Прелъстена

Глава шеста

Бяха изминали няколко дни, откакто с Али се върнахме от Вегас. Искаше ми се да вярвам, че животът ми ще се върне в нормалното си русло, но в настоящия момент нищо в него не изглеждаше нормално. Бях на път да остана без дом, да започна нов бизнес на пълни обороти, а не можех да спра да мисля за Блейк.

Въпреки желанието ми нощта, която прекарахме заедно да си остане единствена, тихо гласче вътре в мен искаше той по някакъв начин да ме потърси. Укорявах се задето толкова глупаво копнея за нещо — за някого — което никога нямаше да имам. Също като нашата станала публична целувка на конференцията, за него бях нещо незначително. Временно увлечение на нафукан милиардер, който нямаше основание да се занимава по-дълго с когото и да било.

Прегледах пощата си като си напомнях, че съм получила точно това, което исках. Когато излязох от центъра на кампуса, чух да ме викат по име. Някакво момиче с подстригана руса коса изкачваше стъпалата, за да ме пресрещне. Приличаше на манекен. Загоряла, висока и безукорно облечена с ленена пола и блуза без ръкави.

— Здрасти, Лиз — казах аз. — Как си?

Тя се усмихна широко. — Прекрасно. Не мога да повярвам, че най-после завършихме.

— Така е, времето лети — поклатих глава със същото недоверие.

— Искаш ли да пием кафе? Да наваксаме пропуснатото.

Топлите ѝ кафяви очи ме гледаха искрено, но досега винаги бях избягвала тези моменти. Приятелството ни се бе пропукало, когато се преместих след първата ни година, прекарана заедно и ние никога не го бяхме обсъждали. Колебаех се. Занятията бяха приключили, нямаше домашни, планове. Нямах никакво извинение.

Вдигнах рамене. — Разбира се.

Повървяхме малко до най-близкото кафене, където някакъв намусен хипстър ни направи великолепно и прекалено скъпо капучино. Седнахме на маса за двама, а глъчката на кафенето запълваше мълчанието помежду ни. Бях срещала Лиз тук-там из кампуса, но от години не бяхме разговаряли наистина. Вече едва се познавахме.

— Какви са плановете ти за лятото? — попитах аз.

— Ще отида за няколко седмици в Барселона с родителите ми, а след това през юли започвам работа.

— Къде?

— В някаква инвестиционна компания тук в града, ще предъвквам цифри или каквото там. Тя духна парата от чашата си. — Ами ти?

— Всъщност стартирах социална мрежа за мода миналото лято, която тръгна доста добре, така че известно време ще се занимавам с нея. Ще видим какво ще стане.

— Но това е фантастично! Не съм очаквала такова нещо!

Повдигнах вежди. Какво ли си очаквала, запитах се аз, докато разчупвах хрупкавата коричка на шоколадовия си кроасан.

— Как са Лорийн и останалите от къщата? — попитах аз като имах предвид момичетата, които живееха на същия етаж.

— Наистина са добре — тя направи пауза, преди да продължи.

— Все пак ти ни липсваше.

Отпих голяма глътка капучино като се досещах накъде върви разговора. Колежът бе свършил и започваше нова глава. Може би най-после бе дошло времето да се изясним, особено ако се наложеше да я срещам из града. Бостън бе достатъчно малък град за случайни срещи.

— Извинявай, че в края на годината не те предупредих, че се местя. Доста ми беше нанагорно по онова време. — Омаловажавах нещата, но в действителност не исках да ги обсъждам с нея сега. Последното, от което имах нужда бе да се ровя в мъчителни спомени.

— Разбирам. Просто си мислех, че сме приятелки, нали?

— Бяхме — казах аз. — И още можем да бъдем. Просто трябваше да започна на чисто след всичко, което се случи.

Тя кимна и леко се усмихна.

Въздъхнах, примирена с факта, че няма да мога да избегна тази тема, независимо от всичките ми увъртания. — След онази нощ, нищо не беше същото. Ти и всички останали бяхте същите, но не и аз. Не можех да излизам и да купонясваме заедно, като че нищо не се е случило.

Поех си дъх и се опитах да потисна мъчителните спомени. Отместих чинията си, в стомаха ми се надигна пристъп на гадене.

— Няма нищо общо с нашето приятелство или с теб самата. Просто не можех да понасям този израз на лицата на всички. Освен това, какво щеше да стане, ако отново се бях сблъскала с него? Не знам какво щях да направя.

Достатъчно тежко бе да се справя със станалото с мен. По онова време, мисълта да го преживея отново, по какъвто и да е начин, ме ужасяваше. Единственото нещо, което днес ме възпираше да не се озъртам непрекъснато през рамо бе фактът, че бях погребала спомените толкова дълбоко, че почти повярвах, че мъжът, който ме бе наранил, вече не съществува.

Когато вдигнах поглед към нея, съчувствието в очите ѝ само усили гаденето в стомаха ми. Погледнах чантата си и потърсих благовиден предлог да си отида.

— Исках да поговоря с теб, но ти никога не ми даде тази възможност.

— Ако щеш вярвай, обаче наистина не ми се говори за това.

Стиснах зъби. Не исках да говоря — или да мисля за това — никога повече. Но грешката не бе на Лиз. Нищо от станалото не беше.

Очите ѝ, блестящи и невинни ми напомниха за нощите, в които унищожавахме кутиите с готова храна, изпратени от родителите ѝ, докато споделяхме истории и мечти в наивността си на първокурсници.

Облегнах се назад на стола си и поех дълбоко дъх. — Трябваше да се справя сама с нещата и по някаква причина не можех да го направя в онази къща.

Тя кимна. — Разбирам.

Не беше така, обаче оценявах усилието ѝ, въпреки че ме връщаше към спомени, които отдавна бях погребала.

— Може да се видим, когато се върна от Испания и да се опитаме да наваксаме — каза тя. — Няма да говорим за това, естествено. Знаем, че се разстройваш.

— Дадено. — Усмихнах се пресилено. Не можех да променя миналото, но може би щяхме да успеем да спасим нещо от загубеното.

— Ще държим връзка.

Поговорихме за преподаватели и положението с квартирите в града, докато Лиз дояждаше мъфина си. След това си разменихме телефоните и се сбогувахме. Докато се връщах отново в кампуса, телефонът ми кликна за получено съобщение. От Али.

Трябва да поговорим. Имам новини.

Сърцето ми подскочи. Вървешком набрах номера ѝ.

— Какво става?

— Имам новина.

— Каза вече. Каква?

Тя замълча за малко. — Получих работата.

— Страхотно — промълвих аз, а разочарованието се усещаше по тона ми. Бях безсилна. Новината бе ужасна.

— Ерика?

— Какво очакваш да кажа?

Отбих се от потока пешеходци, докато хората ме подминаваха на улицата. Срещата с Лиз ме бе изнервила, а сега губех и Али — най-добрата ми приятелка, съквартирантка и бизнес партньор. Не можех да кажа, че това е най-хубавият миг от деня.

— Поздравления, Али. Знам, че искаш това. За съжаление, аз не.

Няколко мига Али помълча на телефона. — Обсъждахме го, а сега изглеждаш изненадана.

Права беше, но от това болката не намаляваше. Сега нещата се бяха раздвижили и потенциално зависеха от решението на Макс дали да ни финансира.

— Кога напускаш?

— След няколко дни. Мога да отседна при някой приятел в града, докато си намеря квартира.

Телефонът ми сигнализира за друго обаждане. Не разпознах номера, обаче ми трябваше предлог да прекъсна този разговор, преди да кажа нещо, което не мисля. — Някой ме търси, Али. Трябва да затворя.

Тя въздъхна. — Добре, чао.

Почувствах вина, докато превключвах на другата линия.

— Ало?

— Ерика, обажда се Блейк.

Мислено изругах. Точно сега от всички пъти, когато бях искала да се обади. — Моментът не е подходящ.

— Добре ли си?

— Добре съм — изобщо не звучах убедително.

— Къде си? Аз съм в района.

Огледах се наоколо за най-близкия разпознаваем обект. — Близо до Кембъл Скуеър.

— Ще мина да те взема до пет минути. Той прекъсна връзката, преди да успея да възразя.

Седнах на пейка в парка и започнах лениво да проверявам имейлите на телефона си, за да отклоня мислите си от бомбата, която Али хвърли. Сид съобщаваше за приличен наплив на нови потребители след конференцията, което бе добра новина, тъй като бях започнала да се чудя дали цялото това усилие не бе всъщност една скъпо, 6000-километрово преследване на Блейк. Сетих се отново за Али и Лиз и за това колко самотна се оказах през последния час. Очите ми пареха от вълнение и аз избърсах една търкулнала се сълза.

Автомобилен клаксон прекъсна момента. Блейк седеше на шофьорското място в луксозна черна спортна кола, паркирана на ъгъла. Приближих се и със смущение установих липсата на дръжка, докато тя не изскочи от някакъв тайник в страничната врата. Влязох вътре и моментално се смаях от огромния плазмен екран между шофьора и пътническите седалки.

— Какво по дяволите е това? — попитах искрено поразена от всички уреди и джажи.

— Това е Тесла.

Вперих поглед напред в очакване колата да тръгне.

— Здрасти — каза меко той и погали с пръст бузата ми.

Изглеждаше свеж и готин, но усмивката му скоро угасна. Гърлото ми се стегна като че щях отново да се разплача. Преглътнах, за да прогоня чувството, а тялото ми отбранително се стегна.

— Добре съм, наистина. Извърнах глава и избърсах евентуално размазан грим, който би могъл да издаде неотдавнашната ми слабост. Не знаех дали мога да се покажа още по-уязвима пред този мъж, отколкото досега и да запазя поне частица професионален интегритет. — Какво искаш?

— Исках да те видя. Гладна ли си?

— Да. — Изобщо не бях, но исках да бъда където и да е другаде. Оставих Блейк да подкара онова, което както си спомних, бе изключително скъпа, високо технологична кола, чиито акции наскоро бяха скочили до небето.

— Колко акции на Тесла притежаваш? — попитах, докато летяхме покрай блоковете.

— Влязох на втория рунд за финансиране, така че доста.

— Естествено — промърморих аз.

Блейк влезе в града за рекордно кратко време, без да се съобразява особено с пешеходците или с правилника за движение, но някак си аз се чувствах защитена и облекчена, че кампусът остана зад нас. Изминахме остатъка от пътя в мълчание, докато Блейк паркира на паркинга срещу часовниковата кула.

Блейк Роуз беше ирландски пъб в сърцето на Бостън, на няколко крачки от прочутите Фанил Хол и Куинси Маркет. Вътре барът от тъмно дърво заемаше единия край на ресторанта, а стените бяха покрити със старинни оръжия. Двамата с Блейк се настанихме в спокойно кътче, откъдето можехме да наблюдаваме човешкия поток отвън — туристи, банкери и кочияши.

Хубавата млада сервитьорка ни посрещна приветливо и ни попита какво ще поръчаме с ирландски акцент, който ми напомни за любимия ми професор, който също заминаваше само след няколко седмици.

— Две ирландски закуски и две хал би Гинес — каза Блейк като ѝ връчи обратно менютата и насочи вниманието си отново към мен.

— Винаги ли поръчваш вместо другите?

— Не исках да водиш вътрешна борба дали да си поръчаш бира толкова рано.

Той се облегна на масата и това движение очерта бицепсите му, които се подаваха от ръкавите на фланелката му с логото на „Инитекс“ от Офис Спейс. Не беше редно да изглежда толкова непрофесионално в работен ден.

— Ще ми кажеш ли защо плачеше преди малко?

Поклатих глава, емоционално изпразнена и неподготвена да бъда с Блейк точно в този момент. — Може би идеята не бе добра.

Блейк хвана ръката ми, когато посегнах към чантата си. — Хей, съжалявам.

Затворих очи, като отчаяно се молех да рухна някъде, където Блейк нямаше да е сред зрителите.

— Остани — каза нежно той.

Седнах обратно и не издърпах ръката си, докато гневът ми се топеше. Докосването му имаше успокояващо въздействие, от което едновременно се страхувах и започвах да оценявам.

— Защо си искал да ме видиш?

— От една страна, ти не ми даде възможност да се сбогувам. Винаги ли изчезваш по такъв начин?

— Не мислех, че ти пука — казах аз смутена от цялата случка, въпреки че почти не бях мислила за нещо друго, откакто преди два дни излязох от апартамента му. — Както и да е, трябваше да хвана ранен самолет, за да се прибера у дома.

— Имаш ли вести от Макс?

Поех дълбоко дъх облекчена, че отново говорим за бизнес. — Да, имаме среща идущата седмица.

— Как върви търсенето на квартира?

Завъртях очи и измърморих. — Сега, когато Али официално се мести в Ню Йорк, предполагам ще бъде по-лесно.

— Това изглежда не те радва.

— Да, ще трябва отново сама да избирам дрехите си, което ще е трудно — пошегувах се аз.

Казвах истината, но очевидно усетът ѝ за мода нямаше да бъде единственото, което щеше да ми липсва. Али бе най-добрата ми приятелка, моя довереница, моя закрилница. Още не можех да повярвам, че съквартирантката ми вече няма да ми бъде съквартирантка. Щяхме да бъдем на едночасов полет разстояние, но изпитвах необясним страх, че животът ни ще тръгне в различни посоки, което накрая щеше да се отрази неблагоприятно върху приятелството, което с толкова труд изградихме. Само времето щеше да покаже.

— Познавам добър брокер — Блейк извади визитна картичка от портфейла си и ми я подаде. Фиона Ландън, лицензиран брокер на недвижими имоти.

— Ако е твоя близка, силно се съмнявам, че може да предложи каквото и да е в моя ценови диапазон.

— Тя е по-малката ми сестра, а човек никога не знае. Известна е с интересните си находки. Само ѝ кажи, че аз те изпращам.

Въздъхнах. — Разправих ти за положението, в което се намирам, за да поддържаме разговор. Не беше вик за помощ. В състояние съм да се справя сама.

— Знам, че можеш — спокойно отвърна той, докато потриваше с палец кокалчетата на пръстите ми. — Обади ѝ се — повтори настойчиво.

Измъкнах ръката си и пъхнах картичката в чантата си като знаех, че щях да ѝ се обадя по простата причина, че Блейк иска това от мен и няма да ме остави на мира, докато не го направя.

Келнерката донесе закуската, която бе превъзходна и калорична, две изисквания за успокоително похапване, които в момента високо оценявах. Да я преглътна с няколко глътки Гинес също не беше зле. Блейк и аз водехме някакъв незначителен разговор, бъбрехме за спорт, тема, по която двама бостънци не може да не постигнат съгласие. Когато не бях емоционално стресирана и когато в професионално отношение той не ме запращаше право във влакчето на ужасите, наистина ми беше приятно с него. Полека-лека успя да ме извади от тъжното ми настроение.

Навън слънцето напичаше паважа, докато вървяхме към колата. След всичките тези години, Бостън продължаваше да ме омайва. Улиците си имаха история, а хората — такъв характер, който винаги ме караше да се чувствам у дома. Невъзможно бе човек да живее тук, без да почувства любов и да развие собственическо чувство към града.

Блейк вплете пръсти в моите и сърцето ми ускори ритъма си.

— А сега накъде?

Искаше ми се да вярвам, че въпросът е невинен, обаче видях поканата в очите му. Нямах нищо против да отвърна в твоя апартамент, обаче нямах намерение да ми става навик да преспивам с Блейк винаги, когато ме погледне по този начин.

Сведох поглед, като се опитвах да не призная колко много ми се иска да съм с него. — Трябва да се връщам вкъщи. Чака ме много работа — казах аз като се надявах да ми повярва.

Той ме изгледа мълчаливо. — Разбирам. Позволи ми да те закарам.

Съгласих се и се отправихме към колата.

По пътя обратно, телефонът на Блейк иззвъня. На плазмения екран се появи снимка на привлекателна брюнетка до името София. Той не прие разговора и продължи да гледа право пред себе си, без да показва никаква емоция. Нямах право да питам коя е. Едва ли можеше да се каже, че имаме връзка, а мисълта, че някой толкова красив и богат като Блейк е вън от играта, бе твърде нереалистична. И все пак, мисълта за присъствието на друга жена в живота му, ме жегна.

Спряхме до дома ми и Блейк заобиколи колата, да ми отвори вратата да сляза. Докато се качвах по стълбите пред входната врата, започнах да търся ключовете си. Обърнах се да се сбогувам и Блейк ме привлече към себе си. Дъхът ми спря.

— Дължиш ми целувка за лека нощ, мис Хатауей.

Преди да успея да отговоря, той впи уста в моята. Разтопих се от целувката и топлината на тялото му. Господи, устните му. Преживяният тази сутрин стрес се превърна в далечен спомен, пометен от желание, което никой от нас не бе в състояние да задоволи в момента.

— Покани ме горе.

Останала без дъх се отдръпнах и поклатих глава.

— Тогава ти ела у дома с мен — гласът му бе дрезгав.

Някъде много далеч започнах да анализирам ситуацията и успях да преодолея мига.

— Не мога.

Обективно погледнато, можех. Всъщност не желаех нищо по-силно от това нощта в стаята на Блейк във Вегас да се повтори, но не можех да си представя в какво се забърквах. Поредица от срещи? Поредната жена, която му е хванала окото? Освен това, сега повече от всякога трябваше да се съсредоточа върху работата си. Да се чукам до забрава с Блейк едва ли щеше да ми помогне в това отношение.

— Тогава да вечеряме заедно?

— Не — отвърнах твърдо — Освен това, миналия път не се държа като съвършен джентълмен.

— Така ли? Доколкото си спомням, ти пожела да разгледаме апартамента.

Той притисна набъбващия си член в мен и аз изстенах. Опитвах се да не забравям, че сме пред погледите на всички минувачи, обаче повече се опасявах, че се отдалечавам все повече от себе си и се поддавам на опасно влечение, на чиято въдица вече се бях хванала.

— Сериозно, Блейк, това във Вегас беше наистина… чудесно — направих пауза като отчаяно се опитвах да се взема в ръце.

— Просто не съм готова за това — каквото и да е то между нас.

Целунах го нежно като го подуших за последен път, преди да се изплъзна от прегръдката му. Той ме пусна, обаче по желанието в погледа му можех да отгатна, че не е доволен.

— Довиждане, Блейк.