Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война

През Унгария

Най-сетне всички дочакаха момента, когато ги наблъскаха във вагоните при съотношение 42-ма души към 8 коня. За конете естествено пътуването в такива вагони беше по-удобно, защото те бяха свикнали да спят стоешком, но както и да е. Ешелонът откарваше в Галиция нов контингент човешки материал, предназначен за кланицата.

Общо взето обаче, все пак всички тези същества си отдъхнаха. Влакът потегли и това беше вече нещо съвсем определено. До преди малко те бяха живели в мъчителна неизвестност и паника, защото не знаеха дали ще тръгнат днес или утре, или в други ден. Някои се бяха чувствували като осъдени на смърт, които със страх очакват момента, когато ще дойде палачът. А после настъпва успокоение, че всичко вече ще се свърши.

Ето защо при заминаването един от войниците започна да реве като побъркан:

— Тръгнахме, тръгнахме!

Оказа се, че ротният фелдфебел Ванек е бил напълно прав, когато беше казал на Швейк, че е излишно да се бърза.

До момента, в който се напъхаха във вагоните, изтекоха няколко дни, през които войниците водеха безкрайни разговори по въпроса дали ще им раздадат консерви. Ванек, който имаше богат опит, обяви всичко това за фантазии. Какви ти консерви! Да кажеш, че ще отслужат молебен, няма да сбъркаш, така било и при последното заминаване на фронта. Разбира се, при наличността на консерви молебенът става излишен. В обратния случай молебенът замества консервите.

И така, вместо консерви с гулаш отнякъде изникна оберфелдкуратът Ибъл, който с един куршум уби три заека. С един молебен той изпрати на фронта три батальона: двата благослови за сръбския, третия — за руския фронт.

Той държа пламенна реч. Личеше си, че специално за случая се е ползувал от военните календари. Речта му беше толкова прочувствена, че когато наближиха Мошон422, Швейк, разположил се в импровизираната канцелария на Ванек, отново се сети за нея и се обърна към фелдфебела:

— Ех, че царско ще бъде, когато денят превали на залез, както каза оберфелдкуратът, и слънцето със златните си лъчи потъне зад планините, а на бойното поле ще се чуват, както каза, последните въздишки на умиращите, цвиленето на падналите коне, стенанията на ранените бойци и писъците на населението, на което са подпалили стрехите над главите. Много обичам да слушам хора, които говорят идиотщини на квадрат.

Ванек кимна одобрително:

— Страшно трогателно беше.

— Хем хубаво беше, хем поучително — каза Швейк. — Запомних го много добре и като се върна след войната, ще има какво да разказвам в „При чашата“. Като ни говореше, господин фелдкуратът така хубаво се беше разкрачил, че по едно време ме хвана страх да не се подхлъзне някоя от мотовилките му и той да падне в походния олтар и да си счупи кратуната о сандъка със светите дарове. Какъв хубав пример от историята на нашата армия приведе в речта си, и то още от времето на Радецки. Представяш ли си: огънят от запалените хамбари на бойното поле се слива с червените отблясъци на залязващото слънце — просто като че ли самият той ги виждаше в момента.

Същия ден оберфелдкуратът Ибъл се намираше вече във Виена. Изправен пред нов батальон, заминаващ за фронта, той повтаряше същата трогателна история, за която говореше Швейк и която му беше харесала толкова много, че я нарече идиотщина на квадрат.

„Мили войници — кънтеше гласът на оберфелдкурат Ибъл, — представете си, значи, четирийсет и осма година. Сражението при Кустоца423 е завършило с победа. След десетчасов ожесточен бой италианският крал Алберт бива принуден да напусне полесражението и да отстъпи пред бащата на нашите воини, маршал Радецки, който в осемдесет и четвъртата година на своя живот спечели такава блестяща победа.

И ето, мили мои войници! Спира достопочтеният стар пълководец на възвишението пред превзетата Кустоца. Край него верните му военачалници. Моментът е твърде сериозен и всички са обхванати от вълнение, защото, виждате ли, войници, недалеч от маршала може да се наблюдава един воин, който се бори със смъртта. Макар и с пребити ръце и крака, раненият знаменосец Хърт чувствува върху себе си погледа на маршал Радецки. В изстиващата си десница достойният ранен знаменосец все още стиска в предсмъртен екстаз златен медал. Като обръща поглед към възвишената осанка на маршала, сърцето му трепва за последен път, в осакатеното му тяло се влива последна капка сила и умиращият с нечовешки усилия запълзява към своя маршал.

— Не се вълнувай, достойни боецо — извиква му маршалът, слиза от коня си и му протяга ръка.

— Не мога, господин маршал — казва умиращият воин, — и двете ми ръце са откъснати. Моля ви само едно. Кажете ми самата истина: пълна ли е победата?

— Пълна, друже мой — ласкаво казва фелдмаршалът, — жалко, че радостта ти е помрачена от раняването.

— Наистина, ваша светлост, с мене е свършено — глухо казва боецът, усмихвайки се приятно.

— Жаден ли си? — пита Радецки.

— Много горещо беше днес, господин маршал, над трийсет градуса.

Като чува това, Радецки взема манерката на своя адютант и я подава на умиращия. Последният пие жадно.

— Бог да ви благослови — извиква той и прави усилие да целуне ръката на своя командир.

— Откога си на служба? — пита последният.

— Повече от четирийсе години, господин маршал! При Асперн424 бях награден със златен медал. Бил съм се и при Лайпциг425, награден съм и с оръдейния кръст426, пет пъти съм раняван смъртно, но сега вече с мене наистина е свършено. Колко съм щастлив и радостен, че можах да доживея днешния ден! Какво ме интересува смъртта, щом сме спечелили тая славна победа, щом на императора е възвърната земята му!

В тоя миг, мили мои войници, откъм лагера зазвучава тържествено нашият химн «Запази ни, господи!», громко и величествено се разнасят по бойното поле звуците му. Падналият боец, който се прощава с живота, още веднъж се опитва да стане.

— Да живее Австрия — извиква въодушевено той, — да живее Австрия! Нека не спира тая чудна песен. Слава на нашия пълководец! Да живее армията!

Умиращият се навежда още веднъж над десницата на маршала, целува я, отпуща се на земята и от благородните му гърди се откъртва тиха последна въздишка. Военачалникът стои гологлав там пред трупа на един от най-достойните си бойци.

— Наистина човек би могъл да му завиди за прекрасния край — казва развълнуван маршалът и скрива лице в шепите си.“

Прочувственият си разказ оберфелдкуратът завърши със следното пожелание:

— Мили мои войници, пожелавам на всички ви да дочакате такъв прекрасен край.

Спомнил си речта на оберфелдкурата Ибъл, без да проявява каквато и да било несправедливост към него, Швейк спокойно можеше да го нарече идиот на квадрат.

После той заговори за заповедите, които им бяха прочетени, преди да се качат във влака. Едната беше подписана от Франц Йосиф, другата — от ерцхерцог Йосиф Фердинанд, командуващ източната група армии. И двете заповеди бяха по повод събитията в Дуклянския проход от 3 април 1915 година, когато два батальона от 28-и полк под звуците на полковата музика бяха преминали към русите заедно с офицерите си.

И двете заповеди им бяха прочетени с разтреперан глас и в чешки превод гласяха:

— Малко късно ни я прочетоха — обърна се Швейк към Ванек — интересно, защо ни ги четат чак сега, щом негово величество императорът е издал заповедта още на 17 април? Човек може да си помисли, че не са ни я прочели веднага поради някакви специални причини. Аз да съм на негово величество, в никакъв случай няма да търпя такива своеволия. Издал съм заповед на 17-и, значи, на 17-и трябва и да се прочете по всички батальони и свършено, каквото ще да става.

От другата страна на вагона срещу Ванек беше седнал готвачът-окултист от офицерския стол и пишеше нещо. Зад него седяха свръзката на поручик Лукаш, брадатият гигант Балоун, и телефонистът Ходоунски, прикрепен към 11-а рота. Балоун преживяше парче войнишки хляб и сащисан, обясняваше на телефониста Ходоунски, че не е крив той, задето в блъсканицата при заминаването не е могъл да се качи в щабния вагон при поручика си.

Ходоунски го плашеше, че това не е шега и че работата му мирише на куршум.

— Хай да му се не види макар, няма ли да има край тоя тормоз? — вайкаше се Балоун. — Малко ли ми беше на маневрите при Ботице? Вървим ние тогава, вървим гладни и жадни и затова, щом видях батальонния адютант, веднага му извиках: „Дайте ни вода и хляб!“ Той обърна коня си срещу мене и каза, че ако това се случело през време на война, незабавно щял да ме извади от строя и да заповяда да ме разстрелят, но сега щял да заповяда само да ме затворят в гарнизонния затвор. Ама на мене тогава късметът ми работеше — като препусна към щаба да докладва за мене, конят му се подплаши, той падна и, слава богу, си счупи врата.

Балоун въздъхна тежко и се задави от един залък хляб. Като се посъвзе, той жално погледна двете чанти на поручик Лукаш, които му бяха поверени да ги пази.

— Добре ги снабдиха господа офицерите — каза той унило, — консерви с пастет и унгарски салам. Ех, да ми паднеше само едно парченце!

Той така жално гледаше чантите на своя поручик, сякаш беше някакво изоставено от всички, гладно като вълк кученце, което, седнало на задните си крака пред вратата на колбасницата, жадно вдъхва парата от топлите кренвирши.

— Няма да е лошо — каза Ходоунски — да ни посрещнат някъде с вкусен обед. Ехеее, в началото на войната, когато заминавахме за Сърбия, на всяка гара така ни гощаваха, че просто преяждахме. И какво правехме. Ще изрежем парчета от най-вкусното месо на гъшите кълки и ще играем с тях „овчинец“ върху шоколадени таблетки. В Осйек — Хърватско — двама господа ветерани донесоха във вагона голяма тава печен заек, но ние вече не можехме да се сдържим и взехме, че обърнахме всичко върху главите им. По която и линия да пътувахме, все повръщахме от вагоните. Подофицерът Матейка в нашия вагон така се беше напраскал, че трябваше да вземем една дъска, да я сложим напреки върху корема му и да подскачаме по нея, също както когато газят джибри — едва тогава му поолекна и той почна да бълва и от устата, и отпред, и отзад. Когато минавахме през Унгария, на всяка гара ни подхвърляха печени кокошки във вагоните. Ние им ядяхме само мозъците. В Капошфалва427 унгарците ни хвърляха във вагоните големи късове печени прасета. Един приятел така го удариха по кратуната с една свинска глава, че той смъкна поясока си и гони дарителя чак до трети коловоз. Затова пък в Босна и вода не ни даваха да пием. Но за там, макар и да беше забранено, ние се бяхме запасили с различни ракии — колкото ти душа иска — и цели реки от вино се лееха. Спомням си, че на една гара някакви госпожи и госпожички се опитаха да ни почетат с бира, а ние взехме, че им се изпикахме в халбите с бирата и те офейкаха от вагона!

През време на пътуването всички бяхме като замаяни, когато играехме на карти, просто не можех да различавам фантето от попа. И тъкмо когато най не очаквахме, изведнъж се даде команда, дори играта не можахме да си доиграем, всички трябваше да слезем от вагоните. Някакъв там подофицер, не си спомням как се казвате, се беше разкряскал на своите войници да пеят: „Und die Serben müssen schen, dass wir Österreiher Sieger sind“428. Но някой го ритна изотзад и той се преметна върху релсите. След това се развикаха да построим пушките си на пирамиди. Влакът пък веднага се обърна и отпердаши празен и както се случва в такава бъркотия, замъкна и продоволствието ни за два дни. В този момент на разстояние колкото оттук до ония дървета започнаха да се пръскат снаряди. От другия край довтаса дружинният и свика всички на съвещание. След това дойде поручик Мацек — чех като всички нас, дръвникът му с дръвник, ама говори само на немски! — и прежълтял като восък, ни казва, че с влака няма да можем да продължим по-нататък, защото линията била вдигната във въздуха, през нощта сърбите преминали реката и сега се намирали на левия фланг. Били все още далече от нас. Ние сме щели да получим подкрепления и да ги разпердушиним. И никой, казва, да не се предава в плен, ако се забърка някоя каша, защото сърбите режели ушите и носовете на пленниците и им вадели очите. А това, че недалеч от нас се пръскали снаряди, било дребна работа, не заслужавало да му се обръща внимание. Нашата артилерия, казва, прави престрелка. Изведнъж някъде отвъд билото се зачу „та-та-та-та-та-та-та“. Нашите прострелвали картечниците, обясни ни той. След това пък отляво чухме канонада, такова нещо чувахме за пръв път и веднага се намерихме по корем на земята, над нас прехвръкнаха няколко снаряда и запалиха гарата, от дясната ни страна засъскаха куршумчета, някъде отдалече долиташе залпова стрелба и трещенето на отделни пушечни гърмежи. Поручик Мацек изкомандува да разтурим пирамидите и да напълним пушките си. Дежурният се приближи до него и му обърна внимание, че това е невъзможно, защото не разполагаме с никакви муниции. „Нима поручик Мацек не знае — учуди се дежурният офицер, — че муниции трябваше да се раздават на следващия етап пред позициите? Пред нас нали пътуваше влак с муниции? Той обаче вероятно е попаднал вече в сръбски ръце.“ Поручик Мацек стоя известно време като пън, след това, без сам да знае защо, изкомандува: „Тури ножа!“, само ей така, от отчаяние, за да се намираме на работа. След това сума време стояхме така в пълна бойна готовност, после пък изведнъж се втурнахме да залягаме по траверсите, защото се появи някакъв самолет и всички началства се развикаха. „Закрий се! Закрий се!“ Малко по-късно се оказа, че самолетът е наш, но каква полза, артилерията го беше ударила вече. И така, изправихме се ние, стоим си по местата и никой не се сеща да ни даде „свободно!“. От едната страна, гледаме, към нас препуска кавалерист и още отдалече крещи: „Къде е батальонният командир?“ батальонният излезе насреща му, оня му предаде някакъв лист хартия и веднага препусна надясно, батальонният тръгна към нас и както вървеше, зачете листа. Изведнъж той като че ли полудя, извади сабята си и с всички сили се втурна към нас. „Оттегляй се назад! Оттегляй се назад! — ревеше той на офицерите. — Посока оврага, в колона по един!“ И в тоя момент стана, каквото имаше да става. Сърбите, сякаш само това бяха чакали, започнаха да ни пердашат от всички страни. Отляво имаше нива с царевица — сякаш беше пълна с дяволи. Ние пълзяхме към оврага, раниците си бяхме зарязали по онези проклети траверси. Един куршум долетя отстрани и улучи поручик Мацек в главата, гък не можа да каже човекът. Докато стигнем оврага, маса хора паднаха убити и ранени. Оставихме ги там и продължихме да бягаме чак до вечерта. Нашите, които бяха минали преди нас, бяха просто омели тоя край. Можахме да видим само един разграбен обоз. Хеле успяхме пай-сетне да се домъкнем до една гора и там вече се получи ново нареждане — да се качим във влака и да се отправим назад към щаба. Ние, разбира се, не можахме да изпълним тая заповед, защото целият щаб бе пленен предния ден, научихме това едва на сутринта. И така останахме един вид сирачета, никой не искаше да се занимава с нас и само от немай-къде ни придадоха към 73-и полк, за да се оттеглим с него. Не ще и дума, ние сторихме това с най-голямо удоволствие, преди туй обаче трябваше да трамбоваме пешком почти цял ден, докато намерим въпросния 73-и полк. След това…

Но никой вече не го слушаше, защото Швейк и Ванек бяха започнали да играят безкраен мариаш429, готвачът-окултист от офицерския стол продължаваше да пише обширно писмо до жена си, която през време на отсъствието му беше започнала да издава ново теософско списание, Балоун дремеше на пейката. Нямаше какво да се прави, на телефониста Ходоунски не му оставаше нищо друго, освен да повтори:

— Да, никога няма да го забравя…

Стана и отиде да кибичи до картоиграчите.

— Поне да ми беше запалил лулата — обърна се Швейк приятелски към Ходоунски, — щом си рекъл да ставаш кибик. Мариашът е нещо по-сериозно от цялата ви война и от дяволското ви приключение на сръбската граница. Ех, че съм идиот, иде ми да се напляскам. Не можах ли да почакам още малко с попа, ето че ми дойде момчето. Истинско говедо съм.

През това време готвачът-окултист завърши писмото си и започна да го препрочита, доволен очевидно от начина, по който беше спазил нормите на военната цензура.

„Мила жено!

Когато получиш тия редове, аз ще се намирам вече от няколко дни във влака, защото заминаваме за фронта. Не се радвам особено, тъй като във влака човек е принуден да бездействува и не може да се чувствува полезен, в нашия офицерски стол сега не се готви, храната се получава на определени гари. Много ми се искаше през време на пътуването ни през Унгария да сготвя на господа офицерите сегедински гулаш, но не ми провървя. Може би като пристигнем в Галиция, ще ми се отдаде възможност да сготвя шоуле, истинско галицийско, гъска, задушена с булгур или ориз. Повярвай ми, скъпа Хеленке, аз наистина се старая да подсладя грижите и труда на господа офицерите. От полка ме преместиха в бойния батальон — това винаги е било най-съкровената ми мечта, — за да мога по тоя начин, макар и с оскъдни средства, да приведа в най-добър ред офицерската походна кухня. Помниш ли, скъпа Хеленке, когато заминавах за полка, ти ми пожела да попадна на добри началници. Пожеланието ти се изпълни и аз не само че не мога да се оплача, но, напротив, трябва да кажа, че всички господа офицери са наши истински приятели и особено към мене те се отнасят просто бащински. В най-скоро време ще ти съобщя номера на поделението, за да можеш да ми пишеш…“

Писмото на Ходоунски беше рожба на обстоятелствата. Готвачът-окултист го написа, след като скъса окончателно отношенията си с полковник Шрьодер. Последният винаги го беше покровителствувал, но, не щеш ли, на прощалната вечеря с офицерите от батальона, който заминаваше на фронта, по една нещастна случайност за него не бе достигнала порция роле от телешки бъбрек. Тогава полковник Шрьодер го изпрати на фронта заедно със заминаващия батальон и повери полковата кухня в ръцете на някакъв нещастник, учител от института за слепи в Кларов.

Готвачът-окултист хвърли последен бегъл поглед върху написаното. То му се струваше твърде дипломатично. У него въпреки всичко съществуваше надеждата да се задържи поне малко настрана от бойната линия. Каквото и да разправяха някои, но според него все пак и на фронта има възможности за кръшкане.

Още като цивилен, редактор и собственик на окултистко списание за задгробни науки, той беше написал голям трактат, в който развиваше тезата, че никой не бива да се бои от смъртта, и трактат за преселението на душите.

Сега и той отиде да кибичи над Швейк и Ванек. Между двамата играчи в момента не съществуваше никаква разлика в чиновете. Те не играеха вече сами. Към тях се беше присъединил Ходоунски.

Свръзката Швейк най-просташки ругаеше фелдфебела Ванек:

— Ако мога да ви разбера, на! Как можете да играете така идиотски? Та не виждате ли, че той играе „без“. Аз нямам никакво каро, а пък вие не подавате осморка и като най-тъпо говедо му хвърляте момче спатия и той, идиотът му с идиот, разбира се, спечели.

— Какво сте се разциврили заради една загубена карта? — възпитано му отговори фелдфебелът. — Сам вие играете като идиот. Да не взема да изсмуча от пръстите си осморка каро, като нямам изобщо никакво каро, а само пики и спатии, разбирате ли бе, простак с простак?

— Брей, че умник, а защо не играхте коз? — каза Швейк с усмивка. — Същото се случи веднъж долу в пивницата „У Валешови“. И там един такъв мухльо имаше коз, но не го игра, ами подхвърляше само най-слабите си карти и даваше възможност на всекиго да се качва над него. А пък какви карти имаше! От всички бои най-силните. Да не мислите, че имам някакъв интерес да играете коз, аз и тогава нямах никакъв интерес, пък и останалите играчи също. Както беше тръгнало, щяхме да се разсипем да му плащаме. Най-после аз му казах:

— Господин Херолд, бъдете така любезен, играйте коз и недейте става идиот.

А той взе, че ми се сопна — можел да играе, каквото си иска, да не сме знаели много, защото той бил с висше образование. Но това му излезе малко скъпичко. Кръчмарят беше наш познат, келнерката ни беше много близка, даже нещо повече, и затова можахме да обясним на постовия стражар, че всичко е в абсолютен ред. Първо на първо, обяснихме му ние, от страна на въпросния господин е истинско безобразие да нарушава нощната тишина с викане „помощ“. Какво от това, че се е подхлъзнал на заледения тротоар пред кръчмата и си е разбил носа? Ние и с пръстче не сме го докоснали. Той играеше с иле, казахме ние, и когато разбрахме тая работа, така бърже офейка, че се е пльоснал на тротоара. Кръчмарят и келнерката ни подкрепиха и потвърдиха, че ние наистина сме се държали с него дори прекалено джентлеменски. Той аслъ друго и не заслужаваше. От седем часа вечерта до полунощ беше си поръчал само една бира и една сода, правеше се на не знам какъв си господин, защото бил професор, а пък от карти разбираше колкото свиня от кладенчова вода. Кой ще раздава сега?

— Хайде да играем кауфцвик430 — предложи готвачът-окултист, — залагам десетак.

— Я по-добре ни разкажете — обърна се към него фелдфебелът Ванек — за преселението на душите, онова, дето го обяснявахте на госпожата в лавката, когато си разбихте носа.

— За това, преселението на душите де, и аз съм чувал — обади се Швейк. — И аз преди години бях намислил да се — както се казва с извинение, — да се самообразовам, та да не изостана, и бях започнал да ходя в читалнята на Промишленото дружество в Прага431. Ама понеже бях целият окъсан и на задника ми се бяха ококорили две дупки, не можах да се самообразовам, защото не ме пуснаха да вляза и ме изведоха навън. Помислиха, че съм дошъл да крада балтони. Като видях каква е работата, аз облякох празничните си дрехи и отидох веднъж в музейната библиотека432. Заедно с моя приятел си взехме една книжка за това де, преселението на душите, и там прочетохме, че един индийски император след смъртта си се превърнал на свиня, а пък когато заклали свинята, превърнал се на маймуна, от маймуна станал на язовец, от язовец на министър. По-късно, като служих войник, аз се убедих, че трябва да има нещо вярно в това, защото в казармата всеки, който имаше поне една нашивка, наричаше войниците или „морски свинчета“, или изобщо им лепваше някакво животинско име, от което можеше да се предполага, че преди хиляди години тия обикновени войници са били прочути военачалници. Но през време на война такова преселение на душите е извънредно глупава работа. Дявол знае през колко превращения трябва да мине човек, докато стане, примерно казано, телефонист, готвач или обикновена пехотинка и изведнъж един прекрасен ден някоя бомба го разкъса и душата му влезе в някой артилерийски кон. След това друг снаряд застига батареята, когато тя се изнася на някоя кота, и убие коня, в който се е преселила душата на покойника. Душата, разбира се, веднага се преселва в някоя крава от обоза, която скоро става на гулаш за войската, от кравата, да речем, душата веднага се прехвърля в някой телефонист, от телефониста…

— Интересно — каза телефонистът Ходоунски, явно обиден, — защо тъкмо аз трябва да служа за прицел на тия глупави вицове?

— Да не забравя, оня Ходоунски, дето има частно детективско бюро и дето окото му е като светата троица433, не ви ли е роднина? — невинно попита Швейк. — Много са ми симпатични частните детективи. На времето служих в казармата с един частен детектив, на име Щендлер. Главата му беше толкова пипонеста, че когато го видеше фелдфебелът, казваше, че през дванайсетгодишната си военна служба е срещал много пипонести глави, но че такъв пипон не му се е и присънвал дори. „Виж какво, Щендлер — казваше му той всякога, — ако нямаше маневри тая година, вашият пипон даже и за казармата не би бил подходящ, но така поне, ако се озовем в някоя местност, където няма да има други ориентири, артилеристите ще могат да си правят пристрелките по вашата глава.“

Много се напати той от него. Понякога през време на поход фелдфебелът ще вземе да го изпрати на петстотин крачки пред нас след това ще изкомандува: „Посока пипонестата глава!“ Но изобщо и като частен детектив тоя господин Щендлер бил голям Марко Тотев. Често ни разправяше в лавката в какви неприятни положения изпадал. Възлагали му такива задачи примерно: да открие дали съпругата на някой клиент, който идвал при тях в бюрото с увиснал нос и със съвсем отчаян вид, не се е сдушила с някого и ако не се е сдушила, с кого, къде и как се е сдушила. Или обратното: някоя ревнива женска, да кажем, иска да разбере с коя се мъкне мъжът ѝ, та да може още по-успешно да му трие в къщи сол на главата. Щендлер беше възпитан човек, служеше си с подбрани изрази, когато говореше за накърняване на съпружеската вярност, и едва ли не се разплакваше, когато ни съобщаваше, че всички искали да спипат жертвата — съответно нея или него — на местопрестъплението. И виж, интересно нещо, друг на негово място може би би се зарадвал, като намери двойката на местопрестъплението — очите му просто ще изскокнат от гледане, но и тоя господин Щендлер, дето ви разправям, винаги му прилошавало в такива случаи. Той се изразяваше много интелигентно, когато ни уверяваше, че дори не можел да гледа тоя мръсен разврат. А когато ни разказваше за най-различните положения, в които заварвал двойките, на нас ни потичаха лигите, също като на куче, когато някой му покаже варена шунка. Ако пък се случехме в ареста, той винаги ни ги рисуваше. „Така — казва — видях еди-коя си госпожа с еди-кой си господин…“ И адресите им казваше. И през цялото време беше един такъв тъжен, тъжен…

„Колко плесника — казваше той — съм изял и от двете страни. Но това никога не ме е измъчвало толкова, колкото фактът, че вземам подкупи. За един такъв подкуп няма да забравя, докато съм жив. Той гол и тя гола. В хотела, и не се заключили, идиотите! Не се побрали на дивана, защото и двамата бяха дебели, и затова взели да се въргалят по килима като котета. А пък килимът беше целият протрит, прашен и по него се търкаляха фасове. Когато влязох, и двамата се изправиха, той застана насреща ми, като използува ръката си вместо смокинов лист. А тя се обърна гърбом към мене, по кожата ѝ се беше отпечатал цял мотив от килима, а пък точно на гръбнака ѝ се беше лепнал един цигарен фас.

«Извинете — казвам, — господин Земек, аз съм частният детектив Щендлер от бюрото на Ходоунски и по молба на вашата госпожа съпруга съм натоварен да ви заваря на местопрестъплението. Тази дума тук, с която поддържате незаконни връзки, е госпожа Гротова.»

Никога през живота си не съм виждал толкова спокоен гражданин.

«Позволете — каза той, сякаш това се разбираше от само себе си — да се облека. Виновна за всичко това е само моята съпруга, която със своята неоснователна ревност ме тласна към тази непозволена връзка, да, съпругата ми, която, подтиквана от неоснователни съмнения, обижда съпруга си с разни подмятания и долно недоверие. При положение обаче, че позорът вече не може да се укрие…

Къде са долните ми гащи?» — попита спокойно той, като прекъсна обясненията си. «На леглото.»

И докато намъкваше долните си гащи, той продължи да ми обяснява:

«Ако позорът вече не може да се укрива по-нататък, тогава не остава нищо друго, освен да се каже: „Развод.“ Но с това петното на позора няма да се прикрие. Изобщо разводът е нещо твърде сериозно — продължи той, като се обличаше, — най-добре е съпругата да се въоръжи с търпение и да не дава повод за публични скандали. Впрочем постъпете както искате, аз ще ви оставя насаме с милостивата госпожа.»

Госпожа Гротова през това време се беше сгушила в леглото, господин Земек ми подаде ръка и си излезе.“

Аз не помня вече — продължи Швейк — с подробности разказа на Щендлер, какво е говорил той след излизането на господин Земек, защото той се забавлявал твърде интелигентно с легналата госпожа; казал ѝ, че съпружеският живот не е установен, за да доведе всекиго от нас чисто и просто до щастие, и че е дълг на всекиго от нас в съпружеския живот да обуздава долните си страсти и да пречиства и одухотворява телесната си природа.

„През същото време — разправяше господин Щендлер — аз започнах неусетно да се разсъбличам и накрая, тъкмо когато бях съвсем гол и бях побеснял като жребец през брачния период, тъкмо в тоя момент в стаята влезе моят добър познат Стах, също частен детектив, който работеше при конкуренцията, в бюрото на господин Щерн (към тях пък се обърнал за помощ господин Грот, който подозирал жена си, че има някакво познанство), и ни повече, ни по-малко каза следното:

«Аха, господин Щендлер, хванат на местопрестъплението с госпожа Гротова, поздравявам ви!»

Затвори тихичко вратата и си излезе.

«Сега вече всичко ми е все едно — каза госпожа Гротова, — няма нужда да бързате с обличането, до мене има достатъчно място.»

«Именно за мястото ми става дума, милостива госпожо — казах аз и не знам какво още ѝ наговорих, помня само, че споменах нещо за възпитанието на децата, които страдат при семейни недоразумения.»“

След това той ни каза с каква бързина се облякъл и как драснал навън, как решил незабавно да съобщи за случилото си на шефа си, господин Ходоунски. По пътя обаче той се отбил на едно място да вземе газ и докато пристигне, работата му била вече съвсем спукана. През това време господин Щерн вече успял да изпрати Стах при господин Ходоунски, за да му нанесе удар, като го попита що за служители държи той в частното си детективско бюро. Ходоунски пък не могъл да измисли нищо по-умно, ами изпратил да повикат съпругата на господин Щендлер, та тя сама да се разправи с него — що за безобразие: изпратят някъде мъжа ѝ по служба, а пък конкуренцията го сгащва там на местопрестъплението.

„Оттогава — повтаряше господин Щендлер, когато се отвореше дума за това — главата ми стана още по шилеста.“

— Значи, ще играем на пет-десет, нали?

Започнаха да играят.

Влакът спря на гара Мошон. Беше се мръкнало и излизането от вагоните беше забранено.

Когато влакът потегли отново, от един вагон се зачу силен глас, който сякаш искаше да надвика громола на движещия се влак. Един войник от Кашперските планини, изпаднал в религиозен екстаз, беше започнал да възпява със страхотен рев тихата нощ, която се спускаше над унгарската равина:

— Halt Maut, du Elender!435 — прекъсна някой сантименталния певец и той млъкна.

Просто го смъкнаха от прозореца.

Но прилежните ръце не почиваха до самата сутрин. Също както навсякъде във влака на свещи, така и тук при светлината на малка газена лампа, окачена на стената, продължаваха да играят чапари436 и винаги, когато някой загазеше при раздаването, Швейк заявяваше, че това е най-справедливата игра, защото всеки можел да сменява толкова карти, колкото си иска.

— При кауфцвика — твърдеше Швейк — сменяш само асо и седморка, но след това да можеш да се откажеш. Няма нужда да сменяваш останалите карти. Това вече го вършиш на свой риск.

— Хайде да изкараме едно здравенце437 — предложи Ванек и предложението му бе посрещнато с всеобщо одобрение.

— Червената седморка — заяви Швейк, като откри картите си. — Всеки по петак, залагаш по четири. Давайте, да си отиграем.

По лицата на всички се беше изписало такова задоволство, като че ли изобщо нямаше никаква война и те не се намираха във влака, който ги откарваше към позициите, за да участвуват в големи кървави сражения и кланета, а в някое от пражките кафенета около игралната маса.

— Ей, и през ум не ми минаваше — каза Швейк след една от партиите, — че тъкмо когато го бях загазил и с двата крака и трябваше да сменя и четирите си карти, ще получа накрая асо. Какво представлявате вие с вашия цар438? Вземам ви царя и туйто.

И докато те тук биеха „царете“ с аса, далече на фронта царете се биеха помежду си посредством своите поданици.

В щабния вагон, където се бяха разположили офицерите от батальона, от самото начало на пътуването се беше установила странна тишина. Повечето от офицерите се бяха вдълбочили в едно малко книжле с платнена подвързия и надпис „Die Sünden der Väter. Novelle von Ludwig Ganghofer“439 и всички едновременно четяха най-съсредоточено страница 161. Капитан Загнер, батальонният командир, беше застанал до прозореца със същата книжка в ръка, разтворена също на страница 161.

Той се взираше в пейзажа наоколо и се чудеше как да обясни на всички, и то по най-достъпен начин, какво да правят с тая книжка. Това беше най-строго поверително.

В същото време офицерите си мислеха, че полковник Шрьодер вече сто на сто се е побъркал. Той наистина отдавна си беше налудничав човек, но все пак никой не беше очаквал, че това ще го сполети така изведнъж. Преди заминаването на влака той ги извика на последно „съвещание“, на което им съобщи, че на всекиго от тях се пада по един екземпляр от „Греховете на бащите“ от Лудвиг Гангхофер. По негово нареждане книжките били доставени вече в батальонната канцелария.

— Господа — беше казал той със страхотно тайнствено изражение, — недейте забравя никога страница 161!

Задълбочени в четене на тази страница, те по никакъв начин не можеха да разберат в какво се състои работата. На тази страница се говореше как някоя си Марта се приближава към някакво писалище и изважда от него някаква роля от пиеса. При това тя разсъждава на висок глас, че публиката трябва да съчувствува на героя на пиесата. След това на същата страница се появява някой си Алберт, който непрекъснато се стреми да говори с шеговит тон, което без връзка с останалия контекст правеше впечатление на такава идиотщина, че поручик Лукаш прехапа от яд върха на цигарата си.

„Побъркал се е дядката — мислеха си всички, — свършено е с него. Сега вече ще го преместят в министерството на войната.“

След като подреди всичко в главата си, капитан Загнер се приповдигна от прозореца. Не притежаваше особен педагогически талант и затова се забави толкова, докато състави на ум плана на лекцията си за значението на страница 161.

Обясненията си той започна с обръщението „Meine Herren“440, както ги назоваваше и дядката-полковник, макар че малко по-рано, преди да се качат във влака, се беше обърнал към тях с думата „Kamaraden“441.

— Also, meine Herren442 — и той съобщи, че снощи получил изчерпателни инструкции от полковника относно страница сто шейсет и първа от „Греховете на бащите“ на Лудвиг Гангхофер.

— Also, meine Herren — продължи той тържествено, — касае се за строго поверителна информация относно новата система за шифроване на телеграми, предназначени за фронта.

Фелдфебел-школникът Биглер извади бележник и молив и с особено усърдие каза:

— Слушам, господин капитан.

Всички изгледаха тоя глупак, чието усърдие в Школата за запасни офицери на времето граничеше с идиотизъм. Той беше доброволец и още при първия удобен случай, когато началникът на Школата за запасни офицери поиска да се запознае с домашната обстановка на възпитаниците си, се постара да му обясни, че неговите прадеди са се пишели първоначално Бюглер фон Лойтхолд и че на герба им било изобразено крило от щъркел и рибя опашка.

От това време му остана прозвището „Щъркеловото крило с рибя опашка“ и той жестоко беше преследван от другарите си, на които веднага стана несимпатичен, защото поведението му никак не съответствуваше на почтеното занятие на баща му, който въртеше търговия със заешки кожи. Тоя ентусиазиран романтик не успя да промени отношението на своите другари към себе си, въпреки че полагаше честни усилия да нагълта цялата военна наука, въпреки че се отличаваше с прилежание и със знание не само на всичко, което беше длъжен да усвои, но и на още много други неща, тъй като не преставаше да тъпче главата си, изучавайки различни съчинения по военното изкуство и по история на военното дело. При всеки удобен случай той започваше разговор на подобни теми и постоянствуваше в това направление, докато не го туреха на място и не го смачкваха. При това той се смяташе за равен на редовните офицери.

— Господин фелдфебел — каза капитан Загнер, — преди да ви разреша да говорите, мълчете, защото никой за нищо не ви е питал. Впрочем вие сте фамозно умен боец. Съобщавам ви строго поверителна информация, а вие записвате всичко в бележника си. В случай, че си загубите бележника, очаква ви военен съд.

Фелдфебел-школникът Биглер се отличаваше на всичкото отгоре и с лошата привичка упорито да убеждава всекиго в своята правота.

— Господин капитан, разрешете да доложа — отговори той, — дори евентуално и да загубя бележника си, никой няма да бъде в състояние да разчете записаното, защото моите сигли не могат да бъдат разчетени от другиго. Служа си със стенография английска система.

Всички го изгледаха с презрение; капитан Загнер махна с ръка и продължи лекцията си:

— Аз споменах вече за новия начин за шифровка на телеграми на фронта и ако евентуално не ви е било понятно защо ви бе препоръчана именно страница сто шейсет и първа от повестта „Греховете на бащите“ от Лудвиг Гангхофер, трябва да ви кажа, господа, че тя именно представлява ключът на новия шифър, установен въз основа на едно последно нареждане на щаба на армията, към която сме придадени. Както ви е известно, съществуват много методи за шифроване на важни съобщения на фронта. Най-новият, с който ще си служим и ние, представя цифров допълващ метод. С това автоматически стават невалидни получените миналата седмица от щаба на полка шифри и указания за използуването им.

— Erzherzogs Albrechtsystem443 — измърмори усърдният фелдфебел-школник Биглер, — 8922=R, базирана на метода Гронфелд.

— Новата система е твърде проста — кънтеше гласът на капитана във вагона, — аз лично получих от господин полковника книгата и съответните информации.

Ако например трябва да получим следната заповед: „Auf der Kote 228, Maschinengeweherfeuer links richten“444, то в такъв случай, господа, ние ще получим следната телеграма: „Sache — mit — uns — das — wir — aufsehen — in — die — versprachen — die — Martha — dich — das — ämgstlich — dann — wir — Martha — wir — den — wir — Dank — vohl — Regiekollegium — Ende — wir — versprachen — wir — gebessert — versprachen — wirklich — denke — Idee — ganz — herrscht — Stimme — letzten“445, значи, извънредно просто, без каквито и да било излишни комбинации. От щаба по телефона до батальона, батальонът по телефона до ротата. Получил тази шифрована телеграма, командирът ще я разчете по следния начин: взема „Греховете на бащите“, отваря на страница сто шейсет и първа и на срещуположната сто и шейсета страница започва да търси думата „Sache“. Моля, господа. На страница сто и шейсета думата „Sache“. За първи път се среща като петдесет и втора от началото, следователно на срещуположната страница сто шейсет и първа той ще трябва да потърси петдесет и втората буква отгоре надолу. Обърнете внимание, че тази буква в случая е „а“. Следващата дума в телеграмата е „mit“. На страница сто и шейсета тя е седмата дума от началото и отговаря съответно на седмата буква от страница сто шейсет и първа, тоест на буквата „у“. След това идва „unz“, тоест — следвайте ме внимателно, моля ви — осемдесет и осмата дума, съответствуваща на осемдесет и осмата буква от срещулежащата сто шейсет и първа страница — а тя е „ф“, ето ви следователно разчетена първата дума „Auf“. И така продължаваме, докато разчетем цялата заповед: „На кота 228 картечният огън да се насочи наляво.“ Много остроумно, господа, просто и неподдаващо се на разшифровка без ключа, с който разполагате, а именно сто шейсет и първа страница, Лудвиг Гангхофер, „Греховете на бащите“.

Всички мълчаливо гледаха злополучните страници и някак твърде сериозно се бяха замислили. Известно време цареше тишина, но изведнъж фелдфебел-школникът Биглер извика загрижено:

— Господин капитан, разрешете да доложа, Jesus Maria! Es stimmt nicht.446

Наистина работата беше твърде загадъчна. Колкото и да се напрягаха, никой освен капитан Загнер не можа да открие на сто и шейсета страница указаните думи, а също така на отсрещната сто шейсет и първа страница, с която започваше ключът, и съответните букви.

— Meine Herren — заекна капитан Загнер, след като се убеди, че отчаяният вопъл на фелдфебел-школника Биглер е напълно оправдан, — как да си обясним това? В моя екземпляр „Греховете на бащите“ от Лудвиг Гангхофер думите ги има, а във вашите ги няма?

— Разрешете, господин капитан — обади се отново фелдфебел-школникът Биглер. — Позволявам си да ви обърна внимание, че романът на Лудвиг Гангхофер се състои от два тома. Обърнете внимание, ако обичате, на заглавната страница и ще се убедите: „Роман в два тома“. Ние имаме първия том, а вие втория — продължи усърдният офицерски кандидат Биглер, — съвсем естествено е следователно, че нашите страници сто и шейсет и сто шейсет и първа не отговарят на вашите. Ние четем тук нещо съвършено друго. Първата дума от разшифрованата телеграма трябва да бъде според вас „Auf“, а ние получаваме „Heu“447!

Сега на всички стана съвсем ясно, че фелдфебел-школникът Биглер може би не е чак толкова голям глупак.

— Аз получих втория том от щаба на бригадата — каза капитан Загнер, — очевидно касае се за някаква грешка. Господин полковникът е поръчал за вас първия том. Както изглежда — продължи той с такъв тон, като че ли всичко това беше точно установено и ясно и че той го е знаел отдавна, още преди да започне своята лекция за твърде простия начин на разшифроване, — да, както изглежда, в щаба на бригадата са направили грешка. Просто не са съобщили в полка, че става дума за втората част и резултатите са налице.

През това време фелдфебел-школникът Биглер хвърляше победоносни погледи наоколо, а подпоручик Дуб прошепна на поручик Лукаш, че Щъркеловото крило с рибята опашка здравата натрило носа на Загнер.

— Странен случай, господа — подхвана отново капитан Загнер с явното желание да продължи разговора, тъй като настъпилата тишина бе извънредно мъчителна. — В щаба на бригадата има твърде ограничени хора.

— Позволявам си да отбележа — обади се неуморимият фелдфебел-школник Биглер, който отново пожела да блесне с начетеност, — че подобни въпроси от поверително и строго поверително естество не би трябвало да бъдат съобщавани от дивизията посредством бригадните канцеларии. Всеки въпрос от най-поверителните дела на армията би могъл и би трябвало да бъде съобщаван със строго поверително окръжно само и изключително на командирите на дивизии, бригади и полкове. Известни ми са и шифровите системи, които са били използувани във войните за Сардиния448 и Савоя449, в англо-френската кампания при Севастопол450, при въстанието на боксерите в Китай451 и през време на последната Руско-японска война452. Тези системи са били предавани…

— Нас хич не ни интересува всичко това, господин фелдфебел — каза капитан Загнер с израз на пренебрежение и неудоволствие. — Ясно е едно, че системата, за която става дума и която току-що ви разясних, е не само една от най-добрите, но може да се каже направо, е непостижима. Всички отдели за контрашпионаж при вражеските щабове направо могат да си подадат оставките. Ако ще да се скъсат, пак няма да разчетат шифъра ни. Това е нещо съвършено ново. Този шифър няма прецедент.

Старателният фелдфебел-школник многозначително се изкашля.

— Позволявам си — каза той — да ви обърна внимание, господин капитан, върху книгата на Керикхоф за военните шифри. Тази книга, господа, всеки от вас може да си я поръча в издателството на „Военна енциклопедия“. Там, господин капитан, подробно е описан методът, за който ни разказахте. Откривателят му е полковник Кирхер, който по време на Наполеон Първи е служил в саксонската армия. Това е така нареченият Кирхеров словесен шифър, господин капитан. Всяка дума от телеграмата се проявява на срещуположната страница на ключа. Този метод е бил усъвършенствуван от поручик Флайснер в книгата „Handbuch der militärischen Kryptgraphie“453, която всеки може да си купи в издателството на Военната академия във Винернойщат. Ето заповядайте, господин капитан. — Офицерският кандидат бръкна в чантата си, извади книжката, за която току-що беше споменал, и продължи: — Флайснер привежда същия пример, ето заповядайте, всеки може да се убеди. Същия пример, който чухме.

Телеграма: Auf der Kote 228, Maschinengeweherfeuer links richten.

Ключ: Lidwig Ganghofer. „Die Stünden der Väter“.

И погледнете по-нататък, моля:

Шифър: Sache mit uns das wir aufsehen in die versprachen… и т.н. Абсолютно същото, което чухме преди малко.

На това вече нищо не можеше да се възрази. Тоя сополанко, Щъркеловото крило с рибята опашка, беше прав.

Някой от генералите в щаба на армията му беше намерил леснината. Изнамерил книгата на Флайснер за военните шифри и свършил работата, без много-много да си блъска главата.

През всичкото време личеше, че поручик Лукаш води борба с някакво странно, но силно душевно вълнение. Хапеше устните си, канеше се да каже нещо; накрая обаче заговори за нещо по-друго, отколкото мислеше първоначално.

— Не бива да се гледа така трагично на всичко това — каза той със странно колебание в гласа си. — През време на нашия престой в Брук над Литава бяха сменени няколко шифъра. Докато стигнем до фронта, ще получим още по-нови системи. Струва ми се обаче, че на фронта няма да имаме достатъчно време за разгадаване на такива тайнописи. Преди да разгадаем подобно шифровано съобщение, ротата, батальонът, бригадата отдавна биха били погребани. Тия работи нямат никаква практическа стойност!

Капитан Загнер с голяма неохота кимна с глава.

— На практика — каза той, — поне доколкото мога да съдя от своя собствен опит от сръбския фронт, никой не разполага с достатъчно време за разчитане на шифрованите съобщения. Не отричам, че шифърът си има своето значение при позиционна война, когато се заровим в окопите и чакаме. Но че шифрите твърде често се менят, и това е вярно.

Капитан Загнер провеждаше отстъпление по целия фронт.

— За това, че днес нашите щабове по фронтовете все по-малко си служат с шифъра, в твърде голяма степен носят вина и нашите военни телефони, които са твърде несъвършени и не са в състояние да възпроизвеждат ясно, особено при оръдейна стрелба, отделните срички. Вие просто не чувате абсолютно нищо и всичко това създава излишна паника.

Той замълча.

— Паниката е най-лошото нещо, което може да ви се случи на фронта, господа — добави той пророчески и пак замълча. — След малко — каза той по-късно, като гледаше през прозореца — ще бъдем в Рааб! Господа! Тук вашите войници ще получат по 150 грама унгарски салам. Половин час почивка.

Капитан Загнер погледна маршрута.

— В 4:12 потегляме отново. В 3:58 всички да са по местата си във вагоните. Слизането от влака става по ротно. Единайсета рота и така нататък. Посока снабдителен пункт № 6. За контрол при разпределението на продуктите: фелдфебел-школникът Биглер.

Всички погледнаха фелдфебел-школника Биглер с поглед, който говореше:

„Обявява ти се война, сополанко.“

Но старателният офицерски кандидат беше извадил вече лист хартия и линия от куфарчето си, разчерта листа, разпредели го по роти и запита ротните командири за числения състав на ротите им. Никой от тях обаче не беше в състояние да му отговори по памет. Те можаха да съобщят исканите от Биглер цифри само след като погледнаха в нечетливо изписаните си бележници.

През това време капитан Загнер от отчаяние започна да чете злополучната книга „Греховете на бащите“, а когато най-сетне влакът спря на гарата в Рааб, той я затвори шумно и забеляза:

— Тоя Лудвиг Гангхофер не пише лошо.

Поручик Лукаш пръв изскочи от щабния вагон и се отправи към вагона, в който беше Швейк.

Швейк и останалите отдавна бяха престанали да играят на карти. Свръзката на поручик Лукаш Балоун беше толкова огладнял, че започна да се бунтува против началствата и да твърди, че господа офицерите непрекъснато се тъпчели. Сега било по-лошо, отколкото по време на ангарията. По-рано войниците не ги третирали така. Както казвал дядо му, офицерите през време на войната в шейсет и шеста година454 делили братски кокошките и хляба със своите войници. Оплакванията му не спираха и затова накрая Швейк намери за необходимо да похвали военните от сегашната война.

— Че ти — каза му той любезно, когато пристигнаха в Рааб — си имал много млад дядо, щом като помни само войната от шейсет и шеста година. Аз познавам един Роновски — дядо му служил в Италия още през време на ангарията. Изслужил си той дванадесетте години военна служба и се върнал в къщи подофицер. И понеже нямал работа, баща му го взел да му помага. Веднъж отишли да карат ангария пънове, а пък един пън, както ни разказваше тоя дядо, който помагал на баща си, бил същински малак. Просто не могли да го помръднат. Тогава той казал:

— Я да го оставим тук, пущината, кой ще ти го мъкне?

А пък горският, като чул това, се развикал, даже вдигнал тоягата си да ги накара да натоварят пъна. Но дядото на нашия Роновски му казал:

— Защо се пенявиш бе, младок с младок, не виждаш ли, че съм стар изслужил войник! — И нищо повече.

След една седмица обаче получил повиквателна и трябвало отново да замине за Италия. Там останал още десет години. Писал на домашните си, че като се върне, ще тропне горския със секирата по главата. За щастие горският умрял.

В този момент на вратата на вагона застана поручик Лукаш.

— Швейк, елате тук — каза той, — оставете тия глупости и по-добре елате да ми обясните нещо.

— С удоволствие… Слушам, господин поручик.

Поручик Лукаш поведе Швейк пред себе си и погледът, с който го следеше, беше твърде подозрителен.

През време на лекцията на капитан Загнер, завършила така злополучно, поручик Лукаш стигна до една истинска детективска комбинация, за каквато не бяха необходими кой знае какви способности: той просто си спомни, че един ден преди заминаването им Швейк му беше рапортувал:

— Господин поручик, в щаба на батальона има някакви книжки за господа поручиците. Занесох ги там от полковия щаб.

Ето защо, когато преминаха втория коловоз и се скриха зад изстиналия локомотив, който вече цяла седмица чакаше някакъв влак с муниции, поручик Лукаш без каквито и да било заобикалки запита Швейк:

— Швейк, каква беше оная работа с книжките?

— Тя тази история, господин поручик, е много дълга, а вие винаги се нервирате, когато ви разказвам всичко с най-големи подробности. Спомняте ли си например как поискахте да ме напляскате, когато скъсах писмото относно военния заем и ви разказах, че съм чел в една книга как по-рано, през време на война, хората трябвало да плащат данък и върху прозорците, за всеки прозорец по двайсетак, за всяка гъска също по толкова …

— Така никога няма да свършим, Швейк — каза поручик Лукаш с желание да продължи разпита. При това той беше решил да запази в пълна тайна „най-строго поверителното“, за да не вземе Швейк да направи пак някое безобразие. — Познавате ли Гангхофер?

— Той какво работи? — попита Швейк заинтригуван.

— Той е немски писател, идиот с идиот — отговори поручик Лукаш.

— Честна дума, господин поручик — каза Швейк с израз на мъченик, — не познавам лично нито един немски писател. Познавах лично само един чешки писател, казваше се Хаек Ладислав от Домажлице. Той беше редактор на „Светът на животните“ и веднъж му продадох едно кутре за чистокръвен шпиц. Много забавен беше тоя господин и много добър. Ходеше най-редовно в една пивница и там винаги ни четеше разказите си. А те, едни тъжни такива, та всички си умирахме от смях, само той се разплакваше накрая, плащаше за всички в кръчмата и ни караше да му пеем: „Пустата му порта Домажлицка, шарена порта, още писана, този, който я беше изписал, хубави моми беше той либил… Но него вече го няма тука, почива той отдавна в гроба…“

— Разберете, че не се намирате в театър, разревали сте се като оперен певец, Швейк! — изплашено го прекъсна поручик Лукаш, когато Швейк изпя и последния стих: „Но него вече го няма тука, почива той отдавна в гроба.“ — Не ви питам за това. Исках да разбера само дали не сте забелязали, че книжките, за които сам вие ми бяхте споменали, са от Гангхофер. И така, какво стана с тези книжки? — избухна той сърдито.

— Ония, дето ги донесох от полковия щаб в батальона ли? — попита Швейк. — Те наистина бяха съчинени от тоя, дето ме питате дали го познавам, господин поручик. Тогава аз получих телефонограма направо от полковия щаб. Тя, господин поручик, работата беше такава, искаха да изпратят книжките в щаба на батальона, а там всички се бяха изпарили барабар с дежурния, защото трябваше да идат в лавката, нали знаете, такъв е обичаят, когато се заминава за фронта, никой не е сигурен дали ще му се случи друг път да влезе в лавка. Та те, господин поручик, бяха там и здравата се бяха запили, а ония оттатък не можеха да намерят никого по телефона, също и от другите роти. Вие нали ми бяхте заповядали тогава да стоя временно като свръзка на телефона, докато изпратят телефониста Ходоунски, и аз седя и чакам, докато най-сетне дойде и моят ред. От щаба на полка започнаха да псуват, никъде никого не могли да намерят, а имало телефонограма, че в щаба били получени някакви книжки за офицерите от батальона. Трябвало да се вземат и донесат в щаба на батальона. И аз, господин поручик, като зная, че през време на война трябва да се действува бързо, съобщих в щаба на полка, че аз сам ще ида да ги получа и ще ги занеса в батальонния щаб. Отидох аз и получих една грамадна раница, такава, че с голяма мъка я домъкнах в ротната ни канцелария. И да видите какъв глупав народ има по света, господин поручик. Фелдфебелът от полковия щаб ми вика, че съгласно телефонограмата господа офицерите в батальона вече знаели коя от книжките да си изберат, кой том де. Трябва да ви кажа, господин поручик, че книжките бяха по два тома. Първата част отделно, втората пак отделно. Никога през живота си не съм се смял толкова. Прочел съм много книги, но никога не съм почвал да чета която и да било книга от втората част. А той, фелдфебелът де, ми повтаря още веднъж:

„Ето първите части, а тук са вторите. Коя част ще четат господа офицерите, те сами си знаят.“

Аз си рекох, че всички са се изпонарязали, защото, щом ще се чете книгата отначало — такава книга например като „Греховете на бащите“, дето я донесох (знам аз немски, господин поручик, да не мислите), — то ще трябва да се започне от първата част, нали не сме евреи я, да четем наопаки. Затова ви и попитах, господин поручик, по телефона, когато се върнахте от казиното и ви съобщих за книжките, дали през войната не се е обърнал редът и дали сега книгите не се четат наопаки, най-първо вторият том, че след това първият. А вие ме нарекохте пияно говедо, толкова ли не съм знаел, че в молитвата най-напред е „отче наш“ и чак след това „амин“.

Да не ви прилоша, господин поручик? — попита Швейк със съчувствие, когато видя, че пребледнелият поручик Лукаш се хвана за стълбата, която водеше към изстиналия котел на локомотива.

По пребледнялото лице на поручика не се четеше нито следа от гняв. Напротив, по него се беше появило нещо отчаяно безнадеждно.

— По-нататък, по-нататък, Швейк, всичко вече ми е все едно, няма абсолютно никакво значение вече…

— И аз — понесе се пак надлъж по пустия коловоз мекият глас на Швейк, — както ви казвам, бях на същото мнение. Веднъж бях купил криминален роман за Рожа Шаван от Баконската гора455, но лисваше първата част, та трябваше да се досещам какво е било отначало, и знаете ли — даже и в такава кървава история не можете да минете без първата част. И затова на мене ми беше напълно ясно, че ще бъде съвсем излишно господа офицерите да започнат да четат по-напред втората част, че след това първата… Представете си колко глупаво щеше да излезе, ако бях предал в батальона това, което ми бяха казали в щаба на полка, именно, че господа офицерите сами си знаели коя част да четат. То изобщо, господин поручик, тая история с книжките ми се стори страшно съмнителна и мистериозна. Аз си знам, че господа офицерите малко четат, а пък през тези неспокойни военни дни …

— Оставете идиотщините за себе си, Швейк — простена поручик Лукаш.

— Та аз, господин поручик, веднага ви попитах по телефона дали няма да искате и двете части наведнъж, но вие и тогава ми казахте същото, което ми казахте сега — да оставя тия идиотщини за себе си. „На всичкото отгоре ще вземем да мъкнем и някакви книги“ — така казахте. И тогава аз си рекох, щом вие мислите така, то и другите господа няма да са на различно мнение. По тоя въпрос питах и нашия Ванек, нали е опитен фронтовак. Той ми каза, че отначало господа офицерите си мислили, че войната е някаква комедия, и помъкнали цели библиотеки на фронта, като на курорт. Дори разни княгини и ерцхерцогини започнали да им подаряват пълни събрания на съчиненията на разни там поети, та да си ги носят на фронта. А свръзките, прегърбени под тежестта на тоя товар, си проклинали дните. Ванек разправяше, че тия книги не били годни за никаква употреба, хартията им била много хубава, плътна, не ставала за цигари, а пък в нужниците, господин поручик, с тия поезии човек можел да си протрие, с извинение, целия задник. За четене не оставало никакво време, защото непрекъснато трябвало да се бяга, и книгите се захвърляли. После се установил такъв обичай: щом чуели първите гърмежи на канонадата, свръзките веднага изхвърляли от багажа всички прочитни книжки. След всичко, което научих, господин поручик, аз поисках още веднъж да чуя вашето мнение, но когато ви попитах по телефона какво да ги правя тия книжки, вие казахте, че когато нещо се намърдвало в идиотската ми кратуна, не съм спирал, докато не ми друснели някой в зъбите. И затова, значи, господин поручик, аз занесох в батальонния щаб само първите томове на романа, а втората част оставих временно в ротната канцелария. Имах доброто намерение, след като господа офицерите прочетат първата част, да им раздам и втората, един вид както в библиотеката, но внезапно се получи съобщение, че заминаваме, както и една телефонограма по целия батальон всичко излишно да се остави в полковия склад. И тогава аз още веднъж попитах господин Ванек дали смята втората част за нещо излишно. Той ми каза, че след трагичните събития в Сърбия, Галиция и Унгария на фронта вече не се изпращат никакви прочитни книги и че само кутиите по градските улици за събиране на прочетени вестници за войниците били полезни, защото вестниците могли да се използуват за свиване на цигари от тютюн или сено в закритията. Първите части бяха раздадени в батальона и ние благополучно отнесохме вторите томове в склада.

Швейк замълча, но веднага след това добави:

— Да знаете колко различни неща има в тоя склад, господин поручик, дори и цилиндъра, с който диригентът от Будейовице дошъл в полка…

— Ще ви кажа нещо, Швейк — тежко въздъхна поручик Лукаш, — вие изобщо… като че ли не съзнавате цялото безобразие на постъпката си. Мене самия ме е гнус вече да ви наричам идиот. Вашата идиотщина е просто неокачествима. Като ви нарека „идиот“, аз все още ви наричам с твърде любезно име, имайте пред вид това. Вие извършихте нещо толкова ужасно, че дори и най-страшните престъпления, които сте извършили през времето, откакто ви познавам, са истинска ангелска музика в сравнение с това. Ех, да знаехте, Швейк, какво сте извършили… Но вие никога няма да научите… А ако някога стане дума за тия книжки, да не сте посмели да издрънкате, че аз съм ви казал нещо по телефона за втората част… Ако някога стане дума за тая история с първата и втората част, по-добре недейте ѝ обръща внимание. Вие нищо не знаете, от нищо не се интересувате, нищо не помните. Да не вземете да ме забъркате в някоя каша, вие…

Поручик Лукаш говореше с тон на човек, който е получил пристъп на треска, но веднага щом млъкна, Швейк използува това, за да попита най-невинно:

— Позволете, господин поручик, но мога ли да попитам защо не бива да науча никога за това ужасно нещо, което съм извършил? Аз, господин поручик, се осмелявам да ви попитам, за да имам пред вид друг път и да избягна подобна грешка. Нали казват, че хората се учат от грешките си. Както например оня, леярят Адамец от Данковка, който по погрешка се напи със солна киселина …

Но Швейк не можа да довърши, тъй като поручик Лукаш прекъсна неговия пример от живота с думите:

— Дръвник с дръвник! Нищо няма да ви обяснявам. Идете си във вагона и кажете на Балоун, като стигнем в Будапеща, да ми донесе в щабния вагон някоя кифла, а освен това и лебервурста, който е завит със станиол в куфарчето ми отдолу. След това кажете на Ванек, че е голямо муле. Три пъти го молих да ми даде точния състав на ротата. И днес, когато това ми потрябва, аз разполагах само със сведението от миналата седмица.

— Zum Befehl, Herr Oberleutenant456 — излая Швейк и бавно се отдалечи към вагона си.

Поручик Лукаш тръгна по линията, като си мислеше:

„Все пак трябваше да му извъртя няколко плесника, седнал съм да разговарям с него като с приятел.“

Швейк важно-важно влезе във вагона. Изпитваше уважение към самия себе си. И как да не изпитва, такива работи не се случват всеки ден я — та той никога досега не бе извършвал нещо толкова ужасно, че да не бива дори да научи какво е то.

— Господин фелдфебел — каза Швейк, след като седна на мястото си. — Господин поручик Лукаш изглежда днес в извънредно добро настроение. Помоли ме да ви предам, че сте муле, защото не сте му съобщили числения състав на ротата, макар да ви е молил три пъти за това.

— Дявол да го вземе! — ядоса се Ванек. — Ще ги насоля аз тия взводни командири. Какво съм виновен, че тия мързеливци, взводните, си вършат каквото им скимне и не ми изпращат числения състав на взводовете? Да не взема да го изсмуча от пръстите си? Ако има ред в нашата рота, пак добре! Това може да се случи само в единайсета рота. Знаех си аз, предполагах, че така ще стане. И за минута не съм се съмнявал, че у нас стават безобразия. Един ден в кухнята не достигат четири порции, друг ден пък има три порции в повече. Поне да ми съобщаваха тия разбойници дали някой не е в болница. До миналия месец водеха на отчет в списъците си някой си Никодем; и едва при требването на заплатите разбрах, че тоя Никодем умрял от скоротечна туберкулоза в будейовицката болница. А ние през цялото време продължавахме да му требваме храна и облекло. И войнишки мундир получихме за него, но един бог знае къде се е дянал. И на всичкото отгоре поручикът ще ми разправя, че съм бил муле. Ами той къде е, защо не тури ред в ротата си?

Фелдфебелът Ванек нервно се разхождаше из вагона:

— Аз да съм командир! Всичко ще трябва да върви като по часовник. На всяка пехотинка ще ѝ знам биографията. Всеки момент ще ми е ясно къде е и какво става с нея. Началствуващите лица по два пъти на ден ще ми дават сведения за числения състав. Ама какво да ги правиш взводните, като не ги бива за нищо. А най-лош от всички е взводният Зика. Все се шегува, все майтапи прави, вицове разказва. Оня ден му съобщих, че Коларжик е преместен от неговия взвод в обоза, на следващия ден той пак същия брой ми съобщава, все едно, че Коларжик продължава да се търкаля в неговия взвод. Аз разбирам, стават грешки, но когато работата се повтаря всеки ден, е, това вече на нищо не прилича. И на всичкото отгоре да разправят по мой адрес, че съм муле… Няма да си спечели така приятели господин поручикът. Ротният фелдфебел не е някакъв си там ефрейтор, та да може де кому скимне да си изтрие с него…

Балоун, който слушаше с отворена уста, произнесе вместо него хубавата дума, която Ванек не доизказа. С това той навярно искаше да вземе участие в разговора.

— Вие си гледайте работата — каза ядосаният фелдфебел.

— Слушай, Балоун — обади се Швейк, — длъжен съм да ти съобщя, че когато пристигнем в Будапеща, трябва да занесеш на господин поручика една кифла и лебервурста, който бил увит в станиол на дъното на куфарчето му.

Гигантът Балоун отпусна отчаяно дългите си ръце на шимпанзе, прегърби се и известно време остана в това положение.

— Нямам — каза той с тих и отчаян глас, забил поглед в мръсния под на вагона. — Нямам — повтаряше той несвързано, — аз мислех… Преди заминаването аз го разопаковах… Помирисах го… Да не би да се е развалил… Опитах го — извика той с толкова искрено отчаяние, че работата стана ясна на всички.

— Излапал си го с все станиола — спря се пред него фелдфебелът Ванек, доволен, че може да престане да защищава мнението си, че не е муле, както поручикът беше заръчал да му се съобщи, но че неустановеният, постоянно колебаещ се числен състав на ротата има по-дълбоки корени и че причините за това се крият в други мулета, доволен, че разговорът се прехвърли на друга тема и се върти около ненаситния Балоун, около ново трагично събитие. Ванек изпитваше огромно желание да каже на Балоун нещо неприятно в нравоучителен тон. Той обаче бе изпреварен от готвача-окултист Юрайда, който остави настрана любимата си книга — превод на староиндийските сутери Прагна-Парамита — и се обърна към смазания Балоун, прегърбил се още повече под тежестта на съдбата:

— Вие, Балоун, би трябвало да се пазите да не загубите вяра в себе си и в съдбата. Никога не бива да си приписвате това, което е заслуга на другите. И колчем се озовете пред подобен проблем като този, който сте излапали, винаги се запитвайте: „В какво отношение към мене се намира лебервурстът?“

Швейк намери за добре да допълни разсъждението на готвача-окултист с един пример от практиката:

— Ти сам ми каза, Балоун, преди известно време, че вашите ще заколят свинята и че когато пристигнем на местоназначението, щом научиш номера на поделението си, ще ти изпратят парче шунка. Сега представи си, че тая шунка се получи по военната поща в ротата и ние тук с господин фелдфебела си отрежем по едно парченце, а като видим, че е вкусна, още по парченце и така нататък, докато шунката я сполети съдбата на един мой познат — пощенския раздавач Козел. Страдаше той нещастният от костна туберкулоза и затова най-напред му отрязаха крака до глезена, след това до коляното, после бедрото и ако не беше умрял своевременно, щяха да го изрежат целия като чуплив молив. Представи си, значи, Балоун, че ние ти излапаме шунката така, както ти си омел лебервурста на поручика.

Гигантът Балоун тъжно изгледа всички.

— Само с мое ходатайство и моя заслуга — каза фелдфебелът на Балоун — вие останахте свръзка на господин поручика. Трябваше да ви преместят при санитарите и да пренасяте ранените от бойното поле. При Дукля санитарите излизаха на три пъти, за да приберат един ранен подпоручик, който беше улучен в корема тъкмо пред телените мрежи, и никой от тях не се върна — всички получиха по един куршум в главата. Едва четвъртата двойка санитари можа да го донесе, но преди да стигнат в превързочния пункт, подпоручикът предаде богу дух.

Балоун вече не можеше да се въздържи и гласно се разхълца.

— Как не те е срам — каза Швейк с презрение, — и това ми било войник.

— Какво да правя, като не съм създаден за война? — занарежда Балоун. — Вярно е, ненаситен съм си аз и никога не мога да се наям, но това е, защото ме извадиха от редовния живот. То си ни е семейна черта. Покойният ми баща веднъж се обзаложи в една кръчма в Противин, че може да изяде на един път петдесет кренвирша и два самуна хляб, и спечели облога. И аз веднъж при облог изядох четири гъски и две големи чинии кнедли със зеле. А в къщи какво беше — нахраня се аз на обяд, но след това се сетя, че няма да е зле да хапна още нещо за доядка. Отивам в килера, отрязвам си парче месо, изпратя да донесат кана бира и така омитам още две кила пушено. У мене работеше един стар ратай, Вомела го казваха, той винаги ме съветваше да не се самозабравям и да не се тъпча толкова, защото той помнел как дядо му някога му разправял за един подобен ненаситник. След това, казваше той, се отворила някаква война и цели осем години нищо не се родило по нивите, хората взели да пекат хляб от слама и от люспите на лененото семе — голям празник било за тях, когато могли да си надробят и по малко извара в млякото, нали нямало никакъв хляб. Та тоя селянин, дето ви казвам, щом започнала немотията, умрял само за една седмица, защото стомахът му не бил свикнал на такава селска мизерия.

Балоун попривдигна опечаленото си лице:

— Аз мисля, че господ наказва грешните, но все пак не ги изоставя на произвола на съдбата.

— Господ е създал ненаситниците и господ има грижата за тях — отбеляза Швейк. — Веднъж те бяха вързали, а сега заслужаваш да те изпратят на първата линия. Когато аз бях свръзка на господин поручика, той във всяко отношение можеше да ми се довери и никога и през ум не му минаваше, че бих могъл да му изям нещо. Когато ще раздават нещо специално, той винаги ще каже: „Задръжте го за себе си, Швейк“ или: „Ех, какво, не съм толкова петимен за такива работи, дайте ми парченце, а с останалото правете каквото искате.“ А когато бяхме в Прага и той ме изпращаше понякога за обяд в ресторанта, ако порцията ми се стореше малка, аз с последните си пари купувах още една, за да не помисли, че порцията е малка, защото съм изял половината из пътя. Единствената ми мисъл беше господин поручикът да се нахрани и да не си помисли нещо лошо за мене. Но един ден той разбра каква е работата. Аз винаги му донасях предварително листа с ястията, за да си избере. Тоя ден той си избра пълнено гълъбче. Като ми дадоха половин гълъб, аз помислих, че господин поручикът може да сметне, че съм изял другата половина и затова купих още една порция със собствени пари и донесох в къщи такава царска порция, че и господин поручик Шеба, който също диреше обяд тоя ден и ни беше дошъл на гости тъкмо по пладне, можа да се нахрани. Нахрани се той и казва:

„Разправяй ти на старата ми шапка, ама това не е една порция. Никъде по света не се сервира цял пълнен гълъб. Като намеря пари днес, ще изпратя да ми донесат обяд от твоя ресторант. Кажи си искрено, че това е двойна порция.“ Господин поручикът поиска да потвърдя пред него, че ми е дал пари само за една порция, защото не е знаел, че той ще дойде. Отговорих, че ми е дал пари за обикновена порция. „Виждаш ли — каза му моят поручик, — и това не е нищо. Оня ден Швейк ми донесе две гъши кълки. Можеш да си представиш, значи: супа с фиде, говеждо със сарделен сос, две гъши кълки, кнедли и зеле чак до тавана и палачинки!“

— Ц-ц-ц-ц-ц, дяволското! — измляска Балоун.

Швейк продължи:

— Тогава се и разкри цялата работа. Поручик Шеба наистина изпратил на следния ден свръзката си да му донесе обяд от нашия ресторант, а той му донесъл за гарнитура такава малка купчинка пилаф с кокошка, също като че ли някое шестседмично бебче се е изкакало в пеленките си, да е имало, да е имало най-много две лъжички, не повече. Поручик Шеба го обвинил, че е изял половината. А пък свръзката му твърдял, че е невинен. Поручик Шеба му плеснал една по мутрата и му дал за пример мене. „Да видиш Швейк, кай, какви порции носи на поручик Лукаш.“ И затова невинният бит войник на следния ден, когато поручикът отново го изпратил за обяд в ресторанта, разпитал за всичко и обадил на началството си, поручик Шеба пък казал на моя поручик. Седя си аз вечерта, разгърнал съм вестника и чета съобщенията от бойното поле и в тоя момент влиза моят поручик, целият пребледнял, и веднага се нахвърля върху мене: „Казвай — вика — колко двойни порции си платил в ресторанта. Аз знам всичко и никакви увъртания няма да ти помогнат. Отдавна знам, кай, че си идиот, но че си и луд, това не ми е минавало през ума.“ Така съм го бил изложил, че имал желание да застреля най-напред мене, че след това и себе си. „Господин поручик — отвърнах му аз, — още първия ден, когато ме приехте, вие ми казахте, че всички свръзки са мошеници и подли типове. А понеже в ресторанта наистина даваха такива малки порции, вие можехте да си помислите, че и аз съм един от тия подли типове и че съм ви изял половината…“

— Господи боже мой! — прошепна Балоун, наведе се да вземе куфарчето на поручик Лукаш и се оттегли с него в задната част на вагона.

— След туй — продължи Швейк — поручик Лукаш започна да се бърка по всички джобове, но когато това се оказа безполезно, той бръкна в жилетката си и ми даде сребърния си часовник. Много беше развълнуван. „Като получа заплата, Швейк — каза ми той, — представете ми сметка колко ви дължа… Часовника недейте включва в сметката. И втори път недейте прави глупости.“ След това веднъж ние и двамата изпаднахме в такова безпаричие, че трябваше да занеса часовника в заложната…

— Балоун, какво правите там отзад? — попита в този момент фелдфебелът Ванек.

Вместо отговор нещастният Балоун се задави и разкашля. Картината беше ясна. Той бе отворил куфарчето на поручик Лукаш и нагъваше последната му кифла…

През гарата, без да спира, профуча друг военен ешелон, наблъскан до покрива с шваби, които изпращаха на сръбския фронт. Те още не се бяха опомнили от ентусиазма, който ги беше обхванал при изпращането им от Виена, и затова без отдих бяха ревали чак дотук:

Някакъв подофицер с войнствено засукани мустаци, подпрял лакти на гърбовете на войниците, които клатеха спуснатите си навън от вагона крака, се беше издал навън, тактуваше и ревеше, та се късаше:

В този момент обаче той загуби равновесие, изхвръкна от вагона и с все сила налетя с корема си върху лоста на стрелката и така си и остана набучен на нея. Влакът през това време продължаваше с устрем напред, а в задните вагони вече пееха друга песен:

Набеден на идиотската стрелка, войнственият подофицер отдавна вече беше мъртъв. Не мина много време, край него застана на пост, с натъкнат щик на пушката си, някакво младичко войниче от състава на комендантството на гарата. Личеше, че има твърде сериозно отношение към задачата си. Стоеше изправено до стрелката с такъв победоносен вид, сякаш подофицерът беше набеден на стрелката по негова заслуга.

И тъй като беше унгарец, войникът гръмогласно ревеше на всички, които идваха да гледат откъм батальонния ешелон на 91-и полк:

— Nem szabat! Nem szabat! Komision militär, nem szabat!460

— Отбил си е службата — каза добрият войник Швейк, който също беше между любопитните, — в тоя случай хубавото е, че като е получил желязото в корема си, поне всички знаят къде е погребан. Ясно е за всички, че е загинал на самата железопътна линия и няма да стане нужда да се събират костите му по бойните полета.

Ама чиста работа се е намушил — каза Швейк с вид на познавач, като избиколи, за да погледне подофицера и от другата страна, — червата му са изтекли в гащите.

— Nem szabat! Nem Szabat! — викаше младото унгарско войниче. — Komision militär Bahnhof, nem szabat!

Зад Швейк се обади някакъв строг глас:

— Какво правите тук?

Швейк се обърна и изкозирува. Пред него стоеше фелдфебел-школник Биглер.

— Господин фелдфебел, разрешете да доложа, разглеждаме починалия.

— Каква е тая агитация, дето я вършите! Това ли ви е работа?

— Съвсем не, господин подпоручик — с непоколебимо спокойствие отговори Швейк, — никога не съм вършил никаква агитация.

Няколко войника зад офицерския кандидат прихнаха да се смеят, а пред фелдфебел-школника застана фелдфебелът Ванек.

— Господин подпоручик — каза той, — поручик Лукаш изпрати свръзката си Швейк, за да види и му съобщи какво е станало. Идвам от щабния вагон. Там батальонната свръзка Матушич ви търси по нареждане на батальонния командир. Трябва да се явите веднага при капитан Загнер.

След малко, когато се раздаде сигналът за качване във вагоните, всички се разотидоха по местата си.

Тръгнал с Швейк, Ванек се обърна към него:

— Когато се съберат повече хора, Швейк, по-добре не дрънкайте много, много. Защото може да ви излезе солено. Тоя подофицер е от швабите и затова хората могат да изтълкуват неправилно приказките ви, един вид, че пялата тая история кой знае колко ви радва. Тоя Биглер е страшен чехоядец.

— Та да не съм казал нещо — отговори му Швейк с тон, който изключваше каквото и да било съмнение, — обърнах им само внимание, че подофицерът се е намушил чиста работа и че е напълнил гащите с червата си… Та той е могъл…

— Хайде стига, Швейк. — И фелдфебелът плю настрана.

— Че не е ли все едно — добави Швейк — дали ще му излязат червата за кайзера тук или там. Така или иначе, той е изпълнил дълга си… Та той можеше…

— Я вижте, Швейк — прекъсна го Ванек, — как се е залетял Матушич, батальонната свръзка, към щабния вагон. Чудно как не се просна, когато минаваше линията.

Малко преди това между капитан Загнер и усърдния фелдфебел-школник Биглер се бе завързал твърде остър разговор.

— Много странно ми се вижда, господин фелдфебел — говореше капитан Загнер, — обстоятелството, дето не дойдохте веднага да ми съобщите, че сто и петдесетте грама унгарски салам не са получени. Трябваше аз сам да изляза и да се убедя в това, след като разбрах защо войниците се връщат от склада. А господа офицерите също — сякаш заповедта не е заповед. Не казах ли аз: по ротно в склада. Това значи, че след като не получим нищо в склада, пак по ротно трябва да се върнем във вагоните. На вас, господин фелдфебел-школник Биглер, аз заповядах да поддържате реда, а вие оставихте всичко да върви по дяволите. Зарадвахте се, че няма да бъдете принудени да броите дажбите салам и преспокойно отидохте, както видях от прозореца, да погледате надянатия на стрелката шваба подофицер. А когато наредих да ви извикат, вие като че ли нямате никаква друга работа, започвате да ми дрънкате разни измишльотини на вашата фелдфебелшколнишка фантазия за това, че уж сте отишли да се убедите дали там при намушения подофицер не се върши някаква агитация…

— Разрешете да доложа, свръзката на 11-а рота, Швейк…

— Оставете ме на мира с тоя Швейк — кресна капитан Загнер, — не мислете, фелдфебел-школник Биглер, че ще ви се удаде да правите интриги по адрес на поручик Лукаш. Ние изпратихме там Швейк… Гледате ме, сякаш си мислите, че ви имам зъб… Да, имам ви зъб, господин офицерски кандидат Биглер… Щом като вие не сте в състояние да уважавате своя началник и се стремите на всяка цена да го излагате, то аз ще ви отворя такава война, че вие, господин офицерски кандидат, ще има да си спомняте гара Рааб… Ще ми се перчите с теоретичните си познания… Чакайте само да стигнем на фронта… Като ви назнача в офицерски патрул и ви изпратя зад телените мрежи… Ами рапортът ви? Дори не ми и рапортувахте, когато дойдохте… Даже и в теоретично отношение, фелдфебел-школник…

— Разрешете да доложа, господин капитан (всички разговори между офицерите естествено се водят на немски език), вместо по сто и петдесет грама унгарски салам на войниците бяха раздадени по две пощенски картички. Заповядайте, господин капитан…

Фелдфебел-школникът Биглер подаде на батальонния командир две от пощенските картички, които издаваше Дирекцията на военния архив във Виена, с началник пехотния генерал Войнович. На едната картичка беше напечатана карикатура на руски войник, представен като мужик, обрасъл с дълга брада и прегърнат от човешки скелет, представляващ смъртта. Под карикатурата имаше следния текст:

„Der Tag an dem das perfide Russland krepieren wird, wird ein Tag der Erlösung für ganze unzere Monarchi sein.“461

Втората пощенска картичка беше изпратена от Германия — дар на австроунгарските войници.

В горния ѝ край пишеше: „Viribus unitis“462, а под това имаше картинка, представляваща увиснал на бесилката сър Едуард Грей463, под който бодро и весело отдават чест един австрийски и един немски войник.

Стихотворението, напечатано отдолу, бе взето от книжката „Железният юмрук“ от Грайнц, пълна с подобни смешки по адрес на нашите врагове. Вестниците от райха пишеха, че куплетите на Грайнц били солидни удари с бич, при това те се отличавали и с неподправен, несдържан хумор и непреодолимо остроумие.

Ето текста под бележката в наш превод:

Капитан Загнер още не беше прочел тия стихове на „несдържан хумор и непреодолимо остроумие“, когато в щабния вагон се втурна батальонната свръзка Матушич.

Капитан Загнер го беше изпратил в телеграфната централа на военното комендантство на гарата, за да види дали няма някакви нови нареждания, и той сега носеше телеграмата от бригадата. Не беше необходимо да се търси някакъв специален ключ за разшифроването ѝ. Телеграмата просто не беше шифрована: „Rasch abkochen, dann Vormarsch nach Sokal“464. Капитан Загнер недоумяващо поклати глава.

— Разрешете да доложа — каза Матушич, — началникът на гарата ви моли да отидете при него по някакъв важен въпрос. Там има още една телеграма.

След това началник-гарата и капитан Загнер проведоха разговор от твърде поверително естество.

Първата телеграма, колкото и изненадващо да беше съдържанието ѝ, трябвало да бъде връчена на батальона, когато пристигне на гарата на Рааб. „Нагответе бърже и след това поход към Сокал“. Адресирана беше открито до батальона на 91-ви полк, който заминаваше за фронта, с копие до също така заминаващия за фронта батальон на 75-и полк, който все още не беше пристигнал в Рааб465. Подписът беше редовен: „Командир на бригадата — Ритер фон Херберт“.

— Твърде поверително, господин капитан — тайнствено каза военният комендант на гарата. — Секретна телеграма от вашата дивизия. Командирът на бригадата ви е полудял. Откаран бил във Виена, след като изпратил от бригадата няколко дузини подобни телеграми във всички посоки. В Будапеща положително ще ви поднесат нова подобна телеграма. Естествено всички негови телеграми следва да бъдат анулирани, но ние досега не сме получили никакво нареждане в това отношение. Разполагам, както ви казвам, само с нареждане от дивизията, съгласно което нешифрованите телеграми не бива да се вземат под внимание. Принуден съм да ви ги връчвам, тъй като в това отношение аз и досега не съм получил никакъв отговор на моето запитване по-горе. По сведения, които имам от меродавен източник, командуването на армията в случая е предприело обследване… Аз съм действуващ офицер от старата инженерна служба — добави той, — бил съм на строежа на стратегическата линия в Галиция…

Така, господин капитан — продължи той след кратко замълчаване, — такива стари кримки като нас са само за фронта, за друго не ги бива: цивилните ж.п. инженери с едногодишен стаж от школите за запасни офицери днес просто са наводнили министерството на войната… Впрочем след четвърт час вие ще продължите пътя си… Спомням си, че на времето в Школата за запасни офицери един ден ви помогнах да се качите на лоста — нали бях един курс пред вас. Тогава и двамата ни лишиха от отпуск. Вие тогава бяхте се драли с немците от класа. (В разговора, който се водеше между тях на немски език, това гласеше: „Sie haben sich damals auch mit den deutschen Mitschülern gerauft.“) С вас беше и Лукаш. Доколкото си спомням, бяхте първи приятели. Когато се получи телеграмата със списъка на офицерите на батальона, които следваше да минат през гарата, аз веднага си спомних… Колко години минаха оттогава… На времето офицерският кандидат Лукаш ми беше твърде симпатичен…

На капитан Загнер целият този разговор направи твърде тягостно впечатление. Той веднага беше познал своя събеседник, същият на времето във военното училище възглавяваше антиавстрийската опозиция, духа на която по-късно кариеристичните стремежи бяха заглушили у капитан Загнер. Но най-неприятно го засегна бележката за поручик Лукаш, който поради някакви причини в сравнение с него бе винаги пренебрегнат.

— Поручик Лукаш — натърти той — е много добър офицер. Кога заминава влакът?

Комендантът на гарата погледна часовника си.

— След шест минути.

— Тръгвам — каза Загнер.

— Няма ли да кажете нещо, Загнер?

— Хайде, наздар! — отвърна Загнер (в разговора: Also, наздар!) и излезе пред комендантството.

Когато се върна в щабния вагон, капитан Загнер завари всички офицери по местата си. На групи те играеха чапари (frische viere), единствен фелдфебел-школникът Биглер не участвуваше в играта.

Той прелистваше купчинка започнати ръкописи със сцени от войната, защото искаше да се прояви не само на бойното поле, но и като литературен феномен, описващ военните събития. Човекът със странните криле и „с рибята опашка“ искаше да стане прочут военен писател. Литературните му опити започваха с многообещаващи заглавия, в които наистина бе отразен милитаризмът на времето, но които не бяха още разработени, така че по листовете се мъдреха само заглавията на неговите трудове, които предстоеше да възникнат.

„Образи на герои от голямата война. — Кой започна войната? — Политиката на Австро-Унгария и възникването на Световната война. — Военни бележки. — Австро-Унгария и Световната война. — Поуки от войната. — Популярна беседа за избухването на войната. — Военнополитически размишления. — Славният ден на Австро-Унгария. — Славянският империализъм и Световната война. — Документи от войната. — Документи за историята на Световната война. — Дневник от Световната война. — Ежедневен преглед на Световната война. — Първата световна война. — Нашата династия в Световната война. — Народите на Австроунгарската монархия на бойна нога. — Борба за световно господство. — Опитът ми от Световната война. — Хроника на военните ми подвизи. — Как воюват враговете на Австро-Унгария. — Чия е победата? — Нашите офицери и нашите войници. — Забележителните подвизи на моите войници. — Из великата война. — В кипежа на сраженията. — Книга за австроунгарските герои. — Желязната бригада. — Сборник мои писма от фронта. — Героите от нашия батальон. — Наръчна книга за войниците на фронта. — Дни на боеве и победи. — Какво видях и изпитах на фронта. — В окопите. — Един офицер разказва… — Със синовете на Австро-Унгария напред! — Вражеските самолети и нашата пехота. — След сражението. — Нашите артилеристи, верни синове на родината. — Дори и самата преизподня да се опълчи срещу нас… Отбранителна и нападателна война. — Кръв и желязо. — Победа или смърт. — Нашите герои в плен.“

Капитан Загнер се приближи до фелдфебел-школник Биглер и след като разгледа всичко, го попита защо е това и какво мисли да прави занапред.

Фелдфебел-школник Биглер отговори с истински ентусиазъм, че всяко от тия заглавия означава отделна книга, която той ще напише. Колкото заглавия, толкова книги.

— Аз бих искал, след като падна на полето на честта, тук да остане някакъв спомен от мен, господин капитан. Образец в това отношение за мене е немският професор Удо Крафт. Роден през 1870 година, през тази Световна война той отиде доброволец на фронта и падна в Анлоа на 22 август 1914 г. Преди смъртта си издаде книгата: „Самовъзпитание към смърт за кайзера“.

Капитан Загнер дръпна фелдфебел-школника Биглер към прозореца.

— Покажете ми всичко, господин офицерски кандидат. Аз съм страшно заинтересован от вашата дейност — каза той с ирония, — каква е тази тетрадчица, която скрихте под куртката си?

— А, съвсем нищо, господин капитан — с детинско изчервяване отговори фелдфебел-школникът Биглер, — моля, заповядайте, за да се убедите.

Тетрадчицата беше надписана по следния начин:

Схемите бяха извънредно семпли.

Тетрадката започваше с битката при Ньордлинген466 на 6 септември 1634 г. и през битката при Зента467 на 11 септември 1697, при Калдиеро468 на 31 октомври 1805, през сражението при Асперн469 на 22 май 1809 и Битката на народите при Лайпциг470 в 1813 год., през сражението при Санта Лучия471 на 6 май 1848 и битката при Трутнов472 от 27 юни 1866 г., стигаше чак до превземането на Сараево473 на 19 август 1878 год. Схемите и чертежите на тези битки и сражения по нищо не се различаваха едни от други. Във всички случаи офицерският кандидат Биглер беше начертал правоъгълничета, които от едната страна на фронта бяха чисти и незапълнени, а пък от другата страна, именно тези, които представляваха противника, бяха защриховани. И двете страни най-редовно имаха ляв фланг, център и десен фланг. По-назад пък бяха означени резервите и тук-таме бяха начертани стрелки. Схемата на битката при Ньордлинген, също както и схемата на сражението при Сараево, наподобяваше разположението на футболни играчи преди започването на който и да било мач, а стрелките като че ли набелязваха посоката, в която трябва да се шутира топката.

Тази представа именно не закъсня да изникне и в главата на капитан Загнер и затова той попита:

— Фелдфебел-школник Биглер, вие играете ли футбол?

Биглер се изчерви още повече и нервно премига, а-а-а да се разциври.

Усмихнат, капитан Загнер продължи да прелиства тетрадчицата. Вниманието му бе привлечено от една забележка към схемата на битката при Трутнов през Пруско-австрийската война.

Тук фелдфебел-школникът Биглер беше писал: „Битката при Трутнов е трябвало да се избегне, тъй като поради планинския терен разгъването на дивизията на генерал Мацщухели е било невъзможно, а същевременно тя е била застрашена от силни пруски колони, разположени по възвишенията, обграждащи левия фланг на нашата дивизия.“

— Според вас трутновската битка — усмихна се капитан Загнер, като подаваше тетрадчицата на фелдфебел-школника Биглер — е могла да се води само при условие, че Трутнов се намира в равнина, така ли е, прозорливи будейовицки Бенедеко474?

Твърде похвално е, фелдфебел-школник, че през време на краткия си престой в редовете на армията вие сте се опитали да вникнете в стратегията, само че у вас работата е излязла също както когато момчетата си играят на войници и си присвояват генералски титли. И при това вие така сте се самопроизвели, че здраве му кажи. „Офицер на Н. В. Адолф Биглер!“ Докато стигнем до Будапеща, вие може да станете и маршал. Ами че до вчера вие не теглехте ли кравешки кожи в дюкяна на баща си? „Подпоручик на Н. В. Адолф Биглер!“… Та вие все още не сте никакъв офицер, човече божи, а само и само фелдфебел-школник. Увиснали сте във въздуха между офицерския кандидат и подофицера. И сте толкова далеч от офицера, колкото ефрейторът от фелдфебела, когато допуска келнерът в някоя кръчма да го нарича: „Господин фелдфебел!“

Хей, Лукаш — обърна се капитан Загнер към поручика, — фелдфебел-школникът Биглер е от твоята рота, заеми се с момчето, моля ти се, дресирай го. Подписва се офицер, така че нека си заслужи това звание в някое сражение. При първата атака под прикритието на барабанен огън трябва да го изпратиш да реже телени мрежи с взвода си, не бива да го пренебрегнеш, изпълнителния младеж (der gute Junge). Апропо, праща ти много здраве Цикан, комендант е на гара Рааб.

Фелдфебел-школникът Биглер разбра, че разговорът с него е приключил, откозирува и с почервеняло лице премина през вагона и се озова на самия му край при платформата.

Като сомнамбул отвори вратата на клозета и взирайки се в немско-унгарския надпис: „Служи си с клозета само в движение!“, изръмжа, изхълца и тихо се разплака. След това си свали панталоните и започна да се напъва, като в същото време бършеше сълзите си. Накрая се възползува от тетрадчицата с надпис: „Схеми на най-известните и забележителни битки на частите на австроунгарската армия, съставени от офицера на Н. В. Адолф Биглер“. Осквернената тетрадка изчезна в дупката и като падна на железопътната линия, продължи да се рее между релсите под устремения напред военен влак.

Фелдфебел-школникът Биглер изми зачервените си очи в клозетния умивалник и решил да бъде силен, дяволски силен, излезе в коридора. Още от сутринта го болеше глава и корем.

Премина покрай задното купе, където батальонната свръзка Матушич и личната свръзка на батальонния командир Бацер играеха сантасе.

Надзърна през отворената врата на купето и се поизкашля. Играещите само се озърнаха и продължиха да играят.

— Не знаете ли какво се следва? — попита фелдфебел-школникът Биглер.

— Не можех — отговори Бацер, свръзката на капитан Загнер, на ужасен немски език от Кащперските планини, — mi’ is’ d’ Trump’ ausganga’475. Следваше, господин подпоручик, да играя с картите — продължи той, — със слабо каро, и веднага след това да атакувам с пика поп. Това трябваше да направя…

Фелдфебел-школникът Биглер не каза нито дума повече и се завъртя в ъгъла си. По-късно, когато дойде, за да го почерпи от бутилката коняк, спечелена на карти, подпоручик Плешнер се учуди, като го намери задълбочен в книгата на професор Удо Крафт „Самовъзпитание към смърт за кайзера“.

Докато стигнат в Будапеща, фелдфебел-школникът Биглер така се напи, че като се наведе от прозореца, започна да крещи безспир към пустата местност:

— Frisch drauf! Im Gottes Namen frisch drauf!476

След това по заповед на капитан Загнер батальонната свръзка Матушич го замъкна в купето, където заедно със свръзката на капитана Бацер го настаниха на една пейка. Там фелдфебел-школникът Биглер сънува странен сън.

На пейката срещу спящия фелдфебел-школник Биглер седяха Матушич и свръзката на капитан Загнер, Бацер, и продължаваха да играят сантасе.

— Stinkt awer d’Kerl wie a’Stockfisch!490 — подхвърли Бацер, който наблюдаваше с интерес как мъчително се върти фелдфебел-школникът Биглер. — Muss’ d’Hosen voll ha’n491.

— Това може да се случи с всекиго — философски му отвърна Матушич, — остави го да хърка, нали и без това ти няма да го преобличаш. По-добре дай карти.

Сиянието на светлините над Будапеща се виждаше вече от влака, а по небето над Дунава шареше прожектор.

Очевидно фелдфебел-школникът Биглер сънуваше вече нещо съвършено друго, защото бълнуваше: „Sagen Sie meiner tapferen Armee, dass sie sich in meinem Herzen ein unvergängliches Denkmal ser Liebe und Dankbarkeit errichtet hat“492.

И тъй като при тия думи той пак се завъртя, силна смрад лъхна отново чувствителния нос на Бацер, който плю настрана и каза:

— Stinkt wie a’Haizlputza, wie a’bescheissene Haizlputza.493

А офицерският кандидат започна да се върти все по-неспокойно, новият му сън беше извънредно фантастичен. Отбраняваше Линц — това бе във войната за австрийското наследство.

Той виждаше фортовете, траншеите и палисадите около града. Главната му квартира беше обърната в огромна болница. Навсякъде около него се търкаляха болни и се държаха за коремите. Под палисадите на град Линц препускаха френските драгуни на Наполеон I.

А той, комендантът на града, застанал над тоя хаос, също се беше хванал за корема и ревеше на някакъв френски парламентьор:

„Съобщете на своя император, че няма да се предам!…“

После, сякаш освободил се от болките в корема, се втурна с батальона си през палисадите извън града по пътя на славата и победата. Той видя как поручик Лукаш изложи гърдите си срещу сабята, която един френски драгун беше насочил към него, Биглер, защитника на обсадения Линц.

Поручик Лукаш умира в краката му с вика:

„Ein Mann wie Sie, Herr Oberst, ist nötiger als ein nichtsnütziger Oberleutnant!“494

Защитникът на Линц, развълнуван, се отвръща от умиращия, но в този момент долетява шрапнел и засяга Биглер в седалищните мускули.

Биглер машинално пипва отзад панталоните си и усеща, че нещо мокро, лепкаво се размазва по ръката му. Вика:

„Sanität! Sanität!“495

И пада от коня си.

Бацер и Матушевич вдигнаха Биглер от пода и отново го сложиха на пейката.

След това Матушич отиде при капитан Загнер и му съобщи, че с фелдфебел-школника Биглер стават странни работи.

— Няма да е само от коняка — каза той, — мирише ми повече на холера. Фелдфебел-школникът Биглер на всяка гара пиеше вода. В Мошон го видях, че…

— Тя тая работа с холерата, Матушич, не става толкова бърже, кажете на господин доктора в съседното купе да иде да го види.

Към батальона беше разпределен „военен доктор“, старият медик и вечен студент Велфер. Той умееше да пие и да се бие, а при това знаеше на пръсти и медицината си. Следвал беше медицинските факултети в различните университетски градове на Австро-Унгария и беше практикувал в най-различни болници, но не си беше взел доктората. Просто поради това, че в завещанието, оставено от вуйчо му, беше казано, че на студента по медицина Фридрих Велфер следва да се плаща годишна стипендия до момента, в който същият получи лекарска диплома.

Стипендията беше поне четири пъти по-голяма от заплатата на болничния асистент и затова медикът Фридрих Велфер полагаше честни усилия да отдалечи колкото се може повече провъзгласяването си за доктор по медицина.

Останалите наследници можеха да се изядат от яд. Провъзгласяваха го за идиот, опитаха се да го накарат да се ожени за богата жена, само и само да се отърват от него. За да ги ядоса още повече, медикът Фридрих Велфер, член на около дузина студентски дружества, издаде няколко твърде свестни стихотворни сбирки във Виена, Лайпциг и Берлин. Сътрудничеше на „Симплицисимус“496 и продължаваше да следва, без да му трепне окото.

Докато най-сетне войната го удари подло в тил. Поетът, автор на книгите „Lachende Lieder“, „Krug ind Wissenschaft“, „Märchen und Paraleln“497, по безподобно просташки начин бе мобилизиран и един от наследниците в министерството на войната се постара симпатичният Фридрих Велфер да получи „военновременен докторат по съкратената процедура“. Докторските изпити положи писмено. Получи формуляр с ред въпроси, който трябваше да попълни. На всички въпроси той отговори стереотипно: „Lecken Sie mir Arsch!“498. След три дни полковникът му съобщи, че му е издадена диплома, с която му се присвоява титлата „доктор по хуманна медицина“. Увери го, че той отдавна е узрял за докторат и че главният щабен лекар го придава към допълващата болница. Кариерата му щяла да зависи само от неговото държане. Те имали пред вид, разбира се, че в различните университетски градове той е излизал на дуел с офицери, всичко това било известно, разбира се, но днес, през време на войната, то можело да бъде забравено.

Авторът на сборника „Халба и наука“ прехапа устни и постъпи на служба.

След като станаха известни няколко случая, в които той беше проявил необикновено снизхождение към пациентите си войници и беше продължавал престоя им в болницата колкото се може повече въпреки лозунга: „Не е ли все едно дали ще хвърли петалата в болницата или на бойната линия?“ — доктор Велфер бе изпратен на фронта в състава на 11-а рота.

Действуващите офицери от батальона го смятаха за нещо малоценно. Офицерите от запаса също не му обръщаха никакво внимание и не завързваха с него приятелство, за да не задълбочават още повече пропастта между себе си и действуващите офицери.

Капитан Загнер естествено се чувствуваше издигнат твърде високо над този бивш студент-медик, който през време на дългогодишното си следване беше съсякъл не един офицер. Колчем доктор Велфер, „военният доктор“, минеше покрай него, той не му обръщаше внимание и продължаваше да говори с поручик Лукаш за съвсем незначителни неща, например, че в Будапеща отглеждали хубави дини. Поручик Лукаш пък му отговаряше, че когато бил в трети курс на военното училище, веднъж попаднал в Словакия заедно с трима свои „цивилни“ другари и там посетили един евангелистки пастор словак. Той им поднесъл свинско печено с диня, след това им налял вино и казал:

Поручик Лукаш тогава страшно се обидил. (Разговорът на капитан Загнер с поручик Лукаш се води на чешки език.)

— Няма да разберем много от Будапеща — каза капитан Загнер. — Ще минем транзит. Според маршрута трябва да стоим само два часа.

— Чакай, не ти ли се струва, че влакът маневрира — отговори поручик Лукаш, — ще ни прехвърлят на сменната гара. Transport-Militär-Bahnhof.499

Край тях мина „военният доктор“ Велфер.

— Нищо му няма — каза той с усмивка, — господата, които аспирират с течение на времето да станат пълноценни офицери от армията и които още в казиното в Брук парадираха със своите стратегическо-исторически познания, би трябвало да знаят, че е опасно да се изяде наведнъж цял колет сладкиши, изпратени от майките им. От момента на заминаването си за Брук фелдфебел-школникът Биглер, както си призна, е изял трийсет кремроли и на всяка гара е пил преварена вода. Това, господин капитан, ми напомня Шилеровия стих: „Wer zagt von…“500

— Вижте, докторе — прекъсна го капитан Загнер, — оставете Шилер. Какво му е всъщност на Биглер?

„Военният доктор“ Велфер се усмихна:

— Кандидатът за офицерски чин, вашият фелдфебел-школник, се е посрал… Не е нито холера, нито дизентерия, чисто и просто посиране. Вашият господин кандидат за офицерски чин изпил малко повече коняк и се посрал… Както изглежда, щял е да се посере и без вашия коняк. Толкова кремроли да изяде… Същинско дете… В казиното, доколкото си спомням, той не пиеше никога повече от четвъртинка. Въздържател!

Доктор Велфер плю.

— По гарите ял пасти добуш.

— Значи, нищо сериозно? — обади се капитан Загнер. — Но все пак такова нещо,… ако се разчуе.

Поручик Лукаш стана и каза на Загнер:

— Благодаря за такъв взводен командир…

— Подкрепих го за малко — каза Велфер, без да престане да се усмихва. — Господин батальонният командир ще има грижа за останалото… Тоест аз ще оставя фелдфебел-школника Биглер в тукашната болница… Ще подпиша протокол, че се касае за дизентерия. Тежък случай на дизентерия. Изолация… фелдфебел-школникът Биглер ще попадне в дезинфекционен павилион… Това решително е за предпочитане — продължи Велфер с противната си усмивка, — има две възможности: фелдфебел-школникът или се е посрал, или е заболял от дизентерия…

С чисто служебен тон капитан Загнер се обърна към Лукаш:

— Господин поручик, фелдфебел-школникът Биглер от вашата рота е заболял от дизентерия и ще остане на болничен режим в Будапеща…

Капитан Загнер имаше чувството, че Велфер се усмихва страшно нахално, но когато обърна поглед към „военния доктор“, видя, че лицето му е страшно безразлично.

— Значи, всичко е в ред, господин капитан — отговори спокойно Велфер, — кандидатите за офицерски…

Той махна с ръка:

— При дизентерия всеки пълни гащите.

И така храбрият фелдфебел-школник Биглер бе закаран във военната изолационна болница в Уй Буда.

Посраните му гащи потънаха някъде във водовъртежа на Световната война.

Бляновете на фелдфебел-школника Биглер за големи победи бяха затворени в една от болничните стаи на изолационните павилиони.

Когато научи, че е хванал дизентерия, фелдфебел-школникът Биглер изпадна в истински възторг.

Не е ли все едно дали ще бъде ранен, или ще се разболее за императора при изпълнение на патриотичния си дълг?

После с него се случи малка злополука. Тъй като всички места за заболели от дизентерия бяха запълнени, фелдфебел-школник Биглер бе преместен в холерния павилион.

След като го изкъпаха и му сложиха термометъра под мишницата, един унгарски щабен лекар се наведе над него и сериозно поклати глава:

— 37°!

При холера най-тревожният симптом е сериозното спадане на температурата. Болният изпада в апатия.

Фелдфебел-школник Биглер наистина не проявяваше никаква нервност. Беше необикновено спокоен. Само мислено си повтаряше: „Ех, няма какво да се прави, ще се страда за императора.“

Щабният лекар поръча да измерят температурата му и в ануса.

„Последен стадий на холера — помисли си той, — очевиден белег за настъпващия край, пълно отпадане на силите, при което болният губи интерес към всичко, което го заобикаля, и съзнанието му се размътва. Усмихва се в предсмъртна агония.“

Фелдфебел-школникът наистина се усмихваше мъченически при тая манипулация. Те му мушкат термометъра в ануса, а той си дава вид на герой и дори не се помръдва.

„Симптоми — съобразяваше щабният лекар, — които при холерата водят до бавна смърт, пасивното положение …“

Той се обърна към един унгарец, санитарен подофицер, и го попита дали фелдфебел-школникът Биглер е повръщал и се е изхождал във ваната през време на къпането.

Като получи отрицателен отговор, той втренчи поглед в Биглер. Непрекъснатите позиви за ходене по голяма нужда и за повръщане са престанали вече, при холерата това пак са фатални симптоми, всички те дават картината на това, което става в последните часове преди смъртта.

Съвсем гол, както беше изнесен от топлата вана и проснат на кревата, фелдфебел-школникът Биглер почувствува остър студ и изтрака със зъби. Кожата по цялото му тяло настръхна.

— Виждате ли как го втриса — каза щабният лекар на унгарски, — крайниците му са напълно студени. Това вече е краят.

Като се наведе към Биглер, попита го на немски:

— Also, wie geht’s…501

— S-s-se-hr-hr-gu-gu-tt… — изтрака със зъби фелдфебел-школникът Биглер — ei-ne De-deck-ke.502

— Съзнанието отчасти размътено, отчасти запазено — каза на унгарски щабният лекар, — тялото твърде измършавяло, устните и ноктите обаче би трябвало да почернеят… Това е вече третият случай на смърт от холера без почерняване на ноктите и устните…

Той отново се наведе над фелдфебел-школника Биглер и продължи на унгарски:

— Вторият сърдечен тон престана да се чува…

— Ei-ei-ne-ne De-de-de-deck-ke-ke503 — изтрака със зъби фелдфебел-школник Биглер.

— Това са последните му думи — обърна се на унгарски щабният лекар към санитарния подофицер, — утре ще го погребем с майор Кох. Сега ще изпадне в безсъзнание. Документите в канцеларията ли са?

— Там трябва да са — спокойно отговори санитарният подофицер.

— Ei-ei-ne-ne De-de-de-deck-ke-ke — тракаше със зъби подир отдалечаващите се фелдфебел-школникът Биглер.

От шестнайсетте легла в стаята бяха заети само пет. На едното имаше смъртник. Починал преди два часа, той беше покрит с чаршаф и носеше името на откривателя на холерните бацили. Това беше капитан Кох, за когото лекарят бе споменал, че ще бъде погребан на следния ден заедно с фелдфебел-школника Биглер.

Фелдфебел-школникът Биглер се понадигна на леглото си и за първи път видя как се умира за императора от холера, тъй като от останалите четирима души двамата умираха, задушаваха се и посиняваха, ломотейки нещо неразбрано на някакъв странен език. То беше по-скоро някакво хъркане на задушаващ се човек.

Другите двама с подозрително бурната реакция на оздравяващи напомняха хора, изпаднали в тифозен делириум. Крещяха нещо неразбираемо и ритаха покривките с мършавите си крака. Край тях стоеше брадат санитар, който, както разбра фелдфебел-школникът Биглер, ги успокояваше на щирийско наречие:

— И аз съм лежал от холера, мои златни господа, но никога не съм ритал така покривките. Сега вече прескочихте трапа. Ще ви дадат отпуска и… Не се мятай такъв! — изрева той на единия, който така ритна одеялото, че то се преметна и покри главата му. — Тия на нас не ни минават. Бъди доволен, че имаш температура и че няма да те откарат оттук с музика. Нали ви казах — и двамата прескочихте трапа.

Погледна наоколо.

— Още двама умряха. Чакахме ги — каза той добродушно, — вие бъдете доволни, че се отървахте толкова лесно. Трябва да ида да донеса чаршафи.

След малко той отново се върна. Покри с чаршафи умрелите, устните на които бяха почернели, извади отгоре ръцете им с почернели нокти, които задушаващите се в предсмъртна агония бяха турили върху навирените си членове, помъчи се да им вкара езиците в устата, след това приклекна край леглата им и отпусна глас:

— Heilige Marie, Mutter Gottes!504

Старият санитар гледаше при това към оздравяващите болни, делириумът на които означаваше реакция на възвръщане към живота.

— Heilige Marie, Mutter Gottes! — повтаряше той, докато някакъв гол мъж го потупа по рамото.

Беше фелдфебел-школникът Биглер.

— Вижте какво — каза той, — аз се… къпах… Собствено мене ме къпаха… Имам нужда от одеяло… Студено ми е.

— Странен случай — каза половин час след това щабният лекар на фелдфебел-школника Биглер, който си почиваше под одеялото, — вие, фелдфебел-школник, сте реконвалесцент, утре ще ви изпратим в изолационната болница в Тарнов505. Носител сте на холерни бацили… Медицинската ни наука е толкова напреднала, че за нея всичко е ясно като бял ден. Вие сте от 91-ви полк…

— 13-и батальон — отговори санитарният подофицер вместо фелдфебел-школника Биглер, — 11-а рота.

— Пишете — каза щабният лекар. — Фелдфебел-школник Биглер, 13-и батальон, 11-а бойна рота, 91-ви полк, за наблюдение в холерните павилиони в Тарнов. Носител на холерни бацили…

Така фелдфебел-школникът Биглер от ентусиазиран боец се превърна в носител на холерни бацили.

В Будапеща

На военната гара в Будапеща Матушич донесе на капитан Загнер от комендантството телеграмата, която беше изпратена от злополучния командир на бригадата, своевременно настанен в санаториум. Тя имаше известното вече съдържание, не беше шифрована, както и телеграмата, получена на предишната гара: „Нагответе бърже и след това поход към Сокал.“ Към това беше добавено: „Обозът да се зачисли към източната група. Разузнавателната служба се разтуря, 13-и батальон да постави мост на река Буг. Подробности във вестниците.“

Капитан Загнер незабавно се отправи към комендантството на гарата. Посрещна го с приятелска усмивка малък тантурест офицер.

— Какви поразии прави вашият бригаден генерал — каза той, като се превиваше от смях, — ние обаче не можехме да не ви връчим тая идиотщина, тъй като все още нямаме нареждане от дивизията в този дух. Вчера оттук-мина 14-и батальон на 75-и полк и батальонният командир получи телеграма, съгласно която на всеки войник трябваше да бъдат раздадени по шест крони като специална награда за Пршемишъл506. В същото време нареждаше се всеки от тях да депозира по две крони от шестте тук в канцеларията за военен заем… Имам сведения от меродавно място, че вашият генерал се е парализирал.

— Господин майор — попита капитан Загнер коменданта на военната гара, — съгласно заповедта на полковото командуване и съгласно предварително набелязания маршрут ние пътуваме към Гьодьольо507. Тук войниците трябва да получат по 150 грама ементалско сирене. На предходната гара войниците трябваше да получат по 150 грама унгарски салам, но не получиха нищо.

— Изглежда, че и тук ще стане така — отговори майорът, като от лицето му не слизаше приятната усмивка. — Аз не зная да има подобно нареждане за полковете от Чехия. Впрочем това не е моя работа, обърнете се към интендантството.

— Кога заминаваме, господин майор?

— Преди вас трябва да замине ешелон с тежка артилерия за Галиция. Ще го пуснем след един час. На трети коловоз има санитарен влак. Заминава двадесет и пет минути след артилерията. На дванайсети коловоз имаме влак с муниции. Той заминава десет минути след санитарния влак, а двадесет минути след него ще замине и вашият влак.

Ако не настъпят някакви промени, разбира се — добави той все тъй усмихнат, така че капитан Загнер окончателно се отврати от него.

— Позволете, господин майор — попита Загнер, — можете ли да ми обясните по-отблизо как да разбирам израза ви, че не знаете да има подобно нареждане относно дажбата от 150 грама ементалско сирене за полковете от Чехия?

— Това сирене е неприкосновен запас — отговори все така усмихнат майорът на капитан Загнер.

„Ех, че идиот излязох и аз — помисли си капитан Загнер на излизане от сградата на комендантството, — защо, по дяволите, казах на поручик Лукаш да събере всички командири и да заведат войниците в снабдителното отделение, за да получат по 150 грама ементалско сирене?“

Преди още командирът на 11-а рота поручик Лукаш съгласно указанията на капитан Загнер да беше издал заповед относно строяването на войниците и завеждането им към склада, за да получат по 150 грама ементалско сирене, пред него изникнаха Швейк и нещастният Балоун.

Балоун трепереше целият.

— Господин поручик, разрешете да доложа! — каза Швейк с привичната си гъвкавост. — Въпросът, за който става дума, е твърде важен. Ако обичате, господин поручик, аз бих ви помолил да уредим тоя въпрос някъде по-настрана, така беше казал на времето моят приятел Шпатина от Зхорж, когато кумуваше на една сватба и изведнъж в черквата му се прииска…

— Е, какво има, Швейк? — прекъсна го поручик Лукаш. Беше му домъчняло вече за него, както и на Швейк беше домъчняло за поручик Лукаш. — Да минем тогава малко по-настрана.

Балоун ги последва на разстояние няколко крачки, като не преставаше да трепери. Този исполин беше загубил напълно душевното си равновесие и люлееше ръце в ужасно, безнадеждно отчаяние.

— Хайде, Швейк, кажете, какво има? — попита поручик Лукаш, когато минаха настрана.

— Разрешете да доложа, господин поручик — каза Швейк, — аз смятам, че ако ще си признава човек, добре е да си признае навреме, а не чак когато ножът опре до кокала. Вие, господин поручик, сте издали известно нареждане, съгласно което след пристигането ни в Будапеща Балоун е трябвало да ви донесе лебервурста и кифлите.

— Ти получи ли такова нареждане, или не? — обърна се Швейк към Балоун.

Балоун още по-усилено замаха с ръце, като че искаше да се защити от някакъв нападащ го противник.

— За голямо съжаление, господин поручик — продължи Швейк, — тази ваша заповед не можа да бъде изпълнена. Аз изядох лебервурста… Изядох го — каза Швейк, като смушка загубилия и ума и дума Балоун, — защото помислих, че лебервурстът може да се развали. Неведнъж съм чел във вестниците, че цели семейства са се отравяли с лебервурст. Един такъв случай имаше в Здераз, друг в Бероун, че и в Табор, и в Млада Болеслав, и в Пршибрам. Всички умираха. Лебервурстът, това е най-мръсното нещо, знаете ли…

Цял треперещ, Балоун застана встрани, бръкна с пръст в гърлото си и започна да повръща на кратки интервали.

— Какво става с вас, Балоун?

— По-по-връщам, е-е-е, господин пор… е-е-е, пор-ручик, е-е-е — отговори Балоун, като се ползуваше от интервалите, — а-а-аз го-го изядох, е-е-и-и, изядох го аз-аз-аз сссам, е-е-е…

Наред с другото от устата на Балоун започнаха да излизат и парчетата от станиолената обвивка на лебервурста.

— Както виждате, господин поручик — каза Швейк, без да загуби ни най-малко от душевното си равновесие, — изяденият лебервурст излиза наяве също както маслото изплувва над водата. Аз исках да го отърва, а той, идиотът му с идиот, така се издаде. Знаете ли, той е много добър човек, но изяжда всичко, каквото му поверят. На времето аз познавах един човек като него. Беше разсилен в една банка. Можеха да му се поверят пари със стотици хиляди, той никога не се докосваше до тях. В това началствата му бяха сигурни. Веднъж даже в една друга банка му дадоха хиляда крони повече, а той взе, че още на самото място и в същия момент им ги върна. Но изпратеха ли го да донесе наденица, макар само за петнайсет крони, той обезателно изяждаше половината из пътя. Толкова беше лаком за ядене, че когато чиновниците го изпращаха да им купи кървавица, той я разпорваше из пътя с чекийката си, а отворената дупка след това залепваше с фин английски левкопласт, който за залепването на пет кървавици му струваше повече, отколкото една цяла кървавица.

Поручик Лукаш въздъхна и си тръгна.

— Ще заповядате ли нещо, господин поручик? — извика след него Швейк, докато през това време нещастният Балоун продължаваше да бърка с пръст в гърлото си.

Поручик Лукаш махна с ръка и продължи да се отдалечава към снабдителния склад. В този момент у него се породи странната мисъл, че щом войниците са започнали да изяждат дажбите лебервурст на офицерите си, Австрия в никакъв случай не може да спечели войната.

Между това Швейк отведе Балоун на другата страна на линията. За да го утеши, той му каза, че ще мръднат заедно към града и ще донесат оттам на поручика дебърцини. В съзнанието на Швейк тоя колбасарски специалитет по естествен начин се свързваше със столицата на унгарското кралство.

— Ами ако изтървем влака! — извика Балоун, у когото голямата лакомия беше съчетана и с голям цицилък.

— Когато човек е тръгнал за фронта — заяви Швейк, — той нищо не може да изтърве и загуби. Ако влаковете, които заминават за фронта, вземат да оставят на всяка гара по един-двама войника, къде ще му иде краят? Та така те биха закарвали на фронта само половината от ешелоните. Впрочем разбирам те много добре, Балоун, джобът ти трябва да е зашит.

Те обаче не можаха да отидат никъде, защото скоро чуха сигнала за качване във вагоните. По ротно войниците се връщаха от снабдителния склад пак с празни ръце. Вместо обещаните 150 грама ементалско сирене, което трябваше да им бъде раздадено тук, всеки от тях получи по кутия кибрит и една пощенска картичка, издадена от австрийския комитет за войнишките гробове (Виена XIX, 4, Канициусгасе). Вместо 150 грама ементалско сирене всеки от тях държеше в ръката си снимка на военното гробище в Седлиск, Западна Галиция, на което личеше паметникът на падналите опълченци, изработен от кръшкача-скулптор фелдфебел-школника Шолц.

Щабният вагон също бе обзет от необикновено вълнение. Всички офицери от батальона се бяха събрали около капитан Загнер, който възбудено им обясняваше нещо. Той току-що се беше върнал от комендантството на гарата и държеше в ръка строго поверителна и вече напълно редовна телеграма от щаба на бригадата, с километрично съдържание, с инструкции и директиви за действие при новата обстановка, в която се беше озовала Австрия на 23 май 1915 год.508

От бригадата им съобщаваха, че Италия е обявила война на Австро-Унгария.

Още в Брук на Литава през време на обедите и вечерите в казиното офицерите често говореха с пълна уста за странното поведение на Италия, но, общо взето, никой не очакваше, че ще се изпълнят пророческите слова на оня идиот, фелдфебел-школника Биглер, който на една вечеря блъсна настрана чинията с макароните и заяви:

— Ех, колко има да ги ям пред вратите на Верона.

Капитан Загнер проучи получените от бригадата инструкции и заповяда да свирят сбор.

Когато батальонът се събра и беше строен в каре, капитан Загнер с необикновен патос прочете пред войниците и офицерите получената заповед:

Последва обичайното „dreimal hoch“ и войниците, смутени някак си, отново се качиха във вагоните. Вместо 150 грама ементалско сирене ето че върху плещите им се стовари и войната с Италия.

Във вагона, в който бяха настанени Швейк, фелдфебелът Ванек, телефонистът Ходоунски, Балоун и готвачът Юрайда, се завърза твърде интересен разговор по повод влизането на Италия във войната.

— На времето на улица Таборска в Прага се случи такова нещо — започна Швейк. — Живееше там един търговец на име Хоржейши. Малко по-нататък през няколко къщи на отсрещната страна беше магазинът на търговеца Пошмоурни, а пък между двата магазина беше бакалницата на Хавласа. Та ви казвам, търговецът Хоржейши веднъж намислил да се съюзи с бакалина Хавласа против търговеца Пошмоурни и влязъл в преговори с него, един вид да обединят магазините си под обща фирма: „Хоржейши и Хавласа“. Ама бакалинът Хавласа отишъл при търговеца Пошмоурни и му казал, че Хоржейши му дава хиляда и двесте за неговата бакалница и му предлага да се обединят. Но ако той, Пошмоурни де, е готов да му даде хиляда и осемстотин, Хавласа би предпочел да се обедини с него против Хоржейши. Разбрали се двамата, но Хавласа продължил да се върти около Хоржейши, по отношение на когото извършил предателство, и да се прави на негов най-добър приятел. Когато Хоржейши отварял дума за обединението, той отговарял: „Да, да, скоро ще го направим. Нека се върнат само хората от летуване и ще го направим.“ А когато хората се завърнали, работата наистина била вече опечена. Нали Хавласа не преставал да обещава, че ще я наредят. Една сутрин, като се събудил и отишел да отвори магазина си, Хоржейши видял над магазина на своя конкурент огромната фирма: „Пошмоурни и Хавласа“.

— У нас — обади се щурият Балоун — имаше подобен случай. Бях намислил да купя една кравичка в съседното село, даже бяхме уговорили вече цялата работа, но месарят от Вотице ми я дигна под носа.

— Сега вече, щом се отвори нова война — продължи Швейк, — щом враговете ни станаха повече, щом се откри нов фронт, ще трябва да се пестят мунициите. „Колкото повече деца има в едно семейство, толкова повече пръчки трябват“ — казваше дядката Хованец в Мотол, на когото плащаха да бие децата на съседите и да ги учи на ум и разум.

— Само от едно ме е страх — каза Балоун разтреперан, — да не ни намалят дажбите заради тая Италия.

Фелдфебелът Ванек се замисли и каза сериозно:

— Много е възможно, защото сега нашата победа бая ще се поотложи.

— Сега знаете ли какво ни трябва, трябва ни един нов Радецки — подхвърли Швейк, — той е бил запознат с тамошния терен, знаел е слабите страни на италианците, какво трябва да се щурмува и от коя страна. То не е кой знае колко лесна работа да влезеш някъде. Влизането лесно, това и баба знае, ама да се измъкнеш оттам, ето истинското военно изкуство. Човек, като влезе някъде, трябва да знае всичко, което става около него, за да не се намери неочаквано в небрано лозе, дето го казват иначе, катастрофа. В нашата къща, в старата ни квартира, хванаха веднъж крадец на тавана. Тоя ден в къщата имало зидари, които поправяли капандурата, и той, негодникът, забелязал това и като го хванали, вземе, че се изскубне от ръцете им, събори даже портиерката на земята и се спуснал по скелето в задното дворче, ама това не му помогнало, защото после не можел да излезе оттам. А, виж, нашият татко Радецки е познавал добре пътищата и никъде не са могли да го сгащят. В една книжка беше много добре описано всичко за тоя генерал. Как избягал от Санта Лучия, как в същото време избягали и италианците, как Радецки чак на следния ден открил, че всъщност е спечелил битката, тъй като италианците ги нямало никакви, не се виждали дори и с бинокъл. Тогава той се върнал и завзел изоставената Санта Лучия. Оттогава бил произведен маршал.

— Колкото до Италия, тя е хубава земя — подхвърли готвачът Юрайда, — бил съм във Венеция и знам, че италианецът нарича всекиго свиня. Като се ядоса, всеки за него става „porco maladetto“513. И папата за него е „porco“514, и „madonna mia è porco“, „papa è porco“515.

Фелдфебелът Ванек, напротив, се изрази твърде симпатично за Италия. В дрогерията си в Кралупи той произвеждал лимонов сок, правел го от гнили лимони. Най-евтините и най-гнили лимони купувал винаги от Италия. Сега с доставките на лимони от Италия за Кралупи било свършено вече. Нямало съмнение, че войната с Италия щяла да донесе и различни изненади, тъй като Австрия щяла да иска да си отмъсти.

— Лесно е да се каже то — усмихна се Швейк, — да си отмъсти. Някой намисли да си отмъщава, пък в края на краищата си изпаща този, когото съответният отмъстител е подбрал за оръдие на отмъщението. Преди години живеех във Винохради. Портиерът живееше в сутерена на сградата, у него пък беше на квартира един дребен банков чиновник, който вечерно време се отбиваше в пивницата на улица Крамериус. Една вечер той се скарал там с един господин, собственик на някаква лаборатория за изследване на урина във Винохради. А тоя господин бил много интересен човек, за нищо друго не мислел и изобщо за нищо друго не говорел освен за изследване на урината. Винаги носел със себе си шишенца с урина и де кого видел, тикал му ги под носа и му предлагал да се изпикае и да даде урина за изследване, защото от такова изследване зависело щастието на човека, на семейството му, пък и било много евтино, струвало само шест крони. Всички, които посещаваха кръчмата, дори и самият кръчмар заедно с кръчмарката, бяха дали вече урината си да им я изследва, само това чиновниче се въздържало, въпреки че господинът непрекъснато се мъкнел след него в писоара, когато отивал по малка нужда, и всеки път със загриженост му внушавал: „Не знам, не знам, нещо никак не ми харесва урината ви, господин Скорковски, я се изпикайте в шишенцето, преди да е станало късно!“ Най-сетне го убедил. И не стига, че му взел 6 крони, ами отгоре на това порядъчно украсил резултата от анализа, както впрочем правел при всички подобни случаи, включително и при анализа на урината на кръчмаря, комуто подливал вода, защото придружавал анализа си с километрични наставления и винаги излизало, че случаят е много сериозен, че никой не бива да пие нищо друго освен вода, че не бива да пуши, не бива да се жени и трябва да яде само зеленчук. И дребният банков чиновник страшно го намразил, както и всички други, и избрал портиера, у когото живеел, за оръдие на своето отмъщение, тъй като познавал портиера като много жесток човек и побойник. И вземе един ден, та каже на тоя, дето прави анализите де, че портиерът от известно време не се чувствува добре и че го моли да се отбие при него на заранта към 7 часа да му вземе урина и я анализира. И той отишел. Портиерът още спял, когато анализаторът го събудил и много любезно му казал: „Моите уважения, господин Малек, добро утро. Ето ви, моля, шишенцето, бъдете така любезен, изпикайте се и ще ми дадете шест крони.“ Можете да си представите какъв ад настъпил след това: портиерът рипнал от леглото си по долни гащи, пипнал нахалника за шията и с такава сила го блъснал в гардероба, че го продънил. Като го измъкнал от гардероба, грабнал камшика и както си бил по долни гащи, го погнал надолу по улица Челаковски. А пък оня пищи, та се къса, все едно, че си настъпил някое куче по опашката. На булевард Хавличек господинът скача в трамвая в движение, а портиера го хваща един стражар. Опитал се да бие и него, но понеже бил по долни гащи и зарзаватът му се бил подал навън, взели, че заради нарушение на обществения морал го метнали в полицейската кола и го закарали в полицията. Но той и от колата продължавал да реве като ранен бик: „Простак с простак, ще му дам да разбере, намерил на кого да анализира урината!“ Задето упражнил насилие на публично място и обидил длъжностно лице, той лежал в затвора шест месеца, а после още и заради това, че след прочитане на присъдата си позволил да обиди императорския дом. Може би все още лежи в затвора. Та затова ви казвам, един си отмъщава, пък друг, колкото и да е невинен, опира пешкира.

През време на този разказ Балоун дълбоко се беше замислил. Накрая той попита Ванек:

— Моля ви се, господин фелдфебел, вие, значи, мислите, че сега заради войната с Италия ще ни намалят порциона?

— Това е ясно като бял ден — отговори Ванек.

— Боже господи! — извика Балоун, оброни глава на ръцете си и остана да седи тихо в ъгъла.

С това окончателно се тури край на разискванията за Италия в тоя вагон.

В щабния вагон разговорът за новосъздадената обстановка след влизането на Италия във войната положително щеше да бъде извънредно скучен поради отсъствието на славния военен теоретик, фелдфебел-школника Биглер, ако не беше го заместил подпоручик Дуб от трета рота.

В цивилния си живот подпоручик Дуб беше преподавател по чешки език и още тогава проявяваше необикновена склонност да манифестира своята преданост навсякъде, където имаше възможност. На учениците възлагаше да пишат съчинения на теми от историята на Хабсбургския род. В по-долните класове плашеше учениците си с император Максимилиан516, който веднъж се качил на една скала и след това не могъл да слезе, с Йосиф Втори517, който обичал да оре, и с Фердинанд Добрий518. В по-горните класове, разбира се, темите бяха още по-заплетени. Вземете например съчинението, което той беше възложил на учениците си от седми клас: „Император Франц Йосиф I — голям приятел на науката и изкуствата“. Това съчинение донесе на един седмокласник изключване от всички средни училища на Австроунгарската империя, защото беше писал, че най-блестящото дело на тоя монарх било построяването на моста „Император Франц Йосиф I“ в Прага.

С най-голям педантизъм подпоручик Дуб караше учениците си на всеки рожден ден на императора и други подобни императорски тържества да пеят възторжено австрийския химн. В обществото не го обичаха, защото се знаеше, че доносничи за своите колеги. В града, в който учителствуваше, той беше единият от трилистника на най-големите идиоти и мулета, състоящ се от самия него, от околийския началник и директора на гимназията. В този тесен кръг той беше оформил политическия си мироглед в дух на преданост към Австроунгарската империя. Така и сега с маниера на закостенял даскал той започна да излага идиотщините си:

— Общо взето, мене ни най-малко не ме изненада този акт на Италия. Очаквах го още преди три месеца. Няма що, Италия много се нафука след победната война за Триполи с Турция519. Освен това тя твърде много разчита на марината си и на настроението на населението в нашите приморски области и в Южен Тирол. Още преди войната размених мисли по този въпрос с нашия околийски началник и му обърнах внимание, че нашето правителство не бива да подценява иридентисткото движение520 в южните провинции. И той напълно се съгласи с мене, защото всеки прозорлив човек, комуто е скъпо запазването целостта на тази империя, отдавна би трябвало да бъде наясно докъде бихме стигнали, ако проявяваме излишна снизходителност по отношение на подобни елементи. Помня много добре как преди около две години в разговор с господин околийския началник заявих — това беше по време на Балканската война, във връзка с аферата на нашия консул Прохазка, — че Италия чака само удобен случай подло да ни нападне.

И ето че не се излъгах! — извика той с такъв глас, като че ли всички останали най-запалено спореха с него. В действителност, слушайки го, всички присъствуващи офицери си мислеха: „Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша?“

— Истина е — продължи той вече с по-спокоен тон, — че много често, дори и при възлагане на писмени работи в училище, не се е държало сметка за нашите отношения с Италия в миналото, за ония велики дни на славни победи на нашите армии и през четиридесет и осма521, и през шестдесет и шеста522 година, за които се говори в днешната заповед по бригадата. Аз обаче винаги съм изпълнявал дълга си и още преди завършването на последната учебна година, кажи го, в самото навечерие на войната, възложих на учениците си да напишат съчинение на тема: „Unsere Helden in Italien von Vicenza bis zur Custozza, oder…“523.

И смахнатият подпоручик Дуб тържествено добави:

— Blut und Leben für Habsburg! Für ein Österreich, ganz, einig, ggross!524

Той замълча. Чакаше очевидно останалите във вагона също така да си кажат думата по новосъздаденото положение и той повторно да им докаже, че още преди пет години е знаел как ще се отнесе един ден Италия към съюзника си. Той обаче остана дълбоко разочарован, тъй като капитан Вагнер, на когото батальонната свръзка Матушич тъкмо беше донесъл вечерното издание на „Пестер лойд“, след като хвърли поглед върху вестника, каза:

— Я гледай, същата Вайнерова, която видяхме да гастролира в Брук, е играла снощи тук на сцената на Малкия театър.

С това завършиха разискванията за Италия в щабния вагон.

В отношението си към войната с Италия освен седналите отзад също и батальонната свръзка Матушич и Бацер, свръзката на капитан Загнер, бяха на чисто практични позиции, защото някога преди години, още през време на действителната си служба, бяха взели участие в някакви маневри в Южен Тирол.

— И-их, че зор ще видим по тия баири — каза Бацер, — и то куфарите на капитан Загнер да бяха един-два, пак добре, а то цял куп. Вярно е, че съм балканджия, ама онова е съвсем друго, човек мушне карабината под палтото и иде да гръмне някой заек в имението на княз Шварценберг525.

— Ако ни прехвърлят долу на италианския фронт, разбира се, и на мене не ми се ще да се катеря по баири и глетчери и да разнасям заповедите им. А освен това и яденето им там долу само полента526 и олио — нищо свястно не можеш хапна — каза мрачно Матушич.

— Никак не е изключено именно нас да ни закарат там някъде на майната си в тия планини! — нервно каза Бацер. — Нашият полк беше вече с Сърбия, в Карпатите, малко ли съм мъкнал куфарите на капитана по разни баири, на два пъти ги губих; единия път в Сърбия, втория — в Карпатите, такива една каша се беше забъркала тогава — нищо чудно това да ме сполети още веднъж и на италианската граница. А колкото до яденето там долу… — Той плю, помести се по-близо до Матушич и разнежено му каза: — Знаеш ли, по нас в Кашперските планини правим едни ей такива мънички кнедли от сурови картофи, сваряваме ги и след това ги панираме с яйца и галета и ги пържим с шпек.

Последната дума Бацер произнесе с особен тайнствено-тържествен глас.

— И най-добри са с кисело зеле — добави той меланхолично, — за сравнение с макароните и дума не може да става, те са за свините.

Така завърши и тук разговорът за Италия.

И тъй като влакът стоеше на гарата повече от два часа и не мърдаше, из вагоните се пръсна слух, че навярно ще бъде обърнат и изпратен за Италия.

За това говореше и обстоятелството, че през тези два часа с ешелона станаха странни неща. Войниците отново бяха изгонени от вагоните, отнякъде довтаса санитарна комисия и една санитарна част изпръска хубаво всички вагони с лизол, което бе прието с голямо неудоволствие, особено във вагоните, в които се пазеха запасите от войнишки хляб.

Но заповедта си е заповед. Санитарната комисия издаде заповед да се дезинфекцират всички вагони на ешелон № 728 и затова санитарите преспокойно изпръскаха с лизол и купищата войнишки хляб, и чувалите с ориз. Личеше, че става нещо особено.

После отново вкараха всички във вагоните, а след половин час повторно ги изгониха вън, тъй като беше дошъл да инспектира ешелона един престарял генерал. На Швейк веднага му хрумна едно твърде подходящо име за стария господин. Застанал зад строените войници, той каза на фелдфебела:

— Гледай — живи мощи.

Старият генерал се разхождаше пред строя, придружен от капитан Загнер, и по едно време спря пред един млад войник. За да вдъхне бодрост на войниците, генералът го попита откъде е, на колко е години и има ли часовник. Войникът си имаше часовник, но понеже помисли, че дядката ще му подари още един, каза, че няма. Тогава „живите мощи“ — старият генерал, каза с глупава усмивка, подобна на усмивката, с която император Франц Йосиф при посещение на различни градове се обръщаше към кметовете:

— Много хубаво, много хубаво.

След това той удостои с вниманието си близкостоящия подофицер, когото попита за здравето на жена му.

— Аз не съм женен, господин генерал! — изрева подофицерът и генералът със същата благосклонна усмивка повтори неизменното си:

— Много хубаво, много хубаво.

След това, старчески вдетинен, генералът поиска от капитан Загнер да изкомандува на войниците да се преброят по двама. Един миг след това плацът се огласяше от високи и отсечени викове:

— Първи-втори, първи-втори, първи-втори…

Генерал Живи мощи много обичаше това. Той дори и в къщи си имаше две свръзки, които строяваше една до друга и ги караше да се броят: „Първи-втори, първи-втори…“

В Австрия имаше сума такива генерали. Най-сетне, когато прегледът завърши благополучно, при което генералът не скъпеше похвалите си пред капитан Загнер, на войниците разрешиха да се движат в района на гарата, тъй като се получи съобщение, че ешелонът ще замине чак след три часа. Войниците започнаха да обикалят из гарата и да зяпат наоколо. Всеки от тях хранеше надежда, че ще си изпроси по някоя цигара, нали по гарите винаги се върти доста народ.

Личеше, че първоначалният ентусиазъм, изразяван с възторжено посрещане на ешелоните по гарите, бе вече охладнял твърде много и беше спаднал на нивото на просията.

Капитан Загнер бе посетен от делегация на „Дружество за посрещане на героите“, в състав от две измъчени дами, които му предадоха дар на ешелона — двайсет кутийки с ароматизирани бонбончета, рекламно производство на една будапещенска бонбонена фабрика. Кутийките за ароматизираните бонбони бяха твърде грижливо изработени от ламарина, на капака им беше нарисуван един унгарски хонвед, който стиска ръката на австрийски пехотинец, над тях сияеше короната на свети Стефан. Наоколо имаше кръгъл надпис на немски и унгарски: „За императора, бога и отечеството“.

В своята преданост бонбонената фабрика бе стигнала дотам, че беше дала преднина на императора пред бога.

Всяка кутийка съдържаше осемдесет бонбона, така че на трима души се падаха приблизително по пет парчета. Освен това съсипаните, измъчени дами донесоха и голям пакет листчета, на всяко от които имаше отпечатани по две молитви от будапещенския архиепископ Геза Сатмар Будафалски. Текстът им беше даден едновременно на немски и унгарски. Те съдържаха най-ужасни клетви по адрес на всички врагове. Написани бяха с такава страст, че на края им липсваше само унгарското „Baszom a Kristusmarjat“527.

Според негово светейшество архиепископа всемилостивият и всеблаг бог трябваше да направи на кайма и на паприкагулаш всички руси, англичани, сърби, френци и японци. Всеблагият трябваше да се окъпе в кръвта на враговете и да избие цялата тая пасмина, както беше направил жестокосърдечният Ирод с невинните младенци.

Негово светейшество будапещенският архиепископ беше си послужил например в молитвичките със следните хубави изрази: „Бог да благослови нашите щикове, за да проникват по-дълбоко в коремите на враговете. Нека върховният съдник, нашият справедлив бог, направлява артилерийския огън над главите на вражеските щабове. Да даде всемилостивият всички врагове да се удавят в собствената си кръв от раните, които вие ще им нанесете!“

Ето защо необходимо е още веднъж да се повтори, че тия молитвички в края на краищата страдаха само от един недостатък, липсваше им само унгарското: „Baszom a Kristusmarjat“.

След като предадоха всичко това, двете дами изразиха пред капитан Загнер страстното си желание да присъствуват на церемонията за раздаване на подаръците. Едната от тях дори се осмели да изтъкне, че по тоя случай би могла да каже няколко думи на войниците, които тя не наричаше другояче освен „Unsere braven Feldgrauen“528 …

И двете направиха страшно обидени физиономии, когато капитан Загнер отхвърли молбата им. Сега за сега подаръците им бяха отправени във вагона-склад. Почтените дами минаха между войнишкото множество и едната от тях не пропусна случай да погали по бузата един небръснат със седмици войник. Той беше от Будейовице и се казваше Шимек. Тъй като не бе осведомен за възвишената им мисия, след като дамите си отидоха, той подхвърли на другарите си:

— Ей, че са нахални тукашните курви! Поне да е за пред хората, маймуната му с маймуна, а то същинска скумрия, само кожа и кокали. Да я духнеш, ще падне, а пък дъртата му мистрия все пак иска да си има работа с войници.

Гарата беше твърде оживена. Тук ходът на Италия беше предизвикал известна паника, тъй като бяха спрени два ешелона с артилерия и изпратени за Щирия. Имаше и ешелон бошнаци, който по неизвестни причини чакаше вече от два дена, напълно изоставен и забравен. Бошнаците от два дена не бяха получавали храна и бяха плъпнали по Нова Пеща да просят хляб. Не се чуваше нищо друго освен ядосания говор на забравените бошнаци, които оживено жестикулираха и непрекъснато повтаряха: „Ебем ти бога, ебем ти душу, ебем ти майку.“

Малко след това 91-ви батальон отново бе строен и отправен по вагоните. Не след дълго обаче батальонната свръзка Матушич пристигна от комендантството на гарата със съобщение, че заминаването се отлага с три часа. Ето защо войниците отново бяха пуснати да излязат от вагоните. Непосредствено преди заминаването в щабния вагон влезе подпоручик Дуб, крайно развълнуван, и помоли капитан Загнер да заповяда незабавно да арестуват Швейк. Подпоручик Дуб, стар, известен доносчик още в гимназията, в която беше преподавател, обичаше да влиза в разговор с войниците, като се мъчеше да разбере какви са убежденията им и в същото време търсеше случай да ги поучи и да им обясни защо и за какво воюват.

През време на своя обход той попадна и зад сградата на гарата и там забеляза Швейк, който бе застанал пред един рекламен плакат на някаква доброволна военна лотария и го разглеждаше с интерес. На плаката бе изобразен един австрийски войник, който приковаваше с щика си към стената някакъв слисан брадясал казак.

Подпоручик Дуб потупа Швейк по рамото и го попита харесва ли му плакатът.

— Голяма идиотщина, господин подпоручик — отговори Швейк. — Виждал съм много глупави плакати, но такава дивотия досега не бях срещал.

— Че какво не ви харесва? — попита подпоручик Дуб.

— На мене, господин подпоручик, в тоя плакат не ми харесва начинът, по който си служи войникът с повереното му оръжие, та той може да счупи щика о стената, после, това е напълно излишно, а може и да го накажат, защото руснакът е вдигнал ръце и се предава. Той е пленник, а с пленниците трябва да бъдем внимателни, няма смисъл, нали и те са хора.

Заинтригуван, подпоручик Дуб продължи да обследва схващанията на Швейк и отново го попита:

— Вие, значи, съжалявате руснака, така ли?

— Аз, господин подпоручик, съжалявам и двамата: и руснака, защото са го намушкали, и войника, защото ще го затворят за това. Та той, господин подпоручик, сто на сто ще счупи щика си о стената. Вижте, стената изглежда каменна, а пък стоманата нали е чуплива. Знаете ли, господин подпоручик, още преди войната в нашата рота имаше един действуващ подпоручик. Даже и старият фел не умееше да се изразява по-сполучливо от него. На плаца например той казваше: „Имаш мирно, следователно пулиш очи като котарак, който сере в плява.“ Иначе той беше много добър човек. Една Коледа просто се побърка и купи за ротата цяла кола кокосови орехи. Именно оттогава, господин подпоручик, си зная колко са чупливи щиковете. Половината рота си изпочупи щиковете с тия орехи и ротният натика цялата рота в ареста, три месеца стояхме без домашен отпуск, а господин подпоручикът беше поставен под домашен арест…

Подпоручик Дуб сърдито погледна безгрижното лице на добрия войник Швейк и ядосано го попита:

— Вие познавате ли ме?

— Познавам ви, господин подпоручик.

Подпоручик Дуб изблещи очи и тропна с крак:

— Аз ви казвам, че още не ме познавате.

Швейк отговори отново с онова безгрижно спокойствие, с което обикновено се явяваше на рапорт:

— Познавам ви, господин подпоручик, вие сте от нашия батальон.

— Вие още не ме познавате! — кресна му отново подпоручик Дуб. — Вие може би ме познаваме откъм лицето, но мислете му, когато ме опознаете откъм опакото! Аз съм опасен, имайте пред вид тая работа, в състояние съм да ви разплача. Е, познавате ли ме, или не?

— Познавам ви, господин подпоручик.

— За последен път ви казвам, че не ме познавате, магаре с магаре недно. Имате ли братя?

— Тъй вярно, господин подпоручик. Имам един брат.

Като гледаше спокойното безгрижно лице на Швейк, подпоручик Дуб побесня, загуби способността да се владее и извика:

— И той трябва да е такова говедо като вас. Какво работи?

— Учител е, господин подпоручик. Служи в школата и беше произведен в офицерски чип.

Подпоручик Дуб изгледа Швейк, сякаш искаше да го прониже с погледа си. Швейк издържа злия поглед на подпоручик Дуб с достойно благоразумие и затова разговорът им завърши само с думата:

— Abtretten!529

Всеки от тях тръгна в различна посока, задълбочен в мислите си.

Подпоручик Дуб мислеше, че ще поиска от капитана да нареди да затворят Швейк, а пък Швейк си мислеше, че досега е виждал вече много идиоти между офицерите, но че все пак подпоручик Дуб е голяма рядкост в полка.

Подпоручик Дуб, който именно днес си беше втълпил, че трябва да полага грижи за възпитанието на войниците, откри нови жертви зад гарата. Това бяха двама войници от полка, но от друга рота, които в тъмното се пазаряха на развален немски език с две фльорци, каквито с дузини обикаляха гарата.

Отдалечаващият се Швейк можа да чуе все още съвършено ясно гласа на подпоручик Дуб:

— Познавате ли ме?…

— Но аз ви казвам, че не ме познавате!…

— Но когато ме опознаете!…

— Вие може би ме познавате откъм лицето!…

— Но мислете му, когато ме опознаете откъм опакото.

— Ще ви разплача, аз, магарета с магарета!…

— Имате ли братя?…

— И те трябва да са говеда като вас! Какво работят? В обоза… Е добре… Помнете, че сте войници… Чехи ли сте?… А вие знаете ли какво е казал Палацки? Ако Австрия не съществуваше, ние трябвате да я създадем. Abtretten!

Общо взето обаче, обходът на подпоручик Дуб не се увенча с положителни резултати. Той спря още три групи войници, но възпитателният му порив „да ги разплаче’“ претърпя пълен провал. Материалът, който се отправяше за фронта, беше такъв, че погледът на всеки един от тях говореше на подпоручик Дуб не твърде ласкателни за него неща. Подпоручик Дуб почувствува достойнството си накърнено и в резултат на всичко това, преди заминаването на влака, поиска от капитан Загнер арестуването на Швейк. При това, обосновавайки необходимостта от затварянето на добрия войник Швейк, той говореше за странно нахалното му държане, а откровените отговори на Швейк на последния му въпрос нарече язвително „иронични забележки“. Ако работата продължавала така, то офицерството щяло да загуби всякакъв авторитет в очите на войниците, в това положително никой от господа офицерите не можел да се съмнява. Още преди войната той говорил по този въпрос с господин околийския началник и изказал мнение, че всеки началник трябва да проявява стремеж да си запази известен авторитет пред подчинените.

Господин околийският началник бил на същото мнение. Особено сега, във военно време, колкото повече се приближавал човек към противника, в толкова по-голям страх трябвало да бъдат държани войниците. Ето защо подпоручик Дуб поиска Швейк да бъде наказан дисциплинарно.

Капитан Загнер, който като действуващ офицер мразеше всички тия запасняци с най-различни професии в цивилния живот, направи бележка на подпоручик Дуб, че подобни съобщения могат да се правят само във формата на рапорт, а не по такъв странен бакалски начин, като че се води пазарлък за цената на картофите. А що се отнася до Швейк, първата инстанция, на която той е подчинен, е поручик Лукаш. Тези работи стават само с рапорт. От ротата пък вече те отиват по-нагоре в батальона, подпоручик Дуб не може да не знае тези неща. Ако Швейк се е провинил нещо, то неговият въпрос ще се постави в ротата, а ако решението на ротния командир бъде обжалвано — и в батальона. Но ако поручик Лукаш няма нищо против и сметне приказките на господин подпоручик Дуб за официален доклад, то и капитан Загнер няма да възрази Швейк да бъде повикан и изслушан.

Поручик Лукаш естествено нямаше нищо против. Отбеляза само, че му е известно от самия Швейк, че брат му наистина бил учител и запасен офицер.

Подпоручик Дуб започна да бие отбой и каза, че той искал наказанието на Швейк само в широк смисъл на думата. Той впрочем допускал, че въпросният Швейк не умее да се изразява правилно, така че отговорите му оставят впечатление на нахалство, язвителност и неуважение към началниците. Освен това и цялата външност на Швейк издавала ограничения му умствен багаж.

С това всъщност бурята прелетя над главата на Швейк, без да удари гръм.

Във вагона, в който се помещаваха канцеларията и батальонният склад, батальонният фелдфебел Баутанцел прояви голямо великодушие и даде на двамата батальонни писари по две шепи бонбони от кутиите, донесени от двете дами. Това бяха бонбоните, които трябваше да се раздадат на войниците от батальона. Най-обикновено явление беше всичко, определено за войниците, да бъде подлагано на подобна предварителна манипулация в батальонната канцелария.

През време на войната това беше нещо толкова обикновено, че когато при някоя инспекция в дадена част не се установяваха кражби, моментално се пораждаше съмнението, че някой от фелдфебелите и другите интендантски органи по канцелариите надува бюджета и изобщо върши разни други машинации, за да върви гладко работата.

Ето защо в момента, когато всички се тъпчеха с бонбони, за да намажат поне от тоя боклук, като няма нищо друго за открадване от войниците, Баутанцел произнесе реч за печалната обстановка, при която става това им пътуване:

— Досега на два пъти съм пътувал за фронта, но толкова мизерно пътуване още не е имало. Ехее, докато стигнахме Прешов530 на времето, бяхме натрупали вече цели купища най-различни неща. Каквото ти дойде на ум, всичко можеше да намериш. Бях складирал десет хиляди кутии цигари „Мемфис“, две пити ементалско сирене, триста консерви. След това, когато при Бардейов531 трябваше да се заровим в окопите и когато русите прекъснаха връзката ни с Прешов, тогава да беше видял ти как се върти търговийка. От всичко това приблизително само една десета част дадох на батальона — уж съм го спестил, а останалото разпродадох в обоза. Имаше при нас един майор, Сойка се казваше, каква свиня беше, нямате представа. Да кажеш, че беше герой, не, най-много обичаше да се навърта около нас в обоза, защото горе свиреха куршумчета и експлодираха шрапнели. Идваше под предлог, че трябвало да провери как готвим за войниците, и то обикновено когато се получеше съобщение, че русите пак подготвят нещо; целият трепереше и най-първо отиваше в кухнята да изпие няколко чашки ром, че едва след това тръгваше на инспекции по кухните, които бяха разположени около обоза. Яденето не можеше да се готви на позициите и храната се изпращаше горе само нощем. Тогава ние бяхме в такова положение, че за някаква специална офицерска храна не можеше и дума да става. Единственото шосе, което беше ни останало за връзка с тила, беше заето от немци от райха, които задържаха всичко по-хубаво, което ни се изпращаше от тила, и го изяждаха сами, така че до нас нищо не достигаше. Затова в обоза бяхме останали без специална офицерска храна. През цялото това време не ми се удаде да спестя за нас, хората от канцеларията, нищо друго освен едно прасенце, което опушихме, и за да не подуши нещо майор Сойка, скрихме го при артилеристите, у един мой познат подофицер на около един час път от нас. Та ви казвам, майорът, когато дойдеше при нас, най-напред се залавяше да опита чорбата. Вярно е, че ние не можехме да готвим много месо, в околността само от време на време намирахме по някоя свиня или някоя мършава крава. При това прусаците и тук ни правеха конкуренция, защото плащаха двойно повече за реквизирания добитък. През цялото време, докато стояхме пред Бардейов, аз не можах да спестя повече от хиляда и двеста крони от закупване на добитък, и то като имате предвид, че в повечето случаи вместо с пари ние плащахме с разписки, подпечатани с печата на батальона. Това правехме особено през последно време, когато разбрахме, че русите на изток от нас са стигнали в Радван, а на запад — в Подолин. Най-трудно се работи с народ, който не умее да чете и пише и се подписва само с три кръстчета, както населението там. Това беше добре известно на нашето интендантство, така че когато изпращахме искане за пари, не можех да прилагам фалшифицирани квитанции за изплатени суми. Квитанции могат да се фалшифицират само там, където народът е по-образован и умее да се подписва. А освен това, нали ви казвам, прусаците плащаха двойно повече, и то в брой, така че, където и да се появяхме, гледаха ни като разбойници. И на всичкото отгоре интендантството взе, че заповяда квитанциите, подписани с три кръстчета, да се предават на военната финансова контролна комисия. Агентите на тая комисия бяха плъзнали навсякъде. Дойде такъв агент, наплюска се, накърка се, а на другия ден иде и прави донесение. Та да ви кажа за тоя, майор Сойка де, дето обикаляше кухните. Честна дума ви казвам, един път измъкна от казана толкова месо, колкото беше определено за цялата четвърта рота. Започна със свинската глава, но каза, че не е доварена и затова отново я хвърли вътре да поври още малко. Вярно, по това време ние готвехме много по-малко месо, на цяла рота се падаха само дванайсет едновремешни дажби, но той всичко изяде. После взе да опитва чорбата, че като се развика: „Та това е чиста водица, що за безобразие, блажна чорба без блажно, без месо.“ Заповяда да я запържат и хвърли в нея последните макарони, които бях спестил. Но това както и да е, най-много ме доядя, че отидоха двете кила масло за чай, което бях спестил още на времето, когато офицерите бяха на специална храна. Държах го аз на поличката над леглото си, а той като се разкрещя чие е маслото. Аз му казах, че според дневния оклад па войниците, определен с последната заповед по дивизията, на всеки войник се падат петнайсет грама масло или двайсет и един грама мас, но понеже нямаме запаси, маслото ще стои дотогава, докато съберем достатъчно, за да можем да дадем на всеки войник точно определеното количество. Майор Сойка много се ядоса, кресна ми, че аз навярно чакам да дойдат русите и да ометат и последните ни две кила масло. Веднага нареди, щом няма месо в чорбата, да хвърля маслото в нея. Така си ми и пропадна целият запас, честна дума ви казвам, щом се зададеше отнякъде майорът, веднага ми тръгваше на буксус. След време той така изтренира носа си, че щом дойдете, веднага надушваше запасите ми. Веднъж бях спестил един говежди дроб, бяхме решили да си го задушим. Но не щеш ли, довтаса майорът, надзърна под кревата и го измъкна. Като взе да дига патардия, аз му казах, че дробът е предназначен да бъде заровен в земята. Преди обед ни казал това един ковач от артилеристите, който бил следвал ветеринарни курсове. Майорът дръпна една пехотинка от обоза и заедно отидоха горе под скалите да варят дроба в котелките си. Но това му изяде главата; русите, като видели огъня, изпратили там елин осемнайсетсантиметров. Когато отидохме да видим, не можахме да познаем дали това по скалите беше говеждият дроб или дробът на господин майора.

След известно време се получи съобщение, че заминаването се отлага с още четири часа. Горе по посока на Хатван532 линията била задръстена от влакове с ранени. На гарата се говореше и друго: при Ягер един санитарен влак с болни и ранени се сблъскал с друг влак, който карал артилерия за фронта. От Пеща нататък били изпратени допълнителни влакове.

Колективната фантазия на батальона заработи веднага. Говореше се за двеста убити и ранени. Други казваха, че сблъскването било предизвикано нарочно, за да не могат да се установят мошеничествата в снабдяването на болните.

Това даде повод да се разгърне остра критика на недостатъчното снабдяване на батальона и на крадците в канцеларията и склада.

Повечето бяха на мнение, че батальонният фелдфебел Баутанцел дели всичко наполовина с офицерите.

В щабния вагон капитан Загнер съобщи на офицерите че всъщност според маршрута би трябвало да бъдат вече на границата на Галиция. В Ягер трябвало да получат храна за войниците — хляб и консерви за три дена. Дотам имало още десет часа път. А в Ягер наистина имало толкова влакове с ранени от офанзивата зад Лвов, че според телеграмата нямало нито един самун войнишки хляб, нито една консерва. Получил заповед вместо хляб и консерви да изплати по 6 крони и 72 халера на човек, което трябвало да стане при изплащане на заплатата за изтеклите девет дена, ако, разбира се, дотогава се получат необходимите суми от бригадата. В касата имало само малко повече от 12 хиляди крони.

— И ако това не е безобразие от страна на полка — каза поручик Лукаш, — така мизерно да ни прати някъде на майната си!

Последва разговор между офицерския кандидат Волф и поручик Коларж, които шепнешком си споделяха, че през последните три седмици полковник Шрьодер превел на своя сметка във Виенската банка 16 хиляди крони.

След това поручик Коларж разказа как се правят икономии. Открадваш от полковата каса 6 хиляди крони и ги мушваш в собствения си джоб, след това със строга последователност издаваш заповед по всички кухни да се намали дневният оклад на войниците с по 3 грама грах.

За един месец това прави 90 халера на човек, а всяка рота трябва да спести най-малко 16 кг грах. За тоя спестен резерв готвачът трябва да държи най-строга отчетност.

Поручик Коларж и офицерският кандидат Волф само бегло се спряха на някои наблюдавани от тях случаи.

Едно беше положително. Подобни неща бяха твърде често явление в цялата военна администрация. Като се започне от фелдфебела на някоя нищо и никаква рота и се стигне до лалугера с генералски пагони, който трупа запаси за следвоенната зима.

Войната изискваше храброст и в кражбата.

Интендантите си разменяха любовни погледи, като че ли искаха да кажат: „Ние сме едно тяло и един дух, крадем, приятелю, мошеничествуваме, братко, но няма какво да се прави, трудно се плува срещу течението. Ако не вземеш ти, ще вземе друг и ще каже още, че не крадеш само затова, защото вече достатъчно си се запасил.“

Във вагона влезе господин с червени и златни лампаси. Пак един от ония генерали, които кръстосваха всички линии по разни инспекции.

— Седнете, господа — обърна се той любезно към офицерите, ликувайки вътрешно, че още веднъж е изненадал някакъв ешелон, за който не предполагал, че трябва да бъде тук.

А когато капитан Загнер поиска да рапортува, той само махна с ръка:

— Във вашия ешелон няма никакъв ред. Вашият ешелон не спи. А би трябвало да спи. Когато ешелоните стоят на някоя гара, войниците трябва да лягат, както когато са в казармата — в девет часа.

Той говореше отсечено:

— Преди девет часа войниците се извеждат по нужда някъде зад гарата, а след това лягат да спят. В обратен случай през нощта войниците ще замърсят линията. Ясно ли е, господин капитан? Повторете. Или по-добре недейте повтаря, ами направете това, което ви казах. Да се свири тревога, да се закарат по нужда, да се свири отбой и да се спи, да се проверява кой не спи! Да се наказва! Да. Това всичко ли е? Вечерята да се раздаде в шест часа.

Сега той говореше за нещо от миналото, за нещо, което не беше станало, което беше някак си от друга действителност. Той стоеше тук като призрак от царството на четвъртото измерение.

— Вечерята да се раздаде в шест часа — продължи той, като погледна часовника си, който показваше единадесет часа и десет минути вечерта. — Um halb neune Alarm, Latrinenscheissen, dann schlafen gehen!533 За вечеря тук в шест часа гулаш с картофи вместо 150 грама ементалско сирене.

След това последва заповед да се продемонстрира бойна готовност. Капитан Загнер отново трябваше да заповяда да се свири тревога, а тръгналият по инспекция генерал, наблюдавайки строяването на батальона, се разхождаше с офицерите и непрекъснато им повтаряше това, което беше вече казал, като че ли те бяха някакви идиоти и не можеха да разберат отведнъж. При това той сочеше стрелките на часовника си:

— Also, sehen Sie. Um halb neune scheissen, und nacht einer halben Stunde schlafen. Das genügt vollkommen.534 В това преходно време войниците и без туй не страдат от запек. Но аз поставям ударението върху спането. То укрепва силите за нови походи. Докато войниците се намират във влака, те трябва да си починат. Ако няма достатъчно място, войниците спят partienweise535. Една трета от войниците лягат във вагоните и спят най-удобно от девет часа до полунощ, останалите стоят прави и ги гледат. След това тези, които първи са спали, отстъпват място на втората смяна, която спи от полунощ до три часа сутринта. Трета смяна спи от три до шест, тогава се свири утринна заря и войниците се водят на миене. През време на пътуването да не се скача от вагоните! Пред ешелона да се поставят патрули, за да не могат войниците през време на движение да скачат от вагоните! Когато противникът счупи крак на войника…

При тези думи генералът почука с пръст крака си.

— …това е похвално, но да се осакатяват с излишно скачане от вагоните, когато влакът се движи с най-голяма бързина, е наказуемо.

— Това е, значи, вашият батальон? — попита той капитан Загнер, като се вглеждаше в сънливите фигури на войниците, някои от които не можеха да се въздържат и вдигнати от сън, се прозяваха на свежия нощен въздух. — Това, господин капитан, е батальон, който се прозява. Войниците трябва да си лягат в девет часа.

Генералът се спря пред 11-а рота, на лявото крило на която стоеше Швейк и така беше раззинал уста, сякаш щеше да глътне всички началства пред него. При това той твърде възпитано държеше ръка на устата си, но изпод дланта му се чуваше такова мучене, че поручик Лукаш тръпнеше от страх да не би генералът да го забележи. Хрумна му, че може би Швейк нарочно прави това.

Генералът, за проклетия, се обърна право към Швейк и пристъпи към него:

— Böhm oder Deutsch?536

— Böhm, melde gehorsam, Herr Generalmajor.537

— Dobrže — каза генералът, който беше поляк и поназнайваше чешки, — Ty rzveš jako krawa na sena. Stul pysk, drž gubu, nebuč! Byl jsi už na zatrinĕ?538

— Съвсем не съм ходил, господин генерал-майор!

— Proč jsi nešel šrat, s ostatnimi menži?539

— Разрешете да доложа, господин генерал. На маневрите в Писек, когато през време на почивка ние се пръскахме из житата, полковник Вахтъл ни казваше обикновено, че войникът не бива да мисли непрекъснато само за кензане, войникът трябва да мисли за боя. Пък да ви кажа ли, господин генерал, какво да правим в нужника? Няма какво да изсерем. Според плана за движението на няколко станции досега трябваше да получим вечеря, а не сме получавали. Празна ли ти е воденицата, нужник не ти трябва.

След като с прости думи обясни на генерала положението, Швейк така топло го погледна, че генералът изпита желание да помогне на всички. Щом ще се дава заповед за организирано използуване на нужниците, то изпълнението на тая заповед трябва да бъде материално осигурено.

— Хайде, изпратете ги по вагоните — каза генералът на капитан Загнер. — Как може да не са получили вечеря? Всички ешелони, които минават през тая гара, трябва да получат вечеря. Та тук има снабдителен пункт. Другояче и не може да бъде. Има изработен и специален план.

Генералът каза това с тон, който не търпеше възражения. То означаваше, че сега наистина е вече единадесет часът през нощта, вечерята е трябвало да бъде получена в шест часа, както бе отбелязал вече, така че не остава нищо друго, освен да се задържи влакът на гарата през тая нощ и следващия ден до шест часа вечерта, за да получат полагаемия им се гулаш с картофи.

— Във военно време — каза той извънредно сериозно — няма нищо по-лошо от това да се забравя за храната на войниците през време на придвижванията им. Мое задължение е да науча истината, да разбера как собствено изглежда положението в канцеларията на комендантството на гарата. Защото, господа, понякога виновни са самите командири на транспорта. При ревизия на гара Суботище на южната босненска линия установих, че шест ешелона не получили вечеря, защото командирите им забравили да си поискат. Шест пъти на гарата готвили гулаш с картофи, но никой не го потърсвал и затова го изливали в помията. Истинско море от картофи с гулаш, господа, докато три гари по-нататък войниците от същите ешелони, които минавали през гара Суботище, покрай морето от гулаша с картофи, били принудени да просят на гарата за парче хляб. Тук, както виждате, вината не е била в комендантството на гарата. — Той енергично махна с ръка: — Командирите на ешелоните не са си изпълнили задълженията. Елате в канцеларията.

Офицерите го последваха, като си мислеха защо ли всички генерали са се побъркали.

В комендантството се изясни, че за гулаш наистина никой нищо не знае. Днес за всички ешелони, които минават през гарата, наистина трябвало да се сготви гулаш, но по-късно в счетоводството се получила заповед да требват по 72 халера порционни на човек, така че всяка част, която мине през гарата, трябвало да получи по 72 халера на войник, които ще бъдат изплатени заедно със заплатата. А колкото за хляба, на гара Ватиана540 ще се получи по половин хляб на войник.

Комендантът на снабдителния пункт не беше от страхливите. Той каза право в очите на генерала, че заповедите се менят всеки час. Понякога храната стои приготвена за ешелоните. Но пристигне санитарен влак, представи заповед от по-горе и край, ешелонът идва и заварва празни казани.

Генералът се съгласи с кимване на глава, но отбеляза, че положението решително се е подобрило, в началото на войната то било много по-лошо. Всичко наведнъж не става, затова решително е необходим опит, практика. Теорията собствено се явява спирачка на практиката. Колкото повече продължава войната, толкова по-добър ще става редът.

— Мога да ви приведа и конкретен пример — каза той, възхитен от хрумването си, — преди два дни ешелоните, които минаваха през гара Хатван, не получаваха хляб, а вие утре ще го получите. Елате сега в ресторанта.

В ресторанта на гарата генералът отново подхвана дума за нужниците, като подчертаваше колко е грозно, когато човек вижда навсякъде по ж.п. линиите купчинки войнишки лайна. В същото време ядеше бифтек и всички имаха впечатлението, че преживя някоя от тия купчинки.

Той отдаваше такова значение на нужниците, като че ли победата на монархията зависеше само от тях.

С оглед на новосъздаденото положение с Италия генералът заяви, че именно в нужниците се крие неоспоримото ни предимство в италианската кампания.

Победата на Австрия никнеше един вид от нужниците.

За господин генерала всичко беше тъй простичко. Пътят към военната слава беше прав и ясен, по рецептата: в шест часа вечерта войниците получават гулаш с картофи, в осем и половина войската се изхожда в нужниците и в девет часа ляга да спи. Пред такава войска противникът обръща гръб и бяга ужасен.

Генерал-майорът се замисли, запали една пура „Операс“ и дълго, дълго се взира в тавана. Обмисляше какво да каже, след като е попаднал тук, с какво още да поучи офицерите от ешелона.

— Ядката на вашия ешелон е здрава — каза той неочаквано, когато всички вече бяха решили, че той докрая ще остане в тази поза и ще продължи да се взира в тавана и да мълчи. — Войнишкият ви състав е в отлично състояние. Със своята откровеност и с войнишкото си държане войникът, с когото разговарях днес, вдъхва най-добри надежди, че целият батальон ще се бори до последна капка кръв.

Той пак замълча и опрян на облегалото на стола, отново се вгледа в тавана, а след това, запазвайки същото положение, продължи да говори. При това само подпоручик Дуб, подтикван от раболепието си, му правеше компания в гледането на тавана.

— Вашият батальон обаче се нуждае от едно нещо. Вие не бива да допуснете подвизите му да потънат в забрава, батальоните на вашата бригада имат вече своя история, която трябва да бъде продължена и от вашия батальон. На вас ви липсва именно такъв човек, който да води най-точни бележки и да пише историята на батальона. Той трябва да събира в ръцете с всички нишки и да знае коя рота какво е извършила. Той трябва да бъде интелигентен човек, не някое говедо, не някоя крава. Господин капитан, вие трябва да назначите в батальона си един Batalionsgeschichtsschreiber541.

След това той втренчи поглед в часовника на стената, стрелките на който напомняха на цялата сънлива компания, че е време да се разотива.

На гарата генералът разполагаше със свой инспекционен влак и помоли господа офицерите да го придружат до спалния му вагон.

Комендантът па гарата въздъхна. Генералът беше забравил, че трябва да плати бифтека и бутилката вино. Пак ще трябва да плаща от джоба си. А колко такива посещения има всеки ден! Цели два вагона сено се стопиха за подобни цели. Той беше наредил да ги изтеглят на глуха линия и ги продаде на фирмата „Льовенщайн“, военен доставчик на сено. Продаде ги също както се продава жито на зелено. Фирмата продаде вагоните отново па интендантството, но той за всеки случай ги остави да стоят на предишното място. Може би ще се наложи да ги продаде още веднъж па фирмата „Льовенщайн“.

За сметка на това обаче всички военни инспекции, които минаваха през главната гара в Пеща, казваха, че там може много хубаво да се похапне и пийне у коменданта на гарата.

Сутринта ешелонът си беше все още на гарата. Свири се утринна заря, войниците отидоха да се мият на помпите, като използуваха за целта канчетата си. Генералът със своя влак още не беше заминал и лично отиде да инспектира състоянието на нужниците, където войниците по заповед на капитан Загнер се отправяха по взводно — Schwarmweise unter Kommando der Schwarnkommandaten542, за да зарадват генерал-майора. А за да задоволи и подпоручик Дуб, капитан Загнер му съобщи, че днес той поема дежурството при нужниците.

И така, значи, днес при нужниците дежуреше подпоручик Дуб.

Проточилият се на дължина войнишки двуреден клозет поемаше два взвода наведнъж.

И сега войниците бяха наклякали един до друг над изчистените трапове, също като ластовички по телеграфните жици, когато есенно време се събират, за да отлетят в Африка.

Коленете им се подаваха из спуснатите панталони, а поясоците си бяха прехвърлили през вратовете, сякаш всеки момент бяха готови да се обесят и чакаха само заповед.

Във всичко това, разбира се, личеше желязна военна дисциплина, организираност.

На левия фланг седеше Швейк, дошъл заедно с другите, и с голям интерес четеше парче хартия, откъснато бог знае от кой роман на Ружена Есенска543.

Като откъсна поглед от листчето, той неволно погледна към изхода на нужника и се учуди. В параден мундир там стоеше снощният генерал-майор с адютанта си, а до тях подпоручик Дуб усърдно им обясняваше нещо.

Швейк се огледа наоколо. Всички спокойно продължаваха да клечат над трапа и само подофицерите се бяха някак си вдървили и не смееха да шавнат.

Швейк схвана сериозността на положението.

Той се изправи така, както си беше със спуснати панталони, с поясок, прехвърлен през шията, след като употреби в последния момент късчето хартия, и козирувайки, изрева:

— Einstellen! Auf! Habtacht! Rechtsschaut!544

Два взвода със спуснати панталони и с поясоци, прехвърлени през шиите, се вдигнаха над трапа.

Генерал-майорът се усмихна приветливо и каза:

— Ruht, weiter machen!545

Отдельонният Малек пръв даде пример на отделението си, че трябва да се заеме първоначалното положение. Само Швейк продължаваше да стои и козирува, тъй като от едната страна към него заплашително се приближаваше подпоручик Дуб, а от другата, усмихнат, генерал-майорът.

— Vás já vudžel v noci?546 — обърна се към странната фигура на Швейк генерал-майорът.

В този момент към него се обърна подпоручик Дуб:

— Ich melde gehorsam, Herr Generalmajor, der Mann ist blödsinnig und als Idiot bekannt, säghaften Dummkopf!547

— Was sagen Sie, Herr Leutnant?548 — изрева внезапно генерал-майорът на подпоручик Дуб и внушително му обърна внимание, че тъкмо напротив… Ето например, от една страна, войник, който знае какво се следва, когато види началник, и от друга — подофицери, които не го виждат или се правят, че не го виждат. Същото може да се случи и на фронта. Обикновеният редник в момент на опасност поема командуването. Именно подпоручик Дуб е трябвало да даде командата, подадена от войника: „Einstellen! Auf! — Habtacht! Rechtsschaut!!“

— Vytržel jsi si arž?549 — обърна се генерал-майорът към Швейк.

— Тъй вярно, господин генерал-майор, всичко е наред.

— Wiencej stačne bendzeš?550

— Съвсем не, господин генерал-майор, fertig551 съм.

— Дигни си гащите тогава и застани мирно!

Тъй като генералът поизвиши глас, когато каза „мирно“, войниците, които бяха по-наблизо, започнаха да се надигат над трапа.

Генерал-майорът обаче приятелски им махна с ръка и с нежен бащински глас им каза:

— Aber nein, ruht, ruht, nur weiter machen…552

През това време Швейк успя да застане вече пред генерал-майора напълно потегнат и генерал-майорът се обърна към нето с реч на немски език:

— Чинопочитание, познаване на правилниците и присъствие на духа — та това е всичко във военно време. А когато това се съчетае и с храброст, тогава не може да се намери противник, който да ни уплаши.

Като заби пръст в корема на Швейк, той се обърна към подпоручик Дуб и каза:

— Вземете си бележка. След като пристигнете на фронта, този войник незабавно да бъде произведен и при първия удобен случай да бъде представен за награждаване с бронзов медал за отлично носене на службата и познаване на… Wissen Sie doch, was ich schon meine… Abtretten!553

Докато генерал-майорът се отдалечаваше от нужниците, подпоручик Дуб отдаваше високи команди, за да бъдат чути от него:

— Erste Schwarm auf! Droppelreihen… Zweiter Schwarm…554

Швейк беше излязъл вече и когато мина покрай подпоручик Дуб, макар и да му изкозирува, както се следваше, подпоручикът все пак му каза:

— Herstellt!555

Швейк трябваше повторно да отдаде чест, при което чу още веднъж:

— Познаваш ли ме? Не ме познаваш! Ти ме познаваш откъм лицето, но когато ме опознаеш откъм опакото, ще те разплача аз!

Най-сетне Швейк се отправи към своя вагон, като си мислеше: „На времето, когато служех в карлинската казарма, там имаше един подпоручик Худави. Когато се ядосваше, той казваше друго: «Момчета, винаги като ме видите, веднага се сещайте, че съм свиня за вас и ще остана такава свиня, докато вие бъдете в ротата.»“

Когато Швейк мина покрай щабния вагон, поручик Лукаш му подвикна да съобщи на Балоун да побърза с кафето и да затвори кутията с консервираното мляко, за да не се развали. Всъщност Балоун още одеве беше започнал да вари кафе за поручик Лукаш на едно малко спиртниче във вагона при фелдфебела Ванек. Когато Швейк отиде да му предаде заповедта на поручика, той видя, че през време на отсъствието му целият вагон бе започнал да се черпи с кафе.

Кутията с кафето и кутията с консервираното мляко на поручик Лукаш бяха пече полуизпразнени и Балоун, като сърбаше кафе от своята чаша, бъркаше с лъжичка в кутията с консервираното мляко, за да си подслади допълнително кафето.

Готвачът-окултист Юрайда и фелдфебелът Ванек се уверяваха взаимно, че когато се получат кутии с кафе и консервирано мляко, ще върнат взетото назаем от господин поручика.

На Швейк също предложиха кафе, но той отказа и се обърна към Балоун:

— Току-що се получи заповед от щаба на армията, че всяка свръзка, която излапа без разрешение кутията с консервирано мляко или кафе на своя офицер, трябва да бъде обесена незабавно в течение на двадесет и четири часа. Трябваше да ти го съобщя от името на господин поручика, който желае веднага да те види заедно с кафето.

Уплашеният Балоун дръпна кафето на телеграфиста Ходоунски, което преди малко му беше налял, сложи го да се посгрее, добави още малко консервирано мляко и хукна към щабния вагон.

Изблещил очи, той подаде кафето на поручик Лукаш. Мина му през ума, че поручик Лукаш навярно чете по очите му как стопанисва консервите.

— Аз се забавих — запелтечи той, — понеже не можах да отворя кутиите.

— Сигурно си разлял млякото, а? — попита поручик Лукаш, като сърбаше кафето. — Или си го ял лъжица по лъжица като супа. Знаеш ли какво те чака?

Балоун въздъхна и се завайка:

— Господин поручик, имам три деца.

— Внимавай, Балоун, още веднъж те предупреждавам да се откажеш от лакомията си. Швейк не ти ли каза нищо?

— В течение на двадесет и четири часа можело да бъда обесен — мрачно отговори Балоун, поклащайки цялото си тяло.

— Вместо да ми се клатиш, глупако — каза му поручик Лукаш с усмивка, — вземи, че си поправи поведението. Откажи се от тази лакомия и кажи на Швейк да намери някъде на гарата или в околността нещо хубаво за ядене. Дай му тая десетачка. Тебе не пращам. Ще те пратя тогава, когато се наплюскаш до пукване. Да не си излапал кутията сардели? Не си, казваш? Донеси да я видя.

Балоун предаде на Швейк десетачката и му съобщи, че господин поручикът го изпраща да му намери някъде на гарата нещо вкусно за ядене. Той с въздишка извади кутийката сардели от куфара на поручика и със свито сърце я понесе за проверка.

Толкова се беше надявал бедничкият, че поручик Лукаш е забравил вече за сарделите, и сега край на всичко. Поручикът навярно ще си я остави във вагона и ще го лиши от нея. Имаше чувство, че са го ограбили.

— Господин поручик, разрешете да доложа. Ето това са вашите сардели — с горчивина каза той, като предаваше кутията на собственика ѝ. — Да я отворя ли?

— Добре, Балоун, недей я отваря и я върни на мястото ѝ. Исках само да зная дали не си надзърнал в нея. Стори ми се, когато донесе кафето, че устата ти беше блажна сякаш от олио. Швейк отиде ли?

— Тъй вярно, господин поручик, той тръгна вече — с разведрено лице доложи Балоун. — Каза, че господин поручикът ще остане доволен, всички щели да ви завидят. Отиде някъде извън района на гарата, казваше, че познава тия места чак до Ракошпалота556. Каза още, че ако влакът тръгне без него, той щял да се присъедини към автомобилната колона и щял да ни догони с кола на следващата гара. „Недейте бра грижа, каза, за мене, знам си аз задълженията.“ Ако се наложело, щял да вземе файтон на свои разноски и да ни гони с него чак до Галиция. Щели да му го удържат след това от заплатата. Всеки случай каза да не се безпокоите за него, господин поручик.

— Хайде върви — тъжно отрони поручик Лукаш.

От комендантството се получи съобщение, че ще потеглят едва в два часа следобед в посока Гьодьольо–Асод. Съобщаваха също така, че офицерите ще получат на гарата по два литра червено вино и бутилка коняк. Говореше се, че това била някаква загубена пратка за Червения кръст. Така или иначе, това дойде най-неочаквано, като че ли от небето падна, и в щабния вагон настъпи веселие. Конякът беше три звездички, а виното беше марка „Гумполдскирхен“557.

Само поручик Лукаш все беше някак смутен. Изминал бе вече един час, а Швейк още го нямате. Мина още половин час, по едно време към щабния вагон откъм канцеларията на комендантството се зададе странно шествие.

Най-отпред вървеше Швейк, пристъпяше важно и сериозно. Напомняше първите християни-мъченици, отправящи се към арената.

От двете му страни вървеше по едни хонвед с натъкнат на пушката нож. На левия фланг вървеше подофицер от комендантството, а зад тях — някаква жена с надиплена червена пола и един мъж с ботуши, кръгла шапка и подбито око, който носеше жива, крякаща, изплашена кокошка.

Всички се заизкачваха в щабния вагон, но подофицерът ревна на унгарски на жената и мъжа с кокошката да останат да чакат долу.

Като видя поручик Лукаш, Швейк многозначително започна да му смига.

Подофицерът поиска да говори с ротния командир на 11-а рота. Поручик Лукаш пое от него някакво писмо от комендантството на гарата. Зачете го и пребледня.

Подписвайки квитанцията за приемането на Швейк, поручик Лукаш усети как коленете му потрепераха.

Швейк стоеше много близо и можа да забележи, че поручик Лукаш пропусна да пише датата.

— Господин поручик, разрешете да доложа — обади се той, — днес е двайсет и четвърти. Вчера беше двайсет и трети май, датата, на която Италия ни отвори война. Сега в града навсякъде само за това се приказва.

Хонведите и подофицерът си отидоха, а долу останаха само съпрузите Ищван, които не преставаха да правят опити да се намъкнат във вагона.

— Ако имате още пет крони у себе си, господин поручик, бихме могли да купим тая кокошка. Той, тоя мошеник, иска петнайсет златни за нея, но слага вътре и девет крони за посинялото си око — каза Швейк в разказвателен тон, — но аз мисля, господин поручик, че десет крони за едно нищо и никакво око е много. Знаете ли, господин поручик, едно време в ресторанта „У старата госпожа“ отнесоха с една тухла цялото чене на стругаря Матею, цели шест зъба му избиха, а платиха само двайсет златни, вярно, че тогава парите имаха по-голяма цена. Самият Волшлегер558 беси жертвите си за четири златни.

— Я ела насам — кимна Швейк на човека с подбитото око и кокошката. — Ти остани там ма!

Мъжът влезе във вагона.

— Той знае малко немски — отбеляза Швейк — и разбира всички псувни, а и самият той псува сносно на немски.

— Also zehn Gulden559 — обърна се той към мъжа, — fünf Gulden Henne, fünf Auge. Öt forint, vidiš, kikikiki öt forint kukuk, igen?560 Тук е щабът, мошенико. Дай кокошката!

Той натика десетте форинта в ръката на човека, взе кокошката, изви ѝ врата и след това го избута от вагона, като приятелски му стисна десницата и здравата я раздруса:

— Jónapot, barátom adieu!561 Хай върви си при булката! Хайде или ще те смъкна долу на бърза ръка!

— Видяхте ли, господин поручик, на всичко му се намира колаят — обърна се Швейк към поручик Лукаш, — най-добре е всичко да мине без скандал, без големи церемонии. Сега ние с Балоун ще ви сготвим такава супа от кокошката, че чак в Трансилвания ще я подушат и ще им потекат лигите.

Поручик Лукаш не можа да се въздържи повече, изби нещастната кокошка от ръката на Швейк и му кресна:

— Знаете ли, Швейк, какво заслужава войникът, който във военно време граби мирното население?

— Почетна смърт чрез разстрел! — тържествено отговори Швейк.

— Вие, разбира се, би трябвало да намажете въжето, защото пръв започнахте да крадете. Вие, тип с тип, аз наистина не знам как да ви нарека, вие сте забравили клетвата си. Не знам вече къде да се дяна от вас.

Швейк изгледа поручик Лукаш с въпросителен поглед и бързо се обади:

— Съвсем не, господин поручик, съвсем не съм забравил клетвата, която нашият войнствен народ трябва да знае винаги и да я изпълнява. Аз, господин поручик, тържествено се заклех на нашия най-светъл княз и господар Франц Йосиф Първи да бъда верен и да изпълнявам заповедите на генералите на Негово Величество и изобщо на всички свои началници и висшестоящи, да ги слушам, да ги почитам и браня, да изпълнявам нарежданията и заповедите им във всички случаи, срещу който и да било противник, всякога и навсякъде, където пожелае това Негово императорско и кралско Величество, на вода и под вода, на суша и във въздуха, денем и нощем, в сражения, атаки, борби и каквито и да било други акции, с една дума, навсякъде.

Швейк вдигна от земята кокотката и застанал мирно, с поглед, устремен право в очите на поручик Лукаш, продължи:

— …по всяко време и във всички случаи храбро и мъжествено да се бия, никога да не изоставям своите армии, батальони, роти и оръдия, никога да не влизам дори и в най-малко споразумение с противника и винаги да се държа така, както изискват военните закони и както подобава на добрите войници, и по този начин да живея честно и с чест да умра, за което моля бога да ми помага. Амин. А колкото до кокошката, аз съвсем не съм я откраднал, господин поручик, не съм я задигнал и съм се държал както трябва, тъй като аз винаги помня клетвата си.

— Ще оставиш ли кокошката бе, говедо с говедо! — изрева поручик Лукаш, като удари Швейк с папката по ръката, точно там, където той беше хванал умрялата кокошка. — Погледни тук. Ето черно на бяло: „Изпраща ви се пехотинецът Швейк Йозеф, според показанията му ординарец при същата рота… за кражба.“ Кажи ми сега, мародер такъв, хиена с хиена — не, аз положително ще те убия един ден, ще те убия, разбираш ли, — кажи ми ти, идиот, ти, пладнешки разбойнико, как можа да се подхлъзнеш така?

— Това е сто на сто недоразумение, господин поручик — любезно каза Швейк, — не може да бъде нищо друго освен недоразумение. Веднага щом получих заповедта ви да намеря и купя някъде нещо вкусно за ядене, аз започнах да мисля какво би било най-подходящо за в случая. Оттатък гарата нямаше съвсем нищо, само конски салам и магарешка пастърма. Аз много добре обмислих всичко, господни поручик. На фронта човек се нуждае от нещо твърде хранително, за да може по-лесно да понася военните несгоди. И ето аз поисках да ви доставя хоризонтално удоволствие, господин поручик, да ви сваря супа от кокошка.

— Супа от кокошка — повтори след него поручикът и се хвана за главата.

— Тъй вярно, господин поручик, супа от кокошка, купих лук и петдесет грама фиде. Ето тук е всичко. В тоя джоб е лукът, а в тоя — фидето. Сол има в канцеларията, има и пипер. Не оставаше нищо друго, освен да купя кокошката. И излязох вън от района на гарата по посока на Ишатарча. Село и половина, господин поручик, в никакъв случай не е град, макар че там на първата улица са написали на една табела „Ишатарча варош“. Минах по една улица — все къщички с градинки, — минах по втората, третата, четвъртата, петата, шестата, седмата, осмата, деветата, десетата, единайсетата и чак когато стигнах до самия край на тринайсетата, където зад една от къщите вече започваха ливадите, там видях да пасат кокошки. Приближих се, избрах най-голямата, най-тежката, ама погледнете я само, господин поручик, мас капе от нея. То човек няма нужда да я опипва много, много, от пръв поглед ще познае, че са ѝ хвърляли редовно царевица. Взех я, значи, аз съвсем публично, в присъствието на населението, което се беше развикало нещо на унгарски, хванал съм я за краката и питам хората на чешки, па и на немски чия е кокошката, та да я купя от него. Но не щеш ли, в тоя момент от същата крайна къща изскокнаха един мъж и една жена и започнаха да ме ругаят най-първо на унгарски, а после на немски, че съм бил откраднал кокошката посред бял ден. Казах му да не вика, защото са ме изпратили да купя кокошката, и му обяснявам как стои работата. А кокошката, знаете ли, както я държа за краката, изведнъж запляска с криле и поиска да хвръкне и понеже я държах леко, вдигна ръката ми и понечи да кацне на носа на господаря си. А пък той веднага се развика, че съм го бил пернал с кокошката по муцуната. Женската пък пищи ли, пищи и все вика на кокошката: „Кът-кът-кът-кът-кът-кът.“ В тоя момент вече някакви идиоти, чули-недочули, разбрали-недоразбрали, водят патрул хонведи и аз сам ги поканих да дойдат с мене в комендантството на гарата, за да се види, че съм невинен. Истината не може да се скрие, тя е като маслото, винаги изплува над водата. Но какво да правя, като съм си пусти Марко Тотев, поручикът, който беше дежурен в комендантството, излезе опак човек. Аз му разправям, а той не ще да слуша, даже и когато го помолих да ви попита вярно ли е, че сте ме изпратили да ви купя нещо вкусно. На всичко отгоре взе, че ми кресна да си затварям устата: „И без това виждам в очите ти дебел клон със здраво въже.“ Трябва да е бил в много лошо настроение, щом можа да ми каже, че така охранен може да бъде само войник, който краде и разбойничествува. На гарата били постъпили вече редица оплаквания, завчера тук наблизо някъде бил изчезнал някакъв пуяк, а когато му възразих, че ние по това време бяхме още в Рааб, той ми каза, че такива на него не му минавали. Накрая ме изпратиха при вас. Но не стига това, ами един ефрейтор, понеже не го забелязах, ми кресна дали зная пред кого се намирам. Аз му казах, че той е ефрейтор и че ако беше пехотинец, щеше да бъде отдельонен началник, а ако беше артилерист пък — мерач.

— Швейк — каза след малко поручик Лукаш, — досега с вас се случиха толкова случайности и злополуки, толкова, както вие казвате, „грешки“ и „недоразумения“, че все пак, струва ми се, един ден само здравото въже около врата ви с последна военна почит в каре ще ви спаси от непрекъснатия ви малшанс. Разбирате ли?

— Тъй вярно, господин поручик, карето от така наречения сключен батальон се състои от четири, по изключение от три или пет роти. Ще заповядате ли, господин поручик, да туря повече фиде в супата, за да стане по-гъста?

— Швейк, заповядвам ви да вървите по дяволите заедно с кокошката, защото в противен случай ще ви я очукам в главата, идиот с идиот…

— Слушам, господин поручик, но керевиз не можах да намеря, господин поручик, и моркови също! Ще сложа карт…

Швейк не можа да довърши „офи“, защото заедно с кокошката изхвръкна пред щабния вагон. Поручик Лукаш изпи на един дъх голяма доза коняк.

Долу под прозореца Швейк изкозирува и се отдалечи.

След щастливо завършилата душевна борба Балоун тъкмо се готвеше, въпреки всичко, да отвори кутията със сарделите на поручика, когато се появи Швейк с кокошката. Появата му предизвика естествено раздвижване във вагона и всички така го изгледаха, като че искаха да го питат: „Откъде я открадна?“

— Купих я за господин поручика — отговори Швейк, като изваждаше от джобовете си лука и фидето. — Исках да му сваря супа от нея, но той вече не я иска и затова ми я подари.

— Да не е умряла? — усъмни се фелдфебелът Ванек.

— Аз сам ѝ извих врата — отговори Швейк, вадейки от джоба си нож.

Балоун с благодарност и в същото време с израз на почит погледна Швейк и мълчаливо се зае да приготви спиртника на поручика. След това взе няколко канчета и отиде за вода.

Към Швейк се приближи телеграфистът Ходоунски и предложи да му помогнела я оскубят, като при това шепнешком му зададе интимния въпрос:

— Далече ли е оттук? Ограда прескача ли се, или е на открито поле?

— Аз я купих бе.

— Трай де, и това ми било приятел, нали видяхме как те докараха.

Все пак той взе активно участие в скубането на кокотката. Към големите и тържествени приготовления се присъедини и готвачът-окултист Юрайда, който наряза картофите и лука за супата.

Изхвърлената от вагона перушина спря вниманието на подпоручик Дуб, който обикаляше вагоните.

Отдолу той им извика да се покаже този, който е оскубал кокошката. На вратата се показа доволното лице на Швейк.

— Това какво е? — кресна подпоручик Дуб, като вдигна от земята отрязана на кокоша глава.

— Това е глава на кокошка, господин подпоручик — отвърна Швейк, — порода черна италианка. Много са носливи, господин подпоручик. Снасят до 260 яйца годишни. Заповядайте да видите какъв богат яйчник е имала — и Швейк навря под носа на подпоручик Дуб червата и останалите вътрешности на кокошката.

Дуб плю, отмина, но след малко пак се върна.

— За кого готвите кокошката?

— За нас, господин подпоручик. Вижте само какво сало има!

Подпоручик Дуб се отдалечи, мърморейки:

— Ние пак ще се срещнем при Филипи562.

— Какво каза? — обърна се Юрайда към Швейк.

— Абе определихме си среща някъде при Филипи. Те, господата де, обикновено са педерасти.

Готвачът-окултист заяви, че само естетите са хомосексуалисти, то било свързано със самата същност на естетизма.

Фелдфебелът Ванек разказа след това как педагозите в испанските манастири блудствували с поверените им деца.

И докато водата в котелката на спиртника заври, Швейк успя да разкаже за един възпитател, на когото поверили цяла колония безпризорни виенски деца и който блудствувал с цялата колония.

— Абе страст е това, по най-лошото е, когато тая страст обземе жените. Във втори пражки район на времето живееха две напуснати мадами, разведени, защото миткали, едната се казваше Моуркова, другата — Шоускова, и те една вечер, тъкмо когато цъфтели черешите, хванали в една алея при Розтоки563 някакъв стар стогодишен импотентен латернаджия, замъкнали го в розтошката горичка и там го изнасилили. Какво ли не правили с него! По това време професор Аксамит от Жижков правеше там разкопки, търсеше гробове на първобитни хора. Та те, жените, вземат, че замъкнат латернаджията в един такъв разкопан гроб и там, като го емнали… Дошъл на другия ден професор Аксамит, гледа — в гроба лежи нещо, Зарадвал се човекът, но се оказало, че това бял изнасиленият, измъчен от разведените дамички латернаджия. Край него наоколо имало пръснати множество клечки, едни особени такива. След това латернаджията на петия ден умрял, а ония мръсници били толкова нахални, че на всичко отгоре му отишли на погребението. Това вече се казва истинска перверзия.

— Посоли ли я? — обърна се Швейк към Балоун, които се възползува от това, че вниманието на всички беше насочено към разказа на Швейк, и мушна нещо в раницата си. — Дай да видя какво правиш.

— Слушай, Балоун — сериозно се обърна Швейк към него, — какво ще правиш тая кокоша кълка? Виж го ти. Откраднал кокоша кълка, та да я свари после тайничко без нас. Ти, Балоун, знаеш ли какво извърши? Знаеш ли как се наказва този, който през време на война ограби фронтовия си другар? Завързват го за дулото на някакво’ оръдие и напълват оръдието с картеч. Сега вече е късно за въздишки. Като срещнем артилерия някъде на фронта, ще се явиш на първия батареен командир. Сега за сега обаче за наказание ще правиш упражнения. Слизай от вагона!

Нещастният Балоун слезе от вагона и Швейк, седнал на вратата, започна да командува:

— Habt acht! Ruht! Habt acht! Rechts schaut! Habt acht! Гледай пак пред себе си! Ruht!564

Сега ще правиш движения на място. Rechts um!565 Ей, че дръвник. То не е човек. Разбирате ли, вие сте крава. Рогата ви трябва да се озоват там, където преди малко беше дясното ви рамо. Herstelt! Rechts um! Links um! Halbrechts!566 Не така бе, говедо! Herstellt! Halbrechts!567 Е, виждаш ли бе, муле такова, че можеш! Halblinks! Links um! Links! Front! Front!568 Не знаеш ли какво е това по фронта? Gradaus! Kehrt euch! Kniet! Nieder setzen! Auf! Setzen! Nieder! Auf! Nieder! Auf! Setzen! Auf! Ruht!569

— Така, Балоун, това е твърде полезно за здравето, поне ще ти се смеле храната.

Наоколо се събра плътна маса народ, която се запревива от смях.

— Бъдете така любезни и сторете място! — извика Швейк. — Ще маршируваме. Значи, внимавай, Балоун, да не става нужда да повтаряш. Не обичам да тормозя без нужда подчинените си. Внимавай, значи:

Direktion Bahnhof!570 Гледай къде соча. Marschieren marsch! Glied — halt!571 Стоп, дявол те взел, или ще те пратя в ареста! Glied — halt! Е-ей, най-сетне се спря, тъпакът му с тъпак. Kurzer Schritt!572 Не знаеш ли какво е това kurzer Schritt? Ще ти дам аз да разбереш, ще те накарам да танцуваш като балерина. Voller Schritt! Wechselt Schritt! Ohne Schritt!573 Брееей, че бивол! Като кажа ohne Schritt, тъпчеш на място, разбра ли ти главата?

Наоколо се бяха събрали почти две роти.

Балоун беше целият изпотен, просто не беше останала душа у него, но Швейк продължаваше да го командува:

— Gleicher Schritt! Glied rückwärts marsch!574

— Glied halt!575

— Lanfschritt!576

— Glied marsch!577

— Schritt!578

— Glied halt!579

— Ruht!580

— Habt acht! Direktion Bahnhof! Laufschritt marsch! Halt! Kehrt euch! Direktion Wagon! Laufschritt marsch! Kurzer Schritt! Glied halt! Ruht!581 Хайде сега почини си малко! А после ще започнем отново! При добро желание човек може всичко.

— Какво става тук? — чу се гласът на подпоручик Дуб, който дотича обезпокоен.

— Съвсем нищо, господин подпоручик — каза Швейк, — само се упражнявахме по малко, та да си припомним ученията и да не си прахосваме ценното време за празни работи.

— Слезте от вагона — заповяда подпоручик Дуб, — наистина вече до гуша ми дойде от вас. Ще ви заведа при батальонния командир.

Когато Швейк се озова в щабния вагон, поручик Лукаш излезе от другия изход и се отправи към перона.

В момента, когато подпоручик Дуб докладваше за странните ексцеси, както той се изрази, на добрия войник Швейк, капитан Загнер беше в твърде добро настроение, защото виното „Гумполдскирхен“ беше наистина знаменито.

— Значи, вие не искате да прахосвате времето си за празни работи? — усмихна се той многозначително. — Матушич, елате насам!

батальонната свръзка получи заповед да повика фелдфебела на 12-а рота Насакло, известен като най-голям тиранин, и незабавно да намери една пушка на Швейк.

— Тоя войник — каза капитан Загнер на фелдфебела Насакло — не иска да си прахосва времето за празни работи. Закарайте го зад вагоните и упражнете с него един час хватките. Но без всякакво снизхождение, без отдих. И главно непрекъснато едно след друго „setzt ab, an, setzt ab“582.

— Ще видите, Швейк, че няма да ви бъде скучно — каза му на прощаване.

След малко иззад вагона се чуха отсечени команди, които тържествено се понесоха над релсите. Фелдфебелът Насакло, когото бяха вдигнали от игра — играеха на 21 и той държеше банката, — сега ревеше с цяло гърло:

— Beim Fuss! Schultert! Beim Fuss! Schultert!583

След това за момент настана тишина и се чуваше само гласът на Швейк, спокоен и съсредоточен:

— Учил съм ги още като млад войник. Когато се даде команда „Beim Fuss“, пушката стои изправена до десния крак. Върхът на приклада е на права линия с върха на десния крак. Дясната ръка е естествено отпусната надолу и държи пушката така, че палецът обхваща цевта, а останалите пръсти са обхванали ложата. При командата „Schultert“584 пушката се мята на дясното рамо, където остава да виси свободно върху ремъка, с цевта право нагоре.

— Хайде стига приказки — чу се отново гласът на фелдфебела Насакло. — Habt acht! Rechts schaut!585 Дявол ви взел! Как го правите?…

— Нали съм „на ремък“ и при „Глави на дяс-но!“ дясната ми ръка се плъзга по ремъка надолу, обхващам шийката на приклада и енергично извръщам глава надясно, след това при „Habt acht!“586 отново поемам ремъка с дясната си ръка и главата ми заема първоначалното положение по фронта, погледът ми е закован във вас.

И отново прозвуча гласът на фелдфебела:

— In die Balanz! Beim Fuss! In die Balanz! Schultert! Bajonett auf! Bajonett ab! Fällt das Bajonett! Zum Gebet! Vom Gebet! Kniet nieder zum gebet! Laden! Schiessen! Schiessen halbrechts! Ziel Stabswagon! Distanz 200 Schritt… Fertig! An! Feuer! Setzt ab! An! Feuer! An! Feuer! Setzt ab! Aufsatz normal! Patronen versorgen! Ruht!587

Фелдфебелът започна да си свива цигара.

През това време Швейк се зае да разглежда номера на пушката и изведнъж се обади:

— 4268! Такъв номер носеше и един локомотив на гара Печки, 16-и коловоз. Трябваше да го закарат на ремонт в депото в Лиса над Елба, но знаете ли, господин фелдфебел, работата не беше толкова лесна, защото машинистът, който трябваше да го закара, много слабо помнеше цифрите. Вика го, значи, началникът на гарата в канцеларията си и му казва: „На шестнайсети коловоз се намира локомотив номер 4268. Зная, че не помните цифри и че когато ви ги напишат на листче, загубвате листчето. Щом не сте по цифрите, внимавайте, аз ще ви покажа един много лесен начин за запомняне на най-различни числа. Ето вижте: локомотивът, който трябва да откарате в депото в Лиса над Елба, има номер 4268. И сега внимавайте. Първата цифра е четири, втората — две. Запомнете, значи, 42, тоест 2 по 2, което отпред назад може да се представи като 4, делено на 2, равно 2 и пак получавате една до друга цифрите 4 и 2. Не се плашете, няма нищо трудно. Колко прави 2 пъти по 4, осем, нали? Сега трябва да запечатате в паметта си, че осморката е последната цифра в поредицата. Остава сега, след като сте запомнили вече, че първата цифра е 4, втората 2 и че четвъртата е 8, да намерите някакъв начин да запомните шестицата, която се намира пред осмицата. И това е много просто. Първата цифра е 4, втората — двойка, четири и две е шест. Сега вече сте положителен, че втората цифра от края е шестица, цифрите са запечатват по този начин в паметта ви за вечни времена. В съзнанието ви засяда здраво числото 4268. Или например до същия резултат можете да стигнете и по друг още по-прост начин…“

Фелдфебелът престана да пуши, опули очи и избъбра само:

— Свалете си шапката!

Швейк продължи сериозно:

— И той започнал да му обяснява какъв е по-простият начин за запомняне номера на локомотив 4268. Осем без две е шест. Ето ти, значи, на бърза ръка 68. Шест без две са четири, ето ти, значи, 4–68 и накрая слагаш и двойката вътре и се получава 4-2-6-8, Не е много трудно да се запомни цифрата с помощта на умножението и делението. Постига се все същият резултат. „Запомнете — казал началникът на гарата, — че 2 пъти по 42 е 84. Годината има 12 месеца. Вадите, значи, 12 от 84 и ви остават 72, вадите още дванайсет месеца, получавате 60, ето ви, значи, осигурена шестицата, нулата просто я задраскваме. Известно ни е сега, значи, 42, 68, 4. След като задраскахме нулата, остана ни да задраскаме и четворката на края и пак без особен труд получаваме 4268, номера на локомотива, който следва да бъде изпратен в депото в Лиса над Елба. И с помощта на делението, както ви казах, работата е много лесна. Определяме предварително коефициент според митническата тарифа.“ Но да не ви прилоша нещо, господин фелдфебел? Ако искате, аз ще започна отново от „General de charge! Fertig!… Hoch an! Feuer!“588 Дявол да го вземе! Не трябваше да ни праща господин капитанът на слънце! Трябва да изтичам за носилка!

Лекарят, който пристигна след малко, установи, че се касае или за слънчев удар, или за остро възпаление на мозъчната пипа.

Когато фелдфебелът се опомни, Швейк, който стоеше до него, каза:

— Та да си дойдем на думата. Мислите ли, господин фелдфебел, че машинистът запомнил числото? Не! Объркал всичко, защото му дошло на ум, че трябва да умножи всичко на три, не знам защо се сетил за светата троица, и, разбира се, не могъл да намери локомотива, той и до днес си стои там, на линия № 16.

Фелдфебелът отново склопи очи.

Когато се върна във вагона и го попитаха къде се е забавил толкова, Швейк отговори:

— Който командува на другите „бегом“, сам трябва да изпълнява сто пъти „пушки на рамо“!

В задната част на вагона се беше скрил Балоун и трепереше. През време на отсъствието на Швейк той беше изял половината от порцията му, тъй като част от кокошката се беше вече сварила.

Преди да потегли по-нататък, ешелонът беше настигнат от смесен военен влак, на който бяха натоварени най-различни части. Това бяха изостанали или излезли от болниците войници, догонващи своите части, както и разни други съмнителни елементи, които се връщаха от командировки или затвори.

От този влак слезе и школникът Марек, когото на времето бяха обвинили в неподчинение, защото беше отказал да чисти нужници, дивизионният съд обаче го беше освободил, следствието бе прекратено и ето че сега школникът Марек се появи в щабния вагон, за да се представи на батальонния командир. Трябва да се отбележи, че тъй като непрекъснато го бяха разкарвали от арест в арест, школникът все още не се числеше никъде.

Като видя школника и прегледа документите му, в които имаше строго поверителна бележка „Politisch verdächtig! Vorsicht!“589, капитан Загнер не остана много зарадван, но за щастие си спомни за нужникаря-генерал, който беше направил твърде интересната препоръка да се попълни съставът на батальона с един „Bataliongeschichtschreiber“590.

— Вие, школник, проявявате голямо нехайство — каза му капитан Загнер. — В Школата за запасни офицери си спечелихте славата на истински пройдоха и вместо да се стремите да се проявите и придобиете съответния на вашето образование чин, вие странствувахте от затвор на затвор. Полкът би трябвало да се срамува заради вас, школника. Вие обаче имате възможност да изправите грешката си, като изпълнявате добросъвестно своя дълг и по такъв начин се озовете в редовете на добрите воини. Посветете с любов възможностите си на батальона. Ще се опитам да ви използувам. Вие сте интелигентен млад човек и положително умеете да пишете, да стилизирате. Ще ви кажа нещо. Всеки батальон на фронта се нуждае от човек, който в хронологичен ред да прави преглед на всички военни събития, които са в пряка връзка с делата на батальона на фронта. Необходимо е всички победоносни походи, всички забележителни и славни моменти, в които батальонът ще вземе участие и ще играе водеща и първостепенна роля, да се опишат и по такъв начин малко по малко да се прави принос към историята на армията. Разбирате ли ме?

— Тъй вярно, господин капитан, касае се за епизоди от живота на всички части, батальонът има своя история. Полкът въз основа на историята на своите батальони съставя историята на полка. Полковете образуват историята на бригадата, историята на бригадите — историята на дивизията и т.н. Ще положа всички усилия, господин капитан.

Школникът Марек сложи ръка на сърцето си.

— Ще отбелязвам с истинска любов славните дни на нашия батальон, особено днес, когато офанзивата е в пълния си разгар и когато ще настъпят дни на изпитание и нашият батальон ще покрие бойното поле с телата на своите героични синове. Добросъвестно ще регистрирам хода на всички събития, които неминуемо ще дойдат, за да изпълнят с лаври страниците на историята на нашия батальон.

— Вие, школник, ще се намирате при щаба на батальона и ще следите кой се предлага за награждаване, ще регистрирате — по наши бележки, разбира се — походите, които с особена сила биха подчертавали изключителната войнственост и желязната дисциплина на батальона. Това, школник, не е така лесно, но аз се надявам, че не ви липсва наблюдателност и като получавате известни директиви от мене, ще възвеличите нашия батальон над другите. Изпращам телеграма в полка, че съм ви назначил за батальонен летописец. Явете се при фелдфебела Ванек от 11-а рота, за да ви намери място във вагона си — там сега за сега има най-много място, — и му кажете, моля ви се, да дойде при мене. Разбира се, зачислен ще бъдете в щаба на батальона. Това ще стане със заповед по батальона.

Готвачът-окултист спеше. Балоун непрекъснато трепереше от страх, понеже беше успял да отвори и кутията със сарделите, фелдфебелът Ванек отиде при капитан Загнер, а телеграфистът Ходоунски беше напипал някъде на гарата шишенце боровичка и след като я изпи, изпадна в сантиментално настроение и сега пееше:

След това стана, отиде при масата на фелдфебела Ванек и с едри букви написа на парче хартия следното:

Разговорът на капитан Загнер с фелдфебела Ванек не продължи много. Капитан Загнер му обърна внимание само върху това, че сега за сега батальонният летописец, школникът Марек, ще се намира в неговия вагон заедно с Швейк.

— Мога да ви кажа само това, че този Марек е, така да се каже, съмнителен. Politisch verdächtig! Но, боже мой! Днес това не е чудно. За кого днес не се казва това? Има, разбирате ли, различни съмнения. Но вие ме разбирате, нали? Само ви обръщам внимание, ако случайно вземе да говори нещо, което, нали разбирате, да го спрете веднага, та да си нямам и аз неприятности зарад него. Кажете му просто да остави подобни приказки и с това работата ще може да се счита уредена. Това не значи, разбира се, да идвате веднага да ме уведомявате. Уредете с него въпроса по приятелски, приятелският съвет винаги е по-добър от всяко глупаво доносничество. С една дума, аз не желая да зная за нищо, защото…

Нали разбирате? После подобни неща се приписват обикновено на целия батальон.

След като се върна във вагона, Ванек заведе настрана школника Марек и му каза:

— Слушайте какво ще ви кажа, вие сте съмнителен, но няма значение. Само недейте приказва много-много пред Ходоунски, телеграфиста.

Тъкмо каза това и Ходоунски се домъкна, клатушкайки се. Прегърна фелдфебела с две ръце и пиянски запелтечи нещо, което трябвате да е песен:

— Ние никога няма да се разделим! — ревеше Ходоунски. — Каквото чуя по телефона, веднага ще ви го кажа. Срал съм на клетвата.

В ъгъла Балоун се прекръсти ужасен и започна гласно да се моли:

— Дева Марийо, пресвета Богородице, не се отвръщай от мене, но ме изслушай милостиво, утеши ме с благост, помогни на мене, грешния, който в тази долина на плача се обръщам към тебе с жива вяра, крепка надежда и гореща любов. О, царице небесна, застъпи се за мене, грешния, та да мога по божия милости под твоя закрила да доживея края на дните си.

Благословената Дева Мария наистина се застъпи за него, тъй като след малко школникът извади от полупразната си раница няколко кутии сардели и раздаде на всички по една.

Балоун безстрашно отвори куфарчето на поручик Лукаш и върна там падналите от небето сардели.

Но след като всички отвориха консервите и започнаха да облизват устните си и да мляскат от удоволствие, Балоун отново бе обхванат от изкушение, отвори куфарчето и кутията със сарделите и лакомо ги излапа.

В този момент обаче преблагата и пресладка Дева Мария се отвърна от него. Той тъкмо допиваше олиото от кутията, когато пред вагона спря батальонната свръзка Матушич и викна към прозореца:

— Балоун, поручикът заповяда да му занесеш сардели те.

— Сега вече ще става, каквото ще става — каза фелдфебелът Ванек.

— По-добре недей ходи с празни ръце — посъветва го Швейк, — вземи му занеси поне пет празни кутии.

— Какво ли ви тежи на съвестта, та господ ви наказва така? — подхвърли школникът. — В миналото ви трябва да има някакъв голям грях. Да не би да сте извършили светотатство, да сте изяли шунката от комина на вашия свещеник? Да не би да сте изпили в мазата му определеното за светото причастие вино? Да не би като момче да сте прескачали оградата на попската градина, за да крадете круши?

Балоун се измъкна от вагона с отчаяно лице, загубил всяка надежда. Сега вече съсипаният му вид говореше сърцераздирателно: „Кога най-сетне ще настъпи краят на тия мъки?“

— Там е работата — каза школникът, който дочу думите на нещастния Балоун, — че вие, приятелю, сте загубили връзка с дядо господ. Не умеете да се помолите както трябва, та да ви чуе бог и да си ви прибере по-скоро.

Швейк добави:

— Той, Балоун, все още не може да се реши и да предостави войнишкия си живот, войнишките си мисли, словата, постъпките и войнишката си смърт в ръцете на преблагото майчинско сърце на всевишния, както казваше моят фелдкурат Кац, когато попрехвърлеше и по погрешка се сблъскаше на улицата с някой войник.

Балоун зарида, че е загубил вяра в бога, защото вече толкова пъти го е молил да му даде сили и да му посвие стомаха и все напразно.

— Тя, лакомията ми де — вайкаше се той, — не е от тая война, тя е моя много стара болест. Зарад нея жена ми ходи с децата на поклонение чак в Клокоти.

— Знам го — обади се Швейк, — Клокоти при Табор. Там имаше богата Дева Мария с фалшиви брилянти. Веднъж един клисар някъде от Словакия поискал да я ограби. Много набожен човек. Пристигнал той там и сметнал, че може би по-лесно ще му се удаде да свърши работата, като се пречисти от всички стари грехове. Затова и казал на изповедника, че е намислил на следния ден да ограби Дева Мария. Нито дума повече. Но преди да е изчел тристате „Отче наш“, които изповедникът му наложил като наказание, та да не избяга, докато съобщи за него в полицията, полицаите го хванали от двете страни и го завели в участъка.

Готвачът-окултист започна да спори с телеграфиста Ходоунски дали това нарушение на тайната на изповедта е вопиещ грях, или изобщо не си струва да се говори, щом става дума за изкуствени брилянти. Накрая той успя да убеди Ходоунски, че това било карма, с други думи, предопределена от най-дълбока древност съдба. В това дълбоко и тъмно минало може би злощастният клисар от Словакия е бил още октопод на някоя чужда планета, а пък свещеникът от Клокоти — на същото основание е бил може би птицечовка или кенгурувидно, днес вече изчезнало млекопитаещо и съдбата може би така е предопределила, именно той да наруши тайната на изповедта, макар че според каноническото право в такива случаи се дава абсолюция, тоест опрощение, дори и когато се касае за манастирска собственост.

Към всичко това Швейк добави следната твърде простичка забележка:

— Е, да, никой не знае какви ще ги дъвче след няколко милиона години и затова не бива да се въздържа от нищо. Поручик Квасничка, още когато служехме в Карлин в допълващия батальон, често обичаше да казва през време па словесното: „Да не мислите, торни бръмбари такива, мързеливи кравове и шопари, че войниклъкът ви ще се свърши на тоя свят? Ще се срещнем ние и след смъртта си и аз ще ви устроя такова чистилище, че има да мигате, свинска банда такава.“

Изпаднал в пълно отчаяние, Балоун си мислеше, че сега само той е предмет на разговор, че всяка дума е адресирана до него и затова продължи публичната си изповед:

— Но и Клокоти не помогнаха да се отърва от лакомията си. Връщат се жената и децата от поклонение и започва да брои кокошките. Липсват кокошки, една ли, две ли, не си спомням точно колко. Какво да правя аз? Знам, че са нужни в домакинството заради яйцата, но като излязох вън и като ги загледах, изведнъж усетих пропаст в стомаха. След един час пак ми беше добре, но от кокошката бяха останали само кокалчетата и перушината. Веднъж пак бяха отишли в Клокоти да се молят, та татко им в къщи да не лапа толкова и да не направи нова пакост, а аз пак се разхождам из двора и в тоя момент пред очите ми попада пуякът. Тогава можех да платя с живота си. В гърлото ми заседна пищялната му кост и ако не беше чирачето, мелинчарчето, един ей такъв дребосък, който ми извади костта, днес да не съм тука с вас, да не съм дочакал и Световната война. Ъхъ-ъхъ, чирачето ми беше чевръсто момче. Едно такова малко, бузесто, топчесто, тлъстичко…

Швейк се приближи до Балоун:

— Покажи си езика!

Балоун изплези език и след това Швейк се обърна към всички във вагона:

— Знаех си аз, изял е и чирачето. Признай си, кога го изяде? Когато вашите бяха в Клокоти, нали?

Балоун отчаяно сключи ръце за молитва и извика:

— Оставете ме, другари! И това ли трябваше да чуя от другарите си!

— Ние не ви осъждаме — каза школникът, — напротив, личи си, че ще бъдете добър войник. Когато французите обсаждали Мадрид през време на Наполеоновите войни, испанският комендант на крепостта предпочел да изяде адютанта си без сол, отколкото да предаде крепостта поради глад.

— Това вече е истинска жертва, защото посоленият адютант сто на сто би бил по-лесно смилаем, господин фелдфебел. Как се казва адютантът на нашия батальон? Циглер? Ех, и той е една мърша, от него няма да могат да се направят порции дори и за една рота.

— Я гледайте, гледайте! — извика фелдфебелът Ванек. — Балоун е взел броеницата.

И наистина, изпаднал в най-голямо отчаяние, Балоун беше потърсил спасение в ситните топчета от чимширово дърво, доставяни от виенската фирма „Мориц-Льовенщайн“.

— И тя е от Клокоти — каза тъжно Балоун. — Докато ми я донесат, хвръкнаха две гъсета, ама месо ли е това, лека храна за болни, не е за мене.

След малко със заповед по целия влак бе разгласено, че след четвърт час ще се тръгва. И понеже никой не повярва, случи се така, че — въпреки всички предохранителни мерки — все пак някои се изсулиха извън района на гарата. И когато влакът потегли, липсваха осемнайсет пехотинки, между които и фелдфебелът Насакло от 12-а рота. Влакът вече отдавна беше изчезнал отвъд Ишатарча, но последният все още се пазареше в една недълбока падина на близката акациева горичка зад гарата с някаква фльорца, която искаше пет крони, докато той предлагаше като възнаграждение за извършената вече услуга да ѝ даде една крона или да я напляска. В края на краищата се стигна до последното разрешение на въпроса, и то по такъв енергичен начин, че чули рева на дамата, там започнаха да се стичат хора от гарата.

От Хатван към границата на Галиция

През цялото пътуване на батальона, предопределен да пожъне военна слава, след като премине пеша от Лаборец591 през Източна Галиция до фронта, във вагона, в който бяха школникът и Швейк, продължиха да се водят странни разговори с повече или по-малко родоизменническо съдържание. В по-ограничен мащаб, но, можем да кажем, повсеместно, това ставаше и в другите вагони. Дори и в щабния вагон се беше възцарило някакво недоволство, тъй като във Фюзешабон592 от армията и от полка се получена заповед, съгласно която порцията вино за офицерите се намаляваше с една осминка. Естествено съставителят на заповедта не беше забравил и войниците, на които дажбата саго се намаляваше с по десет грама на човек. Това беше толкова по-загадъчно, защото от началото на войната досега никой никъде не беше дори и помирисвал саго.

Независимо от това необходимо беше да се съобщи заповедта на фелдфебела Баутанцел, който се почувствува страшно засегнат и ограбен. Той каза, че сагото днес е твърде рядко нещо и че той би могъл да получава за килограм саго поне по осем крони.

Във Фюзешабон бе направено ново откритие: една от ротите си беше загубила походната кухня. Откритието стана във връзка с това, че на тая гара най-сетне щеше да се готви гулаш с картофи, на който толкова държеше „генералът-нужникар“. Проверката установи, че злополучната кухня изобщо не е потеглила с тях от Брук и че вероятно и до днес стои някъде зад барака № 186, изоставена и изстинала.

Причината бе в това, че зачисленият към тази кухня персонал един ден преди заминаването на батальона беше затворен в ареста заради разпуснатото си поведение в града. По някакъв начин той успя да нареди работата така, че остана да лежи затворен и тогава, когато ротата му пътуваше вече през Унгария.

Ротата, която остана без кухня, бе зачислена на храна към втора походна кухня, което, разбира се, не мина без разправии, тъй като между войниците от двете роти, прикрепени към втора походна кухня, за да белят картофи, се стигна до такива контраверсии, че те започнаха взаимно да заявяват, че не са такива будали, та да се бъхтят заради други. Накрая се оказа, че цялата история с гулаша и картофите е била всъщност само маневра с педагогическа цел — когато на фронта пред неприятеля започнат да готвят гулаш, изведнъж идва заповед: „Alles zurück“593, гулашът се излива от казаните и никой не успява дори да близне от него.

Това беше следователно един вид морална подготовка, не наистина дотам трагична по своите последици, но все пак твърде поучителна. В момента, когато гулашът бе вече готов и предстоеше раздаването му, дадоха заповед: „Качвай се във вагоните!“ и влакът веднага потегли за Мишколц594. Но и там гулашът остана нераздаден, защото на гарата беше спрял влак с руски вагони и на войниците забраниха да слизат. За сметка на това предостави им се пълна свобода на фантазията, че гулашът ще бъде раздаден, когато слязат от влака в Галиция, но че там той ще бъде признат за прокиснал, неупотребим и че ще го излеят в помийната яма.

След това гулашът продължи заедно с войниците към Тисалак595, Зомбор596 и едва когато никой вече не очакваше да бъде раздаван, влакът спря в Ново место под Шиатор597, където отново накладоха огън под казаните, гулашът бе стоплен и най-сетне раздаден.

Гарата беше задръстена, най-напред трябваше да бъдат изпратени два влака с муниции, а след тях — два ешелона с артилерия и един влак с понтонни части. Изобщо може да се каже, че тук се бяха струпали влакове с части от всички възможни родове оръжие.

Зад гарата двама полски евреи бяха попаднали в ръцете на хонвед-хусари, които им бяха задигнали цяла каса с ракия и сега, вместо да им платят, изпаднали в добро настроение, ги биеха по мордите. В това очевидно нямаше нищо нередно, защото недалеч от тях стоеше техният ротмистър и наблюдавайки тая сцена, приятно се усмихвате, докато зад склада няколко други хонвед-хусари бъркаха под полите на чернооките щерки на битите евреи.

Тук имаше влак с ято самолети. И вагоните по другите линии бяха натоварени със самолети и оръдия, само че в разнебитено състояние. Това бяха свалени летателни машини, цъфнали гаубични цеви. И докато всичко свежо и ново пътуваше там нагоре към фронта, тия жалки оставки на славата течаха към тила за поправка и реконструкция.

Естествено подпоручик Дуб обясняваше на всички войници, които се бяха натрупали около разнебитените оръдия и самолети, че това е военна плячка. Той забеляза, че малко по-нататък, заобиколен от група войници, беше спрял Швейк и говореше нещо. Подпоручик Дуб се приближи до тази група и чу мъдрия глас на Швейк:

— Каквото и да се приказва, все пак това е военна плячка. Разбира се, когато някой от вас прочете тук например на лафета на това оръдие надписа „На Н. В. артилерийска дивизия“, работата ще му се стори малко съмнителна. Изглежда обаче, че това оръдие е попаднало в ръцете на русите и ние е трябвало да си го възвърнем, а такава плячка винаги е много по-ценна, защото…

— Защото — каза той тържествено, когато забеляза подпоручик Дуб — нищо не бива да се оставя в ръцете на противника. Това прилича на историята с Пршемишъл598 или с войника, на когото през време на сражение един противников войник отнел манерката. Това било още през Наполеоновите войни. През нощта войникът се промъкнал в позициите на противника и отново си взел манерката, и то с печалба, защото тая нощ на противниковите войници раздали дажба ракия.

Подпоручик Дуб каза само следното:

— Швейк, постарайте се да се изпарите и втори път да не съм ви видял тук!

— Слушам, господин подпоручик.

И Швейк се отправи към други вагони, но ако подпоручик Дуб беше чул какво добави накрая, положително от яд щеше да излезе от униформата си, въпреки че това беше съвсем невинен цитат от библията:

— Ще мине малко, ще ме видите, още малко и — няма да ме видите.

След отдалечаването на Швейк подпоручик Дуб се показа такъв идиот, че обърна внимание на войниците върху един свален австрийски самолет, на металическия корпус на който четливо бе отбелязано „Вийнер Нойщад“599.

— Тоя руски самолет е бил свален при Лвов — каза той.

Думите му дочу поручик Лукаш, който се приближи и добави високо:

— При което и двамата руски летци изгорели.

Той не каза нищо повече и се отдалечи, като си помисли, че подпоручик Дуб е голямо говедо.

Зад другите вагони поручик Лукаш се натъкна на Швейк и понечи да го отмине, защото от погледа, който Швейк му отправи, разбра, че на сърцето на тоя човек лежат много неща, които той иска да му каже.

Но Швейк се запъти право към него:

— Ich melde gehorsamst! Kompanieordonanz600 Швейк очаква разпорежданията ви. Търсих ви вече в щабния вагон, господин поручик.

— Я слушайте, Швейк — каза Лукаш с абсолютно отблъскващ и враждебен тон. — Знаете ли как се казвате? Забравихте ли как ви нарекох?

— Съвсем не, господин поручик, не съм забравил, защото не съм фелдфебел-школник като оня Железни. Това беше отдавна, преди войната, бяхме в Карлинските казарми. Там имаше един полковник Флидлер фон Бумеранг или тъй няканк.

Поручик Лукаш неволно се усмихна на това „няканк“, а Швейк продължи по-нататък:

— На височина, господин поручик, нашият полковник беше наполовина колкото вас, носеше голяма брада като княз Лобковиц, така че приличаше на маймуна, а когато се ядосаше, скачаше двойно повече от ръста си, така че го наричахме „гумения дядка“. Случи се веднъж, преди един първи май, бяхме в пълна бойна готовност, той държа голяма реч на плаца. На първи май, казва, всички трябвало да останем в казармата и да не мръднем оттам, за да можем при заповед отгоре и в случай на нужда да изпозастреляме цялата социалистическа банда. И затова всеки войник, който е получил отпуск за днес вечерта, но не се върне да нощува в казармата и се върне чак на сутринта, ще се смята, че е извършил измяна към родината, защото такъв насвяткан негодник нямало да може да улучи никого, когато се изкомандува залпов огън, и се стреля на всичкото отгоре във въздуха. Та тоя фелдфебел-школник Железни, дето ви казвам, влиза в помещението и казва, че все пак идеята на гумения дядка била много свястна. Та това, казва, е точно така, утре наистина никого няма да пуснат в казармата и затова най-добре ще бъде човек изобщо да не се връща. И знаете ли, господин поручик, той така и направи. Ама полковникът, бог да го прости, беше такова мръсно животно, че на следния ден тръгна да обикаля улиците на Прага, та да открие някого, който се е осмелил да напусне района на полка. Някъде около Прашна брана той се натъкнал благополучно на Железни и веднага се разфучал: „Ще ти там аз та разпереш, ще те науча аз, прес нос ти ислесе тааси рапота!“ Надумал му още много други неща и го подбрал към казармата. Из целия път му говорил всевъзможни гнусотии и заплахи и непрекъснато го питал как се казва. „Шелесний, Шелесний, има та патиш ти, аз много тофолен, че хванат, аз покаше един ersten601 май. Шеелесни, Шеелесни, пипнах аз тепе, сатфоря теп, файн сатфоря!“ На Железни всичко му било вече все едно. И затова, като минал през Поржич602 покрай „Розваржилови“, той с един скок се намерил в пасажа и изчезнал от другата страна. Така той развалил удоволствието на гумения дядка, защото вече нямало да може да го сложи в ареста. Полковникът толкова се ядосал, задето Железни избягал, че от яд забравил как се казва провиненият, съвсем го объркал и когато се върнал в казармата, започнал да подскача чак до тавана, а той бил нисък. Дежурният по батальон не можел да разбере защо дядката изведнъж започнал да говори на чешки език и да вика: „Метений сатворйат, Метений не сатфорйат, Олофений сатфорйат, Цинкофий сатфорйат!“ И така дядката тормозеше всички ден след ден и непрекъснато питаше хванали ли са вече Медени, Оловни, Цинкови. Той даже нареди да строят целия полк, но през това време Железни, историята на когото беше станала общоизвестна, го бяха преместили в лазарета, защото беше зъботехник. Но веднъж един от нашия полк успя да намушка някакъв драгун в пивницата „При буките“, задето задявал момичето му. Заповядаха да се строим в каре и тогава вече трябваше да излезем всички, даже и лазаретът, а които бяха много болни, придържаха ги по двама души. Та нямаше какво да се прави и Железни трябваше да цъфне на плаца. Там ни прочетоха заповед по полка в смисъл, че драгуните са също войници и че е забранено да ги мушкаме, защото били наши бойни другари. Един фелдфебел-школник превеждаше заповедта на чешки, а полковникът пулеше очи като тигър. Най-първо се разходи по фронта, след това мина отзад, започна да обхожда карето и изведнъж откри Железни, а той — същинска планина, така че беше много комично, господин поручик, когато го домъкна в средата на карето. Фелдфебел-школникът престана да превежда, а полковникът заскача пред Железни като куче, когато се дърли на някоя кобила, и при това ревеше с всичка сила: „А-а-а, пипнах ли те аз, ти не можеш на мене изпяга, а сека каасфа, че си Шеелесни, а аз се касфа Метени, Цинкофи, Олофени, а той бил Шелесни, тоя келеш, той бил Шелесни, ще науча ас теп Олофени, Цинкофи, Метени, ти, Mistvieh, du, Schwein, du Schelesny!“603 После му друсна един месец казармен арест, но след две седмици го заболяха нещо зъби и той се сети, че Железни е зъботехник и нареди да го доведат от ареста в лазарета, та да му извади болния зъб. Железни вадил зъба половин час, така че на три пъти ставало нужда да поливат дядката със студена вода, но въпреки това дядката омекна нещо и прости на Железни останалите две седмици. Та такава е работата, господин поручик, когато началникът забрави името на подчинените си, но подчиненият никога не бива да забравя името на своя началник. Именно както ни казваше нашият полковник, че даже и след много години няма да забравим, че сме имали някога за началник полковник Флидлер. Струва ми се, че излезе много дълго и ви отегчих, господин поручик, а?

— Знаете ли, Швейк — отговори поручик Лукаш, — колкото повече ви слушам, толкова повече се убеждавам, че вие никак не уважавате началниците си. Войникът трябва винаги да говори само хубаво за началниците си, дори и да са изминали много години от момента, когато е бил в казармата.

Личете, че поручик Лукаш е започнал да се забавлява.

— Та той, господин поручик — прекъсна го Швейк с извинителен тон, — полковник Флидлер, отдавна е умрял, но щом желаете, аз ще говоря само хвалебствия за него. Той, господин поручик, беше истински ангел за войниците. Той беше добър като свети Мартин, който раздавал мартински гъски на сиромасите и гладните. Та той беше готов и обеда, който му се полагаше в офицерския стол, да раздели с първия срещнат на двора войник и когато на всички ни омръзнаха кнедлите с мармелад, той нареди в кухнята да ни готвят гренадирмарш604 със свинско. Но той особено се отличи с добрината си през време на маневрите. Когато стигнахме в Долни Краловице, отдаде заповед да изпием за негова сметка цялата долнокраловицка бирена фабрика, а пък когато имаше имен или рожден ден, даваше нареждане да се сготви за целия полк заек със сметана и кнедли. Той беше толкова добър към войниците, че знаете ли, господин поручик, веднъж…

Поручик Лукаш плесна леко Швейк по ухото и му каза с приятелски тон:

— Хайде върви, тарикат с тарикат, остави го на мира!

— Zum Befehl, Herr Oberleutnant!605 — и Швейк се отдалечи по посока на своя вагон.

През това време в предната част на ешелона, във вагона, в който бяха заключени телефонните апаратни кабели, се разигра следната сцена: пред вагона беше поставен часовой, тъй като по нареждане на капитан Загнер всичко трябваше да бъде feldmässig606. Часовои следователно се поставяха от двете страни на ешелона, което съответствуваше на ценността на товара във вагоните, и получаваха Feldruf и Losung607 от канцеларията на батальона.

Този ден Feldruf беше „Капе“, а Losung — „Хатван“. Часовоят при телефонните апарати, който трябваше да помни двете думи, беше някакъв поляк от Коломея, който по някаква странна случайност беше попаднал в 91-ви полк.608

Не ще и съмнение, че не знаеше какво е това „Капе“, но понеже у него имаше известен зародиш от мнемотехника, все пак беше запомнил, че думата започва с „К“ и когато подпоручик Дуб, който този ден беше дежурен по батальон, се приближи и го запита за паролата, той гордо му отговори:

— Кафе.

Това беше напълно естествено, тъй като полякът от Коломея все още не можеше да забрави сутрешното и вечерно кафе, което му сервираха в лагера в Брук.

И след като изрева още веднъж: „Кафе“, а подпоручик Дуб продължаваше да се приближава към него, тогава, помнейки клетвата, която беше положил, и обстоятелството, че се намира на пост, той извика заплашително:

— Halt!609

Но когато подпоручик Дуб направи още две крачки към него и не преставаше да го пита за паролата, той взе за стрелба и се прицели в него. Понеже не знаеше добре немски език, послужи си със странна смесица от полски и немски език и извика:

— Bendze scheissen, bendze scheissen!610

Подпоручик Дуб разбра и започна да се оттегля назад, като викаше:

— Wachkommandant! Wachkommandant!611

Появи се подофицерът Елинек, който беше поставил поляка на тоя пост, и също го попита за паролата, след това подпоручик Дуб пак повтори въпроса си, но полякът от Коломея им отговаряше с отчаян вик, който се носеше но цялата гара:

— Кафе, кафе!

Войниците от всички ешелони започнаха да изскачат от вагоните с канчета в ръка. Създаде се страшна паника, която завърши с това, че добросъвестният и изпълнителен войник бе разоръжен и заведен в арестантския вагон.

Но у подпоручик Дуб заседна известно съмнение по отношение на Швейк, когото видя да излиза пръв от вагона си с канче в ръка. Готов беше да се обзаложи, че го беше чул и да вика:

— Излизай с канчетата, излизай с канчетата!

След полунощ влакът потегли към Ладовце–Требишов612, където на заранта бе посрещнат от дружеството на ветераните. А те бяха направили погрешна сметка и бяха взели ешелона за 14-и батальон на унгарския хонведски полк, който беше минал през гарата през нощта. Едно беше положително: ветераните бяха се насвяткали и със своя рев: „Isten áld meg a királyt!“613 събудиха целия ешелон. Неколцина от по-съзнателните се наведоха от прозорците и им отговориха:

— Цунете ни гъза. Eljen!614

Последва гръмогласен вик, от който прозорците на сградите потрепераха:

— Eljen! Eljen a tizenegyedik regiment!615

След пет минути влакът продължи пътя си към Хуменна616. Тук вече много добре и много ясно личаха следите на боевете, водени тук, когато русите бяха минали по долината на Тиса. По склоновете се бяха проточили примитивни окопи, тук-таме се виждаше опожарен чифлик, а паянтовата колиба край него говореше, че стопаните му вече са се върнали.

Към пладне, когато пристигнаха на гара Хуменна, на която личаха също така следи от сражения, започнаха приготовления за обяд. Войниците от ешелона през това време имаха възможност да надзърнат в публичната тайна как властите след оттеглянето на русите се държат с местното население, което по език и религия беше сродно на руските войници.

На перона, заобиколена от унгарски полицаи, стоеше група арестувани руси от Унгария. Тук имаше няколко попа, учители и селяни от широката далечна околност. Ръцете на всички бяха вързани отзад с въже, а освен това пленниците бяха вързани двама по двама. Повечето от тях бяха с разбити носове и върги по главите от побоя, нанесен им от полицаите непосредствено след арестуването.

Малко по-нататък унгарски полицай се гавреше с един поп. Той беше вързал с въже левия крак на попа, а другия край на въжето държеше в ръка и с приклада си подканяше попа да играе чардаш. При това обаче полицаят подръпваше въжето, така че попът падна по едно време на носа си и тъй като ръцете му бяха вързани на гърба, не можа да стане, а започна да прави отчаяни опити да се обърне по гръб, та дано някак си да може да се попривдигне от земята. При тая гледка полицаят се смееше толкова сърдечно, че чак сълзи потекоха от очите му, и когато попът успя да се изправи, той пак дръпна въжето и попът отново се стовари върху носа си.

Най-сетне един полицейски офицер тури край на тая игра, като заповяда, докато пристигне влакът, да заведат арестуваните в една празна барака зад гарата и там да ги бият и налагат, без да ги гледа някой.

По този повод в щабния вагон се завърза разговор и може да се каже, че повечето офицери осъждаха станалото. Офицерският кандидат Крауз изказа мнение, че щом като са изменници на родината, те би трябвало веднага да се обесят, без каквито и да било мъчения. Подпоручик Дуб обаче веднага изказа задоволството си, одобри това, което бяха наблюдавали, и незабавно свърза всичко със сараевския атентат. Според него унгарските полицаи на гара Хуменна отмъщавали за смъртта на ерцхерцог Франц Фердинанд и неговата съпруга. За да придаде тежест на думите си, той добави, че на времето бил абонат на едно списание („Четирилистната детелинка“ на Шимачек) и там още преди войната в юлския брой било писано, че безподобното сараевско престъпление за дълго време ще остави дълбока рана в сърцата на хората. Тази рана била още по-болезнена и поради това, че престъпниците отнели живота не само на представителя на изпълнителната власт в държавата, но и живота на вярната му и любима дружка и че с тяхното убийство било разтурено едно щастливо образцово семейство, а обичаните от всички деца били превърнати в сирачета.

Поручик Лукаш измърмори на себе си, че вероятно тукашните полицаи също са били абонати на „Четирилистната детелинка“ на Шимачек и също са чели трогателната статия. Изобщо той почувствува внезапно отвращение от всичко и бе обладан от страшна жажда да пие, да се освободи от обхваналата го мирова скръб. Ето защо излезе от вагона, за да издири Швейк.

— Слушайте, Швейк — каза му той, — не знаете ли някъде да има бутилка коняк? Мене нещо не ми е добре.

— Всичко това, господин поручик, се дължи на смяната на климата. Може да се предполага, че като пристигнем на фронта, ще ви стане още по-лошо. Колкото повече се отдалечава човек от първоначалната си военна база, толкова по-мръсно му става. Един градинар от Страшнице, някой си Йозеф Коленда, също се отдалечил веднъж от дома си и от Страшнице отишъл във Винохради617. Там се отбил в пивницата „Приятелска среща“, но тогава все още му нямало нищо, обаче щом стигнал до резервоара на Корунния булевард и изредил една по една всички кръчми чак до тая зад църквата „Света Людмила“, почувствувал се вече не добре. Но не се предавал, защото предната вечер в Страшнице в пивницата „При ремизата“ се обзаложил с един ватман, че ще обиколи света пеш за три седмици. И затова той се отдалечавал все повече и повече от дома си, докато се дотътрил до „Червеният пивовар“ на Карловия площад, оттам пък отишъл в Мала страна в бирената фабрика при „Свети Томаш“, а оттам през ресторанта „При Монтагите“ и по-нагоре през кръчмата „При брабантския крал“ — в „Прекрасният пейзаж“, а оттам и в бирената фабрика при Страховския манастир. Но там вече смяната на климата престанала да му се отразява добре. Стигнал чак на Лоретанския площад, но там изведнъж го обхванала такава носталгия, че се лупнал на земята, започнал да се търкаля по тротоара и да вика: „Чувате ли, добри хора, не мърдам по-нататък. Плюл съм — с извинение, господин поручик — на околосветското пътешествие.“ Но ако желаете, господин поручик, аз ще ви намеря коняк отнякъде, само че ме е страх да не изпусна влака през това време.

Поручик Лукаш го увери, че влакът ще потегли едва след два часа и че непосредствено зад гарата се продава контрабанда коняк в бутилки. Капитан Загнер изпратил там вече Матушич и той му донесъл за 15 крони бутилка съвсем приемлив коняк. Поручик Лукаш даде 15 крони на Швейк и го подкани да побърза, но да не казва на никого, че конякът е за него или пък че той го е пратил, защото всъщност това било забранено.

— Бъдете уверен, господин поручик — каза Швейк. — че всичко ще се нареди, аз много обичам забранените работи, на мен винаги така ми се случва, че без да зная, все ще се забъркам в нещо забранено. Веднъж в Карлинската казарма ни бяха забранили…

— Kehrt euch! Marschieren — marsch!618 — прекъсна го поручик Лукаш.

И така Швейк се отправи отвъд гарата. Из пътя той си повтаряше всички подробности на своята мисия: конякът трябва да бъде добър — и затова трябва да го опита по-напред; тая работа е забранена — и затова трябва да бъде предпазлив.

Но тъкмо когато сви зад перона, той отново се сблъска с поручик Дуб.

— Какво се шляеш тук? — попита той Швейк. — Познаваш ли ме?

— Господин подпоручик, разрешете да доложа — изкозирува Швейк. — Аз съвсем не желая да ви опозная откъм опакото.

Подпоручик Дуб се вцепени от смайване, но Швейк стоеше спокойно, ръката му все още беше на козирката и продължаваше:

— Аз, господин подпоручик, искам да ви опозная само откъм лицето, за да не ме разплачете, както казахте последния път.

От това нахалство подпоручик Дуб съвсем се сащиса и от устата му се откъсна само яростният вик:

— Махай се оттук, негодник неден, ние има да си говорим още с тебе!

Швейк се отдалечи зад перона, а подпоручик Дуб, след като се опомни, тръгна да го проследи. Зад гарата, непосредствено край шосето, бяха наредени цяла редица каси, върху които в плетени кошчета бяха сложени различни лакомства, съвсем невинни на глед, като че ли бяха определени само за училищната младеж, дошла тук на излет. Там имаше захарни пръчици, ролки, купички кисели бонбони, тук-таме в някое от кошчетата имаше и резенчета черен хляб с парче салам, съвсем положително от конски произход. Касите отдолу обаче съдържаха различни видове алкохол, бутилки с коняк, ром, ержабинка и разни други ликьори и ракии.

Непосредствено зад канавката на шосето имаше една барака и в нея всъщност се извършваха всички забранени сделки.

Войниците най-напред се пазаряха пред касата, след това евреинът с бакембардите изваждаше изпод касата съвсем невинната на глед ракия и като я мушваше под кафтана си, занасяше я в дървената барака, където вече войникът най-незабелязано я скриваше някъде в панталоните или под куртката си.

Насам се насочи и Швейк. През това време подпоручик Дуб с детективския си талант го наблюдаваше откъм гарата.

Швейк пристъпи към работа още при първата каса. Най-напред си избра бонбони, които плати и мушна в джоба си. В този момент господинът с бакембардите му прошепна:

— Schnaps hab ich auch, gnädiger Herr Soldat.619

Пазарлъкът стана много лесно, Швейк отиде в бараката и не даде парите, докато господинът с бакембардите не му отвори бутилката и той не я опита. Остана доволен и след като мушна бутилката под куртката, тръгна обратно към гарата.

— Къде си ходил бе, негодник! — препречи му пътя към перона подпоручик Дуб.

— Ходих да си купя бонбони, господин поручик. Швейк бръкна в джоба си и извади шепа мръсни прашни бонбони.

— Ако не ви е гнус, господин подпоручик. Аз ги опитах вече, не са лоши. Имат един такъв приятен, особен вкус, като на мармалад, господин подпоручик.

Под куртката му се очертаваха кръглите форми на бутилката.

Подпоручик Дуб потупа Швейк по куртката:

— Ами това какво е, негодник? Я го измъкни да видим.

Швейк измъкна бутилката с жълтеникаво съдържание и съвсем четлив етикет „Коняк“.

— Господин подпоручик — безстрашно отговори Швейк, — ходих на помпата да си налея малко вода за пиене в това празно шише от коняк. Страшна жажда ме мъчи от снощния гулаш. Само че водата там, господин подпоручик, е, както виждате, нещо жълта, трябва да съдържа железни соли. Тия води са много полезни за здравето.

— Щом си толкова жаден, Швейк — каза му подпоручик Дуб с пъклена усмивка на лицето и с желание да удължи колкото се може повече тази сцена, в която Швейк според него щеше да се провали с гръм и трясък. — напий се тогава, ама както трябва. Изпий я всичката наведнъж.

Подпоручик Дуб си правеше сметка, че Швейк ще сръбне няколко глътки и след това няма да може повече и че тогава именно той, подпоручик Дуб, ще удържи славна победа над него и ще каже: „Дай бутилката да пийна и аз, и аз съм жаден.“ Представяше си как тоя нехранимайко Швейк има да мига в този ужасен за него момент, а след това и батальонният рапорт и така нататък.

Швейк отпуши бутилката, сложи гърлото ѝ на устата си и глътка по глътка жълтеникавата течност започна да се губи в стомаха му. Подпоручик Дуб замръзна на мястото си. Пред очите му Швейк изпи всичкия коняк, без дори да му трепне окото, след това хвърли празната бутилка в езерото отвъд шосето, плю и като че ли беше изпил чаша минерална вода, каза:

— Тая вода наистина има вкус на желязо, господин подпоручик. В Камик над Вълтава един гостилничар приготвяше минерална вода за клиентите, като хвърляше стари подкови в кладенеца.

— Ще ти дам аз едни стари подкови! Ела ми покажи помпата, откъдето си налял водата.

— Тя е малко по-нататък, господин подпоручик, ей там зад дървената барака.

— Върви пред мене, негоднико, та да погледам как ще вървиш!

„Интересно наистина! — помисли си подпоручик Дуб. — На тоя мръсен тип съвсем нищо не му личи!“

И така Швейк тръгна пред подпоручик Дуб, предал се на волята божия, но все пак нещо не преставаше да му нашепва, че там трябва да има някакъв кладенец и затова не остана никак учуден, когато се оказа, че там наистина имаше кладенец. Дори и помпа имаше и когато стигнаха до нея и Швейк започна да помпа, оттам потече жълтеникава вода, така че той тържествено можа да заяви:

— Ето тук е минералната вода, господин подпоручик.

Мъжът с бакембардите се приближи ужасен и Швейк му каза на немски да донесе някаква чаша, че господин подпоручикът иска да пие.

Подпоручик Дуб се беше толкова объркал от всичко станало, че изпи цялата чаша вода, която остави в устата му вкус на конска пикоч и тор. Съвсем втрещен от това, което беше преживял, той даде на евреина с бакембардите пет крони за чашата и като се обърна към Швейк, каза:

— Какво зяпаш, махай се оттук!

След пет минути Швейк се появи в щабния вагон при поручик Лукаш и с тайнствени знаци го повика да излезе от вагона. Долу той му съобщи:

— Господин поручик, разрешете да доложа. След пет, най-много след десет минути ще бъда кьоркютюк пиян, но ще лежа във вагона си и бих ви помолил, господин поручик, поне три часа да не ме търсите и да не ми възлагате никакви задачи, докато не ми мине. Иначе всичко е наред, господин поручик, само подпоручик Дуб ме хвана, аз му казах, че това е вода, а той ме накара да изпия пред него цялата бутилка коняк и аз я изпих, за да му докажа, че това наистина с вода. Всичко е наред, господин поручик, нищо не съм издал, както бяхте изявили желание, а бях и предпазлив, но сега, господин поручик, чувствувам вече, че краката ми взеха нещо да изтръпват. Разбира се, господин поручик, аз съм свикнал да жуля ракия, защото с господин фелдкурат Кац…

— Върви, дяволе! — извика поручик Лукаш, но без какъвто и да било гняв, за сметка на това обаче подпоручик Дуб му стана петдесет на сто по-несимпатичен от по-рано.

Швейк предпазливо се вмъкна във вагона и като легна върху шинела и раницата си, каза на фелдфебела и на останалите:

— Знаете ли, веднъж един човек се натряскал и помолил да не го будят…

След тези думи той се обърна на едната си страна и захърка.

Парите, които излизаха от устата му при оригване, скоро изпълниха целия вагон, така че готвачът-окултист Юрайда, като подуши въздуха с нос, заяви:

— Дявол да го вземе, тук мирише на коняк.

На сгъваемата масичка седеше школникът Марек, който най-сетне след всички премеждия беше стигнал до длъжността батальонен летописец.

В този момент той съчиняваше резерв от героични дела на батальона и личеше с каква наслада отправя поглед към бъдещето.

Фелдфебелът Ванек наблюдаваше с интерес школника, който пишеше и в същото време се превиваше от смях. Затова Ванек отиде и се наведе над него и школникът с готовност се зае да му обяснява:

— Брей, то било цяла комедия да се запасяваш предварително със случки от историята на батальона. Главното е да разгъваш последователно събитията. Да имаш система в работата. Във всичко трябва да има система.

— Систематична система — подхвърли фелдфебелът Ванек с повече или по-малко презрителна усмивка.

— Да — отговори му безразлично школникът, — систематизирана систематична система при писане на историята на батальона. Не можем да започнем направо с една голяма победа. Всичко трябва да се развива бавно и плавно, по известен план. Нашият батальон не може да спечели изведнъж Световната война. Нихил низи бене.620 За един добросъвестен историк, какъвто съм аз, главното е да си направи първо план на победите. Тук например аз описвам как нашият батальон — това навярно ще се случи след два месеца — насмалко ще прекрачи руската граница, отбранявана твърде добре — е, да кажем, от донските полкове на противника. В същото време няколко противникови дивизии ще обходят нашите позиции и ще ги изненадат в тил. На пръв поглед изглежда, че батальонът е загубен и че ще ни направят на кайма, но в този момент капитан Загнер издава следната заповед по батальона: „Бог не желае да загинем тук, да бягаме!“ И така нашият батальон ще си плюе на петите, но противниковата дивизия, която вече ни се е явила в тил, като вижда, че ние се насочваме с всички сили срещу нея, започва панически да бяга и без да се пролее капка кръв, попада в ръцете на нашите резерви. С това собствено ще започне и историята на батальона ни. От една незначителна на глед случка, да се изразя пророчески, господин Ванек, ще се развият грандиозни събития. Нашият батальон жъне победа след победа. Интересно ще бъде, когато нашият батальон нападне спящия противник. За това е необходим естествено стилът на „Илюстрованият военен дописник“, който излизаше през Руско-японската война в издателство „Вилимек“. Нашият батальон ще нападне лагера на спящия неприятел. Всеки от нашите войници ще си намери по един противников войник и с всичка сила ще забие щика си в гърдите му. Отлично наточеният щик ще влезе мазно-мазно като в буца масло и само тук-таме ще поизпращи някое ребро, спящите противници ще се гърчат в конвулсии, за миг ще изцъклят учудените си, но вече нищо невиждащи очи, ще изхъркат и ще опънат петалата. По устните на спящите противници ще се появи кървава пяна. С това всичко ще се свърши и победата ще бъде на страната на нашия батальон. Но още по-славно ще завърши работата след около три месеца. Тогава батальонът ще плени руския цар. Но за това, господин Ванек, ще приказваме малко по-късно. Сега за сега трябва да си осигурим запас от редица по-дребни епизоди, които говорят за безпримерен героизъм. Ще ми бъдат необходими някои съвсем нови военни термини. Аз измислих вече един от тях. Ще пиша например за жертвоготовната решимост на нашите войници, прошпиковани със снарядни шрапнели. Една избухнала противникова мина ще откъсне главата на някой от нашите подофицери, да кажем, на подофицера на дванайсета или тринайсета рота.

Апропо — каза школникът, като се плесна по челото. — насмалко щях да забравя, господин фелдфебел, или граждански казано, господин Ванек, трябва да ми набавите списък на подофицерите. Назовете ми някой подофицер от дванайсета рота. Хоуска! Добре, мината, значи, ще отнесе главата на Хоуска. Главата му ще отхвръкне, тялото му обаче ще направи още няколко крачки, ще се прицели и ще свали още един противников самолет. Напълно естествено е, че в бъдеще ехото на тези победи ще трябва да бъде тържествено ознаменувано в тесен семеен кръг в Шьонбрун. Австрия има много батальони, обаче нашият батальон ще бъде единственият, който ще се отличи и в чиято чест ще се устрои малко интимно тържество в императорския дом. Аз си представям работата така. Семейството на ерцхерцогиня Мария-Валерия621 по този случай ще се пресели от Валзее в Шьонбрун. Тържеството става в тесен кръг и ще се състои в салона до спалнята на монарха, илюминиран с бели свещи. Известно е, че в императорския двор не обичат електрическите крушки поради опасността от късо съединение, по отношение на което престарелият монарх страда от някои предразсъдъци. В шест часа вечерта тържеството в чест и възхвала на нашия батальон започва. В този момент в салона въвеждат внуците на негово величество622. Салонът е всъщност част от покоите на императрицата, вечна ѝ памет. Сега въпросът е кой още да присъствува освен императорското семейство. Трябва и наистина ще присъствува генералният адютант на монарха, граф Паар. Тъй като при такива семейни и интимни тържества се случва да прилошее на някого — с това аз, разбира се, ни най-малко не искам да кажа, че граф Паар може да вземе да повръща, — ще бъде необходимо присъствието на личния лекар на Н. В. придворния съветник доктор Керцъл. За да бъде всичко както му е редът и да не би придворните лакеи да си позволят някакво интимничене с придворните дами, които ще присъствуват на пиршеството, ще бъде необходимо да се осигури присъствието и на върховния хофмайстор барон Ледерер, на камериера граф Белегарде и на главната придворна дама графиня Бомбелес, която между придворните дами играе ролята на „мадам“ от бардака „При Шухите“. Височайшите господа се събират, за това уведомяват императора и той веднага се появява, придружен от своите внуци, сяда на трапезата и произнася тост в чест на нашия батальон. След него взема думата ерцхерцогиня Мария-Валерия, която с особена признателност и особено похвално говори за вас, господин фелдфебел. Естествено, както се вижда от моите бележки, нашият батальон ще понесе тежки и чувствителни загуби, тъй като батальон без убити не е никакъв батальон. Ще бъде необходимо да се напише и нова статия за нашите паднали. Историята на батальона не бива да се състои само от сухи факти за победите, каквито предварително съм набелязал четиридесет и две. Вие например, господин Ванек, ще паднете край една малка рекичка, а Балоун, виждате ли го колко страшно се е зазяпал в нас, той ще загине от съвършено друга смърт, а не от куршум, шрапнел или бомба. Той ще бъде удушен с ласо, хвърлено от противников самолет тъкмо в момента, когато лапа обеда на своя поручик Лукаш.

Балоун се дръпна назад, отчаяно разпери ръце и каза потиснат:

— Какво да правя, като ми е такъв характерът. Още на времето, като млад войник, случваше се по три пъти да ходя в кухнята за храна, докато не ме хванеха и затвореха в ареста. Веднъж на обяд изядох три ребра, заради което после лежах цял месец в ареста. Да става, каквото е рекъл господ.

— Не се бойте, Балоун — утеши го школникът, — в историята на батальона няма дори и с една думичка да се спомене, че сте загинали през време на ядене по пътя от офицерския стол към окопите. Вие ще бъдете изброен наред с всички останали бойци на батальона, паднали за славата на нашата империя, един от които е и фелдфебелът Ванек.

— На мене каква смърт сте ми определили, Марек?

— Само без бързане, господин фелдфебел, те тия работи не стават толкова бърже.

Школникът се замисли:

— Вие сте от Кралупи, нали така? Тогава може да пишете в къщи, че ще изчезнете безследно, но пишете им го някак си предпазливо. А може би вие желаете да бъдете тежко ранен, да останете проснат някъде зад телените мрежи! Много ефектно, оставате да лежите цял ден със счупен крак. През нощта противникът осветява с прожектори нашите позиции и ви забелязва. Помисля, че сте тръгнали на разузнаване и почва да ви пердаши със снаряди и картеч. По такъв начин вие ще направите неоценима услуга на нашата армия, защото противникът ще изразходва само за вас толкова муниции, колкото би изразходвал за цял батальон, И най-малките частици от вас, които ще се реят във въздуха след всички тия експлозии, ще се въртят и ще пеят песента на голямата победа. С една дума, никой няма да бъде забравен, всеки от нашия батальон ще се отличи в боевете, така че славните страници на нашата история ще бъдат препълнени с победи — и въпреки че не бих искал да прекалявам в това отношение, няма какво да се прави, всичко трябва да се извърши най-добросъвестно, за да остане някакъв спомен за нас, когато — да речем, през месец септември — от батальона останат само славните страници на тая история, които ще трогнат сърцата на австрийците и ще ги уверят, че всички тия, които никога вече няма да видят родния си дом, са се били еднакво храбро и мъжествено. И, господин Ванек, знаете ли, аз вече съставих края на некролога. „Вечна слава на падналите! Тяхната любов към монархията е най-святата любов, защото се е увенчала със смъртта. Техните имена, например името Ванек, нека бъдат изговаряни с почит и уважение. Тези пък, които най-чувствително са били засегнати от загубата на своите близки, нека гордо избършат сълзите си, тъй като падналите са герои на нашия батальон.“

Телефонистът Ходоунски и готвачът Юрайда слушаха с голям интерес обясненията на школника за подготвяната история на батальона.

— Приближете се, господа — каза школникът, като прелистваше бележките си, — ето на страница петнайсета: „Телефонистът Ходоунски падна на трети септември заедно с батальонния готвач Юрайда.“ Чуйте и по-нататък. „Безпримерен героизъм. Първият, с риск на живота си, спасява телефонната жица в блиндажа си, без да е бил сменен цели три дни от своя пост при телефона. Вторият, виждайки опасността противникът да го обходи във фланг, се хвърля срещу него с казана с врящата чорба, като всява ужас сред противника и му нанася смъртоносни изгаряния. И двамата умират от красива смърт. Първият — разкъсан от мина, вторият — задушен от отровни газове, които противникът поднася под носа му, след като не с имал вече с какво да се защищава. И двамата умират с възгласа: «Es lebe unser Batalionskommandant!»“623 Главното командуване е принудено ежедневно да ни поднася своите благодарности във форма на заповеди, за да могат и други части от нашата армия да се запознаят с героизма на батальона ни и да вземат пример от нас. Мога да ви прочета извадки от военната заповед, която ще бъде прочетена по всички поделения на армията. Тази заповед наистина твърде много прилича на заповедта на ерцхерцог Карл, когато през 1805 година стигнал под стените на Падуа, а един ден след заповедта ял страхотен пердах. Чуйте, моля ви се, какво ще се чете за нашия батальон като поделение, което може да служи за образен на цялата армия. „… Надявам се, че цялата армия ще вземе пример от гореспоменатия батальон и особено, че ще усвои оня дух на самоувереност, лична храброст и твърда воля пред лицето на опасността, оня образцов героизъм, любов и вяра в своите началници, които качества водят батальона към достойни за възхищение дела за благото и победата на нашата империя. Да последваме всички неговия пример!“

Откъм мястото, където лежеше Швейк, се чу прозявка. Швейк говореше насън:

— Права сте, госпожа Мюлерова, всички хора си приличат. В Кралупи по едно време взе да строи помпа някой си господин Ярош. В Пардубице пък имаше един часовникар Лейхана. Двамата си приличаха като две капки вода. Часовникарят пък приличаше изумително на Пискора от Ичин, а пък четиримата приличаха на непознатия самоубиец, когото намериха обесен и съвсем разложен в езерото край Индржихув Храдец, тъкмо под железопътната линия, където той навярно се е хвърлил под колелата на влака.

Последва нова прозявка, а после и добавка към предишното:

— След това всички останали бяха осъдени да заплатят голяма глоба, а утре, госпожа Мюлерова, ще ви помоля да ми сварите юфка.

Швейк се обърна на другата страна и продължи да хърка. През това време между готвача-окултист Юрайда и школника се завърза разговор по въпросите на бъдещето.

Окултистът Юрайда смяташе, че макар и на пръв поглед да изглежда глупаво, когато човек, за да убива скуката, пише за събития, които ще се случат в бъдеще, но положително е, че дори и в такива забавни писания често се съдържат пророчески факти, когато духовното ни зрение под влияние на тайнствени сили прониква зад завесата на неизвестността и вижда бъдещето. От този момент речта на Юрайда се изпъстри с всевъзможни завеси. Завесата, която засланя бъдещето, се явяваше у него във всяко второ изречение. Най-сетне той стигна дори до регенерацията, тоест до способността на човешкото тяло да се възобновява, свърза всичко това със способността на инфузориите да възстановяват тялото си и завърши с декларацията, че всеки човек може да откъсне опашката на който и да било гущер и тя след това отново щяла да порасне.

Телефонистът Ходоунски пък добави, че хората биха били царе, ако тая работа можеше да става и при тях както при гущера. Ето например, да кажем, на война отнесат на някого главата или друга част от тялото — за командуването това би било добре дошло, защото в такъв случай не би имало никакви инвалиди. Един австрийски войник например, на когото непрекъснато биха се възстановявали краката, ръцете, главата, би бил по-ценен от цяла бригада.

Школникът заяви, че днес, благодарение на големия напредък на военната техника, противникът може да бъде разсечен дори и на три напречни части. Съществува природен закон за регенерация на телата на пръчковидните от вида на инфузориите. Всяка от разсечените части се подновява, в нея се оформят нови органи и тя продължава да се развива самостоятелно като ново пръчковидно. Аналогично на това след всяко сражение участвувалата в него австрийска армия би се утроявала, удесеторявала, към всеки откъснат крак би се развивал нов и свеж пехотинец.

— Ако можеше да ви чуе Швейк — отбеляза фелдфебелът Ванек, — положително би ни привел и някой пример.

Чул името си, Швейк реагира и измърмори:

— Hier!624

И като даде по тоя начин израз на войнишката си дисциплинираност, продължи да хърка.

В полуотворената врата на вагона се подаде главата па подпоручик Дуб.

— Тук ли е Швейк? — попита той.

— Тъй вярно, спи, господин подпоручик — отговори школникът.

— Щом като го търся, школник, вие трябва веднага да скочите и да го извикате.

— Как да го извикам, господин подпоручик, като спи?

— Събудете го веднага! Чудно колко сте недосетлив, школник!? Вие би трябвало с по-голяма готовност да услужвате на своите началници. Вие, изглежда, не ме познавате още. Но след като ме опознаете…

Школникът започна да буди Швейк.

— Швейк, ставай, че изгоряхме.

— Едно време, когато горяха мелниците на фирмата „Отколек“ — замърмори Швейк и се обърна на другия си хълбок, — дойдоха пожарникари чак от Височани…

— Заповядайте да видите, господин подпоручик — любезно се обърна школникът към подпоручик Дуб, — аз го будя, но не помага.

Подпоручик Дуб се разсърди.

— Как се казвате, школник? Марек? Ах, вие сте оня, дето непрекъснато лежеше в ареста, нали?

— Да, господин подпоручик. Аз прекарах едногодишния курс на школата, така да се каже, в ареста и бях редеградиран, тоест след освобождаването ми от дивизионния съд, където беше установена моята невинност, аз бях назначен за батальонен летописец със запазване на званието школник.

— Няма да останете за дълго такъв! — изрева подпоручик Дуб целият почервенял. Тая промяна в цвета на лицето му създаде впечатлението, като че ли бузите му са се подули, след като здравата са били напляскани. — За това вече аз ще се постарая!

— Господин подпоручик, моля да ме представите за рапорт — сериозно му отговори школникът.

— Я не си играйте с мене! — каза подпоручик Дуб. — Ще ви дам аз един рапорт. Ние пак ще се срещнем с вас, но тогава вие дяволски ще съжалявате, защото ще разберете кой съм аз, щом още не ме познавате!

Подпоручик Дуб напусна разгневен вагона и в яда си забрави за Швейк, макар че малко преди това бе имал най-доброто намерение да го повика и да му каже: „Дъхни ми!“ като последна мярка за установяване на незаконния алкохолизъм. Сега обаче бе вече късно. След половин час, когато той се върна при вагона, бяха раздали на войниците черно кафе с ром, Швейк се беше събудил и при повикване от страна на подпоручик Дуб изскочи навън като сърна.

— Дъхни ми! — изрева подпоручик Дуб. Швейк издуха в лицето му целия запас на дробовете си и сякаш горещ вятър понесе в полето миризмата на цяла спиртна фабрика.

— Ах, негодник, на какво миришеш, а?

— Мириша на ром, господин подпоручик!

— Видя ли бе, момченцето ми! — победоносно извика подпоручик Дуб. — Най-сетне ми падна в ръчичките!

— Тъй вярно, господин подпоручик — каза Швейк без какъвто и да било признак на безпокойство. — Току-що получихме ром за кафето и аз най-напред изпих рома. Но ако има някакво ново нареждане, господин подпоручик, че трябва да пием най-напред кафето, а след това рома, моля за извинение, в бъдеще няма да се повтори.

— А защо хъркаше преди половин час, когато те потърсих във вагон? Не можеха да те събудят.

— Аз, господин подпоручик, не съм спал цяла нощ. Спомних си маневрите при Веспрем625 и не можах да заспя. Тогава предполагаемите първи и втори армейски корпус тръгнаха през Щирия и Западна Унгария и обкръжиха четвъртия ни корпус, който беше на лагер във Виена и околността, където бяхме изградили укрепленията си. Но те ни обходиха и се озоваха на моста, който в момента пионерите правеха на десния бряг на Дунава. Ние трябваше да предприемем офанзива, на помощ трябваше да ни дойдат войски от север, а след това и от юг от Восек. Прочетоха ни и заповед, че на помощ ни се изпраща третият армейски корпус, за да не ни разбият между Балатонското езеро и Пресбург, когато атакуваме втория армейски корпус. Ама каква полза, точно когато щяхме да спечелим играта, свириха отбой и спечелиха ония с белите ленти.

Подпоручик Дуб не каза нито дума и се отдалечи, клатейки смутено глава. По едно време обаче той се сепна и от самия щабен вагон се върна, за да каже на Швейк:

— Запомнете, ще дойде време и всички вие ще се натъркаляте в краката ми!

Той не можа да каже нищо повече и отново се отдалечи към щабния вагон. Там капитан Загнер тъкмо разпитвате един нещастник от 12-а рота, доведен от подофицера Стьрнад. Войникът още отсега се беше загрижил за своята безопасност в окопите и беше домъкнал някъде от гарата вратичка на свинарник, обкована с ламарина. Сега той стоеше тук съвсем сащисан, с изблещени очи, като се извиняваше с това, че искал да вземе вратичката със себе си, за да я използува по-късно като прикритие против артилерийския огън.

Подпоручик Дуб използува случая, за да му дръпне голяма проповед за това, как трябва да се държи войникът, какви са задълженията му към родината и монарха, върховен началник и главнокомандуващ. И ако в батальона имало подобни елементи, те трябвало да бъдат изтръгнати из корен, да бъдат наказани и затворени. Дрънкането му беше толкова неуместно, че капитан Загнер потупа провинения по рамото и му каза:

— Е хайде, щом сте имали добри намерения, друг път недейте прави такива работи, що за глупости, върнете обратно вратичката на мястото, откъдето сте я взели, и вървете по дяволите.

Подпоручик Дуб прехапа устни и реши, че всъщност спасяването на упадащата дисциплина в батальона зависи само от него. Затова той още веднъж обходи района на гарата и при един склад, на който имаше голям унгаро-немски надпис, че не бива да се пуши, намери някакъв войник, който седеше и четеше вестник. Вестникът така го беше закрил, че не се виждаха пагоните му. Подпоручик Дуб му кресна:

— Habt acht!626

Войникът беше от унгарски полк, който се намираше тук в резерв. Подпоручик Дуб го раздруса, унгарският войник стана, но не намери за нужно дори да изкозирува, мушна си само вестника в джоба и тръгна към шосето. Подпоручик Дуб го последва като замаян, но унгарският войник забърза, а после се обърна и вдигна подигравателно ръце, за да не остане у подпоручик Дуб и капка съмнение, че войникът беше познал принадлежността му към един от чешките полкове. След това унгарецът изчезна бегом зад близките къщи край шосето.

За да покаже, че няма нищо общо с тази сцена, подпоручик Дуб влезе величествено в малкото дюкянче край шосето, смутено посочи една голяма макара с черни конци и като я сложи в джоба си, плати и се върна в щабния вагон. Там той поръча на батальонната свръзка да повика ординареца му Кунерт. Когато Кунерт се яви, той му предаде конците и каза:

— За всичко аз да се грижа, сигурен съм, че сте забравили да вземете.

— Съвсем не, господин подпоручик, имаме цяла дузина.

— Хайде, покажете ми ги тогава, след една минута да сте тук. Да не мислите, че ви вярвам?

След като Кунерт се върна с цяла кутия макари, бели и черни, подпоручик Дуб му каза:

— Слушай сега какво ще ти кажа, погледни конците, които ти донесе, и моята голяма макара! Виждаш ли колко тънки са твоите конци, колко лесно се късат, а сега виж моите колко трудно се късат. На фронта боклуци не ни трябват, на фронта всичко трябва да е солидно. Хайде, вземи сега конците със себе си и чакай заповедите ми. Помни: друг път недей предприема нищо на своя глава и когато решиш да купуваш нещо, ела предварително да ме попиташ! Ти ме познаваш, лошо ще бъде, когато ме опознаеш откъм опакото.

След като Кунерт си отиде, подпоручик Дуб се обърна към поручик Лукаш:

— Моята свръзка е много интелигентен човек. От време на време ще направи и той някоя грешка, но иначе е много схватлив. Главното у него е абсолютната му честност. В Брук получих колет от къщи, шуреят ми беше изпратил няколко хубави млади печени гъски и, вярвате ли, свръзката ми не се и докосна до тях и тъй като аз не можах да ги изям своевременно, той предпочете да ги остави да се вмиришат. Това се дължи, разбира се, на дисциплината. Офицерът е длъжен да възпитава войниците си.

За да даде да разбере, че не слуша дрънкането на тоя идиот, поручик Лукаш се обърна към прозореца и каза:

— Да, днес е сряда.

Но тъй като подпоручик Дуб изпитваше нуждата да говори нещо на всяка цена, той се обърна към капитан Загнер и със съвсем интимен, приятелски тон му каза:

— Я слушайте, капитан Загнер, как мислите…

— Пардон, един момент — каза капитан Загнер и излезе от вагона.

През това време Швейк се забавляваше с Кунерт. Говореха за господаря му.

— Къде се губиш толкова време, не се виждаш никакъв? — попита Швейк.

— Ама нали знаеш, с тоя моя стария идиот човек все се намира на работа. Всеки час те вика при себе си и те пита за неща, дето не са му работа. Пита ме също дали сме приятели с тебе, а аз му казах, че много рядко се виждаме.

— Много хубаво от негова страна, че се интересува за мене. Аз много го обичам, твоя господин подпоручик. Той е толкова внимателен, добросърдечен, а пък с войниците се държи като истински баща — каза Швейк сериозно.

— Да, да, така ти се струва, защото не го познаваш — възрази Кунерт. — Голяма свиня е той и тъп като галош. До гуша ми е дошло, не ме оставя на мира, все нещо ще измисли.

— Айде бе — учуди се Швейк, — а пък аз мислех, че той е наистина добър човек. Ти някак странно се изразяваш за твоя подпоручик, ама то си им е вродено на всички свръзки. Вземи например свръзката на майор Венцел, няма да каже нещо друго за господаря си, ами само това, че бил загубен и тъп идиот. А пък свръзката на полковник Шрьодер, когато говореше за господаря си, винаги го наричаше само мръсна гад и смрадлив лайнар. Всяка свръзка си знае това, което е научила от господаря си. Ако господарят не псуваше, и свръзката нямаше да повтаря след него тия неща. Когато бях в Будейовице като млад войник, там имаше един поручик Прохазка; той пък много не псуваше, а само казваше на свръзката си: „Ех, каква си ми и ти прелестна крава.“ Друга ругатня свръзката му, на име Хибман, не беше чувал от него. И тоя Хибман така беше свикнал с нея, че когато се уволни, започна да я казва и на баща си, на майка си и сестрите си: „Ех, какви сте ми и вие прелестни крави.“ Той казал това дори и на годеницата си и тя го напуснала, дала го под съд за обида, защото той не ѝ го казал само на нея, ами и на баща ѝ, и на майка ѝ, и то публично на някаква танцова забава. И не му простила, а пред съда заявила, че ако я бил нарекъл крава на четири очи, може би щяла да се помири с него, но че така работата се била превърнала в европейски въпрос. Да ти кажа правичката, Кунерт, за твоя подпоручик никога не бих предположил такива неща. На мене ми направи такова симпатично впечатление още тогава, когато за пръв път говорих с него, той беше като току-що докарана от колбасната фабрика съвсем прясна колбаса, а когато говорих с него за втори път, той ми се стори твърде начетен и някак си, как да ти кажа, одухотворен. Откъде си ти собствено? От самите Будейовице? Браво на тебе, щом си от самия град. А къде живееш там? Под аркадите ли? Хубаво, поне лятно време ти е хладно на сянка. Жена, деца имаш ли? Жена и три деца? Голям щастливец си ти, приятелю, поне ще има кой да те оплаква, както обичаше да се изразява моят фелдкурат Кац през време на литургия. Но това наистина е така, същото нещо чух и от един полковник, който държа подобна реч на запасните, които заминаваха от Брук за Сърбия. Всеки войник, който оставел семейство в родния си край и паднел убит на фронта, щял да скъса наистина всички връзки със семейството си, впрочем той го каза така: „Кока е мрътфец, на семейство мрътфец, семейни фръски прекъснат, пофеч опаче той пъте етин Held627, понеш hat geopfert628 сфоя шифотът са по-колям фамилия, са Vaterland629.“ На четвъртия етаж ли живееш? В сутерена? Вярно бе, сега се сетих, че там на площада в Будейовице няма нито една четириетажна къща. А! Отиваш ли си? Аха, твоят подпоручик е застанал пред щабния вагон и гледа насам. Може да те попита, значи, дали съм говорил и за него. Ти му кажи тогава, че съм говорил за него и недей забравя да му споменеш как хубаво съм се изразил, че рядко съм срещал офицер, който да се държи така бащински и другарски с войниците като него. Не забравяй да му споменеш, че ми се е сторил много начетен, и му кажи също така, че е много интелигентен. Кажи му и това, че съм ти обърнал внимание да го слушаш и да изпълняваш всичко, което прочетеш в погледа му. Ще запомниш ли всичко?

Швейк се прибра във вагона, а Кунерт с конците се отправи към бърлогата си.

След четвърт час влакът потегли към Нова Чабина, като мина през опожарените села Брестов и Велики Ридван. Личеше, че тук положението е било вече доста завързано.

Склоновете и поляните на Карпатите бяха набраздени с окопи, които се точеха от падина до падина покрай железопътната линия с нови траверси, от двете страни на която имаше големи ями от експлодирали снаряди. Нататък, отвъд потоците, вливащи се в Лаборец, покрай чието горно течение минаваше железопътната линия, се виждаха нови мостове и обгорелите греди на старите.

Цялата долина на Медзилаборец630 беше разорана и разхвърляна, като че ли тук бяха работили армии от огромни къртици. Шосето отвъд рекичката беше разровено, разнебитено, край него личаха утъпкани ивици земя, по които са се придвижвали армиите.

Поройните дъждове бяха открили по краищата на изровените от артилерийските снаряди ями разпокъсаните дрипи на австрийски униформи.

Зад Нова Чабина в клонака на една стара и опожарена борика беше увиснала обувката на австрийски пехотинец с парче пищял в нея.

Виждаха се обезлистени гори, пречупени дървета и разпердушинени колиби — всичко резултат от бесния ураган на артилерийския огън.

По прясно оформените насипи влакът се движеше бавно, така че целият батальон имаше възможност твърде подробно да се запознае с тия прелести, да вдъхне с пълни дробове ароматите на военните радости и взирайки се във военните гробища с кръстовете, които се белееха по високите плата и опустошените склонове, бавно, но сигурно да се подготвя за полетата на славата, финалът на които е изкаляната австрийска фуражка, поклащаща се на бял кръст.

Немците от Кашперските планини, които бяха изпълнили задните вагони и които още в Михалани ревяха с пълен глас при влизането на влака в гарата: „Wann ich kumm, wann ich wieda, wieda kumm…“631, от Хуменна насам се умълчаха, тъй като разбраха, че мнозина от тези, фуражките на които се виждаха по гробовете, са пеели също така колко хубаво ще бъде, когато се върнат отново и останат завинаги в къщи с любимата си.

В Медзилаборец влакът спря едва след като минаха разрушената и опожарена гара, между опушените стени на която стърчаха разкривени траверси.

Една нова дълга сграда, построена набърже от дърво на мястото на опожарената гара, беше полепена с плакати на всички възможни езици: „Участвувайте в австрийския военен заем!“

В друга продълговата барака се помещаваше пунктът на Червения кръст. Оттам излязоха един дебел военен лекар и две сестрички, които се превиваха от смях, тъй като дебелият военен лекар за тяхно удоволствие имитираше различни животински гласове и несполучливо грухтеше като свиня.

Под железопътния насип в долината на реката се търкаляше една разнебитена походна кухня. Швейк я посочи и каза на Балоун:

— Виж, Балоун, какво ни очаква в недалечно бъдеще. Тъкмо в момента, когато е трябвало да раздават храната, долетял снаряд и ето как е наредил кухнята.

— Ужасно — въздъхна Балоун, — никога не съм си мислил, че ме очаква подобно нещо, но за това е виновна моята горделивост, знаеш ли ти, че последната зима аз си купих в Будейовице кожени ръкавици? Омръзна ми да нося на селските си ръчища стари плетени ръкавици, каквито носеше баща ми, бог да го прости, и забълнувах за кожени, градски. Тате цял живот беше ял грахова каша, аз, разбира се, грах не можех и да помириша, само птици ядях. Обикновеното свинско също не ми беше по кефа, карах жената да го готви, прости ми, господи, с бира.

Изпаднал в пълно отчаяние, Балоун започна генералната си изповед:

— Ох, да знаете как съм богохулствувал аз пред божите светии и светици. В една кръчма в Малше и в Долни Захаи набих свещеника. В бога още вярвах, това не може да се отрече, ама се съмняваха дали е съществувал свети Йосиф. Всички светии търпях в къщи, само иконата на свети Йосиф не можех да понасям и ето сега господ ме наказва за всичките ми грехове, за безпътството ми. А в каква безпътица живеех аз в мелницата, как ругаех баща си, бог да го прости, как огорчих последните му дни, как тормозех жена си!

Швейк се замисли:

— Вие нали сте мелничар? Как тогава не сте знаели, че божите мелници мелят бавно, но сигурно. Ясно е, че Световната война е избухнала само заради вас.

Школникът се намеси в разговора:

— Ех, Балоун, знаете ли колко зле сте си постлали, като не сте признавали светиите и светиците! Трябва да знаете, че нашата австрийска армия още от старо време е чисто католическа армия и върховният главнокомандуващ е неин най-блестящ пример за следване. Как изобщо сте се осмелили да тръгнете на война с отровата на омразата към някои светци и светици в сърцето си? Нима не знаете, че министерството на войната е създало нарочно за господа офицерите от гарнизонните комендантства специални езуитски литургии? Как сте могли да постъпите така, след като сте присъствували и на тържеството на военното възкресение? Разбирате ли ме, Балоун? Съзнавате ли какво провинение сте извършили по отношение на славните традиции на нашата славна армия? Да вземем например случая със свети Йосиф, чиято икона, както казахте, не сте могли да търпите в стаята си. Та той, Балоун, е патрон на всички ония, които искат да отърват военната служба. Той нали е бил дърводелец, с други думи, човек, който прави врати, на вас сигурно ви е известна приказката за задните вратички, през които мнозина се измъкват? Малко ли са ония, които минаха през тия вратички и попаднаха в плен? Като видят, че са обкръжени от всички страни, те се стремят да запазят живота си не от някакви егоистични съображения, да не мислите, искат просто да се спасят само като войници на армията, за да могат след това, когато се завърнат от плен, да кажат на своя император: ние сме тук и очакваме заповедите ви! Разбирате ли сега, Балоун?

— Не разбирам — въздъхна Балоун, — изобщо на мене не ми работи куфалницата. На мене всичко трябва да ми се повтаря по десет пъти.

— Хайде да не е десет пъти — обърна се Швейк към него. — Виж, аз ще ти го обясня още веднъж. Тук ти се казва, че трябва да се държиш така, както повелява духът на армията, трябва да вярват в свети Йосиф и когато те обкръжи противникът, да потърсиш къде дюлгеринът е оставил вратичка, за да се спасиш за своя император и за новите войни. Вярвам, че сега вече си разбрал и че ще ни се изповядаш малко по-подробно, та да научим като какви именно безпътни неща си вършил в мелницата. Ама да не вземеш да ни разкажеш нещо като смешката за оная слугиня, дето отишла да се изповяда на дядо поп и като изброила греховете си, по едно време се засрамила много и казала, че всяка нощ вършила безпътни неща. То се знае, щом попът чул това, веднага му потекли лигите и казал: „Е, хайде, не свенувай се, чедо мое, та аз съм тук наместник на бога, разкажи ми подробно за безпътните си деяния.“ Тя пък се разревала и казала, че това е един много страшен порок, а пък дядо поп продължил да ѝ обръща внимание, че той ѝ е духовен баща и че пред него всичко трябва да се открие. Най-сетне след дълго усукване тя казала, че всяка вечер се събличала и си лягала в леглото. И той пак не можел да изчопли нито дума от нея. Тя само още повече се разревала. Тогава попът взел да я убеждава, че човекът си е грешен по рождение, но че милостта божия е безкрайна. И тя накрая се престрашила и разплакана му разказала: „Като се съблека, значи, вечерно време и си легна, аз започвам да вадя мръсотия измежду пръстите на краката си и да я мириша.“ Та това ѝ бил целият порок. Но аз смятам, Балоун, че ти не си вършил такива работи в мелницата и че ще ни разкажеш нещо по-истинско, за някой истински порок.

Оказа се, че Балоун, както се изрази, е вършил безпътни деяния в мелницата със селянките и порокът му се състоял в това, че слагал в брашното им трици, което с всичкото си простодушие той наричаше порок и безпътица. Най-разочарован остана телеграфистът Ходоунски и затова още веднъж попита Балоун дали наистина не е вършил и нещо друго със селянките върху чувалите с брашно. Балоун размаха ръце и отговори:

— Не ме биваше мене за тия работи.

На войниците бе съобщено, че обедът ще бъде зад Палота в Лупковската клисура632. И наистина батальонният фелдфебел заедно с ротните готвачи и подпоручик Цайтхамъл, който имаше грижата за стопанската част на батальона, бяха изпратени в селото. Към тях придадоха патрул от четирима души.

След по-малко от половин час те се върнаха и донесоха три прасета, вързани за задните крака. С тях дойде и ревящото семейство на един унгарски русин, на когото бяха реквизирали свинете, и един дебел военен лекар от бараката на Червен кръст. Лекарят разгорещено обясняваше нещо на подпоручик Цайтхамъл, който свиваше рамене.

Спорът достигна кулминационната си точка пред щабния вагон, когато военният лекар започна да твърди открито в очите на капитан Загнер, че свинете били определени за болницата на Червен кръст. Селянинът обаче не искаше и да чуе за това и настояваше свинете да му бъдат върнати, тъй като те били последното му имущество, и най-решително заявяваше, че за цената, която му предлагат, не може в никакъв случай да им ги даде.

През цялото време той се опитваше да натика получените за свинете пари в шепата на капитан Загнер, другата ръка на когото беше хванала селянката и я целуваше със смиреност, с каквато хората от тоя край винаги са се отличавали.

Капитан Загнер съвсем се обърка от всичко това и едва след известно време успя да се освободи от старата селянка. Но то не му помогна, защото на нейно място дойдоха млади сили и отново му засмукаха ръцете.

Подпоручик Цайтхамъл обаче започна да докладва съвсем делово:

— Тоя селяндур има още дванайсет свине и ние напълно редовно му платихме съгласно последната заповед по дивизията № 12420, стопанска част. Съгласно тази заповед, § 16, в места, незасегнати от войната, за един килограм живо тегло свинско месо не бива да се плаща повече от 2 крони и 16 халера. В места, засегнати от войната, на килограм живо тегло следва да се придават по 36 халера или килограмът да се заплаща по две крони и 52 халера. В забележка към това е казано: ако се установи, че в засегнатите от войната места са останали стопанства с напълно незасегнати свински стада, които могат да бъдат използувани за снабдяване на проходящите части, реквизираното месо да се заплаща така, както се заплаща в местности, незасегнати от войната, със специална добавка от 12 халера на килограм живо тегло. При неизяснена обстановка на самото място да се съставя комисия, състояща се от съответното заинтересовано лице, от командира на частта и от офицера или фелдфебела (при по-малките поделения), натоварен да води стопанската част.

Подпоручик Цайтхамъл прочете всичко това от един препис на заповедта по дивизията, който носеше винаги със себе си и съдържанието на който беше научил наизуст, например това, че на фронтовата територия цената на един килограм моркови се повишава на 15,30 халера, а цената на карфиола за офицерските столове в места в непосредствена близост до фронта се установява на 1 крона и 75 халера за килограм.

Ония, които бяха изработили тази заповед във Виена, си представяха фронтовата територия като някакво място, осеяно само с моркови и карфиол.

Подпоручик Цайтхамъл естествено прочете това на ядосания селянин на немски и го попита дали е разбрал. Когато последният врътна глава, той му изрева:

— Искаш ли тогава да съставим комисия?

Селянинът разбра думата комисия и затова кимна с глава в знак на съгласие. Свинете му обаче отдавна бяха замъкнати към походните кухни, за да бъдат заклани. Войниците, определени да извършат реквизицията, с натъкнати на пушките си щикове обкръжиха селянина и комисията се отправи към стопанството му, за да установи дали да му се платят по две крони и петдесет и два халера или по две крони и двадесет и осем халера за килограм.

Още не бяха излезли на шосето, което водеше към селото, когато откъм кухните долетя трикратното предсмъртно изквичаване на свинете.

Селянинът разбра, че това е краят на всичко, и отчаяно извика:

— Давайте мне за каждую свиню два ринския!

Четиримата войници още по-плътно го обкръжиха, а цялото му семейство препречи пътя на капитан Загнер и поручик Цайтхамъл, като коленичи в праха на шосето.

Майката и двете ѝ дъщери прегръщаха коленете на двамата офицери, като ги наричаха благодетели, докато най-сетне селянинът не им викна на своя унгарски диалект, на който говорят русите в Унгария, да станат.

— Да ги ядат и да пукнат дано! — добави той. Така комисията стана излишна, а понеже селянинът по едно време пак побесня и започна да заплашва с юмрук, един от войниците така го прасна с приклада, че гърбът на селянина изкънтя, въпреки че беше с кожух… Цялото семейство се прекръсти и заедно с бащата търти да бяга.

Десет минути по-късно батальонният фелдфебел и батальонната свръзка Матушич с голям апетит се гощаваха във вагона със свински мозък. Фелдфебелът мъжки тъпчеше устата си и час по час се обръщаше подигравателно към писарите:

— Лапа ви се и на вас, а? Е да, моите момчета, ама това е само за началствата. За готвачите бъбречета и дробчета, за господа фелдфебелите мозъчета и момици, за писарите остава само по двойна порция месо.

Капитан Загнер също беше дал нарежданията си относно офицерския стол:

— Свинско с кимион. Да се отдели най-хубавото месо, да не бъде много тлъсто!

И стана така, че когато в Лупковската клисура се пристъпи към раздаване на храната, всеки войник намери в чорбата във войнишката си котелка по две малки мръвки месо, а пък тези, които бяха родени под още по-лоша звезда, намериха само по късче кожа.

Това беше нещо нормално. В кухните владееше обикновената военна семейственост, която облагодетелствуваше всички приближени на управляващата клика. В Лупковската клисура свръзките се разхождаха с мазни уста. Търбухът на всеки ординарец беше станал твърд като камък. Изобщо вършеха се неща, въпиещи до небето.

В кухнята школникът Марек предизвика скандал, той поиска да бъде справедлив и когато готвачът заедно с чорбата сипа в котелката му и порядъчно парче варен бут със забележката: „Това е за нашия батальонен летописец“, той заяви, че на война всички са равни помежду си. Това предизвика всеобщо одобрение и даде повод за псувни по адрес на готвачите.

Школникът хвърли месото обратно, като подчерта, че не иска никакви привилегии. В кухнята обаче схванаха това иначе, сметнаха, че батальонният летописец е останал недоволен и затова готвачът го дръпна настрана и му каза да дойде после, след като раздаде храната, щял да му даде краче.

Муцуните на писарите също лъщяха от мазнина, санитарите пръхтяха от удоволствие. Само няколко крачки встрани от този рог на изобилието се търкаляха неразчистените още следи от последните сражения. Навсякъде имаше пръснати сумки за патрони, празни консервени кутии, дрипи от руски, австрийски и немски униформи, части от счупени коли, кървави бинтове и памук.

В старата борика край бившата гара, от която бяха останали само купища развалини, беше се забил неексплодирал снаряд. Навсякъде се виждаха шрапнели, а някъде много наблизо, изглежда, бяха погребани трупове на убити войници, защото страшно вонеше на мърша.

И тъй като тука бяха минавали и лагерували различни части, навсякъде се виждаха купчинки човешки изпражнения от интернационален произход, представени бяха всички националности на Австрия, Германия и Русия. Изпражненията на войниците от всички народности и вероизповедания се намираха едно до друго или се трупаха едно върху друго, без да се счепкат помежду си.

Полуразрушеният резервоар, дървената будка на кантонера и изобщо всичко, което имаше поне една стена, беше направено на решето от пушечни куршуми.

За да бъде по-пълна картината на военните радости, иззад близкия баир се кълбяха облаци дим, като че ли там гореше цяло село, сякаш там беше самият център на военните операции. В момента там бяха запалили холерните и дизентерийни бараки, за голяма радост на ония господа, които се занимаваха с организирането на тая болница под покровителството на ерцхерцогиня Мария633 и които крадяха и тъпчеха джобовете си, като представяха за изплащане сметките на несъществуващи холерни и дизентерийни павилиони.

Сега горяха част от тези бараки за сметка на всички останали и в тази смрад на горящи сламеници към небето се понесоха и всички безобразия, вършени под покровителството на ерцхерцогинята.

На една скала зад гарата немците от райха бяха избързали да построят паметник на падналите бранденбургци с надпис: „Den Helden von Lubkapass“634 с голяма германска орлица, изляла от бронз. Върху постамента изрично бе отбелязано, че орлицата е излята от руски оръдия, пленени при освобождаването на Карпатите от полковете на райха.

В тая странна и все още необичайна атмосфера батальонът се отдаде във вагоните на следобедната си почивка. Като си служеха с шифровани телеграми, капитан Загнер и батальонният адютант се мъчеха да се разберат с базата за по-нататъшния маршрут на батальона. Но това все още не им се удаваше. Съобщенията бяха много неясни и те оставаха горе-долу с впечатлението, че изобщо в Лупковската клисура са попаднали по погрешка и че от Ново место под Шиатор е трябвало да пътуват в съвършено друга посока. В телеграмите се споменаваха местата: Чап-Унгвар, Киш-Березна-Ужок635.

След десет минути стана ясно, че щабният офицер в базата на бригадата, с когото разговаряха, е някакъв кретен, тъй като накрая получиха шифрована телеграма със запитване дали насреща е 8-и батальон и 75-и полк (военнополеви номер Г 3). Кретенът в базата на бригадата остана изненадан от отговора, че става дума за 7-и батальон на 91-ви полк и ги запита кой им е заповядал да пътуват до Мукачево по военната линия за Стрий, когато маршрутът им е през Лупковската клисура към Санок в Галиция. Кретенът остана страшно учуден, че му телеграфират от Лупковската клисура, и им изпрати шифрована телеграма:

„Маршрутът същият, посока Лупковската клисура — Санок, а там допълнителни нареждания.“

След завръщането на капитан Загнер в щабния вагон там се завърза разговор за безмозъчността на известни лица, започнаха да се правят различни намеци в смисъл, че ако не били немците от райха, източната група армии щяла да остане съвсем без ръководство.

Подпоручик Дуб направи опит да защити безмозъчния австрийски щаб и започна да плещи, че местността, през която минавали, била опустошена през време на неотдавнашните боеве и затова ж.п. линията още не могла да бъде приведена в изправност.

Всички офицери го погледнаха със състрадание, като че ли искаха да кажат: „Нима може да го държи човек отговорен за неговата идиотщина!“ След като не намери поддръжка, подпоручик Дуб се раздрънка за отличното впечатление, което оставила у него тая опустошена местност, тъй като всички опустошения наоколо говорели само за силата, с която нанасял ударите си железният юмрук на австрийската армия. Но и сега пак никой не му отговори и той отново повтори:

— Да, разбира се, естествено русите тук са отстъпвали в паническо бягство.

В този момент капитан Загнер взе решение при първия удобен случай, когато положението в окопите стане най-опасно, да изпрати подпоручик Дуб в състава на офицерски патрул отвъд телените мрежи за разузнаване на противниковите позиции.

— Само тия запасняци ни бяха кусур — пошепна той на поручик Лукаш, с когото се бяха навели от прозореца, — колкото по-голям интелигент, толкова по-голямо говедо.

Изглежда, че подпоручик Дуб изобщо нямаше намерение да млъкне. Той продължи да разказва надълго и нашироко на колегите си за всичко, което беше чел във вестниците за карпатските боеве, за всички перипетии, при които беше протекла борбата за карпатските проходи през време на австро-германската офанзива на река Сан.

Той разказваше всичко това така, сякаш не само беше вземал участие в боевете, но дори и сам бе ръководил операциите.

Особено противни бяха някои негови фрази, горе-долу в следния смисъл:

— След това ние се насочихме към Буковско, за да осигурим линията Буковско–Динов, имайки връзка с бардейовската група при Велика Поланка, където бяхме разбили Самарската дивизия на противника…

— За което, както изглежда, още преди войната си разговарял с околийския си началник — прекъсна го поручик Лукаш, който не можа да издържи.

Подпоручик Дуб враждебно го изгледа и излезе от вагона.

Влакът стоеше неподвижен горе на насипа, а долу под него се търкаляха пръснати различни предмети, захвърлени от оттеглящите се руски войници, които, както изглежда, бяха извършили отстъплението си по този овраг. Тук имаше ръждясали чайници и някакви тенджери, сумки за патрони. Наред с най-различни предмети се търкаляха и макари с бодлива тел, а край тях бяха захвърлени валма от кървави бинтове и памук. На едно място на брега на оврага беше застанала група войници и подпоручик Дуб веднага забеляза, че между тях е и Швейк, който приказвате нещо.

Затова се отправи нататък.

— Какво става? — запита строгият глас на подпоручик Дуб, когато се озова непосредствено пред Швейк.

— Гледаме, господин подпоручик — отговори Швейк от името на цялата група.

— Че какво гледате? — изкрещя подпоручик Дуб.

— Оврага гледаме, господин подпоручик.

— Кой ви разреши?

— Такова желание изказа полковник Шрьодер в Брук, господин подпоручик. На прощаване в речта, с която ни изпращаше на бойното поле, той каза: когато минаваме през места, където са ставали боеве, да си отваряме очите на четири, та да видим как са се водили боевете, да се поучим и да усвоим опита на тези, които са се били преди нас. И сега, господин подпоручик, в тоя овраг ние виждаме от колко неща трябва да се освобождава войникът при бягство. Точно така, господин подпоручик, ние виждаме колко е глупаво войникът да мъкне със себе си разни излишни глупости. Те само напразно го обременяват. Така той само се уморява без всякакъв смисъл и като мъкне такъв товар със себе си, не може лесно да се бие.

В този момент в главата на подпоручик Дуб се мярна надеждата, че най-сетне ще му се удаде да изправи Швейк пред военнополевия съд за антимилитаристична и родоизменническа пропаганда и затова побърза да попита:

— Вие, значи, сте на мнение, че войникът трябва да захвърли патроните си, както са направили отстъпващите в този овраг, или щиковете си, както се вижда ей там?

— О, съвсем не, господин подпоручик, съвсем не — отговори Швейк с приятна усмивка, — но заповядайте, погледнете тук долу това захвърлено цукало.

И наистина долу под насипа, наред с парчетии от счупени грънци и тенджери, най-предизвикателно се търкаляше пукало с олющен емайл, разядено от ръжда. Очевидно това бяха все предмети, негодни вече за употреба и складирани тук от началник-гарата, за да се създаде материал за дискусия на бъдещите археолози, които просто ще се побъркат, когато открият това поселище, и ще карат след това децата в училищата да учат за века на емайлираните цукала.

Подпоручик Дуб втренчи поглед в посочения му предмет, по не можа да установи нищо друго, освен че пред тях се намираше наистина един инвалид, прекарал своята младост под кревата.

Това направи поразително впечатление на всички присъствуващи и понеже подпоручик Дуб мълчеше, Швейк отново подхвана:

— Веднъж, господин подпоручик, в Подебрадските бани станал голям майтап с едно такова цукало. Чух веднъж да разказват за това в една пивница във Винохради. В Подебради636, значи, захванали да издават някакво си списанийце „Независимост“. Главен в това предприятие бил подебрадският аптекар, а пък за редактор назначили някой си Ладислав Хайек Домажлицки. Аптекарят, знаете ли, бил голям чудак, събирал разни стари грънци и тям подобни дреболии и къщата му била заприличала на същински музей. И ето какво се случило. Той, Хайек Домажлицки, поканил веднъж на гости в Подебрадските бани един свой приятел, и той пишурка като него. Напили се те там, защото не се били виждали повече от една седмица, и оня, приятелят му де, обещал да му се отплати за гостоприемството, като напише фейлетон за неговата „Независимост“, независимото списание, от което той бил зависим. И така приятелят му написал фейлетон за един колекционер, който веднъж намерил старо цукало на брега на Елба, помислил, че е открил шлема на свети Вацлав и вдигнал такава аларма около тая история, че сам храдецкият епископ Бриних с голяма процесия с хоругви и тям подобни дошъл да види това чудо. Аптекарят от Подебради помислил, че това са камъни по неговата глава, и взел, та дал редактора под съд.

Подпоручик Дуб имаше най-голямо желание да събори Швейк долу в оврага, но се овладя и кресна на всички присъствуващи:

— Казвам ли ви аз да не се шляете тука и да не зяпате разни глупости! Вие не ме познавате още, но като ме опознаете!…

— А вие, Швейк, останете тук — каза той със заплашителен глас, когато Швейк тръгна с всички останали към вагоните.

Останаха сами един срещу друг и подпоручик Дуб се замисли какво страшно да му каже.

Но Швейк го изпревари:

— Господин подпоручик, разрешете да доложа. Поне временцето да искаше по-дълго да се запази такова хубаво. Дните не са много горещи, а и нощите са приятни, така че, може да се каже, това е най-подходящо време за воюване.

Подпоручик Дуб извади пистолета си и запита:

— Знаеш ли какво е това?

— Тъй вярно, господин подпоручик, знам. Поручик Лукаш има също такъв.

— Щом е така, запомни го добре, говедо недно! — сериозно и с достойнство каза подпоручик Дуб, прибирайки пистолета си отново в кобура. — Трябва да имаш пред вид, че може да ти се случи нещо твърде неприятно, ако продължиш и занапред тая своя пропаганда.

Подпоручик Дуб си тръгна, като си повтаряше:

— Тъй, казах му го сега най-недвусмислено: пропаганда, да, пропаганда!…

Преди да се прибере във вагона, Швейк продължи известно време да се разхожда отвън и да си мърмори:

— Не мога да разбера само към кой сорт да го причисля!

Но все по-ясно и по-настоятелно в съзнанието на Швейк започна да изниква названието — „полуфукльо“.

Във войнишкия речник думата „фукльо“ се употребява от много отдавна, и то с голяма любов. Тази почетна титла се присвояваше на полковници или по-възрастни капитани и майори и беше с една степен по-силна от названието „мръсен дядка“. Без „мръсен“ думата „дядка“ представляваше само ласкава оценка на стар полковник или майор, който крещеше до безобразие наистина, но в същото време обичаше войниците си и ги защищаваше при спорове с други полкове особено когато ставаше дума за защита от комендантските органи, които измъкваха войниците му от механите, щом ги свареха без билет. Дядката полагаше бащински грижи за войниците си, храната им трябваше да бъде осигурена, но все пак той винаги си имаше някоя слабост, обичаше да се заяжда, затова и получаваше прозвището „дядка“.

Но когато дядката съвсем излишно и без нужда тормозеше войниците и подофицерите, когато без нужда измисляше разни нощни учения и подобни идиотщини, той ставаше „мръсен дядка“.

Мръсният дядка в своето развитие към по-висш етап на дивотия, педантизъм и идиотщина се превръщаше във „фукльо“. Тази дума вече означаваше всичко и имаше голяма разлика между цивилния и военния фукльо.

Първият, цивилният, също е шеф и във всички учреждения бива наричан така от разсилни и чиновници. Той е еснаф-бюрократ, който прави бележка на подчинените си примерно само за неправилно изсушения с попивка препис и за други подобни дреболии. Изобщо той е идиотски безобразно явление в човешкото общество, защото наред с всичко друго подобни мулета се правят и на благородни, пъхат си гагата навсякъде, като че ли разбират от всичко, всичко знаят, за всичко са в състояние да дадат обяснение и от всичко се обиждат.

Който е служил войник обаче, разбира — съвсем естествено — разликата, която съществува между това явление и униформения фукльо. Тук тази дума означава „дядка-мръсник“, истински мръсник, който за всичко се заяжда, но въпреки това се спира пред всяко препятствие; той не обича войниците, но води безуспешна борба с тях, не умее да си създаде никакъв авторитет, с какъвто все пак се ползуват дядката и мръсният дядка.

В някои гарнизони, в Тридент например, вместо фукльо се употребяваше изразът „нашият стар лайнар“. Във всички тези случаи ставаше дума за по-възрастна особа и ако днес Швейк нарече мислено подпоручик Дуб „полуфукльо“, това беше напълно логично, просто той не можеше да не види, че за да бъде истински фукльо, на подпоручик Дуб, както по отношение на възрастта, така и по отношение на чина и на всичко друго, не му достигат поне 50% качества.

Като се връщаше с тези мисли към вагона, Швейк срещна свръзката Кунерт, лицето на когото беше отекло. Кунерт измърмори неразбрано, че току-що се сблъскал с господаря си, който най-неочаквано, просто като гръм от ясно небе, го напляскал, защото разполагал уж с неопровержими доказателства, че Кунерт продължава да се среща с Швейк.

— В тоя случай — спокойно каза Швейк — ще се оплачем. Австрийският войник трябва да позволява да го бият само в определени случаи. Но твоят подпоручик премина всички граници, както казваше старият Евгени Са-войски: „Всичко си има граници.“ Сега ти сам си длъжен да се оплачеш, а ако не го направиш, ще те напляскам пък аз, та да знаеш какво нещо е дисциплината във войската. В Карлинската казарма на времето имаше един подпоручик Хаузнер, той също имате свръзка и също я пляскаше и риташе. Веднъж така напляскал ординареца си, че той съвсем се шашнал и поискал да му разрешат да се оплаче. И както се бил шашнал от побоя, като го приели, казал, че подпоручикът му го сритал като куче. Господарят му, разбира се, доказал, че свръзката му лъже, защото тоя ден той не го ритал, а само го напляскал. И така нещастната свръзка я тикнали три седмици в ареста за клевета.

По същество, разбира се, тук няма никаква разлика — продължи Швейк. — Медикът Хоубичка неведнъж ни е разправял, че в патологията е все едно дали ще нарежат човек, който се е обесил, или човек, който се е отровил. И аз ще дойда с тебе. Една-две плесници във военно време не е малко нещо.

Съвсем объркан и безволен, Кунерт позволи на Швейк да го поведе към щабния вагон.

Като се показа на прозореца, подпоручик Дуб им изрева:

— Какво търсите тук, говеда?

— Дръж се достойно — напомняше Швейк на Кунерт и го тикаше напред във вагона.

В коридора се появи поручик Лукаш, а след него и капитан Загнер.

Поручик Лукаш, който беше натрупал богат опит с Швейк, остана страшно изненадан, тъй като по лицето на Швейк не се четеше вече обикновеното му добродушие, лицето му нямаше известния на всички миловиден израз, по него можеха да се прочетат по-скоро белезите на нови неприятни събития.

— Господин поручик, разрешете да доложа — каза Швейк, — работата стига до рапорт.

— Я остави тия глупости, Швейк, до гуша ми дойде вече от тебе.

— Разрешете да доложа — каза Швейк, — аз съм свръзка на вашата рота, а вие, господин поручик, сте ротен командир на единайсета рота. Аз знам, че работата е много завързана, ама знам и това, че вие сте началство на подпоручик Дуб.

— Вие, Швейк, съвсем сте се побъркали — прекъсна го поручик Лукаш, — вие сте пиян и ще направите най-добре да си отидете. Разбираш ли бе, идиот, говедо!

— Господин поручик, разрешете да доложа — продължи Швейк, като тикаше Кунерт пред себе си, — тя тая работа много ми напомня една история в Прага. Един господин беше изобретил някакъв спасителен пояс, който предпазвал пред сгазване от трамвай. Поясът трябваше да се изпробва, пожертвува се сам изобретателят и след това общината трябваше да плати обезщетение на вдовицата му.

Като не знаеше какво да каже, капитан Загнер кимаше одобрително с глава, а поручик Лукаш през това време имаше най-отчаян вид.

— Тъй вярно, господин поручик, аз трябва да ви доложа за това — неумолимо продължи Швейк. — Още в Брук, господин поручик, вие ми казахте, че щом съм ротна свръзка, аз имам и други задължения, не само да изпълнявам заповедите. Казахте ми, че трябва да бъда осведомен за всичко, което става в ротата. Съгласно това нареждане, господин поручик, разрешете да доложа, че подпоручик Дуб напляска свръзката си, напляска я, без да му мигне окото. Аз, господин поручик, нямаше да ви го кажа, но като виждам, че подпоручик Дуб е подчинен на вашето командуване, реших, че всичко трябва да си върви по законния ред.

— Чудна работа — каза капитан Загнер, — защо мъкнете със себе си и Кунерт, Швейк?

— Тъй вярно, господин капитан, всичко трябва да си върви по законния ред. Кунерт се е шашнал, подпоручик Дуб го напляскал и той не може да си позволи сам да се оплаче. Та той, благоволете да го погледнете, господин капитан, целият се е разтреперал, погледнете как са се разиграли коленете му, душица не е останала в него от страх, че ще трябва да се оплаква от началството си. И ако не бях аз, може би изобщо нямаше да стигне до оплакване, както известният Кудела от Битоухов, който през времена действителната си служба толкова упорито се явяваше пред началствата си да се оплаква, че го преместиха във флотата, където беше произведен корнет, а по-късно на някакъв остров в Тихия океан пък го обявиха за дезертьор. След това той се оженил на тоя остров и там разговарял с пътешественика Хавласа, който съвсем не можал да го познае, че не е туземец. То изобщо е много печална работа да се мъкнеш по рапорти заради няколко шантави плесника. Но той изобщо не искаше да дойде, казваше, че няма да дойде. Него изобщо често го потупват, така че той не знае даже за кой плесник става дума в случая. Та той изобщо не би дошъл, той изобщо не искаше да се оплаква, той е готов да се остави да го бият до сто и едно. Погледнете го, господин капитан, съвсем се е сащисал, може и гащите да напълни. От друга страна пък, той трябваше веднага да се оплаче, че са го напляскали, но не се осмели, защото си знае, че е по-добре, както е писал един поет, да си останеш свенлива теменужка. Знаете ли, работата е там, че той е свръзка на подпоручик Дуб.

Швейк бутна Кунерт пред себе си и му каза:

— Я стига си треперел като трепетлика!

Капитан Загнер се обърна към Кунерт и го попита как собствено е станала цялата работа.

Кунерт обаче, целият разтреперан, заяви, че подпоручик Дуб изобщо не го е докосвал, можели да го попитат.

Тоя юда Кунерт, продължавайки да трепери, заяви дори, че Швейк е съчинил цялата история.

Край на този тягостен епизод тури сам подпоручик Дуб, който изникна отнякъде и изрева на Кунерт:

— Да не искаш да ти извъртя още няколко плесника?

Работата, значи, бе напълно ясна и капитан Загнер просто заяви на подпоручик Дуб:

— От днес Кунерт се командирова в батальонната готварница, а що се отнася до нова свръзка, обърни се към фелдфебела Ванек.

Подпоручик Дуб изкозирува и отдалечавайки се, каза на Швейк:

— Обзалагам се, че един ден ще увиснете на бесилката.

След като подпоручик Дуб се отдалечи, Швейк се обърна към поручик Лукаш с твърде деликатен и приятелски тон:

— В Мнихово Храдище имаше един подобен господин. Той каза същото на един друг господин, който му отговори: „И там, на мястото на екзекуцията, ще се срещнем.“

— Швейк — каза поручик Лукаш, — ама и вие сте голям идиот и моля ви се, да не сте посмели да ми кажете, както имате обичай: тъй вярно, господин поручик, голям идиот съм.

— Фрапантно — обади се капитан Загнер, като се наведе от прозореца. В същия момент той съжали за това, но за щастие нямаше време да се дръпне — под прозореца стоеше подпоручик Дуб.

Той изказа голямото си съжаление, задето капитан Загнер се бил отдалечил, без да изслуша съображенията му за офанзивата на Източния фронт.

— Ако искаме да разберем тази грандиозна офанзива — викаше подпоручик Дуб нагоре към прозореца, — трябва да си дадем сметка за начина, по който се развиваше тя в края на април. Ние трябваше да пробием руския фронт и като най-подходящо място за това бе набелязана територията между Карпатите и Висла.

— Няма да споря с тебе по този въпрос — сухо му отговори капитан Загнер и се отстрани от прозореца.

След половин час, когато отново потеглиха към Санок, капитан Загнер се излегна на пейката и се престори на заспал, за да даде възможност на подпоручик Дуб да забрави за своите изтъркани умозаключения във връзка с офанзивата.

Във вагона на Швейк отсъствуваше Балоун. Той си беше измолил разрешение да отопи с парче хляб казана, след като гулашът бе раздаден.

Във вагона-кухня Балоун се беше озовал в неприятно положение, тъй като, щом влакът тръгна, той влетя в казана с главата надолу и сега само краката му се подаваха навън. Скоро обаче свикна с новото си положение и от казана започна да се чува мляскане, подобно на онова, което издава таралежът, когато гони хлебарки. По-късно се чу и гласът му:

— Моля ви се, другари, хвърлете ми, за бога, парче хляб, тук има още много сос.

Тази идилия продължи до следващата гара, където казанът на 11-а рота пристигна съвсем изчистен и лъсна като тиган на месечина.

— Господ здраве да ви дава, другари — благодареше Балоун от все сърце. — Откак съм на война, сега за пръв път ми се усмихна щастието.

Балоун имаше защо да е доволен. В Лупковския проход му паднаха като изневиделица две порции гулаш; поручик Лукаш също изрази задоволството си, че Балоун му донесе непокътнат обеда от офицерския стол и му остави половината. От всичко това Балоун бе извънредно щастлив и доволно поклащаше провесените си от вагона крака. Изведнъж войната му се стори като топъл семеен кът.

Ротният готвач започна да се шегува с него. Каза му, че като стигнат в Санок, ще им раздадат по още един обед и още една вечеря като компенсация за обеда и вечерята, които не бяха получили. Балоун само одобрително кимна глава и прошепна:

— Ще видите, другари, добър е господ, няма да ни остави той току-така.

Всички се засмяха от сърце, а готвачът, седнал върху походната кухня, запя:

След гара Шчавна в падинките отново започнаха да се мяркат военни гробища. Под Шчавна можеше да се види от влака каменно разпятие с обезглавен Исус, който беше загубил главата си при бомбардировката на железопътната линия.

Втурнал се надолу по долината на Санок, влакът усилваше скоростта си, хоризонтът се разширяваше и разрушените села от двете страни на линията ставаха все по-чести.

Долу в рекичката при Кулашна можеше да се види обърнат и напълно разнебитен влак на Червен кръст.

Балоун опули очи, особено много го учудиха пръснатите долу в най-различни посоки части на локомотива. Коминът му беше забит в железопътния насип и се подаваше от него като дулото на двайсет и осем сантиметрово оръдие.

Тази гледка привлече вниманието на пътниците от вагона на Швейк. Най-много се ядоса готвачът Юрайда.

— Че бива ли да се стреля по влаковете на Червен кръст?

— То че не бива — не бива, ама може — каза Швейк. — Попадението е много добро. След това всеки ще се извини, че грешката е станата нощно време, когато червеният кръст не е личал. То на тоя свят има много неща, които не бива да се вършат, ама могат да се правят. Въпросът тук е да опиташ дали ще ти се удаде да го направиш, като е забранено. През време на императорските маневри в Писекско дойде заповед, според която на поход войниците не бивало да се връзват на козел. Но нашият капитан откри, че това може да се прави, защото такава заповед била необикновено смешна: за всекиго е ясно, че вързаният на козел войник не може да марширува. И затова всъщност той не заобикаляше заповедта, а просто и много умно заповядваше завързаните на козел войници да ги хвърлят в колите на обоза и така походът продължаваше заедно с тях. Или пък да вземем друга случка, която стана преди пет-шест години на нашата улица. На първия етаж там живееше някой си господин Карлик. Един етаж над него живееше един много добър човек, студент в консерваторията, казваше се Микеш. Той си падаше по жените и между другото започна да се усуква и около дъщерята на господин Карлик, който имаше експедиторска фирма и сладкарница, а пък някъде в Моравия притежаваше под чуждо име и кииговезница. Като се научил, че студентът се е усукал около дъщеря му, господин Карлик го посетил в жилището му и му казал: „Вие, нахал с нахал, не бива да се жените за дъщеря ми. Аз няма да ви я дам!“ — „Добре — отговорил му господин Микеш, — като не бива да се женя за нея, какво да правя, да взема да се хвърля от петия етаж ли!“ След два месеца господин Карлик дошъл отново при него, тоя път заедно с жена си и двамата единодушно му казали: „Негоднико, вие обезчестихте нашата дъщеря.“ — „Наистина — отговорил им той — аз си позволих да я направя курва, милостива госпожо.“ Тогава господин Карлик започнал напълно излишно да му крещи; нали му бил казал, че не бива да се жени за нея, че няма да му я даде, а студентът много правилно му отговорил, че той наистина няма да се ожени за нея, че когато идвал баща ѝ първия път, не е ставало дума какво може и какво не може да прави с нея. Освен за женитбата за нищо друго не било ставало дума и той, разбира се, си устоял на думата. Те да не се безпокоят, той не я иска, защото е човек с характер, не като някои, които, щом задухал друг вятър, веднага си променяли убежденията, той държал на думата си и щом кажел нещо, това за него ставало закон. Даже и да го преследват, на него му било все едно, защото съвестта му била чиста. Майка му, бог да я прости, и на смъртното си легло го накарала да се закълне, че никога в живота си няма да лъже и той тържествено ѝ обещал. А такава клетва току-така не се нарушава. В семейството му никой никога не бил лъгал и в училище той винаги бил имал отлична бележка по поведение. Ето ви, значи, че много неща могат да станат, въпреки че не бива да стават, и че пътищата могат да бъдат различни, важното е волята ни да бъде единна.

— Драги приятели — каза школникът, който прилежно си водеше бележки, — всяко зло за добро. Този хвърлен във въздуха, полуизгорял и сгромолясал се от насипа влак на Червения кръст ще обогати славната история на нашия батальон с ново героично дело. Представям си, че към 16 септември, както си и отбелязах вече в дневника, по няколко войника от всяка рота на нашия батальон под командуването на един подофицер ще изявят доброволно желание да хвърлят във въздуха бронирания влак на противника, който ни обстрелва и ни пречи да преминем реката. Войниците, преоблечени като селяни, изпълняват с чест задачата си…

— Но какво е това? — извика школникът, като се взираше в бележника си. — Как е попаднал тук нашият господин Ванек?

— Слушайте, господин фелдфебел — обърна се той към Ванек, — каква прекрасна глава ще има за вас в историята на батальона. Струва ми се, че ви имаше и на друго място, но това положително ще бъде по-хубаво и по-импозантно.

Школникът започна да чете с тържествен глас:

— „Геройската смърт на фелдфебела Ванек. Да участвува в смелата акция, а именно хвърлянето във въздуха на противниковия брониран влак, изяви желание и фелдфебелът Ванек. И той, както останалите, е облечен в селски дрехи. Станалата експлозия го зашеметява. Когато идва на себе си, вижда, че е заобиколен от противникови войници, които незабавно го завеждат в щаба на противниковата дивизия. Там той лице срещу лице със смъртта отказва да даде каквито и да било сведения за разположението и силите на нашата армия. Тъй като го залавят преоблечен, осъждат го като шпионин на смърт чрез обесване, което наказание с оглед на високия му чин бива заменено с разстрел. Екзекуцията бива изпълнена незабавно при гробищната стена и там храбрият фелдфебел пожелава да не му завързват очите. На въпроса няма ли някакво последно желание той отговаря: «Предайте по парламентьор моя последен поздрав на батальона и съобщете, че умирам с твърдата вяра, че нашият батальон ще продължи да върви по победния си път. Освен това предайте на капитан Загнер, че съгласно последната заповед по бригадата дневната дажба консерви се увеличава на две и половина консерви на човек.» Така загина нашият фелдфебел Ванек, след като с последните си думи събуди панически страх у противника, който мислеше, че като ни пречи да преминем реката, ни е откъснал от снабдителните ни пунктове и така ще предизвика глад и деморализация в нашите редове. За спокойствието, с което е гледал смъртта в очите, говори и обстоятелството, че непосредствено преди екзекуцията е играл «цвик» с противниковите щабни офицери. «Спечелената от мене сума предайте на руския Червен кръст» — казал той, изправен пред дулата на пушките. Благородното му великодушие трогнало до сълзи присъствуващите военни. «Простете, господин Ванек — продължи школникът, — че си позволих да разполагам със спечелените от вас пари. Аз наистина се колебаех дали не би трябвало да се предадат на австрийския Червен кръст, но в края на краищата от гледище на човещината това е все едно, важното е да се предадат на някакъв хуманен институт.»“

— Нашият покойник — каза Швейк — е могъл да предаде сумата и на пражката общинска организация за варене на супа за бедните, но все пак така е по-добре, защото иначе може би кметът е щял да си купи с парите кървавица и да закуси с нея.

— Е да, кражби стават навсякъде — каза телефонистът Ходоунски.

— Но преди всичко в Червения кръст — с голямо ожесточение заяви готвачът Юрайда. — В Брук имах един познат готвач, който готвеше за сестричките от павилионите, та той ми разправяше, че началничката на сестричките и главните сестри изпращали в къщи по цели сандъци малага и шоколад. Всичко зависи от случая, падне ли ти — не прощаваш, такава си е човешката природа. В своя безкраен живот всеки човек преминава през безброй превращения и неминуемо през известни периоди от своята дейност трябва да се появи на тоя свят и като крадец. Аз самият минах вече през една такава фраза.

Готвачът-окултист Юрайда извади от раницата си бутилка коняк.

— Тук виждате — каза той, като отваряше бутилката — неопровержимо доказателство на моето твърдение. Преди заминаването го взех от офицерския стол. Конякът е най-добра марка и беше предназначен за приготвяне на захарни глазури за торти добуш. Предопределено е било обаче да бъде откраднат от мене също както е било предопределено аз да стана крадец.

— Не би било лошо също така — обади се Швейк — да бъдем предопределени за ваши съучастници, аз поне имам такова предчувствие.

Предчувствието на Швейк наистина излезе вярно. Бутилката тръгна от уста на уста въпреки протестите на фелдфебела Ванек, който твърдеше, че конякът трябва да се пие от канче и справедливо да се разпредели, тъй като те били пет души. При този им нечетен брой лесно можело да се случи някой да изпие една глътка повече от другите. Швейк веднага му отговори:

— Вярно, вярно, ако господин Ванек иска да станем чифт, нека напусне дружеството, та да няма неприятности и разправии.

Тогава Ванек се отказа от първоначалното предложение и направи ново, великодушно, именно дарителят Юрайда да заеме такова място, че да може да пие два пъти. Но това предизвика цяла буря от протести, тъй като Ванек беше пил вече веднъж, опитвайки коняка при отварянето му.

Най-сетне бе прието предложението на школника да пият по азбучен ред. Той обоснова предложението си с това, че всеки носел известно име и в него той също виждал известно предопределение.

Бутилката бе довършена от Ходоунски, първия по азбучен ред, и това бе съпроводено от заплашителния поглед на Ванек, който си беше правил сметка, че щом е последен, ще изпие една глътка повече от другите. Това, разбира се, беше груба математическа грешка, защото глътките се оказаха двадесет и една.

След това играха обикновен цвик с три карти. При всяко вземане школникът се изказваше с цитати от светото писание. Като взе момче, той извика:

— Господи, остави ми това момче и това лято, та като го окопая и наторя, да даде плод.

Като го упрекнаха, че се е осмелил да вземе осмак, той извика с мощен глас:

— Но ако някоя жена, която има десет гроша, загуби един от тях, не би ли запалила свещ и не би ли го търсила усърдно, докато го намери! И като го намери, ще събере съседи и приятелки и ще каже: „Радвайте се с мене, защото взех осмак и получих поп с асо коз!“ Хайде давайте картите, хлътнахте всички.

На школника наистина много му вървеше на карти. Докато другите взаимно се надцакваха с козовете си, той ги биеше с най-силния коз, така че те един след друг се предаваха и той прибираше всичко заложено, като викаше на победените:

— И големи земетресения ще настъпят по различни места, и ужасен глад и мор, и големи чудеса ще дойдат от небето.

Най-сетне това им омръзна и след като телефонистът Ходоунски проигра заплатата си за половин година напред, престанаха да играят. Телефонистът Ходоунски беше съвършено смазан, школникът поиска да му даде черно на бяло, че при изплащане на заплатата фелдфебелът Ванек ще даде парите на него.

— Не се безпокой, Ходоунски — опита се Швейк да го утеши. — Ако имаш късмет, ще паднеш още в първото сражение и Марек ще остане с пръст в устата, карай, подписвай.

Забележката на Швейк засегна твърде неприятно Ходоунски и го принуди да заяви категорично:

— Аз не мога да бъда убит, защото съм телефонист и телефонистите са винаги в блиндаж, а пък кабелите се прокарват и поправят само след сраженията.

Школникът обърна внимание, че, напротив, телефонистите винаги са изложени на голяма опасност и че противниковата артилерия търси преди всичко тях. Никои телефонист не можел да бъде напълно сигурен в блиндажа си. И десет метра под земята да се завре, противниковата артилерия винаги щяла да го намери. Няма никакво съмнение, че телефонистите на фронта гинат като мухи есенно време и най-доброто доказателство за това било, че когато школникът напускал Брук, там тъкмо откривали 28-и курс за телефонисти.

Ходоунски гледаше измъчен пред себе си и това накара Швейк да му каже две приятелски и добри думи:

— С една дума, загазил си ти и с двата крака.

Ходоунски любезно му отговори:

— Гледай си работата.

— Я да видя какво съм отбелязал под буква „Х“ в бележките за историята на батальона… Ходоунски, Ходоунски, хм, аха, ето го: „Телефонистът Ходоунски затрупан от мина. От гробницата си той телефонира в щаба: «Умирам и поздравявам батальона си с победата!»“

— Е, сега вече не можеш да не бъдеш доволен — каза Швейк — или искаш да допълниш нещо? Помниш ли телефониста от „Титаник“637, който дори и в момента, когато параходът вече потъвал, все още продължавал да телефонира в изпълнената с вода кухня, за да разбере кога ще приготвят обеда.

— На мен ми е все едно — каза школникът, — предсмъртните думи на Ходоунски могат евентуално да се допълнят така, че накрая той да извика в слушалката: „Привет на нашата желязна бригада!“

Marschieren! Marsch!638

Когато пристигнаха в Санок639, оказа се, че хората от вагона-кухня на единайсета рота, където самодоволно пърдеше наситеният Балоун, са имали, общо взето, право, като казаха, че в Санок ще им раздадат вечеря и дори че там ще им бъде раздаден хлябът за дните, през които батальонът не бе получил нищо. Когато излязоха от вагоните, оказа се също така, че в Санок се намира щабът на „желязната бригада“, към която съгласно кръщелното си свидетелство принадлежеше батальонът на 91-ви полк. Въпреки че железопътната връзка не беше прекъсната оттук чак до Лвов и на север чак до Велики Мости, все пак си оставаше загадка защо всъщност щабът на Източния фронт беше дал нареждания, съгласно които „желязната бригада“ със своя щаб трябваше да концентрира батальоните, отправяни за фронта, на сто и петдесет километра в тила, когато по това време фронтът минаваше от Броди към Буг и надлъж по реката на север към Сокал.

Този твърде интересен стратегически въпрос бе разрешен по страшно прост начин, когато капитан Загнер след пристигането в Санок отиде да рапортува в щаба на бригадата за пристигането на бойния батальон.

Офицер за свръзка там беше батальонният адютант капитан Тайрле.

— Много съм изненадан — каза капитан Тайрле, — че не сте получили указания. Маршрутът е определен. За посоката на движението си естествено трябваше да ни съобщите предварително. Съгласно разпорежданията на главния щаб вие пристигате два дни по-рано.

Капитан Загнер се поизчерви, но не му дойде на ум да повтори всички шифровани телеграми, които беше получил по време на пътуването.

— Изненадвате ме — каза адютантът Тайрле.

— Струва ми се — отговори капитан Загнер, — че офицерите си говорят на „ти“.

— Така да бъде — каза капитан Тайрле, — но я ми кажи, ти действуващ офицер ли си или запасен? Действуващ? Това е съвсем друга работа… Човек просто не може да се ориентира. Оттук минаха вече толкова идиоти — запасни подпоручици. Когато отстъпвахме от Лиманов и Красник, всички тия уж подпоручици загубиха ума и дума, щом видяха казашкия разезд. Ние в щаба не обичаме тия паразити. Представяш ли си, тия шантави типове издържат матура и в края на краищата остават и на действителна служба. Или полагат офицерски изпит, без да помиришат казарма, и продължават да щуреят като цивилни, а през време на война от тях се излюпват не подпоручици, а посерковци!

Капитан Тайрле плю и интимно потупа капитан Загнер по гърба:

— Тук ще престоите около два дни. Всички ви ще разведа, ще потанцуваме. Имаме прекрасни курвета. „Engelhuren“640. Тук е дъщерята на един генерал, която по-рано е карала лесбийска любов. Ще вземем да се преоблечем в женски дрехи, че да видиш тогава на какво е способна! Тя е една такава мършава, свинята със свиня, няма да кажеш. Но си разбира от работата, мойто момче. Същинска пиявица — впрочем сам ще се убедиш.

— Пардон — сепна се той по едно време, — трябва да ида да повърна, днес вече за трети път.

За да докаже колко весело се живее тук, след като се върна, той сподели с капитан Загнер, че това е последица от снощната забава, в която взели участие и офицерите от техническо-строителната част.

С командира на тази част, също капитан, капитан Загнер има възможност да се запознае твърде скоро. Почти в същия момент в канцеларията се втурна един дългуч в униформа с три златни звезди и като насън, без да забелязва присъствието на капитан Загнер, съвсем интимно се обърна към Тайрле:

— Какво правиш бе, свиня! Как можа снощи да наредиш така графинята?

Той седна на стола, като шибаше с тънка пръчица ботушите си, и прихна да се смее:

— Като си спомня само как повърна в скута ѝ…

— Да — каза Тайрле, — много весело беше снощи.

След това той запозна капитан Загнер с офицера с пръчицата и тримата се отправиха от канцеларията на административния отдел на бригадата към кафенето, в каквото беше прераснала бившата пивница.

Когато минаха през канцеларията, капитан Тайрле взе тръстиковата пръчица от командира на строителната част и шибна с нея по дългата маса, около която като по заповед се строиха дванадесетте военни писари. Те бяха поклонници на тихата безопасна работа в тила на армията, всички с големи самодоволни кореми и в екстра униформи.

И именно към тези дванадесет шишкави апостоли на кръшкачеството се обърна капитан Тайрле, като искаше да блесне пред Загнер и другия капитан:

— Да не мислите, че ви държа тук за угояване? Свине! По-малко лапане и къркане, повече работа!

Сега ще ви демонстрирам и друг номер — съобщи Тайрле на другарите си.

Той отново удари с тръстиковата пръчица но масата и попита дванайсетте:

— Кога ще пукнете, свинчета?

Дванайсетте отговориха в един глас:

— Когато заповядате, господин капитан.

Като се смееше на собствената си идиотщина и глупост, капитан Тайрле излезе от канцеларията.

Тримата се разположиха в кафенето и Тайрле нареди да донесат бутилка ликьор и да повикат някой от свободните госпожици. Оказа се, че кафенето не е нищо друго освен публичен дом и понеже никоя от госпожиците не беше свободна, капитан Тайрле извънредно много се нервира. Като излезе в хола, наруга най-просташки „мадам“641 и троснато я попита кой е при госпожица Ела. Когато му отговориха, че при нея е някакъв подпоручик, той се развика още повече.

При госпожица Ела в момента беше подпоручик Дуб. След като батальонът се настани в местната гимназия, той строи взвода си и в дълга реч му обърна внимание върху обстоятелството, че руснаците при отстъплението си организирали навсякъде бардаци със заразен от венерически болести персонал, та по тоя начин да нанесат големи загуби на австрийската армия. Ето защо той предупреди войниците да не търсят подобни заведения. Той лично щял да проверява по заведенията дали се изпълняват заповедите му. Те вече се намирали във фронтовата зона и всеки, който бъде заловен на местопрестъплението, щял да бъде изправен пред военен съд.

Подпоручик Дуб се отправи лично да се увери дали няма нарушения на заповедта му и за изходен пункт на инспекционния си обход, както изглежда, избра кушетката в стаята на Ела, на първия етаж на така нареченото „градско кафене“, и много добре се забавляваше на нея.

През това време капитан Загнер се върна в батальона си.

Компанията на Тайрле бе разпусната. От бригадата бяха пратили да търсят Тайрле. Командирът на бригадата вече повече от час не можеше да открие своя адютант.

Бяха се получили нови нареждания от дивизията. Необходимо беше окончателно да се определи маршрутът на пристигналия 91-ви полк, тъй като съгласно новите нареждания по досегашния му маршрут трябваше да се движи занапред бойният батальон на 102-ри полк.

Всичко беше крайно объркано, в североизточния край на Галиция русите отстъпваха много бързо, така че там австрийските части се бяха измесили. В тая бъркотия на места се забиваха като клинове частите от германската армия. Непрекъснатото прииждане на нови бойни батальони и други военни корпуси увеличаваше хаоса. Същото можеше да се наблюдава и на ония сектори от фронта, които се намираха по-назад в тила. Така беше например тук, в Санок, където неочаквано пристигна резервът на германската хановерска дивизия под командата на един полковник с толкова свиреп поглед, че командирът на бригадата загуби всякакво присъствие на духа. Полковникът от резерва на хановерската дивизия сочеше разпорежданията на своя щаб, съгласно които трябваше да настани войниците си в същата гимназия, в която току-що беше настанен батальонът на 91-ви полк. За да настани щаба си, той искаше да бъде опразнена сградата на Краковската банка, в която в момента се помещаваше щабът на бригадата.

Командирът на бригадата се свърза направо с дивизията и обрисува точно положението, след това с дивизията говори страшният полковник от Хановер и като последица от тоя разговор в бригадата се получи следната заповед:

„Бригадата евакуира града в шест часа вечерта и се отправя в посока Турова–Волска–Лисковец–Старасол–Самбор, където чака нови нареждания. Заедно с бригадата евакуира Санок и бойният батальон на 91-ви полк, който представя охраната ѝ, разчленена съгласно изработената от бригадата схема: челната охрана потегля към Турова в пет и половина. Дистанцията между южната и северната странична охрана три и половина километра. Тилната охрана потегля в шест и четвърт!“

Така в гимназията настана голямо оживление. На съвещанието на офицерите липсваше само подпоручик Дуб, издирването на когото бе възложено на Швейк.

— Надявам се — каза му поручик Лукаш, — че вие ще го намерите без особени трудности, защото непрекъснато имате вземане-даване с него.

— Тъй вярно, господин поручик, точно за това ви моля, като ротен командир да ми дадете писмена заповед.

И докато поручик Лукаш пишеше нещо в бележника си, съгласно което подпоручик Дуб незабавно трябваше да се яви в гимназията на съвещание, Швейк продължи да докладва:

— Тъй вярно, господин поручик, вие, както винаги, можете да бъдете напълно спокоен. Аз ще го намеря, тъй като на войниците е забранено да скитат по бардаците, а той сто на сто ще бъде в някой от тях, за да се увери лично, че никой от неговия взвод няма намерение да бъде съден от военен съд, с който подпоручик Дуб обикновено заплашва войниците си. Сам той заяви пред войниците си, че ще претърси всички бардаци и да му мислят, ако намери някого в бардак, тогава те щели да го опознаят и откъм опакото. Впрочем аз знам къде е. Той е в онова кафене отсреща, всички войници го проследиха и видяха, че най-напред отиде там.

„Обединени увеселителни заведения и Градско кафене“ — предприятието, за което спомена Швейк, бе разделено на две части. Който не искаше да мине през кафенето, минаваше отзад, където на припек седеше някаква стара госпожа, която говореше на немски, полски и унгарски горе-долу в следния смисъл:

— Ела, войниче, имам хубави госпожици.

Когато войничето влизаше, тя го завеждаше през един коридор в някакъв хол и повикваше някоя от госпожиците, която незабавно се явяваше, вече по риза. Тя искаше да получи парите предварително — и сумата още на самото място, докато войничето си снемаше поясока с ножа, биваше инкасирана от „мадам“ — управителката на заведението.

Офицерите минаваха през кафенето. Пътят на господа офицерите беше свързан с трънливи перипетии, той водеше през стаите отзад, където изборът ставаше от втория състав, определен за офицерските чинове, и където ризите бяха украсени с дантели и се пиеше вино или ликьор. Освен това „мадам“ не разрешаваше там да се върши нищо, всичко ставаше горе в стаичките. В един подобен райски кът на диван, гъмжащ от дървеници, се търкаляше по долни гащи поручик Дуб. Госпожица Ела му разказваше, както винаги в подобни случаи, измислената трагедия на своя живот, а именно, че баща ѝ бил фабрикант, а тя — преподавателка в лицея в Пеща и че всичко извършила поради нещастна любов.

На малка масичка зад подпоручик Дуб имаше бутилка оскорушова ракия и чашки. Тъй като бутилката бе вече полуизпразнена, както Ела, така и подпоручик Дуб бяха започнали да говорят доста несвързано. Личеше, че подпоручик Дуб не носи. От думите му се виждаше, че е объркал вече всичко и че смята Ела за своята свръзка Кунерт. Той се обръщаше към нея и по стар навик заплашваше мнимия Кунерт:

— Кунерт, Кунерт, говедо с говедо, ще ме опознаеш ти откъм опакото…

Съгласно установения ред Швейк също трябваше да бъде подложен на подобна процедура както всички войници, които влизаха в тоя дом през задния вход. Той обаче любезно се отскубна от полуголото момиче, което го посрещна. След като то се развика, довтаса полякинята „мадам“, която най-нахално излъга Швейк в очите, че в заведението нямало никакъв подпоручик.

— Много-много не си отваряйте устата, милостива госпожо — любезно се обърна Швейк към нея, като при това се усмихна сладко, — защото може да ви врътна някоя по плювалника. У нас на улица Платнарска на времето така набиха една „мадам“, че тя припадна. Тогава един син търсеше там баща си, някой си Вондрачек, който имаше магазин за автомобилни гуми. А „мадам“ се казваше Кршованова. Като я свестиха, попитаха я как се казва, а тя не можа да си спомни, каза само, че името ѝ започвало с „Х“. Вашето именце как е, милостива?

А когато след тези думи Швейк я блъсна настрана и важно-важно се заизкачва към първия етаж, достопочтената матрона нададе ужасен писък.

Долу се появи самият собственик на публичния дом, някакъв изпаднал полски шляхтич, който изтича подир Швейк по стълбите и започна да го дърпа за куртката, като му викаше на немски, че било забранено на войници да ходят горе, горе било само за офицери, а войскарите си вършели работата долу.

Швейк му обърна внимание, че идва в интерес на цялата армия и че търси един подпоручик, без който армията няма да може да потегли в поход. Но когато собственикът започна са се държи все по-нахално, Швейк го събори по стълбите и горе продължи проверката на помещенията. Той се убеди, че всички стаички са празни и едва на самия край на еркера, като почука, натисна дръжката и пооткрехна вратата, чу квичащия глас на Ела:

— Bezetzt!642

А непосредствено след това и басовия глас на подпоручик Дуб, който мислеше навярно, че все още се намира в стаята си в лагера:

— Herein!643

Швейк влезе, приближи се до кушетката и като предаде на подпоручик Дуб бележката от поручик Лукаш, отрапортува, поглеждайки косо към различните части на униформата, разхвърляни в единия ъгъл на леглото:

— Господин подпоручик, разрешете да доложа, трябва да се облечете и съгласно заповедта, която ви връчих, незабавно да се явите в казармата ни в гимназията, там имаме голямо военно съвещание!

Подпоручик Дуб изцъкли насреща му очите си с точковидни зеници, но си припомни, че все пак не се е наредил до такава степен, че да не може да познае Швейк. Веднага му мина през ума, че са му изпратили Швейк, за да бъде наказан, и затова заяви:

— Сега ще си разчистим сметките, Швейк. Ще видиш — как — ще — те — на — редя — аз — тебе…

— Кунерт — извика той на Ела, — сипи — ми — още — една!

Той изпи чашката и като взе да къса писмената заповед, ехидно се засмя:

— Това — извинителна бележка ли е? Тук — не важат — никакви извинителни бележки. Намираме се — на война — а не — на училище. Така — значи — хванаха те — в бардака? Ела — по-насам — Швейк — да ти — врътна — някой и друг шамар. В коя година — Филип Македонски — разби — римляните644, ха — не знаеш, муле — с муле!

— Господин подпоручик, разрешете да доложа — неумолимо продължаваше Швейк. — Това е върховна заповед от бригадата. Господа офицерите трябва да се облекат и да идат на батальонно съвещание. Въпросът е там, че заминаваме и сега ще се решава коя рота ще бъде в челна, странична или тилна охрана. Сега ще се решава този въпрос и аз мисля, господин подпоручик, че вие също има какво да кажете в случая.

Тази дипломатическа реч поотрезви малко подпоручик Дуб, така че той придоби чувството, че наистина не се намира в казармата и предпазливо попита:

— Къде съм аз?

— С ваше разрешение, господин подпоручик, в бардака. Те пътищата господни са различни.

Подпоручик Дуб въздъхна тежко, слезе от кушетката и започна да търси униформата си. Швейк му помагаше. Когато най-сетне се облече, двамата излязоха вън, но след малко Швейк се сети, че е забравил нещо и за миг се върна. Без да обръща никакво внимание на Ела, която придаде друго значение на завръщането му и от нещастна любов легна в леглото, той бързо изпи оскорушовата ракия, която беше останала в бутилката, и слезе да догони подпоручика.

На улицата беше голяма жега и алкохолът отново удари подпоручик Дуб в главата. Той започна да разказва на Швейк най-различни глупости без каквато и да било връзка. Разказваше му, че притежавал пощенска марка от остров Хелголанд и че веднага след като издържал матура, отишъл със съучениците си да играе билярд и не поздравил класния си наставник. След всяко изречение той добавяше:

— Струва ми се, че добре ме разбирате, нали?

— Разбира се, че ви разбирам много добре — отговори Швейк. — Сега вие говорите също като тенекеджията Покорни в Будейовице. Когато го питаха дали се е къпал вече нея година в река Малша, той отговаряше: „Не съм, но за сметка на това тая година ще се родят много сливи.“ Или го питаха: „Тая година ял ли си вече гъби?“, пък той отговаряше: „Не съм, ама новият марокански султан, разправят, бил много добър човек.“

Подпоручик Дуб се спря и изфъфли:

— Мароканският султан ли? Това е минало величие.

Той изтри потта от челото си и като погледна Швейк с мътни очи, измърмори:

— Даже и зимно време не се потя така, както днес. Съгласен ли сте? Разбирате ли ме?

— Тъй вярно, господин подпоручик. В „При чашата“ идваше един стар господин, някакъв пенсиониран съветник от областния комитет, и той твърдеше точно такова нещо. Винаги твърде много се учудваше на голямата разлика между температурата лятно време и зимно време. Странно му се виждаше, че хората не са могли да открият още тая работа.

На входа на гимназията Швейк изостави подпоручик Дуб, който заплете крака нагоре по стълбите към учителската стая, където беше съвещанието, и веднага рапортува на капитан Загнер, че е съвсем пиян. През време на съвещанието той седя с наведена глава, само при разискванията от време на време се изправяше, за да извика:

— Вашето мнение е правилно, господа, но аз съм съвършено пиян.

След като заповедта за предстоящия поход беше изработена в окончателен вид и стана ясно, че ротата на поручик Лукаш се назначава за челна охрана, подпоручик Дуб се сепна изведнъж, стана и каза:

— Спомням си, господа, нашия класен наставник от първи клас. Да живее, да живее, да живее!

На поручик Лукаш му хрумна, че ще бъде най-добре Кунерт, свръзката на подпоручик Дуб, да настани господаря си във физическия кабинет, който се намираше до учителската стая и пред вратата на който беше поставен часовой, да не би някой да доизкраде полуизкрадените сбирки от минерали. Върху това бригадата обръщаше внимание на всички части, които минаваха през Санок.

Тази предпазна мярка датираше от момента, когато един батальон хонведи, настанен в гимназията, бе започнал да разграбва кабинета. Хонведите особено бяха харесали сбирките с минерали, пъстрите кристали и различните окиси, които те наблъскаха в раниците си.

На военното гробище в Санок на един от белите кръстове имаше надпис „Ласло Гаргани“. Там спеше вечен сън един хонвед, който при тършуването в кабинета беше изпил всичкия денатуриран спирт от съда, в който бяха спиртосани различни влечуги.

Световната война избиваше поколенията на човешкия род дори и с ракия от змии.

След като всички се разотидоха, поручик Лукаш повика Кунерт, свръзката на подпоручик Дуб, която отведе и настани господаря си на кушетката.

Подпоручик Дуб се беше съвсем вдетинил. Той пое ръката на Кунерт и заразглежда дланта му, като твърдеше, че може да познае по нея името на бъдещата му жена.

— Вие как се казвате? Моля, извадете от вътрешния джоб на куртката ми бележник и молив. Вие, значи, се казвате Кунерт. Елате тогава след четвърт час и аз ще оставя за вас бележка с името на госпожа съпругата ви.

Още неизрекъл това, той захърка, но по едно време се сепна насън и започна да дращи в бележника си. Като написа нещо, той откъсна листа, хвърли го на земята и слагайки тайнствено пръст на устата си, избълнува:

— Още недейте идва, чак след четвърт час. Най-добре ще бъде да потърсите листчето със завързани очи.

Кунерт беше такова добро говедо, че наистина се върна след четвърт час и като разгъна смачканото листче, разчете разкривения почерк на подпоручик Дуб: „Името на бъдещата ви жена гласи: госпожа Кунертова.“

След малко, когато Кунерт показа бележката на Швейк, той му каза да скъта добре листчето, защото всеки трябвало високо да цени подобни документи от господа военните, такова нещо — офицер да кореспондира със свръзката и да я нарича господине — по-рано не съществувало в казармата.

След като беше извършена подготовката за заминаване съгласно дадените разпореждания, бригадният генерал, когото хановерският полковник така майсторски беше изчушкал от леговището му, заповяда батальонът да се строи в каре и държа реч. Този човек много обичаше речите, плещеше различни бабини деветини, просто каквото му дойдеше на ума, и след като изчерпа всичко, се сети за военнополевата поща.

— Войници — прогърмя гласът му към карето, — сега ние се приближаваме към фронта на противника, от който ни дели само няколкодневен поход. През време на пътуването вие нямахте възможност да съобщите адреса си на своите скъпи, които сте оставили у дома, за да могат близките ви да ви пишат и така писмата на вашите роднини да ви зарадват.

Той се оплете като петел в кълчища и безброй пъти повтори едно и също: „Вашите скъпи — вашите близки — роднините ви… и т.н.“, докато най-сетне можа да излезе от омагьосания кръг с възгласа:

— Нали затова имаме военнополева поща на фронта!

По-нататък речта му създаваше впечатлението, че всички тия хора в сиви униформи трябвало с най-голямо удоволствие да се оставят да бъдат убити само защото на фронта има организирана военнополева поща. Излизаше, че когато снаряд откъсне двата крака на някого от тях, той си умира сладко-сладко при спомена, че военнополевата му поща има № 72 и че може би от близките му се е получило за него писмо и колет, който съдържа голямо парче пушено месо, шпек и домашен сухар.

После, след тая реч, когато бригадната музика изсвири химна на императора и бе извикано трикратно ура за императора, човешкото стадо, определено за кланицата някъде отвъд Буг, на отделни групи тръгна в поход съгласно издадената заповед.

В пет и половина 11-та рота излезе на шосето към Турова-Волска. Швейк се мъкнеше най-отзад заедно с щаба на ротата и със санитарите, а поручик Лукаш яздеше встрани от колоната. Час по час той се отбиваше отзад при санитарите, за да види какво става с подпоручик Дуб, който, натоварен на една каруца и покрит с брезентово платнище, се придвижваше към нови героични дела в неизвестното бъдеще, както и за да разнообразява пътуването си чрез разговори с Швейк, който търпеливо носеше раницата и пушката си и разказваше на фелдфебела Ванек колко приятни са били походите по време на маневрите при Велке Мезиржичи645.

— Там местността беше също като тази, само че ние не се движехме така строго по правилата, както сега, защото още си нямахме понятие какво е това неприкосновен запас. Щом получехме някоя консерва, веднага я излапвахме през време на първата нощувка и вместо консерва слагахме тухла в раницата. В едно село направиха проверка и изхвърлиха всички тухли от раниците ни. Те се оказаха толкова много, че един тамошен човек си построи къща от тях.

Малко по-късно Швейк с твърда стъпка вървеше край коня на поручик Лукаш и му разправяше нещо за военнополевата поща.

— Речта беше хубава и на всеки от нас ще му бъде много мило, като получи на фронта писмо от къщи. Но аз, когато служех преди години в Будейовице, през цялото време получих само едно писмо, пазя го и сега за спомен.

От мръсния си кожен портфейл Швейк извади омазнено писмо и започна да го чете, като се мъчеше да държи крак с коня на поручик Лукаш, който беше тръгнал в лек тръс.

— „Ах, мръснико, ах ти, убиецо, ах ти, мизернико! Подофицерът Криж си идва в Прага на отпуска и аз танцувах с него в пивницата «У Коцанови» и той ми каза, че ти танцуваш в Будейовице в пивницата «При зелената жаба» с някаква шантава фльорца и че си ме вече съвсем зарязал. Да си знаеш, пиша ти в нужника на дъската до дупката, между нас всичко е свършено. Твоята бивша Божена. И да не забравя, подофицерът си разбира от работата и душичката ще ти изкара от тормоз, аз го помолих. А да не забравя и това: като си дойдеш в отпуска, няма да ме намериш вече между живите.“

— То се знае — продължи Швейк, подтичвайки в лек тръс, — като си отидох в отпуска, тя си беше между живите, и то още как. Намерих я пак в пивницата „У Коцанови“, обличаха я двама войници от друг полк. Единият от тях проявяваше такава живост, че съвсем публично ѝ бъркаше под елечето, като че ли искаше, господин поручик, да извади оттам прашеца на нейната девственост, както се изразява Венцеслава Лужицка646 или както горе-долу казала веднъж разплакана на всеуслишание една млада девойка на шестнайсетина години на урок по танци на един гимназист, когато я ощипал по рамото: „Вие изтрихте прашеца на моята девственост.“ То се знае, всички ѝ се изсмели, а майка ѝ, която я пазела, я извела в коридора и там я напляскала, глупачката. Аз, господин поручик, стигнах до убеждението, че все пак селските моми са по-искрени от префърцунените градски госпожички, дето вземат уроци по танци. Преди години, когато бяхме на лагер в Мнишек, аз ходех да танцувам в Стари Книн и се бях усукал около една, Карла Веклова я казваха, ама тя не ме харесваше много-много. Една неделя вечерта аз я изпращах към езерото и като седнахме там на яза на залез слънце, попитах я дали и тя ме обича. Въздухът, господин поручик, беше такъв един прохладен, всички птици пееха, а тя ми отговори с ужасен смях: „Обичам те аз като люта чушка в гъза, та ти си идиот бе.“ А аз наистина бях идиот, господин поручик, водех я из нивите, из високите жита, жива душа не мож видя никъде, и нито веднъж не седнах с нея, само ѝ соча каква реколта ще стане и нали съм си идиот, разправям ѝ на селската мома кое е жито, кое е ръж и кое е овес.

И сякаш в подкрепа на казаното някъде откъм челото па колоната долетяха войнишки гласове, които пееха песента, с която чешките полкове още на времето се бяха отправили към Солферино, за да проливат кръвта си за Австрия:

Веднага след това други гласове потвърдиха:

След това немците започнаха да пеят същата песен на немски.

Това е една стара военна песен, която може би на всички езици военщината е пяла още по време на Наполеоновите войни. Сега тя звучеше ликуващо по прашното шосе, което водеше към Турова-Волска през Галицийската равнина. От двете страни на шосето чак до зелените хълмове на юг нивите бяха утъпкани и унищожени от копитата на конете и от подметките на хиляди и хиляди тежки войнишки обувки.

— Точно така я бяхме наредили веднъж на маневрите в Писек — обади се Швейк, като гледаше около себе си. — Тогава с нас беше и един ерцхерцог, много справедлив господин, толкова справедлив, че когато по стратегически причини минаваше с щаба си през житата, подир него адютантът му незабавно изчисляваше нанесените вреди. Един селянин, някой си Пиха, никак не остана доволен от това посещение и не прие осемнайсетте крони обезщетение за изпотъпканите пет декара ниви. Той, господин поручик, поиска да съди държавата, но му друснаха за това осемнайсет месеца.

Той всъщност, господин поручик, трябваше да бъде доволен, че човек от императорския род е посетил имота му. Друг по-съзнателен селянин на негово място би облякъл всичките си момичета в бели рокли като шаферки, дал би на всяка от тях по един букет цветя и би ги строил на двора, за да посрещнат така високопоставения господин, както четох, че ставало в Индия, където поданиците на някакъв си там владетел се оставяли да ги смачка слонът му.

— Какво приказвате, Швейк? — извика му от коня поручик Лукаш.

— Аз, господин поручик, имам пред вид слона, който носи на гърба си владетеля, за когото бях чел в една книга.

— Тъй, тъй, Швейк, важното е да обясните всичко правилно — каза поручик Лукаш и препусна напред.

Там колоната беше започнала да се разкъсва. След почивката във влака, ненавикнали да се движат в пълно снаряжение, всички бяха започнали да чувствуват болки в раменете и всеки облекчаваше положението си, както можеше. Местеха пушките си от едната страна на другата и повечето от войниците вече не ги носеха на ремък, а ги бяха преметнали през рамо, както се носи гребло или вила. Някои мислеха, че ще им бъде по-лесно да вървят из канавката или по синора, където почвата им се струваше по-мека, отколкото прашното шосе.

Повечето от тях вървяха с клюмнали глави и всички изпитваха ужасна жажда, защото, макар слънцето да беше залязло вече, жегата продължаваше да бъде голяма и беше задушно като посред пладне, а никой нямаше вече и капка вода в манерката си. Беше първият ден на похода и това положение, с което не бяха привикнали и което се явяваше като някакво встъпление към все по-големи и по-големи тегла, ги правеше все по-отпаднали и по-клюмнали. Те престанаха да пеят и само се подпитваха един друг колко ли остава още до Турова-Волска, където смятаха, че ще нощуват. Някои от тях сядаха в канавката край шосето и за да оправдаят това, развързваха обувките си и даваха вид на хора, които лошо са си увили партенките и сега се мъчат да ги оправят, за да не ги убиват при по-нататъшния поход.

Други пък скъсяваха или удължаваха ремъците на пушките си или пък разтваряха раниците си и пререждаха сложените вътре предмети, като се мъчеха да внушат па себе си, че вършат това, за да разпределят равномерно тежестта, та да не ги убива единият или другият ремък на раницата. А когато поручик Лукаш се приближаваше до тях, те ставаха и рапортуваха, че нещо ги убива или друго подобно, ако, разбира се, предварително фелдфебел-школниците или подофицерите, като видеха отдалече кобилата на поручик Лукаш, не ги вкарваха в строя.

Като минаваше покрай тях, поручик Лукаш ги подканваше твърде любезно да станат, защото до Турова-Волска оставали само три километра и там щяло да има почивка.

Между това поручик Дуб се беше посъвзел от непрестанното друсане на санитарната двуколка. Той все още не се беше съвсем окопитил, но вече можа да се попривдигне, да се наведе от двуколката и да се провикне към щаба на ротата, който бавно се движеше край двуколката, върху която всички, като се почне от Балоун и се свърши с Ходоунски, бяха натоварили раниците си. Само Швейк продължаваше да върви безстрашно напред с раницата си, провесил по драгунски маниер пушката отпред на гърдите. Той пушеше лулата си и пееше:

На повече от петстотин крачки пред подпоручик Дуб по шосето се вдигаха облаци прах, из които изплуваха войнишките фигури. Подпоручик Дуб, ентусиазмът на когото се беше възвърнал, подаде глава от двуколката и започна да крещи към облаците прах:

— Войници, вашата възвишена мисия е трудна, вас ви чакат тежки походи, най-различни лишения във всяко отношение и мъчнотии от всякакъв вид. Но аз гледам с пълно доверие на вашата устойчивост и силата на волята ви.

— Дурак с дурак! — изрази се поетично Швейк.

Подпоручик Дуб продължи:

— За вас, войници, никое препятствие не е така голямо, че да не можете да го преодолеете! Още веднъж повтарям, войници, аз не ви водя към лесни победи. За вас това ще бъде костелив орех, но вие ще изпълните дълга си! И историята на вековете ще ви увенчае със слава!

— Я си тикни пръста в гърлото! — прояви отново поетическите си наклонности Швейк.

И сякаш се вслуша в думите му, както беше подал глава, подпоручик Дуб изведнъж започна да повръща в праха на шосето. След като повърна, той можа да извика още:

— Войници, напред! — отново се търколи върху раницата на телефониста Ходоунски и продължи да спи чак до Турова-Волска, където най-сетне го изправиха на крака и смъкнаха от колата по заповед на поручик Лукаш. Поручик Лукаш има с него твърде дълъг и мъчителен разговор и най-сетне подпоручик Дуб до такава степен се опомни от всичко случило се, че накрая можа да заяви:

— Като разсъдим логично, аз извърших глупост, която ще трябва да изкупя пред лицето на противника.

Той, разбира се, все още не беше дошъл съвсем на себе си, защото, като се отправеше към взвода си, каза на поручик Лукаш:

— Вие още не ме познавате, но когато ме опознаете!…

— За всичко, което сте извършили, можете да се осведомите от Швейк.

Ето защо, преди да се върне при взвода си, подпоручик Дуб се отби при Швейк, когото намери в обществото на Балоун и фелдфебела Ванек.

Тъкмо в този момент Балоун разказваше, че у дома си на мелницата той винаги държал по една бутилка бира в кладенеца. Бирата била толкова студена, че на човек чак зъбите му изтръпвали. Другаде, по други мелници, вечерно време пиели такава бира след ядене на розхуда647, но той в лакомията си, за която сега господ го наказва, след розхудата изяждал още и порядъчен къс месо. Затова пък сега божата справедливост го наказва да пие топлата и миризлива вода от кладенците на Турова-Волска, в която винаги трябва да се слага лимонтозу за предпазване от холера. Лимонтозу им бяха раздали преди малко, когато поотдельонно бяха ходили да вадят вода от кладенците. Балоун изказа предположение, че лимонтозуто им се раздавало, за да огладнеят повече. Вярно е, че в Санок той се понаял, че дори поручик Лукаш му предоставил половината от порцията си телешко, което Балоун му донесъл от бригадата. Но тук ставало нещо ужасно. Балоун все си мислел, че като стигнат тук, ще спрат, за да нощуват и си починат, и че ще им сготвят нещо за хапване. Дори когато видял готвачите да пълнят казаните с вода, бил вече убеден, че ще стане така. Ето защо отишъл в кухнята да попита как стои работата, но готвачите му отговорили, че сега за сега им било заповядано само да приготвят водата, но че след малко можело да се получи и друга заповед — да я излеят.

Тъкмо в този момент при тях дойде подпоручик Дуб и понеже не бе много уверен в себе си, попита ги:

— Забавлявате ли се?

— Забавляваме се, господин подпоручик — отговори Швейк от името на всички, — у нас забавлението е в пълен разгар. Изобщо хубаво е човек винаги да се забавлява добре. Тъкмо в този момент си приказвахме за лимонтозуто. Никой войник не може да живее без забавления, така поне всеки по-лесно забравя несгодите.

Подпоручик Дуб му каза да дойде с него за малко, защото искал да го попита нещо. Като отидоха настрана, той му рече със страшно несигурен глас:

— Не приказвахте ли нещо за мене?

— Съвсем, съвсем не, господин подпоручик, само за лимонтозуто говорехме и за пушеното месо.

— Поручик Лукаш ми каза, че съм вършил някакви безобразия и че вие, Швейк, сте били много добре запознат с всичко това.

Швейк много сериозно подчерта:

— Никакви безобразия не сте вършили, господин подпоручик, вие бяхте само на посещение в един публичен дом. Но това трябва да е било по погрешка. На Козия площад на времето имаше един тенекеджия Пимпър. Него също ставаше нужда да го търсят, когато отидеше за тенеке в града, и винаги го намираха в подобно заведение, или у „Шухите“, или у „Дворжакови“, тъкмо както и аз ви намерих. Долу в нашия случай имаше кафене, горе бяха женските. Вие, господин подпоручик, изглежда, сте се объркали, просто сте сбъркали пътя. То жегата днес беше много голяма, господин подпоручик, и когато човек не е свикнал да пие, може да се напие в такава горещина и с обикновен ром, камо ли с оскорушова ракия. На мене ми заповядаха да ви връча покана за съвещанието, преди да тръгнем, и аз затова ви намерих там горе при оная женска. Поради горещината и изпитата оскорушова ракия вие дори не можахте да ме познаете, легнали бяхте разсъблечен там на кушетката. Никакви безобразия не сте вършили, не казахте дори и че „не ви познавам още“, но в такава жега това може да се случи с всекиго. Някои са големи любители на такива работи, други пък изпадат в подобни положения съвсем случайно. Старият Вейвода, господин подпоручик, полировач от Вършовице, вие не го познавате, беше решил да не пие никакви пития, от които може да се напие. И така, обърнал той за последен път една чашка ракия и излязъл от къщи да търси безалкохолни напитки. Най-напред се отбил в пивницата „При спирката“, поръчал си четвъртинка вермут и започнал ловко да разпитва кръчмаря какво собствено пият въздържателите. Той смятал, и то с пълно право, че чистата вода дори и за въздържателите е твърде жестоко питие. Кръчмарят тогава му обяснил, че въздържателите пият сода, лимонада, мляко, както и безалкохолни вина, студена супа и други безалкохолни напитки. От всичко това най-симпатични за стария Вейвода били все пак безалкохолните вина. Попитал още дали съществуват и безалкохолни ракии, изпил втора четвъртинка, поразговорил се с кръчмаря за туй, за онуй, изтъкнал му, че е истински грях човек да се напива много често. Кръчмарят му отговорил, че може да понася всичко, но не и пияни хора, които се напият другаде, пък дойдат при него и за да отрезнеят, си поръчат сода, а на всичкото отгоре дигат и патардия. „Напий се при мене — казал Кръчмарят, — признавам те за мой човек, иначе не искам и да те зная.“. Старият Вейвода допил вермута си и тръгнал нататък, господин подпоручик, докато стигнал на Карловия площад в едно заведение, където поднасяли най-различни вина. Той и друг път го бил посещавал. Този път попитал дали нямат безалкохолни вина. „Безалкохолни вина нямаме, господин Вейвода — казали му, — но можем да ви предложим вермут или шери.“ На стария Вейвода му било някак неудобно да си излезе току-така и затова изпил и там четвъртинка вермут и четвъртинка шери и както си седял, запознал се, господин подпоручик, с един… въздържател като него. От дума на дума, като изпили още по четвъртинка, най-сетне се разбрало, че господинът знае едно място, където точат безалкохолни вина. „То е на улица Болцано, слиза се по едни стълби надолу, имат и грамофон.“ Заради хубавата новина старият Вейвода поръчал цяла бутилка вермут и след като я изпили, и двамата се отправили към улица Болцано, където се слизало надолу по някакви стълби и където имало и грамофон. И наистина там точели само плодови вина, не само за въздържатели, но изобщо безалкохолни. Най-напред всеки от тях си поръчал по половин литър вино от цариградско грозде, след това по половин литър от френско грозде, а след като изпили още по половинка безалкохолно вино от цариградско грозде, започнали да им изтръпват краката от всичките вермути и шери, които били изпили преди това. Те обаче се развикали да им донесат официално удостоверение, че виното, което им поднасят, е безалкохолно. Защото те били въздържатели и че ако не им донесат веднага такова удостоверение, щели да изпочупят всичко в заведението барабар с грамофона. След това полицаите трябвало да ги измъкнат по стълбите на улица Болцано, натоварили ги в полицейската кола и ги хвърлили в ареста — двамата били съдени за пиянство като въздържатели…

— Защо ми ги разправяте тия! — извика подпоручик Дуб, който през време на Швейковия разказ напълно изтрезня.

— То всъщност, господин подпоручик, тия неща нямат връзка с вашия случай, ама рекох, като сме се заприказвали…

На подпоручик Дуб в този момент му хрумна, че Швейк пак го е обидил, той някак си окончателно дойде на себе си и му кресна:

— Ти ще разбереш най-сетне кой съм аз! Я застани като хората, така ли се стои?

— Тъй вярно, господин подпоручик, забравил съм да си прибера петите. Сега ще го направя.

И Швейк застана в най-добрия възможен стоеж „мирно“.

Подпоручик Дуб се замисли какво да добави, но накрая само каза:

— Пази се от мене, за да не стане нужда да ти правя последно предупреждение!

Веднага след това той добави старата си поговорка в поправено издание:

— Ти не ме познаваш още, но аз вече те опознах.

Отдалечавайки се от Швейк, подпоручик Дуб си мислеше, че е прибързал: „Може би щеше да му подействува много по-силно, ако му бях казал: «Аз, негоднико, отдавна вече съм те опознал откъм опакото.»“

След това подпоручик Дуб нареди да повикат свръзката Кунерт и му заповяда да донесе кана с вода.

За честта на Кунерт трябва да се каже, че дълго търси из Турова-Волска кана и вода.

Кана най-сетне той успя да открадне от местния свещеник и след това я напълни с вода от един кладенец, целият закован с дъски. За тая цел, разбира се, той трябваше да откърти няколко дъски. Кладенецът беше закован, защото съществуващо съмнение, че водата е заразена от тифозни бацили.

Подпоручик Дуб обаче изпи цялата кана без каквито и да било по-нататъшни последици и с това доказа правилността на поговорката: „Добро прасе всичко яде“.

Войниците жестоко се лъжеха, ако смятаха, че ще нощуват в Турова-Волска.

Поручик Лукаш повика телефониста Ходоунски, фелдфебела Ванек, куриера на ротата Швейк и Балоун. Заповедите му бяха много прости: да оставят снаряжението си в санитарната кола, да потеглят веднага по черния междуселски път към Мали Поланец, а след това покрай рекичката да се спуснат надолу в югоизточна посока към Лясковец.

Швейк, Ванек и Ходоунски имат грижата да разквартируват ротата. Те трябва да осигурят места за нощуване на цялата рота, която ще дойде час, най-много час и половина по-късно. През това време Балоун да се погрижи за мястото, където ще нощува поручик Лукаш, и да се разпореди да опекат гъска, а останалите трима да внимават Балоун да не изяде половината от нея. Освен това Ванек и Швейк да купят за ротата една свиня на тегло, колкото се полага на ротата. През нощта ще се готви гулаш. Помещенията за нощуване да бъдат в изправност. Да се избягват въшлясалите къщи, за да могат войниците да си починат както трябва, тъй като ротата ще напусне Лисковец в шест и половина часа сутринта и през Крошченка ще се отправи към Старосол.

батальонът беше скъсал вече с мизерията, Интендантството на бригадата в Санок беше броило на батальона известни аванси за закупуване на продоволствие. В ротната каса имаше над сто хиляди крони и фелдфебел Ванек получи вече заповед, като стигнат на местоназначението, под което трябваше да се разбират окопите, преди смъртта на ротата да изплати на войниците сумите, които им се полагаха за неполучения войнишки хляб и храна.

След като четиримата се отправиха на път, в ротата се появи местният поп и започна да раздава на войниците листчета с „Лурдската песен“ на всички езици. Той разполагаше с цял пакет песни, който му беше оставил за раздаване на минаващите през селото войскови части един висш военен духовен сановник, минал през опустошената Галиция с автомобил в компанията на някакви проститутки:

В Турова-Волска имаше много войнишки нужници и навсякъде из тях и около тях се въргаляха листчета с „Лурдската песен“.

Подофицерът Нахтигал, родом някъде откъм Кашперските планини, беше намерил бутилка ракия от един наплашен евреин, събрал беше неколцина приятели и сега всички пееха немския текст на „Лурдската песен“ без рефрена „Аве“ по мелодията на песента на „Принц Ойген“.

След като се стъмни, пътят стана просто безобразен и четиримата, които трябваше да се погрижат за нощуване на 11-а рота, се озоваха изведнъж в горичката над потока, който според указанията на поручик Лукаш трябваше да ги заведе в Лисковец.

Балоун, който за пръв път се намираше в такова положение — да се движи някак си в неизвестност — и на когото всичко — и тъмнина, и това, че са ги изпратили напред да търсят квартири — се струваше необикновено тайнствено, бе обхванат изведнъж от ужасното подозрение, че цялата тая работа не е току-така.

— Другари — каза той тихо, като се препъваше из пътя над потока, — те ни пожертвуваха.

— Как така? — тихичко му изрева Швейк.

— Другари, недейте вика толкова — тихо помоли Балоун, — чувствувам го вече в кръста си, ще ни чуят и веднага ще започнат да стрелят по нас. Знам си аз. Изпратили са ни напред, за да видим дали няма противник, и щом чуят стрелба, веднага ще разберат, че трябва да спрат. Ние, другари, както ме учеше подофицерът Терна, сме разузнавателен патрул…

— Хайде върви тогава най-отпред — каза Швейк. — Ние ще вървим подир тебе, за да ни пазиш с тялото си, като си такъв великан. Като те улучат, съобщи ни, за да можем своевременно да залегнем. Ей, че си войник и ти, виждате ли го, та той се е уплашил, че щели да стрелят по него. Тъкмо това трябва да радва всекиго, колкото повече стреля по него противникът, толкова по-малки стават запасите му от муниции. С всеки изстрел по тебе боеспособността на противника се намалява. При това той е доволен, че може да стреля по тебе, защото няма да има нужда да мъкне със себе си патроните и ще му стане по-лекичко, като бяга.

Балоун тежко въздъхна:

— Ох, ами какво ще стане със стопанството у дома!

— Плюй на стопанството — посъветва го Швейк, — по-добре умри за императора. Нима не си учил тия неща в казармата?

— Те само споменаваха за това — каза шантавият Балоун. — Водеха ме все по плацове и полигони, а след това нищо повече не можах да науча, защото ме направиха свръзка… Поне императорът да ни хранеше по-добре…

— Ама и ти си една ненаситна свиня, мама му стара! Преди боя войникът не бива да получава никаква храна, това още на времето ни го разправяше в училището капитан Унтергриц. Той обикновено ни казваше: „И да знаете, ей, диванета с диванета, ако се стигне някога до война, до атака, да не вземете преди атаката да преядете. Който преяде и го улучат в корема, веднага ще опъне петалата, защото всичката чорба и хлябът в такъв случай ще излязат от червата и такъв войник веднага пуква от перитонит. Но когато ти е празен стомахът, един куршум в корема нищо не представлява, все едно оса те е ужилила, цяло удоволствие.“

— Моята воденица работи много добре — каза Балоун, — в стомаха ми никога не остава нищо. Аз мога да ти изям цяла паница кнедли със свинско и зеле и все пак след половин час няма да изсера повече от три супени лъжици, останалото изчезва някъде в мене. Някои казват например, че като ядат гъби „лисици“, те си излизали от тях така, както са ги изяли, оставало само да ги измият и отново да ги сготвят на кисело. При мене — обратно. Аз взема, че се напраскам с „лисици“, друг да е, ще се пръсне, а след това, като ида по нужда, изпърдявам само малко жълта кашичка като пеленаче, останалото изчезва в мене. В мене, байно — интимно пошепна Балоун на Швейк, — се стопяват и рибешките кости, и сливовите костилки. Веднъж нарочно ги броих. Изядох седемдесет сливови кнедли с все костилките, а като дойде време да ходя по нужда, отидох на скришно място и там с една клечка го поразчоплих, та да отделя костилките. От седемдесет костилки повече от половината се бяха стопили.

От устата на Балоун се откъсна тиха продължителна въздишка:

— Булката правеше сливови кнедли от картофено тесто, в което слагаше и извара, та да е по-хранително. Тя по ги обичаше посипани с мак, отколкото със сирене, а пък аз тъкмо наопаки, та затова веднъж я наплясках… Не ценях аз семейното си щастие.

Балоун се спря, млясна, прекара езика си по небцето и каза тъжно и меко:

— Знаеш ли, приятелю, сега, откак загубих това щастие, все ми се струва, че е била права жената и че с тоя неин мак те са по-добри. Тогава все ми се струваше, че макът се завира между зъбите ми и това ме дразнеше, но сега си мисля, де да го има, че да се завира… Колко е изстрадала моята жена от мене за щяло и нещяло. Колко пъти е плакала, когато я карах да слага повече джоджен в кървавиците и при това я ръгах в ребрата. Веднъж така я наложих, сиромашката, че лежа два дена — не искаше да ми заколи пуяк за вечеря и разправяше, че ми било достатъчно и някое петле. Ех, приятелю — разплака се Балоун, — де да ги имаше сега кървавиците без джоджен и петлите. Обичаш ли сос от копър? Знаеш ли колко пъти сме се карали заради него с жената, а сега бих го пил като кафенце.

Полека-лека Балоун позабрави за мнимата опасност и даже когато наближиха Лисковец и се заспускаха надолу по склона, развълнувано продължи да разказва на Швейк в нощната тишина как е светотатствувал на времето и какво би ял сега с голям апетит и с благодарност.

След тях вървяха телефонистът Ходоунски и фелдфебелът Ванек.

Ходоунски разправяше на Ванек, че според него Световната война е идиотщина. Най-лошото в нея било, когато прекъснат телефонната жица и ти посред нощ трябва да ходиш да я кърпиш, още по-лошо обаче било, че едно време във войните не са си служили с прожектори. А сега, тъкмо си се заел да кърпиш теловете, противникът те открива с прожекторите и насочва срещу тебе целия артилерийски огън.

Долу в селото, където трябваше да осигурят помещения за нощуване на ротата, беше страшна тъмнина. Всички кучета се разлаяха. Това принуди експедицията да се спре и да помисли каква тактика да приложи спрямо тия четвероноги зверове.

— Какво ще кажете, да се върнем, а? — прошепна Балоун.

— Ех, Балоун, Балоун, стига само да донесем в ротата, и веднага ще те разстрелят заради тая твоя страхливост — отвърна му Швейк.

Кучешкият лай се засилваше все повече, лай се зачу дори и от юг, отвъд река Ропа, както и в Крошченка и някои други села.

Виновен за това беше Швейк, който ревеше в нощната тишина:

— Чиба! Чиба! Чиба!

Така се беше обръщал някога той към кучетата, с които търгуваше.

От това кучетата се ожесточаваха още повече, така че фелдфебелът Ванек бе принуден да се обърне към Швейк:

— Недейте им вика, Швейк, защото, току-виж, се разлаяли кучетата в цяла Галиция.

— Нещо подобно — отвърна му Швейк — ни се случи и на маневрите в Таборско. Домъкнахме се ние една нощ в някакво село и кучетата дигнаха голяма патардия. Областта беше гъсто населена, така че кучешкият лай се понесе от село на село, все по-далече и по-далече, и когато кучетата от селото, в което бяхме се разположили на лагер, преставаха да лаят, те чуваха кучетата някъде в далечината, кажи го, някъде откъм Пелхржимов, и започваха отново. Така скоро кучешкият лай се понесе навсякъде из цяло Таборско, Пелхржимовско, Будейовицко, Хумполецко, Тршебонско и Ихлавско648. Нашият капитан беше един нервен старичок, не можеше да понася кучешки лай, цяла нощ не мигна, а само се разхождаше насам-натам и питаше часовоя: „Кой лае? Защо лае?“ Войниците му рапортуваха, че лаят кучета и това толкова го ядоса, че си го изядоха тия, които бяха на пост тая нощ: когато се върнахме, наказаха ги без отпуска. После той винаги назначаваше „кучешки отред“ и го изпращаше напред. Целта беше да се съобщи на населението в селото, където щяхме да нощуваме, че се забранява лаенето на кучетата нощно време и че всяко куче, което излае, ще бъде убито. И мене веднъж ме сложиха в състава на такъв отред и когато пристигнахме в едно село в Милевско, аз нещо се обърках и съобщих на кмета на селото, че всеки собственик на куче, което излае през нощта, ще бъде ликвидиран по стратегически съображения. Кметът се уплаши, веднага впрегна двуколката си и се запъти в главния щаб да моли да бъде пощадено селото. Там обаче не го приели, часовоите насмалко щели да го застрелят и затова, като се върнал в селото, преди да пристигнем ние, той наредил всички да вържат парцали на муцуните на кучетата си, та три от тях дори побесняха.

Заслизаха към селото, след като възприеха съвета на Швейк, който ги уверяваше, че нощем кучетата се боят от огънчето на запалената цигара. За нещастие никой от тях не пушеше, така че съветът на Швейк не можа да изиграе положителната си роля. Оказа се обаче, че кучетата лаят от радост, тъй като си спомняха за миналите през селото войски, които винаги им оставяха по нещо за хапване.

Те още отдалече бяха подушили, че приближават ония същества, които оставят подире си кокали и конски трупове. Изневиделица Швейк се намери заобиколен от четири псета, които приятелски започнаха да подскачат около него с навирени опашки.

Швейк ги милваше, потупваше ги и говореше с тях в тъмното като с деца:

— Ето ни и нас тук, дойдохме да се наспинкаме при вас, да се напапкаме, ще ви дадем кокалчета, корички и на заранта ще продължим похода си срещу противника.

По къщите започнаха да палят лампи и когато потропаха на вратата на първата къща, за да попитат къде живее кметът, отвътре се обади креслив и пронизителен женски глас, който нито на полски, нито на украински съобщи, че мъжът ѝ бил на война, децата ѝ били болни от едра шарка и че москалите били ограбили всичко. А мъжът ѝ, когато отивал на война, и казал нощно време да не отваря никому. Но като засилиха атаката си срещу вратата, подчертавайки, че са „настанители“, някаква невидима ръка я отвори и когато влязоха вътре, оказа се, че всъщност тук живее кметът, който напразно се опитваше да убеди Швейк, че не е имитирал кресливия женски глас. Извиняваше се с това, че той спял на сеното, а жена му, когато внезапно я събудят нощно време, не знае какво говори. Колкото пък се касаело за нощуването, селото било толкова малко, че нямало място дори и за един войник. Изобщо нямало къде да се нощува. Тук нямало и какво да се купи. Москалите всичко ограбили.

Ако му направят тая милост господа добродзеите649, кметът би ги завел в Крошенка, там имало големи стопанства и било само на четиридесет и пет минути оттук — място там имало предостатъчно, всеки войник можел да се покрие с овчи кожух, имало толкова крави, че всеки войник щял да получи по канче мляко, имало и добра вода, а господа офицерите могли да нощуват във вилата. А тук в Лисковец, какво? Мизерия, краста и въшки. Той самият имал на времето пет крави, но москалите му ги завлекли, така че когато му потрябва мляко за болните деца, трябва да ходи до Крошенка.

Като доказателство за това отвъд стената в обора замучаха крави и веднага се чу писклив женски глас, който ругаеше бедните животни и им пожелаваше да ги порази холерата.

Кметът обаче не изгуби присъствие на духа и обувайки ботушите си, каза:

— Единствената крава в селото, която вие, благодетели мои, току-що благоволихте да чуете да измучи, е на съседа Войчек. Тя е болна крава. Разтъжила се е, защото москалите ѝ взеха теленцето. От това време тя не дава мляко, но на стопанина ѝ му е жал да я заколи, мисли си човекът: ще даде ченстоховската Богородичка650, всичко ще се оправи.

През това време той облече контоша651.

— Да вървим в Крошенка, господа благодетели, няма и четиридесет и пет минути, ох, какво ви говоря аз грешният, няма да има и половин час. Зная пътя, минава се през потока, след това през брезовата горичка покрай дъба… Селото е голямо и бардзо дужо силна водка в пропинацях652. Да вървим, господа благодетели! Защо да се бавим? Господа войниците от вашия славен полк имат нужда да легнат като хората, да се наспят удобно. Господин войникът на негово величество императора, който се бие с москалите, решително има нужда от чисто легло, удобно легло… А у нас, какво? Въшки, краста, едра шарка и холера. Вчера у нас, в проклетото ни село, три селяка почерняха от холера… Прокълнал е милостивият бог Лисковец…

В този момент Швейк направи величествен жест с ръка.

— Господа благодетели — каза той, като имитираше гласа на кмета. — Четох веднъж в една книжка, че през време на шведските войни, когато имало заповед за настаняване в еди-кое си село и кметът там нещо го усуквал и не искал да им услужва, те го обесвали на най-близкото дърво. Освен това днес един полски подофицер, в Санок, ми разправи, че като дойдат настанители, кметът е длъжен да свика всички общински съветници и заедно с тях минава от къща на къща и казва без големи усуквания: „Тук трима, тук четирима, господа офицерите ще спят в жилището на свещеника и в течение на половин час всичко трябва да бъде готово.“ Господин благодетелю — обърна се Швейк сериозно към кмета, — къде е тук най-близкото дърво?

Кметът не разбираше какво е това „дърво“ и затова Швейк трябваше да му обясни, че то е брезата, дъбът, крушата, ябълката и, с една дума, всичко, което има здрави клони. Кметът пак не го разбра и като чу да се изреждат някои овощни дръвчета, уплаши се, защото тъкмо зрееха черешите, и каза, че не знае в селото да има дървета, само пред къщата му имало един дъб.

— Хубаво — каза Швейк, като направи с ръка международния знак на обесването, — ние ще те обесим тук пред къщата ти, защото ти трябва да разбереш, че е война и че на нас ни е заповядано да спим тук, а не в някаква си Крошенка. Ти, дръвнико, няма да изменяш стратегическите ни планове, защото в противен случай ще се люшнеш във въздуха, както пише в книжката за шведските войни… Господа, подобен случай имаше и на маневрите край Велке Мезиржичи.

В този момент фелдфебелът Ванек прекъсна Швейк:

— Това после ще ни го разправите, Швейк! — И като се обърна към кмета, отсече: — Хайде, а сега бий тревога и давай квартири.

Кметът се разтрепера и запелтечи, че уж имал най-добри намерения към господа благодетелите, но щом като не желаят, надявал се все нещо да се намери и в неговото село. Господата да не се тревожат, той само фенера щял да си вземе.

Като излезе от стаята, твърде оскъдно осветявана от малко газениче под иконата на някакъв светия с крайно осакатен и жалък вид, Ходоунски изведнъж се провикна:

— Ами къде изчезна Балоун?

И преди още да могат да се огледат, пооткрехна се вратичката зад печката, която видеше някъде навън, и през нея се вмъкна Балоун, озърна се наоколо, за да се увери, че кмета го няма, и каза с гъгнив глас, като че ли имаше най-злокачествена хрема:

— Хаз бхях в кхилера, гхребхнах хот нхещо и схи нхапхълнхих устхата, ха схегха тхо пхолхепна по нха-бцхето мхи. Нхи е схолхено, нхи е кхисхело, простхо тхестхо зха хлхяб.

Фелдфебелът Ванек го освети с батерийката и всички можаха да установят, че в живота си не бяха виждали по-изцапан австрийски войник. След това изведнъж се изплашиха, защото видяха, че куртката на Балоун се беше издула така, сякаш беше в последните дни на бременност.

— Какво ти е станало, Балоун? — попита го Швейк със състрадание, като го ръгна в надутия корем.

— Това са краставици — изхърка Балоун, задавяйки се от тестото, което не мърдаше ни нагоре, ни надолу. — Внимателно, това са кисели краставици. Изядох на бърза ръка три, останалите донесох за вас.

Балоун започна да вади една по една киселите краставици от пазвата и да ги раздава на другарите си.

В тоя миг на прага се появи кметът с фенер в ръка и като видя тая сцена, прекръсти се и простена:

— Москалите ни грабиха и нашите грабят.

Всички излязоха в селото, придружавани от глутница кучета, които плътно се тълпяха около Балоун и се хвърляха към джоба на панталона му, където той беше скрил парче сланина, задигнато също така от килера на кмета, но от голяма лакомия укрито от приятелите му.

— Какво са те начоколили така кучетата? — попита Швейк.

Балоун се позамисли и отговори:

— Подушили са те, че съм добра душа.

Той не каза обаче, че е сложил ръката си в джоба върху сланината и че един от песовете непрекъснато се опитва да го захапе за нея…

По време на обиколката за търсене на квартири се установи, че Лисковец е голямо селище, което обаче наистина е било твърде много изстискано от военната стихия. Вярно, че селището не беше опожарявано, двете воюващи страни само по едно чудо не бяха го включили в сферата на военните операции, за сметка на това обаче тук бе настанено населението от близките унищожени села Хирув, Грабув и Холубля.

В някои от къщите живееха дори по осем семейства в най-голяма мизерия след всички загуби, понесени в тая грабителска война, една от фазите на която ги беше връхлетяла като хищна вълна на наводнение.

Ротата трябваше да се настани в малка опустошена бирена фабрика на другия край на селото. Квасилният цех можеше да побере половин рота. Останалата част от ротата по десет войника бе разквартирувана в няколко имения, в които заможните шляхтичи не бяха пуснал бедната сбирщина от безимотни селяни, докарани до просяшка тояга.

Щабът на ротата с всички офицери заедно с фелдфебела Ванек, свръзките, телефониста, санитарите, готвачите и Швейк се настани в дома на попа, който също не беше приел на квартира нито едно от разорените семейства от околността, така че разполагаше с достатъчно място.

Попът беше висок, суховат стар господин с избеляло и мазно расо, който от голямо скъперничество почти не се хранеше. Баща му го беше възпитал в голяма омраза към русите. Той обаче неочаквано се освободи от тази си омраза след отстъплението на русите, когато дойдоха австрийските войски и му излапаха всички гъски и кокошки, които русите бяха оставили на мира, въпреки че у него бяха живели няколко рошави задбайкалски казаци.

По-късно, когато в селото дойдоха унгарци и извадиха всичкия мед от кошерите, той намрази още повече австрийската армия. Сега той наблюдаваше с голяма ненавист неканените си нощни гости и му доставяше голямо удоволствие да се навърта край тях, да свива рамене и да повтаря:

— Нищо нямам, истински просяк съм, у мене, господа, няма да намерите троха хляб.

С най-печална физиономия посрещна това, разбира се, Балоун, който насмалко щеше да се разплаче от тази мизерия. В главата му непрекъснато се мяркаше представата за някакво прасенце с бакърено зачервена, хрупкава и апетитно ухаеща кожичка. Балоун при това бе оставен да дреме в кухнята на попа, където час по час си пъхаше носа един висок момчурляк, който беше едновременно ратай и готвач на попа и на когото попът бе наредил най-строго да следи да не се открадне нещо.

В кухнята Балоун не можа да намери нищо, в солницата той откри само малко кимион в една хартия и го натъпка в устата си и именно ароматът му предизвика у него вкусовите халюцинации за прасенцето.

На двора на малката спиртна фабрика зад попското жилище бяха лумнали огньове и в казаните вече кипеше вода, но във водата нямаше нищо.

Фелдфебелът и готвачите обикаляха селото, търсеха свиня, но напразно. Където и да отидеха, все един отговор ги посрещаше: москалите всичко изяли и ограбили.

Те събудиха и евреина в кръчмата, който започна да скубе бакембардите си и по тоя начин да изразява съжалението ся, че не може да услужи на господа войниците, а накрая взе да ги убеждава да купят от него една стара, стогодишна крава, мършав скелет, само кожа и кости. Евреинът искаше безбожна сума за нея, скубеше си брадата и се кълнеше, че такава крава те не могат намери в цяла Галиция, в цяла Австрия и Германия, в цяла Европа и в целия свят. При това той виеше, плачеше и се кълнеше, че това е най-дебелата крава, която по поръчение на Йехова се е явила на бял свят. Кълнеше се във всичките си праотци, че да видят тая крава, идвали хора чак от Велочиска, че в цялата околност се разказвали легенди за нея, че тя дори не била крава, а най-сочен бивол. Накрая той коленичи пред тях, започна да прегръща коленете им и да вика:

— Убийте по-добре мене, стария евреин, но недейте си отива без кравата…

Най-сетне той така ги обърка със скимтенето си, че те в края на краищата замъкнаха в кухнята тая мърша, от която би се погнусил всеки живодер. След като прибра парите в джоба си, евреинът още дълго време продължи да плаче и нарежда пред тях, че са го погубили и унищожили, че той сам се е докарал до просяшка тояга, като им е продал така евтино такава прекрасна крава. Молеше ги да го обесят за това, че на стари години е извършил такава глупост, заради която дедите му щели да се обърнат в гроба.

Най-сетне, след като легна пред тях в праха, той изведнъж се отърси от мъката си, прибра се в къщи и каза на жена си:

— Мило Елзенце, войник било много глупав, а твой Натан много хитро.

Кравата здравата изпоти готвачите. По едно време им се стори, че изобщо няма да могат да я одерат. Докато я деряха, те на няколко пъти скъсаха кожата, под която се откриваха усуканите като сухо корабно въже мускули.

През това време отнякъде домъкнаха чувал картофи и започнаха да варят сухожилията и костите, една съвсем безнадеждна работа. Малко по-настрана в по-малката кухня друг готвач, изпаднал в пълно отчаяние, приготвяше офицерската гозба от друга част на тоя скелет.

Клетата крава, ако изобщо това природно явление можеше да се нарече крава, заседна дълбоко в паметта на всички участници в тези събития и почти сигурно е, че ако по-късно преди сражението при Сокал653 командирите бяха напомнили на войниците за кравата от Лисковец, то 11-а рота със страшен рев и ярост щеше да се хвърли на нож срещу врага.

Кравата беше такава безсрамница, че от нея изобщо бе невъзможно да се сготви говежда супа. Колкото по-продължително се вареше месото, толкова по-плътно срастваше с костите, като образуваше с тях едно цяло. Изобщо то закостеня като бюрократ, който половин век е пасъл само разни папки и дела в архивите.

Накрая Швейк, който като куриер поддържаше непрекъсната връзка между щаба и кухнята, за да проверява дали гозбата е вече готова, отрапортува на поручик Лукаш:

— Господин поручик, от гозбата в края на краищата излезе порцелан. Месото на кравата е толкова твърдо, че с него може да се реже стъкло. Като опитваше месото с Балоун, готвачът Павличек изкърти един от предните си зъби, а Балоун — един от кътниците си.

Балоун се приближи сериозно и със заекване подаде на поручик Лукаш изкъртения си зъб, увит в „Лурдската песен“:

— Тъй вярно, господин поручик, аз направих, каквото можах. Изкъртих го в офицерската кухня, когато опитвахме дали все пак не би могло да се приготви от месото бифтек.

В този миг от фотьойла при прозореца се надигна някакъв печален образ. Това беше подпоручик Дуб, когото санитарната двуколка докара в съвсем смазано състояние.

— Моля за тишина — каза той с отчаян глас, — лошо ми е!

Той отново седна в старото кресло, във всяка цепнатина на което имаше хиляди яйца от дървеници.

— Уморен съм — каза той с трагичен глас, — не съм добре и съм болен, моля да не говорите пред мене за изкъртени зъби. Адресът ми е: Смихов, Карловска 18. Не дочакам ли утрото, моля, съобщете по деликатен начин на семейството ми и го помолете да отбележи на гроба ми, че в цивилния си живот съм бил гимназиален на Н. В. учител.

След това той потъна в нежно хъркане и не можа да чуе как Швейк процитира стихове от песента на умрелите:

Фелдфебел Ванек установи, че фамозната крава трябва да ври още два часа в офицерския стол и че и дума не може да става за някакъв бифтек, вместо бифтек щели да направят гулаш.

Решиха, докато свирят за храна, войниците да поспят, понеже и без друго вечерята ще бъде готова на разсъмване.

Фелдфебелът Ванек домъкна отнякъде наръч сено, постла си го в трапезарията на попа и като сучеше нервно мустаците си, каза тихо на поручик Лукаш, който почиваше над него на една стара кушетка:

— Повярвайте ми, господин поручик, такава крава не съм ял още през цялата тая война…

В кухнята телефонистът Ходоунски беше запалил една угарка от църковна свещ и пишеше писмо до в къщи, за да си има в запас, когато най-сетне определят номера на военната им поща. Пишеше следното:

Той написа и второ резервно писмо:

Телефонистът Ходоунски започна да клюма и заспа на масата. Попът, който не спеше и не преставаше да обикаля дома си, отвори вратата на кухнята и за икономия духна догарящата угарка до спящия Ходоунски.

Освен подпоручик Дуб в трапезарията никой не спеше. Фелдфебелът Ванек, който беше получил снабдителен план от щаба на бригадата в Санок, го проучваше внимателно и откриваше, че колкото по-близо идва ротата до фронта, толкова по-малки стават всъщност дажбите. Той дори трябваше да се усмихне, когато прочете един от параграфите на заповедта, съгласно който се забраняваше употребата на шафран и джинджифил при готвене на супа за войниците. В забележка беше казано, че походните кухни трябва да събират костите и да ги изпращат в дивизионните складове в тила. Забележката беше малко неясна, тъй като не бе уточнено за какви кости става дума, за човешките или от друг кланичен добитък.

— Слушайте, Швейк — каза поручик Лукаш, — я ми разправете някоя история, докато приготвят яденето.

— О-хооо, господин поручик — отговори Швейк, — докато приготвят яденето, аз би трябвало да ви разкажа цялата история на чешкия народ. Сега за сега аз знам една много къса история за жената на един пощенски началник в Седълчанско, която след смъртта му наследила пощата. Мен веднага ми дойде на ум тая история, когато чух да говорят за военнополевата поща, въпреки че тя няма нищо общо с нея.

— Швейк — обади се поручик Лукаш от кушетката, — вие пак започвате да говорите идиотщини.

— Тъй вярно, господин поручик, това е наистина страшно идиотска история. И аз сам не зная как можа да ми дойде на ум нещо толкова идиотско. Тя, идиотщината, е или вродена, или пък представлява възпоминание от младини. На земното ни кълбо, господин поручик, има най-различни характери и все пак готвачът Юрайда беше май прав — нали помните как викаше, когато се беше напил в Брук и не можеше да се измъкне от шкарпата, в която беше паднал: „Човекът е предопределен и призван да познае истината, да властвува с духа си в някаква хармония на вечния всемир, непрекъснато да се развива и образова, постепенно да се издига до по-висшите сфери на по-интелигентни и по-любвеобилни светове.“ Когато поискахме да го измъкнем оттам, той започна да ни дращи и хапе. Мислеше, че си е в къщи и едва когато отново го тикнахме вътре, започна да ни се моли да го извадим.

— Е, хайде де, какво става с жената на пощенския началник? — извика отчаяно поручик Лукаш.

— Тя била много добра жена, но въпреки това си била чешит, господин поручик. Изпълнявала си всички задължения в пощата, но имала само една слабост, мислела, че всички я преследват, че ѝ имат зъб, и затова след приключване на дневната работа, според случая, се залавяла да прави донесения до по-горни инстанции. Веднъж рано сутринта отишла да бере гъби в гората. Като минавала покрай училището, тя забелязала, че учителят бил вече станал. Той я поздравил и попитал къде е тръгнала така рано. Като му казала, че отива да бере гъби, учителят отвърнал, че и той ще дойде след малко. От това тя заключила, че той има някакви нечисти намерения спрямо нея, старата баба, и по-късно, като го видяла, че наистина излиза от гъсталака, уплашила се, избягала и веднага изпратила донесение в училищното настоятелство, че искал да я изнасили. Учителят бил поставен под дисциплинарно следствие и за да не излезе някакъв публичен скандал, сам училищният инспектор пристигнал да разследва случая. Той се обърнал към полицейския началник в селището с молба да даде преценка дали учителят е способен на такова деяние. Полицейският началник се поразровил в досието и казал, че това е невъзможно, защото същият учител бил обвинен веднъж от попа, че имал незаконни връзки с племенницата му, с която спял самият поп. И тогава учителят представил медицинско свидетелство от околийския участъков лекар, че вече от шест години е импотентен, тъй като паднал разкрачен от тавана върху ока на една кола за снопи. Тогава оная фурия подала оплакване срещу полицейския началник, срещу околийския лекар и училищния инспектор, че били подкупени от учителя. Те всичките от своя страна я дали под съд и я осъдили, но тя обжалвала делото и заявила, че е невменяема. Тогава я подложили на медицински преглед и лекарите установили, че е идиот наистина, но че може да изпълнява всякакви държавни длъжности.

Поручик Лукаш извика:

— Господи!

И добави:

— Аз бих ви казал нещо, Швейк, но не искам да си развалям вечерята.

Швейк заяви:

— Нали ви казах, господин поручик, че това, което ще ви разправя, е нещо страшно идиотско.

Поручик Лукаш само махна с ръка и рече:

— Че чул ли съм нещо умно от вас досега?

— Всеки не може да бъде акъллия, господин поручик — убедително му отговори Швейк, — глупавите трябва да правят изключение, защото, ако всеки беше умен, умните хора в света биха били толкова много, че всеки втори човек би бил поради това пълен идиот. Тъй вярно, господин поручик, ако всеки познаваше например природните закони и би могъл да си изчислява разстоянията между звездите, той само би досаждал на околните, както на времето господин Чапек, който посещаваше пивницата „При чашата“. Нощно време той винаги излизаше на улицата и там зяпаше звездите по небето, а когато се върнеше обратно в помещението, минаваше от човек на човек и им казваше: „Днес Юпитер е прекрасен! Ей, че си дръвник и ти, не знаеш дори какво има над главата ти. Абе, некадърник с некадърник, имаш ли представа какви разстояния са това! Ако вземат да те изстрелят от оръдие, ти трябва да летиш с бързината на оръдеен снаряд милиони, милиони години, за да стигнеш до тях.“ Той беше толкова нахален, че след това обикновено сам изхвръкваше от кръчмата с обикновената скорост на електрически трамвай, горе-долу, господин поручик, с десет километра в час. Или вземете например мравките, господин поручик…

Поручик Лукаш се изправи на кушетката и скръсти ръце.

— Не мога да се начудя на себе си, Швейк, за какъв дявол ми трябваше да приказвам с вас, нали ви познавам от толкова време?…

Швейк одобрително кимна глава:

— Всичко е навик, господин поручик, работата се състои в това, че ние вече отдавна се познаваме и сме прекарали заедно не едно премеждие. Малко ли сме претеглили ние с вас! И аз сам не мога да разбера тая работа, все на нас ще се случи някоя мръсотия. Ама съдба, господин поручик, няма какво да се прави, види се, така ни е писано. Всичко, каквото направи негово величество императорът, е добро, той ни е събрал заедно и аз, господин поручик, нямам друго желание, освен да мога да ви направя някоя много голяма услуга. Не сте ли гладен, господин поручик?

Поручик Лукаш, който отново се беше излегнал върху старата кушетка, каза, че последният въпрос на Швейк най-сполучливо приключва мъчителния им разговор и затова го изпрати да пита какво става с вечерята. Във всеки случай най-добре щяло да бъде Швейк да поизлезе малко и да го остави на мира, защото идиотщините, които плещи, са го изморили повече от целия поход от Санок дотук. Искало му се да подремне, но не можел да заспи.

— Това е само от дървениците, господин поручик. Има едно старо поверие, че поповете раждат дървеници. Никъде няма да намерите повече дървеници, отколкото в попските къщи. Поп Замастил от Хорни Стодулки беше написал дори цяла книжка за дървениците, по него те лазели и по време на богослужение.

— Е, какво ви казах аз, Швейк, ще идете ли в кухнята, или не?

Швейк тръгна, а от ъгъла се надигна Балоун и като сянка го последва на пръсти…

Сутринта, когато потеглиха от Лисковец към Старасол, Самбор, те подкараха със себе си в походната кухня и злополучната крава, която все още не беше увряла. Решиха да продължат варенето ѝ по пътя и да я изядат през време на почивката някъде между Лисковец и Старасол.

Преди да тръгнат, войниците получиха само по едно кафе.

Подпоручик Дуб пак лежеше в санитарната двуколка, тъй като от вчера му беше станало още но-лошо. Най-много си изпати с него ординарецът му, който непрекъснато беше принуден да потичва покрай колата, а отгоре на, тона и да слуша непрестанните му викове, тъй като подпоручик Дуб го обвиняваше, че вчера не е полагал никакви грижи за него и че когато пристигнели на местоназначението, щял да му види сметката. Час по час той искаше да пие вода, но щом я изпиеше, веднага я повръщаше.

— Какво? Защо се смеете? — крещеше подпоручик Дуб от двуколката. — Ще ви науча аз, съветвам ви да не си играете с мене, вие не ме познавате!

Поручик Лукаш яздеше на кон, правеше му компания Швейк, който вървеше така бързо напред, сякаш не можеше да дочака момента, в който ще се сблъска с противника. През цялото време той приказваше:

— Направи ли ви впечатление, господин поручик, че някои от нашите войници съвсем са го олабили? Няма и трийсет килограма да са сложили на гърба си, а вече са се помъкнали като пребити. Аз мисля, че би трябвало да им се изнасят доклади, както правеше на времето поручик Буханек, бог да го прости, застреля се заради аванса, който беше взел от бъдещия си тъст срещу зестрата на жена си654 и който той изхарчи с разни проститутки. След това той взе друг аванс от втория си бъдещ тъст и сега вече постъпи по-разумно, тоя път остави на мира женските и постепенно проигра аванса на карти. Но все пак парите но се задържаха дълго у него и той беше принуден да се обърне за аванс към третия си бъдещ тъст. От третия аванс той си купи кон, арабски жребец, нечистокръвен…

Поручик Лукаш скочи от коня си.

— Швейк — каза той заплашително, — ако продължавате да разказвате и за четвъртия аванс, ще ви хвърля в канавката.

Той отново се метна на коня, а Швейк продължи сериозно:

— Съвсем не, господин поручик, за четвърти аванс и да искам да ви разкажа, няма да мога, защото той се застреля след третия.

— Най-сетне — каза поручик Лукаш.

— Но да си дойдем на думата — продължи Швейк, — такива доклади, каквито ни изнасяше поручик Буханек през време на походи, когато войниците започваха да капят от умора, би трябвало по моето скромно мнение да се изнасят за всички войници, точно както правеше и той. Той даваше почивка, събираше ни около себе си, както квачката събира пилците си, и започваше да ни разправя: „Дангалаци с дангалаци такива, не умеете вие да цените обстоятелството, че марширувате по земното кълбо, защото сте една необразована пасмина, та ви няма еша, на човек просто му се повръща, като ви погледне само. Представяте ли си да ви оставят да марширувате по слънцето, където теглото на един човек, който на нашата жалка планета тежи някакви си шейсет кила, е над хиляда и седемстотин килограма, представяте ли си как ще изплезите език, с какъв кеф ще марширувате, ако ви тегнат в раницата повече от двеста и осемдесет, кажи го, триста килограма, а пък пушката ви тежи сто и петдесет килограма? Има да пъшкате и да плезите езици като капнали от умора псета.“ Тогава с нас беше и един нещастен учител, който също се осмели да вземе думата: „Разрешете да доложа, господин поручик, но на Луната един такъв шейсеткилограмов човек ще тежи само тринайсет килограма. Да маршируваш на луната, е истинско удоволствие, защото раницата ни ще тежи само четири килограма. На луната ние просто ще плуваме във въздуха, а няма да маршируваме.“ — „Това вече е истинско безобразие — отвърна му тогава поручик Буханек, бог да го прости, — ти си търсиш просто белята, мизерник с мизерник, бъди доволен, че ще ти ударя обикновен земен плесник, защото, ако ти ударех някой от тия лунните, ти при твоето леко тегло щеше да полетиш някъде към Алпите и да се разплескаш върху тях. А пък ако ти ударех слънчев плесник, униформата ти щеше да се превърне на каша, а главата ти ще отхвръкне някъде в Африка.“ И така той му удари обикновен земен плесник, въртоглавият учител се разплака и ние продължихме марша. През време на целия поход, господин поручик, той хленчи и не преставаше да говори за някакво си човешко достойнство, за това, че уж с него се държали като с някаква безгласна твар. След това поручикът го изпрати да се оплаче по служебен ред, тикнаха го две седмици в ареста, а го държаха още и шест седмици след набора, но той не можа да си ги изслужи докрай, защото се изтърси, карали го да се върти на лоста, той не можал, и умря в болницата като симулант.

— Интересно наистина, Швейк — каза поручик Лукаш, — аз неведнъж съм ви казвал, че имате навик по особен начин да подигравате офицерството.

— Съвсем не, господин поручик — откровено му отговори Швейк. — Аз само исках да ви разкажа как някога в армията хората сами са си навличали беля на главата. Той, оня, мислеше, че е по-образован от господин поручика и искаше да го злепостави в очите на войниците с приказките си за месеца. А знаете ли, всички си отдъхнаха, като му удариха един по мутрата, никой не го съжали, напротив, всички се развеселиха от хубавия виц на господин поручика за земния плесник. Това се казва да спасиш положението. На човек трябва само да му дойде веднага нещо на ум и всичко се оправя. Преди години, господин поручик, в Прага живееше един господин на име Йеном, той имаше магазин, в който продаваше зайци и различни други птици. Той завързал връзки с дъщерята на книговезеца Билек. Господин Билек не беше във възторг от тия връзки и заяви публично в пивницата, че ако господин Йеном дойде у тях да поиска ръката на дъщеря му, щял да го изхвърли от стълбите като парцал. Господин Йеном от мъка се напил, но все пак отишъл у господин Билек, който го посрещнал в антрето с един голям нож, с какъвто книговезците обрязват книгите. Изревал му какво иска, а нашият господин Йеном така силно пръднал, че чак стенният часовник спрял. Господин Билек прихнал да се смее, веднага му подал ръка и се разплул от любезност: „Заповядайте, господин Йеном, заповядайте, седнете, да не би да сте напълнили гащите — та аз не съм толкова лош човек, вярно е, че исках да ви изхвърля оттук, но сега виждам, че вие сте съвсем приятен господин, вие сте оригинален човек. Аз съм книговезец, прочел съм много романи и разкази, но досега никъде не съм чел кандидат за женитба да се представя така.“ При това той щял да си умре от смях и с голяма наслада го уверявал, че му се струва, като че ли се познават от рождение, сякаш са родни братя. Поднесъл му пури, изпратил веднага да донесат бира, сарфалади, извикал жена си и ѝ го представил с всичките подробности на пръдването. Тя плюла и си излязла. След това повикал дъщеря си и ѝ казал: „Тоя господин дойде да поиска ръката ти при такива и такива обстоятелства.“ Дъщерята веднага се разплакала и заявила, че не го познава, че не иска да го види; не останало нищо друго, освен двамата да си изпият бирата и изядат сарфаладите и да се разделят. След това книговезецът Билек изложил господин Йеном и в кръчмата, която посещавал, и накрая навсякъде из квартала господин Йеном станал известен само под името „Йеном Посеркото“ и всички разказвали как искал да спаси положението. Изобщо, господин поручик, човешкият живот е толкова сложен, че животът на отделния човек е просто дрипа в сравнение с него. Преди войната в пивницата „При чашата“ на Боище идваше един старши полицай, Хубичка се казваше, доколкото си спомням, и един журналист, който събираше счупени крака, сгазени хора и самоубийци и ги поместваше във вестниците. Журналистът беше един веселяк, по-голямата част от времето си го прекарваше в ареста на полицейския участък, в редакцията стоеше съвсем малко. Един път той напи старшията Хубичка и го накарала си сменят дрехите в кухнята; така старшията стана цивилен, а господин редакторът стана старши полицай — той скри само номера на пистолета и тръгна на обход из Прага. На Реслова улица, зад бившия Световацлавски затвор, той се натъкнал в нощната тишина на един стар господин с цилиндър и шуба, който вървял под ръка с една стара госпожа, също с кожено палто. Те бързали да се приберат в къщи и нищо не говорели. А той ги доближил и креснал в ухото на стария господин: „Стига сте викали, защото ще ви арестувам!“ Представяте ли си, господин поручик, колко се уплашили хората. Напразно се опитвали да му обяснят, че се касае навярно за някаква грешка, защото те се връщали от банкет у областния началник. Каретата ги докарала зад Народния театър и понеже искали да подишат чист въздух, тръгнали пеша, живеели ей тук на Моран, той бил главен съветник в областното управление, а жената била съпругата му. „Няма защо да ме баламосвате — изкрещял отново преоблеченият редактор, — как не ви е срам, твърдите, че сте главен съветник в областното управление, пък се държите като хлапак. Аз вече продължително време ви наблюдавам как удряте с бастуна си по ролетките на всички магазини, които ви се изпречват на пътя, и как вашата съпруга, както казвате, ви помага.“ — „Та аз нямам бастун, нали виждате? Трябва да е бил друг някой преди нас.“ — „Че как ще имате — отвръща преоблеченият редактор, — като го счупихте о бабата, дето ходи по кръчмите и продава печени картофи и кестени, много добре видях.“ Госпожата вече не можела и да плаче, а господин главният съветник от областното управление толкова се разнервирал, че започнал да говори разни неща за някакви си простаци и тям подобни, за което бил арестуван и предаден на първата патрулна двойка в района на полицейския участък от улица Салмова. Преоблеченият редактор казал па патрула да заведат арестуваната двойка в участъка. За себе си твърдял, че е от участъка при „Свети Индржих“ и бил по служба на Винохради, когато случайно се натъкнал на тия двамата при едно сбиване. Те освен че нарушавали нощното спокойствие, но извършили и престъплението — „обида на служебно лице“. Казал им още, че отива да уреди своята работа в участъка при „Свети Индржих“ и че след един час щял да дойде в Салмова. Така патрулът отмъкнал двамата със себе си. В участъка на улица Салмова те стояли до сутринта и чакали старшията. Журналистът през това време заобиколил и се върнал в „При чашата“ на Боище, там събудил старшията Хубичка и най-деликатно му съобщил какво се е случило, казал му и какви разправии го чакат, ако не си затваря устата…

Поручик Лукаш изглеждаше вече уморен от тоя разговор. Преди обаче да пришпори коня си, за да излезе в галон начело на колоната, той каза на Швейк:

— И до вечерта да говорите, приказките ви от дума на дума ще стават все по-идиотски.

— Господин поручик — провикна се Швейк подир отдалечаващия се поручик, — не желаете ли да научите края на историята?

Поручикът само пришпори още веднъж коня си.

Състоянието на подпоручик Дуб се беше толкова подобрило, че той слезе от санитарната двуколка, събра около себе си подчинените си от ротата и с още размътена глава се зае да ги поучава. Държа километрична реч, която им натежа повече от мунициите и пушките.

Тя бе смесица от различни сравнения.

Започна така:

— Обичта на войниците към господа офицерите прави възможни и най-невероятните жертви, но не в това е въпросът, а обратно, ако тази обич не е вродена у войника, тя трябва да се възпита у него със сила. В цивилния живот принудителната обич на един към друг, да кажем, на ученика към учителите, продължава дотогава, докато съществува външната принуда, която я предизвиква, у военните обаче виждаме тъкмо обратното, тъй като офицерът не бива да позволява ни най-малкото отпускане в обичта, която привързва войника към началника му. Тази обич не е някаква обикновена обич, тя всъщност е съчетание от уважение, страх и дисциплина.

През цялото време Швейк вървеше от лявата страна на подпоручик Дуб и докато той говореше, непрекъснато беше обърнат с лице към него, както при командата „глави надясно“.

Отначало подпоручикът не забелязваше това и продължаваше:

— Тази дисциплина и задължението да се подчиняваме, принудителната обич на войника към офицера се отличава с голяма стегнатост, тъй като отношението между войник и офицер е съвсем ясно: единият се подчинява, другият заповядва. Още от най-древни времена четем в книгите за военното изкуство, че военният лаконизъм, военната простота е именно онази добродетел, която трябва да бъде усвоена от всеки войник. Ще не ще, войникът трябва да обича своя началник, който в неговите очи трябва да бъде най-висшата завършена, изкристализирала субстанция на твърдата и съвършена воля.

Едва сега той забеляза, че Швейк го следи с извита също като по командата „глави надясно“ глава. Стана му страшно неприятно, защото сам бе почувствувал, че се е уплел в своята реч и че не може да се измъкне от тия дебри на войнишката обич към началника. Затова кресна на Швейк:

— Какво си зяпнал като теле в железница?

— Съгласно заповедта, господин подпоручик. Нали вие самият веднъж ми обърнахте внимание, че когато говорите, аз трябва да следя с поглед устата ви. И тъй като всеки войник трябва да изпълнява заповедите на своя началник и да ги помни до гроб, аз съм принуден да правя това.

— Говедо с говедо — извика подпоручик Дуб, — гледай на всички други страни, само не към мене, знаеш много добре, че не обичам такива работи, че не мога да те понасям, камо ли да те гледам, пак ще си имаш неприятности с мене…

Швейк извъртя глава наляво и в тази поза продължи да върви край подпоручика така вдървено, че подпоручик Дуб извика:

— Къде гледаш, когато говоря с тебе?

— Разрешете да доложа, господин подпоручик, съгласно заповедта ви аз обърнах главата си наляво.

— Ах — въздъхна подпоручик Дуб, — жива мъка е да се разправя човек с тебе. Гледай право напред и си мисли: аз съм такъв глупак, че никой няма да съжалява за мене. Ще запомниш ли?

Втренчил поглед пред себе си, Швейк каза:

— Господин подпоручик, трябва ли да ви отговоря на въпроса?

— Как си позволяваш? — изрева подпоручик Дуб. — Как говориш с мене? Какво искаш да кажеш?

— Съвсем нищо, господин подпоручик, имам пред вид само заповедта ви на една от гарите, през които минахме, когато ме укорихте, че съм ви отговорил, след като вие сте свършили разговора с мене.

— Значи, страх те е от мене — каза подпоручик Дуб зарадван, — но ти още не си ме опознал. Пред мене са треперели и малко по-други хора от тебе, помни това. Какви съм ги укротявал аз! Затова затваряй си устата и остани назад, да не те гледам!

Така Швейк остана отзад при санитарите и удобно продължи да пътува на двуколката чак до определеното за почивка място, където най-сетне всички дочакаха чорбата и месото от нещастията крава.

— Тая крава трябваше да я киснат поне две седмици в оцет, преди да я сготвят, или ако не кравата, то поне човека, който я е купил — заяви Швейк.

От бригадата пристигна куриер на кон с нова заповед до 11-а рота. Маршрутът се променяше по посока на Фелдщин. Воралич и Самбор трябваше да останат встрани, тъй като в тях нямаше възможност за настаняване на ротата, там бяха разквартирувани вече два познански полка.

Поручик Лукаш незабавно даде разпорежданията си. Фелдфебелът Ванек и Швейк да осигурят за ротата места за нощуване във Фелдщин.

— И да не забъркате някоя каша из пътя, Швейк — предупреди го поручик Лукаш. — Главно, дръжте се прилично с населението.

— Ще старая, господин поручик. Въпреки че сънувах лош сън, като дремнах призори. Присъни ми се корито, което тече цяла нощ в коридора на къщата, където живеех, докато изтече цялото и намокри тавана в жилището на хазаина, който още на сутринта ме изпъди от къщата. Наистина, господин поручик, имаше вече един такъв случаи. В Карлин, отвъд виадукта…

— Я ни оставете на мира с глупостите си, Швейк, и разгледайте по-добре с Ванек картата, та да знаете откъде да минете. Ето вижте тук тези села. От това село поемате надясно към рекичката и по течението ѝ стигате до най-близкото село, оттам, точно където в рекичката се влива първият поток от дясна страна, ще поемете по черния междуселски път нагоре, право на север и ще стигнете във Фелдщин и никъде другаде! Запомнихте ли?

И така Швейк и фелдфебелът Ванек тръгнаха по начертания маршрут.

Беше след пладне. Местността дишаше тежко в страшната жега, а лошо заровените ями, в които бяха погребани войници, издаваха миризма на мърша. Стигнаха до една местност, където в подстъпите към Пршемишъл бяха се водили сражения и където картечниците бяха покосили цели батальони. В малките дъбрави край рекичката личаха следите от артилерийския огън. На големи пространства, както и по склоновете, вместо дървета от земята стърчаха някакви пречупени стволове и тази пустош бе набраздена от окопи.

— Гледката никак не ми напомня Прага — каза Швейк колкото да наруши мълчанието.

— По нас вече жътвата с преминала — обади се фелдфебелът Ванек. — В Кралупско ние започваме първи.

— След войната по тия места ще има добри реколти — каза след малко Швейк. — Няма да има нужда да купуват костна пепел за торене. За селяните е много полезно цял полк да изгние на нивите им. С една дума — поминък. Само ме е страх някой да не прелъже селяните, та да вземат да продават войнишките кости на захарните фабрики за костна пепел. Едно време в Карлинската казарма имаше един поручик Холуб, който беше толкова учен, че всички в ротата го смятаха за идиот, защото поради учеността си не можа да се научи да псува войниците и за всичко разсъждаваше от научно гледище. Един път войниците му доложиха, че хлябът, който им бяха раздали, не може да се яде. Друг офицер да беше на негово място, щеше да се ядоса от това нахалство, ама той не, остана си спокоен, никого не нарече нито свиня, нито прасе, нито пък удари някого по мутрата. Нареди само да свикат всички войници и започна да им приказва с благия си глас: „Преди всичко, войници, трябва да разберете, че казармата не е деликатесен магазин, та да си поръчвате мариновани змиорки, сардели и сандвичи по избор. Всеки войник трябва да бъде дотолкова интелигентен, че да лапа безропотно всичко, което му се сервира, трябва да бъде поне толкова дисциплиниран, че да не разсъждава върху качеството на това, което ще яде. Представете си, войници, че се отвори война. За земята, в която ще ви погребат след сражението, ще бъде все едно с какъв хляб сте се напраскали преди смъртта си. Тя, майката земя, ще ви разложи и излапа с все ботушите. В света нищо не се губи, войници, от вас ще израсте ново жито за нов хляб, за нови войници, които може би пак като вас ще недоволствуват и ще тръгнат да се оплакват, но не щеш ли, ще се натъкнат на някого, който ще ги тикне в ареста и ще ги държи там до второ пришествие, защото ще има право да стори това. Сега, войници, аз ви обясних всичко и смятам, че няма да стане нужда втори път да ви напомням, че който ще се оплаква в бъдеще, ще остане много доволен, когато се озове отново на свобода.“ „Поне да ни беше наругал“ — казваха си тогава войниците и цялата тая деликатност в лекциите на господин поручика страшно ги ядосваше. Затова веднъж ротата ме избра да му кажа, че всички го обичаме, но че това не е никаква служба, щом не ни псува. Аз взех, че отидох в квартирата му и го помолих да остави настрана всякакво стеснение, защото войнишката служба е нещо сурово и войниците са свикнали всеки ден да им се напомня, че са кучета и свине и че в обратен случай престават да уважават началниците си. Отначало той се възпротиви, започна да говори нещо за интелигенцията, за това, че днес войниците не бива да служат само под страх от бой, но накрая все пак отстъпи, напляска ме и ме изхвърли от вратата, за да си повиши авторитета. Като съобщих резултата от преговорите, всички много се зарадваха, но още на следния ден той пак ни разочарова. Идва той при мене и пред всички ми казва: „Швейк, аз вчера попрекалих, ето ви един златен, пийте за мое здраве. Човек трябва да умее да се държи с войниците.“

Швейк се озърна наоколо.

— Струва ми се — каза той, — че сме се заблудили. Той, господин поручикът, добре ни обясни. Най-първо нагоре, надолу, после наляво и надясно, след това пак надясно, после наляво, а пък ние вървим все направо. Или пък да не би, докато сме приказвали, да сме минали през всички тия места? Така или иначе, но аз виждам пред себе си два пътя за Фелдщин. Аз бих предложил да тръгнем по левия път.

Фелдфебелът Ванек, както вече си е обичай, когато двама души се озоват на кръстопът, започна да твърди, че трябва да вървят надясно.

— Моят път — каза Швейк — е по-удобен от вашия. Аз ще следвам това поточе, край което растат незабравки, а пък вие ще се мъкнете някъде по сухата пръст. Имам пред вид онова, което ни каза господин поручикът, че изобщо не можем да се загубим, а щом като няма такава опасност, защо ще взема да се катеря по някакви си там баири. Ще хвана право през ливадите, ще затъкна росно цвете на фуражката си и ще набера цял букет за господин поручика. Впрочем можем да се убедим кой от нас е прав и надявам се, че ще се разделим като добри приятели. Тук местността е такава, че всички пътища трябва да водят към тоя Фелдщин.

— Не се втелявайте, Швейк — каза Ванек, — според картата, както ви казвам, ние трябва да вървим именно надясно.

— И картата може да сгреши — отговори Швейк, като започна да се спуска към долчинката на потока. — Винохрадският колбасар Кршенек една нощ тръгнал по плана на град Прага от „Монтаговци“ на Мала страна към Винохради и на разсъмване се домъкнал до Разделов при Кладно. Призори го намерили там съвсем премръзнал в житото, където паднал от умора. Щом не искате да разберете, господин фелдфебел, щом сте такъв магарешки инат, няма какво да се прави, сбогом, прощавай, ний сме разделени и ще се срещнем чак в самия Фелдщин. Погледнете си само часовника, та да видим кои ще стигне по-рано. Ако пък ви заплаши някаква опасност, стреляйте веднага във въздуха, за да знам къде сте…

Следобед Швейк стигна до едно езерце, където се натъкна на един избягал руски пленник, който се къпеше. Щом забеляза Швейк, тоя излезе от езерото и както си беше гол, търти да бяга.

Швейк полюбопитствува как ще му стои руската униформа, която беше захвърлена под върбите, съблече се и облече униформата на нещастния гол пленник, който беше избягал от пленническия транспорт, разквартируван в селото отвъд гората. После пожела да се огледа добре във водата и затова започна да се разхожда по бента на езерото тъй дълго, докато го намери там патрулът на военната полиция, която търсеше избягалия руски пленник. Патрулът се състоеше от унгарци и те, въпреки протестите на Швейк, го замъкнаха в етапния пункт в Хиров, където го включиха в транспорта на руските пленници, определени да работят по поправката на ж.п. линията към Пршемишъл.

Всичко се разви с такава бързина, че едва на следния ден Швейк можа да разбере в какво положение е изпаднал и с една обгоряла клечка написа следното на голата стена на училищната стая, в която бяха настанени част от пленниците: „Тук спа Йозеф Швейк от Прага, ротна свръзка на 11-а бойна рота, 91-ви полк, който като настанител по погрешка попадна в австрийски плен при Фелдщин.“