Прераждането на убиеца

Двадесет и шеста глава

Мелисанда се приближи към Найтхоук, който стоеше на улицата пред „Синия дракон“.

— Пратил си да ме извикат.

— Така е — отговори Найтхоук. — Искам да науча повече за твоята дарба.

— Да си балатайска жена е по-скоро проклятие, отколкото дарба — отвърна тя. — Дори за миг не можеш да си представиш какво е постоянно да си обсебен от чувствата на околните.

— Така ли е и при теб?

— Накъде биеш? — намръщи се тя.

— Не можеш ли да се отървеш от тях?

— Понякога ми се удава.

— На какво разстояние трябва да е някой, за да не ти влияе с емоциите си?

— Зависи от силата на чувствата му, както и от неговото разположение.

— Това не ми е достатъчно.

— Защо просто не кажеш какво точно те интересува, за да не губим време.

— Добре тогава, слушай — започна Найтхоук. — Представи си, че си насред пустинята или пък те заобикаля огромно равно поле. На миля от теб има човек, който постепенно се приближава. Ти обаче не го виждаш. Той не е ядосан, не изпитва страх, нито пък е обзет от лъстиви помисли към някоя жена. Въпреки това сърцето му не бие от радостна възбуда. Той просто си върви, а мислите му безцелно се реят, без да спират на нещо конкретно. На какво разстояние трябва да се приближи, за да усетиш присъствието му?

— Не знам — отговори тя. — Възможно е по-напред да го видя, а едва след това да го усетя.

— Представи си, че е полунощ, а в този свят няма луна.

— Предполагам, че има някакъв смисъл във всичко това — каза Мелисанда.

— Не бих ти задавал тези въпроси, ако нямах сериозна причина — отговори Найтхоук. — Би ли могла да го усетиш от петстотин ярда2?

— Не мога да кажа.

— Тогава от триста ярда?

— Дявол да го вземе, не знам!

— В такъв случай ще се наложи да проверим. — Той махна с ръка към „Синия дракон“. — Колко души има там в момента?

Тя затвори очи, а чертите на лицето й се изопнаха, докато се съсредоточаваше.

— Седем.

— Шест — поправи я Найтхоук.

— Усещам емоционални вълни от седем души.

— Вътре е барманът и още петима.

— Грешиш.

— А, бях забравил Касандра. Тя е на горния етаж. Можеш ли да я различиш?

— Питаш дали мога да определя как са разположени хората ли? Не, не и оттук. Но ако съм вътре сигурно ще успея.

Найтхоук я хвана под ръка и я отведе стотина ярда надолу по улицата.

— Все още ли улавяш вълните им? — попита.

— Разбира се.

— Колко са сега?

Тя отново се съсредоточи, после го погледна изненадана.

— Четирима.

— Точно така. Бях наредил трима от тях да излязат, когато ме видят да се отдалечавам по улицата. Нека повървим още малко.

Двамата се отдалечиха на още двеста ярда и тя втренчи изпитателен поглед в него, когато спряха.

— Шест?

— Казваш, че са толкова или ме питаш да потвърдя?

Тя сведе глава за миг, после отново вдигна очи.

— Шест — рече твърдо.

— Хайде да опитаме още веднъж — каза той и я отведе на още сто ярда разстояние от бара.

— Двама — отсече тя, когато спряха.

— Сигурна ли си?

— Да.

Найтхоук помаха с ръка, от бара излезе Киношита и вдигна три пръста.

— Пропуснала си един — установи Найтхоук.

— Да не се провалих на някакъв тест?

— Не, и дума да не става — отвърна той. — Просто трябваше да определя границите на твоите способности. Оказа се, че са някъде между двеста и триста ярда разстояние от обекта. Или поне ако наблюдаваният не изпитва особено силни чувства.

— След като вече знаеш това как ще постъпваме оттук нататък? — попита Мелисанда.

— Следващите няколко дни заедно с Киношита ще се опитате още по-прецизно да определите точния периметър на твоите възможности.

— А после?

— Стигнем ли Перикъл V, ти ще си алармената система на Петкан.

— Моля?!

— Докато заравя експлозивите, той няма да може да мисли за нищо друго. Ти ще го предупреждаваш, ако се задава опасност.

— Защо беше нужен този експеримент тогава? — попита тя. — Ако някой от охраната на губернатора дочуе нещо съмнително или се натъкне на нарушители, той ще излъчва много по-силни емоции и…

— И това ще предвидим — прекъсна я Найтхоук. — Ито ще уточни каква е твоята граница на възприемане, когато имаш насреща си ядосан, уплашен или похотлив човек. Ако всичко върви по план обаче, най-вероятно е някой да се натъкне на вас само случайно. Нощните патрули би трябвало да са относително спокойни, защото не очакват да има някой наоколо. Значи ще можеш да ги усетиш на разстояние двеста ярда. Тогава трябва да дадеш уговорения сигнал на Петкан, така че да се скрие или пък да убие патрула, преди онзи да го е видял.

— Сега разбирам. — Тя замълча. — Ако войникът от охраната е въоръжен обаче, откъде си сигурен, че Петкан ще успее да го убие? А шумът от схватката може да привлече и други.

— Дори в този случай имате предимство — ще го усетите още преди той да ви е засякъл.

— Въпреки това въпросът остава. Аз не съм убиец.

— Когато те наех, твоето занимание беше да прелъстяваш мъжете. Убеден съм, че ако се наложи, ще направиш много повече за Петкан, та да се измъкне и да пречука онзи. — Той неочаквано се усмихна. — Повярвай ми, ако човек най-напред види теб, едва ли веднага ще се втурне да търси някой скрит експерт по експлозивите.

— Колко експлозиви трябва да зарови Петкан?

— Колкото са необходими за целта.

— И колко погубени човешки живота ще тежат на нашата съвест? — продължи тя.

— По-малко, отколкото очакваш.

— Ами ако откажа? — внезапно попита Мелисанда.

Найтхоук въздъхна.

— Това „не“ ли трябва да означава?

— Все още го обмислям.

— В такъв случай можеш да вземеш първия рейс обратно за Бариос II. Това ще бъде краят на нашето сътрудничество.

— И няма да има никакви заплахи или куршум в гърба, изпратен от Перфектния убиец?

Той поклати глава.

— Нашият договор беше друг. Правилата на играта се промениха, значи и играчите трябва да се сменят. Ако решиш да си тръгнеш, ще ти платя дължимото и ще се погрижа да се качиш невредима на първия кораб.

Тя го гледа дълго и мълчаливо.

— Казваш истината.

— Разбира се, че казвам истината — отвърна Найтхоук. — Никога не бих си позволил да лъжа пред една балатайска жена.

— За всички ти си Перфектния убиец — каза Мелисанда. — Аз обаче познавам човека на име Джеферсън Найтхоук, който нито веднъж не се опита да ме измами или подведе. Затова искам да попитам Джеферсън Найтхоук за още нещо.

— Давай.

— Толкова голям злодей ли е Касиус Хил, та искаш да подведеш онези, благодарение на които съществуваш, да промениш целта на своята мисия и най-вероятно да пожертваш живота си? Всичко това, за да свалиш един губернатор от власт?

Найтхоук я погледна твърдо в очите.

— Той е повече от злодей.

— И си уверен, че чувствата ти към Касандра Хил не са повлияли на това решение?

— Сигурно имат значение — отвърна той, — но не толкова голямо, колкото имаше срещата с Касиус Хил.

— Добре, Джеферсън Найтхоук — каза тя след дълго мълчание. През това време беше анализирала чувствата му и разбра, че казва истината. Поне такава, каквато той я виждаше. — Ще направя това, за което ме помоли. И Бог да се смили над душите ни, защото адът скоро ще ги приеме.