Прераждането на убиеца

Седма глава

— Е, какво ще кажеш? — попита нетърпеливо Найтхоук.

Седяха в кораба и сърбаха кафе от хибридни зърна, доставени от зелените склонове на Пепонските планини.

— Повечето изобщо не реагираха — отговори Мелисанда. — Тях не ги е грижа какво се говори за Ибн бен Калид.

— Кой се интересува тогава?

— Онзи, когото наричаш Николас Йори — отвърна жената. — Всеки път, когато Ито злословеше по адрес на Калид, той едва удържаше яростта си.

— Има ли начин да разбереш дали просто му се възхищава или пък знае нещо повече — къде е леговището му или как човек може да се свърже с него например?

Тя поклати глава.

— Не, той вече беше изпил доста и не усетих нищо повече от обикновен гняв.

— Че какво повече би могло да бъде? — попита заинтригуван Киношита.

— Страх. Безпокойство. Загриженост. Само при мисълта, че можеш да проследиш Калид…

— Но това е нелепо! Той има цяла армия, която да го пази!

— … или пък упоменаването на Касандра Хил, която евентуално би могла да му бъде отнета.

— Аха — кимна с разбиране Киношита. — Ами Синеокия?

— Не е по силите ми така лесно да прониквам в чувствата на същества, които нямат човешки произход, затова не мога да ти кажа нищо със сигурност.

— Въпреки ужасяващия си вид той иначе е също като нас.

— Съвсем не е така! — поклати глава жената. — Никога не допускай подобна мисъл. Онова, което видя, е просто защитна окраска. Ти имаш много повече общи черти с едно насекомо, отколкото с него. — Тя се втренчи в Найтхоук. — Какво мислиш да правиш оттук нататък?

— Ще изчакам Синеокия да събере колкото може информация за мен, а през това време на свой ред ще потърся сведения за него. Щом разбере, че съм казал истината — той не би могъл да ме открие в нито един компютър на Олигархията, се надявам да опита да ме вербува.

— Няма спор, той наистина иска да те наеме — съгласи се Киношита. — Питам се обаче за каква работа. Обзалагам се, че да пиеш ром не е като да служиш в армията на Ибн бен Калид.

— Сигурно си прав — рече Найтхоук. — Затова няма да си изстрелваме патроните наведнъж. — И той се обърна към Мелисанда. — Като идвах насам минах покрай местния затвор. Обзалагам се, че вътре едва ли има повече от десет килии, пък и едва ли всичките са заети. Накарай корабния компютър да ти осигури документи, които да удостоверяват, че си от някоя благотворителна организация. После купи сладкиши от местната пекарна, занеси ги в затвора и кажи, че са за затворниците. Охраната сигурно няма да те остави на мира, докато не им дадеш по някое парче торта или кекс, после ще те пусне.

— Но тези документи няма да излъжат никого! Отдалече ще си личи, че са фалшиви.

— Така е. Стражата би проверила внимателно всеки, който иска нещо. Обаче защо ще им е да се вторачват в човек, който е отишъл да раздава?

— Ами ако ме задържат в затвора?

— Киношита ще чака отвън. Ако не излезеш до час, той ще плати гаранцията или пък ще подкупи пазачите, от които зависи освобождаването ти.

— Добре тогава — склони Мелисанда. — А като се озова вътре какво да правя?

— Много просто — дай подаръците на затворниците и спомени пред всеки от тях имената на Касандра Хил и Ибн бен Калид. После запомни добре как са реагирали.

— Защо?

— Да не би да знаеш къде се намират двамата?

— Не, разбира се, че не.

— Е, нито пък аз. Но ако поведението или мислите на някой затворник ти подскажат, че той знае нещо повече, тогава ще го освободим под гаранция и ще го вземем с нас.

— Аз пък си мислех, че ти имаш нужда от мен!

— Онова, от което се нуждая, е закрила и сигурност и смятам да си осигуря и двете.

— А през това време ти какво ще правиш?

— Ще спя — отговори Найтхоук.

— Ще спиш?! — повтори тя, полуизненадана, полуразгневена.

— Кой знае кога ще ми се удаде да се наспя. В нашата професия се възползваш от всяка благодат, щом ти се удаде случай за това. А докато си почивам, компютърът ще ми осигури цялата информация за Синеокия.

— Ако Мелисанда попадне на човека, когото търсим, да го освободя ли под гаранция?

— Не — поклати глава Найтхоук. — Това е моя грижа.

— А защо да не ти спестя малко време?

— Ако преценката ти се окаже невярна и той си плюе на петите, опита се да ни убие или пък предупреди Ибн бен Калид, колкото и да ми е неприятно, ще трябва да те застрелям за назидание, че си ни накиснал в тая каша.

— Ясно — откликна незабавно Киношита. — Тогава всичко е в твоите ръце.

— Радвам се, че сме единодушни по всички въпроси — сухо отсече Найтхоук.