Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война

Злополуките на Швейк във влака

В едно второкласно купе на бързия влак Прага–Ческе Будейовице имаше трима души: поручик Лукаш, срещу когото седеше стар, напълно оплешивял господин, и Швейк, скромно застанал до вратата на купето, приготвен да изслуша новия порой от гръмотевици на поручик Лукаш, който, без да обръща внимание на плешивия цивилен, из целия път гръмогласно внушаваше на Швейк, че е говедо и прочие.

Ставаше въпрос не за друго, а за една дреболия — броя на куфарите, за които се грижеше Швейк.

— Откраднаха ни един куфар — упрекваше го поручикът, — и как спокойно го казва, диването му с диване!

— Наистина го откраднаха, господин поручик — тихо се обади Швейк. — По гарите се въртят много такива мошеници. Аз така си представям работата: един от тях безсъмнено е хвърлил око на вашия куфар и безсъмнено използувал момента, когато аз се отдалечих от багажа, за да ви доложа, че всичко е наред. Той е могъл да открадне куфара ни само в тоя благоприятен момент. Те издебват точно такива моменти. Преди две години на северозападната гара откраднаха от една дамичка цяла бебешка количка заедно с момиченцето вътре и с всичките му юрганчета и пеленки. Те обаче излязоха така благородни, че предадоха момиченцето в участъка на нашата улица, уж го били намерили подхвърлено в пасажа. След това вестниците се нахвърлиха върху оная госпожа и изкараха бедната жена жестока и безсърдечна майка.

И Швейк натърти:

— По гарите винаги се е крало и ще се краде. Тая работа иначе не става.

— Аз съм убеден — взе думата поручикът, — че вие, Швейк, един ден ще свършите страшно мизерно. Все още не мога да разбера правите ли се на вол, или пък вол сте се родили. Какво имаше в куфара?

— Общо взето, нищо, господин поручик — отговори Швейк, без да сваля очи от голия череп на цивилния, който седеше срещу поручика и както изглежда, не проявяваше никакъв интерес към цялата тая работа и си четеше „Neue Freie Presse“203. — В куфара беше само огледалото от стаята и желязната закачалка от антрето, така че всъщност няма никаква загуба, и огледалото, и закачалката принадлежаха на хазяина.

Като видя страшния знак, който му направи поручикът, Швейк продължи с любезен глас:

— Аз, господин поручик, съвсем не можех да предположа, че куфарът ще бъде откраднат, а колкото до огледалото и закачалката, съобщих на хазяина, че ще му ги върнем, когато си дойдем от фронта. В неприятелските страни има много огледала и закачалки, така че, все едно, никой няма да загуби, нито хазяинът, нито ние. Щом превземем някой град…

— Затворете си устата, Швейк! — прекъсна го със страшен глас поручик Лукаш. — Един ден положително ще ви предам на военния съд. Размислете добре и ми кажете не сте ли вие най-големият глупак на света. Друг човек и хиляда години да би живял, не би извършил толкова дивотии, колкото вие успяхте да натрупате в течение на тия няколко седмици. Надявам се, че и вие сте забелязали това.

— Тъй вярно, господин поручик, забелязал съм го. Аз имам, дето се вика, такъв особен наблюдателски талант, че забелязвам всичко едва когато е станало късно и се е случило нещо неприятно. Аз съм същият Марко Тотев като оня, Нехлеба от Неказанка, който ходеше в кръчмата „В кучкина горица“. Той все искаше да се поправи и от събота да започне нов живот, но на следния ден винаги казваше: „И така, другари, на заранта видях, че се намирам на нара в участъка.“ И това му се случваше винаги, когато се наканваше да се върне у дома си в изправност. В края на краищата излизаше, че гътнал някъде някоя ограда или разпрегнал конете на някой файтонджия, или пък искал да си прочисти лулата с петльовото перо от шлема на някой полицейски патрул. Той съвсем се беше отчаял, но най-много го тормозеше, че тая маркототевщина била наследствена в семейството му. Дядо му веднъж тръгнал да странствува…

— Швейк, оставете ме на мира с приказките си!

— Разрешете да доложа, господин поручик, всичко, което разправям, е самата истина. Дядо му веднъж тръгнал да странствува…

— Швейк! — ядоса се поручикът. — Още веднъж ви заповядвам да престанете. Нищо не искам да слушам. Като стигнем в Будейовице, ще си разчистим сметките. Знаете ли, Швейк, че ще заповядам да ви затворят?

— Съвсем не знам, господин поручик, още не сте споменавали такова нещо — отвърна Швейк меко.

Поручикът неволно изтрака със зъби, въздъхна, извади от шинела си „Бохемия“ и зачете съобщенията за великите победи, за дейността на немската подводница „Е“ в Средиземно море, а когато стигна до съобщението за новото немско изобретение да бъдат вдигнати във въздуха цели градове с помощта на особени бомби, хвърляни от самолети и избухващи последователно три пъти едно след друго, той бе обезпокоен от гласа на Швейк, който се обърна към плешивия господин:

— Извинете, ваша милост, не сте ли вие господин Пуркрабек, представител на банка „Славия“?

След като плешивият господин не отговори, Швейк каза на поручика:

— Господин поручик, разрешете да доложа. На времето бях чел във вестника, че нормалният човек имал средно шестдесет до седемдесет хиляди косъма на главата си и че черната коса била по-рядка. Това се наблюдавало у мнозина.

И неумолимо продължи по-нататък:

— Освен това в кафенето „При хитрата лисица“ един медик разправяше веднъж, че окапването на косата се предизвиквало у лехусите от душевни тревоги.

И сега се случи нещо страшно. Плешивият господин подскочи и изрева на Швейк:

— Marsch heraus, Sie Schweinkerl!204 — изрита го в коридора и се върна в купето, където, представяйки се, поднесе на поручика една малка изненада.

Станала беше незначителна грешка. Плешивият индивид не беше господин Пуркрабек, представител на банка „Славия“, а само генерал-майор фон Шварцбург. Цивилно облечен, генерал-майорът тъкмо извършваше инспекционна обиколка по гарнизоните и сега отиваше да изненада Будейовице.

Той беше най-страшният генерал-инспектор, който се е раждал някога, и когато намереше нещо не в ред, водеше само следния разговор с началника на гарнизона:

— Имате ли револвер?

— Имам.

— Добре! На ваше място аз положително бих знаел какво да направя с него, тъй като това, което виждам тук, не е гарнизон, а стадо свини.

И наистина винаги по неговия инспекционен маршрут са застрелваше някой. Генерал-майор фон Шварцбург посрещаше това със задоволство:

„Така трябва да бъде! Това се казва войник!“

Изглежда, че не обичаше да остават живи хора след неговата инспекция. Страдаше от манията да мести офицерите винаги на най-лошите места. И най-малкото провинение беше достатъчно офицерът да се раздели със своя гарнизон и да отпътува към черногорската граница или към някой пиянствуващ окаян гарнизон в мръсния и забутан край на Галиция.

— Господин поручик — каза той, — къде сте следвали военните науки?

— В Прага.

— Значи, вие сте завършили военно училище и не ви е известно, че офицерът е отговорен за своя подчинен, И таз хубава. Второ, забавлявате се със слугата си като с някой интимен свой приятел. Позволявате му да говори, без да бъде питан. Това е още по-хубаво. Трето, позволявате му да обижда началниците ви. А това е вече най-хубавото. От всичко това следва да си направя съответните изводи. Как се казвате, господин поручик?

— Лукаш.

— А в кой полк служите?

— Бях…

— Благодаря, не става дума къде сте били. Искам да зная къде сте сега.

— В деветдесет и първи пехотен полк, господин генерал-майор. Преместиха ме…

— Вас са ви преместили? Много добре са направили. Никак не ще ви е от вреда в най-скоро време да се поразходите с деветдесет и първи пехотен полк до фронта.

— Това вече е решено, господин генерал-майор.

Сега генерал-майорът подхвана дълга реч, че през последните години наблюдавал как офицерите разговарят много фамилиарно със своите подчинени и че в това той виждал опасност от разпространението на някакви демократични принципи. Войникът трябвало да се държи в ужас, трябвало да трепери пред своя началник, да се бои от него. Офицерите трябвало да държат войниците на разстояние десет крачки от себе си и да не им позволяват да мислят самостоятелно и изобщо да мислят. Тук именно била трагичната грешка през последните години. По-рано войниците се боели от офицерите като от огън, а днес…

Генерал-майорът безнадеждно махна с ръка:

— Днес повечето офицери се глезят със своите войници. Това исках да кажа.

Генерал-майорът отново взе вестника си и се задълбочи в четене. Пребледнял, поручик Лукаш излезе в коридора, за да си разчисти сметките с Швейк.

Намери го, застанал до прозореца с такова блажено и спокойно изражение на лицето, каквото може да има само едномесечно бебче, което се е нацицало и сега нанка.

Поручикът се спря, кимна на Швейк и му посочи едно празно купе. Влезе след него и затвори вратата.

— Швейк — каза той тържествено, — най-сетне настъпи мигът, в който ще ви ударя няколко такива плесници, каквито светът още не е виждал. Защо нападнахте плешивия господин? Знаете ли, че той е генерал-майор фон Шварцбург?

— Съвсем не, господин поручик — обади се Швейк с мъченически вид, — изобщо никога през живота си аз не съм имал и най-малкото намерение да обиждам някого. Изобщо нямам хабер от понятие, че той бил някой си генерал-майор. Той наистина прилича на господин Пуркрабек, представителя на банка „Славия“. Нали посещаваше кръчмата, където ходех и аз? Един път, както беше заспал на масата, някакъв благодетел написа с химически молив по голото му теме: „С настоящето най-учтиво се осмеляваме да предложим зестра и обзавеждане на вашите деца чрез осигуровката ни «Живот» но приложената тарифа III.“ То се знае, всички си отидоха, и аз, нали съм си Марко Тотев, останах сам с него. Когато се събуди, той погледна в огледалото, ядоса се и като помисли, че аз съм свършил тая работа, също поиска да ми удари няколко плесници.

Думичката „също“ така трогателно нежно и укорително се отрони от устата на Швейк, че ръката на поручика се отпусна.

Но Швейк продължи:

— За такава малка грешка господинът не трябваше да се ядосва толкова. Той наистина би трябвало да има шестдесет до седемдесет хиляди косъма, както пишеше в оная статия, дето се обясняваше колко косъма трябва да има нормалният човек на главата си. На мене никога не ми е идвало на ум, че съществува някакъв плешив генерал-майор. Това, дето се вика, е трагическа грешка. Та то всекиму може да се случи, като направи някоя забележка, а другият веднага се хване за нея. Веднъж шивачът Хивъл ни разправяше как пътувал преди години. Потеглил от мястото, където работел в Щирия, и през Леобен205 се насочил към Прага. Носел си и шунка, която купил в Марибор206. Пътувал си той във влака и мислил, че е единствен чех между пътниците. Когато при Сен Мориц започнал да си реже от шунката, господинът, който седял срещу него, започнал да ѝ прави мили очи, а от устата му потекли лиги. Като видял това, шивачът Хивъл казал: „Ще ти се, а, мизерник с мизерник!“ А господинът му отговорил на чешки: „Разбира се, че ми се ще, ама не даваш.“ И така те, преди да стигнат в Будейовице, излапали цялата шунка. Господинът се наричал Войтех Роус.

Поручик Лукаш изгледа Швейк и излезе от купето. Малко след като беше седнал отново на мястото си, на вратата се показа откровеното лице на Швейк:

— Господин поручик, разрешете да доложа. След пет минути ще бъдем в Табор. Влакът стои пет минути. Няма ли да заповядате да намеря нещо за хапване? Преди години тук имаше много хубава…

Поручикът подскочи разярено и в коридора каза на Швейк:

— Още един път ви обръщам внимание, че колкото по-рядко ми се мяркате, толкова по-щастлив ще се чувствувам. Най-щастлив обаче бих бил, ако можех изобщо никога да не ви виждам и бъдете сигурен, че ще се погрижа за това. Да не сте се мярнали повече пред очите ми. Дим да ви няма, говедо такова, глупак.

— Слушам, господин поручик.

Швейк изкозирува, обърна се кръгом и с маршировка отиде в края на коридора, където седна на кондукторската седалка в ъгъла и подхвана разговор с някакъв железничар:

— Моля ви се, може ли да ви запитам нещо?

Железничарят, без да прояви някакво желание за разговор, слабо и апатично кимна с глава.

— При мене идваше — разприказва се Швейк — един добър човек, Хофман се казваше. Той твърдеше, че тия внезапни спирачки никога не действуват и изобщо целият механизъм не функционирал изправно, когато се дръпнела тая дръжка. Право да си кажа, никога не съм се интересувал от тия неща, но щом като съм спрял вниманието си върху тоя апарат за вдигане на тревога, бих искал да зная каква е работата, та ако някой път случайно ми стане нужда…

Швейк стана и заедно с железничаря се приближи до внезапната спирачка „При опасност“.

Железничарят сметна за свое задължение да обясни в какво се състои механизмът на принудителната спирачка:

— Той правилно ви е казал, че трябва да се дръпне тая дръжка, но ви е излъгал, че не действува. Влакът спира винаги, понеже дръжката е свързана с едно устройство, което минава през всички вагони и стига чак до локомотива. Внезапната спирачка трябва винаги да бъде в изправност.

В този момент и двамата бяха хванали дръжката на спирачката. Как се случи, си остана тайна и до днес, но те я дръпнаха и влакът спря.

После те никак не можаха да се споразумеят кой собствено беше направил това и беше дал сигнал за тревога.

Швейк твърдеше, че е невъзможно да го е сторил той, защото не бил никакъв уличник.

— Аз сам не мога да разбера — добродушно каза той на кондуктора — как така влакът изведнъж спря. Както се беше засилил, изведнъж спря. Мен ми е по-неприятно, отколкото на вас.

Някакъв сериозен господин взе под своя защита железничаря и твърдеше, че е чул как войникът пръв захванал разговор за внезапните спирачки.

В отговор на това обаче Швейк неуморно повтаряше нещо за своята честност и твърдеше, че нямал никакъв интерес влакът да закъснява, понеже пътувал за фронта.

— Началникът на гарата ще ви обясни всичко — реши кондукторът, — това ще ви струва двайсет крони.

През време на разправията можеше да се види как пътниците слизат от вагоните, как началник-влакът свири със свирка, как някаква госпожа ужасена бяга с куфара си през линията към полето.

— Това наистина си струва двайсетте крони — каза Швейк великодушно, като запази абсолютно спокойствие, — то е даже много евтино. Веднъж, когато негово величество императорът беше на посещение в Жижков207, някой си Франта Шнор спря каретата му, като коленичи посред пътя. След това районният полицейски комисар, разплакан, каза на господин Шнор, че не трябвало да извършва това в неговия район. Трябвало да го направи една улица по-надолу, в района на полицейския съветник Краус, там трябвало да изрази почитта си. После Шнор го арестуваха.

Швейк се огледа наоколо тъкмо в момента, когато началник-влакът разшири кръга на слушателите.

— Е, хайде да продължим по-нататък — каза Швейк, — не е хубаво влакът да закъснява. Да беше в мирно време, както и да е, но когато е война, трябва да се знае, че във всеки влак пътуват военни лица, генерал-майори, поручици, ординарци. Всяко такова закъснение е вероломна работа. При Ватерло Наполеон закъсня само с пет минути и отиде на бунището с цялата си слава…

В тоя миг между тълпата слушатели си проби път поручик Лукаш. Той беше смъртно бледен и не можа да промълви нищо друго освен:

— Швейк!

Швейк отдаде чест и се обади:

— Господин поручик, разрешете да доложа. Обвиняват ме, че съм спрял влака. Управлението на железниците е сложило много интересни пломби на внезапните спирачки. Човек просто да не се приближава до тях, в противен случай може да му се случи нещастие и да искат двайсет крони глоба от него, както от мене.

Началник-влакът беше се отдалечил вече, даде знак и влакът потегли.

Слушателите се пръснаха по местата си и поручик Лукаш, без да каже нито дума повече, също отиде и седна на мястото си.

Остана само кондукторът с Швейк и железничарят. Кондукторът извади бележник и започна да протоколира случката. Железничарят враждебно гледаше Швейк, който спокойно го запита:

— Вие отдавна ли работите в железниците?

Тъй като железничарят не отговори, Швейк заяви, че познавал някой си Франтишек Мличек от Ухржиневес край Прага, който също така веднъж дръпнал такава внезапна спирачка и толкова се уплашил, че загубил способността си да говори. Цели четиринадесет дена мълчал той и проговорил едва когато отишъл на гости в Хостиварж у градинаря Ванек. Там той се сбил с хората и проговорил тъкмо в момента, когато счупили една дебела тояга о гърба му.

— Това се случи — добави Швейк — през май хиляда деветстотин и дванайсета година.

Железничарят отвори вратата на клозета и се заключи вътре.

С Швейк остана кондукторът, който се опита да изкопчи от него двайсетте крони глоба, като го предупреждаваше, че в противен случай ще трябва да го предаде на началник-гарата в Табор.

— Добре — рече Швейк, — аз обичам да разговарям с възпитани хора и много ще се радвам да видя началника на Таборската гара.

Швейк извади лулата си от куртката, запали я и като издухваше лютивия дим на войнишкия тютюн, продължи:

— Преди години началник на гарата в Свитава беше господин Вагнер. Той беше много мръсен началник, тормозеше подчинените си, както можеше. Но най-много преследваше той стрелочника Юнгвирт, докато нещастникът най-после се отчая дотам, че отиде и се удави в реката. Преди да направи това обаче, той написа писмо до началника на гарата, че ще му се явява нощно време и ще го плаши. Няма лъжа. Направи го. Седи си една нощ нашият началник пред морзовия апарат, звъннали по едно време звънците и началникът приел телеграма: „Как си, простако? Юнгвирт“. Това продължи цяла седмица и в отговор на призрака началникът изпрати по всички телеграфни линии следната служебна телеграма: „Прости ми, Юнгвирг“. А на следната нощ апаратът му изтракал ей такъв отговор: „Обеси се на семафора до моста! Юнгвирт“. И началникът го послушал. После зарад тая работа арестуваха телеграфиста от гарата преди Свитава. Виждате ли какви работи стават между небето и земята, ние и понятие си нямаме какво може да се случи.

Влакът влезе в гара Табор и преди да слезе от влака, съпроводен от кондуктора, Швейк, както се следва, доложи на поручик Лукаш:

— Господин поручик, разрешете да доложа, ще ме водят при началника на гарата.

Поручик Лукаш не отговори нищо. Беше го обхванало пълно безразличие. Станало му бе ясно, че е най-добре да плюе на всичко. И на Швейк, и на плешивия генерал-майор отсреща. Ще останела си седи спокойно, ще слезе от влака в Будейовице, ще се представи в казармата и ще замине за фронта с някоя пехотна рота. На фронта евентуално ще се остави да го убият и ще се отърве от тоя мизерен свят, по който се скита тоя изверг Швейк.

Когато влакът се раздвижи, поручик Лукаш погледна през прозореца и видя Швейк да стои на перона, потънал в сериозен разговор с началника на гарата. Швейк беше заобиколен от тълпа хора, между които се виждаха и няколко железничарски униформи.

Поручик Лукаш въздъхна. Това не беше въздишка на съжаление. Беше му леко на сърцето, че Швейк остана на перона. Даже и плешивият генерал-майор не му изглеждаше вече такова противно чудовище.

Влакът отдавна беше отпухтял към Ческе Будейовице, но на перона хората около Швейк не намаляваха.

Швейк говореше за своята невинност и до такава степен успя да убеди тълпата, че една госпожа се изрази по следния начин:

— Тук пак тормозят един войник.

Тълпата възприе това мнение. Един господин се обърна към началника на гарата и заяви, че ще плати вместо Швейк глобата от двайсет крони. Убеден бил, че войникът не е извършил това, в което го обвиняват.

— Погледнете го — позова се той на съвършено невинния израз на Швейк, който, обърнат към навалицата, твърдеше:

— Аз съм невинен бе, хора.

След това се появи някакъв полицейски пристав, изведе един гражданин от навалицата, арестува го и като го поведе към участъка, каза:

— Вие ще отговаряте за това; ще ви науча аз да бунтувате хората — толкова лошо ли се държим ние с войниците, та да казвате, че след това никой не можел да иска от тях победа за Австрия?

Нещастният гражданин не можа да намери друго оправдание освен искреното твърдение, че е месар от Старата порта и че не е искал да каже подобно нещо.

През това време добрият човек, който вярваше в невинността на Швейк, плати глобата му в канцеларията и го заведе в бюфета трета класа, където го почерпи с бира. А след като установи, че всички документи на Швейк заедно с кредитния билет са останали у поручик Лукаш, той великодушно даде на Швейк още пет крони за билет и други разходи.

Като си тръгна, той поверително рече на Швейк:

— Та така, войниче, както ви казвам, попаднете ли в руски плен, поздравете от мен пивоваря Земан от Здолбунов208. Нали си записахте как се казвам. Само бъдете умен и не стойте дълго време на фронта.

— Няма какво да се безпокоите — каза Швейк, — винаги е интересно да се видят безплатно някои чужди страни.

Швейк остана сам на масата и докато пропиваше петте крони на благородния благодетел, на перона някои хора, които не бяха присъствували на разговора му с началника на гарата, а само отдалече бяха видели навалицата, разправяха, че бил заловен шпионин, който фотографирал гарата. Това обаче бе опровергано от една госпожа, която твърдеше, че не се касаело за никакъв шпионин, тя била чула, че един драгун съсякъл някакъв офицер при дамския клозет, понеже офицерът се опитал да влезе подир любовницата на драгуна, която била дошла да го изпрати.

Полицията, която очисти перона, тури край на тия авантюристични комбинации, характеризиращи нервността на военното време. А Швейк продължи мълчаливо да пие и да си спомня нежно за своя поручик. Какво ли ще направи той, като пристигне в Будейовице и в целия влак не намери своята свръзка?

Преди да пристигне пътнишкият влак, третокласният бюфет се напълни с войници и цивилни. Преобладаваха войниците от различни полкове и поделения, от най-различни народности, които вихърът на войната бе довеял в лазаретите на Табор и които сега заминаваха отново за фронта, за да бъдат отново ранявани, осакатявани, да търпят страдания и да заслужат най-после обикновения дървен кръст на своите гробове. На тоя дървен кръст в тъжните поля на Източна Галиция и след години все още ще се поклаща избелялата австрийска войнишка шапка с ръждясалия Франц209. От време на време на нея ще кацне печален стар гарван, който ще си спомни за богатия пир преди години, когато тук за него е била сложена безкрайна трапеза с вкусни човешки трупове и конски мърши, когато под същата фуражка, на която е кацнал, той е намирал най-големия деликатес — човешки очи.

Един от тия кандидати за страдания, изписан след операция от военния лазарет, в изцапана униформа със следи от кръв и кал, приседна до Швейк. Той беше някак си свит, измършавял и тъжен. Като сложи на масата малко пакетче, той извади парцаливо портмоне и преброи парите си.

После погледна Швейк и го попита:

— Magyarùl?210

— Аз, братче, съм чех — отговори Швейк, — искаш ли да пийнеш?

— Nem tudom, baràtom.211

— Няма значение, братче — насърчи го Швейк, като поднесе пълната си чаша на тъжния войник, — пийни, пийни хубаво.

Войникът разбра, пи и благодари:

— Köszönöm szivesen.212

И продължи да проверява съдържанието на портмонето си. Накрая въздъхна. Швейк разбра, че на унгареца му се иска да си поръча бира, но не му стигат парите, затова му поръча една, след което унгарецът пак поблагодари и започна да обяснява нещо с мимики и жестове, като сочеше простреляната си ръка и говореше на международен език.

— Пиф, паф, пуц!

Швейк съчувствено кимаше с глава, а свитият реконвалесцент213, като спусна лявата си ръка на половин метър от земята и след това вдигна три пръста, съобщи на Швейк и това, че има три малки деца.

— Нинч хам, нинч хам — продължи той, като искаше да каже, че в къщи няма какво да ядат. С мръсния ръкав на войнишкия си шинел, на който личеше дупката от куршума, забил се в тялото му заради унгарския крал, той изтри от очите си бликналите сълзи.

Нямаше нищо чудно, че при тоя род забавления петте крони, които беше получил Швейк, полека-лека се стопяваха и че по този начин той бавно, но сигурно се откъсваше от Ческе Будейовице, като с всяка чаша бира, с която черпеше себе си и възстановяващия се унгарец, губеше възможността да си купи военен билет.

През гарата мина още един влак за Будейовице, но Швейк продължаваше да седи на масата и да слуша как унгарецът повтаря своето, „Пиф, паф, пуц!“. Harom gyermek, нинч хам, èljen!214

Последното унгарецът произнасяше, когато се чукаше с Швейк.

— Ха пий, унгарски дяволе — отговаряше Швейк, — къркай! Вие да бяхте, нямаше да ни черпите така…

Един войник от съседната маса каза, че когато пристигнали в Сегедин с двадесет и осми полк215, унгарците ги сочели и вдигали нагоре ръцете си.

Това си беше самата истина, но войникът очевидно се чувствуваше обиден, макар това явление по-късно да стана нещо обикновено за всички чешки войници. В края на краищата, след като битката за интересите на унгарския крал престана да им прави удоволствие, и самите унгарци започнаха да постъпват така.

След това войникът седна до тях и разправи как начукали маджарите в Сегедин и как ги изчушкали от няколко кръчми. При това той признаваше качествата на маджарите и ги похвали, че и те умеят да се бият и че така го намушкали с нож в гърба, че трябвало да го изпратят в тила на лечение.

Сега обаче, след като се завърнел, капитанът на неговия батальон по всяка вероятност щял да заповяда да го затворят, понеже тогава не му стигнало време да върне удара на маджарина, както му е редът, та и на него да му остане нещо за спомен и по тоя начин да бъде спасена честта на полка.

— Ihre Dokumenten, фаши токумент? — сладко-сладко се обърна към Швейк фелдфебелът, началник на комендантски патрул, състоящ се от четири войници с натъкнати щикове. Яс фидел, шеди, nicht fharen, шеди, пие, furt пие Bursch.216

— Нямам, миличък — отвърна Швейк, — поручик Лукаш, полк номер деветдесет и едно, ги взе със себе си, а аз останах тук, на гарата.

— Was is das Wort217 „миличък“? — обърна се фелдфебелът към един от своята свита, стар войник от опълчението, който, както изглежда, вършеше всичко напук на фелдфебела си. Това пролича от спокойния му отговор:

— „Миличък“, das ist wie, Herr Feldwebel.218

Фелдфебелът продължи разговора си с Швейк:

— Токумент секи фойник, пес токумент сатвори auf Bahnhofs-Militärkommando, den lausigen Bursch, wie einen tollen Hund.219

Швейк го отведоха във военната комендатура на гарата. Там в караулката бяха насядали войници, които по нищо не се различаваха от стария опълченец, който така хубаво превеждаше думата „миличък“ на своя естествен враг — фелдфебелското си началство.

Караулката беше украсена с литографии, които по това време по нареждане на министерството на войната се разпращаха по всички канцеларии, през които минаваха войници, както и в училищата и казармите.

Добрият войник Швейк бе посрещнат от една картина, която изобразяваше как взводният командир Франц Хамел и отдельонните командири Паулхарт и Бахмайер от 21-ви на негово императорско величество пехотен полк насърчават войниците си да издържат до края. На другата стена имаше картина с надпис: „Подофицерът Ян Данко от пети хонведски хусарски полк открива позициите на неприятелската батарея“.

Долу вдясно имаше плакат: „Ценни образци на мъжество“.

С подобни плакати, текстът на които заедно с измислените примери за подражание беше съчиняван в канцелариите на министерството на войната от мобилизирани журналисти немци, старата и оглупяла Австрия искаше да повдигне духа на войниците, които никога не ги четяха. Когато пък изпратеха на фронта такива образци на мъжество във вид на книжки, там употребяваха хартията им за свиване на цигари от тютюн за лула или я използуваха още по-рационално, за да съответствува това на високото качество и духа на съчинените ценни образци за смелост и мъжество.

Докато фелдфебелът отиде да потърси някакъв офицер, Швейк прочете написаното на плаката:

Понеже фелдфебелът не се беше върнал още, Швейк се обърна към войниците от опълчението, които бяха в караулката:

— Това е много хубав пример за мъжество. Така нашата армия ще разполага само с нови такъми. Докато бях в Прага обаче, аз прочетох в Пражкия официален вестник една още по-хубава история за някой си школник, доктор Йозеф Война. Той бил в Галиция в седми пехотен батальон и когато работата стигнала до бой с нож, един куршум го ударил в главата. Санитарите го понесли към превързочния пункт, но той извикал, че няма да позволи да го превързват заради някаква си незначителна драскотина. И поискал да продължи атаката със своя взвод, но една граната му отнесла ходилото до глезена. Пак се опитали да го пренесат в превързочния пункт, но той закуцал с една тояга към бойната линия и започнал да нанася удари на неприятеля с тоягата. Долетяла нова граната и му откъснала ръката, с която държал тоягата. Той преместил тоягата в другата си ръка, изревал, че няма да им прости никога и бог знае как е щяла да свърши работата, ако след малко един шрапнел не го довършил окончателно. Може би ако не са го очистили, накрая и той е щял да получи сребърен медал за храброст. След като шрапнелът му откъснал главата, тя, както се търкаляла, извикала: „На своя дълг докрай бъди ти верен, не бой се на смъртта от лика черен!“

— А-а-а, умеят да ги пишат те такива по вестниците — каза един от войниците, — ама я да дойде някой от тия редактори, та да го видим; един час да стои само; ще се шашне за цял живот.

Войникът от опълчението плю:

— У нас, в Часлав, имаше един редактор от Виена, немец, офицерски кандидат. Правеше се, че не знае думичка чешки, но след като го причислиха към бойната рота, в която имаше само чехи, веднага научи да говори по нашему.

На вратата се появи фелдфебелът, изглеждаше ядосан и започна да се пени:

— Wenn man бъде drei minuten weg, da hört man nichts anderes als: цески, цехи.220

Излизайки, за да отиде по всяка вероятност в бюфета, той посочи Швейк и каза на подофицера от опълчението да го заведе, негодника въшлив, при поручика, щом последният се върне.

— Господин поручикът пак се е запилял по телеграфистката на гарата — каза кандидат-подофицерът, след като фелдфебелът излезе, — мъкне се подир нея има вече две седмици. Когато се върне от стаята на телеграфистка-та, не се излиза насреща му, фучи като бесен и я ругае: „Das ist aber eine Hurre, sie will nicht mit mir schlafen!“221

И тоя път поручикът беше изпаднал в такова свирепо настроение, понеже след малко, когато се върна, от неговата стая се чу как удря някакви книги о масата си.

— Няма какво да се прави, братле, трябва да отидеш при него — съчувствено се обърна кандидат-подофицерът към Швейк. — Да знаеш колко хора са минали през неговите ръце: и стари, и млади войници.

И той заведе Швейк в канцеларията, където на едно бюро с разхвърлени книжа седеше млад поручик с извънредно свирепо лице.

Като видя доведения от кандидат-подофицера Швейк, той процеди многообещаващо:

— А-ха!

Последва рапортът на кандидат-подофицера:

— Господин поручик, разрешете да доложа, тоя мъж беше намерен на гарата без документи.

Поручикът кимна с глава, като че ли искаше да каже, че още преди години е очаквал тъкмо в този ден и час да намерят Швейк на гарата без документи. И наистина, който погледнеше Швейк в този миг, неминуемо щеше да остане с впечатление, че изобщо не е възможно човек с такава външност и с такава фигура да носи някакви документи в себе си. В този миг Швейк имаше вид на човек, който е паднал от небето от някоя друга планета, и сега с наивно учудване гледа новия свят, където му искат неизвестната за него досега глупост — някакви си документи.

Поручикът се загледа в Швейк и се замисли за миг какво да му каже и какво да го пита. Най-сетне зададе въпроса:

— Какво правехте на гарата?

— Съвсем нищо, господин поручик, чаках само влака за Ческе Будейовице, та да мога да замина за деветдесет и първи пехотен полк, дето съм ординарец на господин поручик Лукаш, когото бях принуден да напусна, понеже ме заведоха при началник-гарата да ме глоби, защото ме бяха заподозрели, че съм спрял с внезапната спирачка експреса, в който пътувахме.

— Каква е тая каша, нищо не разбирам — кресна поручикът, — разправете още веднъж, но по-свързано и кратко, и не дрънкайте глупости.

— Слушам, господин поручик. Още в момента, когато ние с господин поручика седяхме във влака, който трябваше да ни откара и закара колкото се може по-скоро в нашия деветдесет и първи пехотен полк, на нас не ни потръгна. Най-първо ни се загуби куфарът, после пък, както се случва, някакъв генерал-майор, съвършено плешив…

— Himmelherrgott!222 — въздъхна поручикът.

— Господин поручик, аз трябва да ви я разкажа малко по-наширочко тая история, за по-голяма прегледност, както обичаше да казва покойният обущар Петърлик, когато, преди да почне да го шиба с ремъка, заповядаше на момчето си да си свали гащите.

И докато поручикът пухтеше, Швейк продължи по-нататък:

— Та ви казвам, аз нещо не му харесах на генерал-майора и господин поручик Лукаш, на когото съм ординарец, ме изпрати в коридора. В коридора след това ме обвиниха, че съм извършил това, за което ви разказах вече. Докато се уреди тая работа, аз останах сам на перона. Влакът беше заминал, господин поручика с куфарите и с всички свои и мои документи също го нямаше и аз останах да се зверя на перона като сираче без документи.

Швейк гледаше така трогателно нежно, че на поручика му стана напълно ясно, че това, което чу сега от тоя тип, който правеше впечатление на идиот по рождение, е самата истина.

Поручикът изброи на Швейк всичките влакове, които бяха заминали за Будейовице след бързия влак, и го попита защо ги е пропуснал.

— Господин поручик, разрешете да доложа — отговори Швейк с добродушна усмивка. — Докато чаках най-близкия влак, на мене ми се случи нещастието да седна в бюфета и да пия една бира след друга.

„Такъв вол още не съм срещал — помисли си поручикът, — всичко си признава. Какви ли не са минавали през ръцете ми, и всички отричат, а тоя спокойно ти говори: «Пропуснах всички влакове, защото пиех една бира след друга.»“

Разсъжденията си той сумира в едно изречение, с което се обърна към Швейк:

— Вие сте дегенерирал тип. Знаете ли какво значи, като се каже за някого, че е дегенерирал?

— Тъй вярно, господин поручик, у нас на ъгъла на Боище и улица Катеринска имаше един дегенерирал човек. Баща му бил полски граф, а майка му акушерка. Той метеше улиците и в кръчмите не даваше да го наричат другояче освен „господин графе“.

Поручикът счете за уместно да приключи по някакъв начин работата и каза натъртено:

— Значи, внимавайте какво ви казвам, глупак с глупак, конско копито такова, ще идете на касата, ще си купите билет и ще заминете за Будейовице. Ако ви видя още веднъж тук, ще ви таксувам като дезертьор, abtretten223!

Но понеже Швейк не се помръдна и продължи да държи ръката си на козирката, поручикът изрева:

— Marsch hinaus224, не чухте ли, abtretten! Кандидат-подофицер Паланек, заведете тоя идиот на касата и му вземете билет до Ческе Будейовице!

След малко кандидат-подофицерът Паланек се върна обратно в канцеларията. През полуотворената врата надзърташе добродушното лице на Швейк.

— Какво има още?

— Господин поручик, разрешете да доложа — зашепна тайнствено кандидат-подофицерът Паланек, — той няма пари за път, а и аз нямам. Без пари не искат да го карат, нямал документи, че отива в полка си.

Без да се бави много-много, поручикът разреши по соломоновски трудния въпрос.

— Да върви пеша тогава — отсече той, — а в полка нека го затворят, задето е закъснял; кой ще се разправя тук с него?

— Няма какво да се прави, братче — каза кандидат-подофицерът Паланек на Швейк, когато излезе от канцеларията, — ще трябва да трамбоваш пеша до Будейовице. В караулката има един хляб, ще ти го дадем за из път.

И след половин час, след като го почерпиха и с едно кафе, след като прибавиха към хляба и пакетче войнишки тютюн, та да има какво да пуши, докато стигне в полка си Швейк напусна Табор. В тъмната нощ се понесе песента му.

Той пееше стара войнишка песен:

И дявол знае как се случи, но добрият войник Швейк вместо на юг към Будейовице, тръгна право на запад.

Той газеше в студа дълбокия сняг на шосето. Във войнишкия си шинел приличаше на последния войник от Наполеновата гвардия на връщане от Москва, с тая само разлика, че весело си пееше:

В заснежените гори в нощната тишина просторът кънтеше от ехото, което разбуди кучетата по селата и ги накара да се разлаят.

Когато му омръзна да пес, войникът Швейк седна на една купчина чакъл и запали лулата си, а като си почина, продължи по-нататък към нови приключения по пътя на своя анабазис към Будейовице.

Анабазис към Будейовице

Старовремският пълноводен Ксенофон кръстоса цяла Мала Азия и ходи бог знае къде без каквато и да било карта. Старите готи извършваха походите си също така без да имат каквото и да било понятие от топография. Да маршируваш все напред, ето това се нарича анабазис. Да се промъкваш през непознати местности. Да бъдеш обкръжен от врагове, които дебнат първия удобен случай да ти извият врата. Когато човек има умна глава, каквато е имал Ксенофон или всички ония разбойнишки племена, дошли в Европа бог знае откъде, от Каспийско или Азовско море, на поход той прави чудеса.

Там нейде на север, на брега на галското море, докъдето римските легиони на Цезар стигнали също без каквато и да било карта, те си казали веднъж, че ще се върнат в Рим по друг път, за да видят и други места. И въпреки това те пак стигнали в Рим. От това време, изглежда, е останала поговорката — че всички пътища водят към Рим.

Също така всички пътища водят и за Ческе Будейовице. В това беше твърдо убеден и добрият войник Швейк, когато, вместо да види пейзажа на Будейовицкия край, той видя селата на Милевско.

Той обаче не се спря, тъй като никой добър войник не може да бъде възпрепятствуван от някакво си Милевско да иде в Ческе Будейовице.

Така Швейк се озова на запад от Милевско, в Кветов. Той беше изчерпал запаса си от военни песни, в които се говори за войници на поход, така че пред самия Кветов беше принуден да започне пак отначало:

Из пътя от Кветов за Враж, който върви все на запад, една стара бабичка, завръщайки се от черква, завърза разговор с Швейк, като го поздрави по християнски:

— Добър ти ден, войниче, накъде си се запътил?

— Тръгнал съм, майчице, за полка си в Будейовице — отговори Швейк. — На война отивам.

— Та ти си погрешил пътя, войниче — уплашено рече бабичката, — така никога няма да стигнеш в Будейовице. Ако вървиш нататък, през Враж, ще стигнеш в Клатови.

— Аз мисля — рече Швейк уверено, — че и от Клатови може да се иде в Будейовице. Вярно, това е големичка разходка за човек, който бърза да се върне в полка си. Дано само си нямам после неприятности заради доброто намерение да пристигна навреме.

— И в наше село имаше един такъв немирник. Тоничек Машку го казваха — въздъхна си бабичката. — Роднина ми е от сестриницата. Замина той уж за Пълзен, в опълчението. А след една седмица идваха да го търсят стражари, задето не се бил явил в полка. Мина още една седмица и той се върна цивилен, па ни казва, че го пуснали в отпуска. Тогава кметът отиде в участъка и оттам го взеха със себе си. Писа ни вече писмо от фронта. Ранен бил. Останал без крак.

Бабичката състрадателно погледна Швейк:

— Ей там, оназ горица виждаш ли я, войниче? Там ме почакай, ще ти донеса картофена чорбица да се стоплиш… Къщата ни се види оттука, току зад горицата е, малко надясно. През наше село не мож мина, стражарите са същи соколи, сичко видят. От горицата после земи направо към Малчин. А оттам пък, войниче, ще избиколиш Чижова. Там стражарите са големи мръсници и ловят дезинтьорите. Върви право низ гората към Седлец, дето е край Хораждьовице. Там има много добър стражар, пуска сички през селото. Книжата в тебе ли са?

— Не са, майчице!

— Е, тогава и там недей се отбива, върви по-добре в Радомишъл, ама гледай да стигнеш привечер, кога стражарите са по кръчмите. Там в долнята улица зад Флорианек ще намериш една къща, със син цвят е боядисана отдолу, и ще питаш за дядо ти Мелихарек. Той ми е брат. Много здраве му кажи от мене и той ще ти покаже как да идеш в Будейовице.

В горичката Швейк чака бабичката повече от половин час. После той се постопли с картофената чорба, която бедната старица му донесе в едно гърне, закътано във възглавница, за да не изстине. Бабичката разви кърпата си и извади голям резен хляб и къс сланина, мушна всичко това в джобовете на Швейк, прекръсти го и му каза, че имала там двама внука.

След това още веднъж най-подробно му повтори през кои села да мине и кои да избиколи. Най-после тя извади от дълбокия джеб на контоша си една крона и му я даде, да си купи ракийка в Малчин, зер пътят до Радомишъл бил дълъг.

По съвета на бабичката от Чижова Швейк тръгна на изток към Радомишъл, убеден, че в която и посока да върви, все рано или късно ще трябва да стигне в Будейовице.

В Малчин към него се присъедини един стар акордеонист, когото Швейк намери в кръчмата, където се отби да си купи ракийка за из дългия път до Радомишъл.

Акордеонистът сметна Швейк за дезертьор и му предложи да иде с него в Хораждьовице, дето имал женена дъщеря, мъжът на която също бил дезертьор. Акордеонистът очевидно се беше понапил в Малчин.

— Вече два месеца крие мъжа си в обора — придумваше той Швейк, — тя и теб ще скрие и ще останете там до края на войната. Ще си правите компания двамката.

След като Швейк учтиво му отказа, той се ядоса страшно и тръгна наляво през нивите, като заплашваше Швейк, че ще иде да го предаде на полицията в Чижова.

Същата вечер Швейк пристигна в Радомишъл и на долната улица зад Флорианек намери дядо Мелихарек. Но поздравът от бабичката никак не подействува.

Старецът настояваше да види документите на Швейк. Той беше някак предубеден човек, тъй като не преставаше да говори за някакви си разбойници, крадци и мошеници, които се скитали из целия Писецки край.

— Избягват от войската, да служат не щат. Мъкнат се после из цялата околност, крадат, та дим се вдига — навря той мнението си право в очите на Швейк, — и всеки от тях се прави на божа кравица.

— Тъй ами, ако искаш да разсърдиш някого, кажи му истината в очите — добави той, когато Швейк стана от пейката, — на такъв ако му беше чиста съвестта, щеше да остане да си седи, да си даде документите, да ги видят хората. Ама нали ги няма…

— Е, хайде, остани си със здраве, дядо.

— Ха със здраве, пък друг път намери някой по̀ балама.

Дълго време след като Швейк беше излязъл в тъмнинатата, дядката продължаваше да си мърмори: „Отивал в Будейовице, в полка си. От Табор. И ми тръгнал непрокопсаникът най-напред за Хораждьовице, а после тепърва за Писек. Та той прави околосветско пътуване.“

Швейк вървя почти цяла нощ, едва в полето край Путим намери купа слама. Той поотрови сламата и съвсем близо до себе си чу глас:

— От коя полк си? Къде си се понесъл?

— От деветдесет и първи, в Будейовице.

— Що ти трябва!

— Там е поручикът ми.

Непосредствено до него се чу смях. Смееха се не един, а трима. Когато смехът утихна, Швейк попита от кой полк са те. Установи, че двамата са от трийсет и пети, а единият е артилерист, също от Будейовице.

Двамата от трийсет и пети полк били избягали преди месец, когато трябвало да заминат за фронта, артилеристът бил на път още от самата мобилизация. Тукашен бил, от Путим, и купата била негова. Всяка нощ спял тук. Тая вечер намерил другите двама в гората, та ги поканил при себе си в купата.

Всички се надяваха, че войната ще свърши след месец-два. Въобразяваха си, че русите са заминали Будапеща и са някъде в Моравия. Така се носело в Путим. Сутринта, преди да се съмне, майката на драгуна щяла да донесе закуска. Двамата от трийсет и пети полк щели да идат в Страконице, тъй като единият имал там леля, която пък имала един познат в планината зад Сушице, собственик на бичкия. Там щели да бъдат скрити на сигурно място.

— И ти, ако искаш — поканиха те Швейк, — можеш да дойдеш с нас. Зарежи го твоя поручик.

— Тя тая работа не е толкова проста — отговори Швейк и потъна, задълба се дълбоко е купата.

Когато се събуди на заранта, всички бяха изчезнали, а някой, по всяка вероятност драгунът, беше оставил резен хляб до краката му.

Сега пътят на Швейк водеше през гора. При Щекно той срещна един скитник, възстар мъжага, който го посрещна като стар приятел, с глътка ракия.

— Недей ходи така — посъветва той Швейк. — Знаеш ли каква мизерия може да ти изиграе тая форма? Сега навсякъде гъмжи от стражари, с тия дрехи не мож проси. Нас, разбира се, стражарите не ни обръщат внимание както едно време, сега търсят само вас.

— Само вас търсят — повторя той така убедително, че Швейк реши по-добре да не му казва нищо за деветдесет и първи полк. Да мисли, каквото си ще. Защо да разваля илюзиите на добрия стар скитник?

— Накъде си тръгнал? — попита скитникът след малко, когато и двамата запалиха лулите си и бавно започнаха да избикалят селото.

— В Будейовице отивам.

— Хей, дявол да го вземе — уплаши се скитникът. — Там ще те пипнат веднага, няма да имаш време да се постоплиш даже. Трябва да се облечеш цивилен, дрипав трябва да ходиш, на сакат да се правиш.

Но ти все пак не се бой, сега ще минем през Страконице, Волин и Дуб и да ме убие господ, ако не намерим нещо цивилно за тебе. Там, край Страконице, хората са все още едни такива шантави и честни. Нощем мнозина от тях оставят къщите си отворени, а денем изобщо не заключват. Ще излезе някой на приказки у съседа си, нали е зима, и ето те облечен цивилно. Какво ти трябва? Обуща си имаш, значи, някаква връхна дреха само. Шинелата ти от старите ли е?

— От старите е.

— Остави я тогава. Носят ги по селата. Трябват ти, значи, панталони и сако. Като ги набавим, ще продадем куртката и панталоните на евреина Херман във Водняни. Той купува военни вещи и ги продава после по селата.

Днес ще идем в Страконице — продължи да излага той своя план. — На четири часа оттук с старата шварценбергска кошара. Там имам един познат овчар — и той вече стар дядка. Та там ще пренощуваме, а на заранта ще се помъкнем към Страконице, дано намерим в околността някоя цивилна дреха.

В кошарата Швейк попадна на един приятен старец. Последният помнеше дядо си, който му разправял за френските войни. Той беше с двайсетина години по-стар от стария скитник и затова му казваше момче, също както се обръщаше и към Швейк.

— Слушайте да ви разправя, момчета — започна той, след като насядаха край голямата зидана печка, в която беше сложил да вари картофи, — и моят дядо тогава дезентирал като ей тоя войник. Но го хванали във Водняни и така му нашарили задника, че го разпарцалили. И той пак имал късмет. Ярешовият син от Ражице зад Противни, дядото на стария Яреш, пазача на рибарника, заради бягство бил осъден в Писек на барут и олово225. А преди да го застрелят на писекското стрелбище, трябвало да мине през една улица от войници и те му ударили шестстотин тояги. Смъртта за него дошла като истинско боже милосърдие и изкупление. А ти кога избяга? — обърна той сълзливите си очи към Швейк.

— След мобилизацията, веднага щом ни отведоха в казармата — отговори Швейк, като разбра, че униформата му не може да разколебае доверието на стария овчар.

— Зида ли прескочи? — полюбопитствува овчарят, спомняйки си, както изглежда, разказа на дядо си как е прехвърлял казармената стена.

— Иначе не ставаше, дядо.

— Ами караулът силен ли беше, стреляха ли по тебе?

— Да, дядо.

— Ами накъде си тръгнал сега?

— Абе прихванали са го нещо — отвърна скитникът вместо Швейк, — насила иска да иде в Будейовице. Нали знаеш, младо, непатило, само си търси белята. Ще трябва да го по-отракам малко. Ще набавим някоя и друга цивилна дреха и всичко ще се нареди. До напролет ще преживеем как да е, пък после ще идем да работим на някой селянин. Лятос ще има голяма нужда от хора, нали излезе гладна година, разправят, че щели да мобилизират всички скитници за полска работа. Та си мисля, по-добре ще е да вървим доброволно. Хората ще бъдат малко. Нали ще бъдат изтрепани.

— Ама ти мислиш ли — попита овчарят, — че няма да свърши тая година? Че то — имаш право, момче! Какви дълги войни е имало. Тая, напалионската, че както разправят, шведските войни, седемгодишните. И хората си ги заслужават. Дядо господ не можа вече и да ги гледа, възгордели се едни такива, страшно нещо. То каквото беше станало! И овнешкото вече не им харесва, и него вече, момчета, не щат да го ядат. Други години се извървяваха да ме молят да им продам котрабан някой овен, а през последните години им дай само свинско да лапат и птици, не стига това, ами всичкото да е сготвено с масло или мас. Ето за тая им горделивост се е разсърдил дядо господ. А те пак ще дойдат на себе се, кога почнат да варят лобода, както е било през напалионските войни. Пък и големците ни бяха се забравили. Старият княз Шварценберг се возеше само с каляска, а тоя младият, княжеският сополан, се е вмирисал целият на автомобили. Ама дядо господ и него ще накара бензин да дриска.

Водата на картофите, които се варяха на пещта, заклокочи. След кратка пауза старият овчар продума пророчески:

— А той, негово величество императорът, няма да я спечели тая война. Войната, дето казва господин учителят от Страконице, не била популярна, защото императорът отказал да се коронясва.226 Нека сваля звезди сега, комуто си иска. Като обеща, дъртако, да се коронясаш, защо не си държиш на думата?

— Може пък — подхвърли скитникът — той да го направи сега.

— Ама сега. Да му плюя аз сега на короната — раздразнено отговори овчарят, — няма те да видиш какво разправят селяните доле в Скочице, като се съберат. Всеки си има някого там и да ги видиш как говорят. След тая война, кай, щяло да има свобода, нямало да има династии, нито императори, а княжеските имоти щели да се конфискуват. Заради такива приказки полицаите отведоха вече един, Коржинек го казваха, бунтувал бил хората! Да, тяхно е днеска правото, на полицаите.

— Тяхно беше и по-рано — обади се скитникът, — аз помня, че в Кладно полицейски ротмистър беше някой си господин Ротер. Та той по едно време започна да въди тия, как ги казваха де, полицейските кучета вълча порода, дето всичко откриват, като ги обучат. Гъзът му беше пълен, на господин ротмистъра от Кладно, с такива кучи чираци. Беше им направил специална къща, дето кучетата живееха като графове. И той по едно време, какво му дойде на ума, рече да ги изпробва върху нас, нещастните скитници. Издаде заповед полицията в цяло Кладненско най-усърдно да лови скитниците и да ги предава право в негови ръце. И аз веднъж — запрашил съм от Лани нататък и вървя доста дълбоко из гората, какво да правиш, тоя път не помогна. Не можах да стигна вече до лесничейството, задето се бях запътил. Хванаха ме и ме заведоха при господин ротмистъра. Нямате си представа какви неща препатих с тия кучета у господин ротмистъра. Най-напред ги пусна да ме подушат, после ме накара да се изкатеря по една стълба и когато стигнах догоре, пуснаха едно от тия чудовища подир мене по стълбата и той, звярът му със звяр, ме свали на земята, легна на гърдите ми и само ръмжи и ми се зъби в лицето. После отведоха чудовището и ми казаха да съм се скрил някъде, бил съм свободен да вървя, дето ми очи видят. И аз взех, та потънах в долината Качак, в горите там има една урва. Не мина половин час, довтасаха две от ония, вълчата порода, повалиха ме и докато едното ме държеше за гърлото, другото се стрелна към Кладно. След един час при мене дойде самият ротмистър Ротер с полицаи, извика кучето, даде ми пет крони и ми разреши да прося цели два дни по Кладненско. Но къде ти, аз хукнах, сякаш ми бяха запалили главата, към Бероунско и втори път кракът ми не е стъпвал в Кладненско. И не само аз, всички скитници заобикаляха Кладненско, защото ротмистърът използуваше всеки, който му паднеше, за опитите си. Той страшно обичаше кучетата си. Разправяха за него, че когато тръгвал по инспекция, в който полицейски участък видел куче вълча порода, там не правел никаква проверка и от радост къркал по цял ден с вахмистъра.

И докато овчарят цедеше картофите и наливаше мътеница в паницата, скитникът продължи да споделя спомените си за полицейското право:

— В Липница, тъкмо под крепостта, имаше един полицейски фелдфебел. Живееше в самия участък. Аз, нали съм си прост, винаги съм бил с убеждението, че полицейският участък трябва да бъде на някое видно място, на площада или там някъде, а не в някоя забутана улица. Та взех аз и тръгнах из покрайнините и хич и не поглеждам фирмите. Минавам от къща на къща и най-сетне влизам в първия етаж на една от тия къщички, отварям вратата и съобщавам за присъствието си: „Най-смирено ви моля, помогнете на бедния човек.“ Хубаво, ама като погледнах, краката ми се вдървиха. То полицейски участък. Пушките му край стените, разпятието му на масата, книжата му на етажерката, негово величество императорът точно над масата и право в мене гледа. Гък не можах да кажа, вахмистърът с един скок се намери при мене и ми удари такъв един плесник, че както бях застанал на вратата, полетях по дървеното стълбище надолу и се спрях чак в Кейжлице. Това е то полицейското право.

Наядоха се и скоро легнаха да спят, разположени по пейките в топлата стая.

През нощта Швейк тихо се облече и излезе навън. На небето изгряваше месецът и в неговата пробуждаща се светлина Швейк тръгна на изток, като си повтаряше: „Не може да бъде да не стигна в Будейовице.“

Когато излезе от гората, отдясно се виждаше някакъв град, затова Швейк сви на север, после на юг, където също се виждаше някакво селище. (Това бяха Водняни.) Той майсторски го заобиколи по пътя през ливадите и изгряващото слънце го посрещна на заснежените склонове над Противни.

„Все напред — рече си добрият войник Швейк, — дългът зове. Трябва да стигна в Будейовице.“

И по някаква нещастна случайност вместо от Противни на юг, към Будейовице, краката на Швейк го понесоха на север, към Писек.

Към пладне той видя пред себе си някакво селце. Като слезе от височинката, Швейк си рече: „Тая работа няма да върви повече така, ами я да попитам по кой път се отива за Будейовице.“

И с влизането си в селото той остана много изненадан, когато на стълба край първата къща видя надписа: „Община Путим“.

„Господи боже мой — въздъхна Швейк, — ето ме пак в Путим, където спах в купата.“

След това вече никак не се изненада, когато от бяло боядисаната къща зад рибарника, на която имаше кокошка (както в някои места наричаха орлето227 ), излезе полицай, който като някакъв паяк стоеше на пост в паяжината си.

Полицаят се отправи към Швейк и го попита само:

— Накъде?

— В Будейовице, в полка.

Полицаят се засмя саркастично:

— Че вие идвате от Будейовице. Вашите Будейовице са останали зад вас — и вмъкна Швейк в полицейския участък.

Путимският старши полицай беше известен по цялата околност като човек, който действува внимателно и при това прозорливо. Никога не псуваше задържаните, но ги подлагаше на такъв кръстосан разпит, че и невинният в края на краищата си признаваше.

Двамата полицаи в участъка се бяха приспособили към маниера му и кръстосаният разпит се извършваше винаги в присъствието на целия ухилен полицейски персонал.

„Успехът на криминалистиката зависи от хитростта и учтивостта — казваше винаги старшията на своите подчинени. — Няма никакъв смисъл да ругаеш. С престъпниците и със заподозрените винаги трябва да сте внимателни и при това да се стремите да ги удавите в порой от въпроси.“

— Д, добре сте дошли, войниче — каза старшията, — седнете, разположете се хубаво, без туй сте изморен от пътя, и ни разправете накъде отивате.

Швейк повтори, че отива в Ческе Будейовице, където е полкът му.

— В такъв случай вие, разбира се, сте сбъркали пътя — усмихнато каза старшията, — тъй като идвате откъм Ческе Будейовице. Мога да ви уверя в това. Над вас е окачена картата на Чехия. Погледнете. От нас на юг се намира Противин. От Противин на юг е Хлубока, а южно от нея се намират Ческе Будейовице. Виждате ли, че отивате не в Будейовице, а, напротив, идвате оттам.

Старшията ласкаво погледна Швейк, който спокойно и достойно отговори:

— И все пак аз отивам в Будейовице.

Това беше повече от Галилеевото: „И все пак се върти!“, понеже последният трябва да го е казал в значителна степен ядосан.

— Знаете ли, войниче — все със същата любезност говореше старшията на Швейк, — аз ще ви убедя и вие сам в края на краищата ще дойдете до убеждението, че всяко отричане само отегчава вината!

— Тук имате пълно право — рече Швейк, — всяко отричане отегчава вината и обратно.

— Виждате ли, че сам вие, войниче, ще се съгласите с мене. Отговорете ми чистосърдечно откъде тръгнахте за тия ваши Будейовице. Нарочно казвам „ваши“, защото, както изглежда, съществуват и други някакви Будейовице, които лежат някъде северно от Путим и досега не са нанесени на никоя карта.

— Тръгнах от Табор.

— А какво правехте в Табор?

— Чаках влака за Будейовице.

— Защо не заминахте с него тогава?

— Понеже нямах билет.

— А защо не ви дадоха кредитен билет, нали сте войник?

— Защото нямах никакви документи със себе си.

— Ето, виждате ли — тържествуващо каза старшията на един от стражарите, — не е толкова глупав, колкото се прави, как почна да го увърта само.

Старшията подхвана отново, сякаш не беше чул последния отговор за документите:

— Вие, значи, сте тръгнали от Табор. Къде, значи, отивахте?

— В Ческе Будейовице.

Лицето на старшията прие известна строгост и погледът му се спря върху картата.

— Можете ли да ни посочите на картата по кой път сте вървели за Будейовице?

— Аз вече не помня всичките места, през които съм минал, помня само едно: веднъж вече минах през Путим.

Целият персонал на полицейския участък се спогледа изпитателно и старшията продължи:

— В Табор вие сте били, значи, на гарата. Носите ли нещо със себе си? Извадете го.

След като претърсиха основно Швейк и не намериха нищо друго освен лула и кибрит, старшията попита:

— Кажете ми, защо не носите нищо, ама съвсем нищо в себе си?

— Защото нищо не ми трябва.

— Ах, боже мой — въздъхна старшията, — какъв мъчен човек сте вие! Казахте, че сте били вече веднъж в Путим. Какво сте правили тук тогава?

— Минах край Путим на път за Будейовице.

— Е, виждате ли как се обърквате? Вие сам казвате, че сте отивали в Будейовице, а сега, след като убедително ви доказахме обратното, признахте, че идете оттам.

— Трябва да съм вървял в кръг.

Старшията и подчинените му отново размениха многозначителен поглед.

— Тия ваши кръгове… Вие като че ли се скитате из околността, а? Колко време се бавихте на гарата в Табор?

— Стоях до заминаването на последния влак за Будейовице.

— И какво правихте там?

— Разговарях с войници.

Нов многозначителен поглед на старшията към подчинените.

— А за какво разговаряхте? Какво например ги питахте?

— Питах ги от кои полкове са и накъде заминават.

— Отлично. А не ги ли питахте колко души има например полкът, от какви поделения се състои?

— Това не ги питах, защото отдавна го зная наизуст.

— Вие, значи, сте много добре осведомен за строежа на нашата армия!

— Разбира се, господин старши.

Сега вече старшията хвърли последния си коз и победоносно погледна подчинените си:

— Знаете ли руски?

— Не знам.

Старшията кимна на младшия полицай и двамата отидоха в съседната стая. Там старшията с ентусиазма на пълната победа и увереност заяви, потривайки ръце:

— Чухте ли? Не знае руски! Какъв изпечен хитрец. Всичко призна, само най-важното отрече. Утре ще го експедираме в Писек на господин околийския. Успехът на криминалистиката зависи от хитростта и учтивостта. Видяхте ли как го удавих в порой от въпроси? Кой можеше да помисли за него такова нещо? Гледаш го, такава глупава физиономия, ни лук ял, ни лук мирисал. Тъкмо такива трябва хитро да ги подхванеш. Сега го сложете някъде, а аз ще ида да напиша протокола.

Слънцето клонеше на залез, а старшията все още съчиняваше протокола, във всяко изречение на който се мъдреше думата: „Schpionageverdächtig“228.

По лицето на старшията Фландерка беше изписана прелестна усмивка. Колкото повече пишеше в своя странен канцеларски стил, толкова повече му се изясняваше ситуацията, а когато привърши със: „So melde ich gehorsam, wird der feindliche Offizier heutigen Tages, nach Bezirksgandarmeriekommando Pisek, überliefert“229, той се усмихна, доволен от творбата си, и извика младшия полицай.

— Нахранихте ли неприятелския офицер?

— Съгласно нарежданията ви, господин вахмистър, храна даваме само на ония, които са доведени и разпитани преди дванадесет часа.

— Този е едно голямо изключение — важно-важно продума старшията, — той е някакъв висш офицер, генералщабен сигурно. Ясно е, че русите няма да изпратят на разузнаване обикновен ефрейтор, нали? Я пратете някой в кръчмата „На Коцоурку“ да му донесе обед. Ако не е останало, да сготвят нещо. После нека сварят чай с ром и всичкото да го изпратят тук. Не казвайте за кого е. Изобщо да не сте споменали кого държим тук. Военна тайна. Какво прави той сега?

— Помоли ме да му дам малко тютюн, седи в караулното помещение и изглежда толкова спокоен, като че ли си е в къщи. „Топличко е при вас — казва, — печката ви не пуши ли? На мене много ми харесва тук. А ако печката вземе да пуши, извикайте някого да изчисти комина. Но чак следобед, комин никога не се чисти, когато слънцето е над него.“

— Я го гледай ти какъв рафиниран — рече старшията с възторжен глас, — прави се, като че ли цялата работа не го засяга. А не може да не знае, че ще го разстрелят. Такива хора заслужават уважение, макар и да са наши врагове. Тоя човек е тръгнал на сигурна смърт. Не зная ние способни ли сме на такова нещо. Струва ми се, че ние бихме се смутили, бихме отстъпили. А той си седи спокойно и казва: „Топличко е при вас, печката ви не пуши ли?“ Това се казва, господин ефрейтор, характер. За това са нужни стоманени нерви, самоотрицание, твърдост и ентусиазъм. Ех, да имаше в Австрия такъв ентусиазъм… но я по-добре да оставим това. И у нас има ентусиасти. Четохте ли в „Народна политика“ за поручик Бергер от артилерията, който се изкатерил на един висок бор и си направил там Beobachtungspunkt230. След като нашите отстъпили, той не могъл да слезе, защото щял да попадне в плен. И той решил да чака нашите да прогонят неприятеля и да се върнат. Цели две седмици ги чакал. Цели две седмици бил горе на дървото и за да не умре от глад, огризал целия му връх и се хранел с клончета и борови иглички. Когато нашите дошли, той бил толкова изтощен, че не могъл да се държи вече горе, паднал и се убил. Наградили го посмъртно със златен кръст за заслуга и храброст.

И старшията добави сериозно:

— Ето, това се казва самоотрицание, господин ефрейтор, това е геройство! Тюх, да му се не види, ние пак се разприказвахме, я бягайте, та поръчайте обеда, а него изпратете при мене.

Ефрейторът доведе Швейк и старшията приятелски му посочи да седне. Отначало той го попита има ли родители.

— Нямам.

На старшията веднага му мина през ума, че така е по-хубаво, няма да има поне кой да жали за нещастника. При това той се загледа в добряшкото лице на Швейк и в пристъп на добросърдечие го потупа по рамото, наведе се към него и с бащински глас го попита:

— Е как, харесва ли ви Чехия?

— Мен в Чехия навсякъде ми харесва — отговори Швейк, — из пътя си навсякъде срещнах много добри хора.

Старшията кимна с глава одобрително.

— У нас народът е много добър и мил. Е, случва се по някоя кражба, по някое сбиване, но това не е кой знае каква работа. Тук съм вече петнайсет години, като направя сметка, на година не се пада и цяло убийство, само три четвърти.

— Как така, само опит за убийство ли? — попита Швейк.

— Не, не. Не това искам да кажа. В течение на петнадесет години се случиха само единадесет убийства. От тях пет бяха с цел грабеж, останалите шест бяха най-обикновени, за които не си струва и да се приказва.

Старшията замълча и след това отново премина към своя метод на разпитване:

— Какво искахте да правите в Будейовице?

— Да постъпя в деветдесет и първи полк.

Старшията покани Швейк да се върне в караулното помещение, а сам бързо, за да не забрави, допълни рапорта си до околийското полицейско управление в Писек със следното: „Тъй като владее в съвършенство чешки език, той искал да се опита в Ческе Будейовице да постъпи в деветдесет и първи пехотен полк.“

Старшията радостно потри ръце, доволен от богатството на събрания материал и от точните резултати, които даде неговият следователски метод. Той си припомни своя предшественик, вахмистър Бюргер, който изобщо не разговаряше със задържаните, нищо не ги питаше и веднага ги изпращаше в околийски съд с кратък рапорт: „Според доклада на ефрейтора, задържан за скитничество и просия.“ Това разпит ли е?

И като прелистваше страниците на своя рапорт, старшията се усмихна удовлетворен, извади от писмената си маса една поверителна инструкция на областното полицейско управление в Прага с обикновеното: „Строго поверително!“ и прочете още веднъж:

„Строго се вменява на всички полицейски участъци да следят с крайно повишено внимание всички лица, които минават през районите им. Прегрупирането на нашата армия в Източна Галиция стана причина някои руски войскови части, които преминаха Карпатите, да заемат позиции на територията на нашата империя, с което фронтът бе изместен по-навътре, на запад към монархията. Това ново положение даде възможност на руските разузнавачи при подвижността на фронта да проникнат по-дълбоко в територията на монархията, особено в Силезия и Моравия, откъдето според поверителни сведения голям брой руски разузнавачи са се отправили към Чехия. Установено е, че между тях има и много руски чехи, възпитани във висшите щабни военни заведения на Русия. Те владеят в съвършенство чешки език и се явяват особено опасни разузнавачи, тъй като могат и сигурно ще отпочнат и между чешкото население подривна пропаганда. Затова областното управление нарежда да се задържат всички подозрителни лица и особено да се засили бдителността в ония райони, в чиято близост има гарнизони, военни обекти и гари, през които минават военни ешелони. Задържаните да се подлагат на незабавен и щателен обиск и да се предават на по-горна инстанция.“

Старшият полицай Фландерка отново се усмихна доволен и прибра „Sekretreservaten“ при останалите в една папка с надпис „Поверителни“.

Поверителните документи бяха много. Изработваше ги министерството на вътрешните работи в сътрудничество с министерството на вътрешната отбрана, под чието ведомство бе полицията.

В областното полицейско управление в Прага не смогваха да ги размножават и разпращат.

Тук имаше:

Наредба за контрол върху убежденията на местното население.

Упътване за начина, по който да се правят изводи въз основа на разговори с местното население за влиянието на съобщенията от фронта върху духа на последното.

Въпросник за отношението на местното население към обявените военни заеми и сбирки.

Въпросник за настроението на мобилизираните и тия, които предстои да бъдат мобилизирани.

Въпросник за настроението на членовете на местното самоуправление и интелигенцията.

Наредба за незабавното установяване политическата принадлежност на местното население и силата на отделните политически партии.

Наредба за контрол върху дейността на водачите на отделните политически партии и установяване степента на лоялност на някои политически партии, застъпени сред местното население.

Въпросник за вестниците, списанията и брошурите, които пристигат в района на полицейския участък.

Инструкция за установяване с кого се срещат лицата, заподозрени в нелоялност, и в какво се проявява тяхната нелоялност.

Инструкция относно начина, по който да се печелят платени доносчици и информатори сред местното население.

Инструкция за платени информатори от местното население, зачислени на служба в местния жандармерийски участък.

Всеки ден идваше с нови инструкции, упътвания и наредби.

Засипван от това огромно множество най-различни изобретения на австрийското министерство на вътрешните работи, старшията Фландерка никога не беше ажур и на въпросниците отговаряше стереотипно: всичко е в пълен ред, лоялността на местното население е от разред I а.

Австрийското министерство на вътрешните работи беше изнамерило следните разреди за определяне лоялността и верността на гражданството към монархията:

Последната категория — римско четири — означаваше: в комбинация с „а“ — родоизменник и бесило, в комбинация с „б“ — интерниране, с „в“ — наблюдение и затвор.

В чекмеджето на старшията имаше всевъзможни формуляри и индекси. Властта искаше да знае мнението на всеки гражданин за управлението на страната.

Колко пъти старшията Фландерка бе кършил отчаяно ръце над формулярите, които с всяка поща се умножаваха неумолимо. Щом видеше познатия плик с печат: „Portofrei-dienstlich“231, сърцето му винаги се разтуптяваше, а нощем, размишлявайки върху всичко това, идваше до убеждението, че няма да може да дочака края на войната, че областното полицейско управление ще го лиши и от последната капка здрав разум и че няма да има възможност да се порадва на победата на австрийското оръжие, защото в главата му ще има една дъска повече или по-малко. А околийското жандармерийско управление ежедневно го бомбардираше с въпроси защо не е отговорено на въпросник № 72345721afd; по какъв начин е изпълнена инструкция № 88992922gfehZ; какви са практическите резултати от упътване № 1234561922brV и т.н.

Най-много грижи му създаде инструкцията как да се печелят платени доносчици и информатори от местното население. В края на краищата, понеже счете за абсурдно да завербува такива лица в района на своя полицейски участък, т.е. в местността, където започват Блатата232 и където народът е така дебелоглав, той стигна до мисълта да назначи на тая служба общинския пастир, когото наричаха „Пепек, скокни!“. Той беше кретен, който при тия думи винаги подскачаше. Той беше един от ония нещастни, занемарени от природата и хората индивиди, инвалид, който срещу няколко жълтици годишно и срещу оскъдна храна пасеше общинския добитък.

Него нареди да извикат старшията и му каза:

— Знаеш ли, Пепек, кой е старият Прохазка?233

— Меее.

— Недей мечи и помни, че така наричат негово величество императора. Знаеш ли кой е негово величество императорът?

— Той е негово велицество импелатола.

— Добре, Пепек! Ти помни, каквото ти казвам. Като ходиш да ядеш по къщите, щом чуеш някого да говори, че негово величество императорът е говедо или нещо подобно, веднага ела ми кажи. Ще ти дам шестак, а като чуеш някого да разправя, че няма да спечелим войната, пак ще дойдеш, разбираш ли, при мене и ще ми кажеш кой го е казал. Пак ще ти дам шестак. Но ако науча, че криеш нещо от мене, мисли му. Ще те подбера и право в Писек. Ха сега, скокни!

След като Пепек скокна, той му даде два шестака и доволен, седна да напише рапорт до околийското полицейско управление, че вече е успял да завербува информатор.

На другия ден при него дойде попът и с тайнствен глас му съобщи, че сутринта срещнал из къра общинския пастир Пепек Скокни и че последният му разправил: „Васа милост, господин вахмистъл вцела казвасе, че негово велицество импелатола е говедо и це няма да спецелим войната. Мее. Хоп!“

След продължителни обяснения и разговори с попа старшията Фландерка арестува общинския пастир.

Последният по-късно бе осъден в Храдчани на дванадесет години затвор за родоизменничество. Доказа се, че е вършил опасни родоизменнически машинации, че е подстрекавал към бунт, че обидил негово величество императора и че е извършил още няколко престъпления и простъпки.

Пред съда Пепек Скокни се държа, сякаш беше на къра или между съселяните си. В отговор на всички въпроси той мечеше като коза, а след прочитане на присъдата извика: „Мее, хоп!“ и подскокна. Заради това той бе наказан дисциплинарно с карцер и три дни пост.

Оттогава старшията остана без информатор и се задоволи с това, че си измисли един, като посочи фиктивно име, и увеличи по тоя начин месечните си приходи с петдесет крони, които пропиваше в кръчмата „На Коцоурку“. След десетата бира той получаваше пристъп на добросъвестност, бирата започваше да горчи в устата му и от страна на селяните той винаги чуваше едно и също изречение: „Днес господин старшията е нещо тъжен, като че ли не е в настроение.“ Тогава той си отиваше в къщи, а в кръчмата винаги се намираше някой да каже: „Нашите пак са я осрали някъде в Сърбия. Затова се е намръщил такъв.“

А старшията, като се върнеше в къщи, попълваше поне един нов въпросник: „Духът на населението — I а“.

На старшията често му се случваха дълги безсънни нощи. Непрестанно беше в очакване на някаква проверка, на някаква анкета. Нощем му се присънваше въже с примка, сънуваше как го водят към бесилката и накрая как под самото бесило министърът на вътрешната отбрана го пита: „Wachmeister, wo ist die Antwort des Cirkulärs № 78967823792 X.Y.Z.?“234

Но сега! Из целия полицейски участък, от всичките му ъгли сякаш ечеше старият ловен девиз: „На добра слука, ловци!“ И старшията не се съмняваше, че околийският управител ще го потупа по рамото и ще каже: „Ich gratulieren Ihnen, Herr Wachtmeoster.“235.

Във въображението на старшията се рисуваха и други примамливи картини, изникнали кой знае в коя от гънките на неговия чиновнически мозък: награда, бързо производство в по-горен чин, признаване на криминалистическите му способности, които ще открият пред него блестяща кариера.

Той извика младшия полицай и го попита:

— Дадохте ли му обед?

— Донесоха му пушено със зеле и кнедел, супата беше се свършила. Изпи един чай и иска още.

— Да му се даде! — великодушно склони старшията. — Като изпие чая, доведете го при мене.

— Е, как? Вкусно ли беше? — попита старшията след половин час, когато ефрейторът доведе Швейк, насител и доволен както винаги.

— Сносно беше, господин вахмистър, само зелето трябваше да е малко повечко. Но няма какво да се прави, вие не сте ме очаквали. Пушеното беше много добре приготвено, навярно беше домашно, от собствена свиня. И чаят с ром беше много хубав.

Старшията погледна Швейк и започна:

— Вярно ли е, че в Русия пият много чай? Има ли и там ром?

— Ром има по целия свят, господин вахмистър.

„Я ти не го усуквай — помисли си старшията, — да беше внимавал по-рано какво приказваш, сега е късно!“ И като се наведе към Швейк, интимно го запита:

— В Русия има ли хубави моми?

— Хубави моми има по целия свят, господин вахмистър.

„Ей, дявол такъв! — рече си старшията. — Ще ти се да се измъкнеш някак сега, виждам аз.“ И рече да го притисне до стената със следния въпрос:

— Какво щяхте да правите в деветдесет и първи полк?

— Щях да ида на фронта с него.

Старшията, доволен, се вгледа в него и забеляза:

— Правилно. Това е най-добрият начин да се върнете в Русия. Наистина много добре замислено — сияеше старшията и наблюдаваше същевременно какво въздействие упражняват думите му върху Швейк.

В очите му обаче той не можа да прочете нищо друго освен абсолютно спокойствие.

„Гледай го ти, веждата му даже не трепва — смая се старшията, — това е то военното им възпитание. Аз да бях в неговото положение и някой да ми кажеше такова нещо, веднага коленете ми щяха да се разтреперят.“

— Утре рано ще ви откараме в Писек — подхвърли той сякаш между другото, — били ли сте в Писек?

— През хиляда деветстотин и десета година, когато участвувах в императорските маневри.

След тоя отговор усмивката на старшията стана още по-приятна и тържествуваща. Той чувствуваше, че със своята система на разпитване е надминал себе си.

— От начало до край ли участвувахте в маневрите?

— Разбира се, господин вахмистър, като пехотинец.

И Швейк както преди спокойно продължи да гледа старшията, който се въртеше от радост на стола и не можеше да сдържа вече желанието си да запише час по-скоро последните показания на Швейк. Той извика ефрейтора и му нареди да отведе Швейк, а сам допълни рапорта си: „Планът му е бил следният: промъкнал се в редовете на деветдесет и първи пехотен полк, той е искал да се яви като доброволец за фронта и при първия удобен случай да премине към русите, тъй като е забелязал, че при бдителността на органите завръщането му в Русия по друг начин е станало невъзможно. Близко до ума е, че в деветдесет и първи пехотен полк е щял много лесно да се справи със задачата си, тъй като при кръстосания разпит, на който го подложихме допълнително, той призна, че е участвувал като пехотинец в императорските маневри през хиляда деветстотин и десета година в околностите на Писек. От това се вижда, че той е много способен в специалността си. Добавям, че събраният обвинителен материал е резултат на моята система за кръстосан разпит.“

На вратата се появи младшият полицай:

— Господин вахмистър, той иска да иде по нужда.

— Bajonet auf!236 — реши старшията. — Но не, доведете го тук.

— Вие искате да идете по нужда? — любезно го попита старшията. — Да не би зад това да се крие нещо друго? — И той впери поглед в лицето на Швейк.

— Нищо друго няма, господин вахмистър, само по голяма нужда искам да ида — отговори Швейк.

— Само да не би зад това да се крие нещо друго — повтори многозначително старшията, като нахлузи на колана си кобура със служебния револвер, — аз ще дойда с вас! Револверът ми е много добър — рече той по пътя на Швейк, — със седем патрона е и дава много точна стрелба.

Преди обаче да излязат на двора, той повика ефрейтора и тайнствено му каза:

— Вие ще натъкнете щика на пушката си и когато той влезе вътре, ще застанете зад клозета, да не би да разбие стената и избяга отзад.

Клозетът беше обикновена малка дървена къщичка, която отчаяно беше кацнала сред двора над една яма с нечистотии, изтичащи от близкия куп тор.

Той беше стар ветеран, в който бяха удовлетворявали телесните си нужди цели поколения. Сега тука беше седнал Швейк, придържайки се с една ръка за връвчицата на вратата. В това време през прозорчето отзад младшият полицай гледаше задника му, да не би Швейк да се опита да избяга.

Соколовите очи на старшията бяха втренчени във вратата. В същото време той се питаше в кой крак на Швейк да стреля, ако последният се опита да бяга.

Но вратата бавно се отвори, оттам излезе задоволеният Швейк и се обърна към старшията:

— Много ли стоях? Не ви ли забавих?

— О, не, не — отвърна старшията и си рече: „Какви фини, какви възпитани хора. Знае какво го очаква, но — моите почитания. До последния моментен остава възпитан. Нашенецът способен ли е на такова нещо?“

Старшията въведе Швейк в караулното помещение и седна до него върху празното легло на стражаря Рампа, който тая нощ беше в обход по селата и по това време най-спокойно си седеше в кръчмата „При черния кон“ в Противни и играеше мариаш с няколко души обущари, като през време на паузите твърдеше, че Австрия ще спечели войната.

Старшията запали лулата си, предложи тютюн и на Швейк, за да натъпче и той своята, ефрейторът притури дърва в печката и полицейският участък се превърна в най-приятното място на земното кълбо, в едно спокойно кътче, топло гнезденце в припадащия зимен сумрак, когато е така приятно да се стои на тъмно.

Всички мълчаха. Една мисъл занимаваше старшията и той най-после я изрази гласно, като се обърна към ефрейтора:

— Според мене не е правилно да бесят шпионите. Човек, който се жертвува в името на дълга, в името на своята, така да се каже, родина, трябва да бъде екзекутиран по достоен начин, с барут и олово, как мислите, господин ефрейтор?

— Разбира се. Само разстрел, но не и бесило — съгласи се младшият полицай. — Представете си, че нас ни изпратят и ни кажат: „Ще разузнаете колко картечници имат русите в картечното си отделение.“ Преобличаме се ние и тръгваме. Е, заслужаваме ли ние тогава да ни обесят като някакви разбойници и убийци?

Младшият полицай толкова се развълнува, че стана и извика:

— Аз искам да бъда разстрелян и погребан с военни почести.

— Всичко си иска майстора — намеси се Швейк, — хитър ли е човек, никога нищо не могат му доказа.

— Аз казвам, че могат — натърти старшията, — стига и те да са хитри като него и да си имат свой метод. Вие сам ще се убедите в това. Ще се убедите — повтори той вече със спокоен тон, като се усмихна приветливо, — на нас увъртанията не ни минават, нали, господин ефрейтор?

Младшият полицай кимна в знак на съгласие и спомена, че се случва някои хора да губят играта предварително и че тогава даже и маската на абсолютно спокойствие не може да им помогне. Колкото е по-спокоен човек в такъв случай, толкова повече се издава.

— Личи си моята школа, господин ефрейтор — заяви гордо старшията, — спокойствието, това е сапунен мехур. Изкуственото спокойствие е само корпус деликти237. — И като престана да излага теорията си, той се обърна към ефрейтора:

— Какво ще хапнем за вечеря?

— Вие, господин вахмистър, няма ли да идете днес в кръчмата?

С тоя въпрос пред старшията изникна нова тежка проблема, която чакаше незабавно решаване.

Ами ако — използувайки нощното му отсъствие, онзи избяга? Ефрейторът наистина е надежден човек, предпазлив, но все пак нали той допусна да му избягат вече двама скитници? Фактически това се беше случило така: беше зима и на ефрейтора никак не му се искаше да се мъкне с тях из снега чак до Писек, затова в нивите край Ражице той ги беше пуснал и проформа беше стрелял след тях във въздуха.

— Я да изпратим бабата да донесе вечеря. Тя ще ходи да носи и бира — разреши старшията трудната проблема, — нека се поразтъпче малко.

И баба Пейзлерка, която им прислужваше, наистина здравата се поразтъпка тази вечер.

След вечерята сноването ѝ между полицейския участък и кръчмата „На Коцоурку“ не секна. Многобройните следи от тежките големи обуща на баба Пейзлерка по тая съобщителна линия говореха, че старшията беше решил да се обезщети в пълна мярка за отсъствието си от кръчмата тая вечер.

А накрая, когато баба Пейзлерка се яви отново в кръчмата и предаде желанието на старшията да му се изпрати бутилка контушовка238, любопитството на кръчмаря достигна крайните си предели.

— С кого пият ли? — отговори баба Пейзлерка. — С един съмнителен човек. Преди да дода насам, и двамата го бяха прегърнали около врата, а господин старшията го галеше по главата и му казваше: „Ти, мое златно славянско момче, ти, мое малко шпионче!“

По-късно, полунощ отдавна беше минало вече, младшият полицай спеше изтегнат, както си беше облечен и въоръжен, върху войнишкото си легло и хъркаше гръмогласно.

Срещу него седеше старшията с бутилка в ръка, на дъното на която беше останало малко контушовка, прегръщаше Швейк, по загорялото му лице се ронеха сълзи, мустаците му лепнеха от контушовката и той непрекъснато повтаряше:

— Кажи, че в Русия няма такава контушовка, кажи, та да ми олекне на сърцето, да засия спокоен. Признай си като мъж.

— Няма.

Старшията се катури върху Швейк.

— Зарадва ме ти, призна си. Така всеки би трябвало да се държи на разпит. Щом си виновен, защо ще отричаш?

Той стана и с колеблива крачка, с празна бутилка в ръка се затътра към стаята си. При това не преставаше да мърмори:

— Ако не бях попаднал на ве-верния път, всичкото можеше да завърши съвсем дру-другояче.

Преди да се строполи, както си беше облечен, върху леглото, той извади от чекмеджето рапорта и се опита да го допълни със следния материал: „Ich muss noch dazu beifügen dass die russische Kontuszowka239 въз основа на § 56…“. От перото му капна мастило, той облиза петното и с най-глупава усмивка се катури върху леглото и заспа като заклан.

На разсъмване младшият полицай, който лежеше на леглото край отсрещната стена, започна да издава такова гороломно хъркане, съпроводено със свирене с нос, че успя да събуди Швейк. Последният стана, раздруса младшия полицай и отново си легна. Петлите вече бяха взели да кукуригат. После, като изгря слънцето, дойде да запали печката баба Пейзлерка, която също трябваше да си отспи тая сутрин след нощното препускане. Тя намери вратата отворена и всичко потънало в дълбок сън. Газената лампа в караулното помещение още димеше. Баба Пейзлерка взе да тропа и смъкна младшия полицай и Швейк от леглата. На полицая тя каза:

— Как не ви е срам да спите облечен, като божи добитък?

На Швейк пък направи забележка, като види жена, да си закопчава дюкяна.

Накрая тя енергично покани сънливия полицай да иде да събуди господин старшията:

— Каква е тая оправия, спи до еди-кое си време, кога ще върши работа?

— В хубави ръце сте попаднали — замърмори бабата на Швейк, когато полицаят отиде да буди старшията, — и двамата са пияници, та им няма еша. Да може, и носа между очите си щяха да пропият. На мене имат да ми дават за три години, задето им прислужвам, а кога им напомня, старшията все казва: „Мълчи, бабо, защото ще те тикна в затвора; знаем ние, че син ти е бракониер и краде господарски дърва.“ И така ме мъчат вече четвърта година. — Бабата дълбоко въздъхна и продължи да мърмори: — Най-много да се пазите от старшията, такъв един мазен-мазен, а пък е мръсник първа класа. Само гледа да напакости някому и да го затвори.

Да се събуди старшията, не беше лесно. Ефрейторът изхаби много енергия, докато го убеди, че се е съмнало. Най-сетне старшията прогледна, разтри очи и смътно почна да си припомня вчерашния ден. Изведнъж в главата му се мярна ужасна мисъл и като погледна ефрейтора, той изказа съмненията си:

— Той е избягал, а?

— Дума да не става, той е честен човек.

Ефрейторът започна да се разхожда из стаята, надникна през прозореца, отново се върна, откъсна парче хартия от вестника на масата и замачка между пръстите си хартиеното топче. Личеше, че иска да каже нещо.

Старшията от време на време го поглеждаше несигурно и най-после в желанието си да добие пълна увереност за това, което само предполагаше, каза:

— Да ви помогна, господин ефрейтор? Аз вчера пак трябва да съм беснял и щурял, а?

Ефрейторът погледна с упрек началника си:

— Да знаете, господин вахмистър, какви работи приказвахте вчера, какви разговори водихте с него!

И като се наведе към ухото на старшията, той му пошепна:

— Всички чехи и руси сме били от една славянска кръв. Николай Николаевич240 идната неделя щял да влезе в Пршеров241. Австрия нямало да може да издържи и затова го съветвахте при по-нататъшния разпит да отрича всичко и да проточи работата, докато дойдат казаците да го освободят. Цялата работа щяла да изгърми в най-скоро време. Щяло да стане също както през хусистките войни — селяните с коси и вили щели да тръгнат към Виена; негово величество императорът бил болен дъртак и в най-близко време щял да опъне петалата; кайзер Вилхелм бил животно, щели сте да му изпращате пари в затвора и още редица такива работи…

Ефрейторът се дръпна от старшията:

— Всичко това го помня, защото отначало не бях се още дотам нарязал. Но после така съм се наредил, че не помня какво е станало.

Старшията погледна ефрейтора.

— Аз пък помня — заяви той — как казахте, че в сравнение с Русия ние сме били джуджета, а освен това ревахте пред бабата: „Да живее Русия!“.

Младшият полицай започна нервно да ходи по стаята.

— Изревахте го като бик — каза старшията, — после се търколихте на кревата и захъркахте.

Младшият полицай се спря до прозореца и като барабанеше с пръсти по него, заяви:

— И вие, господин вахмистър, не бяхте много внимателен пред бабата, помня, че ѝ казахте:

„Запомни, бабо, всеки император и крал се грижи само за джеба си и само за това води войни даже и когато е такъв дъртак като стария Прохазка, когото вече дори не извеждат от нужника, за да не осере целия Шьонбрун242.“

— Как, ама това ли съм казал?

— Да, господин вахмистър, това казахте, преди да излезете да повръщате на двора. Не стига това, ами се бяхте и разкрещели: „Бабо, мушни си пръста в гърлото ми!“

— Ама и вие много хубаво се изразихте — прекъсна го старшията, — откъде изкопахте тая глупост, че Николай Николаевич щял да стане чешки крал?

— Не помня да съм казвал такова нещо — неуверено възрази младшият полицай.

— Разбира се, как ще помните? Бяхте се насмукали като сюнгер, очичките ви бяха станали по-малки от свински, а когато поискахте да излезете вън, вместо да тръгнете към вратата, започнахте да се катерите по печката.

И двамата млъкнаха. Продължителното мълчание бе нарушено от старшията:

— Аз винаги съм ви казвал, че алкохолът ще ви погуби. Не можете да носите, пък пиете. Ами представяте ли си какво щеше да стане, ако беше избягал? Как щяхме да се оправдаем? Ей, че ме боли главата, дявол да го вземе.

— Внимавайте сега какво ще ви кажа, господин ефрейтор — продължи старшията, — тъкмо обстоятелството, че не избяга, хвърля обилна светлина върху случая, става съвсем ясно колко опасен и рафиниран човек е той, Когато започнат да го разпитват, ще каже, че участъкът е бил отворен цяла нощ, че сме били пияни и че можел да избяга хиляди пъти, ако се е чувствувал виновен. Пак добре, че на такива хора не им вярват. Като заявим под служебна клетва, че всичко, казано от него, е измислица и най-нахална лъжа, тогава вече сам господ няма да може да му помогне и той ще има да отговаря по един параграф повече. В неговия случай, разбира се, това не играе никаква роля. Ох, поне главата да не ме болеше толкова.

Тишина. След малко старшията каза:

— Извикайте бабата.

— Я слушай, бабо — каза той на Пейзлерка, като я гледаше строго в лицето, — иди намери отнякъде разпятие с поставка и го донеси тук.

В отговор на въпросителния поглед, който Пейзлерка му отправи, старшията ѝ изрева:

— Хайде, какво гледаш, рекох, че си се върнала вече, а ти още стоиш тук!

Старшията извади от чекмеджето си две свещи, по които имаше следи от червен восък, останал от оня ден, когато подпечатваше служебни писма. Когато Пейзлерка се дотътра най-после с разпятието, старшията сложи кръста между двете свещи в края на масата, запали свещите и каза тържествено:

— Сядай, бабо.

Слисаната баба се отпусна на дивана и учудена погледна старшията, свещите и разпятието. Обзе я страх и както си беше сложила ръцете на престилката, виждаше се как треперят заедно с коленете.

Старшията премина важно-важно край нея и като се спря на връщане, каза ѝ тържествено:

— Снощи ти стана свидетел на голямо събитие, бабо. Възможно е глупавият ти мозък да не го разбира. Тоя войник, бабо, е разузнавач, шпионин, бабо.

— Олеле божее — извика Пейзлерка, — света Богородице!

— Тихо, бабо! За да изкопчим нещо от него, ние трябваше да говорим разни работи. Ти нали чу какви странни неща говорихме?

— Ами чух, как да не чуя! — отговори с разтреперан глас Пейзлерка.

— Но всичко това, бабо, беше насочено към единствената цел да го накараме да ни повярва и да си признае. И ние успяхме. Всичко изкопчихме от него. Пипнахме го.

Старшията за миг преустанови речта си, за да оправи фитилите на свещите, после пак продължи тържествено, като я гледаше строго:

— Ти, бабо, присъствува на всичко това и си посветена в тайната. Тая тайна е служебна. За това не бива да се говори никъде и на никого. Нито думичка. Даже и на смъртното си легло не бива да говориш за това. Иначе няма да може и да те погребат в гробищата.

— Исусе Христе, майко Марийо — занарежда Пейзлерка, — що ми трябваше на мене, нещастната, да влизам в тоя дом?

— Недей рева, бабо, стани, приближи се към разпятието, вдигни двата пръста на дясната си ръка. Ще се закълнеш. Повтаряй след мене!

Пейзлерка се дотътра до масата, като не преставаше да нарежда:

— Дева Марийо, просвета Богородице, кой ме подстори да вляза в тоя дом?

А от кръста я гледаше измъченото лице на Исус, свещите димяха и на Пейзлерка всичко това ѝ се струваше някак си призрачно и свръхестествено. Тя се изгуби съвсем в тая обстановка, коленете ѝ се подкосяваха, ръцете ѝ трепереха.

Тя вдигна двата си пръста и старшията натъртено и тържествено започна да ѝ диктува:

— Заклевам се пред всемогъщия бог и пред вас, господин старши, че за всичко, което съм чула и видяла тук, не ще спомена никому нито дума, даже и да ме пита някой, даже и на смъртното си легло. За това нека бог ми помага.

— Ха сега целуни кръста, бабо — заповяда старшията, след като Пейзлерка се закле с неудържимо хълцане и се прекръсти.

— Така, а сега иди върни разпятието, откъдето си го взела, и кажи, че ни е трябвало за разпит!

Съкрушената Пейзлерка излезе на пръсти от стаята. От прозореца се виждаше как тя непрекъснато се обръща към полицейския участък, като че ли иска да се убеди, че всичкото не е било сън, но че действително преди малко е преживяла нещо ужасно.

Старшията през това време седна да препише рапорта си, който беше допълнил през нощта с мастилени петна. Размазаните петна по ръкописа създаваха впечатление, че някой бе завивал мармелад в хартията.

Сега той основно преработи всичко и се сети, че не е попитал Швейк за нещо важно. Той нареди да го повикат и го попита:

— Умеете ли да правите фотографски снимки?

— Умея.

— Защо не носите апарата със себе си?

— Защото нямам апарат — гласеше откровеният и ясен отговор.

— А ако имахте, щяхте ли да правите снимки с него? — попита старшията.

— Ако имах, ама нали нямам? — простодушие отговори Швейк и спокойно понесе въпросителния поглед на старшията, когото тъкмо в този момент отново заболя глава, така че не можа да измисли по-подходящ въпрос от следния:

— Трудно ли е да се снима гара?

— По-лесно от това няма — отговори Швейк. — Гарата не мърда, стои си на едно място. Също така човек няма нужда да ѝ казва: „Усмихнете се.“

Старшията, значи, можа да допълни рапорта си: „Zum dem Bericht № 2172, melde ich…“243.

И той се разпростря надълго и нашироко: „Между другото при кръстосания разпит, на който го подложих, той призна, че умее да прави фотографски снимки. Най-много обичал да снима гари. Фотографски апарат у него не бе намерен, но съществува предположение, че го е скрил някъде и не го носи със себе си, за да не възбужда подозрение. За това свидетелствува собственото му признание, че би правил фотографски снимки, ако имал апарат при себе си.“

Старшията, чиято глава беше мътна след вчерашния гуляй, все повече и повече се заплиташе в своя доклад за фотографските снимки и продължаваше да пише: „Както се изясни от собствените му признания, може да се твърди с положителност, че само фактът, че не е имал фотографски апарат при себе си, му е попречил да снеме зданията на гарата и изобщо различни места от стратегическо значение. Безспорно е, че той би постъпил по тоя начин, ако носеше със себе си въпросния фотографски апарат, който е укрил. Само на обстоятелството, че не е имал подръка фотографски апарат, може да се благодари, че у него не бяха намерени никакви фотографски снимки.“

— Това е достатъчно — каза старшията и се подписа, Той остана много доволен от съчинението си и с чувство на голяма гордост го прочете на младшия полицай.

— Сполучлив излезе — каза му той, — виждате ли, ей така се пише доклад. В него трябва да влезе всичко. Разпитът, разбирате ли, не е проста работа. Главното е да съчиниш хубав доклад, та да им вземеш акъла там горе. Я го доведете опя, нашия, та да свършим тая работа.

— Сега господин ефрейторът — обърна се той важно към Швейк — ще ви отведе в Писек в Bezirksgandarmeriekommando244. Съгласно предписанието би трябвало да ви сложим белезици. Обаче аз мисля, че вие сте възпитан човек и затова белезици няма да ви слагаме. Убеден съм, че вие няма да се опитате да бягате из пътя.

Старшията, явно трогнат от вида на добродушното лице на Швейк, добави:

— И недейте ме споменува със зло. Отведете го, господин ефрейтор, ето доклада.

— Хайде със здраве — рече Швейк меко, — благодаря ви, господин вахмистър, за всичко, което направихте за мене, а като намеря удобно време, ще ви пиша, ако пък ми се случи да мина и друг път оттук, ще се отбия у вас.

Швейк и ефрейторът излязоха на шосето, увлечени в приятелски разговор. Който и да ги срещнеше, щеше да ги сметне за стари познати, които само случаят е събрал заедно, щеше да помисли, че и двамата отиват в града на черква.

— Никога нямаше да ми мине през ума — подхвана Швейк, — че такова едно пътуване до Будейовице е свързано с толкова трудности. Това ми напомня случая с месаря Хаура от Кобилиси245. Една нощ той попаднал в Моран246 при паметника на Палацки. Цяла нощ го обикалял и му се струвало, че стената, край която върви, няма край. Той съвсем се отчаял, на разсъмване бил просто капнал и започнал да вика: „Помощ!“ Когато пристигнали полицаи, той ги попитал откъде се отива за Кобилиси и им казал, че цели пет часа вече върви покрай някакъв зид, който няма свършване. Те го взели със себе си, а в ареста той всичко изпочупил.

Младшият полицай не отговори нищо, само си помисли: „Какви ми ги разправяш? Пак ли почваш приказката за Будейовице?“

Минаха покрай един рибарник и Швейк с интерес попита ефрейтора дали в околността има много бракониери рибари.

— Тука всички са бракониери — отговори ефрейторът, — предишния старши искаха да го хвърлят във водата. Пазачът на рибарника стреля по тях от яза с четина, но нищо не помага. Те слагат тенеке в гащите си.

Младшият полицай се разприказва за прогреса, изказа възхищението си от различните изобретения на хората, от умението им да се мамят едни други и накрая разви нова теория, че тая война била голямо щастие за човечеството, тъй като в сраженията покрай добрите хора щели да бъдат избити и негодниците, и разбойниците.

— И без това на света има повече хора, отколкото е нужно — важно се произнесе той, — плъзнали са като мравки навсякъде, страшно са се разплодили.

Наближиха една крайпътна кръчма.

— Хай, дявол да го вземе, колко студен е днеска вятърът — каза ефрейторът, — аз мисля, че едно шишенце няма да ни навреди. Няма да казвате никому, че ви водя в Писек. Това е държавна тайна.

Пред очите на младшия полицай затанцува инструкцията на централното управление относно подозрителните и съмнителните лица и относно задълженията на всеки полицейски участък: „Да се премахне възможността за общуване на подобни лица с местното население и особено да се внимава при транспорта им до по-горни инстанции да не влизат в излишни разговори със заобикалящите ги.“

— Не бива да разберат кой сте и в какво сте се провинили — отново напомни ефрейторът, — това не им влиза в работата. Не бива да създаваме паника.

— Паниката в тия военни времена е лошо нещо — продължи той, — някой каже някоя глупост и казаното веднага ката лавина се разпространява по цялата околност. Разбирате ли?

— Добре де, аз няма да правя паника — каза Швейк и устоя на думата си. Когато кръчмарят седна да поприказва с тях, Швейк подчерта: — Брат ми казва, че в един часа ще бъдем в Писек.

— Вашият брат си е дошъл в отпуска, а? — попита любопитният кръчмар ефрейтора, който, без да му мигне окото, най-нахално отговори:

— Днеска му изтича!

— Ей, че го извозихме — заяви той усмихнат на Швейк, след като кръчмарят се запиля нанякъде. — Само никаква паника. Военно време е.

Преди да влязат в крайпътната кръчма, ефрейторът беше заявил, че едно шишенце няма да навреди, но той беше проявил голям оптимизъм, тъй като по-късно съвсем забрави да брои шишенцата, а когато те станаха дванадесет, по най-решителен начин заяви, че началникът на околийското полицейското управление до три часа е на обед и е безсмислено да идат по-рано. Освен това навън беше започнала силна виелица. Щяло да има достатъчно време да уредят работата, ако стигнат към четири часа в Писек. До шест имало цели два часа. Както се виждало, те щели да стигнат по тъмно. Изобщо все едно било дали ще тръгнат сега или после. Писек нямало да избяга.

— Ние трябва да сме доволни, че седим на топло — заключи той с решителен тон, — положението на ония от окопите в такова кучешко време е много по-лошо от нашето тук, край печката.

Голямата кахлена печка излъчваше топлина и ефрейторът установи, че тая външна топлина може да се допълни много сполучливо с вътрешна посредством различните ракии и сладки, и мощни, както казват в Галиция.

Кръчмарят в този затънтен кът имаше тъкмо осем вида такива ракии и от скука пиеше под звуците на фъртуната, която свиреше из всеки ъгъл на сградата.

Младшият полицай непрекъснато подканяше кръчмаря да не изостава и го обвиняваше, че пие малко, но това беше явна несправедливост, тъй като последният едва се държеше вече на краката си и непрекъснато искаше да играе фербъл247. Твърдеше също така, че през нощта чул от изток оръдейна стрелба. В отговор на това ефрейторът хлъцна:

— Само никаква паника. За това има специална инструкция.

И той се впусна да обяснява, че инструкцията била сбор от упътвания по дадена наредба. При това той издрънка няколко поверителни наредби. Кръчмарят вече не беше в състояние да разбира нищо и можа да заяви само, че с инструкции война не се печели.

Беше се стъмнило вече, когато ефрейторът реши да тръгнат за Писек. Във виелицата пътят не се виждаше дори и на крачка разстояние и ефрейторът непрестанно повтаряше: „Карай все направо след носа си и ще стигнеш в Писек.“

Когато потрети това изречение, гласът му вече не идваше откъм шосето, а някъде отдолу, където беше се пързулнал по заснежения склон. Като се подпираше на пушката си, той с усилия се изкатери нагоре. Швейк го чу да се смее глухо: „Пързалка.“ След малко обаче той пак се хлъзна надолу по склона и изрева, като заглушаваше вятъра: „Ще падна, паника!“

Младшият полицай се превърна в трудолюбива мравка, която, след като се е събаряла на няколко пъти от някоя стръмнина, най-упорито продължава опитите си да се изкачи горе.

Пет пъти повтори ефрейторът излета си по склона надолу и когато на петия път се изкачи отново при Швейк, безпомощно и отчаяно каза:

— Много лесно бих могъл да ви загубя.

— Няма страшно, господин ефрейтор — каза Швейк, — най-добре ще направим да се вържем един за друг. Така няма да можем да се загубим. Прангите във вас ли са?

— Всеки полицай е длъжен винаги да носи със себе си и пранги — натърти ефрейторът, като се спъна тъкмо в момента, когато се изравни с Швейк, — те са хлябът наш насъщен.

— Хайде тогава да се вържем — подкани го Швейк, — я опитайте.

С майсторско движение полицаят сложи белезниците на едната ръка на Швейк, с другия им края той заключи китката на собствената си дясна ръка и сега те бяха съединени като близнаци. Като се препъваха по шосето, те не можеха да се отдалечат един от друг. Ефрейторът мъкнеше Швейк през купчини камъни, а когато падаше, увличаше със себе си и Швейк. При това белезниците се врязваха в ръцете им и най-после ефрейторът заяви, че тая работа няма да върви така и че белезиците трябва да се отключат. След дълги и упорити напразни усилия обаче да освободи себе си и Швейк от белезиците той въздъхна:

— Ние сме свързани навеки.

— Амин — добави Швейк и те продължиха по трудния път.

Младшият полицай изпадна в пълна депресия и когато след невъобразими страдания късно вечерта пристигнаха в полицейското управление в Писек, по стълбището той изохка съвършено сломен:

— Сега става ужасно. Ние не можем да се разделим.

Ужасното наистина дойде, когато старшията изпрати да повикат околийския началник, ротмистър Кьониг. Първата дума на ротмистъра беше:

— Я ми дъхнете!

— Сега разбирам — каза ротмистърът, като определяше положението с упражненото си и опитно обоняние, — ром, контушовка, смъртоносница, оскорушовка, ореховка, вишновка и ванилена ракия.

— Господин вахмистър — обърна се той към своя подчинен. — Ето виждате ли как не трябва да изглежда полицаят? Това е простъпка, по която ще си каже думата военният съд. Да се заключи в едни белезници с престъпника и да дойде пиян, total besoffen248! Да се домъкне като животно! Свалете им белезниците!

— Какво има? — обърна се той към младшия полицай, който козируваше със свободната си лява ръка.

— Нося доклад, господин ротмистър.

— За вас аз ще изпратя доклад в съда — лаконично му отговори ротмистърът, — господин вахмистър, затворете ги и двамата, сутринта ги доведете на разпит, а доклада от Путим проучете и ми го изпратете в къщи.

Ротмистърът от Писек беше истински чиновник, последователен в преследването на своите подчинени, спец по въпросите на бюрокрацията.

В полицейските участъци на неговата околия никога не можеха да си кажат, че бурята е отминала. Бурята се връщаше с всяко служебно писмо, подписано от ротмистъра, който по цели дни не се занимаваше с нищо друго, освен да изпраща мъмрения, напомняния и предупреждения из цялата околия.

С обявяването на войната над полицейските участъци в Писекско надвиснаха черни облаци.

Атмосферата беше страшно натегната. Гръмотевиците на бюрократизма трещяха и биеха по полицейските вахмистри, по ефрейторите, стражарите и чиновниците. За всяка глупост — дисциплинарно дирене.

— Ако искаме да спечелим войната — казваше ротмистърът при своите инспекции из полицейските участъци, — всяко „а“ трябва да бъде „а“, „б“ — „б“; на всяко „ѝ“ трябва да има кукичка.

Имаше чувството, че е обкръжен от предатели. Стигнал бе до твърдото убеждение, че всеки стражар от околията има някакви грехове, произлизащи от войната, че на съвестта на всеки от тях в това отговорно време тежи някакво сериозно служебно опущение.

А отгоре го бомбардираха със служебни писма, в които министерството на земската отбрана му изтъкваше, че по сведения от министерството на войната войници от Писекска околия преминават към противника.

И го гонеха да следи за лоялността в околията. Положението беше отвратително. Жените от околията изпращаха мъжете си на война и той знаеше, че тия мъже положително обещаваха на жените си, че няма да се оставят да бъдат убити заради негово величество императора.

Черно-жълтият хоризонт започна да се покрива с революционни облаци. В Сърбия, в Карпатите частите преминаваха към противника. Двайсет и осми полк, единадесети полк. В последния войници от Писекско. В тоя предреволюционен задух новобранците от Водняни пристигнаха с карамфили от черен органдин на петлиците си. През Писекската гара минаваха войниците от Прага и хвърляха обратно цигарите и шоколада, които дамите от писекското общество им подаваха в конските вагони.

Друг път мина една бойна дружина и няколко писекски евреи извикаха: „Heil, nieder mit den Serben.“249

Те ядоха такъв бой, че след това цяла седмица не можаха да се покажат на улицата.

А междувременно, докато ставаха тия епизоди, които ясно говореха, че когато черковните органи свирят „Боже, императора пази!“, всичко това е само изтъркана позлата и всеобщо лицемерие, полицейските участъци попълваха въпросниците със стереотипни отговори а ла Путим. Според тях всичко беше в най-добър ред, никъде не се водеше агитация против войната, духът на населението беше римско едно а, а ентусиазмът — римско едно а-б.

— Вие не сте полицаи, а общински пъдари — казваше ротмистърът през време на обиколките си, — вместо да засилите бдителността си с хиляда процента, вие постепенно се превръщате в добитък.

След като направеше това зоологическо откритие, той добавяше: „Търкаляйте се в къщи и си мислете: «Mit ganzem Krieg kan man uns am Arsch lecken.»“250.

После винаги следваше изброяване на всички задължения на нещастните полицаи, доклад върху международното и вътрешно положение и заключение, че е нужно да се пипа със здрава ръка, за да се тури ред и да няма кръшкане. След като очертаеше лъчезарния лик на полицейското съвършенство, с единствената цел да се укрепи австрийската монархия, следваха заплахи, дисциплинарни дирения, премествания и псувни.

Ротмистърът бе твърдо убеден, че стои на някакъв пост, че спасява нещо и че всички тия полицаи от подчинените му полицейски участъци са мързелива паплач, егоисти, подли типове, мошеници, които разбират само от ракия, бира и вино. И понеже имаха незначителни приходи, той беше убеден, че за да могат да пиянствуват, те вземат подкупи и бавно, но сигурно разоряват Австрия. Единственият човек, на когото се доверяваше, беше подчиненият му старши полицай от околийското управление, който обаче в кръчмата редовно се изразяваше по следния начин: „Ден не минава да си нямам главоболие с тоя наш дърт глупак…“

Ротмистърът проучваше „берихта“251 на старшията от Путим относно Швейк. Пред него стоеше старшията Матейка и мислено пращаше по дяволите и ротмистъра, и всичките му доклади, тъй като долу в „Отава“ го чакаше компанията, с която играеше „шнопс“252.

— Миналия път ви казах, Матейка — проговори ротмистърът, — че най-големият идиот, когото съм срещал, е старшията от Противин, но ако съдя по тоя доклад, старшията от Путим далеч го е надминал. Та как може тоя войник, когото доведе оня негодник, пияницата-ефрейтор, и с когото се бяха заклещили като кучета, да е шпионин? Той навярно е най-обикновен дезертьор. Тук старшията е струпал такива глупости, че всяко дете от пръв поглед ще познае, че тоя идиот е бил пиян като папски прелат253.

— Доведете веднага войника! — заповяда той, след като разглежда още известно време рапорта от Путим. — Никога в живота си не съм виждал такъв сбор от идиотщини. А на всичкото отгоре ми праща тоя подозрителен тип с такова говедо като ефрейтора. Но тия хора малко ме познават, аз мога да обърна и другия край. Щом човек не ги кара по три пъти на ден да боядисват гащите от страх, те остават с убеждението, че могат да кълцат сол и пипер на главата му.

Ротмистърът се разприказва, че полицаите днес били отрицателно настроени към всички заповеди, че от начина, по който съставяли докладите си, веднага се виждало, че всеки старши полицай си бие шега със службата и не пропуща случай да забърка някоя каша.

Щом отгоре им обърнат внимание, че не е изключена възможността по територията да се скитат чужди разузнавачи, старшите полицаи започват да ги фабрикуват на едро и ако войната продължи още малко, ще се получи една такава лудница, че… Ротмистърът заповяда веднага да телеграфират на путимския старши на следния ден да дойде в Писек. Той щял да му избие от главата това „огромно събитие“, за което пише в началото на рапорта си.

— От кой полк избягахте? — посрещна ротмистърът Швейк.

— От никой.

Ротмистърът погледна Швейк, но по спокойното му лице прочете такова безгрижие, че попита:

— Как се сдобихте с униформа?

— Всеки войник, като го мобилизират, получава форма — отговори Швейк със спокойна усмивка, — аз служа в деветдесет и първи полк и не само че не съм избягал от него, но напротив.

Думата „напротив“ той придружи с такава интонация, че ротмистърът направи жалостива гримаса и попита:

— Как така напротив?

— Работата е много проста — повери му Швейк, — аз отивам в полка си, аз го търся, а не бягам от него. Аз нищо друго не желая, освен колкото се може по-скоро да стигна в полка. Целият съм станал вече нервен от тая работа, защото по всичко личи, че се отдалечавам от Будейовице. А помислете, там ме чака целият полк. Господин старшията в Путим ми показа на картата, че Будейовице е на юг, а вместо това ме праща на север.

Ротмистърът махна с ръка, сякаш искаше да каже: „Той не само изпраща хората на север, но прави и още по-лоши неща.“

— Вие, значи, не можете да намерите полка си — каза той. — И бяхте тръгнали да го търсите, а?

Швейк му обясни положението. Той спомена Табор и всички места, през които бе минал на път за Будейовице: Милевско — Кветов — Враж — Малчин — Чижова — Седлец — Хораждьовице — Радомишъл — Путим — Щекно — Страконице — Волин — Дуб — Водняни — Противни — и пак Путим.

С голям ентусиазъм Швейк обрисува своята борба със съдбата. Как на всяка цена, въпреки всички пречки, е искал да стигне в Будейовице и как всичките му усилия отивали напразно.

Той говореше пламенно, а ротмистърът през това време механически чертаеше с молив върху къс хартия омагьосания кръг, от който добрият войник Швейк на път за полка не можал да излезе.

— Та това е херкулесовото постижение — каза той най-сетне, след като с удоволствие беше изслушал описанието на Швейк и уверенията му, че страшно го било яд, задето не е можал толкова време да се добере до полка си, — вие трябва да сте представлявали величествена гледка, когато сте се въртели така около Путим.

— Всичкото можеше да се разреши още тогава — забеляза Швейк, — ако не беше старшията в това нещастно гнездо. Той изобщо не ме пита за нищо, нито как се казвам, нито от кой полк съм и всичкото му се струваше някак си много чудно. Той трябваше да нареди да ме закарат в Будейовице и там в казармата вече щяха да му кажат дали съм аз тоя Швейк, който търси полка си, или съм някакъв съмнителен човек. Днес вече втори ден да съм си в полка и да изпълнявам войнишките си обязаности.

— Защо не им обърнахте внимание в Путим, че имат грешка?

— Защото видях, че е безполезно да се говори с тях. Та това още старият кръчмар Рампа от Винохради го казваше. Когато някой искаше да пие на вересия у него, той го уверяваше, че идват моменти, когато всеки от нас става глух като пън.

Ротмистърът не му мисли много. Той реши, че такова кръгово пътешествие на човек, който иска да иде в полка си, е признак на най-дълбока човешка дегенерация. И като спази всички правила и прелести на канцеларския стил, ротмистърът предаде за написване следното:

За Швейк пътуването с влак от Писек до Будейовице мина много бързо. Негов спътник беше един млад полицай, новак, който не сваляше очи от Швейк и много се безпокоеше да не би Швейк да избяга. През целия път той се мъчеше да намери разрешение на трудната проблема: „Ами ако бъда принуден сега да ида по малка или по голяма нужда, какво ще направя?“

И разреши трудната проблема, като накара Швейк да му стои диван чапраз.

Из целия път от гарата до Марианските казарми в Будейовице той не откъсна поглед от Швейк и колкото пъти минеха край някой ъгъл или пресечеха кръстопът, той сякаш между другото започвате да обяснява на Швейк колко „С“ патрони получават при всеки конвой. Швейк изказваше увереност, че никой полицай няма да стреля по улицата, тъй като би могло да се случи нещастие.

Полицаят му възразяваше и така, спорейки, те стигнаха в казармата.

Там вече втори ден бе дежурен поручик Лукаш. Без да предполага нещо, той седеше в канцеларията на бюрото си. В тоя миг му доведоха Швейк.

— Господин поручик, разрешете да доложа. Ето ме пак при вас — изкозирува Швейк тържествено.

На тая сцена присъствува офицерският кандидат Котятко, който по-късно я описваше много реалистично. След рапорта на Швейк поручик Лукаш подскочил, хванал се за главата и паднал възнак върху Котятко. След като го свестили, Швейк, който през цялото време козирувал, повторил: „Господин поручик, разрешете да доложа. Ето ме пак при вас!“ И тогава поручик Лукаш, пребледнял, с разтреперана ръка взел книжата, с които бил изпратен Швейк, подписал ги, помолил всички да излязат, на полицая казал, че всичко е наред, и се затворил с Швейк в канцеларията.

Така свърши походът на Швейк към Будейовице. Положителни сме, че ако му бяха предоставили свобода на движение, той и сам щеше да стигне в Будейовице. Хвалбите на властите, че те откарали Швейк на местослуженето му, почиват на недоразумение. При неговата енергия и несломима воля за борба намесата на властите в случая имаше само характер на слагане пръти в колелата на колесницата му.

Швейк и поручик Лукаш взаимно се гледаха в очите. Очите на поручика светеха с някакъв страшен, ужасен и отчаян блясък, а Швейк го гледаше нежно и любвеобилно, сякаш беше намерил загубената си любима.

В канцеларията бе тихо като в черква. Чуваше се само как някой се разхожда вън в коридора. Някакъв прилежен школник, който поради хрема (това личеше по гласа му) беше останал в казармата, зазубряше наизуст „Как да се приемат в укрепленията членовете на императорския дом“. Чуваше се ясно: „Sobald die höchste Herrschaft in der Nähe der Festung anlag, ist das Geschütz auf allen Bastionen und Werken abzufeuern, der Platzmajor empfängt diesekbe mit dem Gegen in der Hand zu Pferde, und reitet sodann vor.“254

— Млъквайте най-сетне там — изрева към коридора поручикът — и се махайте но дяволите! Ако имате температура, стойте си в помещението и лежете.

Старателният школник се отдалечи и само от края на коридора като тихо ехо продължи да долита неговото гъгнене: „In dem Augenblicke, als der Kommandant saluriert, ist das Abfeuer des Geschützes zu viederholen welches bei dem Absteigen der höchsten Herrshaft zum drittenmale zu geschehen hat“255.

Поручикът и Швейк продължаваха да се гледат мълчаливи. Най-после поручик Лукаш каза с груба ирония:

— Добре ми дошъл, Швейк, в Ческе Будейовице. Който трябва да бъде обесен, никога не се удавя. За вас издадоха вече и заповед за арестуване. Още утре ще се явите на полкови рапорт. Аз няма вече да се ядосвам с вас. Достатъчно ме изтормозихте и търпението ми се изчерпа. Не мога да разбера как съм могъл да живея толкова дълго време с такъв идиот като вас…

Той започна да ходи по канцеларията.

— Не, това е ужасно. Сега ми е чудно как не съм ви застрелял! Какво можеха да ми направят! Нищо. Щяха да ме освободят. Разбирате ли?

— Тъй вярно, господин поручик, напълно ви разбирам.

— Швейк, недейте започва пак с дивотиите си, защото сега вече наистина ще се случи нещо. Сега най-после ще ви извия врата. Вие степенувахте идиотщината си до крайност и стигнахте най-после до катастрофа.

Поручик Лукаш потри ръце:

— С вас вече е свършено, Швейк.

Той се върна към масата си, написа няколко реда на един къс хартия, извика свръзката на канцеларията и ѝ заповяда да заведе Швейк при тъмничаря, на когото да предаде бележката.

Швейк бе отведен през двора и поручикът с нескривана радост видя как тъмничарят отключи вратата с черно-жълтата табелка: „Regimentsarrest“256, как Швейк хлътна в тая врата и как след малко тъмничарят излезе сам оттам.

— Слава богу — гласно изрече мисълта си поручикът, — най-после!

В тъмното пространство на душегубката на Марианската казарма Швейк бе посрещнат сърдечно от един дебел школник, който се търкаляше на сламеника. Той беше единственият арестант и скучаеше сам вече втори ден. На въпроса на Швейк защо е попаднал тук, той отговори, че за дреболия. По-миналата нощ в пияно състояние набил погрешка един артилерийски офицер под аркадата на площада. Собствено той не го бил дори, а само свалил фуражката от главата му. Това се случило така: артилерийският офицер стоял под аркадата и чакал някоя проститутка по всяка вероятност. Обърнат бил гърбом към школника и затова последният го оприличил на един свой познат на име Матерна Франтишек.

— И той беше такова пале — разправяше школникът на Швейк. — Приближих се незабелязано до него, пернах му фуражката от главата и казах: „Сервус, Франци!“ А той, идиотът му с идиот, веднага изсвири на патрула, който ме отведе.

— Може — допусна школникът — в разправията да съм му ударил някоя, но смятам, че това не променя работата, защото се касае за явна грешка. Той сам признава, че съм казал: „Сервус, Франци!“, докато неговото собствено име е Антон. Това е ясно като бял ден. Мене може да ми навреди само това, че избягах от болницата, и ако се разкрие историята с кранкенбуха257 …

— Когато ме мобилизираха — продължи той, — аз преди всичко си наех квартира в града и започнах да полагам усилия да се сдобия с ревматизъм. Три пъти подред се насмуквах порядъчно и след това отивах и лягах в една шкарпа край града. Когато валеше дъжд, изувах си и обувките. Но не помогна. Тогава посред зима започнах да се къпя в Малша. Цяла седмица се къпах, но постигнах тъкмо обратните резултати. Аз, брат, така се закалих, че после издържах да лежа по цяла нощ върху снега на двора на къщата, в която живеех, а сутрин, когато хазаите ме събуждаха, краката ми бяха така топли, сякаш са били обути в топлинки от камилска вълна. Поне ангина да бях получил, а то все нищо ми нямаше. Даже и един обикновен трипер не можах да хвана. Всеки ден ходех в „Порт Артур“258, някои от колегите бяха получили вече възпаление на мъдете, започнаха да прилагат по отношение на тях дори и оперативно лечение, а аз все си оставах имунен! Марко Тотев, приятелю, по най-нехристиянски начин. Но най-сетне в „При розата“ аз се запознах с един инвалид от Хлубока. Той ме покани да го посетя някоя неделя. Още на другия ден краката ми щели да отекат като диреци. Той имащо игла и спринцовка и наистина, след като го посетих, аз едва се довлякох в къщи. Не ме измами тая златна душа. Най-после бях се сдобил с мечтания мускулен ревматизъм. Веднага в болницата — и всичко беше наред. А след това щастието ми се усмихна още веднъж. В Будейовице преместиха баджанака ми доктор Масак от Жижков и на него трябва да благодаря, задето останах толкова дълго в болницата. Той щеше да ме освободи и съвсем, но аз провалих всичко с тоя нещастен кранкенбух! Идеята ми беше добра, знаменита. Набавих си един голям тефтер, залепих му етикет, на който написах художествено: „Krankenbuch des 91 Red.“259. Графите и всичко останало беше наред. Записвах там фиктивни имена, температури, различни болести и всеки ден следобед, след визитация, най-нахално с книгата под ръка излизах в града. На вратата стояха хора от опълчението, така че и от тази страна бях напълно сигурен. Покажа книгата, а те на всичко отгоре ми и козируват. След това отивах у един познат чиновник в данъчното управление, там се преобличах цивилен и отивах в кръчмата, където компания от добри познати водехме различни родоизменнически разговори. После станах толкова нахален, че вече не се и преобличах цивилен и ходех униформен по кръчмите и града. На леглото си в болницата се връщах чак на разсъмване, а когато се случваше нощем да ме спре патрул, аз показвах кранкенбуха на деветдесет и първи полк и никой не ме питаше за нищо повече. На входа на болницата отново показвах мълком книгата и винаги успявах по някакъв начин да се добера на леглото си. Нахалството ми порасна до такава степен, че аз вече взех да си въобразявам, че никой нищо не може да ми направи и така най-после се стигна до съдбоносната грешка оная нощ под аркадата на площада. Грешка, приятелю, която по безспорен начин доказа правотата на пословицата: „Веднъж със стомна за вода, дваж със стомна за вода, докато се счупи…“ Главозамайването предхожда падението. Всичко си остава суета. Икар изгори крилете си. Човек би искал да бъде гигант, брат — а е нищо и никакво лайно. Никога да не вярваш на случая, да си удряш плесници сутрин и вечер и да си повтаряш, че предпазливостта никога не е излишна, че много арно не е на арно. След вакханалии и оргии винаги настъпва морален махмурлук. Това е природен закон, мили ми приятелю. Като си помислих, че провалих освобождаването си от служба, че можех да бъда felddienstunfähig260. Да имаш такава протекция и да… Можех да се търкалям в някоя канцелария в щаба на допълващия полк, но моята непредпазливост ми счупи главата.

Школникът завърши изповедта си тържествено:

— Дойде ред и на Картаген, от Ниниве, мили приятелю, останаха развалини, но горе главата! Нека не си мислят, че като ме пратят на фронта, аз ще дам поне един изстрел. Полкови рапорт! Изключване от Школата! Да живее Н. В. кретенизмът! Притрябвало ми е да им кисна в Школата и да държа изпити. Кадет, фелдфебел-школник, подпоручик, поручик. Да им пикая на чиновете: Offiziersschule, Behandling jener Schüler derselben, welche einen jahrgang reportieren müssen!261 Просто да се побъркаш. Пушката на лявото рамо ли се носи или на дясното? Кандидат-подофицерът колко нашивки има? Evidenzhaltung der Militärreservemänner262!

— Дявол да го вземе, няма какво да пушим, брат! Искате ли да ви науча да плюете по тавана? Ето погледнете, това се прави така. Мислете при това за нещо хубаво и вашето желание ще се сбъдне. Ако обичате да пиете бира, мога да ви препоръчам отличната вода ей там в каната. Ако сте гладен и искате да похапнете хубаво, препоръчвам ви „Гражданска беседа“. Мога да ви препоръчам също така, ако ви е скучно, да пищете стихове. Тук успях да съчиня вече цяла епопея:

— Виждате ли, приятелю — продължи дебелият школник, — пък някои разправят, че уважението към нашата мила монархия сред народа намалявало. Затворникът, който няма какво да пуши и когото чака полкови рапорт, дава най-блестящ пример на привързаност към трона. В песните си той възпява своята родина, заплашена от всички страни с пердах. Лишен е от свобода, но от устата му текат стихове на непоколебима преданост. Моритури те салутант, цезар! Тези, които ще умрат, те поздравяват, императоре! Но тъмничарят е вагабонтин. Голяма пасмина са твоите служители. Завчера му дадох пет крони да ми купи цигари, а той, мизерникът, ми казва тая сутрин, че тук било забранено да се пуши, че щял да си има разправии заради мене, а петте крони щял да ми върне, когато му требват заплата. Да, приятелю, днес аз вече не вярвам на никого. Най-хубавите принципи са потъпкани. Да ограбваш затворниците, представете си! И на всичкото отгоре тоя тип по цял ден си пее: „Wo man singt, da legt dich sicher nieder, böse Leute haben keine Lieder!“264. Нехранимайко, уличник, вагабонтин, предател!

Сега на свой ред школникът попита Швейк в какво се състои вината му.

— Полка сте търсили, а? — каза той. — Хубава екскурзия сте направили. Табор, Милевско, Кветов, Враж, Малчин, Чижова, Седлец, Хораждьовице, Радомишъл, Путим, Щекно, Страконице, Волин, Дуб, Водняни, Противин, Путим, Писек, Будейовице. Трънлив път. И вие, значи, утре сте на полкови рапорт? Братко мой, на лобното място ние пак ще се срещнем. Нашият полковник Шрьодер пак ще се зарадва. Нямате представа как му действуват полковите афери. В такива случай той винаги започва да снове из двора като побъркан пес и плези език като стара кранта.

А пък да чуете приказките, напомнянията му! През цялото време пръска слюнки наоколо си като някоя лигава камила. И приказките му нямат свършване. Всеки миг очаквате да настъпи някаква катастрофа, най-малко-то да се съборят Марианските казарми. Познавам го много добре, защото съм присъствувал вече на такъв полкови рапорт. Постъпих в казармата с ботуши и цилиндър на главата и понеже шивачът не беше довършил навреме формата ми, излязох на плаца заедно с останалите школници и така, както си бях с ботуши и цилиндър, се наредих и марширувах с другите на левия фланг. Полковият командир Шрьодер препусна с коня към мене и малко остана да ме повали. „Donnerwetter!265 — изрева той така, че трябва да се е чуло чак на Шумава. — Was machen Sie heir, Sie Zivilist?266“. Отговорих му най-възпитано, че съм школник и наред с останалите школници участвувам в учението. Трябваше да го видите. Дърдори половин час и едва тогава забеляза, че козирувам с цилиндър на глава. Тогава той извика да му се представя следния ден на полкови рапорт, пришпори коня си и от яд го подкара бог знае накъде като ездач от някое диво племе, после пак довтаса и отново рева, беснува, би се в гърдите и заповяда мигновено да ме отстранят от плаца, да ме изпратят в ареста. На полковия рапорт той ми друсна четиринайсет дена под оръжие, заповяда да ме облекат в едни невъзможни дрипи от склада и ме заплаши, че ще ми скъса образовките.

„Школникът — говореше на всеуслишание глупостите си тоя простак полкови командир — е нещо възвишено, той е ембрион на славата, начална степен във военната йерархия, школниците са герои. Школникът Волтат, след като издържа обичайния изпит, бе произведен кандидат-подофицер и отиде доброволец на фронта. Там той плени петнадесет вражи войници и като ги предаваше в щаба, бе разкъсан от снаряд. Пет минути по-късно дойде заповед за произвеждането му в чин фелдфебел-школник. И вас може да ви очаква такова блестящо бъдеще, авансиране в службата, отличия, и вашето име би могло да бъде записано в златната книга на полка.“

Школникът плю:

— Виждате ли, приятелю, и такива говеда се раждат под слънцето. Да им плюя на всичките школнишки отличия и на всичките привилегии: „Вие, школникът, сте говедо.“ Колко хубаво звучи: „Вие сте говедо“, а не просташкото: „Ти си говедо“. А след смъртта си ще получите сигнум лаудис267 или голям сребърен медал. На Н. В. доставчици на трупове със звездички и без звездички. Колко по-щастлив е всеки вол. Направо го заколват в кланицата и не го мъкнат предварително по учения и стрелби.

Дебелият школник се търколи на другия сламеник и продължи:

— Едно е сигурно. Всичко това един ден ще изгърми, така не може да продължи вечно. Опитайте се да помпате със слава някоя свиня, ще видите, че в края на краищата рано или късно тя неизбежно ще експлодира. Ако ме изпратят на фронта, ще взема да напиша на вагона:

Вратата се отвори и влезе тъмничарят, който им донесе четвърт дажба войнишки хляб и прясна вода.

Без да става от сламеника, школникът се обърна към тъмничаря със следните слова:

— Колко възвишено и красиво е, че посещавате затворниците, о света Агнесо на деветдесет и първи полк! Добре дошъл, ангеле на благотворителността, твоето сърце е преизпълнено със състрадание. Ръцете ти са обременени с кошници най-различни ястия и пития и ти идеш да намалиш нашата горест. Никога не ще забравим благодеянията ти. Ти си лъчезарно видение в нашия мрачен затвор.

— Ще ви видим шегите утре на полковия рапорт — измърмори тъмничарят.

— Само недей съска, пор такъв — отговори му от нара школникът, — кажи ми по-добре, какво ще направиш, ако трябва да затвориш десет школника? Недей гледа толкова глупаво, ключарю на Марианските казарми. Ще затвориш двайсет, а десет ще пуснеш, съсел такъв. Ех, боже мой, да бях министър на войната, ти тогава щеше да разбереш как се служба служи! Знаеш ли теоремата, че ъгълът на падането е равен на ъгъла на отражението! Само за едно нещо те моля: посочи, дай ми опорна точка някъде във вселената и ще вдигна цялата земя заедно с тебе, будала с будала!

Тъмничарят опули очи, потрепера и тръшна вратата подире си.

— Взаимоспомагателно дружество за премахване на тъмничарите — каза школникът, разделяйки справедливо дажбата хляб на две части, — според параграф шестнайсети от военния правилник затворниците в казармите до произнасяне на присъдата трябва да получават редовна дажба, ала тук законът прериен важи, силен ли си, твойто право сал тежи.

Те седяха на нара и гризяха войнишкия хляб.

— При тъмничаря най-добре личи — продължи размишленията си школникът — доколко войната озверява хората. Положително и нашият тъмничар, преди да постъпи на военна служба, е бил млад човек с идеали, русокос херувим, нежен и отзивчив към всекиго, защитник на нещастните, страната на които е вземал винаги при сбиване за моми по сборовете в своя роден край. Няма съмнение, че всички са го уважавали, но днес… Боже мой, с какво удоволствие бих го ударил през устата, бих му очукал главата о нара, бих го хвърлил надолу с главата в нужника. И това, приятелю, е доказателство за абсолютното озверяване на мисълта при изпълнение на военния занаят.

Школникът запя:

— Мили приятелю — продължи той изложението си, — ако разгледаме всичко това в мащабите на нашата мила монархия, стигаме до неизбежното заключение, че положението ѝ не се отличава много от хала на Пушкиновия вуйчо. С оглед на това, че вуйчо му е бил с единия си крак в гроба, Пушкин писал, че не оставало нищо друго освен:

Отново се чу как ключът изтрака в ключалката и тъмничарят запали газената лампа в коридора.

— Светъл лъч в мрака! — извика школникът. — Просветата прониква в армията! Лека нощ, господин тъмничарю, поздравете всички началства и приятни сънища. Нека ви се присъни, да речем, че сте ми върнали вече петте крони, които ви дадох, за да ми купите цигари, и които вие пропихте за мое здраве. Спете спокойно, чудовище!

Те чуха как тъмничарят изръмжа нещо за утрешния полкови рапорт.

— Отново сами — каза школникът, — сега аз ще посветя последните си мигове преди спането на доклад и лекция на тема: Как с всеки изминат ден се разширяват зоологическите познания на различните подофицерски и офицерски чинове във войската. За да се изфабрикува нов военен жив материал — военносъзнателни хапки за оръдейните дула, необходими са сериозни проучвания по естествена история или книги като: „Източници за стопанско благосъстояние“, издадена от Кочи, където на всяка страница се срещат думите: говедо, прасе, свиня. В последно време обаче виждаме, че нашите напредничави военни среди въвеждат нова терминология за новаците. В единадесета рота кандидат-подофицерът Алтхоф употребява думите: енгадинска коза. Ефрейторът Мюлер, немски учител от Кашперските планини, нарича новобранците чешки порове, фелдфебелът Зондернумер ги нарича волски жаби, йоркширски диви свини и обещава да ги препарира. Той върши това с такава вещина, сякаш произлиза от семейство на препаратори. Всички началства се стремят да внедрят у подчинените си любов към родината чрез особени помощни средства, като реване и танцуване около новобранците, бойни викове, които напомнят за африканските диваци в момент, когато са се наканили да одерат невинна антилопа или да пекат бут от мисионер, приготвен за изяждане. Всичко това, разбира се, не се отнася за немците. Ако уредникът Зондернумер спомене нещо за „бандата от смукачи“, веднага добавя die tschechische269, за да не се обидят немците и да не помислят, че се отнася за тях. При това всичките чинове от единадесета рота пулят очи също като онова бедно куче, което от лакомия глътнало сюнгер, натопен в масло, и после не могло да го повърне. Веднъж аз чух един разговор на отборника Мюлер с кандидат-подофицера Алтхоф относно по-нататъшния начин на процедиране при обучаване на опълчението. В тоя разговор особено изпъкваха думите като: „Ein paar Ohrfeigen“270. Първоначално аз помислих, че се е случило нещо помежду им, че немското единство е започнало да се руши, но се излъгах, чиста работа. Ставаше дума наистина само за войниците.

„Когато една такава чешка свиня — мъдро съветваше кандидат-подофицерът Алтхоф — дори и след като е изпълнила трийсет пъти «легни», не се е научила да стои изправена като свещ, не е достатъчно само да ѝ удариш няколко през устата. Ръгни я тогава с юмрук в корема, а с другата ръка ѝ нахлузи шапката до ушите и кажи: «Кръгом!», а като се обърне, ритни я в задника и ще видиш как работата ще тръгне и как има да се смее офицерският кандидат Дауерлинг.“

— Сега, приятелю, трябва да ви кажа нещо за Дауерлинг — продължи школникът, — за него новобранците от единадесета рота говорят така, че винаги ме карат да си спомням разказите на самотната бабичка от крайграничната мексиканска ферма за легендарния мексикански бандит. Дауерлинг се ползува с името на човекоядец, антропофаг от австралийско племе, който изяжда диваците от другите племена, когато му паднат в ръцете. Жизненият му път е бляскав. Наскоро след неговото раждане дойката му паднала заедно с него и малкият Конрад Дауерлинг се ударил в главичката. И днес още на главата му личи такава вдлъбнатина, сякаш някаква комета се е блъснала в Северния полюс. Тогава всички се усъмнили дали ще излезе нещо от него, ако преживее сътресението на мозъка. Само баща му, полковникът, не губел надежда и твърдял, че това никак не може да му попречи, тъй като — а това се разбирало от само себе си — младият Дауерлинг, след като пораснел, щял да се посвети на военна кариера. Младият Дауерлинг след страхотна борба с четирите класа на долния курс на реалката, която завършил като частен ученик, при което накарал първия си домашен учител преждевременно да се поболее и пощурее, а втория да скочи от отчаяние от кулата на „Свети Стефан“271 във Виена, постъпил в Хайнбургското военно училище. Във военните училища никога не се е отдавало значение на общата култура, тъй като тя в повечето случаи се явява излишна за австрийските действуващи офицери. За тях военният идеал винаги се е състоял единствено в игра на войничета. Културата облагородява душата, а това съвсем не е нужно в казармата. Колкото офицерството е по-грубо, толкова по-добре.

Кадетът Дауерлинг не могъл да се прояви във военното училище дори по ония предмети, които всеки горе-долу овладявал. И във военното училище продължавали да се проявяват последиците от обстоятелството, че Дауерлинг като дете си бил ударил главичката.

Отговорите, които давал на изпитите, ясно говорели за това нещастие. Те се отличавали с такава глупост и заплетеност, че били смятани направо за класически. Преподавателите от военното училище не го наричали инак освен „unser braver Trottel“272! Глупостта му била така поразителна, че съществувала голяма надежда след няколко десетилетия да попадне в Терезианската военна академия или в министерството на войната.

Когато избухна войната и всички млади кадетчета бяха произведени офицерски кандидати, в списъка на произведените в Хайнбург бил включен и Конрад Дауерлинг. Така той попаднал в деветдесет и първи полк.

Школникът си отдъхна и продължи по-нататък:

— Като издание на министерството на войната излязла книгата „Drill oder Erziehing“273, от която Дауерлинг научил, че войниците трябва да бъдат държани в ужас. Успехът на обучението зависел от степента на ужаса. И в тая работа той винаги постигал успех. Войниците, за да не слушат крясъците му, се пишели болни по цели взводове, това обаче не се увенчавало с успех. Който се пишел болен, получавал три дни „verschärft“274. Впрочем знаете ли вие какво значи това „фершерфт“? Цял ден ви разкарват по плаца, а през нощта ви затварят в ареста. Така се стигнало дотам, че в ротата на Дауерлинг нямало болни. „Болните“ лежали в дупката. На плаца Дауерлинг все още спазва оня непринуден казармен тон, който започва с думата „свиня“ и завършва със странната зоологическа загадка „свинско куче“. При това той е много либерален. Предоставя на войниците си свобода на избор. Казва: „Какво искаш, слоне, да ти ударя няколко в носа или три дена «фершерфт»?“ Ако някой избере „фершерфт“, все пак получава преди това два пестника в носа, а освен това Дауерлинг му дава следното обяснение: „Ей, че си страхливец, страх те е за зурлата ги, ами какво ще правиш после, когато започне да стреля тежката артилерия?“

Веднъж, като разби окото на един новобранец, той се изрази така: „Pah, was für Geschichten mit einem kerl, er muss so wie so krepieren“275. Същото казваше и фелдмаршал Конрад фон Хьоцендорф276. „Die Soldaten müssen so wie so krepieren“277.

Любимо и ефикасно възпитателно средство на Дауерлинг е следното: свиква войниците чехи и им изнася лекция, в която говори за военните цели на Австрия, като им обяснява и общите методи за военно възпитание: от белезиците до бесилото и разстрела. В началото на зимата, преди да постъпя в болницата, провеждахме ученията си на плаца в съседство с единадесета рота. И щом дадяха почивка, Дауерлинг се обръщаше с реч към новобранците чехи.

„Аз зная — започваше той, — че сте негодници и че от главите ви трябва да се избие всяка налудничавост. С чешкия си език няма да стигнете даже под бесилото. Най-висшият ни командир също е немец. Чувате ли? Himmellaudan, nieder!278“

Всичко живо ляга и както лежат на земята, Дауерлинг се разхожда пред тях и ораторствува:

— „Nieder“ ще си остане „nieder“ дори и да изгниете в калта. „Nieder“ е съществувало даже и в древния Рим. Още тогава всички мъже от седемнайсет до шейсетгодишна възраст са били свиквани във войската и са служели по трийсет години по бойните полета, а не са се търкаляли като свине в казармите. Още тогава е съществувал единен военен език и единно командуване. Много интересно е да се знае как биха погледнали господа римските офицери, ако войниците им заговореха etrurisch279. Така и аз искам всички да отговаряте на немски, а не на вашата патагонщина. Виждате ли колко хубаво е да се лежи в калта, а сега представете си, че на някой от вас му омръзнела лежи и стане. Какво ще направя аз? Ще му разчекна устата до ушите, защото това е нарушение на чинопочитанието, неподчинение, бунт, провинение срещу задълженията на редовния войник, нарушение на уставите и дисциплината, пренебрегване на служебните предписания изобщо, от което следва, че такъв тип го чака въжето и Verwirkung des Anspruches auf die Achtung der Standesgenossen280.

Школникът замълча и след малко пак продължи. През време на почивката очевидно той мислено си беше набелязал плана, по който да разгърне описанието на обстановката в казармата.

— Това се случи през времето на капитан Адамичка, а той беше съвършено апатичен човек. В канцеларията си обикновено гледаше в празното пространство, сякаш беше кротък луд, а изражението му беше такова, като че ли искаше да каже: „Изяжте ме, мухи!“ А на батальонен рапорт само един бог знаеше какво си мислеше. Веднъж на батальонен рапорт един войник от единадесета рота поискал разрешение да се оплаче от офицерския кандидат Дауерлинг, който предния ден на улицата го нарекъл чешка свиня. Като цивилен войникът беше книговезец, национално осъзнат работник.

„Такава е, значи, работата? — тихо казал капитан Адамичка, тъй като той винаги говореше тихо. — Това, значи, ви казал той снощи на улицата? Трябва да се установи дали сте имали разрешение да излезете от казармата.“ След известно време капитан Адамичка заповядал да извикат подателя на оплакването.

— Установи се — рекъл той пак тихо, — че тоя ден ви е била разрешена отпуска до десет часа вечерта. И затова няма да бъдете наказан. Abtreten!281

За същия капитан Адамичка след това разправяха, че имал чувство за справедливост и затова го изпратиха на фронта. На негово място дойде капитан Венцел. А той, колкото се отнася до националистическите разправии, беше истинско дяволско изчадие. В негово лице офицерският кандидат Дауерлинг си намери майстора. Капитан Венцел е женен за чехкиня и изпитва най-голям ужас от националистическите спорове. Преди години, когато служел като капитан в Кутна гора, в един хотел той наругал в пияно състояние оберкелнера и го нарекъл чешка сволоч. Обръщам внимание, че в обществото капитан Венцел говори изключително чешки, както и у дома си, и че синовете му се учат на чешки език. Но казана дума — хвърлен камък. Местният вестник напечатал това, а един депутат във Виенския парламент подал интерпелация за държането на капитан Венцел в хотела. Венцел по тоя случай имал големи неприятности, тъй като това съвпадало с предстоящото гласуване на военния бюджет и пияният капитан Венцел от Кутна гора със своето държане само усложнил положението.

По-късно капитан Венцел научил, че цялата тая попара му била надробена от подофицер-школника Зитко, който изпратил съобщението във вестника. Между него и капитан Венцел се били установили отношения на вражда още от времето, когато Зитко в една компания в присъствието на капитан Венцел се впуснал да разсъждава за величието на природата и нищожеството на човека. Според него достатъчно било да се погледне божията природа, да се съзерцава как облаците покриват хоризонта, как на кръгозора се извишават планините, как водопадът реве в гората и как птиците пеят.

„Достатъчно е — рекъл подофицер-школникът Зитко — да се замислим върху това, какво представлява който и да било капитан в сравнение с природата. Същата нула, както и всеки подофицер-школник.“

Понеже военните господа тогава били напоркани, капитан Венцел поискал да набие философа Зитко като добиче. Враждата им се засилила и капитанът започнал да тормози Зитко при всеки удобен случай, още повече, че казаното от подофицер-школника Зитко станало пословично.

„Какво представлява капитан Венцел в сравнение с величествената природа?“ — това станало известно из цяла Кутна гора.

„Аз ще го накарам да си тегли куршума, тоя негодник“ — казал капитан Венцел, но Зитко се уволнил и продължил да следва философия. Оттогава датира и свирепата ненавист на капитан Венцел към младите офицери. Даже и поручикът никога не е сигурен, че върху него няма да се излее гневът на развилнелия се и разсвирепял капитан, да не говорим за фелдфебел-школниците и офицерските кандидати.

„Ще ги стрия като дървеници!“ — обичаше да се изразява капитан Венцел и горко на оня офицерски кандидат, който за някаква дреболия би изкарал някого на батальонен рапорт. Достатъчно основание за това капитан Венцел виждаше само в голямото и ужасно провинение като заспиване на пост край барутен погреб или пък в нещо още по-ужасно: когато например някой войник нощем се прехвърля през високия зид на Марианските казарми и заспи горе на стената или пък остави нощем да го хване опълченски или артилерийски патрул, с една дума, когато извърши такива ужасни неща, с които излага полка.

„Боже господи, Исусе Христе! — чух го веднъж да вдига патардия по коридора. — Тоя мъж за трети път го хваща патрул на опълченците. Веднага в тюрмата това животно! Тоя тип трябва да напусне полка, да го изпратят някъде в обоза, да рине тор. И дори не се е сбил с тях! Това не са войници, а метачи! Ще му дадете да плюска чак други ден, вземете му сламеника и в карцера, и никаква покривка на тая мърша!“

Сега представете си, приятелю, че веднага след идването му тук смахнатият офицерски кандидат Дауерлинг подгони едното на батальонен рапорт, задето умишлено не го бил поздравил в неделя, когато Дауерлинг и някаква госпожичка минавали с файтон през площада! Тогава, както разправяха началствата, на батальонния рапорт настъпило истинско второ пришествие. Фелдфебелът от дружинната канцелария избягал с книжата чак в коридора, а капитан Венцел продължавал да реве към Дауерлинг:

„Аз ви забранявам, Himmeldonnerwetter282, аз изрично ви забранявам! Знаете ли, господин офицерски кандидат, какво е това рапорт? батальонният рапорт не е никакъв Schweinfest283! Как е можел да ви види, когато сте препускали по площада? Сам вие не сте ли ги учили, че чест се отдава на чиновете, които срещаме, а това не значи, че войникът трябва да се върти като врана, за да открие господин офицерския кандидат, който препуска с файтон през площада. Мълчете, моля ви се! батальонният рапорт е извънредно сериозно нещо. Щом войникът уверява, че не ви е видял, понеже тъкмо в този миг е отдавал чест, обърнат към мене, разбирате ли, към майор Венцел, и не е могъл отзад да види файтона, който ви е возел, мисля, че това може да се приеме за вярно. Друг път, моля, да не ме безпокоите с такива дреболии.“

От тоя момент Дауерлинг се измени.

Школникът се прозина:

— Трябва да поспим преди полковия рапорт. Исках само отчасти да ви запозная с порядките в полка. Полковник Шрьодер не обича капитан Венцел, той изобщо е интересен чешит. За капитан Загнер, под чието разпореждане е Школата за запасни офицери, полковник Шрьодер е истински войник, въпреки че полковникът от нищо не се бои толкова, колкото от това, че може да се наложи да отиде на фронта. Загнер е голяма лисица и също като Шрьодер не обича запасните офицери. Нарича ги цивилни лай-нари. На школниците гледа като на диви зверове, които трябва да бъдат превърнати във военни машини, да им се пришият нашивки и да се пратят на фронта, за да бъдат избити вместо благородните действуващи офицери, които трябва да бъдат запазени за разплод.

— Изобщо — каза школникът, като се покри с одеялото — всичко в армията смърди на гнило. Сащисаните маси още не са се опомнили. С опулени очи те вървят напред и се оставят да бъдат накълцани на кайма, а накрая, когато ги улучи куршумът, прошепват само: „Майко…“ Герои не съществуват, съществува само кланичен добитък и касапи в генералните щабове. Но накрая всичко това ще се разбунтува и ще се забърка една каша, не ти е работа! Да живее войската! Лека нощ!

Школникът утихна, но след малко започна да се върти под одеялото си и попита:

— Спите ли, приятелю?

— Не спя — отговаря Швейк от другия нар, — мисля.

— За какво мислите, приятелю?

— Мисля за големия сребърен медал за храброст, който получи един дърводелец, някой си Мличко от улица Ваврова в Краловске Винохради, задето пръв от полка загубил крака си още в началото на войната. Той получи изкуствен крак и навсякъде започна да се перчи с медала си. Перчеше се и с това, че изобщо е първият и най-първият инвалид от полка през тая война. Веднъж той дойде в кръчмата „Аполо“ на Винохради и там влезе в спор с касапите от кланицата. Накрая те откъснаха изкуствения му крак и го цапардосаха с него по главата. Тоя, който му откъсна крака, не знаеше, че е изкуствен, и припадна от уплаха. В участъка отново му прикачили крака, но оттогава Мличко намрази големия си сребърен медал за храброст и отиде да го предаде в заложната къща, но там го задържали заедно с медала. След това той си има разни неприятности и някакъв си там почетен съд за военноинвалиди го осъди да му бъде отнет сребърният медал и изкуственият крак.

— Как така?

— Много просто. Един ден при него дошла някаква комисия и му съобщила, че не е достоен да носи изкуствен крак. Откачили го и си го отнесли.

— Или — продължи Швейк — много смешно е също така, когато близките на някой паднал на фронта неочаквано получат такъв медал с писмо, в което се казва, че медалът им се дава временно, за да си го окачат някъде на видно място. На улица Божетех във Вишехрад един разярен баща, който помислил, че властите си правят майтап с него, окачил медала в нужника, който ползувал общо с някакъв си полицай. Полицаят го наклеветил за родоизменничество и нещастникът здравата си изпатил.

— От това следва — каза школникът, — че всичко е суета. Във Виена сега издадоха „Записки на един школник“, където могат да се прочетат следните стихове в чешки превод:

— Струва ми се — каза школникът след кратка пауза, — че войнишкият ни дух е започнал да упада, затова предлагам, мили приятелю, в нощната тъмнина и в тишината на нашия затвор да попеем за топчията Ябурек. Това ще укрепи бойния ни дух. Но ние трябва така да ревем, че да се чува по цялата казарма. Затова предлагам да застанем до вратата.

След малко от затвора се понесе такъв рев, че дори прозорците в коридора задрънчаха:

На двора се чуха стъпки и гласове.

— Това е тъмничарят — каза школникът, — с него е подпоручик Пеликан, който днес е дежурен. Той е запасен офицер, мой познат от „Чешка беседа“, като цивилен е математик в едно осигурително дружество. От него ще вземем цигари. Да продължим да ревем.

И пак се разнесе:

Край топа той стоеше…

Когато вратата се отвори, тъмничарят, очевидно разтревожен поради присъствието на дежурния офицер, се нахвърли остро:

— Тук не е никаква менажерия!

— Пардон — отговори школникът, — тук е клон от Рудолфинума284, даваме концерт в полза на затворените. Тъкмо завършихме първия номер от програмата: Военна симфония.

— Оставете тия работи — строго, колкото за лице, рече подпоручик Пеликан. — Известно ви е, доколкото зная, че в девет часа трябва да сте си легнали и след тоя час не бива да се вдига шум. Концертният ви номер се чува чак на площада.

— Господин подпоручик, разрешете да доложа. Ние не можахме да се подготвим както трябва и затова, ако има някаква дисхармония…

— Всяка вечер ги нрави тия работи — опита се тъмничарят да насъска подпоручика срещу своя враг — и изобщо се държи страшно неинтелигентно.

— Господин подпоручик — каза школникът, — ако е възможно, бих искал да поговоря с вас на четири очи. Нека тъмничарят почака зад вратата.

След като това стана, школникът фамилиарно се обърна към подпоручика:

— Хайде, Франто, изтърси цигари. Спортни, а? Та ти като подпоручик нямаш ли нещо по-така? Засега благодаря. Дай и кибрит.

— Спортни — презрително каза школникът, след като подпоручикът си излезе, — и в беда човек трябва да бъде на висотата на положението си. Запалете, приятелю, за лека нощ. Утре ни чака последният съд.

Преди да заспи, школникът не пропусна да изпее:

Описвайки полковник Шрьодер като чудовище, школникът беше сгрешил, тъй като полковникът отчасти притежаваше и усет за справедливост, което ясно проличаваше след нощите, прекарани от него в хотела в кръга на приятна компания. Ами когато се случеше да не остане доволен от прекараната нощ?

Докато школникът произнасяше унищожителната си критика на казармените порядки, полковник Шрьодер седеше в хотела сред компания от офицери и слушаше разказа на поручик Кречман, който се беше върнал от Сърбия с пострадал крак (беше го мушнала крава), как наблюдавал от щаба, към който бил причислен, една атака на сръбските позиции.

— Да, ето че изхвръкнаха от окопите. По цялото протежение от два километра те лазят през телените прегради и се хвърлят срещу противника. Ръчни бомби на колана, маски, пушки през рамо, готови за стрелба, готови за удар. Пищят куршуми. Пада един войник, който тъкмо е изскочил от окопа, пада втори върху насипа, трети пада няколко крачки по-нататък, но телата на другарите им са се устремили напред с „ура“, все напред в дима и праха. А противникът стреля от всички страни, от окопите, от гранатните ями и се мери по нас с картечници. Пак падат войници. Едно отделение иска да плени лека картечница. Падат, но другарите им са вече напред. „Ура-а-а!“ Пада един офицер. Не се чуват вече пушките па пехотата. Готви се нещо ужасно. Пак пада цяло отделение и се чуват неприятелските леки картечници: рататататата… Пада… Аз, прощавайте, не мога повече, аз съм пиян…

И офицерът с пострадалия крак млъква и остава тъпо да седи на стола си. Полковник Шрьодер снизходително се усмихва и слуша как отсреща капитан Спиро удря с юмрук по масата, сякаш се кара с някого, и повтаря нещо, което няма никакъв смисъл. Никак не може да се разбере какво означават думите му, какво иска да каже.

— Помислете хубаво, моля. В австрийската армия имаме опълченци-улани285, австрийско опълчение, босненски стрелци, австрийски стрелци, австрийски пехотинци, унгарски пехотинци, тиролски императорски стрелци, босненски пехотинци, унгарски пеши хонведи286, унгарски хусари287, опълченци-хусари, конни стрелци, драгуни288, улани, артилеристи, обоз, сапьори289, санитари, моряци. Разбирате ли? А Белгия? Първият и вторият призив образуват оперативната част на армията, третият изпълнява различни служби в тила на армията…

Капитан Спиро удари с юмрук по масата:

— Опълчението играе роля в мирно време.

Един млад офицер с голямо усърдие се стараеше да убеди полковника във войнишката си твърдост и с висок глас увещаваше съседа си:

— Туберкулозните трябва да се изпращат на фронта, положението им там се подобрява и после по-добре е да бъдат убивани болните, отколкото здравите.

Полковникът се усмихваше, изведнъж обаче той се навъси и като се обърна към капитан Венцел, каза:

— Чудно защо ни избягва поручик Лукаш. Откакто е пристигнал, не е дошъл поне веднъж между нас.

— Той съчинява стихотворения — насмешливо се обади капитан Загнер, — едва пристигна и успя да се влюби в госпожа инженер Щрайтер, с която се срещнал в театъра.

Полковникът мрачно погледна пред себе си:

— Казват, че знаел много шлагери?

— Още във военното училище той ни пееше шлагери — отговори капитан Загнер, — а да видите какви анекдоти знае. Но защо не идва сред нас, не ми е известно.

Полковникът тъжно поклати глава:

— Няма го вече между нас истинското другарство. По-рано, помня, всеки от офицерите се стремеше да допринесе с нещо за общото развлечение. Веднъж, помня, някой си поручик Данкел се съблече гол, легна на пода, мушна в задника си опашка от солена селда и ни представи морска сирена. Друг пък, поручик Шлайзнер, умееше да движи ушите си и да цвили като жребец, имитираше мяукане на котка и жужене на дива пчела. Помня и капитан Скоди. Той винаги когато пожелаехме, довеждаше в казиното момичета — три сестри — и правеше демонстрации. Беше ги обучил като кученца. Качваше ги на масата и те под такт започваха да се разголват пред нас. Имаше си една малка палка и, моите почитания, беше отличен диригент. Ами на кушетката, какво само не правеше той с тях на кушетката! Веднъж нареди да внесат в помещението вана с топла вода и ние един след друг трябваше да се къпем с момичетата. През това време той ни правеше снимки.

При тия спомени полковник Шрьодер блажено се усмихваше.

— А пък какви облози правехме във ваната — продължи той, като мляскаше гнусно и се въртеше на стола си. — А днес? Това забавление ли е? Даже и куплетиста го няма никакъв. Днес младите офицери не умеят дори да пият. Няма още дванайсет часа, а на масата, както виждате, има вече пет души пияни. Едно време стояхме по два дни, седим и пием, и колкото повече пием, толкова сме по-трезви, въпреки че непрекъснато наливаме в гърлата си бира, вино, ликьори. Няма го днес истинския военен дух. Дявол знае каква е причината за това. Никакво остроумие, само едни такива дрънканици без край. Послушайте само какво говорят за Америка там на долния край на масата.

От другия край на масата се чуваше някакъв сериозен глас: „Америка не може да влезе във войната. Американците и англичаните са на нож. Америка не е подготвена за тая война.“

Полковник Шрьодер въздъхна:

— Това е то бръщолевенето на запасните офицери. Само те ни бяха кусур! Тия хора до вчера са били писарушки в някоя банка или са правели хартиени фунийки и са продавали подправки, канела и вакса за обуща, или пък са разправяли на децата в училище, че гладът прогонва вълците от горите, а днес биха искали да се сравняват с действуващите офицери, от всичко да разбират и да си врат носа навсякъде. А когато имаме действуващи офицери като поручик Лукаш, те пък не идват между нас.

Полковник Шрьодер се прибра кисел, а когато се събуди на другата заран, настроението му стана още по-лошо, защото, като четеше вестника си в леглото, на няколко пъти в съобщенията от фронта се натъкна на изречението, че нашите войски се оттеглили на предварително подготвени позиции. Това бяха славни дни за австрийската армия и с дните при Шабац290 те си приличаха като две капки вода.

Под това впечатление в десет часа сутринта полковник Шрьодер пристъпи към церемонията, която школникът може би правилно беше нарекъл второ пришествие.

Швейк и школникът стояха на плаца и чакаха полковника. Тук бяха събрани вече останалите началства, дежурният офицер, полковият адютант и фелдфебелът от полковата канцелария с досиетата на провинените, които очакваха секирата на справедливостта — полковия рапорт.

Най-после се появи и навъсеният полковник, придружен от капитан Загнер от Школата за запасни офицери. Полковникът нервно шибаше с бича кончовете на ботушите си.

Като прие рапорта, той премина няколко пъти сред гробно мълчание край Швейк и школника, които правеха „rechtsschaut“ или „linksschaut“291 според това на кой фланг се появяваше полковникът. Те вършеха това с необикновено усърдие и нямаше да бъде чудно, ако останеха с изкривени шии, тъй като разходката на полковника продължи доста дълго.

Най-после полковникът се спря пред школника, който започна да долага:

— Школникът…

— Зная — лаконично рече полковникът, — измета на школниците. Какъв сте в цивилния си живот? Студент по класическа философия? Значи, пияница, интелигент…

— Господин капитан — извика той на Загнер, — доведете цялата Школа за запасни офицери.

— То се знае — продължи да говори той на школника, — негова милост е студент по класическа философия, а ние трябва да си мърсим ръцете с човек като него. Kehrt euch!292 Така и предполагах. Шинелата смачкана до безобразие. Сякаш идвате от проститутка или пък сте се търкаляли в някой бардак. Аз ще ви разселя, момченце!

Школата за запасни офицери се появи на плаца.

— В каре! — изкомандува полковникът.

Школниците обкръжиха подсъдимите и полковника в тясно каре.

— Погледнете тоя човек — изцвили полковникът, като посочи с бича си школника, — той пропи вашата чест на школници, от които трябва да се възпита кадър от истински офицери. Офицери, които да водят войниците си, за да жънат слава по бойните полета. А къде ще води войниците си тоя пияница? Ок кръчма в кръчма. Та той ще изпива цялата дажба ром на войниците си. Можете ли да кажете нещо за свое оправдание? Не можете. Погледнете го. Дори и за свое оправдание той не може да каже нищо, а като цивилен следва класическа философия. Наистина класически случай!

Последните думи полковникът произнесе бавно и многозначително и плю на земята:

— Класически философ, който в пияно състояние нощем сваля фуражките от главите на офицерите. Mensch!293 Имате късмет, че това е бил само някакъв си офицер от артилерията.

В последните му думи беше концентрирана цялата ненавист на деветдесет и първи пехотен полк към артилеристите в Будейовице. Тежко на артилериста, който нощем би попаднал в ръцете на патрул от полка и обратно. Враждата беше ужасна, непримирима, вендета294, кръвна мъст, предавана от набор на набор, съпровождана от двете страни с традиционни истории било как пехотинците нахвърляли артилеристите във Вълтава или обратно. Как се счепкали в „Порт Артур“, „При розата“ и в многобройните други увеселителни заведения на южночешката митрополия295.

— Но независимо от това — продължи полковникът, — подобно нещо трябва да получи безпримерно наказание, тоя тип трябва да бъде изключен от Школата за запасни офицери, да бъде морално унищожен. Имаме вече достатъчно такива интелигенти в армията. Regimentskanzlei!296

Фелдфебелът от полковата канцелария се приближи важно с досиетата и молива.

Беше тихо. Такава тишина настъпва в съдебната зала, когато съдят убиец и председателят на съда каже: „Чуйте присъдата!“

Тъкмо с такъв глас произнесе присъдата си и полковникът:

— Школникът Марек се осъжда: двадесет и един ден verschärft, а след изтичането на наказанието — в кухнята да бели картофи.

Като се обърна към школниците, полковникът заповяда да се строят. Чу се как те бързо се строяват в колони по четири и си отиват. При това полковникът каза на капитан Загнер, че маршировката не му харесва и заповяда следобед да се упражнява редкият ход.

— Земята трябва да продънят, господин капитан. И още нещо. Малко остана да забравя. Кажете им, че наказвам цялата школа с пет дена под оръжие, та никога да не забравят бившия си колега, тоя негодник Марек.

А негодникът Марек стоеше до Швейк с доволен вид. За него работата не можеше да се нареди по-добре. Решително по-добре е да бели картофи в кухнята, да моделира кнедли и да гложди ребра, отколкото да крещи под ураганния огън на врага: Einzelnabfallen! Bajonett auf!297

След като се върна от капитан Загнер, полковник Шрьодер се спря пред Швейк и внимателно го изгледа. В тоя момент фигурата на Швейк се представяше от неговото пълно, усмихнато лице, закичено с големи уши, подаващи се изпод дълбоко нахлузената му фуражка. Цялото му същество издаваше абсолютно спокойствие и липса на съзнание за каквото и да било провинение. Очите му питаха: „Да не би да съм сторил нещо, моля ви се?“ Очите му говореха: „Крив ли съм аз, моля ви се, за това?“ Полковникът сумира наблюденията си в един въпрос, които зададе на фелдфебела от полковата канцелария:

— Идиот?

И в тоя миг полковникът видя как устата на това добродушно лице зина:

— Тъй вярно, господин полковник, идиот — отговори Швейк вместо фелдфебела.

Полковник Шрьодер кимна на адютанта и двамата отидоха встрани. После той повика фелдфебела и тримата започнаха да проучват материала за Швейк.

— Аха — рече полковник Шрьодер, — това е, значи, свръзката на поручик Лукаш, която, според рапорта на последния, се загубила в Табор. Аз мисля, че господа офицерите са длъжни сами да възпитават свръзките си. Щом поручик Лукаш си е избрал за свръзка такъв неоспорим идиот, нека той да му бере грижата. Има достатъчно време да се занимава с него, щом не ходи никъде. И вие ли не сте го виждали никога в наша среда? Ето на. Има, значи, достатъчно време, за да се занимава с възпитанието на свръзката си.

Полковник Шрьодер се приближи до Швейк и загледан в добродушното му лице, каза:

— Глупаво говедо, три дни verschärft, а след като изтече наказанието, явете се на поручик Лукаш.

Така Швейк и школникът отново се събраха в затвора, а поручик Лукаш има възможност да се зарадва извънредно много, когато полковник Шрьодер го извика при себе си и му каза:

— Господин поручик, преди около една седмица, след пристигането си в полка, вие помолихте да ви бъде определен ординарец, тъй като вашият се загубил в околностите на Табор. Но понеже той се върна…

— Господин полковник… — умолително се обади поручик Лукаш.

— Аз реших — подчерта полковникът — да го тикна, за три дни в затвора, а след туй ще ви го пратя пак…

Смазан, поручик Лукаш излезе, олюлявайки се, от канцеларията на полковника.

През трите дни, които прекара в обществото на школника Марек, Швейк се забавлява много добре. На наровете си всяка вечер те се занимаваха с патриотична самодейност.

Вечерно време от ареста винаги се носеше: „Боже, императора пази“ и „Принц Ойген, благородният рицар.“ Изпяваха и цял ред военни песенчици, а когато идваше тъмничарят, те го посрещаха с песента:

Над нара школникът изрисува тъмничаря и под рисунката написа текста на стара песенчица:

И докато те дразнеха тъмничаря (по същия начин в Севиля дразнят с червени кърпи андалузките бикове), поручик Лукаш с трепет очакваше появата на Швейк и рапорта му, че отново се връща на служба.

Приключенията на Швейк в Кирай Хида

Деветдесет и първи полк се местеше в Мост на Литава — Кирай Хида.

След тридневен затвор, тъкмо три часа преди да бъде пуснат на свобода, Швейк заедно с школника бе отведен в главното караулно помещение и оттам под конвой бе изпратен на гарата.

— Това отдавна се знаеше — каза му из пътя школникът. — Ще ни преместят в Унгария. Там се формират бойни батальони, войниците ще се упражняват в бойна стрелба, ще се посбият с унгарците, а след това вече ние весело ще заминем за Карпатите. Тук пък в Будейовице ще дойдат на гарнизон маджари и така ще се получи смешение на расите. Има една теория, според която най-доброто средство против дегенерацията е изнасилването на момичета от други народности. Така са постъпвали шведите и испанците през Тридесетгодишната война, французите през времето на Наполеон, а сега пък в Будейовицкия край по същия начин ще постъпят и маджарите и това няма да бъде свързано с грубо насилничество. С течение на времето хората свикват с всичко. Това ще бъде просто една обикновена размяна. Чешкият войник ще се наспи с маджарското момиче. Бедната чешка девойка ще приласкае маджарския хонвед и след столетия антрополозите ще направят странното и изненадващо откритие, че у хората по бреговете на Малша са се появили изпъкнали скули.

— С това кръстосване — отбеляза Швейк — работата изобщо е много интересна. В Прага има един келнер негър на име Кристиян. Баща му бил абисински крал и дошъл с един цирк на остров Щванице в Прага. В него се влюбила една учителка, която пишела стихотворения за различни овчарчета и горски поточета и ги печатала в „Лада“298. Тя отишла в хотела и както е казано в светото писание, прелюбодействувала с него, а после много се учудила, когато ѝ се родило съвсем бяло момченце. Хубаво, ама след две седмици момченцето започнало да става кафяво. Все по-кафяво и по-кафяво, а след месец започнало да почернява. Като станало на половин година, то било черно като дядо си, абисинския крал. Тя го занесла в клиниката за кожни болести, та дано го обезцветят по някакъв начин, но там ѝ казали, че това си е истинска арабска черна кожа и че няма какво да се прави. Учителката се побъркала и започнала да пише писма до разни списания да ѝ препоръчат нещо против негри. Откарали я в Катеринките299, а арабчето дали в сиропиталище, където то разсмивало всички. След туй арабчето се изучило за келнер и аз го помня, ходеше да танцува по нощните заведения. Днес от него с голям успех се раждат чешки мулати, които не са вече така черни като баща си. Един медик обаче, който ходеше в „Чашата“, ни разправи веднъж, че то не било толкова просто. Такъв мелез раждал пак мелези, които не могли да се различат от белите хора. Но изведнъж в някое поколение можело да се появи пак негър. Можете ли да си представите такова нещастие. Оженвате се вие за някаква госпожица. Съвсем бяла е, мизерницата ѝ с мизерница, а изведнъж ви роди негър. И ако преди девет месеца е била без вас на борби във вариетето, в които е участвувал и негър, аз мисля, че това все пак няма да ви дава мира.

— Случаят с вашия негър Кристиян — каза школникът — трябва да се разгледа и от военно гледище. Да предположим, че тоя негър го мобилизират. Той е пражанин, значи, ще попадне в двайсет и осми полк. Вие нали сте чули, че двайсет и осми полк мина на руска страна? Колко учудени са щели да останат русите, ако бяха пленили и негъра Кристиян? Руските вестници сигурно щяха да пишат, че Австрия е подкарала на война и колониалните си войски, дето ги няма, че Австрия е пристъпила вече към използуване и на негърските си резерви.

— Та нали разправяха — подхвърли Швейк, — че Австрия имала колонии, някъде на север. Някаква си там земя на император Франц Йосиф…

— Оставете това, момчета — каза един войник от конвоя, — да се говори днес за някаква си там земя на император Франц Йосиф, е много непредпазливо. Недейте назовава никого и ще направите най-добре…

— Но погледнете на картата — намеси се школникът — и ще видите, че наистина съществува земя на нашия най-милостив монарх император Франц Йосиф. Според статистиката на нея има само лед, който се изнася оттам с ледоразбивачи, собственост на пражките ледопроизводителни заводи. Тая ледена индустрия е високо ценена и уважавана даже и в чужбина, понеже предприятието с доходно, но опасно. Най-голямата опасност съществува при транспортирането на леда от земята на император Франц Йосиф през полярния кръг. Можете ли да си представите?

Войникът от конвоя измърмори нещо неясно, а кандидат-подофицерът, който водеше конвоя, се приближи и заслуша школника, който важно продължи лекцията си:

— Тая единствена австрийска колония може да запаси с лед цяла Европа и има първостепенно икономическо значение, Колонизацията, разбира се, напредва бавно, понеже колонисти, от една страна, не се явяват, а от друга — измръзват. Но независимо от това чрез нормализиране на климатическите условия, от което са заинтересувани министерството на търговията и министерството на външните работа, има надежда да бъдат рационално използувани големите ледени площи. С обзавеждането на няколко хотела ще бъдат привлечени маса туристи. Естествено ще бъде нужно да се прокарат удобни туристически пътеки и пътища между ледените планини и да се нарисуват върху ледените блокове туристически знаци. Единствената пречка тук са ескимосите, които спъват работата на нашите органи…

— Интересни хора, не искат да учат немски — продължи школникът. През това време кандидат-подофицерът с интерес го слушаше. Той беше деен човек (като цивилен бил ратай), простак и грубиян, мозъкът му попиваше всичко, от което нямаше понятие, и идеалът му беше да служи за „чорба“.

— Министерството на просветата, господин кандидат-подофицер, с цената на големи средства и жертви изгради за тях училища — през време на строежа измръзнаха пет души архитекти…

— Зидарите се спасили — прекъсна го Швейк, — защото се стоплили с лулите си.

— Не всички — каза школникът, — с двама от тях се случило нещастие, те просто забравили да смучат и лулите им угаснали. Трябвало да ги погребат в ледовете. Накрая все пак училището било изградено от ледени тухли и железобетон, материали, които великолепно се комбинират. С дървения материал обаче, взет от търговските кораби, които били сковани от ледовете, ескимосите запалили огън около училището и постигнали целта си. Ледът, върху който било изградено училището, се стопил и цялото училище заедно с директора и с представителя на правителството, който на следния ден трябвало да присъствува при освещаване на училището, потънало в морето. Могло да се чуе само как представителят на властта, вече потънал до гуша във водата, извикал: „Gott strafe England!“300. Сега навярно ще изпратят войска, за да усмири ескимосите. Разбира се, войната с тях ще бъде трудна. Най-големи поражения ще нанасят на войските ни опитомените бели мечки.

— Само това оставаше — забеляза кандидат-подофицерът мъдро, — и без това военните изобретения станаха вече толкова много. Да вземем например газовите маски за отравяне с отровни газове. Нахлузваш я на главата си и веднага си отровен, така ни разправяха в подофицерската школа.

— Те само ви плашат — обади се Швейк, — никой войник не бива да се бои от нищо. Даже и в някой нужник да хлътне през време на боя, той трябва само да се оближе и да продължи да атакува, а колкото се отнася до отровните газове, всеки е свикнал с тях още от казармата, където често дават пресен хлебец и грах с булгур. Но сега русите били изнамерили нещо против началствата…

— Това трябва да са специални електрически токове — допълни школникът, — те се съединяват със звездичките на яката и понеже последните са от целулоид, избухват. Пак едно страшно бедствие.

Въпреки че кандидат-подофицерът беше голямо ампе в цивилния живот, накрая все пак може би разбра, че го поднасят и се отдалечи от тях, като застана начело на патрула.

Впрочем те се приближаваха към гарата, където жителите на Будейовице се прощаваха със своя полк. Сбогуването нямаше официален характер, но площадът пред гарата беше изпълнен с публика, която очакваше войниците.

Любопитството на Швейк се съсредоточи върху шпалира от публика. И както винаги, добрите войници вървяха отзад, а конвоираните минаха първи. Добрите войници по-късно щяха да бъдат натъпкани в конски вагони, а за Швейк и школника бе отреден специален арестантски вагон, който във военните ешелони се прикачва непосредствено след щабните вагони. В такъв арестантски вагон има място колкото щеш.

Швейк не можа да се въздържи да не извика към шпалира „Наздар!“301 и да не размаха фуражката си. Това подействува със силата на внушение, навалицата шумно го пое и „наздар“ се понесе по-нататък и загърмя пред гарата, където, далече оттук, започнаха да викат: „Идат, идат!“

Конвойният кандидат-подофицер се слиса и изрева па Швейк да си затваря устата. Но викането на масите се разпространяваше лавиноподобно. Полицаите изблъскваха тълпата и правеха път на конвоираните, но масите продължаваха да реват „Наздар!“ и да размахват каскети и шапки.

Това беше една великолепна манифестация. От прозорците на хотела срещу хората някакви дами размахваха кърпи и викаха: „Хайл!“ „Наздар“ се смесваше с „Хайл“ в шпалира. Намери се и такъв ентусиаст, който използува случая, за да извика; „Nieder mit den Serben!“302. На него обаче му подложиха крак и в изкуствено създадената блъсканица му смачкаха фасона.

И като електрически ток продължаваше да се разнася: „Идат! Идат“!

И те идеха. Като вървеше пред войниците с натъкнати щикове, Швейк приветливо махаше с ръка на народа, а школникът сериозно козируваше.

Така те стигнаха на гарата и тръгнаха към определената военна композиция. В това време малко остана музикалният взвод на стрелците да засвири „Боже, императора пази!“. Капелмайсторът му сериозно се беше объркал от неочакваната манифестация. За щастие на перона своевременно се яви оберфелдкуратът от седми кавалерийски дивизион, отец Лацина, с черно бомбе на глава, и започна да въдворява ред.

Неговата история беше простичка. Той, страшилището на всички офицерски столове, лакомото чудовище, ненаситната ламя, пристигна снощи в Будейовице и сякаш съвсем случайно стана участник в малкия банкет на офицерите от заминаващия полк.

Той яде и пи за десет души и от време на време в повече или по-малко трезво състояние излизаше и отиваше в кухнята на стола да си изпросва от готвачите различни остатъци. Поглъщаше цели блюда със сосове и кнедли, като кръвожаден звяр късаше месото от кокалите. Накрая в кухнята той попадна на ром. След като се налочи до оригване, пак се върна на прощалната вечеря и там се отличи с нова пиячка. В това отношение отец Лацина имаше богат опит. Офицерите в седми конен дивизион редовно си патеха от него. Тая заран пък му хрумна да следи за реда при заминаването на първите ешелони на полка и затова започна да се мотае покрай шпалира и така се развилия по перона, че офицерите, които ръководеха транспорта на полка, се барикадираха пред него в канцеларията на началник-гарата.

Ето защо той отново се яви на гарата, и то тъкмо на време, за да спре палката на капелмайстора, който се канеше да започне дирижирането на „Боже, императора пази.“

— Halt!303 — рече той, — Още не, аз ще дам знак. Сега ruht304, аз пак ще дойда. — Оттам той мина на перона, тръгна подир конвоя и го спря с вика: „Halt!“

— Накъде? — попита той строго кандидат-подофицера, които се слиса и не можа да се справи с новосъздалото се положение. Вместо него добродушно отговори Швейк:

— В Брук ще ни карат, господин оберфелдкурат, ако обичате, може да пътувате с нас.

— И ще пътувам — заяви отец Лацина и като се обърна към конвоя, добави: — Кой казва, че няма да пътувам? Vorwärts! Marsch!305

Когато се озова в арестантския вагон, оберфелдкуратът легна на пейката, а добросърдечният Швейк съблече шинелата си и я сложи под главата му. В този момент школникът пошепна тихо на ужасения кандидат-подофицер: „Трябва да се грижим за оберфелдкуратите.“

Удобно излегнат на пейката, отец Лацина започна да обяснява:

— Рагуто с гъби, господа, е толкова по-вкусно, колкото повече са гъбите, но гъбите трябва най-напред да се изпържат с лучец и чак тогава да се прибави дафинов лист и лук…

— Лука благоволихте да сложите предварително — обади се школникът, сподирен от отчаяния поглед на кандидат-подофицера, който в лицето на отец Лацина виждаше пиян наистина, но все пак свой началник.

Положението на кандидат-подофицера наистина беше отчаяно.

— Да — изтъкна Швейк, — господин оберфелдкуратът има пълно право. Колкото повече лук, толкова по-добре. В Пакомержице имаше един пивовар, той слагаше лук и в бирата, понеже лукът предизвиквал жажда. Лукът изобщо е твърде полезно нещо. Печеният лук се слага и на цирей…

През това време на пейката отец Лацина говорете полугласно, като в просъница:

— Всичко зависи от подправките, какви подправки ще се сложат и в какво количество. Нищо не бива да се пресели, препипери…

Той говореше все по-бавно и по-тихо:

— Преджинджифили, премагданози…

Не можа да довърши и заспа. От време на време в паузите, когато спираше да хърка, той изсвирваше с нос.

Кандидат-подофицерът втренчено го гледаше, а войниците от конвоя, насядали по пейките, тихо се смееха.

— Тоя скоро няма да се събуди — подхвърли Швейк след малко, — кьоркютюк пиян е.

— Какво от това — продължи Швейк, като видя, че кандидат-подофицерът му прави знаци да мълчи, — тук нищо не може да се измени, пиян е и туйто. Има ранг на капитан. Всеки от тия фелдкурати, независимо от това дали е висш или низш чин, си има вече такъв талант от бога и при всеки удобен случай се нарязва като свиня, По-рано служех у фелдкурат Кац, а той пропиваше и носа между очите си. Това, дето го прави тоя, не е нищо в сравнение с онова, което правеше оня. Заедно с него ние пропихме дарохранителницата и щяхме може би да пропием и самого бога, ако се намереше някой да ни даде заем срещу него.

Швейк се приближи до отец Лацина, обърна го към стената и каза с тон на познавач:

— Тоя ще хърка чак до Брук. — И се върна на мястото си, съпровождан от отчаяния поглед на нещастния кандидат-подофицер, който подхвърли:

— Дали да ида да доложа за него?

— И дума да не става — каза школникът, — вие сте командир на конвоя. Вие нямате право да се отдалечавате от нас. А според правилника, докато не ви сменят, нямате право да пращате и войниците да съобщят за това. Както виждате — костелив орех. А да сигнализирате с изстрел да дойде някой — и това не върви. Тук всъщност нищо не се е случило. От друга страна пък в правилника пише, че освен арестантите и придружаващия ги конвои в арестанския вагон не бива да има други лица. За лица без работа входът строго забранен. А ако искате да заличите следите на простъпката и пожелаете по незабележим начин да изхвърлите оберфелдкурата през прозореца на вагона, докато пътувате, това също няма да ви се удаде, тъй като тук има свидетели, които са видели, че сте го пуснали във вагона, където не му е мястото. Това, господин кандидат-подофицер, мирише, така да се каже, на деградиране.

Кандидат-подофицерът възрази неуверено, че той не е пускал оберфелдкурата да влиза във вагона и че последният сам се присъединил към тях. А все пак нали оберфелдкуратът му е началник!

— Тук началник сте единствено вие — подчерта школникът.

Думите му бяха допълнени от Швейк:

— Даже негово величество императорът да беше поискал да се присъедини към нас, вие нямахте право да му позволите. Все едно, че сте на пост, също както когато при часовоя дойде дежурният офицер и го помоли да иде да му вземе цигари, а той, будалата, го пита още какви да купи. За тая работа има затвор.

Кандидат-подофицерът плахо възрази, че всъщност Швейк пръв е поканил фелдкурата да пътува с тях.

— Аз, господин кандидат-подофицер, мога да си позволя това — отговори Швейк, — защото съм идиот, но от вас никой не би могъл да очаква такова нещо.

— От дълго време ли сте на действителна служба? — сякаш между другото попита школникът кандидат-подофицера.

— От три години. Сега трябва да ме произведат подофицер.

— Свърши се тя — цинично каза школникът, — както ви казвам, работата мирише на деградиране.

— А бе то наистина е все едно — обади се Швейк — дали ще те убият като подофицер или като прост войник, но разправят, че разжалваните ги бутат на първите линии.

Оберфелдкуратът се помръдна.

— Кърти — заяви Швейк, след като установи, че всичко е в подобаващ ред, — трябва да сънува пак някое ешмедеме. Страх ме е само да не ни се изтакова тука. Когато биваше пиян, моят фелдкурат Кац никога не се усещаше насън. Един път…

И Швейк започна да излага преживелиците си с фелдкурата Ото Кац. Разказът му беше така подробен и интересен, че те и не забелязаха кога потегли влакът.

Едва страшният рев откъм задните вагони прекъсна разказа на Швейк. Дванайсета рота, в която имаше само немци от Крумлов и от Кашперските планини, ревеше, та се късаше:

А от друг вагон някой с отчаяние ревеше към отдалечаващия се град Будейовице:

Йойокането и кряскането му беше толкова ужасно, че другарите му трябваше да го отмъкнат от отворената врата на конския вагон.

— Чудно — каза школникът на кандидат-подофицера, — че още не са дошли да направят проверка. Съгласно правилника трябваше да доложите за нас на коменданта на ешелона още на гарата, а не да се занимавате с някакъв си пиян оберфелдкурат.

Нещастният кандидат-подофицер мълчеше твърдоглаво и упорито гледаше телеграфните стълбове, които пробягваха назад.

— Като си помисля, че за нас не е доложено на никого — продължи язвително школникът — и че на най-близката гара при нас положително ще влезе комендантът на ешелона, войнишката ми кръв започна да се бунтува. Та ние сме един вид като…

— Като цигани — намеси се Швейк — или като скитници. Сякаш се боим от божията светлина и не смеем никъде да доложим за себе си, за да не ни затворят.

— Освен това — каза школникът, — въз основа на една наредба от двадесет и първи ноември 1879 при транспорт на военни арестанти трябва да се спазват следните предписания. Първо: арестантският вагон трябва да бъде снабден с решетки. От това по-ясно няма. Тук това изискване е изпълнено точно по предписанието. Това, значи, е наред. Второ: в допълнение на Н. В. наредбата от двадесет и първи ноември 1879 година във всеки арестантски вагон трябва да има клозет. Ако няма такъв, във вагона трябва да се постави покрит съд за задоволяване на голямата и малка нужда на арестантите и придружаващата ги стража. Тук при нас собствено не може да се говори за арестантски вагони, където би могло да има клозет. Ние просто се намираме в едно преградено купе, изолирани от целия свят. Но тук няма и оня съд…

— Може да си свършите работата от прозореца — прекъсна го в пълно отчаяние кандидат-подофицерът.

— Вие забравяте — каза Швейк, — че никой арестант няма право да се доближава до прозореца.

— И после, трето — продължи школникът. — Трябва да има и съд с вода за пиене. За това вие също не сте се погрижили. Апропо! Известно ли ви е на коя гара ще се раздава храната? Не ви ли е известно? Знаех си аз, че не сте се информирали…

— Виждате ли, господин кандидат-подофицер — отбеляза Швейк, — да карате арестанти, не е шега работа. За нас трябва да се полагат грижи. Ние не сме обикновени войници, които са длъжни да се грижат сами за себе си. На нас всичко трябва да ни се носи на тепсия. За това има специални наредби и параграфи, които всеки трябва да изпълнява, защото иначе няма да има никакъв ред. „Затвореният човек е като малко дете-пеленаче — казваше един известен мошеник, — него трябва да го гледат да не настине, да не се тревожи, да е доволен от съдбата си, нещастникът, да не го обиждат.“

— Впрочем — обади се след малко Швейк и приятелски погледна кандидат-подофицера, — като стане единадесет, бъдете така добър и ми кажете.

Кандидат-подофицерът въпросително погледна Швейк.

— Вие, господин подофицер, навярно искате да ме попитате защо трябва да ми кажете, когато стане единадесет часа. От единадесет часа аз, господин кандидат-подофицер, минавам в конския вагон — натърти Швейк и продължи тържествено: — Аз бях осъден на три дни затвор. В единадесет часа започна да тече наказанието ми и днес в единадесет часа то изтича. След единадесет аз нямам какво да правя тук. Никой войник не бива да стои затворен повече, отколкото му се полага, защото дисциплината и редът във войската трябва да се спазват, господин кандидат-подофицер.

След тоя удар отчаяният кандидат-подофицер дълго време не можа да се опомни. Най-после той възрази, че не е получил никакви нареждания.

— Любезни господин кандидат-подофицер — обади се школникът, — нарежданията няма да дойдат сами при командира на конвоя. Щом планината не идва при Мохамед, командирът на конвоя сам трябва да иде да получи нарежданията. Вие сега се озовахте в нова ситуация. Решително вие нямате право да задържате никого, който е добил право да излезе на свобода. От друга страна, съгласно действуващия правилник, никой няма право да напуска арестантския вагон. Наистина не зная как ще се измъкнете от това „заплетено положение“. А положението става все по-лошо. Сега е десет и половина.

Школникът скри джебния си часовник.

— Много съм любопитен, господин кандидат-подофицер, какво ще направите след половин час.

— След половин час отивам в конския вагон — повтори замечтано Швейк, след което кандидат-подофицерът, съвсем объркан и смазан, се обърна към него:

— Ако нямате нищо против, аз мисля, че тук е много по-удобно, отколкото в конския вагон. Аз мисля…

Той бе прекъснат от оберфелдкурата, който се провикна насън: „Повече соус!“

— Спи, спи — рече Швейк добродушно, като подложи под главата му единия пеш на шинелата, който постоянно падаше от скамейката, — продължавай да сънуваш богати гощавки.

А школникът започна да пее:

Отчаяният кандидат-подофицер не реагираше вече на нищо.

Той гледаше тъпо пейзажа, който се виждаше през прозореца, и даде свобода на пълната дезорганизация в арестантското купе.

До преградата войниците от конвоя играеха на „месо“ и по меките части на лежащия се сипеха силни и чести удари. Когато кандидат-подофицерът се обърна в тая посока, видя, че към него най-предизвикателно гледа задникът на един пехотинец. Той въздъхна и пак се обърна към прозореца.

Школникът седя замислен известно време, а след това попита съсипания кандидат-подофицер:

— Чували ли сте за списанието „Светът на животните“308?

— За това списание — отговори кандидат-подофицерът зарадван, че разговорът минава на друга тема — беше абониран кръчмарят в наше село. Той страшно обичаше саанските кози, а неговите до една бяха измрели и затова помоли редакцията на списанието за съвет.

— Мили приятелю — каза школникът, — беседата ми, която следва, ще ви докаже с пределна яснота, че никой не е без грешки! Уверен съм, господа, че вие там отзад ще престанете да играете на „месо“, тъй като това, което ще ви разправя сега, ще бъде твърде интересно преди всичко поради обстоятелството, че няма да разберете голям брой от специалните термини, които ще чуете. За да забравим днешните военни тегла, аз ще ви разкажа повестта за „Светът на животните“.

Как собствено съм станал редактор на „Светът на животните“ — това твърде интересно списание — си остана загадка за мене до момента, в който дойдох до убеждението, че съм могъл да направя тая глупост само в състояние на пълна невменяемост. В това състояние бях изпаднал поради приятелската любов, която изпитвах към стария си другар Хайек. До това време той честно и почтено беше редактирал списанието, но накрая се влюби в дъщеричката на собственика на списанието господин Фукс. Последният моментално го изгони, но постави условие веднага да си намери един свестен заместник.

Както виждате, наемните условия тогава бяха странни.

Собственикът на списанието, когато му бях представен от моя приятел Хайек, ме прие много любезно и ме попита имам ли изобщо някакво понятие от животни. Той остана твърде доволен, като чу, че винаги съм уважавал извънредно много животните и съм виждал в тях оная брънка, която е довела до появата на човека, и че особено от гледище на закрила на животните винаги съм респектирал техните копнежи и желания. Никое животно не желае нищо друго освен, преди да бъде изядено, да го умъртвят колкото е възможно по-безболезнено.

Шаранът още от самото си рождение се измъчва от натрапчивата мисъл, че не е хубаво готвачката да му разпаря корема още приживе. Обичаят да се обезглавяват петлите е набег към осъществяване целите на дружеството за закрила на животните, именно да не се колят домашните птици от неумела ръка.

Сгърчените телца на пържените мренки са доказателство, че те, умирайки, протестират против обичая да бъдат пържени живи на маргарин в „Подол“309. Пуешката кълка…

В гоя миг собственикът на списанието ме прекъсна и ме попита дали разбирам от птицевъдство, от кучета, питомни зайчета, пчеларство, дали зная подробности из живота на животните, дали умея да изрязвам картинки за репродукции от различни чужди журнали, да превеждам научни статии за животните из чуждестранни списания, дали мога да се ползувам от съчиненията на Брем310 и бих ли могъл в сътрудничество с него, собственика на списанието, да пиша уводни статии из живота на животните по случай различни католически празници, във връзка с промените в годишните времена, а освен това и по случай различни състезания, ловни хайки, във връзка с отглеждането на полицейски кучета, по случай национални и църковни празници. С една дума, аз трябвате да следя пресата и винаги да съм в състояние да използувам за кратка уводна статия най-актуалното от вестниците.

Аз заявих, че твърде много съм размишлявал върху начините за най-правилното ръководене на такова списание, каквото е „Светът на животните“, и че много добре ще мога да се справям с всички рубрики и отдели, които съществуват в него, тъй като владея целия въпросен материал. Моята амбиция ще бъде, забелязах аз, да издигна списанието на необикновена висота, да го реорганизирам както по отношение на съдържанието му, така и в техническо отношение.

Биха могли да се въведат нови рубрики като например: „Весела колонка на животните“, „Животни за животните“, като същевременно се следи бдително и за политическото положение.

Читателите ще трябва да бъдат сюрпризирани с все по-нови и нови изненади, та като преминават от животно към животно, да не могат да се опомнят. Колонката „Как протича денят на животното“ ще трябва да се редува с колонка под наслов „Нова програма за разрешаване на въпроса за домашния добитък“ или с рубриката „Различни движения сред добитъка“.

Той отново ме прекъсна и заяви, че това е напълно достатъчно и че ако ми се удаде да осъществя поне половината, щял да ми подари чифт миниатюрни уаяндотки311, които на последната берлинска изложба на домашни птици спечелили първа премия, а техният собственик — златен медал за отлична кръстоска.

Мога да кажа, че доколкото ми позволяваха способностите, аз полагах всички усилия, за да прокарвам последователно правителствената си програма в списанието, даже в края на краищата стигнах до откритието, че моите статии надхвърлят възможностите ми.

В желанието си да предложа на публиката нещо напълно ново, аз започнах да измислям различни животни. Изхождах от принципа, че например слонът, тигърът, лъвът, маймуната, къртицата, конят, свинята и др. отдавна вече са напълно известни за всеки читател на „Светът на животните“, че е необходимо читателят да бъде развълнуван от нещо ново, от нови открития и затова направих опит да лансирам новия животински вид: сернистокоремния кит312. Тоя вид кит беше на големина колкото моруна и бе снабден с мехур, пълен с мравчена киселина, и с особена клоака, през която моят сернистокоремен кит с експлозия изпущаше упойна и отровна киселина срещу малките рибки, които искаше да изяде. Английският учен… не си спомням вече как го назовах, е нарекъл тая киселина „китова“. Китовото масло беше отдавна известно на всички, обаче новата киселина възбуди любопитството на някои читатели, които с писмо до редакцията поискаха да научат коя фирма я произвежда.

Мога да ви уверя, че изобщо читателите на „Светът на животните“ са много любознателни.

Скоро след сернистокоремния кит аз открих последователно цяла редица нови животни. От тях ще назова само: лукавия благинар, млекопитаещо от рода на кенгуруто, едливия вол, първообраз на днешната крава, сепийната инфузория, с което име означих един вид плъх.

С всеки изминат ден броят на животните нарастваше. Самият аз бях извънредно изненадан от успехите си в тая област. Никога не бях помислял, че фауната се нуждае от такова чувствително попълнение и че Брем в своето съчинение „Животът на животните“ е могъл да пропусне толкова животни. И изобщо дали Брем и всички ония, които бяха дошли подир него, са знаели за моя прилеп от остров Исландия, именно „чуждоземния прилеп“, за моята домашна котка от върха на Килиманджаро с наименование „еленска нервозна пачуха“?

Естествениците не бяха и сънували до тоя миг бълхата на инженер Кун313, която бях открил в кехлибара и която беше съвършено сляпа, понеже живяла в козината на предисторическата подземна къртица, която от своя страна също била сляпа, тъй като нейната баба се била кръстосала, както бях писал, със слепия саламандър, обитател на пещерата Постойна314, която по това време стигала до сегашния балтийски океан.

Това незначително събитие предизвика голяма полемика между „Час“315 и „Чех“316, понеже „Чех“, цитирайки в рубриката „Разни“ статията за бълхата, открита от мене, заяви: „Бог си знае работата.“ „Час“ естествено по един чисто реалистичен начин разби на пух и прах моята бълха и преподобния „Чех“. От тая дата щастливата ми звезда на изобретател и откривател на нови същества започна да потъмнява. Абонатите на „Светът на животните“ започнаха да се безпокоят.

Повод за това дадоха кратките ми съобщения из пчеларството, птицевъдството, в които аз развих новите си теории. Последните предизвикаха истинска паника, понеже след моите съвети известният пчелар господин Пазоурек получи удар, а пчеларството на Шумава и под Кърконошите упадна съвсем. Домашните птици пък ги налетя чума и в кратко време всичко измря. Абонатите започнаха да пишат заплашителни писма и да се отказват от списанието.

Тогава аз се нахвърлих върху птиците, които живеят на свобода. И днес все още помня аферата с редактора на „Селски обзор“, клерикалния депутат, директора Йозеф М. Кадълчак!

От английското списание „Каунтри Лайф“317 аз бях изрязал изображението на някакво птиче, кацнало на орех. Нарекох го орехче и по същата логика никога не бих се подвоумил да пиша, че птицата, кацнала на хвойна, се нарича хвойниче, хвойник или евентуално хвойница.

И можете ли да си представите какво се случи? С обикновена пощенска картичка господин Кадълчак се нахвърли върху мене, че това било сойка, а не някакво си орехче, и че на немски тя се наричала Eichelhäher318.

Писах му писмо, в което развих теорията си за орехчето, като го изпъстрих с многобройни псувни и измислени цитати от Брем.

Депутатът Кадълчак отговори с уводна статия в „Селски обзор“.

Моят шеф, господин Фукс, както обикновено беше седнал в кафенето и четеше провинциалните вестници, тъй като в последно време редовно търсеше отзиви за моите занимателни статии в „Светът на животните“. Когато влязох, той мълчаливо ми посочи лежащия на масата „Селски обзор“, като отправи към мене тъжния си поглед. Очите му напоследък постоянно имаха тоя тъжен израз.

На всеуслишание пред всички посетители на кафенето аз прочетох следното:

„Почитаема редакция!

Аз ви обърнах внимание, че вашето списание въвежда необикновена и с нищо неоправдана терминология, немари за чистотата на чешкия език и си измисля разни животни. Приведох например, че вместо употребяваното от всички старинно име «сойка» вашият редактор въвежда «орехче», при образуването на което той е изхождал от немското име Eichelhäher — сойка.“

— Сойка — повтори отчаяно след мене собственикът на списанието.

Аз спокойно продължих да чета:

„След това получих от редактора на «Светът на животните» писмо с крайно груб, личен и нахален тон, в което аз бях наречен заслужаващо наказание игнорантско говедо. За това той трябва да получи строго мъмрене. Възпитани хора не отговарят така на конкретната научна критика. Бих искал да зная кой от нас двамата е по-голямо говедо. Може би наистина не трябваше да правя възраженията си с открита картичка, а да напиша писмо, но претрупан с работа, не съм забелязал това дребно опущение. Сега обаче, след просташката атака на вашия редактор, аз не ще се поколебая да го прикова публично на позорния стълб.

Вашият господин редактор безкрайно се лъже, като смята, че съм недоучено говедо, което няма понятие как се нарича една или друга птица. С орнитология аз се занимавам години наред, и то не кабинетно, а чрез проучвания в самата природа. В клетките си аз имам повече птици, отколкото вашият редактор, който не излиза от пражките аперитиви и кръчми, е видял през целия ся живот.

Но това са странични неща, въпреки че положително нямаше да бъде излишно вашият редактор предварително да се осведоми кого нарича говедо, че после да пише памфлета си, па макар той да е предназначен за Фридланд край Мистек в Моравия, където също е имало абонати на вашето списание до публикуването на тая статия.

Впрочем тук не е важна личната полемика на един налудничав тип, а научният факт и затова повтарям отново, въвеждането на нови термини, преведени от чужди езици, е недопустимо, когато си имаме всеобщо познатото домашно название «сойка».

— Да, сойка — изохка моят шеф с още по-отчаян глас.

Но спокоен, без да се смущавам, аз продължих да чета:

— Това е истинска вагабонтщина, на която са способни само неспециалисти и простаци. Нима някой някога е наричал сойката орехче? В съчинението «Нашите птици» на страница сто четиридесет и осма фигурира латинското название: Ganulus glandalius B. A., това е моята птица — сойката.

Редакторът на вашето списание несъмнено ще признае, че познавам по-добре птицата си, отколкото може да я познава неспециалистът. Орехче се нарича според д-р Байер «mucifraga carycatectes B» и това «б» не означава, както ми писа вашият редактор, началната буква на думата будала. Чешките орнитолози познават изобщо само обикновената сойка, а не вашето «желъдче», изнамерено именно от оня господин, на когото според собствената му теория така подхожда началната буква «б». Това е груба лична нападка, която с нищо не променя същността на работата.

Сойката ще си остане сойка, та ако ще редакторът на «Светът на животните» да се пос…е и всичко това ще остане само като доказателство колко лекомислено и неграмотно се пише понякога, макар и той да се позовава поразително недобросъвестно на Брем. Тоя простак пише, че сойката спадала, според Брем, в семейството на крокодиловите, стр. 452, където се говори за месоядеца или живодерчето (Lanius minor). След това този игнорант, ако смея да употребя това умалително вместо истинското му име, позовавайки се отново на Брем, твърди, че сойката принадлежала към петнадесетото семейство, докато Брем причислява враните (corvidae) към седемнадесетото семейство, в което влизат гарваните, чавките (той е такъв простак, че и мене нарече чавка — colaeus), свраките, сините свраки. На същата страница говори за горската сойка и пъстрата сврака…“

— Горски сойки — въздъхна издателят на моето списание, като се хвана за главата, — дайте насам да го дочета.

Уплаших се, тъй като гласът, с който той започна да чете, беше прегракнал:

— „Косът в чешки превод ще си остане също така кос, както и смрикарят — смрикар.“

— Смрикарят, господин шеф, трябва да се нарича хвойник или хвойница — забелязах аз, — тъй като се храни с хвойна.

Господин Фукс хвърли вестника на масата и влезе под билярда, като не преставаше да сумти пресипнало последните думи, които беше прочел:

— Turdus, кос. Никаква сойка — ревеше той под билярда, — орехче, аз хапя, пазете се, господа.

Най-сетне ние го измъкнахме изпод билярда и на третия ден той почина сред близките си от менингит.

Последните думи, които произнесе при ясно съзнание, бяха: „Не става дума за никакъв личен интерес, а за благото на цялото общество. Имайки пред вид това, благоволете да приемете моята преценка също така делово, както…“ и хлъцна.

Школникът млъкна, а след малко язвително каза на кандидат-подофицера:

— С това исках само да докажа, че всеки може да изпадне понякога в деликатно положение и да сгреши.

Общо взето, от всичко казано кандидат-подофицерът разбра само, че е сгрешил, затова отново се обърна към прозореца и мрачно загледа бягащия назад път.

Малко по-голям интерес събуди разказът у Швейк. Войниците от конвоя се гледаха като ударени.

Швейк подхвана:

— В света нищо не остава скрито. Всичко излиза наяве, вие чухте, че и глупавата сойка не е никакво орехче. Наистина много интересно е, че има хора, които лапат и такава въдица. Вярно, че да се измислят животни, е трудна работа, но да демонстрираш такива измислени животни, е още по-трудно. Преди години в Прага живееше някой си Местек, който беше открил морска сирена и я показваше зад един параван на Хавличковия булевард във Винохради. На паравана имаше дупка и през нея в полумрака всеки можеше да види съвсем обикновено канапе, върху което се търкаляше една жена от Жижков. Краката ѝ бяха обвити в зелен воал и това трябваше да представя опашката, косата ѝ беше боядисана зелена. На ръцете ѝ имаше също така зелени ръкавици, към които бяха прикрепени перки от зелена мукава. На гръбнака ѝ с връв беше закрепено някакво кормило. За младежта пол шестнадесет години входът беше забранен, а всички, които бяха над шестнадесет и си купеха билет, оставаха много доволни, защото сирената имаше голям задник, на който се виждаше надпис: „Довиждане!“ Що се отнася до гърдите ѝ, те не представляваха нищо. Бяха увиснали чак до пъпа като на някоя изстискана фльорца. В седем часа вечерта Местек затваряше панорамата и казваше: „Морска сирено, може да си вървите у дома“, тя се преобличаше и в десет часа вечерта можехте да я видите как се разхожда по улица Таборска и подхвърля на всеки срещнат господин: „Ей, лъскач, ела да си направим удоволствието.“ Понеже нямаше билет, господин Драшнер я арестува след едно счепкване с други подобни мишки и така Местек трябваше да затвори предприятието си.

В тоя момент оберфелдкуратът се катурна от скамейката и продължи да спи на земята. Кандидат-подофицерът го гледа известно време с най-глупаво изражение, а после при пълна тишина и без помощта на когото и да било от подчинените си започна да го вдига сам. Виждаше се, че е загубил всякакъв авторитет, а когато със слаб и безнадежден глас каза: „Бихте могли да ми помогнете“, войниците от конвоя продължиха да гледат тъпо пред себе си и никой не се и помръдна.

— Трябваше да го оставите да кърти, където си беше — рече Швейк, — аз правех точно така с моя фелдкурат. Веднъж го оставих да спи в нужника, един път спа горе на гардероба, друг път — в корито в една чужда къща и бог знае къде още не кърти той.

Внезапно кандидат-подофицерът почувствува прилив на решителност. Искаше да покаже, че тук той е господар, и затова каза грубо:

— Затваряйте си устата и не дрънкайте! Глупостите на свръзките нямат край. Като дървеници сте.

— Да, наистина, а вие сте бог, господин кандидат-подофицер — отговори Швейк с душевното равновесие на философ, който иска земният мир да възтържествува в целия свят, а същевременно се впуща в страхотна полемика. — Вие сте самата скърбяща Богородица.

— Господи боже наш — извика школникът, като събра ръце за молитва, — изпълни сърцата ни с любов към всички подофицери, за да не ги гледаме с отвращение. Благослови нашия конгрес в тая търкаляща се арестантска дупка.

Кандидат-подофицерът почервеня и скочи:

— Забранявам ви да правите забележки вие, школникът!

— Вие за нищо не сте виновен — продължи да говори школникът примирително. — Към голям брой животински родове и видове природата се е отнесла като същинска мащеха и ги е лишила от всякаква интелигентност; чули ли сте някога да се говори за човешката глупост? Нямаше ли да бъде решително по-добре, ако се бяхте родили някакъв друг вид бозайник и не носехте това идиотско име човек и кандидат-подофицер? Голяма грешка е от ваша страна, дето си мислите, че сте най-съвършеното и най-развито живо същество. Достатъчно е само да ви свалят нашивките и вие ставате нула, в която без какъвто и да било интерес се стреля по всички окопи и фронтове. А като ви прибавят още една хамсия и се превърнете в оная твар, която наричат чорбар319, тепърва ще я загазите. Душевният ви кръгозор ще се стесни още повече, а когато културно атрофираните ви кости останат да лежат на някой от фронтовете, никой в Европа няма да заплаче за вас.

— Ще заповядам да ви затворят! — изкряска отчаян кандидат-подофицерът. Школникът се усмихна:

— Вие навярно бихте искали да заповядате да ме затворят, задето съм ви ругал. Но вие бихте излъгали, тъй като вашият умствен багаж не е годен да различи никакви обиди, а освен това бих се обзаложил с вас на каквото пожелаете, че не помните абсолютно нищо от целия ни разговор. Ако ви кажа, че сте ембрио, вие ще го забравите може би преди още да пристигнем на най-близката гара, не, вие ще го забравите, преди да се е мярнал покрай нас най-близкият телеграфен стълб. Вие сте атрофирана мозъчна гънка. Изобщо не мога да си представя, че сте в състояние някъде свързано да изложите всичко, което чухте да говоря. Освен това можете да попитате когото пожелаете от присъствуващите дали в думите ми е имало и най-малък намек за вашия душевен кръгозор и дали съм ви обидил с нещо.

— Разбира се — потвърди Швейк, — на вас тук никой не ви е казал нито думица, която бихте могли да изтълкувате някак накриво. Винаги прави много лошо впечатление, когато някой се почувствува засегнат. Веднъж седях в „Тунелът“, едно нощно заведение. Водехме много интересен разговор за орангутаните. На нашата маса имаше един моряк и той разправяше, че орангутанът често пъти не можел да бъде различен от някой брадат и мустакат гражданин. Че лицето на такъв орангутан било обрасло с косми като… „Като — казва, — да речем, ей оня господин на съседната маса.“ Ние всички се обърнахме, а господинът с брадата стана, дойде при моряка и му удари плесница. Морякът пък му счупи главата с една бирена бутилка. Брадатият господин се катурна и остана да лежи в безсъзнание. Ние се сбогувахме с моряка, който драсна, защото помисли, че го е пречукал. После свестихме припадналия господин и, разбира се, направихме голяма грешка, защото веднага след това той извика полиция и всички ни заведоха в участъка. А ние всъщност нямахме нищо общо с цялата работа. В участъка той не преставаше да повтаря, че сме го били смятали за орангутан, че не сме били говорили за нищо друго освен за него. И все тая песен пее. Ние пък разправяме, че не е така, че не е никакъв орангутан. А той пак повтаря, че е, чул бил много добре. Помолих господин комисаря да му обясни. И той най-доброжелателно направи това — господинът и тогава остана незадоволен и каза на господин комисаря, че не ги разбира тия работи и че се е сдружил с нас. Тогава господин комисарят нареди да го затворят, докато изтрезнее. Ние пък поискахме да се върнем отново в „Тунелът“, но това не ни се удаде, защото и нас ни кошариха. Виждате ли, господин кандидат-подофицер, какви последици може да има едно малко и незначително недоразумение, за което не си струва дори да си хабиш думите. В Окроухлице пък имаше гражданин, който се обиди, когато веднъж в Немски брод го нарекоха питон. Думите, които изобщо не са наказуеми, са много. Примерно, кажем ви, че сте видра. Бихте ли могли да ни се сърдите за това?

Кандидат-подофицерът изцвили. Не може да се каже, че изрева. Гняв, бяс, отчаяние, всичко се сля в редица силни звуци и тоя концертен номер бе съпроводен от свиренето, което произвеждаше с носа си хъркащият оберфелдкурат.

След изцвилването настъпи пълна депресия. Кандидат-подофицерът седна на пейката и воднистите му, неизразителни очи се устремиха към горите и планините в далечината.

— Господин кандидат-подофицер — рече школникът, — както наблюдавате шумливите планини и ароматните гори, вие ми напомняте фигурата на Данте. Същото благородно лице па поета, човек с нежно сърце и душа, достъпна за благородни чувства. Моля ви, останете да седите така. Това толкова ви прилича. С каква одухотвореност само, без всякаква нагласа и поза сте ококорили очи в пейзажа. Вие навярно си мислите колко красиво ще бъде, когато напролет вместо тия пусти места тук се простре килим от пъстри полски цветя…

— Край който килим ще бъбли бъбриво поточе — добави Швейк, — а той, кандидат-подофицерът, плюнчи молив, седи на някакъв пън и пише стихотворение за „Малък четец“320.

Но кандидат-подофицерът бе изпаднал в пълна апатия и школникът започна да твърди, че положително е виждал главата на кандидат-подофицера на една скулптурна изложба.

— Позволете, господин кандидат-подофицер, вие не сте ли позирали на скулптора Щурза?

Кандидат-подофицерът погледна школника и печално каза:

— Не съм.

Школникът млъкна и се изтегна на пейката. Войниците от конвоя започнаха да играят карти с Швейк, от отчаяние кандидат-подофицерът им кибичеше и даже си позволи да забележи, че Швейк е играл пика асо, което било грешка. Не трябвало да цака и можел да вземе последна ръка със седморката.

— На времето по кръчмите имаше много хубави надписи за кибиците. Помня един: „Трайко си бачкай, кибик, докато не си ял ритник.“

Военният влак спря на една гара. Комендантът на ешелона тръгна на проверка по вагоните.

— Какво ви казах аз — рече неумолимият школник и многозначително погледна кандидат-подофицера, — няма да мине без проверка…

Във вагона влязоха проверителите.

За комендант на ешелона щабът беше определил запасния офицер доктор Мраз.

На такива глупави длъжности бутаха винаги запасните офицери. Доктор Мраз беше се шашнал от цялата работа. Колкото и да броеше, все не му излизаше един вагон, въпреки че като цивилен беше преподавател по математика в реална гимназия. Освен това броят на войниците, които му съобщиха на последната гара, не съответствуваше на цифрата, която му бе съобщена, след като привърши товаренето на будейовицката гара. Като преглеждаше списъците, струваше му се, че има две полски кухни в повече, сякаш бяха паднали от небето. Констатацията му, че конете са се размножили по неизвестен начин, предизвика лазене на тръпки по гърба му. В списъка на офицерите той не можа да открие двама фелдфебел-школници, които му липсваха. В канцеларията на полка, в един от първите вагони, не преставаха да търсят изчезналата пишеща машина. От тоя хаос го заболя глава, взел беше вече три аспирина и сега проверяваше влака с болезнен израз на лицето.

Когато влезе с придружителя си в арестантското купе, той погледна в списъка и след като прие рапорта на съсипания кандидат-подофицер, който доложи, че кара двама арестанти и има еди-колко си войника, сравни още веднъж верността на доложеното по списъците и се огледа наоколо.

— Какъв е тоя, дето е легнал тук? — попита строго, като посочи оберфелдкурата, който спеше по корем и чиито меки части предизвикателно гледаха проверителите.

— Господин поручик, разрешете да доложа — запелтечи кандидат-подофицерът, — ние таковата…

— Какво ти таковата — изсумтя Мраз, — изразете се направо.

— Господин поручик, разрешете да доложа — обади се Швейк вместо кандидат-подофицера, — тоя господин, който спи по корем, е някакъв пиян оберфелдкурат. Той се присъедини към нас и след това влезе във вагона. Понеже ни е началник, ние не можехме да го изхвърлим, за да не нарушим чинопочитанието. Той трябва да е объркал щабния вагон с арестантския.

Доктор Мраз въздъхна и погледна в списъците си. В списъците нямаше и намек за никакъв оберфелдкурат, който ще пътува с влака до Брук. Той примигна нервно с едното си око. На последната гара неочаквано беше нараснал броят на конете, а сега като гръм от ясно небе в купето за арестанти се ражда цял оберфелдкурат.

Тъй като не можа да измисли нещо по-умно, той накара кандидат-подофицера да обърне оберфелдкурата, за да установи самоличността му.

Кандидат-подофицерът след продължителни усилия обърна оберфелдкурата на гръб, при което последният се събуди и като видя офицер пред себе си, каза:

— Eh, Servus, Fredi, was gibt’s neues? Abendessen schon fertig?321 — затвори отново очи и се обърна към стената.

Доктор Мраз позна веднага, че това е същият ненаситник, който снощи се беше подвизавал в офицерското казино, известният опустошител на офицерските столове, и тихо въздъхна.

— Заради това — каза той на кандидат-подофицера — вие ще се явите на рапорт.

Като си тръгна обаче, Швейк го задържа:

— Господин поручик, разрешете да доложа, че мястото ми не е тук. Трябваше да стоя затворен до единадесет, тъй като тъкмо днес изтече наказанието ми. Аз бях наказан с три дни затвор и сега трябваше да съм вече при другите в конски вагон. Понеже единадесет отдавна минава, моля ви, господин поручик, да бъда свален на линията или преместен било в конски вагон, където ми е мястото, било при поручик Лукаш.

— Как се казвате? — попита доктор Мраз, като се вгледа отново в списъците.

— Швейк, Йозеф, господин поручик.

— Аха, значи, вие сте известният Швейк — каза доктор Мраз, — вие наистина е трябвало да излезете в единадесет. Но поручик Лукаш ме помоли да ви пусна чак в Брук. Така било по-сигурно, поне из пътя нямало да забъркате някаква каша.

След като проверителите си излязоха, кандидат-подофицерът не можа да се въздържи да не направи язвителната забележка:

— Виждате ли, Швейк, какво спечелихте, като се обърнахте към по-висша инстанция? Едно голямо лайно! Ако исках, можех и двама ви да туря на място.

— Господин кандидат-подофицер — обади се школникът, — нямам нищо против да се замеряме с лайна, все пак това е повече или по-малко достоверна аргументация, но интелигентният човек не бива да употребява такива думи, когато е ядосан или когато иска да атакува някого. После смешната ви заплаха, че сте могли да турите и двама ни на място. Защо не го направихте, по дяволите, щом като имахте възможност? Сигурно тук се е проявила голямата ви душевна зрелост и необикновена деликатност.

— Стига толкова! — подскочи кандидат-подофицерът. — Мога и двама ви да тикна в затвора!

— А за какво, гълъбче? — невинно запита школникът.

— Това е моя работа! — вдъхна си смелост кандидат-подофицерът.

— Ваша работа — каза школникът с усмивка, — ваша и наша. Като на карти: моя дама — ваша дама. По-скоро бих казал, че ви подействува забележката на господин поручика, че ще трябва да се явите на рапорт и затова започнахте да вдигате патърдия, разбира се, не по служебен път.

— Вие сте простаци! — изригна кандидат-подофицерът, правейки последни усилия да си придаде страшен вид.

— Господин кандидат-подофицер, вижте какво ще ви кажа — отбеляза Швейк, — аз съм вече стар войник, служил съм преди войната и знам, че псувните понякога излизат през носа. Когато служех на времето, помня, в нашата рота имаше един чорбар на име Шрайтер. Служеше за чорба. Можеше да се уволни още като кандидат-подофицер, но беше, както се казва, ударен. Тоя човек, значи, ни беше засмукал кръвта, лепеше се за нас като лайно за риза, ту това не му харесваше, ту онова не беше по правилника, тормозеше ни, както можеше, и ни казваше: „Вие не сте войници, а пъдари.“ Мен тая работа един ден ме ядоса и се явих на ротен рапорт. „Какво искаш?“ — пита ме капитанът. „Господин капитан, разрешете да доложа. Искам да се оплача от фелдфебела Шрайтер: та ние сме императорски войници, а не някакви пъдари. Ние служим на негово величество императора, не сме някакви пазачи на овощни дръвчета.“ — „Виж какво насекомо — отговори ми капитанът, — да не съм те видял вече!“ А пък аз му отвърнах, че моля да ми разреши да се явя на батальонен рапорт.

На батальонния рапорт, след като обясних на подполковника, че ние не сме никакви пъдари, а императорски войници, той заповяда да ме затворят за два дни, но аз поисках да ми разрешат да се явя на полкови рапорт. На полковия рапорт господин полковникът, след като му обясних, изрева, че съм глупак, и ме прати по дяволите. Аз го помолих да ми разреши да се явя на бригаден рапорт. Тогава той се стресна, веднага нареди да извикат нашия чорбар Шрайтер и го накара да ми се извини пред всички офицери за думата пъдар. След това чорбарят ме настигна в двора и ми съобщи, че от тоя ден няма да ме псува, но щял да ме вкара в гарнизонния затвор. Оттогава аз станах крайно предпазлив, но колкото и да бях внимателен, не можах да се опазя. Веднъж бях на пост пред склада. Там всеки часовой винаги написваше по нещо на стената. Или ще нарисува някоя гола жена, или ще напише по някое стихче. На мен дълго време не ми идеше на ум какво да напиша и понеже нямаше какво да правя, подписах се под изречението: „Чорбарят Шрайтер е дървеняк.“ А оня тип, чорбарят, веднага ме доложи, защото ме следеше като червено куче. По някаква нещастна случайност над тоя надпис имаше и още един: „На война ли да се шляем? На войната ний пикаем!“ И това беше в 1912 год., когато трябваше да навлезем в Сърбия заради оня, консула Прохазка322. Веднага ме изпратиха пред областния съд в Терезин. Господата от военния съд петнадесет пъти фотографираха стената на склада, всичките там надписи и моя подпис, десет пъти ме караха да пиша: „На война ли да се шляем? На войната ний пикаем!“, за да изследват почерка ми, петнайсет пъти трябва да им напиша и „Чорбарят Шрайтер е дървеняк“ и накрая повикаха един специалист по почерците, който ме накара да напиша: „Беше 29 юли 1897 год., когато Двур Кралове на Лабе преживя ужасите на едно страшно наводнение.“ „Това не е достатъчно — каза военният съдия, — нас ни интересува пикането. Продиктувайте му нещо, в което да има много «п» и «к».“ Тогава ми продиктуваха: „куп, пика, епек, спанак, коноп, капак. Попокатепетъл“. На съдебния експерт по почерците беше му дошло до гуша от цялата работа и все се обръщаше назад и поглеждаше към войника с натъкнат щик. Най-после той каза, че трябва да занесе материала във Виена и там да го обработи. Накара ме да напиша още три пъти едно след друго: „Слънцето почва да припича, жегата е знаменита.“ Изпратиха целия материал във Виена и накрая работата се разреши така: колкото се касаеше до надписите, те не били писани с моя ръка, но подписът бил мой, което си и бях признал. Осъдиха ме на шестседмичен затвор, задето съм се подписал, когато съм бил па пост, защото, докато съм се подписвал на стената, не съм можел да пазя.

— Вижда се — каза кандидат-подофицерът със задоволство, — че все пак не са ви оставили без наказание и че сте истински криминалист. Ако бях аз на мястото на съдиите, щях да ви друсна не шест седмици, а шест години.

— Я не се правете на толкова страшен! — подхвана школникът. — И помислете по-добре за своя край! Преди малко комендантът на ешелона ви каза, че ще се явите на рапорт. Вие би трябвало да се подготвите за това с всичката сериозност и да помислите за последните неща, които ви остава да уредите като кандидат-подофицер. Какво собствено сте вие в сравнение с вселената? Представете си, че най-близката звезда е отдалечена от нашия военен влак 275 000 пъти повече, отколкото слънцето, за да може паралаксът ѝ да образува дъгова секунда. Ако се озовяхте във вселената във вид на звезда, вие бихте били премного незначителен, за да бъдете забелязан и с най-добрите астрономически уреди. За изразяване на вашето нищожество във вселената няма подходящ термин. За половин година вие бихте описали на небето ей такава малка дъгица, за година — малка елипса, която изобщо не може да се изрази в цифри — толкова е незначителна. Вашият паралакс е неизмерим.

— В такъв случай — отбеляза Швейк — господин кандидат-подофицерът би могъл да се гордее с това, че никой не може да го премери. Но каквото и да се случи на рапорта, господин кандидат-подофицерът трябва да остане спокоен и да не се нервира, тъй като всяко нервиране е вредно за здравето, а сега през време на войната всеки трябва да пази здравето си, защото военните мъки изискват от всекиго да не бъде жив умрял.

— Ако ви затворят, господин кандидат-подофицер — продължи Швейк с мила усмивка, — ако станете жертва на някаква неправда, не бива да губите дух и ако те си мислят едно, вие пък си мислете друго. Познавах един въглищар, който в началото на войната лежа затворен заедно с мене в Пражката дирекция на полицията заради държавна измяна. Казваше се Франтишек Шквор и по-късно може и да е бил очистен по силата на някоя там прагматическа санкция323. Когато на разпита го попитали дали има някакви възражения по протокола, той казал:

Заради това го тикнаха в тъмната стаичка, два дни не му дадоха да яде и да пие и пак го заведоха на разпит, но той и тогава държал на своето, че нека е било, както е било, все е някак си било и още никога не е било, някак да не е било. Може би със същите думи е отишъл и на бесилото, след като го предадоха на военния съд.

— Разправят, че сега бесят и разстрелват маса хора — каза един войник от конвоя, — наскоро на плаца ни четоха една заповед, че в Мотол бил разстрелян запаснякът Кудърна, задето се ядосал, че един капитан ударил със сабя момченцето му, което жена му носела на ръце, когато дошла да се прости с мъжа си в Бенешов. А политическите хора ги затварят на общо основание. В Моравия разстреляли и един редактор. Нашият капитан казваше, че и останалите ги чакало същото.

— Всичко си има граници — двусмислено каза школникът.

— Прав сте — намеси се кандидат-подофицерът, — пада им се на редакторите. Само бунтуват народа. По-миналата година, още като ефрейтор, бях началство на един редактор и той ме наричаше винаги „гибелта на армията“, но когато го учех да прави лицева опора, потеше се и казваше: „Моля да уважавате в мен човека!“ И аз му показвах какъв човек е той. Когато упражнявахме командата „легни“ и на двора в казармата имаше много локви, аз го завеждах пред някоя локва и той, негодникът, лягаше в нея, та водата пръскаше на всички страни като в плавалнята. А следобед всичко по него трябваше пак да блести, униформата му да бъде чиста като стъкло. Той се лъскаше, пъшкаше и правеше различни забележки, а на другия ден отново се търкаляше като свиня в калта. Аз стоях над него и му казвах: „Е, господин редакторе, кой е по-главен: гибелта на армията или вашият човек?“ Той беше истински интелигент.

Кандидат-подофицерът тържествено погледна школника и продължи:

— Изключиха го от школата само заради интелигентността му, защото беше писал във вестника, че в казармата тормозели войниците. Ама как да не тормозиш такъв учен човек, щом не може да разглоби затвора на пушката даже и след като си му го показал десет пъти? А когато се каже: linksschaut! — той сякаш нарочно върти кратуната си надясно и те гледа като гарга. Като прави хватки, не знае какво да хване по-напред, ремъка или паласките, а когато му показвате как ръката трябва да се смъкне надолу по ремъка, той ви гледа като теле железница. Той даже не знаеше на кое рамо се носи пушката и козируваше като маймуна, а при обръщания в движение — боже мой — да го бяхте видели какво правеше, когато се учеше да марширува! Когато трябваше да направи кръгом, на него му беше все едно на коя страна ще се завърти и цап, цап, цап, можеше да извърви още шест крачки и чак тогава да се обърне като петел на въртележка. При маршировката вдигаше крака като стар подагрист или танцуваше като стара проститутка на събор.

Кандидат-подофицерът плю:

— Нарочно му зачислих много ръждясала пушка, за да се научи да я чисти. Той я триеше, както пес дръгне кучка, но даже да си купеше още две кила кълчища, пак нямаше да може да направи нищо. Колкото повече я триеше, толкова по-лоша и по-ръждива ставате. На рапорта пушката му минаваше от ръка в ръка и всеки се чудеше как е възможно да е толкова ръждива. Нашият капитан винаги му казваше, че от него никога няма да излезе войник, да иде по-добре да се обеси и да не яде напразно войнишкия хляб. А той само примигваше под очилцата си. За него беше голям празник, когато не го накажеха с verschärft или връзване на пръсти. В такива дни той обикновено пишеше статийките си за тормозенето на войниците. Най-после веднъж направиха проверка на куфарчето му. Божичко, колко книги имаше само той! И то все за разоръжаване, за мир между народите. Заради това отпътува за гарнизонния затвор и се отървахме от него. По-късно той се появи в канцеларията, където му възложиха да води книгата за храната, за да не се среща с войниците. Такъв беше тъжният край на тоя интелигент. А той можеше да стане съвсем друга клечка, ако поради глупостта си не беше загубил правото да следва в школата. Можеше да стане поручик.

Кандидат-подофицерът въздъхна:

— Гънките на шинела си даже не умееше да изглади. Чак от Прага си изписваше разни води и масла за лъскане на копчета и все пак копчетата му бяха ръждиви като Есау324. Ама да плямпа, умееше и когато беше в канцеларията, само философствуваше. Имаше си тоя навик от по-рано. Както ви казах вече, на езика му все беше „човекът“. Веднъж, когато пак беше се впуснал да разсъжда над локвата, в която трябваше да се пльосне но командата „легни“, аз му казах: „Като приказвате все за човека и за калта, защо не си спомните, че човекът е бил сътворен от кал и хич и не са го питали дали иска, или не.“

След като се наприказва, кандидат-подофицерът остана доволен от себе си и зачака какво ще отговори школникът. Обади се обаче Швейк:

— Заради същите работи, заради такъв тормоз преди години в трийсет и пети полк някой си Коничек беше убил себе си и кандидат-подофицера. „Куриер“325 писа за това.

Кандидат-подофицерът бил намушкан с кама на трийсет места, от които повече от дузина били смъртоносни рани. Войникът след това седнал върху мъртвия кандидат-подофицер и се пробол. Друг случай имаше в Далмация. Там пък бяха заклали кандидат-подофицера си и до днес още не могат да открият кой го е сторил. Всичко стана забулено в неизвестност, знае се само, че закланият кандидат-подофицер се наричал Фиала и бил от Драбовна край Турнов. Зная и за още един кандидат-подофицер от седемдесет и пети полк, Рейманек…

В този миг приятният разговор беше прекъснат от силно изпъшкване откъм скамейката, на която спеше оберфелдкурат Лацина.

Отчето се пробуждаше в цялата си красота и достойнство. Пробуждането му беше придружено със същите явления, които съпровождали и ранното пробуждане на младия великан Гаргантюа, както го е описал старият веселяк Рабле.

Оберфелдкуратът на скамейката пърдеше, оригваше се и гръмогласно се прозяваше. Най-после той седна и учудено попита:

— Дявол да го вземе, къде се намирам?

Като наблюдаваше пробуждането на началството, кандидат-подофицерът отговори твърде чинно:

— Вие се намирате в арестантски вагон, господин оберфелдкурат.

По лицето на оберфелдкурата се изписа удивление. Известно време той седя мълчалив и дълбоко замислен. Напразно. Между онова, което беше преживял миналата нощ и тая сутрин, и пробуждането му във вагона, прозорците на който бяха снабдени с решетки, имаше море от мъгла.

Най-после той попита кандидат-подофицера, който все така чинно стоеше пред него:

— А по чия заповед, аз, такова?…

— Без заповед, господин оберфелдкурат.

Отчето стана и започна да се разхожда между пейките, като мърмореше, че нищо не му е ясно.

Той седна отново и попита:

— Накъде пътуваме собствено?

— Към Брук, господин оберфелдкурат.

— А защо отиваме в Брук?

— Там местят целия деветдесет и първи полк, господин оберфелдкурат.

Отчето отново се замисли. Какво ли собствено се е случило с него, как ли е попаднал във вагона и защо отива в Брук, и то тъкмо с деветдесет и първи полк, съпровождан от някакъв конвой?

Той се съвзе до такава степен от махмурлука си, че успя да различи вече школника и се обърна към него с въпроса:

— Вие сте интелигентен човек, можете ли да ми обясните без усукване и без да премълчавате нещо, как съм попаднал при вас?

— На драго сърце — свойски му каза школникът, — тая сутрин на гарата вие чисто и просто се присъединихте към нас, когато се качвахме във влака, понеже бяхте пийнали.

Кандидат-подофицерът строго го погледна.

— Влязохте в нашия вагон — продължи школникът — и толкоз. Легнахте на скамейката и Швейк, ей го тук, подложи под главата ви шинела си. При проверката на предишната станция бяхте записан в списъка на офицерите, които пътуват с влака. Вие бяхте, така да се каже, служебно открит и заради това нашият кандидат-подофицер ще се яви на рапорт.

— Така, така — въздъхна отчето, — значи, на най-близката гара аз трябва да се прехвърля в щабните вагони. Не знаете ли дали са раздавали вече обед?

— Обедът ще бъде чак във Виена, господин оберфелдкурат — продума кандидат-подофицерът.

— Значи, вие подложихте шинела си под главата ми? — обърна се отчето към Швейк. — Сърдечно ви благодаря.

— Не заслужавам никаква благодарност — отговори Швейк, — аз постъпих така, както би трябвало да постъпи всеки войник, като види, че началникът му е пийнал и няма какво да сложи под главата си. Всеки войник трябва да уважава началника си, макар и последният да е в по-особено състояние. Аз имам голям опит с фелдкуратите, защото бях свръзка на господин фелдкурат Ото Кац. Те са весел и сърдечен народ.

След вчерашното си пиянство оберфелдкуратът почувствува прилив на демократизъм, извади цигара и я подаде на Швейк:

— На, запали!

— А ти — обърна се той към кандидат-подофицера — щял си да се явиш заради мен на рапорт. Няма какво да те е страх. Ще те отърва, нищо няма да ти направят.

— А тебе — каза той на Швейк — ще взема със себе си. Ще те гледам като писано яйце.

Той получи нов пристъп на великодушие и започна да твърди, че на всеки щял да се отплати, на школника щял да купи шоколад, на войниците от конвоя ром, кандидат-подофицера щял да премести във фотографското отделение на седми конен дивизион, всичките щял да освободи и никога нямало да ги забрави.

Започна да раздава цигари на всички поред, не само на Швейк, и заяви, че разрешава на арестантите да пушат, щял да ходатайствува да бъде намалено наказанието им и те отново да бъдат върнати към нормалния военен живот.

— Не искам — рече той — да ме споменавате със зло. Аз съм човек с големи връзки и с мене вие няма да пропаднете. Изобщо вие ми правите впечатление на порядъчни хора, които бог обича. И ако сте сгрешили, то вие сега изкупвате грешката си и виждам, че с леко сърце понасяте всичко, което бог ви е изпратил.

— На какво основание — обърна се той към Швейк — ви наказаха?

— Бог ме наказа — отговори набожно Швейк — чрез командира на полка заради неволно закъснение в частта, господин оберфелдкурат.

— Бог е безкрайно милостив и справедлив — тържествено каза оберфелдкуратът, — той знае кого да накаже, защото така той проявява само своята проницателност и всемогъщество. А вие защо сте тук, господин школник?

— Понеже — отговори школникът — милостивият бог благоволи да ме сподоби с ревматизъм, след което аз се възгордях. След излежаване на наказанието ще бъда изпратен в кухнята.

— Бог си знае работата — възкликна възторжено отчето, като чу за кухнята, — и там порядъчният човек може да направи кариера. Тъкмо в кухнята би трябвало да се изпращат интелигентни хора заради комбинациите, тъй като работата не е в това, как се варят ястията, но с каква любов се комбинират продуктите, как се съставят и така нататък. Вземете соуса например. Интелигентният човек, когато приготвя лучен соус, ще вземе всички видове зеленчук, ще ги задуши в масло, след това ще прибави подправки, пипер, бахар, малко мушкато, исиот, а обикновеният готвач простак ще сложи лука да ври и ще му направи след това загоряла запръжка с лой. Наистина аз бих бил най-доволен да ви видя в някой офицерски стол. Без интелигентност човек може да живее и да изпълнява някоя обикновена професия в живота, но в кухнята липсата на интелигентност веднага проличава. Снощи в офицерския клуб в Будейовице ни поднесоха между другото и бъбречета а ла мадейра. Браво на тоя, който ги беше приготвил, бог да му прости всичките грехове, той трябва да е бил истински интелигент. И наистина там в кухнята на офицерския клуб има някакъв учител от Скуч. Същите бъбречета а ла мадейра ядох и в офицерския стол на шейсет и четвърти опълченски полк. Бяха им сложили ким, сякаш ги бяха приготвили в обикновена кръчма с пипер. И знаете ли с какво се занимавал в цивилния си живот техният готвач? Гледач на добитък бил в един чифлик.

Оберфелдкуратът помълча малко и след това прехвърли разговора върху готварската проблема в Стария и Новия завет. По всичко личело, че някога хората отдавали голямо значение на приготовлението на вкусни ястия след богослужения и други църковни тържества. После той покани присъствуващите да изпеят нещо и Швейк както обикновено започна несполучливо:

„Иде Марина от Ходонина, а след нея попът с буренце вино.“

Но оберфелдкуратът не се разсърди.

— Да имаше поне малко ром, не е нужно да има буренце вино — рече той усмихнат и съвършено приятелски настроен. — Ай без Марина ще минем, и без това би ни въвела само в изкушение.

Кандидат-подофицерът предпазливо бръкна в шинела си и извади оттам плоска с ром.

— Господин оберфелдкурат, разрешете да доложа — чу се тихият глас, по който личеше колко голяма жертва прави, — ако не ви се струва обидно…

— Защо ще се обиждам бе, момче? — отговори му с прояснен глас отчето. — Ще пия за нашето щастливо пътуване.

— Майко Марийо, просвета Богородичке — въздъхна кандидат-подофицерът, като видя как след порядъчната глътка в гърлото на оберфелдкурата изчезна половината от съдържанието на шишето.

— Гледай какъв сте човек и вие — каза фелдкуратът, като се усмихна и многозначително смигна на школника, — на всичкото отгоре и Дева Мария викате на помощ. Дядо господ всичко вижда и чува, внимавайте.

Отчето отново вдигна плоската и като я подаде на Швейк, началнически изкомандува:

— Доубий го!

— Войната си е война — рече Швейк добродушно на кандидат-подофицера, като му върна празната плоска. Последният се съгласи с него с такъв странен блясък в очите, какъвто може да се яви само у душевно болен.

— А сега до Виена аз ще поспя още мъничко — каза оберфелдкуратът — и желая да ме събудите веднага щом пристигнем.

— А вие — обърна се той към Швейк, — вие ще идете в кухнята на нашия стол, ще вземете прибори и ще ми донесете обед. Ще кажете, че е за оберфелдкурата Лацина. Гледайте да получите двойна порция. Ако има кнедли, недейте взема от края, защото не се рентира. После ми донесете от кухнята бутилка вино, но вземете със себе си и канчето, за да ви налеят ром.

Отец Лацина започна да се рови из джобовете си.

— Слушайте — каза той на кандидат-подофицера, — нямам дребни, дайте ми назаем една златка326. Така, ето значи! Как се казвате? Швейк ли? Ето ви, Швейк, една златка бакшиш! Господин кандидат-подофицер, заемете ми още една златка. Виждате ли, Швейк, другата ще я получите, след като изпълните всичко, както ви казах.

Освен това ще им кажете да ви дадат още и цигари и пури за мене. Ако раздават шоколад, задигнете двойна дажба, а пък ако дават консерви, гледайте да ви дадат пушен език или гъши дроб. Ако раздават ементалско сирене, постарайте се да не ви дадат от края, в случай че дават унгарски салам, пак недейте взема от края, а от средата, за да бъде мек и крехък.

Оберфелдкуратът се изпъна на скамейката и след малко заспа.

— Аз мисля — обърна се школникът към кандидат-подофицера, докато отчето хъркаше, — че вие сте напълно доволен от нашия намереник. Той се чувствува много добре сред нас.

— Току-що отбит — обади се Швейк, — а, както се казва, вече зацицал от бутилката, а, господин подофицер?

Кандидат-подофицерът известно време води борба със себе си, но изведнъж изостави цялата почтителност и каза грубо:

— Много е кротък.

— С дребните пари, дето ги няма — каза Швейк, — той ми напомня един зидар от Дейвице, на име Мличко. И той все нямаше дребни пари, докато затъна до гуша в дългове и го затвориха за измама. Беше прогулял едрите и нямаше дребни.

— В седемдесет и пети полк — обади се един войник от конвоя — преди войната един капитан пропи цялата каса на полка и го изгониха от казармата, но сега е пак капитан. А един фел, който беше откраднал държавно сукно за пагони повече от двайсет топа, днес е щабен фелдфебел. Един пехотинец пък неотдавна го застреляха в Сърбия, понеже изял наведнъж консервата си, която му била за три дена.

— Това не му е мястото тука — заяви кандидат-подофицерът, — но да вземеш назаем две жълтици от бедния кандидат-подофицер, за да дадеш бакшиш, което си е право…

— Ето ви жълтицата — рече Швейк, — не искам да се обогатявам за ваша сметка. А когато ми даде и другата, и нея ще ви върна, за да не плачете. Вие трябва да се радвате, когато някой началник вземе от вас пари назаем за харчлък. Вие сте безкраен егоист. Тук става въпрос за някакви си мизерни две жълтици, но аз бих искал да ви видя в момент, когато се наложи да пожертвувате живата си за вашия началник, когато той ще лежи ранен някъде пред позициите на противника и вие ще трябва да го спасите и да го донесете оттам на собствените си ръце, през време на което непрекъснато ще ви обстрелват с шрапнели и всичко възможно.

— Ти ще се надрискаш — опита да се защити кандидат-подофицерът, — свръзка в бой кога е участвувала!

— Има ги не малко посрани във всяко сражение — обади се пак един войник от конвоя, — неотдавна в Будейовице един ранен другар ни разправи, че когато атакували, той се посирал на три пъти. Най-първо, когато изпълзели от прикритието на плаца пред телените мрежи, след това, когато започнали да ги режат, и за трети път напълнил гащите, когато срещу тях се втурнали русите с натъкнати щикове и започнали да реват „урааааа“. Тогава побягнали обратно към прикритието и от тяхната част нямало нито един непосран. А един убит, който лежал върху прикритието с увиснали надолу крака, в последния миг така се посрал, че всичкото наедно с кръвта потекло от панталоните му по патъците надолу в окопите. Преди това, през време на атаката, един шрапнел отнесъл половината му глава, просто като че ли я срязал наполовина, и сега половината от черепа му, с все мозъка вътре, лежала точно пред него. Човек никога не може да предположи какво ще му се случи.

— Понякога — рече Швейк — през време на сражение на човек му стане лошо, просто се погнуси от нещо. В Прага в Похоржелец един ранен разправяше, че някъде при Пршемишъл, в окопите, работата стигнала до бой с нож и насреща му се изпречил един руснак — мъж като планина. Заклатил се руснакът срещу него с натъкнат щик, а на носа му висяла порядъчна капчица. Щом съгледал тая капчица, на нашия войник му прилошало и трябвало веднага да иде в превързочния пункт. Там намерили, че се е заразил от холера и го изпратили в холерните бараки в Пеща, където след това наистина се заразил.

— Обикновен пехотинец ли беше или кандидат-подофицер? — попита школникът.

— Кандидат-подофицер — отговори спокойно Швейк.

— Това би могло да се случи и на всеки школник — отговори в глупостта си кандидат-подофицерът, като погледна тържествуващо школника, сякаш искаше да каже: „Турих ли те на място, ха да видим какво ще отговориш сега!“

Школникът обаче млъкна и легна на скамейката.

Наближаваха Виена. Тия, които не спяха, наблюдаваха през прозореца телените мрежи и укрепленията край града. Това, както изглежда, предизвика известно безпокойство в целия влак.

И ако досега от вагоните непрекъснато се носеше ревът на овните от Кашперските планини: „Wann ich kum’, wann ich kum’, wann ich wieda’, wieda’ kum’“, сега той замлъкна под неприятното впечатление от телените мрежи, с които беше оплетена Виена.

— Всичко е наред — каза Швейк, като гледаше окопите, — всичко е в пълен ред, само че тука виенчани навярно си късат гащите, когато ходят на излети. Тук човек трябва да бъде предпазлив.

Изобщо Виена е важен град — продължи той, — само да знаете колко диви зверове има в Шьонбрунската менажерия327. Едно време, когато бях във Виена, най-много обичах да гледам маймуните. Но когато се случеше от императорския дворец да излиза някоя особа, тогава преграждаха пътя и не пущаха да се минава през кордона. С мене веднъж беше и един шивач от десети район и го арестуваха, защото на всяка цена искаше да види маймуните.

— А били ли сте в двореца? — попита кандидат-подофицерът.

— Там е много хубаво — отговори Швейк, — аз не съм бил, но ми разправи един, който е бил. Най-хубав от всичко бил часовоят пред двореца. Всеки от тия часовои, казват, трябвало да бъде два метра висок, а след това получавал вестникарска будка. А пък принцеси колко има — не ти е работа.

Влакът мина покрай някаква гара, откъдето се носеха звуците на австрийския химн. Музикантският взвод по всяка вероятност беше дошъл тук по погрешка, защото доста след това влакът спря на друга гара, където бяха приготвени закуски и тържествено посрещане.

Но то вече не беше както в началото на войната, когато войниците при заминаване за фронта преяждаха на всяка гара, посрещани от момиченца в бели роклички, с глупави лица и още по-глупави букети. Неизменно ги приветствуваше с реч някоя дама, чийто съпруг сега се представяше за голям патриот и републиканец.

Посрещането във Виена бе изнесено от три членки на дружеството на Австрийския червен кръст и от две членки на някаква военна организация на виенските дами и госпожици, както и от един официален представител на военната власт.

По лицата им личеше умора. Влакове с войска пътуваха денем и нощем, санитарни вагони минаваха всеки час, всеки миг по гарите от една линия на друга прехвърляха вагони с пленници и на всичко това трябваше да присъствуват и членовете на изброените различни корпорации и дружества. Това продължаваше ден след ден и първоначалният ентусиазъм се превърна в прозяване. Те дежуреха поред и всеки от тях, който се появеше на някоя от виенските гари, имаше същото уморено изражение, както и днешните посрещачи на полка от Будейовице.

От конските вагони назъртаха войниците с отчаян израз на лицата, сякаш ги водеха към бесилото.

До тях се приближаваха дами и им раздаваха медени питки с надписи: „Sieg und Rache“, „Gott, strafe England“, „Der Österreicher hat ein Vaterland. Er liebt’s und hat auch Ursache für’s Vaterland zu kämpfen“328.

Виждате се как планинците от Кашперските планини се тъпчат с медени сладкиши, обаче от лицата им не слизаше отчаяното изражение.

След това се издаде заповед по ротно да се вземе храна от полските кухни, които бяха зад гарата.

Там беше и офицерската кухня, където Швейк отиде, за да изпълни поръчението на оберфелдкурата, докато школникът остана да чака да го нахранят, тъй като двама души от конвоя отидоха да вземат храната за целия арестантски вагон.

Швейк изпълни точно поръчката и на връщане, когато минаваше линията, забеляза поручик Лукаш, който се разхождаше между релсите и като че правеше сметка дали ще остане нещо за него в офицерския стол.

Положението му беше твърде неприятно, понеже временно имаше обща свръзка с поручик Киршнер. Войникът всъщност се грижеше изключително само за своя началник и провеждаше пълен саботаж, когато се касаеше за поручик Лукаш.

— Кому носите това, Швейк? — попита нещастният поручик, когато Швейк сложи на земята грамадата продукти, които беше изпросил в офицерския стол и беше увил в шинела си.

За момент Швейк се смути, но мигновено се опомни. И когато отговори, лицето му излъчваше светлина и спокойствие:

— Това е за вас, господин поручик. Само че не зная къде е вашето купе и после не зная също така дали господин комендантът на влака няма да има нищо против да пътувам с нас. Той, изглежда, е голяма свиня.

Поручик Лукаш погледна изпитателно Швейк, но той продължи добродушно и поверително:

— Наистина е свиня, господин поручик. Когато направи проверка във влака, веднага му доложих, че часът е вече единадесет, че наказанието ми е изтекло и мястото ми вече е в конския вагон или при вас, а той ми отговори съвсем грубо да съм си стоял там, така поне нямало да ви излагам из пътя, господин поручик.

Лицето на Швейк прие мъченически израз:

— Като че ли изобщо съм ви излагал някога, господин поручик.

Поручик Лукаш въздъхна.

— Сигурен съм — продължи Швейк, — че никога не съм ви излагал и ако се е случвало нещо, то е било само случайност, божа работа, както казваше старият Ваничек от Пелхржимов, когато излежаваше тридесет и шестата си присъда. Никога не съм направил нещо нарочно, господин поручик, винаги съм имал желание да свърша всичко най-ловко и най-добре и не съм крив, че и двамата не сме имали полза от това, а само страдания и мъчения.

— Само недейте плака толкова, Швейк — каза поручик Лукаш с мек глас, като се приближиха до щабния вагон, — ще уредя всичко, за да се приберете при мене.

— Съвсем не плача, господин поручик. На мене само много ми домъчня, че и двамата без всякаква вина сме най-нещастните хора през тая война и под слънцето. Ужасна съдба, господин поручик, и като погледнете, откак съм се родил, все съм си такъв грижовен.

— Успокойте се, Швейк!

— Слушам, господин поручик, но ако това не противоречеше на чинопочитанието, бих ви казал, че изобщо никак не мога да се успокоя, а така трябва да се подчиня на вашата заповед и да кажа, че вече съм напълно спокоен.

— Е, хайде, влизайте във вагона, Швейк.

— Слушам, господин поручик, влизам вече.

Над военния лагер в Брук цареше нощна тишина. Във войнишките бараки войниците зъзнеха от студ, а в офицерските отваряха прозорците, защото там горивото не се пестеше.

Откъм отделните постове от време на време се чуваха стъпките на часовоите, които с движение се мъчеха да се разсънят.

Долу в Брук ан дер Лайте (Мост на Литава) блестяха светлините на фабриката на Н. В. за месни консерви, в която денем и нощем се преработваха различни отпадъци. Понеже вятърът духаше оттам, по алеята във военния лагер се носеше смрад на гниещи сухожилия, копита и кости, от които чрез изваряване се приготвяха специални супени консерви.

От изоставеното павилионче (тук в мирно време някакъв фотограф беше снимал войниците, които прекарваха своята младост на военното стрелбище) се откриваше гледка към долината на Литава. Там се виждаше червената светлина на бардака „При царевичния мамул“, който през време на големите маневри при Шопрон в 1908 г. бе почетен с посещението на ерцхерцога Стефан и където ежегодно се събираше офицерско общество.

Това беше най-добрият и реномиран публичен дом, където достъпът за войници и школници беше забранен.

Последните ходеха в „Розовият дом“, чиито зелени светлини също се виждаха от изоставеното фотографско ателие.

Същото разграничение по-късно беше въведено и на фронта — монархията вече не можеше да помогне с нищо друго на войската си освен с преносимите публични домове, придавани към бригадните щабове и известни под името „пуфове“.

Имаше, значи, на Н. В. офицерски пуф, на Н. В. подофицерски пуф и на Н. В. войнишки пуф.

Брук ан дер Лайте излъчваше сияние. От другата страна на моста по същия начин светеше Кирай Хида (Цизлайтания и Транслайтания)329. В двата града, унгарския и австрийския, свиреха цигански оркестри, светеха прозорците на кафенета и ресторанти. Местните буржоа и чиновници водеха тук, по кафенета и ресторанти, своите госпожи и пораснали дъщери; и Мост на Литава, Брук ан дер Лайте, и Кирай Хида не бяха нищо друго освен един голям публичен дом.

В една от офицерските бараки на лагера тая нощ Швейк чакаше своя поручик Лукаш, който вечерта отиде в града на театър и още не се беше върнал. Швейк седеше на разстланото легло на поручика, а срещу него на масата беше седнала свръзката на майор Венцел.

Майорът отново се беше върнал в полка, след като в Сърбия на Дрина бе констатирана пълната му некадърност. Говореха, че там заповядал да се разглоби и унищожи понтонният мост в момент, когато половината от батальона му била още на отвъдната страна на реката. Сега той беше назначен за завеждащ военното стрелбище в Кирай Хида, а освен това беше някакъв фактор и по стопанската част в лагера. Между офицерите се говореше, че майор Венцел сега ще си стъпи здраво на краката. Стаите на Лукаш и Венцел бяха на един и същи коридор.

Свръзката на майор Венцел, Микулашек, малък човечец с надупчено от шарка лице, клатеше крака и ругаеше:

— Чудя му се на моя вагабонтин, че още не иде. Кой знае къде се шляе дядката по цяла нощ. Поне да ми дадеше ключа от стаята, та да си легна и да си чуря330. Ама стаята му е пълна с вино, затова я заключва.

— Разправят, че краде — подхвърли Швейк, който пушеше най-спокойно от цигарите на своя поручик, понеже последният му беше забранил да пуши с лула в стаята, — ти все трябва да знаеш нещо. Откъде е това вино?

— Нали мене ме праща да го нося! — с тънък глас каза Микулашек. — Даде ми бележка и аз ида, та получа продукти за болницата, а ги нося в къщи.

— Ами ако ти заповяда да откраднеш полковата каса, ще го направиш ли? — попита Швейк. — Ама ти псуваш зад гърба му, пък пред него треперещ като трепетлика.

Микулашек примигна с малките си очички:

— Виж, за това ще си помисля.

— Ти нищо не бива да мислиш, сополиво хлапе такова! — кресна му Швейк, но млъкна веднага, защото вратата се отвори и влезе поручик Лукаш. Той беше, както веднага можеше да се забележи, в твърде добро настроение, тъй като беше сложил шапката си обратно.

Микулашек толкова се уплаши, че забрави да скочи от масата, а изкозирува седнал, като забрави на всичкото отгоре, че е и без фуражка.

— Господин поручик, разрешете да доложа, всичко се намира в пълна изправност — доложи Швейк, като зае твърда войнишка стойка по всички правила на военното изкуство, при което цигарата му остана в устата.

Поручик Лукаш обаче не забеляза това и се насочи право към Микулашек, който с опулени очи наблюдаваше всяко негово движение и продължаваше да козирува, все още седнал на масата.

— Поручик Лукаш — рече поручикът, като се приближи до Микулашек с не много сигурна стъпка, — а вие как се казвате?

Микулашек мълчеше, Лукаш взе един стол, постави го пред Микулашек, седна и без да снема поглед от него, каза:

— Швейк, донесете служебния ми револвер от куфара.

През цялото време, докато Швейк се ровеше из куфара, Микулашек мълчеше и само ужасено гледаше поручика. И ако беше разбрал в тоя миг, че седи на масата, той навярно би се чувствувал още по-отчаян, тъй като краката му се допираха до коленете на седналия поручик.

— Не разбрахте ли? Как се казвате, ви питам! — извика поручикът нагоре към Микулашек.

Но последният продължаваше да мълчи. Както обясняваше по-късно, при ненадейното появяване на поручика той получил особен вид парализа. Искаше да скочи от масата, но не можеше, искаше да отговори, а не можеше, искаше да престане да козирува и не можеше.

— Господин поручик, разрешете да доложа — обади се Швейк, — револверът не е зареден.

— Ами че заредете го, Швейк!

— Слушам, господин поручик, но нямаме патрони, и после, трудно ще го свалите от масата. Позволявам си да забележа, господин поручик, че това е Микулашек, свръзката на господин майор Венцел. Той винаги онемява, когато види някого от господа офицерите. Той изобщо се срамува да говори. Изобщо е едно такова сополиво, мърляво хлапе. Когато отиде някъде в града, майор Венцел винаги го оставя да стои в коридора, а то, нещастното, обикаля свръзките в бараката. Поне да имаше причина да се плаши, а то всъщност никому нищо не е сторило.

Швейк плю, а в гласа му и в това, че говореше за Микулашек в среден род, се почувствува пълно презрение към свръзката на майор Венцел заради малодушието и невоинишкото му държане.

— Разрешете — продължи Швейк — да го помириша. Швейк смъкна от масата Микулашек, който не откъсваше глупавия си поглед от поручика, и като го изправи на земята, помириса панталоните му.

— Още не е — заяви той, — но започва. Да го изхвърля ли?

— Изхвърлете го, Швейк.

Швейк изведе разтреперания Микулашек в коридора, затвори вратата подир себе си и му каза:

— Уф, спасих ти живота, глупав човек. Когато се върне майор Венцел, тихичко да ми донесеш бутилка вино. Няма шега. Наистина ти спасих живота. Когато моят поручик се натряска, лошо става. С него само аз мога да се разправям, никой друг.

— Аз съм…

— Посерко си… — презрително заяви Швейк. — Седни на прага и чакай да дойде твоят майор Венцел.

— Добре, че се върнахте най-после — посрещна поручик Лукаш свръзката си, — искам да говоря с вас. Няма нужда да стоите мирно с такъв глупав вид. Седнете, Швейк. Затваряйте си устата и внимавайте хубаво! Знаете ли къде е улица Шопрони в Кирай Хида? Оставете това ваше: „Господин поручик, разрешете да доложа, че не знам.“ Щом не знаете, кажете: „Не знам“ и край. Запишете си на един къс хартия: Sopronyi utza № 16. В същата къща има железарски магазин. Знаете ли какво е това железарски магазин? По дяволите, недейте казва: „Тъй вярно.“ Кажете „знам“ или „не знам“. Значи, знаете ли какво е това железарски магазин? Знаете, добре. Тоя магазин принадлежи на някой си унгарец Какони. Знаете ли какво е това унгарец? Дявол да го вземе, знаете ли, или не знаете? Знаете, добре. Над магазина е първият етаж и той живее там. Знаете ли това? Не знаете? Аз нали ви казвам, че живее там? Това достатъчно ли ви е? Достатъчно, добре. Ако не ви стига, ще заповядам да ви затворят. Отбелязахте ли си, че тоя идиот се казва Какони? Добре, тогава утре сутринта към десет часа ще слезете долу в града, ще намерите къщата, ще се качите на първия етаж и ще предадете на госпожа Какони ей това писмо.

Поручик Лукаш отвори портфейла си и прозявайки се, пъхна в ръката на Швейк писмо в бял плик без адрес.

— Работата е много важна, Швейк — продължи да го поучава поручикът. — предпазливостта никога не е излишна, затова, както виждате, на плика няма адрес. Напълно се осланям на вас, че благополучно ще предадете писмото. Отбележете си още, че дамата се казва Етелка. Значи, запишете си: „Госпожа Етелка Какони“. Още веднъж ви казвам, че писмото трябва да се връчи дискретно при всякакви обстоятелства и че след това ще трябва да чакате за отговор, аз съм писал в писмото. Какво искате още?

— Ако не ми дадат отговор, господин поручик, какво да направя?

— Тогава ще напомните, че трябва на всяка цена да получите отговор — отвърна поручикът, като се прозина, разтваряйки широко уста. — Но сега вече лягам да спя, днес аз наистина съм уморен. Колко нещо изпихме само. Струва ми се, че след подобна вечер и нощ и всеки друг на мое място би бил уморен.

Поручик Лукаш първоначално не бе имал намерение да се забави. Привечер той излезе от лагера, за да иде само в унгарския театър в Кирай Хида, където се играеше някаква унгарска оперета с месести еврейки — артистки в първите роли. Голямото предимство на последните беше това, че при танца те вдигаха краката си високо нагоре и не носеха нито трико, нито кюлоти. За да бъдат още по-привлекателни за господа офицерите, те се бръснеха отдолу като татарки, от което, разбира се, галерията нямаше никаква полза, но затова пък толкова по-голямо бе удоволствието на офицерите артилеристи, които седяха долу в партера и специално заради тази прелест бяха донесли и артилерийските си триедри.

Поручик Лукаш обаче не прояви интерес към тази любопитна свинщина, тъй като бинокълът, който взе под наем, не беше ахроматичен и вместо бедра той виждаше през него някакви виолетови петна в движение.

За сметка на това през време на антракта след първото действие вниманието му беше привлечено от една дама, придружавана от господин на средна възраст, която го дърпаше към гардероба и настояваше веднага да се върнат в къщи, защото не желаела да гледа такива работи. Тя произнасяше всичко това доста високо на немски език, а кавалерът ѝ отговаряше на унгарски: „Да, ангеле, ще си вървим, съгласен съм. Наистина безвкусна работа.“

— Es ist ekelhaft!331 — говореше разгорещено дамата, когато господинът ѝ помагаше да си облече мантото. При това големите ѝ черни очи, които така добре отиваха на хубавата ѝ фигура, пламтяха гневно от подобно безсрамие. В тоя миг тя погледна поручик Лукаш и повтори още веднъж разпалено: — Ekelhaft, wirklich ekelhaft!332 — Това се оказа решаващо за краткия роман, който последва.

От гардеробиерката той научи, че това са съпрузите Какони, че господинът има железарски магазин на улица Шопрони № 16.

„И живее с госпожа Етелка на първия етаж — добави гардеробиерката с маниера на стара сводница, — тя е немкиня от Шопрони, а той унгарец. Тук всичко е измешано.“

Поручик Лукаш също взе шинела си от гардероба и излезе в града, където в заведението „При ерцхерцог Албрехт“ се срещна с няколко офицери от деветдесет и първи полк.

Той не говореше много, но затова пък пиеше повече, като съчиняваше на ум какво да пише на тая строга, нравствена и хубава дама, която решително много повече го привличаше, отколкото всички ония маймуни на сцената, както се изразяваха за тях офицерите.

В твърде добро настроение поручик Лукаш отиде в кафененцето „При кръста на свети Стефан“ и там се вмъкна в едно сепаре, откъдето изгони някаква румънка, която предлагаше да му се съблече гола и му предоставяше свобода на действие. Той поръча да му донесат мастило, перо и хартия за писма, бутилка коняк и след задълбочен размисъл написа следното писмо, което му се струваше най-хубаво от писмата, които изобщо някога беше писал:

„Милостива госпожо!

Снощи в градския театър присъствувах на представлението, което Ви възмути. През цялото първо действие аз наблюдавах Вас и Вашия съпруг. Както забелязах…“

„Ха така! Само по-смело — каза си поручик Лукаш. — с какво право тоя тип притежава такава прелестна жена? Че той прилича на обръснат павиан.“

И продължи да пише:

„Вашият съпруг, милостива госпожо, с най-голям интерес наблюдаваше гадостите, представяни на сцената в пиесата, която предизвика у Вас отвращение. Та това не беше изкуство, а гнусно въздействие върху най-интимните чувства на човека.“

„Какви гърди има тая жена — помисли си поручик Лукаш, — само по-смело!“

„Простете, милостива госпожо, че съм така искрен към Вас, макар и да не ме познавате. През живота си аз съм видял много жени, но никоя не ми е направила такова впечатление като Вас, тъй като Вашите възгледи и мирогледът Ви се схождат напълно с моите. Убеден съм, че и Вашият съпруг е истински егоист, който Ви мъкне със себе си…“

„Така не може“ — рече си поручик Лукаш, задраска „schleppt mit“ и вместо това написа:

„…който поради лична заинтересованост Ви води, милостива госпожо, на театрални представления, отговарящи единствено на неговия собствен вкус. Обичам искреността и нямам намерение да се натрапвам в частния Ви живот, но имам голямо желание да поговоря с Вас за чистото изкуство…“

„В тукашните хотели това няма да може да стане, ще трябва да я замъкна във Виена — помисли си поручикът, — ще взема командировка.“

„Затова осмелявам се, милостива госпожо, да Ви помоля за среща, за да се опознаем по-отблизо, което, убеден съм. Вие няма да откажете на тоя, когото в най-скоро време очакват изпълнени с несгоди военни походи и който, в случай че получи любезното Ви съгласие, ще запази в огъня на сраженията най-хубав спомен за душата, която го е разбирала не по-зле, отколкото той нея. Вашето решение ще бъде за мен жест, а Вашият отговор — решителен момент в моя живот.“

Той се подписа, изпи коняка, поръча си още една бутилка и като пиеше по чашка почти след всяко изречение, кажи-речи, се просълзи, когато прочете последните си редове.

Беше девет часът сутринта, когато Швейк събуди поручик Лукаш.

— Господин поручик, разрешете да доложа. Вие се успахте и ще закъснеете за работа, а пък аз трябва да занеса писмото ви в Кирай Хида. Аз ви будих в седем часа, после в седем и половина, след това в осем, когато покрай нас минаха войниците, които отиваха вече на учение, но вие само се обърнахте на другата страна. Господин поручик… Моля ви се, господин поручик…

След като измърмори нещо, поручик Лукаш поискала се обърне отново на другата страна, но това не му се удаде, защото Швейк най-безмилостно го разтърси и изрева:

— Господин поручик, отивам да занеса писмото в Кирай Хида!

Поручикът се прозина:

— Писмото ли? Ja333, моето писмо, но това е секрет, разбирате ли, тайна, между нас да си остане. Abtretten!…

Поручикът отново се зави в одеялото, от което го беше измъкнал Швейк, и продължи да спи, а през това време Швейк се отправи за Кирай Хида.

Да се намери на улица Шопрони номер шестнадесети, нямаше да бъде толкова трудно, ако случайно Швейк не беше срещнал стария сапьор Водичка, числящ се към „щаерците“, казармата на които беше долу в лагера. На времето Водичка беше живял в Прага на Боище и затова, след като се срещнаха с Швейк, не им остана нищо друго, освен да се отбият в кръчмата „Черното овненце“ в Брук. В тая пивница гостите се обслужваха от известната келнерка Руженка, чехкиня, на която всички школници чехи от лагера дължаха по някоя сума.

Стар каналия, сапьорът Водичка напоследък играеше ролята на неин кавалер. Той имаше под ръка списък на всички бойни роти, които заминаваха за фронта, и тъкмо навреме навестяваше школниците чехи, за да им напомни да не се изгубят във военния водовъртеж, без да платят дълга си.

— Накъде си тръгнал всъщност? — попита Водичка, след като напиха хубавото вино.

— Това е тайна — отговори Швейк, — но на тебе ще я кажа, нали си ми стар приятел?

Той подробно му обясни всичко. Водичка от своя страна заяви, че е стар сапьор и не може току-така да остави приятеля си и че затова ще идат да предадат писмото заедно.

Те чудесно се забавляваха с разговори за миналото и когато след дванайсет часа излязоха от „Черното овненце“, всичко им се струваше естествено и лесно.

Освен това в душата им беше заседнало твърдото убеждение, че не ги е страх от никого. Из целия път до улица Шопрони номер шестнадесет Водичка изявяваше огромната си ненавист към маджарите и непрекъснато разказваше как не пропуска случай да се сбие с тях, къде и кога се е бил и какво му е попречило да се сбие на еди-коя си дата.

— Да ти разправя какво се случи веднъж. Хванали бяхме за гръцмуля едно маджарско копеле от Паусдорф — ние сапьорите бяхме отишли там да пийнем хубаво вино — и аз тъкмо се канех да го халосам с портупея по тиквата в тъмното, защото, щом започнат тая работа, ние веднага хвърлихме една бутилка по полилея, когато той, копелето му с копеле, изведнъж изкрещя:

„Абе, Тондо, това съм аз, Пуркрабек, от шестнайста опълченска!“

За малко да стане грешка. Затова пък им го платихме тъпкано на тия маджарски циркаджии. Преди три седмици бяхме отишли да видим Незидерското езеро334. В едно близко село имаше отделение хонведи-картечари. Всички ние случайно хлътнахме в една кръчма, където те танцуваха чардаш и крещяха като побъркани: „Урам, урам, биро урам“335 или „Ланьок, ланьик, ланьок а фалуба“336. И взехме, та седнахме тъкмо срещу тях. Всеки от нас сложи портупея си на масата и си каза: „Чакайте, простаци, ще ви дадем ние да разберете един ланьок.“ И един от нас, Мейстршик го казваха, юмрукът му беше цяла Бяла гора, веднага предложи да иде да потанцува и да вземе момичето на някой от тия цигани. А момичетата бяха лъскава работа, едни такива дебелокраки и фундаментални, а очите им играят на четири. И както маджарските копелета се притискаха до тях, виждаше се, че момичетата имат пълни, твърди гърди като полукълба, че всичко това им прави голямо удоволствие и че не са вчерашни в тая натискания. Та ти казвам, нашият Мейстршик излиза на дансинга и иска да вземе най-лъскавото гадже от един хонвед. Унгарецът започна да бърбори нещо, но Мейстршик веднага му метна една, оня се търколи на земята, ние начаса се хванахме за коланите си, омотахме ги около ръцете си да не изхвръкнат ножовете, наскачахме помежду им и аз извиках: „Виновен, невиновен, карай напред!“ Всичко тръгна като но мед и масло. Те започнаха да изскачат през прозорците, но ние ги ловяхме за краката и ги смъквахме обратно в помещението. Всеки, който не беше наш, яде пердах. Намесиха се също кметът и стражарят, но и тях наложихме. И кръчмарят яде бой, защото взе да псува на немски, че сме били разтурили увеселението. После в селото изловихме и ония, които искаха да се скрият от нас. Един техен подофицер например го намерихме в плевнята на долния кран на селото, заровен в сеното. Издаде го гаджето му, понеже танцувал с друга. Беше лапнало по нашия Мейстршик и после запраши с него нагоре към Кирай Хида, където имаше сушилни за сено край гората. Замъкнала го в една такава сушилня и поискала след това пет крони от него, но той ѝ обърсал една през устата. Настигна ни чак горе край самия лагер и каза, че винаги си представял маджарките по-пламенни, а тая свиня лежала като пън и през цялото време бърборела нещо.

С една дума, маджарите са цигани — завърши старият сапьор Водичка.

Швейк възрази:

— И маджарите не са криви, че са се родили маджари.

— Глупости, как да не са криви? — ядосваше се Водичка. — Всички са си криви. Знаеш ли какво ти пожелавам — да те пипнат веднъж, пък да те нагостят, както се случи с мене още първия ден, когато пристигнах тук на курсове. Още същия ден следобед ни наблъскаха като стадо добитък в училището и там един идиот започна да ни чертае и обяснява какво нещо са блиндажите, как се слагат основите им, как се измерва всичкото. А на сутринта, кай, който не представи нарисувано всичко, което ни разправил, щели да го затворят в ареста и да го вържат. Дявол да го вземе, рекох си, аз, за да изклинча от фронта ли се записах в тия курсове, или да чертая вечер в тетрадчиците си като някой сополан от отделенията? Толкова се ядосах, че не ме сдържаше на едно място и не можех да го гледам вече оня идиот, дето ни ги разправяше тия работи. Идеше ми да изпочупя всичко, както бях побеснял. Без да дочакам кафето, излязох от бараката и тръгнах към Кирай Хида. От яд не можех да мисля за нищо друго: „Само да намеря в града някоя тиха механа, казвах си аз на ум, да се нарежа и да вдигна скандал, да ударя някого през устата, че като си излея яда, да се върна в къщи.“ Ама човек предполага, господ разполага. Там край реката, чак в бахчите, аз наистина намерих такова заведение, тихо като черква, сякаш създадено нарочно за скандали. Имаше само двама посетители, говореха си на маджарски. Това още повече ме напомпа и аз се нарязах много по-скоро, отколкото предполагах. И така в пияно състояние аз дори и не съм забелязал, че до нас имало още едно заведение. Докато съм пиел, там дошли около осем хусари и щом гостих първите двама по мутрата, те веднага ме налетяха. Тия мръсници, хусарите, така ме претрепаха, толкова ме гониха из бахчите, че чак до разсъмване не можах да намеря пътя за в къщи. А като се домъкнах на заранта в казармата, трябваше да ида веднага в амбулаторията, където изкофтих, че съм паднал в една тухларна. Цяла седмица ме завиваха в мокри чаршафи, за да не забере гърбът ми. Имаш късмет, че не си им паднал в ръцете на тия разбойници. Те не са хора, а говеда.

— Който вади нож, от нож умира — рече Швейк, — няма какво да им се сърдиш, че са се ядосали толкова. Нали е трябвало да оставят всичкото вино по масите и да те гонят в тъмното из бахчите? Трябвало е да ти видят сметката на самото място, в заведението, и после да те изхвърлят. За тях така е щяло да бъде по-добре, пък и за тебе също. В Либен познавах един кръчмар, Пароубек се казваше. Веднъж в кръчмата му един дратеник337 се напил с хвойнова ракия и започнал да псува, че ракията била слаба, че Пароубек ѝ налива вода. Твърдял, че и сто години да работи, след това, като си купи със спечелените пари само хвойнова ракия и я изпие наведнъж, пак ще може да ходи по въже и да носи Пароубек на ръце. После го нарекъл още тапир и шашчински изрод338. Тогава нашият Пароубек го хванал, взел капаните за мишки и теловете и му ги очукал о главата, изхвърлил го навън и продължил и на улицата да го налага с пръта за смъкване на ролетки. Така го преследвал чак долу до Инвалидния дом и както се бил разлютил, продължил да го гони по Карлин. Изкачил се чак горе на Жижков, а оттам през еврейските пещи стигнал в Малешице, където най-после пречупил пръта о гърба на дратеника и могъл да се върне обратно в Либен. Хубаво, ама в яда си забравил, че е оставил кръчмата пълна с посетители и че тия мискини ще вземат сами да се разпореждат в нея. В това се убедил, като се върнал обратно. Ролетката на кръчмата била смъкната наполовина и пред нея били застанали на пост двама полицаи, и те порядъчно насмукани — нали възстановявали реда в кръчмата! Всичко било полуизпито, на улицата се търкаляла празна бъчонка от ром, а под тезгяха Пароубек намерил двама дути пияни, останали незабелязани от полицаите. След като ги измъкнал отдолу, те поискали да му платят по два крайцера, повече не били изпили. Ето как се наказва прибързаността. Също както на война. Най-напред разбием противника, после все след него, след него и накрая на нас самите не ни стигат сили да бягаме.

— Хубаво ги запомних аз, гадовете — обади се Водичка. — Само да ми падне в ръцете някой от тия хусари, чиста работа, ще се наплатим. Ние, сапьорите, когато пощръклеем, ставаме истински зверове. Не сме като ония, железните мухи339. Когато бяхме на фронта при Пршемишъл, с нас беше и един капитан, казваше се Йецбахер, свиня, която нямаше равна на себе си под слънцето. Той така майсторски ни тормозеше, че Битерлих от нашата рота, немец, ама иначе много добър човек, се застреля заради него. Тогава ние решихме, че когато засъскат куршумите откъм русите, нашият капитан Йецбахер няма да остане между живите. И наистина, щом русите откриха огън по нас, в престрелката ние дадохме пет изстрела по него. А той, животното му с животно, жилаво като котка, не му излиза душата, та трябваше да го довършим с два удара, за да не се забърка някоя каша. Той само измърка, но така смешно, просто майтапски.

Водичка се засмя:

— На фронта това е на дневен ред. Един приятел ми разправяше (сега и той е тук), че когато бил на фронта при Белград, тяхната рота в едно сражение очистила поручика си, също такова куче. През време на поход той собственоръчно застрелял двама войника, понеже не могли да вървят по-нататък. Та той, като издъхвал — изведнъж започнал да свири сигнала за отстъпление. Всички наоколо щели да си изпопукат от смях.

Като водеха този увлекателен и поучителен разговор, Швейк и Водичка намериха най-сетне железарския магазин на господин Какони на улица Шопрони номер шестнайсет.

— Ти все пак ще направиш по-добре да почакаш тук — рече Швейк на Водичка пред къщата, — аз само ще отърча до първия етаж, ще предам писмото, ще почакам за отговора и веднага съм тук.

— Ама как — да те оставя сам? — учуди се Водичка. — Ти не познаваш маджарите, нали ти казах какви хора са те? Тук ние трябва да сме предпазливи. Ще взема да го цапардосам.

— Слушай, Водичка — каза Швейк сериозно, — тук не става дума за маджарина, а за неговата госпожа. Ама аз нали ти обясних всичко, когато седяхме с чешката келнерка? Нали ти казах, нося писмо от моя поручик и това е абсолютна тайна? Моят поручик сто пъти ми повтори, че за това жива душа не бива да узнае, пък и оная, твоята келнерка, нали и тя каза, че така трябва, защото работата е дискретна. Че никой не бива да научи за това, дето поручикът си пише с омъжена жена. А и ти нали се съгласи, че е така, нали те видях как кимаше одобрително с глава? Не ти ли обясних както трябва, че ще изпълня най-точно заповедите на моя поручик, а ти сега: йок — ще дойда, та ще дойда с тебе.

— Ти не ме познаваш още, Швейк — отговори също твърде сериозно старият сапьор Водичка, — като съм казал един път, че ще те придружа, да знаеш, че думата ми на две не става. Като сме двама, винаги е по-сигурно.

— Не, Водичка, ще те убедя, че не е така. Знаеш ли къде е улица Некланова на Вишехрад340? Там беше работилницата на шлосера Воборник. Той беше справедлив човек. Една нощ, като се върнал от гуляй, довел със себе си да преспи у него и друг един гуляйджия. След това той лежа много дълго време и всеки ден, като превързвала раната на главата му, жена му казвала: „Виждаш ли, Тоничек, ако не бяхте дошли двама, щях само да вдигна гюрюлтия и нямаше да хвърлям везните върху главата ти.“ По-късно, след като проговорил, той ѝ отвърнал: „Имаш право, жено, друг път, като ида някъде, няма да ти домъкна никого със себе си.“

— Само това оставаше — разсърди се Водичка че на шега, — да се опита маджаринът да ни хвърли нещо върху главата. Ще го пипна за врата и ще го изхвърля по стълбите долу, ще изхвръкне като шрапнел. С тия маджар-ски копелета само така трябва да се разправяш. Какви ти церемонии с тях.

— Абе, Водичка, струва ми се, че ти не пи чак толкова. Аз изпих две четвъртинки повече от тебе. Разбери, че не бива да правим никакви скандали. Аз отговарям за тая работа. Касае се за жена, разбери най-после.

— Ще цапардосам и нея, Швейк, все ми е едно, ти не ме познаваш още. Веднъж на „Розовия остров“ в Забехлице една такава кикимора отказа да танцува с мене, защото ми беше стекла мутрата. Вярно, че устата ми беше отекла, току-що се бях върнал от една танцова забава в Хостиварж, но представяш ли си една такава да те обижда. „Така ли, ето и на вас една, многоуважаема госпожице — казах аз, — за да не ви е мъчно.“ И така я халосах, че събори масата в градината с все чашите. А около нея седяха още баща ѝ, майка ѝ и двамата ѝ братя. Но и целият „Розов остров“ не можеше да ме уплаши. Намериха се познати от Вършовице и те ми помогнаха. Начукахме около пет семейства заедно с децата. Трябва да се е чувало чак в Михле. После и вестниците писаха за това градинско увеселение, уредено от не знам кое си благотворително дружество. И затова, казвам ти, както на мене ми помогнаха, така и аз винаги съм готов да помогна на всеки приятел, когато го заплашва някаква опасност. По никой начин не мърдам от тебе. Ти не познаваш маджарите… Не очаквах от тебе, че ще искаш да се отървеш от мене, след като не сме се виждали толкова години, и то при такива обстоятелства.

— Е, хайде, ела с мен тогава — реши се Швейк, — но внимавай да си нямаме никакви неприятности.

— Не се грижи — тихо му отговори Водичка, когато се отправиха към стълбището, — аз ще го цапардосам…

И още по-тихо добави:

— Ще видиш колко лесно ще се разправим с това маджарско копеле.

И ако пред къщата имаше някой, който да разбира чешки, той щеше да чуе откъм стълбището гласно произнесения девиз на Водичка: „Ти не познаваш маджарите…“, девиз, които Водичка беше усвоил в тихото заведение на река Литава сред бахчите на славната Кирай Хида, заобиколена отвсякъде от хълмове. За тия хълмове войниците ще си спомнят винаги с проклятия на уста. Там те бяха правили ученията си преди и през време на Световната война.

Швейк и Водичка стояха пред жилището на господин Какони. Преди да натисне копчето на звънеца, Швейк подхвърли:

— Чувал ли си някога, че предпазливостта е майка на мъдростта, а, Водичка?

— Не ме интересува — отговори Водичка, — той няма да има време да си отвори устата…

— Тук нямам сметки за уреждане, Водичка.

Швейк позвъни и Водичка каза:

— Айн, цвай, и ще хвръкне по стълбището.

Вратата се отвори, появи се слугиня и на унгарски попита какво обичат.

— Нем тудом341 — презрително каза Водичка, — да научиш, моме, чешки.

— Verstehen Sie deutsch?342 — попита Швейк.

— A pischen.343

— Also, sagen Sie der Frau, ich will die Frau sprechen, zagen Sie, dass ein Brief ist von einem Herr, draussen in Kong.344

— Ако мога да те разбера… — каза Водичка, като влезе след Швейк в антрето — защо разговаряш с тая пикла?

Те останаха да чакат в антрето и като затвори вратата, Швейк каза:

— Хубаво са се наредили, даже два чадъра има на закачалката, а иконата на Исус Христос също не е лоша.

От стаята, откъдето се чуваше звънтене на лъжици и тракане на чинии, излезе пак слугинята и каза на Швейк:

— Frau ist gesagt, dass sie hat ka Zeit, wenn was ist, dass mir geben und sagen.345

— Also — тържествено каза Швейк, — der Frau ein Brief, aber halten Küschen.346

Той извади писмото на поручик Лукаш.

— Ich — каза той, като се посочи с пръст — Antwort warten hier in die Vorzimmer.347

— Що не седнеш? — попита Водичка, който беше се настанил вече на един стол до стената. — Е там има стол. Какво ще стоиш като просяк? Не се унижавай пред маджарина. Ще видиш, че ще си имаме разправии с него, ама аз ще го цапардосам.

— Слушай — каза той след малко, — къде си учил немски?

— От само себе си го научих — отговори Швейк.

Пак настъпи мълчание. След това откъм стаята, където слугинята беше занесла писмото, се чуха страшни викове и шум. Някой хвърли нещо тежко на пода, след това стана съвсем ясно, че там започнаха да хвърлят чаши, да се чупят чинии. От всичко това рязко се отделяше силният рев: „Басом аз анят, басом аз исгенед, басом а Кристус Марят, басом аз астиадот, басом а вилагот!“348

Вратата се разтвори и в антрето се втурна един господин в разцвета на годините си, с кърпа под брадата, който размахваше в ръка предаденото преди малко писмо.

Най-близо до вратата седеше старият сапьор Водичка и ядосаният господин се обърна към него:

— Was soll das heissen, wo ist der verfluchter Kerl, welcher dieses Brief gebracht hat?349

— Полека — рече Водичка, като стана, — ти недей рева много, за да не изхвръкнеш, а като искаш да знаеш кой е донесъл писмото, тогава попитай тук приятеля, но говори с него вежливо, защото ще се намериш зад вратата като едно и едно две.

Сега беше ред на Швейк да се убеди в богатото красноречие на господина с кърпата под брадата, който заломоти като картечница, че тъкмо обядвали.

— Ние чухме, че обядвате — на развален немски език се съгласи с него Швейк и добави на чешки: — Как се не сетихме да ви не вдигаме напразно от обеда!

— Не се унижавай — обади се Водичка.

Нервираният господин, кърпата под брадата на когото след оживената му жестикулация се крепеше само на единия си край, продължи да ломоти как отначало помислил, че става дума за реквизиране на някакви помещения в тази къща, която принадлежи на госпожата му.

— Ъхъ, тук има място за много войници… — каза Швейк — но в писмото, както навярно сте се убедили вече, не ставаше дума за това.

Господинът се хвана за главата и изригна цял поток от упреци. Той също бил запасен поручик и сега много му се искало да служи в армията, но страдал от бъбречна болест. На времето офицерството не било така разюздено, та да нарушава домашното спокойствие на хората. Щял да изпрати писмото в щаба на полка, в министерството на войната, щял да го публикува във вестниците.

— Господине — каза Швейк с достойнство, — писмото съм го писал аз. Ich geschrieben, kein Oberlajtnant350. Подписът само така, фалшив. Unterschrift, Name, falsch351. Вашата госпожа много ми харесва. Ich liebe Ihre Frau352. Влюбен съм до забрава във вашата госпожа, както казваше Връхлицки353. Kapitales Frau354.

Ядосаният господин поиска да се хвърли върху Швейк, който стоеше спокоен и самодоволен пред него, но старият сапьор, който следеше всяко негово движение, му подложи крак, изтръгна от ръката му писмото, което той размахваше непрекъснато, мушна го в джеба си и след като господин Какони се опомни, Водичка го хвана, отнесе го до вратата, отвори я с едната си ръка и веднага след това се чу как нещо се изтърколи надолу по стълбите.

Всичко стана така бързо, като в приказките, в които дяволът с гръм и мълнии идва и грабва човека.

От нервирания господин беше останала само кърпата. Швейк я вдигна, почука, както му е редът, на вратата на стаята, откъдето преди пет минути беше излязъл господин Какони и откъдето се чуваше женски плач.

— Нося ви кърпата — каза Швейк меко на госпожата, която плачеше на кушетката, — може да я настъпи някой, моите почитания.

Той чукна токове, изкозирува и излезе в коридора. По стълбището не личаха никакви следи от борбата, тук, както предполагаше Водичка, всичко се беше разиграло съвсем гладко. Единствено край входната врата Швейк намери една скъсана якичка. Там навярно господин Какони се е хванал отчаян за къщните врати, за да не бъде изхвърлен на улицата, и това е било последното действие на трагедията.

Затуй пък на улицата беше тревожно. Господин Какони го бяха отмъкнали в отсрещния пасаж, където го поливаха с вода, а посред улицата старият сапьор Водичка се биеше лъвски срещу няколко хонведи и хонвед-хусари, които се бяха притекли на помощ на своя съотечественик. Той си служеше майсторски с нахлузения на колана си нож и го въртеше като боздуган. И не беше сам. Наред с него се биеха няколко чешки войници от различни полкове, които случайно бяха минали по улицата.

Швейк, както твърдеше по-късно, сам не можеше да разбере как се забърка в тая каша. Понеже нямаше нож, в ръката му се озова бастунът на някакъв изплашен зрител.

Това продължи доста време, но всичко хубаво на тоя свят има край. Дойдоха комендантските и изполовиха всички.

Швейк вървеше до Водичка. Носеше и бастуна, тъй като старшията на комендантския патрул го беше обявил за корпус деликти.

Швейк вървеше спокойно, метнал бастуна на рамо като пушка.

Старият сапьор Водичка из целия път упорито мълча. Едва когато влизаха в караулното помещение, той мрачно каза на Швейк:

— Казах ли ти, че не познаваш маджарите?

Нови неволи

Полковник Шрьодер с удоволствие наблюдавате бледото лице и големите кръгове под очите на поручик Лукаш, който смутено избягваше погледа на полковника и крадешком, сякаш го проучваше, поглеждаше плана на лагера и разположението на поделенията, единствената украса в канцеларията на полковника.

На масата пред полковник Шрьодер имаше няколко вестника, някои от статиите в които бяха оградени със син молив. Полковникът хвърли още един бегъл поглед върху тях и като гледаше поручик Лукаш, каза:

— На вас, значи, ви е известно вече, че вашата свръзка Швейк е арестуван и по всяка вероятност ще бъде предаден на дивизионния съд?

— Да, господин полковник.

— С това, разбира се — подчерта полковникът, като следеше бледото лице на поручик Лукаш, — цялата работа не е приключена. Факт е, че местната общественост е възмутена от аферата с вашата свръзка Швейк. Във връзка с тая афера обаче се споменава и вашето име, господин поручик. От щаба на дивизията ни изпратиха вече известни материали. Разполагам с някои вестници, които се занимават с тоя случай. Бихте могли да ми ги прочетете.

Той подаде на поручик Лукаш вестниците с отбелязаните статии и поручикът зачете с монотонен глас, също като че ли четеше изречението: „Медът е много по-хранителен и по-лесносмилаем от захарта“ в някоя детска читанка:

— „Къде е гаранцията за нашето бъдеще?“

— Това е в „Пестер лойд“355, нали? — попита полковникът.

— Да, господин полковник — отговори поручик Лукаш и продължи да чете: — „Воденето на войната изисква всички слоеве на населението на австроунгарската държава да бъдат единни и сплотени и да си сътрудничат. Ако искаме да бъдем сигурни под покрива на държавата, всички народи трябва да се подпомагат взаимно. Гаранцията за нашето бъдеще е именно в спонтанното уважение, което един народ изпитва към друг. Големите жертви на нашите храбри воини на фронта, където те непрекъснато напредват, не биха били възможни, ако тилът, тая снабдителна и политическа артерия на нашите славни армии, не бъде единен, ако зад гърба на нашата армия се срещат елементи, които рушат единството на държавата и със злонамерената си агитация подриват авторитета на държавното единство и внасят смут в общежитието на народите на нашата империя. В тоя исторически момент ние не можем да гледаме мълчаливо как една шепа хора поради местни национални подбуди увреждат общото дело и общата борба на всички народи в тая империя за справедливото наказание на ония окаяници, които безпричинно нападнаха империята само за да я лишат от всички блага на културата и цивилизацията. Не можем да отминем с мълчание тия гнусни прояви, тия експлозии на болни души, които копнеят само да рушат единомислието в сърцата на народите. На няколко пъти вече в нашето списание ние имахме възможност да обърнем вниманието на военните власти, че са длъжни с нужната строгост да вземат мерки срещу ония единици от чешките полкове, които, без да обръщат каквото и да било внимание на славните традиции на своите полкове, с безсмислените си буйства в нашите унгарски градове насаждат омраза срещу целия чешки народ, който в своята цялост с нищо не е крив и винаги твърдо е отстоявал интересите на империята. За това свидетелствуват цяла редица изтъкнати чешки военачалници, от които ще напомним славната фигура на маршал Радецки и други бранители на австроунгарската монархия. Но срещу тия светила се изправят неколцина негодяи от разпасалата се чешка сган, които са се възползували от Световната война, за да постъпят доброволно в редовете на войската и да могат по такъв начин да приведат в хаос единомислието на народите от монархията, без да изоставят при това най-низшите си инстинкти. Веднъж вече ние обърнахме внимание на обществото върху върлуването на полк №… в Дебрецин, чиито изстъпления станаха предмет на разискване и бяха осъдени от будапещенската камара и чието полково знаме по-късно на фронта бе — цензурирано. На чия съвест лежи тоя отвратителен грях? — цензурирано. Кой насъска чешките войници? — цензурирано. Какви неща се осмелява да върши чуждестранната сган в нашата унгарска родина най-добре свидетелствува случката в Кирай Хида, унгарския остров на Литава. Към коя народност принадлежат войниците от близкия военен лагер в Брук на Литава, които нападнаха и малтретираха тамошния търговец Гюла Какони? Безсъмнено властта е длъжна да разследва това престъпление и да запита военното командуване, което сигурно се занимава вече с тази афера, каква роля играе в това безпримерно подстрекателство срещу поданиците на унгарското кралство поручик Лукаш, чието име в града се споменава във връзка със събитията от последните дни, както ни беше съобщено от нашия местен дописник, събрал вече богат материал за тая — особено в настоящия момент — въпиеща до небесата афера. Читателите на «Пестер лойд» несъмнено ще следят с интерес развоя на следствието и ние ги уверяваме, че не ще пропуснем да ги запознаем по-отблизо с това събитие от изключителна важност. Същевременно обаче ние очакваме официално съобщение за престъплението в Кирай Хида, извършено срещу унгарското население. Че с този въпрос ще се занимае и будапещенският парламент, е ясно като бял ден. В края на краищата ще стане ясно по един недвусмислен начин, че чешките войници, които минават през унгарското кралство на път за фронта, не бива да си мислят, че някой им е дал на откуп земята на свети Стефан356. Ако пък някои представители на тоя народ, които в Кирай Хида така хубаво продемонстрираха единството на народите в монархията, и днес все още не могат да разберат положението, нека не се безпокоят, през време на войната куршумът, въжето, затворът и щикът ще ги научат да слушат и се подчиняват на върховните интереси на нашата обща родина.“

— Кой е подписал статията, господин поручик?

— Бела Барабаш, редактор и депутат, господин полковник.

— Известен хищник, господин поручик. Но прели да се появи в „Пестер лойд“, статията е била обнародвана в „Пещи хирлап“357. Прочетете ми сега официалния превод на статията, поместена в шопронското списание „Шопрони напло“358.

Поручик Лукаш прочете на глас статията, която редакторът особено се беше постарал да изпъстри с изрази като:

„Повелята на държавната мъдрост“, „държавният ред“, „човешкото падение“, „потъпканото човешко достойнство и чувство“, „канибалският пир“, „жестоко кланото човешко общество“, „глутница мамелюци“, „зад кулисите ще ги познаете“. И така нататък, сякаш маджарите на собствената си територия бяха най-преследваният елемент. Като че ли чешките войници бяха дошли и съборили редактора на земята, газили го бяха с ботушите си по корема и в това време някой беше стенографирал ужасния му рев.

„Забележително е как някои особено важни неща — плачеше «Шопрони напло», шопронският ежедневник — се премълчават. За тях просто не се споменава нито с ред. Всеки от нас знае какво представлява чешкият войник в Унгария и на фронта. Всички ние знаем какви неща вършат чехите, какви машинации пущат в ход, каква е картината сред чешкия народ и кой предизвиква всичко това. Бдителността на властта, разбира се, е насочена към други важни неща, които обаче трябва да бъдат в съответна връзка с надзора над общността, за да не може да се повтаря онова, което стана тия дни в Кирай Хида. Вчерашната ни статия беше цензурирана на петнадесет места. Затова не остава нищо друго, освен да заявим, че по технически причини и днес нямаме особени основания да се занимаваме по-нашироко със събитията в Кирай Хида. Изпратеният от нас дописник установи на самото място, че в случая властта проявява истинско усърдие и че следствието е под пълна пара. Единствено странно ни се струва обстоятелството, че някои участници в клането все още се намират на свобода. Това важи особено за един господин, който според мълвата се движи още безнаказано във военния лагер, все още носи отличията на своя «папагалски полк»359 и името на когото вчера беше обнародвано в «Пестер лойд» и в «Пещи напло»360. Това е известният чешки шовинист Лукаш, във връзка с безчинствата на когото ще подаде интерполация нашият депутат Геза Шаваню, представител на околията Кирай Хида.“

— Все така мило, господин поручик — обади се полковник Шрьодер, — пишат за вас и ежедневникът в Кирай Хида, и прешбургските вестници. Това обаче няма да представлява интерес за вас, защото всичкото е писано по един терк. Политически това е лесно обяснимо, тъй като ние австрийците, независимо от това дали сме немци или чехи, в сравнение с маджарите сме все пак още много… Разбирате ме, нали, господин поручик? В това има известна тенденция. Повече ще ви интересува, предполагам, статията в „Комарненски вечерник“, където се твърди, че сте направили опит да изнасилите госпожа Какони направо в столовата в присъствие на съпруга ѝ, когото сте заплашили със сабята си и сте го принуждавали да запуши с пешкир устата на съпругата си, за да не вика. Такива са последните сведения за вас, господин поручик.

Полковникът се усмихна и продължи:

— Властта не изпълни дълга си. Превантивната цензура на тукашния печат е също така в ръцете на маджарите. Играят си с нас, както им скимне. Нашият офицер няма възможност да се защити срещу обидите на тия цивилни маджарски журналистически свини. Едва след енергичния протест, респективно телеграмата на нашия дивизионен съд прокурорският паркет в Пеща взе мерки да бъдат проведени някои арести в споменатите редакции. Най-силно ще бъде ударен редакторът на „Комарненски вечерник“; той няма да забрави вечерника си, докато е жив. Като ваш началник дивизионният съд ме натовари да произведа дознание, изпратено ми е същевременно цялото досие с резултатите от следствието. Всичко можеше да свърши добре, ако не беше вашият нещастен Швейк. Арестуван е с него и някой си сапьор Водичка, у когото след боя, като ги завели в караулното помещение, намерили вашето писмо до госпожа Какони. Вашият Швейк на следствието твърди, че писмото не е ваше, че го е писал сам той. Когато го поканват обаче да го препише, за да сравнят почерците, той изяжда писмото. От полковата канцелария след това изпращат в дивизионния съд ваши рапорти, за да бъдат сравнени с почерка на Швейк, и ето ви резултатите.

Полковникът запрелиства делото и посочи на поручик Лукаш следния пасаж: „Обвиняемият Швейк отказа да напише продиктуваните му изречения, като твърдеше, че през нощта е забравил да пише.“

Изобщо, господин поручик, аз не отдавам никакво значение на онова, което приказват в дивизионния съд вашият Швейк или сапьорът. Швейк и сапьорът твърдят, че искали само да се пошегуват, но че шегата им била схваната криво и че самите те били нападнати от цивилни, които ги принудили да защищават военната си чест. Следствието е установило, че вашият Швейк не е цвете за мирисане. Така например на въпроса защо не си признае той отговорил (цитирам по протокола): „Сега аз се намирам в същото положение, в което изпаднал веднъж слугата на художника-академик Панушка заради някакви картини на Дева Мария. И той, когато го питали за картините, които продал без разрешение, не могъл да отговори нищо друго освен; «Сега какво — да плюя кръв ли?»“ Естествено аз се постарах от името на дивизионния съд и щаба на полка във всички вестници да бъде поместено опровержение на безобразните статии, напечатани в тукашните вестници. Днес опровержението ще бъде разпратено в редакциите и вярвам, че съм направил всичко възможно, за да поправя онова, което причиниха с гаменското си поведение всички тия маджарски цивилни журналистически гадове.

Мисля, че добре съм го стилизувал:

„Дивизионният съд № Н и щабът на полк № Н заявяват, че поместената в тукашния вестник статия за някакви си въображаеми изстъпления на войници от полк № Н не отговаря на истината и е измислена от първия до последния ред и че диренето, възбудено срещу въпросните вестници, ще доведе до строго наказание на виновните.“

В своето писмо до щаба на полка — продължи полковникът — дивизионният съд идва до заключението, че не се касае за нищо друго освен за системно насъскване против военните части, идващи от Цизлайтания и Транслайтания. Сравнете при това колко войници са изпратени на фронта от наша страна и колко от тяхна. Ще ви кажа, че чешкият войник ми е по-мил, отколкото тая маджарска сбирщина. Като си спомня, че при Белград маджарите стреляха по втория ни боен батальон, който, без да разбере, че това са унгарците, откри огън по дойчовците на десния фронт, а дойчовците пък също сбъркаха и откриха стрелба по босненския полк, разположен до тях. Ах, какво положение се беше създало тогава! Аз тъкмо бях на обед в щаба на бригадата, предния ден бяхме принудени да се задоволим с шунка и супа от консерва, но тоя ден имахме свястна кокоша супа, филе и ориз и бухтички с шодо361. Предишната вечер бяхме обесили в градчето един сръбски кръчмар и готвачите намериха в мазата му трийсетгодишно вино. Можете ли да си представите с какво нетърпение очаквахме обеда? Бяхме изяли вече супата и тъкмо наченахме кокошката, когато изведнъж се започна престрелка, после артилерийска стрелба и нашата артилерия, която нямаше и понятие, че частите, които стрелят едни срещу други, са наши, започна да бие по собствените си линии и един снаряд падна непосредствено до щаба на бригадата. Сърбите, както изглежда, помислиха, че у нас е избухнал бунт, и започнаха да ни бият от всички страни и да се прехвърлят през реката към нас. Бригадния генерал го викат на телефона и дивизионният му вдига такава една гюрултия, не ви е работа: каква била тая идиотщина в участъка на бригадата, тъкмо бил получил заповед от щаба на армията в два часа и тридесет и пет минути през нощта на лявото крило да се започне атака срещу сръбските позиции. Ние сме били в резерв. Веднага да прекратим огъня. Но как може да се иска при тия обстоятелства Feuer einstellen362? Телефонната централа на бригадата съобщава, че не може да се свърже с никого, че само щабът на седемдесет и пети полк донася „aussharren“363, че не можела да получи връзка с нашата дивизия, че сърбите заели кота двеста и дванадесет, двеста двайсет и шест и триста двайсет и седем. Иска от нас да изпратим една дружина за връзка и да ги свържем по телефона с нашата дивизия. Свързахме ги ние с дивизията, но още в следния миг връзката беше преустановена, защото сърбите през това време бяха проникнали в тила и на двата ни фланга и сега засичаха центъра във вид на триъгълник, в който след това остана всичко, и пехотата, и артилерията, и обозът с цяла автомобилна колона, складът и полската болница. Два дни бях под пара, а дивизионният падна в плен заедно с бригадния. И за всичко това бяха виновни само маджарите, защото откриха стрелба по нашия втори боен батальон. Разбира се, те се опитаха да хвърлят вината върху нашия полк. Полковникът плю:

— Вие, господин поручик, сам се убедихте колко сполучливо използуваха те вашия случай в Кирай Хида.

Поручик Лукаш нерешително се изкашля.

— Господин поручик — интимно се обърна към него полковникът, — сложете си ръката на сърцето. Колко пъти спахте с госпожа Какони?

Днес полковник Шрьодер беше в много добро настроение.

— Недейте разправя, господин поручик, че току-що сте започнали да кореспондирате с нея. Когато бях на вашите години, аз изкарах триседмичен курс за мерачи в Ягер364 и трябваше да ме видите: цели три седмици нищо друго не ми беше работа, освен да спя с унгарките. Всеки ден с друга. Млади, неомъжени, по-зрели, омъжени, каквито ми паднеха, рендосвах ги така добросъвестно, че когато се върнах в полка, едвам стоях на краката си. Най-много ме съсипа жената на един адвокат. Тя ми показа на какво са способни унгарките. Хапеше ми при това носа и цяла нощ не ми даде да мигна.

„Започнал да кореспондира…“ — и полковникът интимно потупа поручика по рамото — знаем ги тия. Моля, недейте възразява, у мене се е създало определено впечатление за тая история. Вие просто сте влезли в известни отношения с нея, съпругът ѝ е разкрил работата, вашият глупак Швейк…

Но знаете ли, господин поручик, тоя ваш Швейк е все пак човек с характер, щом е постъпил така с писмото ви. Наистина жалко за такъв човек. Ето това е възпитание. На мене много ми харесва тая му постъпка. Следствието в тази насока трябва да се спре. Вас, господин поручик, ви компрометираха във вестниците. Вашето присъствие тук е напълно излишно. През седмицата единадесета рота ще бъде изпратена на руския фронт. Вие сте най-старшият офицер там, ще заминете с нея като командир. В бригадата вече всичко е уредено. Кажете на ротния фелдфебел да ви намери някоя друга свръзка вместо Швейк.

Поручик Лукаш с благодарност погледна полковника, който продължи:

— А Швейк зачислявам ординарец към ротата.

Полковникът стана и като подаде ръка на пребледнелия поручик, каза:

— С това, значи, всичко се урежда. Желая ви много щастие и да се отличите на Източния фронт. И ако се видим отново някога, идвайте в нашата компания. Да не вземете пак да страните както в Будейовице…

Из целия път до дома поручик Лукаш си повтаряше:

— Ротен командир, ротна свръзка…

И пред него ясно изпъкваше фигурата на Швейк. Когато поручик Лукаш заповяда да му се намери нова свръзка на мястото на Швейк, ротният фелдфебел каза:

— Аз мислех, че сте доволен от вашия Швейк, господин поручик.

След като чу, че полковникът е назначил Швейк за свръзка на единадесета рота, фелдфебелът извика:

— Господ да ни е на помощ!

В снабдената с решетки барака при дивизионния съд се ставаше по правилник в седем часа сутринта и тогава се оправяха леглата — търкалящи се в праха на пода сламеници. Нарове нямаше. Одеялата и сламениците, съгласно правилника, се натрупваха в едно преградено място на дългото помещение и след това всички, които свършваха работата си, сядаха на пейките покрай стената и или се пощеха (ония, които бяха дошли от фронта), или се забавляваха, като си разправяха различни случки.

Швейк и старият сапьор Водичка седяха на пейката край вратата с още няколко войника от различни части и поделения.

— Погледнете, момчета — обади се Водичка, — ей там онова маджарско копеле край прозореца как се моли, мръсникът му с мръсник, дано всичко свърши благополучно за него. Не ви ли се иска да му разчекнете мутрата от едното ухо до другото?

— Абе той е добър човек, остави го — каза Швейк, — попаднал е тук, защото не искал да иде войник. Той е против войната, член е на някаква секта и го затворили, защото не искал да убива никого. Той спазва строго божията заповед, но те ще му я подсладят. В Моравия преди войната живееше някой си Немрава. Тоя човек не искаше да сложи пушка на рамо. Като го взели войник, казал, че носенето на пушка противоречи на принципите му. Арестували го, тикнали го да гние в затвора, после пак го завели да се закълне, но той все си държал на своето, така и устоял докрай.

— Ей, че глупав човек — каза старият сапьор Водичка, — сякаш не е могъл да се закълне, а после да плюе на всичко, че и на клетвата.

— Три пъти съм се клел — каза един пехотинец — и за трети път попадам тук заради дезертьорство и ако нямах медицинско свидетелство, че преди петнадесет години в припадък на умопомрачение съм пречукал леля си, досега три пъти вече да съм разстрелян на фронта. Но така покойната ми леля винаги ми помага в беда и в края на краищата може би ще изляза здрав и читав от войната.

— А защо бе, братче — попита Швейк, — защо пречука леля си?

— За какво се пречукват хората — отговори приятният човек, — всеки знае, че заради пари. Имаше си тя, бабата, пет спестовни книжки и тъкмо когато ѝ бях отишъл на гости целият разнебитен и окъсан, тя получи лихвите по пощата. Освен нея аз си нямах друга жива душа на тоя свят. Та бях отишъл да я помоля да се погрижи за мен, да ми помогне, а тя проклетницата: „Върви, кай, да работиш, виж се, кай, какъв си млад, силен и здрав човек.“ Думата роди дума и аз я ударих просто тъй няколко пъти с ръжена по главата и така обезобразих мутрата ѝ, че не можах да разбера после леля ми ли е това — или не е леля ми! Седнал съм до нея на пода и си повтарям: „Леля ми ли е, или не е леля ми?“ Така ме и намериха да седя до нея на другия ден съседите. След това бях в лудницата в Слупи, а когато преди войната ни изправиха пред комисия в Бохнице, намериха ме за излекуван и веднага трябваше да ида да си дослужа годините, които бях пропуснал.

Покрай тях мина с метла в ръката един мършав и висок войник с измъчен вид.

— Това е един учител от последната бойна рота, която замина за фронта — представи го пехотинецът, които седеше до Швейк, — сега отива да помете под себе си. Крайно порядъчен човек. Затворили го заради едно стихотворение, което съчинил.

— Ела насам, даскале! — повика той войника с метлата, който със сериозен вид се приближи до пейката.

— Я ни кажи онова за въшките!

Войникът с метлата се поизкашля и започна:

Измъченият войник-учител приседна на пейката и въздъхна:

— Това е то цялата работа и заради нея вече четвърти път ме мъкнат на разпит.

— Да, наистина не си струва и да се говори за това — великодушно рече Швейк, — но зависи в съда какво ще разберат под тоя стар австрийски въшок. Добре, че сте сложили там и това за съвъкупляването, то ще ги обърка и те нищо няма да могат да разберат. Вие им обяснете само, че въшокът е мъжка въшка и че на женската въшка може да се качва само мъжка. Другояче няма да можете да се отървете. Вие положително не сте го писали, за да обидите някого, това е ясно. Кажете само на господин съдията, че сте го писали за свое собствено удоволствие и както мъжката свиня се казва нерез, така и мъжката въшка пък се казва въшок.

Учителят въздъхна:

— Какво да правя, когато съдията не знае добре чешки? И аз му го обяснявах вече по подобен начин, но той се нахвърли върху мене, че мъжката въшка се казвала на чешки въшкар. Никакъв „фъшок“ — каза, — „фъшкар“. Femininum, Sie gebildeter Lerl, ist „тоси фъшка“, also masculinum ist „таси фъшкар“. Wir kennen unsere Pappenheimer!365

— С една дума — каза Швейк, — рунтава ви е работата. Вие обаче не бива да губите надежда, че всичко ще се обърне на хубаво, както казвал циганинът Янечек от Пълзен, когато в 1879 година му слагали примка на шията заради двойно убийство с цел грабеж. И познал. В последния момент го отвели от бесилото. Не можели да го обесят заради рождения ден на негово величество императора, който се паднал точно на тая дата. Обесили ги на заранта, след рождения ден на негово величество. Голямо щастие имал тоя циганин, три дена след това го помилвали и щели да подновят следствието, защото всички улики сочели, че убийството е било извършено от друг Яне-чек. Та затова го изкопали от гробницата в затвора и го реабилитирали в пълзенските католически гробища. Но след като станала и тая работа, разбрало се, че е евангелист и трябвало да го местят в евангелистките гробища, а после…

— После ще ти ударя някоя — обади се старият сапьор Водичка, — какво ли няма да измисли още тоя чешит. Човек си има предостатъчно грижи с дивизионния съд, а той, мизерникът му с мизерник, вчера, като ни водеха на разпит, седнал да ми обяснява какво значи ерихонска роза.

— Ама това не бяха мои думи. Тия работи ги беше разправял слугата на художника Панушка, Матей, на една стара баба, когато го разпитвала как изглежда ерихонската роза. Та той ѝ казал:

„Вземете сухо кравешко лайно, сложете го на чиния, полейте го с вода и ще видите как хубаво ще се раззеленее. Това е то ерихонската роза“ — защити се Швейк. — Да не съм я измислил аз тая щуротия? А пък като отиваме на разпит, нали трябва да си говорим нещо. Та аз исках само да те разтуша, Водичка…

— Ти ще разтушиш някого — плю презрително Водичка, — на човек главата му се е запалила от грижи как да се измъкне от тая мизерия и да излезе навън, за да се разправи с тия маджарски копелета, а той иска да го разтуши с някакво си кравешко лайно.

И как да не им платя на тия маджарски копелета, като са ме затворили тука? На всичко отгоре човек трябва да се преструва и да разправя на съдията, че няма за какво да мрази маджарите. Това, братлета, е кучешки живот. Ама веднъж да ми падне такова копеле в ръцете, ще го удуша като кутре, ще им дам аз едно „ищем алд мег а магяр“366, хубаво ще се разправя с тях, за мене има още да се говори.

— Защо ще се тормозим толкова — каза Швейк, — всичко ще се нареди, главното е в съда никога да не се говори истината. Който се хване на въдицата и си признае, той винаги е загубен. От него никога нищо свястно няма да излезе. Веднъж, когато работех в Моравска Острава, се случи такова нещо: един миньор преби един от инженерите, ама на четири очи, така че никой не видя. И адвокатът, който го защищаваше, го караше непрекъснато да отрича, като му казваше, че не могат да му направят нищо, председателят на съда пък все го убеждаваше, че признаването било смекчаващо вината обстоятелство. Миньорът обаче не престана да си пее своята песен: не можел нищо да признае. И го освободиха, защото доказа алибито си. Излезе, че в същия ден той бил в Бърно…

— Ох, боже мой — ядоса се Водичка, — не мога да го понасям повече. Защо ги разправя всички тия, не мога да разбера! Вчера на разпита имаше един човек, също като него. Когато съдията го попита какво работи като цивилен, той отговори: „Дуам при Кърсто.“ И трябваше да мине половин час, докато обясни, че дърпа меха при ковача Кръстьо. А когато го запитаха: „Значи, вие като цивилен сте чирак?“ — той им отвърна: „Какъв ти сирак, сирак е Франта Хибеш!“.

В коридора се чуха стъпки и часовият извика: „Zuwachs!#“

[# Прираст! (Попълнение.) — Б.пр.]

— Ето че пак ще се увеличи компанията — радостно каза Швейк, — може да са скрили някой и друг фас.

Вратата се отвори и в помещението тикнаха школника, който лежа с Швейк в будейовицкия арест и когото бяха определили за кухнята на някаква бойна рота.

— Благословен бог наш и син му Исус Христос — каза той, като влезе, и Швейк от името на всички му отговори:

— Во веки веков амин.

Школникът доволен погледна Швейк, сложи на пода одеялото, което беше донесъл със себе си, и седна на пейката до чешката колония. Разви навоите си и извади изкусно скритите в гънките им цигари, които раздаде, после извади от обувката си късче драскало от кибритена кутия и няколко клечки кибрит, с изкусно разрязани но средата главички.

Драсна, внимателно запали цигарата си, даде и на другите да запалят и равнодушно каза:

— Обвиняват ме в неподчинение.

— Чудо голямо — успокоително се обади Швейк. — Смешна работа.

— Разбира се — каза школникът, — ако смятаме да спечелим войната по такъв начин, с помощта на разни съдилища! Щом им се иска на всяка цена да се съдим, нека се съдим. Общо взето, един процес с нищо не променя положението.

— А в какво се състои неподчинението ти? — попита сапьорът Водичка, като гледаше школника със симпатия.

— Не исках да чистя нужниците на караулното — отвърна той — и затова ме заведоха чак при полковия. А той, голяма свиня. Разкрещя се, че съм бил затворен въз основа на полкови рапорт и че съм бил обикновен арестант. Изобщо учудвал се как ме търпяла земята и защо още не е престанала да се върти от срам, че в армията се е намерил човек с правата на школник и с претенции за офицерски чин, който с държането си будел само отвращение и презрение у своите началници. Отговорих, че въртенето на земното кълбо не може да бъде нарушено само поради това, че върху него се е появил такъв школник като мене и че природните закони са по-силни от нашивките на школниците. Казах още, че бих желал да зная кой може да ме принуди да мия нужник, който не съм посрал, въпреки че и на това бих имал право при тая свинска кухня в полка, след гнилото зеле и киснатото овнешко, което ни се дава. После заявих на полковия, че неговото учудване как ме търпяла земята също така ми се струва малко неоснователно, защото естествено е, че заради мене няма да стане земетресение. През цялото време полковникът само тракаше със зъби като кобила, когато измръзналото цвекло ѝ студи на езика. Накрая той ми изрева:

— Е, ще чистите ли нужника, или няма да го чистите?

— Няма да чистя никакъв нужник, господин полковник.

— И все пак вие ще го чистите, чувате ли, Sie Einjähriger!367

— Няма да го чистя, господин полковник.

— Kruzifurken368, вие ще чистите не един, а сто нужника.

— Господин полковник, аз няма да чистя нито сто, нито един нужник.

В същия дух ние продължихме по-нататък: „Ще чистите ли?“ — „Няма да чистя.“ Нужниците хвърчаха наляво и надясно, като че ли това беше някаква детска скоропоговорка от Павла Моудра369. Полковникът тичаше из канцеларията като побъркан, най-после седна и каза: „Размислете добре, ще ви предам на дивизионния съд за неподчинение. Недейте си мисли, че ще бъдете първият школник, разстрелян през тази война. В Сърбия ние обесихме двама школника от десета рота, а един от девета го застреляхме като куче. И защо? Заради ината им. Двамата, конто ги обесихме, не се решаваха да промушат жената и момчето на един шумкар при Шабац, а школникът от девета рота беше застрелян, защото не искаше да върви напред и се оправдаваше с това, че му били отекли краката и че бял дюстабанлия. Е, ще изчистите ли нужника, или не?“

— Съвсем не, господин полковник…

Полковият ме погледна и каза:

— Я слушайте, вие да не сте славянофил?

— Съвсем не, господин полковник.

След това ме изведоха и ми съобщиха, че ме обвиняват в неподчинение.

— Най-добре ще направиш — каза Швейк — отсега нататък да се правиш на идиот. Когато лежах в гарнизонния, там имаше и един много умен човек, образован, учител в търговско училище. Той беше дезертирал от фронта. Канеха се да го съдят с големи церемонии и да го обесят за назидание, но той се измъкна много просто от цялата работа. Започна да се преструва на наследствено обременен. Когато щабният лекар взе да го преглежда, той заяви, че не е дезертирал, но че още от дете обича да пътува, винаги копнеел да изчезне някъде надалече. Веднъж се бил събудил в Хамбург, друг път в Лондон, без да знае изобщо как е попаднал там. Баща му бил алкохолик и се самоубил преди раждането му, майка му била проститутка, пиянствувала и умряла от делириум тременс. По-малката му сестра се била удавила, по-голямата се биха хвърлила от влака, брат му скочил от железопътния мост на Вишехрад, дядо му пък убил жена си, полял се с газ и се запалил, втората му баба участвувала в циганска скитническа банда и се отровила в затвора с кибрит, единият му братовчед бил осъждан няколко пъти за подпалвачество и най-после в Картоузи370 прерязал вратните си жили със стъкло, братовчедка му по бащина линия се хвърлила във Виена от шестия етаж. Той самият бил с много занемарено възпитание и до десетгодишна възраст не можел да говори, понеже веднъж, когато бил на шест месеца и го повивали на масата, майка му излязла за малко, а котката го смъкнала от масата и той при падането ударил главата си. От време на време имал силно главоболие и в такива моменти не знаел какво прави. В такова състояние той напуснал фронта и отишъл в Прага. Дошъл на себе си едва когато в „При лекетата“ го арестувала военната полиция. Ех, да бяхте видели с каква готовност го освободиха от военна служба. А петимата клинчари, които лежаха заедно с него в килията, си записаха за всеки случай на едно късче хартия следното:

Когато единият от тях започнал да го декламира на щабния лекар, едва стигнал до братовчеда си, и лекарят го пресякъл: „Мошеник такъв, братовчедка ти по бащина линия се хвърлила във Виена от шестия етаж, ти си със страшно занемарено възпитание и ще те спаси само карцерът“. Оказало се, че той вече е трети по ред, който пее една и съща песен. Турили го в карцера, свързали го на козел и веднага му минало желанието да разправя за занемареното си възпитание, за баща си алкохолик и майка си проститутка. Предпочел доброволно да пожелае да го изпратят на фронта.

— Днес — каза школникът — в армията вече не се обръща никакво внимание на наследствената обремененост. Че то какво би се получило, ако вземат да затворят всички генерални щабове в лудницата?

Ключът на обкованата с желязо врата изщрака и в килията влезе тъмничарят.

— Пехотинецът Швейк и сапьорът Водичка при господин съдията!

Те станаха и Водичка каза на Швейк:

— Виждаш ли ги разбойниците, секи ден разпит, секи ден разпит, а резултат — никакъв. По-добре Himmelherrgott да ни осъдят и да не ни разтакават така. Така ние по цял ден се търкаляме в дранголника, а маджарските копелета си припкат наоколо…

Отивайки на разпит в канцелариите на дивизионния съд, които се помещаваха на другата страна, в друга барака, сапьорът Водичка и Швейк се питаха кога собствено ще ги изправят пред военен съд.

— Непрекъснато само разпити — кипеше Водичка, — поне да излизаше нещо от тях. Хабят се купища хартия, а човек дори съда няма да види. Ще изгние зад решетките. Кажи си правичката, тая супа яде ли се? А зелето с измръзналите картофи? Дявол да го вземе, такава идиотска световна война още никога не съм ял: представях си го съвсем другояче.

— Аз съм напълно доволен — каза Швейк, — още на времето, когато служех войник, нашият чорбар Солпера казваше, че в казармата всеки трябва да си знае задълженията и така те цапваше през устата, че никога да не забравиш това. А покойният поручик Квайсер, когато идваше да проверява пушките ни, винаги проповядваше, че всеки войник трябвало да проявява голяма душевна издръжливост, защото войниците били само говеда на държавна ясла. Държавата им давала да ядат, да пият кафе, снабдявала ги с тютюн и затова войниците трябвало да теглят като волове.

Сапьорът Водичка се замисли и след малко каза:

— Когато влезеш при съдията, Швейк, да не вземеш да сбъркаш. Повтаряй само онова, което си говорил миналия път, та да не ме забъркаш в някоя каша. Значи, главното е, че си видял, че са ме нападнали маджарските копелета. Нали уж заедно я дробихме тая попара?

— Абе не бой се, Водичка — успокои го Швейк, — само спокойствие, никакви тревоги. Да не би да е кой знае какво чудо, като те изправят пред дивизионния съд? Ти да знаеш колко бърже са ги претупвали тия работи едно време. С мене служеше един учител, Херал се казваше. Една вечер, след като бяха наказали всички ни от помещението под оръжие, както си лежахме на сламениците, той ни разправи, че в Пражкия музей била запазена протоколната книга на едно военно съдилище от времето на Мария-Терезия. Тогава всеки полк си имал и палач, който екзекутирал войниците от полка и на парче вземал по един терезиански талер371. И според протоколната книга в някои дни палачът спечелвал до пет талера.

— Разбира се — добави Швейк сериозно, — тогава полковете са били големи и постоянно са ги попълвали от селата.

— Когато бях в Сърбия — каза Водичка, — в нашия батальон всеки, който обесеше сърбин, получаваше цигари. За един сърбин получаваше десет спортни. За жена и за дете даваха по пет. После интендантството започна да нрави икономии и ги разстрелваха масово. В ротата имаше един циганин, но ние дълго време не се досещахме каква е работата. Чудно ни се виждаше само, че нощем винаги го извикваха някъде в канцеларията. По това време бяхме на Дрина. И една нощ, когато пак беше изчезнал, на някой от нас му дойде на ум да му прерови вещите. В раницата на тоя тип намерихме цели три кутии от по сто спортни. Той се върна в хамбара, където бяхме настанени, чак на разсъмване, и ние на бърза ръка го осъдихме. Повалихме го и един, Белоун се казваше, го удуши с колан. Яка му беше душицата на тоя тип, сякаш котка душеха.

Старият сапьор Водичка плюна:

— Не можеш го удуши, посра се в края на краищата, очите му изскочиха, а все още жив — като недоклан петел. Тогава взеха да го дърпат като котка. Двама за главата, двама за краката и така му извиха врата. След това му навлякохме раницата, заедно с цигарите, и го хвърлихме в Дрина. Кой ще ти пуши такива цигари. Сутринта го търсиха под дърво и камък.

— Трябвало е да донесете, че е дезертирал — забеляза разумно Швейк, — че отдавна се е готвел да бяга, че всеки ден е казвал, че ще изчезне.

— Кой да ти мисли за подобни неща? — отговори Водичка. — Ние си свършихме работата, за останалото не ни беше грижа. Там беше много лесно. Всеки ден изчезваше някой, напоследък даже бяха престанали да ги вадят от Дрина. Подутият сърбин и разкъсаният наш опълченец най-спокойно си плуваха един до друг по Дрина надолу към Дунава. Като виждаха за пръв път такова нещо, някои новаци получаваха слаба температура.

— Трябвало е да им дават хинин — рече Швейк.

Двамата влязоха в бараката, където се помещаваха канцелариите на дивизионния съд, и един войник веднага ги заведе в канцелария № 8, в която на дълга, отрупана с книжа маса, беше седнал съдията Рулер.

Пред него имаше някакъв сборник закони, върху който беше сложена недопита чаша чай. От дясната страна на масата стоеше разпятие от имитация на слонова кост, с потънал в прах Христос, който безнадеждно гледаше подставката на кръста, върху която имаше пепел и угарки от цигари.

Сякаш за да увеличи скръбта на разпънатия бог, съдията Рулер тъкмо изтърсваше пепелта от нова цигара върху поставката на разпятието, а с другата си ръка се мъчеше да отлепи чашата чай, която се беше залепила на законника.

След като освободи чашата от обятията на дебелия том, той продължи да прелиства книгата, която беше заел от офицерския клуб.

Тя беше от Фр. С. Краузе и носеше многообещаващото заглавие: „Forschungen zur Entwiklungsgeschichte der geschlechtlichen Moral“372.

Съдията се беше загледал в наивните рисунки на мъжки и женски полови органи, придружени с подходящи стихове, които ученият Фр. С. Краузе беше открил в клозетите на западната берлинска гара, и не обърна внимание на влезлите. Едва покашлюването на Водичка го сепна.

— Was gehet los?373 — попита той, като продължаваше да прелиства и да търси нови наивни рисунки, скици и етюди.

— Господин съдия, разрешете да доложа — отговори Швейк, — моят приятел Водичка е настинал и сега кашля.

Съдията Рулер едва сега погледна Швейк и Водичка.

Той се постара да придаде на лицето си строго изражение.

— Домъкнахте ли се най-после, негодници? — каза той, като ровеше в грамадата книжа на масата. — Наредих да ви извикат за девет часа, а сега е почти единайсет.

— Как си застанал ти бе, вол такъв? — попита той Водичка, който си бе позволил да застане свободно. — Като кажа ruht, тогава прави, каквото ти кефне. А сега стой мирно.

— Господин съдия, разрешете да доложа — обади се Швейк, — той има ревматизъм.

— Ти по-добре си затваряй устата — каза съдията Рулер, — когато те попитам, тогава ще отговаряш. Три пъти си идвал на разпит и трите пъти човек с ченгел да го вади от тебе. Е, ще я разбера ли тая, или няма да я разбера? Тежко и горко човек да се разправя с такива мизерници като вас. Но хубаво да знаете, през носа ще ви излязат всички главоболия, които създавате на съда! Я гледайте тука, мръсници такива — рече той, като измъкна от купчината книжа обемисто дело с надпис:

„Schwejk & Woditschka“

Да не мислите, че ще продължите да се излежавате в дивизионния съд заради някакъв си глупав побой и ще се отървете за известно време от фронта? Заради вас, тъпаци с тъпаци, трябваше да телефонирам чак в армейския съд.

Той въздъхна.

— Недей се прави на толкова сериозен, Швейк, на фронта ще ти мине меракът да се биеш с разни хонведи — продължи той. — Следствието по вашия случай се прекратява и всеки от вас заминава в частта си, където ще се явите на рапорт и съответно ще бъдете наказани, а след това ще заминете на фронта. Но ако ми паднете още веднъж в ръцете, дангалаци с дангалаци, аз така ще ви разиграя, че има да се чудите. Ето ви документа за освобождаване и дръжте се както трябва. Заведете ги в номер две.

— Слушам, господин съдия — каза Швейк, — ние и двамата ще вземем присърце думите ви. Много ви благодарим за добрината. Ако бяхме цивилни, бих си позволил да ви кажа, че сте злато човек. Ние двамата трябва да ви помолим за прошка, задето толкова дълго си губихте времето с нас. Ние наистина не заслужаваме.

— Пръждосвайте се по дяволите най-после! — кресна съдията на Швейк. — Ако не беше се застъпил за вас полковник Шрьодер, не знам как щеше да се свърши цялата работа.

Водичка се почувствува отново старият Водичка едва в коридора, когато патрулът ги поведе към канцелария номер две.

Войникът, който ги водеше, се страхуваше да не закъснее за обяд и затова ги подкани:

— Хайде разтворете си пергелите, момчета, пълзите като същински въшки.

Тогава Водичка му заяви да не си отваря много-много зурлата. Имал късмет, че е чех, защото, ако бил маджарин, Водичка щял да го преполови като солена селда.

В канцеларията писарите бяха отишли на храна и войникът, който водеше Швейк и Водичка, беше принуден временно да ги върне обратно в затвора на дивизионния съд, което от негова страна не мина без псувни по адрес на омразното племе военни писари.

— Другарите пак ще оберат всичката блажнина от чорбата — трагично захленчи той — и вместо месо ще ми оставят само сухожилия. Вчера също придружавах двама от лагера и някой през това време ми изял половината дажба хляб.

— Разбира се, вие тука в съда не мислите за нищо друго освен за лапане — каза Водичка, който съвсем се беше окопитил.

Когато съобщиха на школника каква е работата, той извика:

— Значи, фронта, приятели! Също както в списанието на чешките туристи „Попътен вятър“! Подготвителните работи за пътуването са вече извършени, всичко е приготвено и предвидено от славното ни военно командуване. И вие сте поканени да участвувате в екскурзията до Галиция. Тръгнете на път с леко и радостно сърце. Хранете необикновена любов към местата, в които ще се запознаете с окопите. Всичко там е красиво и в крайна степен интересно. В далечна чужбина вие ще се чувствувате като у дома си, като в близък до сърцето ви край, едва ли не като в милата си родина. Тръгнете с възвишени чувства към ония места, за които още старият Хумболт374 беше казал: „В целия свят не съм видял нещо по-великолепно от тая идиотска Галиция.“ Богатият и ценен опит, който придоби нашата армия при отстъплението си от Галиция през време на първия поход, ще ви служи за отправна точка при съставяне на плана на втория поход. Следвайте носа си и се устремете право към Русия. От радост изгърмете всичките си патрони във въздуха.

След обяд, преди да отидат в канцеларията, към Швейк и Водичка се приближи нещастният учител, който беше съчинил стихотворението за въшките, и след като ги отведе настрана, тайнствено им каза: „Като преминете на руска страна, не забравяйте веднага да им кажете: «Здравствуйте, руские братья, мы братья чехи, мы нет австрийци.»“

В желанието си да манифестира по демонстративен начин своята ненавист към маджарите, както и факта, че затворът не е сломил, нито пък е поколебал убежденията му, на излизане от бараката Водичка настъпи крака на унгареца, който не искаше да служи войник, и му изрева: „Обуй се, дървеняк!“

— Трябваше да ми каже нещо — с неудоволствие заяви след това сапьорът Водичка на Швейк, — трябваше да се обади и щеше да видиш как щях да разчекна маджарския му плювалник от едното ухо чак до другото. А той, идиотът му с идиот, мълчи и позволява да го тъпчат по обувките. Дявол да го вземе, Швейк, знаеш ли колко ме е яд, че не ме осъдиха? Така излиза, като че ли ни се присмиват, сякаш работата с маджарите не си струва и да се приказва за нея. А не се ли бихме като лъвове? Ти си виновен, задето не ни осъдиха и задето ни дадоха такава атестация, като че ли не умеем даже и да се бием свястно. Какво си мислят те за нас? Та това беше съвсем сериозен конфликт.

— Ех, мойто момче — добродушно каза Швейк, — не разбирам как може да не те радва, че дивизионният съд официално ни призна за напълно порядъчни хора, срещу които не може да има никакви възражения. Вярно, че на разпита аз го усуквах по килифарски, но така и трябва, просто длъжен си да лъжеш, както казва адвокатът Бас на клиентите си. Когато съдията ме попита защо сме нахълтали в жилището на господин Какони, аз просто му казах: „Аз мислех, че най-добре ще се опознаем с господин Какони, като му направим посещение.“ Господин съдията след това вече не ме попита нищо друго, това му беше достатъчно.

— Запомни хубаво — продължи Швейк разсъжденията си, — във военните съдилища никога не бива да си признаваш. Когато лежах в гарнизонния затвор, един войник от съседната килия си призна. Щом останалите научиха за това, метнаха му одеялото и го накараха да оттегли показанията си.

— Ако бях извършил нещо непочтено, нямаше да признавам — каза сапьорът Водичка, — но това копеле, съдията, ме пита направо: „Бихте ли се?“ Как да не му отговоря: „Да, бих се“. — „Малтретирахте ли някого?“ — „Разбира се, господин съдия.“ — „Наранихте ли при това някого?“ — „Естествено, господин съдия“. Нека знае с кого говори. Не е ли позор това, дето ни освободиха? Все едно, не искат да ми повярват, че съм си скъсал колана о тия маджарски копелета, че съм ги направил на юфка, цицини и синявици. Ти нали видя, че по едно време ми се бяха нахвърлили три маджарски копелета, е след малко всички се търкаляха на земята и аз ги тъпчех отгоре? И след всичко това онова сополиво съдийско копеле прекратява следствието. Това е все едно да ми каже: „Я си налягай парцалите, не се ли виждаш каква си мърша, защо ли се пениш само!“ Като свърши войната и се облека цивилен, ще взема да го намеря аз някъде тоя зяпльо и ще му покажа дали не умея да се бия. След това ще дойда тук в Кирай Хида и ще им ударя такъв върт, че всички хора ще се изпокрият по мазите, щом разберат, че съм дошъл да ги видя тия уличници от Кирай Хида, тия лумпени, тия негодници.

В канцеларията всичко се свърши много бързо. Някакъв фел с още мазна от обеда уста подаде с крайно сериозен вид документите на Швейк и Водичка и не пропусна случая да произнесе реч, в която апелира към войнишкия им дух. А тъй като беше васерполяк375, той изпъстри речта си с различни хубави изрази от своето наречие като „мареквиум“376, „глупи ролмопьсе“377, „крайцова седмина“378, „свиня порипана“379 и „дум вам банье на мьесньуцкове ваши гзихти“380.

Прощавайки се с Водичка (всеки поотделно щеше да бъде отведен в частта си), Швейк каза:

— Като се свърши войната, ела да се видим. Ще ме намериш всеки ден след шест часа в „При чашата“ на Боище.

— Разбира се, че ще дойда — отговори Водичка, — там стават ли гюрултии?

— Всеки ден се случва по нещо — обеща му Швейк, — а ако пък тъкмо тоя ден е много тихо, все ще я нагласим някак.

Те се разделиха и когато бяха се вече доста отдалечили, старият сапьор Водичка извика подир Швейк:

— Ама да не забравиш да се погрижиш за някакво развлечение, като дойда?

Швейк пък извика:

— Ела, ама сигурно, щом се свърши войната!

Те продължиха пътя си и едва след известно време иззад ъгъла на дългата редица бараки отново се чу гласът на Водичка:

— Швейк, каква бира точат в „При чашата“?

И като ехо се понесе отговорът на Швейк:

— Големопоповишка.

— Аз мислех, че смиховска! — извика от далечината сапьорът Водичка.

— Има и гаджета! — провикна се Швейк.

— Значи, след войната, в шест часа вечерта — извика отдолу Водичка.

— Ела по-добре в шест и половина, за по-сигурно, ако закъснея някъде — отговори Швейк.

После Водичка вече съвсем отдалеч се обади още веднъж.

— А не можеш ли да дойдеш в шест часа?

— Добре де, ще дойда в шест тогава — дочу Водичка отговора на отдалечаващия се другар.

Така се разделиха добрият войник Швейк и старият сапьор Водичка. „Wenn die Leute auseinander gehen, da sagen sie auf Wiedersehen.“381

От мост на Литава към Сокал

Поручик Лукаш се движеше ядосан из канцеларията на единадесета бойна рота. Това беше тъмна дупка в ротната барака, преградена с дъски част от коридора. Маса, два стола, тенекия с газ и походно легло.

В канцеларията беше и ротният фелдфебел Ванек, който съставяше тук ведомостите за изплащане на заплатите, водеше сметките по продоволствието, беше финансов министър на ротата и прекарваше тук целия божи ден, тук той дори и спеше.

До вратата стоеше дебел пехотинец, обраснал с брада като Краконош382. Това беше Балоун, новата свръзка на поручика, в цивилния си живот мелничар някъде в Чески Крумлов.

— Избрали сте ми наистина знаменита свръзка — говореше поручик Лукаш на ротния уредник, — сърдечно ви благодаря за тази мила изненада. Изпратих го да ми донесе обед от офицерския стол и тоя още първия ден взе, та изплюска половината.

— Разлях го, господин поручик — каза дебелият великан.

— Добре, разлял си го. Можеш да разлееш само супата или соса, но не и франкфуртското печено. Ти ми донесе толкова малко късче, колкото да се побере под нокътя. А къде остави щрудела?

— Аз го…

— Недей отрича, излапал си го.

Поручик Лукаш произнесе последните думи с такъв сериозен вид и с толкова строг глас, че Балоун неволно отстъпи две крачки.

— Аз се осведомих в кухнята какво са давали днес за обед. Имало е супа с топчета от дроб. Къде сложи топчетата? Опапал си ги по пътя, това е истината. После, имало е говеждо с краставица. Какво направи с него? Също си го излапал. Два резена франкфуртско печено. А донесе само половин резен, а? Два къса щрудел! Къде го дяна? Натъпкал си се, свиня мизерна, безобразна! Говори, къде дяна щрудела? Паднал в калта ли? Тарикат такъв! Можеш ли ми показа мястото, където се намира щруделът? Разбира се, като повикано, тутакси дошло някакво куче и го задигнало! Исусе Христе, така ще те цапардосам по мутрата, че главата ти ще стане като кофа! И още отрича, свинята. Знаеш ли кой те е видял? Ето фелдфебелът на ротата Ванек. Идва при мене и ми казва: „Господин поручик, разрешете да доложа. Знаете ли, че тая свиня Балоун ще излапа обеда ви? Гледам го от прозореца, тъпче се, човекът, сякаш цяла седмица не е ял.“ Я слушайте вие, фелдфебел, наистина ли не можахте да ми изберете друг човек, а не това говедо?

— Съвсем не, господин поручик. От цялата рота Балоун изглеждаше най-свестният мъж. Той е толкова кьопав, че не може да запомни една хватка, а да му дадем пушка в ръка, сигурно ще направи някоя поразия. На последното учение с халосни патрони малко остана да изкара окото на съседа си. Мислех, че поне такава работа може да върши.

— И редовно да унищожава обеда на началника си — каза Лукаш, — сякаш не му стига неговата порция. Да не би да си гладен?

— Тъй вярно, господин поручик, аз винаги съм гладен. Когато остане хляб на някого, аз го откупвам за цигари, но и това все още ми е малко. Такъв съм се родил: тъкмо си помисля, че съм се наял вече, а то вятър работа. След малко пак както преди яденето започват да ми куркат червата, ето го, значи, мизерника-стомах, пак се обажда. Понякога си мисля, че наистина ми стига, че нищо вече не може да влезе в мене. Но ето че пак съм се излъгал. Видя някого да яде или само подуша някаква миризма, и стомахът ми веднага става като изстърган. Отново се обажда и аз съм готов вече да гълтам и пирони. Аз, господин поручик, вече молих да ми разрешат да получавам двойна дажба. Още в Будейовице ходих при полковия лекар, а той взе, че ме изпрати да лежа три дена в лазарета и ми предписа на ден по едно канче чиста чорбица. Аз, кай, ще те отуча от тоя глад, каналия такъв. Ела още веднъж при мене, и ще видиш как ще се върнеш като изсушен чироз. Не е нужно, господин поручик, да видя само нещо хубаво, и обикновените работи започват да ме дразнят и веднага ми потичат лигите. Моля ви най-учтиво, господин поручик, да ми се разреши двойна дажба. Ако няма месо, то поне от гарнитурата, картофи, кнедли, малко сос, от тях винаги остава…

— Добре, аз изслушах нахалните ти приказки, Балоун — отговори поручик Лукаш. — Чували ли сте някога, Sie Rechnungsfeldwebel383, войник да бъде нахален като ей този тип? Не стига, че ми изплюска обяда, ами на всичкото отгоре сега иска да му се разреши и двойна дажба. Ще ти покажа аз, Балоун, как се изгладнява.

— Sie Rechnungsfeldwebel — обърна се той към Ванек, — заведете го при кандидат-подофицера Вайденхофер и му кажете тая вечер, когато започнат да раздават гулаша, да го върже за два часа на двора пред кухнята. Да го върже по-височко, та да се крепи само на пръстите си и да гледа как ври гулашът в казана. И нагласете така работата, че когато започнат да раздават гулаша в кухнята, той още да е вързан, та да му потекат лигите като на гладна кучка, когато души край колбасарски магазин. Кажете на готвача да раздаде и неговата порция!

— Слушам, господин поручик. Елате, Балоун.

На излизане поручикът ги задържа на вратата и вглеждайки се в ужасеното лице на Балоун, тържествено извика:

— Хубаво се нареди ти, Балоун, да ти е сладко сега! Ако още веднъж ми погодиш тоя номер, без да ми трепне окото, ще те изпратя във военнополевия съд.

Когато Ванек се върна и съобщи, че Балоун е вече вързан, поручик Лукаш му каза:

— Вие знаете, Ванек, че не обичам да правя такива работи, но няма друг изход. Преди всичко ще признаете, че когато отнемат кокала на кучето, то ръмжи. Не искам край мене да има подли типове и, второ, самото обстоятелство, че Балоун е вързан, ще окаже голямо морално и психологическо въздействие върху цялата рота. В последно време тия типове, щом ги включат в бойна рота и щом разберат, че утре или в други ден ще се заминава за фронта, започват да си правят, каквото им скимне.

Поручик Лукаш имаше измъчен вид и продължи с тих глас:

— Завчера на нощното учение, както знаете, трябваше да маневрираме срещу Школата за запасни офицери зад захарната фабрика. Първият взвод предна охрана горе-долу вървя тихо по шосето, защото го водех самият аз, но вторият взвод, който трябваше да се движи отляво и да изпрати патрули пред захарната фабрика, се държа така, сякаш се връщаше от излет. Пееха, тропаха с крака, трябва да се е чувало чак в лагера. След това на десния фланг третият взвод тръгна да разузнава терена към гората, той беше на около десетина минути от нас, но и на това разстояние се виждаше как пушат, типовете му с типове, тъмнината беше осеяна с огнени точки. А четвъртият взвод трябваше да бъде тилна охрана, но дявол знае как се случи, че изведнъж се озова пред нашата предна охрана. Сметнахме го за противник и бях принуден да отстъпвам пред собствената си тилна охрана, която настъпваше срещу мене. Това е то единадесетата рота, която наследих. Какво мога да направя от тях? Как ще се държат в истинско сражение?

Поручик Лукаш молитвено беше събрал длани, лицето му имаше мъченически вид и върхът на носа му се бе проточил още повече напред.

— Вие, господин поручик, не се безпокойте за това — опитваше се да го утеши ротният фелдфебел Ванек, — недейте си блъска главата. Досега съм бил вече в три бойни роти. Всяка от тях я разпердушинваха и с батальона барабар и ние винаги трябваше да се формираме отново. И трите роти си приличаха, ни една от тях, господин поручик, не беше нито на косъм по-добра от вашата. Най-лоша беше деветата. Тя замъкна със себе си в плен всички началства, и с ротния командир барабар. Мене ме спаси само това, че тъкмо бях отишъл в обоза да получа дажбата ром и вино за ротата и работата се свършила без мене.

А знаете ли, господин поручик, че при последното нощно учение, за което разправяхте, Школата за запасни офицери, която трябваше да обходи нашата рота, стигнала чак до Незидерското езеро? Марширували непрекъснато чак до сутринта и предните постове затънали в блатото. А ги предвождал сам капитан Загнер. Може би са щели да стигнат чак в Шопрон, ако не се било съмнало — продължаваше с тайнствен глас ротният фелдфебел, който беше голям любител на такива новини и знаеше в подробности всички подобни истории.

— А знаете ли, господин поручик — рече той, като смигна поверително, — капитан Загнер щял да стане командир на нашия боен батальон? Най-напред, както казваше щабсфелдфебелът Хегнер, се мислеше, че вие ще бъдете батальонен командир, понеже сте най-старшият офицер в дружината, но после в бригадата дошла заповед от дивизията за назначението на господни капитан Загнер.

Поручик Лукаш прехапа устни и зяпали цигара. Това му беше известно и беше убеден, че са постъпили несправедливо спрямо него. Капитан Загнер вече за втори път го прераждаше. Въпреки това поручикът каза само:

— Ех, къде е капитан Загнер…

— Аз не се радвам много-много — поверително се обади ротният фелдфебел. — Щабсфелфебелът Хегнер разправяше, че капитан Загнер още в началото на войната някъде в Сърбия, в планините на Черна гора, от желание да се отличи, пращал една след друга ротите от батальона си срещу картечниците на сръбските позиции, въпреки че това било напълно излишно — пехотата там не можела да свърши никаква работа, само артилерията била в състояние да изчушка сърбите от скалите. От целия батальон останали само осемдесет души, капитан Загнер бил ранен само в ръката, после в болницата хванал дизентерия и отново се появил в полка в Будейовице. Казват, вчера в клуба разправял колко се радва, че отива на фронта. Щял да остави там целия батальон, но щял да се прояви и да получи сигнум лаудис. В Сърбия останал с пръст в устата, но сега щял или да загине с батальона, или да бъде произведен подполковник, с една дума; батальонът да му мисли. Струва ми се, господин поручик, че това е рискована работа, която засяга и нас. Неотдавна щабсфелдфебелът Хегнер разправяше, че не предете с капитан Загнер и че той ще вземе да изпрати нашата единадесета рота в първото сражение на най-ужасните места.

Ротният фелдфебел въздъхна:

— Аз смятам, че във война като тая, когато във военните действия участвуват толкова много войски и фронтовете са така дълги, много повече би могло да се постигне само чрез сполучливо маневриране, отколкото с отчаяни атаки. Разбрах това в Дукля384, когато бях в десета рота. Тогава всичко мина съвсем гладко, дойде заповед nichtschiessen385 и ние не стреляхме. Чакахме само русите да се доближат до нас. Щяхме да ги пленим без един-единствен изстрел, ако не бяха „железните мухи“ на левия фланг. Тия глупави опълченци така се уплашиха, дето русите се приближаваха към нас, че започнаха да се спущат надолу по снежния склон като на пързалка, а ние получихме заповед да се доберем по някакъв начин до бригадата, защото русите направили пробив в левия фланг. Тъкмо тогава аз бях в щаба на бригадата, бях занесъл да ми заверят продоволствената книга на ротата, тъй като не можах да намеря полковия обоз, и изведнъж в бригадата започнаха да пристигат първите войници от десета рота. До вечерта се върнаха сто и двайсет, останалите се заблудили и се смъкнали по снега някъде в руските позиции като по пързалка. Там беше ужас, господин поручик. Русите имаха позиции в Карпатите и горе, и долу. А после, господин поручик, капитан Загнер…

— Оставете ме на мира с тоя капитан Загнер — каза поручик Лукаш, — всички тия работи ги знам много добре и недейте смята, че ако се случи някаква атака или сражение, вие пак случайно ще трябва да бъдете в полковия обоз, за да получите ротната дажба ром и вино. Предупредиха ме, че вие страшно много пиете, пък и който погледне червения ви нос, веднага ще разбере кой е насреща му.

— Това ми е от Карпатите, господин поручик, там нямаше друг изход, храната ни идваше студена, окопите бяха в снега, огън нямахме право да палим и само ромът ни поддържаше. И ако не бях аз, положението щеше да е също като в други роти, където и ром липсваше, и хората мръзнеха. Затова в нашата рота носовете на всички ни бяха станали червени от рома. Това, разбира се, имаше и известно неудобство. В батальона издадоха заповед да се назначават в патрул само войници с червен нос.

— Сега зимата свърши вече — подхвърли многозначително поручикът.

— На фронта, господин поручик, ромът е жизнено необходим през всяко годишно време, също както и виното. Създава, така да се каже, добро настроение. За половин канче вино и четвъртинка ром хората са готови да се бият с всекиго… Кое е това говедо, дето чука на вратата, няма ли очи да прочете: „Nicht klopfen! Herein!“386.

Поручик Лукаш се извърна на стола и забеляза, че вратата бавно и тихо се отваря. Все така в канцеларията на единадесета бойна рота влезе добрият войник Швейк, козирувайки още от вратата — по всяка вероятност той е козирувал още когато е чукал и е гледал надписа „Nicht klopfen!“

Козируването му прекрасно хармонираше с неговото безкрайно доволно и безгрижно лице. Швейк приличаше на гръцкия бог на крадците в трезвата форма на австрийски пехотинец.

За миг поручик Лукаш притвори очи при вида на храбрия войник Швейк, който го прегръщаше и целуваше с погледа си.

С такава любов блудният загубен и отново намерен син трябва да е гледал баща си, когато той в негова чест е въртял овена на шиша.

— Господин поручик, разрешете да доложа, отново съм при вас — обади се Швейк от вратата с такава откровена непринуденост, че поручик Лукаш мигновено се опомни. От момента, когато полковник Шрьодер му беше съобщил, че отново ще му окачи Швейк на врата, поручик Лукаш всеки ден мислено отлагаше тая среща. Всяка сутрин си казваше: „Днес той няма да дойде, може пак да се е провинил нещо и да го задържат още.“

Със своето влизане, изпълнено така мило и просто, Швейк тури кръст на всички тия комбинации.

Той погледна ротния фелдфебел Ванек и като се обърна към него, с приятна усмивка му подаде книжата, които извади от джеба на шинела си:

— Господин фелдфебел, разрешете да доложа, трябва да ви предам тия документи, които ми дадоха в канцеларията на полка. Във връзка със заплатата и зачисляването ми на храна.

Швейк така свободно и фамилиарно се движеше в канцеларията на единадесета рота, сякаш беше най-добър приятел с Ванек. Ротният фелдфебел реагира само с думите:

— Оставете ги на масата.

— Много добре ще направите, Sie Rechnungsfeldwebel, да ни оставите насаме — каза поручик Лукаш с въздишка.

Ванек излезе, но остана да стои зад вратата, за да чуе какво ще си говорят Швейк и поручикът.

Отначало не чуваше нищо, защото Швейк и поручик Лукаш мълчеха. И двамата дълго време се гледаха и проучваха. Лукаш гледаше Швейк, като че ли искаше да го хипнотизира, също като петле, застанало срещу някое пиле, готово да се нахвърли върху него.

Швейк както винаги гледаше поручик Лукаш с топлия си нежен поглед, сякаш искаше да му каже: „Ние отново сме заедно, сладка душо, сега вече нищо няма да ни раздели, гълъбчето ми.“

И понеже поручикът дълго време не проговаряше, Швейковият поглед заговори с печална нега: „Кажи де, кажи нещо, златният ми, обясни се!“

С думи, в които се стремеше да вложи значителна доза ирония, поручик Лукаш прекъсна мъчителната тишина:

— Добре ми дошъл, Швейк, благодаря за посещението. Гледай ти какъв неочакван гостенин.

Той не можа да се въздържи обаче и цялата му ярост от миналите дни се разрази в ужасен удар с юмрук по масата, вследствие на което мастилницата подскочи и пръсна мастило върху ведомостта за заплатите.

Едновременно с това подскочи и поручик Лукаш, застана пред Швейк и изрева:

— Говедо такова! — и започна да се разхожда в тясното пространство на канцеларията, като плюеше винаги, когато се изравняваше с Швейк.

— Господин поручик, разрешете да доложа — каза Швейк, след като поручикът не преставаше да се разхожда и яростно да хвърля в ъгъла смачканата хартия, която вземаше от масата всеки път, когато минеше покрай нея, — аз предадох писмото в пълна изправност. Намерих благополучно госпожа Какони и мога да кажа, че тя е много хубава жена. Аз всъщност я видях само разплакана…

Поручик Лукаш седна върху леглото на ротния фелдфебел и пресипнало извика:

— Швейк, вашите истории нямат ли край?

Швейк продължи, сякаш не беше чул:

— После ми се случи една малка неприятност, но аз поех всичко върху себе си. Те не искаха да ми повярват, че си пиша с госпожата, така че за по-сигурно, за да залича всички следи, при разпита аз глътнах писмото. След това просто по някаква случайност, иначе не мога да си го обясня, аз се забърках в едно малко твърде незначително сбиване. Но се измъкнах и от това, признаха невинността ми и ме изпратиха на полкови рапорт, а в дивизионния съд спряха следствието. В канцеларията на полка стоях само няколко минути, докато дойде господин полковникът. Той ме понаруга малко и каза веднага да ви се представя, господин поручик, като ординарец на ротата. Заповяда да ви съобщя, че ви моли да се явите веднага при него нещо във връзка с ротата. Има вече над половин час, но той, господин полковникът, не знаеше, че ще ме замъкнат и в полковата канцелария. Там стоях повече от четвърт час, понеже ми бяха задържали заплатата. Трябваше да си я получа от полка, а не от ротата, нали са ме водили като полкови арестант? Изобщо там всичко е измешано и объркано, човек може да се шашне от цялата работа…

След като чу, че преди половин час е трябвало да бъде при полковник Шрьодер, поручик Лукаш побърза да се облече и рече на Швейк:

— Вие, Швейк, отново ми помогнахте да стъпя на краката си.

Той каза това с такъв отчаян и изпълнен с безнадеждност глас, че Швейк се опита да го утеши с приятелски слова, които извика подире му, когато поручик Лукаш хукна навън:

— Ама господин полковникът ще почака, той и без това си няма работа.

Малко след излизането на поручика в канцеларията влезе ротният фелдфебел Ванек.

Швейк седеше на стола и подклаждаше малката желязна печка, като хвърляше бучка по бучка въглища в отворената ѝ вратичка. Печката пушеше и вътре миришеше на дим, но Швейк продължаваше да се забавлява, без да обръща внимание на Ванек, който от известно време го наблюдаваше. После обаче фелдфебелът ритна вратичката на печката и каза на Швейк да се омита.

— Господин фелдфебел — рече Швейк с достойнство, — позволявам си да ви заявя, че не мога да изпълня заповедта ви дори и да имах най-добрата воля да се махна изобщо от лагера, тъй като съм пряко подчинен на повиеше началство.

Трябва да ви кажа, че съм назначен за ординарец на ротата — гордо добави той, — полковник Шрьодер ме зачисли в единайсета бойна рота към поручик Лукаш, на когото бях свръзка. Поради природната си интелигентност обаче аз бях повишен в ординарец на ротата. Ние с господин поручика сме стари познати. Вие с какво се занимавате като цивилен, господин фелдфебел?

Ротният фелдфебел Ванек бе така изненадан от фамилиарния свойски тон на Швейк, че без да обръща внимание на достойнството си, с което много обичаше да парадира пред войниците от ротата, отговори, като че ли беше подчинен на Швейк.

— Като цивилен аз съм дрогерист, Ванек от Кралупи.

— И аз бях започнал да се уча за дрогерист — рече Швейк — у господин Кокошка в Прага, в Перщин. Голям чудак беше тоя Кокошка и веднъж, когато по погрешка запалих бурето с бензин в мазата му и бензинът изгоря, той взе, че ме изгони. А гремиумът387 след това не ме прие никъде, така че заради едно нищо и никакво буре с бензин си останах недоучен. Произвеждате ли и билки за крави?

Ванек завъртя глава.

— Ние произвеждахме кравешки билки със светени иконички. Той, нашият шеф Кокошка, беше извънредно набожен човек. Веднъж прочел някъде, че свети Пелегрин помагал при подуване на добитъка. Веднага отпечата някъде в Смихов иконички на свети Пелегрин и срещу двеста жълтици ги даде да се осветят в Емаус; след това ние ги слагахме в пакетчетата с кравешка билка. Билката се забъркваше в топла вода, след което се наливаше на кравата да пие от ведрото. През това време на говедото се четеше молитвата на свети Пелегрин, която беше съчинил господин Таухен, нашият помощник. Ето как стана това. Напечата, значи, господин Кокошка иконичката на свети Пелегрин, а на обратната страна трябваше да се напечата и някаква молитва. Същата вечер шефът извика господин Таухен и му каза до сутринта да съчини някаква молитвичка за иконичката и билките, та като дойде в магазина на другия ден в девет часа, тя да бъде готова и да я занесат в печатницата. Кравите очаквали вече молитвичката. Или — или. Ако я съчини хубаво, и жълтицата му била в кърпа вързана, в противен случай след две седмици бил свободен да си върви. Господин Таухен цяла нощ се потил, а на следната утрин дойде да отвори магазина, недоспал и ненаписал нищо. Забравил беше дори как се казва светията, дето щяхме да го слагаме в кравешките билки. От тая беда го спаси нашият слуга Фердинанд. Той разбираше от всичко. Когато сушехме лайкучка на тавана, той винаги се качваше там, събуваше си обувките и ни учеше, че по такъв начин краката преставали да се потят. На тавана той ловеше гълъби, можеше да отваря чекмеджето с парите, а ни учеше да правим и различни шмекерии със стоката. Като момче аз имах в къщи такава аптека, каквато нямаше и „при милосърдните“. Цялата я бях пренесъл от магазина. Та тоя Фердинанд помогна и на господин Таухен. Само му каза: „Я дайте насам, господин Таухен, да видя тая работа“ и господин Таухен веднага изпрати да донесат бира. И докато донесат бирата, нашият Фердинанд беше преполовил стихотворението и можа да ни прочете:

После, след като изпи бирата и си сръбна порядъчно тинктура амара, работата тръгна още по-бързо, той я завърши в миг и стихотворението излезе много хубаво:

После дойде господин Кокошка и господин Таухен влезе с него в канцеларията, а когато излезе оттам, той ни показа две жълтици, не само една, както му беше обещано, и поиска да ги раздели наполовина с господин Фердинанд. Като видя двете жълтици обаче, слугата Фердинанд изпадна изведнъж под властта на мамона. Каза: не — или всичко, или нищо. Тогава господин Таухен не му даде нищо и задържа двете жълтици за себе си, извика ме в съседното помещение, удари ми една плесница и каза, че ще получа още сто такива, ако се осмеля да обеля зъб някъде, че той не е съчинил молитвата. Даже ако Фердинанд отиде да се оплаче на стареца, аз трябвало да кажа, че слугата Фердинанд е лъжец. Накара ме да му се закълна пред една стъкленица с естрагонов оцет. А нашият слуга започна да си отмъщава чрез кравешките билки. Приготвяхме ги на тавана в големи сандъци и Фердинанд започна да донася мишляци (събираше ги, дето му падне) и да ги слага в билките. След това започна да събира по улиците и конски кюфтета, сушеше ги в къщи, чукаше ги в билкарския хаван и ги слагаше в кравешките билки с иконичката на свети Пелегрин. И това все още не го задоволяваше. Той започна да пикае и кенза в сандъците, а след това разбъркваше всичкото, та то ставаше на каша от трици…

В тоя момент иззвъня телефонът. Ротният фелдфебел подскочи към слушалката и след малко начумерено я тресна на вилката:

— Викат ме в полковата канцелария. Това бързане хич не ми харесва.

Швейк отново остана сам.

След малко телефонът се обади пак. Швейк започна да се договаря с отсрещната страна.

— Ванек? Той отиде в полковата канцелария. Кой е на телефона ли? Ординарецът на единайсета бойна рота. Там кой е? Ординарецът на дванайсета бойна? Сервус, колега. Как се казвам ли? Швейк, а ти? Браун. Шапкарят Браун от Крайбрежния булевард в Карлин да не ти е роднина? Не ти е, казваш, не го познаваш… И аз не го познавам, веднъж само пътувах с трамвай покрай него, та фирмата му ми се хвърли в очите. Какво ново ли? Нищо не знам. Кога ще заминем ли? Аз още с никого не съм говорил за заминаване. Че къде ще заминаваме?

— С бойната рота на фронта, ахмак.

— За това не съм чул още.

— Хубав ординарец си ми ти. Не знаеш ли дали твоят подпоручик…

— Моят е поручик…

— Все едно, твоят поручик, значи, отишъл на бешпрехунг388 при полковника?

— Полковникът го извика.

— Е, виждаш ли, и нашият отиде, и ротният на тринайсета бойна също, тъкмо говорих по телефона с техния ординарец. На мене тоя юруш не ми харесва. А знаеш ли дали и музиката не се стяга?

— Аз нищо не знам.

— Не се прави на ударен. Вашият ротен фелдфебел не е ли получил вече Vagonenaviso389? Вие колко души сте?

— Не знам.

— Глупак такъв, няма да те изям! Не бой се. (Чува се как гласът отсреща казва някому встрани: „Франто, вземи другата слушалка, да видиш какъв идиот ординарец имат в единадесета рота.“) Ало, спиш ли там или що? Що не отговаряш, като те пита колега? Ти, значи, още нищо не знаеш. Недей кри! Ротният ви фелдфебел не каза ли, че ще трябва да вземете консерви за ротата от склада? Не си говорил с него за такова нещо? Идиот. Казваш, че това не те интересува? (Чува се смях.) Ти трябва да си ударен в главата. Като научиш нещо, значи, съобщи ни го по телефона в дванайсета бойна рота. Откъде си, на мама златното идиотче?

— От Прага.

— Трябваше да бъдеш по-умен тогава… И още нещо: вашият фелдфебел кога отиде в канцеларията?

— Преди малко го извикаха.

— Гледай ти, а не можа ли да го кажеш още в началото? И нашият отиде преди малко, значи, пече се нещо. Не си ли говорил с обоза?

— Не съм.

— Исусе Христе, и казваш, че си от Прага? Та ти от нищо не се интересуваш. Къде се моташ по цял ден?

— Аз едва преди един час си дойдох от дивизионния съд.

— О, това е съвсем друга манджа, приятелче, още днес ще дойда да те видя. Звъни два пъти.

Швейк поиска да си запали лулата, но телефонът отново се обади. „Ще има да вземате — помисли си Швейк. — Само това ми е работа. Да се забавлявам с вас по телефона.“

Телефонът обаче продължи да звъни неумолимо, така че Швейк най-сетне загуби търпение, взе слушалката и изрева в телефона:

— Ало, кой там? Тук е Швейк, ординарецът на единайсета бойна рота.

При отговора Швейк позна гласа на своя поручик Лукаш:

— Какво правите всичките там? Къде е Ванек, извикайте веднага Ванек на телефона!

— Господин поручик, разрешете да доложа, преди малко телефонът звънна…

— Слушайте, Швейк, нямам време да се забавлявам с вас. Телефонните разговори във военно време това не са празни приказки по телефона, когато каним някого на обед. Телефонните разговори трябва да бъдат ясни и кратки. При телефонни разговори отпада и „господин поручик разрешете да доложа“. Питам ви, значи, Швейк, под ръка ли ви е Ванек? Веднага да се яви на телефона.

— Съвсем не, господин поручик, не ми е под ръка. Преди малко го извикаха в полковата канцелария, няма и четвърт час.

— Като дойда, ще се разправя с вас, Швейк. Не можете ли да се изразявате по-кратко? Сега внимавайте хубаво какво ще ви кажа. Чувате ли ме ясно, после не ми се извинявайте, че телефонът бучал и не се разбирало! Веднага щом окачите слушалката…

Пауза. Отново се звъни. Швейк взема слушалката и бива обсипан с порой ругатни:

— Говедо такова, уличник, разбойник неден. Какво правите, защо прекъсвате разговора?

— Ама нали вие, господин поручик, казахте да окача слушалката?

— След един час ще се върна, Швейк, и тогава мислете му… Вие, значи, още сега се вдигате, отивате в бараката, намирате някой от подофицерите, Фукс, да речем. Ще му кажете веднага да вземе десет души и да иде в склада да получи консервите на ротата. Повторете какво трябва да направи!

— С десет души да иде в склада да получи консервите на ротата.

— Най-после и вие веднъж да не сглупите. През това време ще телефонирам на Ванек в полковата канцелария да иде също в склада и да ги приеме. Ако се върне в бараката, кажете му да остави всичко и laufschritt390 да иде в склада. А сега окачете слушалката.

Доста време Швейк напразно търси не само подофицера Фукс, но и останалите подофицери. Те се бяха събрали в кухнята, глождеха кокали и се забавляваха с вързания Балоун, който, въпреки че беше стъпил здраво на земята, тъй като се бяха смилили над него, все пак представяше интересна гледка. Един от готвачите му беше донесъл ребро с месо и му го беше пъхнал в устата. И завързаният брадат Балоун, понеже нямаше възможност да манипулира с ръце, предпазливо местеше кокала в устата си, като го балансираше с помощта на зъбите и венците си, глождеше месото с изражението на горски човек.

— Кой от вас тук е подофицерът Фукс? — попита Швейк, след като най-сетне ги откри.

Като видя, че го търси някакъв обикновен пехотинец, подофицерът Фукс не намери за уместно даже да се обади.

— Хай да му се не види — каза Швейк, — колко време ще питам още? Къде е подофицерът Фукс?

Подофицерът Фукс се изстъпи и с достойнство започна да псува по всевъзможен начин. Той не бил никакъв подофицер, а господин подофицер, не бивало да се казва: „Къде е подофицерът?“, а: „Моля, разрешете да доложа, къде е господин подофицерът?“ В неговия взвод, щом някой пропуснел да каже: „Ich melde gehorsam!“391, той веднага го цапвал по устата.

— По-полека — спокойно каза Швейк, — вдигайте се веднага и идете в бараката. Вземете десет души и с тях laufschritt към склада, да получите консервите на ротата.

Подофицерът Фукс бе толкова изненадан, че можа да каже само:

— Какво?

— Никакво „какво“ — отговори Швейк, — аз съм ординарец на единайсета бойна рота и тъкмо преди малко говорих по телефона с поручик Лукаш. И той каза: „laufschritt с десет души към склада.“ Ако не отидете, господин подофицер, веднага ще се върна на телефона. Господин поручикът изрично изяви желание вие да идете. Изобщо излишно е да се говори. „Телефонният разговор — казва поручик Лукаш — трябва да бъде кратък и ясен. Като се каже, подофицерът Фукс отива, значи, той ще иде. Заповедта на командира, това да не са празни приказки по телефона, когато каним някого на обед. В казармата особено във военно време и най-малкото забавяне е престъпление. Ако подофицерът Фукс не тръгне веднага, щом му съобщите, телефонирайте ми и тогава вече аз ще се разправям с него. От подофицера Фукс няма да остане и помен.“ Ехеее, не го познавате вие господин поручика.

Швейк тържествуващо изгледа подофицерите, които наистина бяха изненадани и подтиснати от държането му.

Подофицерът Фукс измърмори нещо неразбрано и с бърза крачка се отдалечи. Швейк извика след него:

— Да телефонирам ли на поручика, че всичко е наред?

— Ей сега вземам десет пехотинки и отивам в склада — извика откъм бараката подофицерът Фукс и Швейк, без да каже дума повече, се отдалечи от групата подофицери, които бяха не по-малко изненадани от подофицера Фукс.

— Започва се — каза дребният кандидат-подофицер Блажек, — ще се дигаме.

Когато Швейк се върна в канцеларията на единадесета рота, той нямаше време да запали лулата си, тъй като телефонът отново иззвъня. С Швейк говореше пак поручик Лукаш.

— Къде скитате, Швейк? Вече за трети път звъня, а никой не се обажда.

— Ходих да ги търся, господин поручик.

— Отидоха ли вече?

— Разбира се, че отидоха, но не знам дали са стигнали. Да отскоча ли още веднъж?

— Значи, намерихте подофицера Фукс?

— Намерих го, господин поручик. Най-напред ми каза: „Какво?“ и чак след като му обясних, че телефонните разговори трябва да бъдат кратки и ясни…

— Недейте се занася, Швейк… Ванек още ли не се е върнал?

— Не е, господин поручик.

— Недейте рева така в телефона. Не знаете ли къде може да бъде пустият му Ванек?

— Не знам къде може да бъде пустият му Ванек, господин поручик.

— Бил в канцеларията на полка и отишъл някъде. Предполагам, че е в лавката. Идете, потърсете го, Швейк, и му кажете веднага да иде в склада. После още нещо. Незабавно намерете кандидат-подофицера Блажек и му кажете веднага да отвърже оня, Балоун, а Балоун пратете при мене. Окачете слушалката.

Швейк наистина започна да проявява старание. Когато предаде на кандидат-подофицера Блажек заповедта на поручика относно отвързването на Балоун, кандидат-подофицерът измърмори:

— Аха, аха, видяхме се натясно и веднага омекнахме.

Швейк присъствуваше на отвързването, а след това придружи Балоун, понеже пътят, по който тръгна последният, водеше и към лавката, където Швейк трябваше да намери ротния фелдфебел Ванек.

Балоун гледаше на Швейк като на свой спасител и му обеща занапред да дели с него всеки колет, който получи от дома.

— У нас сега ще започнат да колят прасетата — меланхолично говореше Балоун. — Шпековият салам как го обичаш, с кръв или без кръв? Ти само кажи, тая вечер ще пиша в къщи. Моята свиня ще бъде около сто и петдесет килограма. Главата ѝ е като на булдог, тия свини са най-добри. Те никога не остават мършави. Расата им е много добра и издържат на несгоди. Сланината няма да е по-тънка от осем пръста. Когато бях в къщи, винаги си правех сам кървавиците и така се натъпквах с кайма, че можех да се пръсна. Ланското прасе беше сто и шейсет кила.

Какво прасе беше, ей! — възторжено каза той и стисна силно ръката на Швейк, разделяйки се с него. — Изхраних го само с картофи и сам се чудех колко хубаво придаваше. Бутовете ги сложих в саламура. После като извадиш едно такова късче от саламурата, като го опържиш и му сложиш картофени кнедли, посипани с пръжки и зеле, можеш да си оближеш пръстите. А и бирата ти се услажда тогава. Човек се чувствува така доволен. И всичко това войната ни го отне.

Брадатият Балоун тежко въздъхна и тръгна към полковата канцелария, Швейк пък по старата алея с високите липи сви към лавката.

Ротният фелдфебел по това време седеше безгрижен в лавката и разправяше на един свой познат щабсфелдфебел какви печалби е получавал преди войната от блажните бои и какви от постните.

Щабсфелдфебелът беше вече в невъзможно състояние. Преди обед при него дошъл един чифликчия от Пардубице, синът на когото служеше в лагера, дал му солиден подкуп и целия преди обед го черпил в града.

Сега фелдфебелът седеше отчаян, нищо не му беше вече вкусно. Не знаеше дори за какво говори, а пък разговорът за блажните бои като че ли никак не го засягаше.

Той се занимаваше със собствените си халюцинации и фъфлеше нещо за местната железопътна линия, която трябвало да води от Тржебон до Пелхржимов и обратно.

Когато влезе Швейк, Ванек се опитваше още веднъж да обясни в цифри на щабсфелдфебела колко се е печелело от един килограм циментова боя за постройки. Щабсфелдфебелът ни в клин, ни в ръкав му отговори следното:

— На обратния път той умря и остави само писма.

Като забеляза Швейк, смеси го очевидно с някой неприятен за него човек и започна да го ругае и да го нарича чревовещател.

Швейк се приближи до Ванек, който също беше на градус, но при все това не преставаше да бъде твърде приятен и мил.

— Господин фелдфебел — доложи Швейк, — господин поручикът заповяда веднага да идете в склада, там чака вече подофицерът Фукс с десет пехотинки, ще приемате консерви. Господин поручикът каза да идете бегом. Той телефонира вече на два пъти.

Ванек прихна да се смее.

— Да не съм луд бе, пиле. Че аз в такъв случай сам би трябвало да се напсувам, ангелчето ми. За всичко има достатъчно време, още не е избухнал пожар, златното ми детенце. Когато поручик Лукаш изпрати на фронта толкова бойни роти, колкото съм изпратил аз, чак тогава ще има право да говори и напразно да досажда на хората със своя laufschritt. Същата заповед аз я получих вече в полковата канцелария: утре сме заминавали, да сме съберели багажа и да сме получели храна за из пътя. И какво направих: най-спокойно се отбих на четвъртинка вино, седя си тука хубавката и оставям всичко да си тече, както му е редът. Консервите ще си останат консерви. Храната ще си остане храна. Познавам склада по-добре от господин поручика и зная какво се говори по конференциите на господа офицерите при господин полковника. Господин полковникът само благодарение на фантазията си може да мисли, че в склада има консерви. Складът на нашия полк никога не е имал резерв от консерви и в случай на нужда ги е получавал от бригадата или ги е вземал назаем от други полкове, с които е бил във връзка. Само на бенешовския полк дължим над триста консерви. Хе-хе! Нека си говорят те на конференциите, каквото им е угодно, но не бива да има никаква паника! Та когато нашите отидат в склада, магазинерът сам ще им каже, че са се побъркали. Досега пито една бойна рота при заминаването си не е получавала консерви.

— Нали бе, стар картоф — обърна се той към щабсфелдфебела. Последният обаче или беше на заспиване, или пък бе изпаднал в малък делириум, защото му отговори:

— Вървейки, тя държеше чадъра разтворен над себе си.

— Най-добре ще направите — продължи ротният фелдфебел Ванек — да зарежете всичко. Ако днес в полковата канцелария са казали, че утре ще се заминава, то и едно дете няма да повярва на това. Може ли да заминем без вагони? В мое присъствие телефонираха на гарата. Там няма нито един свободен вагон. Същото, ама съвсем същото беше и с последната бойна рота. Тогава цели два дни стояхме на гарата и чакахме да се смили някой над нас и да ни изпрати влак. А после пък не знаехме къде да заминем. Даже и господин полковникът не знаеше. Бяхме прекосили вече цяла Маджария и все още никой не знаеше къде отиваме, в Сърбия или в Русия. На всяка гара се свързвахме направо с щаба на дивизията, а пък те ни имаха само за кръпка и ни пришиха най-сетне на фронта при Дукля. Там ни разпердушиниха и ние се върнахме да се формираме отново. Само никаква паника. С течение на времето всичко ще се изясни. Никога не е нужно да се бърза. Jawohl nochamol!392 Виното днес е необикновено хубаво — продължи да говори Ванек, без да обръща внимание на щабсфелдфебела, който бърбореше:

— Glauben Sie mir, ich habe bisher wenig von meinem Leben gehabt. Ich wundere mich über diese Frage.393

— Защо да си създавам излишни ядове преди заминаването на бойната рота? Когато потягах първата бойна рота, с която заминах, всичко беше готово за два часа. Другите роти на батальона се готвиха за заминаване цели два дни. Но командир на нашата рота беше подпоручик Пршеносил, голям арабия, и той каза: „Никакво бързане, момчета“ и всичко вървеше като по мед и масло. Два часа преди заминаването на влака започнахме да прибираме багажа. Добре ще направите да седнете…

— Не мога — каза добрият войник Швейк с ужасно самоотрицание, — трябва да се върна в канцеларията; някой може да се обади по телефона.

— Е, вървете тогава, златното ми, но запомнете за в бъдеще, че не правите хубаво, истинският ординарец никога не бива да бъде там, дето има нужда от него. Не бива толкова да се престаравате в службата. Няма нищо по-грозно наистина от припряния ординарец, който би желал да налапа наведнъж цялата служба. Така да знаеш, душичке.

Но Швейк беше излязъл вече и бързо се отправи към канцеларията на своята бойна рота. Ванек остана сам. Решително не можеше да се каже, че щабсфелдфебелът би могъл да му прави компания.

Последният се беше затворил напълно в себе си и като милваше четвъртинката вино, без всякаква връзка фъфлеше на чешки и немски:

— Много пъти съм минавал през това село и нямах и представа за неговото съществуване. In einem halben Jahre habe ich meine Staatsprüfung hinter mir und neinen Doktor gemacht394. Превърнах се в стар инвалид, благодаря ви, Луция. Erscheinen Sie in schön ausgestatten Bänden395. Може би има някой между нас, който помни това.

От скука ротният фелдфебел започна да барабани с пръсти някакъв марш. Той не скуча дълго време, тъй като вратата се отвори, влезе готвачът на офицерския стол, Юрайда, и се залепи на един стол.

— Днес — забърбори той — ние получихме заповед да идем да си получим коняка. Плетената дамаджана за ром не беше празна и затова трябваше да я пресушим. Не беше лесно. Персонала на кухнята не можеш го мръдна сега. Обърках сметката с няколко порции и за господин полковника, който дойде по-късно, не остана храна. Сега му правят омлет. Голям майтап.

— Много хубаво приключение — отбеляза Ванек, който, пийнал, винаги обичаше да употребява красиви думи.

Готвачът Юрайда се впусна във философствуване, което фактически напълно отговаряше на бившото му занятие. Преди войната той издавал окултистко списание и библиотека — „Загадките на живота и смъртта“.

В казармата се беше наредил в офицерския стол на полка и когато се задълбочаваше в четене превода на староиндийските сутери Прагна-Парамита396 (Прозряната мъдрост), много често му се случваше да изгори печеното.

Полковник Шрьодер го обичаше като рядкост в полка. Та кой офицерски стол можеше да се похвали с готвач-окултист, който, прозирайки в загадката на живота и смъртта, изненадва всички с вкусните си гозби. Неговият ростбив, неговото рагу бяха толкова хубави, че поручик Дуфек, смъртно ранен при Комаров, не преставаше да зове Юрайда.

— Да, като гръм от ясно небе — рече Юрайда, които едва се държеше на стола и миришеше на ром, сякаш целият като сюнгер беше напоен с тая течност. — Днес, като не му стигна храната и като видя само задушените картофи, полковникът изпадна в състояние гаки. Знаете ли какво е това гаки? Това е състоянието на гладните духове. И аз му казах: „Господин полковник, има ли във вас достатъчно вътрешна сила, за да преодолеете предопределението на съдбата — липсата на телешки бъбрек? Карма397 е предопределила, господин полковник, да получите за вечеря приказен омлет с накълцан и задушен телешки дроб.“

— Мили приятелю — тихо каза той след малко на ротния фелдфебел, като същевременно направи неволно движение с ръка и катури всички чаши на масата.

— Съществува небитие на всички явления, форми и вещи — мрачно продума след това си деяние готвачът-окултист. — Формата е небитие и небитието е форма. Небитието не се различава от формата, формата не се различава от небитието. Това, което е небитие, то е и форма, а което е форма, то е и небитие.

Готвачът-окултист се загърна в плащеницата на мълчанието, подпря глава на ръката си и потъна в съзерцание на мократа, заляна маса.

Щабсфелдфебелът продължаваше да фъфли нещо, което нямаше никакъв смисъл:

— Житото изчезна от полето, изчезна — in dieser Stimmung erhielt er Einladung und gunz zu ihr398. Празникът Свети дух е напролет.

Ротният фелдфебел Ванек продължаваше да барабани по масата, пиеше и от време на време си спомняше, че в склада го чакат десет души войници и един подофицер.

При тая мисъл той се усмихваше на себе си и махваше с ръка.

В канцеларията на единадесета рота се върна късно и намери Швейк на телефона.

— Формата е небитие и небитието е форма — можа да изплюе той, катури се облечен на леглото и веднага заспа.

А Швейк продължаваше да седи при телефона, понеже преди два часа поручик Лукаш беше му съобщил, че все още е на конференция при господин полковника, и забрави да му каже, че може да се отдалечи от телефона.

После с него говори по телефона и подофицерът Фукс, който, след като бе намерил склада заключен, напразно беше чакал с десетте войници да дойде ротният фелдфебел.

Накрая подофицерът Фукс се запиля нанякъде, а десетте войници един по един се върнаха в бараката си.

От време на време Швейк се развличаше, като вземаше слушалката и слушаше. Телефонът беше някаква нова система, която току-що въвеждаха в армията, и имаше това предимство, че чуждите разговори се чуваха доста ясно по цялата линия.

Обозът и артилерийските казарми се псуваха взаимно, сапьорите се заканваха на военната поща, военното стрелбище ръмжеше по адрес на картечарите.

А Швейк продължаваше да седи при телефона.

Конференцията у полковника не свършваше.

Полковник Шрьодер развиваше най-новите военни теории и особено подчертаваше значението на минохвъргачите.

Говореше врели-некипели: за това какво е било преди два месеца положението на фронта долу и на изток, за значението на безупречната връзка между частите, за отровните газове, за стрелбата срещу неприятелските самолети, за снабдяването на войската на фронта. След това премина върху отношенията вътре във войската.

Той се разприказва надълго и нашироко за отношенията на офицерите към войниците, на войниците към подофицерите, за преминаването към неприятеля, за политическите събития и за това, че петдесет на сто от чешките войници са „politisch verdächtig“399.

— Jawohl, meine Herren, der Kramarsch, Scheiner und Klofatsch.400

Повечето от офицерите през това време се питаха кога дядката ще престане да дрънка, но полковник Шрьодер продължаваше да бръщолеви за новите задачи на новите бойни батальони, за падналите офицери от полка, за цепелините, за испанските ездачи401, за клетвата.

В тоя миг поручик Лукаш си спомни, че добрият войник Швейк не бе присъствувал при полагане на клетва от батальона, тъй като през това време се намираше под следствие в дивизионния съд.

И това изведнъж му се стори така смешно. То беше нещо подобно на истеричен смях, който зарази седящите наоколо офицери. Този смях привлече вниманието на полковника, който беше преминал на нова тема: опитът, придобит от немските армии при отстъплението им в Ардените. Той забрави какво искаше да каже и забеляза:

— Господа, това не е смешно.

След това всички отидоха в офицерския клуб, тъй като полковник Шрьодер бе повикан на телефона от щаба на бригадата.

Швейк продължаваше да дреме край телефона, когато го събуди внезапен звън:

— Ало — чу той, — тук полковата канцелария.

— Ало — отговори, — тук канцеларията на единайста рота.

— Не ме бави — чу се глас, — вземи молив и пиши. Приеми телефонограма.

— Единайсета бойна рота…

И едно след друго последваха изречения в странно безредие, тъй като по линията говореха едновременно и дванадесета, и тринадесета бойна рота и телефонограмата съвсем се загуби в тая паника от звуци. Швейк не разбра нито дума. Накрая всичко утихна и Швейк можа да чуе:

— Ало, ало, а сега бързо я прочети!

— Какво да прочета?

— Как какво да прочетеш? Телефонограмата, вол такъв!

— Каква телефонограма?

— Мама му стара, да не би да си глух? Телефонограмата, която ти продиктувах, идиот такъв!

— Аз не чух нищо, защото говореше и някой друг.

— Ей, маймуна такава, да не мислиш, че само с тебе ще се забавлявам? Ще приемеш ли телефонограмата, или не? Взе ли молив и хартия? Не си ли, говедо такова, да чакам да го намериш, а? Бре, какви войници. Е, ще приемаш ли? Готов ли си? Най-после си готов! Ти да не би да се преоблича специално по тоя случай? Слушай: „Единайсета бойна рота.“ Повтори го!

— Единайсета бойна рота…

— Командира на ротата, готово ли е? Повтори.

— Командира на ротата.

— Zur Besprechung morgen402. Готово ли е? Повтори.

— Zur Besprechung morgen…

— Um neun Uhr403. Unterschrift. Знаеш ли какво е това Unterschrift, маймуно! Подпис! Повтори!

— Um neun Uhr — Unterschrift. Знаеш ли — какво е — Unterschrift, маймуно — подпис.

— Идиот. Значи, подпис: полковник Шрьодер, говедо. Написа ли? Повтори.

— Полковник Шрьодер, говедо.

— Добре, вол такъв. Кой прие телефонограмата?

— Аз.

— Мама му стара, кой е тоя аз?

— Швейк. Още нещо?

— Слава богу, нищо повече. Но би трябвало да те казват муле. Какво ново има при вас.

— Нищо. Всичко по старому.

— Доволен си, нали? Днес вързали някого от вашите, а?

— А, свръзката на господин поручика, изял му беше обеда. Не знаеш ли кога заминаваме?

— Ама че въпрос, това не го знае и дядката, лека нощ. Имате ли бълхи?

Швейк остави слушалката и започна да буди ротния фелдфебел Ванек, който ожесточено се съпротивляваше и удари Швейк по носа, когато той го раздруса. След това легна по корем и започна да рита леглото около себе си.

Швейк обаче успя да го разбуди дотам, че Ванек, търкайки очи, се обърна по гръб и уплашено попита какво става.

— Нищо особено — отговори Швейк, — бих искал само да се посъветвам с вас. Току-що приех телефонограма. Утре сутринта в девет часа поручик Лукаш трябва да иде на конференция при господин полковника. Не знам какво да направя. Да ида ли да му го съобщя веднага или чак сутринта? Като ви гледах как хубаво бяхте му откъртили, дълго се колебаех дали да ви събудя, но после си казах, голяма работа, по-добре се посъветвай…

— Моля ви, за бога, оставете ме да спя — изохка Ванек, като се прозяваше с цяла уста, — идете чак сутринта и не ме будете!

Той се обърна на хълбок и отново заспа. Швейк пак се върна при телефона и започна да дреме на масата. Събуди го дрънкане.

— Ало, единайсета бойна рота?

— Да, единайсета бойна рота. Кой е там?

— Тринайсета бойна. Ало. Колко ти е часът? Викам, викам централа, никой не ми се обажда. Нещо не идват да ме сменят.

— Нашият е спрял.

— Значи, и вие сте на същото дередже като нас. Не знаеш ли кога ще тръгнем? Не си ли говорил с полковата канцелария?

— Трънки знаят и там.

— Дръжте се прилично, госпожице. Получихте ли консерви? Нашите ходиха и не донесоха нищо. Складът бил затворен.

— И нашите се върнаха с празни ръце.

— Изобщо цялата тая паника е излишна. За къде мислиш, че ще заминем?

— За Русия.

— Аз мисля, че за Сърбия. Ще видим, когато стигнем в Пеща. Ако тръгнем надясно, ясно е, че за Сърбия, а наляво — за Русия. Раздадоха ли ви сухарните торби? Разправят, че сега щели да повишат заплатите? Играеш ли на фришефире404? Играеш? Ела утре тогава. Ние ги цакаме всяка вечер. Колко души сте на телефона? Сам ли си? Тогава плюй на всичко и върви да спиш. Какъв е тоя ред при вас? Дошло ти, казваш, като изневиделица? Е, най-после, идат да ме сменят. Кърти сладко.

Швейк това и направи. Заспа сладко-сладко, като забрави да окачи слушалката, така че никой не можа да обезпокои съня му на масата. Телефонистът в полковата канцелария ругаеше, че не може да получи връзка с единайсета бойна рота, за да предаде нова телефонограма: „Утре до дванадесет часа да се съобщи в полковата канцелария броят на ония, които не се ваксинирани против тиф.“

През това време поручик Лукаш все още седеше в офицерския клуб с военния лекар Шанцлер, който, възседнал стола, на правилни промеждутъци удряше по пода с билярдната си щека и едно след друго изговаряше следните изречения:

— Пръв сарацинският султан Салах Един е признал неутралитета на санитарния корпус.

— Грижи за ранените трябва да се полагат и от двете страни.

— Трябва да им се осигури безплатно лекуване и по тоя начин да се отплатим за съответните грижи на другата страна.

— Трябва да се разреши да им се изпращат лекари и помощен персонал, снабден с генералски паспорти.

— Също така ранените пленници да се връщат под генералска охрана и гаранция или пък да бъдат разменяни. Да им се дава право впоследствие да продължат службата си.

— Болните от двете страни не трябва да бъдат пленявани и убивани, а да бъдат настанявани на сигурно място в болниците и да им се оставя стража, която също както и болните да се ползува с правото на завръщане с генералски паспорти. Това да важи и за военните свещеници, лекарите, хирурзите, аптекарите, болногледачите, помощния персонал и други лица, определени за обслуга на болните, които не бива да бъдат пленявани, а да се изпращат по същия път обратно.

Доктор Шанцлер бе счупил вече две щеки и все още не можеше да привърши странния си коментар за грижите, които трябва да се полагат за ранените през време на войната. Той непрекъснато пъстреше речта си с някакви генералски паспорти.

Поручик Лукаш допи черното си кафе и си отиде в къщи, където намери брадатия Балоун напълно погълнат от работа: в някакво канче той пържеше салам върху спиртника на поручика.

— Осмелявам се — заекна Балоун, — позволявам си, господин поручик, разрешете да доложа …

Лукаш го погледна. В този миг Балоун му се стори като голямо дете, наивно създание и поручик Лукаш внезапно съжали, че бе заповядал да го вържат заради големия му глад.

— Гледай си работата, Балоун — каза той, като откачи сабята си, — утре ще наредя да ти се даде още една дажба хляб.

Поручик Лукаш седна на масата. Той беше изпаднал в особено настроение и започна да пише сантиментално писмо на леля си:

„Мила лельо!

Току-що получих заповед да стегна ротата за заминаване на фронта. Може би това писмо е последното, което ще получиш от мене, тъй като навсякъде се водят ожесточени боеве и загубите ни са големи. Ето защо за мене е трудно да завърша писмото си с думите «довиждане!». Много по-подходящо е да ти изпратя последно сбогом!“

„Останалото ще допиша утре“ — помисли поручик Лукаш и отиде да си легне.

След като видя, че поручикът е заспал здраво, Балоун отново започна да тършува и рови из жилището, също като хлебарка нощем. Той отвори куфарчето на поручика и нахапа блокче шоколад, но се уплаши, тъй като поручикът в тоя миг се размърда насън. Бързо сложи нахапания шоколад в куфарчето и се смълча.

После тихичко погледна написаното от поручика.

Прочете го и остана трогнат, особено от „последното сбогом“.

Легна на своя сламеник край вратата и се унесе в спомени за дома и за клането на свини.

Не можеше да се избави от живата представа как пробожда кървавицата, за да излезе въздухът от нея, та да не се пукне при варенето.

При спомена как у съседите веднъж се спука цял шпеков салам и се развари, той заспа неспокоен сън.

Присъни му се, че е повикал несръчен месар за пълнене на кървавици и чревца. После пък засънува, че месарят е забравил да направи кървавици, че приготвената кайма е изчезнала и че не достигат клечки за връзване на кървавиците. След това му се присъни нещо за военнополевия съд, хващат го в момента, когато мъкне къс месо от полската кухня. Накрая той се видя увиснал на една липа в алеята на военния лагер в Брук ан дер Лайте.

Швейк се събуди с настъпващото утро, дошло с аромата на кафето, което варяха във всички кухни. Механически, сякаш току-що беше завършил телефонен разговор, той окачи слушалката и тананикайки, предприе малка утринна разходка из канцеларията.

Той започна направо от средата на песента, как войникът се преоблякъл на момиче и отишъл при любимата си в мелницата. Мелничарят го сложил да спи при дъщеря си, но преди това извикал мелничарката:

Мелничарката нахранва подлия тип. И след това — семейна трагедия.

В края на песента Швейк вложи толкова глас, че канцеларията се оживи: ротният фелдфебел Ванек се събуди и попита колко е часът.

— Тъкмо свириха зора.

— Е, аз ще стана след кафето405 — реши Ванек, който винаги имаше достатъчно време за всичко, — и без това днес ще ни изтормозят с прибързаните си заповеди: търчи тук, търчи там. Напразно ще ни разкарват само както вчера с консервите… — Ванек се прозина и попита дали не е ораторствувал много снощи, след като се върнал.

— Беше малко нещо неразбрано — каза Швейк, — непрекъснато ломотехте за някакви си форми, че формата не е форма и това, което не е форма, било форма и тая пък форма не била форма. Но скоро се уморихте и захъркахте, сякаш цяла дъскорезница бяха преместили в стаята.

Швейк млъкна, разходи се до вратата и обратно до кревата на ротния фелдфебел, пред когото се спря и подхвърли:

— Колкото се касае до мене, господин фелдфебел, щом чух това, което разправяхте за ония, формите де, спомних си за Затка, който работеше на станцията за светилен газ в Летна406 и ходеше да пали и гаси фенерите. Той беше просветен човек и посещаваше всички механи на Летна. Нали от паленето на лампите до загасването им минава много време, а човек няма какво да прави. След това сутрин в станцията за светилен газ Затка водеше разговори, подобни на вашия, само че той казваше: „Кубът е ръб, затова кубът е ръбест.“ Аз го чух със собствените си уши, когато един пиян полицай ме беше завел по погрешка в станцията за светилен газ вместо в полицейския участък, задето бях замърсил улицата.

И после — рече Швейк тихо — Затка завърши много зле. Стана член на Марианската конгрегация и заедно с небесните кози407 ходеше да слуша проповедите на поп Емелка408 при „Свети Игнат“ на Карловия площад. Веднъж, когато бяха дошли мисионери в „Свети Игнат“ на Карлака, той забрави да загаси лампите в района си, така че светилният газ горя цели три дни и три нощи без прекъсване.

Много е лошо — продължи Швейк, — когато човек изведнъж се забърка в някакви философии, това винаги мирише на делириум тременс. Преди години в нашия полк преместиха някой си майор Блюхер от седемдесет и пети полк. Той ни събираше веднъж в месеца, заповядваше да ни строят в каре и разсъждаваше с нас по въпроса какво представлява военният началник. Той не пиеше нищо друго освен сливовица. „Всеки офицер, войници — обясняваше ни той на казармения плац, — сам по себе си е най-съвършената личност, която има сто пъти повече ум, отколкото всички вие заедно. Нещо по-съвършено от офицера, войници, вие не може да измислите даже и цял живот да мислите върху това. Всеки офицер е необходимо същество, докато вие, войниците, сте само случайни същества, вие можете да съществувате, но можете и да не съществувате. Ако се стигне до война и вие, войници, паднете за негово величество императора, хубаво, с това много нещо няма да се промени, но ако преди вас падне командирът ви, едва тогава ще видите, че сте зависими от него, ще видите колко голяма е загубата. Офицерът трябва да съществува, а вашето съществуване произлиза собствено само от съществуването на господа офицерите, вие произлизате от тях, вие не можете да минете без офицери. Без военния си началник вие не можете да пръднете дори. За вас, войници, офицерът е нравствен закон, независимо от това дали го разбирате, или не, и понеже всеки закон трябва да има и свой законодател, то това, войници, е офицерът, към когото се чувствувате и трябва да се чувствувате задължени за всичко. И вие трябва да изпълнявате всяка негова заповед, всяка без изключение, даже и да не ви изнася.“

А веднъж, като свърши, той тръгна да обикаля карето и да ни пита един по един:

— Какво усещаш, когато закъснееш от отпуска?

Войниците даваха такива забъркани отговори, сякаш досега не бяха закъснявали, казваха, че след закъсняване им било лошо на стомаха, а един дори твърдеше, че се чувствувал наказан под оръжие, и. т.н. Блюхер заповядваше да ги отвеждат настрана, следобед щели да правят лицева опора за наказание, задето не могли да изразят какво чувствуват. Преди да дойде моят ред, аз си спомних за какво беше разсъждавал с нас последния път и когато се изправи пред мене, съвсем спокойно му казах:

— Господин майор, когато закъснея от отпуска, винаги усещам в себе си някакво неспокойствие, страх и угризение на съвестта. Но ако се случи да ми дадат повечко отпуска и аз успея да се върна без произшествия и навреме в казармата, тогава ме обхваща някакво блажено спокойствие, полазва ме вътрешно доволство.

Всичко наоколо прихна да се смее, а майор Блюхер ми кресна:

— По тебе, какаванин такъв, може да лазят само дървеници, когато хъркаш в леглото си. Я го гледай, мизерникът му с мизерник, той ще си прави майтап с нас.

И така хубаво ме вързаха на пръсти, да ти е драго да гледаш.

— В казармата другояче не може — каза ротният фелдфебел, протягайки се лениво на леглото, — това е станало вече традиция — както и да отговаряш, каквото ида правиш, над тебе винаги ще има надвиснали облаци и ще те бият гръмотевици. Без това дисциплината не е възможна.

— Много правилно — рече Швейк. — Никога няма да забравя как затвориха новобранеца Пех. Командир на ротата беше някой си поручик Моц. Той събра новобранците да ги пита кой откъде е.

„Вие, новобранци зелени, загубени — казваше им той, — трябва да се научите да отговаряте ясно, точно като картечница. Сега да започнем. Откъде сте вие, Пех?“ Пех беше интелигентен човек и отговори: „Долни Боусов, Унтер Бауцен, двеста шестдесет и седем къщи, хиляда деветстотин тридесет и шест жители чехи, окръг Ичин, околия Соботка, бившо имение Кост, енорийска църква «Света Катерина» от четиринайсето столетие, възобновена от граф Вацлав Братислав Нетолицки, училище, поща, телеграф, станция на ж.п. линия, захарна фабрика, мелница с дъскорезница, махала Валха, шест панаира годишно.“ Тук вече подпоручик Моц с един скок се намери при него и започна да го удря по устата и да вика: „На ти един панаир, на ти втори, на ти трети, четвърти, пети, шести.“ И Пех, въпреки че беше новобранец, поиска да се яви на батальонен рапорт. По канцелариите тогава имаше една весела сган, взеха, та написаха, че се явява на батальонен рапорт заради панаирите в Долни Боусов, батальонен командир беше майор Рохел. „Also, was gibt’s?“409 — попита той Пех и последният започна: „Господин майор, разрешете да доложа, че в Долни Боусов има шест панаира годишно.“ А майор Рохел му ревна, затропа с крака и заповяда да го отведат в лудницата. От тоя момент Пех стана най-лошият войник, все него наказваха.

— Трудно се възпитават войниците — каза ротният фелдфебел Ванек, като се прозина. — Войник, който не е наказван през време на службата си, не е войник. В мирно време може и да съществува обичай на войниците, които са си отбили службата без наказание, да се дава предимство в цивилния живот. Днес тъкмо най-лошите войници, които в мирно време не са излизали от ареста, са най-добрите войници на фронта. Помня пехотинеца Силванус от осма бойна рота. Преди върху главата му се сипеха наказания след наказания, и то какви! Той не се свенеше да открадне и последния крайцер от другаря си, но когато попадна в сражение, пръв преряза телените мрежи, плени трима души, на единия от които още из пътя му светил маслото, защото не му вдъхвал доверие. Получи големия сребърен медал, сложиха му две нашивки и ако не го бяха обесили по-късно при Дукля, отдавна да е подофицер. Но не можеше да не го обесят, понеже след едно сражение той пожела да иде на разузнаване и някакъв патрул от друг полк го заварил да пребърква труповете. Намериха у него около осем часовника и много пръстени. И го обесиха при щаба на бригадата.

— От това се вижда — забеляза Швейк мъдро, — че всеки войник трябва да заслужи положението си.

Звънна телефонът. Ротният фелдфебел откачи слушалката и се зачу гласът на поручик Лукаш, който питаше какво става с консервите. После се чуха някакви упреци.

— Наистина няма, господин поручик! — викаше Ванек в телефона. — Къде ще има, това е само фантазия на ония там горе в интендантството. Напълно излишно беше да пращаме хората. Аз исках да ви телефонирам. Бил съм в лавката? Кой ви каза? Окултистът-готвач от офицерския стол? Позволих си да се отбия. Знаете ли, господин поручик, как нарече окултистът консервената паника? „Ужасът на неродения.“ Съвсем не, господин поручик, напълно трезвен съм. Какво прави Швейк ли? Тук е. Да го извикам ли?

— Швейк, на телефона — каза ротният уредник и тихо добави, — а ако ви пита как съм се върнал снощи, кажете, че всичко е било наред.

Швейк на телефона:

— Тук Швейк, господин поручик.

— Я слушайте, Швейк, как стои работата с консервите? Всичко наред ли е?

— Няма, господин поручик, и помен няма от тях.

— Бих желал, Швейк, докато сме в лагера, да се явявате на рапорт всяка сутрин. Иначе, след като заминем, вие ще бъдете неотлъчно при мене. Какво правихте през нощта?

— Цяла нощ бях на телефона.

— Имаше ли нещо ново?

— Имаше, господин поручик.

— Швейк, недейте става пак идиот. Някой не предаде ли нещо важно?

— Предадоха, господин поручик, но чак за девет часа, а аз не исках да ви безпокоя — и през ум не ми мина такова нещо.

— Хайде, кажете, дявол го взел, какво толкова важно има за девет часа?

— Телефонограма, господин поручик.

— Не ви разбирам, Швейк.

— Аз съм го записал, господин поручик. „Приемете телефонограма. Кой е на телефона? Написа ли? Чети — или нещо подобно.“

— Мама му стара, голяма беля си взех с вас, Швейк. Кажете ми съдържанието или ще скоча да ви ударя една. Е, хайде!

— Пак някакъв бешпрехунг, господин поручик, днес сутринта в девет часа при господин полковника. Исках да ви събудя снощи, но после размислих.

— Само да бяхте посмели да вдигнете гюрултия заради тая глупост. Малко ли време има на заранта? Wieder eine Besprechung, der Teufel soll das alles buserieren!410 Окачете слушалката, извикайте Ванек на телефона!

Ротният фелдфебел Ванек на телефона:

— Rechnungsfeldwebel Wanek, Herr Oberleutnant.411

— Ванек, веднага да ми намерите нова свръзка. Тоя разбойник Балоун през нощта ми изял всичкия шоколад. Да го вържем ли? Не, ще го преместим при санитарите. Мъжага като планина, ще може поне по-лесно да измъква ранените от боя. Ще ви го изпратя веднага. Уредете въпроса в полковата канцелария и се върнете веднага в ротата. Мислите ли, че скоро ще тръгнем?

— Недейте се тревожи, господин поручик. Когато трябваше да заминем с девета бойна рота, цели четири дена ни водиха за носа. С осмата — никаква разлика, само с десетата беше по-добре. Тогава бяхме felddienstfleck412, на обед получихме заповедта и вечерта заминахме, но затуй пък след това ни разкарваха из цяла Унгария и не знаеха коя дупка на кой фронт да запушат с нас.

От момента, когато беше станал командир на единадесета бойна рота, поручик Лукаш изпадна в състояние, наричано синкретизъм: мъчеше се да изглажда противоречията чрез отстъпки, като стигаше даже до смесване на гледищата.

Затова той отговори:

— Да, възможно е, те така стават тия работи. Значи, смятате, че няма да заминем днес? В девет часа имаме съвещание при господин полковника. Апропо, знаете ли, че сте Diensführender413? Аз само така. Направете ми… Чакайте, какво да вземете да направите?… Списък на началствуващите лица в ротата с графа откога са на служба… После сведение за ротните резерви. Народност? Да, да, и това… Но преди всичко изпратете ми нова свръзка… Какво ще прави днес офицерският кандидат Плешнер? Vorbereitung zum Abmarsch414. Сметките ли? След храна ще дойда да ги подпиша. Никого недейте пуска в града. До лавката в лагера ли? След храна за един час… Извикайте Швейк!…

— Швейк, вие оставате засега на телефона.

— Господин поручик, разрешете да доложа, аз не съм пил още кафе.

— Вземете си кафето тогава и останете в канцеларията на телефона, докато не ви повикам. Знаете ли какво нещо е ординарецът?

— Той търчи насам-нататък, господин поручик.

— Да сте си на мястото тогава, когато ви извикам. Кажете още веднъж на Ванек да ми намери някоя свръзка. Швейк, ало, къде сте?

— Тук, господин поручик, тъкмо донесоха кафето.

— Швейк, ало!

— Чувам, господин поручик, кафето е съвсем студено.

— Вие вече знаете много добре какво нещо е свръзката, Швейк. Прегледайте я и после ми съобщете що за птица е. Окачете слушалката.

Като сърбаше черното кафе, в което беше налял ром от шишето с надпис „Тинте“ (от предпазливост), Ванек погледна Швейк и каза:

— Нашият поручик нещо много вика по телефона; разбрах всичко, каквото каза. Вие, Швейк, трябва да сте добри познати с господин поручика.

— Ние с него сме едно — отговори Швейк. — Едната мие другата. Колко неща сме преживели заедно. Колко пъти искаха да ни разделят, но ние пак се събирахме. Той винаги във всичко се е осланял на мене, дори аз самият му се чудя понякога. Сигурно чухте и това, че трябва да ви напомня още веднъж да му намерите нова свръзка. Аз ще трябва да я прегледам и да си дам мнението. Той, господин поручикът, не се задоволява с каквато и да било свръзка.

Когато свикваше на съвещание офицерите от поделението, на което предстоеше да замине, полковник Шрьодер правеше това пак от голяма любов към приказките. Освен това трябваше да се разреши по някакъв начин и аферата с школника Марек, който не искаше да чисти нужниците и беше изпратен от полковник Шрьодер в дивизионния съд за неподчинение.

От дивизионния съд го бяха върнали снощи и го бяха държали под стража в караулното. Едновременно с това в канцеларията се получи едно безкрайно заплетено служебно писмо от дивизионния съд, в което се изтъкваше, че в случая не се касаело за неподчинение, тъй като школниците не бивало да чистят нужници, но независимо от това все пак имало Subordinationsverletzung415, което провинение можело да бъде изкупено с добро държане на фронта. Поради това школникът Марек се изпращал обратно в полка си, а следствието за нарушение на дисциплината се спирало до края на войната, но щяло да бъде подновено при първата нова простъпка на школника.

Имаше и друг един случай. Едновременно с школника Марек от дивизионния съд бяха предали в караулното и мнимия подофицер Тевелес, който неотдавна се бе появил в полка, където беше изпратен от болницата в Загреб. Той носеше голям сребърен медал, отличителните белези на школник и три нашивки. Разказваше за героичните подвизи на шеста бойна рота в Сърбия, от която останал жив само той. Следствието установи, че в началото на войната с шеста бойна рота наистина заминал някой си Тевелес, който обаче нямал правата на школник. Изискано беше сведение от бригадата, към която се беше числила шеста бойна рота в момента, когато на втори декември 1914 година стана отстъплението от Белград. Установи се, че в списъка на предложените за награждаване и на действително наградените със сребърни медали не фигурираше никакъв Тевелес. Дали обаче пехотинецът е бил произведен в чин подофицер през време на белградската акция, беше съвършено невъзможно да се установи, тъй като цялата шеста бойна рота заедно с офицерите си беше изчезнала при църквата „Света Сава“ в Белград. В дивизионния съд Тевелес се оправдаваше с това, че наистина му бил обещан големият сребърен медал и затова той си го купил в болницата от един босненец. Що се отнася до школнишките отличителни знаци, той си ги бил пришил в пияно състояние и продължил да ги носи, защото не бил изтрезнявал оттогава, тъй като организмът му бил изтощен от дизентерия.

И така при започване на бешпрехунга, преди да бъдат разгледани тия два случая, полковник Шрьодер съобщи, че било необходимо да се срещат по-често преди заминаването, което нямало да се забави много. От бригадата му съобщили, че се чакат нареждания от дивизията. Войниците да бъдат готови, а ротните командири да се погрижат никой да не отсъствува. След това той повтори още веднъж всичко онова, за което надълго и нашироко беше говорил предишния ден. Още веднъж направи преглед на военните събития и наблегна, че нищо не бива да парализира бойния дух и бойната инициатива у войската.

На масата пред него имаше карта на фронта с карфици-знаменца, но знаменцата бяха разхвърляни, фронтовете — разместени извадените карфици-знаменца се търкаляха под масата.

Тая нощ всички фронтове бяха обърнати наопаки от котарака, който писарите държаха в полковата канцелария. След като се беше изсрал на австроунгарския фронт, в желанието си да зарови лайното, котаракът бе извадил знаменцата и размазал лайното по всички позиции, изпикал се беше върху фронтовете и предмостията и бе замърсил всички армейски корпуси.

Полковник Шрьодер беше твърде късоглед.

Офицерите от бойния батальон с интерес следяха как пръстът на полковник Шрьодер наближаваше купчинките.

— Оттук, господа, към Сокал на Буг — каза полковник Шрьодер пророчески и по памет започна да мести показалеца си към Карпатите, при което го завря в една от купчинките, с които котаракът се беше постарал да направи фронтовата карта релефна.

— Was ist das, meine Herren?416 — попита той изненадан, когато почувствува, че нещо се налепи по пръста му.

— Wahrscheinlich, Katzendreck, Herr Oberst!417 — твърде учтиво от името на всички отговори капитан Загнер.

Полковник Шрьодер подскочи и се втурна в съседната канцелария, откъдето се зачуха ужасни гръмотевици и ругатни, последвани от страхотната заплаха, че ще накара канцеларистите да изближат всичко, което котаракът им беше замърсил.

Разпитът беше кратък. Установи се, че котаракът преди две седмици бил домъкнат в канцеларията от най-младия писар Цвибелфиш. След тая констатация Цвибелфиш събра партакешите си и старшият писар го заведе в караулното, където щеше да остане да чака по-нататъшните разпореждания на господин полковника.

С това собствено завърши цялата конференция. Когато полковник Шрьодер, цял почервенял, се завърна при офицерите, той беше забравил, че искаше да постави на обсъждане и съдбата на школника Марек и лъжеподофицера Тевелес.

Ето защо каза съвсем кратко:

— Моля господа офицерите да бъдат готови и да изчакат по-нататъшните ми заповеди и инструкции.

И така школникът Марек и Тевелес останаха под стража в караулното, а по-късно, когато към тях се присъедини и Цвибелфиш, те можеха да играят мариаж418, а след мариажа да досаждат на пазачите си с молби да изловят бълхите от сламениците им.

След това тикнаха при тях и ефрейтора Пероутка от тринайсета бойна рота, който вчера, след като радио „партенка“ разпространи новината, че ще се заминава на позиция, беше изчезнал и на сутринта бе открит от патрула в „Бялата роза“ в Брук. Той обясняваше постъпката си с това, че преди заминаването поискал да види прочутата оранжерия на граф Харак край Брук, но на връщане се бил заблудил и чак на сутринта, уморен, бил стигнал „Бялата роза“. (А всъщност той цяла нощ беше спал с Руженка от същото заведение.)

Положението оставаше неизяснено. Ще се заминава ли, или няма да се заминава? По телефона в канцеларията на единадесета бойна рота Швейк имаше възможност да изслушва най-различни мнения, песимистични и оптимистични. От дванайсета рота телефонираха как някой в канцеларията чул, че трябвало да изчакат стрелковите учения по подвижни мишени и че щели да заминат едва след произвеждане на бойните стрелби. Това оптимистично гледище не се споделяше от тринайсета бойна рота, която телефонира, че от града току-що се върнал кандидат-подофицерът Хавлик, който чул там от един железничар, че вагоните били вече на гарата.

Щом чу това, Ванек дръпна слушалката от Швейк и закрещя нервиран, че железничарите дрънкат бабини деветини и че той току-що се бил върнал от полковата канцелария.

Швейк с истинска любов стоеше на поста си до телефона и на всички въпроси „Какво ново?“ отговаряше, че нищо определено не се знае.

Така отговори той и на въпроса на поручик Лукаш:

— Какво ново има при вас?

— Нищо положително не се знае още, господин поручик — стереотипно отговори Швейк.

— Говедо такова, окачете слушалката!

След това му продиктуваха цяла редица телефонограми, които Швейк прие с известни недоразумения. Преди всичко получи се телефонограмата относно ваксинираните и неваксинираните, която не бяха могли да му продиктуват през нощта поради обстоятелството, че той, без да окачи слушалката, беше заспал.

После една закъсняла телефонограма за консервите, въпросът с които още вчера беше изяснен.

Подир това телефонограма до всички дружини, роти и поделенията на полка:

„Копие от телефонограмата на бригадата № 75692. Заповед до бригадата № 172. При отчитане полковите артелни, когато се изброяват изразходваните продукти, да се спазва следният ред: 1. Месо. 2. Консерви. 3. Зеленчук пресен. 4. Зеленчук сушен. 5. Ориз. 6. Макарони. 7. Булгур и грис. 8. Картофи вместо предишното: 4. Зеленчук сушен и 5. Зеленчук пресен.“

След като Швейк я прочете на ротния фелдфебел, Ванек най-тържествено заяви, че подобни телефонограми се хвърлят в нужника.

— Измислил го е някой идиот в Щаба на армията и глупостта му веднага тръгнала да обикаля всички дивизии, бригади и полкове.

Швейк прие още една телефонограма, която му продиктуваха толкова бързо, че той успя да запише в бележника си само следното, което приличаше на някакъв шифър:

„In der Folge genauer erlaubt gewesen oder das selbst einem hingegen immerhin eingeholet werden“.419

— Всичко това са излишни работи — рече Ванек на Швейк, който, след като го прочете гласно три пъти, най-безцеремонно изказа учудването си от написаното, — истински глупости, макар че, дявол го взел, може да бъде и шифровано, но ние тук в ротата нямаме възможност да го разчетем. И това може да се хвърли.

— И аз мисля така — рече Швейк, — ако предам на господин поручика, че трябва in der Folge genauer erlaubt gewesen oder das selbst einem hingegen immerhin eingeholet werden, той сигурно ще се обиди.

Някои хора страшно се обиждат — продължи Швейк и потъна отново в спомените си. — Веднъж пътувам с трамвая от Височани420 за Прага. В Либен се качи в трамвая господин Новотни. Щом го познах, излязох на платформата при него и го заприказвах. Казах му, че и двамата сме от Дражов. А той като отвори една уста — да не съм му бил досаждал, не ме познавал. Тогава започнах да му обяснявам. Припомних му, че като малко момче съм ходил у тях с майка си Антония и с баща си Прокоп, който беше иконом в един чифлик. Но и след това той продължаваше да се прави, че не ме познава. Тогава аз му разправих някои подробности, че в Дражов по това време имаше двама Новотни, Тонда и Йозеф. Казах му, че той е Йозеф и че от Дражов са ми писали, че веднъж, когато жена му го коряла в пиянство, той я застрелял. Тогава той замахна и понеже аз се отместих, счупи стъклото на предната платформа, голямото, пред ватмана. Като последица от това ни свалиха и ни отведоха в участъка. Оказа се, че човекът се докачил толкова, защото изобщо не се казвал Йозеф Новотни, а Едуард Дубрава и бил от Монтгомери в Америка. Дошъл бил да види роднините си.

Телефонът прекъсна разказа на Швейк и някакъв пресипнал глас откъм картечарите попита кога ще заминават. Сутринта щяло да има съвещание при господин полковника.

На вратата, цял пребледнял, се появи фелдфебел-школникът Биглер, най-големият идиот в ротата, тъй като в Школата за запасни офицери се беше старал да изпъкне с познанията си. Той кимна на Ванек да излезе в коридора, където те дълго време разговаряха.

Като се върна, Ванек се усмихваше презрително.

— Ама че вол — каза той на Швейк, — какви ли чешити няма в нашата рота! И той бил на бешпрехунга и когато ги освободили, господин поручикът заповядал взводните командири да направят преглед на оръжието и да бъдат строги, И сега иде да ме пита дали да заповяда да вържат Жлабек, който си бил изчистил пушката с газ.

Ванек се ядоса.

— Знае, че заминаваме за фронта, и пак ме пита за такива идиотщини. Видяхте ли вчера господин поручика? Беше заповядал да вържат свръзката, пък после, като размисли, омекна. Казах му на тоя младок да размисли хубаво, да не озверява войниците.

— Като казахте за свръзката — рече Швейк, — та се сетих, намерихте ли вече някаква свръзка на господин поручика?

— Не ставайте смешен — отговори Ванек, — има време. Пък аз мисля, че господин поручикът ще свикне и с Балоун. От време на време Балоун ще му изяде по нещо, но на фронта ще му мине меракът. Там често пъти и двамата няма да има какво да плюскат. Като му кажа, че Балоун ще остане, какво може да направи? Това е моя грижа и господин поручикът няма защо да ми се бърка в работата. Само никакво бързане.

Ванек отново се изтегна на леглото и каза:

— Швейк, разкажете някой анекдот из военния живот.

— Става — отговори Швейк, — но страх ме е, че пак ще се намери някой да ни позвъни.

— Прекъснете връзката бе, Швейк, извадете щепсела или снемете слушалката.

— Хубаво — рече Швейк, като сне слушалката, — ще ви разправя нещо, което е много подходящо за сегашното положение, само че тогава наместо истинска война имаше само маневри. Паниката бе същата, и тогава не се знаеше кога ще тръгнем от казармата. С мене служеше един речен пазач, на име Шиц, добър човек, но набожен и страхлив. Беше си въобразил, че маневрите са нещо ужасно, че хората там капят от жажда и санитарите ги събират като гнили круши. Затова той пи в запас, а когато тръгнахме и стигнахме до Мнишек, започна да се оплаква: „Аз, момчета, няма да мога да издържа; мене не може да ме спаси и сам дядо господ.“ След това стигнахме в Хоржовице и там направихме двудневна почивка, защото беше станала някаква грешка. Ние толкова бързо бяхме напреднали, че заедно с останалите полкове, които настъпваха по фланговете ни, щяхме да пленим целия неприятелски щаб. Срамота, разбирате ли, защото по плана ние трябваше да я усерем, а неприятелят да ни бие. И всичко това, защото на страната на противника имаше едно сополиво ерцхерцогче. Та Шиц, дето ви разправям, направи следното: като се разположихме на лагер, той се дигна и отиде да си купи нещо в едно село отвъд Хоржовице. По пладне тръгнал обратно към лагера. Горещо било, той се бил накъркал чиста работа и изведнъж на пътя видял стълб, на стълба имало кутийка, а в нея зад стъклено прозорче съвсем малка статуйка на свети Ян Непомуцки. Той се помолил пред свети Ян и му казал: „Много ти е горещо, би трябвало да пийнеш поне малко. А така на слънцето, гледай какъв си се изпотил.“ Той разклатил манерката, напил се и казал: „Оставих и за тебе една глътка, свети Яне Непомуцки.“ Но не знам как станало, той излял всичко в гърлото си, а за свети Ян не останало нищо. „Олеле боже — казал той, — свети Яне Непомуцки, ти трябва да ми простиш, аз ще ти се отплатя, ще те взема в лагера и ще те напоя така славно, че няма да можеш да се държиш на крака.“ И от съжаление към свети Ян Непомуцки нашият Шиц счупил стъклото, извадил статуйката на светията, мушнал я под куртката си и я отнесъл в лагера. После Ян Непомуцки си спеше с него на сламата. Шиц го носеше в раницата си при походи и винаги му вървеше на карти. Където и да спрем на лагер, той все печели. Така ние стигнахме в Прахенско, разположихме се в Драхенице и там Шиц загуби всичко. На заранта, когато потеглихме по-нататък, на една круша край пътя видяхме свети Ян Непомуцки обесен. Та това е анекдотът, а сега ще окача пак слушалката.

И телефонът отново започна да донася нервните тръпки на новия живот, нямаше ги вече старата хармония и спокойствието в лагера.

През това време поручик Лукаш в стаята си изучаваше току-що донесения му от щаба на полка шифър с наставление за разчитане, както и шифрована заповед за маршрута на бойния батальон към границата на Галиция (първи етап):

7217 — 1238 — 475 — 2121 — 35 = Мошон.

8922 — 375 — 7282 = Раб

4432 — 1238 — 7217 — 35 — 8922 — 35 = Комарно

7282 — 9299 — 310 — 375 — 7881 — 298 — 475 — 7979 = Будапеща.

Разгадавайки тия цифри, поручик Лукаш въздъхна:

— Der Teufel soll das buserieren.421