Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война

Швейк в транспорта на руските пленници

И така Швейк поради руския си шинел и руската си фуражка погрешно беше смятан за руски пленник, избягал от селото пред Фелдщин. Сега той пишеше с къс въглен отчаяните си вопли върху стената, но никой не му обръщаше внимание. В етапния пункт в Хиров той поиска да обясни подробно на някакъв офицер, който минаваше покрай пленниците в момента, когато им раздаваха парченца твърд царевичен хляб, но в същия момент един от унгарските войници, които пазеха пленническия транспорт, го удари с приклада си по рамото със следната забележка:

— Басом аз ейет655, застани си на мястото, руска свиня!

Всичко това беше в рамките на обикновеното поведение на унгарците, които не знаеха езика на руските пленници.

Няма какво, Швейк застана на мястото си и се обърна към пленника, който беше до него.

— Той, тоя човек, изпълнява дълга си, но излага сам себе си на опасност. Ами какво ще стане, ако случайно пушката му е заредена и затворът не е сложен? Когато удря човека по рамото и цевта е насочена срещу него, пушката много лесно може да гръмне, куршумът да му се забие в устата и така да умре при изпълнение на дълга си. Веднъж работниците от една кариера в Шумавските планини взели да крадат динамитни капсули, за да си имат в запас за зимата, когато ще им потрябват за изкореняване на пънове. Пазачът на кариерата получил заповед да проверява работниците, когато си отиват в къщи, и той с такава любов се заловил за работа, че хванал още първия работник и така ревностно взел да го тупа по джобовете, че капсулите в джоба му избухнали и те двамата — пазачът и работникът — хвръкнали във въздуха, както се били хванали за гушите.

Руският пленник, на когото Швейк разказваше това, го гледаше с пълно съчувствие, личеше, че не разбира нито дума от цялата му реч.

— Не понимат, я кримский татарин, аллах ахпер656. Татаринът седна на земята, подгъна крака по турски и като скръсти ръце на гърдите си, започна да се моли:

— Аллах ахпер — аллах ахпер — безмила — арахман — арахим — милинкин мустафир.657

— Ти си бил татарин, значи, така кажи — съчувствено каза Швейк, — я го виж какъв се извъди той! И пак не можем да се разберем с него! Хм, чувал ли си за Ярослав от Щернберк? Гледай го ти, не е чувал това име, татаринът му с татарин! Хубаво ви натри носа той при Хостин658. И вие на бърза ръка очистихте цяла Моравия. Сигурно не сте учили за това, както учим ние в нашите читанки. Знаеш ли коя е Хостинската света Богородица? Разбира се, че не знаеш, и отде ще знаеш — тя помогнала тогава на Ярослав да ви прогони. Впрочем тук ще ви покръстят, татари с татари недни.

Швейк се обърна към друг пленник:

— И ти ли си татарин?

Този, към когото се обърна Швейк, разбра думата татарин и врътна глава:

— Татарин нет, черкез, роднея черкез, голови режу.

Швейк изобщо имаше щастие, че се беше озовал сред представители на различни източни народи. В транспорта имаше татари, грузинци, осетинци, черкези, мордвини и калмици.

Така Швейк има нещастието да не може да се разбере с никого. Заедно с всички го помъкнаха към Добромил, откъдето щеше да започне поправката на ж.п. линията за Пршемишъл и Нижанковице.

В канцеларията на етапния пункт в Добромил започнаха да ги записват един по един, но това вървеше твърде бавно, защото от всички триста пленници, докарани в Добромил, никой не можеше да разбере руския език на фелдфебела, който ги записваше. На времето той беше декларирал, че знае руски, и сега работеше като преводач в Източна Галиция. От три седмици си беше поръчал немско-руски речник и разговорник, но все още не му ги бяха изпратили, така че вместо на руски той говореше на развален словашки език. Преди години като представител на една виенска фирма той беше обикалял Словакия и продавал иконата на свети Стефан, котлета за светена вода и броеници. И тогава беше понаучил словашки, но много слабо.

Сега той съвсем се беше сащисал, просто не разбираше какво да прави тия странни хора, с които не можеше да размени две думи. Затова излезе вън и закрещя към групата пленници:

— Wer kann deutsch sprechen?659

От групата се отдели Швейк и със светнало лице се втурна към фелдфебела. Последният му каза да влезе веднага в канцеларията.

Фелдфебелът седна на масата зад купища книжа и формуляри с най-различни графи за името, произхода и поданството на пленниците и ето че между него и Швейк се завърза забавен разговор на немски език.

— Ти си евреин, нали? — запита той Швейк.

Швейк врътна глава.

— Няма какво да криеш — продължи самоуверено фелдфебелът-преводач, — всеки от вас, пленниците, който знаеше немски, беше евреин и баста. Как се казваш? Швейх? Виждаш ли, какво ще криеш, като имаш такова еврейско име? У нас няма какво да те е страх от това, че си евреин. У нас в Австрия не правят погроми над евреите. Откъде си? Аха, Прага, знам, аз, знам, при Варшава, нали? Преди една седмица имах двама евреи от Варшавската Прага660, ами полкът ти кой номер е? 91-ви?

Фелдфебелът взе наръчника и го запрелиства:

— Деветдесет и първи полк е ереванският, Кавказ, базата му е в Тифлис, как ти се струва, всичко знаем, а?

Швейк наистина не знаеше какво да си мисли за цялата тая история. Фелдфебелът му подаде полуизпушената си цигара и продължи с голяма сериозност:

— Това е тютюнец, ей, не е то вашата махорка. Аз тук, душо еврейска, съм върховен господар. Като кажа нещо, всичко трепери и се крие в миша дупка. В нашата армия дисциплината е друга, не е като у вас. Вашият цар е сволоч, а на нашия му сече главата. Сега ще ти покажа нещо, та да видиш каква дисциплина има у нас.

Той отвори вратата, която водеше към другото помещение, и извика:

— Ханс Льофлер!

Оттатък някой се обади:

— Hier!661

Веднага след това влезе гушав войник, някъде от Щирия, с изражение на разциврен кретен. В етапния пункт той изпълняваше длъжността на момче за всичко.

— Ханс Льофлер — заповяда подофицерът, — вземи лулата ми, захапи я в зъбите си, нали знаеш куче кога носи нещо на господаря си, и почвай да обикаляш масата на четири крака, докато ти кажа: Halt!662 Ама внимавай, ей, да лаеш като същинско куче и гледай да не изтървеш лулата от устата си, защото ще заповядам да те вържат.

Гушавият щириец започна да лази на четири крака и да лае.

Фелдфебелът победоносно погледна Швейк:

— Какво ти разправям аз, еврейче, виждаш ли каква дисциплина има у нас?

И фелдфебелът самодоволно погледна нямото лице на войника, домъкнат тук от някоя алпийска мандра.

— Halt! — каза той най-сетне. — Сега служи и ми донеси лулата. Хубаво, ха сега извикай „холари-холари“!

В помещението се раздаде силен рев:

— Холари-холари-холарьо…

След представлението фелдфебелът извади от чекмеджето си четири цигари и великодушно ги подаде на Ханс. Тогава Швейк се зае да разказва на заваления си немски език една подобна случка. В някакъв полк един офицер имал също такава изпълнителна свръзка, изпълнявала всичко, което ѝ заповядал господарят. Веднъж попитали ординареца дали ще изпълни заповедта на господаря си, ако той му нареди да изяде с лъжица онова, което изкенза. Той отговорил: „Ако ми заповяда подпоручикът, ще го изям съгласно заповедта, но в него не бива да има косъм, много съм гнуслив, веднага ще ми прилошее.“.

Фелдфебелът се усмихна:

— Вие евреите имате сполучливи вицове, но хващам се на бас, че дисциплината във вашата армия не е като у пас. Но да преминем към въпроса. Назначавам те главен на транспорта! До довечера ще ми направиш списък на всички пленници! Ще получаваш дажбите им, ще ги разделиш на групи от по десет души и ще те държа отговорен, ако някой от тях избяга! Ако някой рече да избяга, тебе ще те разстреляме, душо еврейска!

— Аз, господин фелдфебел, бих искал да поговоря с вас — каза Швейк.

— Хайде, без пазарлъци — отговори фелдфебелът. — Хич не ги обичам такива. Ще взема да те изпратя в лагер. Я го гледай колко бърже се аклиматизира той у нас в Австрия. Кани ме на частен разговор… Колкото по-добре се държи човек с вас пленниците, толкова по-нахални ставате… Хайде обирай си крушите, ето ти хартия и молив и почвай списъка… Какво има още?

— Ich melde gehorsamst, Herr Feldwebel…663

— Хайде, изпарявай се! Нали виждаш колко работа ме чака! — Лицето на фелдфебела прие изражение на напълно преуморен и изтощен човек.

Швейк изкозирува и се върна при пленниците, като си помисли, че търпението за негово величество императора не може да не даде плодове.

По-лоша беше работата, разбира се, със съставянето на списъка. Голям зор видя, докато накара пленниците да разберат, че трябва да си казват имената. Швейк беше видял много нещо в живота си, но все пак тия татарски, грузински и мордвински имена трудно се побираха в главата му. „Никой няма да ми повярва — помисли си Швейк, — че някой може да носи подобно име, каквито са имената на всички тия татари около мене: Мухлахалей Абдрахманов — Беймурат Алахали — Джередже Чердедже — Давлатбалей Нурдагалеев и т.н. Все пак у нас има по-хубави имена, да вземем например името на поп Вобейда от Жидохощ.“ И той продължи да ходи между строените пленници, които последователно извикваха имената и презимената си:

— Джиндралей Ханемалей — Бабамулей Мирзахали и т.н.

— Как не си прехапваш езика — казваше Швейк на всеки от тях с добряшката си усмивка. — Кажи си сега, не е ли много по-хубаво да се казваш Бохуслав Щепанск, Ярослав Матоушек или Ружена Свободова, каквито имена носят някои у нас?

Най-сетне, когато след ужасни мъки направи списъка на всички тия бабулахалеевци, худжимуджевци, Швейк реши още веднъж да опита да обясни на преводача-фелдфебел, че е жертва на грешка и че след като го подкарали заедно с пленниците, на няколко пъти вече из пътя е правил напразни опити да потърси правото си.

Но фелдфебелът-преводач, който и преди това не беше съвсем трезвен, бе загубил всякаква способност да разсъждава.

Той беше разгънал пред себе си някакъв немски вестник тъкмо на страницата с обявленията и пееше различните обявления по мелодията на марша на Радецки:

— „Разменям грамофон срещу детска количка! Купувам бели и зелени стъклени отпадъци! Изкуството на счетоводството и баланса ще научи всеки, който се запише в задочните курсове по счетоводство“ и т.н.

Маршовата мелодия не подхождаше на някои от обявленията, фелдфебелът обаче на всяка цена искаше да преодолее всички трудности и затова удряше с ръка в такт по масата и тропаше с крака. И двата му мустака, залепени от контушовката, стърчаха от двете страни на лицето му, сякаш някой беше забил в бузите му по една засъхнала четка за гума арабика. Подпухналите му очи забелязаха наистина Швейк, но това откритие не бе последвано от никаква реакция, фелдфебелът само престана да удря по масата и да тропа с крака по пода, сега той започна да барабани с пръсти по стола в ритъма на „Ich weiss nicht was soll es Bedeuten…“664 ново обявление: „Каролина Дрегер, акушерка, препоръчва се на уважаемите дами за всеки случай.“

Той пееше все по-тихо и по-тихо, докато накрая съвсем млъкна и остана неподвижен да гледа страниците с обявленията. Така даде възможност на Швейк да заприказва за своето нещастие. В тоя разговор Швейк почувствува всичката оскъдност на знанията си по немски език.

Той започна с това, че въпреки всичко е имал право да тръгне към Фелдщин покрай потока и че никак не е крив, задето някакъв непознат руски войник избягва от плен и отива да се изкъпе в езерото, край което той, Швейк, е трябвало да мине. А това е било негово задължение, тъй като е търсел най-късия път за Фелдщин, където отивал като настанител. Руснакът, щом го видял, веднага избягал и оставил цялата си униформа в храсталаците. Швейк бил чувал, че в някои случаи, на позиция например, униформите на убити противници се използуват с разузнавателна цел и затова за опит се преоблякъл в изоставената униформа, за да види как ще се движи с нея.

След като обясни това си заблуждение, Швейк разбра, че напразно си хаби думите, защото фелдфебелът отдавна беше заспал, преди още Швейк да бе стигнал до езерото. Швейк интимно се приближи до него и го докосна до рамото. Това беше напълно достатъчно фелдфебелът да падне от стола на земята, където преспокойно продължи да хърка.

— Прощавайте, господин фелдфебел — каза Швейк, изкозирува и излезе от канцеларията.

Рано сутринта командуването на военната строителна част измени предишната си заповед. Решено бе пленническата група, в която беше Швейк, да бъде транспортирана направо в Пршемишъл за възстановяване на линията Пршемишъл — Лубачув.

Всичко следователно си остана по старому и Швейк продължи своята одисея между руските пленници. Конвоиращите ги унгарци ги подкараха с бързо темпо напред.

В едно село на площада, където бе дадена почивка, те се натъкнаха на някаква обозна част. Пред групата коли стоеше офицер и гледаше пленниците. Швейк изскочи от строя, застана пред офицера и извика:

— Herr Leutnant, ich melde gehorsamst!665

Той обаче не можа да продължи, защото веднага довтасаха двама унгарски войници, които с пестници го изтикаха отново между пленниците.

Офицерът хвърли подир него угарката от цигарата си и един пленник бързо я вдигна и я допуши. После офицерът обясни на близкостоящия подофицер, че в Русия имали немски колонисти, които също така били заставени да воюват.

След това вече из целия път до Пршемишъл Швейк не можа да намери удобен случай да се оплаче на някого, да съобщи, че той всъщност е свръзката на 11-а рота от 91-ви полк. Това му се удаде едва в Пршемишъл, където пристигнаха вечерта. Наблъскаха ги в едно укрепление от вътрешната зона, където бяха останали незасегнати оборите за конете на крепостната артилерия.

Там имаше купища така въшлясала слама, че въшките мърдаха по-малките сламки, сякаш не бяха въшки, а мравки, които пренасяха материал за строеж на мравуняк.

Раздадоха им по малко черна помия от чиста цикория и по парче ронлив царевичен хляб.

След това започна да ги приема майор Волф, който но това време имаше власт над всички пленници, работещи но възстановяването на крепостта в Пршемишъл и околността. Той беше солиден човек. Разполагаше с цял щаб от преводачи, които подбираха измежду пленниците специалисти за строежите според способностите и образованието им.

Майор Волф страдаше от натрапчивата идея, че руските пленници крият своята грамотност, тъй като много често се случваше на съответно преведения му въпрос:

„Умееш ли да строиш железопътни линии?“ — всички пленници да отговарят стереотипно: „Нищо не зная, за нищо подобно не съм и чувал, живял съм честно и почтено.“

И така, като ги строиха пред майора и целия му щаб, майор Волф попита най-първо кой от тях знае немски.

Швейк излезе решително, застана пред майора, ръката му хвръкна към козирката и отрапортува, че знае немски.

Зарадван, майор Волф веднага попита Швейк дали не е инженер.

— Съвсем не, господин майор — отговори Швейк, — не съм никакъв инженер, а свръзката на 11-а рота от 91-ви полк. Попаднах в наш плен. Тя тая работа стана така, господин майор…

— Какво-о-о? — изрева майорът.

— Господин майор, разрешете да доложа, работата е такава…

— Вие сте чех? — продължи да реве майорът. — Вие сте се преоблекли в руска униформа?

— Тъй вярно, господин майор, точно така. Аз наистина съм много доволен, че господин майорът така бърже схвана моето положение. Може би нашите воюват вече някъде, а аз тук напразно бих проспал войната. Но, господин майор, да ви обясня всичко, както си му е редът.

— Стига — каза майор Волф, извика двама войници и им заповяда веднага да отведат тоя човек в караулното. Сам той заедно с един друг офицер тръгна бавно подир Швейк, като ръкомахаше през време на разговора си с офицера. Всяко негово изречение съдържаше по нещо за чешките кучета. В същото време другият офицер долови от разговора голямата радост на майора, който смяташе, че благодарение на прозорливостта си беше открил една от опия птички, за чиято родоизменническа дейност в чужбина вече в течение на месеци се изпращаха секретни заповеди до командирите на частите. В заповедите се констатираше, че някои дезертьори от чешките полкове, забравяйки клетвата си, навлизат в редовете на руската армия и служат на врага, като му оказват особено ефикасни разузнавателни услуги.

Австрийското министерство на вътрешните работи все още беше като в мъгла. Необходимо беше да се разкрие бойната организация на дезертьорите, преминали на руска страна. То все още не знаеше нищо положително за революционните организации в чужбина и едва през август батальонните командири на линията Сокал–Милиятин–Бубново получиха поверителни заповеди, в които се казваше, че бившият австрийски професор Масарик е избягал в чужбина, където развива пропагандна дейност срещу Австрия. Някакво идиотче в дивизията бе допълнило окръжното със следното изречение: „В случай на залавяне незабавно да се доведе в щаба на дивизията!“

По това време майор Волф все още нямаше представа какво всъщност готвеха на Австрия дезертьорите, които по-късно, при среща в Киев или другаде, на въпроса: „Що щеш тук?“ — отговаряха весело: „Измених на негово величество императора.“

От окръжните той беше научил само за дезертьорите-шпиони, един от които — тъкмо го отвеждаха в караулното — тъй лесно беше попаднал в клопката му. Майор Волф беше малко суетен човек, представяше си вече похвалата, която ще получи от по-високо място, отличието за своята бдителност, предпазливост и талант.

Преди да стигнат до караулното, у него се затвърди убеждението, че той нарочно е задал въпроса: „Кой знае немски?“, защото, наблюдавайки пленниците, този още от пръв поглед му се е сторил подозрителен.

Придружаващият го офицер кимаше с глава и каза, че ще трябва да се съобщи за арестувания в гарнизонното комендантство, за да получат по-нататъшни нареждания. Тъй като ще трябва обвиняемият да се изпрати пред върховния военен съд, съвсем неуместно било онова, което казва господин майорът, именно да го разпитат в караулното и веднага да го обесят зад караулната. Той трябвало да бъде обесен, но по юридически път, съгласно военно-съдебния устав, за да можело с подробен разпит да се установи преди обесването връзката му с други подобни негодници. Кой знае какво още щяло да излезе от тая работа!

Майор Волф бе обхванат от внезапна неотстъпчивост. Съществувалият у него досега в скрито състояние магарешки характер се прояви неочаквано и той заяви, че веднага след разпита ще заповяда на свой собствен риск да обесят дезертьора-шпионин. Той впрочем можел да си позволи това, защото имал връзки с големи хора и му било все едно. Та те тук са като на фронта. Ако го бяха хванали и открили на фронта, също щяха да го разпитат веднага и да го обесят без много-много церемонии… Може би на господин капитана му е известно, че на територията на фронта всеки командир от капитан нагоре има право да беси всички съмнителни лица.

Впрочем майор Волф малко се беше пообъркал, що се касае до правата на военните да бесят хората.

С наближаването на фронта в Източна Галиция тия права се прехвърляха върху все по-низши чинове, докато в края на краищата имаше и такива случаи, когато кандидат-подофицер например, началник на патрул, заповядваше да се обеси дванадесетгодишно момче, което му се сторило съмнително само защото останало самичко в изоставено и разграбено село и си варяло картофени люспи в една полуразрушена къща.

Спорът между капитана и майора се разгорещяваше.

— Нямате право — викаше нервиран капитанът. — Той ще бъде обесен на основание присъда на военния съд.

— Ще бъде обесен без присъда — пресипнало крещеше майорът.

Швейк, когото водеха отпред и който чуваше целия този интересен разговор, можа да каже на своите придружвачи само следното:

— Мечката още в гората, а те седнали да ѝ продават кожата. И ние така един път в Либенската пивница „На Завадилка“ поведохме спор как да постъпим с шапкаря Вашак, който винаги ни разваляше забавите, дали да го изхвърлим веднага щом влезе в заведението, или да го изхвърлим, след като си поръча бирата, като я плати и изпие, или пък да го експедираме след първия танц. А кръчмарят предлагаше да го изхвърлим по средата на забавата, да направи поне някаква консумация, тогава да го накараме да плати и да го пратим на чист въздух. И знаете ли какъв номер ни погоди тоя дръвник? Не дойде. Какво ще кажете, а?

Двамата войници, които бяха някъде от Тирол, отговориха едновременно:

— Nicht bömisch.666

— Verstehen Sie deutsch?667 — попита спокойно Швейк.

— Jawohl!668 — отговориха двамата, на което Швейк забеляза:

— Хубаво, хубаво, поне няма да се загубите между своите.

С такива приятелски разговори всички стигнаха до караулното, където майор Волф и капитанът продължиха спора си за съдбата на Швейк, а Швейк през това време скромно седна отзад на пейката.

В края на краищата майор Волф все пак се съгласи с възгледа на капитана, че този човек трябва да увисне на бесилото едва след по-продължителна процедура, която носи очарователното название: съдебен процес.

Ако бяха попитали Швейк какво мисли по въпроса, той щеше да им каже: „Много съжалявам, господин майор, вие наистина имате по-висок чин от господин капитана, но господин капитанът е прав. То всяка прибързаност вреди. В окръжния съд в Прага веднъж един от съдиите полудя. Дълго време никой нищо не забелязвал, докато лудостта му се проявила внезапно на едно дело за публична обида. В часа по закон божи капланът Хортик напляскал момчето на някой си Знаменачек и той, като срещнал попа на улицата, му казал: «Вол с вол, църно животно такова, как можа да се извъдиш такъв идиот, набожно черно прасе, брадат църковен козел, вулгаризатор на Христовото учение, подлец с подлец и шарлатанин в расо!» А лудият съдия бил много набожен човек. Имал три сестри, и трите били готвачки у различни попове и той бил кръстник на всичките им деца. Затова толкова се ядосал, че изведнъж си загубил ума и изревал срещу обвиняемия: «В името на негово величество осъждате се на смърт чрез обесване. Присъдата е окончателна и не подлежи на обжалване. Господин Хорачек! — извикал той на надзирателя. — Вземете тоя господин и го обесете там, където изтупват килимите, и след това елате, ще ви дам да се почерпите!» Разбира се, господин Знаменачек и надзирателят останали като втрещени, но съдията им тропнал с крак и креснал: «Е, разбрахме ли се, или не!» Надзирателят така се уплашил, че веднага хванал господин Знаменачек за яката и го помъкнал надолу и ако не бил адвокатът на господин Знаменачек, който се амбицирал и извикал бърза помощ, не знам как щяла да свърши историята с господин Знаменачек. Като вкарвали съдията в колата на бърза помощ, той все още крещял: «Ако не намерите въже, обесете го с чаршаф, в края на полугодието ще го бракуваме…»“

И така Швейк бе изпратен под конвой в гарнизонното комендантство. Преди това той подписа протокол, съставен от майор Волф, че като войник от австрийската армия съзнателно и без каквото и да било насилие се преоблякъл в руска униформа и след отстъплението на русите бил хванат непосредствено зад фронта от военната полиция. Всичко това бе самата истина и Швейк, който беше честен до мозъка на костите си, не можеше да протестира. А когато при подписването на протокола на няколко пъти направи опит да го допълни с някои фрази, които биха допринесли за уясняване на обстановката, той винаги бе възпиран от майора, които му заповядваше:

— Затваряйте си устата, не ви питам за това! Работата е съвсем ясна.

Швейк веднага козируваше и заявяваше:

— Тъй вярно, затварям си устата, работата е съвсем ясна!

Когато го заведоха в гарнизонното комендантство, той бе тикнат в някаква дупка, която преди това е била склад за ориз, а в същото време и пансион за мишки. Навсякъде по пода все още се виждате пръснат ориз и мишките не проявяваха никакъв страх пред Швейк, весело шетаха наоколо и прилежно събираха оризови зърна. Швейк домъкна тук един сламеник и щом очите му свикнаха с тъмното, веднага видя, че едно цяло мише семейство беше успяло вече да се настани в него. Нямаше никакво съмнение, че мишето семейство иска да свие ново гнездо върху развалините от сламата на стария прогнил австрийски сламеник. Швейк започна да бъхти с юмруци по заключената врата. Дойде някакъв кандидат-подофицер, поляк, и Швейк поиска да го преместят в друго помещение, защото тук би могъл да смачка мишките в сламеника и да нанесе щети на военното съкровище, тъй като всичко, което се намира във военните складове, е държавна собственост.

Полякът разбра отчасти, заплаши Швейк с юмрук иззад вратата и като спомена още нещо за някакво „дупе засранне“, отдалечи се, ругаейки ядосано, като че Швейк кой знае колко го беше обидил.

Нощта Швейк прекара спокойно, защото мишките не проявиха особени претенции към него, имаха си очевидно собствена нощна програма, която изпълняваха в съседния склад за военни шинели и фуражки, като ги прогризваха в най-голяма безопасност. Едва на следната година интендантството се сети и назначи във военните складове военни котки без право на пенсия, които се водеха под името „На негово величество военна котка“. Този котешки чин бе всъщност само подновяване на един много стар институт, премахнат след войната в шейсет и шеста година.

По-рано, още по времето на Мария-Терезия, също бяха въвели котките във военните складове, след като господа интендантите бяха започнали да прехвърлят вината за различните си мошенически сделки с военните униформи върху бедните мишки.

Котките на негово величество обаче в много случаи не изпълняваха задълженията си и така се случи, че веднъж през царуването на император Леополд669 бяха обесени шест котки от военния склад в Похоржелец въз основа на редовна присъда на военнополевия съд. Уверен съм, че тогава всички ония, които са имали вземане-даване с тоя военен склад, тънко са се усмихвали под мустак…

Заедно със сутрешното кафе в дупката при Швейк тикнаха някакъв човек с руска фуражка и руски шинел.

Този човек говореше чешки с полски акцент. Това беше един от ония мръсници, които служеха в контрашпионажа при армията, командуването на който се намираше в Пршемишъл. Той беше от състава на тайната военна полиция и пристъпвайки към разпита на Швейк, не положи особени усилия да прояви някакъв рафиниран подход.

Започна съвсем просто:

— Ех, в каква мръсна история се забърках от непредпазливост. Аз служех в 28-и полк и веднага постъпих на руска служба, а след това допуснах така глупаво да ме хванат. У русите изявих желание да ме пратят в разузнавателния патрул… Служех в шеста киевска дивизия. В кой руски полк си служил ти, приятелю? Струва ми се, че сме се срещали някъде в Русия. В Киев аз познавах много чехи, които заминаха с нас на фронта, когато преминахме в руската армия, но сега не си спомням имената им, забравил съм и откъде бяха, ти може би ще ми припомниш някого, кажи с кои си се срещал там, много ми се иска да разбера кои са там от нашия 28-и полк.

Вместо отговор Швейк сложи загрижено ръка на челото му, след това му провери пулса и накрая го заведе под малкото прозорче и го помоли да изплези език. Мръсникът никак не се възпротиви на цялата тая процедура, като смяташе, че може би се касае за някаква тайна конспираторска парола. След това Швейк започна да блъска по вратата и когато часовоят дойде да попита защо вдига такъв шум, той помоли на чешки и на немски да повикат веднага доктор, защото човекът, когото довели преди малко, започнал да бълнува.

Но какво да се прави, никой не дойде да вземе болния. Оставиха го там на произвола на съдбата и той продължи да бълнува за Киев, където положително бил виждал Швейк да марширува наред с руските войници.

— Вие сигурно сте пили блатна сода — каза Швейк, — също като оня, младия Тинецки, от нашия край. Той беше разсъдлив човек иначе, но не щеш ли, веднъж му влезе някаква муха, тръгна да пътешествува и стигна чак до Италия. И той за нищо друго не говореше освен за Италия, имало там само блатна вода и никакви други забележителности. И също беше получил треска от блатната вода. Ловеше го четири пъти в годината. На Свети дух, на Свети Йосиф, на Петровден и на Света Богородица. Когато го хванеше, съвсем чужди непознати хора му ставаха познати, също като вас. В трамвая например ще заприказва първия срещнат и ще го убеждава, че го видял на гарата във Виена. Всички хора, които срещаше на улицата, ги беше виждал или на гарата в Милано, или пък беше пил с тях вино в Грац в зимника на кметството. Ако в момента, когато го хванеше блатната треска, той се случеше в кръчмата, веднага всички посетители му ставаха познати, всичките беше срещал в парахода, който го закарал във Венеция. И за болестта му нямаше никакво лекарство, можеше да му помогне само това, което беше извършил някакъв нов болногледач в Катеринките670. Поверили му един побъркан, който по цял ден седял в ъгъла и броял: „Едно, две, три, четири, пет, шест“ и пак отначало: „Едно, две, три, четири, пет, шест“, професор някакъв. Болногледачът щял да излезе от кожата си, като го гледал да повтаря все едно и също и все само до шест. Започнал отначало с добро. Кара го да казва „седем, осем, девет, десет“. Смешна работа! Професорът не му обръща нула внимание. Седи си в ъгъла и си брои: „Едно, две, три, четири, пет, шест!“ и пак: „Едно, две, три, четири, пет, шест!“ Тогава на болногледача му прекипяло и когато болният казал „шест“, той скокнал и му врътнал един шамар. „Ето ти седем — казва, — а ето ти и осем, девет, десет.“ Колкото числа — толкова шамара. Оня се хванал за главата и попитал къде се намира. Когато болногледачът му казал, че се намира в лудницата, оня си спомнил всичко: как попаднал в лудницата заради някаква си комета, за която започнал да доказва, че щяла да се появи след една година, на 18 юли, в шест часа сутринта, а пък събеседниците му доказвали, че тя изгоряла още преди няколко милиона години. Аз познавах тоя болногледач. След като се оправил съвсем и го пуснали, професорът го взел при себе си на работа. Работата му била много проста и лесна, състояла се в следното: всяка сутрин трябвало да врътва на професора по четири шамара и той много точно и добросъвестно си изпълнявал службата.

— Аз познавам всичките ви познати от Киев — неуморно продължаваше служителят от контрашпионажа, — нямаше ли там с вас един дебел и един мършав? Не мога да си спомня в момента как се казваха и от кой полк бяха…

— Моля, моля, не се смущавайте — утешаваше го Швейк, — това може да се случи с всекиго, де ще помниш имената на всички дебели и мършави хора. Слабите хора естествено е по-трудно да се запомнят, защото те са повече на света, образуват болшинството, както се казва.

— Братко — обърна се подлецът на негово величество със сърцераздирателен глас към Швейк, — ти не ми вярваш. Та нали ни чака еднаква участ?

— Затова сме и войници — небрежно каза Швейк, — затова са ни и родили майките ни, та да ни накълцат на кайма, като ни облекат формата. И ние вършим това на драго сърце, защото знаем, че костите ни няма да гният напразно. Ние ще паднем за негово величество императора и неговото семейство, за което превзехме Херцеговина. От костите ни ще се произвежда костна пепел за нуждите на захарните фабрики — с това още на времето ни беше запознал подпоручик Цимер. „Свинско стадо такова — казваше той, — глигани невъзпитани, тъпи маймуни, напълно излишни на тоя свят, какво плетете мотовилите си такива, като че ли нямат никаква цена? Като паднете един ден на фронта, от всяка ваша кост ще направят по половин килограм костна пепел, това прави на човек повече от два килограма, като се вземат ръцете и краката, а след това, идиоти с идиоти такива, в захарните фабрики с ваша помощ ще рафинират захар. Нямате понятие колко полезни ще бъдете за своите потомци даже и след смъртта си. Хлапетата ви ще пият кафе, подсладено със захар, преминала през костите ви. Ей, че сте мухльовци.“ Аз се замислих тогава и той ме попита за какво мисля. „Господин подпоручик, разрешете да доложа — казвам му аз, — мисля, че костната пепел от господа офицерите трябва да бъде много по-скъпа, отколкото от простите войници.“ И ми друснаха за това три дни карцер.

Събеседникът на Швейк затропа по вратата и влезе в някакви преговори с часовоя, който телефонира в канцеларията.

След малко дойде някакъв фелдфебел и го прибра — така Швейк остана пак сам.

Като напускаше дупката, изродът посочи Швейк и с висок глас каза на фелдфебела:

— Това е мой стар приятел от Киев.

Цели двадесет и четири часа Швейк остана самотен. Хора идваха само за да му донесат ядене.

През нощта той стигна до убеждението, че руският шинел е по-топъл и по-голям от австрийския и че ако ти се случи нощем, когато спиш, някоя мишка да души ухото ти, това не е никак неприятно. На Швейк то се стори като нежен шепот насън, от който още призори по тъмно го разбудиха, като дойдоха да го вземат.

Днес Швейк не може да си представи каква беше всъщност съдебната инстанция, пред която го изправиха през оная мрачна утрин. Че това беше военнополеви съд, нямаше никакво съмнение. В състава му имаше дори и един генерал, след това полковник, майор, поручик, подпоручик, фелдфебел и някакъв пехотинец, който всъщност само палеше цигарите на останалите.

Швейк не бе и разпитван много. Майорът прояви малко по-голям интерес към него и говореше на чешки.

— Вие изменихте на императора, нали така? — излая той срещу Швейк.

— Боже мой, кога? — извика Швейк. — Аз да съм изменил на негово величество императора, нашия най-светъл монарх, за когото съм изстрадал вече толкова много?

— Оставете глупостите — каза майорът.

— Съвсем не, господин майор, да се измени на негово величество императора, не е никаква глупост. Ние, войниците, сме се клели във вярност на негово величество императора и клетвата, както пееха в театъра, изпълних като верен син народен.671

— Ето тук — каза майорът, — тук са доказателствата за вашата вина и за истината.

Той посочи една обемиста папка с книжа.

Човекът, когото бяха изпратили за компания на Швейк, беше събрал главния материал.

— Вие, значи, още не искате да си признаете? — попита майорът. — Та нали вече сам сте потвърдили, че като войник от австрийската армия доброволно сте облекли руска униформа. Питам ви за последен път: принуди ли ви някой да сторите това?

— Направих го без принуда.

— Доброволно?

— Доброволно.

— Без натиск?

— Без натиск.

— Знаете ли, че сте загубен?

Знам, в 91-ви полк сигурно вече ме търсят, но ако позволите, господин майор, малка забележка по въпроса как хората обличат доброволно чужди дрехи. През 1908 година, трябва да беше през юли месец, книговезецът Божетех от Напречна улица в Прага отишъл да се къпе в Збраслав, в стария ръкав на Бероунка. Оставил дрехите си във върбалака и много се зарадвал, когато малко по-късно при него във водата влязъл още един господин. Разбъбрали се, шегували се, пръскали се с вода и се гмуркали до вечерта. След това непознатият господин излязъл преди него, защото трябвало да иде да вечеря. Господин Божетех останал още малко във водата и после отишъл във върбалака да се облече, но вместо дрехите си намерил дрипите на някакъв скитник и една бележка:

„Дълго време се колебах: да ги взема ли — да не ги ли взема, нали така хубаво се забавлявахме във водата, затова аз откъснах една маргаритка и последното ѝ листче каза: «Да ги взема!» Затова си и разменихме дрехите с вас. Не се страхувайте да ги облечете. Обезвъшлени са още преди една седмица в околийското в Добржиш. Втори път бъдете по-внимателен по отношение на тия, с които се къпете. Във водата всеки човек прилича на депутат от народното събрание, а всъщност може да е някой убиец. И вие не знаехте с кого се къпете. Струваше си всеки случай да се изкъпе човек. Сега надвечер водата е най-хубава. Влезте още веднъж в нея, за да се поопомните.“

Нямало какво да се прави, господин Божетех трябвало да почака да се стъмни, след това облякъл скитнишките дрипи и тръгнал към Прага. Избягвал да се движи по околийското шосе и вървял през полето по разни пътечки. Там обаче се натъкнал на полицейски патрул от Хухле672, който арестувал скитника и на следния ден сутринта го завел в околийския съд в Збраслав, тъй като естествено всеки може да заяви, че е Йозеф Божетех, книговезец, Прага, улица Напречна № 16.

Секретарят, който не разбираше чешки, реши, че обвиняемият посочва адреса на някои свой съучастник и затова още веднъж попита:

— Ist das genau: Prag, № 16, Josef Bosetech?673

— Дали и сега все още е там, не зная — отговори Швейк, — но тогава в 1908 година живееше там. Много хубаво подвързваше книгите, но дълго ги бавеше, защото най-напред ги четеше, а после ги подвързваше според съдържанието. Като боядисваше с черно обрязаната част на книгата, това значеше, че книгата няма смисъл да се чете. Човек веднага разбираше, че романът свършва много лошо. Ще заповядате ли още някоя подробност? Но да не забравя: всеки ден той се отбиваше у „Лекетата“ и там разказваше съдържанието на всички книги, които в момента бяха на подвързия у него.

Майорът се приближи до секретаря, прошепна му нещо и той задраска адреса на новия мним съзаклятник Божетех.

След това тоя странен процес продължи по така наречената кратка процедура, която бе инсценирана от председателствуващия генерал Финк фон Финкенщайн.

Всеки си има някаква краста и както някой събира кибритени кутийки, така пък тоя господин страдаше от манията да организира процеси по съкратената процедура, въпреки че в повечето случаи това противоречеше на съдебния военен устав.

Тоя генерал обичаше да казва, че не се нуждаел от никакви военни съдии, свикнал се просто съдът и след три часа всеки престъпен тип трябвало да бъде обесен. Докато той бил на фронта, никой не мижел да се оплаче от липса на процеси по съкратената процедура.

Както някои не могат да прекарат деня, без да изиграят партия шах, билярд или мариаж, така и тоя именит генерал ежедневно насрочваше по някой процес по съкратената процедура, председателствуваше тези процеси и с голяма сериозност и радост обявяваше „мат“ на обвиняемия.

Ако човек искаше да бъде сантиментален, би могъл да напише, че на съвестта на този човек тежеше животът на много дузини хора, особено там, на изток, където, както казваше той, се бореше с великоруската агитация между галицийските украинци. От негово гледище обаче не можеше да се говори, че нещо му тежи на съвестта…

Това не съществуваше у него. И когато осъдеше по съкратената процедура някой учител, учителка, поп или цяло семейство на обесване, той преспокойно се връщаше в жилището си, както се връща в къщи страстният картоиграч на мариаж, който си повтаря на ум как в кръчмата му играли „флек“, как той играл „ре“, те играли „супра“, той „тути“, те „ретути“ и как накрая той спечелил и получил сто и седем#1. Бесенето на хората за него беше нещо най-обикновено и естествено, един вид всекидневен хляб, и при четене на присъдите той често започна да забравя за негово величество императора, като не казваше вече: „В името на негово величество осъждате се на смърт чрез обесване“, а само накратко: „Осъждам ви.“

Понякога той откриваше в бесенето и нещо комично, за което веднъж писа на съпругата си във Виена: „… или например, скъпа моя, не можеш да си представиш колко се смях преди няколко дена, когато осъдих един учител за шпионаж. Имам един опитен човек, който ги беси с доста голямо умение, фелдфебел, върши го ей така, просто като спорт. Бях в палатката си, когато след прочитането на присъдата тоя фелдфебел идва при мене и ме пита къде да обеси учителя. Казах му да го обеси на най-близкото дърво и представи си сега какво комично положение. Бяхме посред степта, докъдето достига погледът ти, нищо друго не се вижда освен трева, на километри път едно дръвче няма да срещнеш. Заповедта си е заповед и затова фелдфебелът взе учителя под конвой и тръгнаха да търсят дърво. Върнаха се чак вечерта, пак с учителя. Фелдфебелът идва при мене и отново ме пита: «На какво да го обеся тоя мръсник?» Изругах го, нали му бях заповядал на най-близкото дърво. Той каза, че на сутринта ще се опита да го направи. Сутринта идва целият пребледнял и съобщава, че учителят изчезнал. Стори ми се толкова смешно, че простих на всички, които го бяха пазили, и дори се пошегувах, че учителят навярно сам е отишъл да потърси някое дърво. Сега виждаш, скъпа моя, че ние тук не скучаем, кажи на малкия Вилоуш, че татко му го целува и че скоро ще му изпрати жив руснак, та Вилоушек да го язди като конче. И още една смешна случка си спомням, скъпа. Бесехме един евреин за шпионаж. Мръсникът ни се беше изпречил на пътя, въпреки че нямаше работа там, и започна да се оправдава, че продавал цигари. Увисна той, значи, но вися само няколко секунди, въжето се скъса, той падна долу, веднага се окопити и ми извика: «Господин генерал, аз си отивам в къщи, нали ме обесихте, а съгласно закона за едно и също нещо нямате право да ме бесите два пъти.» Прихнах да се смея и пуснахме евреина. При нас, скъпа, е весело…“

Откакто стана началник на гарнизона в крепостта Пршемишъл, генерал Финк нямаше вече възможност да устройва често подобни зрелища и затова с голяма радост се залови със случая Швейк.

Швейк, значи, стоеше пред този тигър, който, седнал в средата на дългата маса, пушеше цигара след цигара, заповядваше да му превеждат показанията на Швейк и одобрително кимаше с глава.

Майорът предложи да направят телеграфическо запитване в бригадата, за да установят къде се намира сега 11-а бойна рота на 91-ви полк, към която се числял обвиняемият според показанията му.

Генералът се обяви против и заяви, че така се усложнява процедурата и се извращава истинският смисъл на това дело. Налице са пълните самопризнания на обвиняемия, че се е преоблякъл в руска униформа, а освен това и едно важно свидетелско показание, съгласно което обвиняемият си е признал, че е бил в Киев. Ето защо генералът предложи да се оттеглят на съвещание, за да могат веднага да прочетат и изпълнят присъдата.

Майорът обаче държеше на своето, че е необходимо да се установи самоличността на обвиняемия, тъй като въпросът имал необикновено политическо значение. С установяването на самоличността му можели да се открият и другите връзки на обвиняемия с бившите му приятели от поделението, към което се числил.

Майорът беше романтик-мечтател. Той говори още и за това, че всъщност се търсели известни нишки, че не било достатъчно просто да осъдят човека. Осъждането според него можело да бъде резултат само от известно следствие, което ще установи и известни нишки, които нишки… Той така се заплете в тия нишки, че не можеше да се измъкне от тях. Всички обаче го разбираха и одобрително кимаха глави, дори и сам генералът. На него тия нишки много му харесаха, на всяка от нишките на майора той си представляваше по един съдебен процес по кратката процедура. Затова и престана да възразява против предложението да се направи проверка в бригадата дали Швейк наистина се числи към 91-ви полк и кога е преминал на руска страна, през време на кои операции на 11-а рота.

През време на разискванията Швейк беше пазен зорко в коридора от два щика, след това отново го изправиха пред съда и още един път го попитаха към кой полк всъщност се числи. После го преместиха в гарнизонния затвор.

Когато се завърна в къщи след тоя несполучлив процес по кратката процедура, генерал Финк се излегна на кушетката и се замисли как собствено да ускори процедурата.

Той твърдо вярваше, че отговор ще получи скоро. Все пак обаче това нямаше да бъде оная бързина, с която се отличаваха неговите процеси, тъй като по програма следваше да се даде духовна утеха на осъдения, с което изпълнението на присъдата щеше да се забави напълно излишно с цели два часа.

„Все едно — помисли си генерал Финк, — можем да му дадем духовна утеха преди произнасяне на присъдата, преди още да са дошли сведенията от бригадата. Той и без това ще бъде обесен.“

Генерал Финк заповяда да повикат фелдкурат Мартинец.

Фелдкурат Мартинец беше един нещастен поп някъде от Моравия, попаднал на такова мръсно началство в службата си, че беше предпочел да стане военен. Той наистина беше човек с религиозна подкладка и с мъка на сърцето си спомняше за своя шеф свещеник, който бавно, но сигурно вървеше към гибел. Спомняше си как шефът му смучеше сливовата като същински смок и как една нощ насила поиска да му натика в кревата някаква скитница-циганка, която беше намерил край селото, когато се връщаше пиян-залян от спиртоваря.

Фелдкурат Мартинец си представяше, че със своята служба на фронта, където ще дава утеха на ранени и умиращи, ще може да изкупи и греховете на своя пропаднал шеф, който, връщайки се нощем в къщи, безброй пъти го беше будил и беше му казвал:

— Йеничек, Йеничек! Пълничката проститутка — в това е смисълът на моя живот!

Надеждите му обаче не се оправдаха. Започнаха да го подмятат от гарнизон на гарнизон, а там изобщо нямаше никаква друга работа, освен веднъж на две седмици да отслужи литургия в гарнизонния параклис за войниците от гарнизона и да се бори с изкушенията в офицерското казино. Там се водеха такива разговори, че в сравнение с тях пълничките проститутки на дядо поп му се струваха като най-невинна молитва към ангел-хранител.

Сега обикновено го викаха при генерал Финк през време на големи операции на бойното поле, когато предстоеше да се отпразнува някоя голяма победа на австрийската армия. В такива случаи генерал Финк със същото увлечение, с което водеше процеси по съкратената процедура, устройваше тържествени служби.

Този мръсник Финк беше такъв австрийски патриот, че никога не се молеше за победата на турското оръжие или оръжието на германците от райха. Когато германците от райха удържеха някъде победа над французите или англичаните, той отминаваше това с пълно мълчание от олтара.

Всяка незначителна схватка обаче на австрийски разузнавателен патрул с руска челна охрана, която завършваше с победа и която щабът надуваше като огромен сапунен мехур и я представяше като разгромяване на цяла руска армия, даваше повод на генерал Финк да устройва тържествени богослужения. У нещастния фелдкурат Мартинец по такъв начин се създаваше впечатлението, че покрай другото генерал Финк е и върховен глава на католическата църква в Пршемишъл.

Генерал Финк в такива случаи определяше и съдържанието на литургията, искаше му се обикновено да се отслужи литургия, каквато се служеше на Свети Дух.

Имаше и тоя навик — след изнасянето на дискоса през време на службата да долети на плаца с коня си, да се приближи към олтара и да извика три пъти: „Ура-ура-ура!“

Фелдкурат Мартинец, набожна и праведна душа, един от малцината, които вярваха в дядо господ, не обичате да ходи при генерал Финк.

След всички инструкции, които му даваше комендантът на гарнизона, генерал Финк винаги му наливаше по нещо силно, а след това започваше да му разказва последните вицове от най-идиотските брошури, издавани за войската от „Лустиге блетер“674.

Той беше направил цяла библиотека от тия брошури, които носеха идиотски заглавия, като: „Пълна раница хумор за очите и ушите“, „Хинденбурговски анекдоти“, „Хинденбург675 в огледалото на хумора“, „Още една раница, пълна с хумор, подсладен от Феликс Шлемпер“, „Стреля нашият гулашов топ“, „Сочни бомбени дреболии от окопите“ или като следните дивотии например: „Под двуглавия орел“, „Виенска пържола от кухнята на Н. В. — опържил готвачът Артур Локеш“. Понякога той му пееше и песнички от сбирката весели военни песни „Wir müssen siegen“676. През това време, разбира се, той не преставаше да му налива и по нещо силно и караше фелдкурат Мартинец да пие и реве заедно с него. След това той подхващаше мръсни разговори и фелдкурат Мартинец с прискърбие на сърцето си спомняше за своя дядо поп, който в нищо не отстъпваше на генерал Финк, колкото се касаеше до пикантериите.

Фелдкурат Мартинец с ужас откри, че колкото по-често ходи у генерал Финк, толкова по-низко пада в морално отношение.

На него, клетия, започнаха да му се услаждат ликьорите, които пиеше у генерала, а и приказките на генерала започнаха полека-лека да му допадат, в главата му започнаха да се мяркат разни нечестиви представи. Заради контушовката, оскорушовата ракия и паяжините по бутилките старо вино, което му поднасяше генерал Финк, той започна да забравя и бога, а между редовете на молитвеника му затанцуваха жените от разказите на генерала. Отвращението му от посещенията у генерала полека-лека започна да намалява.

Генералът обикна фелдкурат Мартинец, който отначало му се видя като някакъв свети Игнатий Лойола, но постепенно бе започнал да се приспособява към неговата обстановка.

Веднъж генералът покани при себе си две сестрички от военната болница. Всъщност те не работеха нищо и бяха зачислени в болницата само заради заплатата, а увеличаваха приходите си с проституция от по-висока класа, както беше обичаят в тия тежки времена. Той заповяда да повикат и фелдкурат Мартинец, който толкова беше затънал вече в мрежите на дявола, че след половинчасово забавление се изреди и на двете дами, като цвилеше с такава страст, че оплю цялата кушетка. След това той дълго време се кори за развратните си деяния, но не можа да измие греха си дори и като коленичи по погрешка същата нощ на връщане в парка пред статуята на създателя и кмета на града, мецената господин Грабовски, който през осемдесетте години беше спечелил големи заслуги за Пршемишъл.

Само отекващите стъпки на часовите се смесваха с пламенните му слова:

— Не съди своя служител, тъй като никой човек не ще застане чист пред тебе, ако не дадеш опрощение на греховете му. Затова нека не бъде тежка присъдата ти. Моля за твоята помощ, господи, и предавам в твои ръце духа си.

От този момент той на няколко пъти направи опит, като го повикват при генерала, да се отказва от всички земни удоволствия. Извиняваше се с разваления си стомах и смяташе лъжата си за необходима, за да не бъде подхвърлена душата му на адски мъки, защото в същото време признаваше, че военната дисциплина изисква, когато генералът каже на фелдкурата: „Къркай, приятелю“, той да кърка дори и само от уважение към началника си.

Понякога, разбира се, това не му се удаваше, особено когато генералът след тържественото военно богослужение устройваше още по-тържествен банкет за сметка на гарнизонната каса, така че после в счетоводството се чудеха какви комбинации да направят, та и те да намажат по нещо. В такива случаи той винаги си представяше, че е морално погребан пред лицето на всевишния и че се е превърнал в разтреперан грешник.

След това се скиташе като в мъгла и без да губи в тоя хаос вярата си в бога, съвсем сериозно се замисляше дали не би трябвало да започне всеки ден да се самобичува.

И сега той се отзова на поканата на генерала, измъчван от подобни настроения.

Генерал Финк го посрещна целият сияещ и радостен.

— Сигурно сте чули вече — извика той, ликуващ, на среща му — за моя процес по кратката процедура? Ще бесим един ваш земляк.

При думата „земляк“ фелдкурат Мартинец погледна измъчено генерала. На няколко пъти вече той беше отхвърлял предположението, че е чех, и безброй пъти беше обяснявал, че в моравската им енория спадат две общини, чешка и немска, и че на него често му се случва да държи проповеди една седмица на чехите, а друга — на немците и понеже в чешката община няма чешко училище, а само немско, той е принуден да води обучението и в двете общини на немски език, ето защо не е никакъв чех. Това логично съображение веднъж даде повод на един майор да сподели със сътрапезниците си забележката, че тоя моравски фелдкурат представлява всъщност колониален магазин, в който се продават най-различни стоки.

— Пардон — каза генералът, — забравих, не е ваш сънародник. Той е чех, дезертьор, предател, служил у русите, ще го обесим. Сега за сега обаче, проформа някак си, сме се заели да установим самоличността му, но няма значение, ще го обесим веднага щом се получи телеграфическият отговор.

Като направи място на фелдкурата до себе си на кушетката, генералът продължи весело:

— Когато аз съдя някого по съкратената процедура, всичко трябва да съответствува на термина, трябва да бъде наистина кратко, такъв е моят принцип. В самото начало на войната, когато бях отвъд Лвов, аз имах много добро постижение, обесихме един негодник три минути след прочитане на присъдата. Той, разбира се, беше евреин, а един украинец ние обесихме пет минути след съвещанието на съда…

Генералът се засмя добродушно:

— И двамата по една случайност нямаха нужда от духовна утеха. Евреинът беше равин, а украинецът — поп. В случая обаче работата е по-друга, ще бъде обесен католик. И на мене ми дойде гениалната идея, за да не бавим след това процедурата, да му дадем предварително последната утеха, казвам, само да да не се забрави процедурата.

Генералът позвъни и заповяда на свръзката си:

— Донеси две от вчерашната батарея.

И като наля след малко чаша вино на фелдкурата, той любезно му каза:

— Малко утешение и за вас преди духовната утеха…

В същия ужасен момент Швейк седеше на леглото в килията и през решетките на прозореца звучеше песента му:

Духовната утеха

Фелдкурат Мартинец, в истинския смисъл на думата, не дойде, ами долетя при Швейк като балерина на сцена. В този трогателен момент небесните копнежи и бутилката старо „Гумполдскирхен“ го правеха лек като перце. Струваше му се, че в този важен и свещен момент се приближава до бога. Всъщност той се приближаваше до Швейк.

Надзирателят затвори вратата и ги остави сами. Фелдкуратът се обърна възторжено към Швейк, който седеше на леглото:

— Мили синко, аз съм фелдкурат Мартинец.

През целия път дотук това обръщение му се струваше най-подходящо и някак бащински трогателно.

Швейк се надигна от постелята си, бодро раздруса ръката на фелдкурата и каза:

— Много ми е приятно, казвам се Швейк, свръзка съм на 11-а рота от 91-ви полк. Нашият полк неотдавна бе преместен в Брук над Литава. Заповядайте, седнете до мене, господин фелдкурат, и ми разкажете защо са ви затворили. Вие нали сте с ранг на офицер, следователно полага ви се да лежите в специалния гарнизонен офицерски арест, а то тук, погледнете, цялото легло е въшлясало. Разбира се, понякога се случва някой да не знае в кой арест му е мястото. Я в канцеларията объркат работата или съвсем случайно стане някаква грешка. Веднъж, знаете ли, господин фелдкурат, лежа си аз в полковия арест в Будейовице и по едно време ми водят един фелдфебел-школник. Тогава фелдфебел-школниците бяха нещо като фелдкуратите, нито риба, нито рак, кряскаха по войниците също като офицери, а пък като се случеше нещо, затваряха ги наред с простите пехотинки. Те, господин фелдкурат, бяха такива копелета, че не ги приемаха за храна в подофицерския стол, нямаха право да се хранят с войниците, нали бяха по-горе от тях, а пък в офицерския стол храна не им се полагаше. По това време ние имахме пет такива екземпляра и отначало всички лапаха само сирене в лавката, защото храна никой не им даваше, докато най-сетне един ден ги спипа в лавката, поручик Вурм и им забрани да ядат там, защото не било съвместимо с достойнството на фелдфебел-школника да се меша с войниците в лавката. А те какво да нравят, в офицерската лавка нали не ги пускаха?

Увиснаха си ей така във въздуха и само за няколко дни изпитаха такива страдания, че един от тях се хвърли в Малша, а другият избяга от полка и след два месеца изпрати писмо, че бил военен министър в Мароко. Останаха четирима, защото тоя, който се беше хвърлил в Малша, го извадиха жив — човекът, просто както бил нервиран в момента, когато се хвърлил в реката, забравил, че знае да плува и че е издържал с отличен успех изпита по плуване. Изпратиха го в болницата, но и там не знаели какво да го правят: с офицерско одеяло ли да го покрият или с обикновено войнишко? И знаете ли, разрешили въпроса много умно, не го покрили с никакво одеяло, ами го завили само с мокър чаршаф, така че след половин час той взел да ги моли да го пуснат обратно в казармата — и точно тоя ми го изпратиха тогава мокър-мокър в ареста. Лежа с мене четири дни и остана много доволен, защото получаваше храна, арестантска наистина, но все пак храна, подсигурил беше хляба, както казваше. На петия ден дойдоха да го вземат, след половин час обаче той се върна да си вземе фуражката и просто се разплака от радост. „Най-сетне — казва — въпросът ни се разреши. От днеска нататък ще ни затварят в караулното заедно с офицерите, ще се храним в офицерския стол, след като се нахранят офицерите, и ще си доплащаме разликата, ще спим с войниците, кафето ще си получаваме също от войнишкия стол, цигари ще получаваме също така на общо основание с войниците.“

Едва сега фелдкурат Мартинец можа да се опомни дотам, че прекъсна Швейк с изречение, което по съдържание никак не се съгласуваше с предходния разговор:

— Да, да, мили ми синко! Между небето и земята има много неща, за които следва да разсъждаваме с чисто сърце и с пълна вяра в безкрайното божие милосърдие. Аз съм дошъл, мили ми синко, за да ти дам последна утеха.

Той направи пауза, тъй като всичко това му се стори някак неуместно. Още из пътя си беше съставял планче на речта, с която ще застави нещастника да поразмисли върху своя живот, ще му внуши, че там горе всичко ще му бъде простено, ако се покае и прояви истинско съжаление за постъпките си.

Сега той се замисли как да продължи по-нататък, но Швейк го изпревари и го попита има ли цигари.

Фелдкурат Мартинец все още не бе се научил да пуши, това беше всъщност единственото, което си бе запазил от предишния начин на живот. Понякога у генерал Финк, като му се поразмътеше главата, се опитваше да пуши пури „Британик“, но веднага започваше да му се повръща, при което имаше впечатлението, че неговият ангел-хранител предупредително го гъделичка в гърлото.

— Не пуша, мили синко — отговори той на Швейк с необикновено благочестие.

— Интересно — каза Швейк. — Аз познавам много фелдкурати, но те пушеха като комина на спиртната фабрика в Злихов. Аз изобщо не мога да си представя фелдкурат, който да не пуши и да не пие. Само един познавах, който не пушеше, но той вместо да пуши тютюн, го дъвчеше и през време на проповед изпоплюваше целия амвон. Вие откъде сте, господин фелдкурат?

— От Нови Ичин — отговори плахо божият на негово величество служител Мартинец.

— Вие, господин фелдкурат, трябва да познавате тогава известната Ружена Гаудърсова, която по-лани работеше в аперитива на улица Платнарска в Прага, същата, дето даде под съд наведнъж осемнайсет души, защото ѝ се бяха родили близначета. Едното око на едното близначе било синьо, а другото — кафяво, на другото близначе пък едното му око било сиво, а второто — черно, така че тя предположила, че в случая вина носят четирима господа с подобни очи. Те посещавали аперитива и имали известни връзки с нея. Освен това едното от близнетата било куцо като общинския съветник, който също се отбивал в аперитива, а другото пък имало шест пръста на единия си крак като депутата, който бил ежедневен посетител на заведението. И сега представете си, господин фелдкурат, в аперитива редовно ходели осемнайсет такива гости и близнетата имали по някакъв отличителен белег от всеки един от тия осемнайсет души, които водели потърпевшата в жилищата си или в хотел. Накрая съдът реши, че при такъв голям брой заподозрени бащата не може да се определи и тя се принуди да хвърли цялата вина върху съдържателя на аперитива, където работеше, и го даде под съд. Той обаче доказа, че вече от двайсет години е импотентен поради операция на долните си крайници при някакво възпаление. А нея, господин фелдкурат, я изпратиха след това по етапен ред при вас, в Нови Ичин. От всичко това е ясно едно, че който ламти за много, обикновено остава с пръст в устата. Тя е трябвало да се спре на един, а не да твърди в съда, че едното близне било от депутата, другото от общинския съветник или от не знам кого си. Тя сметката на тия работи е много лесна. На тая и тая дата бях с него в хотела и на тая и тая дата ми се родиха близнетата. Разбира се, при нормално раждане, господин фелдкурат. В такива бардаци винаги може да се намери срещу някоя и друга крона свидетел я камериерка, я някой прислужник и те веднага ще докажат под клетва, че той наистина е бил там с нея през въпросната нощ и че тя му казала на излизане по стълбите: „Ами ако излезе нещо от тая работа?“, а пък той веднага ѝ отговорил: „Не бой се ма, буцо, аз ще се погрижа за детето.“

Фелдкуратът се замисли и духовната утеха, която трябваше да даде, сега му се стори някак твърде трудна, въпреки че предварително си беше набелязал как да говори със своя мил син. Възнамерявал беше да му каже за върховната милост в деня на последния съд, когато всички военно-престъпници ще станат от гробовете си с примки на шиите си и разкаяли се, ще бъдат помилвани като разбойника от Новия завет.

Подготвил се беше да даде може би една от най-хубавите духовни утехи. Тя трябваше да се състои от три части. Най-напред искаше да му поговори за това, че смъртта чрез обесване е лека, когато човек напълно се е помирил с бога. Военният закон наказва виновника заради измяна спрямо неговото величество императора, който е баща за войниците, така че и най-малката им простъпка следва да се разглежда като отцеубийство, като опозоряване на бащата. По-нататък той искаше да развие теорията, че негово величество императорът управлява по милост божия и че е поставен от бога да ръководи светските дела, така както папата е поставен да ръководи духовните. Измяната спрямо императора е измяна спрямо самия дядо господ. Военнопрестъпника следователно освен бесилото го очаква още и божи съд и вечни мъки в преизподнята. Но ако светското правосъдие с оглед на военната дисциплина не може да смекчи присъдата и трябва да обеси престъпника, то колкото се отнася до другото, божието наказание, тук не всичко е загубено. С един отличен ход човек може да го парира, като се покае.

Фелдкуратът си представяше трогателната сцена, която ще помогне и на него самия там горе за анулиране на всички забележки по неговата дейност в квартирата на генерал Финк в Пршемишъл.

По-нататък той си представяше как след съответния увод ще изреве на Швейк: „Покай се, синко, да коленичим! Повтаряй след мене, синко!“

И как след това молитвата ще огласи тази смрадна, въшлясала килия: „Боже, ти, който винаги си милостив и прощаваш на всички, горещо те моля за спасението на душата на този воин, на която си заповядал да напусне тоя свят въз основа присъдата на военния съд, който го е осъдил но съкратената процедура. Като имаш пред вид искреното и пълно разкаяние на тоя пехотинец, освободи го от адските мъки и го сподоби с вечна радост.“

— Извинявайте, господин фелдкурат, от пет минути сте седнали тук, като че сте си глътнали езика, като че ли нямате никакво желание да разговаряте. Веднага се вижда, че попадате за пръв път в ареста.

— Аз дойдох — каза сериозно фелдкуратът — заради духовната утеха.

— Интересно, господин фелдкурат, какво толкова ви е дотрябвала духовна утеха. Аз, господин фелдкурат, не чувствувам достатъчно сили, за да ви дам някаква утеха. Вие не сте нито първият, нито последният фелдкурат, който попада зад решетките. Впрочем да ви кажа правото, господин фелдкурат, аз нямам и необходимия дар слово, за да мога да утешавам някого, като изпадне в затруднено положение. Веднъж направих такъв опит, но не излезе много сполучлив, я седнете тук до мене да ви разкажа. Като живеех на улица Опатовицка, аз имах един приятел, Фаустин, портиер в хотел. Той беше много добър човек, справедлив и трудолюбив. Познаваше всички улични жени, господин фелдкурат, можехте да отидете в хотела по всяко време на денонощието и да му кажете само: „Господин Фаустин, трябва ми някоя жена“ и той веднага най-съвестно щеше да ви разпита дали ви трябва блондинка, брюнетка, ниска, висока, слаба, дебела, немкиня, чехкиня или еврейка, неомъжена, разведена или женена дамичка, интелигентна или проста.

Швейк интимно се притисна до фелдкурата и като го прегърна през кръста, продължи:

— Да предположим, господин фелдкурат, че вие бихте казали: „Трябва ми блондинка с хубави баджаци, вдовица без образование“ и бъдете сигурен, че след десет минути ще я имате в леглото си заедно с кръщелното ѝ свидетелство.

На фелдкурата започна да му става горещо, но Швейк продължаваше да говори, като го притискаше майчински към себе си.

— Нямате представа, господин фелдкурат, какво изтънчено чувство за морал и чест имаше господин Фаустин. Той не вземаше нито крайцер комисиона от тия жени, които пласираше в хотелските стаи, а когато някоя от тях забравеше и поискаше да му тикне нещо в ръката, тогава да видите как започваше да се нервира и да ѝ крещи: „Свиньо такава, като продаваш тялото си и вършиш смъртен грях, да не мислиш, че твоят петак много ще ми помогне? Аз да не съм някакъв сводник, безсрамна курво. Аз го правя само от състрадание към тебе, та да не става нужда, след като си паднала толкова низко, да излагаш публично срама си на случайните минувачи и да не те хване някъде през нощта полицейски патрул, та да миеш след това три дни подовете в Дирекцията на полицията. Така поне си на топло и никой не вижда докъде си я докарала.“ Той, разбира се, не губеше, като не искаше да влиза в ролята на сутеньор, защото вземаше съответна такса от гостите. Имаше си тарифа: сините очи струваха петак, черните — петнайсет крайцера, той най-подробно написваше всичко това на едно листче, което предаваше на посетителя. Това бяха много достъпни цени за посредничество. За жени без образование той предвиждаше специална добавка, защото изхождаше от принципа, че такова просто същество може да ти достави по-голямо удоволствие, отколкото някоя образована дама. Един ден привечер господин Фаустин дойде при мене на улица Опатовицка извънредно нервен, просто не беше на себе си, като че ли преди малко го бяха извадили изпод трамвая и му бяха откраднали при това и часовника. Отначало мълчеше, само извади от джоба бутилка ром, отпи и ми я подаде, като каза: „Пий.“ Така ние мълчахме, докато изпихме бутилката, после той изведнъж каза: „Братче, бъди така добър и направи това, за което ще то помоля. Отвори прозореца към улицата, аз ще седна на рамката, а ти ще ме хванеш за краката и ще ме бутнеш от третия етаж долу. Аз вече от нищо друго не се нуждая, това ще ми бъде последна утеха, че се е намерил добър приятел, които да ме изпрати на оня свят. Не мога да живея повече на тоя свят, аз, почтеният човек, съм даден под съд за сводничество като някакъв най-долен евреин сутеньор. Та нашият хотел е първокласно заведение, трите камериерки и жена ми си имат книжки и не дължат за прегледи нито крайцер на доктора. Ако има поне капка обич у тебе, бутни ме от третия етаж, дай ми тая последна утеха.“ Аз му казах тогава да се качи на прозореца и го бутнах долу на улицата. Не бойте се, господин фелдкурат!

Швейк се качи на нара, като издърпа и фелдкурата:

— Погледнете, господин фелдкурат, аз, значи, го хванах ей така и бух!

Швейк вдигна фелдкурата и го пусна на пода и докато последният ставаше уплашен, Швейк продължи да говори:

— Виждате ли, господин фелдкурат, че не ви стана нищо? На него, на господин Фаустин, също нищо не му стана, трябва да беше само три пъти по-високо. Работата е там, че господин Фаустин беше съвсем пиян и бе забравил, че живея на улица Опатовицка в самия партер, а не на третия етаж, както преди една година, когато живеех на Кршеменцова, където той също ми идваше на гости.

Ужасен, фелдкуратът погледна Швейк от земята. Застанал над него на нара, Швейк продължаваше да ръкомаха.

Фелдкуратът помисли, че има работа с някакъв луд и затова запелтечи:

— Да, мили ми синко, не е било и три пъти по-високо.

Полека-лека той започна да отстъпва заднишком. Като стигна до вратата, изведнъж започна да удря о нея и така страшно да пищи, че веднага му отвориха.

През решетката на прозореца Швейк видя фелдкурата, който, придружаван от часовоя, мина бързо-бързо през двора, ръкомахайки оживено.

„Сега сигурно ще го закарат право в лазарета“ — помисли си Швейк и скочи от нара. Разхождайки се из помещението с войнишка стъпка, той запя:

Няколко минути след това фелдкуратът поиска да бъде приет от генерал Финк…

У генерала както обикновено имаше голямо събрание, в което главна роля играеха две приятни дами, виното и ликьорите.

От офицерския корпус беше представен целият състав на тазсутрешния съд с изключение на редника, който им беше палил цигарите.

Фелдкуратът долетя плавно-плавно като приказно привидение сред събралите се. Бледен, разтреперан, той се държеше с достойнство, като човек, който съзнава, че безпричинно са му ударили плесник.

Генерал Финк, който в последно време се държеше особено интимно с фелдкурата, го свлече при себе си на кушетката и с пиянски глас го попита:

— Какво става с тебе бе, духовна утехо?

Една от веселите дами подхвърли на фелдкурата цигара „Мемфис“.

— Пийте, духовна утехо — измърмори пак генерал Финк и наля вино на фелдкурата в една голяма зелена чаша. И тъй като фелдкуратът не го послуша веднага, генералът се зае собственоръчно да го пои и ако фелдкуратът не беше започнал храбро да лока, щеше да го полее целия.

Едва след това го попита как се е държал осъденият, докато са му давали духовна утеха.

Фелдкуратът стана и каза с трагичен глас:

— Полудя.

— Хм, представям си, значи, каква знаменита духовна утеха е било това — засмя се генералът, всички останали също страшно се разкикотиха, а двете дами отново започнаха да замерят фелдкурата с цигари „Мемфис“.

В креслото на края на масата дремеше майорът, който беше успял вече да се натаралянка. Сега той изведнъж се сепна от апатията си, наля бърже някакъв ликьор в две винени чаши, проби си път между столовете до фелдкурата и накара объркания божи служител да пие с него брудершафт. След това отново се домъкна до мястото си и продължи да кърти.

С тоя брудершафт фелдкуратът попадна в мрежите на дявола, който започна да разтваря прегръдките си към него от всички бутилки по масата и от погледите и усмивките на веселите дами, които вдигнаха краката си на масата срещу него, така че във фелдкурата впери поглед измежду дантелите самият Велзевул.

И до последния момент фелдкуратът не можа да се освободи от убеждението, че тук се води отчаяна борба за неговата душа и че той самият е мъченик.

Убеждението си той изрази във формата на дълга тирада към двете свръзки на генерала, които го отнесоха на кушетката в съседната стая:

— Печална наистина, но възвишена гледка се открива пред вашите очи, когато с непредубедено и чисто сърце си спомните за множеството прославени страдалци, които са се пожертвували за вярата си и днес са известни на всички под името мъченици. В мое лице може да видите как човек се чувствува издигнат над всички страдания, когато в сърцето му живее правдата и добродетелта, които му дават сили да воюва, за да спечели славна победа над най-страшните страдания.

В този момент войниците го обърнаха към стената и той мигновено заспа.

Сънят му беше неспокоен.

Сънува, че денем изпълнява функциите на фелдкурат, а вечер е портиер в хотела на мястото на господин Фаустин, когото Швейк беше хвърлил от третия етаж.

Генералът започна да получава от всички страни оплаквания срещу него, ту че е довел на клиента брюнетка вместо блондинка, ту вдовица без образование вместо разведена интелигентна жена.

На сутринта той се събули потен, вир-вода, на стомаха му беше гадно и му се струваше, че моравският дядо поп, неговият шеф, в сравнение с него е същински ангел.

Отново в ротата

Майорът, който на процеса с Швейк вчера предиобед бе член на съда, беше същото лице, което вечерта у генерала пи брудершафт с фелдкурата и след това дрема в креслото.

Факт е, че за всички остана тайна кога и по какъв начин си отиде той тая нощ от къщата на генерала. Всички бяха в такова състояние, че никой не забеляза отсъствието му, генералът дори беше стигнал дотам, че бъркаше събеседниците си. Майорът от два часа вече не беше в компанията, но генералът въпреки това сучеше мустаците си и с идиотска усмивка викаше:

— Добре го казахте, господин майор.

Сутринта, колкото и да дириха майора, никъде не можаха да го намерят. Шинелът му бе окачен в антрето, сабята му висеше на закачалката, липсваше само офицерската му фуражка. Помислиха, че е заспал някъде в клозета, затова претърсиха всички клозети в къщата, но никъде не го намериха. Вместо него на втория етаж откриха един поручик от компанията на генерала, който спеше клекнал, заврял муцуната си в дупката, както го беше налегнал сънят в момента, когато повръщаше.

Майорът обаче като че ли беше потънал в земята. Но ако някой беше надзърнал през решетката на помещението, в което беше затворен Швейк, щеше да види как под Швейковия руски шинел на единственото войнишко легло спят двама души и как изпод шинела се подават два чифта ботуши.

Ботушите с шпорите бяха на майора, без шпорите бяха на Швейк.

Двамата лежаха, сгушени един до друг като котета. Швейк беше сложил ръка под главата на майора, а пък майорът беше прегърнал Швейк през кръста и се беше гушнал в него като кутре в майка си.

В това нямаше нищо загадъчно. То бе просто проява на осъзнат дълг от страна на господин майора.

Положително ви се е случило някога да се запиете с някого и да пиете чак до късно сутринта на другия ден и тогава изведнъж вашият събеседник да се хване за главата, да скочи и да извика: „Божичко мой, та аз в осем часа трябваше да съм на работа.“ Това е така наречената криза на дълга, която се явява като дериват на угризенията на съвестта. Получи ли такъв човек подобна благородна криза, никой не може да го отклони от святото му намерение незабавно да навакса в работата си всичко пропуснато. Това са същите ония фантоми без шапки, които учрежденските портиери ловят по коридорите и ги слагат на кушетката в портиерната да поотрезнеят.

Подобна криза беше получил и майорът.

Като се сепна по едно време на креслото си, хрумна му изведнъж, че трябва незабавно да разпита Швейк. Този пристъп на кризата дойде така внезапно и майорът така бърже и така решително приведе в изпълнение намерението си, че изобщо никой не забеляза изчезването му.

За сметка на това обаче толкова по-осезателно почувствуваха присъствието на майора в караулното. Той долетя там като снаряд.

Дежурният фелдфебел спеше на масата, а наоколо всички войници бяха задрямали в най-различни пози.

Майорът с килната настрана фуражка вдигна такава патардия, че прозевките застинаха на войнишките лица, който придобиха възглупаво изражение, сякаш не група войници, а стадо оплезени маймуни гледаха отчаяно и гротескно майора.

Майорът блъскаше масата с постника си и ревеше на фелдфебела:

— Безчувствено говедо такова, аз хиляди пъти вече съм ви казвал, че вашите хора са посрана свинска банда!

Като се обърна към смаяните войници, той се разкрещя:

— Войници! В очите ви се чете какви идиоти сте дори и когато спите, а когато се събудите, дръвници с дръвници, тогава вече всеки от вас гледа, като че ли е глътнал цял вагон динамит.

Последва продължителна и внушителна проповед за задълженията на целия наряд в караулното, а накрая и призив да му отворят веднага килията, в която беше Швейк, за да подложи престъпника на нов разпит.

Така попадна тая нощ майорът при Швейк.

Той влезе в килията му в тоя стадий, когато всичко у него се беше вече уталожило. За последен път избухна, когато заповяда да му предадат ключовете на ареста.

В някакъв последен отчаян опит да си припомни своите задължения фелдфебелът отказа и това неочаквано направи отлично впечатление на майора.

— Посрана свинска банда такава — развика се той по двора, — я да ми бяхте дали ключовете в ръчичката, че да ви покажа тогава!

— Господин майор, разрешете да доложа — отговори фелдфебелът, — принуден съм да ви заключа и заради вашата лична безопасност да поставя часовой пред килията. Когато поискате да излезете, господин майор, благоволете да потропате на вратата.

— А бе, глупчо такъв — каза му майорът, — павиан с павиан, камила с камила, ти да не мислиш, че ме е страх от някакъв си арестант, та да ми поставяш часовой, когато ще го разпитвам. Дявол да го вземе, заключете ме и дим да ви няма!

В нишата над вратата газената лампа с мрежест предпазител и със спуснат фитил издаваше мътна светлина и майорът едва успя да намери събудилия се Швейк, който, застанал мирно до войнишкото си легло, търпеливо чакаше да види как ще се развият събитията.

Швейк се сети, че ще бъде най-добре да рапортува на майора и затова енергично извика:

— Господин майор, разрешете да доложа, налице е един затворник, други произшествия съвсем няма.

Майорът в тоя момент забрави каква беше целта на идването му и затова каза:

— Свободно! Къде го тоя затворник?

— Това съм аз, господин майор — гордо каза Швейк.

Майорът не обърна внимание на отговора му, тъй като виното и ликьорите на генерала в този момент предизвикаха в мозъка му последната си алкохолна реакция. Той така страшно се прозина, че всеки цивилен при подобна прозявка би си изкълчил челюстите. У майора обаче тази прозявка премести мисълта му в ония мозъчни гънки, които представляват центърът на пеенето. Той съвсем непринудено се разположи върху Швейковото легло и заквича с такъв глас, какъвто свинчето издава, когато го колят:

Той повтори няколко пъти това, като вмъкваше в песента неразбираеми крясъци.

После се катурна по гръб като малко мече, сви се на кълбо и веднага захърка.

— Господин майор — започна да го буди Швейк, — разрешете да доложа, така ще хванете въшки.

Напразно. Майорът спеше като заклан.

Швейк му хвърли нежен поглед и каза:

— Хайде, спинкай, спинкай, пиянко — и го покри с шинела си.

По-късно и той легна до него и така сгушени ги свари утрото.

Към девет часа, когато акцията за издирване на майора беше в пълния си разгар, Швейк се измъкна от леглото и намери за уместно да събуди майора. Той го раздруса солидно няколко пъти, махна и руския шинел, докато най-сетне майорът седна на войнишкото легло и като загледа тъпо Швейк, потърси у него разгадката на това, което се беше случило с него.

— Господин майор, разрешете да доложа — каза Швейк, — от караулното идваха на няколко пъти да видят дали сте още жив. Затова си позволих сега да ви събудя, та да не би да се успите, нали не знам обикновено в колко ставате. В бирената фабрика в Ухржиневес имаше един дърводелец. Той се будеше редовно в шест часа сутринта, но ако се успеше макар и само с четвърт час, до шест и четвърт, продължаваше да спи чак до обед. Той продължи да прави това дотогава, докато го изхвърлиха от работа, и после от яд извърши престъплението богохулство и обида на един член от управляващата династия.

— Ти бил луд, да? — каза майорът не без примес на известно отчаяние, тъй като главата му след вчерашния ден беше като тъпан и той по никакъв начин не можеше да си отговори защо всъщност седи тук, защо са идвали от караулното и защо тоя дръвник пред него дрънка глупости, в които няма капка разум. Всичко това му се струваше страшно чудно. Той смътно си спомняше, че тая нощ вече беше идвал тук, но защо?

— Аз бил тук вече тази нощ? — попита той не много уверено.

— Тъй вярно, господин майор — отговори Швейк. — доколкото разбрах от думите ви, господин майор, вие дойдохте да ме разпитате.

В тоя миг главата на майора се просветли, той погледна себе си, после се огледа наоколо, като че ли търсеше нещо.

— Бъдете спокоен, господин майор — каза Швейк. — Вие се събудихте в същото състояние, в което дойдохте. Дойдохте без шинел, без сабя и с фуражка. Фуражката ви е хе там, аз трябваше да я взема, понеже вие искахте да си я подложите под главата. Парадната офицерска фуражка е нещо като цилиндъра. Да спи на цилиндър, беше в състояние само един господин от корабостроителниците, казваше се Кардераз. Той се просваше на някоя пейка в кръчмата, подлагаше цилиндъра си под главата — той, знаете ли, ходеше да пее по погребенията и затова носеше цилиндър, — та ви казвам, подлагаше цилиндъра си под главата и си внушаваше, че не бива да го смачква, така че цяла нощ един вид се носеше като облак над него и това ни най-малко не можеше да повреди цилиндъра, напротив, оказваше се полезно за него, защото, като се обръщаше от една страна на друга, господин Кардераз го четкаше, така да се каже, с косата си, докато съвсем го оглаждаше.

Майорът, който вече си беше спомнил каква е работата, не преставаше да гледа тъпо Швейк и само повтаряше:

— Ти бил идиот, да? Аз бил тук, аз отишъл оттук.

Стана, отиде до вратата и затропа.

Преди да дойдат да му отворят, той каза още следното на Швейк:

— Ако телеграм не дошъл, че ти бил ти, тогава ти обесил!

— Сърдечно благодаря, господин майор — каза Швейк. — Аз знам, че сте много загрижен за мен, но позволете ми да ви обърна внимание върху нещо: ако сте хванали някоя тук в леглото и ако е малка, с червеникаво задниче, бъдете уверен, че е мъжка и ако е само една и не намерите друга по-дълга, сива, с червеникави ивички на коремчето, работата е наред, защото в обратен случай биха били двойка, а те, пущините, знаете ли, ужасно се плодят, повече от зайците.

— Lassen Sie das679 — каза майорът отчаяно, когато му отваряха вратата.

В караулното майорът не прави вече никакви скандали, съвсем сдържано се разпореди да му повикат файтон и докато файтонът го друсаше по безобразния паваж на Пршемишъл, в главата му се рояха куп мисли: че обвиняемият е идиот първа категория, но че все пак той трябва да е невинна гадина, а колкото се отнася до самия него, майора, не му остава нищо друго, освен да се застреля веднага щом се върне в къщи, или да изпрати да му донесат шинела и сабята от генерала, да иде да се изкъпе в градската баня и след банята да се отбие в аперитива на Фолгрубер, за да си възстанови апетита и да си поръча по телефона билет за вечерното представление в градския театър.

Преди да пристигне в къщи, той взе решение да направи второто.

В къщи го очакваше малка изненада. Връщаше се тъкмо навреме…

В коридора на жилището му стоеше генерал Финк. Хванал за яката ординареца му, той го ругаеше нечовешки и му ревеше:

— Къде го твоя майор, добитък с добитък? Говори, животно!

Животното обаче не говорете, тъй като лицето му беше започнало да посинява, толкова го беше стиснал генералът за гушата.

Още с влизането си майорът забеляза, че нещастната му свръзка здраво държеше под мишница шинела и сабята му, които беше донесъл очевидно от жилището на генерала.

Тая сцена му се стори твърде забавна, затова той се спря на полуотворената врата и продължи да гледа страданията на верния си ординарец, който се отличаваше с тази ценна черта, че майорът отдавна вече му имаше зъб заради различни безобразия.

За момент генералът пусна посинялата свръзка, за да извади от джоба си една телеграма, с която след това започна да удря свръзката по лицето и устата, като викаше:

— Къде го твоя майор, добитък с добитък, къде го твоя майор-съдия, добитък с добитък, за да му предадеш тая важна служебна телеграма?

— Тук съм — извика от вратата майор Дервота, комуто комбинацията от думите „майор-съдия“ и „телеграма“ припомни отново известни негови задължения.

— Ах — извика генерал Финк, — връщаш ли се?

В тона му имаше толкова язвителност, че майорът се подвоуми какво да отговори и остана нерешително на вратата.

Генералът го покани да влезе с него в стаята и когато седнаха, хвърли на масата измачканата от удрянето на свръзката телеграма и с трагичен глас му каза:

— Чети, това е твое дело!

Докато майорът четеше телеграмата, генералът стана и започна бясно да тича по стаята, като събаряше столове и табуретки и викаше:

— И все пак аз ще го обеся!

Телеграмата имаше следното съдържание:

„Пехотинецът Йозеф Швейк, ординарец на 11-а бойна рота, изчезна на 16-и т. м. през време на прехода Хиров–Фелдщин, когато служебно бе изпратен като настанител. Незабавно да се изпрати в бригадното комендантство във Воялич.“

Майорът дръпна чекмеджето на масата, извади оттам карта и се замисли върху обстоятелството, че Фелдщин се намира на четиридесет километра югоизточно от Пршемишъл, така че тук изникваше ужасната загадка откъде пехотинецът Швейк е взел руската униформа в тия места, отдалечени на сто и петдесет километра от фронта, когато позициите се намират на линията Сокал — Туже — Козлув.

Когато майорът сподели това с генерала и му посочи на картата мястото, на което Швейк преди няколко дни се е загубил според телеграмата, генералът изрева като бик, тъй като разбра, че всичките му надежди за процес по съкратената процедура изчезват яко дим.

Той се запъти към телефона, свърза се с караулното и заповяда незабавно да му доведат в жилището на майора арестанта Швейк.

Докато изпълнят заповедта му, генералът безброй пъти с ужасни ругатни изрази съжалението си, че не е заповядал на свой риск веднага да обесят престъпника без всякакво следствие.

Майорът му опонираше и говореше нещо за това, че правото и справедливостта си били подали ръце и изобщо в блестящи периоди държа реч за справедливия съд, за юридическите убийства и изобщо за всичко възможно, което му дойдеше на езика, тъй като след снощното пиянство се чувствуваше страшно махмурлия и имаше нужда да се наприказва.

Когато най-сетне доведоха Швейк, майорът поиска от него да обясни какво се е случило при Фелдщин и как стои всъщност работата с руската униформа.

Швейк обясни както следва и подкрепи разказа си с няколко примера от своята история на човешките мъки и страдания. Когато по-късно майорът го попита защо не е съобщил всичко това пред съда, Швейк отговори, че никой всъщност не го е питал по какъв начин е намерил руската униформа и че всички въпроси са били в следния дух: „Признавате ли, че доброволно и без всякакъв натиск сте облекли противниковата униформа?“ и тъй като това било самата истина, той не могъл да им отговори нищо друго освен: „Разбира се — да — наистина — тъй вярно — безспорно.“ Затова и отхвърлил с огорчение обвинението, което било отправено срещу него в съда, че бил изменил на негово величество императора.

— Тоя човек е пълен идиот — каза генералът на майора. — Да се преоблече на яза на някакво езеро в руска униформа, захвърлена там бог знае от кого, и да позволи да бъде включен в група руски пленници, това може да направи само идиот.

— Разрешете да доложа — обади се Швейк, — аз наистина понякога наблюдавам у себе си малоумие, особено надвечер…

— Трай, говедо — каза му майорът и се обърна към генерала с въпрос, какво следователно ще правят сега с Швейк.

— Да си го бесят в неговата бригада — реши генералът.

Едип час по-късно конвоят водеше Швейк към гарата, за да го съпроводи до щаба на бригадата във Воялич.

В ареста Швейк остави малък спомен за себе си, като с една клечица надраска на стената в три колони списъка за всички супи, сосове и гарнитури, които беше ял някога като цивилен. Това беше своего рода протест, загдето двадесет и четири часа не му бяха дали да сложи нито троха в устата.

Заедно с Швейк за бригадата бе отправено и следното писмо:

„На основание телеграма 469 изпращаме на разпореждане на щаба на бригадата пехотинеца Йозеф Швейк, избягал от 11-а бойна рота.“

Самият конвой, който се състоеше от четирима дути, представляваше смес от различни националности. Тук имаше един поляк, един унгарец, един немец и един чех, който водеше конвоя, имаше чин ефрейтор и страшно се „фукаше“ пред своя сънародник арестант, като искаше да му покаже ужасното си превъзходство. На гарата Швейк изяви желание да му се разреши да пикае, но ефрейторът съвсем грубо му каза, че ще пикае, когато стигнат в бригадата.

— Хубаво — каза Швейк, — но вие трябва да ми дадете това писмено, та като се пукне пикочният ми мехур, да се знае кой е виновен. За това има закон, господин ефрейтор.

Ефрейторът, който беше голям дръвник, се уплаши от пикочния мехур, така че на гарата целият конвой тържествено поведе Швейк към клозета. Изобщо ефрейторът през целия път правеше впечатление на свиреп човек и се държеше така надуто, като че ли още утре трябваше да получи в най-лошия случай длъжност командир на армия.

През време на пътуването по линията Пршемишъл–Хирув Швейк се обърна към него:

— Господин ефрейтор като ви гледам така, винаги си спомням за ефрейтора Бозба, който служеше в Тридент. Той, щом го произведоха ефрейтор, още първия ден започна да расте по обем. Бузите му отекоха, а коремът му така се наду, че на следния ден вече панталонът не можеше да го побере. Но най-лошото беше, че и ушите му започваха да растат на дължина. Пратиха го в болницата и полковият лекар каза, че това се случва с всички ефрейтори. Отначало те се надували и на някои скоро им минавало, но този бил тежък случай и можел да се пукне, защото имало някаква пряка връзка между нашивката на пагона и пъпа му. За да го спасят, трябвало да отрежат нашивката и той веднага се отпуснал.

От този момент Швейк напразно се мъчеше да поддържа разговор с ефрейтора и приятелски да му обясни защо всички казват, че ефрейторът бил нещастието в ротата.

От време на време ефрейторът отговаряше само с мрачни заплахи — щяло уж да се види кой от двамата ще се смее, като стигнат в бригадата. С една дума, землякът на Швейк не излезе човек и когато Швейк го попита откъде е, отговори му, че не било магарешка грижа.

Швейк прави най-различни опити да завърже разговор. Разказа, че не му е за пръв път да го водят под конвой, но че досега винаги и с всички, които са го придружавали, се е забавлявал много добре.

Ефрейторът обаче упорито мълчеше и Швейк продължи опитите си:

— Струва ми се, господин ефрейтор, че трябва да ви се е случило някакво голямо нещастие, като сте си глътнали така езика. Аз познавам мнозина тъжни ефрейтори, но толкова разкиснат човек като вас, господин ефрейтор, извинявайте, ама прощавайте, досега не съм срещал. Доверете ми се, кажете ми какво ви измъчва, може и да ви дам добър съвет, защото войникът, когото водят под конвой, има винаги по-богат опит, отколкото тези, които го пазят. Или знаете ли какво, господин ефрейтор, я вземете да разкажете нещо, за да убием скуката, примерно нещо за вашия край, как е там, има ли езера или пък може да има останки от някоя стара крепост и в такъв случай бихте могли да ни разправите какви легенди се носят за нея.

— Хайде стига, наситих се вече — извика ефрейторът.

— Щастлив човек сте вие — каза Швейк, — някои хора не се насищат никога.

— В бригадата ще ти дадат да разбереш, аз няма да се разправям с тебе. — Ефрейторът потъна в абсолютно мълчание.

Изобщо развлеченията в конвоя бяха твърде оскъдни. Унгарецът се забавляваше с немеца по странен начин, тъй като знаеше само две немски думи „iawohl“ и „was“680. Когато немецът му говореше нещо, унгарецът кимаше само с глава и казваше: „jawohl“, а когато немецът млъкваше, унгарецът казваше: „Was“ и немецът започваше отначало. Полякът се държеше аристократично, не обръщаше внимание на никого и се самозабавляваше, като се секнеше на земята. За тая цел той твърде майсторски си служеше с палеца на дясната ръка. След като се изсекнеше, той замислено разтриваше сопола на земята с приклада на пушката си и накрая твърде възпитано изтриваше изцапания приклад о панталоните си, при което непрекъснато мърмореше: „Света Богородице.“

— Чудо голямо — обърна се към него Швейк. — На Боище в един сутерен живееше метачът Махачек. Той се изсекваше на прозореца и го размазваше тъй изкусно, че се получаваше картината как Либуше вещае славата на Прага681. За всяка картина получаваше от жена си такава държавна субсидия, че муцуната му отичаше като патладжан, но той не се отказваше и не преставаше да се усъвършенствува. Това беше и единственото му развлечение.

Полякът не му отговори и накрая целият конвой потъна в мълчание, като че ли отиваше на погребение и с дълбок пиетет се беше замислил за покойния.

Така те се приближаваха към щаба на бригадата във Воялич.

През това време в щаба бяха станали някои твърде съществени промени.

С ръководството на щаба на бригадата беше натоварен полковник Гербих. Този господин имаше големи военни заложби, които се бяха разположили в краката му във вид на подагра. Той обаче имаше твърде влиятелни лица в министерството и те бяха причината да не го пенсионират и сега се мотаеше из разните щабове на по-големите военни формации, получаваше заплата, завишена с най-различни военни добавки, и оставаше на едно място, докато в припадък на подагра не извършваше някоя идиотщина. Тогава го преместваха другаде и обикновено това беше нещо като повишение. С офицерите в стола той обикновено не говореше за нищо друго освен за стеклия си палец, които от време на време придобиваше застрашителни размери, така че полковникът беше принуден да носи специална обувка. Най-приятното му развлечение през време на ядене беше да разказва на всички как палецът му се мокри от непрекъснатото потене, така че винаги трябвало да бъде увит в памук, а пък потта му миришела на прокиснала говежда супа.

Затова и всякога, когато го преместваха, всички офицери от частта се разделяха с него с твърде искрена радост. Иначе той беше голям веселяк и се държеше много приятелски с по-низшите офицерски чинове. Разказваше им какви хубави неща е изпил и изял на времето, преди да го хване подаграта.

Когато докараха Швейк в бригадата и по заповед на дежурния офицер го заведоха със съответната преписка при полковник Гербих, при него в канцеларията се намираше подпоручик Дуб.

През няколкото дни, изтекли от похода Санок–Самбор, подпоручик Дуб бе преживял ново приключение. Работата се състоеше в следното. Отвъд Фелдщин 11-а рота срещна един транспорт коне, които караха на драгунския полк в Садова-Вишня.

Подпоручик Дуб — той сам дори не знаеше как се случи това, по всяка вероятност искаше да покаже на поручик Лукаш ездаческото си изкуство — изведнъж се метна на един от конете, който изчезна с него в долината на потока. По-късно там намериха подпоручик Дуб, насаден в едно малко тресавище, така както и най-добрият градинар не би могъл да го насади. След като го измъкнаха с помощта на ласо, подпоручик Дуб не се оплакваше от нищо, само стенеше тихо, като че ли беше на издъхване. Така го докараха в щаба на бригадата, когато минаваха оттук, и го стовариха в малкия лазарет.

За няколко дни той се съвзе и лекарят заяви, че само още два-три пъти ще му намажат гърба и корема с йод и след това той смело ще може да догони поделението си.

В момента, значи, той седеше у полковник Гербих и двамата си говореха за най-различни болести.

Като зърна Швейк, той извика гръмогласно, тъй като знаеше вече за тайнственото му изчезване пред Фелдщин:

— Пипнахме ли те пак! Мнозина тръгват като зверове, а се връщат още по-големи хищници, и ти си един от тях.

За пояснение следва да се допълни, че подпоручик Дуб при своето приключение с коня получи и слабо сътресение на мозъка, затова не бива да ни учудва, че като се доближи до Швейк, закрещя в мерена реч, призовавайки бога на единоборство с Швейк:

— Ето виж, отче, зова те, дим оръдеен забулва ме плътно, съскат страхотно опасни снаряди, зова те, зова аз, отче мой святи, сили ми дай, за да бия мерзавеца гнусен… Къде бе досега бе, дръвнико? Каква е тая униформа на тебе?

Следва да се добави още, че страдащият от подагра полковник, когато нямаше пристъпи, се явяваше проводник на твърде демократичен ред в канцеларията си. При него се изреждаха офицери от най-различен ранг, за да слушат възгледите му за стеклия палец с дъх на прокиснала говежда супа.

По времето, когато полковник Гербих не страдаше от пристъпи на подагра, канцеларията му беше пълна с най-различни офицери, защото в такива изключителни случаи той беше извънредно весел и разговорлив човек и обичаше наоколо му да има слушатели, на които да разправя мръсни вицове. Това му действуваше много добре, на останалите пък той доставяше удоволствието да се смеят насила на брадати вицове, които са в обръщение още от времето на генерал Лаудон682.

В такива моменти службата при полковник Гербих беше много лека, всеки си вършеше, каквото му скимне, изобщо за всеки щаб, в който се появеше полковник Гербих, можеше да се твърди с положителност, че там се вършат кражби и безобразия от най-различен вид.

Така и сега заедно с доведения Швейк в щаба нахлуха най-различни чинове, които чакаха да видят какво ще стане, докато полковникът проучваше писмото до щаба на бригадата, съчинено от майора в Пршемишъл.

Подпоручик Дуб обаче продължи да разговаря с Швейк по обичайния си прелестен маниер:

— Ти още не ме познаваш, но като ме опознаеш, ще се смръзнеш от страх.

Полковникът не можеше да разбере нищо от това, което му съобщаваха, тъй като майорът в Пршемишъл беше диктувал писмото все още под влияние на остатъците от алкохолната отрова.

Въпреки това обаче полковник Гербих беше в добро настроение, защото вчера и днес нямаше никакви болки и палецът му се държеше като кротко агънце.

— Е, кажете, какво е всъщност вашето провинение? — попита той Швейк с такъв ласкав тон, че просто нещо прободе подпоручик Дуб в сърцето и го накара да отговори вместо Швейк.

— Този човек, господин полковник — започна той да представя Швейк, — се прави на идиот, за да оправдава по тоя начин безобразията, които върши. Аз наистина не съм запознат с полученото заедно с него писмо, но все пак не се съмнявам, че този негодник пак е извършил нещо, и то в по-голям мащаб. Ако позволите, господин полковник, да се запозная със съдържанието на писмото, аз положително бих могъл да ви дам евентуално известни директиви как да постъпите с него.

Като се обърна към Швейк, той му каза на чешки:

— Ти ще ми пиеш кръвчицата, а?

— Тъй вярно — отговори му с достойнство Швейк.

— Вижте го, господин полковник — продължи вече на немски подпоручик Дуб. — Просто не можеш да го попиташ за нещо, изобщо не можеш да поговориш с него човешки. Ясно е, че неговият въпрос трябва да се разреши веднъж за винаги и той ще трябва да бъде наказан както се полага. Позволете, господин полковник…

Подпоручик Дуб се задълбочи в писмото, което беше съставил майорът от Пршемишъл, и след като го дочете, извика тържествуващ:

— Сега вече с тебе е свършено, къде ти е униформата?

— Оставих я на яза на езерото, когато изпробвах тия парцали, за да видя как се чувствуват руските войници в тях — отговори Швейк, — всъщност тая работа не е нищо друго освен грешка.

Швейк започна да разказва на подпоручик Дуб през какви премеждия беше преминал заради грешката си и когато приключи, подпоручик Дуб му изрева:

— Сега вече ще разбереш кой съм аз! Знаеш ли ти какво значи да загубиш формата, която ти е зачислена? Знаеш ли ти, разбойнико, какво значи да си загубиш униформата през време на война?

— Тъй вярно, господин подпоручик — отговори Швейк, — когато си загуби униформата, войникът трябва да получи нова.

— Божичко, света Дева Марийо — извика подпоручик Дуб, — дурак с дурак, животно такова, докога ще си играеш с мене? За всичко това след войната ти ще трябва да дослужваш сто години след другарите си.

Полковник Гербих, който досега беше седял спокойно и великодушно на масата, изведнъж сгърчи лице в страшна гримаса, тъй като спокойният до тоя момент палец на крака му изведнъж, вследствие на подагрена атака, се превърна от кротко и спокойно агънце в ревящ тигър, в електрически ток с напрежение от шестстотин волта, в част от човешкото тяло, раздробявана бавно с чакълджийски чук. Полковник Гербих махна само с ръка и изрева с ужасния глас на човек, когото пекат на шиш:

— Всички вън! Подайте ми револвера!

Това беше известно вече на всички и затова те до един се втурнаха навън заедно с Швейк, когото часовоят отмъкна в коридора. Остана само подпоручик Дуб, понеже поиска да се възползува от момента, който му се струваше така подходящ, и да насади Швейк на пачи яйца. Той каза на полковника:

— Господин полковник, позволявам си да ви обърна внимание, че този човек…

Полковникът измяука и хвърли по него мастилницата, след което сащисаният подпоручик изкозирува и каза:

— Слушам, господин полковник — и изчезна зад вратата.

След това от канцеларията на полковника дълго време се чуваше рев и вой, докато накрая болезнените му стонове стихнаха. Палецът на полковника отново се превърна в кротко агънце, подагрената атака премина и полковникът позвъни и заповяда отново да му доведат Швейк.

— Каква е всъщност тая работа? — попита полковникът Швейк, сякаш се беше отърсил от всичко неприятно и сега му беше така хубаво и се чувствуваше така свободен и волен, като че ли бе се изтегнал някъде на плажа край морето.

С приятелска усмивка Швейк разказа на полковника цялата си одисея. Каза му, че е свръзка на 11-а бойна рота от 91-ви полк и че не знае какво ще правят в ротата без него.

Полковникът също се усмихваше и след това даде следните нареждания:

— На Швейк да се изготви войнишки кредитен билет за пътуване през Лвов до гара Зултанка, където утре ще пристигне ротата му, да му се даде от склада нов мундир и 6 крони и 82 халера за из пътя вместо храна.

Когато по-късно Швейк, облечен в нова австрийска униформа, излизаше от щаба на бригадата, за да отиде на гарата, зърна го подпоручик Дуб и зяпна от учудване. Спазвайки строго военния ред, Швейк му рапортува и като му показа документите си, загрижено го попита да предаде ли нещо на поручик Лукаш.

Подпоручик Дуб намери сили да каже едничка дума:

— Abtretten!683

А след това, като гледаше подир отдалечаващия се Швейк, той измърмори на себе си:

— Ще видиш ти кой съм аз, бога ми, ще видиш…

На гара Зултанка се беше събрал целият батальон на капитан Загнер с изключение на „тилната охрана“, която се загуби някъде, когато заобикаляха Лвов.

С влизането си в града Швейк се озова в напълно нова обстановка, тъй като от общото оживление тук вече личеше, че бойните позиции не са много отдалечени. Наоколо навсякъде имаше артилерия и обози, от всяка къща излизаха войници от най-различни полкове, между тях — като някакъв военен елит — се разхождаха немците от райха и аристократично раздаваха на австрийците цигари от богатите си запаси. Кухните на немците от райха, намиращи се на площада, разполагаха дори и с бъчонки, от които обед и вечер точеха бира на войниците. Около тия бъчонки се навъртаха и се облизваха като гладни котки занемарените австрийски войници, коремите на които бяха набъбнали от мръсната отвара на подсладената цикория.

Групички евреи с бакембарди и дълги кафтани сочеха облаците дим на запад и оживено ръкомахаха. Навсякъде се носеха викове, че там, на река Буг, горят селата Учишкув, Буск и Деревяни.

Ясно се чуваха топовни гърмежи. Не след дълго започнаха да викат, че русите бомбардират Камионка Струмилова откъм Грабова, че боевете се водят надлъж по целия Буг и че войниците задържат всички бежанци, които искат да се върнат отново в домовете си отвъд Буг.

Навсякъде цареше хаос и никой нищо положително не можеше да каже, не се знаеше дали русите не са преминали отново в офанзива и не са спрели непрекъснатото си отстъпление по целия фронт.

В главното комендантство на градчето патрулите на военната полиция всеки миг довеждаха някоя наплашена еврейска душа с обвинението, че е разпространявала лъжливи и неоснователни слухове. Там биеха до кръв нещастните евреи и ги пускаха в къщи с окървавени задници.

В тоя хаос, значи, попадна Швейк и започна да търси ротата си из градчето. Още на гарата той насмалко щеше да влезе в конфликт с етапното комендантство. Когато се приближи до масата, където се даваха справки на войниците, които търсеха частите си, някакъв подофицер се разкрещя насреща му. Какво си въобразявал Швейк, да не иска да тръгне да търси ротата му? Швейк му отговори, че иска да знае само на кое място в града е разквартирувана 11-а рота на 91-ви полк от еди-кой си батальон.

— За мене е много важно — подчерта Швейк — да зная къде е 11-а рота, защото аз съм неин ординарец.

За нещастие на съседната маса седеше някакъв фелдфебел, който подскочи като тигър и загърмя срещу Швейк:

— Ах, свиня блатска такава, свръзка бил той, а не знае къде му е ротата!

Преди Швейк да може да отговори, фелдфебелът хлътна в съседната канцелария и само след малко доведе оттам един дебел поручик, така величествен на вид, като че беше собственик на фирма за търговия с месо на едро.

Етапните комендантства играеха ролята и на капан за различни скитащи се войници, които, ако останеше на тях, можеха през цялата война да търсят загубените си части, да се мъкнат от етап на етап и с най-голямо удоволствие да се редят на опашки пред ония маси на етапните пунктове, над които имаше табелка: „Minagegeld“684.

Когато дебелият поручик влезе, фелдфебелът извика:

— Мирно!

Поручикът попита Швейк:

— Къде ти са документите?

Когато Швейк му ги представи и поручикът се убеди в правилността на следвания от него маршрут от щаба на бригадата до Зултанка в ротата му, той му ги върна и благосклонно се обърна към подофицера на масата:

— Дайте му справката — и отново хлътна в съседната канцелария.

Когато вратата подир него се затвори, фелдфебелът хвана Швейк за рамото и отвеждайки го към вратата, му даде следната справка:

— Хайде, дрисльо, гледай да те няма!

Така Швейк отново се озова всред хаоса навън и започна да търси сега някой познат от батальона. Той дълго ходи по улиците, докато най-сетне заложи всичко на една карта.

Спря един полковник и на разваления си немски език го помоли, ако знае, да му каже къде се намират батальонът и ротата му.

— Можеш да говориш на чешки — каза полковникът, — аз съм чех. Твоят батальон се е разположил в съседното село Климентув отвъд линията. На другарите ти е забранено да влизат в града, защото още с пристигането си войниците на една от вашите роти се сбиха с баварците на площада.

Швейк се отправи към Климентув.

Полковникът го извика обратно, бръкна в джоба си и му даде пет крони да си купи цигари. Сбогува се още веднъж любезно с него и се отдалечи с мисълта: „Какво симпатично войниче.“

Швейк продължи към селото и като си мислеше за срещата с полковника, стигна до заключението, че преди дванайсет години в Тридент имало някой си полковник Хабермайер, който се държал също така любезно с войниците и накрая се оказало, че е хомосексуалист. Веднъж в баните при Адиже поискал да обезчести един фелдфебел-школник, като го заплашвал с дисциплинарно наказание.

С тези мрачни мисли Швейк лека-полека стигна в близкото село. Не му струваше много труд да намери щаба на батальона, тъй като макар и селото да беше твърде голямо, в него имаше само една свястна сграда, голямото първоначално училище, което галицийската администрация беше построила в тоя чисто украински край за по-успешното полонизиране на селото.

През войната училището беше преминало през различни перипетии. Тук бяха настанявани повечето руски и австрийски щабове, по едно време гимнастическият салон беше превърнат в операционна зала, това беше през време на големите сражения, в които се решаваше съдбата на Лвов. Тук се режеха крака и ръце и се правеха трапанации на черепи.

В градината зад училището имаше голяма фуниевидна яма, образувана от избухването на снаряд от голям калибър. В ъгъла на градината имаше стара круша, на единия клон на която висеше парче въже. На него неотдавна беше увиснал местният православен свещеник, обесен по донесение на местния директор на училището — поляк, който го беше наклеветил, че бил от групата староруси и че през време на руската окупация служил литургия в черквата за победата на руското оръжие и за православния цар. Всъщност това не беше истина, тъй като обвиняемият по това време изобщо не се намираше в селото, бидейки на бани в Бохня Заморувана, малко селище, незасегнато от войната, където се лекуваше от камъни в жлъчката.

За обесването на православния свещеник изиграха роля няколко обстоятелства: неговата националност, религиозният спор и една кокошка. Бедният поп непосредствено преди войната беше убил в градината си една от кокошките на учителя, която му кълвеше посаденото динено семе.

След смъртта на православния поп църковното здание остана празно и може да се каже, че всеки си взе от него по нещо за спомен.

Един полски селяк беше закарал в къщи дори и старото пиано, капака на което използува, за да поправи вратичката на свинарника си. Една част от мебелите бяха нацепени и изгорени от войниците, както си беше вече обичаят, и по една щастлива случайност остана непокътната само голямата хубава печка в кухнята с много колела и отлична фурна. Православният поп никак не бе се отличавал от своите католически колеги и обичаше да си похапва, разполагаше с много тенджери и тави, наредени по печката и във фурната.

Беше станало някаква традиция всички войскови части, които минаваха през селото, да настаняват тук офицерската си кухня. Горе пък в голямата стая се устройваше нещо като офицерско казино. Необходимите маси и столове се вземаха от жителите на селото.

Тъкмо днес офицерите от батальона организираха тържествена вечеря. Те бяха направили кооперация, купиха една свиня и сега готвачът Юрайда приготвяше разни свински специалитети, заобиколен от различни паразити измежду офицерските свръзки. Фелдфебелът Ванек обаче надминаваше във всяко отношение свръзките и съветваше Юрайда как да нареже свинската глава, та да остане и за него парче от зурличката.

Най-жадно гледаше готвача ненаситният Балоун, просто очите му щяха да изтекат. Със същата лакомия навярно людоедите наблюдават как от печения на шиш мисионер капе мазнина, която мирише приятно, когато гори на огъня. Балоун се чувствуваше горе-долу така, както се чувствува млекарско куче, когато тегли количката си, а покрай него минава чирак колбасар с пълен кош пресни, току-що взети от работилницата колбаси на главата си. Представете си, че при това една дълга ловджийска наденица се е измъкнала от коша и се клатушка на гърба на чирака, стига кучето да подскочи с отворена уста, да тракне със зъби и — само да не са тия проклети ремъци, с които е омотано, бедното, и тоя безобразен намордник.

А каймата от свински дроб и други дреболии, тая първа фаза от рождението на кървавицата, тоя огромен неин ембрион във вид на голяма купчина, струпан на масата, ухаеше на пипер, мазнина и дроб.

Юрайда пък със запретнати ръкави беше толкова важен, че можеше да послужи като модел за картината как бог от хаоса създава земята.

Балоун не издържа и се разхленчи. Хленчовете му се засилиха до сърцераздирателен плач.

— Какво си се разревал като магаре? — попита го готвачът Юрайда.

— Спомних си за в къщи — отговори разхълцан Балоун. — Винаги съм присъствувал на тази операция и винаги ми се свидеше да изпратя по малко свинско дори и на най-близките си съседи, защото исках сам да излапам всичко, както и правех. Веднъж така се натъпках с кървавица, сарфалади и варена кайма, та всички помислиха, че ще се пукна и ме подгониха по двора с камшик, както се гони крава, когато се надуе от много люцерна. Господин Юрайда, позволете ми да бръкна в каймата, пък след това нека да ме вържат на козел; няма да мога да изтрая на тия мъки.

Балоун стана от пейката, на която седеше, приближи се до масата, залитайки като пиян, и посегна с лапата си по посока на големия куп кайма.

Последва ожесточена борба. С голяма мъка всички присъствуващи го възпряха да не се нахвърли върху каймата. Само когато го изтикваха от кухнята, не можаха да му попречат в отчаянието си да бръкне в тенджерата, където бяха натопени червата за кървавицата.

Готвачът Юрайда толкова се ядоса, че хвърли подир бягащия Балоун цяла връзка клечки за връзване на кървавица и изрева:

— На, наяж се с клечки, звяр такъв!

По това време офицерите от батальона се бяха събрали вече горе и докато очакваха тържествено онова, което се раждаше долу в кухнята, при липсата на друг алкохол пиеха най-проста житна ракия, обагрена жълто с люспи от лук, за която евреинът, от когото я бяха купили, твърдеше, че е първокачествен и оригинален френски коняк, който той наследил от баща си, а последният пък го имал още от своя дядо.

— Слушай — каза му по тоя случай капитан Загнер, — ако кажеш още, че прадядо ти го е купил от французите, когато бягали от Москва, ще заповядам да те затворят и ще лежиш в ареста, дордето най-младият от семейството ти стане най-стар.

Докато те след всяка глътка псуваха предприемчивия евреин, Швейк беше вече успял да се разположи в батальонната канцелария, където нямаше никой друг освен школника Марек. Като батальонен историк, той беше използувал спирането на батальона в Зултанка, за да опише в резерв някои победоносни сражения, които по всяка вероятност щяха да се разиграят в бъдеще.

В момента той скицираше отделни положения и когато Швейк влезе, току-що беше написал следното:

„Ако пред душевния ни поглед изникнат всички герои, които взеха участие в боевете при село Н., където рамо до рамо с нашия батальон се би и един батальон от Н-ти полк и друг батальон от Н-ти полк, ще видим, че нашият Н-ти батальон прояви блестящи стратегически способности и даде неоспорим принос за победата на Н-та дивизия, която имаше за задача да укрепи окончателно нашите позиции в сектора Н.“

— Е, виждаш ли — каза Швейк на фелдфебел-школника, — аз пак съм тук.

— Дай да те помириша — каза мило трогнат школникът Марек, — хм, наистина ми миришеш на дранголник.

— Както обикновено — каза Швейк, — то беше само малко недоразумение. А ти какво правиш?

— Както виждаш — отвърна Марек — фиксирам на хартия имената на героичните спасители на Австрия, но днес някак не ми върви. Подчертавам в случая буквата „Н“, защото тая буква допринася за необикновеното съвършенство както на настоящето, така и на бъдещето. Наред с известните ми качества капитан Загнер откри у мене необикновен математически талант. Натоварен съм да упражнявам финансов контрол върху сметките на батальона и сега за сега съм стигнал до заключението, че батальонът е в пълен дефицит и чака само момента, в който ще може по някакъв начин да разчисти сметките си със своите руски кредитори. Известно е, че след поражение и след победа стават най-големите кражби. Впрочем всичко това няма значение. Дори и да ни изтребят до крак, ще останат документите за нашата победа, тъй като в ролята си на батальонен летописец аз съм удостоен с честта да мога да пиша: „Отново се обърна срещу противника, който вече смяташе, че победата е на негова страна. Нападението на нашите бойци и атаката на нож беше въпрос на мигове. Противникът бяга най-отчаяно, хвърля се в собствените си окопи, ние го мушкаме без всякаква милост, така че той в безпорядък напуска окопите си, като оставя в наши ръце ранените и неранени пленници. Това е един от най-славните моменти.“ Всеки, който остане жив, ще изпрати в къщи пощенска картичка: „Скъпа жено, ядоха боя! Аз съм здрав. Отби ли хлапето? Само да не го учиш да казва «татко» на чужди хора, защото трудно ще го понеса.“ После цензурата задрасква израза „ядоха боя“, защото не се знае кой го е ял и поради неяснотата на израза биха могли да се правят различни предположения.

— Главното е да се говори ясно — подхвърли Швейк. — Когато през 1912 година дошли в Прага мисионерите на „Свети Игнатий“, между тях имало един проповедник, който казал от амвона, че вероятно с никого няма да се срещне на небето. На вечернята присъствувал и тенекеджията Кулишек. След службата той разправял в кръчмата, че на мисионера навярно му тежали много неща на съвестта, щом обявил в църква като на публична изповед, че с никого нямало да се срещне на небето. И защо ли, казва, изпращат такива хора на амвона? Тъкмо затова винаги трябва да се говори ясно и разбрано, без усуквания. В пивницата „У Брейшковци“ преди години имаше един майстор винар, който беше свикнал на връщане от работа, и то когато беше на градус, да се отбива в един нощен локал и да се чука там с непознатите посетители. При всяко чукане той казваше: „Ние да ви, вие да ни…“ И затова веднъж един възпитан господин от Ихлава така го халоса по мутрата, че на заранта, когато рекли да изметат зъбите, съдържателят повикал дъщеря си, ученичка в пети клас, и я попитал колко зъба има възрастният човек в устата си. Тя не знаела и той ѝ изкарал два зъба, а на третия ден получил писмо от майстора винар. Извинявал му се за всички неприятности, които му причинил, и изтъквал, че не искал да каже нищо лошо, но че изобщо публиката не го разбрала. Всъщност той искал да каже: „Ние да ви извиним, вие да ни извините.“ Та така, който реши да говори двусмислици, трябва да помисли най-напред. На откровения човек, който си казва всичко направо — каквото му на сърцето, това му и на устата, — рядко ще се случи да му обършат някой по мутрата. А в краен случай, ако това му се случи няколко пъти, той си взема бележка и предпочита да си затваря устата, когато е в общество. Вярно е, че за подобни хора всеки може да си помисли, че са скрити и бог знае още какви. Именно затуй, че си мълчат, такива хора понякога ядат боя, но това вече е свързано със самата им сдържаност, със самообладанието им, защото те трябва да държат сметка, че са сами, а срещу тях има много хора, които могат да се почувствуват засегнати, и ако започнат да се бият с тях, ще ядат два пъти повече пердах. Такива хора трябва да бъдат скромни и търпеливи. В Нусле имаше един господин Хаубер. Една неделя, когато се връщал от екскурзия — ходил бил на Бартунковата мелница, — на шосето в Кундратице685 го намушкали с нож. Домъкнал се той чак в къщи с ножа в гърба и когато му събличала палтото, жена му внимателно го извадила. Още същия следобед тя използувала ножа да нареже месото за гулаша, защото бил от чиста солингенска стомана и бил хубаво наточен, а пък техните ножове в къщи били все назъбени и тъпи. Тя поискала да си набави цял комплект от такива ножове и затова взела да изпраща мъжа си всяка неделя на екскурзия в Кундратице, но той бил толкова скромен, че стигал само до „Банзет“ в Нусле. Там бил сигурен, че като седне в кухнята на пивницата, никой няма да може да го пипне и преди още някой да се опита да направи това, самият Банзет ще го изхвърли.

— Ама ти никак не си се променил — каза му школникът.

— Не съм я — отвърна Швейк, — нямаше време за такива работи. По едно време искаха да ме застрелят, но това не беше най-лошото, аз не съм си получил заплатата от дванайсети, там е работата.

— И тук няма да си я получиш, защото отиваме към Сокал и заплатите ще се изплащат чак след сражението, трябва да се пести. Ако приемем, че тая работа ще стане след две седмици, от всеки убит войник ще може да се спести по 24 крони и 72 халера, като се сметнат и добавките.

— Иначе какво ново има по вас?

— Преди всичко загуби се тилната ни охрана, след това офицерята са се събрали днес на ешмедеме в попската къща, а войниците са плъзнали по селото и вършат най-различни неморални деяния с местното женско население. Преди обяд вързаха един войник от вашата рота, задето се беше покатерил на един таван подир една седемдесетгодишна бабичка. Тоя човек обаче е невинен, тъй като в заповедта по батальона не беше определена възрастта, до която се разрешава тая работа.

— Разбира се, — каза Швейк, — невинен е, защото, когато такава бабичка се качва по стълба нагоре, човек не може да види лицето ѝ. Точно такъв случай имаше и на маневрите край Табор. Един от нашите взводове го бяха разквартирували в кръчмата и там в коридора някаква жена миела пода. Някой си Храмоста от нашите се завъртял около нея и я потупал по — как да го кажа — по полата. Ама полата ѝ била една такава, много развита, и като я плеснал първия път, тя нищо, плесне я втори път, тя пак нищо, плесне я трети път, тя пак нищо, като че ли не я засяга, и тогава той се решил да действува, а тя спокойно продължила да си мие пода. След това обърнала към него лицето си и му казала: „Хвана ли се на въдицата, а, войниче?“ Бабата била над седемдесет години и после разправяла за това из цялото село. А сега бих си позволил да ви попитам, не ви ли затвориха и вас в мое отсъствие?

— Нямаше подходящ случай — извини се Марек, — но що се отнася до тебе, трябва да ти съобщя, че в батальона беше издадена заповед за арестуването ти.

— Няма значение — отбеляза Швейк, — напълно правилно са постъпили, батальонът е бил длъжен да постъпи така и да издаде заповед за арестуването ми, това го налага дългът, нали толкова дълго време не са имали никакви известия за мене. От страна на батальона тук няма никакво престараване. Та ти казваш, че всички офицери били в попската къща на ешмедеме, а? В такъв случай трябва да ида да се представя, да знаят, че отново съм си тук, и без туй поручик Лукаш трябва да е много загрижен за мене.

Швейк тръгна към попската къща със сигурна войнишка стъпка, като си тананикате:

След това Швейк влезе в попската къща и се заизкачва по стълбите, които водеха към горния етаж, откъдето се чуваха гласовете на офицерите.

Говореха най-различни работи и тъкмо перяха кирливите ризи на бригадата, разправяха за безредието в щаба; адютантът на бригадата поиска също да налее масло в огъня, на който пържеха бригадата, и забеляза:

— Нали телеграфирахме заради оня, Швейк, Швейк…

— Hier! — извика зад полуотворената врата Швейк, влезе вътре и повтори: — Hier! Melde gehorsamst, Infanterist Schweik. Kompanieordonanz elfter Marschkompanie.686

Като видя слисаните лица на капитан Загнер и поручик Лукаш, по които се четеше някакво тихо отчаяние, без да чака въпроси, той извика:

— Разрешете да доложа, искаха да ме застрелят, защото съм изменил на негово величество императора.

— Господи боже мой, какво говорите, Швейк? — отчаяно извика пребледнелият поручик Лукаш.

— Тъй вярно, господин поручик, работата беше такава…

И Швейк подробно започна да разказва какво се беше случило с него.

Гледаха го като втрещени. Той разказваше с всевъзможните му подробности, не забрави да отбележи дори, че на яза, на който го беше сполетяло нещастието, имало много хубави незабравки. След това, когато започна да изброява татарските имена, с които се беше запознал по време на пътешествието си, като например Халимулабалибей, към които той добави и цял ред имена, измислени от него самия, като Валиволаваливей, Малимуламалимей, поручик Лукаш не можа да се сдържи и му направи бележка:

— Ще те ритна, говедо. Продължавай кратко, но ясно.

Ала Швейк продължи и по-нататък с всичката си последователност, докато стигна до процеса, в който искаха да го осъдят по съкратената процедура, и до генерала и майора. Не забрави да спомене, че генералът бил кривоглед с лявото око, а пък майорът имал сини очи.

— Гледа ме с тях и фучи — добави той, римувайки „очи“ с „фучи“.

Командирът на 12-а рота Цимерман хвърли по Швейк канчето, с което пиеше купената от евреина силна ракия.

Швейк продължи съвсем спокойно и разказа как се стигнало след това до духовната му утеха и как майорът спал до заранта в обятията му. После по блестящ начин защити бригадата, където го бяха изпратили, след като батальонът си го беше изискал като изчезнал. И накрая, като представи на капитан Загнер документите, от които се виждаше, че е бил освободен от висшата инстанция на бригадата, без да се хвърля каквото и да било съмнение върху него, добави:

— Позволявам си да доложа, че господин подпоручик Дуб се намира в бригадата със сътресение на мозъка и поръча да поздравя всички. Моля да заповядате да ми платят заплатата и джебните пари.

Капитан Загнер и поручик Лукаш си размениха въпросителни погледи, но в тоя миг вратата се отвори и в стаята внесоха в някакъв чебър димяща супа от свински дреболии.

Това бе началото на удоволствията, които очакваха.

— Слушай какво ще ти кажа, негодник с негодник — рече на Швейк капитан Загнер, който поради предстоящото пиршество беше в приятно настроение, — тебе те спасява само нашият банкет.

— Швейк — добави поручик Лукаш, — ако се случи още нещо, лошо ви се пише, да знаете.

— Тъй вярно, господин поручик, лошо ми се пише — изкозирува Швейк, — когато е на война, човек трябва да знае и познава…

— Изчезвайте! — изрева му капитан Загнер.

Швейк изчезна и отиде долу в кухнята. Там смазаният Балоун се беше върнал вече и молеше да му разрешат да прислужва на поручика си през време на банкета.

Швейк пристигна тъкмо навреме, за да присъствува на полемиката между готвача Юрайда и Балоун.

При това Юрайда си служеше с доста неразбрани изрази.

— Ти си продънено банкетно черво — казваше той на Балоун, — тебе да те оставят, ще плюскаш до изпотяване, а пък ако ти дам да занесеш горе кървавицата, ще вземеш да светотатствуваш с нея по стълбите.

Кухнята сега имаше друг вид. Фелдфебелите на батальона и ротите лапаха тук това, което им се полагаше според длъжностите и съгласно предварително изработения план от готвача Юрайда, батальонните писари, ротните телефонисти и няколко подофицери ядяха лакомо от един ръждив леген супа от дреболии, разредена с гореща вода, за да стигне за всички.

— Наздар! — каза фелдфебелът Ванек на Швейк, като глождеше едно свинско краче. — Преди малко идва школникът Марек и съобщи, че сте се върнали вече и че сте облекли нов мундир. Хубава каша ми забъркахте вие. Уплаши ме, че сега нямало да можем да уредим е бригадата въпроса за мундира ви. Вашият мундир се намира на яза на езерото и ние вече съобщихме за това чрез батальонната канцелария в бригадата. При мене се водите като удавен при къпане, вие изобщо нямате нужда да се връщате и да ни създавате неприятности с двете си униформи. Нямате представа каква каша забъркахте на батальона. Всяка част от вашата униформа се води на отчет у нас. Намира се в списъка на мундирите, зачислени на ротата, и се води на приход. Ротата разполага с един мундир повече. За това аз направих съобщение до бригадата. Сега от бригадата ще ни съобщят, че там сте получили нов мундир. А тъй като през това време аз съобщих в редовния си отчет за състоянието на облеклото, че имаме един мундир в повече… Знам ги аз тия работи, могат да ми направят и ревизия. Заради такава дреболия ще довтасат чак от интендантството. Но когато се загубят две хиляди чифта обувки, никой не го е еня…

— Но у нас, виждате ли, се губи вашият мундир — трагично продължи Ванек, изсмуквайки мозъка от кокала, който му беше попаднал в ръката, и вадейки загнездилите се в него остатъци с кибритена клечка, която му служеше вместо клечки за зъби — и заради тая дреболия тук положително ще ни изпратят контролна комисия. Когато бях в Карпатите, бяха ни пратили контролна комисия само защото не спазвахме строго наредбата за ботушите, съгласно която ботушите на умрелите от измръзване войници трябваше да се събуват, без да им се нанася повреда. Събувахме ги ние, събувахме — е, и в два случая ботушите се разпраха по шевовете, а пък един ги беше разнебитил още преди смъртта си. И ето ти нещастието готово. Веднага довтаса един полковник от интендантството и ако не го беше бухнал един руски снаряд в главата още с пристигането му, ако не го беше съборил долу в ямата, не знам какво щеше да излезе от тая работа.

— Смъкнаха ли и неговите ботуши? — попита Швейк с интерес.

— Смъкнаха ги — каза замислено Ванек, — но никой не можа да разбере кой ги е смъкнал, така че дори и ботушите на полковника не можаха да бъдат включени в отчета.

Готвачът Юрайда се върна отгоре и погледът му падна първо върху смазания Балоун, който, огорчен и съсипан, седеше на пейката до печката и в страшно отчаяние наблюдаваше отслабналия си корем.

— Като те гледам такъв, приличаш на исихаст — съжали го ученият готвач Юрайда. — Привържениците на тая секта също по цели дни гледали пъпа си, докато в края на краищата започвали да забелязват нимбус около него. Тогава те смятали, че са постигнали третата степен на съвършенството.

Юрайда бръкна във фурната и извади оттам една кървавица.

— На, лапай, Балоун — любезно му каза той, — налапай се, дано пукнеш, дано се задавиш, ненаситнико.

Балоун се просълзи.

— У дома, когато заколехме свиня — плачливо изтъкна той, като консумираше малката кървавица, — аз най-напред изяждах цяла чиния кайма за кървавици, цялата зурла, сърцето, едното ухо, парче дроб, един бъбрек, парче кълка, езика, че след това…

И с тих глас, сякаш разказваше приказка, той добави:

— Че след това идваха наред кървавиците, шест, десет парчета, едните с булгур, другите с галета, просто не знаеш кои да наченеш, дали тези с булгура, или тези с галетата. Всичко ти се топи на езика, всичко благоухае — а човек лапа ли, лапа.

— Мисля си аз понякога — продължи да нарежда Балоун, — че куршумът ще ме пощади и само гладът ще ме вкара в гроба, никога вече в своя живот няма да видя такива тави, пълни с кайма за кървавица, каквито имахме у дома. Пачата, виж, не я обичах толкова, защото е една такава друслива и не засища, но жената умираше за пача, аз пък не ѝ давах дори и парченце от ушенце, защото исках да излапам всичко сам — такъв апетит имах. Не го ценях аз този живот, тая сладост, това благоденствие. Веднъж заклах свинята и я изядох, а пък излъгах тъста си, който живееше в малката стаичка, че не съм я заклал, досвидя ми да пратя на бедния старец макар и малко месце — след това той ми предрече, че някой ден ще пукна от глад.

— И ето пророчеството му се сбъдва, брат — каза Швейк, от устата на когото днес излизаха само рими.

Готвачът Юрайда се беше освободил вече от внезапния пристъп на състрадание към Балоун, тъй като Балоун някак много бързо се усука около печката, извади от джоба си парче хляб и се опита да го натопи цялото в соса, който заобикаляше от всички страни голямата маса свинско печено в широката тава.

Юрайда го удари през ръката, така че парчето хляб цопна в соса, също както когато плувец скача от трамплин в басейна.

Без да му даде възможност да извади това лакомство от тавата, Юрайда хвана Балоун и го изблъска навън.

Покрусеният Балоун можа да види през прозореца как Юрайда извади с вилица парчето хляб, станало кафяво от попития сос, и го подаде на Швейк, като прибави към него и парче месо, което отряза от горния край на печеното, със следните думи:

— Яжте, мой скромни приятелю!

— Света Богородице! — изохка Балоун зад прозореца. — Отиде, та се не видя хлебецът ми.

Той разклати дългите си ръце и тръгна да търси нещо за ядене из селото.

Като ядеше благородния дар на Юрайда, Швейк проговори с пълна уста:

— Така се радвам, че отново съм между свои. Много щеше да ми е мъчно, ако не можех и занапред да оказвам на ротата ценните си услуги.

Той отри потеклите по брадата си капки сос и мазнина и довърши:

— Не знам, не знам какво щяхте да правите без мене, ако бяха ме задържали там някъде, а войната беше продължила няколко години.

Фелдфебелът Ванек попита заинтригуван:

— Как мислите, Швейк, колко време ще продължи войната?

— Петнайсет години — отговори Швейк. — Това е напълно естествено. Нали знаете, че на времето имало една трийсетгодишна война, сега ние сме двойно по-умни оттогава, значи 30: 2 = 15.

— Свръзката на вашия капитан чул — намеси се в разговора Юрайда, — че щом окупираме цяла Галиция, ще спрем, нямало да ходим по-нататък. Тогава русите щели да почнат да молят за мир.

— В такъв случай какъв смисъл има да се воюва? — подчерта Швейк. — Ако ще е война, да е война. Аз заявявам най-категорично, че няма да заговоря за мир, преди да влезем в Москва и Петроград. На какво прилича тая работа? Световна война, а пък ние ще си връткаме задниците само около границата. Вземете шведите през време на Трийсетгодишната война. Откъде дойдоха — от другия край на света, — а стигнаха чак до Немски брод и Липница, където направиха такива поразии, че и до ден днешен в кръчмите по тоя край след полунощ се говори шведски, така че никой никого не разбира. Или да вземем прусите например, и те не бяха дошли някъде от комшулука, а в Липница останаха за спомен сума прусаци. И стигнаха чак до Едоухов и до Америка и оттам се върнаха обратно.

— Впрочем — каза Юрайда, който днес се беше съвсем побъркал от свинския банкет — всички хора са произлезли от шараните. Да вземем, приятели, еволюционната теория на Дарвин…

По-нататъшните му разсъждения бяха прекъснати от влизането на школника Марек.

— Спасявай се, както знаеш — извика Марек; — поручик Дуб пристигна с една кола в щаба на батальона и докара със себе си посрания фелдфебел-школник Биглер.

Просто ужасно — продължи да ги информира Марек, — щом излезе от колата, и веднага се втурна в канцеларията. Нали помните — когато излязох оттук, казах ви, че ще ида да подремна малко. Излегнал съм се, значи, на пейката в канцеларията и тъкмо бях започнал да заспивам, когато той се нахвърли върху мене. Фелдфебел-школникът Биглер изрева: „Мирно!“, подпоручик Дуб ме изправи на крака и започна: „Какво ще кажете, а, хубаво ви изненадах аз в канцеларията при неспазване на задълженията ви! Спи се след тръбата“, а Биглер добави: „Раздел 16, § 9 от устава на вътрешния ред.“ След това подпоручик Дуб удари с юмрук по масата и кресна: „Може би вие в батальона сте искали да се отървете от мене, но недейте си въобразява, че съм получил сътресение на мозъка, черепът ми издържа на всякакви неща.“ През това време фелдфебел-школникът Биглер прелистваше книжата на масата и както се беше задълбочил, изведнъж прочете гласно за себе си: „Заповед по дивизията № 280.“ Подпоручик Дуб сметна, че го подиграва заради последното му изречение, че черепът му издържал на всякакви неща, започна да го упреква в недостойно и нахално държане спрямо по-старшите офицери и сега го е повел насам при капитана, за да се оплаква от него.

След малко те дойдоха в, кухнята, през която трябваше да минат, за да отидат горе, където беше събран целият офицерски състав и където след свинското печено топчестият офицерски кандидат Мали беше запял ария от „Травиата“, като се оригваше от киселото зеле и тлъстия обед.

Когато подпоручик Дуб влезе, Швейк извика:

— Мирно, стани!

Подпоручик Дуб се приближи съвсем до Швейк, за да може да кресне в лицето му:

— Сега мисли му, свършено е с тебе! Ще заповядам да те препарират за спомен на 91-ви полк.

— Zum Befehl687, господин подпоручик — изкозирува Швейк, — някога бях чел, че в едно голямо сражение един шведски крал паднал заедно с верния си кон. И двете мърши били пренесени в Швеция и сега двата трупа стоят препарирани в Стокхолмския музей.

— Отде ги знаеш тия неща, простако? — кресна подпоручик Дуб.

— От своя брат учителя, господин подпоручик.

Подпоручик Дуб се обърна и плю, като тикаше фелдфебел-школника Биглер пред себе си нагоре към салона. Все пак той не се сдържа, на вратата още веднъж се обърна към Швейк и с неумолимата строгост на римски цезар, който решава съдбата на ранен гладиатор в цирка, вдигна нагоре палеца на дясната си ръка, наведе го надолу и извика на Швейк:

— Палци долу!

— Слушам, господин подпоручик — извика подире му Швейк, — ето спуснах ги.

Фелдфебел-школникът Биглер едва се държеше на краката си. Той беше минал през няколко холерни станции и след всички манипулации, на които го бяха подложили като съмнителен за холера, бе започнал — с пълно право — съвсем несъзнателно да се изпуща в гащите. Това продължи, докато в една от изолационните станции не попадна най-сетне в ръцете на някакъв специалист, който не можа да установи в изпражненията му холерни бацили, укрепи червата му с танин, както обущарят укрепва разнебитените папуци с насмолен канап, и го изпрати в най-близкото етапно комендантство, намирайки Биглер, който беше станал като сянка, за „frontdiensttauglich“688.

Лекарят беше сърдечен човек.

Когато фелдфебел-школникът Биглер му обърна внимание върху това, че се чувствува твърде слаб, той му отговори с усмивка:

— Златният медал за храброст не тежи много, вие ще можете да го носите. Нали сте се записали доброволно за фронта?

Така фелдфебел-школникът Биглер се отправи на лов за златен медал.

Укрепналите му черва вече не църкаха рядка течност в гащите, но все пак му останаха честите напъни, така че от последната етапна гара до щаба на бригадата, където се срещна с подпоручик Дуб, пътуването му приличаше всъщност на триумфална обиколка на всевъзможни клозети. На няколко пъти изпуска влака, защото се застояваше твърде дълго в клозетите и през това време влакът офейкваше. На няколко пъти изпусна момента за прекачване в друг влак, тъй като но това време се намираше в клозета.

Но въпреки това, въпреки всички клозети, които му се изпречваха на пътя, фелдфебел-школникът Биглер все пак се приближаваше към бригадата.

Подпоручик Дуб трябваше да остане още няколко дена под наблюдение в бригадата, но същия ден, когато Швейк замина за батальона, щабният лекар коригира решението си, когато научи, че следобед по посока на бойния батальон на 91-ви полк заминава санитарна кола.

Той беше много доволен, че се отърва от подпоручик Дуб, който и тук както винаги подкрепяше различните си твърдения с думите:

— По този въпрос съм разисквал още преди войната с господин околийския управител.

„Mit deinem Bezirkshaupmann kannst du mir Arsch lecken“689 — помисли си щабният лекар и беше благодарен на случая, че няколко санитарни коли тръгнаха нагоре през Зултанка към Камионка-Струмилова.

Швейк не можа да види фелдфебел-школника Биглер, когато пристигна в бригадата, защото от два часа той пак седеше на едно от съоръженията с автоматично подмиване, предназначено за офицерите от бригадата.

Може смело да се каже, че на подобни места фелдфебел-школникът Биглер никога не си губеше времето, понеже си преповтаряше всички славни сражения на славните австроунгарски войски, като се почне от битката при Ньордлинген на 6 септември 1643 година и се свърши със Сараевската битка на 19 август 1878 година.

Когато дръпваше за не знам кой път верижката на клозета и водата с шум нахлуваше в легенчето, примижавайки, той си представяше рева на боевете, кавалерийските атаки и оръдейния тътнеж.

Срещата на подпоручик Дуб с фелдфебел-школника Биглер не беше от най-симпатичните и положително стана причина служебните и извънслужебните им отношения в бъдеще да нагарчат.

Работата се състоеше в следното. Подпоручик Дуб, който за четвърти път се опитваше да влезе в клозета, извика крайно ядосан:

— Кой е там?

— Фелдфебел-школникът Биглер, 11-а рота, Н-ти батальон, 91-ви полк — гласеше гордият отговор.

— Тук — представи се конкурентът зад вратата — подпоручик Дуб от същата рота.

— Веднага ще свърша, господин подпоручик!

— Чакам!

Подпоручик Дуб нетърпеливо поглеждаше часовника си. Никой няма да повярва колко енергия и упоритост са необходими, за да се издържи в такова положение още петнайсет минути пред вратата, след това още пет и след това нови пет и на чукането, тропането и ритането по вратата да се получава все един и същ отговор:

— Веднага ще свърша, господин подпоручик.

Подпоручик Дуб бе обхванат от истинска треска особено когато след обнадеждаващото прошумоляване на хартията изминаха нови седем минути, без вратата да се отвори.

Фелдфебел-школникът Биглер на всичко отгоре беше и толкова нетактичен, че все още не пускаше водата.

В лека треска подпоручик Дуб започна да мисли дали не би трябвало да се оплаче на командира на бригадата, който може би ще заповяда да се изкърти вратата и да изнесат оттам фелдфебел-школника Биглер. Хрумна му също така, че това може би е нарушение на чинопочитанието.

Едва след нови пет минути подпоручик Дуб забеляза, че всъщност вече няма работа тук, тъй като всичко отдавна му беше минало. Той остана обаче пред клозета заради принципа, като продължаваше да рита вратата, зад която се чуваше все същото.

— In einer Minute fertig, Herr Leutnant!690

Най-сетне той чу как Биглер пусна водата и след миг двамата застанаха лице срещу лице.

— Господин фелдфебел — загърмя срещу него подпоручик Дуб, — да не мислите, че идвам тук със същата цел като вас? Аз дойдох, защото вие при пристигането си в бригадата не ми се представихте. Не знаете ли устава? Знаете ли пред кого сте ме пренебрегнали?

Известно време фелдфебел-школникът Биглер съобразява на ум дали наистина не е извършил нещо, което би било несъвместимо с дисциплината и чинопочитанието.

В това отношение в неговите знания имаше чудовищна празнина и пропаст.

В школата никой не им беше чел как трябва да се държи в такъв случай низшият офицерски чин по отношение на по-висшия. Дали не трябваше, без да се е доизходил, да излети през вратата на клозета, придържайки с една ръка панталоните си, а с другата отдавайки чест?

— Хайде, отговаряйте, господин фелдфебел! — предизвикателно викаше подпоручик Дуб.

В този момент фелдфебел-школникът измисли твърде прост отговор, който разреши въпроса.

— Господин подпоручик, когато пристигнах в бригадата, аз не знаех, че вие се намирате тук, а като уредих работата си в канцеларията, веднага отидох в клозета, където останах до вашето идване.

Веднага след това той добави тържествено:

— Господин подпоручик Дуб, представя ви се фелдфебел-школникът Биглер.

— Сам виждате, че това не е дребна работа — каза подпоручик Дуб с горчивина, — според мен, господин фелдфебел, вие още с идването си в щаба на бригадата трябваше да попитате в канцеларията дали случайно тук не се намира и някой офицер от вашия батальон, от вашата рота… За вашето държане ще вземем решение в батальона. Заминавам там с кола и вие ще дойдете с мене. Никакво „но“!

Да, фелдфебел-школникът Биглер възрази, че в щаба на бригадата са му изработили маршрут за пътуване с влака. С оглед на рефлексите на ануса му този начин на пътуване му се струваше много по-изгоден. Та всяко дете знае, че автомобилите не са пригодени за такива неща. Преди да пропътуваш 180 километра, гащите ти отдавна да са се напълнили.

Дявол знае как се случи, но друсането на автомобила отначало, след потеглянето им, не упражни никакво особено влияние върху Биглер.

Подпоручик Дуб беше съвсем отчаян, че няма да му се удаде да приведе в изпълнение своя план за отмъщение.

При потеглянето той си мислеше: „Почакай ти, господин фелдфебел-школник, да не мислиш, че ще заповядам да спират, като ти се приходи!“

В тази насока именно, доколкото позволяваше бързината, с която гълтаха километрите, той завърза приятен разговор по въпроса, че военните автомобили поради строго определения им маршрут не бива да прахосват бензина, затова не бивало да спират никъде.

Фелдфебел-школникът Биглер възрази напълно основателно, че когато колата чака някъде, тя не хаби бензин, тъй като шофьорът спира мотора.

— Ако колата трябва да пристигне в определеното време на местоназначението си — продължи невъзмутимо подпоручик Дуб, — тя не бива да спира никъде.

От страна на фелдфебел-школника Биглер не последва вече никаква реплика.

Така те продължиха да порят въздуха повече от четвърт час, когато по едно време подпоручик Дуб почувствува, че коремът му е надут и че не би било зле да спре колата, да излезе от нея, да слезе в канавката отстрани, да си смъкне панталоните и да потърси облекчение.

Той се държа като герой до 126-ия километър, където енергично дръпна шофьора за шинела и извика на ухото му:

— Halt!691

— Господин фелдфебел — милостиво каза подпоручик Дуб, като скочи бързо от автомобила и се отправи към канавката, — отдава ви се благоприятна възможност.

— Благодаря — отговори фелдфебел-школникът Биглер, — не искам да задържам излишно колата.

И фелдфебел-школникът Биглер, който също получаваше вече позиви, си каза, че предпочита да се надриска, отколкото да пропусне прекрасния случай да бламира подпоручик Дуб.

Преди да стигнат до Зултанка, подпоручик Дуб още два пъти спира колата и след последното спиране троснато каза па Биглер:

— На обед ядох бигош по полски692. От батальона ще изпратя телеграфическо оплакване в бригадата. Развалено кисело зеле и негодно за употреба свинско. Нахалството на готвачите е преминало всички граници. Който не ме познава още, ще ме опознае.

— Фелдмаршал Ностиц-Ринек, елитът на запасната кавалерия — отговори му Биглер, — издаде съчинение: „Was schadet man dem Magen im Kriege“693, в което изобщо не препоръчва при военните несгоди и трудности да се яде свинско месо. Злоупотребата с каквото и да било през време на поход вреди.

Подпоручик Дуб не отговори нито дума, само си помисли: „Ще ти излезе през носа тая твоя ученост, хлапако.“ След това размисли и все пак му отвърна със съвършено глупавия въпрос:

— Вие, значи, господин фелдфебел, мислите, че офицерът, по отношение на когото вие според чина си би трябвало да се смятате за младши, злоупотребява с яденето? Да не би да искате да кажете, господин фелдфебел, че съм преял? Благодаря ви за тая простащина. Уверявам ви, че ще си разчистя сметките с вас, вие още не ме познавате, но когато ме опознаете, ще си спомняте за подпоручик Дуб.

При последната дума той едва не си прехапа езика, защото в този момент колата мина през някаква дупка на шосето.

Фелдфебел-школникът Биглер пак не отговори нищо и това отново ядоса подпоручик Дуб, така че той грубо го попита:

— Вижте какво, господин фелдфебел, струва ми се, в Школата са ви учили, че трябва да отговаряте на въпросите на своите началници.

— Разбира се — каза фелдфебел-школникът Биглер, — има такова положение. Необходимо е обаче предварително да се анализират нашите отношения. Доколкото ми е известно, аз не съм зачислен още никъде, така че въпросът за непосредственото ми подчинение на вас, господин подпоручик, отпада. Най-важното, разбира се, е, че в офицерските кръгове се отговаря на началствуващите лица само по служебни въпроси. Така както сме седнали с вас в колата, ние двамата не представляваме никаква бойна единица с определена военна манипулация. Между нас няма никакви служебни отношения. Ние и двамата пътуваме за своите поделения и решително не би било в служебния стил да ви отговоря на въпроса дали съм искал да кажа, че сте преял, господин подпоручик.

— Свършихте ли? — изрева му подпоручик Дуб. — Ах, вие…

— Да — твърдо заяви фелдфебел-школникът Биглер, — недейте забравя, господин подпоручик, че за това, което става между нас, вероятно ще вземе решение офицерският съд на честта.

Малко остана подпоручик Дуб да излезе от кожата си от яд и злоба. Той имаше един особен обичай, че когато се ядосваше, започваше да говори още по-големи глупости, отколкото в спокойно състояние.

Затова и измърмори:

— А за вас ще реши военният съд.

Фелдфебел-школникът Биглер се възползува от този случай, за да го доубие съвсем, и затова каза с най-приятелски тон:

— Ти се шегуваш, колега.

Подпоручик Дуб извика на шофьора да спре.

— Един от нас трябва да върви пеша — изломоти той.

— Аз ще се возя с колата — спокойно отговори фелдфебел-школникът Биглер, — а ти, колега, прави, каквото щеш.

— Карай по-нататък — извика като в делириум подпоручик Дуб на шофьора и се забули в достойно мълчание, както направил Юлий Цезар, когато към него се приближили съзаклятниците с ками, за да го убият.

Така те пристигнаха в Зултанка, където откриха следите на батальона.

Междувременно, докато подпоручик Дуб и фелдфебел-школникът Биглер спореха по стълбите дали фелдфебел-школникът, който все още не е зачислен никъде, има право на кървавица от количеството, определено за офицерите от отделните роти, долу в кухнята вече се бяха наситили и разположени по широките пейки, заприказваха за всевъзможни неща, димейки с лулите си като същински комини.

Готвачът Юрайда заяви:

— Знаете ли, днес направих знаменито откритие. Струва ми се, че с него настъпва истинска революция в кулинарното изкуство. Та нали знаеш, Ванек, че никъде в това проклето село не можах да намеря джоджен за кървавиците?

— Херба майоране — уточни фелдфебелът Ванек, припомняйки си, че е дрогерист.

Юрайда продължи:

— Все още си остава непроучено това свойство на човешкия дух да се използуват в трудни моменти най-различни средства. Интересно как именно тогава пред него се откриват нови хоризонти, как започва да изнамира невъзможни досега неща, за които човечеството не е и сънувало… Търся, значи, аз по всички къщи джоджен, бягам, потя се, обяснявам им за какво ми е необходим, как изглежда…

— Трябвало е да опишеш и миризмата — обади се от пейката си Швейк, — трябвало е да им кажеш, че джодженът мирише също като шишенце с мастило в алея от цъфнали акации. Навръх Бохдалец край Прага…

— Моля ти се, Швейк — умоляващо го прекъсна школникът Марек, — остави Юрайда да довърши.

Юрайда продължи:

— В една от къщите попаднах на стар запасен войник от времето на окупацията на Босна и Херцеговина, който служел редовната си служба като улан в Пардубице694 и до днес още не е забравил чешки. Той започна да спори с мене, че в Чехия в кървавиците не слагали джоджен, ами, лайкучка. И така аз наистина не знаех какво да правя — все пак всеки разумен и непредубеден човек ще оцени джоджена като истински принц между останалите подправки, които се слагат в кървавиците. Налагаше се много бърже да се намери такъв заместител, който да придаде особена, специфична джодженова миризма на кървавиците. И така в една къща под иконата на някакъв светия аз намерих окачено сватбено венче от мирта. В къщата, изглежда, живееха младоженци, защото клонките на миртата бяха все още доста свежи. И аз сложих в кървавиците мирта. Естествено предварително трябваше да топя три пъти венчето във вряла вода, за да омекнат листчетата и да загубят прекалено острата си миризма и вкус. От само себе си се разбира, че когато вземах миртовото венче за кървавиците, не се мина без плачове. Изпратиха ме с уверение, че за това богохулство — венчето беше светено — аз ще бъда убит от първия куршум. Вие нали ядохте от кървавичната супа, е, позна ли някой, че вместо на джоджен мирише на мирта?

— Преди години — обади се Швейк — в Индржихув Храдец695 живееше един колбасар, Йозеф Линек. На полицата си той имаше две кутии. В едната държеше смес от всички подправки, които слагаше в колбасите и кървавиците. В другата кутия държеше прах срещу насекоми, защото на няколко пъти беше установил, че клиентите му бяха схрускали дървеница или хлебарка в приготвените от него колбаси. Обикновено той казваше, че колкото се касаело до дървениците, те миришели на горчиви бадеми, които се слагат в козунаци, но хлебарките в колбаси смърдели на стара мухлясала библия. Затова той държеше на чистотата в работилницата си и ръсеше навсякъде от тоя прах против насекоми. Веднъж се заловил да прави кървавици, а пък бил хремав. Взема кутията с праха против насекоми и го изсипва в каймата за кървавиците. Оттогава в Индржихув Храдец всички започнали да купуват кървавици само от Линек. Хората просто се трупали в магазина му. Но и той не бил прост, разбрал, че причината била в праха против насекомите, и оттогава взел да си поръчва по цели сандъчета от него. Предварително обаче предупредил фирмата, от която го вземал, да пишат върху сандъчетата „Индийски подправки“. Това си беше негова тайна и той я занесе със себе си в гроба, но най-интересното беше там, че от къщите, където купуваха кървавиците му, изчезнаха всички хлебарки и дървеници. Оттогава Индржихув Храдец спада към най-чистите градове в цяла Чехия.

— Свърши ли? — попита школникът Марек, които очевидно искаше също да се намеси в разговора.

— Кажи-речи — отговори Швейк, — зная и един друг подобен случай в Бескидите696, но ще ви го разкажа чак когато влезем в сражение.

Думата взе школникът:

— Кулинарното изкуство най-добре се изпробва през време на война, особено на фронта. Ще си позволя малко сравнение. В мирно време всички сме чели и слушали за така наречените ледени супи, тоест супите, в които се слага лед и които се консумират особено много в Северна Германия, Дания и Швеция. Но виждате ли, дойде войната и тая зима в Карпатите войниците имаха толкова замръзнала супа, че макар и да минава за специалитет, престанаха да я ядат.

— Замръзнал гулаш се яде — намеси се фелдфебелът Ванек, — но не продължително време, най-много една седмица. Нали заради него нашата девета рота напусна позициите си.

— Още в мирно време — каза Швейк необикновено сериозно — цялата военщина се въртеше около кухнята и около най-различните ястия. В Будейовице имахме един поручик, Закрейс се казваше, непрекъснато се навърташе около офицерската кухня. Когато пък някой войник сгазваше нещо лука, той го накарваше да застане мирно и го зачесваше: „Виж какво, дръвник с дръвник, ако това се повтори още веднъж, ще превърна муцуната ти в солидно начукана пържола, ще те смачкам на картофено пюре и накрая ще те накарам да го изядеш. От тебе ще потече дроб-сарма, ще замязаш па прошпекован заек на тава. Ето виждаш ли, че трябва да се поправиш, ако не искаш хората да помислят, че съм направил от тебе мусака със зеле.“

По-нататъшният разказ на Швейк и изобщо интересният разговор за менюто и използуването му за възпитание на бойците преди войната бе прекъснат от голямата олелия горе, където банкетът привършваше.

На фона на монотонната глъчка се открояваха виковете на фелдфебел-школника Биглер:

— Войникът още в мирно време трябва да знае какви изисквания ще постави пред него войната, а през време на война не бива да забравя наученото на плаца.

След това се чу сумтенето на подпоручик Дуб:

— Моля да се отбележи, че вече за трети път ми се нанася обида.

Горе ставаха големи работи.

Подпоручик Дуб, който, както ни е известно, имаше нечисти намерения по отношение на фелдфебел-школника Биглер и искаше да ги разкрие пред лицето на батальонния командир, още с влизането си бе посрещнат от офицерите с голям рев. Еврейската ракия беше подействувал знаменито на всички.

Офицерите се надпреварваха да викат, като правеха различни намеци по адрес на ездаческото изкуство на подпоручик Дуб:

— Без жокея няма да мине!

— Подплашеният мустанг!

— Колега, колко време си бил между ковбоите на Дивия Запад?

— Майстор на художествената езда!

Капитан Загнер набърже го накара да изпие една чаша от проклетата ракия и обиденият подпоручик Дуб седна на масата. Сложи един стар разнебитен стол до поручик Лукаш, който го посрещна приятелски:

— Всичко изядохме вече, колега.

Печалният образ на фелдфебел-школника Биглер остана някак незабелязан, въпреки че фелдфебел-школникът точно по устава заобиколи масата, за да се представи служебно на капитан Загнер и на другите офицери, повтаряйки няколко пъти, макар че всички го бяха видели и го познаваха:

— Фелдфебел-школникът Биглер се завръща в батальона.

Биглер взе пълна чаша, седна съвсем скромно до прозореца и зачака подходящ момент, за да може да подхвърли някоя от своите прочетени в учебниците премъдрости.

Подпоручик Дуб, когото тая ужасна ракия удари в главата, започна да чука с пръст по масата и ни в клин, ни в ръкав се обърна към капитан Загнер:

— Ние с околийския началник винаги си казвахме: „Патриотизмът, верността към дълга, самодисциплината, това са най-силните оръжия във войната.“ Спомням си за това особено днес, когато нашите армии в недалечно бъдеще ще прекрачат границата.

Дотук болният вече Ярослав Хашек можа да продиктува „Приключенията на добрия войник Швейк през време на Световната война“. Смъртта му на 3 януари 1923 година затвори завинаги устата му и му попречи да завърши един от най-прочутите и най-четени романи, написани след Първата световна война.