При извора на реката

XVI

Час по-късно, запътен за канцеларията на инспектора, Кийт се чувстваше в бойна готовност. Душата му пееше радостна от сутринта. От отварянето на сандъка бяха се случили много неща и той вече не бе изправен срещу плътна стена от тайнственост. Главна причина за неговия възторг бе Мери-Джозефин. Тя искаше да отиде с него в планините. Искаше да отиде с него където и да било, навсякъде, стига да са двамата заедно. Когато научи, че неговият срок на служба изтичаше и че ако останеше в полицията, ще бъде далеч от нея, започна да го моли да не постъпва наново. Тя не го разпитва, когато й каза, че може би ще бъде необходимо да тръгнат внезапно, без да съобщят никому къде отиват. Интуитивно отгатваше, че тази причина има връзка с Джон Кийт. У нея се засели страх, че Мак Доуел може да открие предателската постъпка спрямо полицията. Тогава законът щеше да й отнеме брат й за много години. Подтиквана от този страх тя още по-силно искаше да предприемат пътешествието. Заедно с него планираше как да го реализират.

А и друго ободряваше Кийт. Той беше по-малко лъжец от вчера, защото по щастлива случайност има̀ възможност да й каже, че Джон Кийт е жив. Бе й поверил тази най-важна за него тайна и изповедта бе събудила у нея готовност да се бори за него или да бяга с него. Нито за момент тя не съжали за тази постъпка на брат си — да даде свобода на Кийт. И той беше особено щастлив. Тя се радваше, че Джон Кийт е жив.

Сега, когато Мери-Джозефин знаеше истината за стария дом сред избуялите дървета и историята на човека, който бе живял в него, тя особено искаше да срещне Мириам Къркстоун, дъщерята на човека, когото той бе убил. Кийт беше обещал, че ще й гостуват днес след обяд. Той обаче не бе сигурен дали ще може да изпълни обещанието си. Имаше работа в предстоящите няколко часа и можеха да изникнат много непредвидени неща. Днес беше забележителен ден. Какво точно криеше той за него Кийт не можеше да знае със сигурност докато не видеше Шан Тънг. Всеки момент би могъл да се окаже подхвърлен на крайно изпитание.

Крюзе се разхождаше бавно напред-назад, когато Кийт влезе в сградата, където беше канцеларията на Мак Доуел. Лицето на младия секретар имаше озадачено и очакващо изражение. Ръцете му бяха дълбоко в джобовете на панталоните и пушеше цигара. При появата на Кийт лицето му малко просветна.

— Не мога да разбера началника тази сутрин. Бога ми, не мога! — поясни той, като посочи с глава към затворените врати. — Имам нареждане да не пускам никого освен вас. Вие може да влезете.

— Каква ви изглежда да е работата? — попита Кийт предпазливо.

Крюзе сви слабите си рамене, отърси пепелта от цигарата и каза с гримаса:

— Шан Тънг.

— Шан Тънг? — Кийт произнесе това име със съскащ шепот. За момент помисли, че се бе издал. Шан Тънг бе идвал. Сега Мак Доуел очакваше него и беше дал нареждания да не се пуска никой друг. Но ако китаецът го бе издал, защо тогава Мак Доуел не бе изпратил стражари горе в хижата? Това бе първият въпрос, който си зададе. Отговорът дойде бързо — Мак Доуел не бе изпратил стражари, защото ненавиждайки Шан Тънг, не бе повярвал на неговото показание. И го чакаше тук, за да провери. Ледена тръпка полази Кийт.

Крюзе го гледаше внимателно.

— Има нещо нередно в работите на Шан Тънг — каза той. — Даже разстройва стария. Той с нетърпение очаква да ви види, г-н Конистоун. Търсих ви пет-шест пъти по телефона от час насам.

Той остави настрана цигарата си, пъргаво се обърна и се насочи към кабинета на инспектора. Кийт поиска да му извика да се върне назад, да се хвърли върху него ако стане нужда, и да го отвлече от тази зловеща врата. Но нито мръдна, нито проговори, докато вече стана късно… Вратата се отвори. Той чу, че Крюзе доложи за идването му и му се стори, че още не бе доизрекъл думите, когато Мак Доуел се озова на вратата.

— Влезте вътре, Конистоун — каза тихо. — Влезте!

Това не бе гласа на Мак Доуел. Бе глас въздържан, ужасен. Гласът на човек, който говори тихо, за да прикрие страшен огън, бушуващ вътре в него. Кийт се почувства осъден на гибел. Още в момента, когато влизаше, умът му със светкавична бързина събираше силите си за последната битка.

В случай, че е разкрит, той щеше да хване Мак Доуел, да го върже и запуши устата му. И макар че Крюзе се разхождаше из коридора, щеше да избяга през прозореца. А после заедно с Мери-Джозефин да се укрият в гората преди преследвачите да ги догонят. Затова неговото смайване бе безпределно, когато Мак Доуел, след като затвори вратата, сграбчи ръката му и тъй я стисна, че той се сви. На свой ред Кийт раздруса десницата му с чистосърдечна радост и облекчение.

— Не ви се сърдя, разбира се — каза той. — От моя страна бе наистина безобразие да безпокоя сестра ви преди да бяхте станали тази сутрин. Тя категорично отказа да ви събуди и, бога ми, начинът, по който каза това, ме накара да възложа задача на Крюзе да ви открие. Седнете, Конистоун! Ще ви сервирам невероятна изненада.

Той се хвърли в своя въртящ се стол и започна да засуква единия си мустак, а очите му мятаха огън към Кийт. Кийт чакаше… Той видя, инспекторът беше като животно, готово за скок.

— Какво стана снощи? — попита Мак Доуел.

Умът на Кийт работеше бързо. Въпросът на Мак Доуел му даде случай да направи първия ход срещу Шан Тънг.

— Стана достатъчно, за да ме убеди, че е необходимо да се видя с Шан Тънг — каза той.

Забеляза бавното вкопчване и отпускане на Макдоуеловите пръсти в облегалките на стола.

— Тогава — прав ли съм бил?

— Имам всяко основание да вярвам, че сте бил прав… до известна степен. Ще знам съвсем сигурно след като съм говорил с Шан Тънг.

Той се засмя с мрачна сериозност. Очите на Мак Доуел бяха не по-малко мрачни. „Железният“ човек пое дълбоко дъх и се поотпусна на стола си.

— Ако се случи нещо — каза той, гледайки настрани от Кийт, като че ли говореше съвсем нехайно — ако той ви нападне…

— Може да стане нужда да го убия при самоотбрана — довърши Кийт.

Мак Доуел не показа да е чул, но Кийт усети, че беше улучил. Той продължи да говори, като разказа накратко какво се бе случило в къщата на Мириам Къркстоун миналата нощ. Лицето на Мак Доуел стана мораво, когато Кийт описа по какво е разбрал, че Шан Тънг бе идвал в дома му на хълма. С огромно усилие инспекторът укроти възбудата си.

— Ето, това е то! — възкликна, сподавяйки гнева си. — Аз си знаех, че е бил там! А тази сутрин те и двамата лъжат, отричат това. И двамата — разбирате ли! Тя лъжеше, гледайки ме право в очите. А и той лъжеше и за първи път в живота ми се надсмиваше. Да не съм аз, ако това не беше надсмиване! Не съм знаел, че човешко същество би могло да се смее по такъв начин. И на всичко отгоре ми каза нещо, в което не мога да вярвам, кълна се в бога, не искам и няма да повярвам!

Той скочи на крака и започна да ходи напред-назад с ръце на кръста. Изведнъж се нахвърли върху Кийт.

— Защо, защо не докарахте Кийт заедно с вас или ако не Кийт, то поне писмено признание, подписано от него? — извика Мак Доуел гневно.

Това беше неочакван удар за Кийт.

— Какво… какво общо има Кийт с това? — запъна се той.

— Повече, отколкото смея да ви кажа, Конистоун. Но защо не донесохте със себе си писмено признание от него? Един умиращ човек обикновено е съгласен да направи това…

— Ако е виновен, да — съгласи се Кийт. — Но този човек беше друг. Ако той е убил съдията Къркстоун, не изпитваше съжаление за това. Не се смяташе за престъпник. Смяташе, че е упражнил правосъдие по свой начин и затова, когато умираше, не искаше да подпише нищо, нито категорично да потвърди вината си.

Мак Доуел се отпусна на стола.

— Най-противното в цялата тази работа е, че нямам никаква улика срещу Шан Тънг, нямам никакъв повод да сложа ръка на него за каквото и да било — изръмжа инспекторът. — Мириам Къркстоун си е своя господарка и ако доброволно се принася в жертва на този дявол, то е нейна работа… Законът там не се меси…

Святкащите му очи пронизваха Кийт до мозъка на костите:

— Той те мрази, както сигурно змията мрази индийците заклинатели. Твърде е възможно, ако сметне, че му е дошъл сгодния случай…

Мак Доуел замълча загадъчно, очаквайки другият да схване онова, което не бе доизговорил. Кийт, имитирайки жестовете на Конистоун, едновременно повдигна едното си рамо и засука мустак. Скочи на крака. Усмихна се смело на „железния“ човек.

— И този удобен случай той ще го има днес — каза Кийт многозначително. — Аз мисля, сър, че е време да вървя. Нетърпелив съм да видя Шан Тънг още преди обяд.

Мак Доуел го изпрати до вратата, лицето му се бе променило. В него сега имаше напрегнато очакване, почти нетърпение. Той пак сграбчи ръката на Кийт и преди да се отвори вратата му каза:

— Ако стане разпра помежду ви, гледай това да става на открито, Конистоун — вън, не в жилището на Шан Тънг.

Кийт излезе. Сърцето му силно заби от намека, който криеха думите на „железния“ човек. Той се питаше каква беше „невероятната изненада“, която Мак Доуел му бе обещал, а не разкри.