При извора на реката

XV

Продължаваха да вървят в златистата утрин. Под тях земята бе влажна, а въздухът — пълен с божествени ухания. Минаваха покрай балсамови и кедрови дървета, докато стигнаха до реката и погледнаха към нейните жълти пясъци, блестящи на слънцето. Градецът беше скрит. Не се чуваше глас от него. Загледани във величествената Саскатчеуан видяха, че там, където двете редици елхи се съединяваха, има широко отворена врата, през която биха могли да минат. Кийт посочи тази врата. След това й показа жълтите крайречни пясъци, блестящи на слънцето, и обясни на Мери-Джозефин, че те донасяха със себе си злато, чието находище още никой не бе намерил и което е скрито някъде горе, към края на реката. Неговият блян, както и на Дуган, беше да го намери. Сега ще го търсят заедно с нея…

Лека-полека той избираше пътя и най-после стигнаха до полянката, на която се намираше старият му дом. Душеше го, когато се приближи. Дъхът му неприятно се стягаше. Горичката вече не беше поддържана. За четири години между дърветата бяха наизскочили издънки и къщата се намираше като сред девствена гора. Чак на няколко метра от нея Мери-Джозефин я забеляза и изведнъж спря… Това, което видя, не беше само запустялост, не беше само занемареност. Веднага разбра, че в този дом нямаше живот, но все пак изглеждаше като обитаем. Той беше от греди, с голям червен комин, който се издигаше от единия край. Завеси и транспаранти все още висяха на прозорците. На широката веранда, която гледаше към реката, имаше три стола. Две от стъклата бяха счупени, столовете — готови да рухнат. Тук нямаше живот…

Един бърз поглед към лицето на Кийт й каза, че това бе така. Устните му бяха силно стиснати. Лицето му имаше странен израз. Ръка за ръка бяха дошли тук и пръстите й по-силно стиснаха неговите.

— Какво е това? — попита тя.

— Това е домът на Джон Кийт, както го е оставил преди четири години — отговори той.

Подозрителното пречупване на гласа му я накара да премести поглед от къщата към неговите очи. Видя, че там имаше някаква борба. Гърлото му конвулсивно се свиваше, а ръката стискаше нейната до болка.

— Джон Кийт? — пошепна тя тихо.

— Да, Джон Кийт.

Тя наведе и облегна леко и нежно главата си на рамото му.

— Навярно много си се бил привързал, Дери.

— Да.

Той пусна ръката й и юмруците му се свиха. Тя усещаше как мускулите му се изопнаха, лицето му побеля, а в очите му замръзна поглед, който я порази. Той порови в джоба и извади ключ.

— Когато умря обещах, че ще дойда тук и ще хвърля един последен поглед вместо него — каза той. — Кийт обичаше този дом. Искаш ли да дойдеш с мен?

Тя пое дълбоко дъх.

— Да.

Ключът отвори вратата, която водеше на верандата. Когато се открехна, скърцайки на ръждясалите си панти, Кийт прекрачи прага. Първият му бегъл поглед установи, че нищо не се беше променило — всичко в тази стая бе точно така, както го остави онази нощ, когато се бе запътил към съдията Къркстоун.

Едно нещо го порази. На покритата с прах маса имаше паничка и лъжица. Спомни си как онази вечер бе довършил вечерята си. Паничката и лъжицата бяха още там след четири години. Не разсъди, че те бяха толкова неуязвими от времето, колкото и всички други неща наоколо. Чудото беше, че бяха на масата като че ли ги бе употребил вчера. Най-обикновените, най-дребните неща в стаята го потресоха. За момент трябваше да се бори със себе си, за да се овладее.

— Той ми каза за паницата и лъжицата… Джон Кийт ми каза — рече той, посочвайки ги с глава. — Каза ми точно какво ще намеря тук, даже и тази подробност. Виждаш ли, той силно обичаше дома си и всичко, което се е намирало в него. Невъзможно му бе да забрави и най-малката дреболия, и най-малката подробност.

След като каза това му стана по-леко. Старият дом пак му нашепваше своите спомени, а той ги предаваше на Мери-Джозефин, преминавайки с нея бавно от стая в стая. Джон Кийт оживя пред нея, онзи Джон Кийт, когото Конистоун бе гонил, докато го предаде на смъртта. Това я терзаеше и най-сетне го изказа:

— Но нали не си виновен ти за трагичния му край, Дери! Не си!

— Не. Кийт умря, както ти казах, от измръзване на белия дроб. Накрая бих разделил с него живота си, ако това би било възможно… Мак Доуел никога не трябва да узнае това. Никога не трябва да говориш за Джон Кийт пред него.

— Аз… Аз разбирам, Дери.

— И не бива да знае, че сме идвали тук. За него Джон Кийт е убиец, когото трябваше да обеси.

— Дери — пошепна тя.

— Кажи!

— Дери, жив ли е Джон Кийт?

Той се сепна. Изненадата от въпроса се изписа на лицето му. Опомни се, но беше късно. В миг нейната ръка се озова на устата му. Тя пошепна напрегнато:

— Не, не, не — недей ми отговаря, Дери! Не ми отговаряй! Знам, разбирам и се радвам, радвам… Той е жив и ти си го оставил да живее. Ти си моят чудесен брат, с който се гордея. Всеки друг мисли, че той е умрял. Но не ми отговаряй, Дери, не ми отговаряй!

Тя трепереше. Ръката му я обгърна и той я задържа до сърцето си по-близко и по-дълго, отколкото я бе държал досега. Целуна косата й много пъти. Ръцете й нежно обвиха шията му, очите й сияеха.

— Аз разбрах — пошепна тя пак. — Разбрах.

— А аз… аз трябва да ти отговоря — каза той. — Трябва да ти отговоря, защото те обичам и защото ти трябва да знаеш. Да, Джон Кийт е жив!