Приключенията на трима руси и трима англичани

Глава 9Един „Краал“

На другия ден, 25 април, геодезичните работи се продължиха без прекъсване. Ъгълът, който образуваше станцията при баобаба и двата края на основата, означени със стълбове, беше точно измерен. Това измерване даде възможност да се провери първия триъгълник.

Като свършиха тази работа, избраха две станции на дясно и на ляво от меридиана: едната беше хълм на шест мили от тях, а другата, на осем мили, означиха със стълб.

Триангулацията се продължи около един месец. На 15 май геодезично бяха построени седем триъгълници и астрономите бяха напреднали с един градус на север.

През това време полковник Еверест и Матвей Струкс почти не работеха заедно, защото всеки от тях беше зает в станцията, която беше няколко мили далеч от другата. И това пречеше на спречкванията. Когато пък вечер се връщаха в лагера, всеки от тях се оттегляше в отделното си помещение. Но понякога изникваха спорове върху избора на станцията, но това обикновено скоро се уреждаше. Ето защо Уйлям Еймери и Михаил Цорн се надяваха, че не ще се явят големи спречквания между съперниците.

Към 15 май, както беше казано, експедицията напредна с един градус от южната точка на меридиана и се намери на паралела Латаку. На тридесет мили източно от станцията се намираше едно африканско селище.

Тук се беше настанил един голям краал и на това място решиха да спрат за няколко дни, за да си починат. През това време Уйлям Еймери и Михаил Цорн трябваше да определят височината на слънцето, а Николай Паландер — да разгледа различните точки на визиране, за да сведат всичките си изчисления към морското равнище. Сър Джон Мърей реши да си почине, като с пушка на рамо се залови с изучаване на фауната.

Туземците в Южна Африка наричат „краалове“ подвижните села. Такива села обикновено се състоят от тридесетина жилища и в тях живеят няколкостотин души.

Краалът, гдето се спря англо-руската експедиция, беше разположен кръгообразно върху брега на един поток, приток на Куруман, и се състоеше от много колиби. Тези колиби бяха направени от непромокаеми рогозки, закрепени за дървени стойки. Входът се закриваше с кожи и се нагласяваше тъй, че в него можеше да се влезе само пълзешката. Този вход беше едничкия отвор на колибата и през него винаги се виеше дим от огнището. Живеенето в такова помещение едва ли би било приятно на когото и да било, освен на бушмените.

Когато керванът се приближи до селището, жителите му се развълнуваха. Те брояха около двеста души. И всички, въоръжени с копия, ножове и дървета, излязоха от колибите си. Кучетата се разлаяха страшно.

Обаче след няколко думи на Мокум, казани на главатаря на селището, туземците веднага се успокоиха. Бушмените позволиха на кервана да се настани край оградата от колове, с която беше обиколен краала върху брега на потока. Те им позволиха да се възползват от пасбищата, без да се чувстват накърнени от това.

Керванът се настани, колите наредиха около лагера и всеки се залови със своята работа.

Сър Джон Мърей остави другарите си да се занимават с изследванията и тръгна на лов заедно с Мокум. Той яздеше на кон, а Мокум — на опитомената зебра. След тях тичаха три кучета.

Ловците носеха карабини с избухвателни куршуми, като очакваха да срещнат хищни зверове. Те поеха на североизток, където на няколко мили от краала се виждаше гора.

— Сега, любезни Мокуме, надявам се, че ще изпълните обещанието си и ще ми покажете най-богатата с дивеч страна. Разбира се, не вярвам да си мислите, че съм дошъл в Африка да стрелям зайци или лисици, каквито ги има предостатъчно у нас в Шотландия. Преди да мине един час, бих искал да убия…

— Преди да мине един час! Вие малко бързате — отвърна Мокум. — Във време на лов най-напред е потребно търпение, а пък и аз мога да бъда търпелив само на лов. За да убиете един звяр, трябва да го проследите, да научите навиците му, да изследвате местността, да намерите пътечките, по които ходи — това е цяла наука. На мен ми се е случвало да дебна бивол или сърна по цели дни, и когато ги убивах, бях напълно удовлетворен.

— Добре — отговори сър Джон Мърей, — ще бъда търпелив, но не забравяйте, че сме се спрели само за четири дни и че всеки ден ни е скъп.

— В никакъв случай — отвърна бушменът тъй спокойно, че съвсем не приличаше на човека, който очакваше пристигането на кервана върху брега на Оранжевата река. — Ние ще убием всичко, каквото ни попадне: антилопа, сърна, гну или газела. Всичко е добро за ловци, които не искат да си губят времето напразно.

— Антилопа или газела! Та аз и не разчитам на друго нещо! Но какво мислите още да ни срещне, храбри ми бушмено?

Ловецът с учудване погледна другаря си и отговори подигравателно:

— Много добре е, щом ваша милост бъде удовлетворен от това. Аз пък мислех, че ще искате да застреляте чифт носорози или слонове.

— Мокуме — каза сър Джон Мърей, — ще отида навсякъде, където ме заведете и ще убия всичко, което намерите. Да не губим времето си в безполезни приказки, да вървим!

Конете препуснаха галоп, и ловците се приближиха до гората.

Равнината, по която вървяха, се издигаше на североизток. Тя беше покрита с разцъфтели храсти. От тях се отделяше лепкава, миризлива смола, от която туземците приготвят мехлем за рани. Срещаха се живописни групи дървета нуанаси, от породата на смокините, върховете на които се свършваха с грамадни чадъри от зеленина. В гъстите им листа се криеха кресливи папагали. Тук се срещаха и мимози с жълти гроздове и алоета с дълги ярко-червени звънчета, прилични на корали от морското дъно. Земята беше покрита от великолепни амарилиси със синкави листа.

Нашите ловци стигнаха до края на гората за по-малко от един час. Тук растяха акации, които се простираха на няколко квадратни мили. Клоните им се сплитаха помежду си и не пропускаха слънчевите лъчи.

Конят на сър Джон Мърей и зебрата на Мокум смело влязоха навътре и си запробиваха път. В гората се срещаха широки поляни, на които ловците се спираха и оглеждаха околната растителност.

Трябва да се забележи, че в първия ден съдбата не благоприятстваше сър Джон. Те не срещнаха нито едно животно, представител на африканската фауна, може би защото предпазливите животни избягваха близкото съседство с краала. Мокум не се учудваше на това и не се ядосваше.

Към шест часа трябваше да се върнат в лагера.

Сър Джон Мърей се ядосваше много на несполуката. Той беше решил на всяка цена да се върне с дивеч, животно или птица, добро за ядене или не.

Съдбата сякаш се съжали над него. Близо до краала, на сто и петдесет стъпки от ловците, изскочи африкански заек под името lepus rupestris. Сър Джон Мърей гръмна с карабината си.

Бушменът извика от възмущение.

— Може ли да се стреля с избухвателен куршум в заек, когато за него са достатъчни прости сачми!

Сър Джон Мърей беше доволен и затича към мястото, където си мислеше, че заекът трябва да е паднал.

Но той напразно бърза: прегледа всички храсти, кучетата обиколиха всички шубраци, но нищо не се намери, освен няколко капки кръв.

— Но все пак аз го улучих! — извика сър Джон Мърей.

— Дори много сте го улучили и тъй като това беше избухвателен куршум, нищо не е останало от него.

Заекът се беше разлетял на малки парченца. Разсърденият и посрамен англичанин се върна в лагера, без да каже нито дума.

Бушменът си мислеше, че на другия ден сър Джон Мърей пак ще поиска да иде на лов. Но посраменият англичанин избягваше да се среща с Мокум и се залови да проверява инструментите, а за почивка отиде в краала да види, как мъжете стрелят с лъкове и свирят на „гора“, инструмент на туземците, който се състои от струна, обтегната на лък; на него свирят с щраусово перо, през което духат. Жените в това време се грижат за домакинството, като пушат „мотокуано“, много вредно вещество, добивано от коноп. Разправят, че пушенето на това вещество увеличава телесната сила за сметка на умствените способности. И наистина, много от бушмените имаха безсмислен вид. На другия ден, 17 май, сър Джон Мърей се събуди от няколко думи, казани над ухото му:

— Аз мисля, ваша милост, че днес ще бъдете по-щастливи. Само да не стреляме зайци с гранати!

Сър Джон Мърей не се обиди и отговори, че е готов да тръгнат дори веднага.

Ловците се отдалечиха няколко мили в ляво от лагера, докато астрономите още спяха. Този път сър Джон Мърей носеше със себе си проста пушка, по-подходяща за лов на газели и антилопи. Те, разбира се, можеха да срещнат и други животни, но сър Джон Мърей сега по-скоро би се съгласил да стреля със сачми по лъв, отколкото да повтори такъв изстрел, небивал в летописите на спорта.

Този ден, както предсказа Мокум, съдбата благоприятстваше ловците. Те убиха две черни, много редки антилопи, ловът на които е много труден. Те бяха великолепни животни, високи четири фута, с дълги и завити във формата на саби рога. Главата им е продълговата, копитата — черни, козината е мека и гъста, ушите — тесни и заострени, гърдите и корема — бели като сняг.

Ловците можеха да се гордеят с този лов, защото черните антилопи са били винаги мечта на Делегорговци, Валберговци, Куминговци и Балдуиновци и са най-забележителния образец на южната фауна.

Но сърцето на англичанина силно заби, когато Мокум му показа големи следи по края на гората, близо до едно голямо и дълбоко блато, около което растяха грамадни млечоци и повърхността на което беше покрита с тъмносини водни лилии.

— Господине — каза му Мокум, ако утре призори ваша милост пожелае да дойде тука, нека вземе със себе си карабина.

— Защо ми давате този съвет? — попита сър Джон Мърей.

По земята те виждат пресни следи.

— Нима тези грамадни вдлъбнатини са следи от животни? Но краката, които са поставили такива следи, трябва да имат не по-малко от половин сажен!

— Това показва — каза бушменът, — че животните, които имат такива крака, трябва да са не по-малко от девет фута в плещите.

— Слон! — извика сър Джон Мърей.

— Да, сър, и това навярно е самец, много голям!

— До утре, бушмено.

— До утре, сър.

Ловците се върнаха в лагера и донесоха със себе си черните антилопи, които изтръгнаха общото възхищение. Всички поздравиха ловците, освен Матвей Струкс, който можеше да се трогне само от такива животни като Голямата Мечка, Малката Мечка, Дракона, Центавъра, Пегаса и други обитатели на небесната фауна.

На другия ден в четири часа сутринта, двамата ловци седяха неподвижно на конете си в един гъсталак и с нетърпение очакваха слоновете. Край тях бяха кучетата. Пресните следи показваха, че животните скоро са минавали оттука. Ловците носеха пушки, заредени с избухвателни куршуми. Около половин час те чакаха, когато най-после на петдесет крачки от блатото гъсталакът се разлюля.

Сър Джон Мърей улови пушката си, но бушменът го спря.

Показаха се грамадни сенки. Чуваше се как гората се разтваряше, скърцаха дърветата, трещяха храсти, долиташе шумно и тежко дишане.

Това беше стадо слонове. Шест грамадни животни, които по големина не отстъпваха на индийските, се показаха на поляната и почнаха да се приближават до блатото.

Утринната дрезгавина позволяваше на сър Джон Мърей да се любува на тези могъщи животни. Единият от тях беше особено голям: той имаше широко, изпъкнало чело, дълги, увиснали уши и грамадни извити зъби, с които удряше със страшна сила по дърветата. Може би той предчувствуваше опасността.

Мокум се наведе и тихо запита другаря си:

— Как ви се харесва този гигант?

— Чудесен!

— Добре, ще го отделим от стадото.

В това време слоновете се приближиха до блатото. Те всмукваха с хоботите си вода и с шум я изливаха в гърлото.

Сериозно обезпокоен, грамадният самец гледаше около себе си и поемаше въздух, сякаш чувстваше някакъв обезпокоителен мирис.

Изведнъж бушменът извика по особен начин и трите му кучета със силен лай се спуснаха към слоновете. Мокум извика на другаря си: „Оставете!“ и се спусна да пресече пътя на слона.

Самецът и не мислеше да бяга. Той бясно удряше с хобота си по дърветата и силно махаше опашка, като издаваше вече признаци на гняв. Сър Джон не сваляше от него очи и държеше готова пушката си.

В тази минута слонът видя неприятеля и се спусна върху него. Сър Джон Мърей се намираше на шестдесет крачки от него. Като го остави да се приближи на двадесет крачки, той гръмна, но движението на коня попречи на точния прицел. Куршумът попадна в меките части и не избухна, тъй като не срещна пречка.

Разяреният слон затича по-бързо. Това приличаше на бързо ходене, но с такова ходене той можеше да надмине който и да било кон.

Конят на сър Джон Мърей се изправи на задните крака и се понесе напред, въпреки всички усилия на ездача да го задържи. Слонът го преследваше, като си дигаше ушите и размахваше хобота. Ловецът не можеше да зареди пушката си.

Но слонът го настигаше. Двамата се намериха на равнината, вън от гората. Кучетата с лай се носеха край тях. Слонът беше тъй близко, че сър Джон Мърей вече чувствуваше горещото му дишане. Всяка минута той очакваше, че страшният хобот ще го обхване.

Внезапно конят подви колене, слонът го удари по гърба, животното изцвили от болка и отскочи на страна, с което спаси ездача от смъртта, защото слонът по инерция отмина напред, улови едно от кучетата и яростно го затръска във въздуха.

Конят инстинктивно чувстваше, че може да се спаси в гората и полетя нататък. Сър Джон можа най-после да напълни пушката.

В това време слонът пак подгони ловеца, като тръскаше кучето, докато не го уби в стъблото на едно дърво. Конят навлезе в гората и се спря.

Издраскан, окървавен и изпокъсан, сър Джон се обърна назад, внимателно се прицели и гръмна. Този път куршумът попадна в кост и избухна. Друг гърмеж, който се разнесе в същото време, рани животното в лявата страна. Слонът падна на колене при едно малко езерце. Като засмука с хобота си вода, той почна да полива раните си и да изпуща жални стонове.

В тази минута се показа бушменът.

— Той е наш, той е наш! — извика Мокум.

Наистина, грамадният слон бе смъртно ранен. Той изпускаше жални стонове, махаше опашка, всмукваше с хобота си окървавената вода и поливаше дърветата и храстите с червен дъжд. После изгуби и последните сили, падна и повече не се помръдна.

В тази минута сър Джон Мърей излезе от храсталака. Той беше полугол. От ловджийския му костюм бяха останали само парцали. Но той беше много доволен и не би пожалил дори кожата си за такъв успех.

— Великолепно животно — каза той, като разглеждаше трупа на слона, — но май че е малко тежко за ловджийската чанта!

— Да — каза Мокум, — но ние ще вземем със себе си само най-хубавото. Погледнете, какви чудни зъби! Те тежат не по-малко от петнадесет килограма всеки, а пък един килограм слонова кост струва десет шилинга. Всичко това прави една хубава сума!

Като каза това, ловецът се залови с животното. Той отсече зъбите, краката и хобота, защото тези части се смятат за най-вкусни и ги взе със себе си, за да нагости членовете на експедицията. Това отне много време и ловците се върнаха едва към пладне.

Бушменът опече краката на животното по африкански, т.е. зарови ги в земята с нажежени въглища. Всички бяха във възторг от яденето, дори и Николай Паландер и в един глас хвалеха храбрият сър Джон Мърей.