15.VI Изгнанието

Вратата се затръшна зад нас. Лив намести износената кожена раница на рамото си, а Линк взе факла от стената на тунела. Бяха готови да ме последват в неизвестното, но вместо това стояхме там и се взирахме един в друг.

— Е? — погледна ме Лив с очакване. — Не е голяма философия. Или знаеш пътя, или не…

— Тихо. Дай му секунда — постави ръка на устата й Линк. — Използвай силата, млади Скайуокър.

Тая работа с Водача очевидно ми носеше нови отговорности. Те май наистина мислеха, че знам накъде да тръгнем, което водеше до сериозен проблем. Аз не знаех.

— Оттук.

Щях да се справя. Нямах избор.

Мариан каза, че чародейските тунели са безкрайни, цял свят под нашия, но не го разбирах напълно, чак досега. Когато завихме след първия ъгъл, проходът се промени, стесни се и стените станаха по-влажни и по-тъмни, леко извити — по-скоро приличаха на туба, отколкото на коридор. Опрях се до стената, за да се ориентирам, и изпуснах факлата си в калта.

— По дяволите.

Вдигнах я, хванах дървената дръжка между зъбите си и продължих напред.

— Гадост — оплака се Линк, когато факлата му угасна.

Лив вървеше зад него.

— И моята угасна.

Намирахме се в пълен мрак. Таванът беше толкова нисък, че трябваше да се навеждаме, за да минем под мръсните камъни.

— Човече, направо се побърквам.

Линк никога не беше харесвал тъмнината. Лив се провикна зад нас:

— По някое време трябва да стигнеш до…

Ударих главата си в нещо твърдо и ръбесто в мрака.

— Ох!

— … врата.

Линк явно беше извадил фенера от джоба си, защото трептящ кръг светлина освети кръглата врата пред мен. Беше от някакъв студен метал, не от напукано дърво или ронещ се камък като другите, които бяхме виждали тук. Приличаше повече на решетка на канализация в стената. Бутнах я с рамо, но тя не поддаде.

— А сега какво? — обърнах се към Лив, която за мен вече беше станала заместничка на Мариан по всички чародейски въпроси. Чух я как прелиства на тетрадката си.

— Не знам. Може би да натиснеш по-силно?

— Това ли намери в тетрадката си? — троснах й се аз.

— Искаш ли да изпълзя и да го направя вместо теб? — Лив също не беше в добро настроение.

— Хайде, деца. Аз ще бутна Итън, ти ще бутнеш мен, а Итън ще бутне вратата.

— Гениално — каза Лив.

— Рамо до рамо, Мини М.

— Какво?

— Мини Мариан. Ти беше тази, която искаше приключения. По-добра идея ли имаш?

Вратата нямаше дръжка или резе. Прилягаше идеално в стената, метален кръг в кръгла сводеста ниша. Нито лъч светлинка не преминаваше през почти незабележимите цепнатини в стената.

— Линк е прав. Нямаме друг избор, не можем да се върнем обратно точно сега. — Натиснах вратата с рамо. — Едно, две, три. Бутай!

Когато пръстите ми докоснаха металната повърхност, вратата се отвори на мига, сякаш в кожата ми имаше генетичен код, някакъв ключ, специално предназначен за нея. Линк връхлетя върху мен, а Лив се стовари върху двама ни. Главата ми се блъсна в нещо, което приличаше на камък, и паднах на пода. Чувствах се толкова замаян, че не виждах нищо. Когато отворих очи, над мен светеше улична лампа.

— Какво стана?

Линк звучеше объркано също като мен.

Опипах ръбовете на камъните с пръсти. Паваж.

— Просто докоснах вратата и тя се отвори.

— Невероятно.

Лив стоеше над нас и се опитваше да възприеме обстановката.

Лежах на улица сред място, което приличаше на Лондон от учебниците по история. Зад мен беше кръглата врата, в края на пътя. До нея имаше месингова улична табелка, на която пишеше „Западен вход, Централна библиотека“.

Линк се изправи до мен, като потъркваше главата си.

— По дяволите. Това е като онези улици, дето Джак Изкормвана е причаквал жертвите си.

Беше прав. Сякаш се намирахме в началото на тесен пасаж в Лондон през деветнайсети век. Беше тъмен, осветен само от мъждивия блясък на няколко газени фенера. Беше ограден и от двете страни с гърбовете на високи къщи от червени тухли. Лив се надигна от земята и направи няколко крачки по пустата уличка, вдигайки глава към стара метална табела: „Крепостта“.

— Това трябва да е името на този тунел. Изумително. Професор Ашкрофт ми разказваше, но не можех да си го представя. Май книгите не могат да ти покажат всичко в истинската му светлина, нали?

— Ами да, не е като на пощенските картички. — Линк се изтупа и огледа наоколо. — Искам само да знам къде изчезна таванът?

Сводестия таван на тунела го нямаше и над главите ни се простираше мрачното нощно небе, толкова голямо и истинско, пълно със звезди като всяко нощно небе, което някога бях виждал.

Лив извади тетрадката си и започна да пише вътре.

— Не схващаш ли? Това са чародейски тунели. Не са просто някаква подземна система за придвижване, по която чародейците да стигат до библиотеката под Гатлин, за да си вземат някакви книжки.

— А какво са тогава?

Погалих с ръка грубите тухли в стената на най-близката до мен сграда.

— По-скоро пътища към друг свят. Или, казано по друг начин, една съвсем друга, паралелна на нашата вселена.

Стори ми се, че чух нещо, и сърцето ми подскочи. Като че ли Лена проговори в мислите ми, свързвайки се отново с мен. Но грешах.

Беше музика.

— Чухте ли това? — попита Линк и аз почувствах огромно облекчение. Поне веднъж музиката не звучеше само в моята глава. Приличаше на чародейската музика от купона за Хелоуин в „Рейвънуд“ от онази нощ, когато спасих Лена от атаката на Сарафина.

Ослушвах се за Лена, исках да я почувствам сред спомена за тази нощ.

Нищо.

Лив провери своя селенометър и записа нещо в тетрадката си.

Carmen. Преписвах една вчера.

— На английски, моля. — Линк все още се взираше в небето, сякаш се опитваше да свикне с мисълта за него.

— Извинявай. Означава „песен“ на латински. „Омагьосана песен“. Така наричаме чародейската музика.

Тръгнах напред, следвайки звука по улицата.

— Каквото и да е, идва от тази посока.

Мариан беше права. Обикалянето из влажните тунели на „Lunae libri“ беше съвсем различно от това, което ни се случваше в момента. Нямахме представа в какво се бяхме забъркали. Това поне ми беше ясно.

Докато вървяхме надолу по улицата, музиката ставаше все по-силна, паветата под краката ни се превърнаха в асфалт и неусетно преминахме от стария Лондон в някакъв съвременен бедняшки квартал. Беше улица, каквато можеш да видиш във всеки голям град, в по-забутаните крайни райони. Сградите приличаха на изоставени складове, железни решетки покриваха изпочупените прозорци, а останките от строшените неонови знаци проблясваха с мигаща флуоресцентна светлина в тъмнината. Имаше цигарени фасове и боклуци по цялата улица и някакви странни чародейски графити — символи, които едва ли някога щях да разбера — по стените на къщите. Посочих ги на Лив.

— Знаеш ли какво означават?

Тя поклати глава.

— Не, не съм виждала нищо подобно. Но със сигурност означава нещо. Всеки символ в чародейския свят има значение.

— Това място е по-смахнато и от библиотеката.

Линк се опитваше да се прави на смел пред Лив, но му беше доста трудно при тази ситуация.

— Искаш ли да се върнем?

Предлагах му вариант за елегантно измъкване, но всеки от нас двамата имаше своята сериозна причина да е тук. И неговата беше не по-малко важна от моята. Само че беше руса.

— Да не ме наричаш „пъзльо“?

— Шшш, тихо…

Чух я отново. Чародейската музика се носеше по въздуха, съблазнителната мелодия беше заменена от нещо друго. Този път само аз чувах думите.

„Седемнайсет луни, седемнайсет кошмара,

болка от смърт и срам от сълзи.

Следата открий, врата се отваря,

седемнайсет изгнание чакат, върви…“

— Чувам я. Сигурно сме близо.

Последвах песента, докато тя се повтаряше отново и отново в главата ми.

Линк погледна към мен, сякаш се бях побъркал.

— Какво чуваш?

— Нищо. Просто върви след мен.

Огромните метални врати, които обграждаха отстрани мръсната улица, бяха издраскани и изтърбушени, сякаш ги беше нападало огромно животно или нещо още по-лошо. Освен последната врата, зад която се носеше „Седемнайсета луна“. Тя беше боядисана в черно и покрита с повече графити. Но един от символите изглеждаше различно и не беше изрисуван със спрей. Беше издълбан във вратата. Прокарах пръстите си по очертанията в дървото.

— Този май е различен, прилича на келтски.

Лив прошепна зад гърба ми:

— Не е келтски. Наядски е. Това е древен чародейски език. Много от по-старите свитъци в „Lunae libri“ са написани на него.

— Какво пише?

Тя се вгледа внимателно в символа.

— Наядският не се превежда буквално с думи. Искам да кажа, не можеш да мислиш за думите с думи, просто не става така. Този символ означава място или момент в реалното пространство, а може и във времето. — Прокара пръст върху една от резките в дървото. — Но тези линии го пресичат тук, виждаш ли? Така че мястото става липса на място, не-място.

— Как може едно място да бъде не-място? Или е място, или не е.

Но в мига, в който го казах, знаех, че греша. Намирах се в не-място от месеци, както и Лена.

Лив ме погледна.

— Мисля, че означава нещо като „изгнание“.

Седемнайсет изгнание чакат, върви…

— Права си, точно това означава.

Лив ми хвърли странен поглед.

— Не можеш да знаеш това, да не би внезапно да си проговорил наядски?

В очите й се беше появил блясък, сякаш това беше поредното доказателство, че съм Водач.

— Чух го в една песен.

Понечих да отворя вратата, но тя сграбчи ръката ми.

— Итън, това не е игра. Не е състезание за печене на пай на някакъв провинциален панаир. Вече не си в Гатлин. Тук долу има опасни неща, създания по-смъртоносни от Ридли и нейните близалки.

Разбирах, че се опитва да ме изплаши, но не й се получаваше. След нощта на рождения ден на Лена знаех повече за опасностите на чародейския свят от всяка библиотекарка, независимо дали е Пазител или не. Не я обвинявах, че се страхува. Трябва да си доста глупав, за да не се боиш от Мрака и неговите създания — като мен.

— Права си. Това не е библиотека. Ще ви разбера, ако не искате да продължите с мен, но аз трябва да го направя. Лена е някъде тук.

Линк бутна вратата, която се отвори съвсем лесно, и влезе вътре така, сякаш пред него беше фоайето на гимназия „Джаксън“.

— Както и да е. Аз си падам по опасните създания.

Свих рамене и го последвах. Лив стисна по-здраво дръжката на раницата си, готова да я метне по нечия глава, ако се наложи. Пристъпи плахо напред и вратата се затвори зад нея.

Вътре беше по-тъмно, отколкото на улицата. Огромни кристални полилеи, напълно не на място сред откритите водопроводни тръби, бяха единственият източник на светлина. Останалата част от помещението беше истински индустриален хаос. Представляваше гигантско пространство, из което бяха разпръснати кръгли малки щандове, покрити с тъмночервено кадифе. Някои бяха заобиколени от тежки драперии, висящи от первази на тавана, така че да могат да бъдат спуснати до долу, както в болниците ограждат леглата на пациентите. В дъното имаше бар, точно пред кръгла метална врата, която вече имаше дръжка.

Линк също я забеляза.

— Това ли е, което си мисля?

Кимнах.

— Трезор.

Странните полилеи, барът, който приличаше повече на голямо гише, огромните прозорци, покрити на места с черни ленти, трезорът. Мястото сигурно някога е било банка, ако чародейците въобще имат банки. Зачудих се какво ли държаха зад тази врата — а може би беше по-добре да не разбирам.

Но нищо не беше по-странно от хората, или каквото там бяха. Тълпата се вълнуваше и движеше като на някое от партитата на Макон, на които времето изглеждаше ускорено или спряло, в зависимост от това накъде гледаше човек. От джентълмен в костюм от края на деветнайсети век, който приличаше на Марк Твен, с твърда колосана яка и раирана копринена вратовръзка, до пънкари и готик типове, облечени от горе до долу в кожа. Но всички бяха пияни, танцуваха и се мотаеха безцелно.

— Пич, кажи ми, че тези странни… хора, през които май мога да виждам, не са призраци.

Линк направи крачка назад, за да избегне една неясна фигура, и почти налетя върху друга. Не исках да му казвам, че бяха точно това. Изглеждаха като Женевиев на гробището, отчасти материални, само дето тук имаше поне дузина от тях. Но никога не бяхме виждали Женевиев да се движи. Тези призраци не се носеха около нас като онези в анимационните филми. Те ходеха, танцуваха, движеха се като обикновени хора, само че го правеха над земята — с нормална походка, но без краката им да докосват пода. Един от тях погледна към нас и вдигна празна чаша, сякаш ни казваше „наздраве“.

— Привижда ли ми се, или онзи призрак там вдигна чаша? — Линк сръга Лив.

Тя застана между нас, косата й се разлюля и закачи врата ми. Говореше толкова тихо, че трябваше да се наведем, за да я чуваме.

— На практика не се наричат „призраци“. Те са Блудници — души, които не могат да преминат в Другия свят, защото имат недовършена работа в света на смъртните или на чародейците. Нямам представа защо са толкова много тази нощ. Обикновено се движат сами. Нещо се е объркало.

— Всичко в това място е сбъркано. — Линк все още зяпаше Блудника с чашата в ръка. — И не отговори на въпроса ми.

— Да, те могат да правят всичко, което поискат. Как смяташ, че затръшват врати и местят мебели в изоставените къщи?

Не проявявах интерес към изоставените къщи на духовете.

— Какъв вид недовършена работа?

Познавах достатъчно мъртви хора, които имаха какво още да правят в моя или в света на чародейците. И не ми се искаше да създавам нови подобни запознанства тази вечер.

— Нещо, което са оставили недовършено, когато са умрели — мощно проклятие, загубена любов, пропиляна съдба. Използвай въображението си.

Сетих се за Женевиев и медальона и се замислих колко ли още загубени тайни, колко ли несвършени задачи се крият в гробищата и гробниците на Гатлин.

Линк се загледа в красиво момиче, чийто врат беше украсен със сложни знаци. Приличаха на онези, които бяхме видели върху телата на Ридли и Джон.

— Иска ми се да имам нещо, което да довърша заедно с нея.

— Както и тя. Сигурно съвсем скоро ще поиска да скочиш от някоя скала — измърморих аз, докато продължавах да оглеждам помещението.

Лена не се виждаше никъде. Колкото повече се взирах наоколо, толкова повече бях благодарен за тъмнината. Върху щандовете бяха насядали двойки, които пиеха и се натискаха, а импровизираният дансинг беше пълен с момичета, които се въртяха и извиваха така, сякаш тъчаха невидима мрежа. Вече не звучеше „Седемнайсет луни“, ако въобще някога беше звучала другаде освен в главата ми. Сега музиката беше по-твърда, по-мрачна, нещо като чародейска версия на „Найн Инч Нейлс“. Момичетата бяха облечени различно, една в средновековна рокля, друга — в тясна кожена пола. Имаше няколко като Ридли — в минижупи и черни къси блузки, с червени, сини или лилави кичури в косите си, увиващи се една около друга, сплитащи различна мрежа. Може би всички бяха Сирени. Не можех да определя. Но всички бяха красиви и всички имаха някакъв вариант на черната татуировка на Ридли.

— Да проверим отзад.

Пуснах Линк да мине пред мен, така че Лив да бъде между нас. Макар да беше проверила всеки ъгъл на този странен клуб, явно водена от желанието да запомни всичко наоколо, знаех, че е нервна. Това не беше място за смъртно момиче, нито за смъртно момче и се чувствах отговорен, че бях въвлякъл Линк и Лив в това. Придържахме се близко до стената, докато обикаляхме помещението. Но беше претъпкано и усетих как се блъскам в някого. Някой с тяло.

— Извинявай — казах автоматично.

— Няма проблем — спря момчето, щом забеляза Лив. — Даже напротив — смигна й. — Да не се загуби?

Усмихна се, искрящите му черни очи блещукаха в мрака. Лив застина на място. Червената течност се разлюля в чашата му, когато се наведе към нея.

Гласът й беше леко колеблив, но тя се опита да прояви британската си учтивост:

— Не. Добре съм, благодаря. Търся един приятел.

— Аз ще ти бъда приятел — усмихна й се той отново. Белите му зъби бяха неестествено ярки сред мъждивата светлина в клуба.

— Опасявам се, че търся приятелка… И то от различен вид.

Виждах как ръката на Лив потреперва, стискайки дръжката на раницата.

— Когато я намериш, можеш да се върнеш. Аз ще бъда тук.

Запъти се пак към бара, където няколко инкубуси се бяха наредили на опашка, за да напълнят чашите си с червена течност от странен съд с канелка. Опитвах се да не мисля за това. Линк ни дръпна към кадифените завеси на стената.

— Започва да ми се струва, че това беше лоша идея.

— И кога стигна до това гениално заключение?

Трябваше да кажа на Лив, че сарказмът й спрямо Линк е прахосан напразно.

— Не знам, май след като видях какво точно си пийва тоя тип. Което, предполагам, не е пунш. — Той се огледа из стаята. — Откъде да сме сигурни, че са тук, човече?

— Тук са.

Лена трябваше да е тук. Канех се да кажа на Линк как бях чул песента, как усещах, че е някъде наоколо, когато в центъра на дансинга видях да се развяват розови и руси кичури.

Ридли.

Щом ни видя, тя спря да се върти и вече можех да виждам и пространството зад нея. Джон Брийд танцуваше с момиче, ръцете му бяха поставени на бедрата й, а нейните бяха обвити около врата му. Телата им се притискаха, бяха потънали в свой собствен свят. Поне така се чувствах аз, когато моите ръце бяха положени на тези бедра. Дланите ми се свиха в юмруци, стомахът ми се преобърна. Знаех, че е тя, още преди да бях видял черните й къдрици.

Лена…

Итън?

Загрузка...