Прераждането на убиеца

Десета глава

— Успя ли да откриеш някого? — Найтхоук се обърна към Мелисанда, когато тримата с Киношита отново се събраха на кораба.

— Намерих четирима, които вярват в справедливостта на неговата кауза, но нито един от тях не знае как да го открие — отговори Мелисанда. — Искаш ли да ги поразпитам още малко?

— Не. По Границата има милиони мъже и жени, дошли тук, защото мразят Олигархията. Повечето от тях сигурно също споделят вярата на Ибн бен Калид. На мен обаче ми трябва човек, който би могъл да ме отведе при него. — Той замълча. — Има вероятност да съм попаднал на двама такива, но това тепърва трябва да се провери.

— Кои са те? — попита Киношита.

— Драконът и онзи лингвист, как му беше името… А! Николас Йори. Синеокия призна, че Ибн бен Калид е собственик на бара и хотела, а Йори направо си каза, че го е виждал.

— Щом е такава работата, защо трябваше да си губим времето в затвора? — попита Киношита.

— Защото аз държа на добре свършената работа. Тъй като Мелисанда не можа да каже дали драконът лъже, ние няма как да сме сигурни в нищо, без да сме го проверили по всички линии. Освен това е твърде вероятно Йори да лъже, опитвайки се да се представи за много важен. Откъде-накъде някакво си пияно лингвистче ще има достъп до най-могъщия и влиятелен бунтовник по Границата?

— Ето, ти пак ме обърка — обади се Киношита. — Нали току-що каза, че има вероятност да си се натъкнал на двама души, които знаят как да намерят Ибн бен Калид? А сега пък твърдиш, че не може да им се вярва! В края на краищата те могат ли да ни отведат при него или не?

— Точно това имам намерение да установя преди да излетим от тук.

— Да не се каниш да пратиш Мелисанда при Йори, за да го провери?

— Стига тоя метод да е сигурен. Но след като тя не може да проникне в мислите на пияните, май не върши работа.

— Тогава как…

— Има и други начини — Найтхоук го прекъсна толкова студено, че Киношита предпочете да не разпитва повече.

— И кога ще излетим оттук?

— Утре. Успях да привлека и двама от други раси за нашата кауза — Синеокия и още един, когото не сте виждали. Името му е Петкан. И двамата ще са тук час преди излитането.

— Можеш ли да им се довериш? — отново се обади Киношита.

— Аз и на тебе не се доверявам — отговори Найтхоук.

Киношита доби обидено изражение, но предпочете да си замълчи и да не спори. Малко по-късно Найтхоук се изправи.

— Изчакайте ме тук — нареди той. — Аз трябва да изляза.

— Нали ще останем още един ден — запротестира Киношита, — защо трябва да го изкараме затворени в кораба?

— За да знам къде да ви намеря.

— Станал си ужасен тиранин.

— Ще те уведомя, когато настъпи демокрацията — отвърна невъзмутимо Найтхоук. — Дотогава или ще ми се подчиняваш, или прав ти път. Няма средно положение. — Той постави ръце на кръста. — Е, какво решаваш?

— И сам знаеш отговора — смутолеви Киношита. — Оставам. Това обаче не ти дава основание да се държиш като самодържец. Можеше поне да помолиш вместо да ни заповядваш.

— Чиста загуба на време.

— Че защо?

— Защото можехте да кажете „не“ и тогава пак трябваше да ви заповядвам.

Киношита неволно се усмихна.

— Имаш уникален подход към хората и проблемите.

Найтхоук напусна кораба, без да си направи труда да отвърне на усмивката му. Навън беше тъмно, а над земята се стелеше гъста мъгла. Той се отправи към сградата, където беше „Синия дракон“. Когато стигна, влезе в глухия и отдалечен вход на пансиона, долепи гръб към стената и зачака.

През входа сновяха напред и назад мъже, жени и извънземни същества, които минаваха само на крачка от него, без да подозират за присъствието му. Той продължаваше да стои напълно неподвижен на мястото си. Ако някой все пак го забележеше, сигурно би помислил, че спи. Това щеше да е и най-голямата грешка. Найтхоук дебнеше набелязаната жертва така, както хищникът в джунглата преследва своята плячка. Търпението му сигурно щеше да бъде възнаградено.

Той скочи на крака и излезе на тротоара толкова неочаквано, че човекът, когото чакаше, едва не се блъсна в него.

— Извинете! — изфъфли Николас, залитна тромаво настрани и едва не падна на земята. — Не ви видях.

— Няма нищо — отговори Найтхоук. — Затова пък аз ви видях.

Очите на младия човек се разшириха от учудване, когато го разпозна.

— Найтхоук! — възкликна той. — Какво правите тук?

— Чакам.

— Какво? А може би трябваше да попитам „кого“?

Найтхоук не каза нищо.

— Да не би мен да чакате?! — схвана най-накрая Николас. — И за какво съм ви нужен?

— Трябва да поговорим.

— За какво?

— За Ибн бен Калид.

— Едва ли знам нещо повече за него от вас самия — нервно отвърна Николас.

— На кораба ми има една балатайска жена — продължи Найтхоук. — Тя може да разбере дали лъжете.

— Тогава я доведете тук. Аз нямам какво да крия.

— Казахте, че ще говорите с Ибн бен Калид, когато го видите следващия път. Това означава, че сте се срещали и преди.

— Разбрали сте ме съвсем погрешно! — започна да се противи Николас. — Исках да кажа, че ако ми се случи да го срещна, ще говоря с него.

Внезапно студеното дуло на звуковия пистолет опря челото на Николас.

— Я повтори всичко отначало — хладно произнесе Найтхоук.

— Но нали вече ви казах — аз никога не съм срещал този човек!

— Това го чух, но не ти вярвам.

— Не можете да ме застреляте така хладнокръвно насред улицата! — извика Николас. — Синеокия ми каза всичко за вас! Може да сте голяма работа, но никога не сте били подъл убиец!

— Аз съм човек на закона — каза Найтхоук. — Удостоверението ми може и да е отпреди век, но все още е валидно. А ти укриваш данъци.

— Не можеш да го докажеш, дявол те взел!

— Но съпротива при арест мога да докажа.

— Как? Само твоята дума ще е срещу…

— Срещу какво?

Внезапно Николас застина на мястото си.

— Добре де, какво точно искаш да знаеш?

— Къде мога да го намеря.

— Нямам ни най-малка представа. Той се отбива в „Синия дракон“ веднъж на всеки три години — Николас поспря, за да си възвърне самообладанието. — Двамата със Синеокия обикновено отиват в задната стаичка и излизат отново след няколко минути. После той пие по нещо и си тръгва. Това е всичко, което знам.

— Откъде идва? — настоя Найтхоук. — А след това къде отива?

— Откъде, по дяволите, бих могъл да знам?! — извика Николас. — Все някъде обаче трябва да си оставя кораба. Защо не провериш на космодрума и не ме оставиш на мира?

— Вече го направих. На космодрума никъде не е отбелязано Ибн бен Калид да е кацал някога тук. Най-вероятно използва друго име. Какво е то?

— Не знам!

Найтхоук освободи предпазителя на звуковия пистолет.

— С това ще пръсна мозъка ти като яйце на лагерен огън! Само че не желая смъртта на когото и да било. — Той изчака малко. — Ще те питам само още веднъж — какво име използва?

От тялото на Николас сякаш се изцеди и последната капка живот. Тялото му се отпусна като празна торба и той потъна в себе си.

— Няма какво повече да ти кажа — изтощено рече той. — Не знам какво друго име използва. Можеш да стреляш и да приключваме най-после с това.

Найтхоук го гледа дълго и изпитателно, после прибра пистолета си в кобура.

— Върви си вкъщи.

— Сигурно и това ще направя — отвърна Николас, — но най-напред ще се отбия в „Синия дракон“ да пийна.

— Имах предвид да се прибереш у дола — там, откъдето си дошъл.

Николас се намръщи.

— Заповядваш ми да напусна тази планета, така ли? — озадачено попита той.

Найтхоук поклати глава.

— Не, но утре драконът идва с мен. Вече няма да има кого да изучаваш.

— За колко време го взимаш?

— За колкото успеем да открием Ибн бен Калид.

— Да го намериш е най-лесната част от плана — отбеляза Николас. — Трудното идва след това — той замълча сякаш обмисляше шансовете си. — Но ти така или иначе си Перфектния убиец, може пък и да успееш. За всеки случай обаче аз ще изчакам да чуя, че си мъртъв и тогава ще замина оттук.

— Мислех, че ти е нужен Синеокия.

— Ако успеят да убият теб, значи той е отдавна мъртъв.

Найтхоук повдигна рамене.

— Прави каквото искаш.

— Сега мога ли да си вървя?

— Да. И кажи на Синеокия, че очаквам да е точен за срещата.

Николас мигновено изчезна в мъглата.

Найтхоук обикаля из квартала още час без някаква определена задача, но не и съвсем безцелно. Той изучаваше сградите, превозните средства, хората, извънземните същества, сенките. През цялото време не го напускаше усещането, че нещо не е както трябва, че колкото и да е внимавал, е пропуснал някаква дребна подробност, която ще му излезе твърде скъпо. Не можеше да каже нищо определено, но чувството за някаква опасност продължаваше да го гложде. А при предишното си прераждане се беше уверил, че не трябва да пренебрегва инстинктите си. Ето защо продължаваше да се скита и да търси, да търси и да се оглежда.

Най-накрая се върна на кораба, без да е намерил успокоение за тревогата си. Беше разиграл мислено всички възможни сценарии, но пак не можа да открие онова, което подсъзнателно усещаше, че изпуска.

След още няколко часа той най-сетне се изтегна на леглото си и потъна в неспокоен сън.