Прелъстена

Глава девета

Прекарах сутринта в пазаруване по интернет и купих мебели за спалня е идеята да подаря разтегателния диван на Сид. Поръчах също малка маса за трапезария в комплект с подходящи столове и някакви други дреболии. Прегледах обявите и намерих прилично канапе втора употреба, която собственикът бе готов да достави срещу няколко долара повече. Сид вече бе пренесъл телевизора и системите си за игри, които се намираха в иначе празната дневна.

Този апартамент може би бе най-близкото нещо до истински дом, което някога бях имала, след като майка ми почина. Разбира се сега го споделях със Сид, но кой знае колко щеше да продължи това? Вкопчих се в мисълта, че това е дом, моя дом, като влагах нов смисъл в тази поредна глава от живота ми, изпълнена с толкова много неизвестни.

През последните четири и повече години бях свикнала да планирам всичко. Сега нямах представа какво да очаквам от бъдещето. Ръководех се само от интуицията си. Не бях очаквала мъж като него, както и всичко, произтичащо от това, да се появи в живота ми.

Неспособна да се съсредоточа върху работата си, затворих лаптопа. Имах нужда от малко свеж въздух. Поради това, че Блейк ме возеше с колата си и във връзка с преместването в новото жилище прекарвах на закрито по-голямата част от времето.

Излязох навън и повървях по улицата до края на оградената с трева пешеходна пътека. Седнах на някаква свободна пейка и се подложих на топлите слънчевите лъчи. Времето беше меко, все още студено за плаж, но превъзходно за разходки.

Реших да се обадя на Али. Вече ми липсваше много. След няколко сигнала, тя вдигна телефона.

— Ало — отговори тя с дрезгав глас.

— Добре ли си? Звучиш като болна.

— Добре съм. Дълга нощ.

— Кои са тези приятели у които си отседнала? — попитах аз, внезапно загрижена.

— Бях с Хийт.

— О!

— Какво да ти кажа? Той купонясва като рок звезда — тя леко се засмя.

— В четвъртък вечер? Кога започваш работа?

— В понеделник и престани да се притесняваш. Просто се забавляваме. Освен това се срещам с някои нови хора. Създавам връзки за нас.

— Добре — въпреки че едва ли човек, който представлява сериозен контакт за нас, би купонясвал цяла нощ в четвъртък срещу петък.

— Как вървят нещата при теб?

— Доста добре. Новият апартамент е върха.

— Толкова ти завиждам. Апартаментите тук са направо смешни. Имам чувството, че правя оглед на килери.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, след няколко месеца може да се окаже, че и аз живея в килер. Поканих Сид при мен. Започва нов рунд по събиране на консервени кутии.

Тя се засмя. — О, по дяволите. Вече не завиждам. На мен поне няма да ми се налага да споделям с някого своя килер, ако имам късмет.

Аз се засмях и се съгласих.

— Какво ново е Блейк?

Разказах ѝ за жилищната ситуация, която не я учуди толкова, колкото очаквах. Може би Хийт вече я бе осведомил за манията на Блейк да контролира всичко. За щастие, тя не ме разпита за намерението ми еднократната ни свалка да бъде последна, тъй като самата аз все още се опитвах да взема някакво решение.

— Кога ще ми дойдеш на гости?

— Предполагам че когато и двете с теб се наредим. Ще видим какво ще стане с Макс. Ще мога да те посетя след това.

Али ме осведоми за всички готини места, които бе открила в града и които щяхме да посетим. Насред нашия разговор, Блейк позвъни. Обещах да я потърся по-късно и приех обаждането.

— Здрасти, сайтът ти се срина преди няколко минути.

Стомахът ми се сви. — Какво? Откъде знаеш? — Сайтът беше блокирал и преди, което очевидно не бе добре, обаче всичко трябваше да бъде наред за утрешната ми среща с Макс.

— Качих програма, която да ме алармира ако сайтът се разпадне.

— Защо?

— Ерика, не можем ли да се съсредоточим върху настоящия проблем? — Говореше по-раздразнено дори от мен, предвид това, че ставаше дума за моя уебсайт. — Мога ли да говоря със Сид?

Не обичах да ме изолират, обаче това не беше моята област.

— В момента съм навън, но мога да се прибера след няколко минути.

— Дай ми номера му и аз ще му се обадя.

— Не си прави труда. Ще ти звънна след малко.

Върнах се в апартамента и почуках леко на вратата на Сид, след това по-силно. Той никога не ставаше толкова рано. Накрая влязох в стаята, решена да го извадя от будната му кома. Намерих го напълно облечен, заспал по корем върху надуваемото легло без чаршафи.

— Сид! — креснах аз като наруших тишината на инак тихата и спокойна утрин.

Той изръмжа и се обърна. — Какво има?

— Сайтът се е разпаднал.

— Така ли? — каза той без да помръдне.

— Блейк се обади. Иска да говори с теб.

— Имам нужда от кофеин — изръмжа той.

Изпухтях, без никакво съчувствие към скапаните му сутрешни навици. — Ще купя няколко енергийни напитки. Ставай и се опитай да разбереш какво става, ако обичаш. — Оставих телефона си на бюрото му с номера на Блейк на екрана и се отправих надолу по улицата към магазина.

Няколко минути по-късно се върнах и заварих Сид, смръщил вежди пред екрана на компютъра си да анализира онова, което от предишен опит познах като логовете на сървъра. Те даваха отговор за активността в сайта, която нямах представа как да тълкувам. От включения микрофон на телефона ми се разнесе тракане на клавиши.

— Изглежда атакуват лога със съобщения и бомбардират сървъра със сърчове, така че хоста ни е изключил — каза Сид.

— Май става дума за скидита — чу се гласът на Блейк.

— Какво значи скиди? — попитам почти шепнешком, тъй като не исках да остана единствената в неведение. Трябваше да разбера.

— Хакери аматьори с прекалено много свободно време — отвърна Сид.

— О!

В сравнение с умелите хакери на пълен работен ден? Според мен, хакерът си беше хакер. Враг, който застрашаваше бизнеса ми. Надявах се Сид и Блейк да успеят бързо да разработят защитен план.

— Имате ли допълнителен сървър? — попита Блейк.

— Очевидно — сухо отвърна Сид.

— Включи го и нека видим колко жилави ще се окажат. Можеш ли да ми дадеш парола за достъп до сървъра?

Сид ме погледна въпросително и аз кимнах.

— Сега ще ти я пратя.

— Мога да инсталирам ай пи защита, ако искаш да работиш върху отстраняването на поразените места — каза Блейк.

— Много добре.

— Трябва ли да се обадя на провайдъра?

— Не, ще рестартирам сървъра и ще се появим отново след няколко минути.

Поех дълбоко въздух. — Имаш ли нужда от мен?

Сид се извърна и погледна торбата е консервените кутии, която държах. Извадих една и му я подадох, а останалите сложих в хладилника, като се чувствах донякъде безполезна.

Извадих лаптопа си на кухненския остров и започнах да рестартирам уебсайта, докато той отново се отвори, а в същото време Сид и Блейк продължаваха да водят неразбираемия си технологичен разговор в другата стая.

Фактът, че бяхме нападнати от хакери ме тревожеше, особено при положение, че се надявах да приключа сделката с Макс в рамките на няколко седмици. Блейк и Сид не изглеждаха особено загрижени за естеството на заплахата, но аз изпитвах някакво безпокойство. Защо бяхме нападнати така внезапно? Кой мразеше модата толкова много, дотам, че да ни извади от мрежата? Щом приключехме с тази дребна неприятност, се надявах да получа повече отговори от Сид.

Прекарах останалата част на деня като преглеждах сайта и отварях кодовете, които Сид ми подаваше. Изядохме вчерашните остатъци от храна и прегледахме статистическите данни, които щях да изложа на сутринта. Нощта напредваше, а нямах никаква вест от Блейк. Най-малкото очаквах да дойде да нападне хладилника. В последна сметка бяхме се виждали всеки ден, откакто се преместих, и той като че ставаше все по-зависим от моята италианска кухня.

Погледнах към улицата и потърсих колата му. Като не я видях, помислих да му напиша съобщение, но какво щях да му кажа? Липсваше ми, но нямаше да споделя точно това с него.

Подраних с няколко минути за срещата в „Енджълком“. Влязох в приемната и същата старомодно облечена брюнетка ми се усмихна скъпернически и ме поведе по коридора към личния кабинет на Макс. Както в конферентната зала и тук едната стена бе остъклена, с изглед към пристанището и северните очертания на града. Облечен в безукорен черен костюм, Макс преглеждаше някакви документи на бюрото си. Когато ме видя се изправи и го заобиколи, за да се здрависа с мен и ме целуна възпитано по бузата.

— Ерика, изглеждаш прекрасно.

— Благодаря. — Не знаех какво да добавя и смутено пригладих косата си, пристегната на опашка. Опитвах се да се отнасям с безразличие към новото ниво на близост, което Макс ми демонстрираше. Поведе ме към малката кръгла масичка в кабинета си.

Обсипа ме с всички правилни въпроси, онези, които благодарение на Блейк очаквах да ми зададе. Отговорих професионално, като очертах точна и както се надявах, примамлива картина на начинанието. След около час той замълча и ме погледна.

— Какво? — Това ли бе краят на срещата? Стомахът ми се сви от нерви.

— Много съм впечатлен, Ерика. Покри всички бази. Наистина не мога да измисля повече въпроси.

Щракнах нервно химикалката си. По-добре бе да призная участието на Блейк сега, отколкото Макс да го чуе впоследствие от другаде. — Всъщност Блейк много ми помогна, наистина. Той поработи върху доста неща заедно с мен, така че ми се струва, че заслугата не е само моя.

Той направи пауза, мълчаливо взрян в мен. — Вярно ли е това?

— Сега разбирам защо бизнесът му върви толкова добре. Много е задълбочен.

Макс смръщи вежди. — Не е толкова съвършен, колкото може би си мислиш.

— Е, никой не е.

— Съгласен съм, обаче Блейк трябва да се радва, че не гние в затвора. Всеки негов успех се дължи на възможностите, които му даде баща ми. Добре би било да не забравя това.

При тази информация ме обзе нова тревога. Каква неприятност би могла да вкара Блейк в затвора? Мислено прехвърлях различни възможности. Очевидно, отношенията между двамата имаха история, а Блейк, което не беше за чудене, ме бе държал в неведение, въпреки всичките ни разговори за инвестирането с Макс.

Винаги бях мислила, че Макс е приятел, колега на Блейк. След като между тях имаше някакъв конфликт, защо бяха заедно в управителния съвет на компанията?

— Обаче в този случай изпусна шанса си, предполагам. — Той смени тона и стана отново предишния спокоен, очарователен Макс.

Тази трансформация ме стресна, но се опитах да не ѝ обръщам внимание.

— Вярно е — казах аз. Вероятно се обърквах от активния интерес на Блейк не само към мен, но и към компанията ми, особено след първоначалния унищожителен разбор и отказ.

— Нека го направим, Ерика — каза рязко Макс. — Мисля, че в това има истински потенциал и ще се радвам да съм част от него.

Кълбото нерви в стомаха ми се разплете, пометено чувство на облекчение и щастие.

— Чудесно. Какво следва оттук нататък?

— Аз ще се заема с оформянето на документацията. Има правни моменти, които трябва да разгледаме заедно, обаче до една или две седмици ще мога да представя за обсъждане окончателния вариант. Да се надяваме, че ще можем да стартираме бързо. Ако нещата се забавят, мога да уредя да получите оборотни средства, така че твоите хора да не се притесняват за парите.

Усмихнах се широко. — Звучи чудесно. Ще постъпя както кажеш.

— Прекрасно. Работи по същия начин, а аз ще те потърся.

Двамата се изправихме, стиснахме си ръцете и аз излязох от сградата, обзета от желание да се кача на покрива и да изкрещя добрата новина. Успяхме! Цялата работа, стресът и жонглирането с различни задачи. Господи, различните задачи. Да съм в състояние да завърша училище и да не се откажа от „Клозпен“ като страничен проект само по себе си бе цяло чудо. Извадих телефона си и прегледах номерата, преди да реша на кого да се обадя.

Едно име изпъкваше сред останалите.

Бях сурова с Блейк. Но дали всичко щеше да мине толкова гладко без неговата помощ? Обадих му се и се включи гласовата поща.

— Здравей Блейк. Просто исках да кажа първо на теб, че Макс одобри сделката. Ще подготви документите другата седмица. Така че, чудесна новина. Благодаря ти. За всичко.

Затворих и набрах номера на Али, но обаждането и тук се прехвърли на гласова поща. Проверих колко е часа. Почти единадесет преди обяд и не можех да превъзмогна чувството, че Хийт влияе твърде нездравословно на най-добрата ми приятелка. Имаше нещо сбъркано в него, но трябваше да разбера какво е то, преди да започна да го съдя. Междувременно, щях да намеря начин скоро да я посетя.

Смених токчетата си е ниски обувки и поех пеша към къщи, за да се натоваря физически и да се възползвам от топлата утрин, която с всеки час ставаше все по-гореща. Най-после лятото бе настъпило.

През цялата следваща сутрин в апартамента цареше тишина. Може би това съжителство със Сид в последна сметка щеше да се окаже успешно. Ние живеехме по съвсем различен график, поради което през повечето време имах чувството, че съм сама в апартамента.

Съставих организационна карта за позиции, които може би щяхме да запълним в следващите шест месеца. Маркетинг директорът бе приоритет. Да изляза от черупката си и да създавам контакти бе важно нещо, което възнамерявах да продължа да правя, но трябваше също да поддържам сайта и да контролирам всички операции. Не можех да се занимавам с привличането на платени потребители, контролирането на бюджета, поддръжката на сайта, а сега и с периодичния отчет пред Макс. Отпадането на Али от екипа бе загуба, но в града имаше стотици ентусиазирани професионалисти, които чакаха да им се представи такава възможност. Заех се с работа, като описвах задълженията и отговорностите за длъжността, когато получих есемес от Блейк.

„Поздравления. Ще празнуваме на последния етаж на Хъб тази вечер. Бъди готова в седем. “

Съобщението ме озадачи. Защо просто не ми се бе обадил? По някаква причина се държеше на разстояние, но очевидно все още имаше настроение да празнува. В един от най-луксозните ресторанти в града, естествено, обаче след като не го бях виждала известно време се тревожех какво наистина си мисли. Дали се сърдеше задето не му позволих да ме целуне за лека нощ? Нима бе помислил, че се подигравам с него, след като се разтапях в негово присъствие, а след това го отблъсквах?

Ще се видим в седем, отговорих аз.

Вниманието ми моментално се прехвърли от качествата на идеалния маркетинг директор към това какво щях да облека вечерта. Осъзнавах иронията, че именно Блейк, който твърдеше, че връзките отклоняват вниманието от бизнеса, сега се оказа именно такъв фактор. Прерових съдържанието на дрешника, като търсех нещо подходящо за случая. Изпухтях с празни ръце. Липсваше ми Али с нейния моден усет и богат гардероб.

Позвъних на Мари, като се надявах да е някъде наблизо.

— Помощ! — казах с престорена паника.

— Какво става, малката ми?

— Получих финансиране и довечера ще ходя да празнувам.

— Знаех си. Честито!

— Но нямам какво да облека.

Тя се засмя гърлено, което ме накара да се усмихна.

— Скъпа, това е проблем, който можем да решим. Искаш ли да хапнем някъде, преди да нападнем магазините?

— Разбира се. Благодаря.

След дните, прекарани с технократи и костюмари, изпитвах нужда от женска компания. Няколко часа по-късно седяхме в „Дъ Вайн“. Малкият средиземноморски ресторант бе сгушен на партера на облицована с пясъчник къща на Нюбъри Стрийт, един от най-елегантните и скъпи места за пазаруване в града. Както можеше да се очаква, то се намираше само на няколко пресечки от новия ми апартамент. Двете с Мари отпивахме студен чай и си поделяхме блюдо калмари, докато обменяхме новини.

— Е, разкажи с кого излизаш? — каза Мари.

Замълчах за момент като обмислях как най-бързо да я запозная с всичко, което Блейк ми бе причинил напоследък. — Помниш ли онзи мъж, на когото буквално налетях онази вечер в ресторанта? — В стомаха ми запърхаха пеперуди при спомена за първата ми случайна среща с Блейк.

Тя замръзна и красивите ѝ кафяви очи се разшириха. — Шегуваш се.

— Няма шега. Той е изпълнителен директор на инвестиционната група, която ни финансира. Прескочих онази част, в която той ме съблазни в Лас Вегас и ме подмами да живея в неговата сграда. Мари не ми беше майка, но понякога се държеше покровителствено.

— Това звучи напълно в твой стил.

— Едва ли. Той е толкова различна класа. Всъщност е доста страшно.

— Предполагам, че толкова зает мъж като него едва ли щеше си губи времето с теб, ако смята, че не си от неговата класа.

Въздъхнах. Бих искала да знам какво мисли Блейк, но бях твърде заета да оправям бизнеса си, за да любопитствам. — Сигурно е така. Всичко стана някак много бързо, така че наистина не знам какво да мисля. — Боднах от салата си. — Честно казано, Мари, точно сега съм напълно объркана.

— Това прави любовта, миличка — тя поклати с усмивка глава.

Любов? Само Мари, безнадеждната романтичка, можеше да си го помисли. Блейк беше великолепен за забавление, но това нямаше нищо общо с любовта.

— Не става дума за това, а и не мисля, че някога ще стане.

Тя вирна глава, а на устните ѝ играеше лека усмивка. — Никога не се знае. Любовта може да те порази за миг, дори когато не я търсиш.

Кимнах с нервна усмивка.

— Да приемем, че е така. Нещо ново с Ричард?

Усмивката ѝ стана по-широка и тя заразказва подробно за последната им среща. Отпуснах се назад на стола си, като се опитвах да слушам, но можех да мисля само за тази петбуквена дума. Само че, точно сега в живота ми нямаше никакво място за любов.