Глава 19

Рано на другата сутрин последвах Давид чак на покрива на Малкия дворец, където започваше сглобяването на неговите огледални чинии. Той беше устроил нещо като работилница в сянката на един от куполите и там вече беше заринато с отпадъци и ненужни скици и рисунки. При всеки полъх на вятъра те се разлитаха наоколо. В едни от драскулките разпознах почерка на Николай.

— Как върви? — попитах.

— Вече по-добре — отвърна той, изучавайки гладката повърхност на най-близката чиния. — Май извивката сме я докарали точно. Трябва да си готова скоро да ги изпробваме.

— Колко скоро? — Все още получавахме противоречиви сведения за местонахождението на Тъмнейший; ако още не беше завършил армията си от сенки, имаше още дълго да го чакаме.

— Две седмици — отвърна Давид.

— Толкова дълго?

— Може да ги получиш или скоро, или направени както се полага — измърмори той.

— Давид, трябва да разбера…

— Вече ти казах всичко, което знам за Морозов.

— Не става дума за него — отвърнах. — Или поне не точно. Ако… искам да сваля нашийника, как да го направя?

— Не можеш.

— Не сега, а когато ние…

— Не става — прекъсна ме Давид, без да ме поглежда. — Той не е като другите муски и не може просто така да се свали. Трябва да го счупиш, да нарушиш структурата му. Резултатът ще е трагичен.

— Колко трагичен?

— Не може отсега да се каже — измърмори, — но съм сигурен, че в сравнение с него Долината ще изглежда като невинна драскотина.

— О! — прошушнах. Значи същото се отнасяше и за оковата от люспи. В каквото и да ме бяха превърнали муските, вече нямаше връщане назад.

Доскоро се надявах, че виденията, които ме спохождат, са последица от ухапването на ничевие и с времето, когато раната постепенно заздравее, ще се разредят и ще изчезнат. Но явно това нямаше да стане. Независимо със или без раната, аз вече бях неразривно свързана с Тъмнейший чрез нашийника. Отново се запитах защо не се опита сам да убие морския бич и така още по-здраво да ни обвърже.

Давид взе едно шишенце с мастило и започна да го върти между пръстите си. Изглеждаше съвсем окаян. „Не просто окаян — помислих си, — а виновен.“

Нали точно той създаде тази зависимост между мен и Тъмнейший, заключвайки нашийника на врата ми за вечни времена.

Внимателно измъкнах шишенцето с мастило от ръката му.

— Ако не го беше направил ти, Тъмнейший щеше да намери някой друг.

Той потръпна, нещо средно между кимване и свиване на рамене. Оставих мастилото в далечния край на масата, където неспокойните му пръсти не можеха да го стигнат, и тръгнах да си ходя.

— Алина…

Спрях и се обърнах към него. Бузите му бяха станали аленочервени.

Топлият вятър рошеше краищата на несресаната му коса — най-после беше пораснала и грозната подстрижка вече не личеше толкова.

— Разбрах… че Женя е била на онзи кораб. Заедно с Тъмнейший.

Прониза ме жал към Женя. Значи Давид все пак не бил толкова сляп.

— Така е — отвърнах.

— Тя добре ли е? — попита той с надежда.

— Не знам — признах. — Поне преди да избягаме беше добре. — Но ако Тъмнейший е разбрал, че ни е оставила да му се измъкнем, кой знае какво би й причинил. Поколебах се. — Умолявах я да тръгне с нас.

Лицето му посърна.

— Но тя въпреки това остана, нали?

— Не съм сигурна дали имаше избор — отвърнах. Не вярвах на ушите си, че защитавам Женя, но пък и не исках Давид да мисли лошо за нея.

— Аз трябваше… — Той явно не знаеше как да завърши изречението.

Щеше ми се да го утеша някак, да му кажа нещо успокоително. Но самата аз бях допуснала в миналото си толкова много грешки, че не се сещах за нещо, което да не прозвучи фалшиво.

— Направихме всичко, което беше по силите ни — заключих неубедително.

Давид чак сега ме погледна, на лицето му беше изписано разкаяние. Каквото и да кажех, и двамата си давахме сметка за жестоката истина. Направихме всичко по силите си. Или поне опитахме. Но от това нищо не се промени.



Мрачното настроение не ме напусна и по време на поредния съвет във Великия дворец. Планът на Николай явно започваше да действа.

Макар Василий все още да се мъкнеше в съвещателната зала за срещите с министрите, той всеки път закъсняваше все повече и повече, а от време на време дори го хващах, че придремва. Веднъж, когато изобщо не се появи, Николай го измъкна направо от леглото и весело настоя да се облече и да се присъедини към нас, защото в противен случай било невъзможно да продължим. Василий, който видимо страдаше от тежък махмурлук, издържа до половината на съвещанието, олюлявайки се начело на масата. Накрая обаче изхвръкна в коридора и повърна в една лакирана ваза.

Но този ден даже на мен ми беше трудно да остана будна. Дори слабият ветрец беше утихнал и въпреки отворените прозорци в препълнената съвещателна зала беше непоносимо душно. Срещата се точеше тежко, докато един от генералите не прочете от някакъв дълъг свитък какви са числените загуби във войската. Редиците бяха оредели поради смърт, дезертьорство и дълги години кръвопролитни войни. Макар да се очакваше, че Равка ще се бие само на един фронт, положението пак беше бедствено.

Василий махна лениво с ръка.

— Защо напразно си чешете езиците — просто намалете възрастта за мобилизация.

Внезапно се разсъних.

— И до какви години? — попитах.

— Четиринайсет? Петнайсет? — предложи Василий. — Сега колко е долната граница?

Спомних си селата, през които бяхме минали с Николай и гробищата край тях, които се простираха на километри.

— Защо просто не я смъкнем до дванайсет години? — озъбих се.

— Никой не е прекалено млад за служба на родината — високопарно заключи Василий.

Не зная дали изтощението или гневът си казаха думата, но избълвах всичко, каквото ми беше на ума, още преди да успея да го обмисля.

— Значи се спираме на дванайсет години. Чувала съм, обаче, че и от бебетата става отлично пушечно месо.

Царските съветници замърмориха неодобрително. Николай протегна ръка под масата и предупредително стисна китката ми.

— Братко, дори да ги мобилизираш толкова рано, това няма да им попречи да дезертират — обърна се той към Василий.

— Тогава ще заловим няколко дезертьори и ще покажем на всички какво ги чака.

Николай вдигна вежди учудено.

— Според теб дали заплахата от разстрел може да надвие ужаса от челюстите на ничевие?

— Ако тях изобщо ги има — подигравателно изсумтя Василий.

Не можех да повярвам на ушите си.

Николай обаче само се усмихна любезно.

— Аз лично ги видях на борда на „Волкволни“, а ти определено не би ме нарекъл лъжец.

— Нали не твърдиш, че измяната е за предпочитане пред достойна служба в царската армия?

— Просто допускам, че на тези хора животът им е също толкова мил, колкото и на теб. Те са зле въоръжени, недохранени и обезверени. Ако си чел докладите, тогава сигурно знаеш, че офицерите едва успяват да поддържат реда в армията.

— В такъв случай би трябвало да прилагат по-строги наказания — каза Василий. — Това селяните ще го разберат.

Вече бях фраснала един царски син по мутрата. Какво толкова, ако и този тук опита юмрука ми? Почти бях станала от стола, когато Николай рязко ме дръпна обратно.

— Те разбират също от сити стомаси и ясни заповеди — продължи той. — Ако ми позволиш да направя промените, които предложих, и да отворя хазната за…

— Не може да става все по твоему, братле.

Въздухът в стаята се нажежи от стаено напрежение.

— Светът се променя — подхвана отново Николай със стоманена нотка в гласа. — Ние също трябва да се променяме заедно с него, иначе от нас ще остане само пепел.

Василий се разсмя.

— Още не мога да реша какво точно си: страшилище, или страхливец.

— А аз не мога да реша ти идиот ли си, или идиот.

Лицето на Василий стана пурпурно. Той скочи на крака и стовари юмрук върху масата.

— Тъмнейший е човек като всички нас. Ако те е страх да застанеш лице в лице с него…

— Аз вече бях лице в лице с него. А ако ти не се боиш — ако всички вие не се страхувате от него — то е защото не си давате сметка срещу какво сме изправени.

Някои от генералите закимаха. Но царските съветници, големците на Ос Олта и чиновниците гледаха начумерено и недоверчиво. За тях войната се състоеше само от паради, военни маневри и местене на малки фигурки върху картите на бойните действия. Ако се стигнеше до разцепление между братята, тези тук щяха да изберат страната на Василий.

Николай изправи рамене и отново сложи една от маските си.

— Нека се помирим, братко — каза. — Нали и двамата искаме най-доброто за Равка.

Но Василий нямаше намерение да се озапти.

— Най-доброто за Равка е един Ланцов на трона.

Рязко си поех въздух. В залата се възцари мъртва тишина. Василий току-що беше нарекъл Николай незаконороден.

Но Николай вече беше възвърнал самообладанието си и сякаш нищо не можеше да го извади от равновесие.

— Тогава нека всички ние се помолим за достойния цар на Равка — каза. — Но най-напред да довършим работата си тук.

Срещата продължи вяло още известно време и най-накрая приключи за всеобщо облекчение. По пътя към Малкия дворец Николай беше необичайно мълчалив.

Когато стигнахме градините с декоративната колонада, той поспря да откъсне листенце от живия плет.

— Днес не трябваше да си изпускам нервите — каза. — Това само разпали неговата гордост и го накара да забие копита като инатливо магаре.

— Тогава защо го позволи? — попитах искрено заинтригувана. Рядко се случваше емоциите на Николай да вземат връх.

— Не знам — отвърна той, късайки листото. — Ти кипна. Аз кипнах. В залата беше жежко като в пъкъл.

— Не мисля, че това е причината.

— Тогава сигурно е от лошо храносмилане — подметна.

Аз обаче нямаше да оставя да ме заблуди с една шега. Въпреки многобройните възражения на Василий и постоянната съпротива на съвета почти по всеки въпрос, Николай все пак успя да прокара някои от своите планове, благодарение на магическото съчетание от търпение и натиск. Той ги накара да одобрят мерки за облекчаване съдбата на бежанците от близките до Долината територии и извоюва за възловите поделения на Първа армия да бъдат ушити униформи от бронезащитната материя, дело на Материалки. Успя дори да задели средства за осъвременяване на селскостопанското оборудване, та селяните да могат да произведат и нещо отгоре, не само най-необходимото за собственото си препитание. Наглед уж дребни победи, които за в бъдеще можеха да доведат до големи промени.

— Избухна, защото наистина те е грижа какво става в страната — казах. — За Василий престолът е просто трофей; готов е да се счепка за него като за любима играчка. Ти обаче не си такъв. От теб би станал добър цар.

Николай замръзна на място.

— Аз… — Е, поне веднъж и той да изгуби дар слово. След малко на лицето му се появи крива смутена усмивка — пълна противоположност на обичайната му самодоволна физиономия. — Благодаря ти — пророни.

— От сега нататък май ще станеш направо непоносим — въздъхнах, когато продължихме напред.

Той се разсмя.

— Аз и сега съм си непоносим.



Денят ставаше все по-дълъг. Слънцето стоеше ниско над хоризонта и в Ос Олта започна празникът Белаяноч. Небето даже нощем не ставаше истински дълбоко черно и въпреки страха от една бъдеща война и надвисналата угроза на Долината, градът се отдаде на безкрайно веселие в чест на белите нощи. Във вътрешния град вечерите изобилстваха от оперни представления, маскаради и разточителни балетни спектакли. Оттатък моста, във външния град, улиците се тресяха от конни надбягвания и танци под открито небе. Увеселителните корабчета и лодки едва се разминаваха по канала. В трепкащата светлина на здрача водата под тях обкръжаваше столицата като скъпоценна гривна, осветявана от хилядите фенери по носовете на плавателните съдове.

Жегата понамаля. Духът на всички зад дворцовите стени сякаш се ободри. Аз все така настоявах ордените на Гриша да се смесват помежду си и не можех да си обясня защо някаква неловка тишина продължава да поглъща смеховете и шумните разговори. Въпреки моето разпореждане, все още имаше клики и дрязги, но в общата зала се усещаше някакъв уют и ведрост, каквито дотогава нямаше.

Радвах се — даже малко се гордеех — да видя Фабрикатори и Етералки да пият чай около някой от самоварите; Фьодор да спори за нещо с Павел по време на закуска, а малкият брат на Надя да се опитва да заговори очевидно безразличната към него Паша. Но през цялото време имах чувството, че наблюдавам всичко това от много голямо разстояние.

След среднощния ни раздор на няколко пъти опитах да заговоря Мал, но той все си намираше оправдание да ме избягва. Ако не го чакаха за лов, играеше карти във Великия дворец, или пък тъкмо тръгваше към някоя кръчма във външния град с новите си побратими. Усещах, че започва да пие все повече. Понякога сутрин очите му гледаха мътно и целият беше покрит със синини и порязвания, сякаш е участвал в сбиване, но винаги беше неизменно точен и неумолимо любезен. Продължаваше стриктно да изпълнява задълженията си на охрана, стоеше мълчаливо край вратата и поддържаше почтителна дистанция между нас, докато ме съпровожда до едно или друго място.

Малкият дворец изведнъж се превърна за мен в едно много самотно място. Непрекъснато бях заобиколена от хора, но не можех да се отърва от усещането, че съм невидима за тях. Ставах непрозрачна едва тогава, когато искаха нещо от мен. Постоянно се страхувах да не се покажа разколебана или нерешителна. Имаше дни, когато се чувствах напълно съсипана от нескончаемата отговорност и очакванията на околните към мен.

Присъствах на свиканите от мен съвещания. Тренирах с Боткин. Прекарвах безкрайни часове край езерото, усъвършенствайки Сеч. Даже преглътнах обидата и гордостта си и опитах отново да се срещна с Багра. Ако не друго, надявах се поне да ми помогне да развия дарбата си. Тя обаче отказа да ме види.

Не стига това, ами и корабът, който Николай строеше в езерото, непрекъснато ми напомняше, че може би всичките ни усилия са на вятъра. Някъде по границите на Равка Тъмнейший призоваваше черните си сили, свикваше своя армия от сенки и когато тя щурмува, нито пушките, нито артилерията, нито солдатите, нито Гриша биха я спрели. Дори аз щях да съм безсилна срещу нея. Ако битката се развиеше неблагоприятно за нас, щяхме да отстъпим в куполната зала и да чакаме подкрепление от Полизная. Вратите й вече бяха подсилени с гришанска стомана, а Фабрикаторите започнаха да заличават пукнатините на купола, за да предотвратят нахлуването на ничевие през тях.

На мен обаче не ми се вярваше, че ще се стигне дотам. За пореден път стигах до задънена улица в търсенето на жар-птицата. Ако чиниите на Давид не проработеха в най-скоро време и Тъмнейший тръгнеше към Равка, тогава нямаше друг изход, освен да се евакуираме. А оттам насетне да бягаме, непрекъснато да бягаме.

Използването на силата вече нито ме успокояваше, нито ме ободряваше като преди. Всеки път, щом призовях светлината в работилниците на Материалки или край езерото, усещах голата си китка като дамга. Каквото и да бях научила за муските, за непоправимите щети, които те могат да причинят, и за необратимата промяна в мен самата, не можех да надмогна жаждата да притежавам жар-птицата.

Мал имаше право. Това се беше превърнало в някаква идея фикс за мен. Нощем лежах будна в леглото и си представях как Тъмнейший вече е открил последното парче от пъзела на Морозов. Може би държеше жар-птицата в златна клетка. Дали тя щеше да запее за него? Ето че дори нямах представа дали жар-птицата е пойна. Някои от преданията я описваха с омаен глас. В една легенда даже се казваше, че можела да приспи цели армии с песента си.

Щом я чуели, войниците прекратявали битката, хвърляли оръжията и заспивали кротко, братски прегърнати с врага.

Вече бях научила всички предания за жар-птицата. Тя плачела с бисерни сълзи; перата й лекували смъртни рани; по замаха на крилете й можело да се чете бъдещето. Преравях том след том с народни предания, епическа поезия, всякакви сборници с народни приказки, надявайки се да попадна на следа. В легендите за морския бич почти винаги се споменаваха ледените води на Костницата, но версии на мита за жар-птица имаше по всички краища на Равка. Нито една от тях обаче не свързваше приказното създание със светеца.

А което беше най-страшното — виденията ми ставаха все по-ясни и все повече зачестяваха. Тъмнейший вече ми се явяваше почти всеки ден, обикновено в неговите покои или в галериите на библиотеката; понякога в оръжейната зала по време на съвет, или в здрача на пътеката, докато се прибирах от Великия дворец.

— Защо най-после не ме оставиш на мира? — прошепнах една нощ, когато се беше промъкнал зад мен до работната ми маса — опитвах да довърша нещо, преди да си легна.

Минаха няколко протяжни минути. Не очаквах да ми отговори. Даже по едно време се осмелих да се надявам, че си е тръгнал. Но тогава усетих ръката му върху рамото си.

— Тогава ще ми е самотно — отвърна и остана цялата нощ, чак докато лампите не догоряха съвсем.

Постепенно започнах да свиквам с присъствието му — как ме чака в края на коридора, или седи на ръба на леглото ми, докато заспивам нощем. Когато не се появяваше, започвах да се озъртам за него и да се чудя защо още го няма.

Това ме плашеше най-много от всичко.

Единственият светъл лъч във всичко това беше решението на Василий да замине от Ос Олта за ежегодния панаир в Карйева. Едва не паднах от радост, когато Николай ми съобщи новината по време на една от нашите разходки.

— Нареди да му стегнат багажа още посред нощ — разказваше Николай. — Обеща да се върне навреме за моя рожден ден, но няма да се учудя, ако си намери извинение и остане по-дълго.

— Постарай се да не изглеждаш толкова самодоволен — казах. — Не е особено царствено.

— Определено ми се полагат някои малки прегрешения като злорадство например — отвърна той със смях. А после, докато крачехме по пътеката, отново фалшиво засвирука мелодията, която помнех още от борда на „Волкволни“. След това се прокашля. — Алина, не че винаги си образец за красота, ама спиш ли изобщо напоследък?

— Не много — признах си.

— Кошмари ли?

Все още сънувах разцепения пясъчен сал; хора, които бягат панически от мрака на Долината, но не това ме държеше будна по цели нощи.

— Не точно.

— Аха — подметна Николай и сключи ръце на гърба. — Забелязах, че напоследък твоят приятел постоянно си намира някакво занимание. Станал е особено търсен.

— Е, такъв си е Мал — отвърнах, стараейки се да прозвучи безгрижно.

— Къде се учил така да разчита следи? Още не можем да разберем дали това си е чист късмет, или дарба.

— Той не се е учил. Винаги му се е удавало.

— Късметлия — откликна Николай. — На мен нищо не ми се удава просто ей така.

— Ти си блестящ актьор — отбелязах сухо.

— Така ли мислиш? — попита. После се наведе към мен. — Ето, точно сега го играя скромен — прошепна.

Вбесена поклатих глава. Въпреки това се чувствах благодарна за безгрижното бъбрене на Николай и особено задето не настоя да разпитва по тази болезнена за мен тема.



На Давид му трябваха още две седмици, докато чиниите се задействат. Когато най-накрая бяха готови, събрах всички Гриша на покрива на Малкия дворец да наблюдават демонстрацията. Толя и Тамар също присъстваха — нащрек, както винаги — и оглеждаха изпитателно тълпата, но Мал никакъв не се виждаше. Цялата предишна нощ прекарах в приемната с надеждата да го издебна и да го поканя лично. Чак късно след полунощ се отчаях и отидох да си легна.

Двете огромни чинии бяха разположени на противоположните краища на покрива, върху равните стрехи между кубетата на източното и западното крило. Задвижваха се чрез система от скрипци и всяка се обслужваше от по един Материалник и един Вихротворец, екипирани със защитни очила срещу ярката светлина. Забелязах, че Зоя и Паша са в екип, а Надя е заедно с един Дураст на втората чиния.

„Е — помислих си угрижено, — дори това да се окаже пълен провал, те поне работят в екип. Нищо не скрепява другарството така, както огнените експлозии.“

Заех мястото си по средата на покрива, на равно разстояние от двете чинии.

Усетих как нервите ми се опъват, щом забелязах, че Николай е поканил капитана на дворцовата охрана, двама генерали и неколцина от царските съветници да присъстват на демонстрацията. Можех само да се надявам, че не очакват от мен ново зрелище. Силата ми се проявяваше най-добре в пълен мрак, но дългите дни и белите нощи на Белаяноч правеха това непостижимо.

Попитах Давид не е ли по-добре да отложим опита за късно вечерта, но той само поклати глава.

— Ако системата проработи, ще бъде достатъчно зрелищно и през деня. А ако нещо се провали, ще стане още по-зрелищно с тоя взрив.

— Давид, според мен ти току-що се пошегува.

Той се намръщи, искрено озадачен.

— Наистина ли?

По предложение на Николай, Давид реши да използва метода за сигнализация на „Волкволни“ и ни ръководеше със свирка. Когато даде първоначалния сигнал, зяпачите се изпокриха зад кубетата, оставяйки ни достатъчно място за действие. Вдигнах ръце. Давид отново изсвири. Призовах светлината.

Тя нахлу в мен като поток от течно злато и изригна през дланите ми под формата на два силни лъча. Те попаднаха в чиниите и се отразиха в ослепяващо сияние. Макар и впечатляващо, не беше кой знае колко зрелищно.

Давид отново изсвири и чиниите леко се завъртяха. Светлината взе да отскача от огледалните им повърхности и да се възпроизвежда, събирайки се в два ярки снопа, които прорязаха здрачевината на бялата нощ. От насъбралите се изтръгна едно „ааах“, докато заслоняваха очите си с ръце.

Явно вече не трябваше да се притеснявам за липсата на драматизъм. Лъчите разцепиха въздуха, разпращайки на талази ослепителна светлина и непоносима жар, сякаш прогаряха дупки в небето. Давид за втори път кратко изсвири. Двата лъча се сляха в едно общо бляскаво острие, толкова ярко, че стана невъзможно да се гледа право в него. Ако Сеч приличаше на кинжал в ръката ми, то това тук беше широк меч.

Чиниите се наклониха и сияйният сноп се спусна надолу. Насъбралите се ахнаха стъписани, когато светлината се плъзна над върхарите в края на гората и ги подравни като с нож.

Чиниите продължиха да се накланят. Лъчът стигна брега на езерото, после и самата вода. Във въздуха със звучно съскане се вдигна облак пара и в един миг цялото езеро сякаш възвря.

Давид панически наду свирката. Веднага свалих ръце и светлината изчезна. Всички се струпахме по краищата на покрива, зяпнали с невярващи очи гледката пред нас.

Сякаш някой с бръснач бе направил прецизен и чист разрез по диагонал от върхарите на дърветата до линията на брега. Там, където лъчът бе докоснал земята, сега имаше тлеещ ров, който бележеше пътя му чак до водата.

— Получи се — замаяно пророни Давид, — наистина проработи.

Известно време цареше пълно мълчание, после Зоя избухна в смях. Последва я Сергей, след него Мари и Надя. След миг вече всички се смеехме и се поздравявахме високо. Даже обикновено мрачният Толя сега метна зашеметения Давид на широките си рамене. Солдатите се прегръщаха с Гриша, а царските съветници — с генералите; Николай валсуваше по покрива с опулената Паша, а капитанът на дворцовата охрана ме завъртя в шеметна прегръдка.

Крещяхме, подвиквахме, пищяхме в захлас и подскачахме нагоре-надолу, та накрая дворецът сякаш взе да се люлее. Когато Тъмнейший ни щурмуваше, неговите ничевие ги чакаше голяма изненада.

— Елате да видим отблизо! — провикна се някой и ние се понесохме надолу по стълбите, кикотейки се и блъскайки стените като ученици, чули последния училищен звънец.

Нахлухме в Залата със златния купол, блъснахме вратите и се изсипахме на стълбището отвън. Всички се втурнаха към езерото, но останах като закована насред пътеката пред двореца.

Откъм горския тунел приближаваше Мал.

— Ти върви — обърнах се към Николай, — аз скоро ще ви настигна.

Мал вървеше забил поглед в пътеката и не забеляза настоятелния ми поглед. Щом наближи, видях, че очите му са кръвясали и на едната скула има грозна синина.

— Какво е станало? — попитах, посягайки към лицето му. Той се дръпна и стрелна с поглед слугите, които стояха край дворцовите врати.

— Блъснах се в една бутилка квас — отвърна. — А ти какво искаш?

— Изпусна демонстрацията.

— Имах дежурство.

Опитах се да не обръщам внимание на внезапната болка, която прониза гърдите ми, и продължих.

— Сега отиваме при езерото. Ти ще дойдеш ли?

За момент изглеждаше сякаш се колебае, после поклати глава.

— Върнах се само да взема малко пари. Във Великия дворец започва игра на карти.

Сякаш някой завъртя невидимото острие, забито в гърдите ми.

— Не е зле да се преоблечеш — казах. — Изглеждаш така, все едно си спал с дрехите.

Веднага съжалих за думите си, но Мал явно не им обърна внимание.

— Може наистина да съм спал облечен — каза. — Има ли нещо друго?

— Не.

— Моя суверенна! — Той рязко се поклони и се втурна нагоре по стълбите, прескачайки ги през една, сякаш нямаше търпение да се освободи от присъствието ми.

Не бързах да се присъединя към останалите край езерото с надеждата, че болката в гърдите ще ме отпусне. Радостта от успеха изчезна без следа и ме остави празна като дълбок геран, в който някой се провиква и чува единствено ехото.

Група гришани триумфално обхождаха по дължина издълбания от лъча ров и го измерваха с все по-нарастващо въодушевление. На ширина беше близо две крачки и почти толкова дълбок — бразда тлееща пръст, която стигаше чак до водата. Отсечените върхари в гората лежаха на безразборни купчини от клонки и кора. Протегнах ръка и я прокарах по един от поразените стволове.

Дървото беше гладко и чисто разсечено по диагонал, все още топло. На две места бяха пламнали малки пожари, то Вълнотворците бързо ги потушиха. Николай нареди да донесат храна и шампанско на брега на езерото и всички останахме да празнуваме чак до късно през нощта. Царските съветници и генералите се оттеглиха съвсем рано, но капитанът на охраната и някои от неговите подчинени останаха. Свалиха униформите и обувките и нагазиха във водата. Не след дълго всички се освободиха от дрехите и се намятаха в езерото; плискаха се и се гмуркаха, а накрая си устроиха състезание по плуване до малкия остров. За никого не беше изненада, че все Вълнотворците излизаха победители, понесени на гребена на някоя късметлийска вълна.

Николай и неговите Вихротворци поканиха всички на борда на току-що завършения кораб, кръстен „Синьото рибарче“. Отначало посрещнаха поканата с подозрение, но след завръщането на първата група, която пляскаше с ръце и не можеше да повярва, че наистина е летяла, вече едва успяваха да се доредят за по едно кръгче. След крушението на „Колибрито“ се бях заклела кракът ми да не се отделя повече от твърда земя, но накрая се предадох и се включих в един от полетите.

Не зная дали беше от шампанското, или защото вече знаех какво е да летиш, но успях да оценя и „Синьото рибарче“ — видя ми се много по-лек и грациозен от „Колибрито“. Пак стоях вкопчена с две ръце в кокпита, но усещах как душата ми ликува, докато се извисявахме във въздуха.

Събрах кураж и погледнах надолу. Под нас се простираше хълмистият парк на Великия дворец, разчертан от белите чакълести алеи. Различих покрива на оранжерията на Гриша, съвършения кръг на фонтана с двуглавия орел, златното сияние на портите на двореца. След това се понесохме над благородническите палати във вътрешния град, над широките прави булеварди. Хората бяха наизлезли по улиците да празнуват Белаяноч. По Герский проспект зърнах жонгльори и акробати на пилон, а в един от парковете — танцьори върху ярко осветена сцена. Откъм корабчетата по канала се носеше музика.

Не исках този полет да свършва — въздушните течения ме обгръщаха отвсякъде, а под нас се простираше един миниатюрен и съвършено подреден свят. Но накрая Николай завъртя руля и ни върна обратно при езерото с широка приземяваща дъга.

Здрачът се беше сгъстил до наситено пурпурно. Огнетворците запалиха огньове покрай водата, а скрит в тъмното, някой подрънкваше на балалайка.

Високо над мен дочух пищенето и разпукването на фойерверки. Двамата с Николай седнахме на временния кей, запретнахме крачоли и провесихме крака над водата. „Синьото рибарче“ се полюляваше на повърхността на езерото край нас с прибрани платна.

Николай ритна леко във водата и разпрати пръски във всички посоки.

— Чиниите променят всичко — каза. — Ако ти успееш да задържиш на разстояние ничевие достатъчно дълго, ние ще имаме време да открием и да притиснем Тъмнейший.

Отпуснах се по гръб на кея, протегнах ръце над главата и вперих поглед в разцъфналото теменужено на нощното небе. Когато обърнах глава, пред очите ми се появи силуетът на празното сега училище с тъмни прозорци. Как ми се искаше и учениците да присъстват на експеримента с чиниите, за да ги видят в действие и това да им вдъхне поне малко надежда. Предстоящата битка все още всяваше страх в мен, особено при мисълта колко хора ще загубят живота си. Но поне нямаше да стоим примирени на върха на хълма в очакване смъртта да ни застигне.

— Ние даже вече ги превъзхождаме на бойното поле! — възкликнах изумена.

— Гледай вълнението да не ти замае главата, защото имам и други добри новини.

Изпъшках. Познавах този тон.

— Дано не е това, което си мисля.

— Василий се върна от Карйева.

— Не можа ли да ме оставиш поне още малко да тъна в щастливо неведение?

— И да страдам сам-самичък?! Не става!

— Защо не поискаш като подарък за рождения си ден Василий да бъде удостоен с един царствен намордник? — предложих.

— Как тогава ще чуем всички вълнуващи истории за летния панаир? Нали няма да оспориш, че равканските състезателни коне са по-чистокръвни и породисти?

Изскимтях жално. Падаше се Мал да е дежурен на вечерята по случай рождения ден на Николай. Може би щях да убедя Толя или Тамар да го заместят. Точно сега не бих понесла да гледам как цяла нощ стои мирно с каменно лице, докато на Василий не спира да му меле устата.

— Но ти не губи надежда — продължи Николай. — Току-виж ти предложил отново.

Седнах рязко.

— Ти откъде знаеш?

— Ако си спомняш, аз също се пробвах. Просто съм изненадан, че той още не е опитал втори път.

— Явно няма да ме остави на мира.

— Сигурен съм — каза Николай. — Ти защо мислиш, че те изпращам до Малкия дворец след всяко съвещание?

— Заради очарователната ми компания, предполагам — отвърнах кисело и се ядосах на прокрадналото се в думите ми разочарование. Николай беше толкова умел манипулатор, та често забравях, че той винаги действа с предумисъл.

— И заради това също — съгласи се той. После извади крак от водата и критично огледа шаващите си пръсти. — Рано или късно той пак ще ти предложи.

Простенах и заех комично злочеста поза.

— Как да откажа на царски син?

— Няма да ти е за първи път — отвърна Николай, все още взрян замислено в пръстите на крака си. — Пък и толкова ли си сигурна, че това искаш?

— Ти се шегуваш!

Николай се размърда притеснено.

— Е, все пак той е престолонаследникът, и то с чисто царско потекло.

— Няма да се омъжа за Василий, дори да има опитомена жар-птица на име Людмила. Най-малко ме е грижа за чистото му царско потекло. — Погледнах го втренчено. — Нали каза, че слуховете за съмнителния ти произход не те притесняват?

— Е, може и да не съм бил напълно откровен.

— Ти — неискрен?! Потресена съм от дън душа, Николай. Потресена и ужасена.

Той се разсмя.

— Предполагам, по-лесно ми е било да кажа, че не ме е грижа за моето потекло, когато съм далече от двореца. Но, изглежда, всички тук са се наговорили непрекъснато да ми го натякват, особено брат ми. — Той сви рамене. — Открай време е така. За мен са се носили слухове даже още преди да се родя. Затова мама никога не ме нарича Сабачка. Казва, че това й напомняло за някой помияр.

Сърцето леко ме прободе. В детството с какви ли имена не ме наричаха, но нямаше кой да се застъпи за мен.

— На мен пък помиярите ми харесват — казах. — Имат сладки клепнали уши.

— Моите уши са много царствени.

Прокарах пръст по една от хлъзгавите дъски на кея.

— Затова ли толкова дълго стоя далече от двореца? И затова ли стана Щормхунд?

— Не зная дали причината е само една. Май открай време тук се чувствам чужд. Затова реших да потърся моето място по света.

— И аз досега не съм открила място, където да се почувствам своя — признах. — „Освен когато съм с Мал.“ Прогоних тази мисъл. После се намръщих. — Знаеш ли кое най-много мразя в теб?

Той примигна стъписан.

— Не.

— Винаги намираш точните думи.

— И ме мразиш заради това?

— Виждала съм те как се променяш като хамелеон, Николай. Винаги си такъв, какъвто иска да те види човекът насреща. Възможно е наистина да се чувстваш чужд в двореца. Аз обаче не мога да се отърва от мисълта, че го каза, за да се харесаш още повече на бедното самотно сираче.

— Значи ти все пак ме харесваш?

Подбелих очи.

— Да, в случаите, когато не ми се иска да те удуша.

— Е, и това е някакво начало.

— Не, изобщо не е начало.

Той се обърна към мен. В полумрака лешниковите му очи приличаха на късчета кехлибар.

— Аз съм капер, Алина — тихо каза, — и вземам всичко, което ми се изпречи.

Внезапно почувствах допира на рамото му върху своето, притискането на бедрото му в крака ми. Въздухът беше топъл и ухаеше сладко, наситен с ароматите на лятото и дъх на изгоряло дърво.

— Искам да те целуна — каза той.

— Нали вече ме целуна — отвърнах с нервен смях.

Устните му потрепнаха в усмивка.

— Искам пак да те целуна — поправи се.

— О! — произнесох само с дъх. Устните му бяха на сантиметри от моите.

Сърцето ми изплашено препусна в галоп. „Това е Николай — напомних си. — Всичко негово действие е предварително пресметнато.“ Освен това не бях сигурна дали изобщо искам да ме целуне. Но гордостта ми все още беше наранена от отказа на Мал. Пък и нали самият той призна, че е целувал много момичета!

— Искам да те целуна — продължи Николай. — Но няма да го направя. Не и докато не започнеш да мислиш само за мен, вместо да се опитваш него да забравиш.

Дръпнах се рязко назад и непохватно се надигнах, пламнала от смущение.

— Алина…

— Е, сега поне съм сигурна, че невинаги намираш точните думи — избъбрих.

После грабнах обувките си и хукнах по кея.

Загрузка...