17.IV Прегорели вафли

Четири яйца, четири парчета бекон, кошница със солени бисквити (които по стандарта на Ама бяха приготвени без никакво масло), три вида мармалад и купичка с разбити мед и масло. А от миризмата, която се носеше из кухнята, беше ясно, че старата форма за печене на вафли работи. През последните два месеца Ама готвеше непрекъснато, нощ и ден. Кухненският плот беше отрупан с всевъзможни купи и съдове — сирейки, тенджери със зелен фасул, пържени пилета и разбира се, прочутата й черешова салата, която всъщност беше пудинг с череши, ананас и кока-кола. Надушвах и кокосова торта, портокалови ролца и нещо, което приличаше на пудинг, напоен с бърбън, но знаех, че има и още.

След като Макон умря и татко си тръгна, Ама не спираше да готви, да пече и да трупа купчини ястия едно след друго, сякаш можеше да сготви тъгата си. И двамата знаехме, че не можеше.

Ама не беше изпадала в такова състояние от смъртта на мама. Тя познаваше Макон Рейвънуд от много време, по-дълго, отколкото аз, а сигурно дори по-дълго и от самата Лена. Без значение колко невъзможни или непредсказуеми са били отношенията им, те бяха означавали много и за него, и за нея. Двамата бяха приятели, макар да не бях сигурен, че щяха да си го признаят. Но аз знаех, че е истина. Личеше си по лицето на Ама и по купчините храна, които трупаше из цялата кухня.

— Обади се д-р Съмърс.

Психиатърът на татко.

Ама не вдигаше поглед от формата за печене на вафли, а аз реших да не й изтъквам, че не е задължително да се взираш в този елементарен уред, за да изпечеш въпросните вафли.

— Какво каза?

Седях на старата дъбова маса и се взирах в гърба й, пристегнат здраво с кухненската престилка. Спомних си колко пъти се бях опитвал да се промъкна зад нея и да развържа тези връзки. Ама беше толкова ниска, че краищата им висяха почти до земята, като самата престилка. Опитах се да се концентрирам върху тази мисъл колкото можех по-дълго. Всичко беше по-добре от това да мисля за баща си.

— Смята, че татко ти е готов да се прибере у дома.

Стисках в ръка празната си чаша и гледах през нея към пространството, където нещата изглеждаха толкова разкривени, колкото бяха в действителност. Баща ми се намираше на място, наречено „Сини хоризонти“, в Колумбия4, вече два месеца. След като Ама разбра за несъществуващата книга, която той цяла година се преструваше, че пише, и след „инцидента“, както наричаше опита му да скочи от един доста висок балкон, тя се обади на леля Каролин. Леля ми го заведе в „Сини хоризонти“ още същия ден — нарече мястото „спа център“. Онзи вид спа център, в който се изпращат лудите роднини, когато имат нужда от това, което хората в Гатлин наричат „индивидуално внимание“, а всички останали извън Юга — просто „терапия“.

— Супер.

Супер. Не можех да си представя как татко си идва у дома, в Гатлин, и се разхожда из града с тъпата си пижама. Наоколо и без това имаше достатъчно лудост, изливана в тенджерите със „сладкишите на скръбта“, които почти всяка вечер оставях пред вратата на Първа методистка църква. Не бях експерт по чувствата, но виждах, че Ама изсипва и запечатва своите в сместа за тортите си и няма никакво желание да ги споделя с някого. По-скоро беше готова да сподели тортите.

Опитах се да поговоря веднъж с нея за това в деня след погребението, но тя прекрати разговора, преди дори да го започна.

— Станалото, станало. Отишлият си е отишъл. Там, където е сега Макон Рейвънуд, едва ли ще го видим отново, нито в този свят, нито в отвъдния.

Звучеше така, сякаш е приела тази мисъл, но ето ме мен два месеца по-късно — все още доставям пред вратата на църквата сладкиши и манджи. В една и съща нощ беше загубила двама от най-важните мъже в живота си — Макон и баща ми. Татко не беше мъртъв, но нашата кухня не правеше подобна разлика. Както Ама каза, отишлият си е отишъл.

— Пека вафли. Надявам се, че си гладен.

Вероятно това щяха да бъдат единствените думи, които щях да чуя от нея тази сутрин. Взех кутията с мляко и напълних чашата си догоре. Все още не бях свикнал да го правя. Ама преди мърмореше, когато пиех шоколадово мляко на закуска. Сега щеше да ми отреже огромно парче шоколадова торта, без да каже и дума, което само ме караше да се чувствам по-зле. И нещо още по-ужасно. Неделното издание на „Ню Йорк Таймс“ не беше отворено на кръстословицата, а черните й супер остри моливи втори номер стояха прибрани в шкафа. Ама просто гледаше през прозореца към облаците, покрили небето.

Л.А.К.О.Н.И.Ч.Е.Н. Девет хоризонтално, което означаваше, че трябва да си затварям устата. Не се обаждай, Итън Уейт. Така би ми се троснала тя във всеки друг ден.

Отпих глътка от шоколадовото си мляко и почти се задавих. Имаше прекалено много захар, а Ама беше напълно спокойна. Така разбрах, че нещата ще се променят.

Дори да не се бях досетил вече за това, прегорелите вафли, димящи във формата за печене, казваха всичко.

* * *

Трябваше да отивам на училище, но вместо това завих по път номер 9 и подкарах към „Рейвънуд“. Лена не идваше на училище отпреди рождения си ден. След смъртта на Макон директор Харпър великодушно й разреши да се обучава у дома с частни учители и наставник, докато се почувства достатъчно добре, за да се върне в клас. Като знаехме обаче, че именно той беше помогнал на мисис Линкълн с кампанията й за изгонването на Лена от гимназия „Джаксън“ след Зимния бал, бях сигурен, че се надяваше това никога да не стане.

Признавам си, малко й завиждах. Не й се налагаше да слуша дрънкането на мистър Лий за Войната на „северняшката агресия“ и за тежкото положение на Конфедерацията, нито да седи от страната на „доброто око“ в час по английски (вечната ни учителка, мисис Инглиш, имаше проблем с едното си око). Само аз и Аби Потър седяхме там, така че ние двамата отговаряхме на всички въпроси за „Доктор Джекил и мистър Хайд“. Какво подтиква д-р Джекил да се превърне в мистър Хайд? Толкова ли са различни в крайна сметка? Никой нямаше и най-малка представа за отговора, така че всички в часа по английски, намиращи се от безопасната страна, откъм стъкленото око на мисис Инглиш, просто спяха.

Но гимназията не беше същата без Лена, поне за мен. Затова след два месеца започнах да я умолявам да се върне. Вчера, когато тя ми каза, че ще си помисли за това, й отвърнах, че може да си помисли по пътя към училище.



Стигнах до разклонението на пътя. Това беше нашият стар път, моят и на Лена. Онзи, който ме отведе от път номер 9 към отклонението за имението „Рейвънуд“ в нощта, когато се срещнахме. В нощта, когато осъзнах, че тя е момичето, което сънувах дълго време преди да дойде в Гатлин.

В мига, в който видях отклонението, чух песента. Тя изпълни волвото съвсем естествено, сякаш бях пуснал радиото. Същата песен. Същите думи. Същите, които чувах през последните два месеца — когато си пуснех айпода, зяпах тавана или четях една и съща страница от любимия си комикс „Сребърният сърфист“ отново и отново, без дори да осъзнавам, че го правя.

„Седемнайсет луни“. Беше винаги тук. Опитах се да изтръгна жиците на радиото, но нямаше никакъв смисъл. Сега тя просто звучеше в главата ми вместо от колонките, сякаш някой ми я нашепваше по телепатичен път. Келтска нишка, специално за мен.

„Седемнайсет луни, седемнайсет години…

Светлина или мрак ще гори в тез очи? Сама избери.

Златно за «да», зелено за «не».

Седемнайсет е краят, виж, намери…“

Песента изчезна. Знаех прекалено много, за да я пренебрегна, но знаех и как реагира Лена всеки път, когато се опитвах да заговоря за това.

— Това е просто песен — казваше тя с пренебрежение. — Не означава нищо.

— Както „Шестнайсет луни“ не означаваше нищо, така ли? Тя е за нас.

Нямаше значение дали го знаеше или дали беше съгласна с мен. И в двата случая това беше моментът, в който Лена минаваше от защита в нападение и разговорът излизаше извън контрол.

— Искаш да кажеш, че е за мен. Светлина или Мрак? Дали аз ще се превърна в „твоята“ Сарафина? Ако вече си решил, че ще стана Мрак, защо не си го признаеш?

И тук аз казвах нещо глупаво, за да сменя темата. Докато накрая просто се научих да не казвам нищо. Затова не говорехме за песента, която звучеше в главата ми. Както и в нейната.

„Седемнайсет луни“. Не можехме да го избегнем.

Песента беше за Призоваването на Лена, за момента, в който щеше да стане Светлина или Мрак завинаги. Което означаваше само едно: тя не беше Призована. Все още. Златно за „да“, зелено за „не“? Знаех какъв е смисълът на песента — златните очи на тъмните чародейци или зелените на светлите. След нощта на рождения ден на Лена, нейната Шестнайсета луна, се опитвах да се убедя, че всичко е свършило, че няма да бъде Призована, че е някакъв вид изключение. Защо това да не беше възможно, след като всичко друго в нея беше толкова изключително?

Но не беше. „Седемнайсет луни“ беше доказателство. Чувах „Шестнайсет луни“ месеци наред преди рождения ден на Лена, предвестник на наближаващите събития. Сега думите се бяха променили отново и се сблъсквах с друго зловещо пророчество. Изборът трябваше да бъде направен, а Лена не го направи. Песните никога не лъжеха. Поне досега не ни бяха подвеждали.

Не исках да мисля за това. Но докато поемах по дългото нанагорнище, което водеше към портите на имението „Рейвънуд“, дори стържещият звук на гумите по чакъла изглежда повтаряше тази истина, от която не можехме да избягаме. Ако ни предстоеше Седемнайсетата луна, значи всичко е било напразно. Смъртта на Макон е била напразна.

Лена все още трябваше да се Призове към Светлината или към Мрака и да предопредели съдбата си завинаги. За чародейците нямаше връщане назад, те не можеха да сменят страните, след като веднъж изберяха къде да застанат. И когато най-накрая тя направеше своя избор, половината й семейство щеше да умре заради това. Светлите или тъмните чародейци, всички до един; проклятието обещаваше само едната страна на рода й да оцелее. Но в семейство, където свободната воля на поколения чародейци беше пренебрегвана и те бяха Призовавани от Светлината или Мрака на шестнайсетия си рожден ден, без да имат никаква възможност да се противопоставят, как се предполагаше Лена да направи такъв избор?

Всичко, което тя искаше през целия си живот, беше да решава сама съдбата си. Сега това беше възможно и изглеждаше като някаква жестока шега на вселената.

Спрях пред портите, изключих двигателя и притворих за миг очи; спомените нахлуха в главата ми: надигащата се паника, виденията, сънищата, песента… Този път обаче Макон нямаше да бъде тук, за да ни помогне с щастливия край. Не беше останал никой, който да ни спаси от проблемите, а новите вече се задаваха на хоризонта.

Загрузка...