При извора на реката

XVIII

Вали, чувствайки се оскърбен като виждаше как сготвеният с толкова умение обяд изстива, намери Кийт и Мери-Джозефин на края на златните брези и любезно ги покани да дойдат за хранене. Действително обядът беше чудо. Когато бе приключен и Мери-Джозефин пиеше вече кафето си, а Кийт запуши пура, двамата започнаха да обсъждат окончателните си планове. Кийт даде обещание, че ще „се справи с Шан Тънг“. При тези сияещи от гордост очи, с които го гледаше Мери-Джозефин, струваше му се, че няма задача, която би могла да му се стори непосилна. Когато пурата му бе наполовин изпушена, Мери-Джозефин дойде при него от другата страна на масата, приседна на стола му и започна да рови с пръсти косата му. Всичката жажда да се спусне срещу Шан Тънг го напусна. Би останал така цял живот. На два пъти тя се наведе и докосна леко челото му с устни. И пак ръката му обгърна крехката й талия, а сърцето му затуптя развълнувано. Мери-Джозефин го подсети за обещанието му и го подкани да тръгва.

Нямаше вече изклинчване. Той се бе съсредоточил. Първото нещо бе да се запъти право за Къркстоуновия дом на хълма.

Този път не отиде чак до вратата на къщата. Зърна Мириам Къркстоун между храстите, гологлава, с коса, грееща на слънцето като злато. Изведнъж осъзна, че именно заради нейната коса у него бе кипнал онзи яд, когато помисли за Мириам като за собственост на Шан Тънг. Ако тя беше черна или дори кестенява, тази мисъл като че ли не би изпъквала с такава сила в ума му. Но това живо злато…

Тя го видя почти в същия миг щом погледът му падна върху й и бързо тръгна към него. На лицето й се четеше усърдие да го посрещне, което му показа, че неговото идване бе я облекчило от ужасно напрегнато очакване.

— Съжалявам, че не съм бил в къщи, когато сте идвали, г-це Къркстоун — каза той, поемайки за момент ръката, която му подаде. — Предполагам, че сте идвали да ме видите във връзка с Шан Тънг.

Пусна стрелата рязко, право в целта. В гласа му се чувстваше някакво извиняване. Видя я как се смрази, очите й се приковаха втренчено в него, като че ли не само чу думите му, но и надзърна в мислите му.

— Не беше ли за това, г-це Къркстоун?

Тя кимна утвърдително, но устните й не се помръднаха.

— Шан Тънг? — повтори той. — Госпожице Къркстоун, какво ви измъчва? Защо не се доверите някому, на Мак Доуел, на мен, на…

Той щеше да каже на „брат си“, но внезапността, с която тя сграбчи неговата ръка, пресече думите му.

— Шан Тънг ходил ли е при… при Мак Доуел? — попита Мириам възбудено. — Ходил ли е там днес? И да му е казал, че… — тя спря изведнъж, дишаща бързо, а пръстите й се впиха в мишницата му.

— Не знам какво е станало между тях, — каза Кийт — но Мак Доуел беше разтревожен за вас. Също и аз… Нека говорим направо, г-це Къркстоун! Не може да отречете, че сте ходили у Шан Тънг късно през нощта. Той беше у дома ви първата вечер, когато дойдох. И нещо повече — той е в къщата ви и сега!

Тя отскочи назад, като че я беше ударил.

— Не, не, не! — извика тя. — Той не е тук. Казвам ви, че не е.

— Как да повярвам? — каза строго Кийт. — Не сте казали истината на Мак Доуел. Мъчите се да я прикриете. И знаем, че лъжете заради Шан Тънг. Защо? Тук съм за да ви помогна. Затова трябва да знаем. Госпожице Къркстоун, обичате ли китаеца или той ви подлага на психически натиск.

Знаеше, че тези думи са оскърбление. Предвидил бе техния ефект. Като че ли нарисувани с внезапен замах от четката на живописец, две яркочервени петна се появиха върху бледите бузи на момичето. То отскочи с още една стъпка назад. Очите й пламтяха. Бавно, без да отвърне погледа си от лицето на Кийт, тя посочи към края на храсталака, на няколко стъпки от тях. Той погледна. Нагърчено и полузавито на земята, където е било пребито с тояга, лежеше малко зелено змийче.

— Аз го мразя, колкото мразя това! — каза тя.

Очите му се обърнаха пак към нея.

— Тогава каква е причината за вашата близост? Вие сте се продала или смятате да се продадете?

Това не беше въпрос, а обвинение. Видя как руменината се оттегли от бузите й. Тялото се отпусна, главата увисна и тя бавно кимна в потвърждение на неговите думи.

— Да, аз съм обречена… на…

Това изумително признание го вкамени за няколко мига. В това време момичето се овладя. И това, което каза, още повече го смая.

— Признах това, защото съм сигурна, че няма да ме издадете. Идвах горе в „хижата“ да ви намеря, за да ми помогнете да измисля някаква история и да я кажа на Мак Доуел. Казахте, че ще ми помогнете. Наистина ли?

Той все още не проговаряше и тя продължи:

— Считам, че обещавате. Мак Доуел не ми вярва, но той и не бива да знае… Трябва да ми помогнете! Трябва да ми помогнете за две или три седмици. В края на този срок може да се случи нещо. Трябва да ми помогнете да направя така, че отново да спечеля доверието на Мак Доуел. Разбирате ли?

— Отчасти — каза Кийт. — Карате ме да вървя слепешката, без да зная защо го правя, без ни най-малко обяснение за вашата роля, освен това, че се каните на някаква неизвестна цена да се обречете на Шан Тънг. Искате от мен да прикрия и съучастника ви в тази сделка като замажа очите на човека, чиито подозрения застрашават нейното осъществяване. Ако нямах подозрение, че сте луда, бих казал, че предложението е колкото безсмислено, толкова и невъзможно. Нужно е преди всичко да кажете защо се продавате на Шан Тънг.

Лицето й бе пак хладно и спокойно, но ръцете трепереха. Видя, че тя се опита да ги скрие и я съжали.

— Тогава няма да ви безпокоя повече — каза тя. — Мога ли да се надявам, че ще запазите в тайна това, което казах? Може би и аз разчитах на вас. Исках да ми помогнете, понеже сте били заедно с Джон Кийт. Джон Кийт бе единственият човек, който би могъл да ме спаси…

— И защо точно Джон Кийт? Как би могъл да ви помогне той?

Тя поклати глава.

— Ако ви кажа, бих издала тайна, което е невъзможно.

Той видя, че сигурно ще претърпи поражение в тази шахматна игра. Да моли, да спори с нея, знаеше, че не би му помогнало никак. Една нова мисъл му хрумна, бърза и дръзка. Целта щеше да оправдае средствата. Стисна юмруци.

— Чуйте ме — извика той. — Вие играете в една игра, а и аз също. Вероятно в нея всеки гледа своите интереси, без да мисли за другия. Ще ми помогнете ли, ако и аз ви помогна?

Пак му дожаля за нея, когато видя с каква отчаяност се хвана на примамката.

— Да — кимна тя, мъчейки се да поеме дъх. — Да, ще ви помогна.

Лицето му стана още по-мрачно. Издигна стиснатите си юмруци така, че тя да забележи неговата решителност и пристъпи крачка към нея.

— Тогава кажете как ще реагирате, ако нещо стане с Шан Тънг, ако той умре например, ако бъде убит, ако…

Дъхът й ставаше все по-ускорен и по-ускорен. Отново червени петна пламнаха на бузите й.

— Ще тъгувате за него?… — настоя той.

— Не, не… не… Той заслужава да умре…

— Тогава кажете къде е Шан Тънг. Защото имам сметка за уреждане. Нашата борба с него е на живот и смърт. И ако се интересувам от вашите взаимоотношения, то е защото имам проблеми и защото можете да ми помогнете. Няма да питам нищо повече за вас самата. Ще запазя вашата тайна и ще ви помогна пред Мак Доуел, ако запазите моята и ако ми помогнете. Първо — къде е Шан Тънг?

Тя се поколеба само за миг.

— Замина извън града. Ще се върне след десет дена.

— Но не си е купил билет. Никой не го е видял да потегля с влака.

— Да, тръгна пеша, покрай реката. Един автомобил го очаквал. Ще премине реката довечера на път за Уинипег.

— Ще ми кажете ли защо отива в Уинипег?

— Не, не мога…

Той сви рамене.

— Едва ли е необходимо да питам. Мога да отгатна. Отива да види брат ви.

Кийт пак усети, че бе улучил целта. Но тя каза:

— Не, не е за да види брат ми.

Той простря ръка към нея.

— Госпожице Къркстоун, ще удържа на обещанието си. Ще ви помогна пред Мак Доуел. Разбира се и аз искам да ми обещаете нещо. Закълнете се, че ще ме уведомите в момента, когато Шан Тънг се завърне.

— Ще ви уведомя!

Те си стиснаха ръцете. Когато погледна в очите й, Кийт видя нещо, което му подсказа, че кръстът, който тя носеше, е по-тежък от неговия. И Мириам Къркстоун се бореше за живота си. Когато се обърна да си върви, й каза:

— Докато човек е жив, има и надежда. Уреждайки моята сметка с Шан Тънг, вярвам, че ще разплатя и вашата. Това е силно предчувствие, госпожице Къркстоун, и то ме държи здраво. Още десет дена, Шан Тънг, и тогава…

Той я напусна усмихнат. Мириам Къркстоун го наблюдаваше как се отдалечава. Крехките й ръце бяха сключени на гърдите, очите — запалени от нова мисъл, нова надежда. И когато чу вратата на градината да се тръшва след него, ридание се издигна от гърлото й, тя искаше да го извика да се върне обратно, защото нещо й казваше, че този човек ще донесе нейното спасение.

Устните й тихо мълвяха:

— Десет дни… десет дни… и тогава… какво?