Приключенията на Том Сойер

Глава 6

В понеделник сутринта Том се събуди и се почувства нещастен. Винаги се чувстваше така в понеделник сутрин, защото с нея започваше нова седмица на мъки и страдания в училище. Обикновено тогава му се искаше изобщо да не е имало неделна почивка — тя правеше завръщането към пленничеството и оковите още по-ненавистно.

Том лежеше и мислеше. Не след дълго му хрумна, че би било прекрасно, ако беше болен — тогава можеше да си остане вкъщи. Имаше някаква слаба вероятност. Той се зае да изследва целия си организъм, но не откри никакви болежки, затова отново се залови с изследванията. Този път му се стори, че забелязва признаци на колики. Това всели у него надежда и той започна да ги насърчава. Но скоро те отслабнаха и накрая съвсем изчезнаха. Том продължи да размишлява и изведнъж откри нещо! Един от предните му горни зъби се клатеше. Какъв късмет! Тъкмо се готвеше да се разпъшка „като за начало“, както казваше той, и му хрумна, че ако се яви пред съда с този довод, леля му ще извади зъба и ще го заболи. Затова реши засега да запази зъба за резерва и да потърси нещо друго. Известно време нищо не му попадаше, но после се сети как лекарят разказваше за някаква болест, дето поваляла пациента на легло за две-три седмици и го заплашвала със загуба на пръста. И така, момчето нетърпеливо подаде крака си с възпаления пръст изпод завивките и го заразглежда. Само че не знаеше какви точно са признаците на болестта. Ала си струваше да се опита и затова той сърцато се захвана да стене.

Но Сид продължаваше да спи дълбоко.

Том застена още по-силно и започна да му се струва, че наистина усеща болки в пръста.

Сид продължаваше безучастно да спи.

Том вече се задъхваше от усилия. Почина си, после изду гърди и пусна цяла поредица от достойни за възхищение стенания.

Сид все така си хъркаше.

Том се ядоса.

— Сид, Сид! — извика той и го разтърси. Този подход свърши добра работа и Том отново се разпъшка. Сид се прозя, протегна се, надигна се със сумтене на лакът и се вторачи в Том. Том продължаваше да охка и пъшка. Сид рече:

— Том! Хей, Том! — Никакъв отговор. — Хей, Том! Том! Том, какво ти е? — после го разтърси и угрижено се вгледа в очите му.

Том изпъшка:

— Ох, Сид, недей. Не ме раздрусвай.

— Но какво ти има, Том? Трябва да повикам леля.

— Не… недей. Сигурно след малко ще ми мине. Недей да викаш никого.

— Но трябва! Недей да стенеш толкова ужасно, Том! Откога ти е така?

— От няколко часа. Ох! Ох, Сид, не се мятай така, ще ме умориш!

— Ама, Том, защо не ме събуди по-рано? Ох, недей, Том! Направо тръпки ме побиват, като те слушам. Какво ти има, Том?

— Всичко ти прощавам, Сид. (Стенание.) Всичко, което някога си ми сторил. Когато вече няма да ме има…

— О, Том, но ти нали не умираш? Недей, Том! О, моля те, недей! Може би…

— На всички прощавам, Сид. (Стенание.) Кажи им го, Сид. А черчевето и едноокото коте дай на онова момиче, което пристигна в града неотдавна, и си кажи, Сид…

Но Сид вече бе грабнал дрехите си и изскочил от стаята. Сега Том страдаше съвсем истински — така прекрасно работеше фантазията му, та стенанията му звучаха съвсем непристорено.

Сид се втурна надолу по стълбите и извика:

— Олеле, лельо Поли, ела бързо! Том умира!

— Умира ли?!

— Да, госпожо! Не се бави, идвай бързо!

— Глупости! Изобщо не вярвам!

Ала въпреки това тя се втурна нагоре по стълбите със Сид и Мери по петите. Лицето си бе пребледняло, а устните си трепереха. Щом стигна до леглото, тя рече задъхано:

— Том! Том, какво ти е?

— Ох, лельо, аз…

— Какво ти е… Какво ти е, детето ми?

— Ох, лельо Поли, пръстът ми е гангренясал!

Старата жена се отпусна на един стол и се позасмя, после си поплака, а после и плака, и се смя едновременно. Това я съвзе и тя каза:

— Ама че ме уплаши, Том! А сега стига си дърдорил глупости и ставай!

Стенанията секнаха. Болката в пръста стихна. Том се позасрами и рече:

— Лельо Поли, стори ми се, че е гангренясал, пък и така ме болеше, че съвсем забравих за зъба!

— Сега пък зъбът! Какво му е на твоя зъб?

— Един зъб ми се клати и страшно ме боли!

Хайде, хайде, не почвай пак да ми охкаш и пъшкаш. Отвори уста. Дааа, зъбът ти се клати, но от това не се умира. Мери, донеси ми копринен конец и една главня от кухнята.

— Ох, лельо, моля те, не го вади! — провикна се Том. — Вече не ме боли! Да не мръдна никога от мястото си, ако ме боли! Моля те, лельо, недей. Не искам да не ходя на училище!

— Аха, това ли било? Значи цялата врява била, за да не ходиш на училище, та после да се измъкнеш и да отидеш за риба! Том, Том, толкова те обичам, а ти като че се мъчиш всякак да сломиш старото ми сърце с твоите безобразия!

Зъболекарските инструменти вече бяха приготвени. Старицата направи примка на единия край на конеца и я надяна на зъба на Том, а другия край върза за кревата. После грабна главнята и я натика изведнъж под носа му и хоп — зъбът увисна на конеца.

Но след всяко изпитание си има и отплата. Когато след закуска Том тръгна на училище, всички срещнати момчета му завиждаха, защото през дупката в горните си зъби той можеше да плюе по един нов, възхитителен начин. Сума ти момчета, заинтригувани от зрелището, тръгнаха подире му. А онова момче, дето си беше порязало пръста и дотогава бе център на всеобщо внимание и преклонение, изведнъж се оказа изоставено от всичките си последователи и славата му помръкна. Стана му тежко на душата и той подхвърли с престорено пренебрежение, че плюенето на Том било „чудо голямо“, но друго момче го сряза: „Гроздето е кисело!“ и развенчаният герой се оттегли безславно.

След малко Том срещна малкия парий на градчето Хъкълбери Фин, сина на тукашния пияница. Всички майки в града мразеха Хъкълбери с цялата си душа и се страхуваха от него, защото беше мързелив, разпасан, невъзпитан и лош и защото децата им до едно му се възхищаваха, обожаваха да си общуват с него, въпреки че им забраняваха, и им се искаше да имат смелостта да бъдат като него. И Том беше като всички останали благовъзпитани момчета — той завиждаше на Хъкълбери затова, че е презрян изгнаник и също му бе най-строго забранено да играе с него. Точно затова Том не пропускаше случай да поиграе с Хък. Хъкълбери неизменно бе облечен в износени дрехи за големи хора, целите цъфнали в петна и развяващи се дрипи. Шапката му си беше същинска развалина, а съдраната си периферия висеше като полумесец; палтото му, когато носеше палто, му стигаше почти до петите и задните копчета се падаха доста под кръста му. Един-единствен тирант крепеше гащите му, а дъното им висеше като торба. Разръфаните му крачоли, когато не бяха запретнати нагоре, се влачеха в калта.

Хъкълбери си ходеше и бродеше където си ще. При хубаво време спеше по хорските стълбища, а когато валеше — в големи празни бъчви. Не трябваше да ходи нито на училище, нито на църква, никой не му беше господар и не се подчиняваше на никого. Можеше да ходи за риба или да плува когато и където му се прииска и докогато му душа иска. Никой не му забраняваше да се бие, вечер можеше да стои толкова до късно, колкото си иска, напролет винаги пръв тръгваше бос и последен обуваше обувки наесен. Никой не го караше да се мие и да си облича чисти дрехи. Псуваше възхитително. С една дума, това момче имаше всичко онова, което прави живота ценен. Така мислеше всяко изтормозено от ограничения благовъзпитано момче в Сент Питърсбърг.

Том поздрави романтичния скитник:

— Здрасти, Хъкълбери!

— Здрасти и на теб, щом си рекъл.

— Какво носиш?

— Умряла котка.

— Дай да я видя, Хък. Леле, съвсем се е вкочанила. Откъде я чопна?

— Купих я от едно момче.

— И какво му даде?

— Синьо билетче и един мехур, дето го бях взел от кланицата.

— Откъде взе синьото билетче?

— Купих го преди две седмици от Бен Роджърс за една пръчка за обръч.

— Хък… За какво ти е тая умряла котка?

— Как за какво? Да церя брадавици.

— Ами? Хайде бе! Аз знам по-добър цяр.

— Бас ловя, че не знаеш. И какъв е твоят цяр?

— Гнила вода.

— Гнила вода ли? Твойта гнила вода за нищо не става!

— Така ли смяташ? Ти пробвал ли си я?

— Не съм, ама Боб Танър я е пробвал.

— Кой ти каза?

— Ами той казал на Джеф Тачър, Джеф казал на Джони Бейкър, Джони пък на Джим Холис, Джим казал на Бен Роджърс, Бен казал на един негър, а негърът ми каза на мене. Туй то!

— Е, и какво от това? Всичките до един лъжат! Или поне всичките без негъра, щото него не го познавам. Ама не съм виждал негър да не лъже. Врели-некипели! А сега, Хък, ми кажи какво е правил Боб Танър.

— Ами пъхнал си ръката в един изгнил пън, дето се събира дъждовна вода.

— Денем ли?

— Че как.

— С лице към пъна ли?

— Да, или поне така си мисля.

— Казал ли е нещо?

— Май не… Отде да знам.

— Аха! Ще ми цери брадавици с гнила вода като последния глупак… лечение, няма що! Така никаква няма да я свърши. Трябва да отидеш съвсем сам вдън гората, където знаеш, че има такъв пън, и точно в полунощ да застанеш с гръб към пъна, да пъхнеш ръката си в него и да кажеш:

После бързо си тръгваш и извървяваш единайсет крачки със затворени очи, а после се врътваш три пъти и се прибираш, и не проговаряш на никого. Защото проговориш ли, магията се разваля.

— Добре ми звучи, обаче Боб Танър се е церил другояче.

— Много ясно, че се е церил другояче, щото в целия град няма момче с повече брадавици от него! Да бе знаял как да се цери с гнила вода, брадавичка нямаше да му остане! Хък, аз така съм си излекувал хиляди брадавици по ръцете. Страшно много си играя с жаби и затова вечно имам много брадавици. Понякога ги лекувам и с бобено зърно.

— Да, с бобено зърно става. И аз съм го правил.

— Така ли? Ти как го правиш?

— Сцепваш бобчето на две, порязваш брадавицата, за да пусне кръв, после намазваш с кръвта едната половинка на бобчето, изкопаваш дупка в земята и точно в полунощ го заравяш на кръстопът, по новолуние, а после другата половинка изгаряш. Разбираш ли, половинката, намазана с кръв, се опитва да притегли другата половина при себе си, а кръвта тегли брадавицата и скоро тя пада.

Да, така е, Хък, точно така си е, ама е по-сигурно, когато заравяш половинката, да кажеш: „Скрий се, бобче, махай се, брадавице, и повече да те няма!“. Така прави Джо Харпър, а пък той е ходил чак до Куунвил и къде ли не! Но да си дойдем на думата — ти как цериш брадавици с умряла котка?

— Ами вземаш котката и посред нощ я занасяш на гробищата, когато същия ден са погребали някой лош човек. Точно в полунощ идва дявол, даже двама или трима дяволи, но те не се виждат — само чуваш нещо като шумоленето на вятъра, а може да ги чуеш и как си приказват. И когато помъкнат онзи лошия, ти мяташ котката подире им и казваш: „Дяволът подир мъртвеца, котката по дявола, брадавиците по котката! Отървах се от вас!“. И последната брадавица ще ти падне!

Сигурно действа. Ти пробвал ли си го, Хък?

— Не, но ми го каза баба Хопкинс.

— Значи сигурно е вярно. Щото разправят, че тя била вещица.

Разправяли били! Том, аз със сигурност знам, че тя е вещица. Веднъж е урочасала татко, той сам ми го каза! Един ден той си вървял и гледа, тя го урочасва — затова грабнал един камък и ако не била избягала, щял да я халоса! Същата нощ тате се изтърколи от един навес, върху който спял пиян, и си счупи ръката.

— Мале, ужас! Но как е разбрал, че тя го урочасва?

— Божичко, татко тия работи ги познава като нищо! Той разправя, че щом някой се пули насреща ти, значи те урочасва. Особено ако си мърмори нещо. Защото, щом си мърмори, значи чете „Отче наш“ отзад напред.

— Ей, Хъки, ти кога ще пробваш това с котката?

— Нощес. Според мен нощес дяволите ще дойдат за стария Хос Уилямс.

— Ама него го погребаха в събота. Не са ли го прибрали още в събота срещу неделя?

— Ти пък! Преди полунощ няма как да стане, а пък нали после е неделя! Дяволите не се шляят много-много в неделя, да ти кажа.

— Как не се сетих! Така си е! Може ли да дойда с теб?

— Може, стига да не те е страх.

— Да ме е страх ли?! Ех, че го каза! Нали ще ми измяукаш?

— Да, и ти ми измяукай в отговор, ако успееш да се измъкнеш. Последния път колко време ти мяуках и накрая старият Хейс почна да ме замеря с камъни и да вика „Да му се не види и котката!“, та затуй му метнах една тухла по прозореца, ама ти не казвай на никого.

— Няма. Онази нощ не можах да ти измяукам, защото леля ме дебнеше, но този път непременно ще ти измяукам! Я, това пък какво е?

— Нищо… кърлеж.

— Къде го намери?

— В гората.

— Какво искаш за него?

— Не знам… не ми се ще да го продавам.

— Щом казваш… И без това е много дребен!

— То когато кърлежът е чужд, всеки разправя, че не струвал! Много си е хубав даже, за мен си е добър.

— Кърлежи да искаш! Ако поискам, мога да си намеря и хиляда!

— Ами защо тогава не си намериш? Щото много добре знаеш, че не можеш! Този кърлеж е изпълзял много рано. Той е първият, който виждам тази година.

— Ей, Хък… ще ти дам за него моя зъб.

— Я да го видя.

Том извади една хартийка и внимателно я разгъна. Хъкълбери огледа зъба с копнеж. Изкушението беше много силно. Най-сетне той рече:

— Истински ли е?

Том вдигна горната си устна и показа дупката между зъбите си.

— Хубаво — съгласи се Хъкълбери. — Танто за танто!

Том прибра кърлежа в кутийката от фишеци — бившия затвор на бръмбара — и момчетата се разделиха. Всяко от тях се чувстваше по-богато отпреди.

Когато Том пристигна в училището — малка, уединена паянтова постройка — той влезе пъргаво като човек, съсипал се да бърза. Закачи шапката си на закачалката и се метна делово на чина. Учителят, седнал нависоко в плетеното си кресло като на трон, дремеше, унесен от приспивното жужене на класа. Влизането на Том го събуди.

— Томас Сойер!

Том си знаеше, че когато го викат с цялото му име, това предвещава неприятности.

— Сър!

— Ела тук. А сега, господине, бихте ли ми казали защо пак закъсняхте както винаги?

Том се канеше да се спаси с някаква лъжа, ала зърна две дълги руси плитки, спускащи се по гръб, който той веднага разпозна — от любов сякаш ток го удари. А до тази фигурка в редицата на момичетата бе единственото свободно място. И той веднага отговори:

— Спрях се да поприказвам с Хъкълбери Фин!

Сърцето на учителя спря да бие и той се вторачи безпомощно в Том. Всякакъв шум утихна. Учениците се зачудиха дали това безразсъдно смело момче не се е побъркало. Най-сетне учителят рече:

— Какво… какво си направил?

— Спрях се да поприказвам с Хъкълбери Фин.

Не, тези думи нямаше как да се сбъркат.

— Томас Сойер, това е най-поразителното признание, което съм чувал! За такава простъпка боят с пръчки не е достатъчен. Свали си сакото.

Ръката на учителя се труди, докато се умори, а снопът пръчки значително изтъня. Последва заповед:

— А сега, господине, вървете да седнете при момичетата! И нека това да ви е за поука!

Кикотът, разнесъл се из стаята, като че засрами Том, но всъщност това се дължеше по-скоро на благоговейното страхопочитание, което той изпитваше към своя непознат кумир и ужасяващата радост от споходилия го късмет. Той приседна на ръба на чамовата пейка. Момичето вирна нос и се дръпна от него. Из цялата стая учениците се ръгаха с лакти, намигаха си и си шушукаха, но Том дори не помръдваше, облакътен на ниския дълъг чин и забил нос в учебника.

Постепенно престанаха да му обръщат внимание и в класната стая отново се възцари обичайното унило мърморене. След малко момчето започна да заглежда крадешком момичето. Тя забеляза това, нацупи се и му обърна гръб за цяла минута. Когато се извърна предпазливо, пред нея беше оставена една праскова. Тя побутна плода. Том внимателно го върна на мястото му. Тя пак побутна прасковата, но този път не толкова враждебно. Том търпеливо я върна на мястото си. Този път тя изобщо не я докосна. Том надраска на плочата си: „Моля те, вземи я, имам още“. Момичето погледна написаното, но с нищо не издаде какво мисли. Тогава момчето започна да рисува нещо на плочата си, като я криеше с лявата си ръка. Отначало момичето се правеше, че нищо не вижда, но човешкото си любопитство започна да се издава с почти незабележими признаци. Момчето продължаваше да рисува и сякаш нищичко не забелязваше. Момичето се опита уж без да иска, да надзърне в рисунката му, но момчето с нищо не издаде, че е забелязало. Най-сетне тя не издържа и прошепна плахо:

— Дай да видя!

Том откри част от ужасно некадърна рисунка на къща, същинска карикатура: с две стрехи и комин, над който като тирбушон се виеше дим. Това произведение на изкуството прикова вниманието на момичето и тя забрави всичко наоколо. Когато Том довърши рисунката, тя я съзерцава известно време, а после прошепна:

— Хубава е. Нарисувай и човек!

Художникът изографиса на двора и човек, който приличаше по-скоро на подемен кран и спокойно можеше да прескочи къщата, ала момичето не беше чак толкова придирчиво. Уродът си се хареса и тя прошепна:

— Какъв хубав човек! А сега нарисувай и мен как минавам оттам.

Том нарисува пясъчен часовник, върху който изтипоса една пълна луна, тури му сламки за ръце и крака и въоръжи разперените пръсти с грамадно ветрило. Момичето възкликна:

— Колко е хубаво! Де да можех и аз да рисувам!

— Лесна работа — прошепна Том. — Ще те науча.

— О, наистина ли? Кога?

— През обедната почивка. Ти ходиш ли си вкъщи за обяд?

— Ако ти останеш, и аз ще остана.

— Хубаво, разбрахме се. Как се казваш?

— Беки Тачър. А ти? Впрочем знам — Томас Сойер.

— Това ми е името, когато ме бият. Когато съм добър, ми казват Том. Ти ще ме наричш Том, нали?

— Да.

Том отново започна да дращи нещо по плочата, като го криеше от момичето. Но този път тя не се стесняваше и помоли да си покаже.

— Ама то не е нищо! — възкликна Том.

— Не, ти написа нещо!

— Не, нищо не е, пък и ти надали искаш да го видиш!

— Но аз искам, много искам! Моля те, дай да видя!

— Ще кажеш на някого.

— Няма! Заклевам се, няма да кажа!

— Съвсем на никого ли няма да кажеш? Никога, никога, докато си жива?

— Не, на никого няма да кажа! Хайде, покажи ми го!

— Не, изобщо не ти трябва да го виждаш!

— Щом така се държиш с мен, тогава ще го видя на всяка цена!

Тя положи малката си длан върху неговата. Последва кратко боричкане — Том се преструваше, че съвсем истински се съпротивява, но малко по малко се остави ръката му да се изплъзне и да разкрие думите: „Обичам те“.

— Ах ти, лошо момче! — и тя перна силно ръката му, ала въпреки това се изчерви и си личеше, че си стана драго.

Точно в този миг Том почувства как нечии пръсти бавно и неумолимо стискат ухото му и го дръпват силно. Така той бе преведен през цялата класна стая и турен на мястото си под обстрела от кикот на целия клас. После учителят се надвеси над него безмълвно, а сетне се върна на трона си, без дума да продума. Но въпреки че ухото му гореше, сърцето на Том бе преизпълнено с ликуване.

Когато класът утихна, Том добросъвестно се опита да учи, но в душата му цареше страшен смут. Когато му дойде редът да чете на глас, оплеска всичко. В час по география изкара езерата планини, планините — реки, а реките — континенти, така че накрая отново се възцари първичният хаос. После по писане сбърка най-лесните думички и бе принуден да върне оловния медал за правопис, с който се бе фукал месеци наред.