Приключения в Дарвил

Глава 4 Хенри Биши разказва за част от ежедневието в СИМАКС. Франк Гарсиа споделя с него своите опасения

Предишната вечер тържествено бях връчил на Бъди ключа от решетката на работилницата. Разреших му да разглобява и сглобява каквото намери в нея, момчето едва не умря от радост. Бедната ми фантазия не можа да измисли друго занимание, ала по всичко личеше, че бях постъпил правилно.

Тази сутрин споменът за благородната постъпка ме издигаше в собствените ми очи и приповдигаше настроението ми. По пътя към 26-а улица пикапът изигра поредния си номер, за да го развали. Докато се ровех в кабелите под капака и проверявах сигурността на връзките, внезапно и мина учудващо проста мисъл: отдавна имах възможност да заменя колата с нова. Идеята трябваше да се появи доста по-рано, вероятно дългогодишните ми отношения с традиционалистите бяха нарушили по-бързото й развитие.

Минутите се изнизваха неусетно, но не откривах повредата. Опасността от закъснение ме правеше все по-нервен, защото идиотската дисциплина в СИМАКС изискваше пристигане и напускане на сградата в точно определен час. В промеждутъка между тези часове престоят на всичките й обитатели приличаше на комична, донякъде жалка бутафория, предназначена да имитира работна заетост.

Лично аз имах дни, през които се чудех какво да правя. Обикновено умирах от скука и безцелно се шляех по етажите. Съзнавах, че тази привилегия ми дава предимство пред останалите служители: те не можеха да си позволят същото и стояха като наказани зад бюрата си. Зоркото око на Джеймс Боулдинг Фърпоу ги следеше от телевизионните камери, окачени по ъглите на стените. Горките нещастници бяха принудени непрекъснато да се взират в екраните на компютрите. По този начин нещо, което можеше да се свърши за броени минути, се проточваше толкова дълго, колкото позволяваше персоналната издръжливост на имитатора на заетост. Въпреки това за неявяване навреме на работа се пишеха дълги обяснения, последвани от неприятна санкция — чувствителна глоба, удържана от заплатата.

Ако акумулаторният блок и слънчевите панели, вградени в покрива и стените на колата, бяха в ред, щях да продължа на електрическа тяга. Но те се намираха в същото състояние, като тези върху злощастния покрив на къщата ми. Укорявах се за обзелия ме напоследък мързел, който ми пречеше да ги ремонтирам, но това не променяше състоянието на нещата.

Най-сетне двигателят прокиха. През пуснатите стъкла от двете страни на купето нахлу мирис на недоизгоряла горивна смес, беше чудно, че все още не бях санкциониран от пътната полиция. Причината беше неправилно дозиране, износени уплътнения в работния орган и излязъл от строя катализатор, което още веднъж затвърди намерението ми да се избавя от овехтялото транспортно средство. Проклех го за последен път и някак си успях да се добера до мястото, където повече си почивах, отколкото работех, но плащаха добре.

Началото на деня не се различаваше от предишните, шефът ми не закъсня да се появи на екрана на видеофона. По непонятни причини той избягваше използването на вътрешния комутатор.

— Добро утро — усмихна се той приветливо.

— Добро утро, мистър Медоу.

— Запиши задачите за днес, ако обичаш!

Флумастерът заскърца по белия лист. Във времето на кристалните диктофони и на умни, възприемащи човешка реч компютри писането върху хартия изглеждаше архаично, но моят директор го предпочиташе. Не му се сърдех, добрите чувства към него преобладаваха — държеше се с мене съвсем приятелски.

— Това е всичко — привърши той. — Много ли ти се вижда?

— Не, мистър Медоу.

— Тогава започвай! Ако се нуждаеш от инсталационен робот, вземи един от склада на Франк. Приятна работа, Хенри!

— Благодаря, желая същото и на вас.

Видеофонът угасна. Погледнах листа, изписан със собствения ми нечетлив почерк, и прочетох:

— Сифонът на умивалника в тоалетната на Марвин Джоунс — 12 етаж.

— Стая 1005, десети етаж, да се смени контактът зад машината за цветно копиране.

— Подмяна на силов кабел в склада за роботи — справка Франк Гарсиа.

— Запушен канал в ремонтния сектор на 4-и етаж — да се отпуши.

Отначало не вярвах, че някога ще науча имената на хората и номерата на стаите в тази огромна сграда. След неколкомесечно сноване из нея, размерите й сякаш се смалиха и всичко ми стана обичайно познато. Взех металното сандъче с инструментите и реших да започна от сифона на Марвин Джоунс.

За моя изненада, почти двуметровият шеф на "Перспективно развитие" успя да се сгъне и да надникне под мивката, после с царствен жест посочи откъде капе. Хвърлих поглед към величествената глава, наведена над мен, и стигнах до извода, че в други времена тя би могла да принадлежи на римски патриций. Благодарение на скромните ми познания по история, получени от видеофилмите в горните класове на местното училище, бях способен да си представя как с успех би държал речи в сената. Но сега използваше един от малкото законни начини да избяга от бюрото си, а това несъмнено разнообразие в живота му зависеше от продължителността на моите действия. Докато отвивах дебелата гайка и сменях уплътнението, съсредоточено ме наблюдаваше, сякаш бъдещата му политическа кариера бе застрашена от успеха на простата операция.

Нямах намерение да го огорчавам, но трябваше да привършвам. Интересно дали Чарлз Медоу го беше напипал по същия начин? С ликвидирана сметка в банката и нула перспектива за по-добър живот? С какво ли се бе занимавал по-рано?

Не намирах отговор. Направих последно усилие след това изпробвах качеството на произведението си. Въпреки силната струя вода от него не се процеди нито капка.

— Готово, мистър Джоунс — съобщих гордо.

Изглежда, той не остана доволен от бързото приключване на спектакъла, но благоволи да кимне милостиво. Прибрах инструментите в сандъчето, вдигнах го и го понесох към етажа на Франк. Когато стигнах до вратата му, без да се колебая я отворих и нахълтах без предупреждение. За миг останах онемял от изненада: седнал върху бюрото си, той се наливаше с бира. Наистина консумацията на това сравнително безобидно питие бе твърде разпространена, ала при тукашните условия бе свързана с твърде неприятни последици.

— Луд ли си, Франки? — възвърнах говор. — Забрави ли телевизионната камера?

— Не задавай глупави въпроси. Ако искаш, пийни с мен за компания — отвърна безразлично.

— Ще ме изхвърлят от работа!

— Напразно се притесняваш — усмихна се той покровителствено. — Погледни предмета до мене, говори ли ти нещо?

Беше портативно лазерно видео с дистанционно предаване на образ. Продължих да недоумявам.

— Техните номера не ме засягат, имам си собствени — поясни чернокосият притежател на удължен, доста интелигентен череп и хитро присви очи. — В момента Франки от записа усърдно се рови в компютри, докато истинският си пие бирата. Едно малко бръмбарче под камерата я кара да ослепее за действителните събития, аз съм го изработил. Трябва само внимателно да го слагаш и махаш.

— Но все пак, редно ли е? — помъчих се да възразя.

— Не съм ги карал да ме следят — озъби се той, — въпреки че тука всеки прелива от пусто в празно. Я ми кажи откъде идват парите, които получаваме? При огромни разходи и нищожни приходи? Проучил съм го, гарантирам за думите си. Фирмата отдавна би трябвало Да фалира, а това не става. Пълна фантастика! Да продължава така и да върви по дяволите, някой ден всичко ще излезе наяве. А ти за какво дойде, да ме възпитаваш ли?

— Нуждая се от инсталационен робот, ще монтирам стелаж при програмистите. Ако е възможно, услужи веднага.

— Браво, аплодисменти! Като те гледам какъв си съвестен, започвам да се отчайвам от себе си. Ще пиеш ли най-сетне, никой няма да разбере? И по-спокойно, имаш достатъчно време, за да се справиш с великите си задачи. Добре че с тебе се занимаваме с реални неща, докато всички останали вършат глупости. Не вярваш ли? Огледай се, СИМАКС е свърталище на побъркани!

Той ми подаде кутия бира и се почувствах като престъпник. Франк беше един от първите, с които се запознах след постъпването на работа, и прямият му характер веднага ми допадна, но не можех да свикна с отношението му към служебните задължения.

— Говориш за побъркани, а не ги забелязвам — подех смутено.

— Не си поискал да забележиш. Знай едно: моята интуиция никога не ме е подвеждала. Тук има множество любопитни неща, би трябвало да представляват интерес и за тебе. Например известно ли ти е, че роботите в склада са извънредно опасни? Програмирани са без ограничения в действията, следователно всеки, който работи с тях, рано или късно ще пострада. В определени ситуации ще им липсват задръжки спрямо хората и ще проявяват агресивност.

— Нямам претенции за познания в областта на робототехниката, но досега не се е случило.

— Съществува като възможност, набий си го в главата! Като предстоящо вероятно събитие.

— А инспекторите по робототехника?

— Подкупени са, те винаги са били подкупни. Питам се: на кого са нужни роботи, които не спазват общовалидни закони? Предполагам, че в случая по-евтината им цена няма значение. СИМАКС е автоматична мина или предприятие без производствен персонал, където се разрешава употребата им. По-скоро причината е в блока за дистанционно управление с по-висша степен на йерархия, вграден в корпусите на всеки от тях.

— Не разбирам.

— Това означава, че могат да бъдат активирани и командвани от разстояние. При такъв режим на работа, те няма да се подчиняват на човека, който в момента борави с тях.

— И кой според тебе ще ги командва дистанционно?

— Не знам, но скоро ще науча. Този тип се намира някъде съвсем наблизо, усещам го. Ние единствени имаме достъп до по-голямата част от сградата, ако откриеш нещо подозрително, уведоми ме. Впрочем, какво ти е мнението за Големия бос?

— Никакво. Никой не го е виждал лично, освен шефа ми.

— Виждаш ли, още една странност, достойна за удивление. Слушай, Хенри, сетих се за нещо. Разбрах, че притежаваш работилница за ремонт на уреди. Ще ме пуснеш ли в нея за няколко часа? Например утре, ако нямаш нищо против.

— Съгласен съм. Какво си намислил?

— Скоро ще узнаеш. ТЕ не са способни лесно да излъжат Франк Гарсиа, ще им приседне. Но обезателно трябва да поприказвам с Чарли, ще му задам някои въпроси.

С някакво шесто чувство разбрах, че се отнася за шефа ми, не подозирах за близките им отношения. Това ме подсети за поставените задачи, които все още не бях изпълнил.

— Освен стелажа при програмистите, ще подменям и кабел в твоя склад — заявих решително, защото Франки посягаше към нова кутия бира. — Моля те, дай ми робот!

— Никога няма да се промениш, нещастнико! — изрева той ядосано. — Сега излез навън, преброй до десет, после почукай на вратата и повтори за какво си дошъл. Все пак трябва да регистрирам присъствието ти, през това време ще съм преминал от запис на живо.

Изпълних нареждането и кой знае защо, се почувствувах гузен пред него. Той ме придружи до склада, активира един от металните истукани и ме остави с него. Дадох необходимите нареждания и неволно се загледах в мощните манипулатори, способни без усилие да отрежат човешка ръка. "Глупости!" — казах си и се помъчих да се съсредоточа върху нещо друго, но не се получаваше. Приказките на Франк бяха посели семената на съмнението, околната обстановка не изглеждаше уютна както преди. Насочих поглед към останалите роботи, замръзнали в тесните си ниши, и неволно усетих пристъп на страх.

Когато най-сетне напуснах склада, душата ми се отпусна. Реших, че тромавият робот не е особено необходим за закрепването на стелажа, можех да мина и без него. Отидох при Франки, за да му върна магнитната карта за бравата на склада, и го заварих зает с предишното си занимание. Изгледа ме с помътнели очи и се ухили, беше подобрил настроението. След като го напуснах, останах с чувството, че едва ме позна. Беше се натряскал жестоко, нещо невъзможно за свойствата на бирата. Сигурно в бюрото му се криеха и запаси с по-твърдо гориво.