Престол и щурм

Глава 6

Свети Илия стоеше бос на брега на мрачно море. Носеше дрипите на някога пурпурна роба и беше разперил ръце с обърнати към небето длани. Лицето му имаше блажено, умиротворено изражение. Светците винаги ги изобразяваха така, особено в миговете преди да бъдат умъртвени по някой ужасен начин. Около врата си носеше железен нашийник, някога явно свързан с дебели вериги с оковите около китките. Сега обаче веригите лежаха скъсани от двете му страни.

Във вълните зад Свети Илия се виеше бяла змия.

В краката му лежеше бял елен и гледаше с тъмни сериозни очи.

Но нито едно от тези създания не задържа за дълго вниманието ни. В дъното на рисунката, точно над лявото рамо на светеца, се извисяваше планина, а отгоре, едва видима от това разстояние, високо над някаква каменна арка се рееше птица.

Показалецът на Мал проследи дългите пера на опашката — повечето бели, тук-там някое в бледо злато, което озаряваше ореола на Свети Илия.

— Това не може да е истина — каза.

— Еленът беше истински. Морският бич — също.

— Но това тук е… различно.

Мал имаше право. За жар-птицата легендата не беше само една, имаше ги с хиляди. Тя беше в основата на всеки равкански мит, служеше за вдъхновение на безчет музикални творби, пиеси и балади, романи и опери.

Мълвеше се, че границите на Равка навремето били очертани от нейния полет. Реките бяха потекли от сълзите на жар-птицата. Столицата била основана на място, където паднало перо от опашката на жар-птицата. Млад воин се закичил с това перо и отишъл с него на война. Нито една армия не била способна да го надвие и той станал първият цар на Равка. Или поне така твърдеше легендата.

Жар-птицата беше самата Равка. Тя не можеше да бъде повалена от стрелата на случаен следотърсач, нито беше писано костите й да послужат за украса и прослава на някакво бедно сираче с простонародно потекло и голи претенции.

— Свети Илия — каза Мал.

— Иля Морозов.

— Светец от Гриша?

Докоснах с върха на пръста си страницата, нарисувания на нея нашийник, оковите върху китките на Морозов.

— Три муски. Три създания. А ние вече имаме две от тях.

Мал рязко тръсна глава, сякаш се опитваше да прогони опиянението от виното. После изневиделица рязко затвори книгата. За момент помислих, че ще я запокити в морето, но той ми я върна.

— И сега какво ще правим? — попита. Гласът му звучеше почти гневно.

Нали същия въпрос си задавах и аз цял следобед и по време на безкрайната вечеря, а пръстите ми все търсеха да напипат люспите на морския бич, сякаш не можеха да им се наситят.

— В екипажа на Щормхунд има Фабрикатори, Мал. Според него трябва да се възползвам от люспите… и мисля, че може би е прав.

Мал рязко вдигна глава.

— Какво?!

Преглътнах трудно и решително продължих.

— Силата на елена не е достатъчна. Не и срещу Тъмнейший. Само с нея не мога да унищожа Долината.

— И си решила да се сдобиеш с втора муска, така ли?

— Поне засега.

— Засега?! — Той прокара ръка през косата си. — Вси светии! — изруга. — Значи ги искаш и трите! Искаш да преследваш жар-птицата!

Внезапно се почувствах глупава, ненаситна, даже малко смешна.

— Рисунката…

— Това е само картинка, Алина — яростно изсъска той. — Нарисувана от отдавна умрял инок.

— Ами ако не е само това? Тъмнейший каза, че муските на Морозов са различни от останалите и че трябва да се използват заедно.

— Откога взе да приемаш съвети от убийци?!

— Не е така, но…

— Правихте ли и други планове с Тъмнейший, докато се бяхте усамотили на долната палуба?

— Изобщо не сме се усамотявали — отвърнах рязко. — Той просто искаше ти да си мислиш така.

— Е, значи е успял. — Мал се вкопчи в парапета и кокалчетата на пръстите му побеляха. — Някой ден ще забия стрела във врата на този подлец.

До мен долетя ехото от думите на Тъмнейший: „Няма други като нас с теб“.

Прогоних ги от мислите си и посегнах да хвана ръката на Мал.

— Ти откри елена, ти проследи и морския бич. Може би ти е писано да намериш и жар-птицата.

Той се засмя с пълно гърло — звук, който ми късаше сърцето, но поне горчивината в гласа му беше изчезнала.

— Аз съм добър следотърсач, Алина, но не чак толкова добър. Първо трябва да знаем откъде да започнем. Жар-птицата може да е във всяко кътче по света.

— Но ти ще се справиш. Знам, че можеш.

Той въздъхна и сложи ръката си върху моята.

— Нищичко не си спомням за Свети Илия.

Това никак не ме изненада. Светиите бяха със стотици — по един за всяко селце и паланка из Равка. Освен това в Керамзин смятаха, че религията е за селяните. Ходехме на църква само веднъж-два пъти годишно. Мислите ми се отплеснаха към Аппарат. Тъкмо той ми даде Жития санктя, но и досега не проумявах какво целеше и дали изобщо е подозирал за тайната, скрита в тази книжка.

— Аз също — отвърнах. — Но каменната арка все трябва да означава нещо.

— Позна ли я?

Когато най-напред видях илюстрацията, арката ми се стори позната. Но докато чиракувах за картограф, през ръцете ми бяха минали толкова книги и карти! Сега в главата ми цареше същински хаос от долини и природни забележителности от всички краища на Равка, че и отвъд нея.

— Не — поклатих глава.

— Разбира се, че не си. Щеше да е прекалено лесно. — Той тежко въздъхна, после ме придърпа към себе си и се взря настойчиво в лицето ми на лунната светлина. После докосна нашийника около врата ми. — Алина — каза, — откъде да знаем какво може да ти причини това?

— Не знаем — признах.

— Но въпреки това ги искаш всичките. Еленът. Морският бич. Жар-птицата.

Сетих се за екзалтацията, обзела ме при използването на моята сила срещу ордата на Тъмнейший; как тялото ми клокочеше и пулсираше, когато нанесох удара Сеч. Какво ли ще е тази сила да бъде удвоена? Ами утроена?

От тази мисъл свят ми се зави.

Вдигнах очи към обсипания със звезди свод. Нощта беше кадифено мека и осеяна със скъпоценни камъни. Внезапно почувствах глад. „Искам ги“, помислих си. Цялата тази светлина, цялата тази мощ. „Искам всичко това.“ Някакъв неспокоен трепет премина по тялото ми. Прокарах пръст по гръбчето на Жития санктя. Мигар собствената ми алчност си играеше с мен и ме караше да виждам желаното като действително? Може това да е същата алчност, която е водела Тъмнейший преди толкова много години; онази, която го е превърнала в Черния еретик и е разкъсала Равка на две. Но нямаше как да отрека, че без муската не можех да му стана равна. Двамата с Мал нямахме кой знае какъв избор.

— Имаме нужда от тях — казах. — И от трите. Ако искаме никога повече да не сме бегълци. Ако искаме да сме свободни.

Мал очерта с пръсти линията на шията ми, извивката на бузата, като през цялото време не откъсваше очи от моите. Имах чувството, че търси някакъв отговор там, но когато най-накрая проговори, той каза просто: „Добре“.

После ме целуна, само веднъж; колкото и да се опитвах да го пренебрегна, в докосването на устните му се таеше някаква скръб. Не знам дали просто бях нетърпелива, или се боях да не загубя кураж, но въпреки късния час се върнахме в каютата на Щормхунд още същата нощ. Каперът посрещна молбата ни с обичайната си ведрост. Двамата с Мал излязохме обратно на палубата да го чакаме при бизанмачтата. Няколко минути по-късно се появи и капитанът, следван от една жена Материалник.

Със сплетената си на плитки коса, прозявайки се като малко дете, тя не изглеждаше нищо особено. Щормхунд обаче я представи като най-добрия си Фабрикатор и трябваше да приемем думите му на доверие. Шествието завършваха Толя и Тамар с фенери в ръце — щяха да помагат на Фабрикатора.

Ако успеехме да оцелеем през това изпитание, всеки на борда на „Волкволни“ вече щеше да знае за двете муски. Това никак не ми се нравеше, но нямаше как да го променя.

— Добър вечер на всички — обяви Щормхунд, потривайки ръце. Явно изобщо не го беше грижа за нашето мрачно настроение. — Чудна нощ за пробиване на дупка във Вселената, как мислите?

Погледнах го свъсено и измъкнах люспите от джоба си, после ги изплакнах в кофа с морска вода и те засияха златно на светлината на лампите.

— Знаеш ли какво да правиш? — попитах жената Фабрикатор.

Тя ме накара да се обърна и да й покажа обратната страна на нашийника. На няколко пъти бегло я бях зърнала в огледалото, но знаех, че повърхността й е почти съвършена. Пръстите ми нито веднъж не усетиха ръб на мястото, където Давид съедини двете части от рогата на елена.

Подадох люспите на Мал, а той протегна една от тях към Фабрикатора.

— Сигурни ли сте, че идеята е добра? — попита тя. Дъвчеше устната си така ожесточено, че всеки момент очаквах да потече кръв.

— Разбира се, че не — отвърна Щормхунд. — Всяко нещо, което си заслужава да бъде свършено, в началото е просто една недобра идея.

Фабрикаторът дръпна люспата от дланта на Мал и я постави на китката ми, после протегна ръка за още една. Лека-полека работата я погълна.

Отначало почувствах топлината, която се излъчваше от люспите, докато краищата им се размиваха и образуваха нова форма. Една по една започнаха да се припокриват и образуваха непрекъсната верига, обхванала китката ми като гривна на окови. Фабрикаторът работеше в пълно мълчание, ръцете й извършваха почти недоловими движения. Толя и Тамар имаха грижата светлината от лампите да не трепка, а лицата им бяха така застинали и тържествени, че самите те приличаха на икони. Даже Щормхунд утихна.

Най-после двата края на златната ми окова почти се съединиха. Остана неизползвана само една люспа. Мал заби поглед в нея, после я скри в шепата си.

— Мал? — подканих го.

Той не ме погледна, но докосна с пръст останалото непокрито място върху китката ми, където се усещаше пулсът и където щеше да се сключи гривната на моята окова. После подаде и последната люспа на Фабрикатора.

След миг всичко приключи.

Щормхунд впери поглед в златния маншет от люспи около китката ми.

— Хм — промърмори той, — аз пък си мислех, че краят на света ще бъде много по-вълнуващ.

— Отдръпнете се — казах.

Всички отстъпиха към парапета на палубата.

— Ти също — обърнах се към Мал. Той неохотно се подчини. Забелязах, че Привет надзърта към нас от мястото си край руля. Над главите ни взеха да скърцат рейките на мачтите, защото моряците на вахта протягаха вратове да си осигурят по-добра гледка.

Поех си дълбоко въздух. Сега трябваше да съм много внимателна. Никаква топлина. Само светлина. Отрих овлажнелите си длани в палтото и разперих ръце. Още преди зовът да се е оформил напълно в главата ми, светлината заструи през мен.

Идваше от всички посоки, от милиони звезди, даже от слънцето, което още не се беше показало над хоризонта. Прииждаше с неумолима скорост и бесен устрем.

— Вси светии! — едва успях да прошепна, после светлината засия в мен и покровът на нощта се разцепи. Небето избухна в бляскаво златно.

Повърхността на водата заискря като огромен диамант, отразявайки ослепителната игра на слънчевите зайчета. Въпреки усилието ми, въздухът затрептя от жега.

Затворих очи срещу ярката светлина, опитвайки да се съсредоточа, да овладея случващото се около мен и в мен. В главата ми прозвуча дрезгавият глас на Багра, която настояваше да се доверя на силата си: „Тя не е някое животно, което се крие и само решава дали да дойде, или не, щом го повикаш“. Но това сега не приличаше на нищо друго, което бях преживявала преди. То наистина беше животно, създание на огнена геена, което дишаше с мощта на елена и яростта на морския бич. Мяташе се в мен и спираше дъха ми, раздираше ме, размиваше контурите ми, докато накрая не остана само светлина.

„Това е прекалено — мислех отчаяна, но в същото време единственото, което се въртеше в главата ми, беше: — Още!“

Някъде отдалече дочух викове. Почувствах как жегата около мен набира сила, повдига полите на палтото ми и пърли косъмчетата по ръцете ми, но не ме беше грижа.

— Алина!

Усетих внезапен тласък, когато морето все да клокочи и съска.

— Алина! — Ненадейно ръцете на Мал ме обгърнаха и ме дръпнаха назад. Той ме стискаше в смазваща прегръдка, затворил очи срещу ослепителната светлина наоколо. Почувствах мириса на морска сол и пот, а под него — познатия аромат от тялото на Мал: Керамзин, меката трева на ливадката, тъмнозеленото сърце на леса.

Тогава отново почувствах краката и ръцете си, натиска на ребрата, докато ме стискаше здраво, събирайки ме отново парче по парче. Разпознах устните, зъбите, езика, сърцето си и най-новите части на моето тяло — обръча около врата ми и гривната на окованата ми китка. Вече пак имах кости и дъх, мускули и плът. И всичко това беше мое.

„Дали птицата усеща тежестта на своите криле?“

Вдишах и усетих как сетивата ми се възвръщат. Вече не се налагаше да призовавам или озаптявам силата си, тя просто попиваше в мен, сякаш бе благодарна, че се е завърнала у дома. Освободих светлината с един-единствен великолепен изблик. Повърхността на ярко осветеното небе се напука от мрак, позволявайки на нощта да се върне. Светлината навсякъде около нас помръкна като гаснещ фойерверк — илюзия за сияйни листенца, откъснати от вихъра от хиляди цветове.

Жегата отстъпи. Морето утихна. Събрах в едно последните останки светлина и изтъках от тях сияйно покривало, което запулсира около палубата на кораба.

Щормхунд и екипажът му се бяха прислонили покрай перилата със зяпнали усти — благоговение, или страх? Мал ме притискаше към гърдите си, лицето му опираше косата ми, дъхът му излизаше на дрезгави хрипове.

— Мал — пророних тихо. Той ме стисна още по-силно. Изписках леко. — Мал, не мога да дишам.

Той бавно отвори очи и ме погледна. Отпуснах ръце и светлината напълно угасна. Едва тогава Мал ме освободи от хватката си.

Толя запали фенер и останалите бавно взеха да се изправят на крака. Щормхунд отупа полите на яркия си редингот. Жената Фабрикатор изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне. Лицата на близнаците обаче бяха непроницаеми. Златистите им очи сияеха със странен блясък, който не можех да определя.

— Е, Призоваваща — започна Щормхунд с леко потрепващ глас, — теб определено те бива да вземеш акъла на публиката.

Мал обгърна лицето ми в шепи. Целуна ме по челото, после по носа, по устните, косата, накрая отново ме притисна силно към себе си.

— Добре ли си? — попита. Гласът му беше станал дрезгав.

— Добре съм — отвърнах.

Но това не беше съвсем вярно. Усещах как нашийникът притиска гърлото ми и тежестта на оковата около китката си. Другата ми ръка стоеше гола.

Още не бях завършена.

Щормхунд вдигна екипажа на крак и когато зората пукна, ние вече бяхме на път. Нямаше как да знаем докъде се е простряла моята светлина, но нищо чудно да е издала местоположението ни. Трябваше да се махнем от тук час по-скоро.

Всички моряци искаха да хвърлят по един поглед на втората муска. Някои я оглеждаха напрегнато, други идваха водени от обикновено любопитство, но най-много ме притесняваше Мал. Той не откъсваше очи от мен, сякаш се боеше, че всеки момент ще изгубя контрол. Щом падна мрак и слязохме на долната палуба, го завлякох в един от тесните проходи между каютите.

— Добре съм — казах му. — Честно.

— Откъде може да си сигурна?

— Мога. Чувствам го.

— Ти не си видяла онова, което аз видях. То беше…

— Него вече го няма. Не очаквах да стане така.

Той поклати глава.

— Все едно някоя друга се беше вселил в теб, Алина. Красива — той помълча, — и ужасяваща.

— Това няма да се повтори. Сега оковата е част от мен, също като дробовете и сърцето.

— Сърцето ти — безизразно повтори той.

Взех дланта му и я притиснах към гърдите си.

— Това си е същото сърце, Мал. И все още ти принадлежи.

Вдигнах ръка и призовах мека слънчева светлина, която озари лицето му.

Той примигна. „Той никога няма да проумее твоята сила, а ако това стане, ще започне да се бои от теб.“ Прогоних гласа на Тъмнейший от мислите си. Мал имаше основателна причина да се страхува за мен.

— Ето какво мога да направя — казах нежно.

Той затвори очи и обърна лице към слънчевите лъчи, които струяха от дланта ми. После склони глава и опря буза о шепата ми. Светлината сияеше топло по кожата му.

Остана така притихнал, чак докато камбанката не зазвъня за смяна на вахтата.