Приключения в Дарвил

Глава 13 Дарвил се връща към обичайното си състояние. Останалите живи съзаклятници се събират в дома на Хенри Биши. Франк Гарсиа, подпомогнат от бъди, получава потвърждение на предположението си. Пристигането на Джони Блиш.

Градът отново беше възвърнал предишния си вид. Слънчевите лъчи огряваха оцелелите фрамбуяни по улицата, които разтваряха червени цветове. Сградите бяха възстановени и почти нищо не подсказваше за преживения неколкодневен кошмар, изпитан от местните обитатели.

В работилницата на стария Биши се провеждаше съвещание. Седнал на стар железен варел, Франк поднасяше кутията бира към устата си, Хенри се бе разположил на стола зад олющеното бюро, а съседското момче Бъди бе окупирало мястото пред плота в ъгъла й упорито работеше с клавиатурата на новия компютър; От лявата му страна примигваше светлината на допотопен холовизор, възстановен от него благодарение на вродения му талант да се нахвърля с клещи и отвертка върху всякакви стари вещи.

— Какво чакаме? — наруши мълчанието Хенри.

— Пристигането на Джони Блнш — отвърна невъзмутимо Франк. Дал съм му адреса, оставих му малко пари и днес трябва да го изпишат.

— Изглеждаш спокоен.

— Само външно. Предстоят нови събития.

— Откъде си сигурен? — Чувствам го с кожата си. Франки рядко греши.

— Дали ще бъдеш нападнат като мен или очакваш нещо по-лошо?

— Взел съм известни мерки, освен това ме пазят.

Хенри погледна навън, но там не се забелязваха нито полицейски коли, нито полицаи. Ако ги охраняваха, бяха се скрили доста умело. През ума му мина, че двамата с Франки може би изпълняват ролята на стръв за ловене на риба.

— Докъде стигна с предчувствията? — попита приятеля си почти язвително.

Донякъде — отвърна Франк със същата невъзмутимост и протегна ръка към нова кутия бира. — Скоро ще се добера до истината.

— По какъв начин?

— Ще видиш, проклетото копеле няма да ми се изплъзне от ръцете. Ще мина и без тъпаците, скрити отвън.

— Вввижте! — проломоти Бъди, откъснал поглед от компютъра. — Ставва нещо ужасннно! — посочи той холовизора.

Предаваха новини. Развълнуваният говорител съобщаваше за взрив в тексаска петролна рафинерия, около пет "Боинга" бяха катастрофирали на летищата в Ню Йорк, Вашингтон и Чикаго, в Тексас, Оклахома и Уисконсин, товарни влакове се бяха сблъскали с пътнически. Следваха съобщения за газови експлозии в Ню Орлеанс, Масачузетс и Олбани. Беше нарушена спътниковата навигация на кораби, в щаба на противоядрената зашита бе обявена превантивна тревога. В заводите в Детройт бяха станали крупни аварии, настъпваше борсова паника. Новините продължаваха да се редят, една от друга по-мрачни.

— Какво става? — пророни Хенри. — Да не би да настъпва краят на света?

— Не се ли досещаш? — отговори Франк. — Джеймс Боулдинг Фърпоу се развихря. Почувствал се е обиден.

— Какви ги говориш? Откъде ти дойдоха наум подобни глупости?

— Не са глупости, а интуиция. Логичен развой на събитията. Не ти ли направи впечатление, че не съобщиха за засегнати компютърни мрежи, нито за енергостанции, осигуряващи захранването им? Копелето не е толкова глупаво, няма намерение да се самоубива.

— Престани да ме въртиш като пиле на грил! — изкрещя Хенри. — Не виждаш ли, че вече не ми издържат нервите. — Кажи накрая какво мислиш, че представлява това нещо!

Франк замълча. Сбърчи вежди и се замисли, като от време на време отпиваше глътка бира.

— Изплюй камъчето, защо се бавиш?! — изрева приятелят му, излязъл от кожата си от нетърпение. — Нали ти забърка цялата каша, престани да ми вадиш душичката!

— Според мен е програма — най-сетне проговори Франк. — Компютърна програма, която по някакъв начин е стигнала до нивото на изкуствен интелект. Теоретически е възможно, но практически… И подозирам кой би могъл да я състави, но не разбирам подбудите му. Такива хора ги наричат компютърни гении, а програмата би следвало да бъде от типа саморазвиваща се. Подобно на дете, което се учи да ходи, тя трябва да е преминала през всички фази на обучение, да е изсмукала стотици хиляди файлове, годни да задоволят собственото й развитие. Но злобата, откъде се е появила злобата? Това чувство е присъщо на хората, нима то възниква и при развитието на машинната логика?

— Да не си се побъркал?

— Не, съвсем наред съм и с всеки изминат миг увереността в предположението ми нараства. Джеймс Фърпоу е изкуствен продукт на гений в програмирането, но повтарям: :за какъв дявол го е направил? И за да докажа твърдението си, предлагам да похарчим известна сума пари. бъди, свържи факса с компютъра и се разходи по линиите на компютърната мрежа. Задачата ти е да намериш програма с название СИМАКС.

— Дддобре — съгласи се момчето, явно зарадвано.

Хенри се облещи от изненада, а Франк се обърна и с присъщото си невъзмутимо спокойствие се вторачи в поразяващите въображението новини за нови бедствия, които продължаваха и след определеното холовизионно време. Предаваните събития, едно от друго по-ужасяващи, се точеха през малкото кубично пространство на холовизора. Франк мрачно се бе втренчил в него, без никакво желание да ги коментира, а Бъди упорито работеше с компютъра.

— Открих я! — по едно време извика той.

Приятелите изненадано извърнаха глави към него.

— Толкова бързо? — попита Франк.

— Тттака се получи,

— И къде я намери?

— В сссектора за дддостъппна гражданска информация на Вввоенното ввведомство, но ппоначало мммислех от там да пппочна.

— Ти си чудесен, Бъди. Знаеш ли значението на това, което откри?

— Ннно има и нещо дррруго. Фффайловете на ппрогрррамата са изтрррити. Ття същесттвува само ккато нннаименование.

— По дяволите — изруга Франк. — Кретенът добре се е погрижил за всичко.

— Какво ще правим нататък? — запита със съжаление Хенри.

— Още не зная, но бързо трябва да го измисля. Все пак благодаря ти, Бъди.

— Ннняма защо — зачервено отвърна момчето. Изглеждаше гордо от постижението си.

Входната врата се отвори и в работилницата тихо се вмъкна Джони Блиш, който изглеждаше като подменен. С подстригана коса и изпрани дрехи, бледен, с интелигентен вид и без блуждаещ поглед.

— Ела, ела насам! — заплашително го подкани Хенри. — Казвай, какви си ги надробил!

— За какво става дума? — промърмори спасеният алкохолик и се помъчи да придобие съвсем невинен вид.

— За СИМАКС и за Военното ведомство. Нали там отиде на работа, след като се дипломирахме?

Лицето на Джони Блиш смени цвета си, той явно се колебаеше да отговори.

— Давай, давай, няма да оставя работата така, освен това тук си между приятели. Един от нас вече загина и съм готов да ти счупя главата, ако не пропееш. Погледай и холовизия, ако искаш! Веднъж си се изтървал пред Хенри в бара на Тед Донаван. Обясни какво представлява програмата СИМАКС!

— Съкратено от "Система-максимум". Беше предназначена да улесни бюрократичните процедури в системата на Военното ведомство.

— И ти я създаде, нали Джони? За какъв дявол ти трябваше да я превръщаш в синтетична личност?

— Не съм я превръщал в нищо, но бях много доволен, когато разбрах тя самата в какво се е превърнала. Аз само я допълних с някои нещица в деня, в който получих заповед за уволнение. Донякъде исках и да си отмъстя, но никога не съм предполагал, че ще се стигне до такива поразии. Аз родих СИМАКС, но всяко новородено само се развива.

— Ако си му дал такава възможност. А сега слушай, какво ще ти кажа: животът ни е в опасност от това, което си надробил, и няма да мръднеш оттук, докато не оправиш направената от теб поразия. В противен случай ще взема мерки, които съвсем няма да ти се понравят. Някога бяхме приятели, Джони, а мисля, че и сега ми дължиш нещо!

После Франк продължи да му разказва за нашите перипетии, свързани с Големия бос, за смъртта на Чарли, за пожара в СИМАКС, за опита за убийство и за новите заплахи, отправени към нас.

— Не зная дали вече не сме заобиколени от нови роботи-убийци — завърши накрая той. — Сега разбра ли какво искам от тебе?

— Как да ти кажа, Франки — започна Джони и очите му сякаш се навлажниха. — Не зная дали вече съм способен на нещо. Аз съм свършен човек и защо ли ме вкара в болницата? Погуби ме алкохолът, затова ме изгониха от работа. Усещам главата си куха като футболна топка, в нея няма нищо освен въздух под налягане. Не ми минава и най-бледата мисъл как да оправя стореното.

— Заблуждаваш се. Едва ли си изкуфял толкова. Напъни се, измисли нещо, а аз ще помагам.

Работилницата потъна в мълчание. Джони се замисли, постепенно вените по слепоочията му изпъкнаха и по челото му се появиха капчици пот.

— Не мога, Франки, не мога! — почти проплака той. — Дай ми една бира.

— Една и нито грам повече — отсече бившият му състудент. — Дано да избистри ума ти.

Джони я изпи на един дъх и лекото треперене на ръцете му като че ли престана.

— Може ли още една — примоли се той.

— Не — отряза го Франк. — Продължавай да мислиш! Отново настъпи тягостна тишина. Хенри забеляза, че лицето на момчето в ъгъла е придобило съвсем червен цвят.

— Не мога, наистина не мога! — изохка Джони след десетина минути. Може би, ако изпия още нещо…

— Престани — изрева Франк. — Беше геният на випуска, дявол да те вземе, а това, което си направил, не е по-малко гениално!

— Пппочакайте — намеси се Бъди. — Аз ммисля, че се сетих.

— Какво си се сетил? — попита Хенри, най-сетне взел участие в разговора.

— Сссетих се как да уббием Джеймс Ффърппоу. Ккато напправим един нннов ттакъв, ссамо че обббратен на ннего.

— Какво, какво? — облещи се Франк. — Да нямаш предвид нова програма"

— Тточно ттака — потвърди момчето. — Един ннов ттакъв, кккойто да ппреследва стария ппо комппютърните мрежи, доккато го ликквидира.

— Анти Джеймс Втори — неочаквано се разсмя Франк. — Браво, Бъди! Ти си герой и спасител на човечеството, говоря го сериозно. Чу ли какво може да измисли един млад човек със свеж мозък? — обърна се той към Джони. — Сядай до него в ъгъла и започвай!

— Но… — опита последна съпротива бившият му състудент.

— Никакво "но"! Казах сядай и започвай!

— Мога ли да бъда полезен с нещо? — запита Хенри.

— Качи се горе, направи кафе и сандвичи и ги донеси обратно! И внимавай да не те подгони някой подивял робот — ухили се Франк.

Джони Блиш се доближи до плота с компютъра и седна на мястото, любезно преотстъпено от Бъди.

— Намерете ми листа и нещо за писане — заяви той неуверено.