Приключенията на Том Сойер

Глава 24

Том отново блесна като герой — старите го глезеха, младите му завиждаха. Името му дори бе увековечено в печата, защото местният вестник го възвелича. Някои дори вярваха, че може да стане и президент, стига някак да избегне бесилото.

Както често става, непостоянното и неразумно общество прие в обятията си Мъф Потър и го обсипа с ласки, също както преди го обсипваше с обиди. Но подобно поведение прави чест на обществото и затова няма да го корим.

Дните за Том бяха дни на величие и тържество, ала нощите му бяха изпълнени с ужас. Индианеца Джо тревожеше всичките му сънища, неизменно с гибелен взор. Никакво изкушение не би подмамило момчето да се скита навън по мръкнало. Горкият Хък бе изпаднал в същото състояние на потрес и ужас. Том бе разказал на адвоката всичко от край до край вечерта преди деня на процеса и Хък си умираше от страх, че това, дето и той е забъркан в тази работа, тепърва ще се разчуе, макар бягството на Индианеца Джо да му спести мъчението да дава показания пред съда. Горкото момче бе измолило от адвоката да запази всичко в тайна, но какво от това? Щом гузната съвест на Том го бе накарала да изтича по нощите в дома на адвоката и изтръгна ужасната тайна от устата му, дето уж беше запечатана с най-страшната клетва за мълчание, Хък напълно изгуби вяра в човешкия род.

Денем благодарността на Мъф Потър караше Том да се радва, че е проговорил. Ала нощем му се искаше да си бе държал езика зад зъбите. Той ту се боеше, че няма да заловят Индианеца Джо, ту пък го беше страх, че ще го хванат. Беше сигурен, че никога няма да може спокойно да си отдъхне, докато този човек не умре и той не види трупа му.

За залавянето на Индианеца Джо бяха обявени награди. Претърсиха целия район, ала не го намериха никакъв. Един от онези всезнайковци, вдъхващи страхопочитание — детективите чудо, дойде чак от Сейнт Луис. Поровичка насам-натам, а после поклати глава, погледна мъдро и постигна онзи поразителен успех, който обикновено постигат колегите му от занаята — което ще рече, „намери следа“. Но „следата“ не можеш да я овесиш на бесилката за убийство и затова, след като детективът направи каквото можа и си замина, Том продължаваше да се чувства все така застрашен.

Но дните бавно се точеха и всеки отминал ден малко по малко облекчаваше бремето на страха.