Престол и щурм

Глава 3

След по-малко от седмица зърнах и първите ледени блокове. Стигнали бяхме далече на север, където морето ставаше все по-мрачно, а от дълбините му се подаваха опасни ледени шпилове. И макар да бе началото на лятото, вятърът хапеше кожата, а сутрин въжетата се покриваха със скреж.

Прекарвах с часове, крачейки напред-назад из каютата или забила поглед в безкрая на морето. Всяка сутрин ме извеждаха на палубата, където можех да се разтъпча и да зърна Мал отдалече. Винаги заварвах Тъмнейший изправен край палубния парапет и взрян в далечния хоризонт, сякаш търси нещо.

Щормхунд и екипажът му се държаха настрана от него. На седмия ден минахме между два тъмносиви скалисти острова, които помнех още от времето като помощник картограф. Желка и Вилки — Вилицата и Ножа. Навлизахме в Костницата — дълъг проток черна вода, донесъл гибелта на безчет кораби; те се разбиваха в безименните скалисти островчета, които изневиделица изникваха от мъглите и също толкова внезапно изчезваха. На картите я рисуваха отрупана с човешки черепи, раззинати чудовища, сирени със снежнобели коси и дълбоки черни очи като на тюлени. По тези места стигаха единствено най-опитните фйердански ловци, тръгнали на лов за кожи; те предизвикваха смъртта с надеждата да попаднат на богат улов. Но какъв улов преследвахме ние тук?

Щормхунд нареди да приберат платната и корабът бавно навлезе в мъглите. Обгърна ни неспокойна тишина. Наблюдавах лодките на китоловния кораб и стойките с харпуни, увенчани с върхове от гришанска стомана. Никак не беше трудно да се досетя какво е тяхното предназначение. Тъмнейший отново беше тръгнал на лов за могъща муска. Огледах редиците на Гриша и се зачудих този път кой ли е избраният да получи неустоимия „дар“ на Тъмнейший. Почувствах как в мен се надига ужасно подозрение.

„Не, това е някаква лудост — казах си. — Не би дръзнал да опита подобно нещо.“ Но тази мисъл изобщо не ме успокои. Той винаги дръзваше. НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН Тъмнейший заповяда да ме заведат при него.

— За кого е този път? — попитах, когато Иван ме остави до перилата на десния борд.

Тъмнейший продължаваше да се взира във вълните. Прииска ми се да го метна зад борда. Вярно, че е живял стотици години, ама дали междувременно се е научил да плува?

— Само дано не кроиш онова, за което си мисля! — продължих. — Кажи ми, че муската е за някое друго глупаво и наивно момиче.

— Някоя не толкова инатлива и по-малко себелюбива? Или която не е така привързана към сивия си миши живот? Повярвай — въздъхна, — че наистина ми се ще да е така.

Призля ми.

— Всеки Гриша може да притежава само по една муска — сам ми го каза.

— Муските на Морозов са друго нещо.

Зяпнах насреща му.

— А има ли друга муска, равна по сила с мощта на елена?

— Тези муски са създадени да бъдат използвани заедно, Алина. И са неповторими, също като нас двамата.

Набързо си припомних какво бях прочела в книгите по теория на Гриша.

Навсякъде пишеше едно и също: мощта на Гриша не бива да е неограничена, нещо трябва да я държи под контрол.

— Не — казах. — Това не го искам, желая само…

— Желаеш, значи — прекъсна ме подигравателно Тъмнейший. — Аз пък желая да гледам как твоят следотърсач умира бавно с моя нож, забит в сърцето му. Желая морето да погълне и двама ви. Но сега съдбите ни с теб са свързани, Алина, и нито един от нас няма властта да го промени.

— Ти си луд.

— Знам, че ти доставя радост да си го мислиш — каза. — Въпреки това муските трябва да се съберат. Ако все още има надежда да контролираме Долината…

— Ти не можеш да контролираш Долината. Тя трябва да бъде унищожена.

— Внимавай, Алина — каза с тънка усмивка той, — защото и за теб ми минаваха подобни мисли. — После даде знак на Иван, който чакаше на почтително разстояние. — Доведи момчето.

Сърцето ми се качи в гърлото.

— Чакай — спрях го. — Нали каза, че няма нищо да му сториш.

Той изобщо не ми обърна внимание. Озърнах се за помощ като пълна глупачка, сякаш на този забравен от светците кораб някой щеше да чуе молбата ми. Щормхунд стоеше край руля и ни наблюдаваше с безизразно лице.

Вкопчих се в ръката на Тъмнейший.

— Нали имахме уговорка? Не съм направила нищо непозволено! Ти каза…

Тъмнейший ме погледна със студените си кварцови очи и думите замръзнаха на устата ми.

След малко Иван се върна, помъкнал Мал подире си. Стигна до нас и го блъсна към парапета. Той застана отпред със завързани ръце, присвивайки очи на слънчевата светлина. От седмици не бяхме стояли толкова близко един до друг. Макар да изглеждаше блед и изтощен, поне нямаше следи от нараняване. Разпознавах въпроса, изписан на умореното му лице, но нямах отговор за него.

— Е, следотърсачо — обърна се Тъмнейший към него, — търси.

Погледът на Мал започна да се мята ту към Тъмнейший, ту към мен.

— Какво да търся? Насред открито море сме.

— Алина веднъж ми каза, че си способен да откриеш и зайците в дупките. Поразпитах моряците на „Ферадер“. Те разправят, че те бива и в открито море. Казват, че някой капитан ще извади късмет с човек като теб.

Мал сви вежди.

— Китове ли искаш да преследвам?

— Не — отвърна Тъмнейший. — Искам да откриеш морския бич.

Двамата го зяпнахме потресени. Едва не се изсмях насреща му.

— Ти търсиш дракон?! — изумен произнесе Мал.

— Леденият дракон — натърти Тъмнейший. — Русалие.

Русалие. В преданията морският бич беше прокълнат принц, превърнат в морска змия, заставена да охранява ледените води на Костницата. Това ли беше втората муска на Морозов?

— Него го има само във вълшебните приказки — каза Мал и сякаш изрече на глас моите мисли. — Детски залъгалки. Такова нещо не съществува.

— От години моряците срещат в тукашните води морския бич — отвърна Тъмнейший.

— Както сирени и селки4. Това са митове.

Тъмнейший изви вежди.

— Също като елена ли?

Мал ме погледна крадешком. Недоловимо кимнах. Каквото и да беше намислил Тъмнейший, ние нямаше да му помагаме.

Мал заби поглед във вълните.

— Дори не знам откъде да започна.

— За нейно добро е да не казваш истината. — Тъмнейший измъкна тънък нож от гънките на кафтана си. — За всеки пропилян ден, през който не сме открили морския бич, ще одирам по едно парче кожа от нея. Бавно. После Иван ще я лекува, а на следващия ден всичко ще се повтаря.

Усетих как кръвта се оттича от лицето ми.

— Не може да й причиниш това — възкликна Мал, но аз усетих страха в гласа му.

— Аз не искам да й причинявам болка — отвърна Тъмнейший. — Просто очаквам да свършиш онова, което ти наредих.

— Отне ми месеци, докато открия елена — отчаяно заговори Мал. — И досега не знам как стана.

В този момент Щормхунд пристъпи към нас. Толкова бях погълната от Мал и Тъмнейший, че съвсем забравих за него.

— Няма да позволя на кораба ми да изтезават момиче — каза.

Студеният поглед на Тъмнейший се прехвърли на капера.

— Ти работиш за мен, Щормхунд. Или ще си вършиш работата, или обещаното възнаграждение ще стане последна твоя грижа.

Над кораба премина грозната сянка на раздора. Моряците на Щормхунд измерваха Гриша с навъсени погледи. Женя запуши устата си с ръка и не пророни нито дума.

— Дай на следотърсача време — продължи тихо Щормхунд. — Седмица или поне няколко дни.

Тъмнейший прокара пръсти по ръката ми и вдигна ръкава, разкривайки част от бялата кожа.

— От тук ли да започна? — попита. После пусна ръкава и опря кокалчетата на пръстите си о бузата ми. — Или пък от лицето? — Кимна към Иван. — Дръж я.

Иван стисна главата ми изотзад. Тъмнейший вдигна ножа. Улових блясъка на острието с ъгълчето на окото си. Опитах да извия глава, но Иван ме държеше с желязна хватка. Острието опря бузата ми. Ужасена си поех въздух.

— Спри! — изкрещя Мал.

Тъмнейший се забави.

— Аз… мога да го направя.

— Не, Мал — намесих се, показвайки повече кураж, отколкото наистина ми беше останал.

Мал преглътна мъчително.

— Курс на югозапад — каза. — Връщаме се там, откъдето дойдохме.

Останах като ударена от гръм. Наистина ли беше видял нещо? Или просто се опитваше да отложи изтезанието ми?

Тъмнейший наклони глава на една страна и внимателно го измери с поглед.

— Дано не си решил да ме пратиш за зелен хайвер, следотърсачо.

Мал кимна отсечено.

— Мога да го направя. Ще го открия. Само… ми дайте малко време.

Тъмнейший прибра ножа. Отдъхнах си незабелязано и се опитах да овладея треперенето.

— Имаш една седмица — отсече той, обърна ни гръб и хлътна в люка. — Доведи я — нареди на Иван.

— Мал… — понечих да го доближа, но Иван сграбчи ръката ми.

Мал вдигна завързаните си ръце и ги протегна към мен. Пръстите му за кратко докоснаха моите, после Иван ме повлече към люка.

Докато се спускахме в усойния търбух на кораба, умът ми работеше трескаво. Плетях крака покрай Иван и се опитвах да осъзная случилото се преди малко. Тъмнейший беше казал, че няма да причини зло на Мал, докато той му е нужен. Досега си мислех, че Мал му трябва, за да ме държи в подчинение чрез него. Сега обаче ставаше ясно, че замисълът му се простира много отвъд това. Дали Мал наистина вярваше, че може да открие морския бич, или само печелеше време? Аз самата не знаех кое повече ми се ще да е истина. Мисълта, че ще бъда подложена на мъчения, определено не ми харесваше; какво би било, обаче, ако наистина открие Ледения дракон?

Какво ли щеше да ни донесе втората муска?

Иван ме бутна в просторна каюта, достойна за капитански покои. По всичко личеше, че Щормхунд е бил принуден да се смести с останалите от екипажа.

Леглото стоеше избутано в единия край, а издутата навън стена беше осеяна с прозорци с дебели стъкла. През тях се процеждаше мътна светлина и падаше право върху писалището, зад което седеше самият Тъмнейший. Иван с поклон се оттегли и плътно затвори вратата след себе си.

— Явно няма търпение да се махне колкото може по-далече от теб — казах, спирайки край вратата. — Страх го е от онова, в което си се превърнал. Както и всички останали.

— А ти боиш ли се от мен, Алина?

— Ти май точно това искаш, а?

Той сви рамене.

— Страхът е силен съюзник — каза. — И верен при това.

Наблюдаваше ме студено и изпитателно — поглед, който винаги ме караше да се чувствам като отворена книга пред него; пръстите му пробягваха по написаното и попиваха тайно познание, останало недостъпно за мен. Опитах се да стоя неподвижно, но оковите около китките издайнически подрънкваха.

— Много бих искал да те освободя, Алина — каза тихо Тъмнейший.

— Всичко е в твоя власт — да ме освободиш, да ме одереш жива. Имаш голям избор. — Все още усещах острието на ножа му върху бузата си.

Той тежко въздъхна.

— Това беше само заплаха, Алина. И тя постигна целта си.

— Значи няма да ме дереш парче по парче, така ли?

— Не съм казвал такова нещо. — Тонът, както обикновено, беше закачлив и съвсем делничен. Гласът му едва ли би трепнал, независимо дали заплашва да ме одере, или си поръчва вечеря.

На смътната светлина можех само да гадая за почти незабележимите белези по лицето му. Макар да си давах сметка, че е най-добре да мълча и да го оставя той пръв да заговори, любопитството ми надделя.

— Как успя да оцелееш?

Той прокара ръка по изсечената си челюст.

— Явно месата ми не се оказаха достатъчно вкусни за волкрите — отвърна почти лениво. — Правило ли ти е впечатление, че те не се ядат помежду си?

Потръпнах. Волкрите бяха негово творение, също като изчадието, което заби зъби в рамото ми. Раната все още пулсираше от болка. „Сродното сродно привлича.“

— Нямам никакво желание да преживея всичко отново. Достатъчно злоупотребих с милостта на волкрите. А и с твоята също.

Прекосих каютата и се изправих пред писалището.

— Тогава защо ми даваш втора муска? — попитах отчаяно, търсейки причина, която ще му прозвучи достатъчно смислено, че да се откаже. — Ако си забравил, аз се опитах да те убия.

— И се провали.

— Ето че сега ми се удава втори шанс. Защо държиш да ме направиш още по-силна?

Той отново сви рамене.

— Равка е загубена без муските на Морозов. Съдено е ти да ги притежаваш, както на мен е съдено да управлявам. Това е пътят, няма друг.

— Колко удобно за теб.

Той се облегна назад и скръсти ръце.

— Може да бъдеш обвинена във всичко друго, но не и че си удобна, Алина.

— Няма как да съчетаеш муските. Всички книги твърдят едно и също…

— Не всички книги.

Едва не закрещях от безсилие.

— Багра ме предупреди, че си арогантен и заслепен от амбиция.

— Питам се дали би го казала и сега. — Гласът му беше леден. — И какви още предателства ти вля в ухото?

— Ами това, че те е обичала — отвърнах гневно. — И че е вярвала в шанса ти за изкупление.

Той извърна лице, но въпреки това успях да зърна болката, изписана на него. Какво ли беше причинил на Багра? И каква ли цена е платил за това?

— Изкупление — прошепна. — Избавление. Покаяние. Отживелиците на майка ми. Може би трябваше да я държа по-изкъсо. — Той бръкна в писалището и извади тънко томче с червена подвързия. Когато го вдигна, светлината заигра по изписания със злато надпис на корицата: Жития санктя. — Знаеш ли какво е това?

Свих вежди. Житията на светците. Споходи ме някакъв смътен спомен.

Аппарат ми даде препис от тази книга още преди месеци, докато бях в Малкия дворец. Още тогава я натиках в едно от чекмеджетата на тоалетната си масичка и повече не се сетих за нея.

— Някаква книжка за деца — отвърнах.

— Чела ли си я?

— Не — признах си и вече се разкайвах за това. Тъмнейший не откъсваше поглед от мен. Какво толкова важно намираше в тази сбирка от древни религиозни рисунки?

— Суеверия — каза, хвърляйки поглед на корицата. — Селски врели-некипели. Или поне така си мислех. Морозов е бил странен човек. Двамата с него малко си приличате — влече ви все към посредствеността и малодушието.

— Мал не е малодушен.

— Той има дарба, това е сигурно, но не е Гриша. Никога няма да ти е равен.

— Той ми е равен, че и отгоре — казах през стиснати зъби.

Тъмнейший поклати глава. Ако не го познавах така добре, бих казала, че погледът му излъчва жал. Мен съжаляваше.

— Мислиш си, че той е твоето семейство. Въобразяваш си, че с него е бъдещето ти. Но ти ще ставаш все по-могъща, а той — все по-стар. Той ще крета през своя кратък живот на отказатся, а ти ще го гледаш как умира.

— Млъквай.

Той се усмихна.

— Хайде, тропни с крак и покажи характер. Кого го е грижа, че родината ти страда.

— Тя страда заради теб!

— Точно така, защото се предоверих на момиченце, което не може да понесе мисълта за собствените си възможности. — Той се надигна иззад писалището и го заобиколи. Колкото и да бях гневна, отстъпих на крачка и се блъснах в стола зад себе си.

— Знам какво чувстваш, когато си със следотърсача — каза той.

— Съмнявам се.

Тъмнейший махна пренебрежително с ръка.

— Изобщо не говоря за абсурдното ти влечение към него, което рано или късно трябва да преодолееш. Аз гледам право в сърцето ти. И виждам там самота. Ти все по-ясно осъзнаваш колко си различна. — Той се надвеси още по-близко към мен. — Усещам болката от мисълта за това.

Опитах се да потисна стъписването колко добре ме познава.

— Представа нямам за какво говориш — казах, но думите ми прозвучаха фалшиво дори в моите уши.

— Това никога няма да се промени, Алина. Напротив, ще става все по-зле, независимо зад колко шалове си се скрила и колко бързо или колко надалече бягаш.

Опитах да му обърна гръб, но той посегна и хвана оковите, принуждавайки ме да го погледна. Толкова беше близо, че усетих дъха му.

— Няма други като нас, Алина — прошепна. — И никога няма да има.

Дръпнах се рязко от него и залитнах, прекатурвайки стола зад мен. Едва не загубих равновесие. Започнах да удрям по вратата и да викам Иван.

Тъмнейший само ме наблюдаваше. Иван не се отзова на виковете ми, докато Тъмнейший не му заповяда.

Като в унес почувствах ръката на Иван върху гърба си; вонята в коридора; моряците, които се разстъпваха, за да ни направят път; после тишината в тясната каюта; вратата, която се залости зад гърба ми; койката, драскането на грубата материя, когато зарових лице в завивките; треперенето на тялото, докато се опитвах да изтрия думите на Тъмнейший от съзнанието си. Смъртта на Мал. Дългите години живот, които ми остават след нея. Болката от моята различност, която никога няма да отмине. Страховете, насъбрани в мен; острите нокти, дълбоко впити в сърцето ми.

Давах си сметка, че Тъмнейший е изкусен лъжец. Той беше способен да изопачи всяко чувство, да си играе с човешките слабости. Въпреки това не можех да отрека онова, което почувствах в Новий Зем, нито истината, за която Тъмнейший ми отвори очите: собствената ми тъга и копнежът в мен, които срещнах отразени в неговите студени сиви очи.

Духът, царуващ на борда на китоловния кораб, вече не беше същият. Екипажът ставаше все по-неспокоен и беше постоянно нащрек. Моряците не можеха да забравят толкова лесно обидата, отправена на техния капитан.

Гриша на свой ред мърмореха недоволно под нос, защото и техните нерви бяха опънати заради заседяването ни във водите на Костницата.

Тъмнейший всеки ден ме изкарваше на палубата, за да ме виждат до него на носа на кораба. Плътно заобиколен от пазачите си, Мал стоеше в другия край. Понякога го чувах да се провиква към Щормхунд за промяна в курса или да сочи към нещо, което приличаше на дълбоки прорези по ледените блокове точно под нивото на водата.

Аз също се взирах внимателно във вдълбаните по повърхността на леда драскотини. Можеше да са следи от нокти, но нищо чудно и да бяха съвсем случайни. Въпреки това вярвах в дарбата на Мал; убедих се в способностите му, още докато бяхме в Сайбея. Докато преследвахме елена, той ми сочеше счупени клонки, отъпкана трева — все следи, които изглеждаха от ясни по-ясни, щом ми ги покажеше, но иначе невидими за моето око. Сега по всичко се виждаше, че екипажът му няма вяра. Гришаните пък изобщо не криеха презрението си.

По здрач, когато се беше изнизал поредният ден, Тъмнейший демонстративно ме преведе по палубата, за да ме натика в люка към долната палуба право пред очите на Мал. Не ни беше разрешено да разменим дори дума. Опитах да уловя погледа му и с очи да му кажа, че съм добре. Въпреки това усещах как яростта и отчаянието му набират мощ. А аз бях безсилна да го утеша.

Щом стигнах люка, Тъмнейший ме придърпа плътно към себе си. Нищо не пречеше да ме остави сама да сляза надолу, но той умишлено се бавеше и преди да съм успяла да го отблъсна, уви ръка на кръста ми.

Мал се стрелна напред и единствено хватката на гришаните го удържа да не се нахвърли на Тъмнейший.

— Имаш още три дни, следотърсачо.

— Остави я на мира — изръмжа Мал.

— Аз си държа на думата — тя все още е непокътната. Но май не това те тревожи, а?

Мал имаше вид, сякаш всеки момент ще се взриви. Лицето му пребледня, устните се превърнаха в тънка права линия, мускулите на ръцете му станаха на възли, докато опъваше веригите. Не можех да понеса тази гледка.

— Аз съм добре — казах тихо, рискувайки да усетя острието на Тъмнейший. — Той не може да ме нарани. — Това беше лъжа, но прозвуча убедително.

Тъмнейший премести поглед от мен към Мал и аз зърнах в очите му мрачната пропаст, зейнала в него.

— Бъди спокоен, следотърсачо, лесно ще разбереш кога е изтекъл срокът на сделката ни. — И той ме бутна към долната палуба, но преди това се убеди, че ще чуя последните му думи към Мал. — Ще се погрижа да я чуеш, когато започне да крещи.

Седмицата клонеше към края, когато на шестия ден Женя ме събуди още призори. Бавно дойдох на себе си и осъзнах, че дори не е съмнало.

Скова ме страх. Дали Тъмнейший не е решил да съкрати отсрочката за моето изтезание и да изпълни заплахата си още днес?

Но лицето на Женя сияеше.

— Той откри нещо! — изчурулика тя и буквално затанцува на пръсти, докато ми помагаше да се надигна от койката. — Следотърсачът каза, че сме съвсем наблизо!

— Той се казва Мал! — процедих и се дръпнах от нея. Изобщо не ме трогна оскърбеният й поглед.

„Нима може да е истина?“ Зачудих се дали Женя ще ме отведе на горната палуба. Или дали Мал просто се опитва да ми спечели още малко време.

Излязохме в сивия сумрак на неразпукалото се още утро. Всички гришани вече бяха на палубата, впили погледи във водата. Вихротворците се грижеха да имаме попътен вятър, а екипажът на Щормхунд се занимаваше с платната.

Мъглата беше още по-гъста в сравнение с предишния ден. Плътната й стена беше стигнала съвсем до водата и сега пълзеше на влажни филизи по палубата. Тишината нарушаваха единствено напътствията на Мал и заповедите на Щормхунд, изричани на висок глас.

Когато навлязохме в широк открит участък от морето, Мал се обърна към Тъмнейший.

— Мисля, че сме съвсем близо.

— Мислиш?!

Мал само отсечено кимна.

Тъмнейший се замисли. Ако Мал само печелеше време, усилията му бяха обречени на скорошен провал, цената за увъртането щеше да е много висока.

След продължило сякаш цяла вечност мълчание, Тъмнейший кимна към Щормхунд.

— Приберете платната — заповяда каперът и неговите хора по мачтите се засуетиха да изпълнят нареждането.

Иван потупа Тъмнейший по рамото и посочи на юг.

— Кораб на хоризонта, мой суверенний.

Присвих очи по посока на неясното петно.

— Под чий флаг плава? — обърна се Тъмнейший към Щормхунд.

— Сигурно е рибарски съд — отвърна Щормхунд, — но ние за по-сигурно ще го държим под око. — Той даде знак на един от екипажа, който тутакси се покатери към форбомбрамсела5 с далекоглед в ръка.

Само след минути лодките бяха готови. Спуснаха ги покрай десния борд, натоварени с моряците на Щормхунд, над чиито глави проблясваха остриетата на харпуните. Гришаните на Тъмнейший се тълпяха покрай парапета, за да наблюдават движението на лодките. Мъглата сякаш усилваше мощния плясък от врязването на греблата във вълните.

Пристъпих с една крачка към Мал. Сега вниманието на всички беше насочено към мъжете във водата. Само Женя не откъсваше очи от мен. Когато срещна погледа ми, тя отначало се поколеба, после неохотно извърна глава и се присъедини към останалите край перилата.

Двамата с Мал бяхме с лице към носа на кораба, но стояхме толкова близко един до друг, че раменете ни се докосваха.

— Нали си добре? — промърмори той с дрезгав глас.

Кимнах, преглъщайки буцата, заседнала в гърлото ми.

— Добре съм — отвърнах тихо. — Има ли нещо там долу?

— Не знам. Може би. Докато преследвахме елена също имаше моменти, когато мислех, че сме съвсем наблизо, а после… Алина, ако греша…

Не издържах и го погледнах, без да ме е грижа дали някой ни наблюдава и как ще бъда наказана после за това. Мъглата постепенно се вдигаше над водата и сега се кълбеше покрай палубата. Взрях се в лицето на Мал, попивайки с поглед всяка негова черта: яркосиньото на ирисите, извивката на устните, белегът, минаващ по линията на челюстта. Зад гърба му зърнах Тамар, която се прокрадваше по такелажа и платната с фенер в ръка.

— Каквото и да стане от тук нататък, то не е по твоя вина, Мал. За нищо не си виновен.

Той склони глава и опря чело о моето.

— Няма да му позволя да те нарани.

И двамата бяхме наясно, че е безсилен да спре Тъмнейший, но тази истина бе прекалено болезнена за нас, затова просто казах:

— Знам.

— Ласкаеш ме — отвърна той с далечна следа от усмивка.

— Винаги си обичал да те четкат.

Той притисна устни към челото ми.

— И от това ще намерим начин да се измъкнем, Алина. Винаги успяваме.

Опрях окованите си китки в гърдите му и затворих очи. Двамата с него бяхме съвсем сами насред леденото море, пленници на човек, който създаваше истински чудовища, но въпреки това повярвах на думите му.

Притиснах се в него и за първи път от дълго време насам позволих на един слаб лъч надежда да проникне в мен.

В този момент се разнесе вик.

— Дясно на борд!

Главите ни като по команда се обърнаха натам и аз замръзнах на място. В мъглата нещо се движеше — проблясващ, извиващ се силует.

— Светиите да са ни на помощ! — ахна Мал.

В този момент гърбът на създанието разцепи вълните, тялото му прониза водата в лъкатушна линия, а по преливащите люспи на гърба му играеше многоцветна дъга.

Русалие.