Престол и щурм

Глава 12

Двамата с Фьодор говорихме до късно през нощта, макар че нито за миг не ни оставиха на четири очи. Мал, Толя или Тамар бдяха неотстъпно наоколо и не откъсваха поглед от нас.

Фьодор беше служил близо до Сикурск на южната граница. Когато вестта за унищожаването на Новокрибирск достигнала неговия гарнизон, царските солдати се обърнали срещу Гриша, измъкнали ги от леглата посред нощ и устроили съд на честта, за да докажат лоялността си към царя. На Фьодор му помогнали да избяга.

— Можехме да ги избием до крак — каза той. — Вместо това прибрахме своите ранени и избягахме.

Някои гришани обаче не бяха толкова всеопрощаващи. В Чернаст и Уленск се беше стигнало до кръвопролития, когато солдатите там опитали да атакуват поделенията на Втора армия. През това време ние с Мал вече бяхме на борда на „Ферадер“, издул платна на запад, далече от хаоса, за който бяхме допринесли не малко.

— Преди няколко седмици — продължи Фьодор — се разнесе мълвата, че си се върнала в Равка. Сигурно и други Гриша ще те потърсят.

— Колко още?

— Няма как да се разбере.

Подобно на Николай, Фьодор също смяташе, че има гришани, които се крият и само чакат заповед да се съберат отново под знамената. Според него обаче повечето от тях разчитаха на Тъмнейший.

— В него е силата — каза Фьодор. — Той им дава закрила. Това виждат в него.

„Или просто смятат, че с него са на правилната страна“, помислих мрачно. Но знаех, че има и по-дълбока причина. Аз лично бях изпитала върху себе си притегателната сила на Тъмнейший. Дали точно заради това и пилигримите не се тълпяха около лъжесветицата? Защо Първа армия продължаваше да се подчинява на един некадърен цар? Може би защото често е най-лесно да вървиш подир някого.

Когато Фьодор приключи разказа си, наредих да му донесат вечеря и го посъветвах да е готов за тръгване към Ос Олта на зазоряване.

— Не знам как ще ни посрещнат там — предупредих го.

— Ще съм готов, суверенна моя — отвърна той и се поклони.

Обръщението ме сепна. В мислите си аз още бях подчинена на Тъмнейший.

— Фьодор… — подхванах, докато го изпращах до вратата. После се поколебах. Сама не можех да повярвам какво се каня да кажа, но явно добре бях усвоила уроците на Николай — за добро, или за лошо. — Давам си сметка, че дълго време си пътувал, но искам утре преди тръгване да се постегнеш. Важно е да направим добро впечатление.

Той даже не мигна, само се поклони отново и отвърна: „Да, суверенна“.

После потъна в нощта.

„Страхотно — помислих си. — Издадох първата си заповед. Остават още няколко хиляди.“

На следващата сутрин пак облякох майсторски изработения кафтан и се спуснах по парадното стълбище на дачата, придружавана от Мал и близнаците. На гърдите и на тримата просветваха златните слънца, но иначе пак бяха в селските си ризи от грубо платно. Николай може и да не беше доволен, но аз държах да залича пропастта, отворена между Гриша и обикновените хора на Равка.

Макар да го бяха предупредили, че Ос Олта гъмжи от бежанци и пилигрими, Николай като никога не настоя да пътувам с каретата. Държеше всички да ме видят как влизам в града. И нямаше намерение да се задоволи само с това — отново готвеше зрелище. Аз и личната ми охрана яздехме красиви бели коне, а хората от неговия полк бяха строени от двете ни страни.

Първите носеха двуглавия орел на Равка и знамена със златното слънце на тях.

— Дискретен както винаги — въздъхнах.

— Скромността е твърде надценявана добродетел — подхвърли той, докато яхаше петнист сив кон. — Е, дойде време да посетим и очарователния стар дом на моето славно детство!

Утрото беше тихо и топло и знамената на нашата процесия висяха отпуснати в неподвижния въздух, докато шествието се виеше бавно по Вий към столицата. Обикновено царското семейство прекарваше горещите месеци в летния си дворец в района на езерата. Ос Олта обаче беше много по-добре укрепена, затова сега дворът и височайшата фамилия бяха предпочели да се скрият зад нейните прословути двойни крепостни стени.

По време на тази последна част от нашето пътуване мислите ми блуждаеха безцелно. През нощта не бях успяла да мигна и сега, въпреки тревогите и напрежението, топлото утро, равномерното люлеене на седлото и приспивното жужене на насекомите си казаха своето. Щом превалихме билото на хълма в покрайнините на града обаче, тутакси се разсъних.

В далечината вече се виждаше Ос Олта, Мечтания град — назъбена линия от бели кули на фона на безоблачното небе. Но между нас и столицата в съвършен военен строй, ред подир ред, стояха въоръжени мъже. Стотици солдати от Първа армия, нищо чудно да бяха и хиляди — пехота, кавалерия, офицерство и низши чинове. Слънцето проблясваше по ефесите на сабите им, а на гърбовете им стърчаха пушки.

Напред излезе един от конниците. Предницата на офицерския му мундир беше покрита с ордени; яздеше най-едрия кон, който някога бях виждала. Този жребец сигурно нямаше да трепне, дори да го яхнат двама като Толя.

Николай се взря в конника, който препускаше напред-назад пред военните редици.

— А — отбеляза той, — изглежда, брат ми е излязъл да ни посрещне.

Спуснахме се бавно по склона и спряхме пред строената армия. Въпреки знамената и белите жребци, процесията ни от гришани отцепници и опърпани пилигрими вече не изглеждаше толкова величествена. Николай пришпори коня си напред, а брат му препусна в галоп нагоре по хълма, за да го посрещне.

Докато още живеех в Ос Олта, на няколко пъти ми се беше случвало да видя Василий Ланцов. Несъмнено минаваше за красавец, въпреки лошия късмет да наследи безволевата брадичка на баща си; заради прекомерно натежалите клепачи пък винаги изглеждаше отегчен или леко подпийнал.

Този път обаче сякаш се беше отърсил от обичайната си апатия. Седеше изопнат на седлото, а от него се излъчваше високомерно благородство. Редом с него Николай изглеждаше невъзможно млад.

Почувствах как ме полазва страх. Досега Николай винаги беше вдъхвал усещането, че владее всяка ситуация. Така човек лесно забравяше, че е само няколко години по-голям от нас двамата с Мал: момчето капитан на кораб, което се надяваше да се превърне в момчето цар.

Николай не се беше връщал в двора от седем години и едва ли през това време двамата с Василий се бяха виждали. Но при първата им среща след толкова време нямаше нито братски прегръдки, нито сълзи. Царските синове просто слязоха от конете и се поздравиха колкото за пред хорските очи, потупвайки се по гърба. Василий изгледа нашата свита и задържа многозначителен поглед върху мен.

— Значи за това момиче твърдиш, че е Призоваващата слънцето?

Николай вдигна вежди. Брат му едва ли би могъл по-добре да му подложи за начало.

— Това лесно може да бъде доказано. — И той ми кимна.

„Скромността е твърде надценявана добродетел.“ Вдигнах ръце и призовах ослепителна вълна от светлина, която блъсна сторените солдати с талази от все по-засилваща се жега. Всички вдигнаха ръце да се предпазят, мнозина отстъпиха назад, а конете се дърпаха и цвилеха. Оставих светлината лека-полека да угасне. Василий изсумтя.

— Не ти е било леко, братчето ми.

— Даже не можеш да си представиш, Вася — любезно отвърна Николай.

Василий нацупи устни, като чу галеното си име. Така още повече заприлича на превзета стара мома. — Изненадан съм да те заваря в Ос Олта — продължи Николай. — Очаквах да си в Карйева за конните надбягвания.

— Ходих — отвърна Василий. — Моят дорест Небесен се представи отлично. Щом разбрах, че се връщаш у дома обаче, веднага дойдох, за да те посрещна.

— Много мило, че си си направил този труд.

— Завръщането на един царски син е важно събитие — каза Василий, — пък бил той и по-малкият брат.

Ясно беше накъде бие. Усетих как в мен се надига гняв. Дали пък Николай не беше подценил амбицията на Василий да наследи престола? Даже не ми се мислеше докъде могат да доведат други такива грешки или неправилни оценки.

Но Николай само се усмихна в отговор. Спомних си съвета му: „Посрещай оскърбленията с усмивка“.

— Ние, непървородните синове, с времето се учим да ценим онова, което имаме — отвърна той. После се обърна към един от войниците, който стоеше мирно в края на редицата царски солдати. — Сержант Печкин, помня те от кампанията при Халмхенд. Кракът ти явно е оздравял, щом стоиш тук, непоклатим като каменен стълб.

По лицето на сержанта се изписа изненада.

— Тъй вярно, Мой Царевич — отвърна уважително той.

— И „сър“ върши работа, сержант. С тази униформа съм просто офицер, не царски син.

Устните на Василий отново се свиха. Също като синовете на повечето благородници, той беше отбил военната си служба на почетна длъжност в уютния комфорт на офицерския щаб, далече от фронтовата линия. Николай обаче беше служил в пехотата и напълно заслужаваше както ордените, така и ранга си.

— Тъй вярно, сър! — отсечено отвърна сержантът. — Кракът ме притеснява само като е влажно.

— Тогава фйерданите сигурно всеки ден се молят за буря. Доколкото си спомням, благодарение на теб животът на доста от тях се превърна в същинска мизерия.

— И аз си спомням същото за вас, сър — отвърна усмихнат сержантът.

Едва се удържах да не прихна. Николай току-що беше измъкнал килимчето изпод краката на брат си. Довечера, когато войниците се съберат по кръчмите на Ос Олта, или играят карти в казармите, само за едно ще говорят: за царския син, който помнеше името на обикновен солдат; за царския син, който беше воювал рамо до рамо с тях, загърбил богатство и знатния си произход.

— Хайде, братко — обърна се Николай към Василий, — да вървим в двореца, че да се видим както хората. Нося каса керчанско уиски, което чака да бъде пресушено, пък и разчитам на твоя съвет за едно жребче, което ми попадна в Кетердам. Казаха, че баща му е Дагренер, но аз нещо се съмнявам.

Василий се опита да прикрие любопитството си, но то се оказа по-силно от него.

— Дагренер, казваш? Имат ли го черно на бяло?

— Да вървим, ще ти покажа.

Макар все още да беше нащрек, Василий каза няколко думи на един от главнокомандващите и се метна на седлото с отработен маниер. Двамата братя оглавиха колоната и процесията отново пое на път.

— Изпипана работа — промърмори Мал. — Николай изобщо не е глупав.

— Много се надявам да е така — отвърнах. — За доброто и на двама ни.

Колкото повече наближавахме столицата, толкова по-добре разбирах за какво говореха гостите на граф Минкофф предишната вечер. Около крепостната стена беше израснал цял един град от шатри и палатки, а пред портите чакаше дълга колона от хора. Първите спореха нещо със стражата, без съмнение настояваха да ги пуснат вътре. По древните бойни кули пазеха въоръжени солдати — разумна мярка за столицата на воюваща страна, но и смъртна заплаха за всички долу, ако си позволят да нарушат реда.

Естествено, градските порти се отвориха широко пред царските синове на Равка и процесията продължи без забавяне помежду редиците от чакащи хора.

По много от палатките и чергилата на каруците се виждаха грубо изрисувани слънца. Докато минавахме през набързо стъкнатия стан, от много страни дочух познатите викове „Санкта Алина“. Чувствах се ужасно глупаво, но въпреки това се насилих да вдигна ръка и да помахам — дължах им поне това усилие. Пилигримите замахаха и закрещяха развълнувано в отговор; мнозина се завтекоха към процесията и я съпровождаха известно време. Други от бежанците обаче стояха мълчаливо край пътя със скръстени ръце и гледаха с подозрение, дори с прикрита неприязън.

„Как ли изглеждам в техните очи? — запитах се. — Още една привилегирована Гриша се крие зад стените на разкошния дворец на хълма, докато те са принудени да готвят на набързо стъкнати огньове и да спят в подножието на крепостните стени на град, който им отказва подслон? А може да си мислят и нещо още по-лошо за мен. Лъжкиня? Измамница? Някаква селянка, която има дързостта да се представя за жива светица?“

Почувствах се благодарна, когато най-после се озовах под закрилата на градските стени.

Веднъж преминала градските порти, процесията съвсем забави ход. Външният град се пукаше по шевовете; тротоарите гъмжаха от народ, който постепенно превземаше уличното платно и затрудняваше движението. По прозорците на дюкянчетата имаше списъци на стоките в наличност, а отпред се виеха дълги опашки. Навсякъде се носеше дъх на урина и нечистотии.

Прииска ми се да заровя нос в ръкава, но се задоволих да дишам само през устата.

Тълпата и тук ни зяпаше и посрещаше с възгласи, но хората бяха много по-покорни от онези вън.

— Никакви пилигрими не се виждат — отбелязах.

— Не им е позволено да влизат в града — каза Тамар. — Царят е обявил Аппарат за вероотстъпник и е изгонил последователите му от Ос Олта.

Аппарат беше подкрепил Тъмнейший в кроежите му срещу престола. Дори сега двамата да не бяха вече заедно, царят пак нямаше основание да се доверява на свещеника и създадения от него култ. „Нито пък на теб, и то по същите причини — напомних си. — Явно си много глупава, щом сега се връщаш във Великия дворец с надеждата да получиш опрощение.“

Прекосихме охранителния ров, оставяйки далече зад гърба си гълчавата и суматохата на външния град. Забелязах, че кулите при портата на моста са допълнително укрепени, но когато стигнахме отсрещния бряг, там всичко изглеждаше постарому. Широките булеварди бяха все така безупречно чисти и спокойни, а величествените палати — идеално поддържани.

Прекосихме парка, където облечени по последна мода мъже и жени бяха излезли на прохлада в откритите си карети. Децата си играеха на бабки, строго надзиравани от своите бавачки. Момченце със сламена шапка яздеше пони с вплетени в гривата пъстроцветни панделки; прислужник в ливрея държеше юздите.

Всички се обърнаха да ни изгледат, докато минаваме; повдигаха почтително шапки и си шушукаха, скрили устата си с длан; кланяха се ниско и правеха реверанси, щом зърнеха Василий или Николай. Дали наистина бяха толкова спокойни и безгрижни, какъвто вид си придаваха? Трудно беше да се допусне, че са забравили грозящата Равка опасност, или пък смутовете и размириците оттатък моста, но още по-трудно ми беше да повярвам, че разчитат на царя да им осигури закрила.

Стигнахме позлатените порти на Великия дворец много по-скоро, отколкото ми се искаше. Звукът, с който се захлопнаха зад нас, събуди старите ми страхове. Последният път, когато минах през вратата на дворцовия парк, се бях свила притаена между декорите във фургона на трупа пътуващи артисти и бягах от Тъмнейший — съвсем сама, но пък свободна.

Ами ако това е капан, мина ми внезапна мисъл. Какво ще стане, ако не бъда помилвана? Дали Николай изобщо има намерение да ми повери Втора армия? Нищо чудно с Мал отново да ни оковат във вериги и да ни хвърлят в някоя усойна килия.

„Престани — нахоках се. — Ти вече не си онова наплашено малко момиченце, което зъзне във войнишките си ботуши. Ти си Гриша, Призоваващата слънцето. Те се нуждаят от теб. Пък и можеш да срутиш целия дворец върху главите им, стига да поискаш.“ Изправих рамене и се опитах да успокоя ритъма на сърцето си.

Когато стигнахме фонтана с двуглавия орел, Толя ми помогна да сляза от коня. Присвих очи към Великия дворец и неговите искрящо бели тераси, украсени със слоеве позлата, и дълги редици от статуи. Той си беше все така грозен и заплашителен, какъвто го помнех.

Василий метна юздите на жребеца към най-близкия прислужник и пое нагоре по мраморните стълби, без дори да погледне назад. Николай изпъна рамене.

— Мълчете си и се постарайте да изглеждате като каещи се грешници — приглушено се обърна към нас. После забърза по стълбите да настигне брат си.

Лицето на Мал беше побеляло. Отрих влажните си длани в кафтана и двамата последвахме царските синове, оставяйки свитата си в подножието на стълбището.

В поредицата от бляскавите зали, през които минавахме, цареше тишина. Стъпките ни отекваха о полирания паркет, а моето безпокойство нарастваше с всяка крачка. Видях как Николай си пое дълбоко въздух пред вратите на престолната зала. Униформата му стоеше безупречно, а чертите на красивото му лице сякаш бяха на някой приказен принц. Внезапно изпитах носталгия по кривия нос и мътните зеленикави очи на Щормхунд.

Вратите се отвориха и церемониалмайсторът обяви:

— Царевич Василий Ланцов и Великият княз Николай Ланцов.

Николай ни предупреди, че нашите имена няма да бъдат извикани, но въпреки това не трябва да се делим от тях двамата с Василий в престолната зала. Ние се подчинихме и с колебливи стъпки поехме подир царските синове, спазвайки почтително разстояние.

Светлосин килим покриваше пода на престолната зала от единия до другия край. В дъното около въздигнат подиум се тълпяха пищно облечени придворни и царски съветници. Над всички тях, седнали на еднакви златни престоли, се издигаха царят и царицата на Равка.

„Няма и помен от някой нов Аппарат“, мина ми през ума, докато ги наближавахме. Доскоро силуетът на свещеника неизменно се мяркаше някъде зад царя, но сега никакъв не се виждаше. Изглежда, не го бяха заменили с друг духовен наставник.

Царят изглеждаше значително по-немощен и хилав в сравнение с последния път, когато го видях. Пилешките му гърди бяха хлътнали още повече, а провисналите мустаци сивееха. Най-фаталната промяна обаче беше настъпила при царицата. Откакто я нямаше Женя да прекроява лицето й, само за няколко месеца тя сякаш беше остаряла с двайсет години. Кожата й, доскоро бяла като каймак, сега беше загубила своята гладкост. Около носа и устата имаше дълбоки бръчки; прекалено ярките ириси бяха избелели до естествения си цвят и вече не поразяваха с лазурната си дълбочина.

Съжалението ми към нея обаче скоро беше изместено от спомена как се отнасяше с Женя. Ако беше сдържала презрението и ненавистта към своята прислужница, може би Женя нямаше да повери съдбата си в ръцете на Тъмнейший. И още толкова други неща можеха да бъдат различни.

Когато стигнахме в подножието на престолите, Николай направи дълбок поклон.

— Царю мой — каза, — моя царице.

В продължение на един дълъг и тревожен миг царят и царицата гледаха мълчаливо своя син. После в царицата сякаш се пропука нещо много крехко. Тя скочи от престола и се втурна надолу по стълбите в облак от коприна и перли.

— Николай! — възкликна, притискайки своя син към гърдите си.

— Мудрая — отвърна той с усмивка и отвърна на прегръдката й.

Сред наблюдаващите в захлас тази сцена придворни се понесе шепот, дочуха се откъслечни ръкопляскания. Сълзи напълниха очите на царицата.

За първи път я виждах да показва истинските си чувства. Царят бавно се надигна, един лакей бързо притича и го поведе надолу по стълбите на подиума. Владетелят явно не беше никак добре. Вече бях сигурна, че наследникът на престола ще се възкачи много по-скоро, отколкото очаквах.

— Приближи, Николай — каза царят и протегна ръка към сина си. — Ела.

Николай подложи свита в лакътя ръка за опора на баща си, майка му увисна от другата страна и тримата напуснаха престолната зала, без дори да дадат вид, че ни забелязват. Василий ги последва. Изражението му остана непроменено, но на мен не ми убягнаха издайнически свитите устни.

Двамата с Мал останахме на място, без да знаем какво да правим от тук нататък. Много хубаво, че царското семейство се оттегли в усамотение, но от нас какво се очакваше? Не бяхме официално освободени, но и никой не ни каза да останем. Царските съветници ни оглеждаха с грубо любопитство, а придворните хихикаха и си шушукаха. Едва се владеех да не запристъпвам нервно от крак на крак; надявах се поне главата ми все още да е горделиво вирната.

Минутите се точеха. Чувствах се гладна, изморена и усещах, че единият ми крак е съвсем изтръпнал, но продължавахме да стоим и да чакаме. По едно време ми се стори, че откъм съседната зала се чуват крясъци. Може би се караха колко дълго още да ни оставят да стърчим и да ги чакаме.

Най-накрая — стори ми се, че беше минал цял час — царското семейство се върна. Царят сияеше. Лицето на царицата беше пребледняло. Василий изглеждаше бесен. Но най-забележителната промяна беше настъпила при Николай. Сега имаше много по-непринуден вид и си беше възвърнал наперената походка, която познавах от борда на „Волкволни“.

„Те вече знаят — помислих си. — Казал им е, че той е Щормхунд.“

Царят и царицата отново седнаха на своите престоли, Василий се изправи зад царя, а Николай застана зад царицата. Тя посегна назад, търсейки ръката му, и той я отпусна на нейното рамо. „Ето как изглежда една майка, когато е с детето си.“ Вече бях достатъчно зряла, за да не усещам толкова болезнено липсата на родителите си, които така и не успях да опозная, но подобни жестове винаги ме умиляваха.

Разнеженото ми настроение обаче тутакси се изпари, щом царят произнесе:

— Прекалено млада си да оглавиш Втора армия.

Дори не благоволи да се обърне директно към мен. Кимнах в знак на съгласие.

— Да, царю мой.

— Изкушавам се още сега да те пратя на смърт, но според сина ми така само ще ти създадем ореол на мъченица.

Подсмръкнах. „На Аппарат това много щеше да му се хареса — помислих и ме полази страх. — Още една жизнерадостна илюстрация за червената книжка: Санкта Алина на бесилката.“

— Той казва, че все още може да ти се има доверие — треперливо продължи царят. — Аз обаче не съм толкова сигурен. Тая история как си се измъкнала от Тъмнейший ми се вижда съвсем неправдоподобна. Не мога да отрека обаче, че Равка има нужда от твоите услуги.

От неговите уста това прозвуча така, сякаш съм някой градинар или провинциален чиновник.

„Покаяние“, напомних си и преглътнах саркастичния отговор.

— За мен ще е велика чест да служа на царя на Равка — отвърнах.

Или царят обичаше да го ласкаят, или Николай ме беше защитил блестящо пред него, защото величеството само изгрухтя.

— Много добре — каза. — Засега временно си назначена за предводител на Гриша.

Възможно ли беше да стане толкова лесно?

— Аз ви… благодаря, Царю мой — заекнах, стъписана от изненада.

— Но запомни — продължи той, размахвайки пръст насреща ми, — получа ли донесение, че заговорничиш срещу мен, или поддържаш каквито и да е отношения с вероотстъпника, ще накарам да те обесят без съд и присъда. — Гласът му се извиси до хленчещ вой. — Хората разправят, че си светица, но за мен си поредната опърпана бежанка. Ясно?

„Поредната опърпана бежанка, или твоят последен шанс да се закрепиш на златния си престол“, помислих си с неочакван яд. Въпреки това преглътнах гордостта и направих колкото се може по-дълбок поклон. Така ли се е чувствал и Тъмнейший? Дали и той е бил принуден да се кланя и да пълзи пред този развратен глупак?

Царят махна неопределено с изпъстрената със сини вени ръка. Вече бяхме свободни да си тръгнем. Погледнах към Мал.

Николай се прокашля.

— Татко — каза, — остана въпросът за следотърсача.

— Ъ? — стресна се царят и погледна така, сякаш са го събудили от следобедна дрямка. — Въпросът…? А, да! — Той втренчи сълзящите си очи в Мал. — Ти си напуснал поста си и не си се подчинил на заповедите на прекия си командир — каза отегчено. — Това се наказва с бесило.

Рязко си поех въздух. Усетих как зад гърба ми Мал се вкамени. Мина ми грозна мисъл: ако Николай търсеше начин да се отърве от Мал, така определено беше най-лесно.

В тълпата около подиума се надигна възбуден шепот. В какво се бях забъркала?! Отворих уста, но преди да произнеса и дума, заговори Николай.

— Царю мой — смирено рече той, — прости, че се намесвам, но следотърсачът е помогнал на Призоваващата слънцето да избегне сигурен плен от враговете на короната.

— Ако изобщо някога е била заплашена от реална опасност.

— С очите си го видях да вдига оръжие срещу Тъмнейший. Той е доверен приятел и съм убеден, че е действал в интерес на Равка. — Царят издаде напред долната си устна, но Николай продължи настоятелно. — Ще се чувствам много по-спокоен, ако знам, че е в Малкия дворец.

Царят се намръщи. „Сигурно вече няма търпение да се наобядва и да си поспи“, помислих.

— Какво ще ни кажеш в своя защита, момче? — попита той.

— Само това, че постъпих както смятах за редно — равно отвърна Мал.

— Изглежда, и според сина ми си имал основателна причина.

— Сигурно всеки човек смята собствените си основания за най-правилни — каза Мал, — но това си беше дезертьорство.

Николай изви очи към тавана, а на мен ми се прииска здравата да раздрусам Мал. Защо поне веднъж не пожертваше тая своя упоритост и праволинейност?!

Царят се намръщи още повече. Всички притихнахме в очакване.

— Е, добре — реши накрая. — Какво пък толкова — още една усойница в гнездото. Тогава ще бъдеш позорно разжалван.

— Позорно?! — избъбрих.

Мал обаче само се поклони.

— Благодаря, царю мой — каза.

Царят вдигна ръка и лениво махна.

— Върви — нареди сприхаво.

Изкушавах се да остана и да поспоря с величеството, но Николай беше втренчил предупредителен поглед в мен, а Мал вече наближаваше вратата. Трябваше да се затичам, за да го настигна, докато вървеше с отсечена крачка по застланата със син килим странична колонада.

Щом излязохме от престолната зала и вратата се затвори зад нас, започнах да говоря задъхано:

— Ще говорим с Николай. Ще го накараме да ходатайства за теб пред царя.

Мал дори не забави крачка.

— Няма смисъл — отвърна. — Знаех, че така ще стане.

По приведените му рамене обаче разбрах, че до последно е таял надежда. Искаше ми се да го хвана за ръка, да го накарам да спре и да му кажа колко съжалявам; да го уверя, че ще намерим начин да поправим нещата. Вместо това подтичвах край него, стараейки се да не изоставам, и си давах сметка, че от всяка врата ни наблюдава по един лакей.

Върнахме се по същия път из пищните и бляскави зали на двореца, после надолу по мраморното стълбище. Фьодор и неговите гришани чакаха при конете — бяха се поспретнали, доколкото е възможно, но ярките им кафтани изглеждаха все така износени и захабени. Тамар и Толя стояха мълчаливо настрани, а златните слънца просветваха върху ризите им от грубо платно. Поех си дълбоко въздух. Николай направи каквото е по силите му. Сега беше мой ред.