Приливът на тайните

1.

Били Хамлин гледаше седемте момченца, които се втурнаха с радостни възгласи към водата, и изпитваше истинско щастие. Не само децата обичаха лятото в Кемп Уилямс.

Бе извадил голям късмет с тази работа. Повечето инструктори в лагера бяха получили образование в Бръшлянената лига. Все разни Тъкъровци, Мортимъровци и Стандфорд-Райлиевци III между Харвардския колеж и Харвардското бизнес училище. Имаше и дамски еквивалент — Бъфита и Вирджинии уплътняваха времето си между дипломирането и задомяването, като преподаваха плуване на синчетата на нюйоркския елит. Били Хамлин не пасваше в калъпа. Неговият баща беше дърводелец, който миналата есен бе построил новите бунгала в Кемп Уилямс и с това си бе спечелил услугата да назначат сина му на временна работа през лятото.

— Там ще се запознаеш с интересни хора — каза му баща му. — Богати хора. Хора, които може да са ти от полза. Създай си връзки.

Бащата на Били възлагаше големи надежди на личните познанства. Точно защо и как си представяше, че отъркването в разглезените банкерски синове едно лято би помогнало на чаровното му необразовано и абсолютно неамбициозно момче да напредне в живота, си оставаше загадка. Не че Били се оплакваше. Денем трябваше да се мотае по плажа и да се прави на глупак пред група сладки дечица. Нощем в Кемп Уилямс се предлагаха много повече наркотици, алкохол и жени, които баба му би определила като „лесни“, отколкото в нюорлеанските бардаци. На деветнайсет години Били Хамлин не бе научил кой знае какво. Но със сигурност знаеше как да се забавлява.

— Биуи! Биуи! Еуа да играеф ф наф!

Грейдън Хамънд, кльощаво седемгодишно момче, фъфлещо заради поне пет липсващи зъба, махаше на Били да отиде във водата. След време Грейдън щеше да наследи голям пакет акции в „Хамънд Блек“ — бутикова банка, която струваше повече от няколко малки африкански държави. Привличането на хора заради собствените му интереси щеше да е главното му занимание и в бъдеще. Но точно сега той бе просто едно забавно мило хлапе, на което трудно можеше да се устои.

— Грейдън, остави Били на мира. Днес е в почивка. Аз ще поиграя с теб.

Тони Джилети, безспорно най-сексапилната ръководителка от всички в Кемп Уилямс, отговаряше за групата на Грейдън. Като я гледаше как тича по брега в силно изрязания си бял бански, който едва побираше формите й на плейбой зайче, Били с ужас усети издайническата си ерекция в плувките „Фред Пери“. Нямаше друг избор, освен да се гмурне във водата и да използва океана за смокинов лист.

Подобно на другите момчета в лагера, на Били му изтичаха очите по Тони Джилети. Но за разлика от тях, той си падаше по нея. Веднъж, още първата вечер в лагера, бяха спали заедно и макар че Били не бе успял да я придума да повторят, знаеше, че й е харесало и че тя също си пада по него. И Тони беше нещо като аутсайдер. Не беше дъщеря на работници. Старецът й държеше верига от известни аутлети за електроника по Източното крайбрежие. Но пък тя не беше от нафуканите първокурснички от Уелзли или Васар. Тони Джилети беше лудетина, търсачка на силни усещания с вкус към кокаина и неподходящи любовници, заради които бе затънала в неприятности в родния Кънектикът. Носеше се мълва, че отървала затвор за измама с кредитна карта само защото баща й, Теодор Джилети, подкупил съдията и дарил седемцифрена сума за построяване на нов бар в местния кънтри клуб. Тони била откраднала златната Американ Експрес на някакъв съсед, за да поддържа стандарта на гаджето си — наркодилър. Семейство Джилети бяха пратили дъщеря си в Кемп Уилямс като последен пристан, надявайки се, подобно бащата на Били, че Тони може да създаде контакти, които да й помогнат да изгради по-добро бъдеще. В нейния случай това означаваше брак с почтено благовъзпитано бяло момче по възможност с диплома от Харвард.

Тони спазваше половината от уговорката — преспа с всеки харвардски дипломант в лагера, който не бе напълно отблъскващ физически, докато не се установи на Чарлз Бреймар Мърфи, най-богатия, най-красивия и (според Били) най-противния от всички. Днес Чарлз бе на яхтата на родителите си. Семейство Бреймар Мърфи се бяха „отбили“ на път за Ист Хамптън и госпожа Креймър, ръководителката на Кемп Уилямс, го бе освободила за деня. Начинът, по който Креймър — Дъртата, както й казваха — фаворизираше богаташките деца, бе дразнещ. Но всяко зло за добро. Отсъствието на Чарлз даде на Били прекрасна възможност да пофлиртува необезпокояван с Тони Джилети и да се опита да я убеди, че още една страстна нощ с него ще е много по-добре от висенето с онзи тъпанар.

Вече знаеше, че има шанс. Тони имаше волна душа и либидо на разгонена котка. Само преди няколко дни необуздано се бе хвърлила на врата на Били пред Чарлз в отчаян опит да накара гаджето си да ревнува и бе успяла. Били бе чул как Чарлз Бреймар Мърфи негодува пред Касандра Дрейтън — друго момиче, с което Били бе преспал.

— Какво толкова му харесват жените на този Хамлин? — ядно нареждаше Чарлз.

Касандра му се усмихна мило:

— Как да ти го обясня — в сантиметри или в педи?

— Някакъв си тъп дърводелец, за бога! — пелтечеше Чарлз.

— Също като Исус, скъпи. Не бъди язвителен. Всъщност баща му е дърводелец. Били просто си чука. И, леле, само как го прави!

Колкото и да беше доволен от хвалбите, които Касандра Дрейтън сипеше по негов адрес, истината бе, че Били копнееше Тони Джилети да му пусне още веднъж. И колкото повече тя се разсейваше, толкова повече Били я желаеше.

Тони не приличаше на нито едно от предишните му момичета. Не само беше пантера в леглото, но беше забавна и умница, да не пропускаме, че беше блестяща имитаторка и природно артистична. С имитациите на госпожа Креймър караше всички да се заливат от смях. Тони беше голяма работа. Много по-голяма от него, въпреки всичките комплименти за атрибутите му от Касандра. За Чарлз Бреймар Мърфи Тони Джилети бе трофей, лятно забавление. За Били Хамлин тя бе всичко. Въпреки че не би го признал пред никого, Били бе лудо влюбен в нея. И беше решил не само да съблазни Тони още веднъж, но и да се ожени за нея.

Тони гледаше как Били се гмурна във водата. „Леле, какво тяло!“ Харесваха й релефните мускули по широкия като на плувец гръб на Били, както и начинът, по който силните му ръце с лекота пореха водата като два ятагана, разсичащи коприна. Чарлз Бреймар Мърфи също изглеждаше добре, но бе някак изписан, по момчешки. Нямаше нищо общо с първичната чувственост на Били, нито с животинския магнетизъм, с онази еротична настървеност на хищник, която Били излъчваше с всяка пора на кожата си.

Чарлз обаче имаше тръст с размерите на Канада. И с всеки ден за Тони Джилети ставаше все по-трудно да реши какво иска повече: бога на любовта Адонис или Крез от Кемп Уилямс?

Предишната вечер, докато Чарлз я любеше, тя отново си представяше, че е с Били. Просната върху кашмиреното одеяло, с Чарлз, който старателно извършваше ритмични движения отгоре й на фона на музиката на Тод Рундгрен — „Здравей, аз съм“ — ужасна песен, която бе настоял да пусне за „атмосфера“, Тони си спомни какво е да си закована под мощните мъжествени бедра на Били. Ако той продължаваше да я преследва така, накрая щеше да се наложи да му пусне. Вероятността Тони Джилети да остане вярна на анемичен любовник като Чарлз бе колкото лъвица да стане вегетарианка. Били беше невероятно парче. А на нея й трябваше свежа плът.

— Файде, Тони! Ти сте си пияният морков. Фани топката!

Грейдън Хамънд я гледаше умолително! Бе прегърнал през рамо Николас Хандемайър, друго засмяно седемгодишно сладурче и наследник на огромно имение във Върмонт. Тъмнокосият Грейдън и русото ангелче Николас бяха любимците на Тони Джилети в Кемп Уилямс. Въпреки старателно култивираните си лоши качества Тони бе отлична ръководителка и майчински грижовна. Собствената й майка бе толкова увлечена в пазаруване, почивки и харчене парите на баща й, че сигурно трудно би разпознала Тони сред други деца. Но въпреки този лош пример Тони обичаше малките деца и дори много й харесваше да е с тях — бяха толкова забавни, енергични, любвеобилни. А най-хубавото бе, че децата не те укоряват. Тъкмо затова Тони ги обичаше повече от всичко.

Но точно този ден заради натежалата си глава, която крещеше за голямо количество кока-кола, тя можеше да мине и без тази шумотевица, без безкрайните въпроси и потните ръчички, които я дърпаха непрекъснато.

— Опитвам се, Грейдън, не виждаш ли? — отвърна тя по-троснато, отколкото й се искаше. — Хвърляй пак.

— Остави на мен.

Били Хамлин изникна до нея. Мократа му русокоса глава изплува от кристалната вода като видра. Той грабна под двете си мишници кискащите се Грейдън и Николас, пусна ги в плитчината, раздели другите момчета на отбори и даде начало на играта. След няколко минути Тони доплува до него и когато посегна да хване топката, голата й ръка се допря до неговата. Дори от този кратък физически допир захвърчаха искри.

— Благодаря — усмихна се тя. — Но върви да се забавляваш. Имаш само половин свободен ден на седмица и знам, че не би искал да го прекараш с моите деца.

— Позна. — Били безсрамно впи поглед в гърдите й. — Знаеш ли какво — предлагам ти сделка.

— Сделка?

— Ами да. Ако през следващите петнайсет минути намеря перла, утре вечер си с мен.

Тони се разсмя, поласкана от вниманието.

— Намери само три за месец. Едва ли ще намериш друга за петнайсет минути.

— Точно така. Безнадеждно е. Тогава защо не приемеш облога?

— Знаеш защо.

И погледна към яхтата на Бреймар Мърфи „Селест“, която блестеше на следобедното слънце.

— О, я стига! Отпусни се — подкачи я Били. — Той те отегчава. Освен това, както каза, едва ли ще намеря перла за четвърт час.

— А ако намериш?

Били я прегърна през кръста и я придърпа към себе си толкова близо, че устните им почти се докоснаха.

— Ако намеря, значи е съдба. Обречени сме да сме заедно. Става ли?

Тони се ухили.

— Добре, става. Но трябва да е поне колкото грахово зърно.

— Колкото грахово зърно? Е, стига де! Това е невъзможно!

— Грахово зърно. Сега се разкарай! Имам сериозна работа — ще съм пиян морков.

Били се хвърли във водата със стиснат в зъбите нож. Направи няколко гмуркания. Всеки път вадеше голяма стрида и изнасяше истинско представление, като я отваряше: ако беше празна, се хващаше за сърцето и се мяташе обратно в дълбините. И всичко това заради Тони.

След минути на плажа се събра тълпа зяпачи. Момчето беше невероятен плувец и шоумен.

Тони Джилети си мислеше: „Забавен е, но много се перчи“. Обърна се и поднови играта с момчетата, като демонстративно пренебрегна щуротиите му.

Чарлз Бреймар Мърфи се радваше на живота. На яхтата на родителите си се наслади на вкусен обяд с пресни рачешки рулца от Мейн, полети с няколко чаши старо „Шабли“. Старият се бе съгласил да увеличи издръжката му, а предишната нощ Тони се бе съгласила да обуе сатенените бикини без дъно, споменът за което го държеше в постоянна възбуда от разсъмване.

Изтегнат на шезлонг на горната палуба, Чарлз почувства, че възвръща увереността си. „Няма защо да се тревожа за оня Хамлин. Явно е хвърлил око на Тони, но пък кой не е. Била е с него, но го отблъсна“.

Тони трябваше вече да е на плажа и да строи пясъчни замъци с нейната група момченца.

„Ще я изненадам — реши Чарлз. — Ще й занеса ягоди с шоколадова глазура. Момичетата обичат такива безсмислени романтични жестове. И довечера ще изрази благодарността си“.

Щракна важно с пръсти към един от стюардите и нареди:

— Приготви ми една от моторниците. Отивам на брега.

Момчетата се отегчиха от играта и тръгнаха да търсят рачешки щипки в плитчините. Тони се обърна към водата.

„Боже! Какъв идиот!“

Били бе излязъл извън шамандурите, разделящи зоната за плуване от пристанището. Малко по-навътре три големи яхти стояха на котва, а между тях и брега се виждаха множество по-малки лодки. Сред такъв натоварен морски трафик един плувец е направо незабележим. Гмуркане за перли на такова място бе невероятно опасно.

Тони замаха бясно и закрещя срещу вятъра:

— Върни се! Ще те блъснат!

Били допря ръка до ухото си в стил „не те чувам“. Тони остави момчетата на брега, преплува няколко метра напред и продължи да крещи:

— Връщай се! Ще те ударят.

Били хвърли поглед през рамо. Най-близките лодки бяха на двайсет — двайсет и пет метра зад него.

— Спокойно де! Няма.

— Връщай се!

— Още две гмуркания.

— Били, не!

Но беше прекалено късно. С ловко подритване Били отново изчезна под вълните, с което си спечели още възгласи и ръкопляскане от зрителите на плажа.

Тони прехапа устна и притеснена зачака да се появи. Изминаха десет секунди, двайсет, трийсет…

„О, Боже. Какво става? Дали не си е ударил главата? Не трябваше да приемам тъпия облог и да го окуражавам, като знам колко е безразсъден. Също като мен“.

И тогава той се появи. Изскочи като делфин. Размахваше огромна стрида. Тълпата на брега го посрещна с радостни възгласи. Били я разтвори с ножа си и извади перла, което предизвика още по-бурни аплодисменти. Но той тъжно поклати глава към Тони.

— Прекалено е малка. Моята принцеса иска грахово зърно.

— Престани — гневно го сряза Тони. Това вече не беше шега. Нима тези идиоти на плажа не разбираха колко е опасно? — Връщай се, Били. Говоря сериозно.

Били поклати глава.

— Имам още две минути! — Пое дълбоко въздух и отново се гмурна.

— Защо не оставите управлението на мен, сър? Вие си почивайте.

Даниъл Грей бе опитен моряк. През последните двайсет години работеше по яхтите на разни богаташи. Семейство Бреймар Мърфи не бяха нито по-добри, нито по-лоши от повечето му работодатели. Но синът им Чарлз беше истинско гаднярче. Явно беше пил и не трябваше да бъде оставян сам на руля на такова скъпо нещо като моторницата на „Селест“.

— Много добре съм си отпочинал, благодаря — изръмжа Чарлз Бреймар Мърфи. — Просто ми донеси ягодите и шампанското, които поръчах, и уведоми майка ми, че ще се върна след няколко часа.

— Да, сър.

„Копеленце гадно. Дано заседнеш в някоя плитчина и през следващите десет години да изплащаш щетите на стареца си“.

Този път Били Хамлин остана под вода цели четирийсет и пет секунди. Май продължаваше да приема всичко това като шега — изплува и веднага се гмурна пак.

Побесняла, Тони се обърна — в никакъв случай вече не би прекарала нощта с него, независимо колко голяма е скапаната перла или онази му работа. Докато плуваше обратно към момчетата, мярна нещо с края на окото си. Лодка с гребла. Малка старомодна дървена лодка. „Какво, по дяволите, прави насред фарватера?“

И в същия миг забеляза две моторници. Едната се движеше спокойно, но другата, малко по-назад, летеше опасно — вдигаше вълни и с рев се носеше към брега. Първата моторница заобиколи дървената лодка без особено затруднение. Втората изобщо не забеляза опасността.

— Ей, намали! — Тони неистово заразмахва ръце. Вече бе в плиткото и можеше да подскача, като същевременно крещеше и ръкомахаше. — Намали!

Чарлз Бреймар Мърфи видя русата коса и познатите бели бикини.

Тони му махаше.

— Здравей, сладурче! — Той също й помаха и даде още газ, за да я впечатли, но усети, че трябва да хване здраво кормилото за опора. Шаблито май наистина му бе замаяло главата. — Нося ти подарък!

След секунда осъзна, че хората на брега също му махат. Да не би да не бяха виждали моторница? Или се възхищаваха колко е мощна?

Забеляза лодката и осъзна опасността броени секунди преди удара. В нея се бяха сгушили двама ужасени тийнейджъри. Чарлз долови неистовата паника, изписана по лицата им, докато ги връхлиташе, и му прималя. Вече бе толкова близо, че виждаше бялото на очите им и отчаяните им, умолителни погледи.

„Божичко!“

Той рязко извъртя кормилото.

Двамата спасители се спогледаха.

— Мамка му!

— Ще ги удари!

Грабнаха спасителните пояси и се втурнаха към водата.

Тони наблюдаваше ужасена как втората моторница хвърчи към лодката. Паниката й нарастваше. „Ама това е… Чарлз? Какво прави, по дяволите?“

Понечи да изкрещи, но не можа да издаде нито звук. И изведнъж осъзна с вледеняваща категоричност:

„Тези деца ще загинат“.

Дълбоко под вълните Били Хамлин отскубна петата стрида от пясъка. Тук долу бе хладно и спокойно, и много красиво: слънчеви лъчи проникваха през водата и хвърляха по дъното танцуващи сенки.

Шансовете му да намери перла колкото грахово зърно бяха почти нищожни. Но Били се забавляваше с шоуто, което изнасяше на Тони и зяпачите на плажа. Във водата се чувстваше като у дома си — уверен и силен. В реалния свят може и да беше по-нисша категория от Чарлз Бреймар Мърфи, но не и тук, сред необятната шир на океана. Тук той беше цар.

Заплува нагоре към светлината.

Чарлз Бреймар Мърфи завъртя кормилото надясно с всички сили и затвори очи. Моторницата зави така рязко, че едва не се обърна. Вкопчил се на живот и смърт, Чарлз чу писъци. Момчетата ли пищяха, или самият той? Не беше сигурен. Пръски солена вода прорязаха лицето му като бръсначи. Моторницата продължаваше да лети с бясна скорост.

Как се случи толкова бързо, как за миг щастието се превърна в нещастие? Само допреди секунди бе напълно, невероятно щастлив. А сега…

С лудо биещо сърце, със стиснати зъби Чарлз Бреймар Мърфи се приготви за фаталния удар.

Множеството на брега наблюдаваше със зяпнали уста как моторницата внезапно се понесе надясно, навътре към фарватера.

Вълната, която се вдигна, бе толкова огромна и пръските излетяха толкова високо, че бе невъзможно да се разбере какво се е случило с дървената лодка. Най-сетне се появи. Подскачаше бясно по вълните, но бе цяла. Двете момчета неистово махаха за помощ.

Облекчението бе всеобщо. Хората крещяха от радост и плачеха, подскачаха и се прегръщаха.

„Успяха! Размина им се!“

И тогава един глас изкрещя:

— Плувец!

За Тони Джилети всичко се разигра като на забавен каданс.

Тя видя как Чарлз изви кормилото. Видя го как избегна удара с лодката само на сантиметри. За част от секундата изпита такова облекчение, че едва не припадна. И тогава Били Хамлин излетя от водата като торнадо, точно на пътя на моторницата. Дори да го бе видял, Чарлз изобщо не би могъл да спре.

Последното, което видя Тони, бе шокът на красивото лице на Били. После моторницата закри гледката.

Някой на плажа се разпищя.

Чарлз изключи мотора, лодката запърпори и спря.

Били Хамлин беше изчезнал.

2.

Чарлз Бреймар Мърфи беше в шок. Беше се свил на пейката в задната част на моторницата, трепереше и гледаше втренчено водата. Вече беше спокойна, сребриста и гладка като огледало.

Спасителите обикаляха наоколо, за да търсят Били, редуваха се да се спускат надолу.

Нищо.

На плажа хората плачеха. Момчетата от дървената лодка вече бяха в безопасност на брега и лееха сълзи след собственото си премеждие. На плиткото малките момченца от групата на Тони се бяха сгушили едно в друго, уплашени от паниката сред възрастните.

Тони доплува до тях като в мъгла. Явно някой се бе обадил за помощ, защото от всички страни прииждаха моторните лодки на бреговата охрана.

— Тони? — Треперещият Грейдън Хамънд се вкопчи в крака й.

— Не сега, Грейдън — измърмори тя като робот. Погледът й бе прикован във водата, там, където за последно бе зърнала Били.

„Не може да е умрял. Беше там само допреди секунди. Моля те. Господи, моля те, не го оставяй да умре, само защото се правеше на глупак заради мен“.

— Тони?

Тя понечи да се обърне към Грейдън — и го видя. На петдесетина метра навътре в морето един зашеметен плувец изскочи на повърхността.

— Ето го! — запищя тя към спасителите и истерично замаха с ръце. — Ето там!

Нямаше нужда да се тревожи. Спасителните лодки се спуснаха като една, оградиха Били и го измъкнаха от водата. Като видя това от моторницата си, Чарлз Бреймар Мърфи най-накрая избухна в ридания.

Край. Край на кошмара.

След по-малко от минута Били вече беше на брега и въпреки болката се усмихваше на парамедика, който превързваше раната на главата му. Няколко души дойдоха да се ръкуват с него и да го информират (като че ли не можеше да се сети и сам) какъв късмет е извадил, че е жив.

— Да знаете, че всичко беше заради нея — съобщи той на почитателите си и кимна към Тони, която крачеше към него — същинска амазонка с оскъдните си бикини и дългата мокра коса, стелеща се по гърба й. — Моята принцеса искаше грахово зърно. Какво да правя? Нейните желания са закон за мен.

Тони обаче не беше в романтично настроение.

— Глупак такъв! — развика се тя на Били. — Можеше да загинеш! Помислих, че си се удавил.

— Щях ли да ти липсвам?

— Вземи да пораснеш. Това не е шега, Били. Горкият Чарлз е съсипан. Помисли, че те е ударил. Всички помислихме това.

— Горкият Чарлз? — Сега дойде ред на Били да побеснее. — Тоя чукундур летеше с моторницата си като луд. Не видя ли, че едва не връхлетя върху горките деца в лодката?

— Нямаха работа там — отвърна Тони. — Нито пък ти.

Грейдън Хамънд бе последвал Тони, дърпаше я за крака и хленчеше жално.

— Грейдън, моля те! — озъби му се тя. — Говоря с Били.

— Важно е! — изплака Грейдън.

— Върви — ядно отвърна Били. — Явно е, че пет пари не даваш за мен. Върви утешавай Грейдън. А по-добре — Чарлз. Той е истинската жертва.

— За бога, Били, естествено, че се интересувам от теб. Мислиш ли, че щях да съм толкова ядосана, ако не ме интересуваше? Помислих… помислих, че съм те загубила.

И за своя собствена изненада Тони Джилети избухна в сълзи.

Били Хамлин я прегърна и й прошепна нежно:

— Не плачи. Съжалявам, че те изплаших. Моля те, не плачи.

— Тонииии! — Грейдън Хамънд зави още по-силно и Тони с неохота се освободи от прегръдката на Били.

— Какво има, Грейдън? — попита малко по-мило. — Какъв е проблемът?

Момченцето вдигна поглед към нея. Устните му трепереха.

— Николас го няма.

— Николас? Николас Хандемайър?

Грейдън кимна.

— Какво е станало?

Грейдън Хамънд избухна в сълзи.

— Влезе да плува, докато ти гледаше Били. Влезе и не излезе.

3.

От плажа до Кемп Уилямс се стигаше по песъчлива пътека, дълга двеста и петдесет метра и обрасла с трънки, които изподраха до кръв краката на Тони, докато тичаше нататък. Но тя не усещаше никаква болка, нито чуваше умолителните викове на децата, които се опитваха да я догонят.

— Какво е станало? Защо си по бански?

Мери Лу Паркър, облечена с изрядната си униформа от бермуди в цвят каки, риза с бяла якичка и мокасини, изгледа Тони с видимо неодобрение. Тези бикини вече бяха прекалени, особено с децата наоколо. Мери Лу не можеше да си обясни какво толкова намира у Тони Джилети Чарлз Бреймар Мърфи.

— Виждала ли си Николас? Николас Хандемайър? — запъхтяно попита Тони и Мери Луиз със закъснение забеляза притеснението й и сдържаното хълцане на децата, сгушени зад нея. Изглеждаха като изпаднали фронтоваци. — Тук ли е?

— Не.

Тони изстена отчаяно.

— Всъщност не знам — измъкна се Мери Лу. — Лично аз не съм го виждала, но почакай да попитам другите.

Всички инструктори и управата на Кемп Уилямс се появиха от бунгалата си. Никой не бе виждал Николас Хандемайър. Но Тони не биваше да изпада в паника.

Едва ли беше влязъл в дълбокото.

А и малките момченца често се губят.

Не можеше да е отишъл далеч.

Младежите, включително Дон Чоут, който беше опитен плувец, тръгнаха към плажа, за да се включат в спасителната акция. Били Хамлин и Чарлз Бреймар Мърфи бяха останали да помогнат на бреговата охрана.

Тони стоеше безпомощно и понеже се чудеше какво да направи, заведе децата да се преоблекат и им приготви храна. Мери Лу Паркър я завари да кълца краставици с втренчен в стената поглед.

— Остави на мен — мило й предложи Мери Лу. Не харесваше Тони Джилети, но всички знаеха колко много Тони обича малкия Николас. Виждаше тъгата в очите й. — Върви се пооправи. Обзалагам се, че ще се върне, докато излезеш от банята. Сигурно вече е огладнял.

На път към бунгалото си Тони се опита да повярва в казаното от Мери Лу.

„Ще се върне всеки момент. Сигурно вече е огладнял“.

Ала други, ужасяващи мисли застрашително се надигаха в съзнанието й и напираха да изплуват. Тони ги потискаше, но не успяваше. Първо децата в дървената лодка. После Били. А сега Николас. Целият следобед приличаше на мятане между ужаса и облекчението. Трябваше да има щастлив край. Трябваше.

Само да видеше Николас, щеше да го прегърне и да го нацелува, щеше да му се извини, че бе допуснала Били да отвлече вниманието й. Утре щяха да ловят заедно раци и да играят на замръзванка. Щяха да построят цели градове от пясък. Тони нямаше да има махмурлук, нито да бъде уморена, нито да мисли за любовния си живот. Щеше да е с децата, с Николас, отдадена стопроцентово.

Спря на вратата на бунгалото.

Момчетата идваха по пътеката откъм плажа. Вървяха с наведени глави, смълчани. Тони ги гледаше вцепенена. До ушите й достигаше само далечният прибой.

Години наред щеше да сънува тези лица:

Чарлз Бреймар Мърфи, нейният любим до този ден, беше пребледнял като платно и приличаше на призрак.

Дон Чоут вървеше със здраво стиснати устни и свити юмруци.

И най-отзад Били Хамлин с подпухнали от плач очи.

Пляс, пляс, пляс — идваше приливът.

Били носеше безжизненото телце на момчето.

4.

— Да изясним положението. Кога за първи път забелязахте — за първи път, — че Николас липсва?

Госпожа Марта Креймър въртеше малките си кръгли очи от Тони Джилети към Били Хамлин. Двамата младежи изглеждаха потресени. И как не.

Марта Креймър ръководеше Кемп Уилямс от двайсет и две години. Първо заедно със съпруга си Джон, а през последните девет години — сама като вдовица. Никога през всички тези години не бе имало нито един сериозен инцидент с лагерниците. Никога. До този момент. Трагедията се бе случила по време на смяната на сина на дърводелеца и дъщерята на милионера.

Висока едва метър и петдесет, побеляла, със съвършена прическа и марково пенсне, което неотменно висеше на врата й на верижка, госпожа Креймър бе възприемана като цяла институция. Но поради дребничкия й ръст и милия й маниер на старица много хора подценяваха интелектуалните и деловите й качества. Кемп Уилямс се предлагаше като старомоден, семейно управляван курорт. След смъртта на съпруга си обаче госпожа Креймър удвои цените и наложи стриктен подбор на момчетата, които приемаше, като си осигури репутация на собственик на най-елитния летен лагер по Източното крайбрежие. Младежкият труд вървеше евтино, режийните разноски бяха ниски. Дори бе договорила чудесна цена за обновяване на мебелите предишната година. Казано накратко: госпожа Марта Креймър бе открила златната кокошка. А тези две безотговорни деца току-що я бяха заклали.

— Вече ви казах, госпожо Креймър. Получих комоцио и Тони ме свестяваше. Мислехме, че всички деца са си на плажа, а после Грейдън дойде и каза, че Николас е изчезнал.

Говореше само момчето, Били Хамлин. Момичето, Джилети, обикновено страхотна устатница, бе странно смълчана. Може би заради шока? Или пък беше достатъчно умна да не казва нищо, за да не бъде използвано срещу нея. Нещо в погледа й притесняваше госпожа Креймър. „Крои нещо тая малка невестулка. Пресмята шансовете си“.

И Тони, и Били се бяха преоблекли — той с панталони чарлстон и тениска с „Ролинг Стоунс“, тя — в пола до земята с къдри отзад и поло, които скриваха всяка частица от кожата й. Ето и това — сдържаното облекло бе нетипично за разюзданата дъщеря на Уолтър Джилети. Марта Креймър присви очи още повече.

— И веднага подадохте сигнал?

— Разбира се. Спасителите вече бяха дошли. Аз останах да им помагам, а Тони се върна тук, в случай че…

Били Хамлин не довърши изречението и погледна Тони, която бе свела очи към пода.

— Госпожице Джилети? Нищо ли няма да кажете?

— Ако имах да казвам нещо, щях да го кажа, нали? — изсъска Тони, извадена от ступора си като гърмяща змия на припек. — Били ви обясни какво се случи. Защо продължавате да ни нападате?

— Да ви нападам ли? — Марта Креймър се извиси с целите си сто и петдесет сантиметра и изрева на разхайтената девойка: — Госпожице Джилети, едно дете е мъртво. Удавено. Не разбирате ли? Полицията идва насам, също и родителите на момчето. Те ще ви нападат, докато разберат точно какво се е случило, как се е случило и кой е отговорен.

— Никой не е отговорен — тихо отвърна Тони. — Беше нещастен случай.

Госпожа Креймър повдигна едната си вежда.

— Така ли? Е, да се надяваме, че полицията ще се съгласи с вас.

След като излезе от офиса на госпожа Креймър, Тони най-сетне даде воля на сълзите си и се хвърли в обятията на Били.

— Кажи ми, че сънувам! Че това е кошмар. Кажи ми, че ще се събудя!

— Шшшт. — Били я прегърна. Беше му толкова приятно да я прегръща. Вече нямаше „горкият Чарлз“. Двамата с Тони бяха заедно в това. — Беше както каза ти. Нещастен случай.

— Горкият Николас! — изви жално Тони. — Не мога да спра да мисля колко уплашен е бил. Колко отчаяно е искал да го чуя и да го спася.

— Недей, Тони. Не се измъчвай.

— Сигурно ме е викал, нали? Сигурно е крещял за помощ. О, боже, не мога да понеса това! Какво направих? Изобщо не трябваше да го оставям сам.

Били избута от съзнанието си образа на трупа на Николас Хандемайър. Когато го откри, момченцето се носеше във водата по очи сред скалите само на метри от брега. Били опита изкуствено дишане, парамедиците цели двайсет минути се бориха за живота на детето. Но напразно.

— Ще ме пратят в затвора! — изплака Тони.

— Разбира се, че няма — категорично отсече Били.

— Ще го направят — закърши ръце Тони. — Вече имам две условни присъди в досието си.

— Наистина ли?

— Една за измама и една за притежание на наркотици — обясни Тони. — Господи, ами ако ми направят тест за наркотици? Сигурно ще го направят. Кокаинът е още в кръвта ми. Тревата също. О, Били! Ще ме заключат и ще хвърлят ключа в морето.

— Успокой се. Никой няма да те заключва. Няма да позволя това.

Били се наслаждаваше на ролята си на силния. Беше му хубаво, че Тони Джилети разчита на него. Че се нуждае от него. Така и трябваше да бъде. Двамата срещу целия свят. Чарлз Бреймар Мърфи не беше достатъчно възмъжал за Тони. Но той, Били Хамлин, щеше да вземе нещата в свои ръце.

Докато галеше косата на Тони, две полицейски коли на щата Мейн спряха на застлания с чакъл паркинг пред лобито на Кемп Уилямс. От тях изскочиха трима мъже — двама с униформи, третият с тъмен костюм и риза. Госпожа Креймър се втурна да ги посрещне с мрачно изражение на съсухреното си старческо лице.

Били притисна още по-силно Тони в обятията си и вдиша аромата й. Прониза го истинска животинска страст. Той прошепна в ухото й:

— Ще ни разделят. Ще сравняват показанията ни. Придържай се към онова, което каза пред госпожа Креймър. Нещастен случай. И каквото и да става, не споменавай дрогата.

Тони кимна отчаяно. Имаше чувството, че всеки миг ще повърне. Госпожа Креймър вече водеше полицаите към тях.

— Не се тревожи — каза Били. — Всичко ще бъде наред. Довери ми се.

След няколко часа, щом малките момчета бяха вече по леглата си, останалите инструктори в Кемп Уилямс насядаха около голямата маса в столовата и започнаха да се утешават един друг. Всички бяха видели пристигането на линейката и отпътуването й с тялото на малкия Николас Хандемайър. Някои от момичетата плачеха.

Мери Лу Паркър попита:

— Според вас какво ще стане с Тони и Били?

Дон Чоут побутна изстиналия хотдог в чинията си и изсумтя:

— Нищо няма да стане. Беше нещастен случай.

Няколко секунди никой не се обади. После някой каза онова, което си мислеха всички:

— Дори така да е. Но е трябвало да видят, че Николас се отделя от групата. Нали работата ни е да наблюдаваме децата.

— Просто нещастен случай! — изкрещя Дон и стовари юмрука си по масата с такава сила, че тя се разклати. — Можеше да се случи на всеки от нас.

Дон бе помогнал да донесат тялото на Николас в лагера. Беше на двайсет и очевидно травмиран от случилото се.

— Не бива да обвиняваме с лека ръка.

— Аз не обвинявам с лека ръка. Просто казвам, че…

— Недей! Не казвай нищо! Какво знаеш пък ти, по дяволите! Та ти дори не беше там.

Чарлз Бреймар Мърфи усети, че работата отива на бой, прегърна приятеля си през рамо и го дръпна настрани:

— Успокой се, Дон. Ела да глътнем въздух.

Щом излязоха, Ан Филдинг, едно от по-кротките момичета, се обади:

— Какво значи „успокой се“? Момчето е мъртво. Нямаше да се удави в толкова плитка и спокойна вода, ако някой не си беше зарязал работата. И то за доста дълго.

— Разбирам какво е разсеяло Били — добави едно от момчетата. — Бикините на Тони са си истинска покана.

— Моля ви се, говорим за Тони Джилети — обади се злобно Мери Лу Паркър. — С нея не трябва покана. Обслужването е по реда на пристигането.

Всички се разсмяха.

— Шшшт — прекъсна ги Ан Филдинг и погледна през прозореца. — Идват.

Вратата на администрацията се отвори. Полицията разпитваше вътре Тони и Били от цели три часа. Първа излезе Тони. Единият от униформените полицаи я подкрепяше. Отдалеч личеше колко поразен е от нея младият офицер — придържаше я през кръста покровителствено и й се усмихваше успокояващо на път към бунгалото й.

— Е, не личи да е прекалено загазила — отбеляза язвително Мери Лу Паркър.

След минута излезе и Били Хамлин. Цивилният инспектор и единият от униформените полицаи го поведоха към патрулната кола. Докато той се качваше на задната седалка, младежите в столовата забелязаха, че зад гърба му проблесна нещо сребристо.

— Сложили са му белезници! — възкликна Ан Филдинг. — Господи! Мислите ли, че е арестуван?

— Е, не мисля, че го водят на парти — отбеляза едно момче.

Истината бе, че никое от момчетата в Кемп Уилямс не харесваше особено Били Хамлин. Синът на дърводелеца бе прекалено популярен сред момичетата за техния вкус. А колкото до момичетата — макар да се задяваха с него заради чара и привлекателната му външност, — те възприемаха Били като аутсайдер, като обект на любопитство, с който можеха да се забавляват, да му се порадват, но никога като равен. За чувствителни на тази тема хора класовото разделение в столовата на Кемп Уилямс би изглеждало потресаващо.

— Какво сте проточили шии на прозореца като стадо гъски? — Властният глас на Марта Креймър изгърмя в залата като сирена за въздушна тревога и всички подскочиха.

— Ако не греша, утре сте на работа — добави тя.

— Да, госпожо Креймър.

— Жизненоважно е лагерният живот да продължи по нормален начин заради останалите деца.

Само Мери Лу Паркър се осмели да се обади:

— Но, госпожо Креймър, Били Хамлин…

— … няма полза от празни приказки — сряза я Дъртата. — Надявам се, няма нужда да ви напомням, че едно дете е мъртво. Това не е забавление, госпожице Паркър. Това е трагедия. Сега всички по бунгалата. Гасим лампите в единайсет.

5.

Около Тони Джилети имаше вода. Морска вода. Непрогледна тъмнина, студ, а прогизналите й дрехи бяха залепнали по кожата като водорасли. Постепенно тя осъзна: „Аз съм в пещера“. Водата се покачваше бавно, но сигурно и всяка следваща вълна прииждаше все по-висока.

Пляс. Пляс. Пляс.

В непрогледната тъмнина Тони заопипва стените и отчаяно затърси изход. Как изобщо се бе озовала тук? Дали някой не я бе довел тук, за да я накаже? Не можеше да си спомни. Но щом има вход, значи има и изход. Просто трябваше да го намери, и то бързо.

Водата вече беше до раменете й.

До ушите й.

ПОМОЩ!

Виковете на Тони отекваха от стените на пещерата. Нечути. Самотни.

Водата влизаше в устата й — солена, давеща. Стичаше се надолу към дробовете й и я оставяше без дъх, бавно я давеше. Не можеше да диша!

Помощ!

— Госпожице Тони. Госпожице Тони! Успокойте се.

Тони седна в леглото, задъхваше се. В очите й се четеше див ужас… нощницата й бе мокра от пот.

— Кармен?

Испанката, домашна помощница на семейство Джилети, закима успокоително.

— Si, госпожице Тони. Успокойте се. Просто сънувате. Няма страшно.

Тони се отпусна върху възглавниците.

Не се давеше.

Не беше в Кемп Уилямс.

Беше в собствената си спалня, у дома в Ню Джърси.

Само че Кармен грешеше. Беше страшно.

Били Хамлин щеше да бъде съден за убийство.

Всичко случващо се беше абсурдно. Толкова абсурдно, че всеки следващ ден Тони очакваше да чуе, че обвиненията са отпаднали, че всичко е една огромна, ужасна грешка. Не бе имала възможност да говори с Били след арестуването му, но бе сглобила картинката от клюките в Кемп Уилямс. Очевидно Били бе казал на ченгетата, че той, а не Тони, е отговарял за Николас и другите момчета, когато се е случил инцидентът. Освен това бе признал, че е бил под въздействието на наркотици, вероятно за да отклони вниманието от Тони, защото знаеше за предишните й провинения. Това сигурно бе имал предвид, когато й бе казал, че няма да допусне полицията да хвърли обвиненията върху нея.

Отначало Тони изпита такова облекчение, че бе зашеметена от благодарност. Досега никой не си бе залагал главата заради нея, поне не момче. Всички момчета искаха да спят с нея, но всъщност никой не се интересуваше от нея колкото Били. Скоро обаче стана ясно, че този романтичен жест ще има горчива цена. Семейство Хандемайър, бесни заради наркотичните вещества и в отчаян опит да открият виновник за смъртта на сина си, настояха да се повдигнат обвинения. Бащата на Николас беше сенатор, един от най-заможните хора в Мейн. Сенатор Хандемайър искаше главата на Били Хамлин на кол и имаше достатъчно власт, за да насочи ръката на областния прокурор, накъдето трябва. Скоро малката благородна лъжа на Били в защита на Тони се превърна в национална новина, а облекчението на Тони — в нестихващ, разпъващ страх.

Родители от цяла Америка бяха съпричастни със скръбта на семейство Хандемайър. Загубата на дете винаги е ужасяваща. Но загубата на единствен седемгодишен син при такива потресаващи обстоятелства — това бе повече, отколкото хората можеха да понесат. А как изглеждаше съвременното общество, което допуска дрогирани тийнейджъри да се грижат за невръстни деца?

За един ден красивият деветнайсетгодишен Били Хамлин обиколи всички новинарски емисии и всички вестници като представител на безотговорно, разюздано поколение. Разбира се, той не беше убил лично момчето. Всички очакваха, че делото ще приключи бързо и дори, че в скръбта си сенатор Хандемайър попрекалява. Въпреки това хората бяха доволни, че в крайна сметка на следвоенното поколение от Виетнам ще се потърси сметка. Две седмици преди процеса „Нюзуик“ пусна статия със снимка на Били, дългокос и разгърден, а до нея снимка на милия малък Николас Хандемайър с училищна униформа и вратовръзка. Краткото заглавие отдолу гласеше:

Въпросът беше не за случилото се на плажа през онзи идиличен ден в детския летен лагер на Мейн. Въпросът бе какво се случва с младото поколение на Америка. Къде е изчезнала почтеността, моралът на нацията.

Делото на Били Хамлин бе насрочено за октомври. С наближаване на датата нервите на Тони Джилети се обтягаха до скъсване. Все още не знаеше дали ще я призоват да свидетелства и нямаше представа какво ще каже, ако това се случи. Знаеше, че трябва да излезе и да признае пред света, че тя, а не бедният невинен Били, е допуснала смъртта на Николас Хандемайър. Но всеки път, щом вдигнеше телефона да набере номера на кабинета на областния прокурор и да каже истината, нервите й изневеряваха. Опреше ли ножът до кокала, Били бе силният, не Тони. Тя просто не можеше да го направи.

Междувременно кошмарите й ставаха все по-ужасни.

Копнееше да ги сподели с някого, да разтовари вината и терзанията, да поговори открито за случилото се онзи съдбовен следобед на плажа. Но към кого да се обърне? Всичките й приятелки бяха клюкарки и кучки. Чарлз Бреймар Мърфи не се бе обадил нито веднъж от деня, в който тя напусна Кемп Уилямс. А колкото до родителите й — баща й бе твърде обсебен от негативните последици за бизнеса си и не даваше пукната пара за емоционалното състояние на дъщеря си. Уолтър Джилети взе светкавични мерки да не допусне името на Тони да се появи във вестниците, наложи възбрана върху редица издания и телевизионни мрежи и буквално постави Тони под домашен арест със самото й прибиране. Толкоз за родителската му подкрепа. А майка й, Сандра, бе прекалено заета с обикаляне по магазините, партии бридж с приятелки и грижи за собственото си тяло, за да попита Тони за случилото се или поне как се чувства.

Тони събра сили да стане от леглото и отиде в банята. Наплиска лицето си със студена вода и се загледа в отражението в огледалото.

„Ти остави Николас Хандемайър да умре уплашен и сам.

Ти остави Били Хамлин да опере пешкира за стореното от ТЕБ.

Ти си страхлива лъжкиня и някой ден всички ще го научат“.

Делото започна след шест дни.

6.

— Как изглеждам?

Били Хамлин се обърна към баща си. Застанал насред голата килия с размери два на два и половина, с току-що подстриганата си руса коса и тъмния вълнен костюм от „Брукс Брадърс“ и вратовръзка, Били приличаше по-скоро на адвокат, отколкото на обвиняем за убийство.

— Добре изглеждаш, синко. Интелигентен. Сериозен. Ще се справиш.

Изминалите три месеца бяха истински ад за Джеф Хамлин. Дърводелецът от Куинс се справяше със злостните клюки на съседите по адрес на сина си. Преглътна загубата на половината си клиенти и осъдителните погледи на жените от презвитерианската църква „Св. Лука“, същата, която двамата с Били бяха посещавали през последните петнайсет години. Но да стои безпомощно, докато любимият му син бе охулван по националната телевизия, направен на пух и прах от невежи непознати, които наричаха Били чудовище, дявол и убиец? Това разби сърцето на Джеф Хамлин. Самият процес може би щеше да е пародия — никой, дори семейство Хандемайър, не се съмняваше, че Били ще бъде оправдан по обвинението в убийство, — но независимо от изхода цялата страна щеше завинаги да запомни сина на Джеф Хамлин като наркомана, оставил невинното момче да се удави.

А най-лошото от всичко бе, че Били не бе направил нищо подобно. За разлика от полицията, Джеф Хамлин не бе повярвал на разказа на Били нито за секунда.

— Той не е отговарял за тези деца — каза Джеф на адвоката на Били, служебно назначен защитник с невероятно злощастното име Лесли Луз3. Бяха седнали в офиса на Луз — кутийка без прозорци в дъното на потискаща сграда в Алфред, Мейн, само на няколко пресечки от съда. — Прикрива момичето.

Лесли Луз изгледа замислено Джеф Хамлин. В действителност нямаше особено значение кой е наглеждал децата. Случилото се с Николас Хандемайър си оставаше инцидент. Всеки съдебен заседател на света би го проумял. Но това събуди любопитството на адвоката.

— Какво ви кара да мислите така?

— Не го мисля. Знам го. Познавам сина си и усещам кога лъже.

— Така ли?

— Да.

— Знаехте ли, че Били пие, господин Хамлин?

— Не — призна Джеф. — Искам да кажа, нали знаете, допускам, че си е позволявал по бира.

— Знаехте ли, че пуши марихуана?

— Не.

— Или че взима твърди наркотици? Кокаин. Амфетамини.

— Не, не знаех. Но…

— Всичко това е открито в кръвната проба на Били в деня, когато Николас Хандемайър е загинал.

— Да. Но защо? — Джеф Хамлин разпери раздразнено ръце. — Защото Били е казал на полицията да го проверят. Самият той е предложил да му направят тест, за бога. Защо да го прави, ако не се е опитвал да докаже вината си?

Лесли Луз се покашля.

— Не намеквам, че Били е виновен. Целият този процес е реванш, измислен от сенатор Хандемайър, и целият свят го знае.

— Надявам се.

— Просто искам да кажа, господин Хамлин, че никой от нас не познава достатъчно добре децата си след тринайсетата им година. Най-лошото сега би било Били да започне да сочи с пръст другиго и да се опитва да прехвърли вината. Той е признал, че е ползвал наркотици, признал е, че е направил грешка. Това не го прави убиец.

Джеф Хамлин въздъхна изтощено.

— Били е добро дете.

— Знам. — Лесли Луз се усмихна окуражително. — И тъкмо това ще ни спечели делото. Това и пълната липса на доказателства от страна на обвинението. Вестниците демонизираха Били. Когато съдебните заседатели разберат какъв е той всъщност, колко е различен от чудовището, което очакват да видят, със сигурност ще го оправдаят.

— Ами разрушената му репутация? Кой ще плати за нея?

— Едно по едно, господин Хамлин — посъветва го внимателно Лесли Луз. — Първо да приберем сина ви у дома. Щом криминалните обвинения отпаднат, ще помислим и за следващите стъпки.

Джеф Хамлин се успокои от увереността на адвоката. Може и да се справяше със струга и тезгяха, но нямаше представа как се печелят съдебни заседатели, нито как се доказва обвинение в убийство. Въпреки името си Луз имаше зад гърба си приличен брой спечелени дела и то при далеч по-неблагоприятни обстоятелства…

На вратата се показа един от надзирателите.

— Тръгваме.

Били се усмихна. Изглеждаше толкова щастлив и уверен, че дори Джеф Хамлин малко се успокои.

— Късмет, синко.

— Благодаря, татко. Няма да ми трябва.

Докато изминаваха краткото разстояние от затвора до съда, Били Хамлин се загледа през задното прозорче на затворническия ван.

Вълнуваше се — и не само защото щеше да бъде освободен.

„Само след час отново ще видя Тони. Тя също ще е щастлива да ме види. И толкова благодарна. Когато всичко това свърши, ще й предложа да се омъжи за мен“.

Чудеше се дали се е променила. Дали си е подкъсила косата след лятото или може би е поотслабнала. Не че имаше нужда. Тони Джилети си беше съвършена.

За целия му престой в затвора му беше написала само една кратка бележка. Били се бе надявал на повече писма, но Тони му бе намекнала, че техните я дебнат и е трудно да поддържа връзка. Били я разбираше.

Но това нямаше значение. Скоро този кошмар щеше да приключи и двамата щяха да започнат съвместния си живот отново.

Макар да бе смаян от повдигнатото обвинение за убийство, Били не съжаляваше за постъпката си. За него нямаше опасност да влезе в затвора, но ако бяха обвинили Тони, предвид предишното й досие можеше да се случи всичко. Той знаеше за неприятните публикации в пресата. Нямаше достъп до телевизия от месеци, но един от надзирателите в затвора му бе показал „Нюзуик“. За разлика от баща си, Били не беше толкова притеснен за репутацията си.

„Всяко чудо за три дни. Освен това, щом разберат какъв съм всъщност, ще осъзнаят, че не съм чудовището, за което ме мислят“.

На негова страна бяха младостта, невинността, любовта на невероятна жена. Някой ден двамата с Тони щяха да си спомнят за това време и да въртят очи от досада заради цялата тази лудост.

Затворническият ван подрънкваше по пътя.

Делото на Били Хамлин щеше да се гледа в районния съд на Йорк в центъра на Алфред. Върховен съдия Девън Уилямс щеше да води делото в съдебна зала две — елегантно помещение в предната част на сграда в колониален стил, със старомодни касетирани прозорци, дървени пейки и паркет от построяването й през 1890, ежедневно лъскан до блясък като ледена пързалка. Сградата на районния съд в Йорк беше символ на морала, почтеността, традициите и реда в този най-консервативен щат. Въпреки това зад стените й гъмжеше от всевъзможни проявления на мрачните човешки страсти. Скръб. Корупция. Насилие. Омраза. Отчаяние. Зад елегантната фасада с бели колони на съдебната палата на Йорк съдби се възраждаха и разбиваха, надежди се възнаграждаваха и смазваха. Правосъдие се раздаваше. А понякога се отказваше.

Тони Джилети пристигна в съда, придружена от родителите си. Отпред се беше струпала огромна тълпа зяпачи и репортери.

— Колко са много! — нервно прошепна Тони на майка си. — Сигурно хотелите в Алфред са претъпкани.

Сандра Джилети приглади правата си пола от „Диор“ и се усмихна на фотографите на влизане в сградата. Бе доволна, че все пак бе решила да се издокара с марковите си дрехи. Уолтър се бе притеснил да не е прекалила, но с камерите на Ен Би Си, насочени към нея, Сандра направо би умряла, ако се бе появила с някой парцал от местния универсален магазин.

— Все пак случаят привлече вниманието на много хора — прошепна тя на Тони.

„Като мухи на кучешко лайно“, горчиво си помисли Тони.

Гневът й прикри страха й. Обвинението я призоваваше като свидетел. Бе получила призовката само преди няколко дни — за изключително раздразнение на баща й.

— Не можеш ли да я отървеш от това? — попита Уолтър Джилети Лорънс Макгий, скъпия манхатънски адвокат, когото бе наел. — Няма време да се подготви.

Лорънс Макгий обясни, че от Тони не се очаква да се „подготвя“.

— Просто трябва да излезе и да каже истината. Никой не подлага под съмнение нейните показания. Казаното пред полицията от Тони и от Хамлин напълно съвпада.

Но, естествено, Лорънс Макгий не знаеше истината. Нито пък полицията, нито родителите на Тони, нито някой друг, освен самата Тони и Били. Ами ако Били променеше показанията си, докато е под клетва? Или ако неговият адвокат проведеше кръстосан разпит в съдебната зала и я подведеше да каже истината? Дали Били изобщо знаеше, че обвинението я е призовало като свидетел? Щеше ли да я намрази, че свидетелства срещу него, щеше ли да поддържа лъжата, или самият той искаше това? Самата мисъл, че ще види лицето му, разтуптяваше сърцето й и изпотяваше дланите й, но не в добрия смисъл. Не се бе чувствала толкова изплашена, откакто Грейдън Хамънд я бе погледнал през сълзи и бе измрънкал: „Николас го няма“.

— Ооо, виж. Това трябва да са родителите. — Сандра Джилети го каза така възторжено, сякаш е попаднала на сватбата на някоя знаменитост.

Тони се обърна като ужилена. Бе виждала снимки на семейство Хандемайър по телевизията в новините, но нищо не бе я подготвило за реалността. Рут Хандемайър, майката на Николас, изглеждаше точно като сина си. Това бе потресаващо. Също така сламеноруса, същите големи кафяви очи. Само дето неговият поглед бе дяволит и игрив, а този на майка му — мътен и безжизнен от мъка. Тони не можеше да откъсне очи от Рут Хандемайър, докато тя заемаше мястото си, придружена от съпруга си и дъщеря им.

Сенатор Хандемайър бе по-възрастен от съпругата си, към петдесетте, с късо подстригана сива коса и лице като издялано от гранит. В яркосините му очи проблясваше гняв, но контролиран, решителен — гняв на властен интелигентен човек. Дивият безсилен рев на ранен тигър не бе за сенатор Хандемайър. Това беше мъж, решен да отмъсти, мъж, който методично работеше да изправи пред правосъдието отговорните за смъртта на сина му. Огледа залата, като че ли я притежаваше, и за кратко спря погледа си върху Лесли Луз, адвоката на Били. Притеснен, защитникът отклони поглед. После, за ужас на Тони, погледите им се срещнаха. Докато гледаше сенатора като статуя, стомахът й се сви от страх.

„Дали вижда вината в погледа ми?

Може ли да отгатне истината?“

Но когато Били Хамлин влезе и седна на подсъдимата скамейка, цялото внимание на сенатора се фокусира върху него с такава искрена омраза, че не остави място за нищо и за никой друг.

Били не показа, че изпепеляващият поглед на сенатора го притеснява. Вместо това потърси Тони из залата, видя я и широко се усмихна със същата онази открита момчешка усмивка, която тя помнеше от лагера. И тя му се усмихна, окуражена от очевидната му увереност.

„Това е съд — самоуспокояваше се Тони. — Сенатор Хандемайър има право на скръб, но пък Били не е убил никого. Съдебните заседатели ще проумеят това“.

Лесли Луз нервно въртеше златните копчета на маншетите си. Клиентът му не биваше да се усмихва на красивата свидетелка като зашеметено от любов пале. Как не му идваше наум! Клиентът му изобщо не биваше да се усмихва. Едно малко момченце се бе удавило. Виновен или не, Били Хамлин трябваше да покаже, че се отнася сериозно към въпроса.

С крайчеца на окото си Лесли Луз забеляза как широките рамене на сенатор Хандемайър се напрегнаха. Цялото му тяло се сви като пружина, готова да изстреля разрушителната си сила върху Били Хамлин, а вероятно и върху всеки понечил да му помогне.

За пръв път, откакто бе поел случая, Лесли Луз се зачуди дали тази лъжица не е прекалено голяма за неговата уста.

— Всички да станат.

Делото започна, както се стори на Тони, с пълна газ. Двете страни едва направиха встъпителните си слова и тя веднага се озова на свидетелското място и вече под клетва.

— Госпожице Джилети, били сте с ответника на плажа през въпросния следобед. Видя ли ви се разсеян Уилям Хамлин?

— Аз… не знам. Не си спомням.

Беше толкова нервна, че зъбите й затракаха. Всички в залата бяха впили погледи в нея. Ужасена да не срещне случайно погледа на сенатор Хандемайър или на Били, тя не откъсваше очи от пода.

— Не си спомняте?

„Разбира се, че си спомням. Спомням си всичко. Лодката с гребла, Чарлз, който едва не уби онези момчета, Били, който се гмуркаше за перли във водните дълбини. Спомням си всичко, освен Николас, защото не го гледах. Аз бях тази, която го остави да умре“.

— Не.

— Другите свидетели разказаха, че онзи следобед Уилям Хамлин многократно се е гмуркал за стриди. Че се е доказвал пред вас. Това спомняте ли си?

Тони сведе поглед към стиснатите си ръце.

— Спомням си, че се гмуркаше. Да.

— Въпреки че е бил единственият отговорник за група малки момчета по това време?

Тони изфъфли нещо нечленоразделно.

— Моля, отговорете, госпожице Джилети. Първоначално вие сте били дежурна да водите момчетата на плуване този ден. Но сте разменили смените си с ответника. Така ли беше?

„Не! Били не беше на работа. Аз бях. Вината е моя“.

— Да. Така беше.

— Мога ли да попитам защо?

Тони вдигна поглед панически. Несъзнателно погледна Били, сякаш го молеше за помощ. „Какво трябва да кажа?“

— Извинете — изчерви се тя. — Защо какво?

— Защо се съгласихте да се смените, госпожице Джилети?

За един ужасяващ миг Тони блокира.

— Защото…

Думата увисна във въздуха като труп на въже. Последвалата тишина продължи безкрайно дълго. Накрая Тони измрънка:

— Защото бях уморена. Не бях спала добре предната нощ и не… не исках да водя момчетата, когато не съм сто процента концентрирана.

Отново погледна Били, който й кимна едва забележимо. „Браво. Правилен отговор“.

— Благодаря, госпожице Джилети. Нямам повече въпроси засега.

Делото продължи. Били слушаше разсеяно, защото всъщност гледаше втренчено Тони.

„Станала е още по-красива. След процеса ще се преместим на Западния бряг. Ще започнем на чисто“.

Искаше му се да поговори с нея, да й каже, че не бива да се страхува, че всичко ще е наред. Горкото момиче изглеждаше ужасено, като че ли щяха да го отведат на разстрел. Трогна се от загрижеността й. Но наистина нямаше нужда.

Били знаеше, че ще го оправдаят. Лесли, неговият адвокат, му го бе казал стотици пъти. А пък и какво значение имаше дали той или Тони са наблюдавали Николас. Случилото се бе инцидент. Никой никого не бе убивал. Беше злополука, ужасна, трагична злополука.

Притесняваше го обаче малко броят на хората, свидетелстващи, че е употребявал наркотици. Да, пушил бе трева и понякога бе дръпвал по една-две линии кокаин. Но „експертите“ го изкараха неспасяем наркоман, а Лесли въобще не оспори твърденията им.

Джеф Хамлин се тревожеше за същото, така че дръпна настрани адвоката на сина си в първата почивка и изръмжа:

— Онзи специалист по наркотиците изкара Били истински наркоман. Защо не възразихте?

— Защото наркотиците са за отклоняване на вниманието, господин Хамлин. Второстепенен факт. Не искаме да затъваме в такива.

— Е, няма съмнение, че съдебните заседатели вече затънаха. Забелязахте ли изражението на председателя? — запротестира Джеф Хамлин. — Или пък на онази жена на средна възраст на задния ред? Изглеждаше сякаш иска да удуши Били още тук в залата.

— Употребата на наркотици или други подобни вещества няма пряко отношение към случая.

— Обвинението очевидно мисли обратното.

— Така е, защото просто нямат основание за обвинението — уверено заяви Лесли Луз. — Факт, който ще докажа безспорно утре, когато започна защитата на Били. Моля ви, не се тревожете, господин Хамлин. Знам си работата.

Цели два дни обвинението излагаше тезата си. А тя се състоеше главно в пълно разфасоване на характера на Били Хамлин. Много време бе отделено на токсикологичния доклад и на „злоупотребата с наркотични вещества“ от Били. Не по-малко време бе отделено на неговата разюзданост. Много момичета от Кемп Уилямс признаха през сълзи и под клетва, че са били „прелъстени“ от чаровния син на дърводелеца. Като се добави признанието на Били, подкрепено от доказателствата на Тони Джилети, че той е бил дежурен с момчетата в онзи ден, се стигна до консенсус, че областният управител е направил нужното, за да докаже непредумишлено убийство. Но за убийство от втора степен им трябваше още. Трябваше им грубо недоглеждане и още — зъл умисъл.

— Защитата призовава Чарлз Бреймар Мърфи.

Били хвърли озадачен поглед към адвоката си. Сега пък какво ставаше? Чарлз не бе сред най-големите почитатели на Били.

— Господин Бреймар Мърфи, били сте на плажа следобеда, когато Николас Хандемайър е умрял, нали така?

— Да, бях. — Чарлз кимна сериозно. В безупречния си костюм от „Халстън“, с бледожълтата си вратовръзка, с тъмната си коса, пригладена на една страна, и с университетския пръстен, проблясващ на кутрето му, изглеждаше красив, разумен и консервативен — всичко онова, в което заседателите бяха подведени да повярват, че Били Хамлин не е.

— Кажете ни какво си спомняте.

Чарлз си пое дълбоко дъх.

— Бях на яхтата на родителите си. Бях пийнал две чаши вино, но въпреки това се качих на една от моторниците, за да отида до брега, което бе глупава постъпка.

Тони наблюдаваше лицата на съдебните заседатели, които слушаха внимателно. Учудващо бе колко са снизходителни към самопризнанията на Чарлз за алкохола, за разлика от отвращението им от предполагаемата употреба на наркотици от Били. Да не би алкохолът да се приемаше от обществото като по-безобиден? Или просто образованието и богаташкият произход на Чарлз ги печелеха на негова страна?

Чарлз продължи:

— Бях набрал скорост, когато внезапно забелязах лодка с гребла точно пред себе си. Завих, за да я избегна, и ударих Били. Не челно, очевидно. Иначе щях да го убия. Закачих го по рамото. Не очаквах да видя плувец толкова навътре.

— Къде бяха децата в този момент?

— На плажа, играеха си — уверено заяви Чарлз.

„Странно — помисли си Тони. — Как така изобщо е забелязал момчетата от такова разстояние, а и особено след случилото се?“

— Николас Хандемайър беше ли с тях?

— Така мисля. Да. Бяха седем момчета, така че трябва да е бил.

Хората в залата се разшумяха изненадано. Родителите на Хандемайър се спогледаха притеснено. По-голямата сестра на Николас — красиво тъмнокосо момиче на четиринайсет, хвана майка си за ръката. Ако Николас е бил жив и здрав толкова късно следобед, явно инцидентът се е случил много бързо. Освен това вероятно е станало, докато Били Хамлин е бил на плажа и е получавал медицинска помощ. Смекчаващо вината обстоятелство, ако изобщо можеше да има такова.

— Значи вие си спомняте, че децата са били в безопасност, докато Били Хамлин ги е наглеждал онзи ден, до неговото нараняване от вашата моторница.

— Да.

— Благодаря, господин Бреймар Мърфи. Нямам други въпроси.

Джеф Хамлин едва се сдържа да не покаже възторга си. Милият Лесли знаеше какво прави все пак.

— Ще ви задам няколко въпроса, господин Бреймар Мърфи. — Прокурорът се изправи. — Разбирам, че вие с госпожица Джилети сте имали връзка по време на тези събития. Прав ли съм?

— Така е. — Чарлз изглеждаше объркан. Въпросът не би трябвало да има отношение към делото.

— Други ръководители от Кемп Уилямс са дали показания, че госпожица Джилети и Николас Хандемайър са били много привързани един към друг. Това така ли е?

— Всички момченца обожаваха Тони.

— Но Николас Хандемайър особено?

Бръчката между веждите на Чарлз стана още по-дълбока.

— Предполагам, да. Написа й любовни стихчета. Беше мило.

Тони заби нокти в бедрото си с такава сила, че си пусна кръв. Не искаше да мисли за стиховете на Николас, надраскани на парче хартия, пъхнато под прага на бунгалото й. Това разбиваше сърцето й.

— Господин Бреймар Мърфи, възприемахте ли Уилям Хамлин като съперник за чувствата на госпожица Джилети?

— Извинете?

— Бяхте ли притеснен, че господин Хамлин е харесвал вашата приятелка?

— Притеснен ли? Не точно.

— Така ли? Знаели сте, че двамата са спали заедно, нали?

Из залата се разнесе неодобрително мърморене.

— Да. Но това беше еднократна авантюра. Не означаваше нищо.

От подсъдимата скамейка Били Хамлин хвърли убийствен поглед на Чарлз. Как си позволяваше този негодник да казва, че случилото се между него и Тони не означава нищо? Беше свил юмруци и беше готов да избухне, но успя да се овладее.

— Значи не сте били притеснен? — продължи прокурорът.

— Не.

— Дори и след като Били Хамлин е отправил заплахи за живота ви?

Съдебните заседатели се разшаваха, сякаш събудени от дълбок сън. Тони Джилети изправи гръб. Били притеснено погледна към баща си.

— Няколко други инструктори в Кемп Уилямс дадоха показания, че в нощта преди смъртта на Николас Хандемайър Били Хамлин е заявил на всеослушание любовта си към госпожица Джилети на парти в лагера и е заплашил, цитирам, да унищожи всеки, дръзнал да застане помежду им. Не включва ли това и вас?

— Били нямаше предвид това буквално — отвърна Чарлз. — Просто беше надрусан.

— Така значи… — Прокурорът замълча многозначително. — Съдът вече чу това. Но аз твърдя, господин Бреймар Мърфи, че господин Хамлин е имал предвид точно това. Аз твърдя, че Уилям Хамлин диво, яростно е ревнувал от всеки, който е обичал госпожица Джилети. И че употребата на наркотици просто е отприщила ярост и страсти, които в по-трезвите моменти той е успявал да прикрива.

Със закъснение Лесли Луз скочи на крака и викна:

— Възразявам! Това е внушение.

Съдията му махна да си седне. Подобно на останалите в залата, и той искаше да види докъде ще стигнат нещата.

— Продължете, моля.

И прокурорът продължи:

— Аз твърдя, че необузданата ревност на господин Хамлин е била толкова голяма, че дори е отхвърляла привързаността на едно малко момче към госпожица Джилети.

На лицето на Чарлз Бреймар Мърфи се изписа болка. А после, за изненада на Тони, той каза:

— Може и да е вярно.

„Какво? Разбира се, че не е вярно!“

— Били може и да е мразел Николас.

— Разбира се, че го е мразел! В параноидното, упоено от наркотици съзнание на Уилям Хамлин Николас Хандемайър изобщо не е невинно седемгодишно дете, нали така? Бил е заплаха. Също като вас.

— Може би. — Чарлз заклати глава, сякаш му се искаше да не е било така.

— Заплаха, която е трябвало да бъде премахната. Неутрализирана. Унищожена.

— Надявам се, че не. — Чарлз потръпна, като че ли тази идея никога не му бе хрумвала. — Мили боже, надявам се да не е така.

„Копеле! — помисли си Тони. — Били никога не би наранил Николас и Чарлз го знае. Просто се опитва да си върне на Били заради мен“.

— Били е добро момче. — Чарлз продължи да върти ножа в нанесената рана. — Но не му беше мястото в Кемп Уилямс.

— В какъв смисъл?

— Във всякакъв. Социален, икономически, образователен. Истината е, че го съжалявах. Всички го съжалявахме. Той не можеше да понесе, че Тони избра мен пред него.

Това вече бе твърде много за Били.

— Лъжец! — изкрещя той и скочи. Лицето му бе почервеняло от гняв, а вените на челото и врата му се бяха издули до пръсване. — Тони ме обича и аз я обичам!

Заседателите не останаха впечатлени. Били изглеждаше като луд — с разчорлена коса, яростно размахал ръце, очите му искряха от чувствата му към Тони. На Тони й се доплака. Чарлз го бе провокирал и Били бе паднал право в капана. Още по-лошото бе, че там попадна и адвокатът му.

— И това е без наркотиците — с приглушен глас подчерта прокурорът, като целенасочено даде гласност на мислите на заседателите. — Благодаря, господин Бреймар Мърфи. Нямам други въпроси.

Следващите два дни отидоха за възстановяване на нанесените щети.

Лесли Луз докара свидетели от предишния живот на Били — учители, треньори, съседи, за да разкажат за добрия му характер. Всички единодушно заявиха, че Били Хамлин не би наранил съзнателно дори муха.

Джеф Хамлин настояваше да му позволят да свидетелства, но Лесли Луз не го допускаше.

— Прекалено си емоционален. Това няма да помогне.

— Тогава остави Били сам да говори. Трябва му възможност да покаже на хората какъв е всъщност.

Това бе първоначалният план — Били да бъде собственото си тайно оръжие с харизмата си и присъщата си способност да печели сърцата и умовете на околните. Но след показанията на Чарлз Бреймар Мърфи тази идея пропадна завинаги.

— Колкото по-малко говори Били, толкова по-добре — заяви Лесли. — Отсега нататък трябва да се фокусираме върху фактите.

Фактите все още бяха в полза на Били.

Беше ли проявил небрежност Били Хамлин в грижите си към седемгодишното момче на плажа? Да, беше.

Неправилно ли е постъпил, като е приемал наркотици и алкохол по време на смяна с децата в лагера?

Разбира се.

Но Уилям Хамлин убил ли е Николас Хандемайър? Причинил ли е умишлено смъртта на момчето? Въпреки необуздания му изблик на ревност нямаше доказателства за това. Поне нито едно убедително доказателство.

Лесли Луз завърши речта си със следните думи:

— Били Хамлин не е убиец. Нито е чудовище. Той е нормален младеж и любящ син. Нека не допуснем трагедията на едно семейство да причинява трагедия на друго семейство.

Докато сядаше, адвокатът усети върху себе си втренчения поглед на сенатор Хандемайър и несъзнателно настръхна под вълнения костюм.

Молеше се това да е достатъчно.

Съдът се оттегли до заседанието на следващия ден. Уолтър Джилети говореше на адвоката си извън съдебната зала.

— Какво мислите за случващото се?

— Ще бъде оправдан. Без съмнение. Не си помогна с онова избухване, но обвинението не е доказало нито един факт.

Тони ги чу и въздъхна с облекчение. Адвокатът на баща й бе най-добрият възможен изобщо. Утре Били щеше да бъде свободен. Разбира се, щом излезеше, трябваше да поговорят за онези глупости за сватба. Тони харесваше Били и му дължеше много, но брак със сигурност не бе в програмата й. Е, това все пак бяха бели кахъри.

Баща й продължаваше разговора.

— Хубаво. — Гласът на Уолтър Джилети прозвуча властно. — Щом всичко е ясно, тръгваме още тази вечер. Колкото по-скоро се разкараме от този цирк, толкова по-добре.

— Не мога да си тръгна, татко — обади се Тони. — Трябва да остана до произнасянето на присъдата. Били има нужда от мен.

Уолтър Джилети се обърна към дъщеря си, изгледа я студено и изсъска:

— Не давам пукната пара от какво има нужда Били Хамлин. Тръгваме, когато кажа!

В крайна сметка семейство Джилети останаха в Алфред още една нощ.

Като си направи сметка, Уолтър Джилети реши, че може би ще се отрази зле на бизнеса му, ако си тръгнат.

7.

Върховен съдия Девън Уилямс зае мястото си и огледа морето от лица пред себе си. Едър мъж, прехвърлил седемдесетте, с къса бяла брада и снежнобял ореол коса около кръгло плешиво петно на главата, съдия Уилямс бе гледал много трудни дела в практиката си. Кражби. Нападения. Палежи. Убийства. Малко от тях обаче бяха така мъчителни, да не кажем безсмислени.

Смъртта на Николас Хандемайър беше трагедия. Но за съдия Уилямс бе ясно като бял ден, че не е извършено убийство. Това беше ясен пример как обществената истерия и гняв, подклаждани от скръбта на едно семейство, взимат превес над здравия разум. Сенатор Хандемайър искаше да падат глави — и по-точно тази на младия Хамлин, — а истината да върви по дяволите. Но като се оставеха емоциите настрана, в крайна сметка важното в този, както и във всеки друг случай си оставаше законът. А той беше недвусмислен: ако Били Хамлин бъдеше обвинен в убийство, значи съдия Девън Уилямс беше чучело.

Разбира се, законът не бе нещо абстрактно. Той трябваше да бъде тълкуван от дванайсетимата съдебни заседатели. Съдия Уилямс ги наблюдаваше, докато заемаха местата си във Втора съдебна зала. Обикновени мъже и жени: десет бели, двама тъмнокожи, повечето на средна възраст, повечето с наднормено тегло — представителна извадка на великото американско общество. Но днес тези обикновени хора носеха необикновена отговорност.

Обикновено съдия Уилямс се забавляваше да предсказва присъдата на съдебните заседатели. Кой от въпросните заседатели как би реагирал на този свидетел или на онова доказателство. Кой би реагирал емоционално и кой рационално. Чии предразсъдъци или лични качества биха повлияли на хода на делото. Но сега, докато призоваваше председателя да прочете решението, не изпита традиционното вълнение или напрежение, а само тъга.

Едно малко момче бе загинало. Нищо не можеше да го върне. А сега една пародия на дело за убийство, което изобщо не би трябвало да стига до съда, щеше да приключи. Изходът беше очевиден.

— Готови ли сте с решението?

— Готови сме, ваша чест.

Рут Хандемайър стисна ръката на дъщеря си. Беше толкова напрегната, че едва дишаше. Усети как гневът и омразата на съпруга й до нея се навиха като пружина. Не знаеше какво да каже, за да го утеши. След смъртта на Нико двамата се бяха отчуждили. Делеше ги океан от скръб.

Младото момиче също стисна ръката й.

— Каквото и да се случи, мамо, ние винаги ще го обичаме.

Рут Хандемайър изхлипа задавено.

Джеф Хамлин погледна надясно. Лесли Луз му се усмихна окуражаващо.

„Всичко ще бъде наред“, повтори си Джеф за стотен път. Преди всичко той обвиняваше себе си, че бе изпратил Били в Кемп Уилямс. Колко глупаво от негова страна да си мисли, че синът му ще успее да създаде контакти там, да влезе в общество! Стане ли беля, богатите, образованите се подкрепят. Старата госпожа Креймър, родителите на онова момиче Джилети, дори семейство Хандемайър, всички бяха от един дол дренки, всички търсеха жертвения агнец, който да плати за смъртта на детето. А имаше ли по-подходящ от сина на някакъв си дърводелец?

„Били е на подсъдимата скамейка, защото не е един от тях“.

От подсъдимата скамейка Били Хамлин погледна влюбено Тони Джилети.

От тази вечер щеше да е свободен.

От тази вечер всичко започваше отново.

Стомахът на Тони се сви. Изпитваше вина, че след всичко, което Били бе направил за нея, не може да отвърне на чувствата му.

„Трябва веднага да поговоря с него. Не мога да го оставя да излезе от тук с мисълта, че ще се оженим, че ще имаме бъдеще заедно“.

Всичко онова, което Тони Джилети някога бе намирала за привлекателно и вълнуващо у Били Хамлин, бе умряло заедно с горкия Николас Хандемайър. Отсега нататък Тони винаги щеше да свързва Били със случилото се през онзи ден. С ужас и мъка. С трагедия и разкаяние. С кръв и вода. Със смърт.

Нямаше връщане назад.

Баритоновият глас на съдия Девън Уилямс прониза напрегнатата атмосфера в залата като мощен свредел.

— До какво решение стигнаха съдебните заседатели по обвинение за убийство втора степен?

Били Хамлин притвори очи. Най-после всичко бе приключило.

— Виновен.

8.

Тони се втурна по коридора. Баща й викаше след нея да се върне, но тя не го чуваше.

„Трябва да видя Били. Трябва да му кажа колко съжалявам“.

Как можаха заседателите да го обвинят? Това бе невъзможно, абсурдно. И съдията мислеше като нея. Четеше се в очите му, докато четеше присъдата: двайсет години с право на помилване след петнайсет — минималната присъда за убийство втора степен, но въпреки това си беше цял един живот.

— Съжалявам, госпожице. — Един от охраната препречи пътя й. — Допускат се само официални посетители.

— Но той има нужда да ме види!

— Няма съмнение!

Преди Тони да разбере какво става, бащата на Били я сграбчи за раменете и я блъсна към стената толкова силно, че направо й изкара въздуха.

— Ти беше, нали? Ти беше! Ти остави момчето ми да поеме вината вместо теб, ти, богата разглезена малка кучко!

— Долу ръцете от дъщеря ми.

Веднъж в живота си Тони бе доволна да види баща си. Уолтър Джилети беше слаб мъж, но имаше властно излъчване.

— Разбирам, че сте разстроен — каза той на Джеф Хамлин. — Но Тони няма нищо общо с това.

— О, разбира се. — Джеф Хамлин се отдръпна просълзен. — Лайната на дъщеря ви не миришат. Дадоха двайсет години на моя Били. Двайсет години!

Уолтър Джилети сви рамене.

— При добро поведение ще излезе след петнайсет.

Нехайството на богатия мъж бе последната капка за Джеф Хамлин. С мощен рев той се нахвърли върху Уолтър Джилети и започна яростно да го налага с юмруци. Полицаят напразно се опитваше да ги разтърве. Тони се възползва от суматохата и се втурна надолу по стълбите към килията, но след секунди друг полицай я сграбчи.

— Не можете да нахлувате тук без специално разрешение, млада госпожице.

— Всичко е наред, Франк. Момчето помоли да я види.

Лесли Луз изникна изневиделица. Изглеждаше пребледнял и сериозен. Явно присъдата бе шокирала и него.

Охранителят отстъпи с неохота.

— Благодаря — каза Тони на адвоката на Били.

— Моля. Това е най-малкото, което мога да направя.

— Знаете, че вината не е ваша.

— Напротив, моя е — тихо отвърна Луз.

Когато Тони влезе, лицето на Били светна.

— Слава богу. Мислех, че може и да не те пуснат.

Ето я. Неговата Тони. Хубавата Елена. В семпла дълга до коляното рокля от кремава коприна, с обувки на ниски токчета и кашмирена жилетка тя изглеждаше по-възрастна, отколкото я помнеше. От дрехите й лъхаше на богатство (каквото имаше) и на смирение (каквото нямаше). Ала нищо не би могло да прикрие първичната чувственост на тялото в тях.

Били се приближи към нея като магнит към метал или по-скоро като пеперуда към светлина.

— Здравей.

Тони го прегърна, стисна го здраво и горещите й сълзи от чувство за вина покапаха по яката на ризата му и се стекоха по врата му.

— Толкова съжалявам. Били.

— За какво? — Били се насили да се усмихне, решен да се държи достойно пред нея. — Това си беше мое решение, не твое. И бих го направил отново, без да се замислям.

— Но, Били. Това са двайсет години!

— Петнайсет — поправи я той. — С помилването.

— Но ти не си извършил нищо нередно.

— Ти също.

— Били, стига. Извърших го. Знаеш, че го направих. И двамата го знаем. Николас беше в моята група.

— Беше инцидент, Тони. Инцидент. Никога не забравяй това. — Той вдиша аромата на кожата й, смесен с деликатно ухание на лимонов парфюм, и го завладя копнежът по нея. Въпреки демонстрацията на смелост бе уплашен. Уплашен от затвора, от бъдещето без нея. Отчаяно я притисна към себе си, целуна я страстно, езикът му стръвно се стрелна към устата й.

Тони се отдръпна. Дъхът му нагарчаше от страх.

— Стига де. — Тя се опита да го отблъсне закачливо. — Сега не е времето.

— Това е единственото ни време. Ще ме отведат всеки миг.

— Знаеш ли къде?

— В щатския затвор, поне засега. Намира се в Уорън, някъде на майната си. — Били се разсмя, но не беше весел. — Адвокатът каза, че ще се опита да ме премести. На баща ми ще му е далеч за свижданията.

— Сигурно — вяло кимна Тони. Ако тя отидеше в затвора вместо Били, както би трябвало да стане, дали нейният баща изобщо би си направил труда да я посети? Едва ли. Но не беше дошла да обсъждат бащите си. Трябваше да каже истината на Били. Да сложи точка на отношенията помежду им. Предвид обстоятелствата не знаеше откъде да започне.

— Виж, Били — нервно подхвана тя. — Толкова съм ти задължена, че не знам какво да кажа.

— Може би „да“?

Гледаше я отново като малко пале. Сякаш това беше филм или пиеса и всеки миг щяха да слязат от сцената и да се върнат към действителността. И Николас щеше да е жив, а Били нямаше да отива в затвора, и всички щяха да заживеят щастливо до края на дните си.

„О, боже! — Сърцето на Тони замря. — Да не би да падне на коляно?“

— Обещай, че ще се омъжиш за мен, Тони. Обещай, че ще ме чакаш.

Тони понечи да каже нещо, но той я прекъсна.

— Знам какво си мислиш. Но може и да не са петнайсет години. Лесли ще обжалва. Дори може да постигнем отмяна на присъдата.

— На какво основание?

— Не знам.

За пръв път от смъртта на Николас Тони видя как се срина героичната фасада, мъжкарското поведение на Били Хамлин. В очите му видя ужасеното дете. Уплашено. Самотно. До дъното на душата си, също като нея.

— Но Лесли казва, че е възможно и че мога да изляза до една-две години. Тогава ще можем да се оженим и… всичко останало.

Внезапно той млъкна. Дали бе успял да прочете по лицето й колко е ужасена? Със закъснение Тони се опита да продължи с ролята си на вярната любима. Явно Били имаше нужда да се вкопчи в тази версия, за да оцелее в кошмара на затвора. Поне това му дължеше.

— Моля те, Тони! — Отчаянието в погледа му бе непоносимо. — Моля те, кажи да.

Преди да се овладее, думите се изтърколиха от устата й.

— Да. Искам да кажа, разбира се. Разбира се, да! Просто не очаквах предложение за женитба точно в този момент. Но, разбира се, ще се омъжа за теб, Били.

— Веднага щом изляза?

— Веднага щом излезеш.

Били избухна в разтърсващи ридания от облекчение.

— Толкова те обичам, Тони!

И я притисна към гърдите си като малко дете любимото си мече.

Охраната пристигна.

— Време е да тръгваме.

— Знам, че ще ти прозвучи смахнато — прошепна Били на Тони, — но е истина. Това е най-щастливият ден в живота ми. Благодаря ти.

— И за мен — увери го Тони. — Бъди силен — добави тя, докато го отвеждаха.

Тони Джилети изчака, докато вратата на килията се затвори зад него. После се отпусна на стола и се разрида.

Знаеше, че никога повече няма да види Били Хамлин.

Три дни след произнасянето на присъдата Лесли Луз отлетя за Вашингтон. Пристигна в охранявания подземен паркинг в девет и петнайсет вечерта, съгласно уговорката.

Бе допускал, че клиентът му ще изпрати куриер, анонимно лице да изпълни сделката. Остана малко изненадан, че клиентът му се появи лично. Той беше важен човек и присъствието му накара Лесли също да се почувства важен.

— Двеста хиляди. Както се договорихме. — Тъмното стъкло на лимузината „Линкълн“ се спусна надолу и клиентът подаде на Лесли дебел плик. — Справи се добре.

— Знаех си работата. Всичко опира до познаване на заседателите. Да кажем, че аз познавах моите доста добре.

— Очевидно. Бях сигурен, че ще го оправдаят. Но ти си свърши работата.

Лесли се усмихна и алчно стисна пакета между дебелите си като наденици пръсти.

— Трябва да вярвате повече на хората, сенаторе.

Сенатор Хандемайър се усмихна.

— Може би, господин Луз. Може би.

Адвокатът на Били Хамлин се загледа след отдалечаващия се в тъмното линкълн.