Част IВ тила

Добрият войник Швейк се намесва в Световната война

— Убили са нашия Фердинанд1 — рече прислужницата на господин Швейк, който беше напуснал преди години военната служба, след като окончателно бе провъзгласен от военната лекарска комисия за идиот, и сега се прехранваше от продажба на кучета — грозни нечистокръвни изроди, на които измисляше най-благороден произход.

Независимо от това си занятие той страдаше от ревматизъм и тъкмо в тоя миг разтриваше коленете си с оподелдок2.

— Кой Фердинанд, госпожа Мюлерова? — запита Швейк, без да прекъсне да разтрива коленете си. — Аз зная двама Фердинандовци. Единият слугува у дрогериста Пруша и веднъж по погрешка изпи шише с лекарство против косопад, а освен това познавам и Фердинанд Кокошка, дето събира кучешки лайна3. И за двамата няма какво да се съжалява.

— Къде ти, ваша милост, господин ерцхерцога Фердинанд от Конопище4, оня дебелия, набожния.

— Боже господи — извика Швейк, — и таз добра. Че къде го сполетяло това господин ерцхерцога?

— Очистили го в Сараево, ваша милост, и знаете ли — с револвер. Пристигнал той там със своята ерцхерцогиня в един автомобил.

— Гледай ти, госпожа Мюлерова, в автомобил. Да, такъв големец може да си позволи това, без да помисли колко злополучно би могло да завърши едно такова пътуване с автомобил. И при това в Сараево, госпожа Мюлерова, в Босна. Сигурно турците са го направили. Пустата му Босна и Херцеговина, не трябваше да им я вземаме ние.5 Та така, значи, госпожа Мюлерова, господин ерцхерцогът заминал при свети Петър, а? Дълго ли време брал душа?

— Господин ерцхерцогът свършил моментално, ваша милост. Нали знаете, с револвер шега не бива. Оня ден един господин у нас, в Нусле6, си играл с револвер и изтрепал цялото си семейство, че и портиера, който отишъл да види кой стреля на третия етаж.

— Някои револвери, госпожа Мюлерова, да се побъркаш, пак не гръмват. Има много такива системи. Но за господин ерцхерцога те сигурно са си набавили нещо по-специално. Хващам се на бас, госпожа Мюлерова, че човекът, който е сторил тая работа, е бил облечен елегантно, нарочно за случая. Да застреляш господин ерцхерцога, знаете, е много трудна работа. Това не е все едно бракониер да застреля горския. Тук трудното е да се приближиш до него, не всеки дрипльо може да очисти такъв господин. Трябва да си туриш цилиндър, за да не те дръпне стражарят.

— Та той не бил сам, ваша милост.

— Ама разбира се бе, госпожа Мюлерова — каза Швейк, като завърши масажа на коленете си. — Да речем, поискате да убиете ерцхерцога или негово величество императора, в такъв случай вие непременно Ще се посъветвате с някого. Един каже едно, друг — Друго „и така делото преуспява“7, както е казано и в националния химн. Главното е да издебнеш момента, когато господинът ще мине покрай теб. Спомняте ли си оня господин Лукени, дето прободе с пила покойната ни Елисавета8? Разхождал се с нея. Иди, че вярвай някому. Оттогава вече никоя императрица не ходи по разходки. И такава съдба очаква мнозина. Ще видите, госпожа Мюлерова, ще дойде ред и на ония, царя и царицата де, а може, не дай боже, и на негово величество императора, щом са започнали от чичо му9. Има си той, старият, много врагове. Повече от Фердинанд. Наскоро един разправяше в кръчмата, че щяло да дойде време императорите да започнат да капят като мухи един по един и че дори прокурорският паркет нямало да им помогне. После същият господин не можа да си плати консумацията и кръчмарят се видя принуден да поиска да го арестуват. Господинът пък взе, че му зашлеви плесница, а на стражаря — две. След това го метнаха в полицейската кола и го откараха, та да му дойде умът в главата. Да, да, такива ми ти работи, госпожа Мюлерова. Пак загуба за Австрия. Когато бях войник, някакъв пехотинец застреля един капитан. Натъпкал пушката и отишъл в канцеларията. Казали му, че не му е мястото там, но той все си знаел своето, че трябва да говори с господин капитана. Капитанът излязъл и веднага го наказал под оръжие. Оня вдигнал пушката и стрелял право в сърцето му. Куршумът изхвръкнал през гърба на капитана, а на всичко отгоре направил пакост в канцеларията. Счупил едно шише с мастило и то заляло книжата.

— А какво стана с войника? — запита госпожа Мюлерова след малко, когато Швейк започна да се облича.

— Обеси се с едни презрамки — каза Швейк, като почистваше бомбето си. — А презрамките дори не били негови. Бил ги взел от тъмничаря, като му казал, че му падат гащите. Нима трябвало да чака да го разстрелят? Нали знаете, госпожа Мюлерова, в такова положение всеки си загубва ума. Тъмничаря го разжалваха и му друснаха шест месеца. Но той не ги лежа. Избяга в Швейцария и сега е проповедник в някаква църква. Малко са честните хора днес, госпожа Мюлерова. Сигурен съм, че и господин ерцхерцогът Фердинанд в Сараево не е очаквал такова нещо от човека, който е стрелял срещу него. Видял навярно някакъв господин, па си рекъл: „Виж какъв добър гражданин, как вика само ура.“ А всъщност господинът го застрелял. Колко ли куршума му е шибнал?

— Вестниците пишат, ваша милост, че господин ерцхерцогът станал на решето. Оня, убиецът, изстрелял в него всичките си патрони.

— Тая работа става много бързо, госпожа Мюлерова, страшно бързо. За тази цел бих си купил броунинг. На глед е като играчка, но с него за две минути можете да изпозастреляте тъкмо двайсет ерцхерцози, без разлика дали са кльощави или дебели. Макар че, между нас казано, госпожа Мюлерова, дебелият ерцхерцог се улучва много по-сигурно от мършавия. Спомняте ли си как на времето португалците застреляха краля си10. И той беше такъв дебел. То се знае, че царят няма да бъде мършав. Аз, значи, отивам в пивницата „При чашата“. Ако някой дойде и поиска мишеловеца, за който взех капаро, кажете му, че го държа в кучкарника си в провинцията, че съм му рязал ушите наскоро и затова не бива да се превозва, докато не заздравеят, защото може да настинат. Ключа оставете на портиерката.

В пивницата „При чашата“ имаше само един посетител. Това бе тайният агент Бретшнайдер, който работеше в държавната полиция. Кръчмарят Паливец миеше чинийки и Бретшнайдер напразно се мъчеше да завърже сериозен разговор с него.

Паливец бе прочут с мръсната си уста. Всяка втора дума, която излизаше от устата му, бе „задник“ или „лайно“. При това обаче той бе начетен и препоръчваше на всеки да прочете какво е писал за последната дума Виктор Юго, описвайки как старата Наполеонова гвардия отговорила на англичаните в битката при Ватерло11.

— Какво хубаво лято, а — подхвана Бретшнайдер сериозния си разговор.

— Да му пикая на лятото — отговори Паливец, като нареждаше чинийките в бюфета.

— Тюх, че мизерия ни изиграха ония в Сараево — обади се със слаба надежда Бретшнайдер.

— В кое „Сараево“? — попита Паливец. — В нусленската кръчма ли? Там всеки ден стават побоища, нали знаете — Нусле!

— В Сараево бе, кръчмарю, в Босна. Застреляли ерцхерцога Фердинанд. Как ви се струва това?

— Не се бъркам в тия работи. Който го е яд, да ме цуне отзад — отговори възпитано господин Паливец, както си палеше лулата. — Не си завирам гагата, дето не ми е работа, защото това може да ми изяде главата. Аз съм обикновен кръчмар, като дойде някой и си поръча бира, наточвам му. Но някакво си там Сараево, политика или пък някакъв си ерцхерцог, бог да го прости, тия работи не са за нас, те миришат само на Панкрац12.

Бретшнайдер замълча и разочарован се зае да разглежда празната кръчма.

— Тук едно дреме бе окачен портретът на негово величество императора — обади се той пак след малко — на същото място, където сега е огледалото.

— Да, имате право — отговори господин Паливец. — Там бе окачен, но мухите го бяха изпосрали, та го вдигнах на тавана. Нали знаете, някой може да си позволи забележка и ще си имам само неприятности заради него. Що ми трябва?

— В Сараево трябва да е било бая горещо, а, кръчмарю?

На тоя пряк и коварен въпрос господин Паливец отговори необикновено предпазливо:

— По това време в Босна и Херцеговина е страшна жега. Когато служех там, на нашия поручик му слагаха лед на главата.

— В кой полк сте служили?

— Тия дреболии не ги помня, подобни дивотии никога не са ме интересували и никога не съм проявявал любопитство — отговори Паливец, — излишното любопитство е вредно.

Тайният агент Бретшнайдер млъкна окончателно И намръщеното му лице се проясни едва при идването на Швейк. Когато влезе в кръчмата, последният си поръча тъмна бира и подхвърли:

— И Виена днес е в траур.

Очите на Бретшнайдер светнаха от надежда и той се обади лаконично:

— В Конопище са спуснали десет черни флага.

— Трябваше да са дванадесет — рече Швейк, като отпи.

— Защо пък дванадесет? — запита Бретшнайдер.

— За по-лесно, като са дузина, по-лесно се броят, пък и на дузини всичко е по-евтино — отговори Швейк.

Настана тишина, която самият Швейк наруши с въздишка:

— Замина си и той на оня свят, лека му пръст. Не дочака дори да стане император. Като служех войник, един генерал падна от коня и преспокойно се преби. Спуснаха се да му помагат, да го качват пак на коня и се чудят, че е умрял. И той скоро щеше да става фелдмаршал. Това се случи на парад. Тия паради кога ли са донесли нещо хубаво? В Сараево също е имало някакъв парад. Веднъж, помня, на един такъв парад на куртката ми липсваха двайсет копчета. За тая работа лежах две седмици в карцера и два дена ме държаха вързан на козел13 като Лазар от библията. Но във войската дисциплина трябва да има, иначе всеки ще започне да си прави, каквото му скимне. Нашият поручик Маковец винаги ни казваше: „Без дисциплина, тъпанари, не може, без нея ще вземете да се катерите по дърветата като маймуни. А службата, идиоти с идиоти, ще ви направи хора.“ И не е ли вярно? Представете си някакъв парк, да речем, на Карлака14, и на всяко дърво по един войник без дисциплина. От това винаги ме е било най-много страх.

— Станалото в Сараево — подхвана Бретшнайдер — е сръбска работа.

— Имате грешка — каза му Швейк, — това е само турска работа, заради Босна и Херцеговина.

И Швейк изложи становището си за международната австрийска политика на Балканите. В 1912 година турците загубили срещу Сърбия, България и Гърция. Поискали Австрия да им помогне, а щом това не станало, застреляли Фердинанд.

— Обичаш ли турците? — обърна се Швейк към Паливец. — Обичаш ли ги тия кучета погански, нали не ги обичаш?

— Клиентът си е клиент — рече Паливец, — па бил той и турчин. Ние, кръчмарите, не признаваме никаква политика. Плати си бирата, па седи в кръчмата и дрънкай, каквото ти скимне. Такъв е моят принцип. Дали нашият Фердинанд е убит от сърбин или турчин, от католик или мохамеданин, от анархист или младочех15, на мен ми е все едно.

— Добре бе, кръчмарю — обади се Бретшнайдер, който отново губеше надежда, че някой от тия двамата ще се хване на въдицата, — но съгласете се, че това е голяма загуба за Австрия.

Вместо кръчмаря отговори Швейк:

— Загуба е, дума да не става. Страшна загуба. Нашия Фердинанд не може да го замести кой да е мухльо. Трябваше само да бъде още по-дебел.

— Какво искате да кажете? — оживи се Бретшнайдер.

— Какво искам да кажа ли? — отвърна самодоволен Швейк. — Само това. Ако беше по-дебел, сигурно много по-рано щеше да получи удар, още тогава, когато гонеше бабите из ловния си парк в Конопище, за да не събират там съчки и гъби.16 Що му трябваше да умира от такава позорна смърт? Като си помисля, чичо на негово величество императора, пък да го застрелят. Срамота, и всички вестници са се разписали. У нас, в Будейовице, преди години стана една малка пазарска разправия, намушкали бяха с кама един търговец на добитък, някой си Бржетислав Лудвиг. Неговият син Богуслав пък се занимаваше с продажба на свини. И на който и пазар да отидеше, никой не купуваше нищо от него и всеки казваше: „Това е синът на оня, намушкания, какъв ли е и той разбойник!“ И в края на краищата той скочи от Крумловския мост във Вълтава, че го спасяваха след това, че го съживяваха, че му изпомпваха водата от корема, а той взе, че почина в ръцете на лекаря, когато му биеше някаква инжекция.

— Ама че интересни сравнения правите — рече Бретшнайдер многозначително, — най-напред говорите за Фердинанд, а веднага след това за някакъв си търговец на добитък.

— Моля ви се — възрази Швейк, — пазил ме бог да правя някакви сравнения. Кръчмарят тук ме познава. Нали никога не съм правил никакви сравнения? Само не бих искал да бъда в положението на вдовицата на ерцхерцога. Какво ли ще прави сега? Децата остават сирачета, имението в Конопище — без стопанин. А да се жени отново за друг ерцхерцог? Струва ли си? Ще заминат пак за Сараево и ще овдовее за втори път. В Злив край Хлубока преди години живееше един горски с едно такова мръсно име, Хуйов се казваше. Застреляха го бракониери и той остави вдовица с две деца. На следната година тя взе пак горски, Пепик Шавловиц от Мидловари. И него ѝ застреляха. Тогава тя се ожени за трети път, взе пак горски и каза: „Ще потретя, пък ако не сполуча и сега, не знам вече какво ще правя.“ И, разбира се, пак го застреляха. А тя беше народила с тия горски половин дузина деца. Ходи чак в канцеларията на княза в Хлубока да се оплаква, че не ѝ върви с горските.

Тогава ѝ препоръчаха надзорника по риболова Яреш от ражицкия вал. И какво мислите, удавиха го при риболов в рибарника. Останаха ѝ от него още две деца. После взе скопача от Водняни, а той една нощ я чукна със секира и отиде, та сам се предаде в полицията. После, преди да го обесят в областния съд в Писек, той отхапал носа на попа и казал, че не съжалява за нищо, а също казал и нещо много лошо за негово величество императора.

— А не знаете ли какво точно казал за него? — с обнадежден глас запита Бретшнайдер.

— Не мога да ви кажа, защото никой не се осмеляваше да го повтори. Но то било толкова страшно и ужасно, че един от съдебните съветници, който присъствувал, полудял и до днес все още го държат изолиран, за да не се разкрие цялата работа. Това не била някаква обикновена обида за негово величество императора, каквито се говорят в пияно състояние.

— Че как обиждат негово величество императора в пияно състояние? — попита Бретшнайдер.

— Моля ви се, господа, обърнете листа — обади се кръчмарят Паливец, — нали знаете, че не обичам тия работи. Човек издрънка нещо, пък после го е яд.

— Как обиждат негово величество императора пияниците ли? — повтори Швейк. — Всякак. Напийте се, поръчайте да ви изсвирят австрийския национален химн и ще видите какво ще започнете да говорите. Толкова работи ще измислите за негово величество императора, че е достатъчно само половината от тях да бъдат верни, за да бъде той опозорен за цял живот. Но той, старият ни император17, наистина не си го заслужава. Помислете си само. Сина си Рудолф18 той загуби съвсем млад, в разцвета на силите му. Жена му Елисавета я промушиха с пила, после пък изчезна Йохан Орт. Брат му, мексиканския император19, го застреляха в някаква крепост, изправен пред някакъв зид. Сега пък на стари години застреляха чичо му. Човекът не е с железни нерви я. И като качулка на всичко някаква пияна свиня я прихванат и вземе да го псува. Ето на, ако днес избухне нещо, отивам доброволец и ще служа на негово величество до последна капка кръв.

Швейк си пийна здравата и продължи:

— Да не би да мислите, че негово величество императорът ще остави това така? Малко го познавате. Война с турците трябва да има. Вие убихте чичо ми — на ви сега по мутрата. Войната е сигурна. Сърбия и Русия ще ни помогнат в тая война. Има да падне пердах.

В тоя пророчески миг Швейк бе знаменит. Простодушието му лице, усмихнато като месец в пълнолуние, сияеше от ентусиазъм. Всичко му бе така ясно.

— Възможно е — продължи той да чертае бъдещето на Австрия — в случай на война с турците да ни нападнат немците, които ги поддържат. Те са такива мръсници, че нямат равни на света. Но ние можем да се съюзим с Франция, която има зъб на Германия още от седемдесет и първа година20. И работата е опечена. Война ще има, повече няма какво да ви разправям.

Бретшнайдер стана и каза тържествено:

— Не е нужно да говорите повече, елате с мен в коридора, ще ви кажа нещо.

Швейк последва тайния агент в коридора, където го очакваше малка изненада. Другарят по пиене му показа двуглаво орле21 и заяви, че го арестува и веднага ще го закара в Дирекция на полицията. Швейк се опита да обясни, че навярно господинът греши, тъй като той е напълно невинен, че не е произнесъл нито дума, която би могла да обиди някого.

Бретшнайдер обаче му каза, че той наистина е извършил няколко наказуеми деяния, между които фигурира и престъплението държавна измяна.

После те се върнаха в пивницата и Швейк каза на Паливец:

— Имам пет бири, кифла и кренвирш. Дай и една сливовица, ама по-бърже, че трябва да вървя, защото съм арестуван.

Бретшнайдер показа и на господин Паливец орлето, известно време го наблюдава и след това попита:

— Женен ли сте?

— Женен съм.

— Жена ви може ли да ви замества в кръчмата, докато отсъствувате?

— Може.

— Значи, всичко е наред, кръчмарю — весело рече Бретшнайдер, — извикайте госпожата си, предайте ѝ работата и вечерта ще дойдем да ви вземем.

— Хич да не те е еня — опита се да го утеши Швейк, — мен ме обвиняват само в държавна измяна.

— А аз какво съм направил? — завайка се Паливец. — Толкова бях предпазлив.

Бретшнайдер се усмихна и рече тържествуващ:

— Вие казахте, че мухите посрали негово величество императора. Ще ви го избият те от главата тоя император.

И Швейк напусна пивницата „При чашата“, придружен от тайния агент. Като излязоха на улицата, той се обърна към него и попита с добродушна усмивка:

— Да сляза ли от тротоара?

— Защо?

— Аз мисля, че като съм арестуван, нямам право да вървя по тротоара.

Прекрачвайки прага на полицейския участък, Швейк рече:

— Хубаво се забавлявахме. Просто не усетих как мина времето. Ходите ли често в „Чашата“?

В момента, когато въвеждаха Швейк в канцеларията, господин Паливец предаваше пивницата на разплакалата си жена, като я утешаваше с привичния си маниер:

— Недей плака, недей рева, какво могат да ми направят заради посрания портрет на негово величество императора?

И така добрият войник Швейк се намеси в Световната война по присъщия си мил, прелестен начин. Историкът ще отбележи като особено интересно, че той виждаше далече в бъдещето. И ако по-късно събитията се развиваха не по същия начин, както той ги беше излагал в кръчмата „При чашата“, трябва да имаме пред вид, че той нямаше специална дипломатическа подготовка.

Добрият войник Швейк в Дирекция на полицията

Сараевският атентат изпълни Дирекцията на полицията с многобройни жертви. Довеждаха ги една след друга в приемния кабинет и старият инспектор им казваше с добродушен глас:

— През носа ще ви излезе той, тоя Фердинанд!

Когато затвориха Швейк в една от многобройните килии на първия етаж, той се намери там в обществото на шестима души. Петима от тях бяха насядали около масата, а в ъгъла, на желязно войнишко легло, като че странеше от тях, бе седнал един човек на средна възраст.

Един по един Швейк започна да ги разпитва защо са затворени.

От петимата, насядали около масата, той получи почти един и същ отговор:

— Заради Сараево!

— Заради Фердинанд!

— Заради убийството на господин ерцхерцога!

— И аз заради Фердинанд!

— Задето очистили господин ерцхерцога в Сараево!

Шестият, който странеше от останалите петима, каза, че не иска да има нищо общо с тях, за да не падне никакво подозрение и върху него. Той се намирал тук само заради опит за убийство на един стопанин от Холице, когото искал да ограби.

Швейк седна на масата в обществото на съзаклятниците, които вече за десети път разправяха как са загазили.

Всички те, с изключение на един, бяха загазили било в някоя кръчма, било в аперитив, било в кафене. Изключение правеше един необикновено дебел, очилат господин с разплакани очи, който бил арестуван у дома си, понеже два дни преди атентата бил платил „У Брейшка“ консумацията на двама сръбски студенти от техниката. Същият бил забелязан от детектива Брикси пиян в тяхното общество и в „Монмартър“ на Ржетезова улица, където, както вече потвърдил в протокола чрез подписа си, също платил за тях.

В отговор на всички въпроси при предварителното следствие в полицейския участък той стереотипно изплаквал:

— Имам книжарски магазин.

Подир което получавал и стереотипния отговор:

— Това не ви оправдава.

Дребният господин, когото нещастието сполетяло в аперитива, бил преподавател по история и тъкмо разяснявал на съдържателя историите на различни атентати. Бил арестуван в момента, когато завършвал психологическия разбор на всеки атентат с думите:

— Идеята за атентата е толкова проста, колкото Колумбовото яйце.

— Също както и фактът, че ви чака Панкрац — допълнил показанията му на разпита полицейският комисар.

Третият съзаклятник бил председател на благотворителното дружество „Добромил“ в Ходковички. В деня на атентата „Добромил“ уреждал градинско увеселение с концерт. По едно време дошъл старшият полицай и помолил посетителите да се разотидат, тъй като Австрия от тоя миг била в траур, но председателят на „Добромил“ добродушно му казал:

— Почакайте малко да довършат „Хей, славяни“.

Сега той седеше тук с клюмнала глава и се вайкаше:

— За август сме насрочили годишно събрание, на което ще избираме ново настоятелство. Ако дотогава не се върна в къщи, може да се случи и да не ме преизберат. А аз съм председател на дружеството вече десет години подред. Няма да преживея тоя позор.

Интересна шега устроил покойният Фердинанд на четвъртия задържан, човек с благороден характер и безупречно име. Цели два дни той отбягвал каквито и да било разговори за Фердинанд, едва последната вечер при игра на мариаш в кафенето, като изцакал поп спатия със седмак каро, казал:

— Седмак! С толкова куршуми убили и Фердинанд в Сараево.

Косата и мустаците на петия мъж, който според собствените му признания бил задържан заради убийството на господин ерцхерцога в Сараево, и днес още бяха настръхнали от ужас, така че главата му напомняше кученце японска порода.

В ресторанта, в който бил арестуван, той изобщо не продумал нито думица, даже и във вестника не бил чел за убийството на Фердинанд, и си седял на масата съвършено уединен. Изведнъж дошъл някакъв господин, седнал срещу него и неочаквано му казал:

— Четохте ли?

— Не съм.

— Чухте ли?

— Не съм.

— А знаете ли за какво става дума?

— Не знам, не ме интересува.

— А все пак би трябвало да ви интересува.

— Не виждам какво би трябвало да ме интересува! Пуша си пурата, пия си бирата, ям си вечерята, а вестници не чета. Вестниците лъжат. Защо да се ядосвам напразно.

— Вас, значи, не ви интересува и убийството в Сараево?

— Мен изобщо никакви убийства не ме интересуват, били те в Прага, във Виена, в Сараево или Лондон. За тия неща има специални учреждения, съдилища и полиция. Ако някъде убият някого, пада му се, защо е бил толкова непредпазлив, будалата, та е допуснал да го убият?

Това били последните му думи в тоя разговор. От тоя миг през всеки пет минути той повтарял с висок глас само:

— Аз съм невинен, аз съм невинен.

С тия думи го докарали в Дирекция на полицията, тия думи ще повтаря и когато го закарат в углавния съд в Прага, с тия думи ще влезе и в своята затворническа килия.

След като Швейк изслуша страшните им конспиративни истории, намери за уместно да им обясни цялата безнадеждност на положението.

— Спукана ни е работата — започна той утешителната си реч, — не е вярно, както казвате, че не можело нищо да ви се случи, на вас, пък и на всички нас. Че за какво е полицията, ако не за да ни наказва, когато се раздрънкаме много. Щом живеем в такива смутни времена, когато стрелят по ерцхерцозите, никой не бива да се учудва, когато го заведат в Дирекцията. Всичко това се прави за ефект, за реклама на Фердинандовото погребение. Колкото повече хора се съберем тук, толкова по-добре за нас, защото ще ни бъде по-весело. Когато служех войник, случваше се понякога половината рота да се събере в ареста. А колко невинни хора осъждаха! И не само военните съдилища, но и цивилните, веднъж, помня, осъдиха една жена, задето удушила новородените си близначета. И макар и да се кълнеше, че не е могла да удуши близнета, като е родила само едно момиченце, което успяла да удуши съвършено безболезнено, все пак я осъдиха за двойно убийство. Или пък случая с невинния циганин в Забехлице, които се беше вмъкнал в една бакалница през нощта тъкмо срещу Коледа. Кълнеше се човекът, че влязъл само да се постопли, но това не му помогна. Щом работата стигне до съд, тя се затяга. Но така и трябва да бъде. Може всички хора и да не са такива разбойници, както се предполага, но как ще различиш днес добрия от негодника, особено днес, в такъв сериозен момент, когато пречукаха Фердинанд! Едно време, когато служех в Будейовице, някой застреля кучето на капитана в гората зад плаца. Като научи за това, капитанът ни извика, строи ни и заповяда всеки десети човек да излезе напред. Аз, разбира се, също бях десети. И така, стоим ние мирно и не дишаме. Капитанът ходи пред нас и говори: „Негодници, мизерници, мръсници, хиени такива, да знаете как ми се иска да ви ръгна в карцера заради това куче, да ви накълцам на кайма, да ви опухам всички до един и да ви направя на тюрлюгювеч! Но за да знаете, че няма да ви прощавам, наказвам ви всичките четиринадесет дена под оръжие.“ Виждате ли, тогава работата беше за някакво си кученце, а сега се касае за господин ерцхерцога. И затова са тия страхотии, та и траурът да излезе както трябва.

— Аз съм невинен, аз съм невинен — не преставаше да повтаря настръхналият човек.

— Исус Христос също е бил невинен — каза Швейк — и все пак са го разпнали. Кой ти бръсне невинните. Никога, никъде, никой не ги е бръснал. Maul halten und weiter dienen22 — както ни казваха в казармата. Това е най-хубавото и най-прекрасното.

Швейк легна на желязното легло и спокойно заспа.

Докато спеше, доведоха нови двама. Единият от тях беше бошнак — амбулантен търговец. Той се разхождаше из килията, скърцаше със зъби и не произнасяше дума, без да прибави: „йебем ти душу.“ Измъчваше го мисълта, че в Дирекция на полицията ще изчезне кошницата със стоката му.

Вторият новодошъл гостенин бе кръчмарят Паливец, който, щом забеляза своя познат Швейк, го събуди и с трагичен глас извика:

— Ето ме и мене тука!

Швейк раздруса сърдечно ръката му и каза:

— Искрено се радвам. Аз си знаех, че оня господин ще си устои на думата, като каза, че ще дойдат да ви вземат. Точността е хубаво нещо.

Господин Паливец обаче забеляза, че такава точност пет пари не чини и тихо попита Швейк дали останалите господа в затвора не са злосторници, защото това би могло да му навреди като на почтен кръчмар.

Швейк му обясни, че всички, с изключение на един, който е затворен заради опит за убийство на някакъв стопанин от Холице, когото искал да обере, споделят съдбата им все заради ерцхерцога.

Господин Паливец се обиди и каза, че е попаднал в затвора не заради някакъв си смахнат ерцхерцог, а заради негово величество императора. И понеже това заинтригува останалите, той им разправи как мухите замърсили негово величество.

— Засраха го, гадините — приключи той описанието на своя случай, — и накрая ме доведоха в дранголника. Ама няма да им простя аз — добави той заплашително.

Швейк пак си легна, но не спа дълго, тъй като скоро дойдоха, за да го отведат на разпит.

И като се качваше по стълбището към третото отделение23 за разпит, Швейк носеше кръста си към върха на Голгота, без сам да забелязва своето мъченичество.

Като видя надпис, че е забранено да се плюе по коридорите, той помоли стражаря да му позволи да плюе в плювалника, след това, осиян от простодушието си, влезе в канцеларията с думите:

— Добър вечер на всички, господа.

Вместо отговор някой го ръгна в ребрата и го изправи пред масата, зад която седеше господин със студено чиновническо лице, с черти на животинска жестокост, сякаш току-що бе изскочил от книгата на Ломброзо „За престъпните типове“24.

Той изгледа кръвнишки Швейк и каза:

— Я недейте гледа като идиот.

— Какво да правя — отговори Швейк сериозно, — аз бях освободен от военна служба за идиотизъм. Специална комисия ме провъзгласи официално за идиот. Аз съм доказан идиот.

Господинът с лице на престъпник изтрака със зъби:

— Това, в което ви обвиняват и което сте извършили, говори, че всичките ви дъски са си на мястото.

И той изброи на Швейк цяла редица различни престъпления, като започна с „държавна измяна“ и завърши с „обида на негово величество и членовете на императорския дом“. В центъра на тая внушителна група се мъдреше престъплението „одобрение на атентата срещу ерцхерцог Фердинанд“, от което пък се отделяше цял клон нови престъпления, между които най-ярко се открояваше „подстрекателството към бунт“, тъй като всичко това се бе случило в обществено заведение.

— Какво ще кажете? — победоносно запита господинът с черти на животинска жестокост.

— Много нещо — отвърна Швейк невинно, — а всяко нещо без мярка вреди.

— Виждате ли, че и вие признавате?

— Признавам всичко, строгост трябва да има, къде ще му излезе краят без строгост? Едно време, като служех войник…

— Затваряй си устата! — кресна полицейският чиновник. — И говорете само когато ви питат! Разбирате ли?

— Как да не разбирам — рече Швейк, — тъй вярно, разбирам, мога да се ориентирам във всичко, което благоволихте да кажете.

— С кого се сношавате?

— С прислужницата си, ваша милост.

— А в местните политически кръгове нямате ли познати?

— Как да нямам, ваша милост, аз редовно си купувам следобедното издание на „Народна политика“ — „Кучката“25.

— Вън! — изрева господинът с животинския вид.

Когато го извеждаха от канцеларията, Швейк каза:

— Лека нощ, ваша милост.

А щом се върна в килията си, той съобщи на всички арестувани, че разпитът е шегаджийска работа:

— Ще ви понавикат малко и накрая ще ви изгонят. По-рано — продължи той — е било много по-лошо. В една книга четох на времето, че обвиняемите трябвало да ходят по нажежено желязо и да пият разтопено олово, за да докажат своята невинност. Или пък, когато не искали да си признаят, им обували испански ботуши26 или ги разтягали със специални приспособления. На други пък горили хълбоците с пожарникарски факел, както постъпили със свети Ян Непомуцки. Разправят, че той ревял, та се късал, сякаш го колели, и не преставал да вика, докато не го хвърлили в непромокаем чувал от моста на Елишка във Вълтава. Такива работи се случвали често, а след това насичали човека на парчета или пък го набивали на кол пред музея. А когато хвърляли някого само в душегубката27, той се чувствувал като отново роден.

— Да лежиш в затвора днес, е смешна работа — продължи да се хвали Швейк, — няма насичане, няма испански ботуши. Имаме си легла, имаме си маса, пейка, не сме наблъскани като сардели, дават ни чорба, дават ни хляб, донасят ни и кана с вода, клозетът ни е под носа. Напредъкът личи във всяко отношение. Вярно, че мястото, дето ни разпитват, е малко далечко, през три коридора на по-горния етаж, но затова пък коридорите са чисти и оживени. Тук повели едного насам, там — другиго нататък, млади, стари, от мъжки и от женски пол. Радваш се, че поне не си сам. Всеки си върви спокойно по пътя и не го е страх, че в канцеларията може да му кажат: „И така на съвещанието ние решихме утре по ваш избор да бъдете насечен или изгорен.“ Сигурен съм, че в такъв случай изборът ще бъде много труден и че не един от нас в такъв момент просто ще се шашне. Да, да, днес положението се е променило в наша полза.

Тъкмо беше завършил защитата на модерния граждански затвор, когато надзирателят отвори вратата и извика:

— Швейк, облечи се и хайде на разпит.

— А бе то аз да се облека — отговори Швейк, — нямам нищо против, но ме е страх, че е станала някаква грешка, мене ме изгониха вече един път от разпит. И после, страх ме е да не се сърдят останалите господа тук, задето мене ме разпитват вече два пъти, а те още не са били на разпит тая вечер. Може да имат претенции хората.

— Мърдай по-скоро и не дрънкай — чу в отговор на джентълменската си проява Швейк.

Той отново се озова пред господина с престъпното изражение, който, без какъвто и да е увод, го попита твърдо и безапелационно:

— Признавате ли всичко?

Швейк впери добрите си сини очи в неумолимия човек и каза меко:

— Ако желаете да призная, ваша милост, ще си призная, това не може да ми навреди. Но ако кажете: „Швейк, недей признава нищо“ — аз ще отричам до последна капка кръв.

Строгият господин дописа нещо в книжата и като подаде на Швейк писалката, покани го да подпише.

И Швейк подписа донесението на Бретшнайдер, като добави следното:

„Всички гореизложени обвинения срещу мене отговарят на истината.

Йозеф Швейк“

Подписал вече, той се обърна към строгия господин:

— Има ли още нещо за подписване? Или да дойда утре сутринта?

— Сутринта ще ви откарат в Углавния съд — гласеше отговорът.

— В колко часа, ваша милост? Боже мой, дано само не се успя!

— Вън! — изрева днес за втори път гласът отвъд масата, пред която стоеше Швейк.

На връщане в новия си дом с решетки Швейк каза на стражаря, който го съпровождаше:

— Всичко върви като по мед и масло, много добре е организирано.

Едва се затвори вратата подир него и другарите му затворници го обсипаха с различни въпроси, на които Швейк отговори недвусмислено:

— Току-що признах, че съм убил ерцхерцога Фердинанд.

Шестимата мъже се свиха ужасени под въшливите си одеяла, само бошнакът рече:

— Добро дошли!

Като лягаше на походното легло, Швейк каза:

— Ей, че глупаво, задето няма будилник.

Заранта обаче го събудиха и без будилник и точно в шест часа го подкараха със „зеления Антон“28 към Областния углавен съд.

— Рано пиле рано пее — каза Швейк на спътниците си, когато „зеленият Антон“ излизаше през вратата на Дирекцията на полицията.

Швейк пред съдебните лекари

Чистите, приветливи стаички на Областния углавен съд направиха крайно благоприятно впечатление на Швейк: и белосаните стени, и черно боядисаните решетки, и дебелият господин Демартини, главен надзирател в предварителния арест, с виолетови нашивки и със също такъв кант на казионната си фуражка. Виолетовият цвят се употребява по предписание не само тук, но и при религиозните обреди на велика сряда и велики петък.

Повтаряше се славната история на римското владичество в Ерусалим. Затворниците биваха завеждани долу в партера и представяни на пилатовците от хиляда деветстотин и четиринадесета година. А съдиите-следователи, пилатовците на новото време, вместо честно да си умиват ръцете, изпращаха да им купуват мезе и пилзенска бира у Тайсиг и предаваха на държавната прокуратура все нови и нови обвинения.

Обикновено тук се губеше всяка логика и побеждаваше §, § душеше жертвите си, § простееше, § съскаше, § се смееше, § заплашваше, § убиваше и не прощаваше. Тук съдиите бяха жонгльори в законите, жреци на буквата от кодекса, палачи на обвиняемите, тигри от австрийската джунгла, които премерваха скока си върху обвиняемия според номера на параграфа.

Изключение правеха неколцина господа (същото беше и в Дирекция на полицията), които не гледаха на закона толкова сериозно. Между къклицата винаги ще се срещне и пшеница.

При един такъв господин доведоха Швейк на разпит. Тоя възстар господин, с добродушен израз на лицето, на времето при разпита на известния убиец Валеш никога не забравял да му каже: „Заповядайте, седнете, господин Валеш. За ваше щастие има един свободен стол.“

Когато доведоха Швейк, той с присъщата си любезност го помоли да седне и каза:

— Значи, вие сте господин Швейк?

— Предполагам — отговори Швейк, — че аз трябва да съм, тъй като и татко ми бе Швейк, а майка ми — госпожа Швейкова. Не мога да им нанеса такъв позор и да се отрека от името си.

По лицето на следователя премина любезна усмивка.

— Хубава каша сте забъркали вие. Много нещо ви тежи на съвестта.

— На мене винаги много неща ми тежат на съвестта — каза Швейк, като се усмихваше още по-любезно от следователя. — На моята съвест тежат може би много повече неща, отколкото на вашата, ваша милост.

— Това личи от протокола, който сте подписали — с не по-малко любезен тон каза следователят, — в полицията не упражниха ли някакво насилие върху вас?

— Ами, ваша милост, аз ги попитах дали да подпиша и когато ми казаха да подпиша, аз ги послушах. Да не взема да се бия с тях заради подписа си. Това решително не би ми помогнало. Ред трябва да има.

— Вие напълно здрав ли се чувствувате, господин Швейк?

— Да съм съвсем здрав, не съм, ваша милост. Имам ревматизъм, мажа се с оподелдок.

Старият господин отново се усмихна любезно.

— Какво ще кажете, да ви изпратим на преглед при съдебните лекари?

— Аз мисля, че не ще да съм толкова зле, та господата да си губят времето с мене. Мене ме гледа вече някакъв доктор в Дирекция на полицията дали нямам трипер.

— Знаете ли, господин Швейк, ние все пак ще направим тоя опит със съдебните лекари. Ще съставим една хубава комисийка, ще ви оставим да поседите в предварителния арест, а вие през това време ще починете хубаво. Засега още един въпрос. Според протокола вие сте заявили публично, че скоро щяла да избухне война?

— Да, да, да, ваша милост, в най-скоро време ще избухне.

— А не ви ли се случват от време на време някакви припадъци?

— Няма такива работи. Веднъж само насмалко щях да припадна, когато ме блъсна един автомобил на Карловия площад, но това беше много отдавна.

С това разпитът се свърши. Швейк подаде ръка на съдебния следовател и като се върна в килията си, каза на своите другари по съдба:

— Сега пък ще ме гледат съдебни лекари. Все заради убийството на ерцхерцога Фердинанд.

— Гледан съм вече от съдебни лекари — каза един млад човек, — изправили ме бяха тогава пред съда заради едни килими. Намериха ме малоумен. Сега пък ме държат за злоупотреба, продал съм бил държавна вещ — една парна вършачка — и злоупотребил парите, но нищо не могат да ми направят. Адвокатът вчера казваше, че щом съм бил признат веднъж за малоумен, това трябвало да ми държи влага за цял живот.

— Не им вярвам аз на тия съдебни лекари — отбеляза един интелигентен на глед човек. — На времето, когато подправях полици, за всеки случай посещавах и лекциите на доктор Хеверох29 и след като ме заловиха, започнах да се преструвам на паралитик, точно по описанието на доктор Хеверох. Ухапах крака на един лекар от комисията, изпих мастилото от мастилницата и се изтаковах — с извинение — пред цялата комисия в един от ъглите на помещението. Но понеже бях ухапал прасеца на член от комисията, намериха ме за съвсем здрав и така си пропаднах.

— Мене съвсем не ме е страх от прегледа на тия господа — заяви Швейк. — Когато служех войник, гледа ме един ветеринарен лекар и всичко свърши много добре.

— Съдебните лекари са големи гадове — обади се един дребен, свитичък човек. — Неотдавна по някаква случайност в ливадата ми изкопаха човешки скелет и съдебните лекари заявиха, че скелетът бил убит преди тридесет години с удар на някакъв тъп предмет по главата. Аз съм на тридесет и осем години и ме държат затворен, въпреки че си имам и кръщелно свидетелство, и извлечение от регистрите, и адресен билет.

— Аз мисля — рече Швейк, — че трябва да погледнем на тия неща по-безпристрастно. То, ако е въпрос за грешки, всеки може да сгреши, даже всеки непременно ще сгреши, колкото повече мисли за нещо. Съдебните лекари са хора, а хората си имат грешки. Така веднъж в Нусле, когато се връщах от „Банзетите“, тъкмо при моста на Ботич, до мене се приближи някакъв господин и ме цапароса с палка по главата. Като ме видя проснат на земята, той драсна клечка кибрит и рече: „А, грешка, това не е той.“ И толкова се ядоса, задето сбъркал, че ме цапароса още веднъж по гърба. Такава е човешката природа: човек греши, докато е жив. Както оня господин, дето намерил през нощта полуизмръзнало бясно куче. Взел го със себе си и го мушнал в кревата на жена си. Като се стоплил оня ми ти пес, взел, че изпохапал цялото семейство, а бебето в люлката разкъсал я изял. Ще ви разправя как сгреши един стругар, който живееше в нашата къща. Отключил той една нощ подолската църквица, защото помислил, че се намира в къщи. Събул се в сакристията30, като смятал, че е кухнята, легнал си на олтара и нали мислел, че си е в къщи в леглото, покрил се с разни ми ти там раса и подрасници, а под главата си сложил евангелието и други свещени книги, та да му е по-високо. Намира го клисарят сутринта и стругарят, опомнил се вече, най-добросърдечно му казва, че е станало грешка. „Хубава грешка — казал клисарят, — зарад тая грешка ще трябва да преосвещаваме черквата.“ После стругаря го изпратиха при съдебните лекари и те му доказаха, че е бил съвсем нормален и трезвен, защото, ако бил пиян, нямало да може да намери ключалката на черковната врата. По-късно същият стругар умря в Панкрац. Или ще ви разправя как сгреши едно полицейско куче в Кладно, кучето от вълча порода на известния ротмистър Ротър. Ротмистър Ротър въдеше такива кучета и си правеше различни опити със скитници. Постепенно скитниците започнаха да заобикалят Кладненско. Затова от време на време той заповядваше на стражарите на всяка цена да му доведат някакъв подозрителен човек. И така те му доведоха веднъж един доста прилично облечен човек, намерили го в Ланските гори да седи на един пън. Веднага нареди да отрежат единия от пешовете на сакото му, хвърли го на полицейските кучета да го подушат, след това хората му заведоха човека в някаква тухларна накрай града и пуснаха по следите му обучените кучета, които го намериха и го върнаха обратно. После го накараха да се катери по една стълба на тавана, да прескача ограда, да скача в рибарника, а кучетата — все по петите му. Накрая излезе, че този човек бил чешки депутат от радикалната партия. Като му омръзнал парламентът, отишъл на излет в Ланските гори. Ето защо казвам, че хората са грешни, че бъркат, няма значение дали са учени или прости, невъзпитани или идиоти. Грешат и министрите.

Комисията от съдебни лекари, която трябваше да реши дали духовният кръгозор на Швейк съответствува, или не на всички престъпления, в които го обвиняваха, се състоеше от трима необикновено сериозни господа, при което възгледите на всеки от тях поотделно никога не съвпадаха с възгледите на другите двама.

Тук бяха застъпени три различни научни школи и възгледи в психиатрията.

И ако в Швейковия случай се стигна до пълно единомислие между тия диаметрално противоположни научни лагери, това може да се обясни просто само с поразителното впечатление, което направи Швейк на цялата комисия. При влизането си в помещението, където трябваше да бъде изследвано душевното му състояние, забелязвайки на стената портрета на австрийския владетел, Швейк извика:

— Господа, да живее негово величество император Франц Йосиф Първи!

Работата бе съвсем ясна. Спонтанната проява на Швейк направи излишни цяла редица въпроси. Останаха само някои от най-важните, основаващи се върху системите на доктора по психиатрия Калерсон, доктор Хеверох и англичанина Уикинг. Отговорите на Швейк трябваше само да потвърдят създалото се вече впечатление.

— Радият по-тежък ли е от оловото?

— Аз не съм го мерил, моля ви се — отговори Швейк с милата си усмивка.

— Вярвате ли в края на света?

— Най-напред трябва да го видя — отговори нехайно Швейк, — но сигурен съм, че няма да настъпи утре.

— Бихте ли могли да изчислите диаметъра на земното кълбо?

— Не, това не бих могъл — отговори Швейк, — но аз, господа, също бих ви задал една гатанка: имате триетажна къща, във всеки етаж на тая къща има по осем прозореца. На покрива има две капандури и два комина. Във всеки етаж има по двама наематели. И сега кажете ми, господа, в коя година е умряла бабата на портиера?

Съдебните лекари се спогледаха многозначително, все пак един от тях зададе и следния въпрос:

— Знаете ли коя е най-голямата дълбочина в Тихия океан?

— Виж, това не зная — гласеше отговорът, — но мисля, че сигурно ще е по-голяма, отколкото дълбочината на Вълтава под Вишехрадската скала31.

Председателят на комисията лаконично попита:

— Достатъчно?

Въпреки това един от членовете на комисията поиска да му се отговори и на въпроса:

— Колко е дванадесет хиляди осемстотин деветдесет и седем по тринадесет хиляди осемстотин шестдесет и три?

— Седемстотин двадесет и девет — отговори Швейк, без да мигне.

— Струва ми се, че това е напълно достатъчно — каза председателят на комисията. — Можете да отведете обвиняемия.

— Благодаря ви, господа — учтиво се обади Швейк, — и за мене това е напълно достатъчно.

След като Швейк си излезе, колегията от тримата стигна до извода, че съгласно всички природни закони, открити от учените психиатри, Швейк е несъмнен идиот.

В доклада до съдията-следовател между другото фигурираше и следното: „Долуподписаните съдебни лекари констатирахме пълна духовна тъпота и вроден кретенизъм у представения на горепосочената комисия Йозеф Швейк, който се изразява с думи като: «Да живее негово величество Франц Йосиф I», който израз е напълно достатъчен, за да осветли душевното състояние на Йозеф Швейк като несъмнен идиотизъм. Ето защо долуподписаната комисия предлага: 1. Да се прекрати следствието срещу Йозеф Швейк. 2. Да се премести Йозеф Швейк за наблюдение в психиатричната клиника, за да се установи доколко е опасно душевното му състояние за околните.“

Докато комисията съставяше доклада си, Швейк разправяше на своите другари затворници:

— Плюха на Фердинанд и взеха да приказват с мене за още по-големи дивотии. Накрая си рекохме, че всичко казано е достатъчно, и се разделихме.

— Аз не вярвам на никого — отбеляза свитият дребен човек, на чиято ливада по някаква случайност бяха изкопали скелет, — всички са разбойници.

— И без разбойници не може — каза Швейк, като се изтегна на сламеника, — ако хората си мислеха само доброто, не би минало много и те биха се изпотрепали помежду си.

Швейк го изхвърлят от лудницата

По-късно, когато Швейк описваше живота си в лудницата, думите му звучаха като необикновено хвалебствие:

„Не мога да разбера наистина защо се сърдят лудите, като ги държат там. Там човек може да си лази гол по пода, да вие като чакал, да беснее и хапе. Ако човек направеше нещо такова на стъргалото, хората биха се учудили, но там това е най-обикновено нещо! Там има такава свобода, каквато не са сънували дори и социалистите. Там човек може да се представя и за дядо господ, и за Дева Мария, и за папата, и за английския крал, и за негово величество императора или за свети Вацлав, въпреки че последният постоянно беше вързан, гол и в изолация. Там имаше и един, който крещеше, че е архиепископ, но той нищо друго не вършеше, само ядеше и още нещо правеше, с извинение, нали знаете кое се римува с «ядеше», но там никой не се срамува от това. Един дори се представяше за свети Кирил и Методи, за да получава две дажби. А друг господин беше бременен и канеше всекиго на кръщене. Там бяха затворени много шахматисти, политици, рибари и скаути, маркосъбирачи и фотографи-любители. Един беше попаднал там заради някакви стари грънци, които наричал пепелници. Друг пък непрекъснато беше стегнат в усмирителна риза, за да не може да пресметне кога ще настане краят на света. Там се срещнах и с няколко професори. Един от тях ходеше все след мене и разправяше, че люлката на циганите била в Кърконошите32, друг пък ми обясняваше, че вътре в земното кълбо имало още едно, много по-голямо от външното.

Там всеки можеше да си говори, каквото му скимне, просто каквото му дойде на езика, като че ли се намираше в парламента. Понякога лудите си разправяха приказки и се посбиваха, ако се случеше много голямо нещастие с някоя от царските дъщери. Най-яростен беше един господин, който искаше да мине за шестнайсетия том на Отовия енциклопедически речник33 и де кого срещнеше, молеше му се да го разтвори и да намери заглавието «Шивачка за картонаж» — иначе бил загубен. Успокои се едва когато го стегнаха в усмирителна ряза. Тогава започна да се хвали, че са го сложили в книговезка преса и молеше да го обрежат модерно. Изобщо там се живееше като в рая. Можеш да ревеш, да кряскаш, да пееш, да плачеш, да мяукаш, да виеш, да скачаш, да се молиш, да се премяташ, да лазиш на четири крака, да подскачаш на един, да тичаш наоколо, да танцуваш, да се друсаш по цял ден и да се катериш по стените. Никой няма да дойде при тебе и да ти каже: «Не бива да правите така, господине, не е прилично, засрамете се, къде ви е възпитанието?» Вярно е обаче, че там има и съвсем тихи луди. Имаше например един възпитан изобретател, който непрекъснато си чоплеше носа и само един път дневно казваше: «Току-що открих електричеството.» Та ви казвам, много хубаво беше и тия няколко дни, които прекарах в лудницата, принадлежат към най-хубавите мигове в моя живот.“

И наистина още самото посрещане, което устроиха на Швейк в лудницата, където го изпратиха за наблюдения от Областния углавен съд, надмина очакванията му. Най-напред го съблякоха гол, после го заметнаха с някакъв халат и го заведоха да го окъпят, като го хванаха интимно под ръка, при което един от болногледачите го развличаше, като му разказваше някакъв еврейски анекдот. В банята го потопиха във вана с топла вода, после го извадиха и го сложиха под студен душ. Това повториха три пъти, след което го попитаха дали му харесва. Швейк каза, че тук е по-хубаво, отколкото в банята при Карловия мост и че много обича да се къпе.

— А ако ми изрежете ноктите и ми острижете косата, нищо вече няма да ми липсва до пълното щастие — добави той с приятна усмивка.

Удовлетвориха и това му желание, а след като го разтриха порядъчно със сюнгер, завиха го в един чаршаф и го занесоха в първо отделение, където го сложиха на легло, покриха го и го помолиха да заспи.

Швейк и днес още обича да си спомня за това: „Представете си, те ме носеха на ръце, на ръце ме отнесоха до самото легло. В тоя миг изпитвах неземно блаженство.“

На леглото той сладко заспа. След това го събудиха, за да му предложат канче мляко и кифла. Кифлата беше нарязана вече на малки късчета и докато един от болногледачите държеше двете ръце на Швейк, другият топеше късчета кифла в млякото и го хранеше, както се тъпчат гъски. Като го нахраниха, те го взеха под ръка и го заведоха в клозета, където го помолиха да се изходи по малка и голяма нужда.

И за този хубав миг Швейк разказва с любов. Вярвам, че не е нужно да възпроизвеждам думите му какво направили после с него. Ще спомена само, че Швейк каза: „Един от тях през това време ме държеше в прегръдките си.“

След това го върнаха, отново го настаниха в кревата и го помолиха да заспи. След известно време го събудиха и го заведоха в амбулаторията, където Швейк, застанал съвсем гол пред двама лекари, си припомни славния момент, когато се бе явил пред военна комисия. Неволно от устата му се отрони:

— Tauglich34.

— Какво казахте? — обади се един от лекарите. — Направете пет крачки напред и пет крачки назад.

Швейк направи десет.

— Аз нали ви казах — рече лекарят — да направите пет крачки.

— Не съм за няколко крачки — рече Швейк.

След това лекарите го поканиха да седне на стол и един от тях взе да го чука по коляното. После каза на другия, че рефлексите били напълно нормални, но той завъртя глава и на свой ред започна да почуква Швейк по коляното. През това време пък първият разтваряше клепачите на Швейк и преглеждаше зениците му. След това двамата отидоха до масата, където произнесоха няколко латински фрази.

— Слушайте, знаете ли да пеете? — попита единият от тях Швейк. — Бихте ли могли да ни изпеете някоя песен?

— Не ще и дума — отговори Швейк. — То аз нямам нито глас, нито музикален слух, но заради вас съм готов да опитам, щом сте решили да се забавлявате.

И Швейк захвана:

Младият монах защо ли

челото си свежда,

сълзи парещи два реда

защо ли нарежда?

— По-нататък не я знам — продължи Швейк. — Ако искате, ще ви изпея и:

Как тежи ми на сърцето,

как вълнуват се гърди ми,

тихо гледам ли нататък —

моя мила, скъпа си ми!

— И тая по-нататък не я знам — въздъхна Швейк. — Знам още първия куплет от „Къде си, край мой роден?“35, освен това „Генерал Виндишгрец36 война е захванал с тия от Изтока царски генерали“ и още няколко такива народни песни като: „Боже, императора пази“37 и „Войската ни кога наближи Яромерж, града голяма“, и „Хиляди пъти те поздравяваме“38.

Двамата доктори се спогледаха и единият от тях попита Швейк:

— Душевното ви състояние било ли е изследвано вече някога?

— В казармата — отговори Швейк тържествено и гордо, — господа военните лекари ме провъзгласиха официално за несъмнен идиот.

— На мене ми се струва, че сте симулант! — изрева другият лекар на Швейк.

— Аз, господа — бранеше се Швейк, — не съм никакъв симулант, аз съм истински идиот, можете да проверите в канцеларията на Ческе Будейовице или във военното окръжие в Карлин!

По-възрастният лекар махна безнадеждно ръка и сочейки Швейк, каза на болногледачите:

— На тоя ще му върнете дрехите и ще го заведете в трето отделение, първи коридор. После един от вас да се върне и да занесе папката му в канцеларията. И кажете там по-бърже да уредят всичко, та да се отървем по-скоро от него.

Лекарите хвърлиха още един унищожителен поглед към Швейк, който се кланяше учтиво и се отдръпваше заднишком към вратата. На въпроса на един от болногледачите що за глупости прави, той отговори:

— Понеже съм гол, необлечен, не искам да покажа на господата нещо, което да ги накара да помислят, че съм неучтив и простак.

От момента, когато получиха нареждане да върнат дрехите на Швейк, болногледачите престанаха да полагат каквито и да било грижи за него. Заповядаха му да се облече и един от тях го заведе в трето отделение. Там Швейк престоя няколко дни, докато в канцеларията уреждаха писмено изхвърлянето му, и има възможност да прави симпатичните си наблюдения.

Разочарованите лекари го прецениха като „не особено интелигентен симулант“ и понеже го освободиха тъкмо преди обед, стигна се до малка сцена.

Швейк заяви, че като го изхвърлят от лудницата, нямат право да го лишават от обед.

На разправията тури край повиканият от вратаря полицай, който заведе Швейк в полицейския участък на Салмова улица.

Швейк в полицейския участък на улица Салмова

След хубавите слънчеви дни в лудницата за Швейк настъпиха часове на изпитания. Полицейският инспектор Браун инсценира срещата си с Швейк с жестокостта на римски палач от времето на прелестния император Нерон. Със същата твърдост, с която римляните някога казвали: „Хвърлете тоя негодник, християнин, на лъвовете“, инспекторът Браун каза: „Турете го зад решетките!“

Нито дума повече, нито дума по-малко. Само очите на полицейския инспектор Браун заблестяха от особено перверзно удоволствие.

Швейк се поклони и каза гордо:

— Готов съм, господа. Струва ми се, че решетките означават нещо като арест, а това не е чак толкова лошо.

— Много, много не ни се фукай — каза му стражарят.

Швейк пък му отвърна:

— Аз съм съвсем скромен и ще ви бъда признателен за всичко, което направите за мене.

На нара в ареста седеше някакъв замислен човек. Той гледаше апатично и когато ключът проскърца в ключалката, по лицето му можеше да се прочете, че не вярва, че вратата се отваря, за да го освободят.

— Кланям се, ваша милост — рече Швейк, като седна до него на нара. — Колко ли може да бъде часът?

— Това никак не ме интересува — отговори замисленият човек.

— Тук не е лошо — поднови Швейк опита си да завърже разговор. — Нарът е от рендосани дъски.

Сериозният човек не отговори, стана и започна бърже да се движи в малкото пространство между вратата и нара, като че бързаше да спаси нещо.

През това време Швейк с любопитство наблюдаваше надписите, надраскани по стените. Имаше надпис, в който неизвестен затворник се кълнеше в небето, че ще води борба на живот и смърт с полицията. Текстът бе следният: „Вие ще си го изядете.“ Друг затворник бе записал: „Ич не ми пука, ченгета.“ Трети само констатираше факта: „Лежах тук на 5 юни 1913 г. Държаха се с мене добре, Йозеф Маречек, търговец от Вършовице“. Но имаше и надпис, който потрисаше с дълбочината си: „Милост, велики боже…“, а под него: „Ще ми хванете х.“ Буквата „х“ обаче беше задраскана и встрани някой бе добавил с големи букви: „краката“.

Наред с това някоя поетична душа бе написала стихове: „Край потока тъжен ази скитам, слънчо ален скрива се зад планини, върховете озарени питам: где прекарва мойта мила своите дни?“

Човекът, който тичаше между вратата и наровете, като че искаше да спечели първенство на маратонско бягане, се спря и задъхан седна пак на старото си място, подпря глава на ръце и изведнъж изрева:

— Пуснете ме да изляза! Не, те няма да ме пуснат — проговори той на себе си, — не искат да ме пуснат и туйто. А ме докараха още в шест часа сутринта.

Изведнъж той изпадна в състояние на общителност, стана и попита Швейк:

— Нямате ли случайно ремък, за да туря най-сетне край на всичко това?

— С удоволствие ще ви услужа — отговори Швейк, като започна да разпасва ремъка си, — никога досега не съм виждал как се бесят хора в ареста с ремък. Лошото е само това — продължи той, като се озърташе, — че тук няма никаква кука. Дръжката на прозореца няма да ви удържи. Освен да се обесите клекнал до нара, както беше направил в Емауския манастир39 един калугер, който увисна на разпятието заради една млада еврейка. Много обичам самоубийците, хайде, плюйте си на ръцете.

Мрачният човек погледна ремъка, който Швейк му мушна в ръката, хвърли го в ъгъла и заплака, като размазваше сълзите с очернените си ръце и издаваше при това гракоподобни звуци.

— Аз имам дечица, затвориха ме заради пиянство и безнравствен живот, господи боже мой, клетата ми жена! Какво ли ще кажат в службата? Аз имам дечица, затвориха ме заради пиянство и безнравствен живот — и т.н. и т.н. до безкрай.

Най-после той все пак се поуспокои малко, отиде до вратата и започна да я рита и да я удря с юмруци. Иззад вратата отекнаха стъпки и се чу глас:

— Какво искате?

— Пуснете ме да изляза! — каза той с такъв тон, като че ли животът бе загубил всякакъв смисъл за него.

— Къде? — гласеше въпросът от другата страна.

— Да ида на работа — отговори нещастният баща, чиновник, пияница и развратник.

В тишината на коридора отекна смях, грозен смях, и стъпките отново се отдалечиха.

— Изглежда, че господинът отвън ви мрази, щом ви се смее така — каза Швейк, когато загубилият надежда човек отново седна до него. — Нищо чудно, такъв стражар, когато е ядосан, е способен да направи голяма пакост, а когато е още по-ядосан, е готов на всичко. Като не искате да се обесите, стойте спокойно и чакайте да видите как ще се развият събитията. Щом сте чиновник, женен и щом имате деца при това, признавам, че е страшно. Вие май сте убеден, че ще ви уволнят от работа, ако се не лъжа.

— Не мога да ви кажа — въздъхна мрачният, — тъй като сам не помня какво съм вършил, знам само, че ме изхвърлиха отнякъде, че после исках да се върна обратно, за да си запаля пурата. А отначало всичко започна така хубаво! Началникът на нашето отделение беше именник и ни покани да се почерпим в една кръчма, после отидохме във втора, трета, четвърта, пета, шеста, седма, осма, девета…

— Искате ли да ви помогна да броите? — запита Швейк. — Аз съм врял и кипял в тия работи. Веднъж за една нощ обиколих двадесет и осем заведения. Но мога да кажа с чисто сърце, че никъде не съм пил повече от три бири.

— С една дума — продължи нещастният подчинен на началника, който така блестящо празнувал именния си ден, — след като бяхме посетили около дузина различни механи, забелязахме, че началникът е изчезнал, въпреки че го бяхме вързали на връвчица и го водехме със себе си като кученце. Върнахме се ние обратно да го търсим и накрая се загубихме едни други. Най-после аз се озовах в един от нощните локали във Винохради40, много прилично заведение, където пих някакъв ликьор направо от бутилката. Какво съм правил по-нататък, не помня, знам само онова, което рапортуваха двамата полицаи, когато ме доведоха тук, в участъка: бил съм пиян, неморално съм се държал, набил съм една дама, разрязал съм с джобно ножче чужда шапка, която съм снел от закачалката, разгонил съм дамския оркестър, публично съм обвинил оберкелнера в кражба на двадесет крони, счупил съм мраморната плоча на масата, на която съм седял, и нарочно съм плюл в кафето на някакъв непознат господин от съседната маса. Друго нищо не съм правил, поне не мога да си спомня да съм направил и нещо друго. Но, повярвайте ми, аз съм солиден, интелигентен човек, който не мисли за нищо друго освен за семейството си. Вие какво ще кажете? Та аз не съм някакъв гюрултаджия.

— Голям зор ли видяхте, докато счупите мраморната плоча — попита с любопитство Швейк вместо отговор, — или я преполовихте от един път?

— От един път — отговори интелигентният господин.

— Тогава сте загубен — каза Швейк замислено. — Ще ви докажат, че сте я счупили предумишлено, тъй като предварително сте се упражнявали за това. Ами кафето на непознатия господин, в което сте плюл, с ром ли беше или без ром?

И без да дочака отговор, поясни:

— Ако е било с ром — по-лошо, защото е по-скъпо. В съда всичко се пресмята, натъкмява, та ако е гарга, поне рошава да е.

— В съда… — малодушно прошушна порядъчният глава на семейство и като се оклюма, изпадна в неприятното състояние, когато човек го яде съвестта му41.

— А домашните ви — попита Швейк — знаят ли, че сте арестуван, или ще научат едва от вестниците?

— Вие мислите ли, че и вестниците ще съобщят? — наивно попита жертвата на именния ден на началника.

— Това е повече от сигурно — отговори Швейк прямо, тъй като нямаше навик да скрива истината от събеседника си. — Съобщението за вас ще хареса извънредно много на всички читатели. И аз обичам да чета колоната за пияниците и буйствата им. Неотдавна „При чашата“ един от посетителите взе, че си счупи главата с чашата. Подхвърли я нагоре и застана под нея. Откараха го и още на сутринта четохме за него във вестника. Веднъж пък в „Бендловка“ зашлевих плесница на един гробар и той ми я върна. За да се помирим, трябваше да ни арестуват и двамата. Още същия ден излезе съобщение в следобедника. Или пък когато господин съветникът счупи две таблички в кафенето „При мъртвеца“, мислите ли, че го пощадиха? И за него вестниците съобщиха на следния ден. Вие можете само да изпратите опровержение от затвора до редакцията, че съобщението, отпечатано във вестника, не се отнася за вас, че вие не сте същият господин, нито сте негов роднина. Едновременно с това бихте могли да изпратите в къщи писмо да изрежат и запазят опровержението, за да можете да го прочетете, след като си излежите наказанието.

— Студено ли ви е? — попита Швейк съчувствено, като забеляза, че интелигентният господин започна да трепери. — Краят на лятото тази година излезе нещо много студен.

— Загубен съм — зарида другарят на Швейк, — свършено е с кариерата ми.

— Точно така — охотно се съгласи Швейк, — след като си излежите наказанието и не ви приемат обратно на работа в учреждението, май няма да бъде много лесно да си намерите нова работа. Нали знаете, навсякъде ще ви искат свидетелство за честност и благонадеждност, даже и при живодера да поискате да постъпите. Да. Такова едно краткотрайно удоволствие, което сте си позволили, често пъти излиза през носа. Ами госпожата и децата ще имат ли от какво да живеят, докато бъдете в затвора? Или тя ще трябва да тръгне по просия и да учи децата на различни безобразия?

Чу се хълцане:

— Клетите ми дечица, бедната ми жена!

Разкаялият се безобразник стана и започна да разказва за дечицата си: пет били, най-голямото било на дванадесет години и било скаут. Пиело само вода и би трябвало да служи за пример на баща си, който вършел подобно нещо за пръв в живота си.

— Скаут ли? — извика Швейк. — Много обичам да слушам скаутски истории. Веднъж в Мидловари край Злив, околия Хлубока, окръг Ческе Будейовице, тъкмо когато провеждахме деветдесет и първото си учение, селяните от околността организираха в общинската гора хайка за скаути, които се бяха развъдили там. Хванаха трима. Най-малкият от тях, когато го връзваха, така пищеше, вряскаше и се вайкаше, че ние, калените войници, не можахме да издържим и се отдалечихме. Докато ги вързаха, тримата скаути изпохапаха осем селяни. По-късно на следствието при кмета, под ударите на дряновицата, те признаха, че няма нито една ливада в местността, която да не са изпотъпкали, на която да не са се търкаляли и излежавали на слънце. По-нататък признаха, че житото на голямата нива край Ражице изгоряло преди самата жътва само по една случайност, когато пекли на шиш сърната, която изненадали с ножове в общинската гора. В леговището им сред гората намериха повече от петдесет кила оглозгани кости на домашни птици и дивеч, огромно количество костилки от череши, маса огризки от неузрели ябълки и други вкусни неща.

Нещастният баща на скаута обаче не се поддаваше на успокояване.

— Как можах? — вайкаше се той. — Името ми сега е опетнено завинаги.

— Точно така — каза Швейк с вродената си откровеност, — след случилото се името ви остава опетнено за цял живот. Като прочетат във вестника, и вашите познати ще прибавят по нещичко. То си е в реда на нещата, но вие не си туряйте кахър на сърцето. Хората с лоша и разклатена репутация са поне десет пъти повече, отколкото тия, които се ползуват с безупречно име. Това е само една нищожна дреболия.

В коридора се чуха стъпки, в ключалката затрещя ключ, вратата се отвори и полицаят извика името на Швейк.

— Прощавайте — обърна се към него Швейк рицарски, — аз съм тук едва от дванадесет часа на обед, а господинът е дошъл още в шест часа сутринта. Аз не бързам много.

Вместо отговор силната ръка на стражаря измъкна Швейк в коридора и мълком го изведе по стълбището на първия етаж.

На бюрото в стая № 2 седеше полицейският комисар, дебел господин с бодър вид, който каза на Швейк:

— Значи, вие сте Швейк? А как попаднахте тук?

— По най-обикновен начин — отговори Швейк, — доведе ме един стражар, понеже не исках да се съглася да ме изхвърлят от лудницата без обед. Да не съм някоя улична мома!

— Знаете ли какво, Швейк — любезно му каза комисарят. — Вместо да се ядосваме тук с вас, няма ли да бъде по-добре да ви изпратим в Дирекция на полицията?

— Вие, както се казва — рече Швейк спокоен, — сте господар на положението. Да се разтъпча сега привечер до Дирекция на полицията — за мене ще бъде малка приятна разходка.

— Много се радвам, че се разбрахме — каза весело полицейският комисар, — няма нищо по-хубаво от разбирателството. Не е ли така, Швейк?

— И аз много обичам да се допитвам до хората — отговори Швейк, — повярвайте, господин комисар, никога няма да забравя добрината ви.

След като се поклони вежливо, той тръгна заедно с полицая надолу към караулното помещение. След четвърт час гражданите видяха Швейк на ъгъла на улица Йечна и Карловия площад, придружаван от друг полицай, който носеше под ръка обемиста книга с немски надпис „Arrestantenbuch“42.

На ъгъла на улица Спалена Швейк и спътникът му се натъкнаха на тълпа хора, които се трупаха около един залепен плакат.

— Това е манифестът на негово величество императора по случай обявяването на войната — каза стражарят на Швейк.

— Аз предвиждах това — рече Швейк, — но в лудницата все още нищо не знаят, въпреки че би трябвало да научат за това от първа ръка.

— Откъде накъде? — запита стражарят.

— А че там има много офицери — обясни Швейк, а когато се приближиха до друга група, която се блъскаше пред манифеста, Швейк извика:

— Да живее император Франц Йосиф! Победата е наша!

Някой от ентусиазираната тълпа му нахлупи шапката на ушите и така, заобиколен от голямо множество, добрият войник Швейк за втори път прекрачи прага на Дирекция на полицията.

— Ние сто на сто ще спечелим войната, повтарям ви го още веднъж, господа! — С тия думи Швейк се раздели с тълпата, която го изпращаше.

А някъде откъм мъгливите хоризонти на историята към Европа бавно се носеше истината, че утрешният ден ще провали плановете на днешния.

След пробив в омагьосания кръг Швейк отново в къщи

В сградата на Дирекция на полицията витаеше духът на чуждия авторитет, който се опитваше да установи доколко е ентусиазирано населението от обявяването на войната. С изключение на неколцина, които не скриваха, че са синове на народа, който ще трябва да пролее кръвта си за напълно чужди интереси, Дирекцията представяше най-великолепната колекция от хищници-бюрократи, които разчитаха само на затвора и бесилото, за да защитят съществуването на изкривените параграфи.

При това те се отнасяха към жертвите си с язвителна вежливост, като претегляха предварително всяка дума.

— Много съжалявам, че вие отново попадате в нашите ръце — каза един от тия хищници с черно жълта козина43, когато му доведоха Швейк. — Ние мислехме, че ще се поправите, но сме се измамили.

Швейк мълчаливо кимна глава и лицето му имаше такова невинно изражение, че черно-жълтият хищник го погледна въпросително и подчерта:

— Недейте гледа така глупаво. — Но веднага възвърна любезния си тон и продължи: — За нас наистина е много неприятно да ви държим арестуван. Мога да ви уверя, че по мое мнение вашата вина не е и толкова голяма, тъй като при вашата не особено висока интелигентност няма съмнение, че сте били подведен. Кажете ми, господин Швейк, кой собствено ви подвежда да вършите такива глупости?

Швейк се изкашля и каза:

— Че аз не зная за никакви глупости.

— А това нима не е глупост, господин Швейк — каза изкуственият бащин тон. — От рапорта на полицая, който ви е довел, личи, че вие сте предизвикали събиране на хора пред залепения на един ъгъл манифест по случай обявяването на войната и че сте бунтували хората с виковете си: „Да живее император Франц Йосиф! Победата е наша!“

— Аз не можех да бездействувам — заяви Швейк, като устреми добрите си очи в зениците на инквизитора, — аз така се ядосах, като видях, че всички четат манифеста по случай войната и не проявяват никаква радост! Никакво ликуване, никакво „ура“, нищо, съвсем нищо, господин съветник. Също като че ли не ги засяга. И тогава аз, старият воин от деветдесет и първи полк44, не можах да се стърпя и извиках тия думи. И мисля, че ако вие бяхте на моето място, бихте направили същото. Щом като сме във война, тя трябва да се спечели и трябва да се вика „ура“ за негово величество императора, никой не може да ме убеди в обратното!

Притиснат до стената, черно-жълтият хищник не можа да издържи погледа на невинния агнец Швейк, наведе глава над книжата си и каза:

— Разбирам напълно ентусиазма ви, но той е трябвало да се прояви при други обстоятелства. Вие сам знаете много добре, че сте били воден от полицай, така че вашата патриотична проява трябва да е била схваната от публиката по-скоро в ироничен, отколкото в сериозен смисъл.

— Когато някого карат в полицията — отговори Швейк, — това е труден момент в живота му. Но когато човек и в такъв труден момент не забравя какво се полага да извърши при обявяване на война, аз мисля, че такъв човек не е толкова лош.

Черно-жълтият хищник изръмжа и се вгледа още веднъж в очите на Швейк.

Швейк отговори с невинната, мека, скромна и нежна топлина на своя поглед.

Един миг и двамата се гледаха втренчено.

— Вървете по дяволите, Швейк — измърмори най-после чиновническата зурла, — ако попаднете още веднъж тук, тогава вече, без да ви питам, ще ви изпратя направо във военнополевия съд на Храдчани45. Разбрахте ли?

И докато се усети, Швейк се приближи до него, целуна му ръка и каза:

— Господ здраве да ви дава, ако някога ви потрябва някое чистокръвно кученце, благоволете да се обърнете към мене. Търгувам с кучета.

Така Швейк отново се озова на свобода.

Разсъжденията му по пътя за в къщи дали по-напред да се отбие „При чашата“ завършиха с това, че той отвори същата врата, през която преди известно време бе излязъл, придружен от детектива Бретшнайдер.

В кръчмата цареше гробна тишина. Имаше няколко посетители, между които и клисарят на „Свети Аполинарий“46. Всички изглеждаха мрачни. Зад тезгяха беше седнала кръчмарката Паливецова и тъпо гледаше бирените канелки.

— Е, аз се върнах вече — весело рече Швейк, — дайте ми една бира. Къде е господин Паливец, не се ли е върнал още?

Вместо да отговори, жената на Паливец заплака и като подчертаваше нещастието си чрез особената интонация на всяка дума, простена:

— Осъдиха го… на десет години… преди… една… седмица.

— Я го гледай ти — рече Швейк, — та той вече излежал седем дена.

— Толкова беше внимателен — плачеше Паливецова, — нали помните как се хвалеше с предпазливостта си?

Посетителите в кръчмата упорито мълчаха, като че ли тук витаеше духът на Паливец и ги напътваше към още по-голяма предпазливост.

— Предпазливостта е майка на мъдростта — рече Швейк, като седна да пие бирата си, в пяната на която сълзите на госпожа Паливецова бяха пробили малки дупчици, докато му носеше чашата на масата, — самото време днес е такова, че кара човек да бъде предпазлив.

— Вчера имахме две погребения — опита се да отбие разговора в друга посока клисарят на „Свети Аполинарий“.

— Трябва да е умрял някой, а? — каза друг посетител, след което пък трети добави:

— Погребенията с катафалка ли бяха?

— Интересно, какви ще бъдат сега военните погребения? — каза Швейк.

Посетителите се вдигнаха, платиха и тихо си отидоха. Швейк остана сам с госпожа Паливецова.

— Никога не съм предполагал — рече той, — че могат да осъдят невинен човек на десет години. Чух, че осъдили един невинен на пет години, но на десет, това вече е малко много.

— Какво да го правя, като си призна — продължи да плаче Паливецова, — както си го разправяше тук за мухите и за картината, така си го повтори и в Дирекцията, и в съда. Извикаха ме свидетелка по делото, но какво можех да им кажа аз, когато ми заявиха, че имам право да се откажа да дам показания, понеже съм била в роднински връзки с подсъдимия. Толкова се уплаших от тия роднински връзки с мъжа си, че за да не излезе още някоя неприятност, отказах да свидетелствувам. А той, нещастният, така ме погледна, че докато съм жива, няма да забравя очите му. А след като му прочетоха присъдата и го изведоха в коридора, той извика: „Да живее Свободата на мисълта“47 — толкова се беше побъркал.

— А господин Бретшнайдер идва ли още? — попита Швейк.

— Идва понякога — отговори кръчмарката. — Изпие една-две бири, попита ме кой посещава кръчмата и слуша как гостите си приказват за футболни мачове. Щом го видят, те винаги започват да приказват само за футбол. А той се върти на стола си, като че ли всеки миг му се иска да скокне и да се разбеснее. През цялото време успя да хване на въдицата си само един тапицер от Пряката улица.

— Всичкото е въпрос на опитност — забеляза Швейк, — тапицерът глупав човек ли беше?

— Горе-долу като мъжа ми — отговори Паливецова и се разплака. — Бретшнайдер го попита дали би стрелял срещу сърбите. А той му каза, че не знае да стреля, веднъж на стрелбището похарчил цяла крона за стрелба48. След това всички видяхме как господин Бретшнайдер извади бележника си и каза: „Я гледай, ето ти още една хубава държавна измяна!“ и излезе заедно с тапицера от Пряката улица, който вече не се върна.

— Те мнозина няма да се върнат — рече Швейк, — я дайте един ром.

Швейк тъкмо си поръчваше второ шишенце ром, когато в кръчмата влезе тайният полицай Бретшнайдер. Той хвърли бегъл поглед към тезгяха и празното заведение и седна при Швейк. Като си поръча пиво, той търпеливо зачака да чуе нещо от него.

Швейк сне от закачалката някакъв вестник и започна да чете обявленията на последната страница. След малко се обади:

— Гледай ти, някой си Чимпера от Страшков № 5, поща Рачиневес, продава стопанство с тридесет декара ниви, селото било на ж.п. линия, имало и училище.

Бретшнайдер нервно забарабани с пръсти по масата и се обърна към Швейк:

— Не мога да разбера защо ви интересува това стопанство, господин Швейк.

— А-а-а, вие ли сте — каза Швейк, като му подаде ръка, — аз не можах да ви позная, много ми е слаба паметта. За последен път ние се видяхме, ако се не лъжа, в канцеларията на Дирекция на полицията. С какво се занимавате оттогава, идвате ли често насам?

— Днес идвам заради вас — рече Бретшнайдер. — В Дирекция на полицията ми съобщиха, че продавате кучета. Трябва ми някой хубав мишеловец или шпиц, или нещо подобно.

— Мога да ви доставя, каквото обичате — отвърна Швейк. — Чистокръвно животно ли желаете или някое от улицата?

— Смятам — отговори Бретшнайдер, — че чистокръвното е за предпочитане.

— А не бихте ли желали полицейско куче? — запита Швейк. — Такова, което веднага надушва всичко и винаги открива следите на престъплението? Един месар във Вършовице49 има такова куче и го впряга в количката си, кучето, дето се казва, е сбъркало занаята си.

— Аз бих искал шпиц — каза Бретшнайдер спокойно и упорито, — шпиц, който да не хапе.

— Искате, значи, беззъб шпиц? — попита Швейк. — Ще ви намеря, един кръчмар от Дейвице има такова куче.

— По-добре тогава мишеловец — нерешително се обади Бретшнайдер, чиито кинологически познания бяха в зародиш. Ако не бе получил нареждане от Дирекция на полицията, той никога нямаше да научи нищо за кучешките породи.

Но заповедта бе ясна, точна и категорична. Да се запознае по-отблизо с Швейк на базата на търговията с кучета. За тая цел той имаше право да си избере помощници и да разполага със суми за покупка на кучета.

— Мишеловците биват големи и малки — каза Швейк. — Зная два малки и три големи. Петте заедно могат се събра на скута ви. Мога да ви ги препоръчам най-горещо.

— Това е тъкмо за мене работа — заяви Бретшнайдер, — а колко ще струва единият?

— Зависи от големината — отвърна Швейк. — Всичко зависи от големината. Мишеловецът не е теле, при мишеловците е тъкмо обратното, колкото са по-малки, толкова са по-скъпи.

— Иска ми са да са по-големи, та да ги бива и за пазачи — отговори Бретшнайдер, страхувайки се да не обремени много тайния фонд на полицията.

— Дадено — рече Швейк, — такива мога да ви продам по петдесет крони, а ако искате още по-големи, мога да ви ги дам и по четиридесет и пет, но ние забравихме едно нещо. Кутрета ли да бъдат или по-стари кучета, мъжки или женски?

— Все ми е едно — отговори Бретшнайдер, който тук се натъкваше на редица неизвестни за него досега проблеми. — Пригответе ми ги, а аз утре в седем часа вечерта ще дойда да си ги взема. Ще може ли?

— Ще може — сухо отвърна Швейк, — но в тоя случай ще бъда принуден да ви поискам залог от трийсет крони.

— Моля, моля — каза Бретшнайдер, като отброяваше парите. — А сега да пийнем по четвъртинка вино, аз черпя.

Когато изпиха четвъртинката, Швейк поръча още по четвъртинка, след това дойде ред пак на Бретшнайдер, който по тоя случай заяви, че днес не е длъжностно лице и покани Швейк да не се страхува от него и да говори свободно за политика.

Швейк заяви, че в кръчмата той никога не говори за политика, че въобще политиката е залъгалка за малки деца.

Бретшнайдер, напротив, имаше по-революционни схващания и каза, че всяка слаба държава била обречена на гибел, и попита Швейк какво е мнението му по тоя въпрос.

Швейк заяви, че не е имал работа с държавата, но че веднъж попаднало в ръцете му едно слабо санбернарско куче, което той подхранвал с военни сухари, и че то също така умряло.

Когато на масата бе сложена петата четвъртинка, Бретшнайдер се обяви за анархист и попита Швейк в коя организация да се запише.

Швейк му каза, че веднъж един анархист взел от него на изплащане един леонбергер50, който струвал сто крони, и го завлякъл с последната вноска.

Когато наченаха шестата четвъртинка, Бретшнайдер заговори за революцията и против мобилизацията.

Тогава Швейк се наведе към него и му пошепна на ухото:

— В заведението тъкмо влезе един посетител, гледайте да не ви чуе, защото може да си имате неприятности. Ето виждате ли, кръчмарката се разплака.

Госпожа Паливецова наистина плачеше зад тезгяха.

— Защо плачете, госпожа Паливецова? — попита Бретшнайдер. — За три месеца ще спечелим войната, ще дадат амнистия, вашият мъж ще се върне и тогава ще му дръпнем едно пиене за много години.

— Вие може би не мислите, че ще спечелим? — обърна се той към Швейк.

— Как не ви омръзна да ги дъвчете все едни и същи — каза Швейк, — трябва да се спечели и туйто. Но сега вече трябва да си вървя в къщи.

Швейк плати консумацията и се върна при старата си прислужница, госпожа Мюлерова, която много се уплаши, като видя, че човекът, който отключи вратата и влезе в квартирата, е Швейк.

— Аз мислех, ваша милост, че ще се върнете чак след няколко години — каза тя с обичайната си откровеност. — В квартирата ви три пъти правиха обиск, а като не можаха да намерят нищо, казаха, че сте загубен, понеже сте били рафиниран. И аз от състрадание приех в квартирата един портиер от нощно заведение.

Швейк веднага се убеди, че непознатият се е настанил в квартирата му много удобно. Той спеше в собственото му легло и даже бе толкова благороден, че се беше задоволил само с половината, а в другата половина бе настанил някакво дългокосо създание, което от благодарност го бе прегърнало насън около врата. Около леглото се търкаляха в безредие части от мъжки и дамски тоалет. От целия тоя хаос личеше, че портиерът от нощното заведение се беше върнал с дамата си във весело настроение.

— Господине — каза Швейк, като раздруса натрапника, — да не закъснеете за обед. Ще ми бъде много неприятно, ако се оплачете някога, че съм ви изхвърлил в момент, когато никъде не сервират обед.

Портиерът от нощното заведение беше сънен и мина много време, докато разбере, че собственикът на леглото се е върнал в къщи и сега предявява законните си права над него.

С обичайния за всички портиери от нощни заведения маниер тоя господин заяви, че ще набие всекиго, който се опита да го буди, и направи опит да продължи съня си.

Между това Швейк събра принадлежностите на тоалета му, донесе му ги до леглото и като го разтърси енергично, каза:

— Ако не се облечете, ще се опитам да ви изхвърля на улицата така, както сте. Много по-изгодно е за вас да изхвръкнете облечен.

— Ама аз исках да спя до осем часа вечерта — обади се изуменият портиер, като навличаше панталоните си. — Плащам на госпожата по две крони на ден за леглото и имам право да си водя и госпожици от заведението. Маржено, ставай!

Когато си беше сложил вече яката и връзваше връзката си, той се беше опомнил до такава степен, че започна да уверява Швейк, че нощното заведение „Мимоза“ е наистина едно от най-приличните нощни заведения. В него допускали само дами, чиито полицейски книжки били в пълен ред. Той най-сърдечно покани Швейк да го посети.

Партньорката му, напротив, не остана никак доволна от Швейк и пусна в ход няколко твърде благоприлични израза, от които с най-голямо благоприличие се отличаваше следният:

— Копеле такова архиепископско!

След като натрапниците си излязоха, Швейк отиде да се разправи с госпожа Мюлерова, но не можа да намери други следи от нея освен късче хартия, на което с молив бе надраскан разпиленият ѝ почерк. С необикновена лекота тя бе изразила мислите си относно нещастната случка с Швейковото легло, давано под наем на портиера на нощното заведение:

„Прощавайте, ваша милост, ние никога вече няма да се видим, защото аз ще скоча от прозореца.“

— Лъже — каза Швейк и зачака.

След половин час в кухнята се вмъкна нещастната госпожа Мюлерова и по съкрушения ѝ вид личеше, че чака от Швейк слова на утеха.

— Щом сте решили да скачате от прозореца — каза Швейк, — идете в стаята, аз съм отворил прозореца. Да скочите от кухненския прозорец, не бих ви съветвал, защото ще паднете в градината с розите, ще ги измачкате и ще трябва да ги плащате след това. От прозореца в стаята ще паднете тъкмо на тротоара и ако имате късмет, ще си счупите врата. Ако пък нямате късмет, ще изпочупите само всичките си ребра, ръцете и краката и ще се охарчите с разноски за лекуване в болницата.

Госпожа Мюлерова заплака, тихичко отиде в стаята, затвори прозореца и като се върна, каза:

— Голямо течение става, ваша милост, а за вашия ревматизъм това не е хубаво.

След това тя отиде да застеле леглото, с необичайно усърдие приведе всичко в ред, а като се върна при Швейк в кухнята, каза с насълзени очи:

— Двете кутрета, ваша милост, дето ги държахме на двора, умряха. А санбернарското куче избяга веднъж, когато правеха обиск.

— Брей, да му се не види — извика Швейк, — хубава каша е забъркало то, сигурно сега ще го търси полицията.

— То ухапа един от господа комисарите, който го измъкна изпод леглото — продължи госпожа Мюлерова. — Най-напред един от господата каза, че под леглото се крие някой. Тогава те поканиха санбернарското куче в името на закона да излезе и след като то не пожела, те го измъкнаха. А то, като не можа да ги налапа, се шмугна през вратата и не се върна вече. После те ме разпитваха кой идва у нас, дали не получаваме някакви пари от чужбина и подметнаха, че съм била глупава, като им казах, че пари от чужбина получаваме много рядко и че напоследък това е бил залогът от оня, директора в Бърно, за ангорската котка, за която бяхте дали обява в „Народна политика“ и вместо която му изпратихте в сандъче от фурми сляпото кутре на фокстериера. После те станаха много любезни и ми препоръчаха тоя портиер от нощното заведение, та да не ме било страх сама в къщи, същия портиер, когото благоволихте да изхвърлите…

— Не ми върви на мене с властите, госпожа Мюлерова — ще видите сега колцина ще се изтърсят да купуват кучета — въздъхна Швейк.

Не ми е известно дали господата, на които след преврата51 бе възложено да прегледат полицейския архив, са могли да разшифроват перата на тайния фонд на държавната полиция, където между другото се четеше: „С … 40 крони, Ф … 50 крони, Л … 80 крони“ и т.н. Те решително са изпаднали в грешка, ако са смятали, че С, Ф, Л са началните букви на някои господа, които за 40, 50, 80 и т.н. крони са продавали чешкия народ на черно-жълтия орел52.

„С“ означава санбернарско куче, „Ф“ — фокстериер, а „Л“ значи леонбергер. Всички тия кучета беше откупил Бретшнайдер от Швейк за Дирекция на полицията. Те бяха отвратителни изроди, които нямаха нищо общо с никоя от породите, за които ги беше представял Швейк.

Санбернарското куче беше мелез от нечистокръвен пудел и някой уличен пес, фокстериерът имаше уши на лисичар и ръст на месарски пес, а краката му бяха изкривени, като че беше прекарал английска болест. Леонбергерът с рунтавата си муцуна напомняше салонно мъниче, опашката му беше отсечена, на ръст не бе по-висок от лисичар, а задникът му бе оголен като на прочутите американски голишарчета.

У Швейк се появи и самият Калоус53 и купи едно облещено чудовище, което напомняше хиена, с грива на шотландско овчарско куче. В тайния фонд се прибави ново перо: „Х … 90 крони“.

Изродът бе минал за хрътка.

Но даже и Калоус не успя да изкопчи нищо от Швейк. Успехът му не бе по-добър от Бретшнайдеровия. Дори и най-тънките политически разговори Швейк свеждаше до лекуването на кучешка хрема у кутретата. Най-остроумните и двусмислени уловки завършваха с това, че Бретшнайдер си отвеждаше от Швейк ново, получено чрез най-странна кръстоска страшилище.

И това бе краят на знаменития детектив Бретшнайдер. След като събра в квартирата си седем такива изрода, той се затвори с тях в една задна стая и ги държа гладни, докато не го изядоха.

Той излезе толкова честен, че спести на държавното съкровище разноските за погребението си.

В досието му в Дирекция на полицията в графата „Повишения в службата“ бяха отбелязани следните изпълнени с трагика слова: „Изяден от собствените му кучета“.

По-късно, когато научи за това трагично събитие, Швейк каза:

— Едно не мога да разбера, как ли ще го сглобят при второто пришествие?

Швейк отива на война

Тъкмо в момента, когато горите по течението на река Раб54 в Галиция видяха австрийските войски да преминават реката в паническо бягство и когато долу в Сърбия австрийските дивизии една подир друга ядяха пердаха, който отдавна трябваше да получат, австрийското министерство на войната се сети, че и Швейк би могъл да помогне на монархията да излезе от задънения сокак, в който беше попаднала.

Когато на Швейк донесоха повиквателното: подир една седмица да се яви на лекарски преглед на Стрелецкия остров, той тъкмо лежеше на легло, съборен отново от ревматизма си.

В кухнята госпожа Мюлерова му приготвяше кафе.

— Госпожа Мюлерова — зачу тя от стаята тихия глас на Швейк, — госпожа Мюлерова, елате за малко.

Когато прислужницата застана до леглото му, Швейк ѝ каза със същия тих глас:

— Седнете, госпожа Мюлерова.

В гласа му имаше нещо тайнствено и тържествено. Когато госпожа Мюлерова седна, Швейк се изправи в леглото си и рече:

— Аз отивам на война!

— Господи, Богородице — извика госпожа Мюлерова, — какво ще правите там?

— Ще воювам — отговори Швейк със задгробен глас, — Австрия здравата го е загазила. Горе напират към Краков, а долу се натискат към Унгария. Където и да погледнеш, навсякъде ни тупат здравата, затуй ме и викат на война. Нали ви четох вчера във вестника, че скъпата ни родина са я забулили някакви облаци.

— Ама нали не можете да се помръднете?

— Няма значение, госпожа Мюлерова, ще отида на война с количка. Нали знаете сладкаря на ъгъла, той има една такава количка. Преди години той изкарваше с нея сакатия си и зъл дядо на чист въздух. С тая количка, госпожа Мюлерова, вие ще ме откарате на война.

Госпожа Мюлерова заплака:

— Да изтичам ли да извикам лекар, ваша милост?

— Никъде няма да ходите, госпожа Мюлерова. Ако не се гледат краката ми, аз съм напълно годен за пушечно месо, а в тоя час, когато Австрия го е загазила, всеки инвалид трябва да бъде на мястото си. Идете сварете кафето и бъдете спокойна.

И докато госпожа Мюлерова, разплакана и разтреперана, цедеше кафето, храбрият войник Швейк си пееше в леглото:

Генерал Виндишгрец война е захванал

с тия от Изтока царски генерали.

Хоп, хоп, хоп;

война е захванал, така ми извикал:

— Помогни ни, боже, и Дева Марийо!

Хоп, хоп, хоп!

Под впечатление на страшната бойна песен ужасената госпожа Мюлерова забрави кафето и цялата разтреперана и изумена, се вслуша в песента, която добрият войник Швейк продължаваше да пее в леглото си:

Със Дева Мария и четирите моста

издигни, Пимонте55, по-яки предмостия.

Хоп, хоп, хоп!

Били се, що се били, там при Солферино56,

кръв пролели много, та чак до колене.

Хоп, хоп, хоп!

Кърви до колене, цели коли кости,

боя водила е двайсета дружина.

Хоп, хоп, хоп!

Двайсета дружина, ти не се оплаквай,

подир теб жълтици със коли ми возят.

Хоп, хоп, хоп!

— Ваша милост, моля ви, за бога — дочу се жалостив глас от кухнята, но Швейк вече привършваше бойната си песен:

Със коли жълтици, файтони с девойки,

кой ли пък е имал нашта слава чудна?

Хоп, хоп, хоп!

Госпожа Мюлерова изхвръкна през вратата и хукна да търси лекар. Върна се след един час. През това време Швейк беше задрямал.

Така той бе събуден от въздебел господин, който подържа известно време ръката си на челото му, като казваше:

— Не бойте се, аз съм доктор Павек от Винохради… дайте си ръката… термометъра сложета под мишницата… Така… покажете си езика… още… задръжте го… баща ви и майка ви от какво са починали?

И така тъкмо в момента, когато Виена приканяше народите на Австро-Унгария да дават блестящи примери за вярност и преданост, доктор Павек предписа на Швейк бром против патриотичния му ентусиазъм и препоръча на добрия и храбър войник да не мисли за война.

— Останете да лежите в пълен покой, утре аз пак ще дойда.

Като дойде на следния ден, в кухнята той попита госпожа Мюлерова как се чувствува пациентът.

— По-зле е, господин докторе — отговори тя с неподправена скръб. — През нощта, като го хвана ревматизмът, той пя, с извинение, австрийския химн.

На тая нова проява на лоялност от страна на пациента доктор Павек се видя принуден да реагира с увеличена доза бром.

На третия ден госпожа Мюлерова му съобщи, че Швейк е още по-зле.

— Следобед, господин докторе, той ме изпрати да купя карта на бойното поле, а през нощта започна да бълнува, че Австрия щяла да спечели.

— Праховете точно по рецептата ли ги взема?

— Още не ме е пратил, господин докторе, да ги купя.

След като изсипа върху Швейк цяла буря от упреци, доктор Павек си отиде с уверението, че никога вече няма да се занимава с човек, който отказва лечението му с бром.

Останаха още два дни до датата, на която Швейк трябваше да се яви пред комисията.

През това време Швейк извърши необходимите приготовления. Преди всичко той изпрати госпожа Мюлерова да купи една войнишка фуражка, след това я изпрати да вземе назаем количката от сладкаря на ъгъла, с която той някога бе изкарвал на чист въздух хромия си и зъл дядо. После Швейк се сети, че му трябват и патерици. За щастие сладкарят пазеше и патериците като семеен спомен от дядото.

Липсваше само новобранската китка. И тя му бе доставена от госпожа Мюлерова, която видимо измършавя през тия дни. Където и да идеше, тя непрестанно плачеше.

И тъй в онзи паметен ден из пражките улици можеше да се наблюдава следната проява на вълнуващ патриотизъм:

Старата жена тикаше пред себе си количка, в която бе седнал човек с военна шапка с излъскана козирка и размахваше патерици. А на ревера му светеше пъстра новобранска китка.

И тоя човек, като размахваше непрестанно патериците си, викаше из пражките улици:

— Към Белград! Към Белград!

Подир него вървеше тълпа от хора, която непрекъснато растеше. Тя се беше зародила от незначителната групичка, събрала се пред къщата, от която Швейк тръгна на война.

Швейк можа да установи, че полицаите, които стояха на някои кръстовища, му отдаваха чест.

На Вацлавския площад тълпата около количката на Швейк се разрасна до няколкостотин души, а на ъгъла на улица Краковска тя нанесе побой над един немски студент с фуражка на главата си, който извика на Швейк:

— Heil! Nieder mit den Serben!57

На ъгъла на улица Водичкова в тълпата нахълта конна полиция и я разгони.

Когато Швейк застана пред районния полицейски инспектор и му показа черно на бяло, че днес трябва да се яви пред наборната комисия, последният остана малко разочарован, но за да се попречи на нови изстъпления, нареди количката на Швейк до Стрелецкия остров да се конвоира от двама конни стражари.

Това събитие бе отбелязано в „Пражки официален вестник“58 със следната статия:

„Патриотизмът на инвалида

Вчера преди обед минувачите по главните пражки улици бяха свидетели на една сцена, която красноречиво говори, че в това велико и сериозно време синовете и на нашия народ могат да дадат бляскав пример на вярност и преданост към престола на стария ни монарх. Сякаш са се върнали времената на древните гърци и римляни, когато Муций Сцевола настоявал да остане на полесражението, без да обръща внимание на изгорялата си ръка. Най-святи чувства и интереси бяха великолепно демонстрирани вчера от един инвалид с патерици, когото една стара бабичка возеше в количка за болни. Тоя син на чешкия народ доброволно, без да обръща внимание на своя недъг, отиде да го зачислят във войската, за да даде живота и имота си за своя император. И ако неговият зов «Към Белград!» намери такъв жив отзвук в пражките улици, това е само доказателство за образцовата любов на пражани към родината и владетелския дом.“

В същия дух писа и „Прагер тагблат“59, който в заключение допълни, че инвалидът-доброволец бил съпровождан от шпалир немци, които с телата си го бранели да не го линчуват чешките агенти на съглашенците.

„Бохемия“60 съобщи за случилото се с пожелание инвалидът-патриот да бъде възнаграден и заяви, че подаръците за незнайния патриот ще бъдат приемани от немските граждани в администрацията на вестника.

Но докато според тия три вестника чешката земя не бе раждала до тоя миг по-благороден гражданин, господата от наборната комисия не бяха на същото мнение.

Особено главният военен лекар Бауце. Той бе неумолим човек, който във всичко съзираше мошеничество, опит за отклонение от службата, от фронта, от куршума, от шрапнелите.

Известна е сентенцията му: „Das ganze tschechische Volk ist eine Simulantenbande“61.

За десет седмици от своята дейност той изчисти десет хиляди деветстотин деветдесет и девет симуланти от единадесетте хиляди цивилни, повикани във войската, и щеше да види сметката и на единадесетхилядния, ако тоя щастливец не беше получил удар тъкмо в момента, когато му беше изревал: „Kehrt euch!“62.

— Изнесете тоя симулант! — каза Бауце, когато установи, че човекът е умрял.

В тоя паметен ден Швейк, наред с много други, се изправи пред него напълно разсъблечен, закривайки свенливо голотата си с патериците, о които се подпираше.

— Das ist wirklich ein besonderes Feigenblatt63 — каза Бауце, — такива смокинени листа и в рая не е имало.

— Освободен като идиот — отбеляза подофицерът, като прелистваше книжата.

— От друго нещо оплаквате ли се? — попита Бауце.

— Тъй вярно, страдам от ревматизъм, но ще служа на негово величество императора до последна капка кръв — каза Швейк скромно, — коленете ми са отекли.

Бауце изгледа страшно храбрия войник Швейк и изрева:

— Sie sind ein Simulant64 — и като се обърна към подофицера, каза с ледено спокойствие:

— Den Kerl sogleich einsperren!65

Двама войници с натъкнати на пушките си щикове поведоха Швейк към гарнизонния затвор.

Швейк тръгна, опирайки се на патериците, и с ужас забеляза, че ревматизмът му започва да изчезва.

Щом видя Швейк да върви пред войниците, госпожа Мюлерова, която го чакаше с количката горе на моста, заплака и остави количката, за да не се върне никога вече към нея.

А добрият войник Швейк вървеше скромно, съпровождан от въоръжените защитници на държавата.

Щиковете блестяха на светлината на слънцето. Когато стигнаха пред паметника на Радецки66 в Мала страна, Швейк се обърна към тълпата, която ги придружаваше:

— Към Белград! Към Белград!

А на пиедестала си маршал Радецки остана мечтателно загледан подир добрия войник Швейк, който с новобранска китка в петелката се отдалечаваше, накуцвайки, с патериците си. В същото време някакъв важен господин съобщаваше на събралия се народ, че карат „дезинтьор“.

Швейк симулант

В това велико време военните лекари полагаха големи грижи, за да изгонят от душите на симулантите беса на саботажа и да ги върнат отново в лоното на армията.

За инквизиране на симулантите и заподозрените в симулантство, каквито бяха туберкулозните, ревматиците, изсипалите, бъбречно болните, заболелите от тифус, захарна болест, пневмония и други болести, бяха установени няколко етапа.

Инквизициите, на които бяха подлагани симулантите, бяха методично систематизирани и степенувани както следва:

1. Пълна диета, сутрин и вечер в течение на три дни по чаша чай, при което, разбира се, без разлика от какво се оплакват симулантите, им се дава аспирин за изпотяване.

2. Така нареченото „лизане на хинин“. За да не мислят, че войната е нещо много приятно, им се дава в засилени дози хинин на прах.

3. Изплакване на стомаха два пъти дневно с по един литър топла вода.

4. Клизма със сапунена вода и глицерин.

5. Завиване с чаршаф, натопен в студена вода.

Срещаха се хора храбри, които издържаха и петте степени на мъчения и се оставяха да ги откарат в най-обикновен ковчег на военните гробища. Имаше обаче и малодушни. Като стигаха до клизмата, те заявяваха, че вече се чувствуват добре и че не желаят нищо друго, освен да заминат с първия боен батальон към фронтовата линия.

В гарнизонния затвор Швейк попадна в лазарета именно между такива малодушни симуланти.

— Не мога да издържам повече — каза съседът му по легло, когото тъкмо бяха довели от амбулаторията, където за втори път му бяха промили стомаха.

Тоя човек симулираше късогледство.

— Утре се връщам в полка — реши другият му съсед отляво, на когото току-що бяха направили клизма и който искаше да мине за глух като пън.

На леглото край вратата умираше един туберкулозен, завит в чаршаф, намокрен в студена вода.

— Това е вече третият тази седмица — отбеляза съседът отдясно, — а на тебе какво ти липсва?

— Аз имам ревматизъм — отговори Швейк.

Това бе последвано от сърдечния смях на околните. Смееше се дори и умиращият, който симулираше туберкулоза.

— Намерил си и ти от какво да се оплакваш — сериозно се обърна към Швейк един дебел мъж. — Тук ревматизмът не важи. Тук смятат, че няма голяма разлика между ревматизма и мазолите на краката; аз съм малокръвен, половината стомах ми е изрязан, липсват ми пет ребра и все пак никой ми не вярва. Тук имаше дори един глухоням. Две седмици най-редовно през половин час го завиваха в мокри, чаршафи, всеки ден му правеха клизми и му помпаха стомаха. Всички санитари бяха вече повярвали, че е победил и ще си иде в къщи, но не щеш ли, в последния момент докторът му предписа нещо за повръщане. Човекът просто се скъса от повръщане и тогава се обезсърчи.

„Не мога — казва — да се правя повече на глухоням. Говорът и слухът ми се възвърнаха.“

Всички болни го убеждаваха да не се погубва, но той твърдо държеше на своето, че чува и говори като останалите. Така и доложи на сутринта, когато мина визитацията.

— Той се държа доста дълго — отбеляза един мъж, който искаше да убеди лекарите, че единият му крак е по-къс от другия с цял дециметър, — не като оня, дето се преструваше на парализиран. На него му бяха достатъчни три хинина, една клизма и един ден пост и си призна. Преди да стигне до помпане на стомаха, от парализата му не бе останала и следа. Най-дълго време се държа един, когото беше ухапало бясно куче. Той хапеше, виеше и, което си е право, право си е, вършеше го знаменито, но никога не му се удаваше да изкара пяна на устата си. Помагахме му както можехме. Колко пъти сме го гъделичкали по цял час преди визитацията, докато не посинее цял и не започне да се гърчи в конвулсии, но пяна на устата му не се появяваше и не можа да се появи и докрая. Това беше ужасно. Много ни беше мъчно за него, когато го видяхме една сутрин да капитулира. През време на визитацията той се изправи като свещ край леглото си, изкозирува и каза: „Господин докторе, моля разрешение да доложа. Изглежда, че кучето, което ме ухапа, не е било бясно.“ Главният лекар го погледна така особено, че ухапаният се разтрепера и продължи: „Съвсем не, господин докторе. Никакво куче не ме е хапало, аз сам си ухапах ръката.“ След това признание го съдиха за самонараняване с цел отклонение от фронта.

— Всички болести — каза дебелият симулант, — при които е необходима пяна на устата, са много трудни за симулиране. Вземете например епилепсията. Имаше тук и един епилептик, той казваше, че припадъците за него са играчка. Правеше ги, когато му скимнеше, по десет пъти на ден. Гърчеше се в конвулсии, стискаше юмруци, пулеше очи, малко оставаше да изскочат от орбитите, мяташе се по земята, плезеше език, с една дума, ви казвам, великолепна, първокласна епилепсия, една искрена такава. Но изведнъж по тялото му се появиха циреи, два на врата, два на гърба и те туриха край на епилепсията. Той не можеше да си мръдне главата, нито да лежи, нито да седи, та камо ли да се гърчи и мята по пода. Получи температура и през време на една визитация избълнува всичко за себе си. Хубава комедия ни изигра той тогава със своите циреи. Оставиха го заради тях да лежи с нас още три дни и го подложиха на друга диета: сутрин кафе с кифла, на обед супа, кнедли със сос, вечер каша или супа, а ние през това време трябваше да преглъщаме с гладни и изпомпани стомаси и да гледаме при пълна диета как лапа, чешита му с чешит, как мляска, пъшка и се оригва от ситост. Това сломи волята на трима от нас, които симулираха порок на сърцето, и те си признаха.

— Най-добре — подхвана един от симулантите — може да се симулира лудостта. От нашата учителска колегия тук има двама и лежат един до друг. Единият по цял ден и цяла нощ крещи непрекъснато: „Кладата на Джордано Бруно още дими, подновете процеса на Галилей“, другият пък лае. Най-напред бавно три пъти: бау-бау-бау, а след това пет пъти бърже едно след друго: баубаубаубаубау и пак бавно и така те постоянствуват вече три седмици. И аз първоначално исках да се преструвам на луд на религиозна тема и да проповядвам непогрешимостта на папата, но после един малострански бръснар срещу петнадесет крони ми осигури рак в стомаха.

— В Бржевнов имам един познат коминочистач — подхвана друг болен, — за десет крони той такава треска ще ви докара, че ще вземете да изскочите от прозореца.

— Това не е нищо — рече един друг, — във Вършовице има една акушерка, която за двайсет крони ще ви изкълчи крака така хубаво, че ще останете сакат за цял живот.

— Моя крак го изкълчиха за пет — обади се някой от леглата край прозореца, — за пет крони и три бири.

— Моята болест ми струва вече над двеста крони — заяви съседът му, една съсухрена върлина, — няма отрова, която да не съм вземал. Аз съм жив склад на отрови. Пил съм сублимат67, дишал съм живачни пари, хрускал съм арсен, пушил съм опиум, пил съм тинктура от опиум, солил съм си хляба с морфин, гълтал съм стрихнин, пил съм разтвор от фосфор в серовъглерод и пикринова киселина. Разнебитих си черния дроб, белите дробове, бъбреците, жлъчката, мозъка, сърцето, червата и никой не знае каква е болестта ми.

— Най-ефикасното е — започна да обяснява някой откъм вратата — да си биеш подкожна инжекция с газ в ръката. Братовчед ми имаше щастие, че му отрязаха ръката под лакътя и днес войната не му създава никакви главоболия.

— Виждате ли — рече Швейк — колко нещо изтърпяваме ние всички за негово величество императора. И помпане на стомаха, и клизми. Преди години, когато служех в полка, беше още по-лошо. Там такива болни ги връзваха на козел и ги хвърляха в карцера, докато се излекуват. Там нямаше нито легла с дюшеци както тук, нито плювалници. Голи нарове и на тях лежат болните. Веднъж един се беше разболял истински от тифус, а другият до него — от вариола. И двамата ги бяха вързали на козел, а полковият лекар ги риташе в корема, защото били симуланти. После, когато умряха и двамата, работата стигна до парламента, а и вестниците писаха. Веднага ни забраниха да четем вестника, който беше съобщил за това, и направиха проверка на куфарчетата, да не би някой да е скрил забранения брой. И какъвто съм си Марко Тотев, от целия полк само у мене намериха вестника. Заведоха ме тогава на рапорт при полковия командир, а той, волът му с вол, бог да го прости, започна да ми реве да съм застанел мирно и да съм кажел кой е изпратил дописката във вестника. В противен случай щял да ми разчекне устата от едното ухо до другото и щял да ме държи затворен, докато изгния в ареста. После пък дойде полковият лекар, започна да размахва юмрук под носа ми и да крещи: „Sie verfuchter Hund, Sie schäbiges Wesen, Sie unglückliches Mistvich68, ти, мършо социалистическа.“ А аз ги гледам всичките най-открито в очите и не мигам, ръката ми на козирката, а лявата — на канта на панталоните. Те се въртят около мене, обикалят ме като песове, лаят срещу мене, а аз все си мълча. Мълча си, козирувам и лявата ми ръка на канта на панталоните. Като бесняха така около половин час, полковият командир се втурна към мене и изрева: „Ти идиот ли си, или не си идиот?“ — „Тъй вярно, господин полковник, идиот съм.“ — „Три седмици строг тъмничен затвор заради идиотизъм, два пъти седмично пълен пост, един месец под оръжие, четиридесет и осем часа връзване на пръсти69, веднага да се затвори, да не му се дава да яде, да се върже, да му се даде да разбере, че държавата няма нужда от идиоти. Ще се постараем ние да ти избием вестника от главата, говедо с говедо“ — реши след дълго буйство полковият командир. — Докато съм лежал в затвора, в казармата ставали чудеса. Командирът на полка забранил на войниците да четат изобщо, даже и „Пражки официален вестник“, на лавкаджията забранил да употребява вестници за увиване на кренвирши и сирене. Оттогава войниците се научиха да четат и нашият полк стана най-образован. Ние четяхме всички вестници, а във всяка рота съчиняваха стихове и песнички против полковия командир. А когато се случеше нещо в полка, между войниците винаги се намираше някой благодетел, който изпращаше дописка във вестниците под наслов: „Тормоз на войници“. Но и с това не се свърши. Започнаха да пишат до депутатите във Виена и да ги молят да ги защитят, а те от своя страна се заредиха да подават интерпелации в парламента и да правят изявления, че нашият полкови командир е звяр и подобни. Един министър даже изпрати комисия за разследване на случая. Тогава един войник на име Франта Хенчел от Хлубока бе осъден на две години затвор. Той бил именно войникът, дето се обърнал към депутатите от Виена заради плесника, който му ударил полковият командир на плаца. После, след като комисията си замина, полковият командир строи целия полк и заяви, че войникът си оставал войник, трябвало да си затваря устата и да служи, всяка проява на недоволство щяла да се таксува като нарушение на чинопочитанието. „Вие, негодници, си помислихте, че ще направите голямо чудо, като ми изпратите комисия — рече полковият командир. — Какво направихте? Едно голямо лайно направихте. А сега всяка рота ще мине церемониалмарш пред мене и ще повтори това, което казах.“ И така тръгваме ние рота след рота, обърнали глави надясно, с поглед към полковия командир, десните ни ръце уловили ремъка на пушката и — ревем ли, ревем: „Ние, негодниците, си мислехме, че ще направим голямо чудо, като ви изпратим комисия. Какво направихме? Едно голямо лайно направихме.“ А господин полковникът се смее, смее, чак за шкембето си се хваща от смях. Дойде ред на единайсета рота. Върви, удря крак, а когато се изравни с полковия командир, нищо, тихо, никакъв глас не се чува. Полковият командир почервеня като петел и върна единайсета рота да повтори още веднъж. А тя дефилира и мълчи, редиците само една след друга гледат нахално полковника в очите — „Ruht!“70 — викна полковият и заснова по двора, удря с бича си по кончовете, плюе наляво и надясно. Изведнъж се спря и изрева: „Abtreten!“71 — седна на крантата си и профуча през портата навън. Чакаме ние какво ще стане с единайсета рота — но все нищо няма. Чакаме ден, втори, цяла седмица — а то все нищо. Полковникът не се и яви вече в казармата за голяма радост на всички чинове, войници и офицери. После ни дойде нов полкови командир, а за стария разправяха, че бил в някакъв санаториум, понеже бил писал собственоръчно писмо до негово величество императора за бунта на единадесета рота.

Наближило бе време за следобедна визитация. Военният лекар доктор Грюнщайн минаваше от легло на легло, а след него вървеше санитарният подофицер с болничната книга.

— Мацуна?

— Тук.

— Клизма с аспирин! Покорни?

— Тук!

— Промивка на стомаха и хинин! Коваржик?

— Тук!

— Клизма и аспирин! Котятко?

— Тук!

— Промивка на стомаха и хинин!

Така предписанията следваха едно след друго, без милост, механично, рязко.

— Швейк?!

— Тук!

Доктор Грюнщайн погледна новодошлия.

— Какво ви е?

— Разрешете да доложа, имам ревматизъм!

Практиката бе научила доктор Грюнщайн да бъде фино ироничен. Тоя му маниер действуваше много по-ефикасно от всякакви крясъци.

— Аха, ревматизъм — каза той на Швейк, — извънредно тежка болест. Истинска случайност е да се разболееш от ревматизъм тъкмо през време на Световната война, когато трябва да идеш на фронта. Трябва да ви е много неприятно.

— Тъй вярно, господин докторе, много ми е неприятно!

— Виж ти, неприятно му било. Много мило от ваша страна, че сте дошли да ви лекуваме ревматизма тъкмо сега. В мирно време всички тия нещастници припкат като козлета, но щом избухне война, веднага ги хваща ревматизъм, веднага коленете им престават да вършат работа. Болят ли ви коленете?

— Тъй вярно, болят ме.

— И по цели нощи не можете да мигнете, нали? Ревматизмът е много опасна, болезнена и тежка болест. Ние тук имаме голям опит в лекуването на ревматиците. Пълната диета и други някои начини на лечение дават много добри резултати. Тук вие ще оздравеете много по-скоро, отколкото в Пйещяни72 и ще отмарширувате за фронта, та дим ще се дига.

И като се обърна към санитарния подофицер, каза:

— Пишете: Швейк, пълна диета, два пъти дневно промивка на стомаха, един път дневно клизма, а какво ще последва след това, ще видим. Сега за сега го заведете в амбулаторията, промийте му стомаха, а като се съвземе, направете му една клизма, но хубава, та като почне да призовава светиите на помощ, ревматизмът му да се уплаши и да избяга.

И като се обърна към всички легла, той произнесе реч, изпъстрена с хубави и дълбокомислени сентенции:

— Недейте смята, че имате работа с някакъв вол, на когото можете да разправяте ментите си на общо основание. Държането ви съвсем не е в състояние да ме изкара от търпение. Знам много добре, че всички сте симуланти, че искате да дезертирате от фронта. Затова се и държа така с вас. Стотици и стотици такива войници са минали през ръцете ми. На тия легла са лежали множество хора, на които не им липсваше нищо друго освен боен дух. Докато другарите им воюваха на фронта, те си мислеха, че могат да се търкалят по леглата, да лапат болничната храна и да чакат да се свърши войната. Оказваше се обаче, че имат голяма грешка и вие всички ще видите, че също така грешите. Дори и след двадесет години ще викате нощем насън, когато ви се присъни как сте симулирали при мене.

— Господин докторе, разрешете да доложа — обади се някой плахо от едно легло до прозореца, — аз съм вече здрав, още през нощта забелязах, че задухът ми е преминал.

— Името ви?

— Коваржик, господин докторе. Вие ми предписахте клизма.

— Добре де, клизмата ще ви я направят на изпроводяк — реши доктор Грюнщайн, — за да не се оплаквате, че не сме ви лекували. Така, а сега всички болни, които прочетох, с подофицера, за да си получат, каквото им се полага.

Така всеки си получи порядъчната порция, която му бе предписана. Но за разлика от някои, които се опитваха да повлияят на изпълнителя на заповедта с молба или заплахи (нищо не се знаело, и те можело да станат санитари и можело да се случи сегашните мъчители някога да им паднат в ръцете), Швейк се държа достойно.

— Не ме щади — насърчаваше той грубиянина, който му правеше клизма, — помни клетвата си. Даже баща ти да е легнал тук или собственият ти брат, направи им клизма, без да ти мигне окото. Имай съзнанието, че върху такива клизми се крепи Австрия и че победата е наша.

На другия ден при визитация доктор Грюнщайн попита Швейк как му харесва военната болница.

Швейк отговори, че тя е възвишено заведение, което е тъкмо на мястото си. За награда покрай вчерашната си дажба той получи още и аспирин, и три праха хинин, които изсипаха в чаша вода, за да ги изпие веднага.

Сам Сократ не е изпил чашата с бучиниш с такова спокойствие, с каквото изпи хинина Швейк, върху когото доктор Грюнщайн искаше да изпробва всички степени на мъченията.

След като завиха Швейк в мокър чаршаф, лекарят, който присъствуваше на тая процедура, го попита харесва ли му. Швейк отговори:

— Тъй вярно, господин докторе, все едно, че съм в плавалнята или правя морска баня.

— Имате ли още ревматизъм?

— Тъй вярно, господин докторе, няма никакво подобрение.

Швейк бе подложен на нови мъчения.

По това време вдовицата на един генерал от пехотата, баронеса фон Боценхайм, изхаби много нерви и енергия, за да открие войника, за когото неотдавна бе съобщил вестник „Бохемия“. Касаеше се за същия оня инвалид, който, каран в болнична количка към наборната комисия, бе надал повика: „Към Белград!“ и чиято патриотична проява бе дала повод на редакцията на „Бохемия“ да отправи призив към читателите си за събиране подаръци на патриотичния герой-инвалид.

Най-сетне, след като направиха справка в Дирекция на полицията, установиха, че това е Швейк. По-нататък диренията бяха значително по-леки. Баронеса фон Боценхайм взе компаньонката си, натовари камериера си с една голяма кошница и потегли за Храдчани.

Бедничката госпожа баронеса нямаше никаква представа какво значи да лежиш във военната болница на гарнизонния затвор. Визитната картичка ѝ отвори вратата на затвора, в канцеларията с нея се държаха извънредно любезно и тя след пет минути узна, че „der brave Soldat Schvejk“73, когото търсеше, лежи в трети павилион, легло № 17. Придружи я сам доктор Грюнщайн, който съвсем се беше объркал.

След обикновената ежедневна процедура, предписана му от доктор Грюнщайн, Швейк тъкмо бе седнал на кревата си. Заобиколили го бяха група измършавели и гладни симуланти, които все още не се предаваха и продължаваха да се борят упорито с доктор Грюнщайн на базата на пълната диета.

Ако ги подслушваше някой, щеше да остане с впечатлението, че се е озовал в някакво общество на кулинари, в някакво висше училище за готвачи или че е попаднал на гастрономичен курс.

— И простите лоени пръжки ги бива за ядене, стига да ги стоплиш — тъкмо разправяше един, който лежеше от „хроничен катар на стомаха“. — След като се стопи лойта, пръжките се изстискват, докато станат сухи, посоляват се, посипват се с черен пипер и, казвам ви, даже и гъшите пръжки не могат да се сравняват с тях.

— Остави ги ти гъшите пръжки — каза един мъж с „рак в стомаха“, — по-вкусно нещо от тях няма. И дума не може да става за сравнение с пръжките от свинска сланина! Разбира се, те трябва да се изпържат така, че да добият златист цвят, както ги приготвят евреите. Те вземат тлъста гъска, смъкват сланината заедно с кожата и я оставят да се пържи.

— Знаете ли, че имате голяма грешка, що се касае до свинските дръжки? — намеси се съседът на Швейк. — Разбира се, аз имам пред вид пръжките от домашна сланина или, както ги казват, домашните пръжки. Техният цвят не е кафяв, но не е и жълт. Той трябва да бъде нещо средно между тези два нюанса. Такива пръжки не бива да бъдат нито твърде меки, нито много корави. Не бива да хрускат, защото в такъв случай са препържени. Трябва да се топят на езика и при това не бива да имате впечатление, че маста тече по брадата ви.

— Кой от вас е ял пръжки от конска сланина? — обади се нечий глас, но не получи отговор, тъй като в помещението се втурна санитарният подофицер:

— Всички по леглата, идва да ви посети една ерцхерцогиня, никой да не си показва мръсните крака изпод одеялото!

Дори и една ерцхерцогиня не би могла да влезе така величествено като баронеса Боценхайм. Подир нея нахлу цялата ѝ свита, в която не липсваше и фелдфебелът — ковчежник на болницата, който във всичко това виждаше тайнствената ръка на някаква ревизия, която ще го откъсне от пълната ясла в тила и ще го хвърли жертва на шрапнелите някъде под телените мрежи на позициите.

Той беше бледен, но още по-бледен беше доктор Грюнщайн. Пред очите му танцуваше малката визитка на старата баронеса с титлата: „Вдовица на генерал“ и всичко онова, което можеше да бъде свързано с тия думи, като връзки, протекции, оплаквания, преместване на фронта и други ужасни неща.

— Ето го и Швейк — каза той, като запазваше привидно спокойствие, и поведе баронеса Боценхайм към леглото на храбрия войник. — Много е търпелив.

Баронеса фон Боценхайм седна на предложения ѝ стол до леглото на Швейк и каза:

— Цески фойник, топро фойник, крипъл фойник74 бъде тапфер фойник75, много обица цески австриец76.

При това тя милваше Швейк по небръснатата му буза и продължаваше:

— Ас цете всицко фъф фестник, ас донесе на вас яде, дъвце, пуси, цица, цески фойник топро фойник. Johan, kommen Sie hier!77

Камериерът, който с рошавите си бакенбарди напомняше Бабински78, домъкна до леглото обемиста кошница. През това време компаньонката на старата баронеса, висока дама с разплакано лице, седна на Швейковото легло и започна да оправя сламената възглавница зад гърба му с твърдото убеждение, че така трябва да се служи на болните герои.

В това време баронесата започна да вади подаръците от кошницата. Дузина печени пилета, обвити в розова копринена хартия и превързани с черно-жълта копринена лента, две бутилки някакъв военен ликьор с етикет: „Gott, strafe England!“79. На обратната им страна бяха изобразени Франц Йосиф и Вилхелм, хванати за ръце, като че се готвеха да играят „Ринги-ринги рае, наш петел играе…“.

След това тя извади от кошницата три шишета вино за реконвалесценти80 и две кутии цигари и елегантно разположи всичко това върху празното легло до Швейк. Накрая прибави и художествено подвързаната книга „Епизоди из живота на нашия владетел“, написана от сегашния многозаслужил главен редактор на нашия официален вестник „Ческословенска република“, който виждаше себе си в стария Франц. След това на леглото се появиха и пакетчета шоколад пак с надпис: „Gott, strafe England!“ и с портретите на австрийския и немския император. На шоколада обаче те не си държаха ръцете, всеки от тях беше нарисуван сам за себе си и взаимно си бяха обърнали гръб.

Хубава беше двуредната четка за зъби с надпис: „Viribus unitis!“81, за да може всеки, който си чисти зъбите, да си спомня за Австрия. Елегантен и много подходящ подарък за фронта и окопите беше несесерът за чистене на нокти. Върху кутията бе изобразен един шрапнел в момента на пръскането му и някакъв човек с каска, който се бе устремил напред с натъкнат на пушката щик. Под това: „Fuer Gott, Kaiser und Vaterland“82. Върху пакетчето с бисквити нямаше картинка, в замяна на това там беше отпечатан следният куплет:

Österreich, du edies Haus

steck deine Fahne aus,

lass sie im Winde weh’n

Österreich muss ewig steh’n!

с чешки превод на другата страна:

Австрия, възвишен дом,

вдигни ти своя флаг,

нека вятъра го вей.

Австрия вечно ще живей!

Последният подарък бе един бял зюмбюл в саксия.

Когато всичко това бе разопаковано и наредено на леглото, баронеса Боценхайм не можа да задържи сълзите си. От устата на няколко изгладнели симуланти бяха потекли лиги. Компаньонката на баронесата подпираше седналия Швейк и също се бе просълзила. Тихо бе като в черква, но изведнъж тишината бе нарушена от Швейк, който неочаквано сключи ръце за молитва:

— Отче наш, който си на небето, да се свети името ти, да дойде царството ти… пардон, милостива госпожа, не е така, аз исках да кажа: господи боже, небесни отче, благослови даровете, с които твоята щедрост ни дарява. Амин!

След тия думи той взе от леглото едно от пилетата и започна да го унищожава под ужасния поглед на доктор Грюнщайн.

— Ах, какъв апетит има войничето — с възхищение прошепна старата баронеса на доктор Грюнщайн, — той сигурно е вече оздравял и може да замине за фронта. Много се радвам наистина, че всичко му е толкова сладко.

След това тя обиколи леглата и раздаде цигари и шоколадени бонбони. После се върна при Швейк, погали косата му с думите: „Behüt euch Gott!“83 и излезе с цялата си свита.

Преди още да се върне доктор Грюнщайн отдолу, където отиде да изпрати баронесата, Швейк успя да раздаде пилетата и болните ги излапаха с такава бързина, че доктор Грюнщайн не намери пилета, а само купчина кости, оглозгани така хубаво, сякаш пилетата бяха попаднали живи в гнездото на лешояди и там оглозганите им кости бяха жарени от слънцето в продължение на няколко месеца.

Изчезнал беше и военният ликьор, и трите шишета вино. В стомасите на болните бяха потънали и шоколадите, и пакетчето бисквити. Някой дори бе изпил и шишенцето с лак за нокти, което бе открил в несесера, и бе нахапал пастата за зъби, придадена към съответната четка.

След като се върна, доктор Грюнщайн зае отново войнствената си поза и държа дълга реч. Посещението беше свършило и от сърцето му падна камък. Купчината оглозгани кости утвърди убеждението му, че всички са непоправими.

— Войници — подхвана той, — ако имахте поне малко мозък, щяхте да оставите на мира всичко това и щяхте да си кажете: ако го изядем, господин докторът ще види, че не сме тежко болни. Вие сами доказахте, че не цените добрината ми. Помпам ви стомасите, правя ви клизми, стремя се да ви държа на пълна диета, а вие вземете, та преядете. Искате да получите катар на стомаха ли? Много се лъжете, преди да се опитат стомасите ви да смелят храната, аз ще ги изчистя така основно, че ще ме помните, докато сте живи, че един ден и на децата си ще разправяте как някога сте яли пилета и сте се наплюскали с разни други лакомства, но как всичко това не е останало в стомаха ви нито четвърт час, понеже е било изпомпано още топло-топло оттам. И така, значи, един по един след мене, за да не забравите, че не съм вол като вас и че съм поне малко по-хитър от всички ви заедно. Освен това съобщавам ви, че утре ще ви пратя комисия. Омръзна ми да ви гледам да се търкаляте тук напълно здрави. Току-що доказахте, че ви няма нищо, иначе нямаше да можете само за пет минути да замърсите стомасите си до такава степен. И така, ходом марш!

Когато дойде ред на Швейк, доктор Грюнщайн го погледна и някаква реминисценция за днешното посещение го накара да запита:

— Вие познавате ли баронесата?

— Тя е моята незаконна майка — отговори Швейк спокойно, — още невръстно дете, тя ме подхвърлила и сега отново ме намира…

Доктор Грюнщайн каза лаконично:

— На Швейк после направете и клизма.

Вечерта болните по леглата бяха унили. Преди няколко часа само стомасите на всички бяха пълни с различни хубави и вкусни неща, а сега там имаше само слаб чай и две-три хапки хляб.

Номер двадесет и първи се обади откъм прозореца:

— Другари, вярвате ли, че обичам повече пържените пилета, отколкото печените?

Някой изръмжа:

— Да му направим мечка.

Но всички бяха толкова отмалели след несполучливата гощавка, че никой не се помръдна.

Доктор Грюнщайн устоя на думата си. На следната сутрин дойдоха няколко военни лекари от прословутата комисия.

Те минаваха важно между леглата и от устата им не се чуваше нищо друго освен: „Покажете си езика!“

Швейк с такова усърдие изплези езика си, че лицето му доби идиотски израз, а очите му се притвориха:

— Разрешете да доложа, господин щабарцт84: по дълъг не мога да го изплезя.

Между Швейк и комисията се подхвана интересен разговор. Швейк твърдеше, че е направил забележката от страх да не помислят, че си крие езика.

Членовете на комисията, напротив, се различаваха забележително в мненията си за Швейк.

Половината от тях твърдеше, че Швейк е „ein blöder Kerl“85, другата половина — че е негодник, който си бие шега със службата.

— Гръм и мълнии! — изрева на Швейк председателят на комисията. — Не си въобразявайте, че ще ни надхитрите.

Швейк гледаше комисията с божественото спокойствие на невинно дете.

Главният щабен лекар се приближи до самия Швейк.

— Ех, морско свинче такова, как ми се иска да зная какво си мислите сега?

— Съвсем нищо, господин докторе. Аз изобщо не мисля.

— Himmel Donnerwetter!86 — прогърмя един от членовете на комисията, като дрънкаше със сабята си. — Значи, той изобщо не мисли. А защо бе, сиамски слоне, защо не мислиш?

— Аз не мисля, господин докторе, защото това е забранено на войниците в казармата. Когато служех в деветдесет и първи полк, нашият господин капитан винаги казваше: „Войникът не бива да мисли. Вместо него мислят началниците му. Щом войникът започне да мисли, той вече не е войник, а някакъв си въшлив цивилен. Мисленето не води…“

— Затваряйте си устата! — прекъсна го разяреният председател на комисията. — За вас ние събрахме вече достатъчно сведения… Der Kerl meint: man wird glauben, er sei ein wircklicher Idiot87. Вие не сте никакъв идиот, Швейк, хитър сте, изпечен сте, негодяй сте, уличник, мошеник, разбирате ли…

— Тъй вярно, разбирам.

— Казах ли ви да си затваряте устата, не чухте ли?

— Тъй вярно, чух. Вие казахте да си затварям устата.

— Himmelherrgott88, затворете я тогава, щом съм ви заповядал, знаете много добре, че не бива да плямпате.

— Тъй вярно, знам, че не бива да плямпам.

Военните господа се спогледаха и извикаха фелдфебела.

— Този човек — каза главният щабен лекар от комисията като посочи Швейк — ще го заведете долу в канцеларията и ще почакате нашия доклад и рапорт. Ще му избият в гарнизонния затвор това плямпане от главата, Здрав е, чешитът му, като бик, а симулира и плямпа на всичкото отгоре и си прави майтап с началниците. Мисли, че те са тука само за негово удоволствие, че цялата служба е майтап — комедия. В гарнизонния затвор, Швейк, ще ви покажат каква диария е службата.

Швейк тръгна с фелдфебела към канцеларията. Като минаваха през двора, той си тананикаше:

Винаги съм мислил,

че войната е майтап.

Ще постоя малко: две-три седмици,

в къщи ще се върна пак.

И докато в канцеларията дежурният офицер ревеше на Швейк, че такива негодници като него трябва да бъдат разстрелвани, комисията горе в болничните стаи изтребваше симулантите. От седемдесетте пациенти се спасиха само двама. Единият бе с отнесен от граната крак, а другият имаше истинска костна туберкулоза.

Те единствени не чуха думата tauglich, всички останали, включително и тримата умиращи туберкулозни, бяха намерени годни за фронтова служба. И по тоя случай главният щабен лекар не можа да устои на съблазънта да произнесе реч.

Речта му бе изпъстрена с най-разнообразни псувни, а по съдържание беше сбита: всички били добичета, скотове и смет. Единствената възможност да се върнат в човешкото общество и след войната да получат прошка, задето са искали да изклинчат от фронта и са симулирали, била да се сражават храбро за негово величество императора. Той лично обаче не вярвал в тази възможност и смятал, че всички ги чака въжето.

Някакъв младичък военен лекар, чиста и непокварена още душа, помоли главния щабен лекар да му позволи да каже и той няколко думи. Неговата реч се отличаваше от речта на началника му с оптимизъм и наивност. Той говори на немски.

Говори дълго за това как всеки от тях, като напуска болницата, за да отиде в полка си на фронта, трябва да бъде победител и рицар. Той бил убеден, че на бойното поле те ще боравят сръчно с оръжието и ще бъдат честни във всички военни и частни работи. Че ще бъдат непобедими воини, които помнят славата на Радецки и принц Евгени Савойски89. Че за монархията ще оплодят с кръвта си обширните поля на славата и победоносно ще довършат делото, което им е предопределила историята. Със смела решителност, презирайки живота си, те ще се устремят напред под надупчените знамена на полковете си към нова слава, към нови победи.

След като излязоха в коридора, главният щабен лекар каза на тоя наивен човек:

— Колега, мога да ви уверя, че всичко това беше напразно. От тия разбойници нито Радецки, нито вашият принц Евгени Савойски би могъл да създаде войници. С езика на ангела ли ще им говорите, или с езика на дявола, все едно. Те са безподобна пасмина.

Швейк в гарнизонния затвор

За хората, които не искаха да идат на фронта, последно убежище бе гарнизонният затвор. Познавах един нередовен учител-математик, които не искаше да иде на фронта като артилерист и затова открадна часовника на един поручик, та да го пратят в гарнизонния затвор. Той постъпи така напълно съзнателно. Войната не му импонираше, не притежаваше за него никакъв чар. Да стреля по противника и да убива с шрапнели и бомби също такива нещастни нередовни учители-математици на отвъдната страна, тоя смяташе за идиотизъм.

„Не желая да ме мразят заради насилничеството ми“ — каза си той и хладнокръвно открадна часовника. Най-първо изследваха душевното му състояние, но след като заяви, че е искал да се обогати, изпратиха го в гарнизонния затвор. Хвърлените в гарнизонния затвор заради кражба и мошеничества не бяха малко. Между тях имаше идеалисти и неидеалисти. Хора, които смятаха войната за източник на приходи, разни ми ти там подофицери-интенданти от тила и от фронта, които бяха правили далавери с порциона, със заплатите, а наред с тях и дребни злосторници, хиляди пъти по-честни от негодните, които ги бяха изпратили тук. По-нататък в гарнизонния затвор имаше войници, затворени заради различни други провинения от чисто военен характер, като нарушение на дисциплината, неподчинение на заповед, дезертьорство. Особена категория съставяха политическите, от които осемдесет на сто бяха съвършено невинни, но независимо от това деветдесет и девет на сто от тях биваха осъждани.

Апаратът на военния съд беше отличен. С такъв съдебен апарат разполага всяка държава, преди да изпадне във всеобщ политически, стопански и нравствен упадък. Ореолът на миналото величие и слава се поддържа чрез съдилища, полиция, жандармерия и чрез продажната сган от доносчици.

Във всяко войсково поделение Австрия имаше свои шпиони, които предаваха другарите си, ония, които деляха с тях леглата си, които на поход разделяха с тях оскъдния си хляб.

А и държавната полиция — господата Клима, Славичек90 и компания — доставяше материал за гарнизонния затвор. Военната цензура изпращаше тук авторите на кореспонденцията между фронта и онези, които бяха останали сами и отчаяни в къщи. Полицаите довеждаха тук и стари селяни, които изпращаха писма за фронта, а военният съд стоварваше върху плещите им по дванадесет години заради техните утешителни слова и заради описанието на мизерията в къщи.

От Храдчанския гарнизонен затвор през Бржевнов водеше и пътят за Мотолското стрелбище. Отпред сред шпалир от войници вървеше човек с вериги на ръцете, а подир него кола с ковчег. На Мотолското стрелбище отсечена команда: „An Feuer!“91 и по всички полкове и батальони прочитаха заповед, че пак е бил разстрелян някой войник, разбунтувал се при заминаване на фронта, задето офицерът ударил със сабя жена му, която не могла да се откъсне от мъжа си.

А в гарнизонния затвор троицата: щабният тъмничар Славик, капитан Линхард и фелдфебелът Ржепа, наричан още и „Палача“, изпълняваха вече ролята си. Колцина бяха пребили те в карцера! Може би и днес при републиката капитан Линхард продължава да си е капитан. Бих му пожелал само да му зачетат годините, прекарани на служба в гарнизонния затвор. На Славичек и Клима, които служеха в Държавната полиция, им ги признаха вече. Ржепа се върна в цивилния живот и продължава да упражнява занаята си на майстор-зидар. Възможно е и да е член на патриотични организации в републиката.

Щабният тъмничар Славик след освобождението стана крадец и днес е в затвора. Бедният, не можа да намери пристан в републиката, като други военни господа.


Напълно естествено е, че щабният тъмничар Славик, като приемаше Швейк, му хвърли поглед, пълен с ням упрек.

— И твойта работа не е чиста, момче, щом си попаднал чак тук между нас. Ние, момчето ми, ще подсладим престоя ти тук, както го подслаждаме на всички, които попадат в наши ръце, а ръцете ни не са дамски ръчички, дума да няма.

И за да придаде тежест на погледа си, той поднесе мускулестия си едър юмрук под носа на Швейк и каза:

— Помириши бе, хаймана!

Швейк помириса и отбеляза:

— Не бих искал да ме удрят с него в носа, мирише на гробища.

Спокойната и разсъдлива реч хареса на щабния тъмничар.

— Хе — рече той, като ръгна Швейк с юмрук в корема, — стой прав, имаш ли нещо по джобовете? Ако имаш цигарки, остави си ги, а парите дай тук, за да не ти ги откраднат. Повече нямаш ли? Наистина ли нямаш? Недей лъга. Лъжата се наказва.

— Къде ще го сложим? — попита фелдфебелът Ржепа.

— Ще го сложим в №. 16 — реши щабният тъмничар, — при опия, дето са по долни гащи, не видяхте ли, че на досието му господин Линхард е писал: „Streng behüten, beobachten!“92.

— Да, да — обърна се той тържествено към Швейк, — с мръсниците ние се държим мръсно. Когато някой се противи, замъкваме го в карцера и там му премазваме ребрата и го оставяме да лежи, докато псовиса. Имаме право. Така постъпихме с оня, месаря, нали помниш, Ржепа?

— Ама зор видяхме с него, а, господин тъмничар — отговори замечтано фелдфебелът Ржепа, — какъв здравеняк беше само! Газих го над пет минути, чак тогава ребрата му пропукаха и от устата му шурна кръв. А след това живя още десет дена. Истинска хидра.

— Гледай хубаво, хаймана с хаймана, така се разправяме ние с всички, които се противят — каза щабният тъмничар Славик, привършвайки педагогическото си изложение, — или пък с ония, които искат да избягат. Та това е самоубийство, което при нас също се наказва. Или, не дай си боже, лайнар с лайнар такъв, да ти хрумне, да се оплачеш от нещо, като дойде инспекция. Като дойде инспекция и попита: „Имате ли да се оплачете от нещо?“ — ти, пърчо, трябва да застанеш мирно, да козируваш и да отговориш: „Съвсем нямам. Напълно съм доволен.“ Какво ще кажеш, гад, повтори!

— Съвсем нямам. Напълно съм доволен — повтори Швейк с толкова мил израз на лицето си, че успя да измами щабния тъмничар, който сметна това за искрено и честно старание.

— Хайде, съблечи се по долни гащи, да те заведем в № 16 — каза любезно той, без да добави нито мръснико, нито пърчо, нито гад такъв, както беше навикнал.

В № 16 Швейк се озова в средата на деветнадесет мъже по долни гащи. Всички те бяха изпратени тук с резолюцията: „Streng behüten, beobachten!“ Пазеха ги много грижливо, за да не избягат.

Ако долните гащи бяха чисти и на прозорците нямаше решетки, на пръв поглед човек би останал с впечатлението, че е попаднал в гардероба на някоя баня.

Фелдфебелът Ржепа предаде Швейк на „цимеркоменданта“93, космат и разгърден тип. Последният записа името му на някакво късче хартия, което висеше на стената, и му каза:

— Утре имаме театър. Ще ви заведат на проповед в параклиса. Ние всички, които сме по долни гащи, стоим точно под амвона. Ще видиш какъв майтап ще бъде.

Както във всички затвори и арести, така и в гарнизонния затвор домашният параклис се радваше на голяма любов. Работата не бе в това, че принудителното посещение на затворския параклис можеше да сближи посетителите с бога или че затворниците научаваха нещо повече за нравствеността. За такива глупости и дума не може да става.

Богослуженията и проповедите бяха приятно разнообразие в скуката на гарнизонния затвор. Работата не се състоеше в това, че затворниците се приближаваха до бога, но в това, че из пътя по коридора или на двора имаше надежда да намерят някой фас от цигара или пура. Бог биваше изместван на най-заден план от малката угарка, която се търкаляше безнадеждно в плювалника или някъде в прахта на земята. Тоя малък вонещ предмет побеждаваше бога и биваше ценен много по-високо от спасението на душата.

А после следваше и самата проповед, истинско развлечение и майтап.

Фелдкурат94 Ото Кац беше просто очарователен човек. Проповедите му бяха необикновено увлекателни, духовити и освежаващи скуката на гарнизонния затвор. Той умееше толкова хубаво да бръщолеви за безконечната милост божия, да ободрява пропадналите затворници и лишените от чест мъже. Толкова хубаво умееше да псува от амвона и от олтара. Как чудно само изреваваше от олтара своето: „Ite missa est!“95. По оригинален начин той провеждаше цели богослужения и бе в състояние да разбърка съвсем реда на светата литургия, да измисля, когато бе вече много пиян, нови молитви и нова литургия, свой собствен ритуал, нещо, което никога още не е бивало.

А можете ли да си представите комедията, когато се подхлъзнеше и паднеше с потира, със светото причастие или с литургичната книга в ръка и веднага след това обвинеше на всеуслишание министранта96 от наказателната рота, че нарочно му е подложил крак, и преди още да раздаде причастието, му друснеше карцер и връзване на пръсти.

А пострадалият се радва, тъй като това принадлежи към комедията, която се разиграва в затворническия параклис. Та той изпълнява важна роля в нея и достойно се държи докрай.

Фелдкурат Ото Кац, най-съвършеният военен свещеник, беше евреин. Това впрочем никак не е чудно. Архиепископ Кон97 също беше евреин, а при това и приятел на Махар98.

Фелдкурат Ото Кац имаше по-богато минало и от знаменития архиепископ Кон.

Следвал беше търговска академия и беше служил в Школата за запасни офицери. Той бе така добре запознат с поличното право и полиците, че в резултат на едногодишната си дейност доведе фирмата „Кац и с-ие“ до фалит, и то какъв фалит. Старият господин Кац замина за Северна Америка, след като измисли някакъв начин за уреждане на сметките си с кредиторите без знанието им и без знанието на своя съдружник, който пък впоследствие замина за Аржентина.

След като, значи, младият Ото Кац съвсем безкористно подели между съдружниците на фирмата „Кац“ Северна и Южна Америка, той се озова в положението на човек, който изобщо няма какво да наследи, не знае къде да подслони главата си и поради това трябва да постъпи на действителна военна служба.

Преди това обаче запасният офицер Ото Кац измисли извънредно остроумно нещо. Той се покръсти. Обърна се към Христа, за да му помогне да направи кариера. Обърна се към него с абсолютната увереност, че това е търговска сделка между него и божия син.

Покръстиха го тържествено в Емаус. Сам отец Албан99 го потопи в кръстителния купел. Зрелището беше чудесно. Присъствуваха един набожен майор от полка, в който беше служил Ото Кац, една стара мома от института за благородни девици в Храдчани и някакъв зурлест представител на консисторията, който игра ролята на кръстник.

Офицерският изпит мина благополучно и новият християнин Ото Кац остана на военна служба. Отначало му се струваше, че работата ще върви добре, искаше дори да се запише да следва генералщабните курсове.

Но един ден той се напи и отиде в манастир. Остави сабята и облече расото. Той прекара известно време у архиепископа в Храдчани, попадна и в семинарията. Преди да бъде ръкоположен, той се напи като кютюк в едно реномирано заведение с дамска обслуга на улица Вейводова и направо от водовъртежа на сладострастието и удоволствията отиде да го ръкоположат. След ръкополагането той се върна в полка си, да моли за ходатайство, а когато бе назначен за военен свещеник, си купи кон и започна да се разкарва с него из Прага и да участвува с удоволствие във всички гуляи на офицерите от полка си.

В коридора на къщата, в която живееше, много често се носеха проклятията на неудовлетворените му кредитори. В квартирата си той водеше момичета от улицата или пък пращаше свръзката си да му ги довежда. Много обичаше да играе фербъл100 и съществуваха известни съмнения, че играе фалшиво, но никой никога не можа да му докаже, че е скрил асо в широкия ръкав на военното си расо. В офицерските, кръгове го наричаха „Светия отец“.

Той никога не подготвяше проповедите си и по това се отличаваше от своя предшественик, който също бе посещавал гарнизонния затвор. Последният бил човек, обзет от фикс идеята, че върху затворените в гарнизонния затвор може да се упражни въздействие от амвона. Тоя достопочтен проповедник пулел набожно очи и убеждавал затворниците, че се налага реформа на проституцията и грижите за неомъжените майки и им разправял за възпитанието на незаконните деца. Проповедите му имали отвлечен характер, нямали никаква връзка с конкретната обстановка и отегчавали.

Фелдкурат Ото Кац, напротив, държеше проповеди, които всички очакваха с нетърпение.

Моментът, когато затворниците от килия № 16 бяха отвеждани по долни гащи в параклиса, винаги беше тържествен. Обличането им беше свързано с риска, че някой от тях ще се загуби. Тия двадесет чифта бели долни гащи заставаха като ангели под амвона. Някои, на които се беше усмихнало щастието, дъвчеха намерените по пътя угарки, тъй като естествено те нямаха джобове и нямаше къде да ги скрият.

Наоколо стояха останалите затворници от гарнизонния затвор и се любуваха на двадесетте чифта долни гащи под амвона.

Там вече се беше изкачил фелдкуратът, подрънквайки с шпорите си.

— Habacht!101 — извика той. — Наааа — молитва, всички да повтарят след мене! А ти там отзад, хаймана такава, не се секни в ръката си, намираш се в храма господен, ще заповядам да те затворят. Ха да видим, вагабонти с вагабонти, дали не сте забравили „Отче наш“? Дайте да опитаме… Е, знаех си аз, че няма да върви. Къде ти, вие и „Отче наш“! Да ви паднеха така две порции месо със салата от фасул, че да се наплюскате, па да легнете по корем в кревата и да почнете да си човъркате носа и да не мислите за господа бога — това е манджа за вас, а, не съм ли прав?

От висотата на амвона той погледна двадесетте бели ангели по долни гащи, които се забавляваха не по-зле от останалите. Отзад играеха на „месо“102.

— Бива си го — прошепна Швейк на своя съсед, върху когото тежеше подозрението, че за три крони е отсякъл със секира пръстите на дясната ръка на приятеля си, за да го освободят от фронта.

— Тепърва има да гледаш — отвърна съседът му, — днес той пак се е нарязал здравата, пак ще започне да разправя за трънливия път на греха.

Фелдкуратът наистина днес бе в знаменито настроение. Без сам да знае защо, непрекъснато се навеждаше от амвона и по едно време малко остана да загуби равновесие и да падне долу.

— Я попейте нещо, момчета — извика той надолу, — или може би искате да ви науча някоя нова песничка? Хайде пейте с мен тогава!

Милата си я обичам

със най-силен плам

и не ходя с нея сам,

други мъкнат се след нея рой,

хиляди са те на брой.

И любимата, що аз обичам,

дева тя Мария се нарича.

Дръвници с дръвници, вие никога няма да я научите — продължи фелдкуратът, — аз съм на мнение, че трябва да ви разстрелят всички до един, разбрахте ли? Аз твърдя това, нищожества недни, от това божие място, тъй както бог е същество, което не се бои от вас и което така хубаво ще ви разиграе, та свят ще ви се мае, понеже вие не се решавате да преминете към Христа, а предпочитате да вървите по трънливия път на греха.

— Ето, казах ли ти, здравата се е нарязал — радостно прошепна съседът на Швейк.

— Трънливият път към греха, хлапаци прости, е път на борба с порока. Вие, лекомислени чеда, предпочитате да се търкаляте в карцера, отколкото да се върнете към бога-отца. Устремете своя взор по-надалече и по-нагоре към висините на небето и ще победите, ще легне смирение в душата ви, уличници такива. Аз бих помолил оногова там отзад да не пръхти, защото не е кон, нито пък се намира в обор, а в храма господен. Обръщам ви внимание върху това, любимци мои. Впрочем на кое място прекъснах? Ja, über den Seelenfrieden, sehr gut.103 Недейте забравя, говеда с говеда, че сте хора и че даже и през тъмните облаци би трябвало да прозирате в далечните простори и да знаете, че тук всичко е до време, но че бог е вечен. Sehr gut, nicht wahr, meine Herren104. На вас, диванета с диванета, ви се иска да се моля за вас по цели дни и нощи, та милосърдният бог да влее душата си във вашите студени сърца и със светата си милост да изтрие греховете ви, за да бъдете негови вечно и да ви възлюби навсегда, нали така, нехранимайковци? Но ще имате да вземате. Аз няма да ви въведа в рая. — Фелдкуратът хлъцна. — Няма. Свършено — повтори той заинатен, — нищо не ще направя за вас, хич и през ум не ми минава, тъй като вие сте непоправими негодници. По вашите пътища не ще ви води благостта господня, лъхът на божията любов не ще ви осени, тъй като на милия ни господ-бог няма да му мине и през ума да се занимава с такива разбойници. Чувате ли какво казвам, вие, тук долу по долните гащи?

Двадесетте чифта долни гащи погледнаха нагоре и казаха в един глас:

— Тъй вярно, чуваме.

— Не е достатъчно само да чувате — продължи проповедта си фелдкуратът, — тъмният облак на живота, в който божията усмивка не ще ви отнеме скръбта, чувате ли, простаци, тъй като и божията добрина има свои граници, онова муле отзад да не се хили, защото ще заповядам да го държат затворен, докато пукне. А вие там долу не си въобразявайте, че се намирате в механата. Бог е във висша степен милостив, но само за порядъчните хора, не и за измета на човешкото общество, който не се ръководи по божиите закони, нито по уставите. Това е то, което исках да ви кажа. Да се молите, не умеете и мислите, че ходенето на черква спада към развлеченията, че е нещо като театър или кино. Но ще ги избия аз от главите ви тия мисли, да не би да си въобразявате, че съм поставен тук само да ви забавлявам и да ви доставям радост в живота. Ще взема да ви разсадя по карцерите, и ще го направя, негодници такива. Губя си само времето с вас и виждам, че всичко е съвсем безполезно, дори и самият маршал или сам архиепископът да дойдеше, вие пак не бихте се поправили, не бихте се обърнали към бога. И все пак един ден вие ще си спомните за мене, че съм ви мислил доброто.

Между двадесетте чифта долни гащи се чу хълцане. Плачеше Швейк.

Военният проповедник погледна надолу. Там стоеше Швейк и триеше очите си с пестници. Наоколо личеше радостно одобрение.

Военният проповедник продължи, като посочи Швейк:

— Нека всеки да вземе пример от тоя човек. Какво прави той? Плаче. Недей плака, казвам ти, недей плака! Разкайваш ли се? Искаш да се поправиш? Това, момченце, няма да ти се удаде толкова лесно. Сега плачеш, а като се върнеш в килията, пак ще си останеш същият негодяй, както и преди. Има още много да размишляваш за безкрайната милост и милосърдие божие, още много да се стараеш, за да може твоята грешна душа да намери в света истинския път, по който да тръгне. Ето ние виждаме, че днес тук се разрева един мъж, който иска да се поправи, но какво вършите вие, останалите? Съвсем нищо. Оня там преживя нещо, сякаш родителите му са били преживни животни, а пък тия тук в самия храм господен търсят въшки в ризите си. Не можете ли да се пощите в килията, ами сте оставили тая работа тъкмо за през време на богослужението? Господин щабен тъмничарю, вие не обръщате никакво внимание. Абе нали всички сте войници, а не някакви простаци цивилни. Дръжте се, както подобава на войници, та макар и да сте в черква. Заловете се, дявол да го вземе, да търсите бога, а въшките търсете в къщи. С това, уличници, аз свършвам и ви моля през време на литургията да се държите прилично, за да не се случи като миналия път, когато задните там разменяха държавно бельо за хляб и го плюскаха тъкмо когато изнасяха светите дарове.

Фелдкуратът слезе от амвона и отиде в сакристията, където подир него влезе и щабният тъмничар. След малко последният излезе, насочи се право към Швейк, измъкна го от групата на двадесетте чифта долни гащи и го отведе в сакристията.

Фелдкуратът се беше разположил удобно на масата и си свиваше цигари.

Когато Швейк влезе, фелдкуратът каза:

— Ето я и птичката, значи. Аз размислих всичко и струва ми се, че съм проникнал до дъното на душата ти, разбираш ли, негоднико? Това ми се случва за първи път някой да ми се разплаче в черква.

Той скочи от масата, хвана Швейк за раменете, раздруса го и застанал под големия мрачен образ на Франциск Салески105, изрева:

— Признай, негоднико, че се разплака само на майтап!

Франциск Салески въпросително гледаше към Швейк. От другата страна пък, от друга икона, към Швейк бе отправил учудения си поглед друг някакъв мъченик, в чийто задник тъкмо проникваха зъбците на трион, с който някакви римски войници го режеха. В същото време по лицето на мъченика не личеше никакво страдание, но и никаква радост и мъченически ореол. Погледът му беше само учуден, като на паднал от небето, и сякаш искаше да каже: „Как така, моля ви се, откъде накъде, какви са тия работи, дето ги правите с мене?“

— Господин фелдкурат, разрешете да доложа — каза Швейк сериозно, като заложи всичко на една карта, — изповядвам се пред всемогъщия и пред вас, достойни отче, който сте на мястото на бога, че се разплаках наистина само на майтап. Аз видях, че ви липсва един разкаян грешник, когото вие напразно търсехте в проповедта си. Тогава аз наистина поисках да ви доставя удоволствие, за да не си помислите, че не се срещат вече справедливи хора, а колкото за себе си, исках да се помайтапя, за да ми олекне.

Фелдкуратът погледна изпитателно простодушието лице на Швейк. Слънчев лъч затрептя върху мрачния образ на Франциск Салески и топло огря сащисания мъченик на отсрещната стена.

— Вие започвате да ми харесвате — каза фелдкуратът, като седна отново на масата. — От кой полк сте? — и се разхълца.

— Аз, господин фелдкурат, се числя и не се числя към деветдесет и първи полк и изобщо не зная каква е моята работа.

— А за какво собствено сте попаднали тук? — запита фелдкуратът, без да престане да хълца.

От параклиса долитаха звуците на хармониум, който заместваше органа. Изпълнителят, учител, който бе затворен заради дезертьорство, свиреше на хармониума най-тъжните черковни мелодии. С хълцането на военния проповедник тия звуци се сливаха в нова дорийска гама106.

— Съвсем не зная, господин фелдкурат, аз наистина не зная защо съм попаднал тук и не се оплаквам, задето съм затворен. Аз съм само голям Марко Тотев. Аз винаги имам добри намерения, но в края на краищата всичко свършва злополучно за мене, също както за оня мъченик ей там на иконата.

Военният проповедник погледна иконата, усмихна се и каза:

— Вие наистина ми харесвате, трябва да разпитам за вас в съда, но сега повече няма да се занимавам с вас. Веднъж да ми се махне от главата тая литургия! Kehrt euch! Abtreten!107

След като Швейк се завърна в родната си група от долни гащи под амвона, на въпроса за какво го е викал фелдкуратът той отговори много сухо и накратко:

— Нарязал се е.

Новата проява на фелдкурата, светата литургия бе следена от всички с голямо внимание и с нескривани симпатии. Един от ония под амвона се обзаложи дори, че фелдкуратът ще изтърве потира. Той заложи цялата си порция хляб срещу два плесника и спечели.

Онова, което изпълваше душите на всички, които наблюдаваха обреда, извършван от фелдкурата, не бе нито мистицизмът на вярващите, нито религиозността на истинските католици. То бе горе-долу усещане, подобно на това, което изпитваме в театъра, когато не знаем съдържанието на пиесата, действието се заплита и ние с нетърпение чакаме как ще се развие по-нататък. Цялото им внимание бе приковано от зрелището, което с голяма жертвоготовност им представяше господин фелдкуратът пред олтара.

Те изцяло се отдадоха на естетическо съзерцание на одеждите, които фелдкуратът бе облякъл наопаки, и с горещо проникновение и разбиране наблюдаваха всичко, което ставаше пред олтара.

Червенокосият министрант108, дезертьор, произлизащ от клисарска среда, специалист по дребните кражби в двадесет и осми полк, се стремеше най-честно да възстанови в паметта си цялата последователност, техника и текста на светата литургия. Той бе едновременно и министрант, и суфльор на фелдкурата, който съвършено лекомислено разместваше цели изречения и вместо текста на обикновената литургия за всеобщо удоволствие на присъствуващите започна да пее роратите109, тъй като на това място бе отворил литургийната книга.

Фелдкуратът нямаше нито глас, нито слух и под свода на параклиса се носеше квичене и грухтене като в свинска кочина.

— Ей, че се е нарязал днеска — с голямо задоволство и радост говореха стоящите пред олтара. — Пиян-залян. Здравата го е хванало. Сигурно пак е поркал в някое кабаре.

И вече за трети път от олтара се носеше пеенето на фелдкурата. „Ite missa est!“ звучеше като боен вик на някое индианско племе. Чак прозорците потреперваха от него.

После фелдкуратът надникна още веднъж в потира дали не е останала още някоя капка вино, направи кисела гримаса и се обърна към слушателите си:

— И така, разбойническо племе, сега вече можете да си вървите. Край! Аз забелязах, уличници, че вие не проявявате истинска религиозност, от която трябва да бъдете проникнати, когато се намирате в църква пред самия просвети олтар. Изправени лице срещу лице с бога, който стои над всички, вие, идиоти такива, не се свените да се смеете с глас, да кашляте и да храчите, да тропате с крака дори и пред самия мене, който замествам тук Дева Мария, Исуса Христа и Бога-отца. Ако идния път се повтори, ще видите как ще ви разиграя. Точно по правилника. И да знаете, че не съществува само оня ад, за който ви говорих по-миналия път, но че има ад и на земята. И ако от първия бихте могли да се спасите, от тоя никога няма да убегнете. Abtreten!

Военният проповедник, който тъй хубаво бе приложил на практика дяволски стария принцип да се посещават затворниците, се оттегли в сакристията, преоблече се, поръча да му налеят една кана от дамаджаната с литургийно вино, изпи го и с помощта на червенокосия министрант възседна яздитния си кон, който стоеше вързан на двора. В този момент обаче той се сети за Швейк, слезе и отиде в канцеларията на военния съдия Бернис.

Съдия-следователят Бернис беше светски човек, той беше очарователен танцьор и нравствено паднала личност и тук страшно скучаеше. За развлечение пишеше немски стихове и се запасяваше за в случай на нужда, ако се наложи да напише нещо в нечий споменик. Той бе най-важното звено в апарата на военнополевия съд, защото при него винаги имаше такова огромно количество неуредени и забъркани дела, че държеше в респект целия военен съд в Храдчани. Много често той губеше обвинителния материал и се принуждаваше да измисля нов. Смесваше имена, губеше нишките на обвинението и когато му хрумнеше, усукваше нови. Дезертьорите той съдеше за кражба, крадците за дезертьорство. В кашата той забъркваше и политически престъпления, които ловеше от въздуха. За да докаже виновността на обвиняемите по престъпления, за които последните не бяха и сънували, той правеше най-разнообразни фокуси. Съчиняваше обиди срещу негово величество императора, а измислените инкриминирани изрази приписваше винаги на някого, чийто обвинителен акт се бе загубил в тоя всеобщ хаос от официални книжа и преписки.

— Сервус — каза фелдкуратът, като му подаде ръка, — как върви?

— Не особено — отговори съдия-следователят Бернис, — разровили са ми материалите, та сега и дяволът не може да се оправи в тая бъркотия. Вчера им пратих горе, обработен вече, материала за един негодник, който не се подчинил на заповед. Върнаха ми го обратно със забележка, че в случая не се касае за неподчинение, а за кражба на консерва. При това бях му писал и друг номер, бог знае как са го открили.

Съдията плюна.

— Ходиш ли още да играеш карти? — запита фелдкуратът.

— Всичко ми обрънзаха; напоследък играехме макао110 с оня, плешивия полковник. Ненаситното му гърло глътна всичко. Сега съм хвърлил око на едно гадже. А ти какво правиш, свети отче?

— Трябва ми свръзка — каза военният проповедник, — напоследък имах един стар счетоводител със средно образование, но първокласно говедо. Непрекъснато пъшкаше и се молеше да го запази господ и затова го пратих на фронта. Разправят, че батальона му го направили на салата. После ми изпратиха един кибик, който нищо друго не правеше, а само седеше в кръчмата и пиеше за моя сметка. Той пак можеше да се понася, ако не му се потяха краката. И него изпратих на фронта. Днес през време на богослужението открих един чешит, който за джумбуш се разплака. Такъв човек ми трябва на мене. Казва се Швейк и е затворен в № 16. Иска ми се да зная защо е затворен и не би ли могло да го взема оттук.

Съдията започна да рови из чекмеджетата си и да търси делото на Швейк, но както обикновено не можа да намери нищо.

— Трябва да е при капитан Линхарт — каза той след дълго търсене, — дявол знае къде се губят всичките ми дела. Изглежда, съм ги изпратил на Линхарт. Сега ще телефонирам… Ало, тук поручик Бернис, господин капитан. Моля ви се, нямате ли там делото на някой си Швейк? … При мене ли трябва да е Швейк? Чудно… От вас ли съм го приел? Наистина чудно… Лежи в № 16… Аз зная, че № 16 е под мое разпореждане, господин капитан. Но мислех да не би делото на Швейк да се търкаля там някъде при вас… Забранявате ми да говоря така? При вас нищо не се търкаля, казвате? Ало, ало…

Съдията Бернис отново седна на стола си и възмутено започна да критикува безобразията при водене на следствията. Между него и капитан Линхарт от много отдавна се бяха установили враждебни отношения, в които и двамата бяха твърде последователни. Попаднеше ли у Бернис дело, което трябваше да бъде получено от Линхарт, Бернис го бутваше някъде, където никой никога нямаше да го открие. Линхарт постъпваше по същия начин с делата, които бяха от компетенцията на Бернис. Те взаимно си губеха и приложенията към делата.111

След преврата делото на Швейк бе намерено в архива на военнополевия съд със следната резолюция: „Възнамерявал да свали лицемерната си маска и да се обяви открито против личността на нашия владетел и срещу нашата държава.“ Досието му бе пъхнато в делото на някой си Йозеф Коудела, на корицата на което имаше кръстче, надпис „уредено“ и дата.

— Сам виждаш, Швейк го няма никакъв — каза съдията Бернис, — ще наредя да ми го доведат и ако не признае нищо, ще го освободя със заповед да бъде заведен при тебе, а ти вече по-нататък уреждай работата с полка.

След като фелдкуратът си отиде, съдията Бернис заповяда да му доведат Швейк. Когато последният се яви, съдията Бернис го остави да стои до вратата, понеже току-що беше получил телефонограма от Дирекция на полицията, че исканият обвинителен материал под номер седем хиляди двеста шестдесет и седем относно пехотинеца Майкснер е бил получен в канцелария № 1 срещу подписа на капитан Линхарт.

През това време Швейк успя да разгледа канцеларията на съдията Бернис.

Не може да се каже, че тя правеше много симпатично впечатление, особено със снимките по стените. Това бяха снимки на различни екзекуции, изпълнени от армията в Галиция и в Сърбия. Художествени фотографии с изгорени къщи и дървета, чиито клони се огъваха под тежестта на обесените. Особено хубава бе една снимка от Сърбия, на която се виждаше обесено семейство. Малко момче, баща и майка. Двама войници с натъкнати щикове пазят дървото с екзекутираните, а някакъв офицер триумфално се е изстъпил на преден план и пуши цигара. В дъното от другата страна се вижда походна кухня в действие.

— Е, как е вашата работа, Швейк? — запита съдията Бернис, след като приложи телефонограмата към дело. — Какво е вашето провинение? Искате ли да си признаете, или ще чакате да се състави обвинението? Тая работа не може все така да върви. Недейте мисли, че се намирате пред съд, в който съдят някакви цивилни простаци. Имате работа с военен съд, K. u. K. Militaergericht112. Единственото спасение за вас е да си признаете. Само така можете да избегнете строгата и справедлива присъда.

Когато загубеше обвинителния материал по някое дело, съдията Бернис прилагаше особена тактика. Както виждате, тя не се състоеше в нищо особено и затова не бива да се учудвате, че резултатите от това следствие и подобни разпити във всички случаи биваха равни на нула.

Но съдията Бернис се смяташе за толкова проницателен, че без да има някакъв материал против обвиняемия, без да знае в какво се обвинява, защо е затворен в гарнизонния затвор, само от наблюдение на държането и физиономията на доведения на разпит той винаги съумяваше да комбинира приблизително причините, поради които този човек е бил затворен в гарнизонния затвор.

Неговата проницателност и познаване на човешката психология бяха толкова големи, че един циганин, който бе изпратен от полка в гарнизонния затвор заради кражба на няколко дузини бельо (бил предаден в помощ на завеждащия склада!), бе обвинен от него в политически престъпления: говорил бил в една кръчма с някакви войници за образуване на самостоятелна национална държава от земите, които попадат под чешката корона, и от Словашко, със славянски крал начело.

„Ние имаме доказателства — беше казал той на нещастния циганин, — не ви остава друго, освен да си признаете в коя кръчма се е водил разговорът, от кой полк са войниците, с които сте приказвали, и кога е станало това.“

И нещастният циганин беше измислил и датата, и кръчмата, и полка, от който били неговите мними слушатели, а когато се връщал от разпит, избягал от гарнизонния затвор.

— Вие не искате да признаете нищо — каза съдията Бернис, след като Швейк запази гробно мълчание, — вие не искате да кажете защо сте тук, защо сте затворен? На мене обаче бихте могли да го кажете, преди да ви го кажа сам. Напомням ви още веднъж да си признаете. За вас ще бъде по-добре, защото с това ще улесните следствието и ще си намалите наказанието. В това отношение ние не се различаваме от цивилните.

— Разрешете да доложа — чу се добродушният глас на Швейк, — аз попаднах в гарнизонния затвор, понеже ме намериха на улицата.

— Как така?

— Много просто, господин съдия. Примерно аз ще ви го обясня така. На нашата улица живееше един въглищар. Той имаше съвсем невинно двегодишно момченце, което веднъж отишло пеша от Винохради чак в Либен113, където един стражар го намерил да седи на тротоара. Стражарят отвел момченцето в участъка и то било затворено там, представяте ли си — двегодишното детенце. Момченцето било, както виждате, съвършено невинно и все пак го затворили. А даже и да е знаело да говори, то пак не би могло да обясни, ако биха го попитали защо е затворено. Случаят с мене е горе-долу същият. Мене също така ме намериха на улицата.

Проницателният поглед на съдия-следователя се плъзна по фигурата на Швейк и по лицето му, но се разби в него. Такова безразличие и невинност се излъчваха от цялото същество, което стоеше пред него, че Бернис започна да ходи нервно по канцеларията и ако не беше обещал на фелдкурата, че ще му изпрати Швейк, дявол знае как можеше да свърши цялата работа.

Най-после той спря отново при бюрото си.

— Слушайте — рече той на Швейк, който безразлично гледаше пред себе си, — ако се срещнем още веднъж, вие хубаво ще ме запомните. Отведете го!

Докато връщаха Швейк в № 16, съдията Бернис заповяда да извикат щабния тъмничар Славик.

— До второ нареждане — каза той лаконично — Швейк се изпраща на разпореждането на господин фелдкурата Кац. Да се приготвят документите за освобождаването му и двама души да го придружат до господин фелдкурата.

— Да му сложим ли пранги за из пътя, господин поручик?

Съдията удари с пестник по бюрото:

— Вие сте говедо. Не ви ли казах достатъчно ясно: да се приготвят документи за освобождаване.

И всичко, което се бе натрупало този ден в душата на съдия-следователя, капитан Линхарт и Швейк, се изля като пълноводна река върху щабния тъмничар. Съдията Бернис завърши с думите:

— А сега разбрахте ли какво короновано говедо сте?

Така собствено би трябвало да бъдат наричани само кралете и императорите, но дори и простият щабен тъмничар, некоронована глава, не остана доволен. Като излезе, той срита арестанта, който почистваше коридора.

Що се отнася до Швейк, у щабния тъмничар се затвърди убеждението, че той трябва да преспи в гарнизонния затвор поне още една нощ, за да разбере от сладостите му.


Нощта, прекарана в гарнизонния затвор, принадлежи винаги към милите спомени.

До № 16 бе карцерът, мрачна дупка, откъдето и тая нощ долиташе воят на някакъв войник, комуто фелдфебелът Ржепа, по заповед на щабния тъмничар, чупеше ребрата заради някакво дисциплинарно нарушение.

Когато воят притихна, в № 16 започна да се чува пукането на въшките, които попадаха между ноктите на затворниците през време на извършваната от тях оборка.

Над вратата, в една ниша на стената, газена лампа, снабдена с решетъчен предпазител, пръскаше мътна светлина и димеше. Миризмата на газ се смесваше с естествените изпарения на немитите човешки тела и с вонята от кофата, която винаги когато биваше използувана, разтваряше повърхността си, за да избълва нова вълна смрад в килията.

Лошото хранене затрудняваше процеса на храносмилането и повечето от затворниците страдаха от газове, които те изпущаха в нощната тишина, като придружаваха тия сигнали с най-различни шеги.

Откъм коридорите се чуваха отмерените крачки на часовите, от време на време шпионката на вратата се отваряше и през отвора надзърташе пазачът.

На средния нар някой разказваше с тих глас:

— Преди да се опитам да избягам и преди да ме сложат тук при вас, аз бях в № 12. Там са ония, по-леките де. Един ден при нас доведоха един човек, някакъв провинциалист. Бяха осъдили човечеца на две седмици, понеже приемал у себе си войници за нощуване. Отначало мислили, че е замесен в някакъв заговор, но после се разбра, че го правел за пари. Трябвало да бъде затворен при най-леките, но понеже там нямало място, попаднал при нас. Кой знае как му бяха разрешили да си подобрява храната, да се храни сам — и какво ли не беше си надонесъл от къщи, какво ли не му пращаха! И да пуши, също му позволяваха. Имаше два бута шунка, огромни самуни хляб, яйца, масло, цигари, тютюн, с една дума, за каквото и да си помисли човек, всичко можеше да намери в двете му раници. А той, чешитът му с чешит, мислеше, че всичкото трябва да си го изяде сам. Като видяхме, че не се сеща, започнахме да си просим от него и да го убеждаваме, че трябва да раздели с нас храната си, както правеха останалите, когато получеха нещо, но той, цицията му с циция, отказа. Не можело, щял бил да стои две седмици в затвора и щял да си развали стомаха със зелето и гнилите картофи, които ни даваха. „Давам ви, кай, цялата си дажба и хляба, отказвам се от тях, делете си ги помежду си или пък се редувайте.“ И ще ви кажа, той беше един такъв изнежен човек, че не искаше да сяда даже и на кофата, ами чакаше винаги сутринта да ни изведат на разходка, та да си свърши работа в нужника на двора. Толкова беше разглезен, че си беше донесъл и клозетпапир. „Да ти плюем на дажбата“ — казахме му ние и търпяхме ден, втори, трети. А той, шашкънинът, лапа шунка, маже си хляба с масло, чупи си яйца, с една дума, живее. Пуши цигари, а на нас и да шмръкнем не дава. Забранено било да пушим, ако го видел пазачът, че ни дава да шмъркаме, щели да го затворят. Та, както ви казах, търпяхме ние три дни. На четвъртия ден през нощта му видяхме сметката. Събужда се шашкънинът сутринта, а аз забравих да ви кажа, че всяка сутрин, обед или вечер, преди да започне да се тъпче, той най-редовно се молеше, много дълго се молеше. Та прочете си молитвата той и тая сутрин и потърси раниците си под нара. Колкото до раниците, те си бяха там, но се бяха изсушили, сбръчкали като сушени сливи. Развика се, че го били обрали, оставили му само клозетпапира. После около пет минути той мълча, мислеше, че сме се пошегували и сме скрили някъде храната. И дори ни рече весело: „Знам ви аз, големи шмекери сте вие, ще ми върнете всичко, ама майсторски го направихте.“ С нас лежеше и един либенец114 и той взе, че му каза: „Знаете ли какво, покрийте се с одеялото си и бройте до десет. После идете вижте раниците си.“ Ограбеният като послушно момче се покри и започна да брои: „Едно, две, три…“ А либенецът му вика: „Не бива, кай, толкова бърже, трябва много бавно.“ И оня, под одеялото, започна да брои бавно, с прекъсвания: „Едно — две — три…“. Като преброи до десет, излезе изпод одеялото и взе да проверява раниците си. „Господи, а бе, хора — развика се той, — че те са празни както по-рано.“ Да бяхте видели смахнатото му лице, ние си умряхме от смях. Но либенецът каза: „Опитайте още веднъж.“ И вярвате ли, той толкова се беше шашнал, че опита още веднъж и като видя, че в раницата му пак няма нищо друго освен клозетпапир, започна да удря по вратата и да вика: „Обраха ме, обраха ме, помощ, отворете, за бога, отворете!“ Веднага довтасаха, извикаха щабния тъмничар и фелдфебела Ржепа. Ние всички до един казахме, че е полудял, че снощи до късно се тъпкал и че излапал всичко. А той само плаче и непрекъснато повтаря: „Нали щяха да останат поне трохи някъде.“ Тогава започнаха да търсят трохи, ама не намериха, защото и на нас чавка не ни беше изпила ума. Всичко, което не можахме да изядем сами, изпратихме по пощата — но едно въженце на втория етаж. Не намериха никакви улики срещу нас, въпреки че идиотът си пееше все своето: „Но нали поне трохи трябва да са останали някъде?“ Цял ден той не тури нищо в устата си, само следеше дали някой от нас няма да започне да яде нещо или да пуши. На другия ден на обед той пак не се докосна до яденето, но вечерта гнилите картофи и армеята му се усладиха, само че той вече не се молеше както преди, когато си хапваше шунка и яйца. По-късно един от нас се сдоби по някакъв начин с цигари отвън. Тогава оня за първи път проговори с нас, поиска да му дадем да шмръкне. Ама ние нищо не му дадохме.

— И-и-и, а пък аз се уплаших, че сте му дали — обади се Швейк, — всичко щяхте да развалите. Такова благородство го има само в романите, а в гарнизонния затвор при тия обстоятелства това би било глупост.

— А защо не му направихте мечка? — обади се някой.

— А, виж, това не се сетихме.

Последва тих спор дали е трябвало да му хвърлят одеялото, или не. Мнозинството беше „за“.

Приказките полека-лека стихнаха. Един по един затворниците заспиваха, като се чешеха под мишниците, по гърдите и корема, защото по съответните части в бельото се въдят най-много въшки. Заспиваха и се завиваха презглава с въшливите си одеяла, за да не им пречи светлината на газената лампа…

Сутринта в осем часа извикаха Швейк да отиде в канцеларията.

— Вляво от канцеларската врата има плювалник, там хвърлят фасове — учеше един от затворниците Швейк. — После на първия етаж ще минеш също така покрай един плювалник. Коридорите се метат чак в девет часа, сигурно ще намериш нещо.

Но Швейк измами надеждите им. Не се върна вече в № 16. Деветнадесетте чифта долни гащи започнаха да правят различни догадки и допускат най-различни неща.

Един луничав войник от опълчението, който бе надарен с най-буйна фантазия, разпространи, че Швейк застрелял своя командир, капитана, и днес го завели на разстрел на Мотолското стрелбище.

Швейк свръзка на военния проповедник

I

Одисеята му продължава с почетен ескорт от двама войници с натъкнати щикове, които трябва да го заведат при фелдкурата.

Конвоиращите го бяха хора, които взаимно се допълваха. Докато единият беше дълъг като върлина, другият беше нисък и шишкав. Дългият куцаше с десния си крак, шишкавият — с левия. И двамата служеха в тила поради обстоятелството, че някога, още преди войната, бяха освободени от военна служба.

Те вървяха сериозни край тротоара и от време на време поглеждаха под око Швейк, който вървеше между тях и козируваше на всички срещнати. Цивилните му дрехи бяха се загубили в склада на гарнизонния затвор заедно с фуражката, с която беше тръгнал на война.

Преди да го освободят от затвора, му дадоха старо войнишко облекло, останало от някой шишко, с цяла глава по-висок от Швейк.

В панталоните, които беше облякъл, можеха да се поберат още трима швейковци. Безбройните гънки от краката чак до гърдите му, докъдето стигаха панталоните, неволно предизвикваха учудването на минувачите. Невъобразимо голяма куртка с кръпки на лактите, мазна и мръсна, се ветрееше около тялото на Швейк като палто на плашило. Панталоните му висяха на него като клоунски костюм на някой циркаджия. Войнишката му фуражка, която също така бе сменена в гарнизонния затвор, покриваше и ушите му.

На усмивките на минувачите Швейк отговаряше с меката си усмивка, с топлината и негата на добродушните си очи.

Така вървяха те към Карлин115, към жилището на фелдкурата.

Пръв заговори с Швейк дребният шишкав войник. Те бяха тъкмо на Мала страна116, долу под аркадите.

— Откъде си? — запита дребният шишкав войник.

— От Прага.

— Няма ли да ни избягаш?

В разговора се намеси дългучът. Много интересно явление е, че докато ниските и дебели хора в повечето случаи биват добродушни оптимисти, високите и сухите, напротив, биват скептици.

И затова Крачун каза на Малчо:

— Ако може, ще избяга.

— Защо пък ще бяга — възрази малкият шишко, — и без това го освободиха от гарнизонния затвор. Виждаш ли тоя пакет?

— Че какво има в него? — запита дългучът.

— Отде да знам.

— Виждаш ли, не знаеш, пък приказваш.

Карловия мост минаха при пълно мълчание. На Карлова улица малкият шишко отново се обърна към Швейк:

— Не знаеш ли защо те водим у фелдкурата?

— За да ме изповяда — отговори наслуки Швейк, — утре ще ме бесят. Те винаги правят така, наричат го духовна утеха.

— А защо ще те, кажи го де, таковат… — предпазливо попита дългучът, докато дебелият състрадателно погледна Швейк.

И двамата бяха селяни занаятчии, глави на семейства.

— Не знам — отговори Швейк с добродушна усмивка, — аз нищо не знам. Така ми е било писано, види се.

— Трябва да си се родил под лош знак — осведомено отговори малкият. В гласа му трептеше съчувствие. — У нас в Ясена при Иозефов през пруската война обесили едното по същия начин. Дошли, взели го, нищо не казали и го обесили в Иозефов.

— Аз мисля — скептично каза дългучът, — че за нищо и никакво не могат обеси човека, все трябва да се намери някаква причина, та да могат да оправдаят постъпката си.

— Причини се търсят — отбеляза Швейк — в мирно време, но през време на война отделният човек не се взема под внимание. Не е ли все едно дали ще падне на фронта, или ще бъде обесен в тила? Не по врат, ами по шия.

— Я слушай, ти да не си от политическите? — запита дългучът. От тона, с който зададе въпроса, личеше, че започва да съчувствува на Швейк.

— Политически съм повече, отколкото трябва — усмихна се Швейк.

— Ти да не би да си национален социалист117? — Сега пък малкият шишко започна да проявява предпазливост. — Какво ни интересува цялата работа — рече той изведнъж, — навсякъде има толкова хора, които ни наблюдават. Поне да бяхме снели щиковете в някой пасаж, за да не ни гледат всички. Ти нали няма да избягаш? Иначе само беля ще ни докараш на главите. Нямам ли право, Тоник? — обърна се той към дългуча, който тихичко му каза:

— Можем да снемем щиковете. Той е наш човек.

Престанал беше да се съмнява и душата му бе изпълнена от състрадание към Швейк. Отбиха се в един подходящ пасаж, снеха щиковете си и дебелият позволи на Швейк да върви наред с него.

— Пуши ти се, нали? — каза той. — Ами дали… — Той искаше да каже: „Дали ще ти позволят да запушиш, преди да те обесят?“ — но не довърши изречението си, като се досети, че това не е уместно.

Запушиха и тримата. Спътниците на Швейк започнаха да му разказват за семействата си, останали в родните им места около Храдец Кралове, за жените, за децата си, за нивиците, за единствената си крава.

— Жаден съм — рече Швейк. Крачун и Малчо се спогледаха.

— И на нас ни се иска да се отбием някъде да пием по една — каза малкият, подразбрал съгласието на дългуча, — но някъде, където това няма да прави впечатление.

— Да идем в „Куклик“ — покани ги Швейк. — Ще си оставите оръжието в кухнята, кръчмарят Серабона е сокол118, няма какво да ви е страх от него. Има и оркестър: цигулка и акордеон — продължи Швейк, — там ходят и улични момичета и разни други добри посетители, които не смеят да се мяркат в Представителния дом119.

Крачун и Малчо се спогледнаха още веднъж, а след това дългучът каза:

— Да идем, Карлин е още далече.

Из пътя Швейк им разказа различни анекдоти, така че в „Куклик“ те влязоха в добро настроение и постъпиха точно така, както ги беше посъветвал той. Скриха пушките си в кухнята и влязоха в заведението, където цигулката и акордеонът изпълваха помещението със звуците на модната песен: „На Панкрац, там на билото, алея хубава извива…“

Някаква госпожица, която бе седнала на коленете на процъфтял младеж с безупречна пътека на гладко сресаната си коса, пееше с пресипнал глас: „Аз приятелка си имах, ала друг ми я отне“.

На една маса спеше пиян амбулантен продавач на сардели. От време на време той се събуждаше, удряше с юмрук по масата и профъфляше: „Не може така“ и отново заспиваше. Зад билярда под огледалото бяха седнали други три госпожици и подвикваха на един ж.п. кондуктор: „Млади господине, поръчайте ни вермут.“ Край оркестъра двама се караха. Единият видял със собствените си очи как вчера патрулът гепил някаква Маржка, другият твърдеше, че тя отишла да спи с някакъв войник в хотела „Валше“.

До самата врата седеше един войник и разказваше на няколко цивилни как бил ранен в Сърбия. Ръката му беше превързана, джобовете — пълни с цигари, които му бяха подарили цивилните. Твърдеше, че не може да пие повече, но един от компанията, плешиво старче, непрестанно го подканяше: „Пий бе, войниче, кой знае дали ще се видим вече. Да поръчам ли да ти изсвирят нещо? Обичаш ли «Сираченце останало»?“

Това беше любимата песен на плешивия старик и наистина след малко цигулката и акордеонът проточиха плачливата мелодия, при което очите на дядката се насълзиха и той запя с треперлив глас: „А щом като пораснало, за майка си питало, за майка си питало…“

От една съседна маса някой се обади:

— Маъни тиа работи. Оди копай гробища. Чувай си го за дамазлък. Разкарай се с това сираченце.

И като качулка на всичко от вражеската маса някой започна да пее: „И днес празнувам разлъка, сърце ми плаче за теб…“

— Франта! — извикаха те на ранения войник, след като изпяха песента си и заглушиха „Сираченце останало“. — Остави тия баламчета и ела седни при нас. Плюй им на масата и дай насам малко цигари! Що си седнал да им разправяш на тия простаци?

Швейк и войниците, които го придружаваха, наблюдаваха с интерес всичко това.

Швейк се задълбочи в спомени. Разказа им, че преди войната често посещавал заведението. Тук често идвал на проверка и полицейският комисар Драшнер, а проститутките се страхували много от него и съчинявали песнички в тъкмо обратен смисъл. Веднъж пеели хорово:

През времето на Драшнер

тук стана бой голям.

Пияна беше Мара,

от Драшнер не я беше страх.

Неочаквано дошъл Драшнер със свитата си, страшен и неумолим. Това било като гръм от ясно небе. Тайните агенти притиснали всички в ъгъла. Той, Швейк, също бил между притиснатите до стената, защото, когато комисарят го поканил да се легитимира, той, нали си е Марко Тотев, го запитал: „Имате ли разрешение от Дирекция на полицията?“

Швейк си припомни и за поета, който седял обикновено под огледалото и сред общата врява в „Куклик“ под звуците на акордеона пишел стихотворения и ги четял на проститутките.

Войниците, които съпровождаха Швейк, напротив, нямаха подобни реминисценции. За тях това беше нещо съвършено ново. Започваше да им харесва. Най-първо шишкото се почувствува напълно доволен. Тоя род хора, наред с оптимизма си, притежават голяма наклонност към епикурейство. Дългучът известно време води борба със себе си. И както се бе освободил от скептицизма, така постепенно започна да се освобождава от своята сдържаност и от последния остатък предпазливост.

— И аз ще потанцувам — рече той след петата бира, като гледаше как двойките танцуват фокстрот.

Шишкото се отдаде напълно на чувствените наслади. До него беше седнала госпожица, която говореше двусмислици. Очите му светеха.

Швейк пиеше. Дългучът изкара танца и се върна с партньорката си на масата. След това те пяха, танцуваха, непрекъснато пиеха и потупваха компаньонките си. И в атмосферата на продажната любов, никотина и алкохола витаеше незабележимо старата максима: „След нас, ако ще и потоп!“

Следобед към тях се присъедини някакъв войник и предложи срещу пет крони да им направи флегмона120 и отравяне на кръвта. Каза, че спринцовката му била в него, така че веднага можел да им направи инжекция с газ в крака или ръката121. Щели да лежат най-малко два месеца, а ако подлютвали раната със слюнки, може би и половин година, след което щели да бъдат освободени от военна служба.

Дългучът, който беше загубил напълно равновесието си, отиде с войника в нужника и си би в крака една подкожна инжекция с газ.

Когато се свечери, Швейк напомни, че е време да тръгнат към фелдкурата. Малкият шишко, който беше започнал да бръщолеви безсмислици, се опита да убеди Швейк да поостанат още. Дългучът също беше на мнение, че фелдкуратът може да почака. На Швейк обаче не му правеше вече никакво удоволствие да стои в „Куклик“ и затова ги заплаши, че ще тръгне сам.

Тогава те потеглиха, но Швейк трябваше да им обещае, че ще се отбият още някъде.

Отбиха се в едно малко кафененце зад „Флоренция“, където шишкото продаде сребърния си часовник, за да могат да се повеселят още малко.

Оттам вече Швейк ги поведе под ръка. Това му създаваше голям труд. Краката им непрекъснато се подгъваха, а самите те непрекъснато настояваха да се отбият още някъде. Шишкото насмалко щеше да загуби пакета, който носеше за фелдкурата, така че Швейк бе принуден да го понесе сам.

Когато се зададеше офицер или някое друго началство, Швейк непрекъснато трябваше да ги подсеща. След свръхчовешки усилия и мъки Швейк успя да ги довлече до дома на бул. Краловски, в който живееше фелдкуратът.

Сам той натъкна щиковете на пушките им и с по едно ръгване в ребрата ги принуди да водят те него, а не той тях.

На първия етаж, където имаше визитна картичка „Ото Кац, фелдкурат“, им отвори някакъв войник. От стаята долитаха гласове и звън на шишета и чаши.

— Wir… melden… gehorsam… Herr… Feldkurat… — с голямо затруднение можа да изрече дългучът, като отдаваше чест на войника. — Ein Paket… und ein Mann gebracht122.

— Влизайте вътре — рече им войникът, — къде успяхте да се наредите така? Господин фелдкуратът също… — и войникът се изплю.

Той взе пакета и се отдалечи. В коридора те чакаха дълго, докато най-после вратата се отвори и през нея в коридора не влезе, ами се втурна фелдкуратът. Той беше само по жилетка, в ръката си държеше пура.

— Значи, тука сте вече — каза той на Швейк, — доведоха ви, а? Е, имате ли кибрит?

— Съвсем не, господин фелдкурат, нямам кибрит.

— Е, а защо нямате кибрит? Всеки войник трябва да има кибрит, за да може да си пали. Войник, който няма кибрит, е… какво е?

— Той е без кибрит, господин фелдкурат — отговори Швейк.

— Много добре, той е без кибрит и не може да услужи никому. Това, значи, едно. А сега второ. Краката ви миришат ли, Швейк?

— Съвсем не, господин фелдкурат.

— Това, значи, второ. А сега — трето, пиете ли ракия?

— Съвсем не, господин фелдкурат, само ром.

— Добре, погледнете тоя войник. Взех го назаем за днес от поручик Фелдхубер, негова свръзка е. А той не пие нищо, той е въз-въз-въз-държател и затова ще отпътува за фронта с някоя бойна рота. За-за-щото такъв човек не може да ми бъде нужен. Това не е свръзка. Това е крава. Кравата пие само вода и мучи като вол.

— Ти си въздържател — обърна се той към войника, — как не-не те е срам, простак с простак. Заслужаваш да те напляска човек.

Сега фелдкуратът насочи вниманието си към тия, които бяха довели Швейк и които, в стремежа си да стоят прави, се клатушкаха, напразно опирайки се на пушките си.

— Вие сте се напили — рече военният проповедник, — напили сте се при изпълнение на служебния си дълг и затова ще заповядам да ви за-затворят. Швейк, ще им вземете пушките, ще ги заведете в кухнята и ще ги пазите, докато не дойде патрул да ги отведе. Аз веднага ще телефони-ни-нирам в казармата.

И така думите на Наполеон: „На война ситуацията се променя всеки миг“ — намериха и тук пълното си потвърждение.

Сутринта двамата войници бяха подкарали Швейк под щиковете си и се бояха да не им избяга, после той сам ги доведе и накрая трябваше сам и да ги пази.

Отначало те не можаха да разберат какво става, едва когато ги затвориха в кухнята и когато видяха Швейк да стои на вратата с пушка и натъкнат щик, схванаха положението.

— Ех, иска ми се да пия нещо — въздъхна малкият оптимист, дългучът обаче отново бе получил пристъп на скептицизъм и каза, че цялата работа е мизерно предателство. Той с висок глас започна да обвинява Швейк, че ги е докарал до това положение, упрекна го, задето ги залъгвал, че утре щели да го бесят, сега те виждали, че всичко било измама: и изповедта, и обесването.

Швейк мълчеше и се разхождаше пред вратата.

— Ей, че говеда излязохме! — провикна се високият.

Най-после, като изслуша всички обвинения, Швейк заяви:

— Сега поне виждате, че войната не е никакво удоволствие. Аз си изпълнявам дълга. И аз я бях загазил също като вас, но, както казват хората, на мене ми се усмихна щастието.

— Ех, как ми се пие! — повтаряше отчаян оптимистът. Дългучът стана и с несигурна крачка отиде до вратата.

— Пусни ни да си вървим, колега — рече той на Швейк, — защо ни погаждаш такива номера?

— Махай се настрана — отговори Швейк, — аз съм длъжен да ви пазя. Сега не се познаваме.

На вратата се появи фелдкуратът.

— Не, не се обажда дяволската казарма. Въ-вървете си, значи, и по-помнете, че в службата п-п-пиянство няма. Марш!

За честта на фелдкурата трябва да кажем, че той не беше телефонирал в казармата, защото нямаше телефон, и беше говорил само във фасонката на нощната лампа.

II

Вече трети ден Швейк беше свръзка на фелдкурат Ото Кац, но през това време той го видя само веднъж. На третия ден дойде свръзката на поручик Хелмих и покани Швейк да иде да си прибере началството.

Из пътя той разправи на Швейк, че фелдкуратът се скарал с поручика, счупил пианото му, сега бил пиян като свиня и не искал да си иде в къщи.

Поручик Хелмих бил също пиян и изхвърлил фелдкурата в коридора, където последният седял на пода край вратата и дремел.

Щом пристигна на местопроизшествието, Швейк раздруса фелдкурата, а когато последният изръмжа и отвори очи, Швейк изкозирува и каза:

— Господин фелдкурат, разрешете да доложа. Аз пристигнах.

— Че какво търсите тук?

— Трябвало да дойда да ви взема, господин фелдкурат.

— Значи, вие трябвало да дойдете да ме вземете — а къде ще идем?

— У дома ви, господин фелдкурат.

— Защо пък трябвало да си ходя у дома — не съм ли си в къщи?

— Съвсем не, господин фелдкурат, вие се намирате в коридора на чужда къща.

— Че как — съм — попаднал тук?

— Били сте на гости, господин фелдкурат.

— На — на — гости не съм бил. — И — имате — грешка.

Швейк дигна фелдкурата и го изправи до стената. Фелдкуратът се клатеше от една страна на друга, политаше върху него, прегръщаше го, като казваше:

— Ще падна. Ще падна — повтори той още веднъж, като се усмихваше като идиот. Най-после Швейк успя да го притисне до стената, но той започна да дреме и в новото си положение.

Швейк го събуди.

— Какво обичате? — каза фелдкуратът, като направи напразен опит да се смъкне по стената и да седне на пода. — Кой сте вие?

— Аз, господин фелдкурат — отвърна Швейк, като придържаше фелдкурата към стената, — съм свръзката ви.

— Аз нямам никаква свръзка — рече фелдкуратът с голяма мъка, като направи нов опит да се стовари върху Швейк, — аз не съм никакъв фелдкурат. Аз съм свиня — добави той с искреността на пияница, — пуснете ме, господине, не ви познавам.

Тая малка борба завърши с абсолютна победа на Швейк. Той се възползува от надмощието си, за да смъкне фелдкурата по стълбите долу в пасажа, където фелдкуратът оказа упорита съпротива при опита на Швейк да го измъкне на улицата.

— Аз, господине, не ви познавам — твърдеше той през време на борбата, като непрекъснато гледаше Швейк в очите. — Познавате ли вие Ото Кац? Това съм аз. Аз съм ходил при архиепископа — ревеше той, като се държеше за вратата на пасажа. — От мене се интересува Ватиканът, разбирате ли?

Швейк изостави официалностите като: „разрешете да доложа“, „тъй вярно“ и „съвсем не“ и заговори с фелдкурата със съвсем интимен тон.

— Пусни, ти казвам — рече той, — или ще те перна през това ръчище. Отиваме си в къщи, и толкоз. Никакви приказки.

Фелдкуратът пусна вратата и се строполи върху Швейк:

— Да се отбием тогава някъде, но при „Шухите“ няма да ида, имам да им давам.

Швейк го полуизбута, полуизнесе от пасажа и го повлече към къщи.

— Кой е тоя господин? — попита един от минувачите.

— Брат ми — отговори Швейк, — пуснали го в отпуска, та дошъл да ме види, и от радост се напил, понеже ме мислел за убит.

Фелдкуратът, който си тананикаше някакъв мотив от оперета, изкълчен до неузнаваемост, дочу последните думи и се обърна към минувачите:

— Който от вас е умрял, в срок от три дни да съобщи в погребалната служба, за да опеят трупа му.

И потъна в мълчание, като се силеше да падне по носа си на тротоара. Швейк го беше хванал под ръка и го мъкнеше към къщи.

Изнесъл главата си напред и повлякъл крака като котка с пречупен гръбнак, фелдкуратът си тананикаше:

— Dominus vobiscum;123 et cum spiritu tuo124! Dominus vobiscum.

На пиацата Швейк остави фелдкурата да седи до една стена и отиде да преговаря с файтонджиите да го закарат в къщи.

Един от тях заяви, че познава много добре тоя господин, карал го бил веднъж, но никога вече нямало да повтори.

— Повърна във файтона и изпоцапа всичко — изрази се той без заобикалки — и даже не ми плати. Разкарвах го повече от два часа, докато намери жилището си. Едва подир една седмица, след като бях ходил при него около три пъти, той ми даде всичко на всичко пет крони.

След дълги преговори един от файтонджиите се реши да ги откара.

Швейк се върна при фелдкурата, който беше заспал. През това време някой бе снел черното му бомбе, тъй като той ходеше обикновено цивилен, и го беше задигнал.

Швейк го събуди и с помощта на файтонджията го настани във файтона. Във файтона фелдкуратът изпадна в съвършено тъпо състояние и взе Швейк за полковник Юст от седемдесет и пети пехотен полк и повтори няколко пъти подред:

— Не се сърди, приятелю, че ти говоря на „ти“. Аз съм свиня.

По едно време, навярно от друсането на файтона, главата му се поизбистри. Той се изправи и започна да пее откъслек от непозната песен. Възможно е това да беше негова измислица.

Време златно бе тогава,

в скута му си аз седях.

Ний живеехме си двама

край Домажлице в Мерклин.

След малко обаче той изпадна в съвършена тъпота и като се обърна към Швейк, попита го с намигване:

— Как се чувствувате, милостива госпожице? Ще идете ли някъде на летуване — каза той след кратка пауза и понеже всичко му се виждаше двойно, попита: — Вие сте имали голям син? — При това с пръста си сочеше Швейк.

— Сядай! — извика Швейк, когато фелдкуратът поиска да стъпи на седалката. — Недей мисли, че не мога да те науча на ред.

Фелдкуратът стихна, малките му свински очички се загледаха навън, но той все не можеше да разбере какво собствено става с него.

Объркал беше напълно всички понятия и като се обърна към Швейк, каза печално:

— Мадам, дайте ми първа класа.125

Направи опит да си свали панталоните.

— Веднага да се закопчееш, свиня такава — кресна му Швейк, — всички файтонджии те знаят вече, повръщал си вече във файтон, още това остава! Да не си въобразяваш, че и тоя път се возиш гратис, както последния път!

Фелдкуратът меланхолично подпря глава на ръцете си и запя:

Никой веч не ме обича …

Внезапно обаче той прекъсна пеенето си и забеляза:

— Entschuldigen Sie, lieber Kamerad, Sie sind ein Trottel, ich kann singen, was ich will.126

По всяка вероятност той искаше да изсвири с уста някаква мелодия, но вместо това от устата му се откъсна такова могъщо пррр, че файтонът спря…

Когато продължиха след това, по покана на Швейк, фелдкуратът започна да пали цигарето си.

— Не иска да се запали — каза той отчаян, след като издраска цяла кутия кибрит, — защото ми духате.

В същия момент обаче той загуби нишката и започна да се смее:

— Ей, че смешно, ние двамата пътуваме сами в трамвая, нали, колега? — Започна да бърка по джобовете си. — Загубил съм си билета! — развика се той. — Спрете, билетът трябва да се намери!

После махна безразлично с ръка:

— Нека карат…

И пак се разбърбори:

— В най-честите случаи… Да, разбира се… Във всички случаи… Имате грешка… Втори етаж ли? Това не е извинение… Не става въпрос за мене, а за вас, милостива госпожо… Плаща… Едно турско кафе.

В полусън той започна да се кара с някакъв въображаем опонент, който му оспорваше правото да седи до прозореца в ресторанта. После той сметна, че файтонът е влак и като се издаде навън, извика на чешки и немски:

— Нимбурк127, който ще слиза, да слиза!

Швейк го дръпна обратно и фелдкуратът, забравил влака, започна да имитира различни животински гласове. Най-дълго време той имитира петела и неговото „кукуригууу“ дълго еча победоносно от файтона.

Въобще известно време той бе извънредно оживен, немирен и се опитваше да изпадне от файтона, като псуваше хората, покрай които минаваше файтонът, и ги наричаше уличници. После захвърли на улицата носната си кърпа и се развика да спрат, понеже бил изтървал багажа си. След това захвана да разказва:

— В Будейовице имаше един барабанчик. Ожени се. След една година умря.

Прихна да се смее.

— Много интересен анекдот, нали?

През цялото време Швейк се държеше с него безогледно строго.

При всички опити на фелдкурата да се пошегува невинно, като например да изпадне от файтона, да счупи седалката, Швейк непрекъснато го ръгаше в ребрата, което фелдкуратът приемаше с необикновена безчувственост.

Само веднъж той направи опит да се възпротиви и да изскочи от файтона, като заяви, че няма да продължи по-нататък, защото е разбрал, че вместо в Будейовице пътуват за Подмокли. В течение само на една минута Швейк ликвидира съпротивата му без остатък и го принуди да се върне в предишното си положение на седалката, като внимаваше да не заспи. Най-нежното, което произнесе Швейк през време на този инцидент, беше:

— Недей спа, мърша такава!

Фелдкуратът изведнъж получи припадък на меланхолия и като попита Швейк дали е имал майка, заплака.

— Аз, хорица, съм сам-самичък на тоя свят — развика се той от файтона, — съжалете ме, приберете ме!

— Недей ме резили — напомняше му Швейк, — престани, всички ще кажат, че си се натаралянкал.

— Нищо не съм пил, приятелче — отговори фелдкуратът, — съвсем съм трезвен.

Внезапно обаче той стана и изкозирува:

— Ich melde gehorsamst, Herr Oberst, ich bin besoffen.128

— Аз съм свинче — повтори той най-малко десет пъти с отчаяна откровена безнадеждност.

И като се обърна към Швейк, започна да му се моли с голяма упоритост и да му досажда:

— Изхвърлете ме от автомобила. Защо ме возите със себе си?

Седна и замърмори:

— Около месеца има кръгове. Господин капитан, вярвате ли в безсмъртието на душата? Конят може ли да иде в рая!

Той започна гласно да се смее, но след малко се натъжи и апатично се загледа в Швейк, като продума:

— Позволете, господине, аз съм ви виждал някъде. Били ли сте във Виена? Помня ви от семинарията.

Известно време той се забавлява, като декламираше латински стихове:

— Aurea prima satast aetas, quae vindice nullo.129

— По-нататък не го помня — рече той, — изхвърлете ме навън. Защо не искате да ме изхвърлите? Нищо няма да ми стане. Искам да падна по носа си — заяви той решително.

— Господине — продължи той пак с умоляващ глас, — скъпи приятелю, ударете ми плесница.

— Една или няколко? — попита Швейк.

— Две.

— На …

Фелдкуратът започна да брои на глас плесниците, които му удряше Швейк, лицето му при това беше приело най-блажен израз.

— Много е полезно — каза той, — особено за стомаха, подпомага храносмилането. Ударете ми и една в устата.

— Сърдечна благодарност! — извика той, след като Швейк не закъсня да му угоди. — Много съм доволен. Разпорете жилетката ми, моля ви се.

Той започна да изявява най-разнообразни желания. Молеше Швейк да му изкълчи крака, да го души известно време, да му изреже ноктите, да му извади предните зъби.

Започна да проявява стремеж към мъченичество, като поиска Швейк да му откъсне главата и в чувал да я хвърли във Вълтава.

— Звездичките около главата ми биха ми стояли много добре — говореше той с ентусиазъм, — трябват ми около десетина.

После той започна да говори за конни надпрепусквания и веднага след това премина към балета, на която тема също така не се спря за дълго.

— Танцувате ли чардаш? — запита той Швейк. — Играете ли мечия танц? Ето така…

Поиска да подскочи, но се събори върху Швейк, който започна да го боксира и след това го сложи да седне на седалката.

— Искам нещо — рече фелдкуратът, — но не зная какво. Не знаете ли какво ми се иска? — Той оброни глава в пълно покорство пред съдбата.

— Какво ме интересува какво искам — каза той сериозно, — и вас, господине, няма какво да ви интересува това. Аз не ви познавам. С какво право се осмелявате да ме фиксирате? Умеете ли да фехтувате?

За един миг той стана нападателен и направи опит да събори Швейк от седалката.

После, когато Швейк го успокои, давайки му по недвусмислен начин възможност да изпита физическото си надмощие, фелдкуратът попита:

— Днес понеделник ли е или петък?

Заинтересува се също така дали е декември или юни и прояви необикновена способност да задава най-разнообразни въпроси.

— Женен ли сте? Обичате ли горгонзола130? Имате ли дървеници в къщи? Как сте? Добре ли сте? Кучето ви да не би да е болно?

Стана много общителен. Разправяше, че има да дава за брича си, за бича и седлото, че преди години имал трипер и го лекувал с хиперманган.

— Нямаше време да се мисли за нищо друго — каза той, като хълцаше, — може би ви се струва доста неприятно? Но кажете, еах, еах, какво да се прави, еах? Вие вече ще ми простите.

— Автотерми — продължи той, забравил вече какво е говорил преди малко — се наричат тия съдове, които запазват първоначалната температура на разните напитки и ястия. Как мислите, колега, коя игра е по-справедлива: фербъл131 или двайсет и едно?

— Наистина, вече съм те виждал някъде! — извика той, като се опита да прегърне Швейк и да го целуне с лигавите си устни. — Не ходехме ли ние заедно на училище?

— Гледай, братче — рече той нежно, като галеше крака си, — колко си пораснал, откакто не съм те виждал. Радостта ми от нашата среща ще ме възнагради за всичките ми страдания.

После му дойде поетическо вдъхновение и той започна да говори за щастливите лица и горещите сърца, които ще се възвърнат в слънчевото сияние.

След това коленичи и започна да се моли: „Майко Марийо“, при което гласно се смееше.

Като спряха пред жилището му, Швейк и файтонджията видяха голяма мъка, докато го смъкнат от файтона.

— Още не сме пристигнали! — викаше фелдкуратът. — Помощ! Отвличат ме! Желая да продължа по-нататък! — В буквалния смисъл на думата той бе измъкнат от файтона като варен охлюв от черупката си. По едно време имаше опасност да го разкъсат на две, тъй като бе заклещил краката си в седалката.

При това той обаче се смееше, колкото му глас държи, че ги е изиграл:

— Ще ме скъсате, господа!

След това те го повлякоха през пасажа, по стълбите — чак до апартамента му и там го хвърлиха като чувал върху кушетката. Той заяви, че няма да плати нищо за автомобила, който не е поръчвал. Загубиха повече от четвърт час, докато му обяснят, че го е докарал файтон, а не автомобил.

Но и тогава той не беше съгласен да плати, като възразяваше, че се вози само в карета.

— Вие искате да ме изиграете — заяви фелдкуратът и намигна многозначително на Швейк и файтонджията, — нали вървяхме пеш?

И изведнъж в прилив на великодушие той хвърли портмонето си на файтонджията:

— Вземи всичко, ich kann bezahlen132. Няма да се караме за някакъв си крайцер133.

По-право, той трябваше да каже, че няма да се води спор за тридесет и шестте крайцера, тъй като в портмонето му нямаше повече. За щастие файтонджията го подложи на основно пребъркване, като през това време говореше нещо за някакви си плесници.

— Е, удари ме тогава — отговори му фелдкуратът, — мислиш, че не мога да понеса ли? И пет да ми удариш, понасям ги, щом са от теб.

В жилетката на фелдкурата файтонджията намери пет крони и си отиде, проклинайки съдбата и фелдкурата, който го беше забавил и бе развалил алъш-вериша.

Фелдкуратът дълго време не можа да заспи, все чертаеше някакви планове. Искаше да предприеме всевъзможни неща, да свири на пиано, да взема уроци по танц и да пържи рибки.

След това обеща на Швейк да му даде сестра си, каквато нямаше. Също така пожела да го отнесат в леглото и заспа, след като помоли да бъде признат в него човекът, равноценен елемент на свинята.

III

На следната сутрин, когато влезе в стаята на фелдкурата, Швейк го намери легнал на кушетката и дълбоко замислен. Фелдкуратът не можеше да си обясни как са могли да го полеят по толкова странен начин, че панталоните му да залепнат о кожената кушетка.

— Господин фелдкурат, разрешете да доложа — рече Швейк, — снощи вие бяхте…

С няколко думи той му обясни, че прави огромна грешка, като мисли, че някой го е полял. Фелдкуратът, главата на когото беше натежала необикновено много, бе изпаднал в депресия.

— Не мога да си спомня — каза той — по какъв начин съм попаднал от леглото на кушетката.

— Та вие въобще не сте лягали в леглото си; щом пристигнахме снощи, ние ви сложихме на кушетката, по-нататък не бяхме в състояние да ви помръднем.

— Аз как се държах? Правих ли въобще някакви глупости? Да не би да съм бил пиян?

— Кьоркютюк — отвърна Швейк. — Съвсем, господин фелдкурат, дори бяхте изпаднали в малък делириум. Вярвам, че ще ви олекне, като се преоблечете и измиете.

— Чувствувам се като пребит — оплака се фелдкуратът — и после много съм жаден. Не налитах ли вчера на бой?

— Не беше толкова страшно, господин фелдкурат. А жаждата е последица от вчерашната жажда. Човек не може да се отърве от нея така лесно. Познавам един дърводелец, който за пръв път се напи срещу новата хиляда деветстотин и единадесета година. На първи януари сутринта той почувствува такава жажда и му беше толкова лошо, че си купи херинги и започна да пие отново. Така той я кара вече четвърта година и никой не може да му помогне, защото всяка събота се запасява с херинги за през цялата седмица. Това е чисто и просто въртележка, синджир марка, както казваше един стар фелдфебел от деветдесет и първи полк.

Фелдкуратът бе изпаднал в истински махмурлук и абсолютна депресия. Ако го чуеше някой в тоя миг, щеше да остане с убеждението, че е редовен посетител на сказките на доктор Александър Батка134: „Да обявим война на живот и смърт на алкохолния демон, който погубва най-добрите ни хора“ и че чете неговите „Сто искри на етиката“.

При фелдкурата всъщност вариантът беше малко по-друг.

— Поне — каза той — да бях пил благородни пития, като арак135, мараскин136 или коняк, ами съм взел да пия боровка137. Сам се чудя как мога да я пия. Вкусът ѝ е отвратителен. Поне да беше вишновка. Хората си измислят различни мръсотии и ги пият като вода. Да вземем боровката: нито е вкусна, нито пък има някакъв цвят — пари ти само на гърлото. И поне да беше оригинална, неподправен дестилат от хвойна, каквато пих веднъж в Моравия. А тая, вчерашната, трябва да е била приготвена от дървесен спирт и някакви масла. Гледайте само как се оригвам.

— Ракията е отрова — реши той, — тя трябва да бъде неподправена, оригинална, истинска, а не такава, каквато я произвеждат евреите във фабриките си по синтетичен път. Същото е и с рома. Хубавият ром е рядкост.

— Виж, да имаше сега хубава ореховка138 — въздъхна той, — тя щеше да ми оправи стомаха. Ама такава ореховка, каквато има господин капитан Шнабел, дето живее в Бруска139.

Той започна да се бърка по джобовете и да проверява съдържанието на портмонето си.

— Имам всичко на всичко трийсет и шест крайцера. Дали да продам кушетката — съобразяваше той гласно, — какво ще кажете? Дали ще иска някой да я купи? На хазаина ще кажа, че съм я дал назаем или че някой я е откраднал. Не, няма да я продавам. Ще ви пратя при господин капитан Шнабел да вземете сто крони назаем. Оная вечер той спечели на карти. Ако не ви провърви там, ще идете във Вършовице140, в казармата, при поручик Малер. А ако не сполучите и там, ще идете на Храдчани141 при капитан Фишер. Ще му кажете, че съм изпил фуража на коня и че трябва да го платя. А ако и там не свършите работа, ще заложим пианото, пък нека става, каквото ще става. За всеки случай ще ви драсна няколко реда. Недейте се обезсърчава лесно. Кажете, че ми трябват, че съм останал съвсем без пари. Кажете, каквото ви дойде на ум, но не се връщайте с празни ръце, защото ще ви изпратя на фронта. Попитайте капитан Шнабел къде купува ореховката и ми купете две бутилки.

Швейк изпълни блестящо задачата си. Неговата чистосърдечност и честното му лице му спечелиха пълно доверие. Навсякъде бяха убедени, че това, което говори, е истина.

И пред капитан Шнабел, и пред капитан Фишер, и пред поручик Малер Швейк намери за уместно да говори не за това, че фелдкуратът имал да дава за фуража на коня си, а за нещо съвсем друго. Той подкрепи молбата на фелдкурата с декларация, че последният имал да плаща алименти142. И никъде не му отказаха.

Фелдкуратът, който през това време се беше измил и преоблякъл, остана много изненадан, когато достойно завърналият се от експедицията Швейк му показа триста крони.

— Аз ги взех наведнъж — каза Швейк, — за да не стане нужда утре или в други ден да търсим отново пари. Всичко мина, може да се каже, доста гладко, само пред капитан Шнабел трябваше да коленича. Той трябва да е голям звяр. Но като му казах, че имаме да плащаме алименти…

— Алименти? — ужасен повтори фелдкуратът.

— Е, да, алименти, господин фелдкурат, обезщетение, което се плаща на измамени момичета. Вие нали казахте да си измисля нещо, а аз не можах да измисля нищо друго. У нас един обущар плащаше алименти на пет момичета едновременно и съвсем се бе отчаял. Той също сключваше заеми и всички вярваха, че е в ужасно положение. Питаха ме що за момиче е, а аз им казах, че е много хубаво, че няма още петнадесет години. Искаха да им дам и адреса му.

— Ей, че каша сте забъркали, Швейк — изпъшка фелдкуратът и започна да се разхожда из стаята. — Какъв позор — каза той и се хвана за главата, — ух, как ме боли тая глава!

— Дадох им адреса на една стара, глуха госпожа от нашата улица — продължи да обяснява Швейк. — Аз исках да изпълня всичко най-добросъвестно, защото заповедта си е заповед. Не исках да им дам възможност да ме пратят по дяволите — затова трябваше да измисля нещо. Освен това, господин фелдкурат, в коридора чакат за пианото. Доведох ги, за да го откарат в заложната къща. Няма да е лошо да махнем пианото оттук. Ще се отвори повече място и ще имаме повече пари на разположение. Известно време ще ни е мирна главата. А ако хазаинът попита какво сме намислили да правим пианото, ще му кажа, че теловете му са се покъсали и го изпращаме във фабриката за поправка. На портиерката казах вече, та да не се усъмни, като вземат да го изнасят и товарят. И за кушетката намерих купувач. Един мой познат, търговец на стари мебели. Ще дойде следобед. Кожените кушетки днес вървят добре на пазара.

— Още нещо не направихте ли, Швейк? — попита фелдкуратът, като продължаваше да се държи за главата. Лицето му се бе изкривило в отчаяна гримаса.

— Тъй вярно, господин фелдкурат, вместо две шишета ореховка, каквато купува господин капитан Шнабел, донесох пет шишета, за да имаме в запас и да има какво да пием. Да влязат ли да изнесат пианото, докато не са затворили заложната къща?

Фелдкуратът безнадеждно махна ръка и след малко пианото бе натоварено на една кола.

Когато се върна от заложната къща, Швейк намери фелдкурата, седнал пред отворено шише ореховка, да псува, защото пържолата, която му донесли за обед, била сурова.

Фелдкуратът отново беше във форма. Той заяви на Швейк, че от утре ще започне нов живот. Пиенето на алкохол било просташки материализъм, необходимо било да се живее духовен живот.

Във философски дух той говори около половин час. След като отвори третото шише, дойде търговецът на стари мебели и фелдкуратът му продаде на безценица кушетката, като го покани да побеседват. Остана много недоволен, когато търговецът се извини с обстоятелството, че отива да купи още някаква нощна масичка.

— Жалко, че нямам такава — каза фелдкуратът с упрек в гласа си. — Човек никога не може да предвиди всичко.

След като търговецът на стари мебели си отиде, фелдкуратът започна приятелска беседа с Швейк, с когото изпи следващото шише. Една част от разговора им бе посветена изключително на личното отношение на фелдкурата към жените и картите.

Те седяха дълго. Вечерта изненада Швейк и фелдкурата в приятелски разговор.

През нощта обаче положението се измени. Фелдкуратът се върна във вчерашното си състояние, смеси Швейк с някого другиго и му каза:

— Не, моля ви се, недейте си отива, помните ли червенокосия фелдфебел-школник от обоза?

Тая идилия продължи дотогава, докато Швейк не каза на фелдкурата:

— Стига толкова, до гуша ми дойде: пръждосвай се сега в леглото и захърквай веднага, разбра ли!

— Ще се пръждосам, миличък, ще се пръждосам — как да не се пръждосам! — забърбори фелдкуратът. — Помниш ли как ти пишех домашните по гръцки, когато бяхме в пети клас? Вие нали имате вила в Збраслав? И можете да си се возите с параход по Вълтава. Знаете ли какво е Вълтава?

Швейк го накара да се събуе и съблече. Фелдкуратът го послуша, като протестира пред някакви непознати лица.

— Виждате ли, господа — обърна се той към скрина и фикуса, — как се държат с мене моите роднини?

— Не искам да зная роднините си — реши той внезапно, като легна в леглото. — Дори небето и земята да се съюзят срещу мене, пак не искам да ги зная…

Из стаята се разнесе хъркането на фелдкурата.

IV

Към това време спада и посещението на Швейк в жилището на старата му прислужница, госпожа Мюлерова. Там той завари нейната братовчедка, която разплакана му съобщи, че госпожа Мюлерова била арестувана вечерта на същия ден, в който откарала Швейк на комисия. Старата госпожа била съдена от военен съд и понеже не могли да докажат нищо, откарали я в концентрационния лагер в Щайнхоф143. Неотдавна братовчедка ѝ получила и картичка от нея.

Швейк взе семейната реликва и прочете:

„Мила Анинке! Тук сме много добре, всички сме здрави. Съседката ми по легло има петнист … тук има и едра … Иначе всичко е наред.

Храната ни е достатъчна и събираме картофени … за супа. Чух, че господин Швейк е вече … затова разбери по някакъв начин къде е погребан, за да можем след войната да посадим цветя на гроба му. Забравих да ти кажа, че на тавана в десния ъгъл в едно сандъче има едно малко кученце, мишеловче, кутренце. Но то толкова седмици вече не е получавало никаква храна, откак ме … и аз мисля, че е късно вече и че и кученцето е отишло вече …“

И през цялата картичка личеше розов печат: Zensuriert K. u. K. Konzentrationslager Steinhof.144

— Кученцето наистина беше умряло — изхлипа братовчедката на госпожа Мюлерова, — а апартамента си също няма да можете да го познаете. Дадох го под наем на едни шивачки. Превърнали са го на дамски салон. Навсякъде по стените има модели. По прозорците цветя.

Братовчедката на госпожа Мюлерова не можеше да се успокои.

Без да престава да хълца и нарежда, тя изказа опасението, че Швейк е избягал от фронта и иска да подведе и нея и да ѝ докара някое нещастие. Накрая тя заговори с него като с пропаднал авантюрист.

— Това е извънредно забавно — рече Швейк, — това страшно ми харесва. Ако искате да знаете, госпожа Кейржова, вие сте напълно права, аз наистина избягах. Но преди това трябваше да убия петнайсет вахмистри и фелдфебели. Но вие недейте казва на никого …

И Швейк напусна дома си, който не пожела да го приеме. На излизане той заяви:

— Госпожа Кейржова, в пералнята има мои яки и нагръдници, приберете ми ги, та да мога да се облека цивилен, когато се върна от война. Внимавайте също така молците да не разядат дрехите ми в гардероба. А на госпожиците, които спят в леглото ми, кажете много здраве.

След това Швейк се отби „При чашата“. Щом го видя, госпожа Паливецова веднага заяви, че няма да му налее, тъй като по всяка вероятност той е дезертирал.

— Моят мъж — започна да размазва тя старата история — беше толкова предпазлив, а стои затворен, седи си там бедният за нищо и никакво. А такива хора като вас скитат на свобода по белия свят и бягат от фронта. Миналата седмица пак ви търсиха.

— Ние сме по-предпазливи от вас — приключи тя разговора, — въпреки това ни сполетя нещастие. Всеки няма вашия късмет.

На тоя разговор присъствува един възстар господин, железар от Смихов145. Той се приближи до Швейк и му каза:

— Моля ви, господине, почакайте ме вън, искам да ви питам нещо.

На улицата той откри картите си пред Швейк, когото по препоръка на кръчмарката Паливецова смяташе за дезертьор.

Каза му, че има син, който също е избягал от фронта и сега се намира при баба си в Ясена край Йозефов.

Без да обръща внимание на Швейк, който го уверяваше, че не е дезертьор, той мушна в ръката му десет крони.

— Това ви е за първа помощ — рече той, като го задърпа със себе си към кръчмата на ъгъла, — аз ви разбирам, от мене няма нужда да се боите.

В къщи Швейк се върна късно през нощта. Фелдкуратът още не си беше дошъл.

Той се прибра на разсъмване, събуди Швейк и му каза:

— Утре отиваме да служим военна литургия. Сварете турско кафе с ром. Или още по-добре — сварете грог.

Швейк и фелдкуратът заминават да служат военна литургия

I

Подготовката за умъртвяване на хора винаги се е извършвала в името на бога или изобщо в името на някакво въображаемо свръхестествено същество, което човечеството е измислило и създало в своята фантазия.

Преди да отрежат главата на някой свой пленник, старите финикийци са служили тържествени богослужения. С не по-малък блясък хиляди години по-късно новите генерации подготвят откриването на война и унищожаването на своите врагове с огън и меч.

Людоедите от Гвинейските острови и Полинезия, преди да изядат тържествено своите пленници или други непотребни хора, като мисионери, пътешественици и агенти на различни търговски фирми или пък просто хора, проявяващи празно любопитство, принасят предварително жертви на своите богове, като извършват най-различни религиозни обреди. Понеже до тях не е проникнала още културата с различните ѝ църковни одежди, те кичат срамотиите си с венци от пъстри пера на горски птици.

Преди да изгори жертвите си, Светата инквизиция е отслужвала най-тържествени богослужения, специални литургии с песнопения.

При екзекуциите на престъпници винаги вземат участие и духовни лица, отегчавайки с присъствието си последните минути на провинилите се.

В Прусия пасторът е водил нещастника към дръвника, в Австрия католическият свещеник — към бесилото, във Франция — под гилотината, в Америка — на електрическия стол, в Испания — на специален стол, на който с остроумно измислен инструмент злочестият е бивал удушван, в стара Русия брадатият свещеник е придружавал революционерите и т.н. и т.н.

И винаги в такива случаи те са си служели с разпнатия, сякаш са искали да кажат: „На тебе ще отсекат само главата, ще те обесят, ще те удушат, ще ти вкарат в тялото петнадесет хиляди волта, но представи си какви страдания е трябвало да изтърпи ей този.“

Голямата кланица на Световната война не мина без попската благословия. Фелдкуратите от всички армии отправяха молитви към бога и служеха военни литургии за победата на оная страна, чийто хляб ядяха.

Попът присъствуваше на екзекуциите на разбунтувалите се войници. При екзекуциите на чешките легионери винаги можеше да се види и свещеник.

Нищо не се е променило от времето, когато разбойникът Войтех146, наречен „свети“, се е подвизавал с меч в едната и с кръст в другата ръка при избиването и изтребването на балтийските славяни.

Хората от цяла Европа се отправяха по фронтовете като добитък към кланица и наред с касапите — императори, крале, президенти и други владетели и пълководци — нататък ги водеха и свещениците от всички вероизповедания, като ги благославяха и ги заставяха да се кълнат, че на земята, във въздуха, на морето и т.н. и т.н.

Военни литургии се служеха на два пъти. Когато частта заминаваше на фронта и после на самия фронт, преди настъпването на кървавата сеч, избиването. Спомням си, веднъж при отслужването на една такава военна литургия неприятелски самолет пусна бомба тъкмо върху военния олтар и от фелдкурата не остана нищо друго освен кървави парцали.

После вестниците го провъзгласиха за мъченик. В същото време нашите самолети готвеха подобна славна участ на фелдкуратите от противниковата страна.

За нас, войниците, събитието даде повод за най-невъздържани шеги, а върху временния кръст, забит на мястото, където бяха погребани останките на фелдкурата, през нощта се появи следната епитафия:

Което може да ни сполети, то сполетя и тебе.

Ти рай ни, драги, обещаваше там, на небето,

по начин най-модерен само небето те погреба,

леке остана кърваво след тебе сред полето.

II

Швейк свари знаменит грог, който надмина грога, приготвян някога от старите моряци. Такъв грог можеха да пият пиратите от осемнадесетото столетие и щяха да останат доволни.

Фелдкуратът Ото Кац бе възхитен.

— Къде сте се научили да приготвяте такова вкусно нещо? — попита той.

— Когато странствувах преди години — отвърна Швейк, — научих това от един пропаднал моряк в Бремен, който казваше, че грогът трябва да бъде толкова силен, че ако някой падне в морето, да може да преплува целия Ламаншки канал. След пиенето на слаб грог човек се удавял като кутре.

— След такъв грог, Швейк, ние ще отслужим много хубава литургия — реши фелдкуратът. — Аз мисля да кажа няколко думи за прощаване. Военната литургия не е шега работа. Това не е като да служиш литургия в гарнизонния затвор или да държиш проповед на ония разбойници. В тоя случай човек наистина трябва да бъде с всичкия си. Походен олтар си имаме. Сгъваем е, джебно издание. Боже мой, Швейк — хвана се той за главата, — вие знаете ли, че сме големи говеда? Знаете ли къде бях скрил сгъваемия олтар? В кушетката, която продадохме.

— Да, това е нещастие, господин фелдкурат — рече Швейк, — вярно, аз познавам търговеца на стари мебели, но завчера срещнах госпожата му и тя ми каза, че го затворили заради някакъв откраднат гардероб, а нашата кушетка била у някакъв си учител във Вършовице. Виж какви неприятности ще ни създаде тоя походен олтар. Най-добре да изпием грога и да идем да го потърсим, защото, струва ми се, без олтар литургията няма да може да се отслужи.

— Липсва ни наистина само олтарът — каза изпадналият в меланхолия фелдкурат, — иначе на плаца всичко е вече приготвено. Дърводелците вече са приготвили подиум. Дискос ще вземем от Бржевнов147. Потир аз би трябвало да си имам свой собствен, но къде ли е…

Той се замисли.

— Да кажем, че съм го изгубил. Ще вземем тогава спортната купа на поручик Витингер от седемдесет и пети полк. На времето той бил бегач-състезател от „Спорт-фаворит“ и я спечелил в едно състезание. Бил добър спортист. Четиридесетте километра Виена–Мьодлинг148 ги вземал за час и четиридесет и осем минути, така поне ни се хвали винаги. Вчера ние се разбрахме вече по въпроса. Ама какво съм говедо и аз. Винаги в последния момент се сещам за всичко. Защо аз, дурак такъв, не погледнах какво има в кушетката, преди да я продам?

Под въздействието на грога, приготвен по рецептата на изпадналия моряк, той започна да се обсипва с най-долни псувни и служейки си с най-разнообразни сентенции, да сочи мястото, което собствено е единствено подходящо за него.

— Е, хайде да тръгваме да го търсим — подкани го Швейк, — съмна се вече. Да си облека само униформата и да изпия още един грог.

Най-после те излязоха. По пътя към жената на вехтошаря фелдкуратът разправи на Швейк, че вчера спечелил много пари за „божа благословия“ и ако всичко свършело благополучно, щял да изплати пианото в заложната къща.

В този миг той напомняте езичник, който обещава да принесе жертва на божеството. От сънната още жена на търговеца на стари мебели те научиха адреса на учителя от Вършовице, новия собственик на кушетката. Фелдкуратът прояви необикновена щедрост. Ощипа я по бузата и я погъделичка под брадичката.

За Вършовице тръгнаха пеша, тъй като фелдкуратът заяви, че трябва да се разходи на чист въздух, за да му дойдат други мисли.

Във Вършовице в жилището на учителя, стар набожен господин, ги очакваше приятна изненада. Като намерил походния олтар в кушетката, старият господин помислил, че това е божие провидение и го подарил на пречестната църква във Вършовице при единственото условие: на обратната страна на сгъваемия олтар да се постави надпис: „Подарен за чест и хвала на всевишния от господин Коларжик, учител, лето господне 1917“. Изненадан по долни дрехи, той изпадна в голямо смущение.

От разговора с него пролича, че той придаваше на откритието значението на някакво чудо и божа поличба. Като купил кушетката, някакъв вътрешен глас му казал: „Виж какво има в чекмеджето на кушетката!“ Също така и насън той видял някакъв ангел, който просто му заповядал: „Отвори чекмеджето на кушетката!“ Той се подчинил.

И когато открил там миниатюрния сгъваем трикрилен олтар с ниша за табернакул149, той коленичил пред кушетката и дълго се молил горещо и славил бога. Сметнал, че това е знак от небето, за да украси с намерения олтар черквата във Вършовице.

— Това не ни интересува — рече фелдкуратът, — тази вещ не ви е принадлежала и вие трябваше да я предадете в полицията, а не да я подарявате на някаква си църква.

— Заради това чудо — добави Швейк — може да си имате и неприятности. Вие сте си купили кушетка, а не някакъв олтар, който при това е военно имущество. Тая божа поличба може да ви излезе скъпичка. Не трябваше да вярвате на ангелите. Аз ще ви разправя как загази един човек в Зхорж. Изорал той в нивата си някакъв потир, който бил откраднат някога от църквата и скрит там за по-благоприятни времена, когато кражбата ще бъде забравена, сметнал това за знак божи и вместо да стопи потира, занесъл го на свещеника, като казал, че иска да го подари на църквата. А попът помислил, че това е престъпникът, у когото е заговорила съвестта, изпратил за кмета, кметът пратил да викат стражари и накрая го осъдили, невинния, за обир на църква, понеже не преставал да дрънка за божи чудеса. Човекът искал да се оправдае и също разправял за някакъв ангел, намесил и Дева Мария, но бил осъден на десет години. Най-добре ще направите да ни заведете при тукашния свещеник, за да ни върне той държавното имущество. Походният олтар не е нито котка, нито чорап, та да го подарявате на когото ви скимне.

Старият господин цял се беше разтреперал и като се обличаше, зъбите му просто тракаха.

— Аз наистина не съм имал никакви лоши и престъпни намерения. Смятах, че така, по знак от бога, ще мога да допринеса за украсата на бедния ни храм господен във Вършовице.

— За сметка на военното имущество, разбира се — твърдо и грубо каза Швейк, — знаем ги ние тия божи поличби. Помня, имаше един Пивонка от Хотеборж, в ръцете му по не знам какво си чудо беше попаднал оглавник с чужда крава. Той също го беше сметнал за знак от бога…

Тия приказки съвсем объркаха нещастния стар господин и той изобщо престана да се оправдава, като се стараеше да се облече колкото се може по-бързо и да уреди работата.

Вършовицкият свещеник още спеше и събуден от вдигнатия шум, започна да ругае, тъй като в сънливостта си помисли, че трябва да иде да приобщи някой умиращ към светите тайни150.

— Защо ли не ме оставят на мира с това последно помазване — мърмореше той, като се обличаше неохотно, — сетили се да умират, когато сънят ти е най-сладък. Не стига това, ами после трябва и да се пазариш с тях.

Срещата стана в коридора. Той — заместник на господа-бога сред вършовицките цивилни католици, другият — божи заместник на земята сред военните.

Общо взето обаче, това беше спор между цивилен и военен.

Докато свещеникът твърдеше, че мястото на походния олтар не е в кушетката, фелдкуратът напомни, че след като олтарът е бил изваден от кушетката, мястото му още по-малко е в църквата, в която ходят само цивилни.

През това време Швейк направи редица забележки в смисъл, че е лесно да се обогатява бедната църква за сметка на военното имущество. „Бедната“ той каза в кавички.

Най-после те отидоха в сакристията на църквата и свещеникът им предаде походния олтар срещу следната разписка:

„Получих походния олтар, случайно попаднал във Вършовицката църква.

Фелдкурат Ото Кац“

Фамозният походен олтар водеше потеклото си от еврейската фирма „Мориц Малер“ във Виена, която изработваше най-различни литургични треби и други предмети за лично употребление на верующите, като броеници, иконки и пр.

Олтарът се състоеше от три крила, покрити изобилно с фалшива позлата, нещо характерно за светата църква.

Не бе възможно също така да се установи без помощта на въображението какво представят картините, изобразени на всяко от крилата. Едно е сигурно, олтарът можеше да бъде използуван еднакво както от езичниците по Замбези, така и от шаманите на бурятите и монголците.

Изписан с крещящи цветове, отдалече той приличаше на таблата, употребявани от железопътните власти за установяване на далтонизъм у железничарите.

Изпъкваше само една-единствена фигура. Някакъв гол човек с ореол на светец и тяло, зеленикаво като гъша трътка, която е започнала да се разлага и намирисва.

На светеца никой нищо лошо не му правеше. Напротив, от двете му страни имаше две крилати същества, които трябваше да изобразяват ангели. Но зрителят оставаше с впечатление, че светият гол човек реве от ужас пред обществото, което го заобикаля. Защото ангелите приличаха на чудовища от приказките и бяха нещо средно между крилати диви котки и апокалиптични страшилища.

На отсрещната страна имаше картина, която трябваше да представя светата Троица. При изобразяването на гълъбчето, общо взето, художникът не е могъл да сбърка нещо. Той бе нарисувал някаква птица, която можеше да бъде както гълъб, така и породиста бяла кокошка.

Затуй пък бог-отец приличаше на разбойник от Дивия Запад, взет от някой филм, представящ някаква напрегната кървава драма.

Божият син, напротив, беше весел млад мъж, с хубаво коремче, покрито с нещо, което много приличаше на бански гащета. Общо взето, имаше вид на спортсмен. Кръста в ръката си държеше с такъв финес, сякаш беше ракета за тенис.

Отдалече обаче всичко това се сливаше и правеше впечатление на влак, който пристига на някаква гара.

Какво представляваше третата картина, изобщо не беше възможно да се разбере.

Опитвайки се да разгадаят тоя ребус, войниците винаги спореха. На един дори се бе сторило, че това е една негова землячка от Посазавието.

Под ребуса обаче личеше надпис: „Heilige Maria, Mutter Gottes, erbarme Dich uns!“151.

Швейк натовари благополучно полския олтар на файтон. Самият той седна на капрата до файтонджията, а фелдкуратът се разположи във файтона и просна краката си върху светата Троица.

Швейк и файтонджията поведоха разговор за войната.

Файтонджията беше бунтовен дух. Започна да прави различни забележки за силата на австрийското оръжие, като: „Хубаво ни наредиха в Сърбия“ и подобни. Когато минаваха бариерата, чиновникът попита какво карат.

Швейк отговори:

— Светата Троица, Дева Мария и един фелдкурат.

На плаца през това време бойните роти, които заминаваха на фронта, чакаха нетърпеливо. И чакаха още дълго, защото Швейк и фелдкуратът отидоха да вземат още купата от поручик Витингер, а след това и дискоса, цибория152 и други литургични принадлежности от Бржевновския манастир, включително и бутилка литургично вино. От всичко това се вижда, че да се служи военна литургия, не е толкова лесно.

— Ние я караме, както дойде — каза Швейк на файтонджията.

И беше прав. Защото, когато най-сетне пристигнаха на плаца и застанаха пред подиума, снабден с дървен парапет и маса, на която трябваше да се сложи походният олтар, фелдкуратът разбра, че е забравил да се погрижи за министрант.

Ролята на министрант бе изпълнявал винаги един пехотинец.

Напоследък обаче той предпочете да стане телефонист и замина на фронта.

— Няма значение, господин фелдкурат — каза Швейк, — и аз мога да го заместя.

— Ще можете ли?

— Никога не съм правил такова нещо — отвърна Швейк, — но нищо не ми струва да опитам. Сега е военно време, а когато е война, хората правят и такива неща, за които друг път не са и сънували. Все ще мога да отговоря по някакъв начин на вашето „dominus vobiscum“ с глупавото „et cum spirito tuo“. И после мисля, че няма нищо трудно в това да обикалям около вас като котка около гърне с гореща каша. И да ви мия ръцете, и да наливам вино от каничките.

— Добре — рече фелдкуратът, — но да не вземете да наливате вода. По-добре още отсега налейте и в другата каничка вино. За останалото аз ще ви кажа какво да правите. Като свирна тихичко един път, ще знаете, че трябва да минете наляво, като свирна два пъти — надясно. Литургичната книга по-добре да не я пипате много-много. Впрочем всичкото е играчка. Не ви ли е страх?

— Мене от нищо не ме е страх, господин фелдкурат, даже и от това, че ще ви стана министрант.

Фелдкуратът беше прав, като се изрази: „Впрочем всичкото е играчка.“

Всичко тръгна извънредно гладко.

Речта на фелдкурата бе твърде лаконична.

— Войници, събрали сме се, за да обърнем сърцата си към бога, преди да заминем за фронта, та да ни дари победа и да ни запази здрави. Няма да ви бавя. Пожелавам ви всичко най-хубаво.

— Ruht!153 — извика старият полковник на левия фланг.

Военната литургия затова е „военна“, защото се подчинява на същите закони, както и военната тактика на бойното поле. През време на Тридесетгодишната война, когато маневрите на войските били много продължителни, военните литургии също били безкрайно дълги.

При модерната тактика, когато движенията на войските са бързи и краткотрайни, военната литургия трябва да бъде също така бърза и кратка.

Нашата литургия продължи тъкмо десет минути и ония, които бяха по-близо до олтара, останаха извънредно учудени от подсвиркванията на фелдкурата през време на службата.

Швейк пъргаво се водеше по сигналите. Минаваше ту на дясната страна, ту на лявата и не казваше нищо друго освен: „Et cum spirito tuo“

Тия му придвижвания приличаха на индиански танец около жертвения камък, но правеха отрадно впечатление и прогонваха скуката от прашния и тъжен плац, в дъното на който се бе проточила алея сливови дървета и редица нужници, чиято миризма заместваше мистичния аромат на кадилницата от готическите храмове.

Всички се забавляваха много добре. Офицерите около полковника си разправяха вицове, така че всичко беше наред. Тук-таме между войниците се чуваше: „Дай да смръкна.“

Синкави облачета като жертвен дим се вдигаха от ротите към небето, защото, след като бяха видели, че и господин полковникът запали, запушиха всички.

Най-после над плаца се разнесе: „Zum Gebet!“154, вдигна се облак прах и сивият квадрат от униформи коленичи пред спортната купа на поручик Витингер, която последният бе спечелил за „Спорт-фаворит“ в надбягванията Виена–Мьодлинг.

Купата беше пълна и присъствуващите следяха със съчувствие манипулацията на фелдкурата. През редиците като електрически ток премина: „Ей, че го гаврътна!“

Тази манипулация бе повторена още веднъж. После още веднъж: „На молитва!“, след това музиката изпълни „Боже, императора пази“, последва строяване и заминаване.

— Съберете тия партакеши — рече фелдкуратът на Швейк, като посочи походния олтар. — Ще трябва да ги разкараме по местата им.

Те потеглиха с файтонджията си и най-почтено върнаха всичко с изключение на бутилката вино.

А когато се завърнаха в къщи, след като бяха насочили нещастния файтонджия към полковия ковчежник, за да си получи парите за дългия курс, Швейк се обърна към фелдкурата:

— Господин фелдкурат, разрешете да доложа. Министрантът трябва ли да бъде от вероизповеданието на тоя, комуто прислужва?

— Разбира се — отговори фелдкуратът, — иначе литургията би била недействителна.

— Тогава, господин фелдкурат, ние сме направили голяма грешка — рече Швейк, — аз съм атеист. Ама нали съм си Марко Тотев…

Фелдкуратът погледна Швейк, мълча известно време, после го потупа по рамото и каза:

— Изпийте литургичното вино, което е останало в шишето, и може да смятате, че сте встъпили отново в лоното на църквата.

Религиозен разговор

Случваше се Швейк по цели дни да не види възпитателя на войнишките души. Фелдкуратът редуваше задълженията си с оргии и много рядко се връщаше в къщи, изцапан, немит, като котарак през време на любовния период, когато прави екскурзии по покривите на къщите.

Когато се завърнеше, ако не беше загубил способността да си служи с езика, той разговаряше с Швейк, преди да заспи, за възвишените идеали, за ентусиазма, за удоволствието от размисъла.

Понякога се опитваше да говори и в стихове, да цитира Хайне.

Швейк отслужи с фелдкурата още една военна литургия при пионерите, дето по погрешка бяха поканили и друг фелдкурат, бивш катехет155, необикновено набожен човек. Той погледна учудено колегата си, когато последният му предложи глътка коняк от манерката, която Швейк винаги носеше със себе си при подобни религиозни обреди.

— Екстра качество — рече фелдкуратът, — пийнете и си вървете в къщи. Аз сам ще свърша тая работа, нужно ми е да постоя на чист въздух; днес нещо ме боли главата.

Набожният фелдкурат си отиде, клатейки глава, а Кац както винаги изигра блестящо ролята си.

Тоя път кръвта на спасителя бе заместена с винен шприц и проповедта бе по-дълга, при което на всеки две думи фелдкуратът добавяше „и тъй нататък“ и „разбира се“.

— Войници, вие днес ще заминете на фронта и така нататък. Обърнете се към бога и така нататък, разбира се. Не знаете какво може да ви се случи и така нататък и, разбира се.

От олтара продължаваше да се носи „и така нататък“ и „разбира се“, като тия изрази се редуваха с бога и всички светии.

В увлечението си фелдкуратът провъзгласи за светец и принц Евгени Савойски, който щял да закриля пионерите, когато ще строят мостове над реките.

Независимо от това литургията завърши благополучно, без никакви инциденти, приятно и забавно. Пионерите се забавляваха много добре.

На връщане не искаха да ги пуснат в трамвая, тъй като носеха и сгъваемия олтар.

— Ти знаеш ли, като те пухна със светията по главата — рече Швейк на кондуктора.

Когато най-после се върнаха в къщи, установиха, че някъде из пътя са загубили табернакула.

— Няма значение — рече Швейк, — първите християни са служили литургия и без табернакул. Ако вземем да съобщим за това във вестниците, честният човек, който го е намерил, ще иска възнаграждение. А ако това бяха пари, може би изобщо нямаше да се намери толкова честен човек, въпреки че се срещат и такива. В нашия полк в Будейовице например имаше един войник, такова едно добро говедо. Веднъж намери на улицата шестстотин крони и ги предаде на полицията, след това във вестниците съобщиха за честността му и той стана за резил. Оттогава никой не искаше да говори с него. Всеки му казваше: „Простак с простак, що за глупост направи? Сега, докато си жив, няма да можеш да си простиш, ако е останало поне малко достойнство у тебе.“ Имаше си момиче, и то престана да говори с него. Като си отишъл в отпуска, другарите му заради това го изгонили от кръчмата. Той посърна, ходеше все замислен и накрая се хвърли под влака. Веднъж пък един шивач, който живееше на нашата улица, намери златен пръстен. Хората го предупреждаваха да не го предава в полицията, но той не ги послуша. Там го приели необикновено любезно и му казали, че били вече уведомени за един загубен златен пръстен с брилянт, но после погледнали камъка и му казали: „Че това не е никакъв брилянт, а стъкло. Колко ти дадоха за брилянта? Знаем ги ние честните като тебе!“ В края на краищата разбрало се, че и друг човек загубил златен пръстен, но с фалшив брилянт, някакъв семеен спомен. Но шивачът въпреки това лежал затворен три дена, понеже в яда си обидил стражата. Законното възнаграждение от десет на сто, което получил, се равнявало на една крона и двадесет халера, понеже цената на намерения боклук била дванадесет крони. Той го хвърлил в лицето на притежателя, последният пък дал шивача под съд за обида и шивачът на всичкото отгоре бил глобен десет крони. След това той разправяше навсякъде, че всеки честен човек, който намери нещо и го върне на притежателя, заслужава да получи двадесет и пет по задника, заслужава така да го напердашат, че да посинее, да го набият публично за пример и назидание на хората. Аз мисля, че никой няма да ни върне табернакула, въпреки че на задната му страна има щемпел на полка, защото никой няма да иска да има работа с военните. По-скоро ще го хвърлят някъде в реката, за да си нямат неприятности. В кръчмата „При златния венец“ разговарях вчера с един петдесет и шест годишен човек от провинцията. Той отишъл в околийското управление в Нова Пака да попита защо са му реквизирали кабриолета. На връщане, след като го изгонили от околийското управление, той се спрял на площада да погледа току-що пристигналия обоз. Някакъв млад човек от обоза му казал, че карат консерви за войската и го помолил да постои малко при конете. Обаче след това не се върнал. И когато обозът тръгнал, измаменият трябвало да върви с него и така стигнал чак в Унгария, дето на свой ред също помолил един човек да го почака при колата и така се спасил, иначе щели да го мъкнат със себе си чак до Сърбия. Върнал се съвсем обезсърчен и вчера твърдеше, че никога вече не иска да си има никаква работа с военни.

Вечерта Швейк и фелдкуратът бяха посетени от набожния фелдкурат, когото тая сутрин също като тях бяха поканили да служи литургия на пионерите. Той беше голям фанатик, който искаше да приобщи всекиго към бога. Когато бил учител по закон божи, развивал религиозното чувство в децата чрез плесници и във връзка с това от време на време в различни списания били помествани бележки по негов адрес, озаглавявани: „Грубиянин учител по закон божи“, „Учител по закон божи, който удря плесници“. Той бе убеден, че детето най-добре може да усвои катехизиса с помощта на бастунената система.

Той накуцваше с единия си крак, последица от срещата му с бащата на един ученик, когото учителят по закон божи напляскал поради известни съмнения у него по отношение на светата Троица. Затова ученикът получил три плесника. Един заради бога-отца, втори заради бог-син и трети — заради светия дух.

Днес той беше дошъл, за да вкара в правия път колегата си Кац и да поговори с него от душа. Разговора той започна със следната забележка:

— Чудно, у вас никъде не виждам разпятието. Вие къде четете бревиария156? Нито една икона не краси стените на вашето жилище. Какво е това над леглото ви?

Кац се усмихна.

— Това е „Сузана в банята“, а голата жена под нея е една стара моя позната. Онова пък отдясно е произведение на японското изкуство, на което е изобразен сексуалният акт на гейша и стар японски самурай. Нещо много оригинално, нали? Бревиарият ми е в кухнята. Швейк, донесете го и го отворете на страница трета.

Швейк излезе и от кухнята се чу трикратно звукът, който обикновено се произвежда при отпушване на бутилка вино.

Когато на масата се появиха три бутилки, набожният курат беше съкрушен.

— Това е леко, литургично вино, колега — рече Кац, — много добро качество, ризлинк157. По вкус напомня мозелското.

— Няма да пия — вироглаво заяви набожният курат, — аз съм дошъл при вас да си поговорим от душа.

— Ще ви пресъхне гърлото, колега — рече Кац, — пийнете и аз ви слушам, аз съм твърде толерантен и съм способен да изслушвам и противни на моите възгледи.

Набожният курат отпи малко и опули очи.

— Дяволски хубаво вино, колега, какво ще кажете?

Фанатикът отговори твърдо:

— Забелязвам, че вие ругаете.

— Навик — отговори Кац, — понякога се улавям даже и в богохулство. Швейк, налейте на господин курата. Мога да ви уверя, че казвам също Himmelherrgott, Krucifix и sacra158. Аз мисля, че след като прослужите във войската колкото мене, и вие ще свикнете с тия неща. Та това съвсем не е нещо трудно, няма да срещнете никакви мъчнотии, а за нас, духовниците, то е много близко: небе, бог, кръст, свещено тайнство; не звучи ли това така хубаво и професионално? Пийте, колега.

Бившият учител по закон божи отпи механично. Виждаше се, че иска да каже нещо, но не може. Събираше мислите си.

— Колега — продължи Кац, — горе главата, недейте седя така тъжен, като че ли след пет минути ще ви бесят. Научих, че един петък погрешно сте изяли свински котлет в ресторанта, мислейки, че е четвъртък, и че след това в клозета сте бъркали с пръсти в гърлото си, за да го изкарате навън, тъй като ви било страх, че бог ще ви погуби. Мен не ме е страх да ям месо през пости, не ме е страх и от ада. Пардон, колега, пийте. Е, стана ли ви по-добре? Или вашите възгледи за ада са прогресивни и вие вървите в крак с времето и с реформистите? Според последните вместо обикновените котли със сяра за нещастните грешници в ада имало инсталирани папинови котли с високо налягане, грешниците се пържели на маргарин, имали и електрически скари, с милиони години през телата на грешниците се търкаляли тежки локомобили, скърцането на зъбите се осигурявало от зъболекарите чрез специални инструменти, стенанията се записвали на грамофонни плочи, които се изпращали горе в рая за развлечение на праведните. В рая пък били инсталирани множество пулверизатори с одеколон, а филхармонията изпълнявала изключително Брамс, така че вие предпочитате да ви преместят в ада или чистилището. В задника на всяко ангелче имало затъкнато самолетно витло, за да не се преуморяват крилцата му. Пийте, колега. Швейк, налейте му коняк, струва ми се, че не му е добре.

След като се опомни, набожният курат прошепна:

— Религията е умствена дейност. Който не вярва в съществуването на светата Троица…

— Швейк — прекъсна го Кац, — налейте на господин фелдкурата още един коняк, за да се свести. Разправете му нещо, Швейк.

— Слушам, господин фелдкурат — рече Швейк. — При Влашим, господин фелдкурат, имаше един поп. Понеже старата му икономка забягна с момчето си, като му задигна и парите, той си взе прислужница. И тоя поп на стари години започна да изучава свети Августин, за когото казват, че принадлежи към светите отци. Прочел някъде в неговите съчинения, че който вярва в съществуването на антиподи, трябва да бъде проклет. Извикал прислужницата си и ѝ казал: „Слушайте, вие разправяхте веднъж, че син ви е шлосер и е заминал в Австралия. Значи, той се намира сред антиподи, а свети Августин заповядва всеки, който вярва в съществуването на антиподи, да бъде проклет.“ — „Ваша милост — възразила му жената, — та нали син ми ми изпраща писма и пари от Австралия!“ — „По тоя начин сатаната иска да ви подмами — рекъл ѝ попът, — според свети Августин никаква Австралия не съществува, ясно е, че антихристът иска да ви изкуши.“ Същата седмица в неделя той я проклел публично в черквата и се провикнал от амвона, че Австралия не съществува. От черквата го откарали направо в лудницата. Та правичката да ви кажа, на мнозина мястото им е там. Урсулинките159 пазят в манастира си шишенце с млякото на Дева Мария, с което тя кърмила малкия Исус, а в сиропиталището край Бенешов, след като им дали да пият лурдска вода160, сирачетата получили такава диария, каквато светът не бил виждал.

Пред очите на набожния фелдкурат започнаха да се въртят цветни кръгове. Той се опомни едва от новата порция коняк, който, го удари в главата.

Като примигваше с очи, той попита Кац:

— Нима вие не вярвате в безгрешното зачатие на Исуса Христа, нима вие не вярвате, че палецът на свети Йоан Кръстител, който се съхранява в манастира на пиаристите, е истински? Вярвате ли изобщо в бога? А като не вярвате, защо сте станали фелдкурат?

— Колега — отвърна Кац, като го потупа приятелски по гърба, — докато държавата не сметне, че войниците, които отиват да умират на фронта, не се нуждаят от божа благословия, фелдкуратството си остава прилично платено занятие, при което човек не се преуморява особено. За мен това е много по-удобно, отколкото да търча по плацовете, да ходя на маневри. Едно време изпълнявах заповедите на началниците си, днес правя, каквото ми хрумне. Замествам някого, който не съществува, и сам играя ролята на бога. Когато не искам да простя някому греховете, не му ги прощавам, дори на колене да ме моли за това. Впрочем такива екземпляри почти не се срещат.

— Обичам дядо господа — рече набожният фелдкурат, като започна да хълца, — много го обичам. Дайте ми малко вино. Уважавам бога — продължи той след малко, — много го уважавам и почитам. Никого не уважавам така, както него.

Той удари с пестник по масата толкова силно, че бутилките подскочиха.

— Бог има възвишен характер, той е нещо неземно. Той е честен в делата си. Той е слънчево явление, никой не може да ме разубеди в това. Уважавам и свети Йосиф, уважавам и всички останали светци с изключение на свети Серапион. Името му е едно грозно такова.

— Той трябва да подаде заявление да му го сменят — намеси се Швейк.

— Обичам и света Людмила, и свети Бернардин — продължи бившият учител по закон божи, — той спасил много пътници в Сен Готард. На шията си носи шише с коняк и издирва затрупаните в снега.

Развлечението промени насоката си. Набожният курат започна да говори врели-некипели:

— Уважавам младенците, празникът им е на двадесет и осми декември. Ненавиждам Ирод. Когато кокошките спят, не можете да намерите пресни яйца.

Той прихна да се смее и запя:

— Свети боже, свети крепки…

Внезапно престана да пее, обърна се към Кац и остро попита:

— Вие не вярвате ли, че на петнадесети август е празникът Успение Богородично?

Забавлението бе в разгара си. На масата се появиха нови бутилки. От време на време Кац се обаждаше:

— Кажи, че не вярваш в бога, иначе няма да ти налея.

Някой можеше да помисли, че са се върнали времената, когато първите християни са били жестоко преследвани. Бившият учител по закон божи пееше някаква песен на мъчениците от римската арена и ревеше:

— Вярвам в господа-бога, не ще се отрека от него. Не ти ща виното! Мога и сам да изпратя да ми донесат.

Накрая го туриха да легне. Преди да заспи, той заяви, като вдигна десницата си за клетва:

— Вярвам в бога, отца и сина и светаго духа. Донесете ми бревиария!

Швейк тикна в ръката му някаква книга, която взе от нощната масичка, и така набожният фелдкурат заспа с „Декамерон“ от Бокачо в ръка.

Швейк извършва последно миропомазване

Замислен, фелдкурат Ото Кац проучваше циркуляра, който току-що беше донесъл от казармата. Това бе една наредба на министерството на войната:

„С настоящото министерството на войната отменя до края на военните действия всички наредби относно последното помазване на войниците от армията. За сведение и изпълнение на духовните лица, които се числят към армията, се установяват следните правила:

§ 1. Миропомазването на фронта се премахва.

§ 2. На тежко болни и ранени не се разрешава да се изтеглят в тила, за да получат последно помазване. Духовните лица в армията са длъжни незабавно да предават такива хора на съответните военни власти, които от своя страна ще вземат необходимите мерки.

§ 3. Миропомазването във военните болници в тила може да се извършва и групово по преценка на военните лекари и доколкото това не е от естество да затрудни работата на съответните военни институти.

§ 4. В изключителни случаи началниците на военни болници в тила могат да разрешат на отделни лица да приемат последно помазване.

§ 5. Военното духовенство е длъжно по покана от всеки началник на военна болница да дава последно помазване на всички, които му бъдат представени.“

След това фелдкуратът прочете още веднъж служебното писмо, с което му се съобщаваше на следния ден да отиде във военната болница на Карловия площад, за да извърши последно помазване на тежко ранени.

— Слушайте, Швейк — извика фелдкуратът, — това не е ли свинщина? Като че ли в цяла Прага аз съм единственият фелдкурат. Защо не им изпратят набожния свещеник, който неотдавна спа у нас? Утре, значи, трябва да отидем на Карлака161, за да извършим последно помазване, а пък аз съм забравил как ставаше тая работа.

— Ще си купим катехизис, господин фелдкурат, там ще видим как става тая работа — рече Швейк, — катехизисът е все едно пътеводител за духовните пастири. На времето в Емауския манастир работеше един градинар. За да не къса дрехите си, той поиска да го включат между послушниците и да му зачислят калугерско расо. Накараха го да си купи катехизис, та да се научи как да се кръсти правилно и да разбере кой единствен е останал чист от първородния грях, какво значи да ти е чиста съвестта и други подобни дреболии. След това той продаде контрабанда половината от краставиците в градината и напусна манастира опозорен. Веднъж, като го срещнах, той ми каза: „Краставиците можех да си ги продавам и без катехизис.“

Швейк отиде и купи катехизис. Като взе да го прелиства, фелдкуратът каза:

— Я виж, последно помазване могло да се извършва само от свещеник, и то с масло, което е осветено от епископа. Виждате ли, Швейк, вие сам нямате право да го извършите. Я прочетете как се извършва последното помазване.

Швейк зачете:

— „Последното помазване се извършва по следния начин: свещеникът помазва сетивните органи на болния и същевременно чете следната молитва: «Чрез това свято помазване и със своето преблаго милосърдие нека бог ти прости всичко, което си прегрешил чрез зрение, слух, обоняние, вкус, реч, осезание и ходене.»“

— Бих искал да зная, Швейк — обади се фелдкуратът, — как може да прегреши човек с осезанието си; можете ли да ми обясните?

— По най-различен начин, господин фелдкурат; човек например може да пипне нещо в чужд джеб. Или пък на танцова забава — нали ме разбирате какво може да се случи на танцова забава?

— А чрез ходене, Швейк?

— Когато човек започне да се тътри, за да го съжаляват хората.

— А чрез обоняние?

— Когато някой каже на някого, че смърди и че не може да го понася.

— А чрез вкус?

— Когато някой вкуси забранен плод.

— А чрез реч?

— Това вече върви заедно със слуха, господин фелдкурат. Когато някой се раздрънка много и когато друг го слуша.

След тия философски разсъждения фелдкуратът замълча и после каза:

— Нужно ни е, значи, масло, което да е осветено от епископа. Ето ви десет крони, идете да купите едно шишенце. Във военното интендантство по всяка вероятност нямат такова масло.

И Швейк тръгна да търси масло, осветено от епископа, нещо по-трудно и от търсенето на жива вода в приказките на Божена Немцова162.

Той влиза в няколко дрогерии, но щом кажеше: „Моля, дайте ми едно шишенце масло, осветено от епископа“, на едни места продавачите прихваха да се смеят, а на други се скриваха уплашени зад тезгяха. Лицето на Швейк при това оставаше необикновено сериозно.

Тогава той реши да опита щастието си в аптеките. В първата управителят заповяда на лаборанта да го изведе. Във втората поискаха да повикат „Първа помощ“, а в третата управителят му каза, че фирмата „Полак“ на улица Длоуха, която търгува с масла и лакове, положително ще има на склад търсеното масло.

Фирмата „Полак“ на улица Длоуха наистина работеше много добре. Там не пускаха никой клиент да си иде, без да задоволят искането му. Ако някой търсеше балсам копаива163, те му наливаха терпентин и всичко се нареждаше много добре.

Когато Швейк влезе в магазина и поиска да му дадат за десет крони масло, осветено от епископа, шефът каза на продавача:

— Господин Таухен, налейте му сто грама конопено масло, номер три.

А продавачът, като увиваше шишенцето в хартия, каза на Швейк с привичния си търговски маниер:

— Първо качество, ако имате нужда от четки, лакове или маджун, търсете фирмата ни. Тук ще намерите най-солидна обслуга.

През това време фелдкуратът преповтори всичко онова от катехизиса, което не бе запаметил едно време в семинарията. Някои от необикновено духовитите изречения много му харесаха:

„Названието «последно помазване» произлиза оттам, че обикновено това помазване бива последно от всички помазвания, които извършва черквата ни.“

Или: „Последното помазване може да приеме всеки християнин-католик, който е заболял тежко и е дошъл в съзнание.“

„Болният трябва да приеме последното помазване по възможност още докато е в съзнание.“

При четенето на тия изречения той искрено се смя.

След това дойде един ординарец и му донесе записка, с която му се съобщаваше, че на утрешното приобщение към светите тайни ще присъствува Дружеството на благородните дами за религиозно възпитание на войниците.

Това дружество се състоеше от истерични баби, които обикаляха болниците и раздаваха на войниците иконички и разкази за католика-войн, който умира за своя император. На тия брошурки имаше цветна картинка, която представляваше бойното поле. Навсякъде по него се търкалят трупове на хора и коне, катурени муниционни коли и оръдия, обърнати с лафета нагоре. На хоризонта гори някакво село и се пръскат шрапнели, на преден план лежи умиращ войник с откъснат крак. Към него се спуска ангел, който му носи венец с широка лента, на която има надпис: „Още днес ти ще бъдеш с мен в рая“. И умиращият се усмихва блажено, като че ли му са поднесли сладолед.

Когато прочете съдържанието на записката, Ото Кац плю и си помисли: „Ах, какъв ден ме чака!“

Той познаваше тая пасмина, както наричаше обществото на благородните дами от храма „Свети Игнат“, където преди години беше държал проповеди за войската. Тогава той все още влагаше много жар в проповедите си и дружеството обикновено заемаше място зад полковника. Това бяха две източени и съсухрени женища в черни рокли и с броеници. Веднъж след проповедта те се залепиха за него и цели два часа му говориха за религиозното възпитание на войниците.

Най-после той се ядоса и им каза: „Ще прощавате, уважаеми госпожи, но мене ме чака капитанът, за да изиграем партия фербъл.“

— Ето го, значи, и маслото — каза тържествено Швейк, като се върна от фирмата „Полак“, — конопено масло номер три, първо качество, с него можем да намажем цял батальон. Фирмата е солидна. Продава и маджун, лакове и четки. Сега ни трябва още звънче.

— Защо ни е звънче, Швейк?

— За да звъним из пътя, та хората да ни свалят шапки. Щом сме тръгнали да помазваме с конопено масло номер три, ние все едно, че вървим с бога, господин фелдкурат. Такъв е редът. Да знаете колко арестувани има досега само защото не са сваляли шапка в такива случаи. В Жижков веднъж някакъв свещеник наби един слепец, който не беше свалил шапка. Не стига това, ами слепецът го осъдиха и на затвор, защото съдиите доказаха, че като е бил сляп, не бил глухоням и че макар да е чул звънчето, той все пак се е държал така възмутително. За съда нямаше никакво значение, че всичкото се беше случило посред нощ. Също като на Свети Дух. Друг път хората може и да не ни забележат, но сега ще ни свалят шапка. Значи, ако нямате нищо против, господин фелдкурат, аз веднага ще ви го донеса.

Получил разрешение, Швейк донесе звънеца само след половин час.

— Взех от вратата на странноприемницата „При кръстчетата“ — рече той, — цената му е пет минути страх и дълго време чакане, защото през вратата постоянно минаваха хора.

— Отивам в кафенето, Швейк, ако дойде някой, нека ме почака.

След около час дойде един възстар побелял господин с изправена стойка и строг поглед.

От цялата му външност лъхаше голям инат и злоба. Очите му гледаха така, като че ли бе изпратен от съдбата да унищожи нашата нещастна планета и да заличи следите ѝ във вселената.

Речта му бе груба, суха и строга:

— У дома ли е? Отишъл в някакво кафене? Да почакам? Добре, ще чакам и до сутринта. За кафе пари има, но да си плати дълговете — не! И това ми било свещеник, фю!

И той се изплю на пода в кухнята.

— Господине, недейте плюва тука! — обади се Швейк, като гледаше с любопитство непознатия господин.

— Още един път ще плюя, виждате ли, ей така — вироглаво рече строгият господин, като плю на пода, — не го е срам. Военен свещеник, срамота!

— Ако сте възпитан човек — забеляза Швейк, — да се отучите да плюете в чужда къща. Да не мислите, че като е световна война, можете да си позволите всичко? И се дръжте прилично, а не като уличник. Обноските ви трябва да бъдат фини, трябва да говорите учтиво и да не се държите като вагабонтин, разорахте ли, цивилни простако?

Строгият господин стана от стола си, разтрепера се от възбуда и извика:

— Как се осмелявате, аз ли не съм възпитан човек, какъв съм тогава, кажете…

— Плювалник сте — отговори Швейк, като го гледаше в очите, — плюете по пода, като че ли се намирате в трамвая, във влака или в някое обществено заведение. Винаги съм се учудвал защо слагат табелки навсякъде, че е забранено да се плюе по пода, но сега виждам, че това е заради вас. Всички трябва да ви познават много добре.

Строгият господин започна да мени цвета на лицето си и се постара да отговори с порой псувни по адрес на Швейк и фелдкурата.

— Свършихте ли речта си — спокойно попита Швейк (след като посетителят изгърмя и последното: „Негодници сте и двамата: какъвто господарят, такъв и слугата“), — или искате да допълните още нещо, преди да изхвръкнете по стълбата надолу?

Понеже бе изчерпал до дъно запаса си и не му идваше на ум никаква по-качествена псувня, строгият господин млъкна, а Швейк счете това за знак, че в случая е безполезно да чака допълнения.

И той отвори вратата, изправи там строгия господин с лице към коридора и… такъв шут би направил чест и на най-добрия играч от всеки международен футболен отбор.

Надолу по стълбите подир строгия господин се понесе гласът на Швейк:

— Втори път, като идете на гости у възпитани хора, дръжте се и вие възпитано.

Строгият господин дълго време се разхожда под прозорците и чака фелдкурата.

Швейк отвори прозореца, за да може да го наблюдава.

Най-после гостът дочака фелдкурата, който го заведе в стаята и го тури да седне на един стол срещу себе си.

Швейк мълчаливо донесе един плювалник и го постави пред госта.

— Какво правите, Швейк?

— Господин фелдкурат, разрешете да доложа. Ние с господина имахме малка неприятност заради плюенето по пода.

— Остави ни, Швейк, ние имаме да уреждаме някои работи.

Швейк изкозирува:

— Слушам, господин фелдкурат. Оставям ви.

Той отиде в кухнята, а в стаята през това време се поведе извънредно интересен разговор:

— Вие сте дошли за парите по полицата, ако не се лъжа? — попита фелдкуратът своя гост.

— Да и надявам се…

Фелдкуратът въздъхна:

— Често пъти човек изпада в такова положение, че не му остава нищо друго освен надеждата. Колко хубаво звучи думичката „надявай се“, нали тя е част от трилистника, който укрепва самочувствието на човека в хаоса на живота: „Вяра, надежда и любов.“

— Аз се надявам, господин фелдкурат, че сумата…

— Наистина, уважаеми господине — прекъсна го фелдкуратът, — мога още веднъж да повторя, че думата „надявам се“ дава сили на човека в борбата му с живота. Вие също не губите надежда. Колко хубаво е да имаш определен идеал, да си невинно, чисто създание, което дава пари назаем срещу полица и се надява, че ще му ги изплатят навреме. Да вярвате, непрекъснато да вярвате, че ще ви изплатя хиляда и двеста крони, когато аз нямам в джоба си дори и сто.

— Вие, значи… — заекна гостът.

— Да, аз, значи — отговори фелдкуратът.

Лицето на госта доби отново упоритото си и злобно изражение.

— Господине, това е измама — каза той, като стана.

— Успокойте се, уважаеми господине…

— Това е мошеничество! — вироглаво закрещя гостът. — Вие злоупотребихте с доверието ми!

— Господине — рече фелдкуратът, — вас ще ви успокои само чистият въздух. Тук е твърде задушно. Швейк — извика той към кухнята, — господинът желае да излезе на чист въздух.

— Господин фелдкурат, разрешете да доложа — дочу се от кухнята, — аз вече изхвърлих този господин.

— Да се повтори! — гласеше заповедта и тя бе изпълнена бързо, ловко и жестоко.

— Много добре направихме, господин фелдкурат — рече Швейк, като се върна от коридора, — че го експедирахме, преди да направи скандал. В Малешице познавах един кръчмар, който редовно четеше библията. Той знаеше цитати от светото писание за всякакви случаи и когато налагаше някого с бича си, винаги казваше: „Който жали пръчката, ненавижда чедото свое, но който го люби, овреме го наказва. Ще ти дам аз да разбереш какво значи да се биеш в кръчмата ми.“

— Ето виждате ли, Швейк, каква участ постига хората, които не почитат свещеника — усмихна се фелдкуратът. — Свети Йоан Златоуст е казал: „Който почита свещеника, почита Христа, който оскърбява свещеника, оскърбява Исуса Христа, чийто заместник тук е свещеникът.“ За утрешния ден ние трябва да се подготвим много добре. Изпържете яйца с шунка, сварете пунш бордо, а след това нека се отдадем на размисъл, както е казано във вечерната молитва: „Отбити са с милостта на всевишния всички временни козни срещу този дом.“

По света съществуват хора, които притежават голямо постоянство. Към тях принадлежеше и човекът, който вече два пъти бе изхвърлян от жилището на фелдкурата. Тъкмо бяха приготвили вечерята и някой позвъни. Швейк отиде да отвори, но се върна след малко и доложи:

— Пак е дошъл, господин фелдкурат. Затворих го временно в банята, за да можем да се навечеряме спокойно.

— Не правите хубаво, Швейк — каза фелдкуратът, — гост в къщи — бог в къщи! В старо време на големи пиршества нашите предци са били развеселявани от различни уроди. Доведете го, за да ни забавлява.

След малко Швейк се върна с настойчивия господин, който гледаше мрачно пред себе си.

— Седнете, моля — каза фелдкуратът, — тъкмо привършваме вечерята. Хапнахме раци и сьомга. Остава да довършим яйцата с шунка. Хубаво си хапваме ние, нали има хора, които ни дават пари назаем.

— Смятам, че не съм дошъл да ви правя смях — рече мрачният човек. — Днес идвам за трети път. Надявам се, че сега всичко ще се изясни.

— Господин фелдкурат, разрешете да доложа — рече Швейк, — той е истинска гербова марка. В Либен имаше един също като него. Боушек му беше името. Една вечер го изхвърлиха от „Екснерите“. След малко той се върна. Те пак го изхвърлиха. И така тая вечер това се повтори осемнадесет пъти. Все повтаряше, че си забравил лулата вътре. Влизаше през прозореца, през вратата, през кухнята, катереше се по зида, който заобикаляше градината, спускаше се в зимника и оттам излизаше зад тезгяха, а щеше да се спусне и през комина, ако пожарникарите не го бяха свалили от покрива. Постоянството му беше такова, че можеше да стане министър или депутат. В края на краищата той получи това, което заслужаваше.

Упоритият господин като че ли не обръщаше внимание на онова, което се говореше, и вироглаво повтаряше:

— Аз искам да сме наясно и моля да ме изслушате.

— Разрешава ви се — рече фелдкуратът, — говорете, уважаеми господине. Може да говорите, колкото ви се иска, а ние през това време ще продължим пиршеството си. Вярвам, че това няма да попречи на разказа ви. Швейк, хайде поднасяйте.

— Както ви е известно — рече постоянствуващият, — бушува война. Сумата ви заех преди войната и ако не беше последната, нямаше да настоявам да ми платите в момента. Имам обаче горчив опит в това отношение.

Той извади бележник от джоба си и продължи:

— Всичко съм си записал. Поручик Яната ми дължеше седемстотин крони и се осмели да падне на Дрина164. Подпоручик Прашек бе пленен на руския фронт, а ми дължи две хиляди крони. Капитан Вихтерле, който ми дължеше същата сума, допусна да бъде убит от собствените си войници под Рава Руска165. Поручик Махек, пленен в Сърбия, ми дължи хиляда и петстотин крони. А има и редица други. Един с неизплатена полица пада убит в Карпатите, друг бива пленен, трети се удави в Сърбия, четвърти умира в някоя болница в Унгария. Разбирате ли сега опасенията ми, че тая война ще ме разори, ако не бъда енергичен и безмилостен. Вие можете да ми възразите, че вас не ви грози някаква непосредствена опасност. Погледнете.

Той мушна бележника си под носа на фелдкурата.

— Виждате ли: фелдкурат Матиаш, умрял в Бърно в изолационната болница преди една седмица. Иде ми да си изскубя косите. Има да ми дава хиляда и осемстотин крони, а влиза в холерна барака, за да приобщава към светите тайни някой си, който не му е никакъв, за който хич и не го е еня.

— Това е било негов дълг, мили ми господине — каза фелдкуратът, — и аз утре отивам да приобщавам болни.

— И също така в холерна барака — забеляза Швейк, — можете да дойдете с нас, за да видите какво значи пожертвувателност.

— Господин фелдкурат — рече настойчивият господин, — повярвайте ми, аз се намирам в отчаяно положение. Нима тая война се води само за да бъдат очистени от тоя свят всичките ми длъжници?

— Като ви мобилизират и пратят на фронта — подхвърли Швейк, — ние с господин фелдкурата ще отслужим света литургия, та дано даде господ първата граната да ви преполови.

— Господине, работата е сериозна — рече „гербовата марка“ на фелдкурата, — моля ви да заповядате на слугата си да не се бърка в работите ни, за да можем да свършим по-скоро.

— Господин фелдкурат, разрешете да доложа — обади се Швейк, — заповядайте ми да не ви се бъркам в работите, иначе аз ще продължа да защищавам интересите ви, както подобава на един истински войник. Господинът има пълно право, той иска сам да си излезе. И аз не обичам скандалите, аз съм благовъзпитан човек.

— Швейк, на мене всичко това започва да ми дотяга — каза фелдкуратът, сякаш не забелязваше присъствието на госта. — Аз мислех, че тоя човек ще ни поразвлече, ще ни разправи някои анекдоти, а пък той иска да ви заповядам да не ни се бъркате в разговора, въпреки че вече на два пъти сте имали разправии с него. Тая вечер, когато се намирам пред толкова важен религиозен акт, когато би трябвало да насоча всичките си мисли, цялото си същество към бога, той ми досажда с някаква си глупава история за някакви си мизерни хиляда и двеста крони, пречи ми да се задълбоча в проучване на съвестта си, отклонява ме от бога и иска да му кажа още веднъж, че сега нищо няма да му дам. Не искам да говоря повече с него, за да не развалям тая света вечер. Кажете му вие, Швейк: „Господин фелдкуратът няма да ви даде нищо!“

Швейк изпълни заповедта и изрева въпросните думи в ухото на госта.

Но упоритият господин не се помръдна.

— Швейк — покани го фелдкуратът, — попитайте го, още колко време мисли да зяпа така?

— Няма да мръдна оттук, докато не ми платите! — вироглаво заяви „гербовата марка“.

Фелдкуратът стана, отиде до прозореца и каза:

— В такъв случай предавам го на вас, Швейк. Правете с него, каквото намерите за добре.

— Елате, господине — рече Швейк, като дръпна нещастния гост за рамото, — елате да потретим, па дано е на хубаво.

И той бързо и елегантно потрети операцията. Фелдкуратът през това време барабанеше с пръсти по прозореца такта на погребален марш.

Посветената на размисъл вечер мина през няколко фази. Фелдкуратът с такава вяра и така всеотдайно се бе устремил към бога, че чак в дванадесет часа през нощта в жилището му се чуваше песента:

Кога си в бой отивахме,

всичките моми плачеха…

С него пееше и добрият войник Швейк.


Във военната болница двама души копнееха да бъдат приобщени към светите тайни: един стар майор и един банков чиновник, запасен офицер. И двамата бяха получили по куршум в корема на карпатския фронт и сега лежаха един до друг. Запасният офицер смяташе за свой дълг да пожелае приобщението си към светите тайни, тъй като за това копнееше с цялата си душа неговият началник. Смяташе, че ще наруши чинопочитанието, ако не пожелае и той да бъде приобщен към светите тайни. Набожният майор пък правеше това от хитрина, като смяташе, че молитвата ще спаси болния. През нощта обаче, преди приобщението им към светите тайни, и двамата умряха и когато на следната сутрин фелдкуратът и Швейк пристигнаха в болницата, намериха ги да лежат под белия чаршаф с почернели лица, както се случва с всички, които умират от задушаване.

— С какви церемонии пристигнахме, господин фелдкурат, а сега отведнъж ни развалят всичко — ядоса се Швейк, когато в канцеларията им съобщиха, че двамата, заради които бяха дошли, не се нуждаят вече от нищо.

Швейк каза самата истина. Те бяха пристигнали с големи церемонии. Пътуваха с файтон. Из целия път Швейк биеше звънеца, а фелдкуратът държеше шишенцето с масло, завито в бяла кърпа, и благославяше с него минувачите, които си сваляха шапките.

Наистина те не бяха много, въпреки че Швейк се стремеше да вдига колкото се може по-голям шум със звънеца.

Подир тях тичаха няколко невинни дечица, от които едното успя да увисне отзад на файтона. В тоя миг всички останали подхванаха в унисон: „Чичо, я го виж отзад, чичо, я го виж отзад!“

А Швейк биеше звънеца, файтонджията шибаше с камшика си зад файтона. На улица Водичкова една стара портиерка, членка на марианското духовно общество, с тръс догони файтона и след като фелдкуратът я благослови, се прекръсти и плю: „Юрнали ми се с господа-бога, като че ли са сто дяволи! Човек охтика може да хване!“ — и запъхтяна се върна на старото си място.

Звънецът безпокоеше най-много файтонджийската кобила, на която по всяка вероятност напомняше нещо от младините ѝ, тъй като тя непрестанно обръщаше глава, а от време на време правеше опит да затанцува по паважа.

Това бяха, значи, церемониите, за които говореше Швейк.

Фелдкуратът отиде в канцеларията, за да уреди финансовата страна на въпроса, и представи на фелдфебела-ковчежник сметка, според която трябваше да получи от касата сто и петдесет крони за светено масло и пътни разноски.

Последва спор между началника на болницата и фелдкурата, при което фелдкуратът на няколко пъти удари с пестник по масата и се изрази по следния начин:

— Недейте мисли, господин капитан, че последното помазване е безплатно. Когато командироват драгунски офицер в конюшнята, също му плащат пътни и дневни. Аз наистина съжалявам, че двамата не дочакаха да бъдат приобщени към светите тайни. Всичкото щеше да бъде с петдесет крони по-скъпо.

През това време Швейк чакаше долу в караулната.

Шишенцето със светеното масло будеше жив интерес сред войниците.

Един изказа мнение, че маслото е много подходящо за смазване на пушки и щикове.

Някакво младо войниче от Чешкоморавската височина, което все още вярваше в бога, помоли да не се говори така за тия работи, да не се намесват светите тайни в разговора. Трябвало да се вярва по християнски.

Един стар запасняк изгледа младока и каза:

— Вярвай си ти, вярвай, пък шрапнелът пак ще ти откъсне главата. Продават ни кисели краставици. Едно време в казармата идва някакъв клерикален депутат да ни говори за божия мир, който се бил спуснал над земята. Дядо господ не искал война, желаел всички да живеят в мир и да се обичат като братя. А видиш ли го, говедото, откакто е избухнала войната, във всички черкви се четат молитви за победата на нашето оръжие, за бога говорят, сякаш е някакъв началник на генерален щаб, който ръководи и дирижира войната. В тая военна болница вече колко погребения съм видял. Колко коли с отрязани крака и ръце са изкарани оттук!

— Погребват войниците голи — рече друг войник, — пък с униформите обличат други живи войници и така до безкрайност.

— Докато не победим — отбеляза Швейк.

— И тоя тиловак иска да победи — обади се от ъгъла един кандидат-подофицер. — На фронта такива като тебе! В окопите! Че да ви вдигнат на нож срещу телените мрежи, вълчите ями и минохвъргачките! Всеки може да се търкаля в тила и никому не се ще да мре.

— Мисля, че да те намушат на щик, е много хубаво — рече Швейк, — но не е лошо и да ти вкарат куршум в корема, а още по-хубаво е да те преполови бомба. Човек гледа: коремът и краката му са някак си много далече от него и всичко това му се струва толкова чудно, че той умира, преди да е могъл някой да му го обясни.

Младият войник си въздъхна от сърце. Съжаляваше младия си живот. И защо ли се е родил в това глупаво столетие, когато могат да го заколят като крава в кланицата. Защо ли е всичко това?

Един войник, по професия учител, сякаш беше прочел мислите му, се намеси в разговора:

— Някои учени обясняват войната с появата на петна по слънцето. Щом се появи такова петно, винаги настъпва нещо ужасно. Превземането на Картаген…

— Я остави тия бабини деветини — прекъсна го кандидат-подофицерът, — иди по-добре да пометеш помещението, днес е твой ред. Какво ни интересува някакво глупаво петно на слънцето. И двайсет да бяха, пак нямаше да мога да си купя нищо с тях.

— Тия петна по слънцето наистина имат голямо значение — намеси се Швейк. — Веднъж пак се беше появило такова петно и още същия ден ме биха в „Банзетите“ в Нусле. Оттогава насам винаги, когато намисля да ида някъде, предварително проверявам във вестника не се ли е появило пак някакво петно. А щом се появи — прощавай, Марче, ний сме разделени, — не влизам никъде, само така можах да оцелея до днес. На времето, когато вулканът Мон Пелие унищожи целия остров Мартиника, един професор писа в „Народна политика“, че отдавна обръщал вниманието на читателите върху голямото петно, което се било появило върху слънцето. А тя, „Народна политика“ де, не могла да стигне навреме на острова и жителите на острова си изпатили.

През това време фелдкуратът се бе натъкнал в канцеларията на една от Дружеството на благородните дами за религиозно възпитание на войниците, стара и противна кикимора, която още от сутринта обикаляше болницата и навсякъде раздаваше иконички, които ранените и болни войници хвърляха в плювалниците.

През време на обиколката си тя нервираше всички с глупавото си дрънкане. Приканваше войниците да се покаят искрено за своите грехове и истински да се поправят, за да им даде бог след смъртта вечно спасение.

Цялата пребледняла, тя разказваше на фелдкурата как войната, вместо да облагороди, озверявала войниците. Долу болните ѝ се изплезили и я нарекли плашило и дърта богомолка.

— Das ist wirklich schrecklich, Herr Feldkurat, das Volk ist verdorben!166

И тя се раздрънка как си представя религиозното възпитание на войника. Само тогава войникът воювал храбро за своя император, когато вярвал в бога и изпитвал религиозни чувства, само тогава той не се боял от смъртта, понеже знаел, че след смъртта го очаква раят.

Бъбрицата каза още няколко подобни глупости и личеше, че е решила да не пуска фелдкурата. Той обаче се сбогува с нея не съвсем галантно.

— Швейк, отиваме си! — извика той към караулната.

Обратният им път не бе съпроводен от никакви церемонии.

— Идния път не се ловя на тая въдица — рече фелдкуратът, — човек трябва да се пазари за всяка душа, която иска да спаси. Много тънки сметки водят, гадовете.

Като видя в ръката на Швейк шишенцето със „светеното“ масло, той се намръщи:

— Най-добре е, Швейк, да намажете обущата ни с това масло.

— Ще се опитам да смажа и пантите — добави Швейк, — вратата ужасно скърца, когато се връщате нощем.

Така завърши неосъществилото се приобщаване към светите тайни.

Швейк става свръзка на поручик Лукаш

I

Щастието на Швейк не продължи дълго време. Немилостивата съдба прекъсна приятелските връзки между него и фелдкурата. И ако фелдкуратът досега ни е бил приятен, това, за което ще разкажем по-надолу, е в състояние да смъкне от лицето му симпатичната маска.

Фелдкуратът продаде Швейк на поручик Лукаш или, по-добре казано, проигра го на карти. По същия начин едно време в Русия са продавали крепостните. Всичко дойде най-неочаквано. У поручик Лукаш се бе събрала весела компания, която играеше на „двайсет и едно“.

Фелдкуратът загуби всичко и накрая каза:

— Колко ще ми заемете срещу моята свръзка? Знаменит идиот и интересна фигура, нещо non plus ultra167. Никога не сте имали такава свръзка.

— Ще ти дам сто крони — предложи поручик Лукаш. — Ако не ги върнеш до в други ден, ще ми пратиш това чудо. Моята свръзка е противен човек. Само въздиша, пише писма в къщи и при това краде всичко, на каквото попадне. Бих го вече, но без полза. При всяка среща го шамаросвам, но и това не помага. Избих му няколко предни зъба, обаче той е непоправим.

— Значи, дадено — отговори фелдкуратът лекомислено, — в други ден или сто крони, или Швейк.

Той загуби и тия сто крони и тъжен тръгна към къщи. Знаеше с положителност и никак не се съмняваше в това, че няма да може да намери сто крони до в други ден и че всъщност най-мизерно и подло е продал Швейк.

„Можех да поискам двеста крони“ — ядосваше се той, но след като се качи в трамвая, който щеше да го откара в къщи, обзе го сантиментално настроение и той започна да си прави упреци.

„Не направих хубаво — мина му през ума, когато позвъни на вратата на жилището си, — как ще го погледна в глупавите му и добродушни очи?“

— Мили ми Швейк — рече той, като си влезе в къщи, — днес се случи нещо необикновено. Голям Марко Тотев излязох на карти. Дублирах наред — имах туз, след това ми дойде десетка, но банкерът беше пипнал вале и също избута двайсет и едно. На няколко пъти ми идваха аса и десетки, но винаги излизахме наравно с банката. Профуках всичките си пари.

Той замълча.

— Накрая проиграх и вас. Взех назаем сто крони срещу вас и ако не ги върна до в други ден, вие вече няма да принадлежите на мене, а на поручик Лукаш. Аз наистина съжалявам.

— Аз имам още сто крони — каза Швейк, — мога да ви ги дам назаем.

— Дайте ги насам — съживи се фелдкуратът, — веднага ще ги занеса на Лукаш. Наистина не бих искал да се разделя с вас.

Лукаш бе извънредно изненадан, когато видя фелдкурата да се връща.

— Идвам да изплатя дълга си — рече фелдкуратът, като се огледа победоносно. — Дайте и на мене карти.

— Дублирам — обади се фелдкуратът, когато му дойде редът.

— Тюх, да му се не види макар — изохка той, — само с една бройка разлика.

— Хайде тогава, дублирам — каза той при втория рунд, — дубъл блинд.

— Двайсет взема — съобщи банкерът.

— Аз имам цели деветнадесет — тихо каза фелдкуратът, като сложи в банката последните четиридесет крони от стотарката, която му беше заел Швейк, за да се откупи от новото робство.

По пътя за в къщи фелдкуратът стигна до убеждението, че всичко е свършено и че Швейк вече нищо не може да го спаси: писано му било да служи на поручик Лукаш.

И когато Швейк му отвори вратата, фелдкуратът му каза:

— Всичко беше напразно, Швейк. Никой не може да избегне съдбата си. Проиграх и вас, и вашите сто крони. Направих всичко, което зависеше от мене, но съдбата е по-силна. Тя ви хвърли в ноктите на поручик Лукаш, настъпва моментът, когато ще се разделим.

— Много ли имаше в банката? — попита Швейк спокойно. — Или рядко водехте? Когато не идат карти, е много лошо, но понякога мизерията е още по-голяма, когато ви върви прекалено. На улица Здераз живееше един тенекеджия на име Вейвода. Той редовно играеше мариаш в една кръчма зад Столетното кафене. Веднъж, пак там, сам дяволът го накара да предложи: „Какво ще кажете да поиграем на двайсет и едно, а?“ И започнаха да играят, пък той държеше банката. Всички се увлякоха и мизата нарасна на десет. Старият Вейвода искаше да даде възможност и на другите да спечелят по нещо и затова постоянно повтаряше: „Чакам малшанс.“ Но не можете да си представите какъв Марко Тотев беше той тая вечер. Малшанс не идваше, банката растеше непрекъснато, цяла стотарка се беше събрала в нея. И никой от играчите вече нямаше толкова пари, че да може да дублира. Вейвода се беше цял изпотил. Освен неговото „чакам малшанс“ нищо друго не се чуваше. Останалите увеличаваха мизата по пет, но загазваха всички. Един майстор-коминочистач се ядоса, отиде си в къщи, взе пари и когато в банката имаше повече от сто и петдесет крони, дублира. Вейвода поиска да се отърве от банката и както разказваше после, имал намерение да тегли карти и до тридесет, само и само да не спечели, но вместо попа получи две аса. Престори се, че няма нищо и нарочно каза:

„Шестнайсет взема“, но майсторът-коминочистач имаше всичко на всичко петнайсет. Е, не е ли това маркототевщина? Старият Вейвода беше пребледнял вече целият и се чувствуваше много нещастен, наоколо вече всички го псуваха и си шепнеха, че играе с иле. Даже разправяха, че веднъж вече бил ял бой заради фалшива игра, макар че той беше най-честният играч. Въпреки това всички продължаваха да се изръсват в банката кронка след кронка. В банката имаше вече петстотин крони. Кръчмарят, който ги гледаше отстрани, не издържа. Тъкмо беше приготвил пари за бирената фабрика, взе ги, приседна на масата, хвърли най-напред по две стотарки, после затвори очи, завъртя стола си за щастие и каза, че дублира всичко, което е в банката. „Играем — каза — с открити карти.“ Старият Вейвода беше готов да даде не знам какво, само и само да загуби. Всички се учудиха, когато той обърна картата и се показа седморка, а той я задържа. Кръчмарят се усмихваше под мустак, понеже имаше двайсет и едно. На стария Вейвода му дойде втора седморка и той пак я задържа. „Сега ще вземете асо или десетка — каза кръчмарят язвително. — Залагам си главата, господин Вейвода, че ще изгърмите.“ Настъпи страшна тишина. Вейвода обърна картата и всички видяха трета седморка. Кръчмарят пребледня като тебешир — това били последните му пари, — отиде в кухнята, но след малко оттам дотърча момчето, което чиракуваше при него, и ни каза да идем да прережем въжето, с което Кръчмарят се обесил на дръжката на прозореца. Ние прерязахме въжето, свестихме го и играта продължи. У никого вече нямаше пари, всичко беше натрупано в банката пред Вейвода, който не преставаше да повтаря: „Чакам малшанс.“ Той на всяка цена искаше да влезе вътре, но понеже трябваше да обръща картите си и да ги нарежда на масата, не можеше да направи никаква фалшификация и да сбърка нарочно. Всички се бяха побъркали вече от голямото му щастие и решиха да продължат играта с разписки. Така те играха много часове и пред стария Вейвода се накамариха хиляди и хиляди. Майсторът коминочистач вече дължеше на банката повече от милион и половина, въглищарят от Здераз около милион, портиерът от Столетното кафене — осемстотин хиляди крони, един медик — над два милиона. Само в пинката168 имаше над триста хиляди, все на малки късчета хартия. Какво ли не прави старият Вейвода. Непрекъснато излизаше по нужда и оставяше други да го заместват, но като се върнеше, съобщаваха му, че пак е спечелил, че му е дошло двайсет и едно. Изпратиха да донесат нови карти, но и това не помогна. Когато Вейвода се спреше на петнайсет, другият пък имаше четиринайсет. Всички гледаха със злоба стария Вейвода, но най-много се пенеше един калдъръмджия, който беше вложил в играта всичко на всичко осем крони в пари. Той открито заяви, че такъв човек като Вейвода не би трябвало да ходи по земята, че би трябвало да го сритат, да го изхвърлят и удавят като кутре. Не можете да си представите отчаянието на стария Вейвода. Най-после той му намери цаката. „Отивам по нужда — рече той на коминочистача, — замести ме, майсторе.“ И така, както си беше без шапка, изтичал на улица Мисликова, за да извика полиция, намерил патрула и му съобщил, че в еди-коя си кръчма се играе хазарт. Полицаите го изпратили да се върне, като му казали, че ще дойдат веднага след него. Тогава той се върна и в кръчмата му съобщиха, че през това време медикът загубил над два милиона, а портиерът — над три. В пинката те сложили разписка за петстотин хиляди. След малко в кръчмата нахлуха стражарите и калдъръмджията извика: „Спасявайте се кой както може!“, но напразно. Конфискуваха банката и заведоха всички в полицията. Въглищарят от Здераз направи опит да се съпротивлява и затова го закараха в полицията с полицейската кола. Оказа се, че в банката е имало над половин милиард в разписки и хиляда и петстотин в брой.

— И такива работи не бях сънувал — рекъл полицейският инспектор, като видял главозамайващите суми, — та това е по-лошо от Монте Карло.

В участъка задържали всичките до сутринта, с изключение на стария Вейвода. Него като доносчик го освободили и му обещали да му дадат полагащото му се законно възнаграждение, една трета от конфискуваната банка, над сто и шейсет милиона. Но той още същата нощ се побърка от това щастие и на сутринта го видяхме да обикаля Прага и да поръчва с дузини огнеупорни каси. Ето това се казва да имаш щастие в карти.

После Швейк отиде да свари грог и цялата работа приключи с това, че когато късно през нощта Швейк го намести с мъка на леглото му, фелдкуратът се насълзи и изхлипа:

— Продадох те аз, приятелю, безсрамно те продадох. Прокълни ме, бий ме, гък няма да кажа. Оставих те аз на произвола на съдбата. Не смея да те погледна в очите. Разкъсай ме, хапи ме, унищожи ме. Не заслужавам нищо по-добро. Знаеш ли какво съм аз?

И като зарови разплаканото си лице във възглавницата, фелдкуратът прошушна тихо с нежен и размекнат глас:

— Аз съм безхарактерен тип — и заспа като заклан.

На следния ден фелдкуратът, избягвайки да срещне погледа на Швейк, излезе рано сутринта и се върна късно през нощта с някакъв дебел пехотинец.

— Покажете му, Швейк — каза той, избягвайки да го гледа в очите, — кое де се намира, за да се ориентира в домакинството ми, и го научете как се вари грог. Сутринта се явете при господин поручик Лукаш.

Швейк и новата свръзка прекараха приятно нощта във варене на грог. На разсъмване дебелият пехотинец едва се държеше на краката си и си тананикаше странна смесица от народни песни:

— „Край Ходов тече водица, милата ми там налива бирица червена. Ой, горо, горо, горице, вървели моми по пътя, на Бяла гора селякът ора.“

— За тебе не се безпокоя — рече му Швейк, — с тоя си талант ти ще се задържиш при фелдкурата.

И така този предиобед поручик Лукаш за първи път зърна честното и открито лице на Швейк, който му доложи:

— Господин поручик, разрешете да доложа: аз съм същият оня Швейк, когото господин фелдкуратът проиграл на карти.

II

Институтът на ординарците има много стар произход. Изглежда, че още Александър Македонски е имал свръзка. Положително е обаче, че през време на феодализма тая роля са изпълнявали рицарските оръженосци. Какво собствено е бил Санчо Панса на Дон Кихот? Учудва ме, че досега не се е намерил никой, който да напише историята на ординарците. В такъв случай ние бихме научили, че херцогът от Алмавир през време на обсадата на Толедо поради голям глад изял свръзката си без сол. Сам херцогът пише в мемоарите си за това събитие, като обяснява, че месото на слугата му било нежно, крехко, сочно, на вкус нещо средно между пилешко и магарешко.

В една стара швабска книга върху военното изкуство намираме наставления и за свръзките. Ординарецът от средновековието е трябвало да бъде набожен, добродетелен, правдив, скромен, храбър, решителен, честен и работлив. С една дума, той е трябвало да бъде образец на истински човек. Новото време измени много нещо в така очертания тип. Модерната свръзка по правило не е нито набожна, нито добродетелна, нито правдива. Тя лъже, мами началството си и много често превръща живота му в истински ад. Тя е лукав роб, който измисля най-различни хитро скроени трикове, за да вгорчи живота на началника си.

Сред новото поколение свръзки положително няма да намерите такива жертвоготовни създания като благородния Фернандо на херцога от Алмавир, които да позволят на началниците си да ги изядат без сол. От друга страна, виждаме, че командирите водят борба на живот и смърт със свръзките на новото време, употребяват най-различни средства, за да поддържат авторитета си. По съвкупност тия средства представлява особен вид терор. През 1912 година в Грац се гледа едно дело, в което главна роля играеше някакъв капитан, който беше умъртвил свръзката си с ритници. Той бе освободен, защото го бе направил едва за втори път. Според тия господа животът на свръзките няма никаква цена. Свръзката е само предмет, в много случаи кукла за удряне на плесници169, роб, момче за всичко. Не е чудно тогава, че особеното му положение изисква от роба да бъде хитър и лукав. Положението му на нашата планета може да бъде сравнено само със страданията на старовремските пиколо, които били напътвани към добросъвестност чрез плесници и мъчения.

Има обаче случаи, когато свръзката се издига до положението на фаворит и тогава тя става страшилище за цялата рота, целия батальон. Всички чинове се стремят да спечелят благоволението ѝ. Тя разрешава отпуските, тя спасява положението, когато е нужно да се кажат две думи пред началството, за да бъде простено известно провинение.

Тия фаворити през време на войната бяха награждавани с големи и малки сребърни медали за храброст.

В деветдесет и първи полк аз познавах няколко такива свръзки. Една получи голям сребърен медал само защото умееше по вълшебен начин да пече гъските, които крадеше. Друга получи малък сребърен медал, защото от къщи ѝ изпращаха великолепни колети с провизии, така че началникът ѝ дори през време на най-голям глад преяждаше и след това не можеше да се движи от тежест в стомаха.

Същият началник беше стилизирал доклада, с който представи свръзката си за награждаване, по следния начин:

„В боевете проявява необикновена храброст, презира опасностите и през време на най-усилена стрелба от страна на настъпващия неприятел не се отдалечава нито крачка от командира си.“

А свръзката през това време опустошаваше курниците в тила. Войната измени отношението на свръзката към началника и я превърна в най-омразно същество за войниците. Когато на пет души се раздаваше по една консерва, свръзката винаги разполагаше с цяла кутия. Манерката на ординареца винаги беше пълна с ром или коняк. По цял ден това създание дъвчеше шоколад и лапаше сладки офицерски сухари, пушеше цигарите на началника си, готвеше по цели часове и носеше нова-новеничка куртка.

Личната свръзка на офицера бе в най-интимни отношения с ординареца от ротната канцелария и богато го гощаваше с отпадъците от своята трапеза. Споделяше с него и всички други привилегии, от които се ползуваше. За да бъдат триумвират, към тях се присъединяваше и ротният фелдфебел. Тая тройка, която живееше в непосредствена близост до командира, беше запозната с всички операции и военни планове.

Най-добре осведомен за началото на операциите беше оня взвод, чийто подофицер дружеше със свръзката на ротния.

Щом свръзката кажеше: „В два и тридесет и пет ще си вдигаме чуковете“, значи, точно в два и тридесет и пет австрийските войници започваха да се оттеглят.

Свръзката беше в най-интимни отношения с походната кухня, много обичаше да се навърта около казана и си подбираше ястията, сякаш се намираше в ресторант и имаше на ръка листа на гостбите.

„Искам ребро — казваше свръзката на готвача, — вчера ми даде опашка. Сложи и малко дроб в чорбата, нали знаеш, че не ям далак.“

Най-знаменита беше обаче свръзката в създаването на паника. При бомбардировка на позициите сърцето ѝ падаше в гащите. През това време тя пазеше багажа на началника си, а също така и своя багаж в най-сигурния блиндаж и завираше глава под някое одеяло, за да не я намери снарядът. Нямаше друго желание, освен да ранят началника ѝ и по такъв начин да замине с него в тила, в дълбокия тил.

Паника свръзката насаждаше систематически и с известно тайничене. „Струва ми се, че прибират телефона“ — съобщаваше тя поверително по взводовете. И беше щастлива, когато можеше да каже: „Прибраха го вече.“

Никой повече от свръзката не обичаше отстъплението. В такива мигове тя забравяше, че над главата ѝ пищят гранати и шрапнели, промъкваше се неуморно с багажа си към щаба, дето чакаха обозите. Тя обичаше австрийските обози и с голямо удоволствие се возеше. В най-лошите случаи използуваше и санитарните двуколки. Когато се наложеше да върви пеша, тя правеше впечатление на най-съсипания човек. В такива случаи изоставяше багажа на началството си в окопите и продължаваше да мъкне само своята собственост.

Случеше ли се офицерът да се спаси с бягство от плен, а свръзката да бъде пленена, то тя в никакъв случай не забравяше да отмъкне със себе си и багажа на своя началник. Багажът минаваше в нейна собственост и свръзката полагаше трогателни грижи за него.

Веднъж видях една пленена свръзка, която вървя пеша от Дубно170 до Дарница171 отвъд Киев. Освен своята раница и раницата на началника си, който се беше спасил с бягство, тя носеше още и пет куфарчета с най-различна форма, две завивки и възглавница, а освен това и някаква бохча на главата си. Оплакваше се, че казаците ѝ откраднали два куфара.

Никога не ще забравя тоя човек, който с такива мъки прекоси цяла Унгария. Това беше истинска товарна кола. И до днес не мога да си обясня как намери сили да носи и мъкне товара стотици километри, после да замине с него за Ташкент172, да се грижи за него и да го пази и най-после да умре върху багажа си от петнист тиф в пленнически лагер.

Днес тия свръзки са пръснати по цялата ни република и разказват за геройските си подвизи. Те са щурмували Сокал173, Дубно, Ниш, Пиава174. Всеки от тях е Наполеон.

„Казах на началството да телефонира в щаба, че е време да почнем.“

Повечето свръзки бяха реакционери и войниците ги мразеха. Някои от тях доносничеха и им правеше особено удоволствие, когато им се удадеше случай да гледат как връзват някого.

Те се бяха обособили в особена каста. Егоизмът им нямаше граници.

III

Поручик Лукаш беше представител на действуващото офицерство в скапаната австрийска монархия. Военното училище бе създало от него особен род земноводно. В обществото говореше на немски, пишеше на немски, четеше чешки книжки, а когато преподаваше в школата за запасни офицери, той казваше поверително на школниците, които всички без изключение бяха чехи: „Да си останем чехи, но не е нужно никой да знае за това. И аз съм чех.“

Принадлежността към чешката нация той смяташе за нещо като членуване в някаква тайна организация, от която е по-добре да се стои настрана.

Иначе той беше добър човек, не се боеше от началниците си и на маневри се грижеше както подобава за ротата си. Винаги я настаняваше колкото се може по-удобно из плевните и често поръчваше със скромните си средства бъчонка бира за войниците.

По време на поход той обичаше войниците му да пеят песнички. Караше ги да пеят и когато отиваха, и когато се връщаха от учение. И движейки се с ротата си, той пееше заедно с всички:

Полунощ кога минала,

рипва овес от чувала,

жупайдия, хайде де!

Радваше се на любовта на войниците си, защото бе необикновено справедлив и нямаше обичай да тормози никого.

Подофицерските чинове в ротата трепереха пред него. И най-грубият фелдфебел, след като престоеше месец при него, ставаше кротък като агънце.

Той умееше да крещи наистина, но никога не псуваше. Служеше си с подобрани думи и изрази.

— Виждате ли — казваше той, — наистина никак не ми е приятно, дето ви наказвам, момчето ми. Но друг изход не виждам, тъй като от дисциплината зависи годността на войската, храбростта ѝ. Без дисциплина армията представлява тръстиково стъбло, което се огъва на вятъра. Щом като облеклото ви не е в ред, щом копчетата не са хубаво зашити и изобщо липсват, ясно е, че забравяте за задълженията, които имате към армията. Може би вие не разбирате защо е нужно да ви затворят заради едничкото копче, което липсваше вчера на куртката ви, заради такава незначителна дреболия, която в цивилния живот не се и забелязва. Вие виждате, че и такова незначително занемаряване на външността във войската влече след себе си наказание. И защо? Тук работата не е в това, че ви липсва едно копче, а в това, че трябва да свикнете на ред. Представете си, днес не си зашиете копчето и тръгвате по пътя на лентяйството. Утре вече ще ви се стори трудно да си разглобите пушката и да я почистите, в други ден ще си забравите щика в някоя кръчма и най-после ще заспите на пост и всичко това, защото с незашиване на откъснатото копче вие сте започнали да живеете живота на лентяй. Така е, мойто момче, затова ви наказвам. Именно за да ви предпазя от по-тежко наказание за простъпка, която бихте могли да извършите, забравяйки постепенно, но сигурно за своите задължения. Наказвам ви с пет дни затвор и желая, като останете на хляб и вода, да помислите за това, че наказанието не е отмъщение, а само възпитателно средство, с което се преследва поправяне на наказания войник и вкарването му в правия път.

Отдавна вече той трябваше да бъде произведен капитан, но тук предпазливостта му по отношение на националния въпрос не му помогна, тъй като държането му към началствата беше в истинския смисъл на думата открито. В служебните си отношения той не познаваше никакво подлизурство.

Това му беше останало от характера на чешкия селянин от Южна Чехия, където се бе родил в едно село, разположено сред гъсти гори и изкуствени рибни езера.

Но ако той беше справедлив към войниците си и не ги тормозеше, в характера му имаше и една особена черта. Ненавиждаше свръзките си, защото беше имал нещастието да попада винаги на най-противната и най-подла свръзка.

Той ги биеше по устата, удряше им плесници и се стремеше да ги възпитава с думи и дела, като не ги смяташе за войници. Ред години той водеше с тях безнадеждна борба, сменяваше ги непрекъснато и накрая въздъхваше: „Пак попаднах на подла гад.“ Свръзките си той смяташе за низш животински вид.

Особено много обичаше животните. Притежаваше канарче от Харц, ангорска котка и един пинчер. Всички свръзки, които беше сменил, гледаха животните не по-зле, отколкото поручик Лукаш се държеше с тях самите, когато извършеха някоя дивотия.

Канарчето моряха от глад, една от свръзките извади едното око на ангорската котка, колчем видеха пинчера, редовно го налагаха, а най-подир един от предшествениците на Швейк закара клетото животно на живодера в Панкрац и го остави да го убият, без да се поскъпи да плати за това от джеба си десет крони. След това той просто съобщи на поручика, че кучето избягало, когато го разхождал. Още на другия ден въпросната свръзка отиде на учение с ротата.

Когато Швейк дойде да се представи и да постъпи на служба, поручик Лукаш го заведе в стаята си и му каза:

— Препоръча ви господин фелдкурат Кац и аз бих искал да не го изложите. Имал съм досега цяла дузина свръзки и никоя не се задържа дълго при мен. Предупреждавам ви, че съм строг и наказвам най-сурово всяка подлост и лъжа. Искам да говорите винаги истината и да изпълнявате безропотно всичките ми заповеди. Като кажа: „Удавете се“, вие трябва да се удавите, даже и да не ви се иска. Какво гледате нататък?

Швейк с любопитство се беше загледал встрани към стената, дето висеше кафезът с канарчето, и сега, отправяйки добродушните си очи към поручика, отговори с мил и добросърдечен тон:

— Гледам харцкото канарче, господин поручик.

И след като прекъсна по тоя начин речта на поручика, Швейк продължи да стои по войнишки и да го гледа право в очите, без да мига.

Поручикът поиска да го среже, но като видя невинния израз на Швейковото лице, можа да каже само:

— Господин фелдкуратът ви препоръча като голям дръвник и, струва ми се, не е сгрешил.

— Тъй вярно, господин поручик, господин фелдкуратът наистина не е сгрешил. През време на редовната военна служба аз бях освободен заради идиотство, и то истинско. В полка ни тогава освободиха двама души по тая причина: мене и капитан фон Кауниц. Той, с извинение, господин поручик, като вървеше по улицата, с пръста на лявата ръка бъркаше в лявата си ноздра и в същото време с другата си ръка бъркаше в дясната. Когато идваше с нас на учение, винаги ни строяваше като за церемониален марш и казваше: „Войници, хм, помнете хм, че днес е сряда, защото утре ще бъде четвъртък, хм.“

Поручик Лукаш сви рамене като човек, който не намира веднага думи, за да изрази известна своя мисъл.

Той се разходи от вратата до срещуположния прозорец, мина покрай Швейк и обратно, при което Швейк, в зависимост от това, къде се намираше в момента поручикът, изпълняваше „глави надясно“ и „глави наляво“, и то с така подчертано невинно изражение на лицето си, че поручикът склопи очи и заби поглед в килима, каза нещо, което нямаше никаква връзка с бележката на Швейк за идиота капитан:

— Да, у мене трябва да има ред, чистота. Никой не бива да ме лъже. Обичам честността. Ненавиждам лъжата и я наказвам без милост, разбирате ли ме добре?

— Тъй вярно, господин поручик, разбирам. За човека няма нищо по-лошо от лъжата. Щом започне да усуква, загубен е. В едно село отвъд Пелхржимов имаше един учител на име Марек, който ходеше с дъщерята на горския Шнера. Последният поръча да съобщят на учителя, че ако продължава да се среща с момичето му в гората, щом го видел, щял да му вкара в задника четина и сол с пушката си. Учителят казал да го уверят, че всичко, което разправят за него, не е истина. Но веднъж, когато пак имал среща с момичето, горският се натъкнал на него и поискал да пристъпи към изпълнение на обещаната операция. Учителят започнал да се оправдава, че бил дошъл да бере цветя, после пък взел да разправя, че дошъл да лови някакви буболечки и колкото повече приказвал, толкова повече се обърквал, докато най-после, както бил уплашен, се заклел, че бил дошъл да слага примки за зайци. Тогава нашият горски го пипнал и хайде в участъка. Оттам работата стигна до съда и учителя за малко щяха да го затворят. А ако си беше казал истината, горският щеше да му вкара само малко четина и сол в задника и край. Аз съм на мнение, че е най-добре човек винаги да си признава, да е открит и когато забърка някоя каша, да дойде и да каже: „Разрешете да доложа, направих това и това.“ А що се отнася до честността, тя е много хубаво нещо, защото с нея най-далече се отива. Също като при състезанията за дълго ходене. Щом човек започва да хитрува и да потичва, веднага го елиминират. Моят братовчед излезе такъв Марко Тотев. Честният човек е уважаван, почитан навсякъде и винаги е доволен от себе си. Когато ляга да спи и може да си каже: „Днес аз пак бях честен“, той се чувствува като възроден.

През време на тая реч поручик Лукаш седеше на стола си, гледаше обувките на Швейк и си мислеше: „Боже мой, та и аз често говоря такива идиотщини, разликата е само във формата.“

Но независимо от това, понеже държеше на авторитета си, когато Швейк свърши, той каза следното:

— При мене ще трябва да си почиствате обувките, да поддържате униформата си в изправност, копчетата ви ще трябва винаги да са правилно зашити и изобщо ще трябва да правите впечатление на войник, а не на някакво цивилно леке. Интересно е, че никой от вас не умее да се държи като военен. Между всичките ми свръзки само една имаше вид на военен, но и тя в края на краищата открадна парадната ми униформа и я продаде на евреина.

Поручик Лукаш помисли малко и продължи да разяснява на Швейк предстоящите му задължения, при което не пропусна да сложи особено ударение върху обстоятелството, че Швейк ще трябва да бъде верен и никъде да не говори за това, което става у дома.

— Често ме посещават дами — забеляза той, — понякога, когато на следния ден не съм зает, някоя от тях остава и да нощува. В такъв случай вие само при позвъняване ще ни поднасяте кафе в леглото, разбирате ли?

— Тъй вярно, разбирам, господин поручик. Ако ви се явя без повикване, това може да се стори неприятно на дамата. Един път си бях довел в къщи една госпожица и моята прислужница ни донесе кафето тъкмо в момента, когато се забавлявахме най-добре. Уплаши се и ми заля гърба. На всичкото отгоре каза и „добро утро“. Аз зная много добре какъв е редът, когато някъде спи дама.

— Добре, Швейк, с дамите трябва да бъдете винаги необикновено тактичен — каза поручикът, чието настроение започна да се поправя, тъй като разговорът мина на тема, която занимаваше съзнанието му през цялото свободно време, с което разполагаше, когато не беше в казармата, на плаца или когато не играеше карти.

Жените бяха душата на жилището му. Бяха му създали домашен уют. Те бяха няколко дузини и много от тях през време на престоя си у него се стремяха да украсят жилището му с различни дреболии.

Съпругата на един собственик на кафене, която живя у него цели две седмици, докато дойде съпругът ѝ и си я прибра, му избродира прелестна покривка за маса, снабди бельото му с монограми и щеше да довърши едно ковьорче, ако съпругът ѝ не беше турил край на тази идилия.

Друга дама, която родителите ѝ прибраха след три седмици, поиска да превърне спалнята му в дамски будоар и нацвъка навсякъде различни дреболии и вазички, а над леглото му окачи иконичка на ангел-пазител.

Личеше, че във всяко кътче на спалнята и столовата е пипала женска ръка, която бе проникнала и в кухнята, където можеха да се видят най-различни кухненски принадлежности и прибори, великолепен дар от една влюбена фабрикантка. Последната освен страстта си бе докарала със себе си и машинка за рязане на всички видове зеленчуци и зеле, уред за стъргане на галета и дробчета, тенджери, тави, тигани, черпаци и бог знае още какво.

След една седмица обаче тая дама си беше отишла, понеже не могла да се примири с мисълта, че поручикът освен нея има и още около двадесет други любовници, което естествено оставяше известни следи в дееспособността на благородния самец в униформа.

Поручик Лукаш поддържаше и обширна кореспонденция, имаше албум със снимки на своите любовници и сбирка от различни реликви, тъй като през последните две години бе започнал да проявява наклонност към фетишизъм. Така той притежаваше няколко вида дамски жартиери, четири чифта дамски кюлоти с бродерия и три прозрачни, фини, тънички дамски ризки, батистови кърпички, дори корсет и няколко чорапа.

— Сега аз отивам на работа — каза поручикът, — ще се върна чак през нощта, погрижете се за всичко и приведете жилището в ред. Заради своята некадърност последната ми свръзка замина днес на фронта.

След като предаде нарежданията си и относно канарчето и ангорската котка, той излезе, без да забрави да каже на вратата и няколко думи за честността и реда.

След излизането му Швейк приведе всичко в жилището в най-добър ред. И когато късно вечерта поручик Лукаш се върна у дома, Швейк можа да му доложи:

— Господин поручик, разрешете да доложа: всичко е в най-добър ред, само котката направи беля — изяде канарчето.

— Как може такова нещо? — прогърмя поручикът.

— Ето как стана, господин поручик… аз знаех, че котките не обичат канарчетата и им пакостят. Затова поисках да ги сприятеля и в случай, че мръсницата се опита да предприеме нещо, да ѝ изтупам кожуха, та да помни цял живот как да се държи с канарчето. Много обичам животните. В нашата къща живееше един шапкар, който така беше обучил котката си, че тя, след като изяде три канарчета, после не смееше дори да погледне канарче. След това то можеше да кацне преспокойно дори на гърба ѝ. Та и аз исках да опитам, извадих канарчето из клетката и ѝ го поднесох да го подуши, а тя, маймуната, преди да се усетя, му отхапа главата. Аз наистина не очаквах такава простащина от нея. Да беше врабец, господин поручик, пак нищо, ама такова хубаво канарче, чак от Харц донесено! И да бяхте видели колко лакомо го ядеше — с все перата — и мъркаше от удоволствие. Разправят, че котките не били музикални и не могли да понасят песните на канарчетата, понеже не ги разбирали, мръсниците. А как я наругах, пустата му котка, но, пазил ме бог, нищо не съм ѝ направил, чаках да се върнете и да решите какво да я правим, поразницата крастава.

Разказвайки всичко това, Швейк така открито гледаше поручика в очите, че последният, след като се бе приближил до него с известни груби намерения, се оттегли, седна на един стол и попита:

— Я слушайте, Швейк, вие наистина ли сте такова говедо?

— Тъй вярно, господин поручик — отговори тържествено Швейк. — Още от малък съм си такъв Марко Тотев. Винаги имам желание да поправя нещо, да стане хубаво, а никога нищо не излиза, само неприятности за мене и околните. Аз наистина исках да ги сприятеля, та да си се разбират, и никак не съм крив, че тя го налапа и по такъв начин свърши с приятелството. Преди години котката на Щупартови изяде дори и папагала им, защото ѝ се присмиваше и маяукаше подир нея. Но те, котките, са много жилави. Ако заповядате, господин поручик, да я очистя, ще трябва да я притисна с вратата и да дърпам, иначе няма да можем да я довършим.

И Швейк с най-невинно лице и с мила добродушна усмивка изложи пред поручика различните начини за убиване на котки. Съдържанието на разказа му бе в състояние да закара в лудницата цялото дружество за закрила на животните.

При това той прояви тънкостта на специалист, така че поручик Лукаш, забравил гнева си, попита:

— Вие, както изглежда, умеете да гледате животни? Обичате ли ги?

— Най-вече обичам кучетата — рече Швейк, — защото търговията с кучета е много износна за тоя, който умее да ги продава. Никога не съм бил добър търговец, тъй като винаги съм бил честен, но въпреки това случваше се хората да ме обвиняват, че съм им продал мърша вместо чистокръвно и здраво куче, като че ли е възможно всички кучета да са чистокръвни и здрави. И всички се интересуват преди всичко от родословието на кучето. Затова аз се принуждавах да си напечатам различни родословия и чрез тях да представям обикновения Мурджо, роден в някоя тухларна, за най-чистокръвен благородник от баварския кучкарник на Арним фон Бархайм. И наистина хората веднага се успокояваха, радваха се, че всичко се е наредило така добре и че те са станали притежатели на чистокръвно животно. Предлагах им вършовицки шпиц за лисичар, а те само изказваха учудването си защо това благородно куче, което произлиза чак от Германия, е толкова космато и няма криви крака. Така постъпват във всички кучкарници. Само да разберете какви мошеничества се правят там по отношение родословията на кучетата, има бая да се чудите, господин поручик. Кучетата, които биха могли да кажат за себе си: „Аз съм чистокръвно животно“, са наистина малко. Все ще се случи или майка му да се е самозабравила с някой изрод, или баба му, или пък да е имал няколко бащи и от всеки от тях да е наследил по нещо: от един — ушите, от друг — опашката, от трети пък — косматата си морда, от четвърти — патравите крака, от пети — ръста. А пък когато е имало дванайсет бащи, можете да си представите, господин поручик, на какво ще прилича кучето тогава. Аз купих веднъж такова куче, Балабан се казваше. Ама толкова грозно беше, нали се беше метнало на бащите си, че всички кучета страняха от него и аз го купих от съжаление, задето беше толкова изоставено. В къщи то се криеше винаги по ъглите и постоянно беше тъжно. Най-после го продадох като пинчер. Най-много зор видях, докато го пребоядисах, та да придобие цвят на сол и черен пипер. С новия си господар то попадна чак в Моравия и оттогава не съм го виждал.

Поручикът започна да проявява голям интерес към тая кинологична беседа и така Швейк можа безпрепятствено да продължи по-нататък:

— Кучетата сами не могат да си боядисват космите, както правят дамите. За това трябва да се погрижи оня, който иска да ги продаде. Когато кучето е толкова старо, че е цялото побеляло, а вие искате да го продадете за едногодишно или даже да представите старчето за деветмесечно кутренце, тогава купувате гърмящо сребро, разтваряте го и боядисвате кучето черно, така че след това то изглежда като ново. И за да добие сила, ще вземете да го храните, както се хранят конете, с арсеник, а пък зъбите му ще изчистите с шкурка, дето чистят ръждиви ножове с нея. А преди да тръгнете да го продавате на клиента, взимате и наливате в мордата му малко сливовица, за да го напиете. Кучето веднага става пъргаво, весело, лае радостно и се сприятелява с всекиго, сякаш е пиян общински съветник. Но главното си остава следното: на хората, господин поручик, трябва да им се говори, да им се говори непрекъснато, докато на клиента му се надуе главата. Ако някой поиска да купи от вас мишелов, а вие нямате под ръка нищо друго освен някое ловджийско куче, трябва да умеете да го придумате така, че той вместо мишелов да си купи ловджийско куче. Ако пък случайно имате под ръка само мишелов и някой дойде при вас да си купи зъл немски дог за пазач, тогава вие трябва да го видиотите до такава степен, че той да отнесе в джеба си джуджето мишелов вместо дога. Веднъж, още когато търгувах с животни, при мене дойде една дама, която имала папагал и папагалът един ден хвръкнал в градината. Тъкмо тогава пред вилата ѝ няколко момченца играели на индианци. Те го уловили, изскубали всичките пера от опашката му и се украсили с тях като полицаи. Папагалът не могъл да понесе тоя позор, разболял се от срам, че останал без опашка, а ветеринарният лекар пък го довършил с праховете си. Та беше дошла при мене да си купи нов папагал, възпитан, не някой простак, който знае само да псува. Какво можех да направя, като нямах никакъв папагал и не знаех да има някъде за продан. В къщи в тоя момент имах само един зъл булдог, напълно сляп. Започнах тогава, господин поручик, да навивам госпожата и ѝ говорих от четири часа след обяд до седем часа вечерта. И в края на краищата тя купи слепия булдог вместо папагала. Но това беше по-трудно и от най-трудните дипломатически преговори. Когато дамата си тръгна, аз ѝ казах: „Нека се опитат сега момчетата да му изскубнат опашката!“ Друг случай да говоря с госпожата не ми се удаде, защото тя трябваше да напусне Прага заради булдога, който изпохапал всичко живо в къщата, където живеела. Вярвате ли, господин поручик, че е много трудно да купите хубаво животно?

— Много обичам кучетата — каза поручикът. — Някои приятели, които са на фронта, взеха със себе си и кучетата си и ми пишат, че войната била поносима в обществото на такова вярно и предано животно. Вие, значи, познавате всички видове кучета и вярвам, че ако притежавах куче, вие бихте го гледали много добре. Коя порода е най-добра според вас? Говоря, разбирате ли, за такова куче, което да ми бъде другар. Имах веднъж един пинчер, но не зная…

— Според мене, господин поручик, пинчерът е много мило куче. Някои, разбира се, не го харесват заради твърдата четина около муцуната му, което го прави да прилича на току-що освободен затворник. Пинчерът е толкова грозен, че е чак красив, а при това е и хитър. Не може и да се сравнява с някакво си санбернарско куче. По-хитър е и от фокстериера. Аз знаех един…

Поручик Лукаш погледна часовника си и тури край на разговора с Швейк:

— Късно е вече, трябва да легна да се наспя. Утре пак съм зает, така че целия ден ще може да го прекарате в търсене на някой подходящ пинчер.

Поручикът отиде да спи, а Швейк легна на кушетката в кухнята и зачете вестника, който началникът му беше донесъл от казармата.

— Я гледай — учуди се той, като преглеждаше с интерес дневните новини, — султанът наградил император Вилхелм с военен медал, а аз нямам още даже и малък сребърен.

Той се замисли и изведнъж подскочи:

— Насмалко щях да забравя…

Швейк отиде в стаята на поручика, който вече беше заспал дълбоко, и го събуди:

— Господин поручик, разрешете да доложа: вие не ми казахте какво да направя с котката.

И поручикът в полусън се обърна на другата страна и измърмори:

— Три дни под оръжие! — и продължи да спи.

Швейк тихо излезе от стаята, измъкна нещастната котка изпод кушетката и ѝ каза:

— Три дена под оръжие. Abtretten!175

Ангорската котка отново се вмъкна под кушетката.

IV

Швейк тъкмо се канеше да иде да потърси някой пинчер, когато позвъни една млада дама и пожела да говори с поручик Лукаш. До краката ѝ имаше два тежки куфара. Швейк успя да забележи и шапката на хамалина, който слизаше по стълбата.

— Няма го в къщи — каза Швейк твърдо, но младата дама бе влязла вече в антрето и категорично му заповяда:

— Отнесете куфарите в стаята!

— Тая работа без разрешението на господин поручика няма да я бъде — рече Швейк, — господин поручикът ми е заповядал никога да не правя нищо без негово знание.

— Вие сте полудели — извика младата дама, — дошла съм на гости на господин поручика.

— Съвсем нищо не зная за това — отговори Швейк, — господин поручикът е в казармата, ще се върне късно вечерта, а на мене ми е заповядано да му намеря един пинчер. За никакви куфари и за никаква дама не ми е казвал. Сега ще заключа жилището и затова ви моля да имате добрината да си идете. На мене нищо не ми е съобщено и не мога да оставя в жилището чуждо лице, което не познавам. Знаете ли какво стана веднъж на нашата улица? У сладкаря Белчицки оставили един човек, а той изпразнил гардероба и избягал. С това не искам да кажа нищо лошо за вас — продължи Швейк, като видя, че младата дама е много отчаяна и плаче, — но решително не можете да останете тук, вие сама ще признаете това. На мене ми е поверено цялото жилище и аз съм отговорен за всяка дреболия. Затова още веднъж най-учтиво ви моля да не си правите илюзии. Докато не получа заповед от господин поручика, аз не познавам и брата си. Наистина съжалявам, че съм принуден да говоря с вас по тоя начин, но ние военните обичаме реда.

Между това младата дама се беше поопомнила. Тя извади визитна картичка от чантата си, написа няколко реда с молив, сложи я в луксозно пликче и плахо каза:

— Занесете това на господин поручика, аз ще почакам тук за отговор. Ето ви пет крони бакшиш.

— От това нищо няма да излезе — отговори Швейк, обиден от неотстъпчивостта на неочакваната гостенка, — запазете си петте крони, ето ви ги тук на стола, и ако искате, елате с мене до казармата. Ще ме почакате, аз ще предам писъмцето ви и ще ви донеса отговор. Но да чакате тук, е абсолютно невъзможно.

След като каза това, той вмъкна куфарите в антрето и задрънка ключовете, сякаш беше ключар в някой замък. Застанал до вратата, той каза многозначително:

— Затваряме!

Младата дама излезе отчаяна в коридора. Швейк затвори вратата и тръгна пред нея. Посетителката заситни като кученце след него и можа да го настигне едва когато Швейк се отби в будката да си купи цигари.

След това тя тръгна редом с него и се опита да завърже разговор.

— Ще предадете писмото, нали няма да ме излъжете?

— Ще го предам, нали казах?

— Ще можете ли да намерите господин поручика?

— Не зная.

Те тръгнаха пак мълчешком. Едва след доста дълга пауза спътницата му отново се обади:

— Вие мислите, значи, че няма да намерите господин поручика?

— Не, не мисля това.

— А къде смятате, че би могъл да бъде?

— Не зная.

С това разговорът отново се прекъсна за продължително време, докато не бе подновен с въпрос от страна на младата дама:

— Не сте ли загубили писмото?

— Още не съм го загубил.

— Значи, сигурно ще го предадете на господин поручика?

— Да.

— А ще го намерите ли?

— Вече ви казах, че не знам — отговори Швейк. — Чудно как хората могат да бъдат толкова любопитни и непрекъснато да питат за едно и също нещо. Все едно сега да започна да спирам всички минувачи по улицата и да ги питам коя дата сме днес.

С това приключи опитът на дамата да се разбере с Швейк и по-нататъшният им път до казармата протече в абсолютно мълчание. Чак когато се озоваха пред казармата, Швейк покани младата дама да го почака, а той се спря да приказва нещо за службата с войниците, които бяха на вратата. Това, както изглежда, доставяше голямо удоволствие на дамата, защото тя започна да се разхожда нервно по тротоара. Лицето ѝ имаше много нещастен вид, като гледаше, че Швейк продължава приказките си със същото глупаво изражение, каквото можеше да се види на снимката, отпечатана по това време в „Хроника на световната война“176: „Австрийският престолонаследник разговаря с двама летци, свалили един руски самолет.“

Швейк седна на пейката до вратата и започна да разправя, че на карпатския фронт атаките ни били неуспешни; от друга страна обаче комендантът на Пршемишъл, генерал Кусманек, пристигнал в Киев; в Сърбия австрийската армия изоставила единадесет опорни точки и сърбите нямало да издържат дълго време да бягат подир австрийските войници.

След това той почна да прави разбор на по-известните битки и откри нова Америка, като каза, че обградената отвсякъде част няма друг изход, освен да се предаде.

След като се наприказва, Швейк намери за нужно да излезе вън и да каже на отчаялата се вече дама, че веднага ще се върне, та да не се отдалечава наникъде. Тогава отиде в канцеларията, където намери поручик Лукаш. Той тъкмо помагаше на един подпоручик да разгадае една схема окопи и го упрекваше, че не знае да чертае и че няма никакво понятие от геометрия.

— Виждате ли, ето така трябва да се начертае. Когато към дадена права ще спускаме перпендикуляр, ние трябва да начертаем такава линия, която да образува с основата прав ъгъл. Разбирате ли? Само в такъв случай ще прокарате окопите правилно и няма да ги зашибате в линиите на противника. Ще останете на разстояние шестстотин метра от него. Така както сте ги начертали, ще наблъскате нашата позиция в линията на противника, а окопите ви ще се изправят перпендикулярно над противниковите позиции. На вас ви трябва тъп ъгъл. Това е толкова просто, нали така?

А запасният подпоручик, някакъв банков касиер в цивилния си живот, се беше надвесил съвсем отчаян над плановете и не можеше да разбере нищо. Той истински си отдъхна, когато Швейк се приближи до поручика:

— Господин поручик, разрешете да доложа. Една дама ви праща ей това писмо и чака за отговор. — При това той намигна многозначително и съзаклятнически.

Прочетеното не направи благоприятно впечатление на поручика.

Lieber Heinrih! Mein Mann verfolgt mich. Ich muss unbedingt bei Dir ein Paar Tage gastieren. Dein Bursch ist ein grosses Mistvieh. Ich bin ungluecklich.

Deine Kati177

Поручик Лукаш въздъхна, заведе Швейк в съседната канцелария, затвори вратата и започна да се разхожда между масите. Когато най-после се спря пред Швейк, поручикът каза:

— Дамата пише, че сте говедо. Какво сте ѝ направили?

— Съвсем нищо не съм ѝ направил, господин поручик. Държах се много прилично, но тя искаше да се настани в жилището. И понеже не бях получил никаква заповед от вас, не можех да я оставя вътре сама! На всичко отгоре пристига и с два куфара и се разполага като у дома си.

Поручикът още веднъж въздъхна дълбоко и Швейк повтори въздишката.

— Какво? — изрева застрашително поручикът.

— Тежък случай, господин поручик. На улица Войтешка живееше един тапицер. Преди две години у него се нанесе една госпожица и той не можа да я изгони от жилището си. На края той отрови и нея, и себе си със светилен газ. И така тури край на комедията. Неприятностите с жените са страшно нещо. Аз знам много добре.

— Тежък случай — повтори поручикът думите на Швейк. Никога досега не беше казвал такава гола истина. Милият Индржих наистина бе изпаднал в неприятно положение. Преследваната от съпруга си съпруга идваше на няколкодневно посещение тъкмо когато предстоеше да пристигне госпожа Мицкова от Тршебон и в продължение на три дни да му принадлежи изцяло, както правеше през всеки три месеца, когато идваше в Прага на покупки. Освен това в други ден щеше да дойде и една госпожица. След като се бе колебала цяла седмица, тя му беше обещала, че ще му позволи да я съблазни, тъй като щяла да се омъжи за някакъв инженер чак след един месец.

И сега поручикът седеше на масата с наведена глава, мълчеше и мислеше. Но нищо свястно не можеше да измисли. На края взе плик, хартия и в канцеларски стил написа следното:

Скъпа Кати! На работа съм до 9 часа вечерта. Ще дойда в десет. Моля те, чувствувай се като у дома си. Колкото се касае до Швейк, свръзката ми, дадох му вече нарежданията си да изпълнява всичките ти желания.

Твой Индржих

— Това писмо — каза поручикът — предайте на милостивата госпожа. Заповядвам ви да се държите с нея учтиво и внимателно и да изпълнявате всичките ѝ желания, които за вас ще имат силата на заповед. Ще се държите галантно и ще я обслужвате честно. Ето ви сто крони, за които ще ми представите сметка, тъй като може да се случи да ви изпрати за нещо. Ще поръчате за нея обед, вечеря и така нататък. После ще купите три бутилки вино и кутия цигари „Мемфис“. Така. Засега няма нищо друго. Свободен сте. Но още веднъж ви напомням да изпълнявате всичко, което прочетете в погледа ѝ.

Младата жена бе загубила вече всяка надежда, че ще види Швейк, и затова остана много изненадана, когато го видя да излиза от казармата и да се отправя към нея с писмо в ръка.

Като изкозирува, той ѝ подаде писмото и заяви:

— По заповед на господин поручика, милостива госпожо, аз трябва да се държа с вас учтиво и внимателно, да ви обслужвам честно и да изпълнявам всичко, което прочета в очите ви. Трябва да ви нахраня и да ви купя всичко, което пожелаете. За тая цел получих от господин поручика сто крони. От тях обаче ще трябва да купя три бутилки вино и кутия цигари „Мемфис“.

Когато дамата прочете писмото, категоричността ѝ се възвърна, което се изрази в това, че заповяда на Швейк да докара файтон, а след като го докара, тя му нареди да седне на капрата до файтонджията.

Потеглиха обратно. Когато пристигнаха в къщи, дамата изигра знаменито ролята на домакиня. Швейк трябваше да пренесе куфарите в спалнята и да изтупа килимите на двора. Една незначителна паяжина зад огледалото предизвика у нея голям гняв.

По всичко личеше, че възнамерява да се окопае на тая позиция за по-продължително време.

Швейк се потеше. След като изтупа килимите, тя се сети, че трябва да се снемат завесите и да се изтърсят от праха. След това му заповяда да измие прозорците в стаята и в кухнята. После започна да размества мебелите и се държеше много нервно. Швейк едва успяваше да промъкне всичко от един ъгъл в друг, но на нея и това разположение не ѝ харесваше и тя отново започваше да планира и измисля нови комбинации.

Всичко в жилището бе обърнато наопаки. Но постепенно енергията, с която бе пристъпила към подреждане на гнездото, започна да се изпарява и опустошението свърши.

На края тя извади от скрина чисто бельо и сама облече възглавниците и пухените завивки. Личеше, че го правеше от любов към леглото, който предмет предизвикваше у нея чувствено потреперване на ноздрите.

След това тя изпрати Швейк за обяд и вино. И докато Швейк се върне, тя се преоблече в прозрачен пеньоар, който я направи необикновено съблазнителна и примамлива.

На обяд тя изпи бутилка вино, изпуши много цигари „Мемфис“ и легна в леглото. През това време Швейк ядеше в кухнята войнишки хляб, който топеше в чаша с някаква сладка ракия.

— Швейк! — раздаде се от спалнята. — Швейк!

Швейк отвори вратата и видя младата дама в очарователна поза сред възглавниците.

— Елате насам!

Той се приближи до леглото и тогава тя с особена усмивка премери закръглената му фигура и мускулестите му крака.

Като откри фината материя, която я забулваше и прикриваше всичко, тя каза строго:

— Свалете си обувките и панталоните! Дайте да видим…

И когато поручикът се върна от казармата, добрият войник Швейк можа да му доложи:

— Господин поручик, разрешете да доложа, че изпълних всички желания на милостивата госпожа и я обслужих честно, както заповядахте.

— Благодаря ви, Швейк — каза поручикът, — много ли бяха желанията ѝ.

— Около шест — отговори Швейк. — Сега спи като заклана след тая езда. Изпълних всичко, което можах да прочета в погледа ѝ.

V

Докато войсковите маси, разположени в горите край Дунавец и Раб178, бяха обсипвани с дъжд от снаряди и голямокалибрените оръдия унищожаваха цели роти и ги затрупваха в Карпатите, докато хоризонтите по всички бойни полета горяха от пожари в села и градове, поручик Лукаш и Швейк изживяваха неприятната идилия с дамата, която беше избягала от мъжа си и сега играеше роля на домакиня в жилището им.

Когато тя излезе на разходка, поручик Лукаш и Швейк се събраха на военно съвещание, за да обсъдят как да се отърват от нея.

— Най-добре ще бъде, господин поручик — рече Швейк, — ако мъжът ѝ, от когото е избягала, значи, и който я търси, както казахте, че пишело в писмото, което ви донесох, ако той, значи, узнае къде е, за да може да дойде да си я вземе. Да му изпратим телеграма, че е у вас и че може да си я прибере. Миналата година във Вшенори се случи подобно нещо в една вила. Но тогава жената сама изпрати телеграмата. Мъжът ѝ пристигна и напляска и двамата. И двамата бяха цивилни, в нашия случай той няма да се осмели да посегне на офицер. Впрочем вие съвсем не сте виновен, понеже не сте канили никого, а щом като тя е избягала, значи, го е направила на своя глава. Ще видите, че телеграмата ще свърши работа. Даже и да падне някоя и друга плесница…

— Той е много интелигентен — прекъсна го поручик Лукаш, — аз го познавам, търгува на едро с хмел. На всяка цена трябва да говоря с него. Ще пратя телеграма.

Телеграмата, която изпрати поручикът, беше много лаконична, делова: „Сегашният адрес на вашата съпруга е…“ Следваше адресът на поручик Лукаш.

И така госпожа Кати остана твърде неприятно изненадана, когато в жилището на поручик Лукаш се втурна търговецът на хмел. Той имаше много великодушен и загрижен вид, когато госпожа Кати, без даже за миг да загуби присъствие на духа, представи един на друг двамата господа:

— Моят мъж — господин поручик Лукаш. — Нищо друго не ѝ дойде на ум.

— Заповядайте, седнете, господин Вендлер — покани го любезно поручик Лукаш, като извади от джеба си табакера, — пушите ли?

Интелигентният търговец на хмел като възпитан човек взе една цигара и издухвайки дима от устата, каза:

— Ще заминете ли скоро на фронта, господин поручик?

— Подадох заявление да ме преместят в деветдесет и първи пехотен полк в Будейовице, за където ще замина по всяка вероятност веднага щом приключа работата си в Школата за запасни офицери. Ние се нуждаем от маса офицери, но днес наблюдаваме печалния факт, че младите хора, които имат право да следват Школата, се отказват от това си право. Предпочитат да останат обикновени пехотинци, отколкото да станат школници.

— Войната нанесе големи вреди на търговията с хмел, но аз мисля, че това няма да продължи много — забеляза търговецът на хмел, като последователно местеше поглед от жена си върху поручика и обратно.

— Положението ни е много добро — каза поручик Лукаш, — днес вече никой не се съмнява, че войната ще завърши с победа на централните сили. Франция, Англия и Русия са твърде слаби в сравнение с австро-турско-немския гранит. Вярно е, че по някои фронтове ние претърпяхме известни незначителни неуспехи. Но няма никакво съмнение, че щом пробием руския фронт между Карпатския гребен и среден Дунавец, това ще означава краят на войната. Също така и французите са заплашени в най-кратък срок да загубят цяла Източна Франция и да видят немската войска да нахлува в Париж. Това е съвсем сигурно. Освен това нашето маневриране в Сърбия продължава с голям успех, въпреки че мнозина съвсем неправилно си обясняват оттеглянето на нашата войска, което фактически представлява само прегрупиране. Представят си го по един начин, който няма нищо общо с абсолютното хладнокръвие, така необходимо през време на война. Но много скоро всички ще видят, че добре пресметнатото прегрупиране на Южния фронт ще даде желаните резултати. Заповядайте, погледнете…

Поручик Лукаш деликатно хвана търговеца на хмел за рамото, отведе го при окачената на стената карта на фронтовете и като му сочеше отделни точки, започна да му обяснява:

— За нас Източните Бескиди представляват отличен опорен пункт. В Карпатските сектори, както виждате, ние намираме голяма опора. Един мощен удар срещу тая линия, и ние ще спрем чак в Москва. Войната ще се свърши по-рано, отколкото предполагаме.

— А Турция? — запита търговецът на хмел, като се чудеше как да подхване разговора, та да стигне до същината на въпроса, заради който беше пристигнал.

— Турците се държат добре — отговори поручикът, като го отвеждаше обратно към масата, — председателят на турския парламент Халил бей и Али бей пристигнаха във Виена. За върховен командуващ на турската дарданелска армия179 е назначен маршал Лиман Сандерс. Голц паша пристигна в Берлин от Цариград, а негово величество императорът награди Енвер паша, вицеадмирал Уседон паша и генерал Джеват паша180. Сравнително много награди за такъв кратък срок.

Известно време всички седяха мълчаливо и се наблюдаваха. Най-после поручикът намери за добре да прекъсне неудобното положение със следните думи:

— Кога пристигнахте, господин Вендлер?

— Тая сутрин.

— Много се радвам, че ме заварихте в къщи, тъй като след обяд аз ходя в казармата, където всяка нощ съм дежурен. И тъй като всъщност жилището е празно през целия ден, аз можах да предложа гостоприемството си на милостивата госпожа. Тук никой не я безпокои през време на нейния престой в Прага. От старо приятелство…

Търговецът на хмел се изкашля:

— Уверявам ви, че Кати е чудна жена, господин поручик, приемете най-сърдечните ми благодарности за всичко, което сте сторили за нея. Изведнъж ѝ хрумнало, че трябва да отпътува за Прага, за да лекува неврозата си. През това време аз съм по обиколка, пристигам в къщи, къщата празна. Кати я няма никаква.

Като се мъчеше да придаде най-приветливо изражение на лицето си, той я заплаши с пръст и усмихвайки се насила, попита:

— Ти трябва да си сметнала, че щом аз съм на път, и ти би могла да пътуваш? Ти, разбира се, не си помислила…

Поручик Лукаш, като видя, че духът, в който започва да се води разговорът, не предвещава нищо добро, отново отведе интелигентния търговец на хмел към картата и като сочеше подчертаните места, каза:

— Забравих да обърна вниманието ви върху едно твърде интересно обстоятелство. Върху тая голяма, обърната към югозапад дъга, където ей тази група планини образува голямо предмостие. Насам е насочена офанзивата на съюзниците. Чрез прекъсването на тая ж.п. линия, която съединява предмостието с главната отбранителна линия на противника, ще се прекъсне връзката между дясното крило и северната армия на Висла. Ясно ли ви е сега?

Търговецът на хмел отговори, че всичко му е съвсем ясно. Опасявайки се обаче с присъщата си тактичност да не би казаното от него да бъде сметнато за някакъв намек, след като се върна на мястото си, добави:

— Войната е причина нашият хмел да загуби пазарите си в чужбина. За нас сега са загубени Франция, Англия, Русия и Балканите. Все още продължаваме да доставяме хмел на Италия, но страх ме е, че и тя ще се намеси. Но нека спечелим веднъж, тогава ние ще диктуваме цените.

— Италия спазва строг неутралитет — опита се да го успокои поручикът, — това е…

— Тогава защо не признае, че е поела ангажименти по тристранния пакт заедно с Австро-Унгария и Германия? — разлюти се ненадейно търговецът на хмел, на когото изведнъж всичко нахлу в главата — и хмелът, и жената, и войната. — Аз очаквах, че Италия ще нападне Франция и Сърбия. Тогава войната можеше да бъде свършена вече. Хмелът ми гние в складовете, вътрешните сделки са слаби, експортът е равен на нула, а Италия пази неутралитет. Защо още в хиляда деветстотин и дванайсета година Италия поднови тристранния пакт с нас? Къде е италианският министър на външните работи, маркиз Ди сан Джулиано? Какво прави този господин? Спи ли, какво ли? Знаете ли какъв годишен оборот правех преди войната и какъв днес?

— Недейте мисли, че не следя събитията — продължи той, като гледаше свирепо поручика. Последният обаче спокойно изпущаше от устата си клъбца цигарен дим, които се настигаха и блъскаха едно в друго. Госпожа Кати следеше това с голям интерес.

— Защо немците се върнаха обратно на границата, когато бяха стигнали до Париж? — продължи със същия тон търговецът на хмел. — Защо отново се водят упорити артилерийски боеве между Мьоза и Мозел181? Знаете ли, че в Комбр и Вьовр край Марш182 бяха опожарени три бирени фабрики, в които ежегодно изпращах по повече от петстотин чувала хмел? А и във Вогезите изгоря Хартмансвайлерската бирена фабрика183, сравнена е със земята огромната бирена фабрика в Нидершпах при Мюлхауз184. За моята фирма това е тежка загуба от хиляда и двеста чувала хмел годишно. Бирената фабрика Клостерхьок185 тъкмо шест пъти преминава от едни ръце в други през време на боевете между немците и белгийците — ето ви още триста и петдесет чувала хмел годишно.

От нервност той не можа да продължи, само стана, приближи се до жена си и каза:

— Кати, ти незабавно ще се върнеш с мене в къщи. Облечи се.

— Всички тия събития страшно ме нервират — каза той след малко с извинителен тон, — едно време бях съвсем спокоен.

След като жена му отиде да се облече, той тихо каза на поручика:

— Не го прави за пръв път. Лани избяга с един волнонаемен учител. Открих ги чак в Загреб. По тоя случай направих една сделка със загребската градска бирена фабрика за шестстотин чувала хмел годишно. Е да, изобщо югът беше златна мина. Изпращахме хмел чак в Цариград. Днес сме почти съсипани. И ако правителството ограничи производството на бира у нас, ще ни нанесе последен удар.

И като запали предложената му цигара, той каза отчаян:

— Само във Варшава изпращахме две хиляди триста и седемдесет чувала хмел. Най-голямата бирена фабрика там е Августианската. Представителят ѝ ми гостуваше ежегодно. Просто да се отчае човек. Хубаво поне, че нямам деца.

Този логически извод от ежегодното гостуване на представителя на Августианската бирена фабрика от Варшава извика тънка усмивка на лицето на поручика, която бе забелязана от търговеца на хмел. Затова и продължи да говори:

— Унгарските бирени фабрики в Шопрони186 и в Надканижа187 закупуваха годишно от фирмата ми средно по хиляда чувала хмел за своите експортни пива, които изнасяха чак в Александрия. Днес поради блокадата те отказват да правят каквито и да било поръчки. Предлагам им хмел с тридесет процента отстъпка и въпреки това не поръчват нито един чувал. Застой, упадък, мизерия, а на всичкото отгоре и домашни тревоги.

Търговецът на хмел замълча. Мълчанието бе нарушено от госпожа Кати, приготвена вече за заминаване.

— Какво ще правим с куфарите?

— Ще изпратя да ги вземат, Кати — рече търговецът на хмел, зарадван, че в края на краищата всичко завърши без скандали и неприятни сцени, — ако искаш да направиш още някои покупки, крайно време е да вървим. Влакът заминава в два и двайсет.

И двамата се сбогуваха приятелски с поручика, а търговецът на хмел остана толкова доволен от уреждането на въпроса, че на излизане в антрето каза на поручика:

— Ако, не дай боже, ви ранят на фронта, заповядайте у нас на почивка. Ще положим всички грижи, за да се чувствувате добре.

Когато се върна в спалнята, където госпожа Кати се бе обличала, преди да замине, поручикът намери на умивалника четиристотин крони и следното писмо:


„Господин поручик! Вие не ме защитихте от тая маймуна, мъжа ми, който е първокласен идиот. Позволихте му да ме отмъкне като някаква забравена в жилището ви вещ. При това си позволихте да направите забележката, че сте ми предложили гостоприемство. Надявам се, че не съм ви причинила повече разходи от приложените четиристотин крони, които моля да си разделите със своя слуга.“


Поручик Лукаш постоя известно време с писмото в ръка и после бавно го накъса. С усмивка погледна парите, които бяха оставени на умивалника. Като видя, че в тревогата, с която е вчесвала косата си пред огледалото, тя е забравила гребенчето си, той го включи в своята колекция от фетишистки реликви.

Швейк се върна след обяд. Беше ходил да търси пинчер за поручика.

— Швейк — каза поручикът, — имате щастие. Дамата, която живя при мене, я няма вече. Взе си я господин съпругът. И за всичките услуги, които сте ѝ направили, тя ви остави четиристотин крони на умивалника. Трябва да ѝ поблагодарите, респективно на нейния господин съпруг, тъй като парите, с които тя разполага, са всъщност негови. Ще ви продиктувам писмото.

И той му продиктува:

— „Многоуважаеми господине! Предайте, моля, най-сърдечните ми благодарности за четиристотинте крони, подарени ми от вашата съпруга заради услугите, които съм ѝ правил през време на престоя ѝ в Прага. Всичко, което направих за нея, съм го правил с желание и затова не мога да приема тая сума и я изпращам …“ Хайде, пишете по-нататък, Швейк, какво се въртите? Къде прекъснах?

— „И я изпращам…“ — рече Швейк с разтреперан и проникнат от трагика глас.

— Добре тогава. „И я изпращам обратно с уверения за своето най-дълбоко уважение. Почтително поздравявам милостивата госпожа и ѝ целувам ръка. Йозеф Швейк, свръзка на поручик Лукаш.“ Написахте ли?

— Тъй вярно, господин поручик, но не съм писал датата.

— 20 декември 1914 година. Така, а сега надпишете плика, вземете четиристотинте крони, занесете ги на пощата и ги изпратете на същия адрес.

Поручик Лукаш весело започна да си свири една ария от операта „Разведената“.

— Още нещо, Швейк — извика поручикът на излизащия Швейк, — какво стана с кучето, което бяхте отишли да търсите?

— Хвърлил съм око на едно, господин поручик, извънредно хубаво животно. Но трудно ще го пипна. Все пак надявам се утре да го доведа. Хапе.

VI

Поручикът не дочу последната дума, а тя беше толкова важна. „Хапеше звярът му като бесен“ — поиска да повтори Швейк, но после си помисли: „Какво го интересува това поручика? Иска куче, куче, значи, ще получи!“

Разбира се, много лесно е да се каже: „Намерете ми куче!“ Собствениците на кучета са много предпазливи и пазят кучетата си даже и когато те не са чистокръвни. Даже и най-обикновеният Шаро, който освен за сгряване на краката на някоя бабичка не го бива за нищо, се намира под ревнивата защита на собственика, който не дава косъм да падне от главата му.

Самото куче, особено ако е чистокръвно, трябва да притежава инстинкта, че един прекрасен ден ще бъде отчуждено от господаря си. То живее в непрестанен страх, че ще го откраднат, че непременно ще го откраднат. Ето например кучето се отдалечи от своя господар, с когото е излязло на разходка, отначало е весело, палаво. Играе си с другите кучета, качва им се неприлично, те му се качват, души в ъглите, вдига крачето си край всеки камък, та дори и при коша с картофи на бакалката, с една дума, радва се на живота. Светът навярно му се струва така хубав, както на юноша, който е издържал матурата си.

Изведнъж обаче вие забелязвате, че веселостта му изчезва. Кучето разбира, че се е загубило. И едва сега го обхваща истинско отчаяние. Сащисано, то бяга по улицата, души, скимти и в пълно отчаяние подвива опашката си между краката, обръща ушите си назад и като се стрелва по улицата, запилява се някъде в неизвестността.

Ако би могло да говори, то би надало вик: „Олеле боже, някой ще ме открадне!“

Ако сте попадали някога в кучкарник, вие сте имали възможност да видите много такива сащисани кучешки екземпляри. Те всички са крадени. Големият град е отгледал особен вид злодеи, които се прехранват изключително от кражби на кучета. Има един вид малки салонни кученца, джудженца-мишелови, не по-големи от ръкавица, които могат да се поберат в джеба на пардесю или в дамски маншон — те така и биват носени от собствениците им. Но даже и от тия скривалища успяват да ги откраднат. Петнистия зъл английски дог, който най-свирепо пази някаква вила в предградието, го открадват през нощта. Полицейското куче го открадват под носа на агента. Вие разхождате кучето си, вързано на връвчица, но те я прорязват и изчезват заедно с кучето, а вие оставате да гледате глупаво увисналата връв. Петдесет на сто от кучетата, който срещате на улицата, са променяли на няколко пъти своите господари и често може да ви се случи след години да купите собственото си куче, откраднато ви още като кутре, когато сте го били извели на разходка. Най-голяма опасност да бъдат откраднати заплашва кучетата, когато ги извеждат да задоволят малката си и голяма физиологична нужда. Особено голям е броят на тия, които се губят при последния акт. Затова при него всяко куче се озърта най-внимателно на всички страни.

Известни са няколко метода за крадене на кучета. Кучето може да бъде откраднато или направо, един вид джебчилък, или чрез коварно примамване на нещастното създание. Кучето е вярно животно, но само в читанките и естествените истории. Дайте възможност и на най-вярното куче да подуши пържен конски кренвирш, и то е загубено. То забравя веднага господаря си, който върви редом с него, обръща се и тръгва подире ви, при което от мордата му протичат лиги и в предчувствие на голямото удоволствие от кренвирша то върти приветливо опашка и разширява ноздрите си като най-буйния жребец, когато го завеждат на кобила.


Край дворцовите стълби на Мала страна има малка бирария. Един ден в полумрака в дъното ѝ седяха двама души. Войник и цивилен. Сближили главите си, те си шепнеха нещо тайнствено. Имаха вид на съзаклятници от времето на Венецианската република.

— Всеки ден в осем часа — шепнеше цивилният на войника — слугинята го извежда на ъгъла на Хавличковия площад, който е срещу парка. Ама то, дяволското, хапе като бясно: не ти дава и да го погалиш.

И като се наведе още повече към войника, той пошепна в ухото му:

— Даже салам не яде.

— А пържен? — попита войникът.

— И пържен не ще.

И двамата плюха.

— Че какво яде тогава, звярът му неден?

— Дявол знае. Има ги и такива, разглезени и капризни, сякаш са архиепископи.

Войникът и цивилният се чукнаха и цивилният продължи да шепне:

— Ти да видиш какво ми се случи веднъж. Един черен шпиц, който ми трябваше за кучкарника над Кламовка188, също така не искаше да вземе салам. Цели три дена се мъкнах подир него и най-после не издържах и съвсем ачик попитах госпожата, дето го разхождаше, с какво храни кучето си, та е толкова хубаво. Поласкана, госпожата ми каза, че кучето ѝ най-много обича котлети. И аз, значи, му купих пържола. Това е още по-хубаво, мислех си аз. А то, проклетото му куче, не я и помириса, защото беше телешка. То било свикнало на свинско. Трябваше да купя котлет. Дадох му да го подуши и побягнах, кучето след мене. Госпожата започна да вика: „Пунтик, Пунтик“, напразно. Милият Пунтик бяга подир котлета чак до ъгъла, там му сложих верижката и още на другия ден то беше вече в кучкарника над Кламовка. Под врата му имаше няколко бели косъма, боядисах тоя кичур с черна боя и никой вече не можеше да го познае. Но всички останали кучета, а те са много, могат да бъдат уловени с пържен салам. Ти, значи, ще направиш най-добре да я попиташ какво най-много обича да яде кучето ѝ; ти си войник, бива си те и на тебе тя по-лесно ще ти каже. Аз я питах вече, но тя ме погледна, като че ли искаше да ме прониже с погледа си, и каза: „Какво ви интересува.“ Тя не е много хубава, маймуната недна, но с войник няма да откаже да говори.

— Ама кучето нали е пинчер? Моят поручик не иска друго.

— Пинчер — парче и половина. Сол и чер пипер, истински, чистокръвен, така както ти си Швейк, а аз Блахник. За мене е важно да знам какво яде, след това лесно ще ти го доведа.

Двамата приятели отново се чукнаха. Още преди войната, когато Швейк се прехранваше с продажба на кучета, Блахник му ги доставяше. Той беше опитен човек, за него разправяха, че купувал от живодера разни подозрителни песове и ги препродавал. Веднъж дори се бил заразил от бяс, а в Пастьоровия институт във Виена се чувствувал като у дома си. Сега той смяташе за свой дълг да помогне най-безкористно на войника Швейк. Той познаваше всички кучета от Прага и околността. Затова и говореше така тихо. Не искаше да се издаде пред кръчмаря, тъй като преди половин година беше изнесъл от кръчмата му под палтото си едно кутре лисичар. Беше му дал да суче мляко от биберон, така че глуповатото кутре по всяка вероятност го беше взело за майка си и дори не гъкна под палтото.

По принцип той крадеше само чистокръвни кучета и в това отношение можеше да изпълнява ролята на съдебен експерт. Той доставяше кучета на всички кучкарници и на частни лица, кога както се случеше. Когато минаваше по улицата, кучетата, които беше откраднал някога, му се зъбеха, а спреше ли се пред някоя витрина, често се случваше някое отмъстително куче да вдигне крак зад гърба му и да ороси панталоните му.

В осем часа сутринта на другия ден минувачите видяха добрия Швейк да се разхожда край ъгъла на Хавличковия площад срещу парка. Той чакаше слугинята с пинчера. Най-сетне карауленето му се увенча с успех, край него пробяга вълнесто настръхнало куче, с остра щръкнала козина и умни черни очи. То бе весело като всички кучета, които са задоволили нуждата си, и се беше втурнало по посока на врабците, които закусваха на улицата конски лайна.

След това покрай Швейк премина и тази, която се грижеше за кучето. Тя беше мома, но не от най-младите, с прилично оплетени на венче коси. Подсвиркваше на кучето и въртеше верижка и елегантен бич.

Швейк се обърна към нея:

— Извинете, госпожице, откъде, се отива за Жижков189?

Тя се спря и го погледна изпитателно, но добродушното лице на Швейк, изглежда, я убеди, че войничето наистина иска да иде на Жижков. Изражението на лицето ѝ се смекчи и тя охотно му обясни как ще стигне до Жижков.

— Неотдавна ме преместиха — рече Швейк, — не съм тукашен, от провинцията съм. И вие ли не сте от Прага?

— Аз съм от Водняни.

— Брей, че нашите села не били далечни — отговори Швейк, — аз съм от Противин.

Това познаване географията на чешкия юг, придобито някога през време на маневри в тоя край, изпълни сърцето на момата със земляшка симпатия.

— Тогава трябва да познавате месаря Пейхар, дето стои на площада в Противни?

— Как да не го познавам! Аз го имам за брат. Там у нас всички го обичат — рече Швейк, — той е много добър, услужлив, продава хубаво месо и не дава ексик.

— Вие да не сте на Яреш? — попита момичето, като започна да симпатизира на непознатото войниче.

— Ъхъ.

— Ама на кой Яреш, на оня от Кърч край Противин или от Ражице?

— От Ражице.

— Още ли разкарва бира?

— Още.

— Че той отдавна трябва да е надхвърлил шейсетте?

— Шейсет и осем стори пролетес — отговори спокойно Швейк, — сега си е взел куче и то не се дели от него. Когато кара бира, то седи в колата. Кучето му е също като онова, дето гони врабците. Хубаво кученце, много хубаво.

— То е наше — обясни му новата позната, — аз служа тук у господин полковника. Вие познавате ли нашия полковник?

— Знам го, интелигентен човек — рече Швейк, — у нас в Будейовице също имаше един такъв полковник.

— Моят господар е много строг. Помните ли кога разправяха, че ни натупали в Сърбия? Тогава си дойде побеснял у дома, изпочупи всички чинии в кухнята и поиска да ме уволни.

— Значи, ваше е кученцето — прекъсна я Швейк, — жалко, че моят поручик не може да търпи кучета, а то аз много ги обичам.

Той замълча, но след малко изтърси:

— Те, тия кучета, не ядат всичко.

— Нашият Фокс е много разглезен, по едно време не искаше да яде никакво месо, но напоследък прояде пак.

— А какво обича най-много?

— Дробче, варено дробче.

— Телешко или свинско?

— Все му е едно — усмихна се „землячката“ на Швейк, като сметна последния му въпрос за несполучлив опит за шега.

Те се разхождаха известно време, след това към тях се присъедини пинчерът, който бе завързан на верижка. Той се държеше много приятелски с Швейк и се опита да разкъса поне с намордника си панталоните му, скачаше по него, но внезапно, сякаш подуши мислите на Швейк, престана да скача и тръгна омърлушено и смутено, поглеждайки косо Швейк, като че ли искаше да каже: „Значи, и мен това ме чака?“

След това слугинята каза на Швейк, че извежда тук кучето всяка вечер в шест часа. Повери му, че не вярвала на мъжете в Прага, веднъж дала обявление във вестника и ѝ се обадил един шлосер уж с цел за встъпване в брак, но след като измъкнал от нея осемстотин крони за някакво изобретение, изчезнал безследно. Хората в провинцията били решително по-честни. Ако рече да се омъжи, щяла да си вземе човек от провинцията, и то след войната. Военните бракове ги смятала за голяма глупост, понеже обикновено жената оставала вдовица.

Швейк ѝ даде голяма надежда, че ще дойде в шест часа и отиде да съобщи на приятеля си Блахник, че кучето яде дробчета от всякакъв вид.

— Ще го нагостя с говежди — реши Блахник, — с говежди дроб примамих вече санбернарското куче на фабриканта Видра, извънредно вярно животно. Утре ще ти доведа кучето в пълна изправност.

Блахник устоя на думата си. На следния ден преди обед Швейк привършваше разтребването на жилището, когато зад вратата се чу лай и Блахник въвлече вътре съпротивляващия се пинчер, който беше още по-наежен, отколкото го беше създала природата. Той пулеше диво очи и гледаше толкова свирепо, че напомняше гладен тигър зад решетка, пред която е застанал охранен посетител на зоологическата градина. Тракаше със зъби и ръмжеше, като че ли искаше да каже: „Ще те разкъсам, ще те изям.“

Завързаха кучето за кухненската маса и Блахник описа процедурата на отчуждаването:

— Нарочно минах покрай него. В ръката си носех варен дроб, завит в хартия. То започна да души, да скача по мене. Не му дадох нищо и продължих пътя си. Кучето — след мене. Като стигнах до парка, завих по улица Бредовска и там му дадох първото късче. То го изяде, без да се спира, за да не ме изпусне от погледа си. Завих по улица Индржишка, дето му дадох нова порция. После, като се наяде, аз го вързах за тая верижка и го помъкнах през Вацлавския площад към Винохради и Вършовице. Из пътя то просто се чудеше какво да прави. Като преминавах трамвайната линия, легна и не искаше да се мръдне. Може би искаше да го сгази трамваят. Донесох ти и един формуляр за родословието от книжаря Фукс. Трябва да му фалшифицираш и родословието, Швейк.

— То трябва да се напише с твоята ръка. Пиши, че произлиза от Лайпциг, от кучкарника фон Бюлов. Баща — Арнхайм фон Карлсберг, майка — Ема фон Траутенсдорф, по баща Зигфрид фон Бузентал. Бащата спечелил първа награда на Берлинската изложба на пинчери през хиляда деветстотин и дванайста година. Майката е била наградена със златния медал на Нюренбергското дружество за отглеждане на чистокръвни кучета. На колко години е, смяташ?

— Според зъбите — на две години.

— Пиши го на година и половина.

— Лошо са му срязали ушите, Швейк. Погледни ги!

— Лесна работа. Има време да ги срежем, като свикне с нас. Сега не бива. Ще го разсърдим още повече.

Откраднатото куче ръмжеше бясно, сумтеше, мяташе се от една страна на друга, но след това си легна и с изплезен език зачака уморено какво ще стане по-нататък.

Постепенно то се успокои, само от време на време изскимтяваше жално-жално.

Швейк му предложи остатъка от дроба, който получи от Блахник. Пинчерът обаче не му обърна внимание. Като се обърна към двамата, той им хвърли заинатен поглед, като че искаше да каже: „Излъгахте ме веднъж, яжте си го сега сами.“

Той лежеше примирен и се преструваше, че дреме. После изведнъж в главата му влезе някакъв бръмбар, стана и започна да служи на задните си крака. Предаваше се.

На Швейк обаче тая трогателна сцена никак не му подействува.

— Легни! — кресна той на клетника, който отново легна с жално скимтене.

— Какво име да впиша в родословието? — попита Блахник. — Истинското му име е Фокс, значи, да пишем нещо подобно, за да свикне веднага.

— Да го наречем Макс. Я го виж, Блахник, как наостри уши. Стани, Макс!

Нещастният пинчер, на който бяха отнели и дом, и име, стана и зачака по-нататъшни заповеди.

— Аз мисля, че можем да го отвържем — реши Швейк, — да видим какво ще направи.

След като го отвързаха, първите му крачки бяха насочени към вратата. Той излая трикратно към бравата, надявайки се вероятно на великодушието на тия зли хора. Като видя обаче, че те не разбират копнежа му да излезе вън, той направи локвичка пред вратата, убеден, че ще го изхвърлят навън, както бяха правили с него, докато беше малък и докато полковникът го учеше грубо, по войнишки, да бъде zimmerrein190.

Вместо това Швейк процеди:

— Ей, че хитрец, ей, че езуитин!

Премери го с колана си по гърба и натопи муцуната му в локвичката, тъй че той дълго време се облизва.

Пинчерът заскимтя от обида и започна да обикаля из кухнята, като душеше отчаяно собствените си следи. После ненадейно се отправи към масата и изяде оставения на пода остатък от дроба. Легна до печката и след всичките си приключения заспа.

— Колко ти дължа? — попита Швейк Блахник, когато се разделяше с него.

— Да не говорим за това, Швейк — рече меко Блахник, — за стария си приятел съм готов да направя всичко, особено пък когато е войник. Сбогом, момче, само внимавай, не го води през Хавличковия площад, за да не се случи някое нещастие. Ако ти дотрябва и друго куче, знаеш къде живея.

Швейк остави Макс да си поспи повечко. През това време купи от месаря четвърт дробчета, свари ги, сложи едно късче под муцуната на Макс и зачака да се събуди.

Макс започна да се облизва насън, после се протегна, подуши дробчето и го изгълта. След това отиде към вратата и повтори опита си с бравата.

— Макс! — извика му Швейк. — Ела при мене!

Кучето се приближи с недоверие. Швейк го тури на скута си, погали го и Макс за пръв път завъртя приятелски остатъка от своята отрязана опашка и внимателно захапа ръката на Швейк. Държеше я в зъбите си и умно гледаше Швейк, сякаш искаше да каже: „Няма какво да се прави, аз знам, че загубих играта.“

Швейк продължи да го гали и с нежен глас започна да му разказва:

— Имало, значи, едно кученце, казвало се Фокс и живяло у един полковник. Слугинята го водела на разходки, но дошъл един господин и откраднал Фокс. Фокс попаднал във войнишката квартира на един поручик и го нарекли Макс. Макс, дай да направим „здрасти“! Е, виждаш ли, говедо с говедо, какви приятели ще станем, ако бъдеш добър и послушен. Иначе ще се запознаеш с ремъка.

Макс скочи от скута на Швейк и започна весело да го напада. Вечерта, когато поручикът се завърна от казармата, Швейк и Макс бяха вече най-добри приятели.

Наблюдавайки Макс, Швейк философски си помисли: „Като погледнеш, излиза всъщност, че всеки войник също е откраднат от своя дом.“

Поручик Лукаш бе много приятно изненадан, като видя Макс, който също така прояви голяма радост, че вижда отново човек със сабя.

На въпроса откъде го е взел и колко струва, Швейк отговори съвършено спокойно, че кучето му било подарено от един негов приятел, който току-що бил мобилизиран.

— Добре, Швейк — каза поручикът, като си играеше с Макс, — на първи ще получите петдесет крони за кучето.

— Не мога да приема, господин поручик.

— Швейк — каза строго поручикът, — когато постъпихте на служба при мене, аз ви обясних, че думата ми на две не става. Щом ви казвам, че ще получите петдесет крони, значи, трябва да ги вземете и да ги пропиете. Какво ще направите с петдесетте крони, Швейк?

— Съгласно заповедта ви ще ги пропия, господин поручик.

— А ако случайно забравя, Швейк, заповядвам ви да ми доложите, че имам да ви давам петдесет крони за кучето. Разбрано ли е? Кучето няма ли бълхи? Я по-добре го изкъпете и изчешете. Утре съм зает в казармата, но в други ден ще изляза на разходка с него.

Докато Швейк къпеше Макс, полковникът, бившият му собственик, ругаеше всичко живо в къщи и заплашваше, че ще изправи пред военния съд оногова, който му е откраднал кучето, че ще заповяда да го разстрелят, обесят, затворят за двадесет години и да го накълцат на кайма.

„Der Teufel soll den Kerl buserieren!191 — носеше се из жилището звучният глас на полковника и прозорците потреперваха. — Mit solchen Meuchelmoerdern werde ich bald fertog.192

Във въздуха над Швейк и поручик Лукаш витаеше катастрофа.

Катастрофата

Полковник Фридрих Краус, наследил и прозвището фон Цилергут по името на някакво село в околностите на Залцбург, което било изплюскано от предците му още в осемнадесетото столетие, беше достопочтен дръвник. Когато разказваше нещо, той винаги говореше само позитивни неща. При това той питаше дали всички разбират елементарните му изрази. „Значи, прозорец, господа, нали? Знаете ли какво е това прозорец?“

Или: „Път, от двете страни на който има шкарпи, се нарича шосе. Да, господа. Знаете ли какво е това шкарпа? Шкарпата е изкоп, върху който работят много хора. Тя е вдлъбнатина. Да. Работи се с търнокопи. Знаете ли какво е това търнокоп?“

Страдаше от манията да обяснява всичко и правеше това с такъв ентусиазъм, сякаш беше изобретател, който разказва за своето изобретение.

„Книгата, господа, представлява от себе си множество различно нарязани листове хартия с различен формат, които са напечатани и събрани на едно, свързани и стуткалени. Да. Знаете ли, господа, какво е туткал? Туткалът е лепило.“

Той беше така безобразие щур, че офицерите го избикаляха отдалече, за да не бъдат принудени да чуят от него, че тротоарът оформява уличното платно за движение на превозни средства и че представлява издигната, покрита с плочки ивица пред фасадата на къщите. А фасадата на една къща е оная част, която се вижда от улицата или от тротоара. Задните части на къщата не могат да се видят от тротоара, в което можем да се убедим незабавно, ако застанем на платното на улицата.

Той беше винаги готов да продемонстрира тая любопитна особеност. За щастие обаче при една такава демонстрация го прегази кола… От тоя миг той се видиоти още повече. Спираше офицерите и се впускаше в безкрайно дълги разговори за различните видове омлети, за слънцето, термометрите, поничките, за прозорците и пощенските марки.

Наистина забележително беше как тоя идиот в сравнително къс срок можа да напредне толкова много и как се намираха влиятелни хора като дивизионния генерал, които го крепяха. Последният му държеше палци въпреки съвършената некадърност на полковника като военен.

На маневри той правеше същински чудеса с полка си. Никога не пристигаше навреме на определеното място, при картечна стрелба от страна на противника той водеше полка си в походна колона, а преди години на едни императорски маневри в Южна Чехия стигна дотам, че се загуби заедно с полка си. Той се озова с него чак в Моравия, дето се скитосва още няколко дена, след като маневрите бяха свършили и войниците от другите полкове си почиваха вече в казармите. Но и това му се размина.

Приятелските му връзки с дивизионния генерал и с други не по-малко смахнати военни сановници на стара Австрия му носеха различни отличия и ордени, които го ласкаеха извънредно много. Така той минаваше за най-добрия военен под слънцето и най-добрия теоретик на стратегията и всички военни науки.

На всеки преглед, който правеше на полка си, той влизаше в разговор с войниците и неизменно им задаваше един и същ въпрос: „Защо пушката, която се използува във войската, се нарича манлихер?“

В полка той беше известен с прякора „Manlichertrottel“193. Беше необикновено отмъстителен и просто съсипваше подчинените си офицери, които не му харесваха. Когато пожелаваха да се женят, той препращаше молбите им по-горе с много лоши атестации.

Половината от лявото му ухо липсваше. Отсякъл я беше на дуел един негов противник. До дуел се стигна поради констатацията, че Фридрих Краус фон Цилергут е най-щурият тип.

Ако анализираме душевните му качества, ще дойдем до заключението, че те не бяха с нищо по-добри от качествата, които бяха прославили оплезения Хабсбург Франц Йосиф като истински идиот.

Същата динамика на речта, същият запас от величайша наивност. Когато стана дума за Шилер на един банкет в офицерското казино, полковник Краус фон Цилергут ни в клин, ни в ръкав произнесе следното: „Знаете ли, господа, вчера видях парен плуг, движен от локомотив, но не от един, а от два локомотива. Виждам дим, приближавам се, а то локомотив и от другата страна още един. Кажете, господа, не е ли смешно? Два локомотива, като че ли не е достатъчен един.“

Той замълча и след малко подхвана друго: „Когато се свърши бензинът, автомобилът трябва да спре. И това видях вчера. А при това, господа, някои говорят за инерция. А той просто не върви, стои, няма бензин. Не е ли смешно?“

При всичката си тъпота той беше и необикновено набожен. В жилището си имаше домашен олтар. Често ходеше да се изповядва и причестява при „Игната“194, а от избухването на войната насам не пропускаше случай да се помоли за победата на австрийското и германското оръжие. Християнството смесваше с мечтите си за германска хегемония. Бог трябваше да помогне да се заграбят богатствата и териториите на победените.

Когато прочетеше във вестника, че пак са докарали пленници, той страшно се ядосваше.

Казваше: „Защо докарват пленници? Да ги застрелят всички. Никаква милост. Да се танцува между трупове. Всички цивилни в Сърбия да се изгорят до един. Децата да се избият с щикове!“

Не падаше с нищо по-долу от немския поет Фирорт. Последният през войната напечата стихове, в които приканваше Германия да ненавижда и с желязна душа да убива милионите френски дяволи:

Нека чак до облаците, там над планините,

трупат се човешки кости и месо димящо…

След като привърши занятията в Школата за запасни офицери, поручик Лукаш излезе на разходка с Макс.

— Позволявам си, господин поручик, да ви обърна внимание — загрижено беше му казал Швейк, — че трябва да внимавате кучето да не избяга. Може да му домъчнее за стария дом и да офейка, ако го отвържете от ремъчката. Също така не бих ви съветвал да го водите през Хавличковия площад, тъй като там скита едно зло месарско куче от „Марианската картина“195, което много хапе. Щом види в района си чуждо куче, веднага налита на него, за да не би да го подяде. То е също като просяка пред „Свети Хащал“196.

Макс весело подскачаше и се завираше в краката на поручика, усука ремъчката около сабята му и проявяваше необикновена радост, че отива на разходка.

Излязоха на улицата и поручик Лукаш с кучето се отправи към улица Пржикопи. Имаше среща с една дама на улица Панска. Беше се задълбочил в мисли относно занятията си в Школата. Какво да предаде утре на школниците? Как определяме височината на един връх? Защо определяме височината винаги от морското равнище? По какъв начин определяме простата височина на върха от неговите поли? Дявол да го вземе, защо министерството включва всички тия неща в учебната програма? Та това е необходимо за артилеристите. Пък съществуват и картите на генералния щаб. Когато противникът ще бъде на кота триста и дванайсет, няма да стане нужда да разсъждаваме защо височината на хълма е дадена от морското равнище или пък да изчисляваме колко е висок хълмът. Ще погледнем картата и туйто.

От тия му мисли, тъкмо когато беше наближил улица Панска, го сепна едно строго „Halt!“197.

Едновременно с това „Halt!“ кучето се задърпа с желание да се отскубне заедно с връвта. С радостен лай то се хвърли към човека, който беше казал строгото „Halt!“.

Пред поручика беше застанал полковник Краус фон Цилергут. Поручик Лукаш изкозирува и застана мирно пред полковника, като се извиняваше, че не го е видял.

Полковник Краус беше известен между офицерите със своята страст да спира подчинените си, които по една или друга причина пропуснеха да го поздравят.

Той смяташе козируването за нещо, от което зависи изходът на войната и върху което е изградена цялата военна мощ.

„В козируването войникът трябва да влага душата си“ — обичаше да се изразява той. И това беше първокачествен подофицерски мистицизъм.

Полковникът държеше отдаващият чест да козирува по правилника с всичките му тънкости, точно и достойно.

Дебнеше всички, които минаваха край него. От редника-пехотинец до подполковника. Редниците, които козируваха повърхностно, сякаш искаха да кажат: „Здрасти“, той сам отвеждаше право в казармата, за да бъдат наказани.

Не признаваше никакво: „Не съм видял.“

„Войникът — казваше той — трябва да търси началника си сред навалицата и да не мисли за нищо друго, освен как да изпълни задълженията си, определени от правилника. Когато падне на бойното поле, войникът, преди да умре, трябва да изкозирува. За мене всеки, който не умее да козирува, прави се, че не вижда или козирува нехайно, е животно.“

— Господин поручик — каза полковник Краус с ужасен глас, — низшите чинове винаги са длъжни да отдават чест на по-висшите. Това още не е отменено. И, второ, откога е тоя навик у господа офицерите да се разхождат с крадени кучета по стъргалото? Да, с крадени кучета. Куче, което принадлежи на друг, е крадено.

— Това куче, господин полковник… — възрази поручик Лукаш.

— Принадлежи на мене, господин поручик — прекъсна го грубо полковникът, — това е моят Фокс.

И Фокс или, с други думи, Макс си спомни за своя стар господар и изхвърли новия от сърцето си. Като се откъсна, той започна да се хвърля върху полковника. Изобщо прояви такава радост, на каквато е способен само влюбеният шестокласник, след като е бил разбран от своя идеал.

— Да се разхождате с крадени кучета, господин поручик, е несъвместимо с офицерската чест. Не сте знаели? Един офицер не може да купи куче, без да се е уверил, че това може да стане без всякакви по-нататъшни последици! — продължаваше да гърми полковник Краус, като галеше Фокс-Макс. Последният от подлост започна да ръмжи срещу поручика и да се зъби, сякаш полковникът, сочейки поручика, му беше казал: „Дръж!“

— Господин поручик — продължи полковникът, — смятате ли за правилно да яздите краден кон? Не четохте ли обявлението в „Бохемия“ и в „Тагблат“198 за изчезването на моя пинчер? Как? Вие не сте чели обявлението, което вашият началник е обнародвал във вестниците?

Полковникът плесна с ръце.

— Ето на! Това са те младите офицери! Къде е тук дисциплината? Полковникът публикува обявления в печата, а поручикът не ги чете.

„Ех, да можех да ти ударя една, старо плашило“ — помисли си поручик Лукаш, загледан в бакембардите на полковника, които му придаваха вид на орангутан.

— Придружете ме малко — каза полковникът. Те тръгнаха и поведоха извънредно приятен разговор:

— На фронта, господин поручик, такова нещо не ще може да ви се случи. Да се разхождате в тила с крадени кучета, както предполагам, е много неприятно. Да! Да се разхождате с кучето на своя началник! В момент, когато ежедневно по фронтовете губим със стотици офицери. И обявления не четете. Че така аз бих могъл цели сто години да обявявам, че съм загубил кучето си без всякакъв резултат. Двеста години, триста години!

Полковникът шумно се изсекна, което у него винаги беше белег на голяма възбуда, и каза:

— Може да продължите разходката си.

Той се обърна и си тръгна, като шибна ядосано с ездовия бич полите на офицерския си шинел.

Поручик Лукаш мина на отсрещния тротоар и оттам дочу ново „Halt!“. Полковникът току-що беше спрял един нещастен запасняк пехотинец, който, замислен за майка си в къщи, не го беше забелязал.

Полковникът собственоръчно го помъкна към казармата, за да го предаде за наказание, като ругателно го наричаше морска свиня.

„Какво да направя с Швейк? — помисли си поручикът. — Ще му разбия мутрата, но това не е достатъчно. Кожата да бих му одрал, пак ще му бъде малко на тоя келеш.“ Без да го е грижа за дамата, с която имаше среща, нервиран, той се отправи към къщи.

„Ще го убия тоя идиот!“ — каза си той, като седна в трамвая.

По това време добрият войник Швейк се беше задълбочил в разговор с един ординарец от казармата. Войникът беше донесъл на поручика някакви документи за подпис и остана да го чака.

Швейк го гощаваше с кафе. Говореха си, че Австрия ще яде бой.

За тях всичко беше ясно като бял ден, сякаш се разбираше от само себе си. То беше безкрайна редица от изказвания, които пред съда положително биха били дефинирани като държавна измяна и за които и двамата биха увиснали на бесилото.

— Негово величество императорът трябва да е пощурял от цялата работа — заяви Швейк, — той никога не е бил по-умен, но тая война съвсем ще го шашне.

— Той е идиот — уверено заяви войникът от казармата, — истински идиот е. Той може и да не знае, че има война. Може да ги е било срам да му кажат. А дето се е подписал на манифеста към народите си, това сигурно е някакво мошеничество. Напечатали са го без негово знание, та той изобщо вече не е способен да мисли.

— Изпял си е песента той — допълни Швейк с авторитет, — насира се в леглото си. Кърмят го като малко дете. Оня ден в кръчмата един господин разправяше, че имал две дойки. По три пъти на ден негово величество бил на нянка.

— Ех, един път да свърши тая — въздъхна войникът от казармата — и да ни напердашат, та Австрия да миряса най-сетне.

И двамата продължиха разговора си, докато най-сетне Швейк окончателно осъди Австрия със следните думи:

— Такава идиотска монархия не бива и да съществува на земята.

И за да допълни някак си в практически смисъл изказването му, другият добави:

— Щом ме изпратят на фронта, ще офейкам.

После те продължиха да изразяват гледището на чешките хора за войната и войникът от казармата повтори това, което беше чул днес в Прага: край Наход се чували оръдейни гърмежи, а руският цар в най-скоро време щял да пристигне в Краков.

Те си споделиха също, че житото се изкарва от Чехия в Германия, че немските войници получават цигари и шоколад.

След това пък си припомниха войните от старо време и Швейк сериозно започна да доказва, че войната едно време, когато обсадените крепости били обстрелвани със смрадливи гърнета, също не е била голямо удоволствие, трябва да е било ужасен смрад. Чел бил как една крепост била обсаждана три години и че неприятелят нямал друга работа, освен всеки ден да се забавлява така с обсадените.

Навярно той щеше да каже и други интересни и поучителни неща, ако връщането на поручик Лукаш не бе прекъснало разговора им.

Като хвърли страшен, унищожителен поглед на Швейк, поручикът подписа книжата и освобождавайки войника, даде знак на Швейк да го последва в стаята.

В очите на поручика светнаха мълнии. Като седна на един стол, той се вгледа в Швейк и се замисли как да открие касапницата.

„Най-напред ще го ударя по устата — мислеше си поручикът, — после ще му смачкам носа и ще му откъсна ушите, а по-нататък ще видим.“.

А отсреща го гледаха открито и добросърдечно двете добродушни, невинни очи на Швейк, който се осмели да наруши настъпилата преди бурята тишина:

— Господин поручик, разрешете да доложа, че останахте без котка. Тя изяде пастата за обувки и си позволи да пукне. Хвърлих я в мазето, но в съседското. Много жалко, няма да можете да намерите вече такава добра и хубава ангорска котка.

„Какво, да го правя? — мина през ума на поручика. — Та той, боже мой, има толкова глупав вид.“

А добросърдечните невинни очи на Швейк продължаваха да излъчват мекота и нега, съчетани с израз на пълно душевно равновесие. От цялата му фигура лъхаше убеждението, че всичко е наред, че нищо не се е случило и ако се е случило нещо, то то е в реда на нещата.

Поручик Лукаш подскочи, но не удари Швейк, както беше намислил първоначално. Размаха пестника си под носа му и изрева:

— Вие, Швейк, сте откраднали кучето!

— Съвсем не, господин поручик, не зная в последно време да се е случвало такова нещо. Позволявам си да забележа, господин поручик, че следобед вие излязохте на разходка с Макс, така че не съм могъл да го открадна. На мене веднага ми направи впечатление, че се върнахте без него, и си рекох: трябва да се е случило нещо. Ето ти интересно положение. На улица Спалена има един човек на име Кунеш, който се занимава с изработка на чанти. Та за тоя човек ми разправяха, че не можел да излезе на разходка с кучето си, без да го загуби. Обикновено го забравял в някоя кръчма или му го открадвал някой, или пък му го вземали назаем и не го връщали…

— Швейк, говедо, Himmellaudon199, я си затворете устата! Не мога да разбера вие толкова рафиниран негодяй ли сте, или сте камила, идиот непохватен. От устата ви само примери излизат, но казвам ви, не си играйте с мене! Откъде доведохте това куче? Как попаднахте на него? Знаете ли, че принадлежи на нашия полковник, който си го взе, като ме срещна случайно? Представяте ли си какво изложение е това? Хайде, кажете истината, откраднахте ли го, или не го откраднахте?

— Съвсем не, господин поручик, не съм го откраднал.

— Знаехте ли, че кучето е крадено?

— Тъй вярно, господин поручик, знаех, че кучето е крадено.

— Швейк, Исусе, пресвета Богородице, аз ще ви застрелям, говедо с говедо, добитък такъв, вол с вол, помийна яма такава. Толкова голям идиот ли сте?

— Тъй вярно, господин поручик, толкова.

— Защо ми доведохте крадено куче, защо домъкнахте тоя пес в жилището ми?

— За да ви зарадвам, господин поручик.

И очите на Швейк добродушно и нежно погледнаха лицето на поручика, който седна и изпъшка:

— Боже, защо ме наказваш с това говедо?

Поручикът остана да седи на стола си в тихо примирение. Чувствуваше, че няма сила не само да удари Швейк, но даже да си свие цигара. Той сам дори не съзнаваше с каква цел изпрати Швейк да купи „Бохемия“ и „Тагблат“, искаше очевидно да прочете обявлението на полковника за откраднатото куче.

Швейк се върна с разгънат вестник, с очи, вперени в колоната с обявленията. Той цял сияеше и доложи радостно:

— Има го, господин поручик, господин полковникът толкова хубаво описва откраднатия пинчер, просто приятно ти е да го четеш, обещава и възнаграждение от сто крони на тоя, който му го заведе. Възнаграждението е много добро. Обикновено се дава възнаграждение от петдесет крони. Имаше един Божетех от Коширже200, той само с това се прехранваше. Открадне куче и после търси в обявленията. Щом намери обявление за откраднатото куче, веднага отива да го върне. Веднъж откраднал хубав черен шпиц и понеже собственикът не се обадил с обявление, той сам дал обявление във вестника. Прахосал цели пет крони за обявления, докато най-после се обадил един господин, който казал, че кучето е негово, че го бил изгубил, но мислил, че е безполезно да го търси. Не вярвал да има честни хора по света. „Сега обаче — казал — виждам, че все още се намират честни хора и това безкрайно ме радва.“ И добавил, че по принцип е против всякакво възнаграждаване на честността, но че за спомен ще му подари своята книжка за отглеждане на стайни и градински цветя. Божетех хванал черния шпиц за задните крака и го очукал о главата на господина. И оттогава се зарекъл никога вече да не дава обявления във вестник. След като никой не давал обявление да потърси кучето си, той предпочитал да го продаде на кучкари.

— Вървете лягайте, Швейк — заповяда му поручикът, — вие сте в състояние да дрънкате идиотщини до сутринта.

Поручикът също легна да спи, а през нощта сънува как Швейк откраднал и коня на престолонаследника, как му го довежда, а престолонаследникът познава коня си на един парад, когато той, нещастният поручик Лукаш, язди начело на ротата си.

На сутринта поручикът се чувствуваше като след прекарана в пиянство нощ, през която са го и били с юмруци по главата. Мореше го някакъв необикновено тежък душевен кошмар. На разсъмване той заспа още веднъж, изтощен от страшния сън, но по едно време го събуди чукане на вратата, в рамката на която се появи добродушното лице на Швейк и попита кога да събуди господин поручика.

Поручикът простена в леглото си:

— Вън, говедо, това е ужасно!

А след като се събуди и Швейк му донесе закуската, поручикът бе изненадан от нов въпрос:

— Господин поручик, разрешете да доложа: няма ли да желаете да ви набавя някое кученце?

— Знаете ли, Швейк, много ми се иска да ви дам под съд — каза поручикът с въздишка, — но там биха ви освободили, тъй като в живота си не са виждали нещо така колосално глупаво. Погледнете се в огледалото. Не ви ли става лошо от идиотския ви вид? Вие сте най-щуравата шега на природата, която съм виждал някога. Е, кажете самата истина, Швейк, харесвате ли се?

— Съвсем не, господин поручик, не се харесвам, нещо много крив ме изкарва това огледало, нали не е шлифовано. Едно време у Станек Китаеца имаше изпъкнало огледало. Щом се погледнеше някой в него, веднага му прилошаваше и му идеше да повърне. Мутрата му ей такава, главата — като леген за помия, коремът му като на пиян католишки поп, с една дума — фигура. Веднъж край огледалото мина господин наместникът, погледна се в него и веднага заповяда да го смъкнат.

Поручикът се отвърна, въздъхна и намери за уместно вместо с Швейк да се занимае с кафето си.

Швейк шеташе в кухнята и до поручика долиташе песента му:

Марширува Греневил през Прашната порта,

сабичката му блести, а момите плачат…

След това от кухнята се дочу нова песен:

Кой е като нас войниците,

падат си по нас девойките,

вземаме пари, богата работа,

царски си живеем винаги…

„Ти сигурно си живееш царски, дръвник такъв“ — помисли си поручикът и плю.

На вратата се появи главата на Швейк:

— Господин поручик, разрешете да доложа: викат ви в казармата. Свръзката казва веднага да идете при господин полковника.

И добави с поверителен тон:

— Трябва да е зарад кученцето.

— Зная, зная — каза поручикът, когато ординарецът в коридора понечи да му долага.

Той каза това със свито гърло и излезе, след като хвърли унищожителен поглед на Швейк.

Това, което го чакаше, не беше рапорт, а нещо по-лошо. Когато поручикът влезе, полковникът, страшно навъсен, седеше в креслото си.

— Преди две години, господин поручик — каза полковникът, — бяхте изявили желание да ви преместят в Будейовице в деветдесет и първи пехотен полк. Знаете ли къде е Будейовице? На Вълтава, да, на Вълтава, там, дето в нея се влива Охрже или нещо подобно. Градът е извънредно, ако мога да се изразя така, приветлив и ако се не лъжа, има и кей. Знаете ли какво е това кей? Кеят е стена, изградена над водата. Да. Впрочем това няма нищо общо с въпроса. Там бяхме на маневри.

Полковникът замълча и забил поглед в мастилницата, мина на друга тема:

— Развалили сте ми кучето. Нищо не иска да яде. Я, в мастилницата има муха. Странно, и през зимата ли мухите се давят в мастилниците? Ей, че безпорядък.

„Е, хайде де, плашило такова мизерно, кога най-сетне ще си кажеш думата?“ — помисли си поручикът.

Полковникът стана и мина няколко пъти по канцеларията.

— Дълго време мислих, господин поручик, как собствено да постъпя с вас, за да не се повтори простъпката ви, и си спомних, че бяхте изявили желание да ви преместят в деветдесет и първи полк. Главното командуване неотдавна ни съобщи, че в деветдесет и първи полк се чувствувала нужда от офицери, понеже голяма част от тях били избити от сърбите. Гарантирам ви с честната си дума, че след три дни ще бъдете в деветдесет и първи пехотен полк в Будейовице, където се формират бойни батальони за фронта. Няма нужда да благодарите. Армията се нуждае от офицери, които…

И като не знаеше какво още да добави, той погледна часовника си и каза:

— Десет и половина, крайно време е да приема рапорта на дежурния по полк.

С това неприятният разговор приключи; Когато излезе от канцеларията и отиде в Школата за запасни офицери, поручикът почувствува голямо облекчение. Там той съобщи, че в най-близки дни заминава на фронта и по тоя случай урежда прощална вечер на улица Неказанка.

След като се върна у дома си, той каза многозначително на Швейк:

— Швейк, знаете ли какво е това боен батальон?

— Тъй вярно, господин поручик.

— Е тогава, Швейк — каза поручикът с тържествен глас, — съобщавам ви, че ще ме придружите с един боен батальон на фронта. И да не мислите, че и на фронта ще продължите да правите такива идиотщини като тук. Радвате ли се?

— Тъй вярно, господин поручик, много се радвам — отговори добрият войник Швейк, — чудесно ще бъде да паднем и двамата за негово величество императора и семейството му…

Послеслов към първата част „В тила“

Като привършвам първата част на книгата „Приключенията на добрия войник Швейк“ (в тила), обявявам, че скоро една след друга ще излязат и следващите две части: „На фронта“ и „В плен“. И там войниците и населението ще си говорят и ще действуват така, както това е в самата действителност.

Животът не е школа за изтънчено поведение. Всеки си говори така, както може. Церемониал-майсторът д-р Гут не говори като кръчмаря Паливец от „При чашата“ и тоя роман не е ръководство за салонни обноски или научна книга, в която да намерите упътване с кои изрази можете да си служите в обществото. Той е само историческа картина на една определена епоха.

Ако е необходимо да се употреби някой силен израз, който действително е бил казан, аз не се двоумя да предам всичко така, както се е случило. Да описвам или да замествам някои думи с многоточия, смятам за най-идиотско лицемерие. Тия думи се употребяват и в парламентите.

Много правилно бе казано по някакъв случай, че добре възпитаният човек може да чете всичко. От това, което е естествено, се отвращават само най-големите мръсници и рафинирани простаци, които със своя най-жалък лъжеморал не виждат съдържанието, а се нахвърлят с възмущение срещу отделни думи.

Преди години четох рецензия за някаква новела, в която критикът се възмущаваше от обстоятелството, че авторът писал: „Той се изсекна и избърса носа си.“ Това било в противоречие с всичко естетическо и възвишено, което литературата трябвало да даде на народа.

Това е само един малък пример какви говеда се раждат под слънцето.

Хората, които осъждат силните изрази, са страхливци — действителният живот ги изненадва неподготвени, и именно такива, слаби хора са най-големите вредители на културата и човешкия характер. Те биха превърнали народа в една групичка изнежени хорица, мастурбанти на фалшивата култура от типа на свети Алоис, за когото в книгата на монаха Евстах се разказва следното:

Когато свети Алоис чул един мъж да изпуща газовете си с гръмотевичен трясък, избухнал в плач и само молитвата го успокоила.“

Подобни хора изразяват публично възмущението си, а всъщност с необикновено удоволствие обикалят уличните клозети и четат неприличните надписи по стените им.

Като използувам в книгата си няколко силни израза, аз констатирам само между другото как се говори в действителност.

Не можем да искаме от кръчмаря Палавец да говори така фино като госпожа Лаудова, д-р Гут201, госпожа Олга Фастрова202 и редица други, които биха искали да превърнат цялата чехословашка република в голям паркетиран салон, където хората да се движат във фракове, с ръкавици и да говорят изискано, където биха се култивирали изтънчени салонни нрави, под чието було именно салонните лъвове се отдават на най-долни пороци и ексцеси.


По тоя случай искам да отбележа, че кръчмарят Паливец е жив. Той дочака освобождението, след като прекара цялата война в затвора, и си остана същият, какъвто беше по време на аферата с портрета на император Франц Йосиф.

Когато прочел, че и за него се пише в книгата, той дойде да ме посети, откупи повече от двайсет броя от първата свезка и я раздаде на своите познати и по този начин допринесе за разпространението на книгата.

Той прояви искрена радост от това, че съм писал за него и съм го изобразил като човек, прочут със своята мръсна уста.

Мене никой вече не може да ме измени — каза ми той, — през целия си живот съм говорил това, което съм мислил, и ще продължа да говоря по същия начин. Няма да взема да си вържа кърпа на устата заради някаква си там разциврена крава. Днес аз съм прочут.“

Неговото самочувствие наистина беше повишено. Славата му се дължи на няколко силни израза. Това го задоволява и аз положително бих обидил тоя добър човек, ако възпроизвеждайки речта му вярно и пълно, бих поискал да му направя забележка, че не бива да говори така, но аз не съм и имал такова намерение.

С най-естествени, изрази, просто и честно, без даже сам да подозира това, той беше изразил отвращението на чешкия човек от византизма: неуважението към императора и към благоприличните изрази си беше в кръвта му.


Ото Кац също е жив. Той е действително образ на военен проповедник. След преврата той окачи всичко на гвоздея, напусна църквата и днес изпълнява длъжността на прокурист в една фабрика за бронз и бои в Северна Чехия. Получих от него дълго писмо, в което ме заплашва, че щял да си разчисти сметките с мене. Работата беше в това, че един немски вестник напечатал в превод една глава, в която Ото Кац е обрисуван в истинския си вид. Аз го посетих по този повод и всичко се уреди много добре. В два часа през нощта той не можеше да се държи на краката си, но не преставаше да проповядва: „Аз, гипсови глави такива, съм Ото Кац, фелдкуратът.“


Хора от типа на покойния Бретшнайдер, тайния агент от стара Австрия, бродят и днес в голям брой из републиката. Извънредно много ги интересува какво си говорят хората.


Не зная дали ще успея да постигна целта си с тая книга. Веднъж чух един човек да ругае другиго, като му казваше: „Ти си идиот като Швейк“, това обстоятелство не говори особено в моя полза. Но дори ако думата „Швейк“ се превърне само в нова ругатня от пъстрия венец попръжни, ще трябва да се задоволя и с това обогатяване на чешкия език.

Ярослав Хашек

Загрузка...