При извора на реката

XXIV

Няколко мига нито един от двамата мъже не мръдна. Кийт бе смаян. Очите на Анди Дуган се бяха опулили изпод рунтавите му вежди. Кийт долови миризма на сланина да витае наоколо.

— Анди, Анди Дуган! — извика задавено. — Ти ме позна… ти позна Джон Кийт… ти ме позна… ти…

Дуган отговори с нечленоразделно измучаване и се хвърли върху Кийт като че ли искаше да го събори на земята. Той го прегърна и Кийт го прегърна. После в продължение на минута останаха, друсайки ръце в горещо ръкостискане.

— И да минеш край мен там на реката при Маккофиновия завой и да не те позная, да не те позная! Мислех, че ти си онзи Конистоун. Да, да! Така беше. Взех те за Конистоун! — Той се поотдръпна да го изгледа и пак извика: — Джон… Джон Кийт!

— Анди, мили проклетнико!

Пак почнаха да се ръкуват, тупаха се по раменете докато ги заболяха и по лицето на Кийт наново се разгоря любовта към живота.

Изведнъж старият Дуган се изопна и взе да души във въздуха.

— Мирише ми на сланина.

— Тя е в товара ми, Анди. Но за Бога, недей обръща внимание на сланината, докато не ми обясниш как се озова тук.

— Чаках тебе — отговори Дуган с разчувствано ръмжене. — Знаех, че ще минеш по тази долина, за да се насочиш към Малката вилица. Чакам от шест седмици насам.

— Как научи, че ще дойда тук? — настоя той. — Кой ти каза?

— Всичко се разчу, Джон. Голяма каша се забърка. Китаецът — мъртъв. Джон Кийт, прекръстен на Конистоун — жив и живеел с хубавата сестра на Конистоун. А после офейкал. Никой не знае къде. Поразмислих. Сетих се, че ако някой знае, то ще е момичето. Отидох при нея, казах й как ти и аз бяхме приятели и тя ми загатна, че си тръгнал нагоре, към изворите на реката. Все пак казах на момичето, че е будала ако вярва, че ще отидеш там. Накарах я да повярва, че бележката, която си оставил, е за заблуда.

— Боже мой — каза задъхано и безнадеждно Кийт. — Аз го писах наистина.

— Знам, Джон, разбира се си го писал за истина. Но не смеех да й поверя това. Ако беше отнякъде да видиш как ядно се свиваше хубавата й уста, като че й идваше да те заколи, ръцете й — стиснати, убийствен пламък в очите… Човече, аз я излъгах! Казах, че отивам по дирите ти и ако обещае да не насъска полицията, ще й донеса главата ти, както са правили в старо време. Хвана се на въдицата! Да, господинчо, тя ми каза: „Ако направите това, няма да кажа ни дума на полицията!“ И ето ме, Джон. Ако държах на думата си, която дадох на онова тигърче, би трябвало да те застрелям още тая минута.

Кийт отвърна лице.

Дуган го дръпна за раменете и широко отвори очи в изумление.

— Джон!

— Може би ти не разбираш, Анди! — продума с мъка Кийт. — Мен ми е мъчно… че тя… чувства… така нещата.

За момент Дуган помълча. После избухна с внезапна ругатня:

— Мъчно ти е! За какво по дяволите ти е мъчно, Джон! Ти си се отнесъл честно към нея, оставил си й почти всички Конистоунови пари. Не й е било работа да идва и няма причина да чувства омраза към теб. Остави я да върви по дяволите ти казвам. Тя е хубава и мила, но когато някой иска да ти издере с нокти сърцето, не ставай будала. Лъгал си, но какво от това? Има по-големи лъжи от твоята, Джон, охо, колко по-големи! Недей да се косиш. Аз чакам тук шест седмици и премислих сума неща. Всичките ни планове са готови и начертани. Имам чудесна хижа, напълно завършена, там — горе, при Малката вилица. Ето ни тука. Нека сме весели! — Той се засмя срещу напрегнатото, посивяло лице на Кийт. — Да сме весели!

Кийт насила се поусмихна. Дуган не знаеше. Не бе отгатнал какво е било за него това „тигърче, което би искало да го заколи.“ Дебелоглавият Анди не бе отгатнал. Кийт си каза, че няма да му каже никога. Ще пази своята тайна. Ще я зарови в изпепелената си душа и ще бъде „весел“, ако може. Най-добрият му приятел сега беше с него и светлината пак се върна в лицето на Кийт, когато погледна към планините. Там горе, само на няколко километра, бе Малката вилица, лъкатушеща в пазвите на планината. Животът се разстилаше пред него с всичките си трепети и приключения и редом с него бе приятелят му. Той простря ръце.

— Бог да те благослови, Анди! — извика Кийт. — Ти си най-чудесният приятел на света.

След минута Дуган посочи към една горичка на около километър пред тях.

— Минава обяд — рече той. — Там има дърва. Ако имаш малко сланина предлагам да похапнем.

Кийт разказа на приятеля си своите приключения.

Беше два часът, когато потеглиха наново. След час достигнаха Малката вилица и до седем часа̀ вървяха все нагоре край реката. Навлезли бяха дълбоко в пазвите на планината, когато спряха да пренощуват. След вечеря Дуган, пушейки лулата си, се изтегна удобно с гръб към прозореца.

— Добре че се появи в долината точно навреме, Джон — каза той. — Чаках те и храната ми бе на свършване. Мислех да се връщам назад в колибата за припаси днес или утре. Господи! Ама че живот ще бъде! И ще намерим злато, Джон! Ще го намерим!

— Имаме цял живот време да го намерим — каза Кийт.

Дуган изпусна голям облак дим и дълбока въздишка на наслада. След това изръмжа и се позасмя.

— Господи, каква пиперка е тази Конистоунова сестра! — възкликна той. — Джон, обзалагам се, че ако й се изпречиш сега би те убила с голи ръце. Не мога да разбера защо те мрази толкова само за това, че си се опитал да си спасиш живота. Разбира се, трябва да си лъгал на провала. Какво ще правиш. Но една лъжа не е нищо. И аз съм казвал по някоя опашата, но никой не е поискал да ме убива за това. Не се боя от Мак Доуел. Всеки казва: „Добре, че градът се отърва от китаеца.“ Но момичето, момичето… От него ме е страх. Не ще има минута в живота й да не мисли за теб и няма да се задоволи докато не те хване. Или поне тя си мисли така. Но ние ще изиграем този малък дявол, Джон. Ще си отваряме очите и ще я изиграем!

— Я да говорим за по-приятни неща — каза Кийт. — Имам петдесет капана в товара си, Анди. Помниш ли как мечтаехме за зимен лов с капани и за търсене на злато през лятото?

Дуган почна шумно да трие ръце. Заговори за следи от рисове, които забелязал, за лястовички и лисици. Вече промивал пясък на няколко места по течението на Малката вилица и беше готов да потвърди под клетва, че това е същото злато, което бе промивал при Маккофиновия завой.

— Ако не го намерим тази есен, ще седим върху самата златна жила идущото лято — обяви той и оттогава докато стана време за спане той говори все за съкровището, което цял живот бе мечтал да намери. Най-после, когато се бяха увили в одеялата, се приповдигна на лакът и каза на Кийт:

— Джон, не се коси заради онова Конистоуново момиче. Забравих да ти кажа, че я пратих „за зелен хайвер“. Преди две седмици й писах — научил съм, че си ударил към областта на езерото Грейт Слейв и че се готвя да те сподиря нататък. Тъй че спи спокойно и не се безпокой заради това проклето змийче.

— Не се безпокоя — каза Кийт.

След петнадесет минути чу Дуган да хърка. Тихо отметна одеялото и седна. В огъня имаше още тлееща жар. Нощта — както първата нощ на бягството му — бе великолепие от звезди. Месецът изгряваше. Техният лагер беше в една покрита с трева теснина, по средата й блещукаше малко езеро, отвъд което Кийт лесно би могъл да хвърли камък. На срещуположния край се издигаше отвесна планинска стена и върха на тази стена, висок хиляди стъпки, пръв се озари от сиянието на месеца. Без да събуди приятеля си Кийт отиде до езерото. Гледаше как златното сияние бързо слизаше все по-надолу по планината. Виждаше го как се движи като голям поток. Изведнъж сянката му се просна пред него, обърна се и видя, че месецът бе засиял като грамадно кълбо. Светът наоколо оживя и задиша. Сякаш някаква завеса се бе вдигнала така бързо, че окото не бе успяло да долови това. Всяко дърво, храст и скала изпъкнаха в меко сияние, езерото се преобрази във вир от разтопено злато и докъдето можеше да види, лунната светлина заливаше планините. Във въздуха имаше някакво меко жужене като тиха музика, от някаква отдалечена канара достигна шумът на пропукващ се камък.

За момент си помисли, че Мери-Джозефин стои до него и че заедно се опиват от чудото на тоя сън, който най-накрая се бе сбъднал.

С цялата си хубост, с всичкото си сияние, тишина и мир, нощта бе горчива за Кийт — най-горчивата в неговия живот. Не беше повярвал това за Мери-Джозефин. Знаеше, че я е изгубил и че тя може би го презира, но че действително ще го ненавижда с жажда за лично отмъщение, не бе допускал. Дали Дуган беше прав? И нима за самозащита трябваше да се мъчи да отрови собствените си мисли за нея. Лицето му стана сурово и тъжен смях се откъсна от устните му.

Цяла нощ остана буден. Пет-шест пъти си ляга под одеялото, но бе невъзможно да заспи. В четири часа накладе огън и в пет събуди Дуган. Старият „речен човек“ скочи с възторг на момче. Той се върна от езерото с брада и коса, от които капеше вода и със сияещо лице. В тези планини не можеше да се намери по-весел спътник от Дуган.

В шест часа̀ бяха вече по пътеката. Тя ставаше по-тясна и по-мъчна за следване, та от време на време Дуган се спираше за да се увери дали този е пътят. При едно от тези спирания каза на Кийт:

— Последната нощ доказа, че няма опасност от Мери-Джозефин, Джон. Сънувах сън, а пък каквото сънуваш, никога не излиза вярно. Винаги е обратното. Сънувах, че тази малка дяволица дойде над тебе когато спеше, извади голям кухненски нож и ти отряза главата — х-рр! Да, господинчо, гледах я как държеше главата ти и кръвта капе, а тя се смее.

— Ще млъкнеш ли! — изрева му Кийт.

Очите му пламтяха. Лицето му бе бяло като платно.

Дуган сви едрите си рамене и с едно нацупено изгрухтяване пак тръгна по пътя.

Час по-късно пътеката се стесни още повече, вмъквайки се в една теснина. Тази теснина за изненада на Кийт се разтвори изведнъж в прекрасна долина. Оазисът от зеленина бе скътан между две планински вериги. Едва бяха навлезли в долината, когато Дуган издигна гласа си в серия диви провиквания и започна да гърми с пушката във въздуха.

— Завръщане у дома — обясни той на Кийт. — Хижата ни е ей там, зад баирчето. За десет минути сме там.

Не бяха минали и десет минути и Кийт я видя, подслонена до една гъста горица от кедри и елхи. Беше по-голяма хижа, отколкото бе очаквал, два пъти, три пъти по-голяма.

— Как си могъл да я направиш сам! — възкликна той възхитен. — Тя е чудо, Анди! Голяма е колкото за… за цяло семейство.

— Половин дузина индианци — случи се да минават оттука и ги наех да работят — обясни Дуган. — Пък рекох си нека я направя по-големичка, Джон, като видях, че имам доста работници. Понякога хъркам доста високо, знаеш, и…

— А! Дим излиза от комина — извика Кийт.

— Задържах една от ония индианки — позасмя се Дуган. — Отлична готвачка и спретната женица, Джон. Мъжът й умрял миналата зима и тя на драго сърце остана срещу храна, квартира и пет долара месечно. Е, какво ще кажеш за чичо си Анди, Джон? Бива ли си го да натъкми нещо?

На около седемдесет крачки от хижата имаше рекичка. Дуган спря за да напои коня си и кимна на Кийт да върви.

— Иди, виж къщата ни, Джон, върви, виж я!

Кийт му подаде юздите на коня си и го послуша. Вратата на хижата беше отворена и той влезе.

Първата голяма стая му напомни „хижата“ на Брейди в Принц Албърт. Отвъд тази стая имаше друга, в която се чуваше движение и пращене на огън в печка. Вън Дуган свиркаше с уста, после прекъсна и обърна на песен. Слушайки ръмжащия глас на „речния човек“ с думите на песента, която двадесет години бе пял при Маккофиновия залив, Кийт се засмя. Чу и друг глас да тананика в кухнята. Даже индианката беше щастлива.

А после — а после.

— Велики Боже!

На вратата, с ръце простряни към него, с лице грейнало от любов и радост, се показа Мери-Джозефин!

Той се олюля, политна, нещо го заслепи… сълзи… горещи, заслепяващи сълзи го задавиха с хълцане, изскочило от гърлото му. Тя се озова в прегръдките му, той я обгърна с ръце. Тя се смееше и я чу да казва:

— Защо, защо не се върна при мен… оная вечер? Защо, защо си отиде… през… прозореца? Аз… аз… те очаквах… и… и бих дошла… с теб…

От вратата зад тях се чу гласът на Дуган, пълен с доволен смях, с възторг, с ликуване:

— Джон, не ти ли казах, че има много по-големи лъжи от твоята? Не ти ли казах? А?