Приключенията на Том Сойер

Глава 30

Още с пукването на зората в неделя Хък се изкатери по хълма и почука тихо на вратата на уелсеца. Обитателите на дома спяха, но след нощните перипетии и най-малкият шум можеше да ги разбуди. Някой извика от прозореца:

— Кой е там?

Хък отвърна тихо, с уплашен глас:

— Моля ви, пуснете ме! Аз съм, Хък Фин!

— За това име, моето момче, вратата ни е отворена и денем и нощем! Добре си дошъл!

Тези думи прозвучаха странно за ушите на малкия скитник — такива хубави думи той не бе чувал досега. Не си спомняше някой някога да го е посрещал с „добре дошъл“. Бързо отключиха вратата и той влезе. Настаниха го да седне, а старецът и двамата му синове здравеняци бързо започнаха да се обличат.

— Е, момчето ми, дано си много гладен, защото изгрее ли слънцето, закуската ще е готова, топла-топла, направо от печката — ти за това не се притеснявай! Снощи с моите момчета се надявахме, че ще дойдеш да преспиш у нас.

— Бях примрял от страх — обясни Хък — и затова офейках. Още щом гръмнаха пистолетите, търтих да бягам и три мили търчах, без да спра! Сега дойдох, щото исках да разбера какво е станало, така де, и гледах да е още по тъмно, щото не ща да се натъкна на тия дяволи, па ако ще и да са мъртви.

— Горкичкият, май много ти се събра тази нощ — като те погледне човек, си личи. Но тук има легло за теб — като закусиш, лягай си. Не, момчето ми, не са мъртви, макар и нас да ни е яд за това. Виж сега как стана… по твоето описание ние знаехме точно къде да ги пипнем, затова се промъкнахме на пръсти, докато стигнахме на петнайсетина крачки от тях. На тая пътечка в храсталаците беше тъмно като в рог и тъкмо тогава, не щеш ли, на мен ми се прикиха. Ама че лош късмет, по-лош няма накъде! Опитах се да се сдържа, ама нямаше как — и като кихнах! Аз бях най-отпред с пистолет, готов за стрелба, и като дойде кихавицата, ония двамата мошеници се шмугнаха в храстите. В храсталака шумоли, пък аз креснах: „Момчета, огън!“ — и стрелях нататък, откъдето се чу шумът. Момчетата и те стреляха. Обаче тия главорези хукнаха на мига, а ние след тях, право през гората. Май изобщо не ги улучихме. Преди да хукнат да бягат, и те стреляха по веднъж, но куршумите им просвистяха покрай нас, без изобщо да ни засегнат. Когато вече не чувахме стъпките им, ние прекратихме преследването, слязохме долу и вдигнахме на крак полицаите. Те организираха хайка и завардиха брега на реката, а щом се съмне, шерифът заедно с един отряд ще претърсят гората. И моите момчета тръгват с тях. Ще ми се да знаехме горе-долу как изглеждат тия негодници — много щеше да ни помогне. Но в тъмното ти сигурно не си могъл да ги огледаш, момчето ми?

— О, не — аз ги видях още в града и ги проследих.

— Чудесно! Опиши ги… опиши ги, момчето ми!

— Единият е старият глухоням испанец, дето се завъртя в града един-два пъти, а пък другият е един дрипльо с грозна мутра…

— Това е достатъчно, момчето ми, знаем ги тия двамата! Един ден случайно ги засякох в гората зад имението на вдовицата и те бързо-бързо офейкаха. Хайде, момчета, тръгвайте и кажете на шерифа — закуската ще си изядете утре!

Синовете на уелсеца тръгнаха веднага. Когато излизаха от стаята, Хък скочи и възкликна:

— Моля ви се, не казвайте на никого, че аз съм ги издал! Моля ви се!

— Добре, Хък, щом казваш… но с това само ще заслужиш похвала!

— Ох, не, не! Моля ви се, не казвайте!

Когато младежите излязоха, старецът рече на Хък:

— Те няма да кажат на никого, а и аз няма да кажа. Но защо ти не искаш да се разчуе?

На Хък не му се обясняваше — каза само, че вече знаел твърде много за единия от двамата и за нищо на света не иска онзи да разбере, че той знае разни неща, дето са против него. Иначе онзи щял непременно да го убие.

Старецът обеща още веднъж да пази тайна и каза:

— Но как така ги проследи, момче? Подозрително ли ти изглеждаха?

Хък замълча, докато се мъчеше да измисли подобаващ отговор. Най-сетне каза:

— Ами, разбирате ли, аз нали съм си калпазанин, или поне така разправят, и аз нямам какво да възразя. Понякога, като се замисля за това, не мога да заспя и все се мъча да измисля как да се променя. Тъкмо така беше и снощи. Не можах да заспя и към полунощ тръгнах да се скитам по улиците. Обиколих ги всичките и като минах край оня, порутения склад за тухли до въздържателската странноприемница, се подпрях на една стена и пак започнах да си мисля. И тъкмо тогава минаха ония двамата, съвсем близо до мен. Единият мъкнеше нещо под мишница, та си рекох, че сигурно са го откраднали. Единият пушеше, другият му поиска огънче, та спряха точно пред мен, пурите осветиха лицата им и виждях, че тоя, едрият, е глухонемият испанец — познах го по бакенбардите и по превръзката на окото, а пък другият беше оня начумерен парцалив дявол.

— Че как видя парцалите на светлината на пура?

Хък се слиса за миг, но после рече:

— Ами не знам, ама някакси съм ги видял.

— Та значи те продължиха, а ти…

— Ами аз — след тях. Точно така. Исках да разбера какво става, щото те се промъкваха крадешком. Проследих ги чак до пътя за имението, после се спотаих в тъмното и чух как дрипавият се моли на испанеца да пощади вдовицата, а пък испанецът се кълне, че щял да я обезобрази, тъкмо както ви казах на вас и на двамата ви…

— Какво?! Глухонемият ли каза всичко това?!

Хък отново бе допуснал ужасна грешка! Той всякак се мъчеше да избегне всякакви намеци кой би могъл да е този испанец, ала езикът му сякаш бе решил да го вкара в беля въпреки всичките му старания! На няколко пъти Хък се опита да са измъкне от затруднението, но старецът не откъсваше очи от него и затова той правеше гаф след гаф. Най-сетне старецът рече:

— Не се бой от мен, момчето ми. Няма да допусна и косъм да падне от главата ти, за нищо на света! Не, аз ще те защитя… Ще те защитя! Този испанец не е глухоням — ти се издаде, без да искаш, и сега вече няма как да го скриеш. Ти знаеш нещо за този испанец и искаш да го запазиш в тайна. Но сега ми се довери — кажи ми го. Вярвай ми, няма да те издам.

Хък погледна стареца в честните очи, после се наведе и му прошепна на ухото:

— Той не е испанец… това е Индианеца Джо!

Уелсецът едва не падна от стола си. След малко каза:

— Да, сега вече всичко е ясно. Когато спомена за разцепени ноздри и кълцане на уши, аз реших, че разкрасяваш историята, защото белите не си отмъщават така. Но индианец! Това е съвсем друга работа.

По време на закуска разговорът продължи и старецът спомена, че преди да тръгнат да си лягат, той и синовете му запалили фенер и огледали пътеката и околностите си за следи от кръв. Кръв нямало, обаче намерили голям вързоп с…

— С какво?!

Мълния да бяха, думите нямаше да изскочат по-мълниеносно от пребледнелите устни на Хък. Сега той бе облещил очи и притаил дъх в очакване на отговора. Уелсецът трепна и на свой ред се вторачи в него — три секунди… пет секунди… десет… и най-сетне отговори:

— С инструменти за взлом. Ама на теб какво ти стана?

Хък се отпусна назад. Дишаше полекичка, ала дълбоко и бе изпълнен с неизказана благодарност. Уелсецът го огледа сериозно, с любопитство и след малко рече:

— Да, с инструменти за взлом. Май на тебе много ти олекна. Но ти какво се стресна така? Какво очакваше да намерим?

Хък бе натясно под изпитателния поглед на стареца. Какво ли не би дал, за да се сети за някакъв що-годе приемлив отговор! Ала нищо не му идеше наум, а изпитателният поглед проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко. Хрумна му един съвсем безсмислен отговор, но нямаше време да го преценява и той изломоти напосоки:

— Ами например, учебници за неделното училище.

Горкият Хък бе твърде нещастен и дори не можеше да се усмихне, но старецът се разсмя силно и весело. Цялото му тяло, с всичките подробности от анатомията му, се разтресе от глава до пети и накрая той каза, че такъв смях си бил все едно пари в джоба, защото като се смее, съкращава разходите за лекар. После додаде:

— Горкичкият, цял си пребледнял и си много измъчен. Хич не ти е добре — нищо чудно, че доста си изкукуригал. Но ще ти мине. Като си починеш и си поспиш, ще се оправиш, надявам се.

Хък се ядоса, задето е бил глупав като гъска и е събудил подозрения с тия свои тревоги — та нали като чу разговора край имението на вдовицата, му стана ясно, че във вързопа няма никакво съкровище. Но нали той само предполагаше, че не е съкровището, не го знаеше със сигурност — затова при споменаването на намерения вързоп самообладанието му не издържа. Но, общо взето, дори се радваше на тази дребна случка, защото сега нямаше никакво съмнение, че онова не е било във вързопа. Затова му олекна на душата и той съвсем се успокои. Всъщност всичко като че бе тръгнало както трябва — съкровището сигурно все още беше в номер две, същия ден щяха да заловят мъжете и да ги тикнат в затвора, а те двамата с Том още същата нощ щяха да задигнат златото без всякакви притеснения и без да ги е страх, че ще им попречат.

Тъкмо приключиха със закуската и на вратата се почука. Хък скочи да се скрие, защото никак не искаше дори и косвено да го свързват със снощните събития. Уелсецът покани да влязат неколцина дами и господа, сред тях и вдовицата Дъглас, и от вратата забеляза, че група граждани се изкачва нагоре по хълма, за да огледа пътеката. Значи новината се беше разчула. На стареца се наложи да разкаже на гостите си всичко, случило се през нощта. Вдовицата най-искрено му благодари, задето си е спасил живота.

— Ни дума за това, госпожо. Има друг, на когото сте много по-задължена, отколкото на мен и синовете ми, но той не позволява да кажа името му. Ако не беше той, и ние нямаше да дойдем.

Разбира се, това събуди такова огромно любопитство, че то насмалко не засенчи главното, но уелсецът така и не им издаде тайната си, а остави любопитството да ги гори отвътре. Така то се разнесе из целия град. Когато научиха всичко останало, вдовицата рече:

— Аз съм заспала, както си четях в леглото, и съм проспала целия този шум. Защо не дойдохте да ме събудите?

— Решихме, че не си струва. Тия негодници надали щяха да се върнат — нямаха инструменти, с които да влязат. Защо тогава да ви будим и да ви плашим до смърт? Моите трима негри вардиха къщата ви чак до сутринта. Те току-що се върнаха.

Дойдоха нови посетители и се наложи историята да се разказва и преразказва още цели два часа.

През ваканцията нямаше неделно училище, но всички се събраха в църквата рано-рано. Говореше се само за произшествието. Дойде новината, че от престъпниците все още няма ни вест, ни кост. След края на проповедта жената на съдията Тачър настигна госпожа Харпър, докато тя вървеше с тълпата по пътеката към изхода, и рече:

— Моята Беки цял ден ли ще спи? То аз така и предположих, че ще капне от умора…

Вашата Беки?

— Да… — разтревожен поглед. — Снощи тя не спа ли у вас?

— Не.

Госпожа Тачър пребледня и се отпусна на една скамейка тъкмо когато леля Поли мина покрай нея, като оживено разговаряше с някаква приятелка. Леля Поли рече:

— Добро утро, госпожо Тачър. Добро утро, госпожо Харпър. Мойто момче пак се затри. Снощи сигурно е спал у вас… или у вас… и сега го е страх да дойде на църква, защото знае, че ще си изпати.

Госпожа Тачър поклати немощно глава и пребледня още повече.

— Не е спал у нас — рече госпожа Харпър. Тя също бе започнала да се притеснява. Лицето на леля Поли стана съвсем тревожно.

— Джо Харпър, виждал ли си тази сутрин моя Том?

— Не, госпожо.

— Кога го видя за последно?

Джо се опита да си спомни, но не можеше да каже със сигурност. Хората спряха да излизат от църквата. Разнесе се шушукане и по всички лица се изписа уплаха. Започнаха да разпитват загрижено децата и младите учители. Всички те твърдяха, че не са забелязали дали Том и Беки са били на парахода на връщане — вече било тъмно и на никого не му хрумнало да провери дали някой не липсва. Най-сетне един младеж изказа опасенията си, че децата може още да са в пещерата! Госпожа Тачър припадна. Леля Поли се разрида и закърши ръце.

Тревожната вест се предаваше от уста на уста, от компания на компания, от улица на улица и само след пет минути камбаните забиха като полудели и цялото градче бе на крак! Случката на хълма Кардиф незабавно се стори на всички съвсем маловажна, злодеите бяха забравени, оседлаха конете, отвързаха лодките, извикаха парахода и няма и половин час след като страшната новина се разнесе, двеста мъже вече бързаха по суша и по вода към пещерата.

Следобедът се точеше — целият град бе опустял, сякаш бе мъртъв. Много жени посетиха леля Поли и госпожа Тачър и се опитваха да ги утешат. Те плакаха заедно с тях и това бе по-добро от всякакви думи. Нощта също се проточи. Целият град чака новини чак до сутринта, но когато най-сетне се зазори, получиха единствено поръчката „Пратете още свещи и храна“. Госпожа Тачър бе на ръба на безумието, леля Поли също. Съдия Тачър пращаше вестоносци от пещерата, които да им вдъхнат надежда и кураж, ала думите му не можеха да разведрят никого.

Старият уелсец се прибра призори, целият изпоцапан с лой от свещи и глина. Едва се крепеше. Завари Хък в леглото, което му беше приготвил — тресеше го треска и бълнуваше. Всички лекари бяха в пещерата, затова грижите за пациента пое вдовицата Дъглас. Тя каза, че щяла да направи за него всичко, което е по силите си, защото, добър или лош, и той е чадо Божие, а никое Божие чадо не бива да бъде захвърляно на произвола на съдбата. Уелсецът рече, че и Хък си имал достойнства и вдовицата се съгласи:

— Не се съмнявайте. Това е Господният печат. Господ никого не изоставя. Никога. Той налага печата си на всяко създание, което е сътворил.

Рано преди обяд групи от изтощени мъже започнаха да се прибират в градчето, но най-издръжливите продължаваха издирването. Новото беше само, че в момента претърсват най-затънтените кътчета на пещерата, където досега никой не беше ходил. Щели да претърсят най-внимателно всяко ъгълче и пукнатина. В лабиринта от коридори тук-там в далечината мъждукали пламъчета, а в мрачните галерии глухо отеквали викове и пистолетни изстрели. На едно място далеч от онази част, която обикновено посещаваха туристите, намериха имената „Беки и Том“, изписани на стената с дим от свещ, а съвсем наблизо — и изцапано с лой парче от панделка. Госпожа Тачър позна панделката и се разплака над нея. Каза, че това е последният спомен от нейното детенце и че нямало по-ценно нещо от тази панделка, защото тя била последното, с което живата Беки се е разделила, преди да я сполети ужасна смърт. Някои казваха, че сегиз-тогиз далеч навътре в пещерата просветвала светлинка. Тогава всички надавали радостен вик и двайсетина души се втурвали нататък по галерията, но неизменно следвало тежко разочарование. Децата ги нямало, това пак бил някой от издирвачите.

Така изминаха три страшни дни и нощи. Часовете се влачеха непоносимо, градчето изпадна в безнадеждно вцепенение. Никого нищо не го влечеше. Случайното разкритие, че собственикът на въздържателската странноприемница държал алкохол в заведението, не предизвика почти никакво вълнение сред обществото въпреки своята чудовищност. В момент, когато съзнанието му не бе замъглено, Хък подхвана отдалече темата за странноприемниците и най-накрая попита, изпълнен със смътно опасение от най-лошото, дали откакто се е разболял не са открили нещо във въздържателската странноприемница.

— Да — отвърна вдовицата.

Хък подскочи в леглото с ужасен поглед.

— Какво? Какво са намерили?

— Спиртни напитки! Затвориха странноприемницата. Лягай си, детето ми… Ох, че ме изплаши!

— Само едно нещо ми кажете… само едно… моля ви! Том Сойер ли ги намери?

Вдовицата избухна в плач.

— Тихо, тихо, момченцето ми, тихо! Казах ти вече, не бива да говориш. Ти си много, много болен!

Значи не бяха намерили нищо друго освен спирта — ако беше златото, щеше да се вдигне страшна суматоха! Значи съкровището бе изчезнало завинаги… завинаги! Но защо ли тя плачеше? Странна работа, защо пък да плаче?

Тези мисли смътно се въртяха в ума на Хък и той така се умори от тях, че заспа.

„Ето, заспа, горкичкият!“ — рече си вдовицата. — „Том Сойер ли ги намери“! Де да можеше някой да намери Том Сойер! Малцина останаха хората, които все още хранят надежда и сили, за да продължат издирването.