Прелъстена

Глава втора

Служителката на рецепцията на „Енджълком Венчър Груп“ ме погледна въпросително, преди да ме отведе в заседателната зала в дъното на коридора. Проверих облеклото си, за да се уверя, че няма драстични нередности. Дотук добре.

— Настанявайте се, мис Хатауей. Останалите ще пристигнат след малко.

— Благодаря — отвърнах учтиво аз, благодарна за това, че залата за момент е празна. Поех дълбоко дъх и плъзнах ръка по ръба на заседателната маса, докато стигнах до прозорците, заели цяла стена с изглед към пристанището на Бостън. Благоговението, което изпитвах, се примесваше с нарастваща тревога. След малко щях да се изправя очи в очи срещу някои от най-богатите и влиятелни инвеститори. Чувствах се толкова неуютно, изобщо не бе забавно. Поех дълбоко въздух и изпънах неспокойно ръце, като се надявах тялото ми да се поотпусне.

— Ерика?

Извърнах се. Млад мъж, приблизително на моя възраст с руса, старателно пригладена настрани коса, тъмносини очи и впечатляващ костюм от три части идваше към мен. Здрависахме се.

— Вие сигурно сте Максуел.

— Моля, наричай ме Макс.

— Професор Кинлан ми разказва много за теб, Макс.

— Изобщо не му вярвай.

Той се засмя и усмивката разкри редица безукорно бели зъби, които контрастираха със загорелия му тен и ме накараха да се запитам колко време всъщност прекарва в Нова Англия.

— Само хубави неща — излъгах аз.

— Много мило от негова страна. Задължен съм му. Сигурно за пръв път се явявате на презентация?

— Точно така.

— Ще се справиш. Помни, че повечето от нас са били на твое място в даден момент.

Усмихнах се и кимнах, въпреки че знаех — шансът Макс Поуп, наследник на корабостроителния магнат Майкъл Поуп, да се явява на изслушване за някакви си мизерни два милиона пред друг освен баща си, е равен на нула. Независимо от това, именно заради него бях тук тази сутрин, за което бях благодарна. Кинлан прекрасно знаеше от кого да потърси подкрепа.

— Хапни нещо. Закуските са фантастични. Той посочи към отрупаната маса покрай стената.

Свитият ми на топка стомах възропта. Трябваше да овладея нервите си. Тази сутрин дори кафе не можех да преглътна.

— Благодаря, добре съм и така.

Докато останалите инвеститори влизаха един по един, Макс ме представяше и аз се постарах, доколкото мога, да завържа непринуден разговор, проклинайки наум Али, моята най-добра приятелка, отсъстващ бизнес партньор и бъдещ търговски представител. Тя можеше да бъбри забавно и с консервна кутия, докато моята глава бе пълна с фактите и цифрите, които се готвех да представя, нещо което едва ли щеше да помогне да си приказвам безгрижно с хора, които виждах за пръв път.

Когато всички започнаха да заемат местата си около заседателната маса, аз се настаних отсреща и започнах да подреждам и да преглеждам за пореден път записките си. Погледнах стенния часовник. Разполагах с по-малко от двадесет минути, през които трябваше да убедя тази група непознати, че си заслужава да инвестират в мен.

Разговорите започнаха да стихват, но когато погледнах към Макс, за да ми даде знак да започна, той посочи празния стол в центъра срещу мен.

— Чакаме Ландън.

Ландън?

Вратата се отвори със замах. Милостиви Боже. Дъхът ми секна.

Влезе моят загадъчен познат — висок метър и осемдесет великолепен мъжки екземпляр — напълно различен от костюмираните си колеги. Черният пуловер с остро деколте подчертаваше изваяните му рамене и гърди, а изтърканите джинси идеално пасваха на фигурата му. Настръхнах при мисълта как тези ръце отново ме обгръщат, било то случайно или напротив.

Понесъл огромна чаша айскафе, той се отпусна в стола срещу мен, без да даде вид че осъзнава закъснението си или нарушението на протокола, като ми хвърли ослепителна, многозначителна усмивка. Изглеждаше напълно различен от елегантния професионалист, на когото бях извадила късмет да налетя миналата вечер. Видът му бе неустоимо утринен, тъмно кестенявата му коса стърчеше във всички посоки в очакване на моите пръсти. Прехапах устни в опит да прикрия откровеното си възхищение от физиката на този мъж.

— Това е Блейк Ландън — каза Макс. — Блейк, представям ти Ерика Хатауей. Тя е тук, за да представи своята модна социална мрежа „Клозпен“.

Той замря неподвижно.

— Подходящо име. Ти ли я доведе?

— Да, имаме общ приятел в Харвард.

Блейк кимна и ме стрелна с проницателен поглед, от който веднага се изчервих. Облиза устните си. Този обичаен жест ми въздейства също както вечерта, когато се видяхме за пръв път.

Поех си дълбоко въздух и кръстосах крака, като си давах ясна сметка за усещанията, които той възбужда между тях. Стегни се, Ерика. Кълбото нерви, което преди секунди се бе свило в стомаха ми, избухна в заслепяваща сексуална енергия, от която цялата потръпвах.

Бавно издишах и пригладих реверите на черното си сако, като мислено се проклинах задето си губя ума в най-неподходящия момент. Със заекване започнах презентацията. Обясних предпоставката на уебсайта, след което описах накратко нашите едногодишни усилия за скромен маркетинг и произтеклия от него експоненциален растеж, като отчаяно се стараех да се съсредоточа. Всеки път когато погледът ми срещаше този на Блейк, в мозъка ми ставаше късо съединение.

Накрая той ме прекъсна.

— Кой разработи сайта?

— Моят съдружник, Сид Кумар.

— А къде е той?

— За жалост моите съдружници нямаха възможност да присъстват днес, въпреки че много искаха.

— Значи ти единствена от целия екип в момента си се посветила на проекта?

Повдигна вежда и се облегна небрежно назад, като ми предостави по-добър изглед към торса си. Насилих се да не го зяпам.

— Не, аз… — опитвах се да формулирам честен отговор. — Точно сега се дипломирахме, така че нашата обвързаност през идващите месеци зависи до голяма степен от финансовата стабилност на проекта.

— С други думи, тяхната съпричастност зависи от финансирането.

— Отчасти.

— Ами твоята?

— Не — остро отвърнах аз, като при този намек моментално заех отбранителна позиция. Бях посветила на този проект месеци наред, без да мисля за нищо друго.

— Продължавай — махна с ръка той.

Поех дълбоко дъх и погледнах бележките си, за да вляза отново в релси. — На този етап ние търсим финансова инжекция за маркетинг, за да увеличим ръста и прихода.

— Какъв е процентът на конверсия?

— От посетители, в регистрирани потребители — около двадесет процента.

— Добре, а как стои въпросът с платените потребители? — прекъсна ме той.

— Около пет процента от нашите потребители ъпгрейдват до професионален акаунт.

— Как възнамерявате да подобрите тези показатели?

Потропвах нервно с пръсти по масата, като се опитвах да събера разпилените си мисли. Всеки въпрос, който задаваше, звучеше като предизвикателство или обида и ефективно смазваше всички вдъхващи увереност мисли, с които се бях навивала, докато стигна до тази среща. На ръба на паниката, погледнах към Макс в търсене на някакъв окуражителен знак. Той изглеждаше леко развеселен, което сметнах за точка в полза на мистър Ландън. Останалите местеха безизразно погледи от бележките си към мен, като по никакъв начин не показваха какъвто и да е интерес.

За част от секундата си бях помислила, че заради инцидента миналата вечер той може да бъде по-благосклонен към мен, но очевидно не бе така. Загадъчният мъж се оказа в някакъв смисъл подлец.

— Концентрирахме усилията си върху натрупването и поддържането на основна членска маса, която, както отбелязах, нараства. Със солидна основа потенциални клиенти се надяваме да привлечем повече търговци и марки от тази индустрия и да повишим броя на платените потребители.

Направих пауза, подготвена за ново прекъсване, обаче телефонът на Блейк светна, и милосърдно отвлече вниманието му. С облекчение задето най-накрая се оказах извън обхвата на изпитателния му поглед, в заключение успях да направя анализ на конкуренцията и някои финансови прогнози, преди времето ми да изтече.

В залата се възцари неловко мълчание. Блейк отпи от кафето си, затвори дисплея на телефона си и го постави отново на масата.

— Ходиш ли с някого?

Сърцето ми прескочи един такт, а лицето ми пламна, като че неочаквано ме бяха изпитали в клас. Дали ходя с някого? Изгледах го шокирана, несигурна дали напълно разбирам значението на въпроса му.

— Моля?

— Връзките разсейват вниманието. Ако искаш да получиш нужното ви финансиране от тези хора тук, това може да се окаже фактор, който влияе върху възможността ви да растете.

Правилно го бях разбрала. Като че ли фактът, че съм единствената жена в стаята не бе достатъчно стресиращ, та трябваше и да насочи прожекторите към личния ми живот. Нещастен женомразец. Стиснах зъби, този път, за да не изсипя порой от ругатни по негов адрес. Не можех да допусна да изгубя хладнокръвие, но нямах намерение да отмина с усмивка неподходящото му поведение.

— Мога да ви уверя, мистър Ландън, че съм стопроцентово отдадена на този проект — казах аз бавно и твърдо. Срещнах погледа му, като всячески се опитвах да му внуша колко съм безразлична към намеците му. — Има ли други въпроси, свързани с личния ми живот, които биха повлияли върху решението, което ще вземете днес?

— Не мисля. А ти, Макс?

— Хм, не, мисля че изяснихме доста неща. Джентълмени, готови ли сте да вземем решение? — Макс се усмихна и махна с ръка към останалите.

Трите костюма кимнаха и един след друг изказаха задоволството си от усилията ми и произтичащото от тях решение да подкрепят проекта ми.

Блейк ме погледна в очите, направи кратка пауза, преди да произнесе присъдата си също така небрежно, както бе съсипал сутринта ми. — Аз съм „пас“.

Предупредителните аларми се изключиха и сълзите ми заплашваха да рукнат, последвани от вътрешния ми глас. Той съчиняваше прощална реч до господин Ландън с препоръки къде да отиде и как да стигне дотам. Погледнах Макс в очакване на последния удар.

— Ерика, мисля че си създала прекрасна общност и, разбира се, бих искал да разбера повече за нея. Нека да се уговорим да се срещнем отново през идните две седмици, когато ще разгледаме в дълбочина логистиката. След това ще решим дали да ти предложим сделка. Какво ще кажеш?

Сладко облекчение. Искаше ми се да прескоча масата и да прегърна Макс.

— Звучи чудесно. Ще чакам с нетърпение.

— Прекрасно. Мисля, че засега приключихме.

Макс се изправи и се заприказва с другите мъже, докато те излизаха навън като ме оставиха насаме с Блейк, който се хилеше насреща ми с великолепното си самодоволно лице. Не знаех дали да го зашлевя, или да му оправя косата. Сещах се и за още няколко неща. Това че изпитвах толкова противоречиви чувства към някого за толкова кратко време ме караше да се питам дали не съм изгубила разсъдъка си.

— Добре се представи — каза той като се наклони по-близо.

Гласът му бе нисък и дрезгав и кожата ми пламна.

— Наистина ли? — отвърнах неуверено аз.

— Наистина — увери ме той. — Мога ли да те поканя на закуска? — Погледът му омекна, като че през последните двадесет минути не бяхме на нож.

Смутена напъхах бележките си обратно в чантата. Блейк бе красив, обаче твърде много преувеличаваше достойнствата си, ако мислеше, че ще падна в ръцете му след този цирк.

— Отсреща има чудесно заведение. Сервират пълна ирландска закуска.

Изправих се и срещнах погледа му, развълнувана от възможността да му откажа.

— За мен беше удоволствие, мистър Ландън, но някои от нас трябва да работят.

— Поканил те е на среща? — възкликна Али по телефона. Гласът ѝ звучеше на фона на врявата и суматохата на Ню Йорк.

— Така ми се стори — все още се чувствах замаяна от събитията сутринта.

— Беше ли облякла специалния си костюм? И блузата?

— Да, разбира се — казах аз, докато събличах въпросната дреха и се строполих на разтегателния диван в стаята ни в общежитието.

— Е, нищо чудно тогава. С тях изглеждаш великолепно. Той готин ли е?

Блейк Ландън бе един от най-сексапилните мъже, с които някога бях споделяла една стая, но нямаше никакво уважение към жените в бизнеса, което в значителна степен убиваше влечението ми към него. За жалост, опасно се доближаваше до възможността да попадне в първата десетка на списъка ми на хора, които презирах най-много.

— Това няма значение, Али. Никога не съм се чувствала толкова унизена. Потръпнах, докато преживявах отново неговите предизвикателства и последвалото отхвърляне.

— Права си. Съжалявам. Щеше ми се да бях там да ти помогна.

— На мен също. Както и да е, как мина интервюто?

Али замълча за малко. — Добре.

— Така ли?

— Всъщност, мина наистина добре. Да не се урочасам, но изглежда доста обещаващо.

— Това е чудесно.

Опитвах се да прикрия разочарованието си като знаех колко въодушевена беше тя от тази възможност. Щеше да работи под ръководството на маркетинг директора на една от най-големите марки в модата. От месеци знаех, че Али ще си търси постоянна работа, след като се дипломира, обаче мисълта да поддържам сайта без нея ме депресираше. Ако не получехме възможност да назначим нов търговски директор, щях да се превърна в лицето на компанията, а създаването на мрежа от контакти не беше най-силната ми страна.

— Засега няма нищо черно на бяло. Ще видим.

— Трябва да празнуваме — казах аз. Бог бе свидетел, имах нужда от някаква награда след преживяната адска сутрин.

— Трябва да вдигнем тост за нашия нов най-добър приятел Макс — изписка тя.

Изсмях се като знаех, че Макс е и точно нейния тип, но тя нямаше представа за това. Разтапяше се цяла пред костюм от три части.

— Надявам се, че не връща услуга на Кинлан с предложението за нова среща.

— Хората не размахват морков от два милиона долара пред някого като услуга.

— Вярно е, но искам да инвестира само, ако наистина има интерес.

— Ерика, както обикновено, мислиш прекалено много.

Бавно издишах. — Може би.

Надявах се тя да има право, но не можех да спра да разигравам мислено всички възможни сценарии в опит да планирам и да се подготвя за всеки от тях. Напоследък мозъкът ми не спираше да работи.

— След час хващам експреса. Ще се върна преди вечеря и след това можем да пием по нещо.

— Добре, тогава до скоро.

Затворих и се насилих да стана, за да намеря удобното си долнище от анцуг, което пазех за дни на раздели с гаджета и махмурлук. Днешният ден бе изцедил всичките ми сили.

Спрях пред голямото огледало в стаята, която споделяхме с Али. Разхлабих кока си и вълнистата ми руса коса се спусна по гърба ми. Бях по-слаба от обикновено, благодарение на изминалите седмици на стрес, но комплектът бельо все така обгръщаше нежните извивки на тялото ми.

Прокарах ръце по тънката дантела и обвих ханша си, обзета от желанието нечии други ръце да ме накарат да забравя днешния ден. Не бях очаквала коленете ми да омекнат пред някакъв наперен инвеститор при първата ми презентация пред борда, обаче физическата ми реакция към Блейк бе сериозен индикатор за това, че трябва да съживя социалния си живот. Трябваше да излизам и да се срещам с повече хора. Да се откъсна от компютъра, поне в съботните вечери. По това време обикновено се занимавахме с поддръжката на сайта, защото трафикът беше бавен, но ако карах с това темпо, нямаше да завържа никаква връзка, докато съм в периода на двадесетте си години.

Отхвърлих страховете си, облякох се и изпратих имейл на Сид с новините. Той нямаше да се събуди през следващите няколко часа. Освен че бе нощна птица като повечето програмисти, бе пипнал и грип в деня преди срещата. И него не го биваше много да говори пред публика, обаче бройката увеличава силата и можех да се възползвам от подкрепата му.

Бизнесът държеше Али, Сид и мен на повърхността, покриваше таксите и скромните ни разходи като колежани, обаче хранехме големи очаквания за това къде нашето престижно образование щеше да ни отведе след дипломирането. Докато Сид и Али си търсеха работа като всички отговорни колежани, аз се бях посветила изцяло на „Клозпен“, убедена след първоначалния ни успех, че ще мога да го превърна в нещо много по-добро за всички ни от това да работим по график от девет до пет.

Да накарам Макс да инвестира вероятно бе последната ми надежда, преди да ми се наложи да зарежа тази мечта и да си намеря нормална работа. Междувременно, разполагах с по-малко от седмица да се изнеса от общежитието и да си намеря жилище.

Събудих се от мириса на кафе, последван от тъпо пулсиране в главата. Проклетото вино. Разтрих слепоочията си и се опитах да прогоня болката.

Седнах в разтегателния диван, увита в юргана и благодарих на боговете за скъпоценния дар на кафето, докато Али ми подаваща димяща чаша заедно с таблетка аспирин.

— Разбихме се.

Тя се мушна до мен с чашата си с кафе. Дългата ѝ кестенява коса бе вдигната в небрежен кок и тя изглеждаше естествена и сладка в тениска с открити рамене и черен клин. — Отдавна не те бях виждала да се забавляваш така. Заслужаваше да си отдъхнеш.

— Тази среща ме изкара от релси — казах аз, благодарна за това, че въпреки главоболието нервите ми не бяха така опънати като вчера.

— И така, разкажи ми повече за Макс и кога мога да се срещна с него? Според пияната Ерика двамата с него сме лика-прилика.

Засмях се, докато подробности от нощта се връщаха в съзнанието ми. Една пиянска вечер никога не е пълноценна без последващ разбор с момичетата.

— Всъщност знам само онова, което професор Кинлан ми разказа. Бил умен, но винаги успявал да се измъкне на косъм от някаква каша в училище. Не мисля, че е щял да завърши без помощта на Кинлан, а дипломата е нещото, което татко му не можел да купи с пари — вдигнах рамене в желанието си да не съм толкова критична към Макс, след като именно той ме бе спасил от пълно унижение. — Сигурна съм, че не е лесно да бъдеш праволинеен с баща милиардер. Някои хора не могат да понесат такава голяма свобода.

— Е, моята специалност е именно укротяването на богати безделници. Тя ми се усмихна самодоволно през рамо.

— Не се съмнявам — подбелих очи.

— Значи сега той се занимава с инвестиране?

— Нямам представа какво прави извън „Енджълком“. При толкова много пари, вероятно участва във всякакви проекти.

— Добре, търсенето в мрежата започва.

Али скочи и се върна с лаптопа си, докато четеше благовидната биография на Макс за благотворителни сдружения и интернет инвестиции. — Да видим какво ще изровим за Блейк Ландън.

Обвих дръжката на чашата си, като си припомнях смътно пиянската си тирада как Блейк се бе държал като нахално копеле по време на срещата. Увереността, че може да торпилира презентацията ми и да ме покани след това бе безподобна, но при неговата външност вероятно повечето жени лесно падаха в краката му. За негово нещастие, аз не бях като повечето жени.

Гневът, който кипеше в мен към този мъж се смекчаваше само от неблагочестивите ми помисли, възбудени от погледа му.

— Моля те, изобщо не ми пука. — Сред хаоса от объркани чувства се опитвах да се съсредоточа върху гнева си, но в действителност бях тайно заинтригувана какво ли може да открие Али. До вчера не бях чувала за Блейк, обаче предвид това как останалите го оставиха да води изслушването в „Енджълком“, вероятно имаше някакво влияние. Али се бе вторачила в екрана и четеше с видим интерес. Накрая не издържах.

— Е, какво пише?

— Той е хакер.

— Какво? — Вероятно бе попаднала на друг Блейк Ландън, въпреки че през въпросната сутрин изобщо не приличаше на изряден корпоративен гражданин.

— Във всеки случай е бил такъв. Според мълвата, има връзка с „М-86“, хакерска група базирана в САЩ, която преди петнадесет година е източила повече от двеста банкови сметки на най-големите вложители. Обаче няма подробности. Официално той е основател на „Банксофт“, която е купена за дванадесет милиарда долара. Изпълнителен директор е на „Енджълком“ и активно инвестира в прохождащи интернет компании.

— Доморасъл милиардер, значи.

— Така изглежда. Едва на двадесет и седем години е. Пише, че родителите му били учители.

Информацията не можа да укроти гнева, който изпитвах към него, задето саботира презентацията ми, но запълни някои празноти. Трябваше да призная, уважавах го повече като знаех че не е получил богатството си наготово, но именно той, за разлика от Макс се бе държал като привилегировано леке.

— Е, сега това едва ли има някакво значение. Ако имам късмет, нашите пътища никога вече няма да се пресекат.