Прераждането на убиеца

Пролог

В една малка стая с приглушена светлина, около миля под улиците на бляскавата столица Делурос VIII, увенчала простряната надлъж и шир Олигархия на човечеството, Джеферсън Найтхоук отвори очи.

— Добър вечер, господин Найтхоук — проговори един слаб мъж в бяла престилка. — Как се чувствате?

Найтхоук постепенно осъзна, че лежи върху някаква дълга тясна маса, вперил очи в тавана. Предпазливо повдигна ръка, събра дланта си в юмрук, после внимателно започна да отпуска и свива пръсти.

— Доста добре — отвърна с видима изненада.

Сетне поднесе ръка към очите си и се загледа в нея, сякаш беше някакъв непознат предмет, който съзираше за първи път.

— Вижда ми се съвсем нормална — каза най-накрая.

— Така е.

— Значи вече съм излекуван?

— Ами… И да, и не — отвърна човекът в бяла престилка. — Положението е доста комплицирано.

Найтхоук провеси крака от масата, после бавно и много предпазливо се изправи до седнало положение.

— Чувствам се във форма — каза той. — Предполагам, че клонингът си е свършил работата.

— Малко избързвате със заключенията, господин Найтхоук — дочу се трети глас. Найтхоук се извърна и видя набит брадат мъж на средна възраст, облечен в сиво, който го наблюдаваше внимателно.

— Кой сте вие? — попита Найтхоук.

— Маркъс Динисен, старши партньор в „Хъбс, Уилкинсън, Райт и Химинес“. — Той се усмихна. — Аз съм вашият адвокат.

— Точно така — отвърна Найтхоук, поклащайки бавно глава. — Когато ме събудихте последния път, казахте, че Райт е починал.

— Той се спомина преди повече от седемдесет години — продължи Динисен. — Неговият пра-правнук работеше във фирмата допреди няколко години.

— Добре, значи вие сте моят адвокат — Найтхоук се обърна към мъжа в бяла престилка. — А, предполагам, че вие пък сте моят лекар.

— Може и така да се каже — гласеше отговорът. — Името ми е Игън. Гилбърт Игън.

— Имам чувството, че съм ви виждал и преди.

— Точно преди две години — отвърна Игън.

— В такъв случай коя година сме сега — 5103 ли?

— 5103 от галактическата ера — потвърди Игън.

— Значи през тези две години най-после сте открили лек срещу аплазията — оживи се Найтхоук.

— Боя се, че не е точно така, господин Найтхоук.

Джеферсън Найтхоук свъси вежди смутен. Сетне внимателно прокара пръсти по лицето си.

— Но въпреки това аз съм изцелен — настоя той. — По мен няма никакви белези или рани!

— Не сте излекуван — внимателно подхвана Игън, — но в действителност сте в твърде ранен стадий от болестта. Тя няма да се прояви още поне година.

— Какви ги говорите?! — избухна Найтхоук. — Погледнете ме само! От болестта няма и следа!

— Най-добре вие самият се разгледайте по-внимателно — каза Игън, подавайки му огледало.

Найтхоук заразглежда критично отражението на красивото, незасегнато от болестта лице. Изражението му ставаше все по-озадачено.

— Какво става тук, по дяволите? — каза накрая той. — Изглеждам така, сякаш съм на трийсет и пет!

— Най-прецизните изследвания сочат, че сте на трийсет и осем — уточни Игън.

— Но това е лудост! Бях на шейсет и една, когато преди повече от век ме приеха тук.

— Успокойте се, господин Найтхоук.

— Вие се успокойте! — Нещо в гласа му накара двамата да се отдръпнат назад. — Аз искам да знам какво става тук, при това държа да го разбера още сега!

— Разбира се, господин Найтхоук — поде отново Игън, пристъпвайки напред. — Не напразно ви инжектирахме успокоителни, за да понесете по-леко този шок. Страх ме е да си помисля какво би станало, ако…

Ръката на Найтхоук се стрелна светкавично напред, той сграбчи Игън за колана и го дръпна към себе си.

— Не се чувствам никак спокоен, господин Игън — студено просъска Джеферсън. — Говорете!

— Доктор Игън — уточни лекарят, като се освободи от хватката и оправи раздърпаната си престилка. После погледна Найтхоук със скрита тревога. — Повярвайте ми, последните два дни минаха в терзания как точно да ви го кажа… Все още не зная откъде да започна.

— Ами давайте отначало тогава.

Найтхоук изглеждаше истински ядосан.

— Добре — осмели се най-сетне Игън. — За записа ще уточня, че Джеферсън Найтхоук, наричан още Перфектния убиец, известен наемник и ловец на глави от Вътрешната граница, беше поразен от аплазия и по негово желание беше замразен през 4994 година от галактическата ера. Според изричните му разпореждания не трябваше да бъде събуждан, докато не се открие лечение на болестта.

— Аз съм тук — прекъсна го Найтхоук, — затова спрете да говорите за мен в трето лице.

— Моля, оставете ме да продължа така, както смятам за правилно — каза Игън. — Имахме твърдото желание да спазим волята на Джеферсън Найтхоук, но преди две години Делурос VIII беше разтърсена от финансова криза. Лихвите върху основния капитал на господин Найтхоук вече не бяха достатъчни да покриват високите такси по поддръжката на неговия живот. Бяхме изправени пред неизбежното — да върнем в съзнание един неизлечимо болен стар човек и да го лишим от нашите услуги, когато едно предложение, отправено към фирмата на господин Динисен, ни предостави чудесна възможност. Един от световете във Вътрешната граница имаше неотложна нужда от човек с качествата и уменията на Перфектния убиец. За целта тамошните управници бяха готови да платят седем милиона кредита. Ние, естествено, не бихме могли да изпратим истинския Найтхоук — той беше полумъртъв, когато дойде при нас, и не би могъл да изкара дори месец с тази болест, ако го размразим. Затова пък се оказа по силите ни да създадем негов клонинг. Ние незабавно го сторихме, което ни струваше почти половината от предложените пари. Въпреки това пак имахме възможност да увеличим основния капитал на Найтхоук с около три милиона кредита.

— Знам това — прекъсна го отново Найтхоук. — Нали ме събудихте, за да подпиша разрешението за клониране.

— Точно така — продължи Игън. — Ние ви клонирахме и пратихме клонинга на Границата.

— И това ми е известно — сряза го Найтхоук. — Какво стана после?

— Той свърши онова, за което му бяха платили — каза Динисен. — Но се оказа със сериозни дефекти.

— И той ли беше болен?

Игън поклати отрицателно глава.

— Не, той беше съвършено копие на 23-годишния Джеферсън Найтхоук, притежаващ всички негови физически качества. Но тъй като нямахме много време за усъвършенстването му, ние го пратихме на тази мисия само два месеца след неговата поява на бял свят. Той се оказа перфектна машина за убиване, но това беше и единственото му умение. В емоционално отношение имаше едва двумесечен опит. Това му попречи да преодолее изпитанията, с които се сблъска. Накрая падна убит, опитвайки се да спаси една жена със съмнителна репутация и напълно лишена от чувство за вярност.

— Давайте по-накратко — прекъсна го Найтхоук.

— С две думи, правителството не можа да овладее инфлацията. Освен това полковник Джеймс Ернандес — човекът, който финансира създаването на клонинга, отказа да изплати останалата част от уговорената сума, изтъквайки причини, които аз категорично отказвам да приема. Повечето от получените вече пари бяха употребени да се произведе клонинга. А очакваната печалба така и не беше реализирана. — Той замълча. — Учените са само на крачка от откриването на лек срещу аплазията, но въпреки това ще минат поне две-три години до окончателното му създаване. Сега отново сме изправени пред стария проблем — лихвите върху основния капитал на Найтхоук не са достатъчни, за да покрият таксите за престоя му в нашето лечебно заведение.

— Ако се опитвате да ми кажете, че съм поредният клонинг, не сте избрали подходящото време за такива безвкусни шеги — каза рязко Найтхоук. — Помня и най-дребните детайли от своето минало — всичко, което съм сторил, всеки убит от мен човек, всяка жена, с която съм бил.

— Това ни е известно — отвърна Игън. — Тъй като първият клонинг успя да изпълни поставената му задача преди да загине така нелепо, във фирмата на господин Динисен заваляха нови поръчки. Той внимателно ги прегледа и се спря на най-изгодната. Водени от горчивия си опит с първия клонинг, този път преценихме, че не можем да създадем още един физически съвършен, но емоционално непълноценен индивид за толкова отговорна поръчка. Ето защо наехме някои от най-способните професионалисти в областта на генетиката и най-после успяхме да постигнем безупречния клонинг — вас — който притежава всички или поне почти всички спомени на първообраза.

— Не мога да повярвам! — възкликна Найтхоук.

— Честно казано, не съм се и надявал — отвърна Игън, изучавайки внимателно изражението на Найтхоук. — Смятате ли, че ще имате сили да се изправите?

Найтхоук стъпи на пода, но внезапно обзелата го немощ го принуди да се вкопчи в ръба на масата.

— Какво става с мен?

— Нищо обезпокоително — отвърна Игън. — Просто вашите мускули никога досега не са били привеждани в движение. Възможно е да изпитате и леко главозамайване. — Той изчака, докато Найтхоук се закрепи на крака и вече можеше да стои прав без помощта на масата. — Можете ли да вървите?

— Поне мисля, че бих могъл.

— Тогава ме последвайте, моля — каза Игън, а Динисен и Найтхоук тръгнаха подире му.

Когато излязоха от помещението, се озоваха в слабо осветен коридор с подвижна пътека по средата. След като отминаха няколко врати, пътеката ги отведе до пункт за проверка. Тримата спряха, докато уредът сканира идентификационната карта и ретината на Игън. После пътечката отново се задвижи и спря чак при следващия контролен пункт, на около петдесетина метра от първия.

След близо двеста метра коридорът се раздели на две и Игън избра подвижната пътека, която водеше надясно. Сега вратите от двете им страни започнаха да се появяват все по-често, а заедно с тях се увеличиха и местата за проверка. Най-сетне спряха пред една врата, която по нищо не се отличаваше от останалите.

— Тук е — рече Игън, изчаквайки скенерът над вратата да установи неговата самоличност по ретината на окото и отпечатъка от дланта.

Накрая вратата се плъзна безшумно встрани, а зад нея се откри овално помещение с няколко камери, вградени в стените.

— Камера 10547 — нареди Игън и двуметровият саркофаг бавно се подаде от стената. Под полупрозрачния капак се различаваха очертанията на човешко тяло.

— Ето истинският Джеферсън Найтхоук — Игън докосна контролния панел. Капакът стана напълно прозрачен.

Найтхоук впери очи в камерата и зърна някакъв съсухрен човек, чиято плът беше ужасяващо обезобразена от опустошителната кожна болест. На места изпод месото се подаваха оголените бели кости на черепа. Кокалчетата на ръцете бяха разкъсали кожата върху тях, Дори плътта, която все още стоеше незасегната, имаше нездрав синкав вид.

— Точно така си го спомням — каза накрая клонингът и се извърна.

— Представям си какъв шок е това за вас — рече съчувствено Игън.

Найтхоук допря длан до челото си.

— Но това тук са си моите спомени. Убеден съм, че е така. Те са истински!

— Праз сте, че са истински, но не са ваши — намеси се Динисен. — Зная, че е трудно да го приемете, но вие се родихте едва днес. — Той помълча малко, докато Найтхоук свикне с тази мисъл, после продължи: — Тялото ви е на трийсет и осемгодишен човек и в него не съществува и следа от болестта, която ви доведе тук.

— Почти няма следа — поправи го Игън. — Найтхоук е предразположен към това заболяване, но засега то е в латентен стадий.

— Нищо ми нямаше, докато не навърших петдесет — промърмори Найтхоук. — Защо тогава заразата е в мен цели десет години по-рано?

Игън сви рамене.

— Вие сте генетично предразположен към тази болест. Тъй като успяхме да се снабдим с кръв и плът, взети преди истинският Найтхоук да се разболее от аплазия, първият клонинг беше напълно здрав. Използвахме същия материал, за да създадем и вас, но вие сте почти двойно по-възрастен от предшественика си. Ето защо болестта постепенно започва да се развива във вашия организъм. Най-вероятно това се дължи на лабораторния процес, чрез който ускорихме вашето съзряване. — Той направи пауза. — Следва да добавя, че сега, когато сте вече жив, ще стареете с нормални темпове.

— Значи предишният клонинг изобщо не е страдал от тази болест?

— Не, но той загина твърде млад — отговори Игън. — Ако беше останал жив, рано или късно щеше да я развие. Като се има предвид вашия генетичен строеж и имунната ви система, това изглежда е неизбежно.

— Ясно — отсече Найтхоук. — Защо тогава съм на възраст около четиридесетте? Аз… Той… е на шейсет и една.

— Способни сме да ви създадем на каквато поискаме възраст — отвърна Игън. — Затова решихме да изберем момента, когато сте на върха на силите си.

— На двайсет и три бях много по-силен и бърз.

— И изцяло зависим от действието на хормоните — допълни Динисен. — Миналия път се убедихме колко опасно може да е това. На нас ни трябва Перфектния убиец, а не някакъв пощурял Хормончо.

— Добре тогава — каза Найтхоук. — Да приключваме с този разговор. Какво ще стане с мен, след като осигуря необходимите средства за поддържането на неговия живот?

— Ще приемете нова самоличност. Налага се да го направим, за да гарантираме сигурността на истинския Найтхоук и правата му върху неговото състояние. Това ще ви осигури дълъг и благополучен живот. Едва ли някой ще ви познае, тъй като той не се е появявал повече от век.

— Ами моята болест?

— Ако учените успеят да спасят него, вие също ще получите изцеление — каза Игън.

— А вие имате всички необходими качества, за да спечелите достатъчно пари, необходими за лечението и на двама ви — добави Динисен.

— Колко ще струва то?

— За следващите няколко години ще са необходими около половин милион кредита. След десетина години — към сто хиляди. След четвърт век ще имунизираме ембрионите за по десет кредита ваксината.

Дълго време Найтхоук не пророни нито дума. Най-накрая се обърна към Динисен, който се почувства неловко под погледа на почти безцветните му очи.

— Знаете ли какво си мисля — започна Найтхоук.

— Ще ми е любопитно да чуя.

— Че си пълен боклук.

— Моля?!

— Аз не съм работил близо век, а из галактиката гъмжи от наемници и ловци на глави. Те са под път и над път по Вътрешната граница, да не говорим за Периферията или Ръката на спиралата.

— Не мога да схвана мисълта ви, господин Найтхоук.

— Щом някой хвърля луди пари да клонира Перфектния убиец, когато има на разположение хиляди като мен, представям си колко е напечено положението. Сигурно няма да оцелея повече от седмица.

— Нашият клиент иска най-доброто — отговори Динисен, очевидно притеснен. — А това сте вие.

Найтхоук отново направи дълга пауза, след това извърна поглед към Игън:

— Дайте ми някакъв остър предмет.

— Остър ли? — недоумяващо повтори Игън.

— Нож, скалпел или пък нещо от този род.

Игън безрезултатно претърси джобовете си.

— И така ще се справя — рече накрая Найтхоук. После се приближи към все още извадената напред камера, притисна палец към острия й ръб и го плъзна напред. Върху пръста му остана ясно очертана кървава резка.

— Къде е скенерът? — попита той.

Игън едва успя да посочи блещукащото червено механично око. Найтхоук се приближи, изтри капещата от пръста кръв и го приближи към камерата.

— Тук имам ли някакво официално име или пък номер?

— Просто Джеферсън Найтхоук, клонинг №2 — отговори Игън. — Сериен №90307.

— Хубаво. Кажи на тая машинария, че това е отпечатък от Джеферсън Найтхоук, клонинг №2, сериен №90307. Белегът ще ме отличава от всеки друг клонинг на Найтхоук, който ви хрумне да създадете в бъдеше.

— Скенерът те чува и вече го запомни — каза Игън.

— Браво. А сега искам да предадете на оня паралия, дето е платил за мен, че цената току-що скочи с половин милион кредита. Когато приеме моята оферта — а той със сигурност ще го направи, иначе трябва да си търси някой по-евтин, му кажете, че искам парите предварително. После ги сложете на сметка, която може да бъде отваряна само с моя глас и този пръстов отпечатък.

— Вече сме се договорили за крайната цена — обади се Динисен. — Не би било етично да променяме условията в последния момент.

— Етиката е ваша грижа — изръмжа Найтхоук. — Мен ме интересува само да набавя необходимите пари, за да се отърва от аплазията, докато е още в ранен стадий. Освен това ще си направя козметична операция, за да не приличам толкова много на него.

— Напротив, по-скоро той има нужда от козметичен хирург — отвърна Игън. — Погледнете го само! Мигар е възможно да го пуснем сред хората в този вид?

Настана напрегната тишина. Най-накрая Динисен кимна в знак на съгласие.

— Ще направя каквото е по силите ми, господин Найтхоук.

— Убеден съм, че ще се постараете. В противен случай аз няма да направя каквото е по силите ми.

— Това заплаха ли е? — наежи се Динисен.

— Съвсем не, просто огласявам един факт.

Отново тишина.

— Надявам се да не се засегнете от това, което ще кажа — започна Динисен, — но вашият предшественик беше къде-къде по-сговорчив.

— Не се и съмнявам — отвърна Найтхоук. — Той е бил едно новородено бебе в тяло на мъж. Аз съм Перфектния убиец.

— Убеден съм, че е така. Именно затова ще трябва да изпълните сключения договор. Нашият клиент вложи милиони кредити, само за да ви създадем.

— В такъв случай ще може да вложи още някой и друг милион, за да ме запази жив, след като си свърша работата.

— А ако не се съгласи?

Найтхоук се ухили. От усмивката му Динисен почувства студени тръпки по гърба си.

— Ако има кой да му свърши работата, която аз съм отказал, той изобщо нямаше да опре до мен.

— Добре казано — побърза да се съгласи Динисен, нервно отвръщайки на усмивката му.

— Доволен съм, че се разбираме от една дума — заключи Найтхоук. — Щом като парите бъдат преведени, двамата с вас ще можем на спокойствие да обсъдим колко стотици мъже трябва да убия.

— Най-вероятно нито един — каза Динисен.

— Това е в най-добрия случай — усмихна се Найтхоук. — Въпросът е какво ще се наложи да сторя при най-лошия развой на събитията.

— Мисля, че и без това денят беше пълен с изненади за вас — отвърна Динисен. — Още повече, че е първият от вашия живот. — Той се изправи и се насочи към вратата на помещението. — Утре пак ще поговорим.

— Ще тръгваме ли и ние? — попита Игън, когато Динисен излезе навън.

— Само минутка още — каза Найтхоук, пристъпвайки към камерата с истинския Перфектен убиец. — Исусе! Аз… той… изглежда ужасно.

— Аплазията е страховита болест.

Найтхоук впи очи в обезобразеното тяло, което приличаше повече на скелет.

— Чакал си достатъчно дълго — тихо проговори той. — Знам какво ти е коствало това. Няма да те изоставя.

Той постоя мълчаливо още миг, после се обърна към Игън.

— Добре, хайде да вървим и да видим широкия свят.