпреки опитите си, не успявах да сглобя парчетата от виденията, за да открия историята, която те се опитваха да ми кажат.

Нямах време за това обаче, защото с приближаването до мостчето започнах да изпитвам друга нужда, пътеката под краката ми се огъна, гласовете на Ридли и Линк заглъхнаха…

В стаята беше тъмно, но Макон нямаше нужда от светлина, за да вижда. Лавиците бяха отрупани с книги, както си беше представял, че ще бъде. Томове с всякакви подробности за американската история, особено такива, свързани с войните, които бяха оформили облика на страната — Войната за независимост и Гражданската война. Макон прокара пръсти по кожените подвързии. Тези книги вече не му бяха нужни.

Това беше различна война. Война между чародейците, вихреща се най-вече сред членовете на собственото му семейство.

Чуваше стъпките отгоре, звука от ключа във формата на полумесец, пъхнат в ключалката. Вратата изскърца, лъч светлина проникна, когато капакът на тавана се отвори. Искаше му се да се протегне, да й подаде ръка, за да й помогне да слезе, но не посмя.

Не я беше виждал, нито докосвал от години.

Общуваха само с писма и чрез книгите, които тя оставяше за него в Тунелите. Но през цялото това време не се бяха доближавали един до друг. Мариан много държеше на това. Сега тя пристъпи през изрязаната в тавана врата и светлината нахлу в стаята. Макон затаи дъх. Беше дори по-красива, отколкото си я спомняше. Лъскавата й кестенява коса беше повдигната нагоре от чифт очила за четене с червени рамки и откриваше лицето й. Усмихна му се.

— Джейн.

Не беше произнасял името й на глас от много отдавна. Беше като песен.

— Никой не ме е наричал така от… — сведе очи тя. — Сега използвам Лила.

— Разбира се. Знам.

Лила видимо беше нервна, гласът й трепереше.

— Съжалявам, че дойдох, но това беше единственият начин. — Избягваше погледа му. Беше прекалено болезнено да го гледа. — Трябва да ти кажа нещо… нещо, което не можех да рискувам да оставя в кабинета ти или да пратя в писмо през Тунелите.

Макон имаше малък кабинет в Тунелите, където си отдъхваше от самоналоженото си изгнание в Гатлин. Понякога Лила оставяше послания между страниците на книгите, които му изпращаше. Посланията никога не бяха лични. Винаги се отнасяха само за техните проучвания в „Lunae libri“ — най-често отговори на въпросите, които и двамата си задаваха.

— Радвам се, че те виждам — пристъпи Макон напред и Лила застина на място. Той се засегна. — Не се страхувай. Вече мога да контролирам тези нужди.

— Не е заради това. Аз… не би трябвало да съм тук. Казах на Мичъл, че ще работя до късно в архива. Не ми е приятно да го лъжа.

Разбира се. Тя чувстваше вина. Все още беше същият честен човек, когото Макон помнеше.

— Ние сме в архив.

— О, това е просто игра на думи, Макон.

Той издиша тежко при звука на името си, произнесено от нея.

— Кое е толкова важно, че рискува да дойдеш при мен, Лила?

— Открих нещо, което баща ти е скрил от теб.

Черните очи на Макон потъмняха още повече при споменаването на баща му.

— Не съм го виждал от години. От… — не искаше да продължава. Не го беше виждал, откакто Силас го беше принудил да се откаже от Лила. Силас и неговите извратени възгледи, фанатизмът му спрямо връзките между смъртни и чародейци. Но Макон не спомена нищо за това. Не искаше да го прави по-тежко за нея. — Трансформацията.

— Трябва да знаеш нещо — снижи гласа си Лила, сякаш това, което щеше да каже, можеше само да бъде прошепнато. — Ейбрахам е жив.

И двамата нямаха време да реагират. Разнесе се свистящ звук и в мрака се материализира някаква фигура.

— Браво. Тя наистина е по-умна, отколкото очаквах. Лила, нали? — изръкопляска Ейбрахам силно. — Тактическа грешка от моя страна, но не е нещо, което сестра ти да не може да поправи. Не си ли съгласен, Макон?

Макон присви очи.

— Сарафина не е моя сестра.

Ейбрахам намести вратовръзката си. С бялата си брада и хубавия си официален костюм приличаше повече на полковник Сандърс27, отколкото на това, което беше — убиец.

— Не е нужно да си толкова зъл. Сарафина е дъщеря на баща ти все пак. Срамота е, че двамата не се разбирате. — Ейбрахам пристъпи небрежно към Макон. — Знаеш ли, винаги съм се надявал да се срещнете. Сигурен съм, че ако си поговорите малко, ще разберете своето място в Общия ред.

— Знам къде ми е мястото. Направих избора си и се обвързах със Светлината преди много години.

Ейбрахам се засмя високо.

— Като че ли това е възможно. Ти си създание на Мрака по природа, инкубус. Тази нелепа връзка със светлите чародейци, защитаващи смъртните — това е безумие. Ти принадлежиш на нас, на своето семейство. — Ейбрахам погледна към Лила. — А това? Смъртна жена, с която не можеш да бъдеш? Която е омъжена за друг?

Лила знаеше, че това не е вярно. Макон не беше направил своя избор само заради нея, тя беше част от основната причина. Изправи се срещу Ейбрахам, събирайки цялата си смелост.

— Ще открием начин да сложим край на всичко това. Чародейците и смъртните трябва да могат да бъдат заедно, не просто да съществуват в съседни светове.

Изражението на Ейбрахам се промени. Лицето му потъмня и той вече не приличаше на възрастен южняшки джентълмен. Изглеждаше зловещо и злокобно, когато се усмихна на Макон.

— Баща ти и Хънтинг, всички ние се надявахме, че ще се присъединиш към нас. Предупредих Хънтинг, че братята често се оказват голямо разочарование. Както и синовете.

Макон извърна рязко глава, лицето му беше като огледално отражение на лицето на Ейбрахам.

— Аз не съм ничий син.

— Както и да е, не мога да позволя на тази жена да се бърка в нашите планове. За твое нещастие. Ти обърна гръб на семейството си от любов към някаква порочна смъртна жена и тя ще умре, защото ти я въвлече в нашия свят. — Ейбрахам изчезна и след частица от секундата се материализира пред Лила. — Е, добре — отвори уста, оголвайки кучешките си зъби.

Лила прикри главата си с ръце и изпищя в очакване на ухапването, което така и не дойде. Макон се материализира между тях. Тя усети тежестта на тялото му, когато се удари в нея, изблъсквайки я назад.

— Лила, бягай!

За секунда беше като парализирана, докато те двамата се вкопчиха един в друг. Звукът беше мощен, сякаш земята се разцепваше на две. Гледаше как Макон хвърля Ейбрахам на пода, гърлените му викове раздираха въздуха. После побягна.

* * *

Небето се завъртя бавно около мен и постепенно се избистри.

Лив явно ми говореше нещо, защото виждах как устните й оформяха думи, но не ги чувах. Затворих очите си отново. Ейбрахам беше убил майка ми. Може и да беше умряла от ръката на Сарафина, но Ейбрахам й бе заповядал да го направи. Бях сигурен в това.

— Итън? Чуваш ли ме? — Лив звучеше истерично.

— Добре съм.

Надигнах се бавно. Тримата се взираха наведени над мен, а Лусил седеше на гърдите ми. Бях проснат на разпадащата се дървена пътечка.

— Дай ми го — опита се Лив да измъкне Сиянието от ръцете ми.

— То действа като някакъв метафизичен канал. Не можеш да го контролираш.

Не го пуснах. Не можех да си позволя да затворя този канал.

— Поне ми кажи какво се случи? Кой беше сега — Ейбрахам или Сарафина?

Сложи ръка на рамото ми, за да ме подкрепи.

— Всичко е наред. Не ми се говори за това.

Линк ме погледна.

— Добре ли си, човече?

Примигнах няколко пъти. Бях като под вода и ги гледах през вълните.