При извора на реката

VI

В преддверието, отвъд стаята на секретаря, Шан Тънг чакаше. Както инспекторът Мак Доуел беше желязното въплъщение на закона, така Шан Тънг беше въплътеният дух на мистицизма и непроменимостта на своята раса. Лицето му беше лице на идол, направено от безстрастна човешка материя, вместо дърво или камък, невъзмутимо, търпеливо. Какво преминаваше през мозъка му, само Шан Тънг знаеше. Това беше негова тайна. И Мак Доуел беше престанал да го анализира или да се опитва да го проумее. Законът, стъписан в своето любопитство, беше достигнал дотам, да го приеме като някакъв загадъчен и чуден механизъм — нещо повече от човек — движим от някаква нечестива сила. Тази сила беше изумителната способност на китаеца да запомня лица. Достатъчно бе Шан Тънг веднъж да погледнеше някое лице и то биваше фотографирано в паметта му за години. Време и промени не можеха да го накарат да забрави — и законът се ползваше от него.

Мак Доуел го бе класифицирал накратко. „Или министър-председател на Китай, или — дявол в жълта кожа“ — така бе писал на началника на полицията. „Точната му възраст е неизвестна, а миналото му — мистерия. Озова се в Принц Албърт, окичен в диаманти, в лачени обуща. Странник тогава, странник и досега. Управител и собственик на локала «Шан Тънг кафе». Образован, с мек говор, подобен на жена, но единственият човек на земята, с който аз не бих искал да съм в тъмна стая при извадени ножове. Аз го използвам, но не му се доверявам, следя го и бих се страхувал от него при известни обстоятелства. Доколкото можем да издирим, той е безвреден и се покорява на законите. Но сигурно е направил своята пакост някъде, някога“.

Този беше човекът, когото Конистоун бе забравил и когото сега Кийт се страхуваше да срещне. Доста минути Шан Тънг бе стоял до прозореца, загледан в обляната от слънце площадка за обучение и в широката вълна от зеленина отвъд нея. Някаква полуусмивка бе застинала на устните му. Никой не беше виждал нещо повече от тази полуусмивка да озари лицето на Шан Тънг. Черната му коса беше гладка и грижливо подстригана. Облеклото му — безупречно. Неговото стройно тяло, както бе забелязал Мак Доуел, беше като на младо момиче.

Когато Крюзе дойде да му съобщи, че Мак Доуел ще го приеме, на Шан Тънг все още му се привиждаше златокосата фигура на Мириам Къркстоун, както я бе видял да преминава през слънчевия блясък. Имаше в дишането му някакво сходство със самодоволното мъркане на котка. Щом чу стъпките на секретаря, веднага играта на пръстите му спря, мъркането замря, полуусмивката изчезна. Той леко се извърна. Крюзе не продума — само направи движение с главата и нозете на Шан Тънг безшумно се понесоха. Само по слабия звук при отварянето и затварянето на вратата се позна, че той е влизал в стаята на инспектора. Само Шан Тънг, никой друг, не би могъл така да отвори и затвори врата. Крюзе потрепера. Той винаги потреперваше, когато Шан Тънг минаваше край него и винаги се кълнеше, че усеща някакъв мирис във въздуха, като че ли китаецът оставяше някакъв отровен дъх след себе си.

Кийт, обърнат към прозореца, чакаше. В момента, когато се отвори вратата, той усети присъствието на Шан Тънг. Всеки нерв на тялото му се изопна в непоносимо напрежение. Мисълта, че самообладанието му отслабваше и то заради един китаец го вбеси. Трябва да се обърне. Да не посрещне сега китаеца лице в лице щеше да бъде само едно отсрочване на изпитанието и едно признание в малодушие.

Той принуди ръката си да имитира обичая на Конистоун да засуква мустак и бавно се обърна, като насочи очите си право срещу очите на Шан Тънг.

За негова изненада Шан Тънг сякаш съвсем бе забравил присъствието му. Той явно бе хвърлил само бегъл поглед към него. С глас, който някой отвън би могъл да вземе за женски, той казваше на Мак Доуел:

— Аз видях човека, когото ме бяхте изпратили да видя, господин Мак Доуел. Той е Ларсен. Той доста се е променил за осем години. Пуснал е брада. Изгубил едното си око. Косата му е побеляла. Но той е Ларсен.

Безпогрешността на неговите думи и безстрастието, с което ги изричаше накара и Кийт, подобна на младия секретар, да потрепери на мястото си. Той видя, че лицето на Мак Доуел светна от задоволство.

— Той не ви ли заподозря, Шан Тънг, а?

— Той не ме видя, та да заподозре. Той ще бъде там… когато — китаецът бавно погледна Кийт и довърши — когато господин Конистоун отиде да го арестува.

Той наведе глава, когато тръгна безшумно и заднишком към вратата. Жълтите му очи не се отделяха от лицето на Кийт. И на Кийт се стори, че долови в тях една зловеща искра. В гласа му сега като че звучеше едва доловима нова нотка и пръстите му пак се сплетоха, но не така, както когато гледаше през прозореца подир Мириам Къркстоун. И изведнъж — в един мигновен проблясък, както се стори на Кийт — очите на китаеца се стесниха като тесни ивици и зениците му станаха като остриета, не по-големи от подострените върхове на два молива. Последното впечатление, което остана у Кийт от срещата с Шан Тънг, бяха очите на ориенталеца. Те сякаш бяха извлякли душата му наполовина из тялото.

— Странен дявол — каза Мак Доуел. — След като си отиде, винаги усещам като че някаква змия е била в стаята. Той все още ви мрази, Конистоун. Три години не са го променили в това. Той ви мрази като отрова. Вярвам, че би ви убил даже, стига да му се отдадеше случаят да стори това, но ако би знаел, че ще може да се изплъзне безнаказано. А вие — вие цъфтящ идиот — просто сучете мустак и се смеете насреща му? Аз бих се чувствал по-другояче, ако бях на ваше място.

Вътрешно Кийт се питаше защо ли Шан Тънг е мразел Конистоун?

Мак Доуел не прибави нищо за да го осветли. Той събираше разхвърляните по масата му книжа и се усмихваше с едно жестоко задоволство:

— Да, това ще да е действително Ларсен, щом Шан Тънг казва така — рече той на Кийт. След това, като че ли в момента му хрумна, запита:

— Вие ще постъпите отново на службата, нали Конистоун?

— Аз дължа на службата още месец или нещо подобно, докато ми изтече срокът, нали? А след това… да, навярно ще постъпя отново.

— Добре! — отговори инспекторът. — Аз ще ви натъкмя едно сержантско място за един месец. А дотогава вие сте в отпуск и можете да правите каквото искате. Вие познавате Брейди, агента на Компанията, нали? Той е нагоре по Макензи сега, пътува и ето ви ключа от неговата колиба. Знам, че ще ви бъде приятно да се намерите отново под истински покрив и Брейди няма да има нищо против щом събера тридесетте му долара месечен наем. Разбира се, участъковите казармени помещения са отворени за Вас, но предполагам, че вие бихте предпочели тая къщица, докато сте в отпуск. Там всичко си е на мястото: от ваната до орехотрошачката, а зная и един японец в града, който търси място за готвач. Какво ще кажете?

— Чудесно — извика Кийт. — Ще отида там веднага и ако вие свирнете на япончето, ще ви бъда много благодарен. И ако обичате да му кажете да донесе продукти за вечеря — прибави той.

Мак Доуел му даде ключа. След десет минути Кийт беше далеч от участъка и се катереше по един зелен склон, който водеше към къщицата на Брейди.

Въпреки това, че той не бе изиграл своята роля блестящо, все пак вярваше, че бе удържал победа. Анди Дуган не бе го познал, а той беше един от най-близките му приятели. Мак Доуел го бе приел, изглежда без никакво подозрение. А пък Шан Тънг…

Да, Шан Тънг именно тежеше на душата му, даже и в момента, когато душата му трептеше от радостното вълнение на успеха. Той не можеше да се отърве от образа на китаеца, когато излизаше заднишком през вратата на инспектора. Пламтящите иглени върхове на очите му го пронизваха, когато излизаше. Не омраза бе това, което бе видял в лицето на Шан Тънг. Кийт бе сигурен в това. То не беше чувство, което би могло да се охарактеризира. То беше сякаш чифт механически очи, курдисани в главата на едно изумително ефикасно механическо чудовище, които бяха се съсредоточили върху него в ония няколко минути. Но Шан Тънг бе човек. Той прилича на рентгенов апарат, беше хитър. Да имаше друга кожа, човек не би го взел за такъв, какъвто е всъщност. Безупречността на неговия говор и обноски беше повече от необикновена; понякога това просто дразнеше като нещо, което никой китаец не би трябвало с право да притежава. Така си размишляваше Кийт като отиваше към хижата на Брейди.

Той се опита да отхвърли потискащото го чувство от тая случка, растящото подозрение, че не бе минал безнаказано под обстрела на очите на китаеца. Стараеше се да заглуши своето душевно безпокойство. Запали една от половината дузина пури, които Мак Доуел бе пуснал в джоба му. Добре беше да почувстваш отново една пура между зъбите си и да вдишаш аромата й. На височината, където беше къщичката на Брейди, той спря и се огледа наоколо. Инстинктивно очите му се обърнаха най-първо на запад. Натам половината от града лежеше под него и отвъд бяха залесените склонове, реката, пътеката всред зелените равнини. Сърцето му заби малко по-бързо. На около километър разстояние се виждаше едно залесено място, прилично на малко паркче. В дърветата на това паркче бе бащиният му дом. Сградата беше закрита, но през мрежата на дърветата той съзря върха на стария комин да се аленее на слънцето, като че ли му кимаше за „добре дошъл“. Кийт забрави Шан Тънг, забрави Мак Доуел, забрави, че сам той бе Джон Кийт, убиецът. Всичко потъна в морето на безкрайна самота, която го заля. Той погледна към дома, който някога беше негов и всичко, което видя беше червеният тухлен комин, който аленееше на слънцето и постепенно се менеше, докато най-сетне му заприлича на надгробен камък. Кийт се обърна към вратата на хижата със задавено гърло и със замъглени очи.

Къщицата бе затъмнена от спуснати пердета, когато Кийт влезе. Едно след друго той ги дръпна и слънцето нахлу вътре. Брейди беше оставил жилището си в ред и Кийт почувства около себе си една приветлива и ведра атмосфера.

Брейди беше къщовник. Едва ли дори и жена би могла да уреди къщата по-уютно и удобно. Кийт застана в голямата дневна стая. На единия й край имаше здраво иззидана камина, съчки, очакващи само докосването на кибритената клечка. Читалищната маса на Брейди и удобният му стол — кресло, бяха притеглени близо до камината. Лули, тютюн, книги и списания отрупаха масата. И над тяхното безредие се издигаше кехлибареното рамо на една бутилка пълна до половината с чудесната „Алд Рейди“ — стара ръжена ракия.

Кийт усети, че устните му се разтягат в усмивка. Усмивката му беше посрещната от безжизнените стъклени очи, които го гледаха от грамадната глава на американски елен, поставена над полицата на камината. След това погледът му преброди по стените, украсени с още препарирани глави, обувки за сняг, стойки за пушки и всички останали неща, които служеха за работа на Брейди. Оттук виждаше и съседната малка трапезария, а зад нея беше кухнята. Той направи оглед и на двете и откри, че Мак Доуел бе прав — действително и орехотрошачката не липсваше в домакинството на Брейди. Намери и банята. Тя не беше по-голяма от сандък за пиано, но ваната беше по негов размер. Като отвори прозореца и провря глава през него, Кийт видя, че ваната бе скачена с един резервоар за дъждовна вода. Цялото това удобство бе рожба на нечий находчив ум. Кийт се изсмя силно, с оня смях, който избликва от душата на човек, когато се чувства доволен. Сега, когато бе разгледал вече банята, той почувства истинска симпатия към Брейди. Хареса спалнята му за своя собствена. И тука имаше лули и тютюн, книги и списания, и лампа за четене, и маса, близо до леглото. Когато Кийт направи по-подробен оглед на дневната откри, че имаше и телефон.

В това време слънцето беше залязло. Откъм запад прииждаха буреносни облаци. Той отвори вратата, от която можеше да гледа към реката, и вятърът, който леко лъхаше, предхождайки бурята, разроши косата му и прохлади лицето му. И както някога, в този ветрец той долови уханията от обширните простори на прериите, там отвъд горите. Усети примамващия хлад на далечни планински върхове.

Небето бързо потъмня и заедно с тътена на далечна гръмотевица той видя светкавица да разсича небето. В главата му изведнъж се промъкнаха мисли, които устните му не бяха изричали. Защо ли да не се отзове на повика на природата, който бе стигнал до него през всичките изживени години? Сега беше времето — и защо да не отиде там? Защо да живее с риска на една авантюра тук, където и дом, и приятели, и даже самата надежда са умрели за него? Не всичко беше изгубено! Не всичко беше мъртво! Над гробището на неговото минало се носеше един могъщ глас, който го зовеше да върви. Той ще върви! Утре… днес… довечера… ще започне да прави планове!

Кийт очакваше потопа, който прииждаше с рева на вятъра. Такава буря обичаше. Гласът й бе като грохота на милиони гигантски колесници, търкалящи се отгоре по небесата.

Вътре в къщичката ставаше все по-тъмно, като че ли беше се свечерило. Той коленичи пред купчинката сухи съчки до камината и запали клечка кибрит. Отначало пламъкът помъждука, после брезата пламна като напоена с масло за подпалки. Жълт пламък запращя и се издигна нагоре към комина. Кийт не обичаше да пуши от чужди лули. Извади своята и я напълни от тютюна на Брейди. Той беше английска смес, богата и ароматична. Докато огънят се разпалваше все по-ярко и ароматът на тютюна изпълваше стаята, Кийт се отпусна в големия удобен стол на Брейди и протегна крака със задоволство. Мислите му пътуваха, подгонени от шума на бурята. Той ще си има една къщичка като тази, там, в девствените планини, където се раждаше пяната Саскатчеуан. Ще я построи като къщичката на Брейди, даже и резервоарчето за дъждовна вода ще бъде същото. Ще отиде далеч оттук след няколко години и никой не ще си спомня, че някога е живял Джон Кийт.

Изведнъж внезапен телефонен звън го изправи на крака. След четири години живот в самота и пустош, той бе твърде необичаен за Кийт. Навярно бе Мак Доуел, който му се обаждаше във връзка с японеца готвач или пък да го попита харесва ли му жилището. Да, навярно е за това… Той повтори мисълта си гласно, слагайки лулата на масата. И все пак когато ръката му се допря до телефона почувства желание да се дръпне назад. Един втрещен глас му пошепна да не отговаря, да си иде, докато бурята бушуваше, да се върне пак в дивата природа, да си проправи път към западните планини.

С рязко движение той откачи слушалката й я допря до ухото си. Не бе Мак Доуел, нито пък Шан Тънг. За негова изненада бе гласът на Мириам Къркстоун.