Прелъстена

Глава първа

— Какъв прекрасен ден — казах аз.

Зимата в Бостън омекна и във въздуха се усещаше полъхът на пролетта. Кампусът бе оживен, гъмжеше от студенти, туристи и местни.

Този следобед мнозина все още носеха официалните тоги от церемонията по дипломирането, която аз все още преосмислях. Всичко изглеждаше недействително, от сантименталните сбогувания с приятели, до предчувствието за сблъсъка с истинските житейски проблеми през идните дни. Неясни чувства се бореха в мен. Гордост, облекчение, тревога. Обаче най-вече бях щастлива. Заради това, че изживявам този миг. Заради Мари, която беше до мен.

— Всичко свърши и никой не заслужава това повече от теб, Ерика.

Мари Мартели, най-добрата приятелка на майка ми и мой личен спасител, леко стисна дланта ми и ме хвана под ръка.

Висока и стройна, Мари се извисяваше над дребната ми фигурка. Нежната ѝ кожа бе шоколадова, а кестенявата ѝ коса бе сплетена на дузина къси расти, стил, който свидетелстваше както за вечната ѝ младост, така и за еклектичния ѝ вкус. Отстрани никой не би могъл да предположи, че през последните десет години тя бе моята единствена майка.

През годините си бях повтаряла, че да нямаш родители понякога е по-добре, отколкото да имаш такива родители, за каквито чувах или които от време на време срещах. Понякога родителите на съучениците ми бяха толкова тиранични. Някои присъстваха телом, но отсъстваха духом, а други бяха на години, на които можеха да бъдат баби и дядовци на децата си, със съответна за разликата във възрастта пропаст между поколенията. Да бъда най-добра във всичко бе много по-лесно, когато самата аз си го налагах.

Мари бе различна. През годините винаги ми бе оказвала точно необходимата доза подкрепа. Изслушваше ме за проблемите ми с приятели, както и вайканията ми за работа и изпити, но никога не ме пришпорваше. Знаеше колко самата аз съм взискателна към себе си.

Спускахме се по тесните алеи, които се виеха из кампуса на Харвард. Лек ветрец полюшваше короните на дърветата, които шумоляха над нас.

— Благодаря ти, че дойде днес тук заради мен — казах аз.

— Не ставай смешна, Ерика. За нищо на света не бих го пропуснала! Знаеш това.

Тя се усмихна и ми намигна. — Освен това винаги се радвам на възможността да се разходя по Мемориал Лейн. Не си спомням кога за последен път бях в кампуса. Чувствам се отново млада!

Възторгът ѝ ме накара да се засмея. Само човек като Мари можеше да посети своята Алма Матер и да се почувства подмладен, като че не бе изминало толкова много време.

— Ти все още си млада, Мари.

— Предполагам. Обаче животът тече много бързо. Скоро сама ще разбереш.

Тя леко въздъхна.

— Готова ли си да празнуваме?

Кимнах с глава:

— Напълно. Да вървим.

Излязохме през портала на кампуса, хванахме такси, прекосихме Чарлз Ривър и се озовахме в Бостън. След няколко минути прекрачихме масивните порти на един от най-добрите ресторанти за стекове в града. За разлика от слънчевите улици, вътре бе тъмно и прохладно, а над приглушените гласове на вечерните клиенти осезаемо витаеше дух на изтънченост.

Прегледахме менюто и поръчахме храна и питиета. Келнерът бързо донесе две чаши шестнайсетгодишен скоч с много лед, вкусът, към който бях развила от вечерите, прекарани с Мари. След като седмици наред бях злоупотребявала с кафе и с доставена посред нощ готова храна, не можех да си представя нищо по-подходящо за празнуване от леден скоч и пържола за вечеря.

Чертаех с пръст по запотената си чаша и се питах какъв би бил този ден, ако майка ми бе още жива. Може би щях да си остана у дома, в Чикаго и да живея по съвсем различен начин.

— Какво има, момичето ми? — гласът на Мари ме откъсна от мислите ми.

— Нищо. Просто ми се иска мама да беше тук — отвърнах спокойно.

Мари стисна ръката ми през масата.

— И двете знаем, че Патриша щеше да се гордее с теб днес. Неизразимо много.

Никой не познаваше майка ми по-добре от Мари. Въпреки че след завършване на училище живееха далеч една от друга, двете си останаха все така близки през цялото време — чак до горчивия край.

Избягвах погледа ѝ, като не исках да се поддам на емоциите, които ме заливаха като потоп на всеки голям празник. Днес нямаше да плача. Днешният ден бе радостен, независимо от всичко. Ден, който никога нямаше да забравя.

Мари пусна ръката ми и вдигна чашата си с блеснал поглед.

— Какво ще кажеш да вдигнем тост за бъдещето?

Вдигнах чашата си, усмихнах се и като превъзмогнах тъгата си, се отдадох на облекчението и благодарността, които запълниха празнината в сърцето ми.

— Наздраве! — чукнах се с Мари и отпих голяма глътка, като се наслаждавах на парещото усещане от стичащия се в гърлото ми алкохол.

— Като стана дума, какво ти предстои оттук нататък, Ерика?

Замислих се отново за живота си и за голямото напрежение, под чието въздействие все още се намирах.

— Тази седмица ще се явявам на презентация в „Енджълком“, а след това трябва да си намеря квартира.

— Винаги можеш да отседнеш при мен за известно време.

— Знам, обаче имам нужда да бъда сама. Всъщност, очаквам този момент с нетърпение.

— Имаш ли нещо конкретно предвид?

— Всъщност не, но трябва да се откъсна от Кеймбридж.

Харвард беше чудесно място, но твърде академично. Имах нужда да започна да се срещам с други хора. Последната година се претоварих, като едновременно пишех дипломна работа, стартирах нов бизнес и се справях с обичайните за абсолвента стресови ситуации. Нямах търпение да започна нов етап от живота си, далеч от кампуса.

— Не че ми се иска изобщо да заминеш, обаче сигурна ли си, че искаш да останеш в Бостън?

Кимнах с глава. — Сигурна съм. Работата може да ме отведе в Ню Йорк или Калифорния в даден момент, но засега съм щастлива тук.

Понякога Бостън можеше да бъде суров град. Зимите бяха ужасни, но хората тук бяха силни, сърдечни и често пъти болезнено искрени. С течение на времето бях станала една от тях. Не би ми хрумнало да нарека друго място свой дом. Освен това, тъй като нямах родители, при които да отида, той наистина се бе превърнал в мой дом.

— Мислила ли си някога да се върнеш в Чикаго?

— Не.

Мълчаливо дъвчех салатата си като се опитвах да забравя за хората, които можеха да бъдат днес тук заради мен.

— Там вече нямам никого. Елиът се ожени повторно и сега има деца. А родителите на мама винаги са били… нали знаеш, дистанцирани.

Откакто преди двадесет и една години майка ми се завърнала у дома след колежа, бременна и без никакво намерение да се омъжва, отношенията с родителите ѝ станали, меко казано, обтегнати. В малкото ми детски спомени, баба ми и дядо ми винаги изглеждаха притеснени и засрамени от начина, по който се бях появила в живота им. Мама никога не говореше за баща ми, но след като това толкова я разстройваше, че да мълчи, вероятно за мен бе по-добре да не знам нищо. Поне така си казвах, когато ме обхващаше любопитство.

Тъгата ми се отразяваше в изпълнените със съчувствие очи на Мари

— Чуваш ли се изобщо с Елиът?

— Предимно по празниците. Сега е твърде зает с двете деца.

Елиът бе единственият баща, когото познавах. Беше се оженил за майка ми, когато съм била пеленаче и преживяхме заедно много щастливи години като семейство. Обаче, преди да измине и година от смъртта ѝ, той изпадна в паника при мисълта, че трябва да отглежда сам тийнейджърка, и с парите, които бях наследила, ме изпрати в пансион на изток.

— Той ти липсва — каза спокойно тя, като че четеше мислите ми.

— Понякога — съгласих се аз.

Никога не ни се отдаде да бъдем семейство без нея. Спомних си колко самотни и объркани се чувствахме, когато тя умря. Сега ни свързваше само споменът за нейната любов, спомен, който избледняваше малко по малко с всяка изминала година.

— Той го направи за твое добро, Ерика

— Знам, че е така. Не го обвинявам.

С диплома в ръка и с перспективата за нов бизнес изобщо не съжалявах за избора на Елиът. В крайна сметка той ме вкара в пътя, който ме отведе там, където се намирах днес, но нищо не можеше да промени факта, че все повече се отчуждавахме с годините.

— Стига сме говорили за това. Нещо ново в любовта? — Мари ме стрелна с топла усмивка, докато красивите ѝ бадемовидни очи проблясваха в сумрака на ресторанта.

Засмях се, тъй като знаех, че щеше да разпитва за най-малката подробност, ако изобщо имах какво да разкажа.

— За жалост нищо ново. А как са нещата при теб? — бях сигурна, че щеше да налапа въдицата.

Очите ѝ светнаха и тя възторжено заразказва за най-новия си обект на желание. Ричърд бил много известен журналист, почти с десет години по-млад от нея, което не ме изненада. Мари не само бе в отлична за годините си форма, но бе и невероятно млада по дух. Често трябваше да си напомням, че е връстничка на майка ми.

Докато тя разказваше, аз се наслаждавах на храната си. Прекрасното бон филе, от което капеше винен сос, се топеше в устата ми. Във висша степен задоволително, блюдото почти успяваше да компенсира проточилото се с месеци сексуално въздържание. И макар да не успя напълно, то ягодите, потопени в шоколад за финал на вечерята, довършиха започнатото.

Колежът ми предоставяше редовно възможности за краткотрайни свалки, но за разлика от Мари, аз никога не търсех любов. А сега, когато имах бизнес, който трябваше да развивам, почти нямах време за социален, камо ли за сексуален живот. Вместо това живеех чрез Мари, истински щастлива, че тя има нов мъж, който да я зарежда с енергия.

След като приключихме с вечерята, с Мари се разбрахме да я изчакам отвън, докато тя се освежи в тоалетната. Отправих се към изхода. Чувствах се щастлива и леко пийнала. Минах покрай управителя и се извърнах, когато той ми благодари за посещението. В следващия миг се сблъсках с влизащия през вратата мъж.

Той ме хвана за талията и ме задържа, докато възстановявах равновесието си.

— Извинете, аз… — думите ми замряха, когато очите ни се срещнаха. Пометена от опустошително, хипнотично, златистозелено торнадо, не бях в състояние да говоря. Мъжът бе направо великолепен.

— Добре ли си?

Вибрациите на гласа му отекваха в мен. Коленете ми омекнаха. В отговор ръката му обви още по-здраво кръста ми, като скъси разстоянието между нас. Този жест с нищо не ми помогна да си възвърна самообладанието. Пулсът ми се ускори от начина, по който ме беше обгърнал, самоуверено като собственик, който има пълно право да ме държи колкото си иска.

Частица от мен, онази, която не стенеше от страст към този странен мъж, се разбунтува срещу такава дързост, но всяка рационална мисъл се замъгли, когато започнах да изучавам чертите на лицето му. Изглеждаше мой връстник. С изключение на непокорната, тъмнокестенява коса, видът му бе делови — черен блейзър и бяла риза с разкопчана яка. Излъчваше богатство. Дори миришеше на богатство.

Не си наред, Ерика — пропя в мен тънко гласче, което ми напомни, че трябва да отговоря.

— Добре съм, благодаря. — Съжалявам.

— Няма защо — промълви той изкусително, с лека усмивка.

Устните му бяха добре очертани и изпълнени с обещания, невъзможно бе да ги игнорирам, след като лицето му бе на сантиметри от моето. Прокара език по долната си устна, а аз потиснах въздишката си. Господи, сексуалната енергия струеше на талази от този мъж.

— Мистър Ландън, очакват ви.

В присъствието на управителя изтрезнях достатъчно, за да се стегна, уверена, че мога да се задържа отново без чужда помощ на краката си. Опрях се с длани на гърдите му. Дори през костюма усещах колко са твърди и мускулести. Той ме пусна, а бедрата ми пламнаха, докато ръцете му бавно се откъсваха от тялото ми. Всемогъщи Боже. Десертът бе безсилен срещу този мъж.

Той кимна на управителя, но продължи да ме гледа, като ме хипнотизираше с тази единствена свързваща нишка помежду ни. Противно на разума, исках само ръцете му да ме обгърнат отново със същата лекота, както преди. Щом само с едно докосване успя да ми вземе акъла, не се съмнявах какво може да направи в леглото. Питах се дали наблизо има гардеробна. Още сега бихме могли да доведем нещата докрай.

— Оттук, сър — каза управителят, като прикани с жест моя спасител.

Той се отдалечи с непринудена грация, като ме остави цяла да тръпна в негово отсъствие. Мари се приближи, докато гледах как той се отдалечава, спомен, който заслужаваше да бъде съхранен.

Вместо да се чувствам неловко, в действителност бях безсрамно доволна от неумението си да пазя равновесие върху десетсантиметрови токове. Поради липса на личен живот, загадъчният мъж занапред дълго щеше да подхранва фантазиите ми.

Изкачих широките гранитни стъпала на сградата на библиотеката и прекосих фоайето до кабинета на професор Кинлан. След като почуках на вратата го заварих да седи, втренчил поглед в екрана на компютъра.

Завъртя се на стола си.

— Ерика! Любимата ми интернет студентка!

Напевният говор, издаваш ирландския му произход се бе позагубил след годините, прекарани в Америка. Акцентът му все още ми се струваше очарователен и се вслушвах във всяка дума.

— Кажи ми как се чувства човек, когато е свободен?

Позасмях се, трогната от неподправената му радост да ме види. Кинлан бе привлекателен мъж в началото на петдесетте, с прошарена коса и добри светлосини очи.

— Честно казано, все още се опитвам да свикна. А вие как сте? Кога излизате в творческа отпуска?

— След няколко седмици заминавам за Дъблин. Трябва да ми дойдеш на гости, ако намериш време тази година.

— Много ще се радвам, разбира се — казах аз.

Какво ли щеше да ми донесе тази година? Надявах се след силните родилни болки да извадя на бял свят бизнеса си, но в действителност нямах представа какво ме чака.

— Някак си ще ми бъде странно да се виждаме извън кампуса, професоре.

— Вече не съм ти професор, Ерика. Наричай ме Брендън, моля. Сега съм твой приятел и наставник и наистина се надявам да се срещаме често отвъд тези стени.

Думите на професора силно ме развълнуваха и гърлото ми се сви. Тази седмица емоционалните моменти ме преследваха, дяволите да ги вземат. Кинлан ми помогна много през последните години, съветваше ме за дипломната ми работа и ми помагаше да завържа връзки, необходими за бизнеса ми. Проявяваше нестихващ ентусиазъм всеки път, когато се нуждаех от подкрепа.

— Не мога да изразя колко много съм ви благодарна. Искам да знаете това.

— Когато помагам на хора като теб, Ерика, се чувствам жив. И това ме държи далеч от кръчмата. Криво се усмихна, и на лицето му се появи самотна трапчинка.

— Ами Макс?

— Страстта на Макс към алкохола и жените далеч надвишава амбицията му за успех в бизнеса, но изглежда че в крайна сметка нещата са си дошли на място. Не знам дали съм допринесъл за това, може би. Не всички приличат на теб, скъпа.

— Толкова се страхувам, че след време бизнесът ми ще се провали — признах аз, като се надявах той да притежава ясновидската дарба, каквато ми липсваше.

— Не се съмнявам, че ще постигнеш успех по един или друг начин. Ако не с това, ще бъде с нещо друго. Никой от нас не знае къде може да го отведе животът, обаче ти правиш жертви и работиш здраво, за да постигнеш мечтите си. Докато не изменяш на мечтите си и ги поставяш на първо място, се движиш в правилната посока. Най-малкото именно това си повтарям самият аз.

— Звучи добре.

Нервите ми бяха опънати до скъсване в очакване на утрешната среща, която щеше да бъде решаваща за началото или за края на бизнеса ми и на мен самата. Нуждаех се от всяко поощрение.

— Ще ти кажа, когато самият аз бъда наясно — обеща той.

Не знаех дали да се чувствам окрилена или обезкуражена от откритието, че понякога и той се чувства така объркан, както и аз в този момент.

— Междувременно, дай да видим какво си подготвила за утрешната среща с нашия приятел Макс.

Кимна към папката в скута ми и разчисти място на бюрото си.

— Разбира се. — Разгърнах бизнес плана с моите бележки и двамата се заловихме за работа.